Your Place For Reading
 
ИндексPortalGalleryВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 "Дванайсетте" от Джъстин Кронин

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
deadface
Четец
Четец
avatar

Брой мнения : 40
Age : 38
Registration date : 10.02.2010

ПисанеЗаглавие: "Дванайсетте" от Джъстин Кронин   Пон Фев 25, 2013 2:10 pm


"Дванайсетте" от Джъстин Кронин

Започналият в "Проходът" апокалипсис се разраства, а онези, които все още са живи, се борят отчаяно с хаоса.
Лайла е лекар и очаква раждането на първата си рожба. Заразата и вилнеещата жестокост са на път да пречупят съзнанието й, а светът около нея неумолимо се разпада.
Китридж, познат като "Последната база в Денвър", е принуден да напусне укреплението си и сега се крие, въоръжен и сам, с ясната мисъл, че бягството му ще продължи, докато има бензин в колата.
Ейприл, 18-годишна тийнейджърка, се мъчи да преведе братчето си сред труповете и разрухата до по-сигурно място.
Но тримата ще научат, че не са съвсем сами – и че в най-тъмната от всички нощи може пак да съществува надежда.

Сто години по-късно:
Ейми и спътниците й търсят начин да унищожат кръвожадните вирали и могъщите им господари. Епичният разказ за саможертва, борба и оцеляване продължава, а действието става все по-наситено и мащабно.


"Проходът" е определен за един от "Десетте най-добри романи на годината" от Time и Library Journal и една от "Най-добрите книги на годината" от Washington Post, Esquire, U.S.News & World Report.


"Великолепен… Литературните си дарби Кронин е превърнал в оръжия… Проходът може гордо да се нареди до шедьоврите в жанра." – Time
"Прочетете тази книга и от обикновения свят няма да остане и следа." – Стивън Кинг
"Мащабно, поглъщащо четиво, което ще ви накара да оставяте лампите да светят до късно през нощта." – Entertainment Weekly
"Мистична, хипнотична и епична!" – San Francisco Chronicle


Филмовите права за трилогията са купени от продуцентската къща на Ридли Скот за впечатляващите 1,75 милиона долара.


* * *

Бърнард Китридж, известен по света като "Последната база в Денвър", разбра, че е време да се маха сутринта, в която спря електричеството.
Чудеше се защо ли е отнело толкова време. Да се поддържа градската електрическа мрежа без хора беше невъзможно, а доколкото Китридж можеше да прецени от деветнайсетия етаж, в град Денвър не беше останала жива душа.
Което не означаваше, че е сам.
Прекара ранните часове на сутринта – ясна, слънчева сутрин от първата седмица на юни, с температура около двайсет и четири градуса и възможно раздвижване на чудовищата кръвопийци на свечеряване, – като се припичаше на балкона на пентхауса, който обитаваше от втората седмица на кризата. Мястото беше необятно, като реещ се във въздуха палат. Само кухнята беше колкото целия апартамент на Китридж. Вкусът на собственика, изглежда, клонеше към аскетизма: лъскави кожени мебели за сядане, които бяха поскоро предназначени за глезене на окото, отколкото за сядане, блестящи подове с искрящ травертин, пухкави кожени килимчета, стъклени масички, които сякаш висяха във въздуха. Влезе в апартамента учудващо лесно. Преди Китридж да вземе решение да го направи, половината град вече беше избит, избягал или изчезнал. От ченгетата отдавна нямаше и следа. Обмислял беше да се барикадира в една от големите къщи на Чери Крийк, но като поразсъди върху видяното, реши, че му трябва по-високо място.
Собственикът на пентхауса беше мъж, когото познаваше бегло, редовен клиент на магазина. Казваше се Уорън Фило. За свой късмет Уорън Фило се появи в магазина в деня, преди да започне цялата история, искаше да се екипира за лов в Аляска. Млад мъж, прекалено млад за парите, които имаше - вероятно пари от Уолстрийт или натрупани от първото публично предлагане на акции на някое високотехнологично предприятие. В онзи ден светът все още ведро жужеше по обичайния си начин, Китридж беше помогнал на Уорън да занесе покупките до колата си. Ферари, ами че как иначе. Застанал зад нея, Китридж се запита защо собственикът не е поръчал на табелката за номера на колата вместо букви и цифри да пише ФУКЛЬО? Явно озадачаването му е проличало, защото бързо забеляза как Уорън смутено се изчерви.
Уорън не носеше обичайния костюм, а джинси и тениска с изписано име на училище по икономика на гърдите. Младият мъж искаше да покаже на Китридж колата си, очевидно беше, но след като се изфука, осъзна колко глупаво е било да се хвали с кола пред нископоставен управител на магазин, който вероятно печели по-малко от петдесет хилядарки на година. (Всъщност броят на хилядарките беше четирийсет и шест.) Китридж си позволи да се посмее в себе си на смущението му – цяла книга би станала от нещата, от които хлапето хал хабер си нямаше – и позволи на момента да се проточи. Знам, знам, призна Уорън. Малко е прекалено. Заричах се да не стана един от задниците, които карат ферари. Но в името на Бога, да можеш да усетиш как само се движи тази кола!
Китридж беше взел адреса на Уорън от фактурата му. Когато се премести в пентахуза – предполагаше се, че Уорън е здрав, читав и в безопасност в Аляска, – трябваше само да намери правилния ключ в кабинета на управителя, да го постави на мястото му в панела на асансьора и да изкачи с него осемнайсетте етажа до пентхауса. Разтовари екипировката си. Куфар на колелца с дрехи, три сандъка с оръжие, радио, прибори за нощно виждане, сигнални ракети, чантичка за първа помощ, бутилки с белина, оксижен, за да завари вратите на асансьора, верния си лаптоп с преносима сателитна чиния, кутия с книги и достатъчно храна и вода за поне месец. Гледката от терасата, която се простираше по цялата западна страна на сградата, беше зашеметяваща и обхващаше сто и осемдесет градуса, с изглед към междущатска магистрала 25 и равнината Май хай. Постави камери с детектори за движение във всеки край на терасата: едната, насочена към улицата, другата с лице към сградата от другата страна на авенюто. Реши, че по този начин ще заснеме доста кадри, но ценните ще бъдат тези с убийствата. Оръжията, които подбра за тази задача, бяха снайпер "Ремингтън" с болтов затвор, 700Р, калибър .3381 – прекрасен баланс между точност и поразяващи качества със смъртоносно действие от двеста седемдесет и пет метра. Към него прикрепи цифров видеомерник с инфрачервени лъчи. С помощта на приборите за нощно виждане щеше да вижда отделната цел, а поставената на двунога пушка на ръба на балкона щеше да свърши останалото.
През първата нощ, безветрена и светла от вече започналата да намалява луна, Китридж застреля седем: пет на авенюто, един на отсрещния покрив и още един през прозореца на банката на нивото на улицата. Последният убит му донесе слава. Създанието, вампирът или каквото беше там – официалният термин беше "заразен" – връхлетя пред бинокъла точно преди да го простреля в уязвимото място. Качи записа в интернет и за час той обиколи света, до сутринта нямаше голяма телевизия, която да не го е излъчила. Всички искаха да знаят кой е този мъж. Кой е този безстрашен, луд самоубиец, барикадирал се на някаква висока сграда в Денвър, превърнал я в последната база на съпротива срещу заразените в Денвър?
И така се роди прозвището му – Последната база в Денвър.
От самото начало прие, че е въпрос на време да го застрелят било от ЦРУ, било от Управлението за национална сигурност или местната полиция. Голям смут беше предизвикал. В негова полза беше това, че получилият задачата да го застреля, за да го спре, първо трябваше да дойде в Денвър. Ай пи адресът на компютъра на Китридж на практика не можеше да бъде проследен в лъчеподобната мрежа от анонимизиращи сървъри, чиито номера се триеха всяка нощ, го скриваше. Повечето бяха разположени на други континенти: Русия, Китай, Индонезия, Израел, Судан. Места, до които не се простираше хватката на федералното управление, което вероятно щеше да пожелае да прекрати работата му. Видеоблогът му – два милиона посещения само за първия ден – имаше повече от триста огледални сайта и непрекъснато се добавяха нови. За по-малко от седмица се превърна в световен феномен. Туитър, Фейсбук, Хедшот, Сфиър: кадрите си пробиха път из ефира, без той да си мръдне и пръста. Един от неговите фенсайтове имаше повече от два милиона абонати. В Ибей тениските с надпис АЗ СЪМ ПОСЛЕДНАТА БАЗА В ДЕНВЪР се разпродаваха като топъл хляб.
Баща му все повтаряше: Синко, най-важното в живота е да дадеш своя принос. Кой да си помисли, че приносът на Китридж ще е видеоблог от огневата линия на апокалипсиса?
И въпреки всичко светът продължаваше да се върти. Слънцето изгряваше. На запад планините гънеха безразличните си скалисти грамади пред отиващото си човечество. Дълго време се носеше гъст дим – цели квартали бяха изпепелени напълно, – но димът вече се беше разсеял и опустошението се разкри със зловеща отчетливост. Нощем се виждаха потъналите в мрак участъци, но на места все още лампи разпръскваха мрака – проблясваха улични лампи, бензиностанции, супермаркети с характерния за тях флуоресцентен блясък, по верандите светеха лампи в очакване стопаните на къщите да се завърнат. Докато Китридж поддържаше наблюдението си на балкона, светофарът осемнайсет етажа под него прилежно сменяше светлините от зелено на жълто, после на червено и отново на зелено.
Не беше сам. Самотата го напусна много отдавна. Беше на трийсет и четири години. Малко по-тежък, отколкото би му се искало – с този негов крак не беше лесно да се спортува за сваляне на излишни килограми, – но все още беше силен. Някога беше женен, преди години. Спомняше си за този период от живота си като двайсет месеца, наситени със секс и съпружеско блаженство, последвани от също толкова месеци на крясъци, писъци, обвинения и контраобвинения, докато цялото начинание не потъна като камък, а той остана като цяло доволен, че по време на брака му не са се появили деца. Връзката му с Денвър не беше нито сантиментална, нито лична. След като излезе от Службата като ветеран, просто се озова на това място. Кой ли не твърдеше, че като награждаван ветеран лесно ще си намери работа. И вероятно беше така. Но Китридж не бързаше за никъде. Прекара по-голямата част от годината в четене – отначало обичайните четива: полицейски романи и трилъри, но накрая стигна до по-значимите книги: "Когато легна да умирам", "За кого бие камбаната", "Хъкълбери Фин", "Великият Гетсби". Прекара цял месец в четене на Мелвил, стъпка по стъпка преброждаше "Моби Дик". Подбираше повечето книги по усет – онези, които по някаква причина беше пропуснал в училище, и искрено хареса повечето от тях. Седеше в тишината на апартамента си, потънал в историите за чужди съдби и други времена, и имаше чувството, че пие вода след години на жажда. Дори се записа в няколко курса в държавния колеж. През деня работеше в магазина, а вечер и в обедната почивка четеше книгите си и подготвяше материалите за колежа. Сред страниците на тези книги се криеше сила, която го караше да се чувства по-добре, житейска лодка, за която да се държи здраво преди мрачните течения на паметта отново да го повлекат надолу. В по-ведрите дни дори беше в състояние да си представи как дълго живее по този начин. Скромен, но поносим живот.
И, разбира се, точно тогава дойде краят на света.

Сутринта, в която спря електричеството, Китридж беше приключил с качването на записа от предишната нощ и седеше в патиото, четеше "Приказка за два града" на Дикенс – английският адвокат Сидни Карлтън тъкмо се беше обяснил в неугасваща любов пред Люси Магнет, годеницата на беззащитния идеалист Чарлз Дарни, – когато му хрумна, че порция сладолед може само да подобри сутринта. Огромната кухня на Уорън – човек можеше да си открие петзвезден ресторант на това място – учудващо беше почти лишена от храна. Китридж отдавна беше изхвърлил мухлясалите кутии с храна за вкъщи, които бяха основното съдържание на хладилника. Младежът обаче очевидно имаше слабост към шоколадовия сладолед с фъдж и какаови бисквитки на "Бен енд Джери". Фризерът беше натъпкан с такъв сладолед. Нямаше бананов сладолед с ядки и фъдж, не беше черешов, нито карамелен с ружи и парченца шоколад, дори не беше добрият стар обикновен ванилов сладолед на "Бен енд Джери". Само шоколадов сладолед с фъдж и какаови бисквитки. Китридж нямаше да има нищо против малко разнообразие, предвид факта, че се очертаваше да прекара доста време без сладолед, но с оскъдния избор на храна, състоящ се от консерви със супа и соленки, хич нямаше да тръгне да се оплаква. Постави внимателно книгата си върху подлакътника на стола, стана и мина през плъзгащите се стъклени врати на пентхауса.
Стигна до кухнята и усети, че нещо не е както трябва, но усещането му не можеше да се обясни с някаква конкретна причина, която да го поражда. Чак когато отвори кутията и бръкна с лъжицата си в меката каша, в която се беше превърнал разтопеният сладолед, разбра за какво става дума.
Натисна един малък електрически ключ. Нищо. Обходи апартамента, провери лампите и ключовете. Навсякъде едно и също.
В средата на дневната Китридж спря и пое дълбоко въздух. Добре, помисли си, добре. Трябваше да се очаква. Дори отдавна трябваше да стане. Погледна часовника си: 9:32 сутринта. Слънцето щеше да залезе малко след осем. Десет часа и половина да си вдигне задника и да се омете от мястото.
Нахвърля необходими провизии и вещи в една раница: протеинови блокчета, бутилки с вода, чисти чорапи и бельо, комплект за първа помощ, топло яке, бутилка с лекарство срещу алергии (алергиите му го тормозеха цяла пролет), четка за зъби и бръснач. Позамисли се дали да вземе "Приказка за два града", но му се стори непрактично. Жегна го съжаление, когато я остави настрана. В спалнята се облече с тениска и спортни панталони, за връхна дреха си облече ловно яке и обу подходящи за дълго ходене обувки. Няколко минути обмисля кое оръжие да вземе, накрая се спря на нож "Боуи", два пистолета "Глок" 19-и калибър и модифициран полски "Калашников" със сгъваем приклад: безполезен при стрелба на далечни разстояния, но непогрешим при близко, ала Китридж очакваше, че ще му се наложи да стреля именно от такова. Пистолетите паснаха точно в кобурите. Напълни джобовете на якето си с пълнители, прикачи автомата на ремъка му, метна раницата на рамо и се върна в патиото.
И в този момент забеляза как светофарът на булеварда отдолу сменя светлините. Зелено, жълто, червено. Зелено, жълто, червено. Съмняваше се, че става дума за щастлива вероятност.
Открили го бяха.
Въжето беше вързано за отводнителната система на покрива. Сложи си ремъците от екипировката за спускане, закопча ги и преметна първо здравия си крак, след това ранения през парапета. Проблем с височините нямаше, но въпреки това не можеше да погледне надолу. Стоеше на ръба на балкона, с лице към прозорците на пентхауса. Чу далечно бръмчене на приближаващ се хеликоптер.
Последната база в Денвър вече не съществуваше.
Отблъсна се и политна, тялото му се понесе надолу и встрани. Един етаж, два етажа, три, въжето безпроблемно се плъзгаше в ръцете му: приземи се на балкона четири етажа по-надолу. Познатата болка го жегна в лявото коляно и тръгна нагоре, стисна зъби да я превъзмогне. Хеликоптерът вече се приближаваше, ритмичният шум от перките му рикошираше в сградите. Свали въжетата, измъкна един от пистолетите и с един изстрел разби стъклото на балконската врата.
Въздухът в апартамента беше застоял, като в затворена за зимата къща. Тежки мебели, позлатени огледала, маслена картина на кон над камината. Отнякъде се носеше воня на разложено. Прекоси помещението със застоял въздух, почти без да го погледне. При вратата спря, за да прикачи прожектор към автомата, влезе в хола и тръгна към стълбите.
Ключовете за ферарито, паркирано в подземния гараж на сградата шестнайсет етажа по-надолу, бяха в джоба му. Китридж отвори вратата с рамо, бързо обходи пространството със светлинния лъч от автомата нагоре и надолу. Чисто. Издърпа сигнална ракета от якето си и със зъби махна пластмасовата тапа, която откри капсула за възпламеняване. Ракетата изпука, възпламени се и посипа дъжд от искри. Китридж я подържа настрана, прицели се и я пусна. Ако отдолу имаше нещо, скоро щеше да разбере. Ракетата падаше, а очите му следяха светлината, след която оставаше следа от дим. Някъде долу докосна парапета и отскочи извън полезрението му. Китридж преброи до десет. Никакво движение, нищо.
След още три сигнални ракети той стигна дъното. Тежка стоманена врата с напречен лост за отваряне и малък квадрат от армирано стъкло водеше към гаража. Подът беше заринат с боклуци: кутии от пуканки, обвивки от сладкиши, консерви. Зарязан надве-натри спален чувал и купчина мърляви дрехи показваха, че и друг като него се е криел в сградата.
Китридж беше проучил паркинга в деня, в който пристигна. Ферарито беше паркирано в югозападния край на около шейсет метра. Вероятно трябваше да го премести по-близо до вратата, но търси ключовете на Уорън цели три дни – кой си държи ключовете от колата в шкафчето в банята? – и вече се беше барикадирал в пентхауса.
Ключодържателят имаше четири бутона: два за вратите, един за алармата и един – надяваше се той – за дистанционно включване на двигателя. Първо натисна него.
Дълбоко от вътрешността на гаража се чу рязко, съставено от един тон изсвирване, последвано от гърления рев на двигателя на ферарито. Нова грешка: ферарито беше паркирано с предницата към стената. Да беше помислил за това. Не само че начинът на паркиране забавяше бягството му, но ако колата беше паркирана обратно, светлината от предните фарове щеше да му даде възможност да огледа по-добре вътрешността на гаража. Всичко, което успя да види от малкото прозорче на вратата към стълбището, беше отдалечен светещ район, където колата чакаше като мъркаща в мрака котка. Останалата част от гаража тънеше в мрак. Заразените обичаха да висят от разни места: греди на тавана, тръби – от всичко, за което могат да се захванат. Работа им вършеше и най-малкият процеп. Когато връхлитаха, връхлитаха отгоре.
Дошъл беше моментът на решението. Да метне още няколко светлинни ракети и да види какво ще последва? Да се прокрадне безшумно в мрака и да потърси прикритие? Да се втурне през вратата и да тича с всички сили?
В този момент Китридж чу как някъде с проскърцване се отвори врата.
Затаи дъх и се ослуша. Двама бяха. Пристъпи назад и погледна нагоре. Две червени точки танцуваха по стените десет етажа над него.
Отвори вратата и хукна колкото му държат силите.
Първият вирал скочи зад него на половината път към ферарито. Нямаше време да се обръща и да стреля и не спря. Болката в коляното му беше като горящ фитил, ледено острие, забодено в костта. С периферията на сетивата си долови как създанията се пробуждат и гаражът се изпълва с живот. Рязко отвори вратата на ферарито, метна автомата и раницата на седалката до шофьора, вмъкна се и тръшна вратата. Колата беше твърде ниска и му се стори, че седи на земята. Таблото, пълно с тайнствени измервателни уреди и копчета, засвети като в космически кораб. Нещо липсваше. Къде беше скоростният лост?
Издрънча метал и създанието закри всичко пред очите на Китридж. Виралът беше скочил на покрива, увил туловището си като влечуго. За един застинал миг той го наблюдаваше безстрастно, хищник, който съзерцава жертвата си. Виралът беше гол, носеше само часовник на ръката си, блестящ ролекс, дебел колкото ледено блокче. Уорън? – удиви се Китридж, младият мъж носеше часовник като този в деня, в който Китридж го съпроводи до колата му. Уорън, стари приятелю, ти ли си? Ако си ти, не бих възразил срещу някой и друг твой съвет как да включа на скорост тая машинария.
И тогава върховете на пръстите му напипаха две лостчета под волана.
Плоски превключватели. Как не беше помислил и за това. Нагоре вдясно, надолу вляво, като при мотоциклетите. Задната трябваше да е на бутон някъде по таблото.
Бутонът е маркиран за задна скорост, гениално. Ето го.
Натисна бутона и подаде газ. Прекалено бързо: със свистене на гумите ферарито се изстреля назад и се блъсна в бетонния стълб. Отначало силата на удара тласна Китридж назад, после го хвърли напред и той силно удари главата си в дебелото стъкло на страничния прозорец с отчетливо глухо тупване. Мозъкът му бръмна като камертон, пред очите му затанцуваха звезди.
В тях имаше нещо любопитно, любопитно и красиво, но друг глас в него му каза, че да се любува на тази гледка дори миг, означава да умре. Виралът, който беше скочил от покрива, вече се надигаше от пода. Несъмнено щеше да се опита да му се нахвърли през предното стъкло.
Върху гърдите на вирала се показаха четири червени точки.
Със светкавична бързина създанието отклони поглед от Китридж и се хвърли към двамата войници, които влизаха през вратата откъм стълбището. Китридж завъртя волана и улови дясната ръчка, превключи скоростите и натисна газта. Политане и после рязко потегляне: отново беше прилепен към седалката, тогава чу пукота от автоматите. И когато вече си мислеше, че отново е изгубил контрол над колата, откри правия участък, който водеше вън от гаража, стените му летяха покрай него. Войниците му бяха спечелили само миг: бърз поглед в огледалото за задно виждане и видя в светлината на задните фарове нещо, което приличаше на взривено човешко тяло и експлозия, от която хвърчат парчета. Вторият войник изобщо никакъв не се виждаше, да, ако питаха Китридж, човекът със сигурност вече беше разпарчетосан на кървави късове.
Повече не погледна назад.
Рампата към улицата беше два етажа по-горе, в другия край на гаража.
Китридж намали скоростта при първия завой, двигателят изрева, гумите изсвистяха, още два вирала скочиха от тавана на пътя му. Единият попадна под колелата му и се чу хрущене, но вторият скочи на покрива на летящото ферари и го обкрачи като плет. Почуда обзе Китридж, дори възхищение. В училище беше учил, че човек не може да улови муха с ръката си, защото човекът и насекомото имат различно усещане за време: в мозъка на мухата секундата се равняваше на час, а часът – на година. Ето такива бяха заразените. Като същества извън времето.
Вече навсякъде гъмжеше от тях, изникваха от скривалищата си. Нахвърлиха се към колата като самоубийци, водени от лудостта на глада си. Газеше ги наред, летяха тела, чудовищните им, изкривени лица се разплескваха по предното стъкло, преди да бъдат запратени нагоре, назад или встрани. Оставаха му още два завоя и щеше да е свободен, но един от тях се беше уловил здраво за покрива. В завоя Китридж натисна спирачката и уби скоростта по хлъзгавата циментова настилка, забавянето на скоростта претърколи вирала на капака. Жена: изглежда носеше сватбена рокля, що за абсурд. Заби пръсти в пролуката в основата на предното стъкло и се придърпа на четири крака. Устата й, мечешка зурла, пълна с окървавени редици зъби, зееше широко отворена; малък златен кръст се мяташе, провиснал от шията й. Съжалявам за сватбата ти, помисли си Китридж извади един от пистолетите, опря го на волана и стреля през стъклото.
Профуча покрай последния завой, пред него сноп от златиста дневна светлина му показа пътя. Китридж прегази рампата с над сто и десет километра в час и не спря да ускорява. Изходът беше затворен с метална решетка, но този факт изглеждаше незначителен, нищо и никакво препятствие. Китридж се прицели, натисна педала докрай и се приведе.
Страховит удар, цели две секунди, проточили са като вечност, ферарито летеше във въздуха. Колата се носеше в слънчевата светлина, стовари се върху паважа и се разтърси из основи, от долната й част изхвърчаха искри.
Най-после беше свободен, но вече имаше друг проблем: нямаше какво да го спре. Щеше да връхлети във фоайето на банката през улицата. Когато Китридж прекоси средата на улицата, натисна здраво спирачката и зави наляво, готов за удара. Оказа се излишно: със свистене на гуми колелата зацепиха и спряха, миг по-късно Китридж летеше над авенюто в пролетната утрин.
Трябваше да му го признае. Как бяха точните думи на Уорън. Да можеше да усетиш как само се движи тази кола.
Така си беше. Подобна кола Китридж караше за първи път в живота си.

*

В топлата септемврийска вечер на много километри и на много седмици път от дома лейтенант Алиша Донадио – Алиша Ножовете, Новото създание, осиновена дъщеря на великия Нилс Кофи, разузнавач снайперист от Втори експедиционен корпус от армията на република Тексас, кръстена и положила клетва – долови мириса на кръв във вятъра.
Алиша беше на двайсет и седем години, сто шейсет и седем сантиметра висока, с широки рамене и ханш и червена коса, острига ниско до скалпа. Очите й, които някога бяха сини, сега светеха с оранжев оттенък като два въглена. Пътуваше с минимум багаж, без нищо излишно. Носеше сандали от срязано платнище с връзки от вулканизирана гума на краката си, протъркани на коленете и на седалището джинси и памучен пуловер с отрязани ръкави, за по-бързо обличане. На гърдите й се кръстосваха два кожени ремъка с по шест стоманени ножа, прибрани в ножниците им – нейна запазена марка, а на гърба й, вързан със здраво конопено въже, висеше арбалетът й. Браунингът 45 калибър, полуавтоматичен, с пълнител за девет патрона, оръжието, което пазеше за краен случай, стоеше прибран в кобура на хълбока й.
Осем плюс един, така казваха. Осем куршума за виралите, един за човека.
Осем плюс един и край.
Градът се наричаше Карлсбад. Годините бяха свършили своето, помели го бяха напълно като с огромна метла. Все пак още стояха някакви постройки: празни черупки от къщи, ръждясали заслони – изпълнено с умиротворение и разруха доказателство за хода на времето. Целият ден си почива в сянката на една бензиностанция, чийто метален навес някак още се крепеше. На смрачаване се събуди за лов. Уби заек с арбалета, с един изстрел в гърлото, одра го, опече го на огъня от мескит. Късаше си мръвки от бутовете му още докато огънят пращеше под него.
Не бързаше за никъде.
Имаше си своите правила, ритуали. Не убиваше виралите, докато спят. Не използваше огнестрелно оръжие, без да е крайно наложително; огнестрелните оръжия бяха шумни, пипкави и негодни за задачата. Предпочиташе ножа, който беше повратлив, или арбалета, който вършеше работата чисто и безмилостно, и винаги произнасяше благословия в сърцето си. Казваше: "Връщам ви във вашия дом, мои братя и сестри, освобождавам ви от затвора на съществуването ви". А щом ги убиеше и издърпаше оръжието си от мястото на смъртоносния удар, докосваше дръжката на ножа първо до челото си, после до гърдите, главата и сърцето, освещаваше освобождението на създанията с надеждата, че дойде ли нейният час, смелостта няма да й изневери и тя самата ще се освободи.
Изчака падането на нощта, загаси пламъците на огъня и пое напът.
В продължение на дни следваше широкото поле, обрасло с характерните за равнините шубраци. На юг и на запад личаха тъмните силуети на планините, надигнали се от дъното на долината. Ако Алиша беше виждала море, може би щеше да си помисли, че това място прилича на море. На дъното на необятен, вътрешен океан, а обсипаните с отвори на пещери планини приличаха на останки от гигантски риф, оцелели от епохите, когато по земята и сред вълните са бродели чудовища, надхвърлящи човешките представи.
Къде сте тази вечер? – мислеше си тя. – Къде се криете, мои братя и сестри по кръв?
Тя беше жена с три живота – два преди и един след. В първия живот отпреди тя беше невръстно момиченце. Светът беше населен с дебнещи силуети и проблясващи светлини, минаваше през нея като повей през косата й, без нищо да й говори. На осем години Полковникът я изведе отвъд стените на Колонията и я остави без никакво оръжие, дори без нож. Тя цяла нощ седя под едно дърво и плака, а когато на сутринта слънцето я огря, вече беше друга, променена, момиченцето беше изчезнало. "Проумя ли сега – попита я Полковника, когато коленичи пред нея на земята. Той не я прегърна за утеха, ами я гледаше право в лицето, като войник. – Сега разбра ли?" И тя наистина беше разбрала. Животът й, кухата нещастна случайност на нейното съществуване, не означаваше нищо, тя се беше предала. Същия ден положи клетва.
Много време беше изминало от тези събития. Отначало беше дете, после жена, след това... В какво се превърна след това? Третата Алиша, Новото създание, нито вирал, нито човек – нещо средно. Амалгама, смесица, различно от всички останали създание. Вървеше сред виралите като невидим дух, едновременно част от тях и съвсем различна, призрак за техните призраци. Вирусът беше във вените й, но укротен от втори вирус, взет от Ейми, Момичето от Никъде; от една от дванайсетте стъкленици от лабораторията в Колорадо – останалите Ейми унищожи, хвърли ги в пламъците. Кръвта на Ейми спаси живота й, но в известен смисъл я и погуби. Превърна я, нея, лейтенант Алиша Донадио, разузнавач-снайперист от Експедиционния, в създание, единствено по рода си в целия жив свят.
В много, много случаи, които непрекъснато изникваха, Алиша сама не можеше да каже точно какво същество е.
Стигна до заслон. Надупчено и в окаяно състояние място, полузаровено в пясъка с полегат метален покрив.
Тя... почувства нещо.
Странно беше, за пръв път й се случваше. Вирусът не й даде умението, което единствено Ейми притежаваше. Алиша беше силата ян на силата ин на Ейми, надарена с физическата сила и бързината на виралите, но изключена от невидимата мрежа, която ги свързваше мисловно.
И въпреки това нали не се заблуждаваше? Нали почувства нещо? Почувства ли ги? Припарване ниско на тила, в ума й се появиха тихо шептене, едва дочути думи:
Кой съм аз? Кой съм аз... кой съм аз... кой съм аз... кой съм аз...?
Трима на брой. Преди време били жени. Имаше и друго: Алиша го долови – възможно ли беше? – че във всеки един от тях се таеше зрънце спомен. Ръка, която затваря прозорец, и шум от дъжд. Птичка с ярко оперение, която чурулика в клетка. Гледка от прага на тъмна стая и две малки деца, момче и момиче, които спят в леглата си. Алиша долови тези видения, сякаш бяха нейни собствени, техните гледки, звуци, миризми и емоции, смесица от чисто съществувание като мънички пламъчета, горящи в нея. За момент те я завладяха, изпадна в нямо благоговение от тези спомени от един изгубен свят. Светът от Времето Преди.
Имаше и друго. Пелена от мрак покриваше тези спомени и тази пелена беше огромна и немилостива. Тя разтърси Алиша до дъното на душата й.
Алиша се почуди каква ли е тази пелена и изведнъж разбра: сънят на онзи, чието име беше Мартинез. Хулио Мартинез от Ел Пасо, Тексас, Десетият от Дванайсетте, осъден на смърт за убийството на служител на реда. Онзи, когото Алиша трябваше да намери.
В съня на Мартинез той вечно изнасилваше момиче на име Луиз – името беше изписано с ръкописни букви върху джоба на блузата на жената – и в същото време я душеше с кабел.
Вратата на заслона стоеше провиснала на ръждясалите си панти. Пространството вътре беше тясно: Алиша би предпочела да е по-просторно, особено след като виралите са трима. Промъкна се с насочен арбалет и влезе в заслона.
Двама от виралите висяха провесени от гредите, третият клечеше в ъгъла и смучеше къс месо. Тъкмо се бяха нахранили с антилопа; разкъсаните й останки лежаха пръснати по пода, купчини от козина, кости и кожа. Изпаднали в унес след угощението, виралите изобщо не забелязаха как влезе при тях.
– Добър вечер, дами.
Уби с арбалета единия от провесените на гредите. Глух удар, рязко секнало пропищяване и тялото се стовари на пода. Другите двама се надигнаха.
Вторият на гредата се пусна от нея, присви колене към гърдите си, отскочи, по средата на скока си се превъртя и се приземи на хищническите си крака гърбом към нея. Алиша пусна арбалета, измъкна ножа и с плавен замах го изпрати във въртеливо движение към третия, който се беше изправил с лице към нея.
Повалени – двама, един оставаше.
Трябваше да е лесно. Изведнъж се оказа обратното. Докато Алиша измъкваше втори нож, третият вирал се обърна, перна ръката й силно и ножът й в спираловиден полет излетя в мрака. Преди създанието да й нанесе втори удар, Алиша се хвърли на пода и се претърколи, когато се изправи с ново острие в ръката, от вирала нямаше и следа.
Мамка му!
Грабна арбалета си от пода, зареди нова стрела и излезе. Къде, по дяволите, се беше дянал? Една стъпка, втора и Алиша скочи на покрива на заслона, който изтрака под краката й. Бързо се огледа. Никаква следа.
Неочаквано виралът изникна зад гърба й. Клопка, осъзна Алиша, сигурно се е криел, легнал на другата част на покрива. Алиша се завъртя на пети и инстинктивно се прицели с арбалета, когато под нея се чу пращене на дърво и на метал и покривът под краката й се продъни.
Падна по лице на пода на заслона, а виралът се стовари отгоре й. Арбалетът го нямаше. Алиша би могла да измъкне нож, но с двете си ръце държеше ръцете на вирала. Наляво, надясно и отново наляво – създанието въртеше лицето си със зинали челюсти, насочени към гърлото на Алиша. Неустоима сила, сблъскала се с невъзможен за помръдване обект: Колко време можеше да продължи подобно положение? Децата в леглата, помисли си Алиша. Този спомен беше негов. Виралът беше жената, която от прага наблюдаваше спящите си деца. "Мисли за децата", помисли си Алиша и го изрече:
– Мисли за децата.
Виралът замръзна. На лицето й се изписа горест. За един кратък миг – не повече от половин секунда – очите й застинаха в мрака. Мери, помисли си Алиша. Името ти е Мери. Ръката й се насочи към ножа. Ще те върна у дома, сестро Мери, говореше наум Алиша. Освобождавам те от затвора на съществуването ти. Нанесе удара от долу на горе и заби острието до дръжката в уязвимото място.
Алиша бутна трупа от себе си. Другите лежаха там, където бяха паднали. Прибра ножа и стрелата от първите двама и ги почисти, после коленичи до трупа на последния вирал. Обикновено, след като убиеше вирал, Алиша чувстваше само смътна празнота, затова се учуди, че сега ръцете й треперят.
Как разбра? Защото разбра със съвършена яснота, че името на жената е било Мери.
Измъкна ножа, докосна го до главата и до сърцето си. Благодаря ти, Мери, че не ме уби, преди да е завършено делото ми. Надявам се, че сега си малките си дечица.
Очите на Мери бяха отворени, взрени в нищото. Алиша ги затвори с пръсти. Не биваше да я оставя на това място. Алиша вдигна тялото на ръце и го изнесе навън. Луната беше изгряла, околността беше окъпана от светлината й, която разпръсваше мрака. Но не от лунна светлина се нуждаеше Мери. Алиша си помисли, че сто години под нощното небе са достатъчни, и постави жената на открито място, където на сутринта слънцето щеше да я огрее и вятърът да разпилее праха й.

Алиша започна катеренето.
Изтекоха една нощ и един ден. Вече беше в планините, изкачваше се по сухо дере в тясно дефиле. Тук усещаше по-силно присъствието на виралите: наближаваше някакво важно място. Мери, помисли си тя, какво се опитваше да ми кажеш?
Малко преди зазоряване стигна до върха на хребета, а хоризонтът се отдалечи. Под нея се простираха брулената от вятъра непрогледна тъмнина, дъното на планината и само звездите й бяха другари. Алиша знаеше, че в привидно произволното им подреждане могат да се различат отделни фигури: контурите на хора и животни, но така и не се беше научила да го прави. Струваше й се, че са пръснати наслуки, сякаш всяка нощ звездите се пръсваха по нов начин на небето.
И тогава я видя: зиналата паст на черната бездна в куполовидна пропаст. Отворът й беше висок над трийсет метра. На входа на пещерата, като в амфитеатър, имаше издълбани в скалното лице на планината дъгообразно подредени скамейки. Прилепите заразмахваха криле към небето.
Това беше врата към ада.
Там си, нали? – помисли си Алиша и се усмихна. Спипах те.
Върнете се в началото Go down
 
"Дванайсетте" от Джъстин Кронин
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1
 Similar topics
-
» Пол Уесли и Джъстин Бийбър
» Джъстин Бийбър и Селена Гомез се целуват на Карибите
» Ваше височество
» Топлият водопад
» Джъстин Бийбър пуска своя линия лак за нокти

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Online Books :: За книгите :: Български книжен пазар-
Идете на: