Your Place For Reading
 
ИндексPortalGalleryВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 Кръговрат на разрухата

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Nadenceto22
Четец
Четец
avatar

Брой мнения : 78
Age : 23
Registration date : 13.06.2009

ПисанеЗаглавие: Кръговрат на разрухата   Вто Юни 23, 2009 7:19 am

Много се чудех дали да пусна тази история.
Попринцип съм спряла да пиша по нея, поради простата причина, че никой не се занимаваше да коментира или чете, но иначе ми е някак на сърце и реших все пак да пусна от нея и тук, току-виж реша да пиша по нея, ако се хареса :)
Върнете се в началото Go down
http://muse.forumotion.net/forum.htm
Nadenceto22
Четец
Четец
avatar

Брой мнения : 78
Age : 23
Registration date : 13.06.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Кръговрат на разрухата   Вто Юни 23, 2009 7:20 am

Кръговрат на разрухата


Резюме:


Една история за сила. Една история за мощ. За болката и любовта, за живота и съдбата. За кръговрата на съществуването ни. Разказ за душата и борбата, борба със съдбата, с хората и най-вече със самите нас. Серина е изправена пред всички премеждия, пред всяка възможна битка, но най-страшната се оказва битката със самата нея, борбата срещу това което е там, вътре в нея, в душата и съзнанието. Историята на едно момиче, което е облагоделствено и наказано да вкуси от всяко човешко чувство, от най-невинното до най-порочното, от най-слабото до най-силното, от най-прекрасното до най-болезненото. И всичко това в рамките на краткия й човешки живот. Но дали наистина ще се окаже толкова кратък? Дали наистина е толкова крехък?

Пролог


Седях там в онази тъмна, сега мрачна стая, пропита с толкова спомени,спомените на онова, така жадувано преди минало. Тези спомени с безжизненото, сега тяло на моя любим. Човекът, единствения който успя да се докосне до онова студено, враждебно към всеки сърце. Онзи прекрасен мъж, стопил ледовете в мен.
А ето че сега гледах, как умира, заради мен!
Умира, защото аз не съм достатъчно добра за него, душата ми не е достатъчно чиста за неговата. Уви, не бях достатъчно силна да избягам, знаейки какво ще му причиня, ако не го сторя. Проклинах егоизма, който погуби, това единствено, най-важно за мен създание. Защото той знаеше, защото той ме познаваше, защото аз бях него и той бе мен. Защото сега умирах заедно с него, разкъсвана от болката.
Боже, защо не ми даде още миг щастие, защо не ми подари още миг, от онея вълшебните, още миг на забрава?!
Дъхът му вече излизаше едвам. И нерв не трепваше по прекрасното му тяло.
Застанала на сантиметри от него не смеех, да го докосна, възпирана от страха и вината, знаех че няма да издържа да усетя вече изстиващото му тяло.
Клепачите му бяха притворени, но след малко ги отвори бавно, заключвайки погледа си с моя, изпълнен с противоречиви чувства.
Вдигна затруднено ръка, докосвайки със сетни сили, горещата ми от сълзите буза. Докосването му подпали кожата ми. Студените му пръсти, подлудиха скърбящата ми душа. Какво му сторих?
Рзатвори устните си измъчено, но от тях се откъсна само стон, който бе последван от немощната му ръка, отпускаща се до тялото му.
Напускаше ме и аз не можех да му помогна.
Защо?
Идеше ми да крещя, но нямах сили, да правя друго освен да съзерцавам болезнено, последните искри живот в тялото му.
Имаше ли надежда, да уцелее? Имаше ли милостиня за мен?
Нека ви разкажа...
Върнете се в началото Go down
http://muse.forumotion.net/forum.htm
Nadenceto22
Четец
Четец
avatar

Брой мнения : 78
Age : 23
Registration date : 13.06.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Кръговрат на разрухата   Вто Юни 23, 2009 7:27 am

1.Глава


Ето, днес бе един от онези пусти, еднообразни дни.
Досадния алармен звън не спираше да смущава, необезпокоявания ми през нощта слух.
-Хайде, Рина, все някога трябва да тръгнеш. – извика майка ми от кухнята.
-М-м-м... – измънках, но все пак се надигнах лениво.
Дадох си две-три минути разсънване и станах бавно, запътвайки се към банята.
Студеният въздух, не толкова гостоприемен, както под завивката, ме прониза. Дребното ми тяло потрепери от ледените тръпки, мразех първите 15-20 минути след събуждането, но все пак всяка сутрин беше така.
Когато най-после се добрах до банята, измих зъбите си бързо и наплисках лицето си. Чак когато реших, че изглеждам що-годе добре, си позволих да насоча погледа си към огледалото.
От там ме гледаше до болка познатия ми лик. Буйната черна коса, която макар и сега да не личеше беше с вишневи оттенъци. Увила се около лицето ми, тя открояваше бледата ми, но чиста кожа, на места обагрена в розово. Зелените ми очи ме изучаваха отегчено. Устните ми, сега малко подути от съня, си бяха червени, както винаги, нацупени в момента. Майка ми често ме сравняваше със Снежанка, заради тъмната коса, бялата кожа и наситено червените ми устни, но аз се съгласявах с нея, или поне замълчавах, когато бях в най-добрите си настроения, а сега определено не бях в такова.
Да, обикновено съм много кисела сутрин. Ставах все по-раздразнителна, когато гледах намусеното момиче срещу мен, затова реших че е време да се облека.
Върнах се в стаята ми, този път понасях по-лесно, все още, неприятно хладния въздух.
Отворих гардероба си, в който цареше неразбория, достойна само за 13 годишно, мързеливо момиче, като мен…
Когато видях топката дрехи, нацупената физиономия отново се намести удобно на лицето ми.
Разрових малко и в края на краищата реших да си облека дънки, удобна червена тенеска и черен суитчър.
Все още не си бях изградила определен стил, непрекъснато се колебаех и сменях дрехите си, но все пак, винаги съм се придържала към семплото облекло.
Ах, ето идваше и частта с ресането.
Колко я мразех само!
Тази коса беше същински противник и винаги се изморявах в борбата си с нея. Майка ми все повтаряше, колко прекрасна коса имам, как ще я оценя някой ден, но уви още не е настъпил заветния момент на просветлението.
Прокарах четката, първо през лявата част от косата, като я придържах в корените, когато четката преполовеше дължината й, това бе неизбежно винаги се заплиташе към краищата и беше същински ад, да я реша без да си помагам с едната ръка.
Когато най-после се преборих с нея, макар и с цената на десетки откъснати косъма, оставих облекчено четката и се запътих към кухнята, където закуската вече ме чакаше. Усещах чак до горе миризмата на любимите ми препечени филийки с топено сирене.
Обстановката в малката ни кухня беше точно такава, каквато очаквах. Чинията със закуската ми, състояща се от две филийки, ме чакаше кротко на масата, до нея бе и малка чашка с чай. След старателния оглед, погледа ми се измести към майка ми.
Тя се усмихваше лъчезарно, както винаги сините й очи светеха бодро. Стройното й тяло се бе облегнало на плота. Усмивката й бе топла, жизнена. Сега в ранните часове на деня, тя бе пълна с енергия, но вечер беше много по-мрачна и често пъти раздразнителна.
-Добро утро! – усмихнах й се, не по-малко ведро.
-Добро утро, миличка, виждам че вече си се разсънила, тъй че сядай да ядеш и тръгвай, за пореден път ще закъснееш.
Направих кисела физиономия и отхапах лакомо от едната жертва.
Втренчих се в една точка на масата. Отстрани най-вероятно изглеждах, като хипнотизирана, но това бе моят начин да се храня, не обичах нито да разговарям, нито да натоварвам тялото си по какъвто и да е друг начин, бях изцяло концентрирана върху храненето.
Отпивах бавно от чая.
След като преполових и втората филия, реших че е време да погледна, колко е часа, въпреки че не ми харесваше, закъснявах почти всеки ден.
Страхотно, оставаха ми 20 минути до началото на часа, а училището бе на половин час – пеша.
-Мамо, моля те да ме закараш! – обърнах се към нея.
-Охх, Рина, знаеш че и аз ходя на работа, защо никога не си преценяваш времето.
Намусих се и само промърморих:
-А татко, той къде е?
-Излезе вече.
-А няма ли да караш Дея? – пробвах номера със сестра ми, надявах се в дните, в които мама караше нея и аз да се вредя. Макар да беше с три години по-голяма от мен, аз не бях по-облагодетелствена, нали уж казваха че по-малките са глезени, да, но при нас беше обратното.
-Баща ти вече закара Дея.
Подразних се.
-Защо трябва Деяна да бъде карана, като принцеса винаги, а аз да тичам, защото закъснявам?!? – гласът ми се извиси с една октава.
Усещаща наближаващата буря, майка ми се примири.
-Хайде качвай се в колата.
Странно, как една молба от мен, може да помрачи настроението й толкова много.
Не че не ме обичаше, просто често пъти бях дразнител за нея, не го разбирах, чие дете е дразнител за родителите си?
Но такава бе тя. Аз разбира се, не скокнах както повечето ми връстници биха направили, скачаща от щастие че съм спечелила битката, не, аз се запътих спокойно към колата, защото знаех че насила измъкнах „услугата” .
След десет минути, вече бях оставена пред училище, с една бърза целувка по бузата, от страна на майка ми.
Със забързани крачки, влязох вътре, насочвайки се към класната стая.
Очертаваше се поредния скучен ден.
Върнете се в началото Go down
http://muse.forumotion.net/forum.htm
Nadenceto22
Четец
Четец
avatar

Брой мнения : 78
Age : 23
Registration date : 13.06.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Кръговрат на разрухата   Вто Юни 23, 2009 7:27 am

Разбира се, закъснях за първия час – Английски език. Учителката, вече беше свикнала със закъсненията ми и не обръщаше внимание.
Часовете минаваха оттегчително бавно – първи, втори, трети и ето най-после мечтаната обедна почивка.
Излязох в двора, на пейките. Времето беше хубаво и не исках да пропусна шанса, да се полюбувам на топлото слънце, което галеше кожата ми, така игриво. Ветрецът развяваше нежно косите ми. Малките врабчета кълвяха плахо трохите, паднали от обяда на множеството ученици.
Едно от тях се приближаваше предпазливо към мен. Отроних малко от сандвича си и го хвърлих на около метър от мен. Малката птичка се доближи с бавни подскоци и като видя, че няма да й сторя зло, закълва лакомо пресния хляб.
Гледката ме изпълваше с нежност и същевременно благоговение, към естествения ход на природата. Всичките тези дребни, наглед незначителни животинки и насекоми, свързани в един омагьосан кръг, ме удивяваха. Как и най-дребния детайл, и най-мъничкото същество имаше място в този кръговрат. А къде бяхме ние хората? Унищожили всичко хубаво и естествено, до което се докоснехме.
Какво бе нашето място?
Каква бе и моята роля?
За тези разсъждения, често пъти наричани от майка ми „неприсъщи за моята възраст” бях не веднъж порицавана. Заради скептицизма ми, така казваше тя.
Но защо скептицизъм?
Защото наричах човечеството с истинското му име ли?
Не можех да разбера, защо всички ние живеем в страх от самите нас, защо нямаме смелостта да признаем, поне пред себе си, колко слаба бе човешката същност, колко крехка и податлива бе психиката ни? И макар и такива, ние бяхме и жестоки.
Звънецът, известяващ края на обедната почивка, ме извади от размислите ми. Извърлих в кошчето остатъците от храната ми и се запътих към до болка познатата стая.
Вече седем години учех все в нея, това бе последната година, най-после ми предстоеше гимназия.
Настаних се на чина си и зачаках учителката да възвести започването на часа.
След броени минути, всички бяха на местата си и урока започна.
Посредата на часа, на вратата се почука и секунди след това, влезе заместник – директорката.
- Добър ден – обърна се към класа тя. – моля, Серина Бертън, да дойде с мен. – продължи с равен глас.
Стреснах се от думите й, но послушно станах и тръгнах към нея.
- Не, не, вземи и нещата си.
Върнах се до чина и взех якето и чантата си.
Когато излязохме в коридора, нетърпеливо се обърнах към нея и казах:
- Извинете дързостта ми, но каква е причината да ме извикате посредата на един от последните часове, карайки ме, също така, да взема и нещата си? Трябва да е нещо спешно?
Тя ме погледна съчувствено и каза:
- Миличка, майка ти се обади и помоли незабавно да се прибереш.
- Случило ли се е нещо? – изстрелях, вече обвзета от паника. Никога през седемте ми години в училище не се беше случвало нещо подобно!
- Не мога да ти кажа нищо повече, Серина, трябва да поговориш с нея. – личеше си, че каквото и да трябваше да узная, тя изпитваше явна неохота, да ми го съобщи.
Беше безсмислено, да се опитвам да изкопча нещо от нея, затова само промърморих „Довиждане” и се обърнах към изхода.
- Съжалявам, миличка. – чух я да казва тихо, след мен, но не се спрях, знаех че отговора се криеше у дома, не тук.
Притеснена от повикването, тичах през целия път до къщата ни. Хиляди въпроси се въртяха в главата ми, но най-много от всичко се страхувах да не се е случило нещо с някой от семейството.
Задъхана отключих входната врата и влетях в антрето.
Майка ми се показа на вратата на хола. Чувствата изписани на лицето й ме шокираха. Толкова много болка и тъга, за първи път доминираха на това, иначе ведро лице.
- Какво се е случило? – ужаса прозираше в гласа ми.
- Рина, скъпа, ела в хола, седни. – гласът й излезе тих, почти шепот.
- Мамо, какво се е слуило, кажи ми! – заинатих се, без да се помръдна от мястото си.
- Моля те, мила, по-добре седни. – повтори тя.
- Казвай! – казах с онзи властен тон, който тя така мразеше да чува.
Но този път не ми направи забележка, само проговори, тихо след една дълга и мъчителна пауза.
- Баща ти е починал.
От този момент, след това кратко изречение, целият ми свят се срути.
Ти ще разбереш, читателю, защо. Може би, ако не си преживял това, няма да разбереш жестокия кол, забит в душата ми.
Ще разбереш, защо това бе преломния момент в живота ми, но това нататък, нека оставя прозрението на теб.
Най-лошите ми опасения, се оправдаха, в онзи кратък миг. Защото баща ми, този човек, който споменах само веднъж досега, всъщност бе най-близкото ми, най-важното за мен същество. Този който ме разбираше, този който ме изслушваше и обичаше най-много.
Този, без когото не можех да оцелея в този свят.
Върнете се в началото Go down
http://muse.forumotion.net/forum.htm
Nadenceto22
Четец
Четец
avatar

Брой мнения : 78
Age : 23
Registration date : 13.06.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Кръговрат на разрухата   Вто Юни 23, 2009 7:39 am

2. Погребението


Днес бе от ония дни, мрачните, за душата и за света. Дъжът се сипеше на едри капки, биеше безмилостно по крехките листенца да дърветата.
Седях в хола, цялата облечена в черно, онзи печален, мрачен цвят. Колко хубав ми се струваше преди! Погребението...трудно ми беше все още, дори и да си помислям тази дума. Погребението беше организирано на следващия ден. Още не можех да осъзная, какво точно се случи. Мозъка ми отказваше да го приеме, душата ми протестираше срещу тази ужасна шега.
А най-страшното и най-ужасното бе, че не бях отронила и една сълза! Това ме плашеше, но се успокоявах, поне с факта че знаех причината, знаех че все още просто не можех да приема, какво се е случило. Майка ми, разясни на дълго и на широко. Инфаркт! Това бе, което е отнело най-скъпия ми човек, това бе което отне живота ми!
Колко крехък бе човешкия организъм!
Все още се опитвах да осмисля всичко, но бях някак роботизирана. Правех всичко което трябваше механично. Не бях видяла тялото на баща ми и честно казано, се страхувах, страхувах се да не го запомня така безжизнен, без искрица надежда и живот. Предчувствах че този спомен ще остане най-дълго, че ще е най-ярък и болезнен и уви, предположенията ми се оказаха верни.
Ръцете ми трепереха леко. Оглеждах се бавно, разглеждах стаята. Погледа ми се плъзна по един от фотьойлите, или би било по-редно да кажа, неговия любим фотьойл. Обичаше го толкова много, не веднъж сме имали спорове за него, аз също много обичах да седя там, а когато беше благосклонно настроен, ме взимаше в скута си и ме оставяше да се порадвам на прегръдката и ВИП мястото. Толкова безсмислени ми се струваха тези спорове, сега. Сега когато гледах празното място, когато връщах спомените. Усещах как онази бучка, предвестник на сълзите и риданията се намества в гърлото ми. Присвиването в областта на гърдите, ясния признак за ужасната вътрешна болка, ставаше все по-силно. Спомените се събуждаха, още и още, един след друг. Усмивки, смях, целувки, прегръдки, дори и скандалите ни ми навяваха някаква носталгия. Всичко, бих приела всичко, само да го видя отново! Само да имам шанса отново да почувствам безграничната бащинска любов!
Мислех че ме боли, усещах ужаса, който се намества в мен, но всъщност все още нямах и бегла представа, какво ми предстоеше!
Сълзите се събираха в очите ми, готови да отприщят всичко, което по неизвестна причина не искаше да излезе, сякаш чакаше най-удобния момент.
Майка ми влезе в стаята и нежно обхвана рамото ми с ръка.
- Хайде, миличка, трябва да тръгваме.
Покорно станах и се запътих към вратата.
Майка ми въздъхна и тръгна към мен. Не бях проговаряла от момента, в който ми съобщи най-ужасната и пагубна за живота ми новина. Не знаех и дали скоро ще имам силите да говоря.
Настанихме се в колата й и тръгнахме към градските гробища. Катафалката, както ми казаха, ще пристигне отделно.
Погледа ми се рееше, невиждащо през безупречно чистия прозорец. Образите минаваха, бързо, размазваха се пред очите ми. Точно както спомените летяха, размазваха се в съзнанието ми.

- Татко, моля те, искам да седя отпред! – тросна се мъничкото тъмнокосо момиченце.
Високият, строен мъж го погледна с топлите си зелени очи, колко обич имаше в тях! Въздъхна и я прегърна нежно.
- Хайде, непослушнице, да те видим как ще си сложиш колана сама, ако успееш ще пътуваш отпред, ако ли не... – той сви рамене.
Малката кукличка, сви юмручета решително и се покатери на седалката. Хвана с две ръце колана и го задърпа към себе си. Силата й бе прекалено малко, но тя стисна устни и задърпа с всички сили. Колана се завъртя и тръгна към нея, но тя несъобразила, какво ще последва, тупна по дупе пред седалката.
Мъжът се засмя, искрено развеселен и я целуна по малката, зачервена от напрежението, бузка.
- Ела, глупче, аз ще го оправя. – прегърна я любвеобилно и все още смеейки се, я постави внимателно на седалката и закопча колана й. Дари я с още една, изпълнена с обич целувка, по челото и се настани на щофьорското място.


Усещах напиращата болка, треперещото ми тяло. Трябваше да спра, просто нямаше да уздържа на всичко това. Нямах сили, дори и да заплача, просто суха болка, суха но ужасно мощна. Разяждаща цялото ми тяло, цялата ми душа и сърце. Отклоних поглед, от пейзажа и се втренчих в една точка на седалката пред мен. Така беше малко по-лесно да възспирам спомените. Съвсем малко по-лесно, да не мисля за нищо.
След малко колата спря и майка ми оповести тихо.
- Стигнахме.
Отворих вратата и слязох от колата. Облегнах се на нея и зачаках. Сестра ми ме прегърна през раменете и ме поведе тихо към входа на църквата, пред която бяхме спрели. Бях забравила, че първо всичко щеше да мине през църквата и чак след това на гробищата. Никога до сега не бях ходила на погребение, познавах само моментите от филмите, в които всички плачеха горчиво на гробищата.
Върнете се в началото Go down
http://muse.forumotion.net/forum.htm
Nadenceto22
Четец
Четец
avatar

Брой мнения : 78
Age : 23
Registration date : 13.06.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Кръговрат на разрухата   Вто Юни 23, 2009 7:39 am

Църквата беше огромна, типичната католическа църква. Не харесвах всичката тази натруфеност, но имаше ли значение сега, къде съм и в какво влизам? Мислех единствено, за това което ме чакаше в дъното на гигантското помещение, за този, който ме чакаше!
Пирстъпих плахо и погледа ми веднага се устреми натам.
В дъното, на малък подиум, седеше отворен ковчег.
Тялото ми затрепери по-силно. Жестоката реалност си пробиваше път, жадна да излезе на повърхността, да замъгли крехкото ми, тогава, съзнание.
Не усетих , кога тялото ми се понесе с бързи крачки натам, но след секунди, вече бях спряла пред подиума.
Страхувах се, да надзърна в ковчега, ужасно се страхувах, от това което щях да видя.
Тъкмо бях събрала кураж, да пристъпя, когато майка ми ме хвана за ръката и ми прошепна.
- След опелото, миличка, после ще можеш да се сбогуваш с него.
„Да се сбогуваш с него.” Думите отекнаха болезнено в ума ми. Не!
Не исках да се сбогувам с него!
Не трябваше да има сбогуване, той ми бе обещал че винаги ще е с мен! Защо сега трябваше да се сбогувам? Цялото ми същество отказваше да го приеме!

Разтроена, тъмнокосата красавица се бе свила на леглото й, в неистови ридания. Питаше се, защо все на нея се случваха нещастията? Защо тя бе орисана да изпитва всички страдания?
Вратата се отвори и вътре пристъпи, висок мъж с прошарена в сиво коса. Все още не бе изцяло побеляла, силния черен цвят ясно личеше между сивите коси.
Той седна мълчаливо на леглото и я прегърна топло.
Погали дългите й, копринени коси, и целуна нежно челото й.
- Не плачи, принцесо, не плачи, нима си заслужава?
Тя вдигна поглед, очите й замъглени от сълзите все пак, виждаха обичта, която даряваше погледа му.
- Татко! – проплака тя.
- Не плачи, не плачи... – шепнеше той.
- Татко, всички ме разочароват! – изхлипа отново.
- Нима? – попита малко обиден.
- Да. – потвърди с немощен глас.
- И аз ли?
- Да... нее, не знам, ти винаги си бил до мен, но и ти ще ме разочароваш, татко, знам го и ти ще ме оставиш някой ден! – тя не осъзнаваше колко е права, но и разбира се, нямаше това в предвид, което щеше да й се случи по-късно.
- Никога! – каза решително той. – Никога няма да те изоставя, никога, Рина, винаги ще те обичам повече от всичко и всички, винаги ще бъда до теб!
- Обещаваш ли? – попита с немощен глас момичета, малко по-спокойна.
- Обещавам! – повтори убеден той.
Тя се усмихна, през сълзи, и го целуна по бузата.
- Ще го помня! – каза сериозно.
- Разбира се, че ще го помниш, защото винаги ще бъде така! – усмихна й се и той.


„Никога ли, татко?” повтарях си наум. Обърнах се и изтичах към изхода на зданието. Не можех да търпя и минута да съм вътре, трябваше да изляза, да вдишам чистия въздух, да се успокоя. Не можех да изтърпя опелето, нямаше да имам силите да слушам всичките онези мили думи, които хората щяха да казват, аз нямаше да успея да кажа каквото и да е било. Защото думите не стигаха. Не стигаха да опишат, не стигаха да внушат, думите бяха толкова жалки пред чувствата, пред обичта, пред болката!
Излязох и бързо седнах на стълбите. Усещах как краката ми поддават, знаех че тялото ми отказваше, че мозъкът ми блокираше, че душата ми се задушаваше. Знаех че няма да издържа дълго на напрежението.
- Тук ли мислиш да седиш? – чух гласа на майка ми, беше малко огорчена.
Кимнах отсечено.
- Както искаш, ще те викна, когато опелото свърши.
Отново й кимнах и се загледах в дърветата пред мен. Чух как токчетата й тракат по мрамора, отдалечаващи се.
От една страна исках този ден, да свърши колкото се може, по-скоро, от друга ме плашеше мисълта че когато затворят ковчега му, няма да мога да го видя никога повече, щях да разглеждам плоските снимки, щях да се ровя безнадеждно в спомените, защото щях да имам само това, едни мъртви снимки и изчезващи спомени.
Времето минаваше едвам-едвам. Чувах гласовете идващи от вътрешността на сградата, но се опитах да се абстрахирам от тях.
Бях втренчила погледа си в едно самотно дърво. Изучавах кората му, разглеждах листенцата. Колко беззащитно и същевременно силно бе това дърво! Хората с лека ръка можеха да му изтръгнат живота, но все пак корените му бяха така силно вкопчени в земята, в неговата майка.
Върнете се в началото Go down
http://muse.forumotion.net/forum.htm
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Кръговрат на разрухата   

Върнете се в началото Go down
 
Кръговрат на разрухата
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Online Books :: Разни и разнообразни :: Лично творчество-
Идете на: