Your Place For Reading
 
ИндексPortalGalleryВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 "Фуриите на Калдерон" от Джим Бъчър

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
deadface
Четец
Четец
avatar

Брой мнения : 40
Age : 38
Registration date : 10.02.2010

ПисанеЗаглавие: "Фуриите на Калдерон" от Джим Бъчър   Сря Сеп 18, 2013 12:29 pm

За всички, които харесват епичното фентъзи:


"Фуриите на Калдерон" от Джим Бъчър
http://colibri.bg/resultsb.php?book=814

Жителите на отдалечената долина Калдерон живеят в единение с природата. Чрез фуриите, които призовават, те черпят сили от стихиите й – въздух, огън, вода или дърво – и с тяхна помощ се справят с трудностите на живота във фермите... всички, с изключение на Тави. Макар и достигнал възрастта, той все още не е открил нито една фурия.
Над Калдерон надвисват черни облаци, но не фуриите на бурята са най-сериозната опасност, пред която трябва да се изправят хората от долината, когато пътят им се преплита с този на Курсор Амара – току-що издържала последния си изпит от Академията на Алера.
Предателство и отдавна забравен враг заплашват съществуването на цялото човешко царство. Властта се изплъзва от ръцете на Първия лорд на Алера и неговата последна надежда са млад и неопитен Курсор, момче без нито една фурия и откъснат от подкрепленията легион.


Откъс от книгата

Когато започна да се здрачава, Тави знаеше, че все още е в опасност. Не беше виждал и чувал нито един от двамата си преследвачи, откакто се хвърли от почти отвесната скала. По склона й бяха прорасли тънки вейки храсталак и той се вкопчи в тях, докато летеше надолу, убивайки скоростта си и превръщайки иначе смъртоносното падане в шеметно пързаляне. Знаеше, че поема огромен риск, но разчиташе на това, че крехките растения ще понесат него, но не и по-тежкия марат, който или щеше да се пребие до смърт, или поне щеше доста да се забави.
Планът му се увенча с частичен успех. Маратът погледна надолу от ръба на скалата, но не се реши да го последва, вместо това хукна да търси по-безопасно място за слизане в подножието. Това даде на Тави достатъчно преднина и шанса да се откъсне от преследвачите си и сега той смяташе, че беше успял да го направи. Маратите не бяха като алераните – говореше се, че притежавали свръхестествени познания и способности за общуване с животните, но нямаха никакви способности за призоваване на природните стихии. Това беше добра новина – също като Тави маратът трябваше да разчита единствено на собствените си сили и умения.
Бурята се спускаше над долината като сив воал и светлината започна да отслабва. Гръмотевиците продължиха да разтърсват земята, но вятърът не се беше усилил, нито пък валеше. Явно бурята чакаше нощта, за да връхлети с цялата си мощ, но Тави не изпускаше от тревожните си очи както гората, така и небето. Краката го боляха, дробовете му изгаряха, но се беше изплъзнал на марата и точно преди залез-слънце той изскочи от гъсталака до каменния път, на няколко мили западно от черния път към Бърнардхолт. Забеляза голям дънер на паднало от вятъра дърво и се свря до него, за да си поеме дъх и да отпусне изморените си крака.
Проблесна светкавица. Не беше предвидил да се отдалечава толкова на запад. Сега, вместо да е почти у дома, го очакваше поне час тичане, докато стигне до пътя към фермата. Разнесе се гръм, този път толкова силен, че от клоните на падналото дърво се посипаха сухи борови иглички. Последва го нисък, плътен рев откъм Гарадос, който сякаш приближаваше. Дъждът най-после се беше изсипал. Пристигна като вълна от ледени капки и суграшица и Тави едва успя да вдигне качулката си, преди мразовитият северен вятър да подгони с вой пред себе си дъжда.
Бурята погълна на един дъх оскъдните остатъци дневна светлина и удави долината в студена тъмнина, разкъсвана единствено от честите проблясъци на светкавиците в буреносните облаци. Въпреки че наметалото му беше направено така, че да не пропуска вода, в цяла Алера нямаше такъв плат, който да устои дълго на дъжда и лапавицата на буреносните фурии. Скоро то се просмука с вода, натежа и залепна за гърба му и острият вятър го прониза до кости.
Тави трепереше като лист. Ако останеше на открито, щеше да умре от студ, освен ако някой кръвожаден ветрогон не изпревареше бурята и не го довършеше преди това. Със сигурност Брут вече беше стигнал до холта с чичо му, но той знаеше, че не може да разчита на спасение от никого там. Хората нямаше да рискуват да излязат да го търсят в такава буря.
Тави изчака следващата светкавица и напрегна очи през пелената от дъжд. По-навътре под дървото имаше дупка, покрита с дебел слой борови иглички и на пръв поглед суха. Той пропълзя към нея, но следващата светкавица разкри пред очите му кошмарна гледка. Бърлогата под дървото вече беше заета от половин дузина слайви. Гъвкавите, покрити с черни люспи гущери бяха дълги почти колкото ръста на Тави и най-близкият от тях лежеше само на ръка разстояние от него. Стреснат от появата му, гущерът скочи и размята енергично опашка. Отвори уста и изсъска зловещо, разкривайки няколко реда остри като иглички зъби.
По предните се стичаше гъста жълта течност. Тави знаеше на какво е способна отровата на слайвите. Ако бъдеше ухапан, първо щеше да пламне от треска, силите му щяха да отслабнат, движенията му щяха да станат забавени и накрая щеше да се свлече на земята. Тогава, докато е още жив, слайвите щяха да го отнесат в бърлогата си. И там щяха да го изядат.
Тави бе обзет от неистовото желание да отскочи назад и инстинктивно щеше да направи точно това, ако не знаеше, че рязкото движение щеше да накара стреснатия слайв да нападне мигновено. Но дори и ако той пропуснеше целта, противните малки мършояди щяха да изтълкуват бягството му като сигнал за атака, а него като потенциална плячка. На равен терен Тави нямаше да има никакъв проблем да ги надбяга, но слайвите имаха неприятния навик да вървят след плячката си с часове, понякога с дни, да я дебнат, докато заспи, и тогава да нападат.
Тави започна да трепери от страх и напрежение, но се насили да запази самообладание и да не помръдне от място. Започна да се плъзга назад, бавно и постепенно и тъкмо излизаше от обхвата на гущера, когато той изсъска отново и се хвърли към него.
Тави нададе панически вик – иначе мекият му баритон се извиси до пискливия крясък на малко дете – успя да избегне първоначалната атака на отровните зъби, после скочи на крака и побягна.
За негова най-голяма изненада, макар и почти удавен от рева на вятъра, нечий вик отговори на неговия.
Тави изръмжа от яд. Споменът за марата и ужасния му ловен партньор го връхлетя с нов пристъп на паника. Настигнаха ли го?
Вятърът донесе нов вик, много по-висок, за да е на марата. Паниката в гласа на викащия беше очевидна.
– Помощ! Моля ви, помощ!
Тави прехапа устни. Погледна каменния път, който водеше към черния път, а оттам към безопасността на холта, после към мястото, откъдето долетя викът за помощ. Пое дълбок, накъсан от треперенето му дъх, обърна гръб на дома и тръгна на запад. Насили уморените си крака да тичат по светлия камък от настилката на пътя.
Проблесна нова светкавица и ярката й светлина запрескача от облак на облак, първо зелена, после синя и накрая червена, сякаш небесните фурии водеха люта битка. Нова светлина озари обляната от пороя долина и се задържа за почти половин минута, преди гръмотевицата да разтърси с оглушителен трясък земята под краката на Тави.
От облаците изникнаха сенки, завъртяха се, заизвиваха се и полетяха стремително към земята през талазите на вятър и дъжд. Ветрогоните бяха последвали бурята. Блестящите им в тъмното очертания летяха с лекота през поривите на вятъра – бледозелени, мъгливи форми, бегло наподобяващи тези на човешко тяло, с протегнати напред дълги ръце и подобни на черепи лица. Те изкрещяха и гласовете им, изпълнени с омраза и глад, надвиха рева на гръмотевиците и вятъра.
Тави усети как ужасът сковава краката му, но стисна зъби и продължи да тича към мястото, над което кръжаха ветрогоните. Нещо ги беше привлякло натам, защото се спускаха стремително надолу, протегнали напред завършващите си с остри нокти пръсти.
В центъра на този призрачен водовъртеж стоеше млада жена, която Тави не беше виждал в долината. Беше висока и слаба, също като леля Исана, но с това приликата между двете свършваше. Кожата на жената имаше златистокафяв слънчев загар, като този на търговците от най-южните градове на Алера. Косата й, която вятърът мяташе лудо във всички посоки, беше мека и права и с почти същия цвят като кожата й, което й придаваше странния вид на златна статуя. Чертите й бяха остри, но можеха да минат за красиви – с едри скули, прав, тънък нос и единствено плътните й устни омекотяваха остротата и строгостта им.
Лицето й беше изкривено в отчаяна, но решителна гримаса. Около едната й ръка беше навито окървавено парче груб плат, което, както изглеждаше, беше откъснала от парцаливата си пола. Блузата й беше цялата в петна от кал и прилепнала към тялото й от дъжда, а на тънката й шия имаше кожен робски нашийник.
Един от ветрогоните описа плавна дъга и се насочи към нея.
Тя изкрещя, замахна към него и от ръката й излезе бледосиньо сияние – не толкова ярко, нито така отчетливо в мрака като ветрогоните, – но Тави го видя да придобива призрачните очертания на кон, чиито дълги предни крака заритаха към връхлитащата от небето фурия. Ветрогонът изпищя и отстъпи назад. Тогава фурията на жената се хвърли към него, но движенията й бяха значително по-мудни от тези на ветрогоните. Три други ветрогона нападнаха фурията отстрани и жената вдигна откършения клон, на който се подпираше, и залитайки, замахна отчаяно, но безрезултатно към нападателите.
Без да помисли дори, Тави се втурна напред и тичешком затършува в една от кесиите на колана си. Беше му трудно да тича в непрогледния мрак между светкавиците, но за негов късмет те не се забавиха дълго. Синьо, зелено, червено – сякаш фуриите се бореха за надмощие в небето.
Един от ветрогоните го забеляза, рязко се отдели от другите и полетя стремително към Тави през ледената пелена на дъжда. Той задраска отчаяно с нокти по малкото пакетче, което беше извадил от кесията, и успя да го разкъса. Ветрогонът нададе смразяващ кръвта писък и разпери нокти.
Тави стисна шепа едра сол и я запрати по връхлитащата фурия.
Няколко от кристалчетата пронизаха ветрогона, сякаш беше от тънка хартия. Фурията нададе предсмъртен писък, който докара тръпки по гърба на Тави и накара стомаха му да се свие на топка. Сви се на кълбо от зелени огньове и започна да се разпада на парчета. Само за секунди от ветрогона останаха ситни парченца, които се разлетяха и изчезнаха в бурята.
Останалите ветрогони започнаха да кръжат в широк кръг и да крещят яростно. Робинята погледна към Тави с облещени, пълни с надежда очи. Подпря се отново на откършения клон и закуца към него. Разкривеното очертание на фурията й се стопи в мрака.
– Сол? – надвика тя вятъра. – Ти имаш сол?
– Не много! – изкрещя задъхано Тави. Сърцето му напираше да изскочи. Той се завтече към робинята, като не спираше да се оглежда за бледозелените фурии, които сега кръжаха на почтително разстояние отгоре им. – Проклети врани! – изруга той. – Не можем да останем тук. Никога не съм виждал толкова много в една-единствена буря.

*

Фиделиас мразеше летенето.
Седеше в носилката по посока на движението и вятърът пронизваше очите му и опъваше назад косата му. На седалката срещу него седеше Алдрик – огромен, лениво отпуснат като преял лъв. Одиана се беше свила в скута му и спеше вече от часове. Вятърът си играеше с тъмните й коси, покрили красивите черти на лицето й. Нито един от тях не показваше каквито и да е следи от неудобство при летенето.
– Мразя да летя – промърмори Фиделиас.
Засенчи очите си с длан и се надвеси през страничната преграда на носилката. Ярката луна, увиснала насред морето от звезди, обагряше в сребристо земята отдолу. Гористите хълмове се движеха бавно под носилката, като огромна, тъмна маса, разкъсвана тук-там от сребърни поляни и виещи се, лъснали с матов блясък реки.
Носеха се в нощното небе между четирима рицари Аери, „впрегнати” в четирите края на носилката. Фуриите им бяха достатъчно мощни, че да понесат както тежестта на господарите си, така и на тримата в носилката. В широк кръг около тях летяха още половин дузина рицари и лунната светлина проблясваше в броните и оръжията им.
– Капитане – провикна се Фиделиас към летящия начело рицар.
Мъжът се извърна през рамо, промърмори нещо и се понесе назад към носилката.
– Господине?
– Още много ли остава до Акватайнус?
– Не, господине. Ще пристигнем до час.
– Толкова бързо? – примигна невярващо Фиделиас. – Мисля, че казахте по зазоряване?
Рицарят поклати глава и очите му обходиха небето отпред.
– Съдбата беше благосклонна към нас, господине. Южните фурии са се надигнали и ни донесоха силен попътен вятър.
– Крайно нетипично за това време от годината, не мислите ли, капитане? – смръщи чело Фиделиас.
– Спестиха ни часове полет и много усилия – сви рамене рицарят. – Не се налага дори да сменям мъжете на носилката. Не се тревожете, господине. Ще пристигнем в двореца на Върховния лорд преди полунощ.
Той полетя напред и отново зае позиция начело на хората си.
Фиделиас се намръщи и се намести на седалката. Погледна отново през страничната преграда и стомахът му се обърна от обзелия го страх от височината. Знаеше, че в носилката на рицарите Аери е в пълна безопасност, но част от съзнанието му отказваше да приеме, че това е възможно, предвид огромното разстояние до земята. Тук, високо горе, беше далече от дървесните и земните фурии, които можеше да призовава, и това определено го тревожеше. Налагаше се да разчита на силата на рицарите, вместо на собствените си умения. А досега това, да разчита на другите, неизменно му бе носило единствено разочарования.
Скръсти ръце на гърдите си, наведе глава срещу вятъра и се замисли. Гай го беше използвал от самото начало. И винаги премерено, пресметливо. Беше се доказал като прекалено ценен инструмент в ръцете му, за да си позволи небрежност и да пилее нахалост способностите му. Всъщност неведнъж крехкият мир в човешкото царство беше зависел единствено от неговите умения и действия от името на Короната.
Фиделиас свъси още повече вежди. Гай – старият вълк, водач на глутницата – беше вече твърде стар, беше само въпрос на време, преди смъртта да го събори от водаческия му пост. Но въпреки този очевиден факт Гай се беше вкопчил здраво и продължаваше да се бори с неизбежното. Можеше да предаде властта на наследник от друга династия още преди десет години, но вместо това се вкопчи във властта – ловко и отчаяно. И така удължи с цяло десетилетие агонията на човешкото царство, като изправи един срещу друг Върховните лордове в надпревара за това, кой ще успее да омъжи своя дъщеря или племенница за Първия лорд и коя ще бъде бъдещата майка на новия Принсепс. Гай (с помощта на Фиделиас, естествено) беше изиграл майсторски всеки един от Върховните лордове и ги беше оставил с години да си мислят, че именно тяхното момиче ще се омъжи за Първия лорд. Накрая изборът му на жена не зарадва никого, дори Върховен лорд Парсиус, бащата на Кария. Тогава и най-заблуденият Върховен лорд осъзна, че през всичките тези години са го правили на глупак.
Гай беше изиграл майсторски играта си, но в крайна сметка всичко се оказа напразно. Родът му не се славеше с плодовитост, но дори и да се беше показал способен (Фиделиас силно се съмняваше в това) да създаде наследник, лейди Кария до момента не даваше признаци, че носи дете. Всъщност слуховете в двореца говореха, че Първият лорд рядко споделя леглото на съпругата си.
Гай беше прекалено стар. Умираше. Звездата на рода му слизаше от небосклона и всеки сляпо вкопчил се в полите на робата му беше обречен да се сгромоляса с него.
Всеки. Като Амара.
Нещо го зачовърка в стомаха, отвлече го от мислите му, изгори вътрешностите му. Жалко, наистина, че Амара избра да тръгне против всякаква логика и взе погрешно решение. Естествено, с малко повече време, той сигурно щеше да успее да я накара да погледне малко по-рационално на нещата. Но вместо това, ако сега тя се изпречеше отново на пътя му, щеше да се наложи да я отстранява оттам.
А той не искаше това.
Фиделиас поклати глава. Тя беше най-обещаващият му ученик и той я беше допуснал прекалено близо до себе си – сега тя означаваше много за него. По време на службата си като Курсор беше унищожил сигурно пет дузини мъже и жени – много от тях силни като Амара и още по-големи идеалисти. Никога не беше се поколебавал да изпълни дълга си, не беше оставял нещо толкова дребно и незначително като привързаността му към някого да го отклони от службата му. Всичко в името на Алера.
И точно това беше проблемът му. Той беше служил на човешкото царство, не на Първия лорд. Гай е обречен. Отлагането на предаването на властта щеше да доведе само до едно – борби между Върховните лордове и кръвопролития в надпреварата за мястото на Първи лорд. Можеше да се стигне дори до гражданска война – нещо нечувано от зората на Алеранската цивилизация, въпреки че ако можеше да се вярва на слуховете, по онези времена е било доста разпространен начин за качване на престола. А стигнеше ли се дотам, не само синовете и дъщерите на Алера ще започнат да измират в безсмислени битки помежду си, подобно разделение на кралството щеше да послужи като знак за всички външни врагове на страната – дивите ледени хора от Севера, онези зверове маратите, кръвожадните и безмилостни каними и кой знае кои още обитатели на неизследваните краища на света. Разединението и отслабването на човешкото царство трябваше да се избегнат на всяка цена.
И пътят беше един – установяването на силен водач, незабавно. Върховните лордове вече бяха започнали да се опълчват, макар и тихомълком, на властта на Първия лорд. Беше само въпрос на време, преди всеки един от тях да се отцепи и човешкото царство да се разпръсне на малки градове държави. А стигнеше ли се до това, враговете на човешката раса с лекота щяха да ги отхапят един по един от Алера, докато накрая не останеше нищо.
Върнете се в началото Go down
 
"Фуриите на Калдерон" от Джим Бъчър
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1
 Similar topics
-
» Ерогенните зони и зодиите
» Медиите и телевизията.
» Обират комшиите, а вие...?
» Цивилизациите на олмеките и на маите...
» Клуб: Удари ма право ф имоциити!

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Online Books :: За книгите :: Български книжен пазар-
Идете на: