Your Place For Reading
 
ИндексPortalGalleryВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 "През Вселената" от Бет Ревис

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
deadface
Четец
Четец
avatar

Брой мнения : 40
Age : 38
Registration date : 10.02.2010

ПисанеЗаглавие: "През Вселената" от Бет Ревис   Чет Май 16, 2013 9:05 am


"През Вселената" от Бет Ревис
http://colibri.bg/knigi/774/bet-revis-prez-vselenata

"Ужасяващ и очарователно клаустрофобичен шедьовър, наполовина научнофантастичен, наполовина дистопичен, но изцяло брилянтен!" - в. "Ню Йорк Таймс"

Изминали са двеста години, откакто седемнайсетгодишната Ейми е напуснала Земята заедно с родителите си. Космическият кораб "Благословеният", който ги отнася все по-навътре в космическото пространство, е с размерите на цяла държава и е един затворен в себе си свят. Ейми е потопена в дълбок сън в криогенна камера и е предвидено да се събуди на нова планета. Но най-неочаквано някой започва да изключва камерите, обричайки замразените пътници на смърт. Ейми оцелява на косъм, но се озовава сама сред враждебно настроени непознати в затвореното пространство на кораба, където всичко й е чуждо. Ще съумее ли Ейми не само да оцелее, но и да поведе кораба и пътниците му към ново бъдеще?

"През Вселената" е бестселър на "Ню Йорк Таймс" и е обявена от "Амазон" за най-добра книга на 2011 г.


Откъси

Криогенната течност се плискаше покрай ушите ми и изпълваше ковчега. Вдигнах глава.
Забавяне? Какво забавяне? Опитах се да кажа нещо между тръбите, но те изпълваха устата ми, притискаха езика и заглушаваха думите ми.
– Хабер си нямам. Нещо заради горивото, някаква информация от сондите. Ама защо пък ни карат да спазваме графика за замразяване?
Криогенната течност се издигаше бързо. Завъртях глава, за да чуя с дясното ми ухо какво си говореха.
– Че на кой му пука? – попита Ед. – Не и на тях, те ще проспят всичко, така или иначе. Казват, че на кораба ще му трябват триста години, за да стигне до другата планета. голяма работа, че щял да пътува още една година!
Помъчих се да седна. Мускулите ми бяха стегнати и бавни и аз се напрегнах цялата. Опитах се пак да говоря, но течността вече се плискаше върху лицето ми.
– Стой кротко. Отпусни се – извика силно Ед точно в лицето ми.
Аз заклатих с глава. Боже, те не разбираха ли? Една година си беше огромна разлика! Това означаваше още една година, в която можех да бъда с Джейсън, още една година щях да съм жива! Аз се подписах за триста години… не за триста и една!
Нечии нежни ръце – ръцете на Хасан? – ме натиснаха под криогенната течност. Задържах въздуха си. Опитах се да се надигна.
Исках си моята година! Моята последна година – още една година!
– Дишай под течността!
Думите на Ед достигнаха до мен приглушени, едва разбираеми. Опитах се да поклатя глава, но мускулите ми не реагираха, дробовете ми се бунтуваха и студената, леденостудената течност се втурна надолу в носа ми, мина покрай тръбите и изпълни тялото ми.
Когато хлопнаха капака, разбрах, че всичко бе свършено.
Бях пленница в стъкления ковчег на Снежанка.
Един от двамата хвана ковчега откъм краката и го забута към моята вратичка в моргата. и тогава започнах да си представям, че там вече ме чака прекрасният принц, той ще ме събуди с целувка и ние ще бъдем още една цяла година заедно.
От машината се дочу едно клик, клик, гъъър и аз знаех, че мигновеното замразяване ще настъпи след секунди и всичко, което ще остане от живота ми, ще бъде полъх от пара през вратичката на моргата.
Мислех си: Най-после ще заспя, ще забравя всичко за цели триста и една години.
После ми хрумна: Всъщност това няма да е толкова лошо.
И тогава фиууу! Мигновеният мраз изпълни миниатюрната камера. Бях цялата в лед. Бях лед.
Аз съм лед.
Но ако съм лед, тогава как така съм в съзнание? Трябваше да съм заспала, да забравя всичко за Джейсън, за живота и Земята за цели триста и една години. Преди мен замразиха други хора и нито един от тях не беше в съзнание. Ако умът ти е замразен, не можеш да си буден, нито пък да си в съзнание.
Бях чела за хора, които са изпаднали в кома, след като са им сложили упойка по време на операция, били са будни през цялото време и са усещали всичко. Надявам се – моля се – това да не се е случило и с мен. Не може да съм будна в продължение на триста и една години, няма да го понеса.
Може би сега сънувам. Изсънувала съм един цял живот по време на половинчасова дрямка. Може би съм все още в онова предшестващо замразяването състояние и всичко е само един сън. Може още да не сме излетели. Може да съм все още в състоянието на неопределеност в годината преди излитането, впримчена в капана на един сън, от който не мога да се събудя.
Може би все още ми предстоят онези триста и една години.
Може би изобщо не съм спала. Не и през целия път.
Може би, може би, може би.
Имаше едно нещо, което знаех със сигурност.
Исках си обратно моята една година.

*

– Команда? – пита ме компютърът.
Хм. Странно. Обикновено вратите се отварят автоматично, след като се осигури достъп. Каква друга команда е необходима на една врата?
– Ъъ, отвори?
Противно на очакванията ми, вратата на стаята на Старши не се отваря автоматично. Вместо това се задвижва таванът. Завъртам се на място, сърцето ми ще се пръсне. Над мен металният таван се разделя на две и бавно слиза надолу, и под него се показва...
Показва се прозорец.
Той гледа навън.
И към звездите.
На кораба има люкове, знам го, но Старши никога не ми ги е показвал, както не ми е показвал и огромния двигател, който поддържа движението на кораба, нито пък някакви архиви от времето на кораба преди Епидемията. Нямах представа, че металният таван на Голямата зала крие прозорец към Вселената.
За пръв път виждам звезди.
Нямах представа, че са толкова красиви.
Пред мен се простира цялата Вселена. Леле, колко е голяма, невероятно голяма. Очите ми се изпълват със звезден блясък.
Има толкова много звезди. Те са като бели тирета на небето с ивици от бледи цветове – най-вече червени и жълти, а понякога и сини или зелени. Когато ги виждам всичките пред себе си, имам усещането като никога досега, че скоро ще кацнем. Представям си го: корабът каца за пръв път – нощ е, няма луна, нито облаци, и преди да се захванем да създаваме нашия нов свят, всички се спираме и се взираме в звездите над нас.
– Достъп отменен – съобщава равнодушно компютърът с приятен глас. – Спускане на екрана.
Спускане на екрана? Какво значи това?
Над мен звездите блестят ярко.
И тогава прозорецът над мен се разцепва. Точно в центъра му се появява тънка пукнатина, която се разтваря все повече и повече.
Мамка му. Мамка му!
Голямата зала се изпълва със странен боботещ звук. Главата ми се мята наляво и надясно, после пак наляво и надясно, търся нещо, за което да се хвана, но тук няма нищо – Голямата зала е просто широко отворен под. Защо никога досега не ми е идвало наум, че няма смисъл да имаме стая, в която няма нищо, за което можеш да се хванеш? Тя е голяма, вярно, но тук няма нищо друго освен огромния под, стените и вратите – нищо, което да ме защити от космоса зад счупения прозорец. И сега какво? Корабът ще се разпадне на парчета? Ами аз? Ще експлодирам или ще се пръсна отвътре, нещо такова. Не си спомням кое точно, но няма значение. Крайният резултат ще е един и същ. Туниката ми тежи и ме притиска, прилепнала от пот към тялото ми, и единствената мисъл, която ми идва, е, че материята е твърде тънка срещу опустошителното космическо пространство.
Ще умра.
Космосът ще ме засмуче.
Имплозия.
Смърт.
И точно в този момент ме осенява друга мисъл: какво ще стане с останалата част от кораба? Ако Ниво кийпъри не е защитено, пространството не просто ще ме засмуче навън – то ще ме изтегли през Ниво кийпъри в Ниво шипъри и Ниво фийдъри под него. Те всички ще умрат. Всички. Абсолютно всички хора на кораба.
Краката ми се плъзгат по покрития с плочки под, когато се втурвам през стаята. (За един кратък миг краката ми понечват да се върнат към вратата на люка, онази, която води към живота и свободата, но аз не им обръщам внимание. Те просто се опитват да ме запазят жив; тях не ги вълнуват другите хора на кораба.)
Хвърлям се към големия червен бутон за аварийно блокиране над люка. Подът потреперва, когато Ниво кийпъри се изолира от останалата част на кораба. Сега вече няма връщане назад.
Обръщам се към тавана, към откритата вселена.
Към смъртта.

*

Направи сега така: Иди в стаята си. В твоята хубава, безопасна, топла стая, която не е стъклен ковчег в отделение на моргата. Легни си в леглото, което не е от лед. Запуши си ушите с ръце. Чуваш ли това? Пулсът на живота от сърцето ти, бавното вдишване и издишване от дробовете ти? Дори и когато мълчиш, когато си изолирала целия шум отвън, в тялото ти звучи хаосът от шумовете на живота. Но не и в моето. Тази тишина ме побърква. Тишината, в която ме връхлитат кошмарите.
Дали пък не съм мъртва? Как може някой да е жив без туптящо сърце, без дишащи дробове, както съм аз? Сигурно съм мъртва. И това е най-големият ми страх: след триста и една години, когато издърпат стъкления ми ковчег от моргата и оставят тялото ми да се топи като пилешко месо на кухненския плот, ще бъда точно такава, каквато съм сега. Ще прекарам цяла вечност затворена в мъртвото си тяло. Няма да има нищо след това. Ще съм затворена в себе си завинаги.
Иска ми се да крещя. Искам да отворя широко очи и да се събудя, да не бъда повече сама със себе си, но не мога.
Не мога.

*

Двамата със Старши мълчим, докато слизаме с асансьора към криогенното ниво. По-специално не говорим за това, как алармата на четвъртия етаж е отворена и разбита, всичко отвътре е извадено и разпиляно по пода. Счупена е. Безполезна.
Когато вратата се плъзва встрани, осветлението вече се е включило.
– Тук долу! – вика Док.
Старши върви с големи, макар и неравномерни от накуцването крачки, и аз трябва да подтичвам до него, докато минаваме по пътеката с номерирани врати. Аз търся номер четирийсет и две, но вървим твърде бързо и не мога да следя номерата, без да спирам.
Завиваме зад ъгъла и започваме от пътеката с номера от седемдесет и пет до сто.
Една от вратичките е отворена. Сгъваемата поставка вече е разпъната и върху нея лежи криогенна кутия. Док стои наведен пред нея с гръб към нас и макар че закрива гледката, разбирам, че нещо не е наред.
Старши тръгва решително нататък.
Аз се тътря след него.
Мъжът в кутията е мъртъв и плува в искряща синя вода. Лежи с ръце, сгънати в лактите, пръстите му са сгърчени и аз знам, че е умрял, опитвайки се излезе от кутията, когато ледът е започнал да се топи.
Знам го, защото очите му са отворени, устата му зее, а лицето му е изкривено от гняв и безсилие.
На пода под него има локва от искряща синя криогенна течност, а по белезникавата кожа на врата му се виждат червени следи.
Старши и Док вдигат с общи усилия капака. Мъртвият изплува нагоре и пръстите, носът и коленете му се подават над полутечния слой течност.
– Кой е този? – питам.
– Номер сто – последната кутия в редицата, последният криогенно замразен човек.
На мен нищо не ми говори, но Старши поема шумно въздух.
Док му кимва многозначително.
Главата на мъртвия помръдва и аз отскачам уплашено назад, но това е, защото Док започва да издърпва тръбичките от устата му. Тялото на мъжа потръпва силно при всяко дърпане. От кутията се плиска вода. Отстъпвам назад, но въпреки това тя изпръсква ботушите ми. Отивам до масата в края на пътеката, вземам таблета на Док и го включвам. Екранът светва. Слагам палец върху прозореца на скенера и се появява съобщение:
Младши/Старши: осигурен пълен достъп. Екранът се изпълва с изображения – иконки, папки, бележки. Търся номер сто и след малко го намирам: папката на мъртвия мъж.

Име: Уилям Робертсън
Номер: 100
Професия: специалист по командване
Статус: Важен за организация на офанзивата
Предишен опи т: Морска пехота на Съединените щати, активна
служба във войната пр ез...

Старши изтръгва таблета от ръцете ми. Плъзга пръста си и екранът изгасва.
– Внимавай – изръмжава той.
Обръща глава към Док, който най-после е стигнал до края на тръбичките. От устата на мъртвеца изскача нещо като малко електрическо табло и мъжът потъва под криогенната течност.
– Е? – пита Старши. – Дали е било някаква неизправност?
Още една?
– Дай ми една минута.
Док се навежда към електрическата кутия. Натиска някакъв бутон и едно капаче отскача рязко. Той измъква отвътре нещо метално, мъничко и кръгло, което се побира на върха на пръста му. Старши му подава таблета, който взе от мен, и Док вкарва компютърния чип в него.
– Е?
– Изключили са го – казва глухо Док.
– Изключили?
– За какво говорите? – питам аз.
– За това.
Док сочи към черната кутия до главата на стъкления ковчег, на нея премигва светлинка. Тя е червена.
– Някой е вдигнал капака и е завъртял ключа. – Той хвърля поглед към Старши. – Някой, който има достъп.
– И смяташ, че е направено нарочно? – питам аз, но вече се досещам за отговора.
Док гледа гневно и аз се надявам, че гневът в очите му не е насочен към мен.
– Някой е слязъл тук долу. Издърпал е кутията. И е натиснал ключа. После си е тръгнал, когато криогенната течност е започнала да се топи, излязъл е, когато мъжът вътре е започнал бавно да се съживява и после бавно е умирал, давейки се в собствената си течност.
Не искам да гледам към Док, но какво друго да гледам? Старши с каменното лице, зад което бушува ярост? Или мъртвия мъж с немигащите очи, които проблясват под изпъстрената със сини искри криогенна течност?
– Кой би го направил? – питам аз.
– Кой е могъл да го направи? – пита Старши и дълбокият му глас тътне зад мен като бученето на центрофугите в лабораториите.
– Много малко хора знаят за това ниво – отбелязва Док.
Той извръща очи от мъртвия и аз го виждам как вече си слага маската на доктора учен с онова студено и преценяващо изражение, с което поставя диагнози в Отделението.
– Ние – продължава той и поглежда последователно към мен и Старши. – Но също така и някои от учените. Онези, които са работили в – той прави пауза, премества очи от Старши към мен – в другата лаборатория, те, естествено, знаят.
"Друга лаборатория?", мисля си и хвърлям поглед към Док.
Премълчавам въпроса – трябва да внимавам какво казвам, или няма да ми казват нищо.
– Защо? – питам вместо това. – Няма значение кой знае за това място – защо някой ще иска да направи подобно нещо?
Защо някой би убил умишлено един замразен?
Тишина.
После:
– Не е важно защо се е случило. Сега е важно да разберем кой го е направил – и да го махнем оттук.
Гласът на Старши е студен, направо ужасяващ.
– Но...
Док минава пред мен и дръпва Старши няколко крачки встрани.
– Кажи ми – изсъсква. – Кажи ми, че това не е някакъв извратен тест, който си измислил за Младши.
Старши го поглежда с едва прикрито отвращение, сякаш е обиден на Док, че изобщо е могъл да си го помисли.
Но не казва нищо.
– Хайде да оправим тук.
Старши се обръща към мен. Той избутва Док и бърника някаква ключалка близо до поставката, която не съм забелязал досега. Тя се отделя от вратичката на камерата на мъртвия мъж и Старши я бута надолу по пътеката. Криогенната течност се плиска напред-назад в ритъма на крачките му и по пода се сипят искрящи мехурчета. Заедно с шума от стъпките на Старши се чува едно глухо туп, пляс, туп и аз знам, че звукът идва от тялото, което се удря в стъклото, и течността заглушава звука.
– Хайде – казва Док.
Следваме следите от изплискана течност като трохите хляб от онази детска приказка на Земя-Слънце.
Минаваме край безкрайни редици от вратички в стената.
После покрай три реда метални шкафчета, на вратата на всяко шкафче има проста заключалка с комбинация за заключване.
Следват редици от маси с книжа и диаграми върху тях. Вървим по някакъв коридор. И на края на коридора – врата на люк, направена от плътен метал и боядисана в жълто, с издут кръгъл стъклен прозорец в центъра.
Заключалката на вратата изглежда стара – отваря се с клавиатура, а не със сканиране на палеца. Трябва да е от оригиналния проект на кораба, защото през годините модернизирахме доста неща. Наблюдавам как Старши вкарва кода. Той е много лесен за запомняне: "Благословеният".
Старши разтваря широко вратата и избутва вътре поставката.
– Какво смяташ... – започвам аз, но Старши вече е повдигнал ръба на масата и дебелият стъклен ковчег с тялото в него се стоварва на пода.
Господин Уилям Робертсън, номер сто, отскача нагоре, когато половината течност се изплисква навън. Тялото му увисва на ръба на кутията в странна поза, която би била доста болезнена, ръцете му стърчат сгърчени от пода.
Старши ме избутва назад в коридора и затръшва вратата на люка зад тялото.
– Какво правиш? – питам отново.
Старши натиска големия червен бутон от клавиатурата. Бутонът няма никакво означение.
През издутия стъклен прозорец виждам как вратата на люка на отсрещната стена се отваря и господин Уилям Робертсън, номер сто, е засмукан навън и полита към звездите. Виждам ги и тях – звездите – истинските звезди, милиони светлинки, големи колкото главата на топлийка, като искри, разпръснати във въздуха от някое дете. Сега, когато вече съм видял тези, няма да се подлъжа никога повече от крушките.
Тези звезди, тези истински звезди, са най-красивото нещо, което някога съм виждал. Звездите ме карат да вярвам, че има свят и извън този кораб.
И за миг изпитвам завист към господин Уилям Робертсън, номер сто, който се носи в море от звезди.

*

Бях права. Колкото повече се отдалечавам от градината, толкова по-малко хора се виждат наоколо. Пътеката е всъщност пуста и само стенанията и въздишките наоколо показват, че в полето има хора – зад дърветата или в канавката покрай пътя.
Опитвам се да не ги забелязвам. Повръща ми се от гледката на този разюздан секс. Когато живеех на Земята, естествено, съм виждала хиляди пъти по телевизията хора да правят секс. Но не е същото, когато хората го правят под носа ти.
– Тя е.
В първия момент просто замръзвам на място, а в следващия момент ми се иска да хукна. По интонацията на гласа знам, че който и да го е казал, имаше предвид мен. Осмелявам се да хвърля поглед назад. Виждам трима мъже, всички около възрастта на Харли, и тримата вървят след мен. Двамата от тях са ми непознати, най-вероятно фийдъри, които вършат някаква тежка работа, ако се съди по мускулите им.
Стомахът ми се свива.
Разпознавам третия.
Лут, който винаги ме следи с поглед и ме зяпа, когато ме види в Отделението.
– Хей, смахнатата! – подвиква след мен, когато вижда, че ги гледам.
После вдига ръка в подигравателен поздрав, а другите двама се смеят.
Започвам да вървя по-бързо. Чудя се дали стенещата, запъхтяна маса от запотени хора на полето ще реагира, ако извикам за помощ. Не съм много убедена.
Чувам шума от тежките им стъпки зад гърба си. Крачките им са по-големи от моите, а и вече ускоряват ход.
– Не мисля, че си падам по смахнати – казва един от тях.
– Аз пък си падам – отговаря Лут.
Вече не ми пука какво ще си помислят. Хуквам. Паниката ме зарежда със сила и аз тичам енергично, оттласквам краката си нагоре, после надолу и пак нагоре. Някой псува зад мен и аз разбирам, че преследването е започнало. Минавам напряко през едно поле, но житото ме забавя и след мен остава ясна диря от смачкани класове. Прескачам двойка, която се люби, но те изобщо не ме забелязват, камо ли да видят, че съм в беда. Обръщам се да видя колко близко са мъжете зад мен.
Твърде близко.
А и аз съм много глупава. Препъвам се в друга двойка от извиващи се тела, политам напред и се изтъркулвам върху високите остри стебла. Момичето, което е отгоре, ме поглежда със замъглен от сласт поглед и ми се ухилва подканящо. Дръпвам се назад и усещам как житните стебла се огъват и чупят под тежестта на тялото ми, опитвам се да се изправя на крака.
Но не съм достатъчно бърза.
Един от двамата едри фийдъри се хвърля отгоре ми.
Боря се и се опитвам да се изправя, но съпротивата ми само го възбужда повече. Замирам неподвижна и се опитвам да освободя ръцете си. Той притиска китките ми към земята с месестите си юмруци, сега вече и другите двама са тук. Другият фийдър ме сграбчва за глезените. Лут се стоварва на земята до мен и се навежда над лицето ми. Хили се.
Съпротивлявам се. Те всички се смеят с дълбок гърлен смях, който изобщо не е весел.
Извивам глава към голата двойка, в която се препънах.
– Помогнете ми! – казвам умолително.
Жената извива гръб и притиска бедрата си към мъжа под нея.
– Помогнете ми! – вече пищя.
Мъжът под нея поглежда назад към мен, но очите му са празни. Той се усмихва отнесено. Жената също се обръща да ме погледне.
– Боли само първия път – казва тя и продължава да се оттласква ритмично върху мъжа, той стене, тя също стене и те напълно забравят за мен.
Лут разтваря краката ми и разкъсва туниката, показва се фланелката, която нося вместо сутиен, и той ругае, после разкъсва и нея. Остатъците от дрехите се усукват около ръцете ми, но гърдите ми са голи. И макар че съм видяла половината от хората на този кораб да се разхождат наоколо голи в любовна нега, аз се срамувам от голотата си. И съм ужасена.
Лут се навежда над мен и заравя лице в гърдите ми. Опитвам се да се извъртя, но той стене от страст и се притиска още по-силно към бедрата ми. С едната ръка рови в панталоните си, а с другата мачка силно гърдите ми. Фийдърът, който ме държи за ръцете, издава дълбок гърлен стон и се навежда към мен, ближе ръцете ми, започва да ги хапе – в началото леко и игриво, после по-силно. Ако на негово място сега беше гаджето ми Джейсън и правеше това, сигурно щеше да ми хареса.
Фийдърът вдига поглед към мен, когато започвам да плача.
Погледът му е празен, само безизразна пустота. Похотта му е като при разгонените животни. При Лут обаче не е така. Широката му усмивка разкрива всичките му зъби. Той ме следи от първия момент, в който ме видя в Отделението.
И той знае.
Виждам го в очите му. Повечето от хората, повечето от фийдърите се държат като животни. Но не и този мъж. Той знае какво прави.
И това му харесва.
Безнадеждно е.
Мъжът, който ме държи за глезените, започва да дърпа панталона ми.
Аз го сритвам и усещам, че петите ми се забиват в зъбите му.
Той изкрещява и викът му не е от похот, а от болка. Но Лут твърдо преследва целта си и започва да дърпа панталона ми надолу.
Отварям уста, за да извикам, и мъжът, който държи ръцете ми, бързо притиска устата си в моята, забива езика си навътре, върти го и го притиска към небцето ми.
Хапя, докато усетя вкус на кръв. Хапя и когато той се опитва да отдръпне езика си. Когато най-после успява да се освободи, аз изплювам кръвта и пищя.
Върнете се в началото Go down
 
"През Вселената" от Бет Ревис
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Online Books :: За книгите :: Български книжен пазар-
Идете на: