Your Place For Reading
 
ИндексPortalGalleryВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 "Български психар" от Андрей Велков

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
deadface
Четец
Четец
avatar

Брой мнения : 40
Age : 38
Registration date : 10.02.2010

ПисанеЗаглавие: "Български психар" от Андрей Велков   Вто Сеп 18, 2012 9:10 am


"Български психар" от Андрей Велков

Петър е най-обикновено момче от улицата. Умен и амбициозен младеж, който силно вярва, че когато излезе от казармата, го очаква нормален и спокоен живот - следване, бачкане, кариера, пари, семейство, деца...
Оказва се обаче, че е объркал времето и най-вече мястото за такива планове. От учене тук вече няма никаква полза, а с работа можеш едва да свързваш двата края, при това живеейки като мишок. Разбрал, че по стандартния начин няма да постигне нищо, Петър спира да играе по правилата и от дребен квартален играч се превръща във всяващ страхопочитание бос на подземния свят.

"Българската версия на "Бригада" среща балканския вариант на "Две димящи дула" и "Трейнспотинг"." - Гето Бук Ривю

"Насилие, наркотици и реки от кръв... Чудовищно реалистична история, разказана на езика на улицата." - Люлин Рийдърс

"Кървава приказка за възхода на четири квартални момчета, които създават свои правила по пътя си към върха. Или какво се случва с идеализма и големите надежди, когато срещнат суровостта, безпътицата и абсурда на местната действителност." - Перник Кроникъл

"Книгата е до болка откровена, брутално реалистична, с цветист език, без нищо излишно, рядко явление за българската литература поради липсата на поза в писането и защото показва, че няма изчерпан жанр или сюжет." - Георги Георгиев - Слатина Уориър


Андрей Велков е роден през 1977 г. в град София. Бакалавър по политология от СУ, магистър по маркетинг от УНСС, доктор по улично право от Големия университет на живота. Професионален хедонист с интереси в областите на екстремното купонясване, бойните изкуства, квантовата физика, литературата, тежкото пиене, леките жени, акробатичната орнитология и дзен будизма.


Откъс:

Пичовете влизат и се настаняват в кухнята. Иво бърка в джоба и ми дава няколко банкноти, които са останали. Аз и не се съмнявам, че ако има ресто, то ще стигне до мен, защото Ивайло е железен и на него може да се разчита винаги. Оставям парите на масата пред себе си и бъркам в хладилника, откъдето вадя три умрели от студ бири. Мишо не изчаква да се обърна, а започва:
– Брат ми, Иво загатна, че си тръгнал да правиш някаква схема, и искам и аз да участвам. Познаваш ме и знаеш, че няма да те издъня.
Мишката е напълно прав. Аз знам, че няма да ме издъни, и наистина го познавам добре. Освен това той бая години тренира самбо и е доста неприятен елемент, което си е плюс с оглед на бъдещата ни дейност. И той, и аз сме си ходили на гости в залите да се посборваме и няколко пъти ме е пускал на глава много неприятно. Аз също не съм му оставал длъжен де, дори един път му счупих няколко ребра, когато започна много да си вярва.
– Искам да знаеш, че много съм я закъсал. Наш’те ги съкратиха и двамата и на моменти буквално няма к’во да се яде у нас. Работа няма читава, знаеш как е. Ще съм ти изключително благодарен, ако ми помогнеш – продължава той.
Аз мълча известно време и се правя на сериозен. Иначе много ясно, че ще го взема, дори си мислех да му се обадя тези дни, но е още по-добре, че той дойде. Отпивам от бирата, поглеждам го в очите и му се ухилвам широко.
– Много ясно, бате. Вътре си… – не мога да си продължа изречението, защото Мишката скача, стига до мен за нула време и ме вдига във въздуха. Самбистка радост, какво да го прави човек. Пуска ме все пак след малко и си сяда на мястото. Иво през това време не е спрял да се смее.
Аз също сядам и се опитвам да си поема въздух. Яко стиска това копеле. Отпивам от биричката могъщо и после вземам няколко банкноти от парите на масата и ги подавам на Мишо.
– Еми пичове, вече сме трима. Трябва ни още един, за да се спази мускетарският принцип. – В този момент всички се усмихваме, защото "Тримата мускетари" е настолна книга на цялата ни банда от деца. Това е историята на нашето поколение, разказана с няколко думи – ние сме едни хлапета, израснали в условията на развития социализъм, мускетари и джедаи, които носеха пионерски връзки, биеха се с пръчки вместо лазерни мечове и шпаги, стреляха се с фишки, вместо с бластери. После всичко се промени и дойдоха реформите, мислехме си, че докато върви техният, на големите, преход и паралелно върви нашият, на децата, в който от момчета се превръщаме в мъже, нещата ще се оправят и ще заживеем по-добре в един свободен свят и всичко ще се е наредило точно като пораснем. Оказа се обаче, че за нас няма останали готини места след този велик преход и тези велики реформи и че хубавите места и неща са запазени за други хора с по-други родители, а също така се оказа, че свободата наистина беше дошла, ама бяха забравили да ни кажат, че е доста скъпа и че трябва да си я купиш.
Казваме си наздраве и аз вадя три нови бири. Споглеждаме се и Иво казва:
– Аз ли да му се обадя, или ти?
Става дума за четвъртия ни мускетар, естествено. Той би бил Атос и е с нас тримата също от първи клас, израснали сме заедно. Казва се Тони и е голям чешит. Помните ли филма "Кикбоксьорът" с Ван Дам? Всички момчета искаха да са като него, само Тонката искаше да е като Тонг По. Запали се по бокса и кикбокса, а отнякъде намери един треньор и по муай тай и стана машина. Такива сме си ние, момчетата от Квартала. И четиримата сме тренирали яко и е голяма преебавка да се заядеш с някого от нас. При Тонката е още по-весела случката, защото учи философия и е много умно копеле. Както може да ти набие най-неприятното коляно в главата, така и може да изплеска и да ти говори за Витгенщайн или Хайдегер с часове. Ей такива хора обичам – универсални. Синтезът между уличното и книжното познание му е майката! Голяма работа, че имаш мозък, ако някой селтак може да ти счупи врата. Голяма работа, че си нинджа, ако не можеш да спечелиш спор с някое псевдоинтелектуално снобарско лайно. Трябва да имаш сила и по двата начина, иначе все едно нямаш никаква. Поглеждам Иво и Мишката въпросително:
– Мислите ли, че ще се навие да играе с нас? Нали се сещате, че залозите са високи и ако изгорим, си влизаме в панделата като стой та гледай.
Иво отпива от бирата, пали си цигара и преди да каже нещо, Мишката в типичен свой стил вече го е прекъснал:
– Много ясно, че ще му се обадим. Той е един от нас. Ние да му предложим, пък да видим той какво ще каже.
– Прав си – казвам аз, – я му звънни и го викни.
– Не само ще му звънна, а отивам да го докарам директно. Той си е у тях сигура, нали оня ден го уволниха. – Мишката се засилва към вратата, после рязко се обръща и казва, смеейки се: – Шефе, ще взема джипа, нали не ти трябва в момента?
Не чака отговор, а още смеейки се, излиза, като трясва вратата. След малко отвън се чува мощно форсиране на двигател, последвано пак от бибипкане с клаксон.
Иво поклаща глава с усмивка. Мишката си е такъв, пълен психар, Иво е интроверт, Тонката е също доста затворен, но има изблици, аз съм съчетал в себе си всичките тези черти. Някога една училищна психоложка ми прави дълъг тест какъв психологичен тип съм и се оказах 50% интроверт и 50% екстроверт. Мацката направо не можеше да повярва. Мишката е прав и за едно нещо – когато ми каза "шефе", той потвърди нещо, което винаги е било така. Аз винаги съм бил лидер в нашата тайфа, просто сега игрите ни ще са малко по-различни, а залозите по-високи. Иначе всичко си е в общи линии същото.
С Иво успяваме да изпием по още една бира, когато влиза Тонката, последван от ухиления Мишо. Тонката ме прегръща, отказва бирата и поисква чай. Аз му показвам среден пръст и той се изсмива. Може да е странно копеле, но и той е брат. Сипва си чаша вода и започва да говори с дрезгавия си глас:
– Здравей, шантави ми приятелю, знам, че вината да не сме се виждали често напоследък е свързана с икономическата ситуация. Ако си спомняш, последно се виждахме преди около два месеца в съблекалнята на боксовата зала.
– Много ясно, че помня – кимвам аз. – Нека да ти обясня за какво става дума…
– Няма нужда да ми обясняваш, друже. Михаил ми каза надве-натри за какво става дума и аз съм навит. Искам да ти кажа, че напоследък и аз си мисля за такива неща, но философската ми душа ме прави склонен към много мислене и прекалено малко действие, за съжаление, и се радвам, че се появи ти, защото ти имам пълно доверие и съм готов да играя с теб, както сме играли всъщност винаги.
Настава масово веселие и аз отварям още три бири, а за Тонката има цяла чешма вода. После доизкарваме деня в сладки приказки и малко по-късно се местим в бирарията, където се опитваме неуспешно да изпием всичката налична бира, а Тонката изпива може би цяла кутия зелен чай. Чувстваме се като някога – добри приятели, стоящи на прага на една безкрайна лятна ваканция, през която ще се случват много приключения и ще се направят много пакости. Точно така и стана. Два дни по-късно ограбихме пощата.
Преди ми беше направило впечатление, че близката поща е доста интересно място, в което трябва да има бая пари. През цялото време хората плащат разни сметки, пращат записи, прибират се пенсии. Охраната, естествено, е някъде към четирийсеткилограмов човек с ебати лупите за очила. Разчитат главно на металната преграда, която е между злите лелки и потребителите на Български пощи. Хубавото на тази решетка е, че не стига баш до тавана, а има място да се провре спокойно човек. Още по-готиното е, че в пристъп на свръхразум и вяра в неслучването на лоши неща злите лелки държат вратата, през която се влиза при тях, отключена и ключът за нея седи в ключалката, и то отвън. Е как да не си помисли човек някоя глупост? Това се случи с мен, когато бях там, за да плащам някаква сметка, и имаше опашка. Ето затова никъде не трябва да има опашки, за да не се дава време на хора като мен да си мислят глупости. После се наредих на още една опашка и поразгледах нещата от друг ъгъл. Това ми позволи да видя камерата, която дебнеше от един ъгъл на тавана. Наредих се на още една опашка и мислено си представих целия грабеж.
В деня след сформирането на екипа изпратих Иво, Мишката и Тонката поотделно да поразгледат и да визуализрат това, което им бях описал като план за действие. Забавно беше, че всеки от пичовете на връщане само цъкаше с език и клатеше глава, явно във възторг от обезсмислянето на решетката с ключа на вратата й отвън. Аз през това време купих големи бели листове и маркери и им нарисувах всичко. Не се притеснявайте, после изгорих листовете.
Та екшънът се разви много кратко и едно към едно с плана ми. Иво е шофьор и седи в колата, която е паркирана зад пощата със запален двигател. Тонката е разпределител и звукови ефекти – работата му е да овършее чакащите и охраната, забележете, без да ги наранява. Не искам на някоя бабичка да й се случи нещо лошо, естествено. Функцията на Тонката е да вика непрекъснато "Това е обир, всички на земята", да създава паника и да хвърля едни безобидни китайски бомбички, които звучат малко като непрекъсната стрелба. Ние с Мишката сме отдел финанси – влизаме през вратата зад решетката, натръшкваме лелките и им вземаме парите от бюрата, касите и малките чувалчета в задната стаичка. После всички изчезваме елегантно.
Слизаме от колата. Иво казва:
– Късмет момчета – и звучи доста нервен.
Аз го тупвам по рамото и му се усмихвам.
– Споко, братчето ми. Всичко ще бъде окей.
Влизаме в пощата с бодра стъпка и в преддверието си слагаме скиорски маски, които скриват лицата ни. После изчакваме Тонката да метне първия фишек и необезпокоявани, с Мишо влизаме зад решетката през незаключената врата. Аз се засилвам като Майкъл Джордан, скачам на едно бюро и от него увисвам на камерата, която веднага се чупи и пада на земята. До този момент Тонката е казал вече към петдесет пъти "Това е обир, това е обир" и не спира да хвърля фишеци. Настава страшна лудница и хората реагират по най-различни начини. Повечето просто са в шок и не вярват какво се случва, някои крещят, но не се вижда да има проблеми. Мишката вече е успял да напълни един сак наполовина, защото е налазил гишето на топлофикация. Няма само те да крадат, я! Аз хващам една лелка и я набутвам под бюрото, като я държа не много нежно за косата. Изкрещявам:
– Всички на земята, чувате ли, персоналът. Ще ви изпозастрелям – не че имам с какво, но мацките залягат, все едно са от националния отбор по залягане.
Аз започвам бързо, без да се помайвам излишно, да пълня моя сак. Мишката се мести на другото бюро, а Тонката, явно отегчен от "Това е обир" започва да крещи някакви несвързани работи и се забавлява много, съдейки по усмивката на лицето му. Аз приключвам с другото бюро и вземам две много симпатични чувалчета от една маса зад него. В този момент Мишката е овършал и последното бюро. Преди да се изнесем, късаме всички слушалки на телефони, които забелязваме по бюрата. После излизаме и аз, по вече изпитан модел, чупя ключа в ключалката. През това време Тонката къса слушалките на телефонните кабинки, а димката, която вчера сме направили от станиол, училищни линийки и вестник, вече започва да дими яко. Хората си лежат на земята и си се правят на препарирани. Ние излизаме спокойно, минаваме отзад, качваме се в колата и изчезваме. След половин час вече сме у нас с парите, а Иво е навън със задача да изгори маските, дрехите, ръкавиците и саковете. Въобще не броя парите, а ги мятам в един кашон под леглото и излизаме да пием бира в пицарията до блока. Сядаме до телевизора и точно засичаме новините; казват и за нас нещо от сорта: "Организирана банда от шест-седем души е обрала еди-кой си пощенски клон, води се разследване". Аз поглеждам пичовете, които нещо са се умълчали.
– К’во става, бандити? Не се правете на луди, признайте си, че беше страшен кеф?
Идват бирите и храната. Пием и малко по малко момчетата се отпускат. Аз вдигам тост и когато се чукаме, им казвам:
– Аре честито. Вече сте бандюги. Днес се справихме супер. Дано се справим така и утре, когато ще думнем един китайски ресторант.
Мишката се задавя с бирата, а Иво и Тонката започват да се смеят. Големият кеф настава, когато се местим у нас да попием по домашному и аз разпределям парата. Думнали сме към сто бона. Аз давам на пичовете по десет, а другите каширам във фонд "Инвестиционни".
На следващия ден се събираме привечер у нас, защото съм казал, че ще ударим късно китайците, някъде към единайсет-дванайсет. Не пием алкохол, за да сме свежарки. Правя две кафеварки една след друга и се надрусваме с кофеин.
– Пешо, ти си откачен обаче, вчера направихме страшна бала, а ти скачаш веднага на следващия клон. Що не направим малко тайм аут, копеле ненормално? – Иво винаги като инженер е имал аналитично мислене и не пропуска да го прояви и в този случай.
– Ивак, брат, идеята е да натрупаме кеш много чевръсто и ефективно и след това да се насочим към по-сериозни неща. С тези обирчета е въпрос на време да изгорим, така че трябва да направим още няколко набързо, да сме непредсказуеми, да не оставяме следи и после рязко да сменим посоката. – Усмихвам му се, паля една цигара. – Довери ми се, това е само началото.
Обръщам се към Мишката:
– Мишок, на теб братчед ти нали е още баш кука в районното?
Мишката кимва, сякаш засрамен, че братчед му е полицай.
– Искам да ми направиш среща с него тези дни. Става ли, имам да говоря с него бая работи.
Мишката вдига палец:
– Нямаш проблеми, Пешо, когато кажеш.
После си говорим още два часа общи приказки и се смеем. Пием сокове и коли. Става време да ходим на китайски и се натоварваме в колата. Пристигаме в големия китайски, който се намира относително близо до Квартала, и влизаме. Иво пак остава, той е най-печен шофьор и на него се доверявам най-много в измъкването, ако стане напечено. Тримата влизаме и сядаме на една маса, която се намира най-близо до касата, разположена зад един бар, и служебната врата. Идва една мацка с дръпнати очи, но грам не е от хубавите. Измънква нещо в опит да говори български, аз й измъквам менютата от ръцете, отварям ги и светкавично правя мащабна поръчка, като й соча с пръст картинките и тя пише.
– Това, това, това, това, всичко за вкъщи, три бири за тука, докато чакаме, и това, това и това. Пичове, някой нещо иска ли друго, защото съм взел за целия китайски народ вече май?
Двамата се засмиват на тъпата ми смешка и поклащат отрицателно глави. Мацката се отдалечава и почти веднага се връща с бирите, които не са достатъчно студени. Аз вземам една салфетка, хващам бирата с нея и отпивам. Без отпечатъци.
Мишката ме поглежда с леко нервен поглед.
– Копеле, кога ще действаме бе? К’во кесим тук? Изнервям се яко.
Аз отпивам сериозен гълток и му отговарям:
– Чакай да ни стане манджата бе, Мишка. Не видя ли вчера, че от обири идва апетит?
Мишката се хваща за главата, а Тонката шумно се изсмива.
– Ти си станал ебаси психопата, Пешо. И преди те апеше щъркелът, ама сега съвсем си изперкал.
Аз само му се усмихвам. Това наистина е само началото на нещата, които съм замислил. Не сме и преполовили топлите бирички, когато манджата ни идва. Мацката оставя сметката в един тефтер на масата. Аз го отварям, плащам сметката и оставям щедър бакшиш. Имаме и три дъвки подарък. За Иво няма, защото не знаят, че в този обир участват четирима, а също така още не знаят, че става дума и за обир.
Мацката взема сметката и потегля към бара. Аз я последвам плътно и тя въобще не вижда, че съм зад нея, когато отваря касата, за да прибере кеша. Тонката и Мишката са зад мен. Въобще и не разбира кога я резвам с един полушут-полушамар отстрани по тиквата и се пльосва на земята зад бара. Така е, като даваш топла бира на хората, парцал такъв. Никой не вижда какво се случва освен един млад китаец, който се засилва към нас със сатър в ръка, мяукайки нещо неразбрано. И той няма много шансове, защото Тонката го засреща с такова мае гери, че пичът дава на късо веднага. Аз съм напълнил вече една хубава торбичка с оборота от касата и мисията ни е изпълнена. Щуква ми обаче да видя какво се случва зад вратата, на която пише "Служебен вход", защото явно никой не е разбрал какво става. Останалите няколко маси хора си хапват, пият, а другите сервитьорки са заети и не поглеждат насам.
– Копеле, я отвори тая врата – соча на Мишката служебния вход – да разгледаме какво има там.
Мишката отваря, аз и Тонката се изстрелваме вътре и заварваме странна гледка. Около една маса седят няколко китайци. Синкав дим се стеле над масата, но това не ни пречи да видим, че на нея има един калашник и три пистолета. Също така има и едно куфарче, което е затворено, но изглежда много готино някак си. За няколко секунди всички замръзваме и само се зяпаме тъпо. Дръпнатите грам не приличат на сервитьори или готвачи, защото са облечени с доста скъпи костюми. Мдаааа, интересен казус. После всичко се развива светкавично. Единият китайчуга посяга към пистолета пред себе си и пада по лице на масата, защото Мишката го е заковал с един дълбок тиган в тиквата. Опасни са тия самбистчета, казвам ви. Вече силите ни са изравнени и ставаме трима на трима. Аз с един шут обръщам масата с оръжията и куфара, за да не ни изпозастрелят като кученца. В този момент Тонката с едно муайтай коляно ликвидира една джинка, която се опитва да стане. А Мишката явно се е привързал към тигана, защото нокаутира още един китайчуга с него. Оставам аз срещу един здравичък пич с моя ръст. Той започва да прави някакви Брус Ли движения и да издава звук точно като от филмите, ама тоя номер в Квартала не минава много, а и аз нямам време за глупости. Изпитаната храчка в очите и шут в ташаците със страшна сила, после вземам една бутилка и му я троша в главата. Пичът има здрава дамаджана и не пада и затова аз му помагам с един лакът в брадата. Това определено вече действа, той обръща очи и се гътва. Въобще без да се замислям, събирам покривката с все пистолети, автомати и куфарчета и заедно с момчетата се изпаряваме. Всичко пак се е развило страшно бързо, но резултатът е 4:0 за Квартала срещу Шао Лин. Най-готиното е, че както се изнасяме, Тонката подбира пликовете с храната, които сме захвърлили до бара, аз мъкна покривката и торбата с оборота, а когато скачаме в колата и Иво потегля, виждаме, че Мишката още държи тигана в ръце, и започваме да се смеем истерично. Иво се обръща на един светофар и ни поглежда.
– Абе, вие нормални ли сте бе?
Ние започваме да се смеем още повече.
– Карай, копеле, после ще ти кажем.
Влизаме у нас и плясваме плячката на масата в хола. Отивам до хладилника и нося бири. Това, че се лензим, въобще не значи, че не осъзнаваме, че можеше вече да не сме живи, ако филмът се беше развил по друг начин. Отварям бирите и ги раздавам на момците. Иво като най-декватен разгъва покривката и на пода падат патлаците и калашникът, последвани от куфарчето. Той леко пребледнява, като зацепва, че не сме си имали вземане-даване само с ресторантьорски персонал. Аз заставам до него и чуквам бутилката си в неговата.
– Всичко е добре, когато свършва добре, Ивак.
Подавам му торбата с оборота да я преброи и сядам на земята до куфарчето. Оставям бирата и го отварям. Май е от крокодилска кожа. Ебати неекологичните копелета. После леко давам на късо, защото, когато отварям капака, за пръв път виждам отблизо как изглеждат един милион долара. Паля цигара и обръщам куфара към младежите. Реакциите им са безценни. Тонката се изхилва, Мишката пада назад на дивана и се олива целият в бира, а Иво започва да псува, но едно такова радостно. Аз дръпвам силно от фаса, издишвам и казвам:
– Тия китайски ресторанти май са много вървежни напоследък. Да им се не надява човек направо. Аре сега Иво и Михаил да вземат колите – изсипвам куфара на земята, избърсвам го от отпечатъци и го увивам с покривката, – да вземат тоя куфар и тия бокулци – соча и тигана на Мишо, който той още държи в свободната си от бира ръка – и да оставят колата, куфара и покривката някъде до Абисиния, за да ги приберат орките до сутринта и да ги разфасоват.
После двамата да се приберат с джипа.
Мишката малко неохотно май се разделя с новото си оръжие, с което размаза двамата китайчуги, избърсва го на свой ред от отпечатъци и с Иво поемат. Аз хващам патлаците и ги разглеждам – двата са "Глок", а единият е "Зигзауер" – сериозна работа. Калашникът е български, разглобявам го и го оглеждам. Добре е почистен и не мирише като да е стреляно с него. Ръката ми помни очертанията на автомата и се чувствам все едно съм срещнал стар приятел. Тонката е блокирал и се е втреничил в кеша на пода. Аз набутвам оръжията в някакъв шкаф на и без това празната секция. После вземам парите, отделям четири купчинки по петдесет бинки, а останалото каширам при другите пари. Чувството да си милионер не е лошо. А тези китайски мафиотчета могат да ме хванат за лангата, нямат шанс да са ни запомнили и да ни намерят, ние сме извън техните уравнения и сме им се появили суперизненадващо.
Седя в хола, пия бира и си мълчим с Тонката, когато Мишо и Иво се връщат. Подавам и на тримата по една купчинка пари.
– Пичове, това ви е делът за днес. Малко стана по екшън, отколкото очаквахме, но това ни спестява оттук нататък занимаването с обири. – Освен ако не си струва нещо много де, си мисля аз. – Искам да не вдигате шум и да не се фукате с кинти, стойте кротко и тихо, а аз ви уверявам, че това наистина е само начало. Делът ви е толкова, защото толкова съм преценил. Другото е за инвестиции в бъдещия ни бизнес. Има ли въпроси?
Въпроси няма. После изпиваме бирата, минаваме на джин и само страшното преяждане с китайска храна ни спасява от нечовешко напиване, но Тонката, който, както сте разбрали досега, не е най-големият пияч, съсипва мокета, като повръща някъде цяла порция задушено по сечуански на пода. Лоша работа.
Върнете се в началото Go down
 
"Български психар" от Андрей Велков
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Online Books :: За книгите :: Български книжен пазар-
Идете на: