Your Place For Reading
 
ИндексPortalGalleryВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 "Внезапна зора" от Горан Пауъл

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
deadface
Четец
Четец
avatar

Брой мнения : 40
Age : 38
Registration date : 10.02.2010

ПисанеЗаглавие: "Внезапна зора" от Горан Пауъл   Вто Ное 20, 2012 11:18 am


"Внезапна зора" от Горан Пауъл
http://colibri.bg/knigi/714/goran-pauyl-vnezapna-zora

"Внезапна зора" е епичен исторически роман, който описва историята на Бодхидхарма, известен още като Да Мо. След като постига Просветление, той поема рискованата мисия да отиде в Китай, където да разпространи учението на Буда. Пътят му, след прекосяването на Хималаите, минава през Императорския дворец в Нандзин, а по-късно го води на север в Шаолин. На бреговете на Яндзъ Бодхидхарма среща младия беглец Ко, когото приема за ученик и го посвещава в Пътя на Дзен и бойните изкуства. Съвместното им пътешествие до легендарния манастир е наситено с опасности и приключения.

Горан Пауъл има 4-ти дан по Годжу Рю Карате. Живее и работи в Лондон. Има над 35 годишен опит с бойните изкуства. Преподава карате и е треньор по ММА в един от най-успешните британски отбори.


"Няма значение дали сте чували за Бодхидхарма, дали се интересувате от бойни изкуства или дали можете да произнесете думата Шаолин, ако имате и най-малък интерес към историческа художествена проза, ще останете запленени от тази невероятна история. Добра е колкото "Шогун" на Джеймс Клавел, умело написана, изключително приятна и е невъзможно да я оставите. Направо брилянтна!"
- Лоурънс А. Кейн, майстор по бойни изкуства

"Това е приключенски разказ, който преплита история, мит и легенда в забележителна приказка, прераснала в увлекателна и вълнуваща книга. Като майстор на бойните изкуства и човек, изучавал в продължение на 20 години азиатските нрави, намирам, че "Внезапна зора" е точната смесица между бойни изкуства, история, романтика и философия, която ви ангажира и забавлява от началото до края."
- Алън Буриз, 2-ра пехотна дивизия на американската армия, инструктор в школа за разузнавачи снайперисти, писател

"Да се проследи пътят на Бодхидхарма от Индия до Китай е възхитително изживяване, то е реалистично, богато исторически, с автентични и пълни с живот герои. "Внезапна зора" е онова, което трябва да бъдат романите за бойни изкуства – занимателни, правдоподобни, изпълнени с прекрасни истории."
- Крис Уайлдър, майстор по бойни изкуства, автор на бестселъра "Пътят на Санчин Ката"


* * *

По време на пътуването си към Северното кралство Магада Бодхидхарма прекоси множество реки, но нито една не го развълнува така, както Ганг. В светлата утрин пред погледа му се ширна огромно пространство блестяща кафява вода. Реката бе родното място на цивилизацията и артерията, която разнасяше живот през централната област на Магада. Самият Буда през целия си живот беше живял и проповядвал в тази плодородна равнина. Бодхидхарма поседна близо до водата и си представи Буда как се къпе в свещените води, говори тихо на последователите си, а реката е чиста, без тълпите край нея.
Сега действителността бе доста различна. Стотици хора се бяха струпали около водата, други бяха влезли на плиткото, миеха си косите, зъбите, перяха дрехите си или пиеха от шепите си вода от Ганг, като се надяваха да ги дари с вечно здраве. Покрай него премина подут труп на коза, последван от тялото на старица. Бодхидхарма напълни меха си с тъмната вода, но не пи. По-късно щеше да я използва за чай. Знаеше разликата между истина и мит.
Бе прекосил веднъж Ганг по пътя си към Капилавасту, родното място на Буда, и оттам бе посетил останалите свети места, където Буда бе живял и умрял. Сега се готвеше да пресече отново реката към крайната цел на поклонничеството си. Застана на брега, един от лодкарите го забеляза и загреба към него. Лодката бе вече пълна, но винаги имаше място за още един пътник, особено ако този човек бе свят мъж, който щеше да донесе добра карма.
Бодхидхарма стъпи в лодката и седна до малко момче, което се отдръпна уплашено от него и се сви до баща си.
– Към Бод Гая ли си тръгнал, учителю? – запита бащата на момчето.
– Да.
– За да видиш дървото на Буда ли?
– Да – усмихна се Бодхидхарма, – от много години чета за него, но досега не съм го виждал.
– Мястото е много специално – увери го мъжът.
– Защо искаш да гледаш някакво дърво? – запита момчето, забравило уплахата си от страшния на вид непознат.
– Точно под същото дърво е седял Буда, когато е получил просветление – отвърна Бодхидхарма.
– Какво значи това?
– Прозрял е истинската природа на нещата.
– И каква е била тя?
– Добър въпрос – засмя се Бодхидхарма.
– Ти виждал ли си я?
– Може би.
– Какво си видял?
Бодхидхарма се наведе напред, така че само момчето да го чуе.
– Онова, което видях, не е важно. Важна бе светлината, която ме озари.
– Каква е тази светлина?
– Една много ясна светлина.
– Ако стана поклонник, ще ме озари ли и мен?
– Един ден може би – усмихна се Бодхидхарма. – Искрено се надявам това да стане.

По прашния път към Бод Гая вървяха тълпи от поклонници. Някои бяха от Северна Индия – високи, слаби, със светла кожа. Други бяха като него – мургави, с кръгли очи, с прибрани тъмни къдрици. Имаше и такива дошли отвъд Хималаите. Срещаха се кестеняви мъже с бяла кожа и зеленооки жени с шарени костюми, за които предполагаше, че бяха дошли от Персия или от друга неизвестна страна далеч на запад. Подмина група търговци с гладка кожа и бадемови очи. Чертите им му напомниха за описанието, което беше прочел за китайците, но когато ги попита откъде са, научи, че са от Бирма.
По пътя към дървото на просвещението беше изникнал оживен пазар. На сергиите се продаваха рисунки, гоблени, статуетки и дърворезби, изобразяващи Буда, седнал под дървото. Фургони и талиги се бяха струпали на едно място, без да могат да помръднат. Водачите си крещяха гневно един на друг, а мулетата и биволите размахваха опашки, за да прогонят мухите. Бодхидхарма мина покрай едногърби камили от пустините на Арабия, покрай двугърби камили, дошли от Бакхтар, отвъд Хиндукуш. От другата страна на пазара в тесен кръг бяха застанали водачи на слонове, които си разменяха шеги, а в това време слоновете им дъвчеха купчини листа и гледаха надолу към хаоса със засмени очи.
След пазара се стигаше до парк, опасан от ниска варовикова стена. От двете страни се виждаха добре поддържани градини.
В средата широко пространство със суха трева бе изпълнено с поклонници, а над всички тях се извисяваше огромно смокиново дърво. Около дървото обикаляше постоянен поток от поклонници, припяващи молитви. От безкрайните им стъпки върху земята се бе оформила бразда, която се беше спекла на слънцето. Други поклонници се бяха проснали на земята и гледаха към дървото, но повечето седяха, медитирайки с лице към него, неподвижни и решителни, сякаш очакваха чудо. Някои от тях очевидно бяха прекарали тук много дни и бяха достигнали предела на изтощението си. Бодхидхарма си намери място близо до група монаси отшелници, насядали в кръг. Сплъстените им коси и бради се спускаха до земята. Телата им, заприличали на скелети, бяха намазани от глава до пети със сива пепел. Един от тях забеляза Бодхидхарма и се обърна да го огледа по-добре. Продължи да го наблюдава, докато Бодхидхарма запали огън и се приготви да свари чай, да затопли хляб и голяма порция зеленчуци. Мъжът улови погледа на Бодхидхарма и вдигна ръка.
– Мога ли да се присъединя към теб, братко? – подвикна той.
Останалите от групата го изгледаха гневно и зашепнаха настойчиво, но той не им обърна внимание.
– Ако желаеш – отвърна Бодхидхарма.
Отшелникът се надигна с мъка и като се олюляваше, пристъпи с несигурни крачки към него. Наведе се, за да седне, но краката му се подгънаха и той се срина на земята до Бодхидхарма.
– Какво се каниш да правиш, братко – попита той, задъхан от усилието да се премести.
– Ще пия чай – отвърна Бодхидхарма.
– Ние пием само вода от свещената река Ганг – поклати неодобрително глава отшелникът.
– Дори реката да е свещена, водата й е мръсна.
– Водата на Ганг е водата на живота – натърти отшелникът, а очите му сякаш дълбаеха в Бодхидхарма.
– В реката има смърт както и живот. Обърни внимание следващия път, когато отидеш на брега.
– А ти откъде взе водата? – запита победоносно мъжът.
Бодхидхарма погледна към отшелника, който се хилеше широко, а изпочупените му зъби стърчаха огромни върху съсухрения му череп.
– От реката – въздъхна той.
– Ха, ха!
– Огънят я пречиства от духовете на смъртта.
– Нима вярваш в такива неща? – подигравателно попита отшелникът.
– Вярвам, а освен това чаят става много хубав. Ето, опитай – Бодхидхарма му подаде чашата си, – много е освежаващ.
– Не мога да приема, но ти благодаря.
– Защо? Да не би да се опасяваш, че ще ти хареса?
– Буда ни е казал да се освободим от земните желания.
Бодхидхарма сръбна от чая и примлясна одобрително.
– Вярно е. Но също така е казал, че да се отхвърлят всички удоволствия на живота, също е погрешно. Не е ли говорил за среден път?
– Може би, но къде точно минава този път?
– Добър въпрос – усмихна се Бодхидхарма и сложи питата хляб върху огъня да се стопли.
– И какъв е отговорът ти, братко? – настоя да разбере отшелникът.
– На място, което няма име.
– Човек би попитал дали то изобщо съществува?
– Да, съществува.
– Това е, в което ти вярваш, но сигурен ли си?
– Сигурен съм – отвърна с усмивка Бодхидхарма.
Отшелникът се взря за момент в Бодхидхарма, после премести погледа си към парка. Забеляза, че другите отшелници го гледат възмутено, и бързо се извърна към непознатия в черната роба, който спокойно си пиеше чая.
– След като си толкова сигурен в нещата, защо си тук?
– На път за Наланда извършвам поклонение – обясни му Бодхидхарма.
– В Наланда ли искаш да учиш? Трябва да те предупредя, че е много трудно да те приемат там. Ще те върнат още на вратата.
– Аз имам препоръка.
– Препоръка казваш. И от кого? В Наланда са много придирчиви.
– Праджнатара.
– Праджнатара, нима? Праджнатара ли е твоят учител? Защо не ми каза още отначало? Тук, в Магада, Праджнатара е много известен, но съм чул, че преди много години е заминал да преподава на юг.
– Вярно е.
– Вероятно има много високо мнение за теб, за да те изпрати чак в Наланда.
– Праща ме много по-далече – усмихна се Бодхидхарма.
Отшелникът огледа внимателно тъмния монах от главата до петите, решен да запомни всички подробности.
– Мога ли да попитам за името ти, братко? – попита накрая той.
– Бодхидхарма.
– Бодхидхарма? – очите на отшелника се разшириха от удивление.
– И името ти е дал самият Праджнатара? – Той неспокойно поклати глава. – Би трябвало да те наричам "учителю" вместо
"братко"! Прости ми, моля те.
– Ти избери как да ме наричаш – каза Бодхидхарма, махна хляба от огъня и сложи на негово място гърнето със зеленчуците.
– Ще те наричам учителю Бодхидхарма – отшелникът притисна дланите си с усмивка, – за мен е чест да те срещна. Моето име е Ваня.
Бодхидхарма взе купата и започна да насипва от гърнето.
– Искаш ли да споделиш храната ми, братко Ваня?
На лицето на Ваня се изписа смут и той се размърда неспокойно.
– Може би по-късно – усмихна се Бодхидхарма. – Виждам, че сега нямаш апетит.
– Да, благодаря ти, учителю – каза с облекчение Ваня. – Моля те, не ме смятай за груб.
Бодхидхарма започна шумно да се храни, поемаше зеленчуците на големи хапки заедно със залъци хляб и ги преглъщаше с глътки горещ, сладък чай. Ваня го наблюдаваше с неудобство.
Искаше да погледне настрани, но усещаше очите на останалите, вперени в гърба му, и не смееше да се обърне, за да не срещне нечий поглед.
– Надявам се да ме извиниш, че ще бъда откровен – заговори той. – Но ти ядеш и пиеш на свято място.
– Гладен съм – отвърна Бодхидхарма.
– Сготви си сам, което е забранено от будисткия закон.
Бодхидхарма сви рамене.
– И виждам, че носиш свои вещи.
– Тръгнал съм на дълъг път, братко Ваня.
– Как може човек, който се е освободил от земните желания, да върши подобни неща?
Бодхидхарма погледна към похабеното тяло на Ваня, сивата кожа, опъната болезнено върху изпъкналите кости, хлътналите очи и гноящите рани върху краката, за които не се полагаха грижи.
– Веднъж Буда постъпил също като теб, братко Ваня – започна той. – Отрекъл се от всичко и гладувал много години. Но после изоставил този път, защото разбрал, че истинският Път не е нито в отричането, нито в прекаляването.
– Но да се поставиш над страданията на великия Буда, се приема за гордост, един от най-големите грехове.
Бодхидхарма изплакна чашата и купата и нагласи торбата си за път, но Ваня не беше свършил.
– Откъсване, това е ключът към всичко. Така е казал Буда. Освобождаване от желания и копнежи. Освобождаване от отвращение и омраза, докато дори смъртта вече не може да ни уплаши.
Бодхидхарма се изправи на крака и метна торбата на рамо.
– Ти си решил за себе си, братко Ваня. Но моят път ме води другаде. Желая ти всичко добро.
– Откъсването е освобождаване от колелото на живота между раждането и смъртта – продължи Ваня, повтаряйки мантрата, която бе смисълът, за който живееха той и другарите му.
Бодхидхарма се подпря на тоягата си.
– Правилно! – съгласи се той, после се наведе ниско, така че само Ваня да го чуе. – Само внимавай да не се привържеш към откъсването.
Той бързо пое през тълпата поклонници, изненадан от силата на неочаквания си гняв. Отшелникът бе учил в продължение на години, но въпреки това беше толкова сляп. Не за първи път се зачуди дали притежава силата да просвети една-единствена личност, а камо ли императора на Китай. Премина с бързо темпо през навалицата на пазара, но когато стигна пътя за Наланда, гневът му бе заменен от тъга, която го прониза дълбоко. Забави
крачка, торбата на гърба му натежа. Спря и затвори очи, изпълнен с отчаяние.
Зад него неочаквано се разнесе шум от бързи стъпки.
– Почакай, учителю, моля те!
Беше Ваня, който дишаше тежко.
– Бих искал да вървя с теб, ако ми разрешиш. Моля те, почакай за секунда. Искам да следвам пътя като теб. Позволи ми да пътувам с теб като твой последовател.

Ескадронът на китайската конница се бе отдалечил твърде много от защитата на Великата стена и беше навлязъл в безкрайните степи, които принадлежаха на номадите. През деня вятърът проникваше през кожените дрехи и доспехите и шибаше лицата им с остър пустинен прах. През нощта температурата спадаше рязко и всеки кон или товарно животно, останали извън стадото, замръзваше и умираше до сутринта.
Водачът им Фу Шън яздеше пред ескадрона, придружен от втория по ранг, лейтенант Пай. Пай беше служил под командването на Фу Шън почти две години, но все още се чувстваше
неловко в присъствието на младия капитан.
– Така си представям края на света – каза Пай, опитвайки се да поведе разговор. – Кой би искал да живее на място като това?
– Битката ни с номадите не е за земя – отсече Фу Шън. – Тя е за да научи варварите да уважават могъществото на императора.
– Да, капитане – отвърна бързо Пай. Очевидно Фу Шън не беше в настроение за леки разговори.
– Ясни ли са ти заповедите? – попита строго Фу Шън.
– Напълно.
– Тогава чакай сигнала ми.
Бяха по следите на уйгурска банда, която плячкосваше китайските селища по границата. Атаките бяха започнали, след като императорът издаде декрет за прекратяване на всякаква
търговия с номадите. Декретът беше лишил племената от крайно необходимите им продукти като ориз и сол, както и от някои луксозни стоки, към които бяха привикнали: подправки, еликсири, чай, коприна. Каквото не можеха да получат чрез търговия, започнаха да си го вземат със сила.
Генерал Ло бе уведомен в Чанган за тези нападения. Той беше научил урока на степите по трудния начин и за миг дори не си помисли да изпрати пехотата да се разправи с мъжете отплемената. Скоростта и подвижността на уйгурските ездачи ги правеше неуязвими за пехотинците. Вместо това той изпрати новоформираното конно поделение, което беше създадено да се справя с подобни инциденти.
Командващият капитан на поделението бе Фу Шън, млад мъж, който бързо се превръщаше в легенда по границата. Малко се знаеше за произхода му, но беше известно, че е със скромно потекло, син на дребен чиновник в провинция Шандун на изток.За първи път Фу Шън беше привлякъл вниманието на началниците си с владеенето на меча. По време на военното си обучение се беше доказал като ненадминат в схватките с мечове и боравеше с острието толкова естествено, колкото другите ползваха крайниците си.
Когато бе обявено формирането на елитната конница, Фу Шън се яви като доброволец, нетърпелив в желанието си да види как се действа по границата. Макар че не се бе качвал на кон преди, той свикна със седлото така естествено както с меча. Скоро стана командир на малък отряд, който патрулираше по северната граница около Ланчоу на Жълтата река.
В промеждутъка между схватките с племената той прекарваше времето си в изучаване на техните методи за водене на война. Четеше разкази и военни записки, разглеждаше съсредоточено карти на стари сражения, разговаряше с офицерите и мъжете, които се бяха изправяли лице срещу лице с ездачите от степите и бяха оцелели. Изпълваше дневници с бележки и планове на маневри, заблуждаващи ходове и засади, които варварите бяха използвали, за да победят китайската пехота. Установи, че без да иска, изпитва възхищение към тези жестоки мъже, които владееха изкуството на войната до съвършенство.
Научи малко от техния рязък тюркски език и в периодите на примирие ходеше от време на време в селищата им под предлог, че търгува с коне и провизии. Докато беше там, наблюдаваше ежедневния им живот и обичаи, техните нрави и държание и как се обучават за битка. Видя как млади уйгури, почти момчета, улучват зайци в пълен галоп и после грабват убитите животни от земята, без да намаляват скоростта на конете.
Никакви тренировки не можеха да направят неговите китайски ездачи равностойни на мъжете от племената. Постигането на такова ниво на ездитно майсторство можеше да отнеме цял живот, време, с което не разполагаше, но той имаше едно предимство.
Противниците се биеха, когато имаха настроение, сключваха неизгодни съюзи, търсейки бързи победи и лесна плячка. Водачеството често се споделяше между главатарите на отделни племена. Рядко имаха силно централизирано командване и щом кръвожадността им бъдеше задоволена, ставаха нетърпеливи да се върнат при стадата и жените си. Накратко липсваше им желязната дисциплина на имперската китайска армия.
Дисциплината бе това, което позволи на Фу Шън да обучава неуморно седмици наред своята конница, докато всеки строй стане без грешка, всяка маневра – точна, всяка команда и сигнал – научени, разбрани и изпълнени незабавно. Той прекара безброй дни в равнините, проигравайки тактиките, които варварите бяха използвали в миналото срещу китайците: атакуване, обхождане на фланга, отстъпление, дори разпръсване в лъжлива паника, преди да се прегрупират за нова, смъртоносна атака. Обучаваше безмилостно войниците си, докато всеки строй от хора и коне не започнеше да се движи като едно цяло, накратко владееше без усилие конницата си така съвършено, както владееше меча си.
Когато на запад избухна ново вълнение, Фу Шън бе изпратен с един конен отряд да разузнае положението, а той поведе войниците към зашеметяваща победа над доста по-многобройна орда. Това бе първата от много следващи победи и той бързо бе повишен. По времето, когато достигна званието капитан, вече лично ръководеше обучението на цялата рота. Ротата му бе найдобрата кавалерийска част в цялата империя.
Хората му благоговееха пред него заради умението и силата, на които ги беше научил, както и за победите, които им беше донесъл. С капитан Фу Шън начело бяха непобедими. Но те бяха станали свидетели също така и на неговата безпощадност на бойното поле. Бяха виждали как спокойното младежко лице се превръща в лице на демон, който раздава смърт с кръвожадност, която караше и най-закоравелите ветерани да извръщат глава.
Сега Фу Шън беше по следите на голяма орда от над хиляда ездачи, водени от могъщия военачалник Гюлнар. След десет дни по следите им разузнавачите му откриха уйгурите в мрачна равнина с камъни и глинести шисти, където единственото, което нарушаваше равнинния пейзаж, беше веригата от черни ридове на запад. Независимо от трудния терен войниците му бяха с бодър дух, но ордата се оказа по-многобройна, отколкото се очакваше, значително повече от тях самите и видът на враг с подобна численост предизвика напрежение у хората му. Жестокостта на уйгурите бе добре известна и всеки китайски войник предпочиташе да умре, вместо да попадне жив в ръцете им.
Сега, след като врагът вече беше забелязан, ездачите кръжаха неспокойно и недоумяваха защо се бави заповедта да се строят.
Фу Шън не обръщаше внимание на безпокойството им.
– Тръгвай, лейтенанте – заповяда той на лейтенант Пай, който обърна коня си и се отдалечи в галоп в посоката, от която бяха дошли, и бързо се скри в облаци прах.
Мъжете бяха нетърпеливи да атакуват, но Фу Шън ги накара да изчакат. Знаеше, че иска много от тях. Границата между смелостта и паниката бе много по-тънка, отколкото смятаха някои хора. Ако не влезеха в бой с врага скоро, съществуваше опасност да се разбягат. Но той беше обучавал хората си лично и ги познаваше добре. Щяха да чакат, поне още малко. Затова яздеше между войниците усмихнат, изпълнен с увереност, разговаряше с тях открито и заедно обсъждаха в детайли времето, терена и посоката на неспирния вятър. Той знаеше, че победата им е сигурна, и настроението му беше заразително. Войниците успокоиха животните и зачакаха заповедта за атака.
Две ли на север уйгурите се организираха в рехав строй. Начело яздеха трима мъже в черни доспехи и кожи. Шлемовете им бяха украсени с разклонени еленови рога и носеха високо вдигнат флаг с герба на племето им – хищна черна птица с извит заострен клюн и остри нокти, – който се вееше на вятъра. Най-едрият от тримата бе Гюлнар, другите двама бяха синовете му – Баянчур и Къл.
Гюлнар повика синовете си и тримата проведоха кратко съвещание. Той кимна рязко, отдели се от тях и тръгна покрай бойния строй на ездачите. Те го поздравяваха, като вдигаха във въздуха оръжието си – арбалети, топори, мечове и боздугани, а той крещеше обещания за кръв, победа и плячка. В отговор на крясъците му ездачите се надигаха на седлата си. После той обърна коня си и се насочи към позицията на китайците. Хората му го последваха със силен рев.
Китайците чуха далечните крясъци, което бе знак, че варварите приближават. Войниците все още чакаха заповедта да се подредят и нападнат, но такава нямаше. Вместо това капитан Фу Шън им нареди да тръгнат назад в хлабав строй. Те се помаяха за момент, за да се уверят, че са чули правилно, но когато той повтори високо заповедта, обърнаха конете и се отдалечиха.
Гюлнар погледна към по-големия си син.
– Дали не е капан, как мислиш?
– Никога досега не се е случвало китайци да отстъпват – извика Баянчур.
Гюлнар бе свидетел как китайски генерали поставят пехотата си пред река, за да няма накъде да отстъпят войниците и така да ги принудят да се бият, как заповядват на малък въоръжен отряд да нападне силно превъзхождащ го враг. Но никога досега не бе виждал китайски войници да отстъпват. Самият той одобряваше подобни действия и често използваше отстъплението, за да вкара врага в смъртоносна засада. Дали китайският водач не правеше същото? Огледа терена отпред; според него китайците нямаше да спечелят преимущество, ако се бият по-нататък в равнината. Забеляза, че отстъплението им беше станало по-неорганизирано. Някои от войниците вече не спазваха строя. Той пришпори коня си в лек галоп, сигурен, че така ще предизвика паника сред китайците и ще ги превърне в лесна плячка за хората си. Тогава забеляза да се приближава самотен ездач, носещ бял флаг. Май китайците искаха да преговарят. Дали пък нямаше да се предадат?
Гюлнар вдигна ръка, за да спре настъплението. Ухили се на синовете си. Първо ще се позабавляват с пратеника, а после ще го върнат на китайците без очи, уши и език. Такъв щеше да е техният отговор. Приближаващият пратеник носеше униформа на капитан, но му се стори твърде млад за подобен чин. Почти със сигурност е примамка, реши Гюлнар. Китайските водачи никога не излизаха близо до фронтовата линия, предпочитаха да ръководят битката от безопасна, удобна позиция зад войската.
Пратеникът спря пред тях. Изглеждаше напълно спокоен. Сигурно е толкова неопитен, че не изпитва дори страх, помисли си Гюлнар. По-малкият му син, Къл, извади стрела и зареди арбалета си, но Гюлнар вдигна ръка, за да го спре. Първо щяха да се позабавляват.
Пратеникът, все още неосъзнаващ опасността, в която се намираше, се обърна към тях с висок, церемониален глас. Явно рецитираше официално съобщение от китайците с цялото достойнство, на което бе способен. Гюлнар не разбираше точните думи, но смисълът беше достатъчно ясен. Пратеникът настояваше да се предадат. Той се ухили на синовете си, които бяха започнали да обикалят около китаеца, яздейки толкова близо, че конете им допираха неговия. Което изобщо не смути надутия млад мъж и той продължи дългата си реч. Очевидно излагаше с големи подробности условията за тяхната капитулация. Говореше, без да поглежда към тях, с поглед зареян някъде в далечината. Всичко това беше доста комично. Гюлнар го остави да продължи. Ездачите нетърпеливо го подканяха да приключи с пратеника, за да се заемат с клането.
Точно се канеше да позволи на синовете си да започнат забавлението с пратеника, когато той като че ли усети, че времето му изтича. Вдигна ръка, сякаш да покаже, че още не е
приключил. Гюлнар го намери за много забавно, с което подари още няколко секунди живот на пратеника. Но на Къл му дойде до гуша от нахалството на китаеца и започна да сипе гневни думи в лицето му. Пратеникът продължаваше да говори и тогава Къл извади острия си като бръснач къс меч и замахна неколкократно във въздуха. Очите на пратеника обаче не се отделяха от хоризонта.
Побеснял, Къл вдигна меча си високо и замахна с такава сила към китаеца, че изгуби равновесие. Пред очите на смаяния Гюлнар Къл се наклони напред – дори и като малък синът му никога не бе падал от седлото. Едва когато тялото на Къл се удари в земята и главата му се отдели под особен ъгъл, баща му осъзна ужасяващата истина. Гюлнар не бе забелязал движението на пратеника, но по някакъв начин в ръката му се беше озовал меч, от чието острие капеше кръв.
Над равнината стана зловещо тихо. Дори нестихващият вятър сякаш се успокои за момент, докато ревът на Гюлнар и Баянчур не разцепи тишината. Те пришпориха конете и извадиха оръжията си. Фу Шън се плъзна от седлото и се прикри зад коня си. Те заобиколиха, за да го достигнат, но той мина под коня от другата страна. Гюлнар удари с боздугана си коня, за да го махне от пътя им, а в това време Баянчур заобиколи, за да се добере до убиеца на брат си. Конят се изправи на задните си крака, като махаше бясно с предните. Пред погледа на Гюлнар пратеникът мина невредим под риещите копита и се озова във фланга на Баянчур. В бедрото на Баянчур зейна дълбока рана, а конят му, промушен в корема, подскочи. Баянчур беше принуден да слезе от седлото, преди животното да се строполи. Раненият крак се подгъна под тежестта му и той изрева от болка.
Гюлнар също слезе от седлото, за да се притече на помощ на сина си. В този миг китаецът изникна ненадейно до него и посече ръката му до костта. Боздуганът се изплъзна от безпомощните му пръсти и той зачака следващия удар – този, който щеше да го довърши.
Но такъв не последва.
Вместо това пратеникът огледа сцената около тях. Гюлнар дочу виковете на хората си и видя как върху тях се сипеха стрели, които долитаха откъм тила им. Тогава разбра, че китайската кавалерия ги нападаше от две страни. Предните редове на ездачите му напираха към него, за да му помогнат, а задните правеха всичко възможно да отблъснат врага, явил се в гръб.
Сред този хаос главните китайски сили започнаха атаката си.Доволен, че всичко се развива по план, Фу Шън насочи отново вниманието си към Гюлнар и сина му. Бяха застанали един до друг и наблюдаваха безпомощно унищожението на воините си. Гюлнар вдигна боздугана с лявата си ръка, а Баянчур мрачно извади топора си. Сега вече и двамата се страхуваха от пратеника. Той бе демон, не беше от този свят, но нямаха друг избор освен да нападнат. Гюлнар завъртя смъртоносния боздуган. Шиповете му страховито засвистяха във въздуха. След два замаха Фу Шън прецени приблизително траекторията на приближаващия боздуган. Плъзна се с лекота под описаната дъга и докато се промушваше, успя да наръга в корема Гюлнар. Баянчур залюля топора със страшна сила, Фу Шън го избегна с елегантно завъртане на раменете и заобиколи, като държеше баща и син на една линия, за да не им даде възможност да го нападнат от две страни.
Баянчур се намираше по-близо, но се поколеба за миг от страх, че пратеникът ще го убие. Фу Шън му се озъби, подигравайки се със страха му. Обидата дойде вповече за сина на водача на уйгурите, той скочи напред и топорът разцепи въздуха. Фу Шън предусети лесно атаката и отсече ръката му. Гюлнар го атакува, оплискан от кръвта на сина си, но беше твърде слаб. Фу Шън посече лявата му ръка толкова дълбоко, че тя увисна отстрани.
Предните редове на уйгурите почти го достигаха, но Фу Шън не можа да устои на изкушението да хвърли поглед към свлеклите се пред него фигури. Очите им говореха за ужаса от отсечената глава на Къл, агонията от собствените им рани и страха от предстоящата смърт. Това беше гледка, която Фу Шън щеше да съхрани като един от най-силните си спомени.
Отсече с два удара главите им и се хвърли към коня на Къл, който стоеше наблизо, останал без ездач. Пришпори го в галоп, а уйгурите го обсипаха със стрели. За да се предпази, той увисна отстрани. Конят беше улучен, препъна се и падна, но вече нямаше значение. Настъпващата китайска конница го достигна и се раздели в идеален строй, за да го заобиколи. Бяха видели какво направи с водачите на уйгурите, както и червените знамена, които се появиха в тила на врага. Капитанът се беше върнал при тях, оцелял като по чудо без драскотина. От гърлата им се изтръгна рев на войнска радост и те атакуваха варварите. Нямаше какво да ги спре.
С необуздана ярост се врязаха сред уйгурите. Останали без водачи и обкръжени, те бързо изпаднаха в паника, напълно объркани. Клането беше бързо и жестоко. Някои от уйгурите загинаха в боя. Други хвърлиха оръжието и опитаха да се предадат, но в този ден не беше взет нито един пленник. Когато най-после убийствата спряха, над равнината надвисна зловеща тишина, прекъсвана само от предсмъртното цвилене на коне и стоновете на малкото ранени китайци.
Лекарят и санитарите бързо се погрижиха за ранените, за това бяха обучени, а войниците стъкмиха лагера за през нощта. Чак когато територията бе обезопасена и за ранените се бяха погрижили, Фу Шън даде разрешение да съберат плячката. От телата на убитите бяха взети доспехите и оръжието, бяха претърсени за злато, сребро, скъпоценности и други ценни предмети. Провизиите на уйгурите заедно с талигите бяха прибавени към техните, а конете бяха вкарани във временно заграждение.
Битката се бе оказала по-лесна от очакваното, но въпреки това войниците не празнуваха. Жаждата за кръв ги беше напуснала, сега се чувстваха изтощени чак до костите. Някои говореха с притихнали гласове за подвига на капитана и потреперваха под ледения вятър, долитащ от пустинята. Бяха станали свидетели на нещо, което ги изпълваше с разяждаща тревога. Обикновен човек не би могъл да направи онова, което той успя да извърши, и някои дори си шепнеха, че сред тях се разхожда дух от отвъдното.

Яковете неспирно следваха пътеката, минаха през последния от високопланинските проходи и тръгнаха надолу през дълга зелена долина, която се простираше между назъбени върхове. Въздухът бе изпълнен с топлина и благоухание. По склоновете отново имаше зелени гори, а под краката им се появи жилава планинска трева.
Бяха навлезли в свят, скрит от всички, познат само на най-смелите пътешественици. Тибетците им разказаха за свирепите племена нага, които населяваха тези отдалечени долини, добавиха страшни истории за ловци на глави, канибали, кръвопролития и магьосничество. В далечния край на долината се виеше дим, който бавно се издигаше нагоре и се чуваше далечно думкане на барабани. Това, обясниха тибетците, означавало, че е имало битка и победилото племе е взело много глави. Биенето на барабаните било предупреждение към другите племена в бъдеще да не им се изпречват.
През третия ден в долината Ваня, който се тътреше на края на колоната, усети нещо да се движи зад него. Няколко пъти се обърна да провери, но без резултат. Той забърза да достигне групата, като хвърляше уплашено погледи назад при мисълта, че по петите му може да дебне тигър. Когато изскочи иззад един завой на пътя, Ваня се озова лице срещу лице със същество от друг свят. Високо колкото човек, то имаше тяло на маймуна и лице на дявол с остри пера вместо коса. Държеше копие в ръката си, имаше дълги нокти, а на хълбока му висеше мачете. Гърдите и ръцете на голото му тяло бяха изрисувани със змия. Около кръста му висяха черепи, които бяха твърде големи, за да са от маймуни.
Ваня се беше присмял, когато тибетците споменаха за хора с вид на животни. Сега не му беше до смях. Той зачака, вцепенен от страх, а през това време съществото го огледа от глава до пети и измърмори нещо на неразбираем език. Прозвуча му като човешка реч, но не успя да го разбере. Съществото пристъпи напред и го обиколи, като го разглеждаше внимателно. Очевидно успокоено, че Ваня не носи оръжие, то посегна и махна маската от лицето си. Пред шокирания Ваня се откри лицето на възрастен мъж със зачервени воднисти очи, сбръчкана кафява кожа и оцветени в черно зъби, които му придадоха страховито изражение, щом заговори.
– Празно лице – каза възрастният мъж, думите му се чуха ясно без маската, но акцентът бе толкова странен, че Ваня не беше сигурен дали е разбрал правилно.
– Празно ли каза? – попита той.
– Не е лице на боец – усмихна се презрително мъжът.
– Аз съм монах – възмути се Ваня.
– Защо си дошъл тук?
– Ние пътуваме към Китай.
– Тук е опасно място за монаси.
– Идваме с мир – каза Ваня, а очите му нервно пробягаха по черепите.
– Миналата година оттук минаха петима монаси, и те с мир като теб – отвърна старият човек и докосна черепите с върховете на пръстите си.
Върнете се в началото Go down
 
"Внезапна зора" от Горан Пауъл
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Online Books :: За книгите :: Български книжен пазар-
Идете на: