Your Place For Reading
 
ИндексPortalGalleryВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 "Призоваването" от Кели Армстронг

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
deadface
Четец
Четец
avatar

Брой мнения : 40
Age : 38
Registration date : 10.02.2010

ПисанеЗаглавие: "Призоваването" от Кели Армстронг   Вто Апр 09, 2013 7:09 am


"Призоваването" от Кели Армстронг
книга първа от трилогията "Най-тъмните сили"

http://colibri.bg/knigi/760/keli-armstrong-prizovavaneto

"Тийнейджърите вече могат да крещят с все сила, за да събудят мъртвите!" - Киркус Ревю

Моето име е Клоуи Сондърс и животът ми никога няма да бъде същият. Единственото, което исках, бе да срещна нови приятели, да излизам с момчета и всичко да продължи постарому. Вече дори не знам какво означава това. Всичко започна в деня, когато видях първия си дух и духът видя мен. Сега призраците са навсякъде и няма да ме оставят на мира. За капак на всичко, някак си се озовах заключена в Лайл Хаус, "специален дом" за проблемни тийнейджъри. И все пак Лайл Хаус не е това, което изглежда. Не казвайте на никого, но мисля, че съквартирантите ми са нещо повече от това, за което се опитват да се представят. Въпросът е на чия страна са те. А аз трябва да разкрия тъмните тайни на Лайл Хаус... преди скелетите да се върнат за мен.

Кели Армстронг е родена и живее в Канада, заобиколена от съпруг, три деца и внушителна менажерия. Учила е психология, занимавала се е с компютърно програмиране, посещавала е семинари по творческо писане. Сега създава бестселъри и взривява листите на Ню Йорк Таймс – както с хоръри и трилъри, чийто главен герой е Свръхестественото, така и с ърбън фентъзи истории за тийнейджъри. В актива си има 20 романа, които я нареждат сред най-успешните автори в света.


"Призоваването" е роман, който ще допадне както на по-младите, така и на по-възрастните почитатели на жанра свръхестествен хорър/трилър. Той притежава всички елементи, необходими за едно първокласно развлекателно четиво – интересен сюжет, вълнуващи загадки, убедителни герои и напрегнато действие. Същевременно е "свежа глътка" в модерната юношеска литература, защото историята не е за вампири и книгата не е романс, а прозата на Кели Армстронг изненадва с дълбочина и майсторски поднесени сцени на психологически ужас.


Мама бе забравила да предупреди новата бавачка за мазето.
Клоуи се олюляваше на горното стъпало, посягаше с пухкавите си ръчички и към двата парапета, но толкова силно трепереше, че едва успяваше да се задържи. И краката й трепереха, а кучешките главички на пантофките й чак подскачаха. Дори дъхът й излизаше на пресекулки и тя пухтеше, сякаш досега бе тичала.
– Клоуи? – чу се приглушеният глас на Емили откъм тъмното мазе. – Майка ти каза, че кока-колата е в студения килер, но не мога да я намеря. Ще слезеш ли да ми помогнеш?
Мама каза, че е уведомила Емили за мазето. Клоуи беше сигурна. Затвори очи, за да си спомни по-добре.
Преди мама и татко да излязат от къщи, тя си играеше в стаята с телевизора. Мама я повика и Клоуи изтича в салона, където мама я прегърна и се засмя, а куклата на Клоуи й намигна с едното си око.
– Виждам, че си играеш с Принцесата – искам да кажа с Пиратката Джасмин. Още ли не е успяла да спаси горкия Аладин от Злия дух?
Клоуи поклати глава и прошепна:
– Каза ли на Емили за мазето?
– И още как! Госпожица Клоуи да стои далеч от всякакви мазета. Тази врата ще стои затворена.
После татко надникна иззад ъгъла и мама каза:
– Трябва да обсъдим въпроса с преместването, Стийв.
– Само кажи и ще поставим табелата – отвърна татко и шеговито разчорли косата на Клоуи. – И да слушаш Емили, детенце!
След това тръгнаха.
– Клоуи, знам, че ме чуваш – кресна Емили.
Клоуи отлепи пръстите си от парапета и ги напъха в ушите си.
– Клоуи!
– Аз… н-не мог-га да с-сляза в мазето – извика Клоуи. – Н-не ми раз-зрешават.
– Е, сега аз отговарям за теб и ти казвам, че можеш. Вече си голяма.
Клоуи си наложи да стъпи на по-долното стъпало. Гърлото я стегна, виждаше всичко като през мъгла, сълзи напираха в очите й.
– Клоуи Сондърс, давам ти пет секунди, а после ще те довлека насила тук и ще заключа вратата.
Клоуи се втурна надолу с такава скорост, че краката й се оплетоха. Падна в основата на стълбата, глезенът й болезнено запулсира, а като се взря в тъмнината и зърна сенките, като чу скърцането и усети специфичната миризма на мазе, по лицето й се затъркаляха сълзи. Госпожа Хоб също беше там.
Имаше и други, преди госпожа Хоб да ги изплаши и прогони оттам. Като старата госпожа Милър, с която си играеха на криеница и която я наричаше Мери. Както и господин Дрейк, който все задаваше странни въпроси, например дали някой все още живее на луната. И други неща питаше, и в повечето случаи Клоуи не знаеше как да отговори, ала той се усмихваше и я хвалеше, задето бе толкова добро момиче.
Преди много обичаше да слиза в мазето и да разговаря с хората тук. Само трябваше да избягва да поглежда зад фурната, защото там висеше човек, а лицето му бе тъмночервено и подпухнало. Той мълчеше, ала зърнеше ли го, веднага я заболяваше коремчето.
– Клоуи? – отново долетя глухият глас на Емили. – Идваш ли?
Мама би я посъветвала: "Мисли си само за хубави неща, не за лоши." Ето защо, когато Клоуи взе и последните три стъпала, тя си мислеше за госпожа Милър и господин Дрейк, а не за госпожа Хоб… е, само мъничко.
Като слезе долу, примижа в тъмнината. Бяха включени само нощните светлини, онези, които Мама бе поставила навсякъде, след като Клоуи започна да се дърпа и да не иска да слиза в мазето; тогава Мама си бе помислила, че се страхува от тъмнината, което донякъде беше вярно, но само защото мракът означаваше, че госпожа Хоб може да се промъкне и да я хване.
Клоуи вече виждаше вратата на студения килер и без да отлепя поглед от нея, се придвижи нататък колкото е възможно по-бързо. Нещо помръдна и тя забрави, че не бива да поглежда зад фурната, но това бе само висящият от тавана мъж, който се поклащаше на въжето и ръката му ту се показваше, ту отново се скриваше.
Тя изтича към вратата на студения килер и широко я отвори. Вътре беше тъмно като в рог.
– Клоуи? – повика я от тъмното Емили.
Клоуи стисна юмручета. Емили наистина се държеше подло. Криеше се от нея…
Над главата й се чуха стъпки. Мама ли е? Вече си е у дома?
– Хайде, Клоуи. Нали не се боиш от тъмното? – засмя се Емили. – Да не си бебе?
Клоуи се намръщи. Емили нищо не знае. Тя е просто едно глупаво, подло момиче. Клоуи ще си вземе кока-кола, после ще изтича по стълбата нагоре и ще я обади на Мама, така че Емили никога повече няма да й е бавачка.
Облегна се на стената в тясното помещение и се помъчи да си спомни къде точно Мама държеше кока- колата. Като че ли на рафта. Стрелна ръце нагоре и се повдигна на пръсти. Напипа хладната метална кутия.
– Клоуи? Клоуи!
Пронизителният глас на Емили долиташе отдалече. Стъпките трополяха по пода на горния етаж.
– Клоуи, къде си?
Клоуи изпусна кутията, която оглушително изтрещя на циментовия под, търкулна се в краката й със съскане и цвърчене, като разпръскваше газираната течност около пантофките й.
– Клоуи, Клоуи, къде си? – някой зад гърба й заимитира гласа на Емили, но не съвсем успешно.
Клоуи бавно се обърна назад.
На вратата стоеше старица в розов жакет, а очите и зъбите й блестяха в мрака. Госпожа Хоб. Клоуи искаше да стисне очи, ала не посмя, защото така само щеше да влоши нещата.
Кожата на госпожа Хоб се бърчеше и гърчеше. После почерня и светна, запращя като съчки в огън на открито. Големи късове се отделяха и цопваха на пода. Косата й изгаряше с цвъртене. След малко от нея не остана нищо, освен голият й череп, по който тук-там висяха парченца почерняла плът. Челюстите й се отвориха, а зъбите й продължаваха да блестят.
– Добре дошла отново, Клоуи.

*

Тя коленичи и измъкна една торба изпод леглото си.
– Не знам какво точно ще ти е нужно, но миналата година направих нещо подобно, така че съм събрала всичко, което използвахме. Тук има чаша, подправки, свещ… – Ръката й се стрелна към устата. – Кибритени клечки! О, не, нямаме кибритени клечки. Заключват ги заради Рей. Можем ли да го направим, без да палим свещта?
– Какво да направим? – разтърках лицето си. Не бях взела хапче за сън, но съзнанието ми бе все още замъглено – сякаш плувах в море от топчета памук. – Какво точно ще правим, Лиз?
– Сеанс, разбира се.
Съзнанието ми тутакси се проясни и аз се попитах дали това не е някаква шега. Ала по лицето й разбрах, че не е. Спомних си какво бе казала Тори на масата днес.
– За пол… полтъргайста ли? – предпазливо попитах аз.
Лиз се втурна към мен с такава бързина, че аз притиснах гръб в стената и протегнах напред ръце, за да се предпазя. Но тя се строполи до мен с широко отворени очи.
– Да! – отвърна. – В мен има полтъргайст. Толкова е очевидно, ала те не го виждат. Непрекъснато повтарят, че си измислям. Но как бих могла да запратя молива с такава сила? Някой видя ли ме да го хвърлям? Не. Госпожица Уенг ме вбеси и моливът литна и я удари, а всички казват: "О, Лиз го направи". Но не са прави.
– И това беше пол-полтъргайстът?
– Точно така! Според мен той иска да ме закриля, защото всеки път, щом се вбеся, наоколо ми се разхвърчават разни предмети. Опитах се да му говоря, да го накарам да престане. Но той не ме чува, защото не мога да разговарям с духове. Затова ми трябваш ти.
С мъка запазих спокойно изражение на лицето си. Веднъж гледах документален филм за един полтъргайст. Обикновено се случва с момичета като Лиз – тревожни деца, жадни за внимание. Някои си мислят, че момичетата правят номера. Други са на мнение, че енергията, която излъчват – играта на хормоните, примесена с яростта им – карат предметите да се движат.
– Ти не ми вярваш – забеляза тя.
Не, не съм казала…
– Не ми вярваш! – Тя се изправи на колене, а от очите й захвърчаха мълнии. – Никой не ми вярва!
– Лиз, аз…
Шишенцата с гел за коса зад гърба й се разклатиха. Празните закачалки в гардероба задрънчаха. Впих пръсти в матрака.
– Д-добр-ре, Лиз. Виж-ждам…
– Не, не виждаш!
Тя удари долу с ръце. Шишетата се изстреляха нагоре във въздуха и се разбиха в тавана с такава сила, че пластмасата експлодира. Гелът за коса потече надолу.
– Виждаш ли?
– Д-да.
Отново вдигна ръце като диригент, под чиято палка зазвучава крешчендо. От стената падна една фотография. Тя се удари в твърдия дървен под и наоколо се разпиляха стъкълца. Падна още една. После трета. Едно стъкълце се удари в коляното ми. На мястото на удара се появи кръв и потече надолу по крака ми.
С крайчеца на окото си зърнах как снимката, окачена над леглото ми се заклати. Изскочи от мястото си.
– Не! – извика Лиз.
Аз се свих. Лиз замахна към мен и ме избута встрани. Фотографията ме удари по рамото. Тя се изви. И двете се търкулнахме от леглото и тежко тупнахме на пода.
Останах да лежа на хълбок и се мъчех да си поема дъх.
– Много съжалявам – задъхано изрече тя. – Не исках… Нали видя какво става? Не мога да го контролирам. Когато се ядосам, всичко…
– Мислиш, че е полтъргайст, така ли?
Тя кимна, устните й трепереха.
Нямах представа какво става. Ала не беше полтъргайст – глупости! – но ако тя мислеше, че е това, ако си мислеше, че мога да му кажа да престане, той щеше да
спре.
– Добре – съгласих се аз. – Вземи свещта и ще…
Вратата се отвори с гръм и трясък. В рамката се появи силуетът на госпожа Талбът, облечена в хавлия за баня. Тя запали лампата. Аз се отдръпнах, като премигвах на светлината.
– Боже мой! – прошепна ужасена тя. – Елизабет. Какво си направила?
Скочих на крака.
– Не беше тя. Аз-аз-аз…
Започнах да пелтеча. Думите бягаха от устата ми. Погледът й зашари из стаята, тя видя парченцата стъкло на пода, капещия от тавана гел за коса, цветните петна по
стените от експлодиралия грим и аз разбрах, че не може да намери разумно обяснение на видяното.
Погледът й се спря на крака ми и тя изпищя.
– Няма нищо – казах и повдигнах крак, за да изтрия кръвта. – Не се тревожете. Малко се порязах. Когато си бръснех краката.
Тя мина покрай мен, а погледът й бе вперен в покрития със стъкла под.
– Недейте – прошепна Лиз. – Моля ви. Не исках.
– Всичко е наред, мила. Ще ти помогнем.
В стаята влезе госпожица Ван Доп със спринцовка в ръка. Тя заби успокоителната инжекция в ръката на Лиз, докато госпожа Талбът се мъчеше да я укроти, като й говореше, че ще я прехвърлят в по-добра болница, по-подходяща за нея, където ще й помогнат да се възстанови по-бързо.

*

Втурнах се към Дерек. Той се бе скрил дълбоко в сенките, бе застанал на четири крака, а горната част на тялото му и главата му едва се различаваха в мрака. От него лъхаше на пот, а вятърът носеше и една остра, горчива миризма, от която гърлото ми се сви и рефлекторно отблъсна вонящия въздух.
Тялото му се напрегна и той повърна.
– Дерек? – прошепнах аз. – Клоуи е.
Той се стегна и строго изрече:
– Върви си.
Думите прозвучаха като ръмжене, откъснало се от гърлото му, и едва се разбираха.
Пристъпих към него и казах с още по-тих глас:
– Саймън тръгна. Убедих го да тръгне и да ме остави да те намеря.
Гърбът му се изви, ръцете му се разпериха, бледите му пръсти се впиха в пръстта. Тих стон, прекъснат от мучене.
– Намери ме. Сега си върви.
– Нима мислиш, че ще те оставя в това състояние? – Направих още една крачка напред. Вонята на повръщано ме накара да запуша носа си с ръка. Задишах през устата. – Щом повръщаш, значи имаш нещо по-сериозно от треска. Нужно ти е…
– Заминавай! – Заповедта му прозвуча като животинско ръмжене и аз колебливо отстъпих назад.
Той отпусна глава. Още един стон, този път завършващ във фалцет, като скимтене. Беше облякъл тениска и когато вкопа отново пръсти в земята, мускулите му изпъкнаха като буци. Ръцете му потъмняха, сякаш някаква сянка премина над тях, после отново избледняха в заобикалящата ни тъмнина.
– Дерек, аз…
Гърбът му се изви и се издигна толкова нависоко, че видях линията на гръбнака му, тениската му се дръпна нагоре, мускулите му се извиваха и се гърчеха. После той клюмна, а накъсаното му неравно дишане се чуваше като шумоленето на листата.
– Моля те. Тръгвай. – Той смотолеви думите, сякаш изобщо не си отваряше устата.
– Имаш нужда от помощ…
– Не!
– Тогава от Саймън. Ще доведа Саймън. Ще…
– Не!
Той се изви и аз зърнах лицето му – изкривено, обезформено… чуждо. Отпусна глава, преди да успея да съобразя какво точно бях видяла.
Отвори уста и от нея се изтръгна ужасен първичен звук, сякаш изповръщаше вътрешностите си. Гърбът му отново се стрелна нагоре, ръцете му се разпериха докрай, костите му изпукаха. Ръцете му почерняха, после пак избледняха, мускулите и сухожилията му заиграха. В същия миг луната надникна иззад облака и когато ръцете му отново почерняха, видях, че по кожата му израснаха косми, подадоха се на повърхността и отново се скриха. А дланите му… Пръстите му се удължиха и се извиха, като нокти на хищник, които се забиваха в пръстта, докато гърбът му се извиваше нагоре като арка.

*

Освободих ръцете си. Протегнах се да достигна краката си и отново се разтресох, този път още по-силно, трябваше да се подпра, за да не падна.
Земетресение ли имаше?
С моя късмет, нищо чудно. Почаках да отмине, после се заех да развързвам въжето около глезените си. То бе извито и завързано на няколко места, сякаш по него имаше стари възли. Да открия възела, който ми трябваше в този мрак беше…
Някакво хрущене прекъсна мислите ми. Сякаш някой стъпваше върху мръсния под. Но нали призраците се движат безшумно? Заслушах се. Той долетя отново – променящ се, пращящ звук, сякаш някой пуска дребни камъчета на пода.
Преглътнах и продължих да се занимавам с възела.
Ами ако тук има някой жив човек? Някой, който би могъл да ме нарани?
Зад мен се чу дращене. Скочих и се дръпнах на една страна. Лентата на устата заглуши писъка ми, а сърцето ми препускаше като полудяло и биеше толкова силно, че можех да го чуя.
Бум-бум-бум.
Това не е моят пулс.
Звукът идваше откъм лявата ми страна и бе твърде тих – не бяха стъпки. Сякаш нечии ръце се удряха в мръсния под. Сякаш някой пълзеше към мен.
– Престани вече!
Само си го помислих, но чух как думите се откъсват от възпаленото ми гърло и излизат навън, заглушени от лентата. Бумтенето спря. Появи се друг звук – гърлен,
като ръмжене.
Господи, това не е човек, а нещо друго, някакво животно.
Плъх. Вчера двете с Рей видяхме мъртъв плъх.
Плъх ли? Който ръмжи? Който стъпва толкова шумно, че се чува из цялото помещение?
Да остана неподвижна. Ако не се движа, няма да може да ме открие.
Това се отнасяше за акулите! Идиотка! Акулите и динозаврите няма да те открият, ако не се движиш. Това тук не ти е "Джурасик парк"!
В гърлото ми назряваше истеричен смях. Преглътнах го и превърнах звука в хленч. Бумтенето се чу по-силно, по-отблизо, сега изпъкваше на фона на друг звук. Цъкане…
"Цък-цък-цък-цък."
Това пък какво е?
Искаш ли да останеш и да разбереш?
Пресегнах се към устата си, ала не успях да хвана лентата и се отказах. Продължих да се занимавам с въжето, пристегнато около глезените ми – толкова силно търках пръстите си в него, че то продра кожата ми. Опипвах всеки възел, за да го развържа и, като не можех да намеря свободния му край, продължавах, докато…
Ето го. Свободният край на възела.
Поработих върху него, опъвах натам, дърпах отсам в стремежа си да го развържа. Съсредоточих се изцяло върху него и не чувах никакви шумове.
Тъкмо се мъчех да провра пръсти под едната част на възела, когато нещо издрънча точно до мен. Шумолене, после едно "цък-цък".
Тежка миризма на плесен изпълни ноздрите ми. Върху голата си ръка усетих допира на леденостудени пръсти. Нещо от мен просто… излетя. По крака ми се стече тънка струйка влага, но аз едва я усетих. Седях замръзнала на място и до такава степен стисках зъби, като се стараех да не шавам, че чак челюстта ме заболя.
Проследих бумкащото, шумолящото, цъкащото същество, докато ме заобикаляше. Появи се и друг звук. Тихо и продължително скимтене. Моят собствен хленч. Опитах се да го спра, ала не можех, успях само да се сгуша на мястото си, а обзелият ме ужас бе толкова голям, че главата ми се изпразни до дъно.
То отново ме докосна. Дълги, сухи, студени, подобни на пръсти неща ме гъделичкаха зад врата. От неописуемия звук, подобен на шляпане, пукане, шумолене, косата ми се изправи. Той се повтаряше и повтаряше, докато накрая се превърна в една-единствена дума. Ужасна, изкривена дума, непроизносима от човешко същество, дума, повтаряна до безкрай.
– Помощ. Помощ. Помощ.
Хвърлих се напред, далеч от това нещо. Глезените ми бяха все още завързани и аз се строполих по лице на пода, после се надигнах и на четири крака се втурнах към далечната врата с най-голямата бързина, на която бях способна.
От другата ми страна се чуваше съскане, тропане, цъкане.
Още едно нещо.
О, Господи, къде са те? Колко са на брой?
Няма значение. Продължавай!
Влачех се и най-после стигнах до вратата. Пръстите ми докоснаха дъсчената повърхност. Бутнах я. Тя не помръдна.
Беше заключена.
Задумках с юмруци, крещях, удрях, виках за помощ.
Ръката ми повлече нещо на пода. Кибрита.
Грабнах го и дръпнах да го отворя. Измъкнах една клечка, обърнах кибрита наопаки и затърсих къде да драсна, за да я запаля. Ето.
– Помощ. Помогни ми.
Дръпнах се назад и размърдах краката си, за да се освободя от въжето, и клечката падна. Спрях и с ръка опипах мръсотията около мен, за да я намеря.
Извади друга!
Извадих. Отново намерих мястото, където трябваше да я драсна, за да я запаля. Стиснах клечката между пръстите си и… разбрах, че нямам представа как става това. И откъде да имам? В лагера само възпитателите ни палеха огъня. Никога не бях палила цигара. Не споделях лудостта на другите момичета по свещите.
Сигурно ти се е налагало да го правиш и друг път.
Вероятно, но не си спомням…
Голяма работа! Нали си виждала как го правят във филмите? Не ще да е толкова трудно!
Отново стиснах клечката, драснах я… и тя се счупи. Извадих друга. Дали щяха да са достатъчно? Не бяха много – беше същият кибрит, който Рей бе използвала първия ден, когато я бях хванала да пали кибритени клечки.
Този път държах клечката по-долу, близо до главичката. Драснах я. Нищо. Драснах още веднъж и главичката й се възпламени, като опари пръстите ми, но аз не я пуснах. Пламъкът беше ярък, но не осветяваше голямо пространство наоколо. Виждах ръката си, ала зад нея цареше непрогледен мрак.
Не, от дясната ми страна имаше нещо, което се движеше върху мръсния под. Различавах само тъмния силует, който се влачеше към мен. Нещо голямо и продълговато. Приличаше на ръка, изцапана, дланта бе почти бяла, а дългите й пръсти светеха на фона на мръсния под.
Ръцете се протегнаха напред, забиха нокти в мръсотията и издърпаха тялото. Зърнах дрехите – бяха парцаливи. В ноздрите ми нахлу миризма на мръсно и влажно.
Вдигнах запалената клечка по-високо. Нещото повдигна глава. В мен се вторачи гол череп, по който висяха ивици почерняла плът, а от тях се спускаше сплъстена коса. Очните кухини се обърнаха към мен. Челюстите се отвориха, зъбите защракаха при всеки опит да изпусне онзи единствен ужасен гърлен стон:
– Помощ. Помогни ми.
Толкова силно се напънах да изкрещя през запушената си с тиксова лента уста, че главата ми щеше да се пръсне. Всичко, съдържащо се в пикочния ми мехур, потече навън. Изпуснах кибритената клечка. Тя изпращя на пода и угасна, но не преди да зърна костеливата ръка, протегнала се за крака ми, и още един труп, който се плъзна по земята и застана до първия.
Аз седях и не мърдах, свила се от ужас, а виковете ми се чуваха не по-силно от дращене. После ръката се уви около крака ми, в плътта ми се впиха студени кости и дрипите от разпокъсаните дрехи докоснаха голата ми кожа.
Върнете се в началото Go down
 
"Призоваването" от Кели Армстронг
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1
 Similar topics
-
» Ухапана
» Тера Нова
» Издателство КОЛИБРИ представя:
» Призоваването / The Summoning (поредица Тъмните сили)
» "Дисциплина"

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Online Books :: За книгите :: Български книжен пазар-
Идете на: