Your Place For Reading
 
ИндексPortalGalleryВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 "Камък и флейта" от Ханс Беман

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
deadface
Четец
Четец
avatar

Брой мнения : 40
Age : 38
Registration date : 10.02.2010

ПисанеЗаглавие: "Камък и флейта" от Ханс Беман   Пон Дек 03, 2012 11:09 am


"Камък и флейта" от Ханс Беман


Един вълшебна приказка - метафора на живота, която ще остане завинаги в сърцата ви.

Вслушан, син на Трещогръм и внук на прочутия Благосвирец, се впуска в дълго и опасно пътешествие, по време на което се сдобива с три магически предмета - загадъчен камък, който сияе пъстроцветно, сребърна флейта, чиято песен омагьосва хората и парче от кедър, вдъхващо смелост в опасни ситуации. Докато изследва силата и способностите на тези три необикновени дара, Вслушан ще се срещне със злата господарка на Барлебог и ще преживее редица вълнуващи приключения, за да намери себе си и призванието, което му е отредила съдбата.


"Завладяващо пътешествие - алегория към просветлението. Това е немският аналог на "Властелинът на пръстените"! Един от емблематичните образци на фентъзи жанра." – Publisher’s Weekly

Ханс Беман (1922 - 2003) завършва музикални науки и германистика. Публикува първите си книги под псевдоним, докато не написва "Камък и флейта". Романът излиза през 1983 г. и почти веднага се сдобива с култов статус, а днес е издаден в редица държави.



Във Фраглунд преждевременно се родило момче, чиято забележителна съдба следва да бъде разказана тук. Баща му бил огромен мъж, когото наричали Трещогръм. Той бил висок, едър и обичал да излага на показ косматите си гърди. Въпреки буйния си нрав, който го карал ту да избухва в бурен гняв, ту да се разтърсва от кънтящ смях, той се славел като справедлив човек, затова жителите на Фраглунд го повикали отдалеч, за да го назначат за съдия на областта.
Пристигайки във Фраглунд, за да заеме поста, Трещогръм довел със себе си и тихата си жена, която била толкова незабележима, че някои отначало дори не вярвали да е негова съпруга. Знаело се, че е дъщеря на Благосвиреца, чиято дарба се славела и във Фраглунд, въпреки че живеел далеч отвъд гъстите гори на Барлебог. Разказвало се как песента на флейтата му била толкова блага, че дори птиците замлъквали да го слушат, а на хората въздействала така, че дори само мелодията й помирявала спорове помежду им.
След като цяла година Трещогръм раздавал правосъдие във Фраглунд, жена му родила точно този син, за когото трябва да се разкаже тук. Цяла нощ тя лежала с родилни болки и едва призори мъжът й бил повикан в стаята, където акушерката му поднесла детето, голо, така, както си било.
– Личи си, че е твой син – рекла тя; понеже цялото тяло на детето било покрито с мъх.
– Значи така – казал Трещогръм с кънтящия си глас и взел сина си на ръце. – Личало си. Защо тогава не врещи?
– Странно – отвърнала акушерката. – Прав си. Сега разбирам какво ми липсваше през цялото време. Той не врещи. Я го виж ти. Изглежда така, сякаш слуша внимателно.
– Децата трябва да врещят – казал студено бащата.
– Остави го на мира – отвърнала акушерката. – Който врещи, не чува добре. Нека слуша внимателно.
– Тогава да го кръстим Вслушан – казал Трещогръм и върнал детето на акушерката. Изглеждал малко разочарован от тоя син, дето бил космат като баща си, но не искал да врещи като него.
– Родила си кротко дете – обърнал се Трещогръм към жена си, след като вече й бил благодарил.
– Явно се е метнал на баща ми – отвърнала тя.
Въпреки това Трещогръм бил справедлив човек. През идните години той винаги се отнасял мило към сина си, а с времето успял даже да сниши мощния си глас. Оказало се, че Вслушан разбирал само тиха реч, докато крясъците го обърквали. Това проличавало особено, когато ставал свидетел на кавги, за които нерядко се отсъждало в бащината му къща. Колкото повече кавгаджиите повишавали глас, толкова по-безпомощно ги гледал Вслушан, за да избяга накрая ужасен, ако те започнели да се надвикват. По това време той смятал баща си за велик магьосник, който с гръмкия си глас винаги успявал да заглуши викането на каращите се така, че те онемявали.
Така Вслушан растял в бащиния си дом без да се случва нищо интересно. Едва когато навършил седемнайсет години, в страната нахлули Плячкосниците от изток, които зaвладявали и опожарявали всичко. За да се противопоставят на нашествениците, Трещогръм събрал всички хора от Фраглунд, годни да носят оръжие. Този ден той завел Вслушан в склада с оръжията и го накарал да си избере меч.
– Не искам меч – рекъл тихо Вслушан.
– Да не би да искаш да останеш вкъщи с беззъбите старци и жените? – попитал Трещогръм, неспособен да прикрие отвращението си към такава боязливост.
– Не – отвърнал Вслушан. – Ще тръгна с вас, но не е в природата ми да наранявам. Нека по-добре да се грижа за ранените.
Трещогръм намирал подобен стремеж жалък за един млад мъж, но тъй като по никакъв начин не могъл да накара Вслушан да хване оръжие, накрая се съгласил с него.
И така Вслушан тръгнал с мъжете от Фраглунд срещу Плячкосниците. След тридневен марш един разузнавач докладвал, че се натъкнал на вражеска войска. Трещогръм решил да издебне ордата конници при горското дефиле, през което трябвало да минат, ако искали да стигнат до Фраглунд. Той направил засада от стрелци с лъкове и когато ездачите тръгнали да преминават между тях, фраглундците свалили няколко от седлата им. Но и Плячкосниците ги бивало в стрелбата с лък, затова няколко фраглундски мъже липсвали, когато ездачите пришпорили конете си в бяг, а Трещогръм дал знак на своите да се съберат.
– Сега започва твоята работа – обърнал се той към Вслушан. – Претърси храстите за ранени.
Вслушан се проврял в гъсталака и намерил под едно дърво трима убити фраглундци, а след това се натъкнал на ранен Плячкосник, който лежал под един дъб със стрела в гърдите. Той вече бил стар и побелялата му кичуреста коса била сплетена на две плитки, които падали върху раменете, а по брадичката и над горната му устна била набола рядка брада.
Когато Вслушан се опитал да извади стрелата от раната, старецът отворил очи и поклатил глава.
Вслушан сам видял, че вече е късно за помощ. Извадил манерката от колана си и я допрял до устните на мъжа. След като отпил, старецът го погледнал в очите и казал:
– Та ти си един от хората на Трещогръм.
– Аз съм негов син – отвърнал Вслушан.
– А защо тогава си се загрижил за един умиращ Плячкосник, който вашите хора повалиха от коня? – попитал мъжът.
– Тръгнах с тях, за да се грижа за ранените – отговорил Вслушан. – За мен няма значение към кого се причисляват.
– Трещогръм има забележителен син – рекъл старецът.
– Аз приличам по-скоро на дядо си – отвърнал Вслушан.
– А той кой е?
– Сигурно не го познаваш. Наричат го Благосвиреца.
– Преди много години чух звука на флейтата му – казал мъжът. – Живял съм дълго и съм научил много неща. Но нямам повече полза от това. Може би трябваше да остана с него. Ако го видиш, предай му това от мен.
– Самият аз не го познавам – отвърнал Вслушан – но ще му кажа, ако го срещна някога. От кого да му предам поздрави?
– Поздрави го от Арни с Камъка – рекъл старецът и започнал да тършува в една кожена торбичка, която висяла на колана му, и измъкнал кръгъл, гладък камък. Подържал го известно време в ръка и докато го разглеждал, дълбоките бръчки около устата му се изгладили, сякаш изведнъж престанал да изпитва болка. Чертите на лицето му постепенно се отпуснали и Вслушан видял с почуда как умиращият изглеждал ободрен, дори развеселен. Когато погледнал отново към Вслушан и му подал камъка, очите му били момчешки.
– Вземи това – казал той – като благодарност за това, че не ме остави сам да бера душа в гората.
Вслушан взел камъка и се загледал в него. Той бил гладък като речен камък, полупрозрачен и мъждукал в преливащо зелено-син-виолетов цвят. Когато го вдигнал срещу светлината, забелязал, че цветовете му образуват пръстен от лъчи, подобно на очния ирис.
Старецът издъхвал. Отворил още веднъж очи и промърморил нещо. Вслушан се навел и доловил как умиращият проронва:

Потърси ти сиянието,
подири проблясъка,
не откриеш ли го цялото,
надали ще го разкриеш някога.

– Какво да търся? Какво да открия? – попитал Вслушан.
– Ще разбереш – измърморил старецът. – Пази добре Камъка. Пази добре Окото. И никога не забравяй: Това съвсем не е всичко.
И издъхнал.

Последвалите събития са незначителни за тази история и не си струва да бъдат разказвани. Когато мъже започнат взаимно да се избиват, се случва винаги едно и също. Достатъчно е да се спомене, че Трещогръм успял да задържи Плячкосниците далеч от Фраглунд и накрая се завърнал с оцелелите мъже там, където скоро всички отново се захванали със занаята си, доколкото били способни, заради нараняванията си.
От деня, в който умиращият Плячкосник му подарил Камъка-Око, Вслушан попаднал сякаш в сън, от който не успял съвсем да се пробуди след завръщането си. Мотаел се безцелно по уличките или седял върху дръвника пред къщата и гледал втренчено. От време на време изкарвал камъка от джоба си и го разглеждал внимателно. Струвало му се сякаш този студен и гладък камък излъчва някаква утеха. Тогава отново се сетил за стареца и думите, които той изрекъл преди да умре.

Един ден Вслушан отишъл при баща си и му рекъл:
– Дай ми един кон и малко храна. Искам да препусна из страната, отвъд горите на Барлебог, за да диря дядо си.
– Всъщност бях намислил да те обучавам за мой последовател – казал Трещогръм и снишил гласа си както обикновено, когато говорел със сина си.
– Не знам дали ще излезе съдия от мен – отвърнал Вслушан.
– Не обичам да викам, не понасям кавгите и преди да съумея да повиша глас, ще трябва още дълго да слушам внимателно.
– Вече знам, че наистина си като Благосвиреца – казал Трещогръм – потърси го. Ще ти дам кон и всичко останало, от което имаш нужда за из път.
Още на другата сутрин Вслушан оседлал коня си и сложил малко храна в торбата. Бил си ушил кожена торбичка за Окото, което носел на връвчица около врата си. Когато се сбогувал с родителите си, майка му рекла:
– Препускай все на запад през горите барлебогски и не се бави. Някои не се завърнаха от тези гъсти гори. И се ослушвай за звука на флейтата. Ако дочуеш песен, която да те просълзи, не си далеч от Благосвиреца. Носи му поздрави от дъщеря му.
После целунала сина си и Вслушан се отдалечил, яздейки все на запад, в посока към горите барлебогски.
През първия ден той стигнал до началото на гората. Вързал коня си за едно дърво, запалил огън и хапнал от храната, която носел. После извадил Камъка от торбичката и оставил цветовете му да се гонят в светлината на залеза. На дървото, под което седял, бил кацнал един кос и пеел вечерната си песен. Тя се леела толкова мелодично, че Вслушан се почудил дали Благосвиреца не бил вече наблизо. Нима това било възможно; нали все пак необятните барлебогски гори се разпростирали между него и дядо му, освен това очите му не се просълзили. Погледнал нагоре към клоните и видял коса, кацнал близо до главата му. Той бил замлъкнал и съзерцавал камъка, който Вслушан все още държал в ръката си.
– Този блестящ предмет ти харесва, нали? – рекъл той. И сякаш разбрал това, косът прехвръкнал от клона върху рамото на Вслушан. Той натрошил късче хляб с другата си ръка и протегнал трохите към птицата. Тя подскокнала върху дланта му и изкълвала храната.
– Май вече си намерих приятел – казал Вслушан.
Косът го погледнал с блестящите си черни очи и изчуруликал едно тризвучие, сякаш в знак на съгласие. После подхвръкнал пак нагоре към клона си и се свил за спане. Тогава и Вслушан свалил одеялото си от коня и се излегнал до гаснещия огън.
На следната заран продължил да язди все по-навътре в гората. Озовал се на тясна пътечка, която вероятно водела на запад, и която следвал седем дена. В началото пътят бил лек. Водел през вековни букови гори. Сребристосивите гладки стволове на дърветата се извисявали нагоре като огромни колони и носели на върховете си плътен покрив от листа, който пропускал само зеленикава здрачевина. Тук, по покритата с кафява ланшна шума земя, не се виждали никакви храсти.
По-нататък стволовете се сгъстявали, клоните се надвесвали над пътеката и Вслушан трябвало да внимава да не бъде ненадейно съборен от коня. Пътят ставал все по-тесен и накрая лъкатушел като едва забележима следа през непроходим гъсталак. Най-сетне Вслушан трябвало да слезе от коня си и да го води за юздите. Къпинови храсти постоянно закачали дрехите му, трябвало да се катери по съборени стъбла и дънери и да заобикаля блатисти места, в които избуявали тръстика и полски хвощ.
Вечерта на седмия ден, изтощен и дрипав, той се натъкнал на поляна, която внезапно се открила пред очите му зад един плет от храсти. Решил да прекара нощта там. След като се погрижил за коня си, запалил огън и изял последните останали залци. После пак извадил Окото от торбичката и го заразглеждал внимателно. Но дали защото вече клоняло към залез или защото сенчестият мрак на гората се бил разстлал наоколо, цветовете му останали скрити под гладката повърхност. То не изглеждало по-различно от всяко друго кръгло речно камъче, което човек би извадил от водата.
– Много красива играчка си имаш – чул глас зад гърба си.
Вслушан се озърнал и забелязал жена, която била подпряна на едно дърво. Красотата й му се сторила безмерна. Тя го гледала с тъмносините си очи, които така силно му въздействали, че му било трудно да извърне поглед.
– Твоите очи са по-хубави – рекъл той и когато отново погледнал камъка, той наистина бледнеел пред очите на тази жена.
– Камъкът ли те доведе до тук? – попитала тя.
Вслушан я загледал учудено. Възможно ли бе това? Защо всъщност бе дошъл тук? Вече не си спомнял. Какво бе промълвил старият Плячкосник? Потърси ти сиянието, подири проблясъка...Това ли бе нещото, което е трябвало да търси и да намери?
– И аз не знам – отвърнал той, – може би камъкът ме е довел насам.
– Каменотърсач ли си? – запитала жената. – Ако е така, си попаднал на правилното място. Ще ти покажа толкова красиви камъни, каквито не си виждал през живота си. Как ти е името?
– Наричат ме Вслушан, син съм на Трещогръм.
– Съдията на Фраглунд? Значи имаш могъщ баща.
– Така си е – отвърнал Вслушан. – А ти коя си?
– Аз съм Гиза. Господарката на Барлебог – рекла тя. – Ако конят ти все още има сили да те поноси няколко крачки, не е нужно днес да спиш върху оредяла шума и тънък мъх.
Вслушан угасил огъня, натоварил коня си и го повел за юздите, като закрачил редом с Гиза през полянката. Минали покрай една горска преграда и тогава пред очите на Вслушан се открил замъкът на барлебогската господарка. Оттук нататък полянката се превръщала в широка котловина, в чиято сърцевина замъкът се извисявал върху един хълм. Контурите на мрачни, увенчани със зъбци и кули зидове от черни базалтови блокове, господствали над местността.
Тук на края на гората Гиза била завързала коня си за едно дърво. Освободила го и се метнала върху седлото, без да чака Вслушан да й помага. Тогава скочил и той на своя кон и препуснал до нея през клисурата, нагоре по стръмния път към замъка. Когато стигнали портите, стържещи вериги спуснали въжения мост. Гиза и Вслушан преминали по него и влезли в тъмен вход, който извеждал до вътрешния двор. Чакащи слуги се завтекли да поемат коня и багажа на Вслушан, а Гиза им заповядала да приготвят баня и чисти дрехи за госта.
Малко по-късно Вслушан вече седял срещу Гиза на една маса в залата, а слугите пренасяли ястия – прясно уловена риба, месо от дивеч и към тях тежко, златисто вино.
– От нищо не се лишаваш – рекъл Вслушан, когато заситен се облегнал назад.
– Не – отвърнала Гиза. – Аз съм господарката тук и всичко наоколо, докъдето ти стига погледът, ми принадлежи.
– Само на теб ли? – попитал Вслушан.
– Само на мен. Но това би могло да се промени. – При тези си думи тя отново го погледнала с приковаващия си поглед, който накарал Вслушан да забрави всичко случило се досега.
– Какво искаш да кажеш? – запитал той.
– Че бих могла да поделя властта си с теб, ако докажеш, че си достоен за това. Искаш ли?
Вслушан я погледнал право в очите и разбрал, че сигурно това е била целта, към която е трябвало да се стреми.
– Искам да опитам – отвърнал той. – Струва ми се, че усилието си заслужава.
– Тогава заповядай сега на слугите да вдигнат масата.
Вслушан се поколебал.
– Дали ще ми се подчинят? – попитал.
– Не трябва да се колебаеш, ако искаш да заповядваш – рекла нетърпеливо Гиза. – Кажи им го!
Вслушан хвърлил поглед към слугите, които с очакване стояли до стената на залата.
– Елате и вдигнете съдовете от масата! – Казал той с тих глас. Те погледнали объркано господарката си. Гиза се разсмяла.
– Трябва да говориш малко по-силно – рекла тя. После се обърнала към прислужниците и казала грубо:
– Не чувате ли какво ви се заповядва? Правете това, което той ви нареди! От днес нататък неговите повели важат така, както и моите.
Слугите се втурнали и чевръсто разтребили масата. Гиза станала и казала:
– Ела с мен. Имаш още много да учиш. Нека ти покажа удоволствието да си господар на Барлебог.
Тя го отвела в покоите си, където без колебание свалила дрехите си. Когато Вслушан я видял гола пред себе си, помислил, че никога през живота си не е виждал нещо по-съблазнително от това. Разглеждал я като омагьосан, докато смехът на Гиза не го изтръгнал от вцепенението му.
– За пръв път ли виждаш гола жена – попитала тя – или се срамуваш да застанеш гол пред мен?
Вслушан знаел, че и двете отговарят на истината. Не искал обаче да го признае. Със замах скъсал копчетата и свалил всичките си дрехи, докато по него не останало нищо друго освен кожената торбичка с Окото.
– Свали и това! – рекла Гиза. – Между нас не трябва да има нищо друго освен кожата ни.
Така Вслушан свалил през глава връвта и захвърлил торбичката върху дрехите на земята.
– Космат си като истински мъж – рекла Гиза, смеейки се. – Сега ела при мен, за да направя такъв от теб.
Така през първата нощ, прекарана в замъка, Вслушан прегърнал господарката на Барлебог и спал при нея до заранта.
Когато на другата сутрин си обличал дрехите, не могъл да намери торбичката с камъка.
– Търсиш ли нещо? – попитала Гиза.
– Да – казал той. – Знаеш ли къде е торбичката, която носех на врата си?
– Прислугата ще да е разтребила тази вехтория – отвърнала равнодушно Гиза. – Ела с мен да ти покажа по-хубави камъни.
Вслушан се натъжил от загубата на камъка, но бързо забравил тъгата си, щом погледнал Гиза в очите. Дали това бе сиянието, проблясъкът, който той дирел? Или цветовете на Окото бяха други?
– Не мечтай, а ела най-сетне! – рекла припряно Гиза. Вслушан се сепнал и я последвал навън в двора към конете.
Препуснали към реката, която извирала от планински процеп в горния край на долината.
От там до вътрешността на долината буйното течение се носело между стръмни брегове, като планински поток, и падало под замъка в една почти кълбеста вдлъбнатина, в която се пенел водовъртеж. На това място Гиза спряла коня си. Група голи, загорели от слънцето мъже се занимавали с това, да се гмуркат в буйното течение и да изваждат нещо на повърхността.
– Какво правят? – попитал Вслушан.
– Ще видиш – отвърнала Гиза, слязла от коня си и пристъпила към един мъж, който явно имал задачата да надзирава гмурците. Бил облечен в рунтава вълча кожа и като предано куче погледнал с жълтеникави очи господарката си.
– Какъв е добивът? – попитала Гиза. Той повдигнал безмълвно един ленен чувал от земята и изтърсил съдържанието му върху една кърпа. Върху нея се затъркаляли кървавочервени рубини, тъмносини сапфири и златистожълти топази. Измити от водата и все още мокри, те блестели на утринното слънце.
– Вземи каквото ти харесва! – обърнала се Гиза към Вслушан. – И забрави онзи боклук, който загуби.
В този момент се чул пронизителен писък откъм речния насип. Голите мъже се затичали надолу и скочили във водата. Малко след това извадили на брега безжизнено тяло. Гиза се приближила и попитала:
– Какво му е?
– Твърде дълго е останал под водата, господарке – отвърнал пазачът.
– Глупак. Сам си е виновен, че е умрял – рекла Гиза. – Захващайте се за работа. Не се помайвайте.
Мъжете оставили мъртвеца да лежи на тревата и започнали пак да се гмуркат. Вслушан изучавал бледото лице на удавника. То било на млад мъж с черна, къдрава коса. Почернялата му кожа била придобила бледожълт цвят.
– Пожертвал е живота си за твоите камъни – рекъл Вслушан. – Защо го обиждаш?
– Животът му ми принадлежеше, а той лекомислено го пропиля – остро отсякла Гиза.
– Ти си жестока – казал Вслушан.
– Ако искаш да господстваш, и ти трябва да станеш жесток – отвърнала Гиза. – Желаеш ли да бъдеш владетел на Барлебог и да споделяш постелята ми? Денем бъди суров, а нощем нежен. Едното не върви без другото. Не искаш ли да притежаваш всичко това?
Вслушан я погледнал в очите. Това ли било всичко, което бе търсил? Опитал да си припомни последните думи на стария Плячкосник, но те му убягвали.
– Все още не си си избрал камък – рекла Гиза.
Вслушан се спрял на един тъмносин сапфир.
– Този е с цвета на очите ти – казал и почувствал твърдия, студен камък в дланта си.

Пазачът с вълчата кожа не бил единственият, който Вслушан срещнал през следващите седмици. Навсякъде из долината човек се натъквал на тези мъже, които надзиравали изпълняването на всички повели на Гиза. Те карали селяните да работят и наблюдавали занаятчиите по селата, а най-възрастният от тях, великан с посивели коси, чието каменно изражение не издавало никога никаква смяна на настроението, бил управител на замъка и надзирател на прислугата.
Тези мъже забележително си приличали. Всички имали една и съща разрошена, сиво-кафява коса, еднакви жълтеникави очи и никога не сваляли вълчите си кожуси, независимо колко топло било времето. Странно му се видяло и това, че подчинените на Гиза носели като украса кожено въженце със син сапфир около врата си. С течение на времето забелязал, че никога не видял някой от тях да се смее. В повечето случаи лицата им изглеждали навъсени, а понякога в изражението им за миг трепвало нещо диво. Подобно на кучета те се подчинявали на господарката си. Безмълвно и покорно изпълнявали заповедите и едва се осмелявали да я погледнат в очите.
Върнете се в началото Go down
 
"Камък и флейта" от Ханс Беман
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Online Books :: За книгите :: Български книжен пазар-
Идете на: