Година: 1813
Оригинално заглавие: Pride and Prejudice
Превод от английски: Жени Божилова, 1989

ГЛАВА ПЪРВА

Общоизвестна истина е, че всеки богат млад мъж трябва да си взе-
ме съпруга.
Все едно какво чувствува такъв един човек, все едно какво си пред-
ставя, когато пристига за пръв път в някой край: тази истина е тъй заг-
нездена в съзнанието на новите му съседи, щото всяко семейство го въз-
приема като законна собственост на една от дъщерите си.
– Мистър Бенит, драги – обърна се един ден към него съпругата му,
– знаете ли, че имението Недърфийлд най-сетне си има наемател?
Мистър Бенит отвърна, че не знаел.
– Да, да, така е – потвърди мисис Бенит; – мисис Лонг ей сега беше
тука и всичко ми разправи.
Мистър Бенит мълчеше.
– Не ви ли интересува кой е той? – раздразнено възкликна жена му.
– Е, щом настоявате, нямам нищо против да чуя.
Думите прозвучаха като подканване.
– Мисис Лонг каза, че Недърфийлд Парк го е наел някакъв млад бо-
гаташ от Северна Англия; дошъл в понеделник в карета с двоен впряг,
огледал имението и тъй го харесал, че веднага приел условията на мис-
тър Морис; той самият щял да се нанесе преди Архангеловден*, а част
от прислугата се очаква още в края на другата седмица!
[* В Англия – на 29 септември. – Б. пр.]
– Как му е името?
– Бингли.
– Женен ли е, или е свободен?
– А, свободен е, драги мой, свободен, разбира се! Свободен, и то
богат; с годишен доход от четири-пет хиляди лири. Голямо щастие за
дъщерите ни!
– Че защо? Тях какво ги засяга?
– Слушайте, мистър Бенит – вдигна глас жена му, – започвате да ме
ядосвате! Не разбирате ли, че възнамерявам да го оженя за една от тях?
– Аха, значи, това го е подтикнало да се премести тука.
– Това го било подтикнало! Глупости! Чуйте се какво приказвате!
Не, но нищо чудно да се влюби в някоя от тях – трябва да го посетите
още щом пристигне.
– А защо аз? Вървете вие с момичетата или пък ги пратете сами;
дори ще е по-добре, иначе, каквато сте хубавка, току-виж, мистър Бинг-
ли вас предпочел.
– Ах, драги, ласкаете ме. Вярно е, хубава бях, но сега вече не съм
кой знае какво. Жена с пет големи дъщери не бива да мисли за собстве-
ната си хубост.
– На такава жена обикновено не й е останала хубост, за която да
мисли.
– Не, не, драги, ще трябва да посетите мистър Бингли още щом
пристигне.
– Такова нещо не обещавам.
– О, ами помислете за дъщерите си. Представяте ли си – каква пар-
тия! Сър Уилям и лейди Лукас ще отидат само заради това – те, както
знаете, обикновено не посещават новодошлите. Не, вие трябва да отиде-
те, иначе и ние няма да можем да му се представим.
– Не се превземайте! Мистър Бингли ще ви приеме с радост; а пък
аз ще му пратя по вас с писъмце сърдечното си съгласие да се ожени за
онова от момичетата, което той си избере; но ще подхвърля и някоя доб-
ра дума за малката ми Лизи.
– А не, да извинявате! Лизи е същата като другите; по-хубава от
Джейн не е, нито е по-добродушна от Лидия. А вие все Лизи, Лизи …
– Вземи едната – удари другата – отвърна той, – глупави са и неве-
жи като всички девойки; а Лизи е много по-умна от сестрите си.
– Мистър Бенит, защо оскърбявате собствените си деца? Умирате
да ме ядосвате. Нямате жалост към бедните ми нерви.
– Несправедлива сте, скъпа моя. Дълбоко почитам тези ваши нерви.
Те са ми стари приятели. Вече двайсет години ви слушам да ги
окайвате.
– Ох, ако знаехте как страдам!
– Дано ви мине и дано още много млади мъже с доход над четири
хиляди да се заселят в околността.
– И двайсет да дойдат, все това – щом отказвате да ги посетите!
– Обещавам, драга, станат ли двайсет, ще ги посетя до един.
Мистър Бенит представляваше такава странна смесица от избухли-
вост, язвителен хумор, сдържаност и своенравие, че двайсет и три го-
дишното съжителство не стигаше на съпругата му, за да го опознае. Тя
самата бе по-ясна. Беше жена неразбрана, невежа и капризна. Всяко не-
доволство отдаваше на болните си нерви. Основната цел на живота й бе
да омъжи дъщерите си, основната разтуха да ходи по гости и да одумва
другите.

ГЛАВА ВТОРА

Мистър Бенит бе сред първите, които посетиха мистър Бингли.
Възнамерявал бе да го стори незабавно, макар до последния миг да уве-
ряваше жена си, че няма да отиде; и чак до вечерта след посещението тя
нищо не знаеше. Съобщи го по следния начин. Като наблюдаваше вто-
рата си дъщеря да украсява някаква шапка, мистър Бенит внезапно й
рече:
– Надявам се, че мистър Бингли ще я хареса, Лизи.
– Как да знаем какво ще се хареса на мистър Бингли – намеси се
майка й троснато, – след като няма да го посетим?!
– Мамо, забравяш, че ще го срещнем на някой от баловете, а и ми-
сис Лонг обеща да ни представи – успокои я Елизабет.
– Не й вярвам на мисис Лонг, няма да го направи. Нали има две
племеннички? Тя е себелюбива, лицемерка е и аз не я уважавам.
– Нито пък аз – съгласи се мистър Бенит; – и ми е драго, че не чака-
те на нейните услуги.
Мисис Бенит си замълча; но като не успя да се сдържи докрай, взе
да мъмри дъщерите си.
– Кити, престани да кашляш, моля ти се! Смили се над нервите ми.
Дереш ги на парчета.
– Кити е много несдържана с тази нейна кашлица – усмихна се ба-
ща й; – не се и замисля, когато й се докашля.
– Аз не кашлям за удоволствие – ядоса се Кити.
– Кога ще ходите на бал, Лизи?
– След две седмици.
– Точно така – викна майка й, – а мисис Лонг ще се върне чак в де-
ня преди бала; и как тогава ще ни запознае с него, след като самата няма
да го познава?
– Е, драга, в такъв случай ще имате предимството вие да запознаете
приятелката си с него.
– Няма да може, мистър Бенит, няма, понеже аз самата не го позна-
вам; защо се подигравате?
– Браво, колко сте благоразумна. Какво е в същност едно двусед-
мично познанство? Как да разбереш човека за някакви си две седмици?
Но ако ние не му я представим, друг ще го стори; в края на краищата
мисис Лонг и двете й племеннички също трябва да си опитат щастието;
а тъй като тя ще оцени услугата, щом вие не желаете да я запознаете с
него, ще я запозная аз.
Момичетата гледаха баща си в почуда. А мисис Бенит възкликна:
– Глупости, глупости!
– Защо ахкате тъй възмутено? – учуди се той. – Нима формалности-
те по представянето и значението, което им се отдава, за вас наистина са
глупости? Не, тук не съм съгласен. А ти как смяташ, Мери? Ти си ис-
тинска млада дама, ти размишляваш, четеш дебели книги и си правиш
извадки.
Мери понечи да изрече нещо дълбокомислено, но не се сети за
нищо.
– Е, докато Мери изясни мисълта си, да поприказваме още за мис-
тър Бингли.
– Омръзна ми този мистър Бингли – викна жена му.
– Колко жалко; а защо не ми казахте по-рано? Ако го знаех тази
сутрин, за нищо на света нямаше да го посещавам. Много неприятно, но
след като съм го посетил, няма как да избегнем запознанството.
Удивлението на жените задоволи всичките му очаквания; най-изне-
надана беше мисис Бенит; ала щом премина радостната възбуда, тя за-
почна да ги уверява, че в същност тъкмо това била очаквала през цялото
време.
– Колко сте добър, скъпи мой! Знаех си аз, че накрая ще ви увещая.
Сигурна бях, че обичате децата си не ще пренебрегнете подобно запоз-
нанство. Ах, колко съм доволна! Ама добре ни изиграхте – да отидете
още сутринта и чак досега нищичко да не споменете!
– Е, Кити, вече можеш да кашляш на воля – усмихна се мистър Бе-
нит и напусна стаята, досаден от несдържания възторг на жена си.
– Какъв чудесен баща имате, момичета – възкликна мисис Бенит,
щом вратата се затвори. – Питам се как ще му се отплатите за добрина-
та; а и на мен. Знайте, че да се завързват познанства на нашата възраст,
вече не е тъй приятно, но за вас сме готови на всичко. Лидия, любов
моя, ти си най-малката, но надявам се мистър Бингли да танцува и с те-
бе на идущия бал.
– А! – решително викна Лидия. – Не се боя; може да съм най-мал-
ката, но пък съм най-високата.
До края на вечерта не спряха да гадаят дали мистър Бингли ще вър-
не скоро посещението на мистър Бенит и дълго обмисляха кога да го по-
канят на вечеря.

ГЛАВА ТРЕТА

Нищо – нито въпросите на мисис Бенит, нито подпитването на пет-
те й дъщери, нищо не можа да изтръгне от съпруга й задоволително
описание на мистър Бингли. Как ли не го подхващаха: с преки въпроси,
с хитроумни предположения, със заобикалки; той все успяваше да се из-
мъкне, докато накрая се видяха принудени да се задоволят с онова, кое-
то им преразказа съседката, лейди Лукас. Описанието бе много задово-
лително. Сър Уилям бил във възторг. Мистър Бингли се оказал млад, не-
вероятно красив, безкрайно дружелюбен и като венец на всичко възна-
мерявал да се появи на предстоящия бал с голяма компания. Какво по-
чудесно от това! Който е готов да танцува, той е узрял и да се влюби;
надеждите за сърцето на мистър Бингли избуяха.
– Да мога да наредя една от дъщерите си в Недърфийлд – сподели
мисис Бенит със съпруга си – и да омъжа останалите четири тъй сполуч-
ливо, повече не ща!
След няколко дни мистър Бингли върна посещението на мистър Бе-
нит и остана десетина минути при него в библиотеката. Надявал се бе,
че ще може да види и младите дами, за чиято хубост вече бе чул; ала
срещна само бащата. Дамите бяха по-облагодетелствувани, защото от
горния прозорец имаха предимство да се уверят, че той носи синьо пал-
то и язди на черен кон.
Скоро след това му отправиха покана за вечеря; но когато мисис
Бенит бе вече подредила меню, достойно за домакинските й дарби, по-
лучи се отговор, който отложи всичко. На следващия ден мистър Бинг-
ли трябвало да замине за Лондон и съответно не му било възможно да
приеме почетната им покана и тъй нататък, и тъй нататък. Мисис Бенит
изпадна в униние. Не можеше да си представи каква ще е тази работа в
Лондон толкова наскоро след пристигането му в Хъртфордшър; и с ра-
зочарование си каза, че той вероятно все тъй ще прехвърча от място на
място и никога няма да се задържи в Недърфийлд. Лейди Лукас я поус-
покои – тя предполагаше, че е прескочил до града да събере компания за
предстоящия бал; а малко след това извести, че мистър Бингли щял да
доведе дванадесет дами и седем господа за увеселението. Момичетата
се огорчиха от броя на дамите; но в деня преди бала се успокоиха – чу
се, че вместо дванадесет, бил довел само шест: петте си сестри и една
братовчедка. А когато групата се появи в балната зала, състоеше се едва
от петима: мистър Бингли, двете му сестри, съпругът на по-голямата и
друг един млад мъж.
Мистър Бингли бе с хубава външност и благородна осанка; имаше
приятно изражение и непринудено, естествено държане. Сестрите му
бяха изтънчени дами, облечени с много вкус. Зет му, мистър Хърст, не
беше кой знае колко изискан, но приятелят му, мистър Дарси, с изящна-
та си, стройна фигура, с красивото си лице и благородния си вид скоро
привлече всеобщото внимание; а пет минути след явяването му се раз-
чу, че имал годишен доход от десет хиляди лири. Господата се възхища-
ваха от мъжествената му външност, дамите го намираха за по-хубав от
мистър Бингли, но към средата на бала тъкмо когато всички бяха като
запленени, непоносимото му поведение изведнъж ги отблъсна; излезе
наяве, че е човек горделив, надменен, на когото с нищо не може да се
угоди; а след това и цялото му огромно имение в Дарбишър не бе в със-
тояние да ги накара да забравят противното му, неприветливо израже-
ние и той не бе достоен да се сравнява със своя приятел.
Мистър Бингли скоро се запозна с всички видни личности в бална-
та зала; държеше се дружелюбно и открито, танцуваше всеки танц, съ-
жаляваше, че балът щял да свърши прекалено рано, и обещаваше да уст-
рои бал в Недърфийлд. Какъв чудесен, какъв приветлив човек! Каква
разлика между него и неговия приятел! Мистър Дарси танцува веднъж с
мисис Хърст и веднъж с мис Бингли, не пожела да го представят на ни-
коя друга дама и през цялата вечер не спря да кръстосва из залата и да
разменя по някоя дума единствено със своите приятели. Ясно беше ка-
къв е! Най-горделивият, най-отблъскващият човек на света; и всички из-
разяваха надеждата никога повече да не го видят сред тях. А най-разд-
разнена от всички беше мисис Бенит – възмущението й от това негово
държане беше прераснало в лична неприязън, защото бе обидил една от
собствените й дъщери.
Понеже не достигаха кавалери, Елизабет Бенит трябваше да прека-
ра два от танците на стола; а за известна част от това време мистър Дар-
си бе застанал толкова близо, че тя дочу разговора между него и мистър
Бингли, който бе оставил танца, за да прикани приятеля си да играе и
той.
– Хайде, Дарси – каза мистър Бингли, – танцувай и ти. Неприятно
ми е да те гледам как стърчиш самичък. По-добре танцувай.
– В никакъв случай. Знаеш, че мразя освен ако дамата ми е позната.
А в такова сборище това не е възможно. Сестрите ти са вече заети и в
цялата зала няма ни една жена, с която танцът да не се превърне в
същинско изтезание.
– Прекалено взискателен си! – възкликна Бингли. – Аз пък до тази
вечер не съм срещал толкова много и тъй приятни момичета; някои са
истински красавици.
– Ти танцуваш с единствената хубава девойка – заяви мистър Дар-
си, загледан в най-голямата мис Бенит.
– О, да, по-красиво същество не съм виждал! Но една от сестрите й
– седнала е точно зад тебе – е също хубавка и според мен доста приятна.
Ще помоля партньорката ми да те представи.
– За коя ми говориш? – Дарси се извърна, впери очи в Елизабет, а
като улови погледа й, обърна се отново и изрече студено: – Прилична е,
но е недостатъчно хубава за мене; а и сега не съм в настроение да се за-
нимавам с млади дами, пренебрегнати от другите мъже. Върви при пар-
тньорката си и се наслаждавай на усмивката й – с мен само си губиш
времето.
Мистър Бингли последва съвета му. Дарси отмина; а Елизабет оста-
на да седи, изпълнена с не особено сърдечни чувства към него. Но раз-
каза въодушевено за случката на приятелките си; защото беше жива, ве-
села по природа и всичко я забавляваше.
Вечерта мина приятно за цялото семейство. Мисис Бенит установи,
че най-голямата й дъщеря бе успяла да възхити компанията от Недър-
фийлд. Мистър Бингли беше танцувал с нея два пъти, а сестрите му я
бяха удостоили с разговор. И Джейн като майка си бе радостна от това,
но бе по-сдържана. Елизабет виждаше, че сестра й е доволна. Мери бе
представена на мис Бингли като най-начетената девойка в графството; а
Катрин и Лидия не останаха без кавалери за нито един танц, нещо, кое-
то все още им се струваше най-важното на един бал. Затова се прибраха
в Лонгборн, селото, в което живееха и чиито най-видни обитатели бяха,
в най-добро настроение. Мистър Бенит не си беше легнал. Имаше ли ин-
тересна книга, той забравяше за времето; а в настоящия случай го из-
пълваше и любопитство към събитието на вечерта, породило толкова
бляскави надежди. В същност очаквал бе жена му да е останала разоча-
рована от новодошлия; но скоро разбра, че се е лъгал.
– Ах! Скъпи мой мистър Бенит – викна тя още от вратата, – каква
прелестна вечер, какъв чудесен бал! Колко жалко, че и вие не бяхте.
Джейн събуди такова възхищение, не можете да си представите! Всички
повтаряха колко е хубава, а мистър Бингли много я хареса и на два пъти
танцува с нея. Представяте ли си, скъпи; танцува с нея цели два пъти;
нея, единствена от цялата зала, той покани и втори път. Първо покани
мис Лукас. Отчаях се, като го видях да я кани; но, слава богу, никак не я
хареса: та на кого ли се харесва пък тя; Джейн му взема очите още като
я видя да се носи в танца. Заинтересува се за нея, запознаха го и я пока-
ни за вторите два танца. Сетне третите два ги изтанцува с мис Кинг, чет-
въртите два с Марая Лукас, петите два отново с Джейн, шестите два с
Лизи, а пък Буланже…
– Ако той имаше капчица милост към мене – викна съпругът й не-
търпеливо, – щеше да танцува два пъти по-малко! За бога, стига с тези
негови партньорки. О, да беше си навехнал глезена още при първия
танц!
– Ах! Скъпи – продължи мисис Бенит, – възхитена съм от него.
Толкова да е красив! А пък сестрите му – те са очарователни. Не съм
виждала по-елегантни облекла. Дантелата по роклята на мисис Хърст…
Тук отново я прекъснаха. Мистър Бенит не желаеше да слуша опи-
сание на тоалети. Тъй тя бе принудена да разкаже нещо друго от прежи-
велиците им и предаде с много горчивина и твърде преувеличено възму-
тителното грубиянство на мистър Дарси.
– Но Лизи не губи кой знае какво, че не я харесвал – добави тя; –
защото това е един неприятен, един отвратителен човек и не заслужава
никакво внимание. Толкова е надут и тъй горделив е, че е непоносим!
Перчи се насам, перчи се нататък и се мисли за много важен! Не била
достатъчно хубава, за да танцувал с нея! Жалко, че не бяхте там, скъпи,
та да му дадете да се разбере. Ненавиждам го.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Щом Джейн и Елизабет останаха сами, Джейн, която дотогава се бе
въздържала да възхвалява мистър Бингли, довери на сестра си, че много
го е харесала.
– Точно такъв е, какъвто трябва да е истинският млад мъж – възк-
ликна тя, – благоразумен, приветлив, жив; а пък обноските му – без ни-
какви превземки, с почтителност към другите!
– Той е и красив – отвърна Елизабет, – какъвто трябва да бъде все-
ки млад мъж, стига да може. А това вече го прави съвършен.
– Много се поласках, когато ме покани за втори танц. Не очаквах
подобен комплимент.
– Не очакваше ли? Аз пък очаквах. Ето по това се различаваме. Ти
винаги се изненадваш от комплиментите, а пък аз – никога. Какво по-
естествено от това да те покани и втори път? Възможно ли е да не е за-
белязал, че си поне пет пъти по-хубава от всички останали жени в зала-
та? Това не е плод на учтивост. Да, той наистина е много приятен – раз-
решавам ти да го харесваш. Харесвала си много по-големи глупаци.
– Ах, Лизи!
– Да, да, знаеш си го, склонна си всекиго да харесаш. Не виждаш
недостатъците. В твоите очи целият свят е незлобив и дружелюбен. До-
сега не съм чула да кажеш лоша дума за някого.
– Не обичам да съдя прибързано; но винаги казвам, каквото мисля.
– Зная; и това е най-удивителното. Че с твоя здрав разум си тъй ис-
крено сляпа за безразсъдствата и глупостите на другите! Всеки може да
се преструва на искрен – това го виждаме навсякъде. Но да си искрен
без показност и без преструвка – да извличаш само доброто от всекиго и
да го правиш още по-добро, без изобщо да споменаваш несъвършенст-
вата, – това го можеш само ти. И тъй, значи, харесват ти и сестрите на
този човек? Държането им не е като неговото.
– Така е, но само отначало. Поприказваш ли с тях, виждаш колко са
приятни. Мис Бингли ще живее с брат си и ще ръководи домакинството;
и не греша, като си мисля, че ще имаме очарователна съседка.
Елизабет мълчеше, но бе изпълнена със съмнение; в поведението на
новодошлите по време на бала не личеше желание да се харесат; по-
проницателна, по-критична от сестра си, с преценка ясна, неподмамена
от тяхното внимание към нея самата, тя не бе склонна да ги хареса.
Вярно, бяха много изискани; не им липсваше веселост, умееха да се
държат любезно, когато пожелаят; но в същността си бяха горделиви и
надути. На вид бяха хубавки, изучили се бяха в едно от най-добрите
частни училища в Лондон, всяка притежаваше по двайсет хиляди лири,
свикнали бяха да харчат неблагоразумно и да дружат с високопоставени
личности; и затова смятаха, че са в правото си да имат високо мнение за
самите себе си и да се носят надменно с всички други. Произхождаха от
виден род в Северна Англия; обстоятелство, запечатано в съзнанието им
много по-дълбоко от факта, че състоянието на брат им и тяхното собс-
твено е било натрупано не от друго, а от търговия.
Мистър Бингли бе наследил имущество за около сто хиляди лири
от своя баща, който възнамерявал да си купи имение, но не доживял да
го стори. Самият мистър Бингли и той имаше подобно желание; невед-
нъж бе избирал и графство, в което да потърси; но тъй като сега вече
притежаваше голям дом и пожизнено си бе наел имение, ония, които го
познаваха отблизо и знаеха колко лесно се задоволява, смятаха, че ще
предпочете да изживее живота си в Недърфийлд и ще остави грижата за
покупка на своите наследници.
На сестрите му много им се щеше да купи имение; но макар засега
да бе само наемател, мис Бингли с удоволствие играеше ролята на дома-
киня, а и мисис Хърст, омъжена за човек по-скоро на живота, отколкото
на труда, бе склонна да приема жилището на брат си за свой дом всяко-
га щом пожелае. Само две години след като бе влязъл в пълнолетие, ед-
на случайна препоръка бе насочила мистър Бингли към Недърфийлд.
Огледал го бе отвън, разгледал го беше вътре, харесал бе и разположе-
нието, и приемните зали, останал бе доволен от ласкавата препоръка на
собственика и незабавно го беше наел.
Между него и Дарси съществуваше здраво приятелство въпреки
пълното различие в характерите. Дарси обичаше Бингли заради друже-
любния му, открит, мек нрав – черти, противоположни на неговите, ма-
кар по нищо да не личеше самият той да е недоволен от своя характер.
Бингли тачеше високо дружбата на Дарси и сляпо вярваше в неговата
преценка. У Дарси интелектът беше по-съвършен. Бингли не бе по-без-
личен, но Дарси бе много умен. И същевременно беше надменен, сдър-
жан, взискателен, а държането му, макар че бе благо-възпитано, не
предразполагаше към близост. В това отношение приятелят му имаше
предимство. Където и да се появеше, Бингли печелеше сърцата, докато
Дарси извикваше неприязън.
Начинът, по който обсъдиха бала в Меритън, бе показателен.
Бингли заяви, че досега не бил срещал по-приятно общество и по-хуба-
ви девойки; всички го приели сърдечно и внимателно, настроението би-
ло дружелюбно, държали се към него приятелски, още от първия миг се
почувствувал сред стари познати; а пък мис Бенит била красива като съ-
щински ангел. Докато за Дарси това бе сборище от хора без хубост и без
елегантност, никой не успял да събуди неговия интерес, никой не му
оказал внимание, нито му създал наслада. Признаваше – мис Бенит не
била грозна, но прекалено щедро раздавала усмивките си.
Мисис Хърст и сестра й се съгласиха с него – но въпреки това изка-
заха възхита, заявиха, че им харесвала, намирали я за много симпатична
и изразиха желание да я опознаят отблизо. Накрая обявиха мис Бенит за
мила девойка, а при подобна благоприятна оценка техният брат сметна,
че и той има правото да я харесва.

ГЛАВА ПЕТА

Недалеч от Лонгборн живееше семейство, с което Бенитови бяха
особено близки. На времето сър Уилям Лукас бе въртял търговия в Ме-
ритън, натрупал беше състояние и докато беше кмет, бе въздигнат в ри-
царско звание в отговор на просбата му до краля. Това отличие му бе
повлияло някак си прекалено силно. Извикало бе у него отвращение
както към занятието му, тъй и към живуркането в малкия провинциален
градец; той бе дал гръб и на търговията, и на градчето и бе преместил
семейството си в една къща на около миля от Меритън, преименована
оттогава насам на „Лукас Лодж“, където можеше на воля да се наслаж-
дава на собственото си величие и необезпокояван от досадата на търго-
вията, да отдава цялото си време на добродушни връзки с всичко живо.
Защото, макар титлата „сър“ да го издигаше над останалите, тя не го бе
направила надменен; обратното – изпълнен бе с внимание към всекиго.
Тъй като по природа бе безобиден, дружелюбен и услужлив, удостоява-
нето в двореца го бе преобразило в светски и учтив човек.
Лейди Лукас бе благодушна и глуповата – достойна съседка за ми-
сис Бенит. Лукасови имаха няколко деца. Най-голямата – здравомисле-
ща, интелигентна млада жена, около двайсет и седем годишна, беше
най-близката другарка на Елизабет.
Една среща между дъщерите на Лукас и дъщерите на Бенит, за да
си поговорят за бала, беше извънредно необходима; затова още на дру-
гата сутрин Лукасовите момичета се появиха в Лонгборн да изслушат
приятелките си и да споделят своето мнение.
– Ти започна вечерта добре, Шарлот – заяви мисис Бенит с учтива
сдържаност. – Тебе мистър Бингли избра за първия си танц.
– Вярно е, но на сърцето му легна втората партньорка.
– О, искаш да кажеш Джейн, нали? Защото танцува с нея два пъти
по два танца. Да, това говори, че може би я е харесал – май наистина я е
харесал. Дочух такова нещо, но тъй и не доразбрах – нещо за мистър
Робинсън.
– А, сигурно разговора, който, без да искам, подслушах между него
и мистър Робинсън; не ви ли казах? Мистър Робинсън го запита харес-
ват ли му нашите меритънски вечеринки, не намира ли, че в залата има
много красиви жени, и коя от тях смята за най-хубава? А на последния
въпрос той веднага отвърна: „О! Най-голямата мис Бенит, разбира се, по
това две мнения няма!“
– Боже мой! Ами то е казано много ясно – като че ли… но в същ-
ност накрая може и нищо да не стане.
– Виждаш ли, Елайза, подслушаното от мен е много по-приятно от
онова, гдето си го чула ти – засмя се Шарлот. – Трябва да се подслушва
не мистър Дарси, а неговият приятел. – Бедната Елайза! Да я нарекат са-
мо прилична!
– Моля ти се, кажи на Лизи да не се коси от пренебрежението му;
този човек е толкоз неприятен, че ако я беше харесал, щеше да е цяла
беда. Снощи мисис Лонг ми разправи как половин час седял до нея, без
да отвори уста.
– Сигурна ли сте, госпожо? Май не е вярно – намеси се Джейн. – С
очите си видях мистър Дарси да разговаря с нея.
– Е, да, защото го запитала харесва ли му Недърфийлд и той нямало
как да не отговори; но тя ми каза, че много се раздразнил, гдето го е
заприказвала.
– Мис Бингли ми обясни – каза Джейн, – че бил словоохотлив
единствено сред близките си. С тях се държал много дружелюбно.
– Нито дума не вярвам от това, мила. Ако е чак толкова дружелю-
бен, поне с мисис Лонг щеше да си побъбри. Но аз се сещам защо е та-
ка; казват, че се пукал от горделивост – вероятно е дочул, че мисис Лонг
не притежава карета, а е дошла на бала с наемен екипаж.
– Все едно ми е дали е разговарял с мисис Лонг – заяви мис Лукас,
– но ме е яд, че не потанцува с Елайза.
– Ако съм на твое място, Лизи, другия път няма да танцувам с него
– каза майка й.
– Давам ви дума, госпожо, че никога няма да танцувам с него.
– Гордостта му не ме дразни толкова – каза мис Лукас, – понеже
има с какво да се обясни. Защо се чудим – такъв един хубав млад мъж,
от добро семейство, богат, облагодетелствуван във всяко отношение, с
основание има високо мнение за себе си. Ако мога тъй да се изразя, той
е в правото си да бъде горд.
– Много вярно – съгласи се Елизабет, – и аз лесно бих простила не-
говата гордост, ако не беше засегнал моята.
– Гордостта – обобщи Мери, която се осланяше на мъдрите си раз-
мишления – според мен е често срещано несъвършенство. От всичко,
което съм прочела, заключавам, че наистина се среща често, че човек по
природа е склонен към това и че малцина от нас не хранят чувство на
самодоволство за някои свои достойнства, все едно – истински или
въображаеми. Суетност и гордост са различни неща, макар двете думи
понякога да се използуват като синоними. Може да си горд, без да си
суетен. Гордостта се отнася повече към мнението ни за нас самите, а су-
етността към онова, което бихме искали другите да мислят за нас.
– Ако съм богат, като мистър Дарси – провикна се едно от синчета-
та на Лукас, дошло със сестрите си, – щях да съм горд колкото си искам.
Щях да си купя сто хрътки и да изпивам по цяло шише вино всеки ден.
– Значи, ще пиеш повече, отколкото трябва – викна мисис Бенит, –
но само да те видя, веднага ще ти прибера бутилката.
Момчето заяви, че нямало да я даде; тя твърдеше, че ще му я вземе,
и разправията приключи чак когато гостите си отидоха.

ГЛАВА ШЕСТА

Наскоро след това дамите от Лонгборн посетиха дамите от Недър-
фийлд. Визитата беше върната съответно. Приятните обноски на мис
Бенит спечелиха симпатиите на мисис Хърст и мис Бингли; и макар да
намираха, че майката е нетърпима, а по-малките дъщери изобщо не зас-
лужават внимание, гостенките изявиха желание да се виждат с двете по-
големи сестри. Джейн се отзова на тази любезност с истинска радост; но
Елизабет преценяваше държането им като надменно, смяташе, че тъй се
отнасят дори към сестра й, и не ги харесваше; според нея учтивото им
отношение към Джейн се дължало по всяка вероятност на това, че брат
им е запленен от нея. Защото при всяка тяхна среща проличаваше, че
наистина е запленен; а за Елизабет бе също тъй очевидно, че Джейн се
поддава на увлечението, което бе изпитала към него от самото начало, и
вече е влюбена, но се радваше, че никой от околните не ще разбере, за-
щото Джейн бе способна да люби дълбоко, да сдържа чувствата си и бе-
ше еднакво усмихната и приветлива към всички, а това я предпазваше
от подозрителността на любопитните. Тя го сподели с приятелката си
мис Лукас.
– Може и да е приятно да умееш да заблуждаваш околните в случай
като този – отвърна Шарлот, – ала понякога подобна предпазливост се
превръща и в недостатък. Ако жената прикрива чувствата си и от обекта
на своето обожание, може да го отблъсне; за какво й е тогава утехата, че
и околните не са разбрали? Във всяко любовно увлечение се крият чувс-
тва на благодарност и на суетност и те би трябвало да се поощрят. Все-
ки се увлича с лекота – да ти хареса някой, е нещо естествено, но колци-
на от нас са достатъчно смели да се влюбят дълбоко, без да ги обнадеж-
дят? От десет случая в деветте за жената е по-добре да се покаже по-ув-
лечена, отколкото е в същност. По всичко личи, че Бингли харесва сест-
ра ти; но може да си остане само с харесването, ако тя не го поощри.
– Но тя го поощрява, доколкото й е възможно. Щом аз съм забеля-
зала чувствата й, той трябва да е истински глупец, ако не ги е усетил.
– Елайза, не забравяй – той не познава Джейн от близо като теб.
– Но когато една жена харесва някой мъж и не се мъчи да скрие то-
ва от него, той би трябвало да разбере.
– Да, ако я вижда достатъчно често. Но Бингли и Джейн се срещат
за кратко; и са винаги сред голямо смесено общество – не е възможно да
разговарят продължително. Затова Джейн трябва да използува докрай
всеки половин час, в който успява да го задържи край себе си. А останат
ли сами, тогава вече време за влюбване – колкото щеш.
– Този твой план – отвърна Елизабет – е добър за жени, чиято един-
ствена цел е да сключат изгоден брак; ако търсех да си взема богат съп-
руг или изобщо съпруг, непременно щях да го приложа. Но не такива са
намеренията на Джейн; тя не преследва подобна цел. Самата още не е
докрай сигурна в чувството си, нито пък – дали той го заслужава. Поз-
нават се едва от две седмици. Танцувала е четири пъти с него в Мери-
тън, една сутрин го е видяла в дома му и оттогава четири пъти е вечеря-
ла с него и гостите му. Това не стига, за да разбере какъв е.
– Както ти го представяш, наистина не стига. Ако само е вечеряла с
него, разбрала е единствено дали обича да яде; но недей забравя, че е
прекарала с него и цели четири вечери – а четири вечери са много нещо.
– Да, и тези четири вечери са им дали възможност да се уверят, че и
двамата предпочитат играта „Двайсет и едно“ пред „Комърс“; но не ми
се вярва да е прозряла други негови особености.
– От сърце й желая успех – усмихна се Шарлот, – защото, ако още
утре се омъжи за него, вероятността да е щастлива е същата, каквато би
била, ако е изучавала характера му цяла година. Щастливият брак е са-
мо въпрос на случайност. Дали са се познавали от близо, дали са се спо-
гаждали преди брака – това с нищо не допринася за брачното щастие на
двамата. След женитбата се появяват достатъчно различия, които да ги
дразнят; затова по-добре е да познаваш колкото може по-малко несъ-
вършенствата на оня, с когото ще преживееш живота си.
– Не ме разсмивай, Шарлот; това не е вярно. Знаеш го, и ти самата
никога не би постъпила така.
Улисана да наблюдава как мистър Бингли ухажва сестра й, Елиза-
бет не забелязваше, че тя самата става предмет на известен интерес в
очите на неговия приятел. Отначало мистър Дарси снизходително бе за-
явил, че е „прилична“; по време на бала изобщо не я беше погледнал;
при следващата им среща я бе забелязал, колкото да се увери в прецен-
ката си. Но едва бе изяснил пред себе си и пред близките си, че няма ни
една привлекателна черта, откри, че красивият израз на тъмните очи
придава на лицето й особено интелигентно изражение. Това откритие бе
последвано от още няколко все тъй благоприятни. Вярно, критичният
му поглед бе намерил някои несъвършенства на чертите, но той бе при-
нуден да си признае, че фигурата й е стройна и привлекателна; и про-
тивно на уверенията, че обноските й били старомодна, хареса
непринудената й веселост. Тя самата нищо не подозираше; за нея той си
оставаше човекът, който у никого не извикваше симпатия и който не я
бе намерил достатъчно хубава, за да танцува с нея. Прииска му се да я
опознае и в стремежа си да я заприказва, заслушваше се в разговорите й
с другите. Тя забеляза това. Случи се в дома на сър Уилям Лукас, където
имаше много гости.
– Какво може да има наум мистър Дарси, та стои и слуша, като раз-
говарям с полковник Форстър? – запита тя Шарлот.
– На този въпрос би могъл да ти отговори единствено мистър
Дарси.
– Ако не престане, ще ме принуди да му кажа, че разбирам подбу-
дите му. Този човек е много язвителен и не му ли отвърна със същото,
ще започна да се плаша от него.
Когато след малко той тръгна към тях, без да дава вид, че смята да
ги заговори, мис Лукас подкани приятелката си да го заприказва. Елиза-
бет прие предизвикателството начаса и го запита:
– Мистър Дарси, не намирате ли, че се изразих необичайно сполуч-
ливо, когато закачих полковник Форстър да устрои бал в Меритън?
– Бяхте много настойчива, наистина – но стане ли дума за това, вся-
ка жена е настойчива.
– Безжалостен сте към нас.
– Самата тя скоро ще стане прицел на закачки – обади се мис Лу-
кас. – Ето, отварям капака на пианото, Елайза, и ти знаеш какво ще
последва.
– О, лоша приятелка! Все ме кара да свиря и да пея пред всекиго и
всички! Щеше да си безценна, ако си въобразявах, че имам дарба, но аз
я нямам и затова не желая да досаждам на хора, които са свикнали да
слушат само най-добри изпълнители.
Ала мис Лукас не отстъпваше и накрая Елизабет въздъхна засмяна:
– Предавам се: щом трябва, трябва. – И като от прави сериозен пог-
лед към мистър Дарен, додаде: – Старата хубава поговорка, която всич-
ки тук, разбира се, знаят, гласи: „Пести си дъха, да си духаш кашата“ –
аз пък ще си го пестя за песента.
Изпълнението й не беше блестящо, но бе много приятно. Когато
изпя една-две песни, преди още да е успяла да продължи в отговор на
молбите на неколцина от слушателите, мястото пред пианото зае нетър-
пеливата й сестра Мери, която поради туй, че бе най-некрасива в се-
мейството, отдаваше цялото си време да учи и да се усъвършенствува и
всякога беше готова да се покаже.
Мери беше лишена и от дарба, и от вкус; и макар суетността да я
изпълваше с усърдие, придаваше й тъй също скованост и превзетост,
достатъчни да развалят музикални постижения, далеч по-съвършени от
нейното. Елизабет, която пееше простичко и естествено, бе изслушана с
по-голямо внимание, макар изпълнението й да бе много по-любителско;
докато Мери, след като изсвири един дълъг концерт, накрая с радост
прие изпросените похвали и благодарности за шотландските и ирландс-
ките танци, изпълнени по молба на по-малките й сестри, които ги изтан-
цуваха в другия край на салона с някои от Лукасовите синове и с двама-
трима офицери.
Мистър Дарси стоеше до тях, глух за околните разговори, обзет от
мълчаливо възмущение, че тъй празно прекарва вечерта, и така дълбоко
бе потънал в мислите си, че забеляза застаналия до него сър Лукас едва
когато оня каза:
– Какво чудесно развлечение за младите е това, мистър Дарси! Ня-
ма нищо по-хубаво от танците. За мен те са най-изтънченото забавление
на висшето общество.
– Прав сте, сър, но танците имат това предимство да се харесват и в
по-низшите общества по света. Всеки дивак умее да танцува.
Сър Уилям само се усмихна.
– Приятелят ви играе чудесно – додаде той след малко, когато Бин-
гли се присъедини към танцьорите, – а вярвам, че и вие обичате това ху-
дожество, мистър Дарси.
– Сигурно сте ме забелязали да танцувам в Меритън, сър.
– Да, да, видях ви и изпитах истинско задоволство. Често ли танцу-
вате в двореца?
– Никога, сър.
– Не смятате ли, че с това бихте засвидетелствували уважението си
към това място?
– Ако съм в състояние да го избегна, към никое място не обичам да
изразявам уважението си по този начин.
– Както разбирам, притежавате къща в Лондон, нали?
Мистър Дарси кимна утвърдително.
– И аз на времето мислех да се преместя там – защото имам склон-
ност към по-изискано общество, но не бях сигурен дали лондонският
въздух няма да навреди на лейди Лукас.
Той млъкна в очакване на отговор; ала събеседникът му не възна-
меряваше да отговаря; и като видя Елизабет да върви към тях, осени го
идеята да извърши едно добро дело, затова я повика:
– Мис Елайза, мила, а защо не танцувате? Мистър Дарси, позволете
ми да ви представя тази млада дама като една много желана партньорка.
Кой би отказал да танцува, когато пред очите му стои такава хубавица?
Той хвана ръката й и понечи да я подаде на мистър Дарси, който,
макар и силно изненадан, беше готов да я поеме, когато Елизабет извед-
нъж се дръпна и смутено каза на сър Уилям:
– Но, сър, аз не желая да танцувам! Моля, не си мислете, че съм
тръгнала към вас да прося за партньор!
Искрено и учтиво мистър Дарси помоли за честта да танцува с нея;
напразно. Елизабет бе непоколебима; усилията на сър Уилям да я убеди
я оставиха непреклонна.
– О, Елайза, вие танцувате тъй възхитително – жестоко е да ме ли-
шавате от удоволствието да ви наблюдавам; а този джентълмен, макар
по убеждение да ненавижда това забавление, сигурно няма нищо против
да ни зарадва за половин час.
– А, мистър Дарси е олицетворение на учтивостта – усмихнато от-
говори Елизабет.
– Така е – но като имам пред вид примамката, мила ми мис Елайза,
не се учудвам на неговата любезност; та кой би се отказал от такава
партньорка?
Елизабет насмешливо повдигна вежди и си тръгна. Отказът й не я
бе злепоставил пред кавалера и той тъкмо мислеше за нея с приятно
чувство, когато мис Бингли го заговори:
– Досещам се какво ви занимава в момента.
– Не ми се вярва.
– Представяте си колко ще е непоносимо да се прекарат и други ве-
чери като тази – в подобно общество; да си призная, аз споделям чувст-
вата ви. Досадих се до смърт! Каква скука, а каква олелия; колко ни-
щожни, а колко самодоволни същества! Хайде, искам да чуя безжалост-
ната ви присъда над тях!
– Повтарям ви, грешите напълно. Умът ми беше зает с нещо по-
приятно. Мислех си за голямата наслада, която могат да дарят красиви-
те очи на една хубава жена.
Мис Бингли закова поглед в него и поиска да чуе името на дамата,
която е имала заслугата да извика подобни съждения. Мистър Дарси от-
върна натъртено и дръзко:
– Мис Елизабет Бенит.
– Мис Елизабет Бенит! – ахна мис Бингли. – Безкрайно съм учуде-
на. Откога я харесвате толкова? И мога ли да зная кога ще дойде ред да
ви честитя?
– Точно такъв въпрос очаквах да ми зададете. Жените имат крилато
въображение; то мигновено подхвръква от харесването към любовта и
от любовта – към брака! Знаех си, че ще ми поднесете поздравления.
– Ами да, щом е толкова сериозно, за мен въпросът е вече уреден.
Ще си имате очарователна тъща и тя естествено няма да се отделя от вас
в Пембърли.
Тя продължи да сипе язвителни остроумия, докато той я слушаше с
пълно безразличие, и тъй като хладнокръвното му изражение я увери, че
в същност не му е неприятно да слуша одумки, мис Бингли даде воля на
своята бъбривост.

ГЛАВА СЕДМА

Имуществото на мистър Бенит се състоеше почти изцяло от имот с
две хиляди лири годишен доход, който, за беда на дъщерите му, поради
липса на мъжки наследник щеше да премине след смъртта му по реда на
онаследяването на един далечен сродник; а състоянието на майка им,
макар и достатъчно за общественото й положение, не стигаше, за да жи-
веят охолно. Бащата на мисис Бенит, на времето адвокат в Меритън, й
бе оставил четири хиляди лири.
Тя имаше сестра, омъжена за мистър Филипс, някога служител при
баща им, който бе поел неговата кантора, и един брат, който живееше в
Лондон и се занимаваше с почтена търговия.
Селото Лонгборн беше само на миля от Меритън; къса и приятна
разходка за младите момичета, които се изкушаваха да прескачат дотам
три-четири пъти в седмицата, за да навестят леля си, а и магазинчето за
галантерия срещу нейния дом. Двете по-малки – Катрин и Лидия, бяха
особено ревностни в това; бяха по-лекомислени от сестрите си и като
нямаха какво друго да правят, разходката до Меритън запълваше сутри-
ните и им даваше теми за вечерните разговори – колкото еднообразен да
бе животът в тяхната околия, все научаваха по нещичко от своята леля.
А през последните дни преливаха от новини и от радост – наблизо се бе
разположил един доброволчески полк*; войската щеше да остане през
цялата зима, с главна квартира – Меритън.
[* Действието в романа се развива по време на Наполеоновите войни. – Б. пр.]
Сега вече посещенията при мисис Филипс им носеха извънредно
интересни сведения. Всеки нов ден обогатяваше познанията им за име-
ната на офицерите и техните приятели. Не мина много, научиха ги къде
живеят, накрая се запознаха и със самите офицери. Мистър Филипс се
бе представил на всички до един и това се превърна за племенничките
му в неизчерпаем извор на радост. Приказваха единствено и само за
офицерите; тъй богатството на мистър Бингли, чието споменаване само
бе достатъчно да извика оживление у майка им, в техните очи не струва-
ше нищо, сравнено с ослепителната униформа на един лейтенант.
Една сутрин, като послуша безкрайните им възклицания на тази те-
ма, мистър Бенит се обади с равен глас:
– Доколкото разбирам от развълнуваните ви приказки, вие май сте
двете най-глупави девойки в графството. Подозирах го от известно
време, а сега вече напълно се уверих.
Катрин се смути и замълча; обаче Лидия невъзмутимо продължи да
изразява възторга си от капитан Картър и надеждата да го срещне в съ-
щия този ден, защото на другата сутрин заминавал за Лондон.
– Учудвате ме, скъпи – обади се мисис Бенит, – как тъй лесно реша-
вате, че собствените ви деца били глупачки. Аз може и да си мисля ло-
ши работи за нечии чужди деца, но никога за моите.
– Човек не бива да си затваря очите, когато децата му са глупави.
– Е, да, но в случая всичките до едно са много умни!
– Ще ми се да се лаская, че единствено по това не сме единодушни.
Въобразявах си, че разбиранията ни съвпадат във всяко отношение, но
сега, за разлика от вас, аз намирам двете ни най-малки дъщери за извън-
редно глупави.
– Но, мистър Бенит, драги, защо очаквате едни невръстни девойки
да се разумни като баща си и майка си? Станат ли на нашите години, ще
се сещат за офицерите толкова, колкото се сещаме и ние. Спомням си
времето, когато аз самата изпадах във възторг от червените мундири –
дори и днес сърцето ми потрепва; и ако някой приятен млад полковник
с годишен доход от пет-шест хиляди поиска мое момиче, няма да кажа
не; онази вечер у сър Уилям полковник Форстър беше чудесен в парад-
ните си дрехи.
– Ах, мамо – провикна се Лидия, – знаеш ли, леля казва, че полков-
ник Форстър и капитан Картър не ходели вече тъй често у мис Уотсън;
напоследък ги виждала все в библиотеката на Кларк!
Мисис Бенит не успя да отвърне, защото в този миг кочияшът доне-
се писмо за мис Бенит; изпращаха го от Недърфийлд и прислужникът
чакал за отговор. Очите на мисис Бенит блеснаха радостно и докато дъ-
щеря й четеше, тя подвикваше нетърпеливо:
– Е, Джейн, кажи – от кого е? За какво е? Какво ти пише той? Хай-
де, Джейн, чети по-бърже и ни кажи; чети по-бърже, миличка!
– От мис Бингли е – отвърна Джейн, а сетне прочете:

„Скъпа приятелко,
Бъдете състрадателна, елате да вечеряте с Луиза и с мен,
иначе ще се смразим до края на живота си, защото целодневният
tête-a-tête между две жени непременно завършва с разпра. Тръг-
нете веднага щом ми получите писмото. Брат ми и нашият госте-
нин ще вечерят с офицерите. Искрено Ваша
Каролайн Бингли“

– С офицерите, значи! – възкликна Лидия. – А леля защо не ни каза
това?
– Няма да вечерят в къщи – въздъхна мисис Бенит. – Жалко!
– Мога ли да отида с каретата? – запита Джейн.
– Не, мила, най-добре да отидеш на кон, защото сигурно ще завали,
и тогава ще останеш да пренощуваш.
– Идеята не е лоша – намеси се Елизабет, – ако сте сигурна, че няма
да я върнат с тяхната карета.
– А, не! Господата ще вземат файтона на мистър Бингли за Мери-
тън; а Хърстови нямат други коне за тяхната карета.
– Предпочитам да отида с каретата.
– Е, не може, миличка, конете ще трябват на баща ти. Ще ви тряб-
ват във фермата, нали, мистър Бенит?
– Трябват ми за там много по-често, отколкото ми ги давате.
– Но ако днеска ги вземете за полето, тогава идеята на майка ми ще
се осъществи – усмихна се Елизабет.
Накрая тя изтръгна от баща си уверение, че конете са заети. Тъй
Джейн се принуди да отиде на кон, а майка й я съпроводи до вратата с
порой радостни уверения, че непременно щяло да вали. Надеждите й се
оправдаха; Джейн не бе изминала и половината път, когато заваля про-
ливно. Сестрите й я окайваха, но майка й беше доволна. Дъждът не спря
до вечерта; Джейн в никакъв случай не би могла да се прибере.
– Каква чудесна идея ми хрумна! – не спираше да възклицава мисис
Бенит, сякаш дъждът бе завалял единствено благодарение на нея. Но чак
до другата сутрин тя бе в неведение за прекрасните последствия от ней-
ното хрумване. Тъкмо привършваха закуската, един прислужник от Не-
дърфийлд донесе следната бележка за Елизабет:

„Мила Лизи,
Тази сутрин се събудих болна – предполагам от това, че вче-
ра се измокрих до кости. Любезните ми приятелки не дават и да
се издума да се прибера, докато не оздравея. Настояват тъй също
да повикат мистър Джонс – затуй не се тревожете, ако научите,
че е идвал да ме прегледа, – макар че в същност само гърлото ми
е възпалено и ме боли глава.
Твоя и пр. и пр.“

– Е, любезна моя. – обади се мистър Бенит, след като Елизабет про-
чете бележката на глас, – ако дъщеря ви легне тежко болна, ако вземе да
умре, утешението ни ще бъде, че всичко е станало, за да се хване мистър
Бингли, и то по ваше нареждане.
– Ха! Щяла да умре, как не! Никой не е умрял от настинка. Те ще се
погрижат за нея. Докато стои там, всичко е наред. Мога и да прескоча да
я видя, ако ми дадете каретата.
Елизабет, обзета от тревога, бе решила да отиде при сестра си, въп-
реки че каретата не беше свободна; а тъй като не умееше да язди, оста-
ваше й да тръгне пешком. Каза им какво възнамерява.
– Защо си толкова глупава – викна майка й, – вижте я какво е на-
мислила в това кално време! Докато стигнеш, няма да си за пред хора.
– Ще съм достатъчно прилична за пред Джейн – друго не ми и
трябва.
– Лизи, да разбирам ли това като намек да изпратя за конете?
– Не, не. Приятно ще ми е да се разходя. Не е толкова далече, щом
имаш цел – какво са три мили! За вечеря ще съм в къщи.
– Възхищавам се от твоето милосърдие – заяви Мери, – но всеки
подтик на чувствата трябва да се смирява от разума, а според мен уси-
лието всякога трябва да е съответно на изискването.
– Ще те изпратим до Меритън – предложиха Катрин и Лидия.
Елизабет прие и трите момичета тръгнаха заедно.
– Ако вървим по-бързичко – каза Лидия. – може да сварим капитан
Картър, преди да е заминал.
В Меритън се разделиха; двете по-малки се запътиха към дома на
една от офицерските жени, а Елизабет продължи нататък сама, забърза-
но прекосяваше ниви и ливади, прехвърляше огради, прескачаше локви-
те припряно и нетърпеливо и най-сетне стигна до големия дом с обеле-
ни нозе, с мръсни чорапи и с лице, поруменяло от чистия въздух.
Въведоха я в малката трапезария, където бяха всички освен Джейн,
и нейната поява ги изненада. Че бе изминала пешком цели три мили в
ранната утрин, в такова кално време, и то съвсем сама – това се стори
просто невероятно на мисис Хърст и на мис Бингли; Елизабет усети, че
е извикала презрението им. Иначе я приеха любезно; а от страна на брат
им получи нещо по-сърдечно от любезност – той я посрещна добросър-
дечно и радостно. Мистър Дарси почти не продума, а мистър Хърст
изобщо не заговори. Мистър Дарси бе обзет от вътрешно раздвоение –
чувството на възхита от прелестта, която разходката беше придала на
лицето й се затъмняваше от въпроса оправдаваше ли причината този дъ-
лъг и самотен преход. А пък мистър Хърст беше отдаден изцяло на сво-
ята закуска.
Вестите за състоянието на сестра й не бяха много обнадеждаващи.
Мис Бенит прекарала нощта лошо, била трескава и трябвало да лежи.
Елизабет се зарадва, като й предложиха веднага да я заведат горе; а
Джейн, която единствено страхът да не ги разтревожи и да не ги обезпо-
кои бе възпрял да им пише как жадува за подобно посещение, искрено й
се зарадва. Но й беше зле, не й се говореше и затова, щом мис Бингли ги
остави, едва намери сили да изкаже благодарност за вниманието, с кое-
то домакините са се грижили за нея. Елизабет мълчаливо се зае да я
обслужва.
Сестрите отидоха при тях след закуска; а като видя с каква обич и
загриженост се отнасят към Джейн, Елизабет и тя започна да ги харесва.
Аптекарят дойде, прегледа болната и заключи, както се и очакваше, че
има силна простуда и трябва да се лекува сериозно; посъветва я да оста-
не в леглото и предписа лекарства. Джейн последва съвета му с благо-
дарност, защото треската се засили заедно с главоболието. Елизабет не
мръдна от стаята, а и другите дами стояха там през повечето време: за-
щото след като мъжете не бяха у дома, те в същност нямаха какво да
правят.
Когато часовникът отмери три, Елизабет сметна, че е време да си
тръгва, и с неохота им го каза. Мис Бингли й предложи каретата и тя бе
склонна да приеме, но Джейн толкова се разтревожи от съобщението, че
мис Бингли се принуди да замени предложението за каретата с покана
да остане в Недърфийлд. Елизабет прие с благодарност и те изпратиха в
Лонгборн един прислужник, който да извести на близките й, че няма да
се върне, и да й донесе дрехи.

ГЛАВА ОСМА

В пет часа двете дами се оттеглиха, за да се преоблекат, а в шест и
половина поканиха Елизабет за вечеря. На учтивите запитвания, с които
я обсипаха – най-съчувствени, за радост на Елизабет, бяха въпросите на
мистър Бингли, – тя не бе в състояние да даде много обнадеждаващ от-
говор. Джейн наистина не беше по-добре. Сестрите, като чуха това, пов-
ториха на два-три пъти колко били угрижени, колко било отвратително
да страдаш от силна простуда и как самите те мразели да бъдат болни; а
сетне изобщо забравиха болната: и това тяхно безразличие спрямо
Джейн, когато тя самата не беше сред тях, позволи на Елизабет да въз-
върне с радост предишната си неприязън.
В същност брат им бе единственият от групата, към когото тя се от-
насяше благодушно. Тревогата му за Джейн бе очевидна, отношението
му към нея самата – много мило, и това я спря да се чувствува такава
натрапница, за каквато според нея я смятаха останалите. Защото те едва
я забелязваха. Мис Бингли бе всецяло вдадена в мистър Дарси, сестра й
– също; що се отнася до мистър Хърст, съсед по маса на Елизабет, той
бе човек отпуснат, живееше единствено за да яде, да пие и да играе на
карти, а след като узна, че пред задушеното месо тя предпочита по-
простата храна, направо я забрави.
Вечерята свърши н Елизабет веднага се качи при Джейн, а мис Бин-
гли започна да я одумва още щом излезе. Заяви, че не знаела да се дър-
жи, била едновременно и горда, и нахална; да разговаря, изобщо не уме-
ела, нямала стил, нито изискан вкус, а пък била и грозна. Мисис Хърст
мислеше същото и додаде:
– В същност единственото й достойнство е това, че издържа на дъ-
лъг път. Няма да я забравя как се появи сутринта. Приличаше на същин-
ска дивачка.
– Точно така, Луиза. Едвам се овладях. Каква глупост, да дойде чак
дотук! И то за какво е хукнала през полето? Защото сестра й била нас-
тинала. Видя ли й косата – разрошена, развята!
– Да, да, ами фустата, нали й видя фустата, две педи в кал; а пък на-
метката, с която уж се мъчеше да се прикрие, беше много по-къса.
– Описанието ти може и да е вярно, Луиза – обади се Бингли, – но
аз нищо не забелязах. Според мен мис Елизабет Бенит изглеждаше ве-
ликолепно, когато влезе тука тази сутрин. А мръсната й фуста не съм я
и видял.
– Ха, мистър Дарси, не е възможно да не сте я видели – язвително
отвърна мис Бингли – и съм почти уверена, че не бихте желали да види-
те собствената си сестра в такъв жалък вид.
– Естествено.
– Да извърви три, четири, пет, а и повече мили, до глезените в кал,
и то сама, съвсем сама! Защо го прави? Според мен това само говори за
някаква отвратителна, надута независимост, за някакво провинциално
незачитане на добрия тон.
– То говори за сестринска обич и това ми се харесва – заявява
Бингли.
– Опасявам се, мистър Дарси – каза мис Бингли с висок шепот, – че
това приключение е попарило възторга ви от хубавите й очи.
– Напротив – отвърна той, – видяха ми се още по-лъчезарни от чис-
тия въздух.
След тези думи се възцари кратко мълчание, а после мисис Хърст
поде:
– Ценя високо Джейн Бенит, тя е очарователна и от сърце й поже-
лавам да си намери богат съпруг. Но с такъв баща и с такава майка, а и с
нейните прости роднини, мисля си, че това няма да стане.
– Струва ми се, че от теб чух за чичо й, който бил адвокат в Мери-
тън, нали?
– Да, а другият им чичо пък живеел някъде в лондонския Чийпсайд,
в този бедняшки квартал!
– Това е знаменито – възкликна сестра й и двете се заляха в бурен
смях.
– Целият Чийпсайд да бе населен само от техни чичовци – възклик-
на Бингли, – пак щях да я харесвам.
– Но това много ще им попречи да се омъжат за богати и знатни
мъже – възрази Дарси.
Бингли не отвърна; ала сестрите му подкрепиха Дарси и подхвър-
лиха още няколко злобни шеги за сметка на простите сродници на мила-
та им другарка.
Като се навечеряха, състраданието им се възвърна, двете се качиха
в стаята й и останаха при нея, докато ги извикаха за кафето. Джейн бе
все тъй зле и Елизабет не искаше да чуе да я оставя сама, но когато се
стъмни и болната заспа, сметна, че ще е по-скоро прилично, отколкото
приятно, да се присъедини към другите долу. Когато влезе в салона, за-
вари ги да играят на карти и бе поканена да се присъедини; но като
сметна, че играят с висок залог, тя отказа под предлог, че скоро ще се
върне при сестра си, и обясни, че докато е при тях, ще попрочете някоя
книга. Мистър Хърст я погледна учудено.
– Нима предпочитате книгите пред картите? – възкликна той. – За
пръв път чувам подобно нещо!
– Мис Елайза Бенит презира картите – обади се мис Бингли. – Тя е
всецяло отдадена на книгите и не намира радост в нищо друго.
– Не съм заслужила нито похвалата, нито пък укора – възрази Ели-
забет, – не съм всецяло отдадена на книгите и намирам радост в много
други неща.
– Да се грижите за сестра си, за вас е радост, зная – усмихна се Бин-
гли, – и радостта ви ще се увеличи, защото тя скоро ще се оправи.
Елизабет сърдечно му поблагодари и пристъпи към една масичка,
където съзря няколко книги. Той веднага й предложи да донесе още; ця-
лата си библиотека.
– Съжалявам, че нямам повече, за да ви услужа и да се похваля. Аз
съм човек неук и дори малкото, които имам, и те са ми много.
Елизабет го увери, че й стига онова, което е в стаята.
– Чудно, че баща ми е оставил такава оскъдна книжна сбирка. А
каква прекрасна библиотека е вашата в Пембърли, мистър Дарси – обър-
на се към него мис Бингли.
– И такава би трябвало да е – отвърна той, – защото са я сбирали не
едно и не две поколения.
– И вие сам сте допринесли много – непрестанно купувате книги.
– Не мога да оправдая занемаряването на една семейна библиотека
в днешно време.
– Занемаряване? Та вие не само не занемарявате, а непрестанно до-
пълвате прелестите на това благородно имение. Чарлс, иска ми се, кога-
то си устроиш собствен дом, поне мъничко да прилича на красивия
Пембърли.
– Дано.
– Съветвам те да купиш земя някъде наблизо и Пембърли да ти е
образецът. В цяла Англия няма по-хубаво графство от Дарбишър.
– Приемам, готов съм да купя самия Пембърли, стига Дарси да го
продаде.
– Говоря ти за избор, Чарлс.
– Да ти призная, Каролайн, вижда ми се по-възможно да се сдобия с
Пембърли, отколкото да го наподобя.
Вниманието на Елизабет бе тъй силно привлечено от разговорите,
че й бе невъзможно да чете съсредоточено; накрая остави книгата, приб-
лижи масата за карти и седна между мистър Бингли и по-голямата му
сестра да наблюдава играта.
– Пораснала ли е мис Дарси от пролетта насам? – запита мис Бинг-
ли. – Дали ще ме настигне на височина?
– Вероятно. Вече е колкото мис Бенит, ако не и по-висока.
– Копнея да я видя! Не съм срещала по-очарователна личност. Та-
кова самообладание, такива маниери! А колко е културна пък за въз-
растта си! Каква чудесна пианистка е!
– Винаги съм се чудил откъде всички млади дами намират търпе-
ние да се усъвършенствуват в тези изкуства – усмихна се Бингли.
– Всички ли? Какво искаш да кажеш, Чарлс?
– Да, според мен всички до една. Всички рисуват картини, броди-
рат паравани и плетат кесии. Не познавам момиче, което да не владее и
трите изкуства, а заговорят ли ми за някоя непозната девойка, първото,
което научавам, е колко била усъвършенствувана.
– В това, което казваш за тези обикновени „изкуства“, има много
истина – съгласи се Дарси. – Думата „съвършена“ се приписва на не ед-
на млада жена, и то само защото умеела да изплете кесия или да избро-
дира параван. Но не съм съгласен, че това се отнася за всички млади да-
ми изобщо. Самият аз смятам, че сред моите познати едва пет-шест са
всестранно културни.
– И аз така мисля – откликна мис Бингли.
– В такъв случай – обади се Елизабет – вашето изискване за култур-
на жена е много високо.
– Да, в това понятие аз включвам наистина много.
– О, да! Разбира се – възкликна мис Бингли, – искам, дочух самият
този господин да споменава представа за образованост, само те заслужа-
ват да се нарекат истински културни. Една жена би трябвало да има ши-
рока музикална култура, да умее да пее, да рисува, да танцува, да владее
модерни езици и чак тогава да се нарече така; тя трябва да има освен то-
ва изискани обноски, хубава походка, приятен глас, да умее да разгова-
ря и да се изразява – иначе няма да заслужава подобно определение.
– Да, трябва да умее всичко това, а към него непрестанно да приба-
вя нещо още по-съществено – да доразвива ума си със сериозно четиво
– допълни Дарси.
– Сега вече не се учудвам, че познавате едва пет-шест културни да-
ми – каза Елизабет. – Дори съм удивена, че изобщо познавате подобна
жена.
– Нима сте тъй безмилостна към собствения си пол, та да смятате
всичко това почти за невъзможно?
– Никога не съм срещала такава жена. Не съм срещала подобни
способности, вкус, усърдие и изящество, каквито описвате – събрани в
едно.
И мисис Хърст, и мис Бингли се възмутиха от нейното неверие и
заявиха, че те пък познавали много жени, носителки на описаните дос-
тойнства и добродетели, но мистър Хърст ги пресече ядосан от прекъс-
ването на играта. И понеже с това разговорът приключи, Елизабет след
малко се прибра.
– Елайза Бенит е от ония млади дами, кои търсят да се самоизтък-
нат пред мъжете, охулвайки жените, и най-често успяват – извика мис
Бингли, щом тя излезе. – Но според мен това е долнопробно, жалко
хитруване!
– Така е – съгласи се Дарси, защото забележката беше насочена към
него, – има нещо жалко във всяко хитруване, с което жената понякога
благоволява да си послужи, за да подмами мъжа. Всичко, което прилича
на лукавство, е отвратително.
Мис Бингли не остана докрай задоволена от отговора му и млъкна.
Елизабет отново слезе при тях само за да ги уведоми, че сестра й е
още по-зле и че тя трябва да остане край нея. Бингли настоя веднага да
повикат мистър Джонс; но сестрите му, убедени, че всички провинциал-
ни лекари са безпомощни, предложиха да се доведе незабавно някой ви-
ден лондонски специалист. Елизабет не даде и да се издума; ала бе
склонна да приеме съвета на брат им, и накрая решиха, че ако сестра й
не се е подобрила, ще извикат доктор Джонс рано на другата сутрин.
Бингли бе много разтревожен; сестрите му заявиха, че били отчаяни. Но
успяха да разпръснат отчаянието с дуети след вечерята, а той намери
единствена утеха за чувствата си, като даде нареждане на икономката да
бъде всецяло в услуга на болната дама и нейната сестра.

ГЛАВА ДЕВЕТА

Елизабет прекара почти цялата нощ в стаята на сестра си и на за-
ранта с радост даде благоприятни отговори на двете запитвания – пър-
вото от мистър Бингли, който рано-рано изпрати една от прислужнички-
те; а малко по-късно и на второто, от двете превзети госпожици, които
обслужваха неговите сестри. Но въпреки подобрението Елизабет помо-
ли някой да занесе в Лонгборн писмо, в което настояваше майка й да
дойде да види Джейн и сама да прецени състоянието й. Писмото бе изп-
ратено веднага и съдържанието му – също тъй бързо приведено в изпъл-
нение. Мисис Бенит, придружена от двете си най-малки дъщери, се поя-
ви в Недърфийлд рано преди обед.
Ако бе намерила Джейн в тежко състояние, мисис Бенит сигурно
щеше да се разтревожи; но като видя, че болестта не е опасна, сметна,
че ще е по-добре Джейн да не оздравява скоро, защото иначе трябваше
да напусне Недърфийлд. Затова не пожела и да изслуша дъщеря си, коя-
то настояваше да се прибере у дома; а и аптекарят, появил се по същото
време, го сметна за неразумно. След като постояха малко с Джейн, влезе
мис Бингли и ги покани – майката и трите дъщери, да слязат в малката
трапезария. Там Бингли ги приветствува и изрази надежда, че мисис Бе-
нит не е намерила дъщеря си по-зле, отколкото е очаквала.
– А, не е вярно, сър – отвърна му тя. – Смятам, че е твърде болна, за
да бъде преместена у дома. Мистър Джонс казва, че не бива и да се мис-
ли за това. Налага се още известно време да злоупотребим с гостопри-
емството ви.
– Как тъй да я премествате! – възкликна Бингли. – И дума да не ста-
ва. Уверен съм, че и сестра ми няма да позволи.
– Бъдете уверена, госпожо – с хладна учтивост отвърна мис Бингли,
– че докато е при нас, за мис Бенит ще се полагат всички необходими
грижи.
Мисис Бенит изрази своята увереност с порой от думи.
– Ако не бяхте вие, добрите й приятели, не знам какво щеше да ста-
не с нея – додаде тя, – понеже наистина е много болна и много страда,
но си мълчи, защото открай време е такава – най-милото същество на
света. Често повтарям на другите си дъщери, че те до нея са нищо. Как-
ва ви е хубава тази стая, мистър Бингли, и колко прекрасна ви е гледка-
та към чакълената алея. Няма друго имение в цялата околност като
вашия Недърфийлд. Надявам се, не смятате да го напускате набързо
въпреки краткосрочния договор.
– Каквото и да правя, все набързо го правя – отвърна той, – затова
реша ли да се махам от Недърфийлд, ще го напусна начаса. Но засега
поне се установявам тука.
– Точно такъв си ви представях – каза Елизабет.
– Нима вече сте прозрели какъв съм? – възкликна той и се извърна
към нея.
– О, да! Познавам ви отлично.
– Бих желал да го приема като комплимент; но в същност тъжно е,
че тъй лесно се разкривам.
– Зависи. Това не означава, че един скрит, сложен характер е пове-
че или по-малко достоен за уважение от вашия.
– Лизи – провикна се майка й, – не забравяй къде се намираш и не
започвай да плещиш несдържано, както си свикнала у дома.
– Не съм и подозирал – прекъсна я. Бингли, – че обичате да разгада-
вате човешките характери. Трябва да е забавно занимание.
– Да, но най-забавни са хората със сложен характер. Те имат поне
това предимство.
– Но тук, в провинцията – намеси се Дарси, – едва ли има повече от
неколцина, достойни за подобно изследване. В тия селски общини човек
се движи в много тесен и непроменлив кръг.
– Хората обаче се променят толкова много, че постоянно откриваш
у тях по нещо ново.
– Да, да, така е! – Мисис Бенит се почувствува оскърбена от начи-
на, по който той се изказа за селските общини. – Аз пък ви уверявам, че
колкото до това, по нищо не се различаваме от Лондон.
Настъпи неловко мълчание; Дарси втренчи поглед в нея, сетне се
извърна, без да отговори. А мисис Бенит, решила, че го е сразила напъл-
но, продължи тържествуващо:
– Аз, правата да си кажа, не намирам, че Лондон е кой знае колко
повече от провинцията, като махнем пазара и развлеченията. Провинци-
ята е много, много по-приятна, не е ли тъй, мистър Бингли?
– Когато съм в провинцията – отвърна й той, – не ми се иска да
мръдна оттук; отида ли в града – пак същото. Всяко място има своите
предимства и аз умея да се чувствувам щастлив и тук, и там.
– Е, да – защото сте уравновесен човек. А този господин – тя хвър-
ли поглед към Дарси, – той смята, че провинцията е загубено място.
– Ах, мамо, ти не можа да разбереш – намеси се Елизабет,
засрамена заради майка си. – Ти не разбра мистър Дарси. Той искаше да
каже само, че тук, в провинцията, човек не може да срещне такова мно-
гообразие от хора, както в Лондон, което, трябва да признаеш, е точно
така.
– Разбира се, миличка, никой не е твърдял обратното; но не е вярно,
че не се срещаме с много хора в нашата община, защото според мен тя е
от най-големите. Аз пък казвам, че ние ходим на вечеря у двайсет и че-
тири семейства.
Само съчувствието към Елизабет възпря Бингли да не се разсмее.
Сестра му беше по-несдържана и погледна Дарси с многозначителна ус-
мивка. Елизабет, за да промени разговора, запита майка си дали Шарлот
Лукас е ходила в Лонгборн откакто тя, Елизабет, е напуснала дома.
– Да, вчера дойде с баща си. Какъв приятен човек е сър Лукас, мис-
тър Бингли, не намирате ли? Колко е изискан! Какъв е вежлив и благ! За
всекиго намира добра дума. Ето на, това разбирам аз добро възпитание;
а някои персони, дето се мислят за много важни и не отварят уста, да
имат да вземат!
– Шарлот с вас ли вечеря?
– Не, бързаше да се прибере. Сигурно са я чакали да приготви ба-
ничките с месо. Аз лично, мистър Бингли, винаги държа прислуга, която
сама си върши работата; моите дъщери са възпитавани другояче. Но
всеки знае него си, а Лукасовите са добри момичета, повярвайте. Жалко
само, че не са хубави. Не че смятам Шарлот за много грозна – все пак
нали ни е близка.
– Изглежда ми много приятна млада дама – каза Бингли.
– О, божичко, да; но ще признаете, че е много грозна. Самата лейди
Лукас неведнъж ми го е казвала и ми е завиждала за хубостта на Джейн.
Не че обичам да се хваля със собствените си деца, но наистина моята
Джейн – рядко се среща по-хубаво момиче. Това всички го признават.
Не го казвам от пристрастност. Беше само петнайсетгодишна, когато
един джентълмен – познат на брат ми Гарднър, в Лондон – тъй лапна по
нея, че според снаха ми щял да й поиска ръката още веднага. Но не я по-
иска. Трябва да му се е видяла дете. Обаче и посвети няколко стихотво-
рения, написани вдъхновено.
– И с това чувството му се изчерпа – нервно я прекъсна Елизабет. –
Мнозина се изтощават по този начин. Питам се, кой ли пръв е открил,
че поезията е великолепно средство за пропъждане на любовта?
– А пък аз винаги съм смятал, че поезията е храна за любовта* –
подхвърли Дарси.
[*Перифраза на стиха „Щом музиката е храна за любовта…“, Шекспир, „Дванайста
нощ“. – Б. пр.]
– Може би – за преданата, непоклатима, здрава любов. За онова, ко-
ето е крепко, всичко е хранително. Ала един хубав сонет мигновено по-
парва всяко хилаво, крехко увлечение.
Дарси само се усмихна; и в настъпилото мълчание Елизабет изпита
ужас, че майка и отново може да се злепостави. Щеше й се да подхване
разговор, но не се сещаше какво да каже; тогава мисис Бенит наруши
тишината – повторно изрази благодарност към мистър Бингли за милите
му грижи към Джейн, извини му се, че го е обезпокоила и с присъствие-
то на Лизи. Мистър Бингли отвърна много учтиво, принуди и сестра си
да прояви учтивост и да отговори с необходимите за случая слова. Тя
изигра ролята си твърде безстрастно, но мисис Бенит остана доволна и
скоро след това помоли да повикат каретата й. При този знак най-малка-
та й дъщеря се изстъпи напред. През цялото време двете момичета бяха
увлечени в тих разговор и накрая бяха решили най-малката да припом-
ни на мистър Бингли обещанието, дадено от него още при пристигането
му тук – да устрои бал в Недърфийлд.
Лидия беше напета, добре развита петнайсетгодишна девойка, с ху-
баво лице и весело изражение; бе любимката на майка си и благодаре-
ние на нея беше се появила в обществото по-рано от обичайното. Прите-
жаваше неукротима жизненост и вродено добро самочувствие, което
вниманието от страна на офицерите – привлечени към нея от богатите
вечери на чичо й и личното й обаяние – бе превърнало в самоувереност.
Затова й се струваше редно да заприказва мистър Бингли за бала и нап-
раво да му припомни за даденото обещание; накрая заяви, че не го ли
изпълнел, щял да се посрами. Отговорът на това неочаквано нападение
зарадва майка й.
– Повярвайте, готов съм да сдържа дадената дума; и щом сестра ви
оздравее, вие самата ще определите деня на бала. Нали не бихте искали
да се увеселявате, докато тя е болна?
Лидия заяви, че е доволна. О, да, по-добре било да изчакат, докато
Джейн се оправи, а в туй време сигурно и капитан Картър щял да се
върне в Меритън.
– А после, след вашия бал – додаде тя, – ще ги накарам и те да уст-
роят бал. Ще кажа на полковник Форстър, че ще се посрами, ако откаже.
След това мисис Бенит и дъщерите й си тръгнаха, а Елизабет ведна-
га се качи при Джейн, като остави двете дами и мистър Дарси да
обсъждат държането на близките й, а и нейното собствено; но и най-ост-
роумните забележки на мис Бингли за хубавите очи не склониха мистър
Дарси да се присъедини в присмеха над Елизабет.

ГЛАВА ДЕСЕТА

Денят премина почти както предишния. Мисис Хърст и мис Бингли
посветиха няколко часа от сутринта на болната, която се поправяше, ма-
кар и бавно; а в късния следобед Елизабет слезе при тях в салона. Но
масата за карти тази вечер остана в ъгъла. Мистър Дарси пишеше пис-
мо, а мис Бингли, седнала наблизо, го наблюдаваше усърдно и непрес-
танно го отвличаше с молби да поздрави сестра си. Мистър Хърст и
мистър Бингли играеха пикет, мисис Хърст следеше играта.
Елизабет бродираше и се забавляваше с диалога между Дарси и не-
говата събеседница. От неспирните похвали на дамата – ту за краснопи-
са, ту за равните редове, ту за дължината на писмото, – без да се смуща-
ва от начина, по който се приемаха ласкателствата й, се получаваше
особен разговор, който затвърдяваше напълно представата й за двамата
събеседници.
– Колко ли ще се зарадва мис Дарси, като получи това писмо!
Той не отвърна.
– Пишете с необичайна бързина.
– Грешите. Аз пиша твърде бавно.
– Представям си колко много писма сте принуден да пишете на го-
дина! А също и делови! За мен това би било ужасно досадно!
– В такъв случай, слава богу, че на мен, а не на вас се е паднала та-
зи тежка орис.
– Моля, кажете на сестра си, че копнея, да я видя.
– Веднъж вече й го написах по ваша молба.
– Имам чувството, че перото ви не е хубаво. Дайте да го подостря.
Много умея да подострям пера.
– Благодаря, предпочитам сам да си ги остря.
– Как успявате да пишете толкова равно?
Той замълча.
– Пишете на сестра си, че с радост научавам за напредъка й в арфа-
та и, моля ви, съобщете и, че съм в истински възторг от великолепната й
скица за картина – намирам я далеч по-прелестна от скицата на мис
Грантли.
– Позволявате ли ми да предам тези ваши възторзи в следващото
писмо? Тук не ми остана място да ги опиша съответно.
– О! Не се безпокойте. Нали ще я видя през януари. Кажете, мистър
Дарси, винаги ли й пишете такива дълги интересни писма?
– Обикновено ги пиша дълги; а дали са интересни, това не аз бих
могъл да преценя.
– Смятам, че оня, който може да пише дълги писма с такава лекота,
умее и да пише интересно.
– С това не правиш комплимент на Дарси, Каролайн – усмихна се
брат й, – защото той не пише с лекота. Прекалено много се рови за най-
точната дума. Така ли е, Дарси?
– Аз пиша по различен начин от тебе.
– Ах! – възкликна мис Бингли. – Чарлс пише ужасно небрежно. Ду-
мите му най-често са изписани едва до половина, а пък останалото е ця-
лото оплескано с мастило.
– Мислите ми текат с такава скорост, че просто не ми стига време
да ги изразявам – затова и писмата ми често не разкриват ни една моя
мисъл на адресанта.
– Тази ваша скромност, мистър Бингли, сразява всеки укор – подх-
върли Елизабет.
– Няма нищо по-измамно от привидната скромност – заяви Дарси. –
Зад нея обикновено се крие незачитане на чуждото мнение, а понякога –
самохвалство.
– А как би назовал тези мои смирени слова?
– Скрито самохвалство – защото ти в същност се гордееш с неско-
посаното си писане, отдаваш го единствено на бързата си мисъл и неб-
режния краснопис, нещо, което, ако не за похвално, смяташ поне за ин-
тересно. Човек, който върши всичко с голяма лекота, тъй се възхищава
от тази си способност, че дори не се и замисля доколко стореното е не-
съвършено. Сутринта, когато заяви на мисис Бенит, че решиш ли да на-
пуснеш Недърфийлд, ще го сториш в пет минути, изрече го като панеги-
рик, като комплимент към самия себе си; но мога ли да зная какво чак
толкова възхитително има в подобна привързаност, която те кара да
изоставиш важни недовършени дела и не е от полза нито за тебе, нито за
който да било друг?
– А, стига – изохка Бингли, – това е вече прекалено – да ти припом-
нят вечер глупостите, които си изприказвал сутринта. И въпреки това,
кълна се, аз вярвах в думите си и вярвам в казаното и сега. Та, както
виждаш, не заемам поза на човек, който действува необмислено и при-
бързано само за да се хареса на дамите.
– Че си вярваш, не се и съмнявам; но никак не съм убеден, че ще за-
минеш с такава бързина. Постъпката ти ще зависи от случая точно
толкова, колкото действията на всеки друг; ако, да предположим, когато
вече си възседнал коня, някой приятел ти се примоли: „Бингли, я хайде
остани още няколко дни“, ти вероятно ще останеш, най-вероятно е да не
тръгнеш – и след още две думи ще си готов да стоиш и цял месец.
– С това сега само доказахте, че мистър Бингли не се съобразява
със собствените си желания – намеси се Елизабет. – Сега го похвалихте
много повече, отколкото успя да се похвали сам.
– Безкрайно съм ви благодарен, гдето превърнахте думите на моя
приятел в комплимент за добродушния ми нрав – усмихна й се Бингли.
– За жалост изтълкувахте ги погрешно; той би си съставил далеч по-
добро мнение за мен, ако рязко откажех и препуснех коня в галоп.
– Нима твърдоглавието да тръгнете на всяка цена ще смили мистър
Дарси да опрости прибързаното ви решение?
– Да си призная, и аз не знам – Дарси сам да си каже.
– Карате ме да отговарям за мнения, които вие ми вменявате; неща,
които никога не съм изричал. Добре, да предположим, че обстоятелства-
та са такива, каквито ги представяте – не забравяйте, мис Бенит, прияте-
лят, по чието настояване той уж би трябвало да промени решението си и
да остане още малко, само е пожелал това, поискал го е, без да изтъкне
ни един довод в подкрепа на желанието си.
– С две думи, да склониш бързо, отзивчиво, пред молбата на някой
приятел, за вас е по-скоро недостатък, така ли?
– Да склониш, без да си убеден, че трябва да го сториш, не показва
кой знае колко здрав разум у ни един от двамата.
– Вие, мистър Дарси, изглежда, не вярвате много в приятелството и
в другарските чувства. Обичта към молителя често подтиква човека да
изпълни с удоволствие някое желание, без да изисква доводи. Нямам
пред вид случай като този, с който си послужихте за мистър Бингли.
Хайде да почакаме за нещо подходящо и тогава да разискваме постъп-
ката му. Но в обикновените, ежедневни взаимоотношения, когато еди-
ният приятел поиска от другия да промени решението си за някоя дре-
болия, ще си развалите ли мнението за този човек само защото се е съ-
образил с желанието, без да чака да бъде убеждаван?
– Мисля, че преди да продължим, би трябвало да определим по-яс-
но какво значение се отдава на тази молба, както и колко искрено е при-
ятелството между двамата.
– На всяка цена – провикна се Бингли, – нека изясним всички под-
робности, като не забравим да уточним и съответната им височина и
обем; то би могло да се окаже най-същественото в спора, мис Бенит,
много по-важно, отколкото предполагате. Уверявам ви – ако Дарси не
беше много по-висок и по-едър от мен, едва ли щях да се съобразявам с
него. Да си призная, не познавам по-страшно същество от нашия Дарси
– в дадени обстоятелства и при дадена обстановка; и най-вече в собстве-
ния му дом, в късен неделен следобед, когато се чуди какво да прави.
Мистър Дарси се усмихна, ала на Елизабет й се стори, че се е поо-
бидил, и сдържа смеха си. Мис Бингли разгорещено порица несправед-
ливостта към Дарси и упрекна брат си, че говорел празни приказки.
– Прозирам хитростта ти, Бингли – рече приятелят му. – Ти не оби-
чаш споровете и ти се ще да прекратим.
– Май че си прав. Спорът за мен е като бойна схватка. Ако вие с
мис Бенит се спогодите да поотложите, докато изляза, ще съм ви благо-
дарен, а сетне – критикувайте ме, колкото си щете.
– Да изпълня желанието ви, за мен е лесно – отвърна Елизабет, – а
и мистър Дарси трябва да си допише писмото.
Мистър Дарси се вслуша в съвета й и си дописа писмото.
След това помоли мис Бингли и Елизабет за малко музика. Мис
Бингли припряно пристъпи към пианото и както е редно, предложи на
Елизабет да започне първа, но след нейния също тъй учтив и по-искрен
отказ, настани се на стола.
Мисис Хърст пееше, акомпанирана от сестра си, и докато те се за-
бавляваха по този начин, Елизабет, разгръщайки нотните албуми върху
пианото, забеляза мистър Дарси да я гледа почти вторачено. Да е стана-
ла обект на възхищение от страна на един тъй изтъкнат господин, не й
се вярваше; а мисълта, че я наблюдава, понеже му е неприятна, й се сто-
ри още по-неубедителна. Накрая заключи, че е привлякла вниманието
му, защото според представите му за приличие у нея има нещо, далеч
по-непоносимо и отблъскващо, отколкото у всеки друг в салона. Това
предположение не я огорчи.
Беше й достатъчно безразличен, за да не държи на неговото
одобрение.
Като изсвири няколко италиански песни, мис Бингли продължи да
го омайва с една скоклива шотландска мелодия, а мистър Дарси пристъ-
пи към Елизабет:
– Не искате ли, мис Бенит, да се възползувате от случая и да изтан-
цувате с мен един шотландски танц?
Тя се усмихна, но не отвърна. Той повтори въпроса, учуден от мъл-
чанието й.
– А! – възкликна тогава Елизабет. – Чух ви още първия път, но се
поколебах как точно да отговоря. Зная, щеше ви се да приема, за да дос-
тавя удоволствието да се надсмеете над моето безвкусие. На мен пък ми
е забавно да провалям кроежи като вашия и да отнемам на другия насла-
дата от умишлената подигравка. Затова реших да отвърна, че изобщо не
желая да играя шотландски танц – а сега, презирайте ме, ако смеете!
– Повярвайте – не смея!
Елизабет, която очакваше да го раздразни, се удиви от милия му
глас; но тъй като от нея се излъчваше една смесица от плахост и дяволи-
тост, трудно й беше да раздразни когото и да било; а що се отнася до
Дарси, той досега не се бе чувствувал тъй силно очарован от някоя же-
на. Съзнаваше, че ако не бяха нископоставените й сродници, щеше да е
в истинска опасност.
Мис Бингли видя, или по-скоро усети, достатъчно ясно какво става
и бе обхваната от ревност; и желанието милата й приятелка Джейн да
оздравее се засили от нетърпението час по-скоро да се отърве от
Елизабет.
На няколко пъти тя се опита да извика у Дарси неприязън към гос-
тенката, като завърташе разговора към женитбата им и рисуваше карти-
ната на щастието му в този брак.
– Ще ми се да вярвам – каза му тя, докато се разхождаха из гради-
ната на другия ден, – че когато това щастливо събитие се осъществи, ще
внушите на тъщата си да не дърдори глупости; и освен това забранете
на по-малките сестри да тичат подир офицерите. И още, ако смея да за-
чекна един тъй деликатен въпрос, постарайте се да изличите от нрава на
съпругата си онова дребно недостатъче – неприятната смесица от само-
надеяност и нахалство.
– Имате ли и други предложения за безоблачното ми семейно
щастие?
– Ах, да! Накарайте да поставят портретите на чичо ви и леля ви,
Филипсови, в галерията на Пембърли. Сложете ги до прачичо си, съдия-
та. Нали професиите им са същите, само в различни области. Що се от-
нася до Елизабет, не й поръчвайте портрет – според мен няма художник,
който да нарисува тези прекрасни нейни очи!
– Права сте – да се улови изражението им, ще е наистина непосил-
но, ала цветът и формата, както и клепките, изящните й клепки, биха
могли все пак да се предадат.
В този миг от друга пътека се зададоха мисис Хърст и самата
Елизабет.
– Не знаех, че сте тръгнали на разходка – възкликна мис Бингли,
притеснена да не са я чули.
– Много зле се отнесохте с нас – смъмри ги мисис Хърст. – Да се
измъкнете, без да се обадите.
А после мушна ръка под свободния лакът на мистър Дарси и изос-
тави Елизабет да ги следва сама. Пътеката бе едва за трима. Мистър
Дарси, доловил умишлената им грубост, възкликна:
– Тук е тясно за всички ни. Хайде да излезем на широката алея.
Ала Елизабет, която не изпитваше желание да остава с тях, засмяно
отвърна:
– О, не, не, стойте си тука. Толкова ви отива да сте тримата заедно.
Картината ще се развали от четвърти човек. Довиждане.
И побягна развеселено, а докато подтичваше, с удоволствие си мис-
леше, че до ден-два отново ще си бъдат у дома. Защото Джейн бе вече
толкова добре, че смяташе да дойде вечерта при тях в салона.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

След вечерята веднага щом дамите се оттеглиха и оставиха госпо-
дата сами, Елизабет отиде при сестра си и като се увери, че е облечена
топло, слезе с нея в салона; приятелките й я посрещнаха с радостни въз-
клицания; Елизабет не ги бе виждала тъй прелестни, както в този кратък
час, преди кавалерите да се върнат при тях. Темите за разговор бяха не-
изчерпаеми. С най-големи подробности се впускаха да описват как са се
забавлявали, весело разказваха анекдоти и неуморно одумваха познати-
те си.
Но влязоха ли господата, Джейн загуби първенството. Очите на
мис Бингли се заковаха в мистър Дарси и тя намери какво да му каже,
преди още да е направил и две крачки в салона. Той се запъти към мис
Бенит и учтиво й честити оздравяването; мистър Хърст, и той се покло-
ни любезно и заяви, че много се радвал; но от всички най-многословно
и най-сърдечно я приветствува мистър Бингли. Сияеше от радост и вни-
мание. Цял половин час си игра да пали огъня, за да не се простудяла
след като едва била станала от леглото; по негово настояване тя се пре-
мести от другата страна на камината, за да била по-далеч от вратата.
Накрая и той седна наблизо и през цялото време разговаряше единстве-
но с нея. А Елизабет, отделила се с ръкоделието си в отсрещния ъгъл, ги
наблюдаваше с голямо задоволство.
Като изпиха чая, мистър Хърст подкани мис Бингли да поиска ма-
сичката за карти, но напразно. Тя бе чула от самия мистър Дарси, че не
му се играе, а това, че и никой от околните не настоя, сякаш я оправда-
ваше. И мистър Хърст, като нямаше какво друго да прави, изпъна се на
един от диваните и заспа. Дарси се зачете; също и мис Бингли, а мисис
Хърст, увлечена да раздрънква гривните и пръстените си, от време на
време се намесваше в разговора на брат й с мис Бенит.
Мис Бингли уж четеше, но много повече се интересуваше докъде е
стигнал с четенето мистър Дарси; и все го питаше до коя страница е до-
шъл. Ала не успя да го разговори; той отвръщаше едносрично и отново
се зачиташе. Накрая, изтощена от напразните усилия да се увлече в че-
тивото – избрала го бе само защото бе вторият том от книгата на Дарси,
– тя се прозина шумно и каза:
– Колко приятни са такива вечери! Няма развлечение като четене-
то! От всички неща книгата най-трудно омръзва! Когато си създам
собствен дом, ще събера там най-хубавите книги.
Всички мълчаха. Тя пак се прозина, остави книгата и се огледа за
нещо по-интересно; щом чу, че брат й споменава на мис Бенит за бала,
бързо се извърна към него:
– Слушай, Чарлс, ти наистина ли смяташ да даваш бал в Недър-
фийлд? Мисля, че първо би трябвало да се допиташ до нас; според мен
за всички ни това ще бъде не удоволствие, а изтезание!
– Ако се тревожиш за Дарси, той може и да си легне – засмя се брат
й, – а колкото до бала, това е решено; и веднага щом Никълс приготви
достатъчно храна, изпращам поканите.
– Не бих имала нищо против баловете, ако бяха поне мъничко по-
различни – отвърна му тя, – но тукашните са толкова досадни! Колко
по-смислено ще е, ако вместо да танцуват, хората разговарят!
– Може да е по-смислено, мила ми Каролайн, но тогава няма да е
бал.
Мис Бингли замълча; а после стана и тръгна из салона. Фигурата й
беше стройна, походката – напета; обаче Дарси, към когото бе насочено
всичко това, продължаваше да чете задълбочено. Разочарована, тя из-
мисли друго; и каза на Елизабет:
– Хайде, мис Елайза Бенит, разходете се и вие. Ще се раздвижите
след това седене.
Елизабет се изненада, но прие. Любезната покана на мис Бингли
улучи и същинската си цел; мистър Дарси вдигна поглед. И той като
Елизабет се удиви от тази неочаквана любезност и без да иска, затвори
книгата. Веднага бе поканен да се присъедини, но той отказа и обясни,
че съзирал две причини за тяхната разходка; а всяка от причините може-
ла да загуби смисъл, ако тръгнел и той.
„Какво ли иска да каже?“ Мис Бингли изгаряше от любопитство и
запита Елизабет дали го е разбрала.
– Не, не – отвърна Елизабет, – едно обаче знам: желае да ни се над-
смее, затова най-добре ще му отмъстим, ако не питаме.
Ала мис Бингли, понеже не искаше да дразни Дарси, продължи да
настоява.
– Готов съм да обясня – отвърна той веднага. – Избрали сте да пре-
карате вечерта по този начин или защото сте много близки и имате да
споделяте някакви тайни, или пък защото осъзнавате, че движението из-
тъква стройните ви фигури; ако е първото, ще ви попреча; ако е второто,
по-добре ще се наслаждавам оттук, край камината.
– О! Срамота! – викна мис Бингли. – Не съм чувала по-безобразни
думи. Кажете, как да го накажем?
– Стига да искате – усмихна се Елизабет. – Нищо по-лесно от това
да се дразним и да се наказваме един друг. Подиграйте го, присмейте му
се. Толкова сте близки, че сигурно знаете как.
– Истината е, че не зная. Колкото и да го познавам, още не съм го
опознала. Как се раздразва един тъй спокоен и сдържан човек? А, не, не
– няма да ни се удаде. А колкото до присмех, то пък не е възможно, за-
щото няма към кого да го насочим. С това само ще удовлетворим нашия
мистър Дарси!
– Мистър Дарси не бил обект за присмех!? – възкликна Елизабет. –
Какво рядко достойнство; добре, че не познавам и други като него; ина-
че ще е голяма беда. Защото аз пък обичам да се присмивам.
– Мис Бингли ме надценява – каза Дарси. – И най-мъдрият и съвър-
шен човек, в същност – най-мъдрите му и добронамерени постъпки мо-
гат да станат обект на присмех за оня, чиято единствена цел в живота е
да се присмива над другите.
– Прав сте, има такива хора, но аз не съм от тях – отвърна Елизабет.
– За нищо на света не се присмивам на мъдростта и добротата. Ала
признавам – всяка глупост и безсмислица, всяка прищявка и непостоян-
ство ме забавляват и не пропущам случай да им се надсмея. Но вие спо-
ред мен не притежавате ни един такъв недостатък.
– Кой би могъл да се предпази от подобно нещо? Но аз цял живот
полагам усилия да се отърва от онези слабости, които излагат умния чо-
век на присмех.
– Като например суетата и гордостта.
– Да, суетата е голяма слабост. Но гордостта? Умният всякога успя-
ва да смири своята гордост.
Елизабет се извърна да скрие усмивката си.
– Е, след като изследвахте мистър Дарси, какво установихте? – за-
пита мис Бингли.
– Вече съм убедена, че мистър Дарси не притежава ни един недос-
татък. А и сам той открито го признава.
– О, не – възмути се Дарси, – не съм казал такова нещо. Пълен съм
с недостатъци, но те не са, надявам се, от областта на интелекта. За нра-
ва си не гарантирам. Не е достатъчно податлив, поне в общоприетия,
смисъл. Не забравям много лесно безразсъдствата и пороците на хората,
нито бързо прощавам нанесената ми обида. Трудно ми е да се разнежа
при всяко изкушение. Характерът си бих определил като обидчив. Ос-
вен това загубя ли веднъж доброто мнение за някого, загубвам го
завинаги.
– А, това вече е голям недостатък! – възкликна Елизабет. – Непрек-
лонната обидчивост е лошо качество. Но иначе добре сте го избрали.
Трудно е да се присмиваш на това. Оставям ви на мира!
– Според мен у всекиго се крие склонност към някакво зло, таи се
някакво природно несъвършенство, което и най-високото образование
не би могло да заличи.
– Значи, вашата склонност е да мразите всички околни.
– А пък вашата – усмихна й се той – е умишлено да разбирате хора-
та криво.
– Хайде да послушаме малко музика – прекъсна ги мис Бингли,
отегчена от този разговор, в който не участвуваше. – Луиза, не се сър-
диш, че ще разбудя мистър Хърст, нали?
Сестра й склони, вдигнаха капака на пианото, а Дарси, като пораз-
мисли, реши, че тъй е най-добре. Започваше да осъзнава, че е опасно да
се сближава толкова с Елизабет.

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Сестрите се бяха разбрали и на другата сутрин Елизабет писа на
майка си още същия ден да изпрати каретата, за да се приберат. Но ми-
сис Бенит, решила, че дъщерите й трябва да останат в Недърфийлд до
следващия вторник, с което престоят на Джейн се закръгляше на една
седмица, не бе склонна да ги приеме. Затова – поне за Елизабет, нетър-
пелива да се върне у дома – отговорът прозвуча неприятно. Мисис Бе-
нит не можела да изпрати каретата преди вторник; в после пие бе доба-
вила, че ако мистър Бингли и сестрите му ги поканят да постоят, тя ня-
мала нищо против. Но Елизабет бе решила да не остава, а и не вярваше
домакините да ги задържат; от друга страна, понеже се опасяваше да не
сметнат, че се застояват ненужно, накара Джейн да поиска каретата на
мистър Бингли – решиха да му съобщят за намерението си и да си тръг-
нат от Недърфийлд още същата сутрин.
Вестта предизвика бурен изблик на загриженост; увещаваха ги да
постоят поне до другия ден, за да можела Джейн да укрепне; накрая те
склониха да останат до другата утрин. Но след туй мис Бингли съжали
за настойчивостта си, защото ревността и силната неприязън към едната
сестра надделяха над приятелските й чувства към другата.
Господарят на дома беше искрено натъжен – да тръгват толкова
скоро! Опита се да убеди Джейн, че било опасно за нея – още не била
оздравяла; но знаеше ли, че е права, Джейн биваше непоколебима.
Мистър Дарси се зарадва на известието – Елизабет бе останала в
Недърфийлд прекалено дълго. Тя го привличаше повече, отколкото би
желал, освен туй мис Бингли се държеше с нея студено, а с него – много
язвително. И той взе разумното решение вече с нищо да не показва, че я
харесва, да не й дава никакъв знак, с който да затвърди у нея увереност-
та, че му е мила; ако вече бе заподозряла увлечението му, от поведение-
то му през този последен ден щеше да зависи дали ще подхрани, или ще
разруши това нейно подозрение. Верен на намеренията си, през целия
съботен ден размени с нея едва десетина думи и макар около половин
час да останаха насаме, не вдигна глава от книгата, не я погледна.
В неделята след утринната литургия настъпи тъй дълго чаканата
почти от всички раздяла. Мис Бингли изведнъж стана мила с Елизабет, а
обичта й към Джейн надмина всякакви граници; на прощаване, след ка-
то увери Джейн, че ще се радва да се срещат, все едно дали в Лонгборн
или в Недърфийлд, и като я прегърна нежно, стигна дотам да подаде ръ-
ка и на Елизабет. Елизабет се сбогува с всички в най-весело настроение.
Майка им ги посрещна хладно. Изненадана от завръщането им, тя
заяви, че с това навярно са създали на домакините ненужни притесне-
ния, и реши, че Джейн сигурно пак се е простудила. Баща им обаче, без
да го изразява външно, истински им се зарадва; почувствувал беше от-
съствието им. Вечерните разговори, в които участвуваха всички, бяха
скучни и глупави без Джейн и Елизабет.
Мери както винаги живееше задълбочена в изучаването на музика-
та и на човешката природа; изсвири им някои нови музикални вариации
и ги насили да изслушат новите й житейски наблюдения, все тъй банал-
ни и досадни като предишните. Катрин и Лидия им съобщиха съвсем
различни новини. Много се беше случило и много беше изречено в пол-
ка от миналия вторник насам; неколцина от офицерите вечеряли в дома
на чичо им, един редник бил бичуван и вече се знаело, че полковник
Форстър ще се жени.

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

На другата сутрин по време на закуска мистър Бенит каза на съпру-
гата си:
– Надявам се, скъпа, че сте поръчали хубава вечеря, защото имам
основания да очаквам още някого край семейната трапеза.
– За кого ми говорите, скъпи? Аз никого не чакам – освен ако Шар-
лот Лукас реши да намине, а моите ястия са й винаги вкусни. Хубавата
храна у тях е рядкост.
– Личността, която имам пред вид, е мъж, и то непознат.
В очите на мисис Бенит проблеснаха искрици.
– Мъж, и то непознат? Това ще е мистър Бингли. Ах, Джейн – и да
не каже нито дума, хитруша такава! О, много ще се радвам да се видим
с мистър Бингли. Но чакайте… Боже мой! Каква беда! Днес никъде ня-
маше риба. Лидия, любов моя, удари звънчето. Трябва да поприказвам с
Хил начаса.
– Не е мистър Бингли – спря я съпругът й, – става дума за човек,
когото не познавам.
Всички останаха изненадани; и той изживя удоволствието да бъде
засипан с въпроси едновременно от жена си и от петте си дъщери.
Изчака известно време, за да се наслади на любопитството, след ко-
ето им разправи следното:
– Преди около месец получих ето това писмо, но отговора изпратих
едва преди две седмици, защото сметнах, че случаят е щекотлив и тряб-
ва да се пообмисли. Писмото е от моя братовчед мистър Колинс, който
след смъртта ми ще има правото да ви изхвърли от този дом, когато
пожелае.
– О, скъпи – извика съпругата му, – не мога да ви слушам. Не ми
говорете за този омразен човек. Ужасно е, че цялото наследствено иму-
щество ще се отнеме от собствените ви деца; да бях на ваше място, от-
давна да съм направила нещо по този въпрос.
Джейн и Елизабет се опитаха да й разяснят смисъла на завещание
по реда на унаследяването, И преди бяха опитвали, и то неведнъж, но
това бе тема, по която мисис Бенит не бе в състояние да разсъждава
хладнокръвно; сега пак продължи да брътви разярено срещу жестокост-
та да се отдаде цяло едно имущество, и то на семейство с пет дъщери,
на някакъв човек, напълно чужд и непознат.
– Зная, несправедливо е и нищо не оневинява мистър Колинс, че
наследява Лонгборн. Но ако ме оставите да прочета писмото, начинът,
по който се изразява, може да ви поуспокои.
– А, не, не, не, в никакъв случай; какво нахалство, да седне да ви
пише, какво лицемерие! Ненавиждам неискрени доброжелатели. Пред-
почитам да се кара с вас, както се караше баща му.
– По всичко личи, че има синовни угризения – сега ще чуете.

Хънсфорд край Уестръм, Кент 15 октомври

Уважаеми господине,
Враждата, която съществуваше между Вас и моя покоен
многоуважаван баща, винаги ме е смущавала дълбоко и откакто
преживях нещастието да го загубя, непрестанно мисля как да за-
лича този разрив; известно време ме въздържаше собственото ми
колебание, защото си казвах, че ще е светотатство с паметта му
да се сдобря с човека, с когото той самият бе в разногласия.

– Ето, чухте ли, мисис Бенит?

Но сега вече се реших, защото, след като ме ръкоположиха
по Великден, имах щастието да бъда отличен с покровителството
на нейно благородие лейди Катрин де Бърг, вдовицата на сър Лу-
ис де Бърг, чиято щедрост и благотворителност ме удостоиха с
назначаване за енорийски пастор и с прекрасно жилище; тук аз
ще вложа цялото си смирение, за да отдам благодарно уважение
на тази благородна дама, и всякога ще съм готов да изпълнявам
обредите и церемониите, установени от Англиканската църква.
Още повече, като духовно лице, смятам за свой дълг да поощря-
вам и да установявам благословения мир в душите на всички се-
мейства в моето паство; пред вид това, сега се лаская, че настоя-
щата моя доброжелателна стъпка е много похвална; вярвам, обс-
тоятелството, че самият аз се явявам пряк наследник на Лонгборн
по реда на унаследяване, не ще Ви възпре и Вие ще поемете мас-
линената клонка, която Ви протягам. Дълбоко съм притеснен, че
съм причина за ощетяване на прекрасните Ви дъщери, и прося из-
винение за горното, както и разрешението да Ви уверя в готов-
ността си да ги улесня по всякакъв възможен начин – но за това
ще говорим по-късно. Ако не бихте имали нищо против да ме
приемете в своя дом, то моля позволете ми удоволствието да бъда
на Вашите услуги и на услугите на семейството Ви в понеделник,
18 ноември, четири следобед, и да се натрапя на гостоприемство-
то Ви до събота на същата седмица, нещо, което мога да си позво-
ля с леснота, тъй като лейди Катрин не възразява да отсъствувам
от неделна служба, стига някой друг пастор да ме замести. Оста-
вам, уважаеми господине, с уважение към Вашата съпруга и дъ-
щерите Ви, Ваш доброжелател и приятел
Уилям Колинс

– И тъй, в четири часа ще трябва да очакваме този миролюбец –
заключи мистър Бенит и сгъна писмото. – По всичко изглежда да е из-
вънмерно добросъвестен и учтив млад мъж; не се и съмнявам – ще се
сдобием с безценен познат особено ако лейди Катрин е тъй любезна и
му позволи да ни гостува и втори път.
– В думите му за момичетата се крие здрав разум; и ако наистина е
склонен да им направи някакви отстъпки, не съм аз тази, която ще го
разколебава.
– Макар да не разбирам как точно мисли да направи отстъпките,
които смята, че ни дължи, това желание му прави чест – обади се
Джейн.
Елизабет бе особено поразена от дълбокото му почитание към лей-
ди Катрин, както и от готовността да кръщава, да венчава и да погребва
своето паство винаги и по всяко време.
– Според мен е странна птица – каза тя. – Не мога да си го предста-
вя. Стилът му е много надут. И какво значи това, че бил правоимеющи-
ят наследник? Не вярвам да е готов да се откаже, щом има възможност
да унаследи. Как мислите, това благоразумен човек ли е, сър?
– Не, мила, не е. По-вероятно да е тъкмо обратното. От писмото му
лъха угодничество и самолюбие и то го обрисува. Нямам търпение да го
видя.
– От гледна точка на композицията – заяви Мери – писмото е без-
погрешно. Наистина образът за маслинената клонка не е съвсем ориги-
нален, но го намирам за сполучлив.
Що се отнася до Катрин и Лидия, те не се трогнаха ни от писмото,
нито от неговия съчинител. Невероятно беше този техен братовчед да се
появи в червена офицерска униформа, а през последните няколко сед-
мици очите им бяха единствено в мъжете, облечени по този начин. На
майка им обаче писмото на мистър Колинс се бе отразило твърде бла-
гоприятно и самообладанието, с което се готвеше да го посрещне,
изненада и съпруга, и дъщерите й.
Мистър Колинс се появи на уреченото време и бе посрещнат лю-
безно от цялото семейство. Истина е, че мистър Бенит бе твърде сдър-
жан; но жените бяха словоохотливи, а и мистър Колинс не се нуждаеше
от подкани, нито бе склонен да мълчи. Беше висок, тежко сложен двай-
сет и пет годишен мъж. Изражението му бе сериозно и достолепно, об-
носките – надути. Едва що седнал, похвали мисис Бенит за хубавите й
дъщери, довери, че бил чувал за красотата им, но че в дадения случай
видяното далеч надминавало всичко чуто; и додаде, че вярвал в най-
близко време да ги види щастливо задомени. Тази вежливост раздразни
някои от слушателите му, обаче мисис Бенит, жадна за всеки компли-
мент, откликна възбудено:
– Много сте мил, повярвайте ми, господине; от все сърце желая да
сте прав; защото иначе ги чака несрета. Нещата стоят много особено.
– Намеквате, смятам, за унаследяването на имота.
– Така е, господине. Сам ще признаете, това е тежка участ за дъще-
рите ми. Но не мислете, че виня вас, защото тия неща зависят от случай-
ността. Бог само знае какво ще сполети един имот, унаследен по този
ред.
– Аз, госпожо, осъзнавам злата участ на моите любезни братовчед-
ки и имам много да кажа по въпроса, но се възпирам – боя се да не ме
помислите за прекалено дързък и несдържан. Искам обаче да уверя мла-
дите дами, че идвам с желание да им се възхитя. За сега толкова –
когато по-добре се опознаем …
Прекъснаха го с покана да седнат на вечеря; момичетата се спогле-
даха усмихнати. Но не само те извикаха възторзите на мистър Колинс.
Той огледа и похвали и входното антре, и трапезарията, и всички пред-
мети в нея; високата му оценка за всяка вещ би разтопила сърцето на
мисис Бенит, да не бе смразяващата мисъл, че ги гледа с очите на бъдещ
притежател. Вечерята на свой ред бе също високо оценена; и той поиска
да му кажат коя от хубавите му братовчедки я е сготвила тъй възхити-
телно. Но мисис Бенит го постави на място, като заяви рязко, че били
достатъчно заможни да плащат на добра готвачка и че момичетата й ня-
мали място в кухнята. Той се извини за нетактичността. Поуспокоена, тя
го увери, че не се е докачила; ала той продължи да й се извинява още
цял четвърт час.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

По време на вечерята мистър Бенит бе неразговорлив; ала щом
прислугата се оттегли, сметна, че трябва да поприказва с госта, и затова
подхвана тема, в която го очакваше да се разгърне – подхвърли, че е
случил с покровителка. Вниманието, проявено от страна на лейди Кат-
рин де Бърг към неговите желания, грижата й за удобствата му изглеж-
дали забележителни. Мистър Бенит бе попаднал в целта. Мистър Ко-
линс обсипа дамата с похвали. Темата придаде на държането му още по-
голяма тържественост и с най-сериозно изражение той заяви, че никога
досега не бил срещал подобно отношение от благородник – такава неп-
ринуденост и такова благоволение, – както от страна на лейди Катрин,
останала доволна и харесала и двете проповеди, които вече имал честта
да държи пред нея. Тъй също на два пъти го поканила да вечеря в Ро-
зингс, а предишната събота вечерта дори пратила да го повикат за чет-
върти в играта на карти. Мнозина от познатите му смятали лейди Кат-
рин за горделива, но той самият виждал от нея единствено любезност.
Разговаряла с него както с всеки друг благородник; нямала нищо против
той да дружи с местното общество, разрешавала му да се отлъчва от
енорията за седмица-две, за да навести близките си. Дори благоволила
да го посъветва да се ожени час по-скоро, ако намери подходяща съпру-
га; веднъж го посетила в скромния му пасторски дом; одобрила всички
промени, които бил извършил, сама предложила някои подобрения –
нови долапи в килерите на горния етаж.
– Колко правилно и колко мило – възхити се мисис Бенит, – изг-
лежда ми много приятна жена. Жалко, че повечето благороднички не са
като нея. Наблизо ли живеете, сър?
– Градината, в която е скромното ми обиталище, е отделена само с
една алея от парка Розингс, резиденцията на нейно благородие.
– Споменахте, че била вдовица, сър; а има ли деца?
– Само една дъщеря, наследница на Розингс и на огромно
имущество.
– Ах! – Мисис Бенит поклати глава. – Тя тогава е по-богата от мно-
го други девойки. А какво е момичето, хубаво ли е?
– Очарователна. Самата лейди Катрин казва, че от гледна точка на
съвършената хубост мис де Бърг превъзхожда и най-красивите от ней-
ния пол; защото лицето й изразява онова, което отличава младите дами
от благороден произход. За жалост здравето й е крехко и това й е попре-
чило да се усъвършенствува в някои от изкуствата, които иначе непре-
менно би овладяла; това го зная от дамата, която се грижи за образова-
нието й и живее там. Иначе е много дружелюбна и често благоволява да
минава край скромния ми дом с малкия си файтон, теглен от понита.
– Представена ли е вече в двореца? Не съм срещала името й сред
придворните дами.
– Здравето за съжаление не й позволява да живее в Лондон; и това,
както веднъж заявих на лейди Катрин, лишава кралския двор от най-лъ-
чезарното му украшение. Нейно благородие остана много доволна от
думите ми – сигурно разбирате, че за мен е удоволствие при всеки удо-
бен случай да изричам подобни дискретни комплименти за радост на да-
мите. Не един път съм казвал на лейди Катрин, че очарователната й дъ-
щеря е родена за дукеса и че и най-високата титла, вместо да озари нея,
ще заблести благодарение на нея. Ето такива незначителни любезности
радват нейно благородие, аз пък от своя страна се чувствувам длъжен да
й отдавам подобно внимание.
– Съдите правилно – кимна мистър Бенит – и сте щастлив, че сте
надарен да ласкаете без натрапливост. Смея ли да запитам дали тези лю-
безности, за които споменахте, идват като моментно вдъхновение, или
са плод на предварително обмисляне?
– Най-често се пораждат от обстоятелствата и макар понякога за
развлечение да съчинявам и измислям леки и елегантни комплименти,
уместни за по-обикновени случаи, старая се да ги поднасям тъй, сякаш
ми хрумват в момента.
Мистър Бенит бе чул, каквото искаше. Братовчед му се бе оказал
по-глупав и по-смешен, отколкото беше очаквал; и той продължи да го
слуша с дълбок вътрешен присмех, ала съумяваше да си придава сериоз-
но изражение и освен скритите погледи, разменяни с Елизабет, не тър-
сеше друг съучастник в развлечението.
Към пет часа обаче вече наистина едва издържаше, затова с радост
отведе госта пак в салона и след като изпиха чая, покани го да почете на
дамите. Мистър Колинс прие, подадоха му книга; но щом я отвори (ли-
чеше си, че книгата е от разносна библиотека), той се смути, помоли да
го извинят и заяви, че по правило не докосвал романи. Кити го изгледа
смаяна, а Лидия възкликна удивено. Донесоха други книги и след крат-
ко колебание мистър Колинс избра „Проповедите“ на Фордейс. Лидия
се прозя, щом той разлисти тома, а преди да бе прочел и три страници с
монотонния си тържествен глас, тя се обади:
– Знаеш ли, мамо, чичо Филипс е решил да освободи Ричард и ако
наистина го уволни, полковник Форстър ще го вземе. Сама леля ми го
каза в събота. Утре смятам да прескоча до Меритън да видя какво е ста-
нало и да разбера кога ще се върне мистър Дени от Лондон.
Двете по-големи сестри смъмриха Лидия да замълчи; но мистър
Колинс, засегнат дълбоко, остави книгата и заяви:
– Неведнъж съм установявал, че младите момичета не се интересу-
ват от сериозни книги, макар те да са писани единствено за тяхно добро.
Признавам си, това ме удивлява! Защото, знае се – няма за девойката
нищо по-полезно от хубавото поучение. Не искам да досаждам на мла-
дите си братовчедки.
И като се извърна към мистър Бенит, предложи му да изиграят една
табла. Мистър Бенит прие и го увери, че много мъдро е оставил момиче-
тата да се пилеят в празните си забавления. Мисис Бенит и дъщерите й
поискаха извинение за постъпката на Лидия и обещаха да не се повтаря,
само и само да продължи да им чете; ала мистър Колинс ги увери, че не
се сърдел на малката си братовчедка и не бил изтълкувал държането й
като умишлена грубост; а после седна край друга масичка с мистър Бе-
нит и се приготви да играе на табла.