– Господин Озбърт, време е Елизабет да си ляга. – Стегната и ста-
рателна както винаги, госпожа Киърсот стоеше на прага на трапезария-
та. – Ан се качи горе още преди час.
Лизи отвори уста да възрази, но се отказа. Погледът на възпитател-
ката подсказваше ясно, че отговорът й няма да е много мил. Лизи пог-
ледна умолително Уил с надежда, че той ще се застъпи успешно, но тази
вечер той беше необичайно разсеян и изобщо не й обърна внимание. За-
това тя се плъзна нацупено и омърлушено от мястото си на перваза.
– Желая ви лека нощ, господин Озбърт. – Лизи направи официален
реверанс и тръгна към вратата.
В същия миг през прозореца, широко отворен в тази мека септемв-
рийска вечер, долетя шумът на колела по калдъръма. Безкрайно любо-
питната Лизи изтича към перваза и се наведе навън.
– О, това са татко и Хари, връщат се! – извика тя и скочи възбудено
на перваза. – Татко! Татко!
Току-що слязъл от каретата, Даниъл се обърна сияещ към къщата.
– Лизи! Лизи! – извика той също като дъщеря си, изтича до отворе-
ния прозорец и свали с бързо движение момичето. След няколко сърдеч-
ни целувки, той я сложи на земята и Лизи веднага изтича при Хари, да й
стопли сърцето с любвеобилното си посрещане.
– Къде е Нан? – Даниъл прекъсна със смях целувките, прегръдките
и неспирното бъбрене.
– Вече е в леглото…
– Не, не съм! – сърдитият вик долетя от горния етаж, където Нан се
беше надвесила опасно от прозореца и махаше въодушевено с двете си
ръчички. – Бях вече почти заспала, да бяхте пристигнали пет минути по-
късно, щеше да се наложи да ме будите.
– Внимавай! Идвам при теб! – Даниъл изтича в къщата и хвана в
силната си прегръдка на долното стъпало на стълбата по-малката си дъ-
щеря, която едва не се спъна в полите на нощницата.
– О, ама и Хари е тук!
Даниъл се загледа с доволна усмивка в сцената на сърдечно посре-
щане, която последва, а после се обърна към Уил, застанал в очакване
до отворената врата на стаята.
– Уил, как сте?
– Горе-долу, сър Даниъл. Толкова се радвам да ви видя здрав и чи-
тав. – Уил пое протегнатата ръка. – На децата им лисвахте много.
– Да и те на нас. Толкова месеци бяхме разделени.
– О, Уил, ето те и теб! – Хенриета се освободи от прегръдката на
децата и се приближи бързо към него. – Радвам се да те видя!
Сърдечният й поздрав беше съвсем естествен израз на приятелски-
те им отношения, но Даниъл установи със съжаление, че сцената не му
допадна, нещо съвсем неоправдано, защото двамата бяха като брат и
сестра.
В края на краищата децата бяха сложени най-сетне отново да си
легнат, а завърналите се пътешественици седнаха заедно с Уил да
хапнат.
– Колко е хубаво да си си отново у дома! – Хенриета огледа с въз-
дишка на облекчение трапезарията с тъмна ламперия. – Не можеш да си
представиш колко е горещо в Испания. Като във фурна. – Тя си взе от
пастета от змиорка и подаде чинията през масата.
– Но сигурно е било и вълнуващо, нали?
Хенриета погледна виновно Даниъл.
– Да, понякога, но общо взето ни беше отегчително и неудобно, пък
и нещата не вървяха както се бяхме надявали, нали Даниъл?
– Доста често – потвърди домакинът и напълни чашата на Уил. –
Но което е минало, е минало. – По-добре ти ни разкажи, Уил какво ново
тук.
Уил сви рамене.
– За поражението на шотландската армия при Дънбар сигурно вече
сте чули.
– Не, не сме. – Ножът на Даниъл падна със звънтене на масата. –
Кога?
– В началото на този месец – отговори Уил. – Шотландската армия
е претърпяла огромни загуби и е била обърната в бягство, а англичаните
са загубили само трийсет човека.
Новината беше твърде значима, за да оправдае равнодушния тон, с
който Уил я бе споделил. Хенриета забеляза колко рязко са очертани ус-
тните му, колко напрегнат погледът. Хенриета допусна инстинктивно,
че тази потиснатост е причинена не само от тежката политическа
ситуация.
– Какво те тормози, Уил?
Той леко се изчерви.
– Как ти мина през ума? Нищо ми няма.
Съвсем доскоро Хенриета щеше веднага да го притисне да каже ис-
тината. Но сега съобрази, че на Уил сигурно няма да му е приятно да си
излива сърцето в присъствието на Даниъл и реши да изчака да останат
сами.
– А какво става с краля? – попита Даниъл. – Знаете ли доколко това
поражение е повлияло на намеренията му?
– Говори се, че имал намерение да замине за Шотландия, за да оку-
ражи с личното си присъствие шотландците да се вдигнат още веднъж
срещу Кромуел. Ако успее, в Англия ще дебаркира армия от верни на
краля бойци.
– А в противен случай… ще се наложи роялистите да демонстрират
силата си и без подкрепата на шотландците.
Хенриета потрепери.
– Защо трябва да рискувате живота си, щом шансовете за успех са
толкова малки?
– За бога, Хари! – възкликна смаяно Уил – говориш като жена. Не
допусках, че мога да чуя такова нещо от теб.
– Да, жена съм, – извика Хенриета – а не глупаво дете, което мечтае
за приключения.
Даниъл се усмихна.
– Ех, понякога си и това… малка елфичке.
Следващия следобед Хенриета влезе в трапезарията твърдо решена
да разбере защо Уил е толкова потиснат. Уил още закусваше и мило я
поздрави. Хенриета седна срещу него, облегна лакти на масата, опря
брадичка на преплетените си пръсти и погледна сериозно приятеля си.
– Какво те тормози, Уил?
Дълбока въздишка последва този въпрос и Хенриета мълчаливо
зачака.
– Влюбен съм – изрече най-сетне Уил и се изчерви, притеснен от
такова признание.
– В Джулия, нали? Така и предположих. – Хенриета скочи, заоби-
коли тичешком масата и прегърна бурно приятеля си.
– Как тъй си предположила? – Все още изчервен, Уил се опита
енергично да се освободи от прегръдката й.
– Ха! Ами то си пролича от първия миг… как само се гледахте… –
отговори Хенриета. – Нали затова настоях да останеш тук, у нас, нали
знаех, че Джулия ще идва да вижда децата… Колко се радвам, че успях!
– За съжаление грешиш, Хари. Да, ние се обичаме и често се
срещахме тук, във вашия дом, но нейните родители сложиха край на
всичко.
– Но защо, за бога?
– Защото съм не повече от син на земеделец и затова недостоен за
тяхната дъщеря.
– Ами те за какво се мислят? – възкликна Хенриета, възмутена от
такова високомерие. – Обеднели благородници в заточение! Господи,
направо е смешно! – Тя се разхождаше нервно из стаята. – Ти говори ли
с тях?
– Разбира се. Държах се съвсем коректно, поисках от лорд Морис
ръката на Джулия, осведомих го съвсем откровено колко земя притежа-
вам, какви перспективи имам, от какъв произход съм… Нашият род е
поне също толкова стар, колкото и техният – добави той с подновена
енергия. – Но той не само категорично ми отказа, но и ни забрани да се
виждаме. Джулия не бива да ми пише и вече излиза само придружена от
майка си. Какво да правя, Хари? Вече не мога да живея без Джулия. Но
лорд е лейди Морис са непоколебими, а Джулия не може да им се про-
тивопостави, нали разбираш.
– Открито, разбира се, не – каза замислено Хенриета. Но тайнич-
ко… Още този следобед ще се отбия у тях. Да видя какво мога да напра-
вя за вас.
Когато съпругът й влезе в стаята, тя рязко се обърна, за да не прив-
лече вниманието му към разговора й с Уил. Сър Даниъл вече беше посе-
тил двореца и осведоми двамата за последните събития. Кралят бил вече
твърдо решен час по-скоро да отплува за Шотландия.
– Аз няма да го придружа – добави Даниъл, – а ще остана на първо
време в Хага и ще поема, заедно с още неколцина, свикването на нова
кралска армия. Тя трябва да е готова да потегли, веднага щом стане
необходима.
– Необходима за какво?
– За да се съедини с възраждащата се шотландска армия и да напад-
не войската на Кромуел – отговори спокойно Даниъл.
Хенриета мълчаливо потрепери. Даниъл я прегърна през раменете.
– Наближава краят на престоя ни във Фландрия. Скоро ще дишаме
отново английски въздух. – Той я погледна сериозно. – Елфичке, рад-
ваш ли се, че ще се върнеш у дома, в Кент.
– Ще се радвам, ако ми бъде дадено време Кент да стане мой дом –
отговори Хенриета. – Бяхме там само няколко седмици, после отидохме
в Лондон, а от там заминахме за Хага. В Кент имах чувството, че там е
твоята родина, но не и моята.
– И занапред ли ще си остане така?
– Не, няма, – увери го Хенриета – и всичко много ще се промени,
защото нашите отношения сега са толкова различни.
– Хъм – измърмори Даниъл. – Така е.
Вечерта, когато останаха сами в спалнята си, Хенриета му даде тол-
кова убедително доказателство за разликата между тогава и сега, че за
всички мисли за близкото бъдеще просто не остана място.
Кралят беше заповядал на лорд Морис да отплува час по-скоро за
Шотландия. Лордът се канеше да отпътува не по-късно от идните три
седмици, лейди Морис и Джулия трябваше да го придружат.
Уил беше отчаян от тази перспектива, а Джулия беше направо сма-
зана. След като се бяха срещали, благодарение на изобретателното пос-
редничество на Хенриета, почти всеки ден в дома на семейство Дръ-
мънд, двамата вече гледаха с малко повече упование в бъдещето.
Но сега нито един от двамата не се надяваше, че може да се напра-
ви нещо, за да се предотврати раздялата и те оставиха на енергичната
Хенриета да измисли как да надхитрят отново лорд и лейди Морис.
Тя виждаше засега само две възможности. Джулия можеше да избя-
га от къщи и да се върне заедно с Уил още със следващия кораб в Анг-
лия, където щяха да са предоставени на благоволението и съжалението
на неговите родители. Госпожа Озбърн беше много практична жена и
след първите изблици на възмущение, което щеше да изрази, разбира се,
много шумно, щеше да се примири с положението. Втората възможност
беше Хенриета да се опита да придума лейди Морис да не водят Джу-
лия в Англия, а да я оставят при семейство Дръмънд, защото при тях ще
е на по-сигурно място, а и за родителите й ще е по-лесно, докато съдба-
та на краля не се реши по един или друг начин.
Хенриета предпочиташе първата възможност, защото беше свърза-
на с решение. Но предполагаше, че двамата влюбени ще предпочетат
втората. Тя би продължила времето на младата им любов, без да ги изп-
равя пред труден избор. Ех, това си е в края на краищата тяхна работа,
казваше си Хенриета, за мен остава само ролята на посредничка. Всъщ-
ност поканата Джулия да остане при тях трябваше да бъде отправена от
Даниъл. Лейди Морис без съмнение щеше да държи на това.
На вечеря Хенриета подхвана темата.
– Джулия толкова ще ми липсва, пък и на нея никак не й се замина-
ва. Сигурна съм, че ако я поканиш пред нейните родители, те ще я оста-
вят за още известно време в Хага. После ще може да се прибере в
Англия заедно с нас, когато… се наложи ти отново да тръгнеш на война.
– Хенриета наплюнчи връхчето на пръста си и взе да събира трошички-
те, пръснати по масата. После тихо добави: – Нейното присъствие ще е
в тези времена много важно за мен.
Даниъл помълча, замислен, дали ще му е много приятно да дели с
Джулия времето, което може да отделя за съпругата си. Достатъчно го
притесняваше фактът, че Уил, който след завръщането им се беше пре-
местил в друг квартал, все още се навърта често в дома им. Разбираше
все пак, че разсъждава твърде егоистично. Хенриета не криеше страха
си от нови военни действия, а той не можеше да намери начин да пос-
мекчи опасенията й. Щом присъствието на Джулия може да й вдъхва
сила, той наистина няма нищо против.
– Добре – каза Даниъл. – Ще напиша още довечера поканата и ще я
предам утре заран на лейди Морис.
Само че поканата си остана ненаписана. Енергично тропане на вра-
тата накара Даниъл енергично да скочи и да побърза към изхода.
– Какво, по дяволите, се е случило, Конот, та по това никое време
сте още на път? Влезте да изпиете чаша вино с нас.
– Благодаря ви, Дръмънд. – Уйлям Конот влезе в трапезарията. Той,
обикновено толкова невъзмутимо спокоен, този път не можеше да скрие
тревогата си. – Току-що получихме новината, че шотландците са коро-
нясали негово величество в Скоун. Това е пряко предизвикателство към
парламента… и онези не могат да не реагират.
Даниъл леко подсвирна, а Хенриета усети как изведнъж й призлява.
Значи денят бе дошъл. Нейният съпруг ще препаше както още много
мъже и бащи, меча и ще се хвърли в битка, в която и двата противника
ще вярват, че се сражават за своята чест и свещените си принципи и то в
името божие. А тя ще си остане вкъщи, ще чака и няма да пита кой губи
или печели, само и само техният съпруг и баща да се върне здрав и чи-
тав от бойното поле.
Даниъл я погледна през масата, той четеше мислите й. Хенриета бе-
ше пребледняла, големите й кафяви очи бяха плувнали в сълзи.
– Ще мине време, преди Кромуел да бъде готов да отвърне на това
предизвикателство. Трябва да чакаме заповедите на негово величество.
Хенриета успя да се усмихне.
– В такъв случай ще поотложа дотогава страховете си.
– Ще отида утре заран лично при лейди Морис – каза Даниъл, като
се надяваше с това да я зарадва.
Хенриета кимна, но имаше чувството, че се е намесила някаква
жестока справедливост. Беше се престорила на плашлива, за да накара
Даниъл да покани Джулия. Сега й се струваше, че така направо е изви-
кала лошите новини. Дали и за Даниъл това е лошо предзнаменование?
Сигурно не.
Когато легнаха най-сетне заедно в широкото легло, тя се вкопчи в
него и думите бяха излишни – той разбра нейните чувства. Притисна я
мълчаливо към себе си, накара я да осъзнае закрилящата му сила.
Когато по-късно усети, че се е успокоила, той я люби безкрайно нежно,
поведе я по дългия път на насладите, който водеше към забравата. А
още по-късно, когато Хенриета вече лежеше мирно в прегръдките му, я
облада още веднъж с дива страст, която пропъди демоните на страха…
на споделения страх, както прозря в миг на самопознание, преди да за-
губи способността да мисли свързано и преди да се озоват отново и два-
мата във вихъра на чувствата.
– Обичам те – прошепна Хенриета до гърдите му, там, където сър-
цето му продължаваше да тупти диво под бузата й.
– И аз те обичам, елфичке – каза той, докато галеше, изтощен, неж-
ните извивки на тялото й.
– Престъпление е да разделиш по този начин двама души, които
толкова се обичат – измърмори тя. – Не съм ли права?
– Ужасно престъпление, елфичке – въздъхна от все сърце Даниъл. –
Но по-малко от престъплението, след като си ми взела силиците, да не
ме оставиш да поспя. – Той целуна Хенриета по челото и миг по-късно
вече беше заспал.
Хенриета последва примера му, но едва след като си пожела да ус-
пее да помогне на Уил и Джулия да изпитат щастието, отредено на тях
двамата с Даниъл.
Когато на другия ден Даниъл се прибра за обед, първият въпрос на
Хенриета беше:
– Отби ли се при лейди Морис?
– Да, отбих се. Ще пиеш ли чаша вино?
– Да, с удоволствие. Тя какво каза?
В този миг разговорът им бе прекъснат от госпожа Киърсот, която
влезе с децата в трапезарията. Едва след като семейството се настани
край масата, Хенриета подхвана отново темата.
– Е и? Ще се радваме ли на компанията на Джулия, Даниъл? – по-
пита Хенриета и подаде на госпожа Киърсот купата с ангинариите.
Лейди Морис прие с радост поканата ми за Джулия отговори Дани-
ъл. – Лизи, какво предпочиташ, кълка или гърди?
– И двете. – Лизи се радваше на наистина превъзходен апетит.
Хенриета сложи на децата от зеленчуците, но мислите й бяха заети
със съвсем други въпроси. Трябваше да съобщи на Уил как са се разви-
ли нещата. Най-добре щеше да е да му прати писъмце по слугата, та
Уил да може час по-скоро да дойде и тя да говори с него. На Даниъл му
се налагаше този следобед да излезе още веднъж и никой нямаше да ги
безпокои.
След като момчето излезе от къщата с писмото, Хенриета се наста-
ни в големия резбован люлеещ се стол в дневната, за да обмисли на спо-
койствие следващите стъпки. И в същия миг осъзна нещо, от което сър-
цето й щеше още малко и да спре да бие…

Хенриета кръстоса ръце на гърди, разтри нервно ръце над лактите.
– Чудесният ми замисъл беше да поканя Джулия да се настани у до-
ма, когато дойде ред нейните родители да напуснат Хага.
Очите на Уил светнаха.
– О, би било чудесно, Хари…
– Да, така е – каза тя потиснато. – Но е невъзможно. Виж какво, по-
молих вчера Даниъл да изрече поканата, понеже предположих, че тогава
лейди Морис няма да има възражения. Но не съм му казала нито думич-
ка за вашата любов и за пречките, които ви правят родителите на Джу-
лия. Тази заран Даниъл е бил при лейди Морис и тя е приела поканата.
– О, боже! – простена Уил, проумял най-сетне колко объркано ста-
ва всичко. – Невъзможно е да го мамиш, Хари! Би го поставила в ужас-
но неприятно положение, разбираш, нали?
– Да, естествено, но го проумях едва днес – отвърна тя припряно. –
Зная, че ще е невъзможно да се виждате с Джулия, докато тя е под опе-
ката на Даниъл. Просто не ми е ясно как не го съобразих по-рано. Поня-
кога върша някои неща сякаш съм си загубила ума – добави тя със сълзи
в гласа. – Длъжна съм да му кажа самата истина. Ще се наложи да оттег-
ли без обяснения поканата си. А той ще каже, че пак съм постъпила не-
обмислено и безпринципно. И ще е прав, но стана без да искам. Ох,
Уил, защо направо не я отвлечеш? Ще е много по-просто.
– Бих го сторил, стига да знаех как – отговори Уил, който се раз-
хождаше нервно из стаята.
– Заведи Джулия при майка си – предложи Хенриета. Госпожа Оз-
бърн първо яко ще ви се накара, но после ще вземе всичко в свои ръце.
Сигурна съм, че дори лорд Морис няма да й се опре.
Уил не можа да не се засмее. Майка му беше непобедим борец, до-
ри ако й излезеха насреща лорд и лейди Морис, и двамата заедно.
– Не зная Джулия какво ще каже.
– Ще я попитам. Но тук вече няма да можете да се срещате – поне
не преди да съм казала всичко на Даниъл.
– Той за нищо на света няма да ни позволи. Никой мъж с чувство за
отговорност не би го допуснал.
– Ох, мили мой – въздъхна Хенриета. – Всичко се нареждаше тол-
кова хубаво. А се оказа, че никога не съм се проваляла така зле – нито с
домакинството, нито с децата или с нещо друго… – Тя млъкна и се из-
черви. Колкото и близък да й беше Уил, не можеше да споделя с него
всичко. Толкова се беше надявала скоро да забременее. Това, че Даниъл
също го желаеше я убеди най-добре, че той я има вече за разумна, зряла
жена. А пък тя за малко да измами отново доверието му, защото беше
действала този път по-импулсивно, по-лекомислено, по-безотговорно от
когато и да било.
– Грешката е моя, не твоя. Ще обясня на Даниъл.
Хенриета поклати глава.
– Може да съм безразсъдна глупачка, Уил, но не съм страхливка.
Тази вечер Даниъл свари жена си потисната и напразно се мъчеше
да я развесели. Насочи внимателно разговора към Уил. Бил убеден, че
младежът има ядове, но те сигурно биха могли да му помогнат.
Хенриета сдържа с мъка сълзите си. Тя наистина не заслужаваше
такъв съпруг и никога не го бе заслужавала. Как можеше този мъж, тол-
кова мил, толкова внимателен, толкова весел, как можеше да намира не-
що хубаво в нея? За никого освен за Уил не е била дори симпатична.
Навярно всички други имаха право, само Даниъл и Уил грешаха.
Тя си легна рано, зави се, отчаяна, с одеялото с надеждата, че ще
заспи, преди Даниъл да дойде. Разбира се не успя. Когато малко по-къс-
но Даниъл влезе в стаята и нежно погали топлата й кожа, не срещна
обичайния страстен отговор.
– Хари?
– Вече заспивам – измърмори тя във възглавниците.
– О, това обяснява всичко – каза той в очакване на сподавения
смях, който следваше всеки път веселите му забележки. Но той не пос-
ледва. – Няма ли да може поне да се гушнем? – предложи той.
– Не зная защо би гушнал тъкмо мен – измърмори тя тихо. Всъщ-
ност нямаше намерение да направи признанията си още днес, но нещата
изглежда й се изплъзваха.
– Какво си забъркала пак? – попита Даниъл с примирено спокойст-
вие и запали още една свещ.
– Не става дума за нещо, което съм забъркала, а което бях на път да
забъркам. То и онова, което успях да свърша, вече е достатъчно лошо. –
Облекчението от това, че успя да свали товара от съвестта си, беше по-
голямо отколкото Хенриета бе очаквала. То надмина дори страха от то-
ва как ще реагира Даниъл на постъпката й.
Тя седна и прегърна колене. Украсената й с панделки нощна шап-
чица стоеше накриво върху гъстата й червено-руса коса. Погледна
плахо Даниъл в лицето.
– Доста голяма каша съм забъркала.
– Бог да ми е на помощ – измърмори той, хвърли няколко цепеници
в огъня и пламъците се вдигнаха високо. – Хайде, да сложим край и на
това.
Хенриета му разказа всичко, от време на време гласът й изневеря-
ваше, още повече, че примирението, изписано на лицето му, се смени
отначало с недоумение, за да стигне най-сетне до откровено
негодувание.
Бурята избухна с приглушена сила, за да не бъдат превърнати зас-
палите обитатели на дома в свидетели на драмата. Хенриета продължа-
ваше да седи превита на две и въпреки че гневните му думи я наранява-
ха, усещаше невероятно облекчение. Беше се страхувала да не изпита
отново студеното му, мълчаливо презрение, но вместо това я заливаше
гневът на ядосан съпруг. Виж та, като се разсърди, става доста красно-
речив, мина й през ума.
Разказът на Хенриета беше прост, ясен, без разни увъртания за из-
винение или обяснение. Сега тя чакаше словесният поток да поотслаб-
не, преди да се осмели отново да вземе думата. Когато конското най-
сетне свърши и Даниъл се надигна с тихо проклятие от ръба на леглото,
тя подхвана защитата си.
– Бих желала и аз да кажа нещо. – Гласът й прозвуча, слабичък, но
решителен, в потискащата тишина.
Даниъл се изправи до долния край на леглото и я загледа, все още
ужасно гневен.
– Ако решиш сега да ми разказваш как си искала само да помогнеш
на тези двамата, ще ти дам един последен шанс, Хенриета. Но ако злоу-
потребиш още веднъж с това извинение за неприятностите и кашите, ко-
ито си забъркала, ще изгубя веднъж завинаги всяко търпение.
Хенриета преглътна. Перспективата беше наистина обезсърчаваща.
– Не, друго исках да кажа – възрази тя и задърпа ресните на завив-
ката. – Исках да те попитам, как мислиш, имат ли родителите на Джу-
лия право да забранят на двамата да се вземат, ръководени от толкова
жалки и ограничени представи… в края на краищата по каквито и да би-
ло причини. Те се обичат истински, а миналата нощ и ти каза, че е прес-
тъпление да се разделят двама души, които истински се обичат.
Даниъл свъси мрачно вежди.
– Не ми приписвай някакви думи, Хенриета. Казал съм го, без да се
замислям и то в много подвеждащо състояние.
– Но все пак ги каза – настояваше упорито тя, – и не само го каза,
но и го мислеше. А пък аз просто не желая да приема, че лорд и лейди
Морис имат право да разделят Уил и Джулия, само защото не са доста-
тъчно добре осведомени за семейството на Уил и смятат, че е недостоен
за тяхната дъщеря. Откакто са в изгнание, Джулия вече няма зестра.
Какво друго може да даде на един мъж освен любовта си?
– Дори това не е извинение за твоята лекомислена и своеволна на-
меса. Джулия е малолетна и под опеката на баща си… както ти под моя-
та опека. О, божичко!
– Лорд и лейди Морис, както и Уил могат след няколко месеца да
са мъртви – извика Хенриета. – Има ли смисъл да се вкопчват в остаре-
ли представи? Как могат да пречат на щастието на младите, заради ня-
какви отживели представи и то във време, когато светът наоколо им се
разпада? – Тя вече не приличаше на нахокано дете и беше коленичила в
леглото. – Добре разбирам, че съм те поставила в ужасно неприятно по-
ложение и те моля от сърце да ми простиш. Беше наистина толкова не-
обмислено от моя страна. И въпреки това не мога да остана със скръсте-
ни ръце и просто да наблюдавам как правят Уил и Джулия без всякаква
причина толкова нещастни. Кой може да каже къде ще сме всички ние
след половин година?
На този въпрос Даниъл не можеше да даде задоволителен отговор.
Той се наведе и угаси свещите.
– За тази вечер изприказвах предостатъчно по този въпрос. А сега
да спим. Един господ знае какво ще кажа утре на лорд и лейди Морис.
Даниъл се събуди пръв и се загледа в спящата на възглавницата до
него. Кичурите, които се бяха измъкнали изпод нощната шапчица, блес-
тяха, златни, на първите слънчеви лъчи. Красотата на нежно очертаните
устни, порозовелите от съня бузи, предизвикателното чипо носле –
всичко това бе станало за него толкова близко и мило. Сега той ще се
наведе над нея, ще целуне меките клепки, златният полумесец на мигли-
те ще трепне, а кафявите очи ще го погледнат със сънено учудване и ще
посрещнат новия ден. Тя ще го прегърне, ще го привлече към себе си за
първата утринна целувка, а той ще потъне в топлия аромат на гъвкавото
й тяло, ще приеме все още сънената й покана и ще се наслаждава на ра-
достта, която тя ще изпита от това, че е приел поканата й.
Такава любов и взаимност е божия благословия, помисли си Дани-
ъл, нищо, че жена ми си я бива от време на време да ме ядосва както ни-
кой друг. Отдавна беше загубил надежда Хенриета да се справи някой
ден с тези свои внезапни хрумвания, които му носеха толкова
неприятности. Бяха сякаш част от самата нея, а човек трябваше, изглеж-
да, да приема наред с добрите, и неприятните страни в характера на лю-
бимия човек. Та нали и радостите, които тя му носеше, бяха много пове-
че от разочарованията.
Сега се замисли за Уил и Джулия. Бяха толкова млади, на прага на
живота си, живот, чийто край можеше внезапно да дойде, както Хенрие-
та с право бе подчертала. Смъртта не настига човека само на бойното
поле. Тя може да се появи и в облика на чума, на сипаница или на друго
нещастие, с което съдбата преследва смъртните. Но беше убеден, че вся-
ка мъка се понася по-леко, ако човек е познал и вкусил радостите на жи-
вота. Това убеждение е ръководило подсъзнателно и Хенриета в постъп-
ките й. Той се надигна решително.
– Ставаш ли вече? – Хенриета още примигваше сънено над края на
завивката.
– Забрави ли, че днес ми предстои да свърша нещо доста неприят-
но? – Спокойният му тон не издаваше какви мисли му бяха минали
току-що през ума. Той разрови жаравата в камината и пламъците отново
лумнаха високо. – И ти имаш дял във всичко това, тъй че ти предлагам
да се измъкнеш час по-скоро изпод юргана.
Хенриета се надигна.
– Колко време смяташ да ми се сърдиш?
– Представа нямам – отговори той кратко. – А сега стани и се пог-
рижи за топла вода. Като се облечеш, слез веднага долу. Имам задача за
теб.
Хенриета направи гримаса. Какво ли си е наумил? Но настроението
му не предразполагаше към по-нататъшни въпроси, затова тя се облече
тази заран особено грижливо. Избра скромна синя рокля украсена само
с бяла яка. Все пак панделките на ръкавите и воланът на фустата прида-
ваха на тоалета известна кокетност. Тя среса косата си и я вдигна. Ня-
колко непокорни къдрици се спускаха над челото. Въпреки това изглеж-
даше толкова скромна и смирена, като пуританка на път за църквата.
Хенриета придаде и съответния израз на лицето си и слезе в
трапезарията.
Даниъл вече беше приключил закуската и сега стана.
– Хенриета, искам да те помоля, след като закусиш, да доведеш тук
приятелите си.
– Уил и Джулия? Тука?
– Това казах.
Хенриета преплете пръсти, както правеше винаги, когато се
чувстваше потисната.
– Не мисля, че ще е добре да вземеш да им четеш конско – каза тя
бавно. – На мен можеш, но то е друго, понеже съм ти жена…
– Е да, и затова прекарах половината нощ, дано разбера какво съм
сторил, за да го заслужа – прекъсна я той.
Хенриета му хвърли кокетен поглед.
– О, според мен причината е, че си бил примерно момченце, никога
не си шмекерувал, никога не си бягал от училище, нито си крал
ябълки…
– Хари! – Даниъл прекъсна това ужасяващо изреждане на съвър-
шенства. – Разбира се, че съм вършил всичко това. – И в същия миг му
стана ясно какво си беше признал. – Ти си едно ужасно безсъвестно и
лукаво същество! – възкликна той ядосано. – Хайде, иди ги доведи!
На Хенриета много й се искаше да попита с каква цел, но като за
начало беше проявила достатъчно нахалство, затова се качи покорно го-
ре да си вземе шапката.
Уил прие поканата с мрачно равнодушие.
– Сигурно ще иска да ми каже колко непочтено съм постъпил. За
едно време може и така да е, но сега, когато всичко е толкова несигурно
и надеждата да изпиташ щастие е толкова слаба, наистина не е грешка
да искаш да го сграбчиш, докато още можеш. О, Хари, да знаеш само
колко ми е тежко!
– Мисля, че на Даниъл това му е ясно – каза Хенриета. – Не зная
какво смята да прави, но имам чувството, че иска да ви помогне. – Сама
не знаеше, защо е толкова сигурна. Може би защото добре познаваше
мъжа си, въпреки че още не й беше продумал нито дума за прошка.
Тя каза на Уил да отиде сам в дома й и се запъти към къщата на
Джулия. Приятелката я посрещна, пребледняла и притихнала, с тъжно
лице и кръгове под очите, но лейди Морис беше олицетворение на
любезността.
– Очарована съм, че Джулия ще може да остане у вас, лейди Дръ-
мънд. За нея ще е много по-приятно, отколкото да обикаля с баща си и с
мен, още повече, че след последните новини от Шотландия, изобщо не
знаем къде ще отседнем. Но негово величество желае съпругът ми да е
край него. За него това е голяма чест – усмихна се тя самодоволно.
– Така е, госпожо – съгласи се Хенриета. С мъка сдържаше напира-
щото желание да отвори очите на това тесногръдо същество. Жената бе-
ше направо глупава със своите предразсъдъци на тема чест и положение
в сегашните времена. – И тази чест води на бойното поле – погледна тя
лейди Морис право в очите. – Всекиго, който иска да служи на каузата
на краля.
По-възрастната сякаш се сепна за миг, ядосана от смелото и оче-
видно предизвикателство от страна на човек, който й дължеше почит и
уважение.
После очите й се замъглиха и тя въздъхна:
– Да, права сте. Казахте истината, скъпа. Но Джулия ще ви служи
за утеха, повече от сигурна съм.
Веднага щом обичайното време за посещение изтече, Хенриета се
сбогува. Джулия получи разрешение да я придружи и двете излязоха от
къщата.
Хенриета беше толкова погълната от трудностите на създалата се
ситуация, че не почна да разпитва приятелката си защо е толкова потис-
ната, а понеже се налагаше и без това да й съобщи нерадостни новини,
почти не беше изненадана от упоритото мълчание на Джулия.
– Не зная защо трябва да те доведа у дома – каза тя, докато двете
прекосяваха бързо улиците. – Уил също ще е там. Да беше се съгласила
да те отвлече, той сигурно би могъл да го уреди и да избягате заедно.
Можеше да те заведе при майка си, а тя сигурно ще те обикне. Тя беше
винаги на моя страна, а реши ли веднъж нещо, отстоява с все сили
убеждението си. А щастието на Уил е за нея над всичко.
Джулия мълчеше и Хенриета разбра, че не проявява ни най-малък
интерес към нейното предложение.
– Страх ли те е от Даниъл? Не бива, Джулия. Той не смята за свое
задължение да ти отправя упреци… Уил по-има от какво да се бои, за-
щото двамата се познават от по-отдавна.
Очите на Джулия бяха плувнали в сълзи и тя поклати енергично
глава.
Когато стигнаха къщата на семейство Дръмънд, врата широко се
отвори и Уил, леко пребледнял, ги пусна да влязат.
– Всичко ще се оправи, мила – успокои я той и хвана Джулия за ръ-
ката. – Аз нали съм тук – добави той и подчерта с нежна целувка окура-
жителни си думи. – Ще намерим изход от тази бъркотия, обещавам ти.
Хенриета погледна през рамото му към Даниъл, който стоеше на
вратата на стаята и явно нямаше намерение да прекъсва тази демонстра-
ция на привързаност. Уил явно беше прекарал твърде неприятен час, но
тя вече беше сигурна, че гневът на Даниъл е бил смекчен от обстоятелс-
твото, че младежът бе имал смелостта да поеме сам цялата отговорност.
– Хайде, влезте. – Сър Даниъл пусна тримата да влязат и ги
наблюдава известно време без да каже дума. – Е, добре – изрече най-
сетне. – Та как ще се измъкнем от тази каша?
Джулия се отпусна на един стол и избухна в сълзи.
– Господи, ако беше само това!
– Какво, за бога, искаш да кажеш? – И Хенриета приклекна до пла-
чещата си приятелка.
– Аз… толкова ме беше страх, но не исках да тревожа Уил, освен
това все още се надявах, но от вчера… Толкова ми е зле… Мисля, че ча-
кам дете. – Джулия скри лице в шепите си.
– Но… как така… – Хенриета млъкна смаяна. Да, беше давала на
двамата влюбени възможност да се срещат, но изобщо не беше помис-
ляла как са използвали те всъщност времето си.
Тя погледна към Уил.
– Не разбирам как ти не… – Тя млъкна пак, защото осъзна, че Уил е
бил не по-малко неопитен от Джулия и в своето невежество не е бил на-
ясно за елементарните предпазни мерки, като тези, които бе прилагал
например доскоро Даниъл. Погледна объркана и уплашена мъжа си.
– Е, браво – изрече той сухо, защото веднага разбра какво иска да
каже съпругата му. – Предлагам да задържиш разсъжденията си за себе
си. Защото едва ли ще са от голяма полза.
– Божичко, какво ли си мислите за мен, сър – вайкаше се Джулия,
закрила лицето си с ръце.
Даниъл вдигна вежди.
– Какво си мисля за вашето поведение, детенце, няма никакво зна-
чение. Това е проблем на вашите родители, не мой. Каквото имаше да се
каже по въпроса, вече го споделих с Хенриета, както и с Уил. А сега
предлагам да насочим по-добре усилията си към намирането на изход от
създалата се ситуация.
– Ще заведа Джулия в Оксфорд при майка ми – каза неуверено
Уил. – Хари предложи…
– О, предложила е, значи? – намеси си Даниъл. – Всички много
добре знаем, че умът на Хенриета прелива от бляскави, но твърде съм-
нителни и неизпълними идеи. Ще сторите добре, Уил, ако се поогледате
за някое простичко и честно решение.
– Но какво? – Уил изглеждаше толкова объркан.
– Даниъл смята, че ще е по-добре да се опитате да кажете истината
– обясни му Хенриета, – познаваше твърде добре възгледите на Даниъл
и не се съмняваше в смисъла на казаното от него.
– Способна си да учиш, както виждам.
– Аз трябва да кажа на майка си, че съм загубила невинността си? –
Джулия си пое мъчително дъх. – Да й кажа, че ще родя копеле? О, сър,
та тя ще ме убие!
– Но няма да ти попречи да се омъжиш за Уил – заяви убедено Хен-
риета. – Тя само ще се радва, че детето ще се рода от законен брак.
– Ще отида да поговоря с тях – каза решително Уил. А ти, миличко,
ще останеш тук, с Хари.
– Моите уважения за смелостта ви, скъпи Уил, но смятам, че трябва
да спестим на лейди Морис този ужас. – Даниъл побутна с ръжена една
цепеница в камината. – Запазете засега тайната си, Джулия, ще се поста-
рая да получа съгласието на вашите родители, без да хвърляме и тази
карта на масата. Ако след това се ожените час по-скоро, после никой ня-
ма да ви пита, дали детето ви не е видяло няколко седмици по-рано бо-
жия свят.
– Ти си решил да им помогнеш, Даниъл? – попита изненадана
Хенриета.
Даниъл кимна и каза замислено.
– Бих го сторил от самото начало, ако някой си беше дал труда да
ме посвети в тайните си.
Дълбоко тишина се възцари в стаята. Дори Джулия престана да
хълца.
– Но такова решение е прекалено просто, нали Хенриета? – попита
Даниъл със снизходителна усмивка.
В първия миг Хенриета не можа да намери думи. Беше се замисли-
ла защо, за бога, не й беше минало през ума да спечели за Уил подкре-
пата на своя съпруг. Родителите на Джулия ценяха много високо сър
Даниъл и положително щяха да се вслушат в думите му. Той щеше убе-
дително да представи и Уил, и семейството му, да обясни с какъв имот
разполага и какъв е характерът му.
– Допуснах ужасна грешка – изрече тя бавно. – Моля те да ми
простиш.
Даниъл вдигна вежди и се обърна към Джулия.
– Измийте си лицето, пък после ще видим какво може да се
направи.
В пълно мълчание се запътиха към дома на лорд и лейди Морис.
Когато ги поканиха да влязат, Даниъл умело предвари всички неприят-
ни въпроси относно присъствието на Уил, при това придружен от тяхна-
та дъщеря и родителите на Джулия се оттеглиха с двамата мъже в
кабинета на лорд Морис.
Хенриета остана в гостната със своята разтреперана от вълнение
приятелка. След един от най-дългите часове, които Хенриета бе прекар-
вала някога в очакване, ги поканиха в кабинета.
Луничките на Уил изпъкваха ясно на бледото му лице, Даниъл бе
останал сякаш равнодушен, очите на лейди Морис бяха плувнали в съл-
зи, а съпругът й гледаше навъсено.
– Така, та, ако съм разбрал правилно, ти си решила, значи, да се
омъжиш за младия Озбърт? – обърна се той рязко към дъщеря си. – И се
опита по много елегантен начин да ни го наложиш с помощта на лейди
Дръмънд, така ли?
– Било е наистина непростимо – побърза да се намеси Даниъл. –
Разбирам все пак защо Хенриета се е оставила да бъде въвлечена във
всичко това. – Той отиде бавно до камината, в която гореше ярък огън.
В гласа му имаше толкова много топлота, че всички в стаята мълчаливо
го слушаха. – Любовта е най-скъпоценното нещо в нашия живот и, мис-
ля си, рядко щастие, особено в брака. При уговорките около браковете
тя обикновено не се взема предвид. – Погледът на Даниъл се спря за миг
на Хенриета, която го слушаше възхитена. – На мен това щастие ми бе
отредено на два пъти. С първата ми жена ме свързваше дълбоко чувст-
во, на което само смъртта можа да сложи край. – Той погледна крадеш-
ком към лейди Морис и разбра, че думите му са направили необходимо-
то впечатление. Лицето й вече не беше напрегнато.
– Не очаквах – продължи той – някой ден да позная същото щастие.
Знаех, че ще се оженя втори път, но допусках, че ще е брак по разум, че
ще трябва да съм доволен, ако децата ми намерят любеща майка. Така и
стана, но аз получих повече… много повече…
Хенриета осъзна, че попива думите му с почти болезнено напреже-
ние, че бузите й пламтят, а очите й са пълни със сълзи.
– Любовта, – продължи Даниъл със същия глас – любовта, която
намерих за втори път е още по-силна от първата. Не мислех, че е въз-
можно, но е така. – А сега – той се обърна към родителите на Джулия. –
Уверявам ви, че сега никога не бих попречил на децата си да познаят та-
кава любов… особено, ако са подарили сърцето си на човек като Уил
Озбърт. Не бих се поколебал да му дам ръката на някоя от дъщерите си
и зная, че неговите родители ще посрещнат с отворени обятия съпругата
му.
Даниъл стисна за няколко секунди замислено устни и никой не на-
руши мълчанието.
– Много ви моля да вземете предвид още нещо – изрече той най-
сетне съвсем бавно. – Уил се присъедини към каузата на краля, също ка-
то нас двамата, Морис. Той ще се бие за него и може да падне в някое
сражение, както и ние, Морис. Не е време да отлагаме щастието за по-
късно, щом то ни е намерило.
Той се отдалечи от камината, до която бе стоял през пялото време.
– Ела, Хенриета, нека оставим приятелите си насаме с проблемите
им.
Хенриета отърси вцепенението, което я държеше в плен като пая-
жина. Та Даниъл беше изказал пред тези почти непознати хора най-сък-
ровеното си, за да помогне на Уил и Джулия, беше заявил съвсем откри-
то колко силно обича съпругата си. А тя не беше и помислила да му се
довери, да му разкаже всичко и да го помоли за помощ. Беше й наисти-
на мъчително да го осъзнае.
Отново на улицата, тя трябваше да направи няколко бързи крачки,
за да го настигне, но щом го забеляза, той веднага тръгна по-бавно.
– Просто не мога да си обясня защо не ти казах нищо – измърмори
тя.
– Беше твърде необмислено от твоя страна.
– Но причината не беше, че нямам доверие в теб.
– Не, в това съм сигурен.
Продължиха пътя си в мълчание. После Хенриета колебливо
попита:
– Даниъл, ти наистина ли мислиш всичко така, както го каза… че…
че толкова много ме обичаш?
– Да, всяка дума, която казах, беше истина. Но не по-малко дълбоко
съм убеден и в следното: Ако ме поставиш още веднъж в толкова мъчи-
телно положение, цялата любов на този свят няма да ти помогне!
На Хенриета не й мина подходящ отговор през ума и тя си замълча.
Но след няколко минути пъхна предпазливо ръка между пръстите на
Даниъл.
Даниъл се взря в тясното личице на младата си жена, която му
хвърляше закачлив поглед. Кафявите й очи сияеха от радост, а на краси-
вите й устни беше разцъфнала неустоима, нежна усмивка.
– Лошо момиче! – каза той. – Питам се дали някога ще се проме-
ниш? – Той поклати глава. – Всъщност мисля, че изобщо не го желая. –
Отново поклати глава след това безумно, но толкова искрено признание.

Дори лунен лъч не прорязваше тъмнината, когато френската рибар-
ска лодка се удари леко в пясъчния бряг на заливче в Южна Англия.
Шестимата пътници слязоха безшумно на сушата. Само лек шепот пре-
късна непрестанния ритмичен плисък на вълните.
– Влязла ми е вода в обувката! – Жалният възглас накара всички на
трепнат.
– Тихо, Лизи! – Въпреки че беше прошепната, заповедта беше не
по-малко строга. Даниъл вдигна детето и го пренесе на сухия пясък. –
Хари, потърси с децата подслон в някоя пещера, докато разтоварим с
Уил багажа.
Хенриета хвана двете момиченца за ръка.
– Ела, Джулия! – Приятелката я последва, уморена и натежала.
На завет в пещерата, Хенриета изу мокрите обувки на малките.
– Като донесе татко ти вашия багаж, ще ви обуя сухи обувки.
– Студено е, – изхлипа Нан – и ме е страх.
Хенриета прегърна момиченцето, за да го успокои.
– Няма от какво да се боиш. – Но всички знаеха, че не е така.
– Ето, това е всичко. – Даниъл стовари торбите на пясъка. – Риба-
рят иска веднага да поеме обратно.
– Питам се само в кой вързоп са дрехите на децата – запита се Хен-
риета, загледана в кожените торби. – Лизи трябва да сложи сухи чорапи,
иначе ще настине.
– Искам да си идем у дома – отново изхлипа Нан. – Тук е студено и
тъмно, и аз съм уморена.
– Защо не можехме да останем с госпожа Киърсот в Хага? – измър-
мори Лизи. Като всички уплашени и сънени деца, пак беше забравила с
какво въодушевление посрещна новината, че и тя може да отпътува с
възрастните. Сега седеше умърлушена на пясъка и си дърпаше
чорапите.
– Тогава би ти се наложило да ходиш с госпожа Киърсот по два пъ-
ти на ден на църква – закачи я Хенриета. – Хайде, бъди добро дете. Още
малко и ще си легнеш в креватчето.
– Стига посланието ми да е успяло да намери Том – каза Даниъл,
загледан загрижено в тъмнината.
– Аз ще се кача на скалите – предложи Уил. – Може пък да го видя
от там.
– Внимавай, Уил – гласът на Джулия леко трепереше и тя беше
притиснала ръка към сърцето си.
Съпругът й нежно я целуна.
– Да, много, много ще внимавам – каза само той и изчезна в посока
на скалите.
Даниъл отвори една бутилка и я подаде на Джулия.
– Отпийте една глътка. Ще ви стопли отвътре. – Джулия отпи мал-
ко от шишето и го подаде на Хенриета. Но тя поклати глава.
– Не, по-добре да не пия, може пак да ми прилошее.
Даниъл се мъчеше да скрие тревогата си. Нежното мъничко същес-
тво, което тя носеше в утробата си още не проявяваше признаци на жи-
вот, но бременността вече създаваше на Хенриета доста неприятности и
докато прекосяваха канала с олюляващата се малката лодка, се бе чувст-
вала много зле. Големите й очи бяха хлътнали дълбоко, обградени от
тъмни сенки. Въпреки това се държеше храбро и бодрият й глас не изда-
ваше колко изтощена е всъщност.
Хенриета седеше до двете момиченца и им показваше мидите, кои-
то намираха на пясъка на слабата лунна светлина, сякаш всичко беше
най-обикновен излет, а тя предава преспокойно на децата познанията си
за природата.
– О, сър Даниъл! Благодаря на бога, че пристигнахте живи и
здрави!
Чул познания дрезгав глас, Даниъл се обърна с въздишка на
облекчение.
– Том! Трудно ми е да ти кажа, колко се радвам да те видя. Значи
посланието ми все пак те е намерило?
– Да, получих го преди два дена, а господин Уил се озова горе на
скалите в същия миг, в който и аз – прошепна Том и хвана ръката на Да-
ниъл. Погледна към събралата се групичка. – Ей, момиченца, какво сте
се оклюмали. – Той ги потупа по бузките, като човек, прекарал с тях це-
лия си живот.
– Премръзнали са и са капнали, Том – каза Хенриета.
Том спря върху лейди Дръмънд дълъг, внимателен поглед.
– То и вие не изглеждате много добре – измърмори той навъсено.
Хенриета се усмихна. Трябваше да мине доста време, докато Том
приеме брака на Даниъл с това своеволно момиченце.
– Още не познаваш госпожа Озбърт, Том – каза тя и побутна
Джулия напред.
Том наведе глава за поздрав.
– Както гледам, през последните няколко месеца всички са били
доста енергични.
Джулия се изчерви, но останалите трима възрастни, свикнали с пря-
мотата на Том, тихичко се засмяха.
– А сега да побързаме да се махнем оттук, Том – прошепна Даниъл.
– Очаква ли ни някъде кола?
– Да. – Том сложи Нан на раменете си, грабна две кожени торби и
пое към тясната пътека между пещерите.
Даниъл сложи Лизи на гръб, взе и своята част от багажа. Уил граб-
на останалото и подаде ръка на Джулия. Хенриета си запретна полите и
се закатери пъргаво по стръмната пътека. Даниъл се подсмихна. В чет-
въртия месец, уморена и капнала след повръщането, справяше се все
пак и без ничия помощ.
Каруцата с два коня стоеше в сянката на къпиновия плет.
– Чифликът е само на две мили от тук – измърмори Том. – Аз ще
водя конете.
И в тъмното животните се движеха сигурно по тесния коловоз, въп-
реки че след горещото лято земята беше напукана, корава и суха. Слаба
светлина замъждука в далечината и конете, в очакване на храна и суши-
на, сякаш ускориха крачка.
Хенриета седеше на дъното на колата, опряла гръб в дървените рит-
ли. Нан спеше в скута й, Лизи се беше облегнала на рамото й.
– Наближаваме ли? – прошепна отмаляло Джулия. – Така ужасно
друса.
– О, да – съгласи се Хенриета и се опита да смени позата, без да съ-
буди децата. – Мисля, че е ей там, пред нас. Тя надникна през процепи-
те. – Даниъл?
Той приближи веднага.
– Искаш да ми кажеш нещо, миличко?
– Не. – Тя поклати глава. – Още много път ли има?
– Светлинката ей там. Зле ли те раздруса?
Хенриета направи гримаса.
– Ти си по-добре, ти се разхождаш.
Това беше неговата Хари – нищо не можеше да я сломи. Своеволна,
готова за кавги, понякога безразсъдна, но винаги смела и безкрайно
привлекателна. Той отметна, засмян, кичур коса от челото й.
– Още малко и сме там.
Колибата беше с пръстен под. Прозорчетата бяха без стъкла. Но
имаше одеяла, огън, а над него котле със зеленчукова чорба. Децата
почти не се размърдаха, когато ги завиха с одеялата и заспаха направо
на пода като в легло с балдахин.
– Яж, Хари. – Даниъл напълни една паница с чорба. Трябва ти не-
що топло. – Спокойно, но енергично настоя тя да хапне нещо. – По вре-
ме на пътуването не можа да задържиш нищо.
Хенриета потръпна при спомена.
– Стомахът още ме боли, а гърлото ми пламти. Мисля, че изобщо
не мога да преглъщам.
– Но трябва. – Той седна до нея, потопи лъжица в супата и я подне-
се към устните й. – Хайде, не ме карай да ти се разсърдя, скъпа.
Хенриета преглътна покорно и усети как топлата супа мина благот-
ворно през гърлото й, стопли й стомаха. Даниъл се зарадва, че тя хвана
сама лъжицата и скоро изпразни паничката.
– Така, а сега можеш да легнеш да спиш.
Хенриета се остави покорно да я увият в одеяло.
– А ти няма ли да поспиш? – измърмори тя до устните му, когато
той се наведе да я целуне. – Толкова ми е самотно сама под одеялото.
– След малко, но трябва преди това да обсъдя с Том плана за утре.
Хенриета спеше дълбоко, когато Даниъл си легна до нея. Той я пре-
гърна покровителствено и усети колко крехко е малкото й телце. Щеше
ли да намери тя сили да посрещне онова, което я очакваше? Толкова
често си бе задавал вече този въпрос и не бе намирал отговор. Но този
въпрос трябваше да си постави в сегашните времена всеки, защото ре-
шителната битка беше започнала.
В отговор на коронясването на краля в Скоун Кромуел беше опус-
тошил шотландските равнини и бе напреднал към Пърт, за да откъсне
при Стърлинг кралската армията от нейните подкрепления. През про-
летта и лятото хора верни на краля бяха стигнали тайно до шотландски-
те брегове и сега бяха на път да се съединят с армията на Чарлз. Даниъл
изчака в Хага, докато не получи известие, че младият крал е преминал
начело на войските си границата с Англия и сега напредва в южна посо-
ка. Още на другата заран Даниъл и Уил щяха да потеглят, за да се при-
съединят към него. Тогава техните жени и деца трябваше да се справят
сами, докато всичко отмине.
Тези мисли го държаха буден почти до разсъмване и още при пър-
вите слънчеви лъчи той вече беше на крака. Отдръпна се внимателно от
Хенриета, стана, отиде до вратата и пое дълбоко английския въздух със
силния му аромат на море и сол. Това беше неговата страна и каквото и
да станеше, той не беше способен да издържи цял живот в заточение.
Сега искаше да се сражава още веднъж за своя крал и, ако е казал гос-
под, после да се върне у дома си, независимо от това дали страната ще
пъшка под игото на парламента или ще може да диша свободно, защото
кралят отново държи скиптъра си.
– За какво мислиш?
Гласът на Хенриета го откъсна от мислите му. Тя стоеше зад него и
търкаше сънените си очи.
– Тежки размисли?
– Е да. – Той я прегърна през рамо и я привлече към себе си. – Как
се чувстваш днес?
– Добре. Само леко ми се повдига.
– Нормално.
– Сигурно. – Хенриета вдигна леко рамене. – Само дето е малко
неприятно.
– До довечера ще сте в Глийб Парк. Там ще можеш да се настаниш
удобно и да си починеш.
– Да – беше всичко, което Хенриета му каза в отговор.
Даниъл усети първото, вече толкова добре познато, тревожно
предчувствие.
– Хенриета, нали ти обясних съвсем точно какво трябва да напра-
виш, нали?
– Да – отговори тя.
– Би ли го повторила, моля те – накара я той, загрижено. – Искам да
съм сигурен, че си ме разбрала правилно.
– Отиваме с Джулия и децата в Глийб Парк. Джулия ще роди там
някъде през двете идни седмици. При всяко затруднение ще моля Фран-
сис за помощ. На път за военния лагер на краля Уил ще се отбие при ро-
дителите си, ще им съобщи за женитбата си и за предстоящото раждане.
След което госпожа Озбърн ще потегли, разбира се, час по-скоро за
Глийб Парк. Децата и аз ще останем там, защото ще можем да получава-
ме по всяко време новини за хода на войната. – Хенриета си изпя тихич-
ко урока, без да се запъва.
– Точно така. И няма да се отклоняваш нито на йота от моите указа-
ния, нали ме разбра?
– Много добре – отговори тя със същия равен тон. – А сега не е ли
време да събудим децата? Колкото по-рано потеглим, толкова по-добре.
Даниъл можеше само да се съгласи с нея, но чувството за тревога
не го изоставяше. Хенриета беше мила и спокойна, когато вързаха отно-
во торбите и ги натовариха на каруцата.
– Нали знаеш пътя? – попита загрижено Даниъл. Джулия и Уил ни-
какви не се виждаха. Навярно се разделяха някъде насаме. Двете моми-
ченца вече седяха със сериозни личица на раздрънканата каруца. Разби-
раха значението на това сбогуване и сякаш предчувстваха бъдещите съ-
бития. Том, който щеше да тръгне със сър Даниъл и с Уил, оправяше та-
къмите на впрегатните коне.
– Ще поема по шосето за Ешфорд, а после за Хедкорн обясни спо-
койно Хенриета. – От там ще продължа вече по коларския път. – Извед-
нъж се засмя с предишната си лукава усмивка. – Съмняваш ли се в мен,
Даниъл? Има си и предимства да минаваш за малко шантава, после хо-
рата не са чак толкова потресени от неочакваните ти приключения.
Даниъл пое с две ръце лицето й, целуна жена си продължително и
много нежно, пое аромата й, усети под пръстите си мекотата на брадич-
ката и бузите й. Кога ли щеше да я прегръща отново така? Но този въп-
рос не биваше да си задава.
– Обичам те, елфичке – прошепна той. Ръцете му галеха лицето й,
раменете, бедрата. А после, с решително движение, той вдигна Хенрие-
та и я сложи на каруцата.
– Ще пазиш добре и себе, и нашето дете, нали? – каза Даниъл и й
подаде юздите.
– Ще пазя всички. Не се тревожи.
– Имам ти доверие. – Даниъл се обърна към децата, които се вкоп-
чиха в него. Беше му толкова тежко от това болезнено сбогуване.
Уил беше пребледнял като платно, докато помагаше на разплакана-
та Джулия да се качи в каруцата.
– Грижи се за нея, Хари – помоли той настойчиво. – Просто не зная
как ще го понеса…
– Естествено – каза старата му приятелка и го погали по бузата. –
Но и ти се пази. – След това, без нито дума повече и без да се обръща,
тя дръпна юздите, изцъка с език и потегли с каруцата по тесния път.
Даниъл гледаше подире й, докато тя не се скри зад един завой. Не-
говата малка Хари беше понесла на гърба си огромен товар от отговор-
ности. Но за него нямаше друг изход, а и тя го бе поела без да мърмори,
беше се превърнала в осъзнала дълга си млада жена. Онова мило детен-
це, което все забъркваше някоя каша, когато се заловеше да помогне да
близките си, сякаш беше изчезнало. Изпълнен с тъга от раздялата и не-
известното бъдеще, той прокара ръка пред очите си, преди да яхне коня
и да потегли.
Вече се свечеряваше, когато Хенриета мина между двете каменни
колони на входа за Глийб Парк. Веднага си спомни за първото си прис-
тигане тук, за радостта на децата, че баща им се е върнал от война…
Щеше ли да има ново радостно завръщане?
– Още малко и сме си у дома – каза тя весело на Нан, седнала до
нея на капрата.
– Не виждам пушек. – Лизи проследи с поглед алеята от входа до
къщата, чиито червени керемиди блестяха на слънцето. – Обикновено в
кухнята винаги гори огън.
Хенриета усети тревога. Нещо не беше наред. Навсякъде личеше
запустялост. По алеята беше избуял буренак, чемширеният плет не беше
подкастрен. Преди да тръгнат за Хага, всичко беше в пълен ред. През
тези две и половина години на тяхното отсъствие къщата и дворът бяха
явно много занемарени. И къде ли е управителят господин Херълд?
Хенриета спря каруцата пред входната врата, скочи от капрата, сва-
ли децата, после помогна и на Джулия да слезе. Децата се затичаха към
вратата и Лизи я заудря силно с големия месингов чук. Отвори им ста-
рица с чорлава побеляла коса, мръсна престилка и раздърпана рокля.
– Но това е старата Джени – измърмори Хенриета. – Та тя всъщност
още преди три години се оттегли на почивка. – Тя побутна старата наст-
рана. – Къде е Сюзън Джейтс?
– Ами… госпожо… тя е при болната си сестра – отговори старата,
сепната от заповедническото държане на господарката си.
– А кой изобщо е още тук? – Хенриета влезе в антрето и видя ужа-
сена дебелия слой прах, помътнялата дъбова ламперия и мръсния каме-
нен под. Какво ли щеше да каже Даниъл, ако можеше да види любимия
си роден дом в такова състояние?
– Само аз и старият Джейк – измърмори бабичката. – То и защо ли
да има някой тук, след като семейството замина и никой не знае, дали
изобщо ще се върне някой ден?
Сега на Хенриета всичко й стана ясно. Приходите от имотите бяха
предостатъчни, за да се поддържа всичко в ред и да се изплащат запла-
тите на ратаите и слугите. Но след като котката вече не е в къщата,
мишките са почнали да танцуват по масите.
– Къде е господин Херълд? – извика тя на старицата.
Управителят отговаряше за всичко, защото той заместваше Даниъл
през време на неговото отсъствие.
Лизи, Нан и Джулия гледаха смаяни тази напълно преобразена
Хенриета, която обикаляше запъхтяна къщата и двора, изливаше с блес-
нали от гняв очи и висок глас недоволството си. Когато чу най-сетне, че
управителят е от шест седмици на легло, болен от подагра, тя се обърна
към децата.
– Тичайте до дома на господин Херълд и му кажете, че сме прис-
тигнали и че искам да дойде веднага.
Децата хукнаха и Джулия се отпусна без сили на един перваз.
– Извини ме, Хари, толкова бих искала да ти помогна. Може би
след като си поотпочина малко…
– Дума да не става, ти веднага ще си легнеш. – Хенриета извика
старата Джени. – Свикай хората и оправете всичко. Не ме интересува
как ще го направиш, но искам огън в кухнята, искам докато се стъмни
леглата да са оправени, подът на антрето лъснат, лампериите полирани.
– За бога, Хари – каза със страхопочитание Джулия, когато старата
изчезна, мърморейки, – ама ти направо им всяваш ужас. Не съм си пред-
ставяла, че можеш.
– Аз просто не разрешавам да лъжат Даниъл и да го крадат – заяви
Хенриета. – Ела с мен горе, ще ти изберем спалня.
Когато господин Херълд се появи, куцукащ и подпрян с бастун,
трябваше да застане пред бълваща гняв млада жена, която не му даде
време за поне едно извинение. Като всички в имението, беше запомнил
лейди Дръмънд като глупаво дете, което нищичко не разбира от дома-
кинство и към което съпругът му се държи като внимателен настойник.
Тази лейди Дръмънд тук нямаше нищо общо с предишната. Ех, тя пос-
мекчи в края на краищата яда си, за да изслуша извинението, че болест-
та му попречила да надзирава както трябва и къщата, и стопанството.
– Ами, добре, щом не сте в състояние да изпълнявате задълженията
си, ще трябва да потърся някой друг – заяви енергично тя. – Бих се заела
и лично, но имам намерение…
Тя млъкна. Моментът очевидно не беше подходящ, за да сподели с
него, че няма намерение да остава в Глийб Парк.
Но управителят я увери, че ще изпълнява предишните си задълже-
ния и изкуцука от стаята, а Хенриета насочи сега цялото си внимание
към кухнята.
Когато три дена по-късно лейди Франсис Еликът, сестрата на сър
Даниъл, пристигна в имението, една млада жена в напреднала бремен-
ност седеше с Лизи и Нан в дневната и бродираше, а в къщата цареше
делова атмосфера.
Лейди Еликът изглеждаше уморена и тъжна, но прегърна сърдечно
снаха си.
– Хенриета, скъпа, когато момчето ми донесе новината, едва можах
да повярвам, че сте се върнали.
– Вече се бях загрижила дали при вас не се е случило нещо – каза
откровено Хенриета, защото ако Джеймс и Франсис са били здрави, ня-
мало да допуснат имението на семейство Дръмънд така да западне.
Франсис въздъхна.
– Джеймс едва не умря от малария, а аз имах преди два месеца
спонтанен аборт. – И тя погледна тъжно Джулия.
Хенриета запозна двете жени. Сега й стана ясно, че ще трябва да
попромени намеренията си. Джеймс и Франсис нямаше да могат да взе-
мат Лизи и Нан. Значи трябваше да измисли нещо друго.
– Даниъл се е присъединил към краля, нали? – попита Франсис.
– Да, както и Уил, съпругът на Джулия. Когато тя роди детето си,
ще отида и аз.
Джулия си изтърва иглата.
– Но нали сър Даниъл заръча ти да останеш тук?
– Да, вярно, но няма да мога – отговори спокойно Хенриета.
– Но… но ти си бременна – възрази Джулия. – Не можеш да потег-
лиш на война както преди.
– Бременна ли си? – попита изненадана Франсис.
– В четвъртия месец – кимна Хенриета. – Ех, засега не ми пречи
много. – Тя тръгна към вратата. – Настани се удобно, Франсис. Ще до-
неса нещо за пиене. Лизи, Нан, можете да им помогнете да донесем ча-
шите и ябълковата торта.
Франсис свали шапката и ръкавиците, седна.
– Каква поразителна промяна – каза тя и поклати глава. – Отдавна
ли познавате Хенриета, госпожо Озбърт?
Джулия разказа накратко за изминалите години. После въздъхна:
– Трудно е човек да спре Хенриета, ако е решила нещо. Само сър
Даниъл го можеше… когато успяваше да го предвиди.
Франсис не беше склонна да продължи темата.
– Много се бояхме, че след като съпругът ми вече не можеше да се
грижи за имението, тук всичко ще се обърка. Но, както виждам, лъгали
сме се.
– О не, не сте! – възкликна Джулия. – Всъщност през последните
няколко дена Хенриета почти не е спала. Държа се много строго с
управителя и с икономката. Откри и готвача, и го накара да се върне. За-
яви, че няма да допусне някой да мами Даниъл.
Франсис се позачуди на тези новини. Много й се искаше да види
брат си заедно с младата му жена. Дали отношенията им са се промени-
ли? Тъй или иначе, нямаше съмнение, че Хенриета вече не е онова мал-
ко упорито, но толкова мило дете, което все измисляше разни лудории.
Въпреки това Франсис не можеше да се отърве от чувството, че дължи
на Даниъл поне да се опита да откаже съпругата му от авантюристични-
те й планове.
– Хенриета – подхвана тя предпазливо, след като пое от снаха си
виното и парчето торта. – Трябва да се позамислиш, че не е редно жена-
та да не се подчинява на желанията на своя съпруг. Без да говорим за
това, колко безразсъдно ще е да прекосиш в тези времена сама страната,
за да се присъединиш към войската на краля.
Хенриета поклати глава.
– Не, Франсис, това не е лудост. Даниъл е в опасност и аз трябва да
съм при него, независимо от това какво би ми казал.
Навярно и Даниъл би се видял принуден да приеме с въздишка това
простичко обяснение. Франсис помълча малко, после попита:
– Ами децата?
– Ще ги заведа в Лондон при Доркас. Тя ще се грижи за тях като за
свои собствени.
– Аз бих ти предложила…
– Не се тревожи. – Хенриета сложи ръка на ръката на зълва си. –
Зная, че сега не си в състояние.
– Заминаваме за Лондон! – извика Лизи. – Никога не съм била в
Лондон.
– Не си била, защото баща ти смяташе, че Лондон не е подходящо
място за деца – заяви Франсис и погледна съпругата на Даниъл.
Но на Хенриета думите й не направиха никакво впечатление.
– Времената са тежки и човек трябва да прави каквото се налага.
Малко по-късно лейди Еликът си отиде. Беше разбрала, че нито
увещания, нито възражения ще откажат Хенриета от намерението й. Вп-
рочем при сегашните обстоятелства никой нямаше и правото да я спира.
Ако е писано Даниъл да остане жив след последното сражение в тази
братоубийствена гражданска война, той сам ще реши как да реагира на
толкова предизвикателното поведение на съпругата си.
На другата заран Хенриета се събуди от вик, който едва приличаше
на човешки. Скочи объркана и в първия миг не можа да разбере къде е.
После осъзна какво трябва да се е случило и хукна боса и по нощница
към стаята на Джулия.
– О, Хари – изпъшка Джулия. – По-ужасни болки не можеш да си
представиш.
– Откога си така?
– От часове… Не исках да безпокоя никого, докато не почне, но се-
га вече… Тя извика пак и се вкопчи в ръката на Хенриета. – Страх ме е,
Хари.
Мислите минаваха с мълниеносна бързина през главата на Хенрие-
та. Детето идваше твърде рано. Всички се бяха надявали, че докато дой-
де време за раждането, госпожа Озбърт ще е вече тук. А сега тя трябва-
ше да действа сама. Тъй като нейната мащеха се беше грижила да уве-
личава семейството всяка година, Хенриета знаеше какво се прави. Тя
изкачи бързо стълбата до таванските стаи, където спеше прислугата,
раздруса един от спящите ратаи.
– Тичай бързо до селото и доведи бабата, хайде!
После събуди слугините, за да има достатъчно гореща вода и се
върна отново при Джулия, за да е до нея в тези трудни часове.
– Остани, моля те! – Джулия се вкопчи уплашено в ръката на Хен-
риета, лицето й беше разкривено от болка. – Мисля, че вече раждам. Не
ме оставяй сама, Хари.
Хенриета си пое дълбоко дъх и се опита да овладее паниката, която
заплашваше да я обземе. Тя отметна завивката. Детето щеше да се появи
на този свят с или без помощта на хора със знания и опит. А тя ще нап-
рави всичко необходимо, за да се роди здраво.
Отмаляла, но щастлива, Джулия държеше на ръце новородения си
син. Хенриета галеше главичката с нежен тъмен мъх и дълбоко в себе си
малко завиждаше на Джулия, която, вече загърбила болките на раждане-
то, притискаше към гърдите си едно здраво синче и умиротворено се ус-
михваше. Как ли щеше да мине всичко при нея, пет месеца по-късно?
Ще има ли нейното дете тогава все още баща? А малкото момченце на
Джулия? Тя целуна нежно приятелката си и докосна с върха на пръстите
си челцето на малкия.
– Искаш ли да му станеш кръстница, Хари?
– С радост… нали отговарям все пак по някакъв начин за него.
Джулия се усмихна.
– Уил искаше да го кръстим Робърт. Ти какво ще кажеш?
– Мисля, че трябва да се казва така, както е пожелал баща му.
Интересно, и той ли ще е червенокос?
– Бебето тук ли е? – Развълнуваният шепот долиташе през леко отк-
рехнатата врата, през която двете момиченца надничаха със широко от-
ворени очи към леглото в ъгъла.
– Да – отговори Хенриета и им кимна да влязат. – Вие как
разбрахте?
– Аз чух шума – каза важно Лизи. – Нали беше същото и когато се
роди Нан.
Децата нададоха радостни възгласи, когато Джулия им показа гор-
до новороденото. После Хенриета вдигна Нан на ръце.
– Джулия трябва сега да си почива. Довечера ще можете отново да
я посетите. А сега, марш от тук и двете!
Хенриета също излезе от стаята. Слънцето беше вече високо в небе-
то и тя имаше още толкова много работа преди да потегли за Лондон.
Но сега госпожа Озбърт сигурно щеше скоро да е тук.
Госпожа Озбърт, която пристигна на другия ден, беше по-малко
сдържана от лейди Еликът, когато Хенриета й каза, че иска да потърси
мъжа си, следвайки барабаните на войската.
– Не ставай смешна, Хенриета – каза тя остро и си върза престилка
през широчката талия. – Като жена, съзнаваща дълга си, ти ще останеш
тук и ще чакаш съпругът ти да се върне. А сега ме заведи при снаха ми
и внучето ми.
– Кога видяхте Уил и Даниъл? – Хенриета изобщо не си направи
труда да продължи да обяснява колко необходимо е да изпълни замисъ-
ла си.
– Преди няколко дена. И двамата бяха много добре, само дето Уил
много се тревожеше за жена си. – Тя изкачи енергично стълбата, след-
вайки Хенриета. – Сър Даниъл поръча да ти кажа да бъдеш търпелива и
да не губиш кураж.
– А накъде препуснаха?
– Към Уорстър. Негово величество и войската са на около три дена
път от там и отрядите на Кромуел се придвижват в същата посока.
Очаква се битката да стане някъде наблизо. – Обяснението бе дадено
със спокоен тон. Госпожа Озбърн беше свикнала да понася несгодите на
десетте години гражданска война. Нейният съпруг се беше оттеглил
междувременно от редовете на бойците, но синът беше заел неговото
място. А съдбата на жените беше да очакват завръщането на съпрузите
си, търпеливо и без да губят надежда.
Уорстър… на около шестдесет мили от Оксфорд… и на същото
разстояние от Лондон. Ще може ли да се озове там навреме, преди бит-
ката да е почнала? В Лондон сигурно ще разбере повече. Потънала в
мислите си, Хенриета отвори вратата към стаята на Джулия.
– Я виж кой е тук… Майката на Уил.
Хенриета видя усмихната как госпожа Озбърт прегърна силно сна-
ха си, как проля разчувствано сълзи над внука си и веднага се залови да
се грижи за него. Джулия беше в сигурни ръце и вече нямаше да има
нужда от приятелката си.
Извикаха Лизи и Нан, двете поздравиха учтиво гостенката и изля-
зоха. Госпожа Озбърт констатира доволна, че имат добро държане и
правят чест на своя баща.
– Струва ми се, че всичко е наред, мило дете – заяви доброжелател-
но госпожа Озбърт. – Винаги съм знаела, че в случай на нужда човек ви-
наги може да разчита на теб. Но съпругът ти каза, че си бременна и ми
се струва, че е време да помислиш вече и за себе си.
– Точно това мисля да направя, госпожо Озбърт. Утре заран ще за-
мина за Лондон.
Тихичко скимтене откъм люлката спести на госпожа Озбърт необ-
ходимостта да възрази на толкова необичайното за нея противоречие.
– После ще поговорим за това – каза тя бързо и се наведе над внука
си.
– Елате – каза Хенриета и изведе децата от стаята. – Сега искам да
си съберете нещата. Лизи, знаеш какво ще ви е необходимо, нали? Но не
слагайте много дрехи, защото ще вземем само два коня. Ще кача Нан на
седлото до мен.
– През целия път до Лондон ли ще яздим? – Очите на Лизи заблес-
тяха при изгледа за такова приключение.
– По време на пътя ще почиваме една нощ. Но още в зори ще тряб-
ва да продължим. В имението нямаше човек, комуто да може с чиста съ-
вест да повери децата. Госпожа Озбърт и Джулия щяха да се върнат в
Оксфордшир, веднага щом Джулия бъде отново в състояние да пътува.
А тъй като госпожа Озбърт се бе отнесла с пренебрежение към планове-
те й, Хенриета не искаше и да я моли да се погрижи за момичетата.

Няколко дена по-късно Хенриета и заверените й дъщери пристиг-
наха, капнали от умора, но здрави и читави, в Лондон. Когато Лъдгейт
Хил остана зад тях, сърцето на Хенриета заби учестено от страх. Досега
беше отбягвала да се замисля какво ще прави, ако не намери Доркас в
тясната пряка до Патърностър Роу. Но сега децата бяха на края на
силите си. Нан, която седеше на седлото пред нея, спеше в прегръдката
й, а Лизи с мъка се държеше изправена на коня си. Най-сетне спряха
пред познатата къща. Стълбището беше лъснато, прагът пометен, чукче-
то на вратата блестеше… Доркас явно си беше вкъщи.
Хенриета изпитваше странно чувство – сякаш се завръщаше у дома.
Доркас, мъничка и бъбрива както всякога, я прегърна, целуна, надавай-
ки весели възгласи децата и умората, и страхът веднага изчезнаха.
– Хари иска да иде да търси татко – каза Лизи. – Та ще трябва да
поостанем при теб.
– Къде е сър Даниъл?
– С кралската войска – отговори Хенриета. – Искам да отида при
него, но първо трябва да зная, че децата са на сигурно място.
– Спомням си предишния път – вметна Доркас, – когато не изпъл-
нихте нарежданията на съпруга си, за да бъдете заедно с него. Сър Да-
ниъл не беше много зарадван.
Екзекуцията на Чарлз Стюарт! Оттогава беше изминала цяла веч-
ност. Хенриета поклати тъжно глава.
– Той сигурно и сега няма да ми се зарадва, но аз трябва да съм с
него. Вече се чува, че ще има битка близо до Уорстър.
– Добре, добре – успокои я Доркас. – Но ви трябват поне два дена,
за да стигнете до там. По-добре ще е да изчакате тук за още новини.
Градските глашатаи са много заети тези дни. Непрекъснато правят раз-
ни съобщения… и повечето новини за доста мрачни – добави тя. – Анг-
лийските граждански войски преминават на тълпи към Кромуел, само
малцина са готови да се съюзят със шотландците… Наричат ги нашест-
веници, въпреки че негово величество ги предвожда.
Верните на краля ще загубят и това сражение, каза си примирено
Хенриета. Дълбоко в сърцето си го знаеше отдавна, сигурна беше, че и
Даниъл мисли по същия начин. Но се чувстваше задължен, воден от без-
резервната си преданост, да не изоставя владетеля, докато има и най-
малката надежда. Само смъртта можеше да сложи край на този дълг…
Само че Даниъл просто не биваше да умира.
– Не, ще препусна още утре за Оксфорд, Доркас. Не мога да седя
тук със скръстени ръце и да чакам новините.
Хенриета тръгна на разсъмване, мина през тихите лондонски ули-
ци, излезе извън града и пое по шосето за Оксфорд. В Хенли научи, че
сражението при Уорстър вече е започнало.
Не мога да понеса смъртта на Даниъл и затова той не бива да
умира, повтаряше си тя отново и отново.
Разпитваше из селата, но нямаше нищо ново, само предположения.
В полята ратаите стояха, облегнати мързеливо на вилите си, а жените
клечаха, скупчени, по мегданите. Хенриета срещаше често фанатици-
пуритани, които сипеха под открито небе огън и жупел срещу всеки,
който участва в предателската, богохулна битка срещу божиите ратни-
ци. Слушателите мърмореха тихо и бяха явно неспокойни. На чия стра-
на бяха всъщност – никой не можеше да каже.
В Оксфорд тълпи от хора се движеха безцелно по улиците. Носеха
се ужасяващи слухове. От 1640 година този град винаги е бил на страна-
та на краля. Огромните богатства на университета бяха потънали още
през първите дни на войната в кралската хазна. Страх и надежда изпъл-
ваха сега въздуха и насочваха живота на хората.
– Не мога да понеса смъртта на Даниъл, затова той не бива да уми-
ра. – Хенриета си повтаряше тези думи непрекъснато, сякаш бяха мо-
литва. На третия ден от пътуването конят й вече едва се държеше на
крака от умора. Тя го насочи към малка страноприемница, пред чиято
врата хладният, вече дъхтящ на есен въздух с леко скърцане полюшква-
ше табелата – тенекиена мечка. Застанал с клюмнала глава, жребецът
едва дишаше през ноздрите. Изпълнена със съзнание за вина, Хенриета
скочи от седлото.
Страноприемницата беше пълна с гости, но въпреки това се намери
легло и за самотната пътничка, а също и място в конюшнята за капнало-
то животно. Хенриета беше толкова уморена, че не й се ядеше, но се на-
кара да хапне малко супа и хляб. През последните няколко месеца тол-
кова я бе мъчило честото повръщане, а сега то ненадейно изчезна. Изг-
лежда и тялото не можеше да се занимава едновременно с много неща.
Страх, решимост, изтощение – не беше ли предостатъчно?
Хенриета потъна в тежък сън без сънища, без изобщо да чува хър-
кането на другата жена в стаята, трътлеста селянка, тръгнала при сестра
си да се грижи за нея след раждане. Сражението при Уорстър интересу-
ваше добрата, простичка женица само доколкото се боеше това да не и
попречи да продължи пътя си.
Внезапният шум откъм улицата проникна в съзнанието на Хенрие-
та. От съня я изтръгна първо викът, с който съседката й скочи от
леглото.
– Бог да ни пази, какво има? Пожар?
Хенриета скочи от леглото и изтича до прозорчето, което гледаше
към малката уличка Сейнт Джайлс. Огромна тълпа, половината
полуоблечена, се беше устремила към площада пред църквата. От бър-
котията до нея долетяха думите: Поражение… голяма победа… Бог да
пази краля!
– Сигурно са новини за сражението – каза Хенриета на съседката
си. С треперещи пръсти навлече роклята презглава и почна да я закопча-
ва. После нахлузи обущата. След миг вече беше излязла от стаята, беше
слязла тичешком по стълбата и сега стоеше до гостилничаря, застанал
по риза и нощна шапчица пред отворената врата, втренчил поглед в
тълпата.
– Какво е станало? – попита тревожно Хенриета.
– Глашатаят е вече на площада – отговори мъжът. Достатъчно ско-
ро ще разберем.
– Не мога да понеса смъртта на Даниъл и затова той не бива да
умира – прошепна Хенриета за кой ли път заклинанието си, докато се
оставяше тълпата да я повлече.
На площада пред църквата градският глашатай се беше изправил на
висок подиум и размахваше звънеца си. Звуците му прозвучаха запла-
шително в ушите на Хенриета. Мъжът най-сетне извиси глас.
Той съобщи за голяма победа на Кромуел и английските гражданс-
ки войски на 3 септември близо до Уорстър. Шотландците и кралската
войска били разбити… Крал Чарлз сега бягал, преследван в собствената
си страна от своите поданици. Армията на Кромуел заловила пленни-
ци… много пленници. Продължавали да издирват хора, които са се ос-
мелили да насочат оръжие срещу законното правителство. Всички били
призовани да търсят особено упорито някой си Чарлз Стюарт, пролял,
както и баща му, толкова много английска кръв на английска земя.
Всички граждани трябвало да съобщават за наученото на военните
патрули.
Глашатаят размаха отново звънеца и отново повтори съобщението
за онези, които ще не го бяха чули. Хенриета си проби, като замаяна,
път към страноприемницата.
– Не мога да понеса смъртта на Даниъл, затова той не бива да уми-
ра – повтаряше тя от все сърце заклинанието си.
Дълбоко в себе си Хенриета усещаше, че му се е случило нещо. На-
лагаше се да тръгне незабавно за Уорстър. Но й трябваше друг кон, а в
този ранен час нямаше кой да й даде. Освен това носеше детето на Да-
ниъл под сърцето си и беше обещала да не забравя тази своя отговор-
ност. Ако изразходва още сега силите си, нямаше да изпълни обещание-
то си. Хенриета се върна бавно в стаичката, отново си легна и полежа
докато слънцето се издигна над хоризонта.
Час по-късно Хенриета беше вече на пътя за Уорстър. Улиците бя-
ха пълни с привърженици на Кромуел, с войници и хора от различните
местни граждански военни поделения. След победния изход на сраже-
нието бяха ги разпуснали и сега се прибираха по домовете си. Никой не
обърна внимание на младата жена, яхнала кокалест жребец.
В Евършам тя се натъкна на група пленници от вярната на краля
войска – бяха ги събрали в двора на една кръчма, а пазачите им бяха
влезли да утолят жаждата си. Пленниците бяха все войници и никой не
знаеше нищо за сър Даниъл Дръмънд или господин Уилям Озбърн. Хен-
риета им предложи пари, за да облекчи неясната им съдба, но те отказа-
ха с благодарност, проявявайки и доза черен хумор. Те били гости на ге-
нерал Кромуел и следователно защо им били пари. Пожелаха на Хенри-
ета късмет в търсенето и тя продължи пътя си.
Вече беше почти нощ, когато стигна Уорстър. Градът беше пълен с
войници на парламентарното правителство, с драгуни, мускетари, офи-
цери. Всички демонстрираха триумфиращото държане на победители.
– Прощавайте, да знаете къде е главната квартира на Кромуел? –
Хенриета се наведе уморено от седлото към един войник, който се беше
облегнал мързеливо на някаква стена.
– Че какво може да иска момиченце като тебе от генерала?
– Търся съпруга си. – Хенриета не виждаше причина да го крие. –
Той е участвал в битката, искам да разбера, дали някой знае нещо за
него.
Войникът пристъпи към нея.
– Имахме вече много такива запитвания. Но в главната квартира е
като в пчелен кошер. – И той й посочи улицата, водеща направо. – Пос-
ледната къща вдясно. Не можете да я подминете. Но не си правете голе-
ми надежди. Сведенията са все още твърде оскъдни.
– А, добре, благодаря ви за помощта.
Хенриета пусна коня в тръс Ако Даниъл наистина е оживял в бит-
ката, би могла и тук да разбере нещо за него не по-зле отколкото друга-
де. Ако ли не…
Но той не биваше да е мъртъв, защото тя нямаше да преживее загу-
бата на любимия си съпруг. Тя шепнеше отново и отново заклинанието
си, което й даваше сили и надежда.
Когато стигна пред посочената къща и вече искаше да слезе от ко-
ня, й прилоша. За миг изпита чувството, че улицата напира към нея, а
после я обгърна мрак.
Сър Даниъл Дръмънд беше облегнал гръб на един висок бряст и
наблюдаваше как отряд кръглоглавци се приближават с наведени пики
към него. Лявата му ръка висеше неподвижно. Китката беше счупена,
улучена от удар с тояга. Болките и неизпитвана дотогава умора бяха
сломили силите му, но той изпитваше все пак облекчение при мисълта,
че Уил и Том бяха проявили благоразумие и го бяха оставили сам, кога-
то се разбра, че не може да ги следва достатъчно бързо. Да имаха коне,
щеше да е друго. Но животните бяха убити по време на кървавата битка
и мъжете трябваше да се измъкнат пеш от бъркотията на бойното поле.
Под прикритието на мрака Уил и Том успяха най-сетне да избягат,
а Даниъл продължи да куцука, докато ужасната болка не го накара да
коленичи. От тогава седеше тук – половината нощ и почти целия ден, от
време на време почти в безсъзнание, и очакваше неизбежното си
пленничество.
Каква безсмислена кървава баня! В ушите му отново кънтяха сто-
новете на умиращите. Струваше му се, че миризмата на кръв продължа-
ва да напоява въздуха. Но той самият беше жив… поне засега все още
жив.
Войниците го обкръжиха. Нямаше да е за пръв път през тези ужас-
ни десет години, през които брат се беше изправил срещу брата и син
срещу бащата, пленник да бъде измъчван, преди да му нанесат милости-
во смъртоносния удар. Дали кралят е успял да избяга, помисли си Дани-
ъл и затвори очи, когато железният връх на една пика докосна бузата
му. Някой се смееше.
– Оставете го! – заповяда рязък глас. – Не виждате ли, че носи шпа-
га на благородник? Ще го разпитат в Лондон.
Даниъл вдигна поглед и видя две светли сини очи, и които зърна
сянка на съчувствие. Неговият спасител се наведе и му помогна да се
изправи.
– Можете ли да вървите, сър?
– Да. Улучен съм само в ръката.
– Трябва да ви помоля да ми дадете шпагата си.
Даниъл отвърза със здравата ръка шпагата от ремъка и подаде на
офицера оръжието си. В тази страна той никога вече нямаше да има пра-
вото да носи шпага. Тази привилегия биваше отказана на всеки, който
се беше обявил открито против парламента. Но ако ми предстоят разпит
и затвор, кой знае, може би дори екзекуция, лесно ще понеса такова
сравнително леко унижение, мислеше си мрачно Даниъл.
Колко бързо можеше новината за пленяването му да стигне до
Глийб Парк? Беше сигурен, че Том ще побърза да стигне там и че ще за-
веде Хенриета в Лондон, където щяха, може би, да й разрешат да посети
съпруга си, ако след очаквания разпит той още ще е в състояние да пос-
реща посетители.
Даниъл вървеше колкото може по-изправен, заобиколен от войни-
ците, които го бяха пленили. С горчивина си призна, че Хенриета излезе
права: чест и принципи бяха само слаби заместители на любовта.
Група пленници стояха до няколко обикновени каруци, в които ле-
жаха ранени. Постовите не изглеждаха особено бдителни, но пистолети-
те им бяха все пак заредени, а пиките винаги под ръка. Даниъл се взира-
ше в лицата на събратята си по съдба, но нито едно не му беше познато.
– Трябва да се качите на някоя от каруците, сър. – Любезният сер-
жант ги посочи. – В Уорстър хирургът ще може да прегледа ръката ви.
– Благодаря ви, но ще вървя пеш.
Сержантът сви рамене, извика някаква заповед и тъжното шествие
потегли към Уорстър.
Хенриета се закашля, когато допряха шишето с уиски до устните й.
– Спокойно, госпожо – каза нечий глас. – Понадигнете се малко. –
Тя се усети облегната на широко рамо и отново поднесоха шишето към
устните й. Този път Хенриета отпи голяма глътка и усети как силата и
топлината се връщат в тялото й.
– Какво… какво ми стана?
– Ами паднахте като подкосена – отговори същият глас. – Точно
пред главната квартира.
Хенриета се озърна. Беше в караулката. Отвсякъде я гледаха угри-
жени лица… На войници… На кръглоглавци.
– Много сте мили – успя тя да изрече, въпреки, че беше ужасно от-
маляла. – Сигурно е от бременността.
– Но в такъв случай не бива повече да яздите, госпожо.
– Но аз трябва на всяка цена да говоря с генерал Кромуел – каза
Хенриета.
По някаква причина войниците се разсмяха.
– Генералът е на път за Лондон, госпожо… но дори да беше тук…
толкова е зает.
Хенриета си даде време да смели новината и да си направи нов
план. Тези войници сигурно не можеха да й кажат нищо за Даниъл. Но
щяха, може би, да й позволят, да остане известно време в главната
квартира. Ще отвори широко очи и уши и сигурно ще научи едно-друго,
което може да й бъде от полза.
– Съпругът ми – прошепна тя и затвори очи, за да й повярват, че
просто няма сили. – Той е в гражданската войска на Кент. Трябва да раз-
бера как е.
– Ами, госпожо, кажете ни името му и ще се помъчим да го откри-
ем. – Някой я потупваше по ръката.
– Джейк Грийн – излъга тя. – Божичко, толкова ми е лошо.
– Трябва да останете тук и да се посъвземете, госпожо. Нощта вече
пада, а в града няма да намерите подслон. Искате ли да хапнете нещо, та
да си върнете силите?
Хенриета осъзна изведнъж, че е гладна, защото от миналата вечер
не беше слагала залък в уста. Усетила вълчи апетит, прие любезната по-
кана на кръглоглавците.
Мъжете я наблюдаваха доволни, как се нахвърли на хляба, месото и
маслото. Един от тях се беше поотдалечил, за да се опита да разбере не-
що за някой си Джейк Грийн от доброволческите отреди на Кент…
Дано само не се намери някой, който наистина да се казва така, по-
мисли си Хенриета, когато любезно я поканиха да седне до огъня, да по-
отпочине и дори, може би, да подремне.
Хенриета благодари едва чуто и се облегна назад. През полуспусна-
ти клепачи и с широко отворени уши поемаше всичко, което ставаше и
се говореше наоколо й.
Малко преди полунощ докараха последната партида пленници. Ка-
руците скърцаха по калдъръма и високи команди нарушаваха сънливото
спокойствие в главната квартира. Мъжете в караулката наскачаха, за-
копчаха, недоволни от събуждането, униформите си и излязоха навън.
Междувременно привидно задрямалата госпожа Грийн остана сама до
камината.
Когато излезе и последният войник, Хенриета скочи и отиде бързо
до полуотворената врата. Надникна предпазливо през пролуката. Прена-
сяха тежко ранените по коридора. Следваха леко ранените, по бледите
им, обезкръвени лица се четеше мъката и отчаянието на победените.
Изведнъж видя Даниъл. Той вървеше, но се олюляваше. Лявата му
ръка висеше неподвижна до тялото. Хенриета видя кървавата рана и из-
пита усещането, че още малко и отново ще припадне. Но облекчението
и решителността й придадоха сили. Даниъл е жив, а раната няма да е
опасна, ако се лекува навреме. Но как да измъкне съпруга си от тук? Ни-
то за миг не й мина през ум, че може да се окаже невъзможно. В края на
краищата всичко беше въпрос на умен замисъл.
Хенриета се измъкна от караулката и последва, скрита в сянката,
редицата пленници. В задния двор на къщата ги отведоха в една плевня.
Портата остана отворена и само двама войника с мускети в ръце седнаха
от двете й страни. Единственият път за бягство водеше покрай сградата
на главната квартира, където гъмжеше от въоръжени. Затова нямаше и
смисъл да си създават особени грижи относно възможността за бягство.
Хенриета побърза да се върне в караулката. Още преди любезните
й стопани да са се появили, тя зае отново мястото си до огъня и затвори
очи. Изпълваше я една единствена мисъл: да отиде при Даниъл, да пре-
върже раната му, нежно да го докосне…
– Получихте ли имената на новите пленници?
Този въпрос на един върнал се постови предизвика у Хенриета не-
вероятно напрежение.
– Не, ще почака до утре. – Прозявка подчерта това решение.
– Утре до обед ще са готови списъците на всички пленници. Благо-
родниците ще бъдат откарани направо в Лондон, за да ги разпитат.
Значи вече нямаше време за губене! Хенриета се размърда, протег-
на се и се огледа примижала.
– Имате ли нужда от нещо, госпожо? Не можахме да научим нищо
за опълчението на Кент. По всяка вероятност вече са разпуснати.
– В такъв случай най-добре ще е май да се прибера у дома. А сега
бихте ли ми показали, моля, къде е онова местенце.
– В двора и вдясно, госпожо. Минете по коридора и после през зад-
ната врата.
Хенриета излезе с благодарна усмивка от помещението. На двора
нямаше жив човек, но стражите още седяха пред отворената врата на
плевнята. В сянката на стената Хенриета накъса фустата си на ивици и
ги сложи, така че да се виждат, под мишница. После прекоси преспо-
койно двора.
– Имали сте тука ранен, за когото трябва да се погрижа. Ще бъде
изпратен в Лондон на разпит.
Мъжете знаеха, че в главната квартира не бива да се мотае никой,
който си няма там работа. Гледаха без особено любопитство тази млада
жена и не проявиха недоверие. Единият забеляза само:
– То вътре има много ранени.
– Сигурно, но за него ми казаха.
Войникът пропусна Хенриета и тя влезе в плевнята. Взря се напрег-
нато в превитите силуети върху сламата. Повече спяха.
Даниъл беше седнал, облегнат на задната стена, изпружил крака и
притиснал ръка към гърдите. Лежеше, затворил очи, в полудрямка, в ко-
ято пред погледа му непрекъснато изплуваше неговата малка Хари…
неговата прекрасна Хари, неговата любвеобилна, жертвоготовна, реши-
телна… Когато пронизващата болка стана непоносима, Даниъл отвори
очи. До него беше коленичила Хари.
Даниъл затвори веднага отново очи, за да пропъди магията. После
погледна пак. Но Хенриета още беше там и изразът на лицето й издава-
ше, че очаква със страх реакцията на съпруга си. Какво ли щеше да при-
еме поредното и непослушание?
– Дойдох, за да съм с теб.
– И, предполагам, за да ми помогнеш – измърмори Даниъл със
смях. Господи, какъв упорит сън! И просто не искаше да свърши.
– Да, искам. – Тя докосна много нежно устата му с устни. – Не бива
да се подиграваш, Даниъл. Положението е прекалено сериозно. – Тя
погледна счупената китка и посегна към приготвените бинтове. – Ще те
превържа, скъпи, но много ще те боли. Ще трябва да си много храбър.
– Не повече отколкото досега, елфичке. – Даниъл я гледаше втрен-
чено. Изглежда Хари все пак не беше плод на изпълненото му с болка и
страх въображение. Но какво по дяволите, търси тя тук?
– Какво правят децата? И как е Джулия?
– Децата са при Доркас, а Джулия роди здраво и силно синче. Аз й
помагах. Къде е Уил?
– Надявам се, на сигурно място. Вчера заранта двамата с Том поеха
към Уйтли.
– Оставил те е в беда? – Хенриета го гледаше и не вярваше.
– Аз настоях, елфичке. Можех да ги въвлека в беда, а защо трябва-
ше да се озовем и тримата в плен? Те имат семейства у дома си.
– Както и ти. – Хенриета закрепи превръзката с нескопосен, но як
възел. – Имам план за бягството ти.
– Безсмислено е. – Даниъл опря глава на дървената стена. – Дори да
успея да избягам сега, ще ме арестуват вкъщи. А на заточение не желая
повече да ходя. Глийб Парк е домът на моите деца. Родината им е тук,
независимо от това дали я управлява крал или парламент.
– Но ако те не знаят кой си, не могат да те арестуват и в Глийб
Парк – възрази с основание Хенриета. – Още не са ви записали имената.
– Боже милостиви! Откъде знаеш, Хари? И изобщо как успя да
стигнеш до тук?
– Ами припаднала съм точно пред главната квартира обясни тя. –
Понеже отдавна не бях яла и бях наистина капнала. Войниците бяха
много мили към мен. Седях с часове в караулката и чувах всичко.
– Припаднала си? – За миг ядът надви умората на Даниъл. – Как си
могла в това твое състояние…
– Тихо, Даниъл, още нямаш достатъчно сили да се ядосваш.
– Е, само почакай да си ги върна. – И той затвори очи.
– Даниъл, трябваше да дойда при теб, защото ти беше в опасност,
нали разбираш. Но сега трябва да се върна в караулката. Вече се забавих
необичайно дълго време на едното местенце. – Тя се усмихна за миг, но
веднага си възвърна сериозността. – Чуй ме, Даниъл. Когато те попитат
как се казваш, измисли някакво име. Можеш да си отново Даниъл Болт,
нали така? Не искам детето ми да расте без баща. Защото те ще те екзе-
кутират, или ще умреш в затвора. Мислиш ли, че не го зная? Дължиш и
на мен, и на децата си да се отнесеш много сериозно към тази единстве-
на възможност за бягство.
Ще го сторя, каза си Даниъл, дори ако шансовете са нищожни. По-
лошо едва ли можеше да стане, а дори и да го заловят, няма да накажат
бременната му жена, задето се е опитала да го спаси.
– Да, добре.
– Като ви изведат на шосето, оглеждай се да ме видиш прошепна
Хенриета с вдъхваща смелост усмивка. – Яздя пъстър жребец и по пътя
за Лондон ще ви настигна.
– А после? – Даниъл сякаш се зарази от нейното въодушевление и
енергията й. Безпомощната покорност на съдбата отстъпи пред прилива
на нови сили и той отново се усети по-добре.
– Ами ще видиш. – Тя го целуна още веднъж, този път не толкова
сдържано. След това изчезна между събратята му по нещастие.
От портата Хенриета махна преспокойно на войниците и се върна в
караулката, за да обмисли необходимите приготовления.
Призори в плевнята влезе фелдшер. Временната превръзка на Хари
беше облекчила малко Даниъл за остатъка от нощта. Но сега той се за-
радва на опитната помощ. Не му бе оказана особено внимателно, но на
китката беше сложена шина, тя беше превързана наново и ръката сложе-
на в триъгълна кърпа. След като се посъвзе от манипулацията, Даниъл
посрещна с упование настъпващия ден.
После им раздадоха оскъдна закуска – сух хляб и пшенична бира.
Те му дадоха нови сили, след като близо два дена не беше слагал залък в
уста. Даниъл се облегна отново на стената и затвори очи. Какво ли е на-
мислила Хари? Знаеше, че е изобретателна и решителна, но дори ако
успееше да го „открадне“ от редовете на маршируващите, как можеше
ранен мъж да избегне да бъде арестуван по пътя до Лондон, след като
страната гъмжеше от претърсващи патрули?
С тези мисли трябва да беше заспал, защото слънцето беше вече ви-
соко в небето, когато някой го ритна в хълбока. Отвори очи и погледна
в лицето един от офицерите на кръглоглавците, който държеше в ръка
парче пергамент и перо.
– Името ви? – попита рязко офицерът.
Даниъл Дръмънд, баронет на Глийб Парк, село Кренстън, графст-
во Кент, верен поданик на негово величество.
– Даниъл Болт, благородник, от Лихтфийлд – отговори той бавно.
Офицерът надраска нещо на пергамента и продължи нататък.
Час по-късно натириха пленниците на слънчевия двор. Даниъл при-
мижа на светлината и се запита, дали ще понесе униженията по този дъ-
лъг път към затворничеството. Един сержант го отпрати встрани, където
събираха ранените, способни да вървят. Вързаха здравите и силните с
въжета един за друг, но за ранените, бяха решили, изглежда, че раните
очевидно ще им попречат да бягат.
Това ще улесни навярно задачата на Хари, каза си Даниъл и усети
нов прилив на кураж. После изведоха пленниците на шосето. Даниъл се
загледа смаян в картината пред очите му. Стотици войници бяха събра-
ни, за да бъдат отведени в Лондон, шотландци и англичани със скъсани
униформи, някои боси, някои със засъхнала кръв по раните. На всички
лица беше изписано отчаянието от поражението. Колко много от тях бя-
ха дошли с краля чак от Шотландия! И колко много щяха да свършат
живота си, изтощени от битката и напрежението, в канавките край този
дълъг път!
Цареше доста голям хаос. Викове и заповеди цепеха въздуха,
докато най-сетне дадоха сигнал за тръгване. Редом с Даниъл куцукаше
събрат по нещастие, когото връх на пика беше ранил в бедрото.
Когато потокът пленници минаваше покрай тях, хората излизаха от
къщите си. Тук-там някой им подаваше вода или мляко, крайщник хляб
и парче сирене. Нерядко прозвучаваха и окуражителни викове. Не всеки
в тази страна се радваше на режима на парламента и някои си поплаква-
ха скришом за краля, за когото никой не знаеше къде е. Беше успял да
избяга от бойното поле, но дали е могъл да стигне до някое пристанище,
за да замине за чужбина, оставеше неизвестно.
Присъствието на млада жена, яхнала кокалест пъстър жребец, не
привлече ничие внимание. Беше само част от огромната тълпа. По залез
слънце се чу заповедта за отдих. Направиха лагера насред голяма ожъ-
ната нива и пленниците, както и техните пазачи, се отпуснаха с облекче-
ние на земята. За вечерята победените трябваше да разчитат на щед-
ростта на местното население. Млада жена с кошница ябълки и весела
усмивка на уста се смеси с гостоприемните селяни.
Даниъл си взе от кошницата хрупкава зелена ябълка.
– Благодаря ви, госпожо.
Тя впери поглед в лицето му, различи острите линии, вдълбани от
болката и преумората около очите и устата му. После се озърна.
– Войниче… извинете, сър – извика тя на един от стражите на гру-
пата на Даниъл. – Войникът се довлече бавно до нея.
– Да, госпожо?
– Сър, аз познавам този мъж. Казва се Болт, приятел е на брат ми.
Та си помислих… рекох си, че… ами той е ранен, та мога да го подсло-
ня за тази нощ у дома. На няколко крачки е, през пътя. Ще му сложа ве-
черя и един сламеник… то се знае, че ако трябва да дойде и някой от
охраната…
Перспективата за удобна пренощуване и добро ядене беше примам-
лива, пък и войникът нямаше нищо против пленника.
– Много мило от ваша страна, госпожо. Но трябва да се обадя на
сержанта. – Той се запъти към огъня, край който се бяха разположили
офицерите.
– Ще ходиш по-добре с помощта на тояга – каза междувременно
Хенриета и подаде на Даниъл един дебел клон, който беше скрила меж-
ду диплите на роклята си.
Както гледам, моята задача ще е да се отърва от стража, размисля-
ше Даниъл. Дано имам още достатъчно сили в здравата ръка, за да из-
ползвам успешно клона. Той се отпусна тежко на тоягата и се помъчи да
изглежда като човек на края на силите си. Изглежда много добре се бе-
ше преструвал, защото когато войникът се върна с разрешението, той
погледна съчувствено Даниъл и не възрази нищо против тоягата.
– Е, сър и вие ще се почувствате по-добре на мекото легло.
– Да, сигурна съм – потвърди Хенриета. – А сега ме последвайте,
моля, до къщи.
Тя преведе спътниците си през полето, по-надалеч от лагера.
– Напреки е по-близко – извика, доволна, през рамо, когато се пров-
ря през дупка в плета на другия край на нивата. – Сега още малко по пъ-
тя и ей там, пак през плета. Къщата е зад горичката.
Тя спря, за да изчака Даниъл, който се влачеше с мъка.
– Ама казахте, че било на няколко крачки – измърмори войникът и
се озърна да види изминатия път.
– Няколко големи крачки. – Хенриета го възнагради с очарователна
усмивка. После хвърли бърз поглед на Даниъл. Може би ще е по-добре
да вървите сега вие пръв, сър. – Явно трябваше да стане веднага. Дани-
ъл награби здраво тоягата и се прехвърли много тромаво през плета.
Хенриета запретна поли, прехвърли се на отсрещната страна и пад-
на с вик в обраслия с трева изкоп. С един скок войникът се озова до нея,
наведе се над нея.
– Ей, госпожо, наранихте ли се?
Даниъл вдигна тоягата, тя изсвистя и стражът падна като камък на
земята.
Хенриета веднага скочи.
– Много ми е жал за него, беше толкова мил. Надявам се, не си го
убил, нали?
– Сигурен съм, че не. – Даниъл се наведе и се заслуша за миг.
– Диша съвсем спокойно. Няма да остане дълго в безсъзнание.
– Значи трябва да побързаме. Жребецът е в горичката, ей там отсре-
ща. Спънала съм го. – Тя изтича до група дървета в края на нивата.
Даниъл захвърли тоягата и я последва. Радостта от успешното бягс-
тво му даде сили да надвие умората, поне засега.
Когато се скриха в горичката, Даниъл въздъхна облекчено, въпреки
че не хранеше прекалени надежди относно своята сигурност. Изпадна-
лият в безсъзнание войник можеше всеки миг да се събуди, а бяха все
още твърде близо до лагера, за да са извън всяка опасност.
Жребецът пасеше преспокойно на една полянка.
– Ето ни. – Хенриета се облегна за миг на един ствол и затвори очи.
– Хари, добре ли си? – Даниъл гледаше загрижен крехкото същест-
во. – Всичко това наистина не е работа за жена, която очаква дете.
– Добре съм, Даниъл. Беше от напрежението. Хайде, трябва да се
преоблечем.
– Какво искаш да кажеш?
Тя го погледна лукаво, но неуверено.
– Ами казах си, че ако ще търсят ранен воин и млада жена, на мла-
до момче и баба му сигурно няма да обърнат особено внимание. – Тя из-
вади от чантата някакво вързопче. – Вземи, това е за теб.
Даниъл я гледаше слисано. Тя разстла пред него широка тъмна гор-
на дреха, памучен панталон и тежко наметало с качулка.

– Сериозно ли говориш? – попита той строго.
– Моля те, забрави тези предразсъдъци и не почвай да ми говориш
за честта на семейство Дръмънд. Става дума за живота ти, Даниъл. Тъй
че можеш да позабравиш достойнството си. Мислиш ли, че дори кралят
е могъл да си го позволи? – Тя сложи дрехите в ръцете му и извади още
едно, по-малко вързопче.
– По дяволите! – Даниъл гледаше с отвращение дрехите. – Откъде
изнамери всичко това?
– От един простор, тази заран рано – призна тя. Малко ме гризе съ-
вестта заради кражбата, но наистина нямах друг изход.
– Допускам и това – измърмори Даниъл и се загледа как Хенриета
си сваля роклята и фустата. Трепереше в тънката риза, докато навлича-
ше вълнения панталон.
– Това е ужасно! – извика тя гневно, докато напразно се мъчеше да
се закопчае. – Затлъстявам! Бях сигурна, че ще ми станат, а ето че не
мога да ги закопчея.
– Е да, сега фигурата ти се променя – напомни й спокойно Даниъл
и се помъчи да свали с една ръка жакета си. – Остави ги разкопчани и
пусни ризата отгоре.
– Да, ще се наложи. – Тя помогна на Даниъл да облече дрехите
презглава и да ги върже на кръста. – Дано панталонът ти за езда не са
подава. Няма ли да е по-добре да го събуеш?
– За нищо на света! – заяви той натъртено. – Няма да прекосявам
страната без панталон.
– Хайде, не ставай смешен. – Хенриета му закопча ризата. – Я виж
каква чудесна бабичка стана! В гласа й звучеше смях, очите й блестяха
и въпреки отчаяното положение и Даниъл не можа да не се усмихне.
– За бога, подай ми наметалото – настоя той, – та поне да по-закрия
позора си под него.
– Трябва да нахлупиш дълбоко качулката и да вървиш много приве-
ден – подсказа му Хенриета. – Освен това ще трябва да яздиш на дамс-
кото седло. – Тя навлече груба вълнена жилетка, натъпка си косата под
тесен каскет и вдигна от земята шепа кал.
– Размажи ми това по лицето. Така по ще приличам на гаменче.
– Ти не само приличаш, ти си гаменче! Даниъл размаза щедро пя-
сък и пръст по челото и бузите й, залепи й малко влажна тиня на върха
на нослето, а после целуна Хенриета. – Много се надявам, че някой ден,
в не много далечно бъдеще, ще имам възможност да те целуна по-
продължително.
– Боя се, че никога няма да можеш, ако губиш ценно време, за да
обсъждаш плановете ми. – Гласът на Хенриета беше неуверен, на устни-
те й се появи усмивка, изпълнена с обещание и съжаление. – Ще можеш
ли да яхнеш с една ръка коня?
– Да не ми пречеха полите, щеше да е много просто.
Въпреки това той успя, после привлече със здравата си ръка Хари
на седлото пред себе си.
– Конят е отпочинал и може да ни откара до Оксфорд. Там, в наем-
ната конюшня, ще го разменя отново срещу моята кобила, а с нея ще
стигнем до Лондон. Призори ще можем да сме в Оксфорд, а привечер в
Лондон.
– Няма да препуснем към Лондон, а към Уйтли – заяви Даниъл.
– Но моят план беше друг.
– Възможно – отговори той спокойно. – Само че и аз имам свой
план.
– Мисля, че е много по-разумно да стигнем час по-скоро в Лондон.
Колкото по дълго сме на път, толкова по-голяма ще е опасността. Не
виждам и защо пожела изведнъж да поемеш ръководството, след като
скроих толкова успешен план. – В гласа й звучеше обида.
– Ако си въобразяваш, че ще ти позволя да яздиш цяла нощ, а след
това и цял ден, много се лъжеш. – Даниъл беше все още спокоен. – Ми-
налата нощ не си мигнала, вече ти е призляло веднъж от умора, тъй че
сега край! Дори да не беше бременна, нямаше да го позволя. Тръгваме
за имението на Озбъртови и ако искаш да се караш с мен, ще ти напом-
ня, че едната ми ръка е здрава.
Хенриета обърна глава и погледна през рамо Даниъл. Кафявите й
очи блестяха радостно на мръсното личице въпреки явните признаци на
умора.
– Много си ми благодарен, няма що.
– Не, елфичке, не съм неблагодарен – отговори й нежно Даниъл. –
Хайде, тръгваме! – Той подкара жребеца. – Искам час по-скоро да те
настаня в леглото.
– Сигурен съм, че ще настаниш и себе си. – Тя се облегна за миг на
Даниъл, докато жребецът се измъкваше с двойния си товар от гъсталака.
Зад тези закачки Даниъл прикриваше много разбираемия си страх
за Хенриета. С дясната си ръка я държеше здраво и сигурно, въпреки че
на хората може да им се струваше, че старицата се опира на момчето.
Даниъл беше преодолял с огромно усилие на волята умората си и сега
събираше всички сили, за да придържа крехкото тяло пред себе си и да
насочва със сигурна ръка жребеца в тъмното.
Двамата наблюдаваха внимателно шосето, за да не се натъкнат на
издирващи бегълци кръглоглавци. Стара жена и младо момче сигурно
щяха да привлекат вниманието по това време на денонощието, та макар
и не колкото ранен мъж и млада жена. Щастието им се усмихна. През
целия път най-опасният момент беше срещата с група войници, напра-
вили лагер сред полето. Добре, че ги забелязаха навреме и успяха да се
изнижат незабелязани. Въпреки това известно време челата им бяха
оросени от пот, а сърцата им биеха като луди от ужас.
С настъпването на деня и колкото повече приближаваха Оксфорд,
страховете на Даниъл растяха. От тук трябваше да поемат по открити
шосета, а Хенриета лежеше почти в безсъзнание в прегръдката му. Той
държеше юздите с дясната си ръка, а ранената лява беше скрил под
наметалото.
– Скъпа – прошепна той. – Трябва да се изправиш и да поемеш юз-
дите, за в случай, че ни спрат.
Хенриета се изправи с усилие.
– Извини ме. Заспала ли съм?
Когато свиха зад ъгъла, тя се вцепени. Група войници пресичаше
пътя пред тях.
– Мини спокойно край тях – посъветва я невъзмутимо Даниъл. –
Тръгнали сме за раждане в Хедингтън. Мисля, че така се казва най-близ-
кото село.
Хари вдигна глава, придърпа каскета до вежди и заби пети в хълбо-
ците на коня, което го накара да поеме в лек тръс. Даниъл се прегърби.
Лицето му изчезна под качулката. Ботушите бяха скрити под полите.
Когато се изравниха с войниците, Хенриета ги поздрави бодро.
– Добро утро, господа.
– Закъде още в зори? – попита един от войниците.
– За раждане в Хедингтън – отговори Хенриета. – Раждането ще е
седалищно, а баба ми е най-добрата акушерка в цялата околност.
Войникът отстъпи встрани, за да направи път на жребеца.
– Дано не забележат колко е капнал конят – прошепна Хенриета и
щом изчезнаха от погледа на войниците, пришпори жребеца да мине в
лек галоп. – След няколко мили ще можем да поемем по краткия път
през Шотоувър Хил. Дано не срещнем там никого освен горския.
Тя май се е пооправила, помисли си с облекчение Даниъл и събра
последни сили. Още на два пъти ги спираха войници и Хенриета разказ-
ваше все същата история. Мърлявото, нахакано момче и мълчаливата,
прегърбена бабичка не събудиха подозренията им и двамата стигнаха
най-сетне мерата на Шотоувър.
Конят се препъваше от умора и цвилеше жално. С мъка изкачваше
обраслия с буренак склон. Когато стигнаха билото, Хенриета въздъхна
облекчено и отпусна рамене.
– Ето там е Озбърт Корт. – Тя посочи две каменни колони отстрани
на вход. – Пристигнахме. – И тя се отпусна, капнала, на гърдите на
Даниъл.
Даниъл я прегърна здраво през кръста, пое внимателно юздите от
ръката й. Конят сякаш усети края на дългия път, вдигна глава и пое по
входната алея към дългата, ниска, покрита със слама сграда.
– Сигурно още не са станали – измърмори тихо Хенриета. – Подка-
рай към конюшните в задния двор.
Но в мига, в който Даниъл понечи да насочи коня, някой отвори
широко вратата на къщата.
– Слава тебе господи, Хари! Не можех да повярвам на очите си, че
наистина те виждам през прозореца. – Уил, още по пижама, се затича
към тях. – Пратеник ми донесе вест от майка за раждането на моя син.
Но Хари, не, наистина не зная как да ти го кажа. Битката… Сън не ме
ловеше от мъка… Той изведнъж се запъна и се загледа в странната спът-
ничка на Хенриета. – Сър Даниъл… възможно ли е…
– Една от победоносните идеи на Хари – каза сухо Даниъл. Той от-
метна качулката и скочи на земята. – Свалете я, Уил. Не мога да го нап-
равя с една ръка, а тя е толкова капнала, че няма да може сама.
Лъчезарната усмивка на Уил би могла да стопи ледовете на Север-
но море.
– Още не мога да повярвам, че сте в безопасност, сър Даниъл! Два-
мата с Том искахме да потеглим тази заран за Кент. Тук няма войска и
никой не подозира, че сме участвали в сражението. Том беше толкова
нещастен. О, Хари, какво чудо си успяла да направиш! – Той я вдигна
внимателно от седлото. – Елате, влезте.
Земевладелецът Озбърт, когото вдигнаха от леглото, се появи в ста-
ята тъкмо в мига, в който Уил помагаше на сър Даниъл да смъкне ог-
ромната фуста, последната дреха от маскировката.
– Боже милостиви! – възкликна той.
– Прав сте, Озбърт – каза с уморена усмивка Даниъл. Боя се, че ще
се наложи да се възползваме за кратко от гостоприемството ви.
– Останете колкото искате! Пратеници на парламента още не са ни
посещавали, нямаме основание и да ги очакваме. Тъй че домът ни е
достатъчно сигурен. Бях дочул, Дръмънд, че сте бил пленен. Хенриета
ли…
– Да, така е – потвърди Даниъл с горда усмивка. – Хенриета… ле-
комислена както винаги, щом реши да проявява любовта си към ближ-
ния… уреди бягството ми. Дължа й живота си. – Той я целуна нежно по
челото. – Но тя трябва сега веднага да си легне. Имате ли слугинче, кое-
то да й помогне да се съблече?
– Ще викна старата ни бавачка – извика веднага Уил. – Тя познава
Хенриета от детските й години.
– Не се налага да ме пращате да си легна – обади се Хенриета, коя-
то се беше отпуснала в едно широко кресло. Гласът й звучеше странно
измъчено и слабо. – Кога ще продължим за Лондон?
– Ти няма никъде да ходиш, елфичке – заяви натъртено мъжът й.
– О, сър Даниъл… о, не мога да повярвам на очите си. – Том беше
застанал, смаян, в рамката на вратата. – Бях сигурен, че сте в плен.
– Наистина беше – каза Хенриета. – Докато не се появих аз.
Том я изгледа слисан.
– О не, наистина! А пък аз, когато ви вдигнахме на бойното поле
край Престън, заявих, че сте едно диво, своенравно същество.
Даниъл се усмихна.
– Том, онова добро дело ми донесе благословия, каквато човек едва
ли може да заслужи със целия си живот. – Той се обърна отново към
присвитата фигурка на стола с висока облегалка. – Скъпа, искам да си
легнеш и то веднага.
– Мисля, че ще се ободря веднага щом хапна нещо – заяви Хенрие-
та. – А после ще тръгнем за Лондон, при момичетата. – Трябваше да се
напрегне много, за да намери подходящите думи. – Ще можем, вярвам,
да наемем кола… и да я натоварим с картофи… или със зеленчук… не
буди подозрение и ще е по-лесно за теб, отколкото да яздиш.
Предложението й бе прието с невероятно мълчание, прекъснато ед-
ва когато стара жена с боне и престилка влезе в стаята. Тя сякаш не видя
нищо необичайно в това събиране толкова рано сутринта.
– Е, госпожице Хенриета, какво правихте през всички тези години?
– Тя се приближи бързо към нея. – Доста сте поотслабнала. То си личи
въпреки мръсотията.
– Няма ли да тръгнем за Лондон? – Хенриета гледаше със широко
отворени очи отчаяно Даниъл. – Не ме оставяй тук… моля те, не ме
изоставяй пак, Даниъл!
Даниъл я вдигна и я притисна към гърдите си.
– Скъпа, нямам никакво намерение да те напускам нито за ден, ни-
то за миг – обеща той, разбрал нейното будещо съчувствие състояние.
Страхът и отчаянието, които беше потискала толкова време, за да успее
да осъществи плана си, сега си взимаха своето. – Том ще иде в Лондон и
ще доведе децата.
– Разбира се, лейди Дръмънд – побърза да я увери Том. – Само след
час ще съм прекосил планини и долини. Не се тревожете – каза той и из-
лезе от стаята.
– Хайде, елфичке, ще те придружа до горе, а бавачката ще ти по-
могне да си легнеш. В най-близко време ще трябва да се грижиш вече не
само за себе си.
– Билков чай с мед ще й дойде добре. Вие много го обичахте, нали
госпожице Хенриета? Хайде, ела миличка.
Хенриета забрави решителното си упорство. Тя се остави на грижи-
те на бавачката, усети само как я съблякоха, как топла вода докосна ко-
жата й, дъхави, чисти чаршафи обгърнаха тялото й, после й дадоха да
пие дъхав билков чай. Даниъл беше през цялото време до нея, галеше я,
говореше й нежно или й държеше ръката. После тя потъна в дълбок, ле-
ковит сън.
Даниъл гледаше спящата си жена и се питаше как ли се е появило
на бял свят такова невероятно, чудесно същество, как е могъл този лю-
бещ, жертвоготовен характер да се формира в детство като нейното. Пи-
таше се още с какво е заслужил дара на нейната любов и безмерната ра-
дост, с която тя изпълваше целия му живот.
– Хари, татко наистина ли се е преоблякъл като дама?
– Със сигурност не като дама, Лизи, а като стара селянка в груби
вълнени селски дрехи. – Даниъл влезе засмян в огряната от слънцето
спалня, където съпругата му, подпряна с възглавници, лежеше в широ-
кото легло, а дъщерите му се бяха изтегнали без много да му мислят
върху завивката.
– Какво чудесно приключение! – каза замечтано Лизи. Толкова бих
искала и аз да изживея някой ден такова нещо.
– Аз не. – Нан се спусна от леглото и се вкопчи в баща си. – Татко е
с болна ръка, а Хари трябваше цяла седмица да пази леглото. Не ми се
вярва авантюрите да са нещо чак толкова хубаво.
Даниъл се наведе и я вдигна малко нескопосано със здравата си
ръка.
– Мисля, че си напълно права, Нан. За себе си мога да кажа, че ми е
дошло до гуша от приключения. Долу в трапезарията са госпожа Озбърт
и Джулия с малкия Робърт. Защо не слезете да ги поздравите?
– А, значи искаш да останеш насаме с Хари – отбеляза Лизи и се
плъзна бързо от леглото.
– Ама че нахално дяволче! – извика баща й, но в гласа му звучеше
сподавен смях. – Марш от тука! – Той сложи Нан на пода и посочи вра-
тата. Момичетата се подчиниха на заповедта му, но Лизи успя да хвърли
на родителите си още един лукав поглед, преди да излезе от стаята.
– Не намираш ли и ти, че дъщерите ми злоупотребяват твърде без-
срамно с малко ограничената ми подвижност? – попита Даниъл с леко
възмущение и затвори вратата зад децата.
– Това наистина ли те изненадва?
– Хъм… добре де, но ще им се наложи много скоро да се съобразят
с нещо – каза Даниъл, явно в добро настроение и седна на ръба на лег-
лото. – Ще се наложи да намеря друга гувернантка за децата. Ще ми
развържеш ли ризата, миличко? Става по-бързо, когато ти го правиш.
Хенриета се засмя тихичко, смъкна ризата от раменете му, вдигна я
внимателно над превързаната ръка.
– Както разбирам, нашите отношения трябва да протичат както
преди, нали многоуважеми господин съпруже?
– Добре си ме разбрала – отговори той със самодоволна усмивка. –
Достатъчно дълго си се въздържала. Време е да се върнеш към съпру-
жеските си задължения, моя многоуважаема съпруго.
– Никой няма да повярва, че съм ги пренебрегвала по собствено же-
лание – измърмори Хенриета и отметна одеялото. – Мисля, че само ра-
ната ще ти създава известни затруднения.
– За да те любя, лявата ръка изобщо не ми трябва.
Точно така е, установи Хенриета след известно време, докато гале-
ше Даниъл по главата, която беше сложил на гърдите й.
– Ще се приберем ли скоро у дома, скъпи?
– Да – увери я Даниъл и притисна устни към меката падинка между
гърдите й. – Време е за мир, елфичке. Светът, който познавахме, е събо-
рен. Сега трябва да изградим нов от онова, което ни е останало. Англия
все още принадлежи на англичаните, независимо от това дали я управ-
ляват пуританите или не.
– А един мъж още може да оре нивите си, да отглежда децата си и
да се радва на съпругата си – каза Хенриета с все така лъчезарната си
усмивка. – А тази жена иска да ти дари още веднъж радост, ако го
желаеш.

КРАЙ