ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Мистър Колинс беше глупав, а този природен недостатък не бе пре-
възмогнат нито с добро образование, нито със знатен произход; по-голя-
мата част от живота си бе преживял под наставничеството на своя неук
и стиснат баща; и макар да беше завършил университет, съблюдавал бе
единствено учението, без ла си създаде там ни едно полезно запознанст-
во. Подчинението, в което го бе възпитал баща му, го бе приучило на
смирение, но това смирение напоследък влизаше в силен вътрешен
сблъсък със самомнението на този глупак, живущ в усамотение, и с го-
лямото самочувствие, породено от бързото и неочаквано преуспяване.
Щастливата случайност го бе представила на лейди Катрин де Бърг, ко-
гато енорията на Хънсфорд бе останала без пастор; а сега чинопочита-
нието пред високата й титла, благоговението пред тази благодетелка,
примесени с възхищението към собствената му личност, с авторитета
му на духовник и с правата му на енорийски пастор се бяха разбъркали
в един хаос от горделивост и раболепие, самомнение и смиреност.
Тъй като вече имаше хубав дом и твърде голям доход, решил бе да
се жени; стремежът да се помири със семейството от Лонгборн криеше
желанието да си намери и съпруга – възнамеряваше да вземе някоя от
дъщерите, стига да бяха толкова хубави и тъй сърдечни, каквито ги
представяше мълвата. Така смяташе да поправи – не, по-скоро да изку-
пи това, че се явява наследник на бащиното им имущество; намираше
идеята си за чудесна, приемлива и похвална, а тъй също извънредно ве-
ликодушна и безкористна.
Плановете му не се промениха и след като ги видя. Милото личице
на Джейн потвърди очакванията му и укрепи намерението да отдаде
дължимото на старшинството; през първата вечер съответно негова изб-
раница стана тя, На другата сутрин обаче нещата се по-измениха; защо-
то в петнайсетминутния tête-a-tête с мисис Бенит преди закуска, след ка-
то й описа пасторския дом и призна желанието да си вземе стопанка от
Лонгборн, мисис Бенит, засияла в любезна усмивка, го разколеба в на-
меренията му към Джейн, която си бе определил. Що се отнасяло до
другите й дъщери, тя там нямала думата – не можела да отвърне със си-
гурност, – но засега поне не мислела, че са заети; най-голямата й дъще-
ря обаче – просто го споменавала, смятала се задължена да го подскаже
– щяла по всяка вероятност скоро да се омъжва.
За мистър Колинс беше лесно просто да се прехвърли от Джейн на
Елизабет и той го стори, докато мисис Бенит разпалваше огъня. Елиза-
бет, подобна на Джейн и по възраст, а и по хубост, бързо зае нейното-
място.
Мисис Бенит бе одобрила намека и вече смяташе, че скоро ще има
две омъжени дъщери; а оня, за когото до вчера не искаше да чуе, сега й
беше станал много мил.
На другия ден Лидия, решена да отиде до Меритън, принуди всич-
ките сестри, с изключение на Мери, да тръгнат с нея; съпровождаше ги
мистър Колинс по молба на мистър Бенит, който гледаше час по-скоро
да остане сам в библиотеката си; защото след закуска мистър Колинс го
беше последвал там и не се сещаше да се махне, уж запленен от най-го-
лямата му книга, а в същност увлечен да описва своя дом и градината си
в Хънсфорд. Това влуди мистър Бенит. Свикнал бе да намира в тази
своя библиотека пълна почивка и спокойствие; и макар да се бе прими-
рил – споделил бе с Елизабет – навсякъде в дома да среща само безраз-
съдство и суета, тук бе навикнал да се чувствува сам и далече от всичко;
затуй така усърдно бе предложил на мистър Колинс да придружи моми-
четата; а пък мистър Колинс, по-склонен към разходки, отколкото към
литература, с истинска радост затвори огромния том и тръгна.
Пътя до Меритън изминаха неусетно – той ги обсипваше с надути
безсмислици, те кимаха учтиво и одобрително. Но щом стигнаха, мис-
тър Колинс вече не бе в състояние да задържи вниманието на по-малки-
те. Очите им се стрелкаха нагоре и надолу по улицата, с надежда да зър-
нат някой офицер, и само много хубава шапка или невиждано прекрасен
муселин, изложени на витрините, успяваха да ги поотвлекат. Изведнъж
всички погледи се заковаха върху непознат млад мъж с много благород-
на осанка, който вървеше с един офицер по отсрещния плочник. Офице-
рът се оказа същият оня мистър Дени, когото Лидия чакаше от Лондон –
на разминаване той ги поздрави. Всички бяха запленени от хубостта на
непознатия, всички се питаха кой ли е той, а Кити и Лидия направо по-
ведоха групата нататък, уж да разгледат някаква витрина; и тъкмо стиг-
наха там, двамата за щастие свърнаха назад и случайно ги пресрещнаха.
Мистър Дени ги заговори и поиска да им представи своя приятел, мис-
тър Уикъм, който предишния ден пристигнал с него от Лондон и полу-
чил назначение в полка. И много добре; защото на младия мъж му тряб-
ваше само военна униформа, за да го направи докрай неотразим. Видът
му го представяше отлично; всичко у него беше съвършено: умно и кра-
сиво лице, стройна фигура и изискани обноски. Щом го представиха,
той подхвана приятен разговор – разговор без превземки и без наглост;
и както стояха скупчени и си приказваха усмихнати, долетя тропот от
копита – от горната страна на улицата препускаха Дарси и Бингли. Раз-
познавайки дамите, те се насочиха към тях и започнаха да разменят оби-
чайните любезности. Говореше най-вече Бингли, думите му бяха отпра-
вени към Джейн. Запътил се бил, каза, към Лонгборн, за да разбере как
е. Мистър Дарси кимаше в съгласие и тъкмо се насилваше да не се заг-
лежда в Елизабет, очите му се заковаха върху новодошлия, а пък Елиза-
бет, която ги гледаше, докато кръстосваха погледи, ахна от изненада.
Защото изведнъж – единият пребледня, а другият се изчерви. Миг след
това мистър Уикъм докосна шапката си – поздрав, на който мистър Дар-
си отвърна едвам. Какво ли означаваше това? Невъзможно й бе да отгат-
не, невъзможно й бе и да сдържи любопитството си.
Скоро след това мистър Бингли, без да дава вид, че е забелязал ста-
налото, се сбогува и отмина с приятеля си.
Мистър Дени и мистър Уикъм изпратиха младите дами до прага на
мистър Филипс, а сетне си тръгнаха въпреки настойчивите молби на Ли-
дия да влязат и въпреки че самата мисис Филипс се показа на прозореца
на салона и също ги покани.
Мисис Филипс приемаше племенничките си с радост, а двете по-го-
леми поради продължителното им отсъствие бяха особено добре дошли;
сега тя се впусна да изразява изненадата си от внезапното им завръщане
у дома, нещо, за което – тъй като каретата не им била изпратена – сигур-
но нямала и да узнае, но добре, че срещнала прислужника на мистър
Джонс, та той й съобщил, че вече спрели да пращат лекарства в Недър-
фийлд, понеже двете госпожици Бенит си били отишли; в този миг
Джейн прекъсна любезните й слова, за да й представи мистър Колинс.
Тя го приветствува най-изискано, той й отвърна още по-изискано, изви-
ни се, че се натрапвал, без предварително да я познавал, но се надявал,
че му е простено, тъй като не то смятал за нередно поради роднинството
си с младите дами, които го представяли на нейното внимание. Мисис
Филипс занемя пред такова благовъзпитание; ала вниманието й бе отв-
лечено от новия познат, защото я засипаха с възклицания и въпроси за
другия новодошъл, за когото тя, уви, знаеше почти колкото и племен-
ничките й, а именно: мистър Дени го довел от Лондон: и щял да бъде
лейтенант в полка на … графство. Обясни, че от цял час го наблюдавала
да се разхожда па улицата и ако мистър Уикъм пак се би появил, Кити и
Лидия, непременно биха последвали примера й; за жалост обаче сега
край прозорците минаваха единствено офицери, които, сравнени с
новодошлия, им се виждаха „глупави, неприятни хора“. Неколцина от
тях щяха да вечерят у Филипсови на другия ден и леля им обеща да на-
кара съпруга си да посети мистър Уикъм и да покани и него, ако семейс-
твото от Лонгборн също се отзове. Приеха; а мисис Филипс каза, че щя-
ла да организира весела, шумна лотария и след това да им поднесе топла
вечеря. Огрени от надеждата за предстоящото развлечение, те се сбогу-
ваха в отлично настроение. На отиване мистър Колинс отново поднесе
извинения, в отговор получи учтиви уверения, че извинения не са
нужни.
На връщане Елизабет сподели с Джейн странното-поведение на
двамата джентълмени; Джейн, готова винаги да защити единия, или и
двамата, ако имаха някакво провинение, също не намери обяснение за
държането им.
Когато се прибраха, мистър Колинс достави голяма радост на ми-
сис Бенит с възхищението си от обноските и любезността на мисис Фи-
липс. Заяви, че като изключва лейди Катрин и дъщеря й, за него тя била
най-съвършената дама; защото не само го посрещнала прекрасно, ами
настойчиво го поканила и за следващата вечер, макар да го виждала за
първи път. Отдавал поканата до голяма степен на роднинството си с тях,
но въпреки туй в живота си не бил срещал подобно искрено внимание.

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Никой на се възпротиви на поканата за младите при леля им; угри-
зенията, обхванали мистър Колинс, загдето трябвало да изостави мистър
и мисис Бенит сами в една от вечерите на своето гостуване, бяха най-ис-
крено успокоени и в определения час каретата заведе него и петте му
братовчедки в Меритън; а още като влязоха, девойките узнаха, че мис-
тър Уикъм е приел поканата на чичо им и вече е там.
Подир това известие и след като всички насядаха, мистър Колинс
успя да се огледа, да изрази възхита и тъй се смая от обширния и добре
подреден салон, че според него сякаш за миг се бил пренесъл в по-мал-
кия утринен салон в Розингс; сравнението отначало бе възприето като
някаква обида; ала щом мисис Филипс чу от него какво е в същност Ро-
зингс и коя – собственицата, когато изслуша описанието на един от са-
лоните на лейди Катрин и като научи, че само камината струвала осемс-
тотин лири, тогава едва оцени комплимента и бе готова да сравнят гост-
ната й дори със стаичката на тамошния иконом.
Увлечен да й описва цялото великолепие на лейди Катрин и нейно-
то имение, с временни отстъпления във възхвала на собственото си
скромно жилище и подобренията, които нанасял, мистър Колинс не
млъкна чак до появата на гостите; в лицето на мисис Филипс той бе
срещнал много внимателна слушателка, мнението й за собственото му
обществено положение бе пораснало от всичко чуто и тя беше решила
да разкаже за това на съседките си при първия удобен случай. За моми-
четата, които не се интересуваха от думите на братовчед си, молеха се
на бога час по-скоро да млъкне и оглеждаха нескопосно нарисуваните
си порцеланови портретчета върху полицата над камината, промеждутъ-
кът на очакването се стори безкраен. Най-после и това свърши. Господа-
та влязоха; а когато се появи мистър Уикъм, Елизабет се убеди, че пър-
вите й впечатления за него са били верни. Офицерите от… полк бяха по
начало много благоприлични, изискани мъже, а поканените бяха най-от-
браните сред тях; ала мистър Уикъм тъй много ги превъзхождаше по
вид, изражение, държане и походка, както те самите превъзхождаха ши-
роколикия, набит чичо Филипс, който ги последва в салона, замаян от
портвайна.
Мистър Уикъм бе щастливецът, към когото се отправиха всички
женски погледи, а Елизабет беше щастливката, до която той избра да
седне; лекотата, с която подхвана разговора, макар само за да отбележи,
че вечерта била влажна и че сезонът най щял да бъде дъждовен, я накара
да разбере как и най-незначителната, най-скучната, най-никаквата тема
може да стане безкрайно интересна с интересен събеседник.
С подобни съперници в очите на дамите като мистър Уикъм и офи-
церите, мистър Колинс загуби всичките си предимства и за младите да-
ми той наистина бе нищо; ала от време на време мисис Филипс все пак
го изслушваше внимателно и благодарение на нейната грижовност той
получи и кафе, и препечени кифлички с масло.
Когато разположиха масичките за карти, той от своя страна, за да й
се отблагодари, седна да играе вист.
– Все още не съм добър в играта – извини се мистър Колинс, – но
ще се радвам да се понауча, защото при моето положение … – Мисис
Филипс му беше благодарна за услугата, ала не дочака обяснението.
Мистър Уикъм обаче не играеше вист и с удоволствие го приеха да
седне край другата маса, между Елизабет и Лидия. В първите минути
имаше опасност Лидия да го превземе, защото беше настъпателна събе-
седница; ала понеже беше и любителка на лотарийни билети, скоро на-
пълно се отдаде на играта, несдържано правеше облози, възклицаваше
след всяка печалба н нямаше време за нищо друго. Играта не изискваше
особено внимание, та мистър Уикъм можеше да разговаря с Елизабет, а
тя пък го слушаше с охота, но виждаше, че няма как да разбере най-важ-
ното, което я интересува – историята на познанството му с мистър Дар-
си. Дори не смееше да го спомене. Любопитството й обаче бе неочаква-
но задоволено. Сам мистър Уикъм подхвана темата. Запита я Недър-
фийлд близо ли е до Меритън; а след като тя отговори, смутено попита
отдавна ли е там мистър Дарси.
– От около месец – отвърна Елизабет и понеже й се щеше да не
прекъсва темата, додаде: – Доколкото зная, имал голямо имение в
Дарбишър.
– Така е – потвърди Уикъм, – голямо и хубаво. Доходът е чисти де-
сет хиляди лири годишно. Едва ли друг знае за това повече от мене – от
ранно детство с неговия род ме свързват близки връзки.
Елизабет се изненада.
– С право се изненадвате от твърдението ми, мис Бенит, след като
сте, видели, предполагам, колко хладно се поздравихме вчера. Отблизо
ли познавате мистър Дарси?
– Стига ми, колкото го познавам – разпалено възкликна Елизабет. –
Четири дни прекарах под един покрив с него и го смятам за неприятен
човек.
– Аз имам най-малкото право да изказвам мнение – въздъхна
Уикъм, – най-малко аз бих могъл да определя приятен ли е или неприя-
тен. Не бива. Прекалено отдавна и прекалено добре го познавам, за да
съдя правдиво. Не бих могъл да остана обективен. Но ми се струва, че
мнението ви за него ще предизвика изненада – и мисля, че не бива да го
изразявате тъй ясно пред другите. Тук сте сред близки.
– Грешите, тук аз говоря тъй, както говоря във всеки друг дом, ос-
вен в Недърфийлд. В Хъртфордшър не го обичат. Отблъсква ги неговата
горделивост. Когото и да запитате, ще ви отвърне, че не го харесва.
– Аз лично предпочитам човек да се приема по достойнствата му –
отвърна Уикъм, след като помълча, – но с него не винаги е така. Богатс-
твото и общественото му положение заслепяват околните, смръзват ги
надменността и властното му държане и те го виждат такъв, какъвто
той желае да го видят.
– Намирам го, макар да го познавам малко, за човек
раздразнителен.
Уикъм мълчаливо кимна.
– Питам се – обади се той при първата нова възможност за разго-
вор, – интересно ми е, смята ли да остане тук още дълго?
– Нямам представа; но никой не спомена подобно нещо, докато бях
в Недърфийлд. Надявам се намеренията ви да се присъедините към ту-
кашния полк да не се променят от присъствието му.
– А, не – не аз трябва да бягам от мистър Дарси. Ако той поиска да
ме избягва, той трябва да си иде. Не сме в добри отношения и всяка сре-
ща с него ме огорчава; а причината, заради която го отбягвам, бих могъл
да я заявя пред всички; това е болка от черната несправедливост спрямо
мене и от дълбокото съжаление, че е такъв, какъвто е. Баща му, мис Бе-
нит, покойният мистър Дарси, беше най-добрият човек на света, най-
верният ми приятел; винаги когато съм с настоящия мистър Дарси, из-
живявам душевна болка от хилядите мили спомени. Отношението му
към мен беше възмутително; и все пак, искрено вярвам, че бих могъл да
му простя всичко на този свят, но не и това, гдето изигра надеждите и
очерни паметта на баща си.
Любопитството на Елизабет се разпалваше все повече, цялата бе в
слух; но темата бе твърде щекотлива, за да разпитва.
Мистър Уикъм заговори за по-общи неща – за Меритън, за жители-
те, за отбраното общество; не скриваше задоволството си от онова, кое-
то е успял да види досега, и похвали изисканата среда с думи сдържани,
но пълни с възторг.
– Най-вече желанието да си намеря добра среда ме подтикна да
постъпя в тукашния полк – додаде той. – Чувал бях, че е много достоен,
много славен полк, а сетне приятелят ми Дени ме доубеди с разказите
си за Меритън, за милото отношение на местните хора и за отбраното
общество, сред което са попаднали. Признавам, нужна ми е среда. Аз
съм човек, измамен дълбоко, не мога да понасям самотата. Трябват ми
занимание и общество. Не съм се готвил за войнишки живот, но обстоя-
телствата го превърнаха в нещо желано. Отреден ми бе живот на духов-
ник – възпитаваха ме да стана свещеник, и днес би трябвало да бъда
пастор на една богата енория, но джентълменът, за когото говорим, не
пожела това.
– Така ли!?
– Да – в своето дарение покойният мистър Дарси ми беше предос-
тавил пасторство в най-богата енория. Беше мой кръстник и много ме
обичаше. Нямам думи, с които да опиша добротата му към мен. Възна-
меряваше да ме осигури щедро и смяташе, че го е сторил; ала когато
пасторското място се освободи, дадено беше другиму.
– О, небеса! – възкликна Елизабет. – Но как е възможно? Как може
да не се изпълни заветът му? Защо не потърсихте законна защита?
– Защото в завещанието липсваше една дребна формалност, която
ми попречи да се опра на закона. Всеки честен човек щеше да се довери
на устното нареждане, но мистър Дарси реши иначе – той го прие само
като пожелание, заяви, че съм бил загубил всякакво право на това зара-
ди своето разточителство и неблагоразумие – с две думи, заради всичко
и заради нищо. Едно е истина – пасторското място се освободи преди
две години, тъкмо когато бях станал на нужната възраст, и беше дадено
на друг; и също тъй сигурно е, че аз сторих всичко необходимо, за да му
дам възможност да ми го отнеме. Аз имам буен, несдържан нрав и се е
случвало да изразявам твърде разпалено мнението си за него, пред него
самия. В това е вината ми. Така се случи – много сме различни и той ме
ненавижда.
– Възмутително! Заслужава да бъде публично изложен!
– Рано или късно и то ще стане – но не от мене. Докато тача памет-
та на баща му, не мога да се възправя срещу му, нито пък да го изложа.
Елизабет остана възхитена от благородството му и той й се стори
още по-красив, докато изричаше тези думи.
– И все пак не разбирам – обади се тя след малко, – не ми е ясно –
защо го е направил? Какво го е предизвикало да се отнесе тъй
безсърдечно?
– Дълбоката, непреодолима ненавист към мен – ненавист, която
отдавам най-вече на ревността. Ако покойният мистър Дарси не ме бе-
ше обичал тъй всеотдайно, синът му вероятно би ме търпял; ала необи-
чайната любов на баща му към мен го е дразнела, изглежда, още от дет-
ските години. Нравът му е такъв, че не можа да понесе съперничество-
то, в което често се намирахме – предпочитанието, което неведнъж ми е
било оказвано.
– И все пак не съм си представяла мистър Дарси чак толкова лош –
наистина не ми е бил особено приятен, ала никога не съм го смятала та-
къв; подозирах, че презира хората изобщо, но не го мислех способен на
подобно низко отмъщение, на подобна несправедливост, на такава нечо-
вешка постъпка!
Тя се позамисли и додаде:
– Сега си спомням – един ден в Недърфийлд той се похвали, че бил
непреклонен в своята неприязън, не можел да прощава. Характерът му
трябва да е ужасен.
– Не бих желал да се изказвам по това – отвърна Уикъм. – Не съм
безпристрастен към него.
Елизабет отново потъна в размисъл и след малко възкликна:
– Да се отнесе така към кръщелника, към приятеля, към любимеца
на своя баща! – Искаше й се също тъй да може да изрече гласно: „Към
един млад мъж като вас – та всеки, който ви погледне, веднага ще разбе-
ре колко сте добър“, но се задоволи да промълви: – Към оня, който ве-
роятно му е бил другар в детските игри, най-близкия приятел!
– Родени сме в една енория, в един и същи парк, почти цялото ни
детство е преминало заедно; живели сме под един покрив, едни са били
радостите ни, под една бащина закрила. Моят баща е започнал своята
кариера в професията, в която вашият чичо Филипс, по всичко личи, се
проявява блестящо, ала я е захвърлил, за да бъде в помощ на покойния
мистър Дарси, и отдаде силите си да се грижи за имението Пембърли.
Мистър Дарси го ценеше високо, той му бе най-близкият приятел, ду-
шеприказчикът. Мистър Дарси неведнъж е признавал, че е безкрайно за-
дължен на баща ми за неуморния му труд, и когато, току пред смъртния
час на моя баща, мистър Дарси по своя воля му обеща да ме осигури,
зная, че го е сторил колкото от чувство на благодарствено задължение
към него, толкова и от обич към мен самия.
– Невероятно! – промълви Елизабет. – Отвратително! Чудно ми е,
че гордостта на този мистър Дарси не го е подтикнала към
справедливост! Ако не друго, поне би трябвало да бъде достатъчно
горд, за да не проявява непочтеност – защото е постъпил непочтено.
– Чудно наистина – отвърна Уикъм, – защото всъщност всичките
му постъпки се подклаждат от тази негова гордост; но гордостта невед-
нъж е била и най-добрият му съветник. От всички чувства тя е, която го
е тласкала най-близо до добродетелността. Ала човек е непоследовате-
лен; а пък на отношението му към мен влияеха чувства, далеч по-силни
от гордостта.
– Възможно ли е гордост, тъй отблъскваща като неговата, да му е
донесла и нещо добро?
– Да. Тя често го подтиква към свободомислие и щедрост – раздава
големи суми, проявява гостоприемство, помага на арендаторите си, об-
лагодетелствува бедните. Семейната гордост, а и синовната гордост –
защото той се гордее с баща си – го подтикват нататък. Да не опозори
знатния, си род, да не покаже, че му липсват човешки достойнства, да
не изложи доброто име на Пембърли – това са силни подтици. Овладян
е и от братска гордост, която, подквасена с малко братска обич, го прев-
ръща в много грижовен и много добър настойник на сестра си; всички
го смятат за най-милия и най-добър брат.
– Какво представлява мис Дарси? Той разочаровано поклати глава.
– Желал бих да я определя като дружелюбна. Боли ме да се изказ-
вам неблагоприятно за когото и да е от фамилия Дарси. Ала твърде при-
лича на своя брат – много, прекалено много е горда. Като дете беше сър-
дечна и мила и ме обичаше; часове съм отделял да я забавлявам. Но сега
ми е безразлична. Хубавко, петнайсетинагодишно момиче, доколкото
чувам – високо образовано. Подир смъртта на баща им се премести в
Лондон, с нея живее и дамата, която се грижи за образованието й.
След много паузи, след много опити да заприказва за друго, Елиза-
бет не издържа, отново се върна на първата тема и каза:
– Удивлява ме близостта му с мистър Бингли! Как може мистър
Бингли, който изглежда олицетворение на благодушието и както се
вижда, е наистина дружелюбен, да другарува с подобна личност? Те по
нищо не си приличат. Вие познавате ли мистър Бингли?
– Никога не съм го срещал.
– Той е кротък, сърдечен, очарователен човек. Явно не съзира какъв
е мистър Дарси.
– Твърде вероятно – но мистър Дарси може да бъде чудесен, стига
да поиска. Не му липсват способности. Умее да бъде интересен събесед-
ник, ако има заради какво. Сред своите равни той се показва много по-
различен, отколкото пред по-долните от него. Гордостта му не го изос-
тавя; но с богатите е свободомислещ, справедлив, искрен, разсъдлив,
почтен, а най-вероятно и сърдечен – не бива да забравяме колко богат е
и колко е хубав.
В това време играта на вист свърши и участниците се скупчиха око-
ло съседната маса, а мистър Колинс се настани между братовчедка си
Елизабет и мисис Филипс. Домакинята го запита дали му е провървяло.
Не кой знае колко; загубил бил; но щом мисис Филипс започна да изра-
зява съчувствие, той съвсем сериозно взе да я уверява, че било без зна-
чение, че за него парите не представлявали нищо, и я замоли да се
успокои.
– Добре ми е известно, госпожо – заяви той, – че седне ли човек
край масата за карти, трябва да е готов и да губи – а за щастие аз съм
достатъчно заможен, да не се тревожа за някакви си пет шилинга. Мал-
цина могат да се похвалят със същото, но благодарение на лейди Катрин
де Бърг не ми се налага да обръщам внимание на дреболии.
Мистър Уикъм се извърна към него; и като го поогледа, тихо запи-
та Елизабет дали роднината й е близък познат на семейство де Бърг.
– Лейди Катрин де Бърг – обясни тя – неотдавна му е дала пасторс-
ко място в нейната енория. Не зная кой й е представил мистър Колинс,
но той я познава отскоро.
– Не може да не знаете, че лейди Катрин де Бърг и лейди Ан Дарси
са сестри; и че тя съответно е леля на мистър Дарси.
– Не, не, не знаех. Нищо не зная за роднините на лейди Катрин.
Оня ден за пръв път чух името й.
– Нейната дъщеря, мис де Бърг, ще бъде много богата наследница и
доколкото разбирам, тя и братовчед й ще обединят двете имения.
Тази вест накара Елизабет да се усмихне, защото си помисли за
бедната мис Бингли. Напразно щяха да останат всичките й нежности,
напразна и безполезна – обичта към сестра му и възторзите й към него,
ако наистина вече бе решено той да вземе друга.
– Мистър Колинс говори с голям възторг за лейди Катрин и за дъ-
щеря й – каза тя, – но от някои негови описания на нейно благородие ос-
тавам с чувството, че благодарността му го подвежда, и макар да е него-
ва покровителка, тя е по-скоро една високомерна, самомнителна жена.
– Да, до голяма степен е и едното, и другото – съгласи се Уикъм. –
Не съм я виждал отдавна, но помня, че винаги ми е била неприятна, а
държането й е заповедническо и безочливо. Казват за нея, че била жена
мъдра и умна; но според мен една част от приписваните й достойнства
се дължи на титлата и богатството й, друга – на властния й нрав, а оста-
налото е ореол, наложен от високомерието на племенника й, който смя-
та, че всеки от неговия род трябва да бъде надарен с бляскав ум.
Елизабет прие обясненията му за много смислени и двамата про-
дължиха да разговарят дружелюбно, докато поканата за вечеря сложи
край на игрите на карти; а тогава и останалите дами получиха своя дял
от вниманието на мистър Уикъм. Да се поддържа разговор в глъчката по
време на вечеря у мисис Филипс, не беше възможно, ала държането му
извика всеобща възхита. Всяка дума, изречена от него, бе казана на мяс-
то и всяка негова постъпка беше безупречна. Елизабет си тръгна, обзета
изцяло от мисли по него. Мислеше си единствено за мистър Уикъм и за
казаното през целия обратен път; но не успя да спомене дори името му,
защото Лидия и мистър Колинс не млъкнаха за миг. Лидия бърбореше
неспирно за лотарийни билети, изброяваше колко жетона загубила и
колко спечелила, а пък мистър Колинс в устрема си да възхвали любез-
ността на мистър и мисис Филипс, в обясненията си колко безразличен
бил към загубите на вист, в стремежа си да изреди всички ястия на вече-
рята и с непрестанните си извинения, че пречел на братовчедките си да
седят удобно, говореше толкова объркано, щото не бе успял да изрече и
половината от онова, което искаше да каже, когато вече спряха пред
портата на дома им в Лонгборн.

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

На другия ден Елизабет разказа на Джейн за разговора си с мистър
Уикъм. Джейн я слушаше с удивление и тревога; не можеше да повярва,
че мистър Дарси е тъй недостоен за приятелството на мистър Бингли; и
все пак не беше в природата й да се съмнява в искреността на мистър
Уикъм, човек с такава дружелюбна външност. Като си представяше са-
мо, че той наистина може да е изживял подобна несправедливост, сър-
цето й се свиваше от болка; затова не й оставаше друго, освен да мисли
с добро и за двамата, да оправдае поведението на всеки от тях и да отда-
де онова, което не можеше да си обясни, на злощастна случайност или
на грешка.
– Според мен по един или друг начин и двамата са били заблудени
– заяви тя, – но как – не мога да си представя. Заинтересовани лица са
злепоставили единия пред другия. Тъй или инак, за нас е невъзможно да
узнаем причините, нито обстоятелствата, които са ги накарали да се
намразят без никаква вина.
– Гледай ти, точно така! А сега, миличка Джейн, с какво ще наме-
риш да оневиниш ония, заинтересованите, които, както изглежда, са се
намесили в спора? Хайде, оправдавай ги и тях, иначе ще се принудим
все пак да кажем лоша дума за някого.
– Присмивай ми се, но присмехът ти няма да ме разубеди. Виж, Ли-
зи, помисли само в каква грозна светлина е поставен мистър Дарси – да
се отнесе тъй ужасно с любимеца на своя баща, с оня, когото баща му е
обещал да обезпечи. Не, не е възможно. Никой нормален човек, никой,
който държи на себе си, не е способен на подобна постъпка. Възможно
ли е най-близките му приятели да се мамят в него? О, не!
– Много по-лесно ми е да повярвам, че мистър Бингли може да бъ-
де заблуден, отколкото – че мистър Уикъм е в състояние да съчини
снощния си разказ; имена, факти, всичко изречено докрай, без преструв-
ка. Щом не е така, нека мистър Дарси го опровергае. Освен това в очите
му се четеше само истина.
– Трудно е, вярно – ужасно е. Просто не зная какво да мисля.
– Извинявай – пък аз много точно зная.
Но Джейн бе в състояние да мисли с увереност само за едно – че
мистър Бингли, ако е бил заблуден, ще изживее дълбоко разочарование,
когато нещата се изяснят.
В този миг ги повикаха от градината, където се провеждаше горни-
ят разговор, защото бяха дошли самите личности, за които приказваха;
мистър Бингли и сестрите му бяха пристигнали да ги поканят лично за
дългоочаквания бал в Недърфийлд, който щеше да се състои следващия
вторник. Двете дами бяха очаровани, че виждат пак своята мила прия-
телка; изминал бил цял век, заявиха, откакто не се били срещали, и на
няколко пъти я запитаха как е прекарала времето след тяхната раздяла.
На останалите от семейството едва обърнаха внимание; гледаха да из-
бягват мисис Бенит колкото е възможно повече, размениха една-две ду-
ми с Елизабет и въобще не проговориха на останалите. Стояха малко и
скочиха от столовете тъй пъргаво, че брат им се стресна – изтичаха на-
вън, сякаш ги беше страх от излиянията на мисис Бенит.
Предстоящият бал в Недърфийлд бе нещо безкрайно приятно за
всички жени от семейството. Мисис Бенит реши да го изтълкува като
устроен нарочно за най-голямата й дъщеря и беше особено поласкана,
гдето вместо обичайната официална карта е получила поканата от самия
мистър Бингли; Джейн си представяше, че ще прекара щастлива вечер с
двете си приятелки, обгърната от вниманието на техния брат, а Елизабет
си мислеше с наслада колко много ще танцува с мистър Уикъм и как ще
намери потвърждение на всичките му думи в изражението и поведение-
то на мистър Дарси. Радостта, предвкусвана от Катрин и Лидия, не се
градеше на нещо по-определено, нито на дадена личност, защото, макар
всяка от тях, като Елизабет, да се готвеше да изтанцува поне половината
от танците с мистър Уикъм, той далеч не беше единственият партньор, с
когото биха се задоволили, а балът във всички случаи си оставаше бал.
Дори и Мери уведоми близките си, че била склонна да ги придружи.
– Като отделям утрините за себе си – обясни тя, – това ми стига. Не
смятам, че ще си навредя, ако откъсвам по някоя вечер, за да се забавля-
вам. Обществото има свои изисквания към всеки от нас; аз съм от хора-
та, които смятат промеждутъците на почивка и развлечение полезни за
всекиго.
Елизабет бе толкова възбудена от очакването, че колкото и да не й
бе приятно да разговаря с мистър Колинс, не се въздържа и го запита
смята ли да приеме поканата на мистър Бингли и ако я приеме, полага
ли му се да бъде участник във вечерните забавления; и с изненада отк-
ри, че и през ум не му е минавало да се въздържи, и беше уверен, че ни-
то архиепископът, нито пък лейди Катрин де Бърг ще го укорят, загдето
е танцувал.
– Не смятам, че бал като предстоящия, устроен от такъв виден
човек за едно почтено общество, крие в себе си нещо лошо – заяви той.
– Възнамерявам да танцувам и се надявам да бъда удостоен с внимание-
то на всичките си красиви братовчедки и сега се възползувам от случая
да ви ангажирам вас, мис Елизабет, за първите два танца – надявам се
братовчедката Джейн да разбере правилно това ми предпочитание и да
не го приеме като неуважение към нея.
Елизабет бе хваната в капан. Бе дълбоко уверена, че мистър Уикъм
ще иска да изтанцува с нея тъкмо тия два танца; а вместо туй да се об-
върже с мистър Колинс! Ах, защо му беше заговорила! Непоправимото
се беше случило. Тя се насили да приеме с усмивка предложението и да
се примири, че щастливите мигове за мистър Уикъм и за нея ще трябва
да се поотложат. Любезността на мистър Колинс я разтревожи и затова,
защото бе прозряла в нея и друго. Едва сега се бе досетила, че от всич-
ките сестри нея е сметнал най-достойна за своя съпруга и за четвърти
партньор в игрите на карти в Розингс, когато ще липсва по-приемлив
гост. Подозрението й скоро се превърна в увереност – той ставаше все
по-любезен и непрестанно се възхищаваше от веселия й жив нрав: но
макар самата Елизабет да беше по-скоро раздразнена, отколкото зарад-
вана от въздействието на своето очарование, майка й скоро даде да се
разбере, че тя самата ще е особено доволна от подобен брак. Елизабет
обаче се престори, че не я е разбрала, защото знаеше – каквото и да ка-
же, от това ще последва само безсмислен спор. А мистър Колинс може-
ше и да не й предложи – тогава за какво да се карат отсега?
Да не беше балът в Недърфийлд и приготовленията и разговорите
около него, двете най-малки сестри Бенит щяха да бъдат в окаяно наст-
роение, защото от деня на поканата до самия ден на бала се изливаше
такъв силен дъжд, че нито веднъж не успяха да отидат до Меритън. Не
можаха да видят нито леля си, нито офицерите, не научиха никакви но-
вини; чак и изкуствените рози за балните обувки получиха по прислуж-
ника. Лошото време помрачи настроението дори и на Елизабет, защото
й попречи да задълбочи познанството си с мистър Уикъм; единствено
надеждата за танците във вторник крепеше Кити и Лидия в тъжните ча-
сове на петъка, съботата, неделята и понеделника.

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Едва когато влезе в балната зала на Недърфийлд и напразно се опи-
та да открие мистър Уикъм сред множеството червени униформи, Ели-
забет се усъмни, че той може и да не е сред тях. До този миг увереност-
та, че ще го срещне, изобщо не бе помрачавана от изречените помежду
им думи, които би трябвало да я предупредят. Облякла се бе по-стара-
телно от всеки друг път и с най-чудесно настроение се бе подготвила да
завладее непокорените кътчета на сърцето му, които, сигурна бе, щяха
да станат нейни още преди да е свършил балът. А сега изведнъж я обх-
вана ужасното подозрение, че за да не се оскърби мистър Дарси, той
умишлено е бил пропуснат в поканата на мистър Бингли до офицерите;
и макар че не тази бе истинската причина, отсъствието му се потвърди
от приятеля му мистър Дени, който на тревожния въпрос на Лидия обяс-
ни, че предишния ден Уикъм трябвало да замине за Лондон н още не се
бил върнал; и с многозначителна усмивка добави:
– Смятам, че работата му не е чак толкова наложителна, но предпо-
чете да избегне тук срещата с едно лице.
Последните думи, които Лидия не чу, стигнаха до Елизабет и поне-
же я увериха, че Дарси е толкова виновен за отсъствието на Уикъм, кол-
кото и за предишните му нещастия, разочарованието тъй изостри яда й
към Дарси, щото едва намери сили да отговори учтиво на любезните
въпроси, които той в този миг й зададе. Всяко внимание, всяка снизхо-
дителност, всяка търпимост към Дарси й звучаха като предателство към
Уикъм. Решена бе да не разменя ни дума с него и му обърна гръб с неп-
риязън, която едва успя да преодолее и в разговора си с мистър Бингли,
чиято сляпа привързаност я нервираше.
Но Елизабет имаше незлоблив нрав; и макар всичките й мечти за
тази вечер да се бяха провалили, преодоля, разочарованието; а когато
изля мъката си пред Шарлот Лукас, с която не се бе виждала от цяла
седмица, намери сили и за непоносимия си братовчед. Ала след първите
два танца отчаянието я обзе отново; бяха мъчителни. Мистър Колинс бе
тромав и надут; вместо да внимава, неспирно бъркаше, правеше грешни
стъпки, без да се усеща, и я накара да изживее дълбокия срам и ужасно-
то притеснение от такъв ужасен партньор. Мигът, в който най-сетне се
освободи от него, бе миг на истинско щастие.
Третия танц изтанцува с един офицер и се поободри, защото си
говореха за Уикъм и тя узна, че всички го харесват. В паузата се върна
при Шарлот Лукас; и както си приказваха, изведнъж видя до себе си
мистър Дарси, а поканата му за следващия танц тъй силно я порази, че
преди да се е осъзнала, вече беше приела. Той се отдалечи веднага, а тя
остана да се ядосва на глупавата си постъпка; Шарлот се опита да я
утеши:
– Уверена съм, че ще го харесаш.
– Опазил бог! Това вече ще е похлупак на всичко! Как не – да харе-
сам човека, когото съм решила да намразя! Не ми пожелавай такава
беда.
Щом музиката засвири и Дарси приближи, Шарлот не се сдържа и
шепнешком я посъветва да не бъде глупачка и да не се оставя увлечени-
ето й по Уикъм да я представи зле в очите на човек, десет пъти по-дос-
тоен от него. Елизабет не отговори и зае мястото си в редицата, удивена
от честта, с която бе удостоена – да стои срещу самия мистър Дарси; в
очите на околните прочете същата почуда. Танцуваха известно време,
без да разменят нито дума; и тя сметна, че мълчанието им сигурно ще
продължи през целите два танца, реши дори да не го нарушава; но из-
веднъж си каза, че повече ще измъчи партньора си, ако го принуди да
разговаря, затова подхвърли нещо за танца. Той отговори и пак замълча.
Минаха няколко минути, Елизабет се обади:
– Сега е ваш ред да кажете нещо, мистър Дарси. Аз се изказах за
танца, а вие би трябвало да отбележите нещо за размерите на залата или
за броя на танцуващите.
Той се усмихна и отвърна, че бил готов да каже всичко, което спо-
ред нея трябвало да се каже.
– Чудесно. Засега този отговор е достатъчен. Възможно е след мал-
ко аз да заявя, че тия балове са по-приятни от обществените. Вече мо-
жем да помълчим.
– Трябва ли да разбирам, че когато танцувате, разговаряте по опре-
делени правила?
– Понякога все пак би трябвало да се казва по нещо. На другите ще
им се стори странно, че цял половин час не продумваме, но за да се
представят някои в благоприятна светлина, разговорът може да е такъв,
че да не е необходимо да казват повече, отколкото е нужно.
– Не ми е ясно – собствените си чувства ли имате пред вид, или се
съобразявате с моите?
– И двете – отвърна му Елизабет великодушно, – защото забеляз-
вам, че сме сходни по характер. И двамата сме необщителни, мрачни
хора, не обичаме да говорим освен когато очакваме думите ни да смаят
всички околни и да се предават на бъдещите поколения като пословична
мъдрост.
– Не, това описание не се отнася до вас, уверен съм – усмихна се
Дарси. – А колко е вярно за мене, трудно ми е да преценя. Но вие оче-
видно мислите точно така.
– Трудно ми е да се видя отстрани.
Той не отговори и двамата замълчаха: ритъмът на танца стана по-
бавен; тогава той запита често ли ходят със сестрите си в Меритън. Тя
отговори утвърдително, но не успя да устои на изкушението и додаде:
– Оня ден, когато ни срещнахте, тъкмо завързвахме едно ново
познанство.
Думите й улучиха целта. По лицето му се изписа надменност, ала
той не отвърна, и Елизабет, макар да съжали за казаното, нямаше как да
продължи. Накрая Дарси сдържано рече:
– Мистър Уикъм умее да се държи толкова приветливо, че лесно
печели приятели – но не съм убеден, че успява да ги задържи.
– Имал е голямото злощастие да загуби вашето приятелство – на-
търти Елизабет, – и то по начин, от който ще страда за цял живот.
Дарси не отговори, но пролича, че предпочита да сменят темата. В
този момент до тях се изправи сър Уилям Лукас, който се опитваше да
пресече редиците на танцьорите, за да премине отсреща, но като видя
мистър Дарси, спря се и с учтив поклон изказа похвала за умението му
да танцува и за партньорката му.
– Изпитах истинско удоволствие, уважаеми господине. Рядко се
среща танцьор като вас. Личи, че сте от висшето общество. Но и дамата
не ви злепоставя и много вярвам, че пак ще имам случая да ви наблюда-
вам в танц особено когато настъпи онова желано събитие, мис Елайза
(той хвърли поглед към сестра й и Бингли). Какви поздравления ще за-
валят тогава! Простете, мистър Дарси! Не бих искал да ви преча, сър. Не
вярвам да сте ми благодарен, загдето прекъснах омайващия разговор с
вашата дама, чиито сияйни очи ме гледат с укор.
Мистър Дарси едва ли чу последните му думи; но намекът на сър
Уилям за приятеля му, изглежда, го стресна и той закова поглед върху
мистър Бингли и Джейн, които танцуваха заедно. Ала бързо се осъзна,
обърна се към партньорката си и каза:
– Появата на сър Уилям ме отвлече и аз забравих за какво
говорехме.
– Според мен не разговаряхме. Да беше търсил, сър Уилям едва ли
би намерил в цялата тази зала двама, които имат по-малко да си кажат
един на друг. Безуспешно подхващаме няколко теми – не си представям
за какво бихме могли да говорим.
– Какво мислите за книгите? – усмихна се той.
– За книгите ли? А – не! Уверена съм, че не четем едни и същи кни-
ги, но дори да четем – приемаме ги по различен начин.
– Съжалявам, че мислите така; и тъй да е, поне имаме тема. Можем
да сравняваме различните си мнения.
– Не. В бална зала за книги не съм в състояние да разговарям; не
мога да се съсредоточа.
– В случаи като този винаги сте в плен на настоящето, така ли?
– Да, винаги – отвърна тя, без да мисли, защото умът й се беше за-
реял далеч от него, което в същност пролича от внезапното й възклица-
ние: – О, веднъж, помня, казахте, че никога не прощавате, че намразите
ли някого, оставате неумолим. Тогава, мистър Дарси, сигурно сте много
внимателен в преценките си.
– Много, наистина – отвърна той с твърд глас.
– И никога не се поддавате на предразсъдъци?
– Надявам се, че не.
– Човек, който не мени мнението си, е задължен да бъде много то-
чен в първата си преценка.
– Смея ли да ви запитам какво целите с тези въпроси?
– Просто искам да си обясня характера ви – отвърна тя, опитвайки
да се усмихне. – Мъча се да ви разбера.
– И успявате ли? Тя поклати глава.
– Струва ми се невъзможно. Чувам толкова противоречиви неща за
вас, че съвсем се обърках.
– Мога да повярвам – отвърна той сериозно, – че за мен се говорят
много противоречиви неща; и бих ви замолил, мис Бенит, да не опреде-
ляте представата си за мен в настоящия момент – имам основание да се
страхувам, че впечатленията ви ще бъдат неблагоприятни.
– Но ако не го сторя сега, надали ще имам друга подобна
възможност.
– За нищо на света не искам да ви преча – отвърна той хладно.
Тя млъкна; в мълчание изиграха втория танц и пак тъй в мълчание
се разделиха; и двамата незадоволени, макар не в еднаква степен, защо-
то в гърдите на Дарси се таеше доста силно чувство към нея, което ско-
ро го накара да й прости и насочи гнева му към другиго.
Едва се бяха разделили, когато към нея пристъпи мис Бингли, която
със сдържано негодувание каза:
– И тъй, мис Елайза Бенит, разбрах, че сте във възторг от Джордж
Уикъм! Сестра ви дълго ми говори за него и ме затрупа с въпроси; до-
колкото разбирам, този господин е пропуснал да ви съобщи – сред всич-
ко друго, което ви е казал, – че е син на стария Уикъм, иконома на по-
койния мистър Дарси. Искам най-приятелски да ви посъветвам – не при-
емайте за чиста истина всичките му уверения; що се отнася до непочте-
ното отношение на мистър Дарси, това е нагла лъжа; тъкмо обратното –
той винаги се е държал с него извънредно човечно, макар сам Джордж
Уикъм да постъпи с мистър Дарси по най-възмутителен начин. Не зная
подробности, но зная, че мистър Дарси няма капка вина, че не желае и
да чуе за Джордж Уикъм и че макар брат ми да смяташе за неудобно да
не включи и него в поканата си до офицерите, с облекчение разбра, че
Уикъм е побързал да се измъкне. Самото му появяване в този град е
проява на безкрайно нахалство и просто не разбирам как си го е позво-
лил. Съчувствувам ви, мис Елайза, и все пак трябваше да чуете за вина-
та на вашия любимец; но като се има пред вид произходът му, какво ли
друго би могло да се очаква от него?
– За вас, изглежда, вината му и произходът му са равнозначни –
гневно отвърна Елизабет, – защото не чух да го обвинявате в друго, ос-
вен че бил син на иконома на мистър Дарси, а това, повярвайте, ми го
каза и самият той.
– Прощавайте – каза мис Бингли присмехулно и й обърна гръб. –
Казах го добронамерено.
„Безочливо момиче! – ядоса се Елизабет. – Грешиш, ако си мис-
лиш, че ще ми повлияеш с тия ниски подмятания. Те ми разкриват един-
ствено, че умишлено си затваряш очите и че мистър Дарси е злонамерен
човек!“
Тя тръгна да търси по-голямата си сестра, която бе обещала да под-
пита Бингли. Джейн я посрещна с такава добродушна усмивка, с тъй
озарено от щастие лице, че веднага пролича колко благоприятно проти-
ча вечерта за нея. Елизабет прозря тези й чувства и в същия миг и трево-
гата за Уикъм, и гневът срещу враговете му, и всичко друго избледня
пред надеждата, че Джейн е поела по безоблачния път на щастието.
– Искам да зная – подхвана тя също усмихната – дали си питала за
мистър Уикъм. Но май преживяваш нещо, далеч по-приятно, и си забра-
вила всичко останало; ако е тъй, прощавам ти.
– Не – каза Джейн, – не съм забравила; но нищо хубаво не мога да
ти кажа. Мистър Бингли не знае подробности и няма представа за
обстоятелствата, навлекли му гнева на мистър Дарси; но не се и съмнява
в почтеното отношение, в честността и честта на приятеля си и е дълбо-
ко убеден, че мистър Уикъм заслужава далеч по-малко внимание, откол-
кото мистър Дарси му е отдал; за жалост от думите му и от думите на
сестра му излиза, че мистър Уикъм е непочтен човек. Изглежда, е постъ-
пил необмислено и сам си е крив, като е загубил приятелството на мис-
тър Дарси.
– Нима мистър Бингли не познава лично мистър Уикъм?
– Не, видял го е за пръв път оня ден в Меритън.
– В такъв случай, каквото ти е съобщил, знае го от мистър Дарси.
Това ми стига. А какво казва за пасторското място и енорията?
– Забравил е подробностите, макар да ги бил чул от мистър Дарси
неведнъж, но Уикъм, изглежда, е трябвало да ги получи само ако е спа-
зил известни условия.
– Не се съмнявам в искреността на мистър Бингли – разпалено от-
върна Елизабет – и не ми се сърди, но уверения без доказателства не ме
задоволяват. Вярно, мистър Бингли много достойно е защитил приятеля
си, но той не знае другите неща от цялата тази история, а понеже оста-
налото го е чул от същия свой приятел, осмелявам се да запазя мнението
си и за двамата.
После насочи разговора към по-приятна тема, по която бяха едино-
душни. Елизабет с радост изслуша плахите надежди на Джейн за чувст-
вата на Бингли и се постара да й вдъхне вяра. Щом самият мистър Бинг-
ли се присъедини към тях, Елизабет отиде при мис Лукас; но преди да й
бе доверила докрай впечатленията от партньора си, към нея пристъпи
мистър Колинс и възбудено извести за едно важно откритие.
– Разбрах съвсем случайно, че в тази зала се намира близък родни-
на на моята покровителка. Без да искам, дочух самият този господин да
споменава пред младата дама – домакинята на дома, имената на братов-
чедка си мис де Бърг и на майка й, лейди Катрин. Невероятно как се
случват нещата! Кой да си представи, че точно тук ще срещна сродник
на лейди Катрин де Бърг! Благодарен съм, че го открих навреме, за да
му изразя почитта си – смятам веднага да го сторя, а той, вярвам, да ми
прости, гдето не съм му се представил досега. Пълното неведение за то-
ва роднинство ще ми измоли прошка.
– Да не би сам да се представите на мистър Дарси?
– Разбира се. И ще се извиня, че не съм го сторил по-рано. Изглеж-
да, е племенник на лейди Катрин. Ще мога да го уверя, че миналия поне-
делник нейно благородие беше в отлично здраве.
Елизабет се опита да го разубеди; каза, че мистър Дарси ще сметне
по-скоро за безочие, отколкото за комплимент опита да го заговори, без
да го е представил друг; че е излишно да се запознават, но ако толкова
държи, първата стъпка трябва да е на мистър Дарси, защото е от по-ви-
соко потекло. Докато я слушаше, по лицето на мистър Колинс се четеше
непоколебимост, а щом тя млъкна, той отговори така:
– Скъпа мис Елизабет, от всичко най-високо уважавам точната ви
преценка по всички въпроси спрямо околния свят, но позволете да ви
кажа следното: съществува огромна разлика между обноските, задължи-
телни между миряните, и поведението на духовенството; разрешете да
отбележа, че за мен духовният сан е равен по достойнство на най-благо-
родната титла в кралството – при условие, че в същото време духовни-
кът е подобаващо смирен. Затова в случая ще ме оставите да послушам
съвета на собствената си съвест, който ме тласка да изпълня онова, кое-
то смятам за неотменен дълг. Простете, че пренебрегвам това ваше цен-
но наставление, което по всеки друг въпрос би било мой незаменим пъ-
теводител – но в случая се смятам по-подходящ и по образование, а и по
подготовка сам да преценя.
И като се поклони ниско, той се втурна към мистър Дарси, а тя ос-
тана заинтригувана да наблюдава как мистър Дарси ще откликне на това
запознанство; и не се изненада от смайването му, когато мистър Колинс
се изстъпи пред него. Преди да заговори, братовчед й се поклони почти-
телно и макар да не го чуваше, тя все едно, че бе свидетелка на казано-
то, а по устните му отгатна думите „извинение“, „Хънсфорд“ и „лейди
Катрин де Бърг“. Ядоса се, като го виждаше да се излага пред такъв чо-
век. Дарси го гледаше с нескрито удивление, а щом Колинс млъкна, от-
върна му с надменна учтивост. Но това не разколеба мистър Колинс да
продължи; раздразнението на Дарси нарастваше с всяка новоизречена
дума; накрая само кимна и си тръгна. Мистър Колинс се върна при
Елизабет.
– Идвам да ви уверя, че нямам причини да роптая от начина, по
който бях приет – заяви той. – Мистър Дарси много се поласка от вни-
манието ми. Прие ме с изключителна вежливост и дори ме похвали – ка-
за, че дълбоко вярва в безпогрешната преценка на лейди Катрин и не се
съмнява, че тя удостоява с благосклонността си само най-достойните.
Възхитителна мисъл! Общо взето, доволен съм от него.
Научила достатъчно за онова, което я интересуваше, сега Елизабет
се отдаде изцяло на сестра си и на мистър Бингли и приятните мисли,
породени от наблюденията й, я зарадваха едва ли не колкото самата
Джейн. Видя я в представите си настанена в този същия дом, носена от
щастието, което дарява бракът между двама влюбени; и усети, че е
склонна да хареса дори и сестрите на Бингли. Забеляза, че и мислите на
майка й са насочени нататък, и реши да я отбягва, за да не чуе излишни
приказки. Ала когато ги поканиха на вечеря, видя, че за зла участ са я
сложили да седне точно до нея; и много се разгневи, като чу как майка й
гръмогласно, несдържано споделя с онази личност (лейди Лукас) не
друго, а надеждата скоро да омъжи Джейн за мистър Бингли. Темата бе-
ше вълнуваща, мисис Бенит неуморимо изреждаше предимствата на то-
зи брак. От всичко най-важно смяташе това, че той хем бил очаровате-
лен, хем много богат и живеел само на три мили от дома им; мисълта, че
сестрите му обичали искрено Джейн и че и те като нея самата желае ли
брака, й носела утеха. Това улеснявало и по-малките дъщери, защото
Джейн се омъжвала за такъв виден човек, че и те покрай нея щели да се
запознаят с богаташи. Освен това било голямо облекчение да повери не-
омъжените си момичета на сестра им и да не трябва вече да ходи на ба-
лове по принуда. Преструвала се, че й е приятно, защото тъй изисквал
етикетът; а в същност предпочитала да си седи удобно у дома – още от
млада си била такава. Накрая пожела на лейди Лукас скоро и нея да я
споходи подобно щастие, макар победоносният й израз да показваше, че
за нищо на света не го вярва.
Напразно Елизабет се опитваше да спре пороя на майчините си сло-
ва, да я накара поне по-тихо да изразява своя възторг; защото с ужас
разбираше, че думите й стигат до мистър Дарси, който седеше отсреща.
Вместо да се смири, майка й я смъмри да не й пречи.
– Какъв ми е чак толкоз този мистър Дарси, че да се съобразявам с
него? Не му дължа нищо, за да подбирам приказките си пред него.
– За бога, госпожо, говорете по-тихо. Какво ще спечелите, като
обидите мистър Дарси? С това само ще се злепоставите пред приятеля
му.
Но напразно. Майка й продължаваше да бъбри все тъй гръмоглас-
но. А Елизабет пламтеше от срам и от яд. Погледът й непрестанно се от-
клоняваше към Дарси и всеки път опасенията й се потвърждаваха; той
уж не гледаше към майка й, но тя знаеше, че я следи неотклонно. Изра-
жението му постепенно се промени – изразът на гневно възмущение бе
заменен от вглъбеност.
Накрая мисис Бенит нямаше какво повече да каже и мисис Лукас,
отегчена да слуша преповтарянето на блаженства, недостъпни за нея,
потърси утеха в студената шунка и пилешкото. Елизабет се посъживи.
Но притесненията скоро се подновиха – след вечеря дойде ред за музика
и тя с ужас забеляза, че Мери още при първото подканяне прие да забав-
лява гостите. Нито многозначителните погледи, нито безмълвната мол-
ба на Елизабет – нищо не бе в състояние да укроти Мери; не желаеше да
разбере; възможността да се изяви й беше приятна и тя запя. Елизабет,
обзета от смъртно притеснение, не отместваше поглед от нея и броеше
куплетите с нетърпение, но накрая пак остана измамена – Мери, дочула
сред благодарностите на слушателите нечия учтива подкана да продъл-
жи, пое дъх и подхвана отново. А дарбицата й бе хилава; гласът й беше
слаб, изпълнението – превзето. Елизабет изпадна в отчаяние. Погледна
към Джейн; но Джейн унесено разговаряше с Бингли. Отмести поглед
към сестрите му, видя ги да си смигат подигравателно, погледна и към
Дарси, но той бе все тъй непроницаемо сериозен. Накрая погледна умо-
лително баща си, с надежда, че ще се намеси, ако Мери реши да пее
през цялата вечер. Той я разбра и щом свърши втората песен, каза
високо:
– Дотук стига, детето ми. Достатъчно ни забавлява. Дай възмож-
ност и други млади дами да се изявят.
Мери се престори, че не го чува, но стана; а Елизабет, изпълнена
със съчувствие към нея и притеснена заради баща си, реши, че с прека-
лената си чувствителност само им е навредила. Запяха други.
– Да бях облагодетелствуван с по-хубав глас – заяви мистър Ко-
линс, – с удоволствие щях да удостоя гостите с някоя песен; според мен
музиката е забавление невинно и съвместимо с духовния сан. Ала не
мисля, че е редно да й се отделя много време, защото има други, по-важ-
ни неща на този свят. Пасторът на енория има куп задължения. На пър-
во място да разпределя десятъка от енориашите си тъй, че да се облаго-
детелствува той, но да не ощетява и своя патрон. Да съчинява пропове-
дите си; а след това времето му едва стига за другите пасторски задъл-
жения и за подреждането на дома, който трябва да направи колкото
може по-удобен. Необходимо е да се отнася грижовно и състрадателно
към всекиго, особено към ония, от които зависи издигането му. За мен
това е задължително; и бих престанал да уважавам всеки, който не из-
ползува удобния случай да изрази уважение към родствениците на бла-
городното семейство.
И с поклон към мистър Дарси завърши изказването, изречено дос-
татъчно високо, за да го чуят всички. Едни мълчаха удивени. Други се
подсмиваха; най-развеселен изглеждаше самият мистър Бенит, а пък
съпругата му възторжено похвали мистър Колинс за смислените слова и
с висок шепот сподели с лейди Лукас възхитата си от този необичайно
умен, способен млад мъж.
Елизабет имаше чувството, че да се бяха наговаряли, близките й ед-
ва ли по-сполучливо биха могли да станат за посмешище; радваше се за-
ради Джейн, че поне Бингли не забеляза позорните случки, а и не вярва-
ше чувствата му да се повлияят много от безразсъдствата, които е ви-
дял. Ужасно бе обаче, че се изложиха тъй пред сестрите му и Дарси, и
се опита да прецени кое бе по-лошо – неговото мълчаливо презрение
или безочливите усмивки на двете дами.
Останалата част на вечерта също не й донесе радост. Дразнеше я
мистър Колинс, който не се отделяше от нея, и макар че не успя да я
склони пак да танцуват, не я остави да потанцува и с никой друг. Нап-
разно се опитваше да го отпрати, напразно му предлагаше да го предста-
ви на други дами. Той заяви, че колкото до танците, били му безразлич-
ни; желаел с мило внимание да й даде възможност да го опознае, та
трябвало да бъде все край нея. Как да се възпротиви на това? Единстве-
на утеха й бе другарката й мис Лукас, която поспираше при тях и ус-
лужливо заговаряше мистър Колинс, да го поотвлече от нея.
Слава богу, поне Дарси бе спрял да я обижда със своето внимание;
наистина заставаше понякога наблизо, но вече не пристъпи да я запри-
казва. Отдаваше го на остротите, които бе изрекла в защита на Уикъм, и
това я радваше.
Групата от Лонгборн си отиде последна, защото мисис Бенит се бе
изхитрила да поръча каретата чак след четвърт час, а това им помогна
да разберат с какво нетърпение домакините бързат да се отърват от тях.
Мисис Хърст и сестра й се оплакваха, че едва стоят от умора, и по всич-
ко личеше, че с четири очи очакват да останат сами. Грубо пресичаха
всеки опит на мисис Бенит да подхване разговор; това гнетеше околни-
те, а безкрайните тиради на мистър Колинс, който възхваляваше мистър
Бингли и сестрите му за изискания прием, за гостоприемството и учти-
востта, с която се отнесли към гостите си, не разведряваха настроение-
то. Дарси не продума. Мистър Бенит мълчаливо се наслаждаваше на по-
ложението. Мистър Бингли и Джейн стояха един до друг, малко встрани
от останалите, и продължаваха да си говорят. Елизабет седеше безмълв-
на, като мисис Хърст и мис Бингли; дори и Лидия бе тъй отпаднала, че
едва намираше сили да възкликне „Божичко, колко съм уморена!“ и да
придружи думите си с широка прозявка.
Когато най-накрая станаха да се сбогуват, мисис Бенит несдържано
изрази надежда, че домакините в най-близко време ще ги посетят в
Лонгборн; и особено настойчиво увери мистър Бингли колко щели да се
радват, ако вечерял с тях всякога, щом пожелаел, без нарочна покана.
Благодарният Бингли обеща да я посети веднага след като се върне от
Лондон, където отивал за малко на другия ден.
Мисис Бенит тържествуваше; и си тръгна радостно уверена, че дъ-
щеря й ще се настани в Недърфийлд най-късно до три-четири месеца –
времето, необходимо да се подготвят, да купят нови карети и да ушият
сватбените дрехи. Убедена беше, че другата й дъщеря ще се омъжи за
мистър Колинс, макар радостта от това да не бе толкова голяма. От
всичките й рожби най-чужда й беше Елизабет; и макар да си казваше, че
и кандидатът, и положението му са достатъчно подходящи за нея, засе-
няваха ги мистър Бингли и Недърфийлд.

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

На следващия ден в Лонгборн се случи нещо ново. Мистър Колинс
направи официално предложение. Решил бе да го стори, без да губи вре-
ме, защото отпускът му свършваше в следващата събота, и тъй като не
го възпираше стеснение, пристъпи към решението си спокойно, като взе
пред вид всички изисквания, които смяташе неразделна част от тази ра-
бота. Когато след закуската намери мисис Бенит, Елизабет и една от
малките сестри в салона, той се обърна към майката със следните слова:
– Смея ли да помоля, госпожо, във връзка с добруването на дъщеря
ви Елизабет да ми разрешите да разговарям с нея насаме по някое време
тази сутрин?
Елизабет поруменя от изненада, но преди да каже каквото и да е,
мисис Бенит избърза да възкликне:
– Ах, божичко! Да, да! Разбира се. На Лизи ще и бъде много драго –
зная, че няма да има нищо против. Хайде, Кити, поемай с мен горе.
Грабна си ръкоделието и вече излизаше забързано, когато Елизабет
извика:
– Мила госпожо, останете! Моля ви, останете. Мистър Колинс ще
ме разбере. Мисля, че каквото има да ми каже, може да бъде казано и
пред вас. Иначе и аз ще изляза!
– Не, не, Лизи, глупости! Няма да мърдаш оттук! – И понеже видя,
че Елизабет е наистина ядосана и смутена, готова да побегне, додаде: –
Разбери, Лизи, настоявам да останеш и да изслушаш мистър Колинс!
Елизабет трябваше да се подчини на тази заповед, а и като помис-
ли, осъзна, че ще е по-разумно да свърши час по-скоро и по-безболезне-
но, затова седна и за да прикрие отчаянието и едва сдържания смях,
вглъби се в ръкоделието. Мисис Бенит и Кити се измъкнаха навън и
щом излязоха, мистър Колинс подхвана:
– Повярвайте ми, скъпа мис Елизабет – тази ви скромност далеч не
уврежда, о, не, тя в същност само извисява съвършенството ви. Не бих
ви ценил тъй високо, ако не бяхте тъй стеснителна; нека ви кажа – отп-
равям тези думи със знанието на почитаемата ви майка. Досещате се,
вярвам, за целта на това обръщение, макар присъщата ви скромност да
ви разубеждава; ухажвам ви открито, забелязали сте това. Едва престъ-
пил прага на този дом, аз ви определих за другарка на по-нататъшния си
живот! Но първо, преди да ме е понесло нежното чувство, желая да ви
обясня защо реших да се оженя – по-скоро защо дойдох тук, в Хъртфор-
дшър, да потърся жена, каквато и намерих!
Представата, че мистър Колинс, с присъщата му смешна самонаде-
яност, може да бъде понесен от някакво нежно чувство така развесели
Елизабет, че в усилието да сдържи смеха си, тя изпусна кратката пауза,
в която все още можеше да го прекъсне, и той продължи:
– Причините да встъпя в брак са следните: първо – смятам, че всяко
духовно лице с добро материално положение (като мене) трябва да е
пример за семейно благополучие на своите енориаши. Второ – уверен
съм, че един брак ще допринесе особено много за личното ми щастие; и
трето – а в същност с него трябваше да започна, – към това ме подтикна
и това ми препоръча най-благородната дама, която имам щастието да
назовавам покровителка. На два пъти тя благоволи да каже какво мисли
(без при това да съм я молил) по този въпрос; а в събота вечерта, преди
да замина от Хънсфорд – ние играехме на карти, а мисис Дженкинсън
нагласяше столчето под нозете на мис де Бърг, тя ми каза: „Мистър Ко-
линс, трябва да се ожените. Духовник като вас трябва да е женен …
Направете подходящ избор, вземете си съпруга от благороден произход
– направете го заради мене; а заради себе си погрижете се да е жена дей-
на, жена полезна, да не е разглезена и да умее да направи много нещо с
малко пари. Такъв е моят съвет. Намерете такава жена час по-скоро, до-
ведете я в Хънсфорд и аз ще й направя посещение.“ Позволете между
другото да ви изтъкна, прекрасна моя братовчедке, че за мен внимание-
то и великодушието на лейди Катрин де Бърг са едно от големите пре-
димства, които съм в състояние да ви предложа. Ще се уверите лично,
че думите са безсилни да обрисуват благородните й обноски; а тя пък
ще одобри остроумието и живостта ви особено когато са смирени от
почтителното мълчание и уважението, което званието й ще извика у вас.
Толкова за общите ми възгледи по отношение на брака; остава сега да
обясня защо насочих поглед към Лонгборн, а не потърсих в моя край,
където, уверявам ви, живеят не една и две приятни млади дами. Истина-
та е, че тъй като съм определен да наследя това имение след кончината
на уважавания ви баща (бог да му дава здраве и живот), сметнах за свой
дълг да избера за съпруга една от дъщерите му, та загубата им да е по-
малка, когато настане оня печален ден – събитие, което, вече казах, едва
ли ще настъпи в близките години. Такъв е моят подтик, прекрасна бра-
товчедке, и се лаская от мисълта, че това ще ме издигне в очите ви. Сега
не ми остава друго, освен да ви уверя с най-вълнуващи думи в пламен-
ността на чувството ми към вас. Богатството за мен е без значение и
няма да поискам нищо от баща ви, тъй като зная, че и да желае, нищо не
е в състояние да ви даде; ония хиляда лири с лихва четири процента, ко-
ито ще наследите след смъртта на майка ви, са единственото ви богатс-
тво. Ето защо няма и да повдигам въпроса; и вярвайте ми, не ще изду-
мам укор дори и като се оженим.
Сега вече трябваше незабавно да го прекъсне.
– Не прибързвайте, сър – възкликна тя. – Забравяте, че не съм отго-
ворила. Ще го сторя веднага. Благодаря за вниманието, с което съм
удостоена. Оценявам благородното ви предложение, но единственото,
което мога да сторя, е да ви откажа.
– Известно ми е – махна пренебрежително мистър Колинс, – извес-
тно ми е, че е прието една млада дама отпърво да отхвърли предложени-
ето, което в същност е решила да приеме; и че понякога кандидатът
трябва да я поиска за втори, та и за трети път. Не се отчайвам и се надя-
вам скоро да ви отведа пред олтара.
– Учудвате ме, сър! Възможно ли е да храните надежди, след като
ви отказах? Вярвайте – не съм от девойките (ако наистина има такива),
които са тъй смели, че от превземки да рискуват щастието си. Моят от-
каз е категоричен … Вие не можете да ме направите щастлива, а пък аз,
зная, от всички жени на света съм най-неподходящата за вас… Да, да,
ако приятелката ви лейди Катрин ме види, уверена съм, че никак, никак
няма да ме хареса.
– Това не е вероятно – тържествено отвърна мистър Колинс. – Не
мога да си представя нейно благородие да не ви одобри. Знайте, че щом
имам честта да я видя отново, веднага ще й кажа най-хубави думи за
скромността, пестеливостта и другите ви достойнства.
– Напразно ще ме възхвалявате, мистър Колинс. Оставете сама да
се преценявам и бъдете любезен да ми повярвате. Желая ви да сте много
щастлив, много богат и като ви отказвам, в същност ви предпазвам от
обратното. Поискахте ръката ми – вече нямате задължения към нас;
щом удари часът, можете да завладеете Лонгборн без капка укор към се-
бе си. И тъй въпросът може да се смята за окончателно приключен!
Тя стана и тръгна към вратата, но мистър Колинс я спря.
– Когато ми се удаде честта повторно да ви заговоря за това, вярвам
отговорът да е по-благосклонен; но не ви укорявам – зная, обичайно е да
се отхвърля първото предложение и смятам, казахте достатъчно, за да
подхраните у мен надеждата – женската скромност изисква това.
– Ах, удивлявате ме, мистър Колинс – викна раздразнено Елизабет.
– Щом тези думи са обнадеждаващи, кажете ми – какво да изрека, за да
ви убедя, че наистина ви отказвам?
– Любезна братовчедке, ще ми позволите да вярвам, че отказвате от
благоприличие. Мисля така по следните причини: не се намирам недос-
тоен да стана ваш съпруг и смятам, че материалното ми състояние е
направо завидно. Общественото положение, връзките ми с рода де Бърг,
роднинството с вашето семейство – всички обстоятелства са в моя пол-
за; а вие не забравяйте – колкото и да сте привлекателна, съмнително е
да получите друго предложение. Зестрата ви е толкова нищожна, че за-
личава и хубостта, и достойнствата ви. Затова заключавам, че отказът ви
е неискрен, и го приемам като желание да раздухате любовта ми както
правят по-изисканите госпожици.
– Разберете най-сетне, господине, ненавиждам превземките, с тях
момичетата целят единствено да измъчват мъже, достопочтени като вас.
Моля ви, вярвайте ми. Много, много, много благодаря за честта да ме
поискате, но за нищо на света не мога да приема. Чувствата, които из-
питвам, не ми дават това право. Разбрахте ли най-после? Не съм изиска-
на госпожица, решила да ви разиграва, а разумно същество, което ви
казва самата истина!
– Колко сте очарователна! – възкликна той, смешен в желанието си
да е галантен. – Зная, че щом милите ви родители заповядат, веднага ще
се съгласите.
Елизабет направо занемя пред тази упорита заблуда и излезе от ста-
ята; решила бе, ако не спре да тълкува отказите й за хитроумни поощре-
ния, да се обърне към баща си, който да го отпрати, а неговите думи
мистър Колинс нямаше да приеме за превземки на срамежлива и изиска-
на госпожица.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Мистър Колинс нямаше кой знае колко време да размишлява в са-
мота за споделената си любов, защото мисис Бенит, която се навърташе
в коридора и изчакваше края на разговора, щом забеляза Елизабет да от-
варя, вратата и с решителна стъпка да отминава нагоре по стълбите,
бързо се вмъкна в стаята и развълнувано го поздрави за предстоящето
още по-близко сродяване. Мистър Колинс прие честитките също тъй ра-
достно, а сетне започна да разказва как бе преминал разговорът, в чийто
благополучен завършек имал всички основания да не се съмнява, поне-
же решителният отказ на братовчедка му се дължал без съмнение на
нейната стеснителност, на скромността и на вродената изисканост.
Но думите му стреснаха мисис Бенит; и тя като него нямаше да има
нищо против, ако дъщеря й, отблъсквайки го, наистина е искала да го
възпламени, ала не вярваше да е така и се принуди да му го каже.
– Но не се тревожете, мистър Колинс, ще я вразумим – утеши го тя
накрая. – Самата аз ще поговоря с нея без заобикалки. Вироглава глу-
пачка, да не си знае интереса; ама ще я накарам аз да разбере.
– Простете, мадам – възкликна мистър Колинс, – но щом наистина
е вироглава и глупава, каква съпруга ще стане за човек с моето положе-
ние – та аз желая бракът ми да е щастлив! Като е решила да ме
отблъсне, по-добре е да не я насилвате – с тези недостатъци не смятам,
че ще ми донесе голямо щастие.
– О, господине, погрешно ме разбрахте – ахна мисис Бенит разтре-
вожено. – Лизи е вироглава само в тия неща. А иначе е много добро-
душна. Сега ще отида при мистър Бенит и бързо ще се разберем с нея,
сигурна съм.
И преди да е отговорил, тя се втурна в библиотеката при съпруга си
и от вратата се затюхка:
– Ох! Мистър Бенит, помогнете; много сме разтревожени. Елате и
накарайте Лизи да се омъжи за мистър Колинс, защото тя не ще и да
чуе! Бързо, иначе той ще размисли и няма да я вземе!
Мистър Бенит вдигна очи от книгата и я загледа спокойно и безраз-
лично, а изразът му не се и промени от чутото.
– Нямам удоволствието да ви разбера – обади се той, щом тя млък-
на. – За какво става дума?
– За мистър Колинс и Лизи. Лизи заявява, че не желае за съпруг
мистър Колинс, а мистър Колинс вече подхвърля, че не желае за съпруга
Лизи.
– Е, аз какво да направя? Работата очевидно е безнадеждна.
– Поговорете на Лизи. Кажете й, че настоявате да се омъжи за него.
– Пратете да я повикат. Ще й кажа моето мнение. Мисис Бенит раз-
клати звънчето и мис Елизабет бе призована в библиотеката.
– Ела тук, дете. Повиках те по важен въпрос – каза баща й. – Докол-
кото разбирам, мистър Колинс ти е направил предложение за женитба.
Вярно ли е? – Елизабет отвърна утвърдително. – Така, и ти отхвърли
предложението?
– Отхвърлих го, сър.
– Така. Сега идваме на въпроса. Майка ти настоява да го приемеш.
Нали тъй, мисис Бенит?
– Да, иначе не ща и да я видя.
– Мъчителна дилема стои пред тебе, Елизабет. От днес нататък ти
ставаш чужда за един от родителите си … Майка ти не желае да те види,
ако не се омъжиш за мистър Колинс, аз пък не искам да те зная, ако се
омъжиш за него.
Елизабет не успя да сдържи усмивката си от завършека на драма-
тичния разговор; но мисис Бенит, повярвала в началото, че съпругът й
споделя нейното желание, дълбоко се разочарова.
– Какво значат тези думи, мистър Бенит, защо говорите така? Обе-
щахте да я накарате да го вземе.
– Скъпа моя – отвърна съпругът й. – Ще ви помоля за две неща.
Първо, позволете ми да имам собствено мнение по въпроса; и второ –
право на собствената си стая. Ще ви благодаря, ако незабавно освободи-
те библиотеката ми.
Но макар да бе разочарована от мъжа си, мисис Бенит не се преда-
ваше. Започна да увещава Елизабет; помъчи се да я придума, опита със
заплахи. Подкани Джейн да й помогне, но Джейн много кротко отказа
да се бърка; Елизабет отвръщаше на нападенията ту сериозно, ту засмя-
но. Променяше държането, но не и взетото решение.
Междувременно, останал сам, мистър Колинс размишляваше над
станалото. Имаше такова високо мнение за достойнствата си, че не про-
умяваше защо братовчедка му отхвърля неговото предложение; и макар
самолюбието му да бе наранено, иначе не беше нещастен. Представата
му за качествата й бе по-скоро въображаема и вероятността тя да заслу-
жава майчиния укор го караше да не съжалява за станалото.
Докато семейството се вълнуваше от случилото се, Шарлот Лукас
пристигна да прекара деня при тях. Посрещна я Лидия, която се спусна
към нея и възбудено зашепна:
– Добре, че дойде, тук стават големи смехории! Знаеш ли какво се
случи тази сутрин? Мистър Колинс направи предложение на Лизи, а тя
взе, че му отказа!
Шарлот още не бе намерила какво да отвърне, когато се появи и
Кити, и тя нетърпелива да разкаже, а като влязоха в утринния салон, там
пък седеше мисис Бенит, която веднага подхвана за същото, потърси съ-
чувствието на мис Лукас и я замоли да убеди приятелката си Лизи да се
съобрази с желанието на близките си.
– Моля ви се, убедете я, мис Лукас – въздъхна тъжно тя, – защото
всички са срещу мен, никой не ме подкрепя, направо са безжалостни,
никой не щади бедните ми нерви.
Шарлот не успя да й отговори, защото в този миг влязоха Джейн и
Елизабет.
– А, ето я и нея – продължи мисис Бенит, – безгрижна като птичка,
пет пари не дава за всички нас, все едно, че въобще ни няма, прави как-
вото си ще! … Слушай, мис Лизи, ако си мислиш да отхвърляш тъй вся-
ко предложение, няма и да се омъжиш – и бог знае кой ще те храни, ка-
то умре баща ти… Аз няма да те издържам – прави му сметка! От днес
нататък не ща да те знам. И в библиотеката те предупредих, нали, пове-
че с теб не разговарям – твърдо съм го решила. Не желая да приказвам с
непослушни деца … С никого не желая да говоря. На хората с болни
нерви не им е до приказки. Ах, как страдам! Но то е тъй. Който не се оп-
лаква, не го и жалят!
Дъщерите й посрещнаха излиянията й в пълно мълчание – знаеха
си, че всеки опит да бъде вразумена и утешена само ще я раздразни още
повече. И тъй тя продължи да мърмори, докато се появи и мистър Ко-
линс, който влезе по-тържествено от всеки друг път, а щом го съзря, тя
викна на дъщерите си:
– А сега вие, всички вие, ще си затваряте устата – искам да погово-
ря с мистър Колинс.
Елизабет безмълвно напусна стаята, Джейн и Кити се измъкнаха
подир нея, но Лидия, решена да не изпуска нищо, не се и помръдна, а
пък Шарлот, спряна първо от любезните думи на мистър Колинс, който
прояви жив интерес към нея и семейството й, а сетне подбудена от лю-
бопитство, отиде към прозореца и се престори, че не слуша. С нажален
глас мисис Бенит подхвана:
– Ох! Мистър Колинс! …
– Скъпа госпожо – прекъсна я той, – нека навеки замълчим по въп-
роса. Далече съм от намерението да укорявам поведението на дъщеря ви
– продължи той неприязнено. – Примирението пред неизбежната злина
е дълг на всекиго; а още повече на един млад мъж, който е имал щастие
като мене, да бъде навреме отличен за своите достойнства; смятам, че
съм се примирил. Може би за това помогна и подозрението, че нямаше
да съм дотам щастлив, ако прекрасната ми братовчедка ме бе удостоила
с ръката си; да си призная, забелязал съм – не е истинско онова прими-
рение, което произлиза от тайната увереност, че непостигнатото щастие
е загубило примамливост. Не приемате, надявам се, уважаема госпожо,
за проява на неуважение от моя страна това, гдето преди да оттегля кан-
дидатурата за ръката на дъщеря ви, не се обърнах към вас и мистър Бе-
нит с молба да се застъпите насилствено за мен пред нея. Може би смя-
тате нередно, че приех отказа направо от дъщеря ви, вместо от самата
вас. Но всеки понякога може да сбърка. Намеренията ми бяха благород-
ни. Исках да си намеря достойна съпруга, като се съобразя с добруване-
то на цялото ви семейство, и ако с държането си някъде съм сгрешил,
моля ви да ме извините.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Разговорите около предложението на мистър Колинс вече бяха
стихнали и на Елизабет й оставаше само да преодолее ехото от неприят-
ни усещания и да преглъща заядливите подмятания на майка си. Що се
отнасяше до самия кандидат, той изразяваше чувствата си не с притес-
нение, неловкост или отчаяние, а само със сдържаност и с гневно мъл-
чание. Не я заговорваше, а неуморното внимание, което доскоро й бе
засвидетелствувал и с което тъй много се гордееше, още преди да се
стъмни, бе насочено към мис Лукас, която за облекчение на всички и
най-вече на приятелката й го изслушваше най-внимателно.
Новият ден завари мисис Бенит все тъй гневна и болна. Мистър Ко-
линс, и той бе обиден и надут. Напразно Елизабет се бе надявала, че
ядът ще го накара да съкрати своя престой – плановете му не се проме-
ниха. Решил си беше да остане до събота и в събота щеше да замине.
След закуска момичетата отидоха до Меритън да видят върнал ли
се е мистър Уикъм и да го смъмрят, че ги е изоставил на бала в Недър-
фийлд. Срещнаха го в покрайнините на града, той ги съпроводи до леля
им и там надълго и широко обсъдиха и неговите съжаления, и съчувст-
вието на всички други. А сам той призна на Елизабет, че нарочно си из-
мислил уж някаква работа, за да замине.
– Когато наближи уреченият ден, сметнах за по-добре да не се сре-
щам с Дарси; времето, прекарано с него в една и съща зала, в една и съ-
ща компания, щеше да ми струва прекалено много, а вероятно щяха да
се случат и неща, неприятни не само за мене – обясни той.
Елизабет се възхити от тази негова въздържаност, надълго обсъди-
ха разумното му поведение и учтиво размениха похвали, докато Уикъм
и друг един офицер ги изпращаха обратно до Лонгборн, а по пътя Уи-
към не се отделяше от нея. От това, че тръгна да ги изпрати, имаше дво-
яка полза; Елизабет се поласка от вниманието, а освен това удаваше се
случай да го представи на баща си и майка си.
Скоро след като се прибраха, Джейн получи писмо; беше от Недър-
фийлд и тя веднага го отвори. В плика имаше малък лист от красива,
скъпа хартия, гъсто изписана с елегантен женски почерк; Елизабет забе-
ляза, че докато го четеше, Джейн се смути, видя я да препрочита някои
редове. Но бързо се овладя, сгъна писмото и с присъщата й мила усмив-
ка се помъчи да се включи в общия разговор; ала Елизабет се притесни
дотолкова, че дори присъствието на Уикъм не можеше да я отвлече; а
щом той и приятелят му се сбогуваха, последва Джейн, която с поглед я
покани да се качат горе. Когато влязоха в стаята, Джейн измъкна писмо-
то и каза:
– От Каролайн Бингли; думите й ме изненадаха дълбоко. В този мо-
мент всички те вече са напуснали Недърфийлд и пътуват за Лондон; и
нямат намерение да се връщат. Слушай какво ми пише.
И тя прочете на глас първото изречение, в което се съобщаваше за
внезапното им решение да последват брат си в Лондон и за намерението
им да вечерят на Гровнър Стрийт, където мистър Хърст имал къща. Вто-
рото изречение гласеше следното: „Не съжалявам за нищо, което оста-
вям тук, в Недърфийлд, освен за вас, най-мила ми приятелко, но нека се
надяваме, че по-нататък пак ще можем, и то не веднъж, да си приказва-
ме приятно както преди, а дотогава ще облекчим болката от раздялата с
многобройни и искрени писма. Разчитам на вас за това.“ Елизабет из-
слуша тези натруфени фрази с дълбоко недоверие; и макар внезапното
им заминаване да я бе изненадало, смяташе, че няма за какво да се съжа-
лява; това, че тях ги няма, не означаваше, че мистър Бингли ще спре да
ги посещава, а пък Джейн според нея скоро щеше да ги забрави, завла-
дяна от неговото присъствие.
– Жалко, че не ги видя, преди да заминат – каза тя. – Но да се надя-
ваме, че часът на бъдещото щастие, което мис Бингли тъй ревностно
очаква, ще настъпи по-скоро, отколкото тя мисли, и че приятните прия-
телски разговори ще се подновят с още по-голяма радост, вече като
между сестри. Мистър Бингли не ще им позволи да го задържат в
Лондон.
– Каролайн съвсем определено казва, че ни един от тях няма да пре-
кара зимата в Хъртфордшър. Ето, слушай:
„Вчера, когато брат ни тръгна, вярваше, че работата, по която зами-
нава в Лондон, ще бъде свършена за три-четири дни, но понеже сме си-
гурни, че това няма да е възможно и в същото време знаем, че отиде ли
веднъж в града, Чарлс няма да бърза да се върне, решихме да го послед-
ваме там, за да не трябва да прекарва свободните си часове в някой неу-
добен хотел. Мнозина от познатите ми са се върнали там за зимата; бих
се радвала, ако разбера, че и вие, най-скъпа ми приятелко, ще дойдете,
но се боя, че това няма да стане. Искрено се надявам коледните празни-
ци в Хъртфордшър да ви донесат забавленията, традиционни за сезона,
и обожателите ви да са толкова многобройни, щото да заменят нас
тримата.“
– От това става ясно – заключи Джейн, – че той няма да се върне
тази зима.
– Ясно е само, че мис Бингли не желае той да се върне.
– Защо мислиш така? Той сам си е господар. Но това не е всичко.
Ще ти прочета редовете, които особено ме засегнаха. Няма да крия ни-
що от теб: „Мистър Дарси копнее да види сестра си и да си призная, ние
също едва сдържаме нетърпението си. Струва ми се, че Джорджиана
Дарси няма равна по хубост, елегантност и интелигентност; а обичта,
която извиква у Луиза и мен, се превръща в нещо още по-привлекателно
от надеждата, която с право храним тя да ни стане скоро и снаха. Не
помня дали друг път съм споделяла с вас чувствата си по този въпрос,
но не ми се ще да си тръгна, без да ви ги доверя, и вярвам да ги намери-
те за твърде основателни. Брат ми я харесва, сега ще има възможност да
я среща още по-често в най-тесен кръг, неговите близки желаят тази
връзка, колкото и нейните роднини, и смятам, че сестринските чувства
не ме подвеждат, като нареждам Чарлс сред най-чаровните мъже. При
обстоятелства, тъй благоприятни за близост, пред която не стоят никак-
ви пречки, права ли съм, скъпа Джейн, да храня надеждата за едно съби-
тие, което ще донесе щастие на мнозина?“
– А за това изречение какво ще кажеш, мила Лизи? – запита накрая
Джейн. – Нима не е достатъчно ясно? Не заявява ли то най-категорично,
че Каролайн нито вярва, нито желае да й стана снаха? Че е напълно убе-
дена в безразличието на брат си и че ако е поусетила чувствата ми към
него, бърза (с най-добри намерения) да ме предупреди? Как иначе да се
тълкува това?
– Може и иначе; аз например го тълкувам другояче. Искаш ли да ти
кажа?
– Моля те.
– Ето – с две думи. Мис Бингли разбира, че брат й е влюбен в тебе,
а иска да го ожени за мис Дарси. Отива при него в града, с надежда да
го задържи там, и се опитва да те убеди, че е безразличен към теб.
Джейн недоверчиво поклати глава.
– Наистина, Джейн, трябва да ми вярваш. Всеки, който ви е видял
заедно, ще прозре чувствата му. Мис Бингли и тя го знае. Не е толкова
глупава. Ако вярваше, че мистър Дарси е само наполовина тъй влюбен в
нея, отдавна да си е поръчала сватбена рокля. Но бедата е другаде. Не
сме нито достатъчно богати, нито достатъчно знатни за тях; а тя иска да
хване мис Дарси и за още нещо – мисли си, че щом веднъж двама от те-
зи родове са се взели, и други двама може да се оженят; и то не е чак
толкова невероятно, ако я нямаше мис де Бърг. Миличка Джейн, нима
вярваш само защото мис Бингли съобщава колко брат й харесвал мис
Дарси, че от вторник изведнъж той е престанал да ти се възхищава или
че тя ще съумее да го убеди да заобича не теб, а приятелката й?
– Ако приемахме еднакво мис Бингли – отвърна Джейн, – думите
ти щяха да ме успокоят. Ала ти си несправедлива – Каролайн не е спо-
собна да си послужи с умишлена заблуда; и единствената ми надежда в
случая е, че самата тя се е заблудила.
– Точно така. Като не ми вярваш, успокой се поне с тази мисъл.
Сметни, че се е самозаблудила. Така хем оставаш вярна на приятелката
си, хем спираш да се притесняваш.
– Но, мила сестро, дори да предположа най-доброто, мога ли да съм
щастлива с човек, чиито сестри и приятели искат да го оженят за друга?
– Това ще си решиш сама – отвърна Елизабет – и ако прецениш, че
огорчението, нанесено на сестрите му, е по-непоносимо от щастието да
му бъдеш съпруга, съветвам те да му откажеш.
– Защо ми говориш така? – усмихна се Джейн. – Ти поне трябва да
знаеш, че колкото и да ме наскърбява несъгласието им, не ще се
поколебая.
– Тъй си и мислех; а щом е тъй, тогава всичко е наред.
– Но ако не се върне тази зима, нямам избор. В тия шест месеца
всичко може да стане.
Елизабет възмутено отхвърли мисълта, че нямало да се върне. Смя-
таше я за чиста измислица на заинтересованата Каролайн и за миг не по-
вярва, че това пожелание, колкото убедително и хитро да беше предста-
вено, би могло да повлияе на един независим млад мъж.
Помъчи се да го внуши на сестра си и с радост видя, че е успяла.
Джейн не униваше лесно и скоро се оживи, макар любовната тревога
понякога да пропъждаше надеждата, че Бингли пак ще дойде в Недър-
фийлд и ще откликне на чувствата й.
Решиха да съобщят на мисис Бенит, че само другите са заминали,
но да не споменават и за Бингли; ала и половинчатата истина я обезпо-
кои и тя се разтревожи, че дамите са тръгнали тъкмо сега, когато се
сближили с тях. Мъката й обаче стихна от надеждата, че щом мистър
Бингли се върне, веднага ще обядва в Лонгборн, а накрая ги успокои с
известието, че макар да бил поканен на обед в тесен семеен кръг, щяла
да му сложи тържествена трапеза и не с едно, а с две изискани блюда.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Бенитови бяха канени на обяд у Лукасови и почти през цялото вре-
ме мис Лукас най-внимателно изслушваше мистър Колинс. Елизабет й
поблагодари.
– Това го разведрява – каза й тя – и аз съм ти безкрайно задължена.
Шарлот я увери, че с радост й правела услугата – спокойствието на
Елизабет й било отплата за пропиляното време. Постъпката й беше дру-
желюбна, ала Елизабет дори не подозираше накъде води добродушието
на нейната Шарлот; тя целеше да не допусне мистър Колинс да предло-
жи повторно на Елизабет, а да поиска нея. Това кроеше мис Лукас; и не-
щата се развиваха тъй благоприятно, че вечерта, когато се сбогуваха,
имаше всички основания да вярва в благополучния край, ако мистър Ко-
линс не трябваше тъй скоро да напусне Хърфордшър. Но Шарлот още
не познаваше пламенния му и независим нрав, който го подтикна рано-
рано на другата сутрин лукаво да се измъкне от Лонгборн Хаус, да изти-
ча до Лукас Лодж и да падне в нозете й. Не искаше братовчедките му да
го усетят – страхуваше се, че, видят ли го, ще предугадят намеренията
му, а не желаеше никой да знае, докато сам не разбереше резултата; с
основание се надяваше на успех, защото Шарлот не криеше, че е благос-
клонна, но все пак изпитваше боязън подир несполуката в сряда. Приеха
го ласкаво. Мис Лукас го забеляза от горния прозорец и набързо изтича,
та да го срещне случайно на пътеката. Пороят от любовни думи, който я
заля, надмина очакванията й.
И сравнително бързо, след многословните и обстоятелствени лю-
бовни изявления на мистър Колинс, те се разбраха; когато влизаха в до-
ма, той я помоли час по-скоро да определи деня, който щял да го
направи най-щастливия човек на света, и макар в момента това да я,
вълнуваше по-малко от всичко друго, дамата нямаше никакво желание
да пречи на неговото щастие. Глупостта, дарена му от природата, лиша-
ваше от очарование любовните му излияния и не пораждаше у жените
копнеж да го поощряват; а пък мис Лукас, която го вземаше от чистия и
безкористен стремеж да си осигури семейно огнище, бързаше незабавно
да уреди въпроса.
Веднага поискаха благословията на сър Уилям и лейди Лукас; да-
доха им я с радост. Материалното благополучие на мистър Колинс обе-
щаваше сполучлив брак на дъщеря им, която щеше да получи
незначителна зестра; а по всичко изглеждаше, че той тепърва ще бога-
тее. Лейди Лукас започна да преценява по-усърдно, отколкото досега,
до каква възраст би могъл да доживее мистър Бенит; а сър Уилям заяви,
че щом мистър Колинс станел собственик на имението Лонгборн, пре-
поръчително било той и съпругата му веднага да се представят в кралс-
кия дворец. С две думи, цялото семейство се радваше на събитието. У
по-малките дъщери изгря надежда да ги изведат в обществото една-две
години по-рано от обичайното; а пък момчетата въздъхнаха облекчено –
Шарлот нямаше да умре стара мома. Самата Шарлот запази самооблада-
ние. Беше постигнала целта си, имаше и време да огледа нещата. Не бе-
ше недоволна. Вярно е, мистър Колинс не бе нито умен, нито пък прия-
тен; присъствието му бе досадно, а любовта му към нея – плод на въоб-
ражението… И все пак нямаше да е лош съпруг. Без да идеализира осо-
бено и мъжете, и семейния живот, тя открай време искаше да се омъжи;
бракът бе единственото благо прилично положение за една образована
млада дама с малка зестра и макар да не обещаваше щастие, поне пред-
пазваше от немотия. Сега си бе осигурила това предпазно средство; и в
двайсет и седмата си година, без никога да е била красива, можеше да
прецени, че има щастие. Най-неприятна в цялата работа бе изненадата,
която щеше да изживее Елизабет Бенит, чието приятелство Шарлот це-
неше повече от всяко друго, и макар това съображение да не бе в състо-
яние да повлияе на решението й, неодобрението на Елизабет щеше да я
огорчи. Реши да й съобщи лично, затова замоли мистър Колинс, когато
той се запъти да вечеря в Лонгборн, да не споменава новината пред ни-
кого от семейството. Той обеща, но това му струваше много; защото
веднага щом се прибра, любопитството, събудено от дългото му отсъст-
вие, се изрази в най-преки въпроси и му трябваше съобразителност да
отклони отговора, а и голямо себеотрицание, понеже умираше от нетър-
пение да разгласи споделената си любов.
Тъй като тръгваше рано на другата сутрин и всички още щяха да
спят, сбогуваха се, преди дамите да се оттеглят в спалните си; мисис Бе-
нит учтиво и сърдечно му заяви, че всички ще се радват да го приемат в
Лонгборн всякога щом другите му обязаности му позволят да пътува.
– Скъпа госпожо – отвърна й той, – тази покана е толкова по-жела-
на, защото е тъкмо онова, от което се нуждаех; бъдете уверена – ще се
възползувам при първия удобен случай!
Всички останаха учудени, а мистър Бенит, който за нищо на света
не желаеше чак толкова бързо завръщане, каза:
– А не се ли боите, драги ми господине, че лейди Катрин ще се
противопостави? По-добре да пренебрегнете сродниците си, отколкото
да обидите своята покровителка.
– Скъпи господине – отговори мистър Колинс, – безкрайно благо-
даря за приятелското предупреждение и желая да ви уверя, че не бих
предприел подобна решителна стъпка без одобрението на нейно
благородие.
– Внимавайте много. Рискувайте всичко, но не и нейното благово-
ление; и при най-малка опасност да я разгневите – а то не е невероятно,
– останете си кротко у дома и бъдете уверен, че няма да ви се
разсърдим.
– Повярвайте, скъпи ми господине, горещо съм ви благодарен за
сърдечната грижа; очаквайте в най-скоро време благодарствено писмо
за това, както и за всички останали знаци на внимание, които ми оказах-
те през време на престоя ми в Хъртфордшър. Колкото до милите бра-
товчедки, макар че скоро ще се видим и това не е наложително, позволя-
вам си да им пожелая здраве и щастие, включително и на братовчедката
Елизабет.
След това дамите се оттеглиха; всички бяха изненадани от намере-
нието му скоро да се върне. На мисис Бенит й се щеше да вярва, че е за-
мислил да поиска някоя от малките й дъщери, и се надяваше, че ще при-
дума Мери. Мери го ценеше повече от другите; намираше мислите му
задълбочени и макар да не го смяташе умен като себе си, уверена бе, че
ако нейният пример го подтикне да чете и да се усъвършенствува, би
могъл да стане приемлив съпруг. Но на другата сутрин всички надежди
се сринаха. Мис Лукас пристигна малко след закуската и насаме разказа
на Елизабет какво е станало предишния ден.
Мисълта, че мистър Колинс се смята влюбен в приятелката й, бе
споходила Елизабет през последните един-два дни; но че Шарлот ще го
поощри, й се струваше тъй невероятно както ако самата тя го беше на-
сърчила, затова толкова се изненада, че отначало не можа да се овладее
и възкликна:
– Сгодена за мистър Колинс! Мила Шарлот – не е възможно!
Мис Лукас за миг се смути от нескрития упрек; но понеже го беше
очаквала, тя бързо се съвзе и спокойно отвърна:
– Защо се изненадваш, мила Елайза? Нима смяташ, че мистър Ко-
линс не би могъл да се хареса на никоя само защото е имал неблагопо-
лучието да не ти хареса на теб?
Но Елизабет междувременно се беше осъзнала, насили се, намери
думи и я увери, че изгледите за бъдещото им роднинство много я
радват, и й пожела щастие.
– Разбирам какво чувствуваш – отвърна Шарлот, – сигурно си изне-
надана – та до вчера мистър Колинс искаше да се жени за теб! Но като
поразмислиш, ще видиш, че не съм сбъркала. Знаеш, че не съм роман-
тичка. И никога не съм била. Единственото, към което се стремя, е ую-
тен дом; и като познаваш характера и връзките на мистър Колинс, а и
положението му в обществото, вярвам, че изгледите да съм щастлива с
него са същите, каквито са за всички, които встъпват в брак.
Елизабет тихо промълви:
– Така е! – И след кратко неловко мълчание те отидоха при
другите.
Шарлот скоро си тръгна и Елизабет остана да размишлява над чу-
тото, Много време й трябваше да свикне с мисълта за този неравен брак.
Колкото и странна да бе постъпката на мистър Колинс – да поиска ръка-
та на две жени в продължение само на три дни, – тя не бе нищо в срав-
нение с това, че бяха приели предложението му. Досещала се беше, че
отношението на Шарлот към брака е различно, но за нищо на света не
беше вярвала, че стигнат ли нещата дотам, Шарлот ще пожертвува всич-
ките си други принципи за едно положение в обществото. Шарлот, съп-
руга на мистър Колинс – ах, колко унизително! И към острата болка, че
тази приятелка пада в очите й и я разочарова, се добави и ужасната уве-
реност, че същата тази приятелка ще бъде нещастна в участта, която са-
ма си бе избрала.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Елизабет седеше с майка си и сестрите си, мислеше над чутото и
вече се питаше дали е редно да им го съобщи, когато се появи сър Уи-
лям Лукас, пратен от дъщеря си да извести за годежа и сродяването й с
Бенитови. Той ги обсипа с комплименти, изяви доволство, че сега меж-
ду двете семейства ще се създадат и роднински връзки, и постепенно
предаде новината на своите не само слисани, но и невярващи слушате-
ли; мисис Бенит упорито и неучтиво се опитваше да му внуши, че се е
объркал, а Лидия, каквато си бе несдържана и избухлива, бурно
възкликна:
– Мили боже! Какво приказвате, сър Уилям? Нима не знаете, че
мистър Колинс иска да се жени за нашата Лизи?
Единствено присъщата на царедвореца вежливост му помогна да
подтисне гнева; благовъзпитаният сър Уилям издържа изпитанието; уч-
тиво ги помоли да повярват на думите му и намери сили най-търпеливо
да изслуша безочливите им слова.
Елизабет сметна за свой дълг да измъкне сър Уилям от неловкото
положение и потвърди думите му – обясни им, че вече знае за станалото
от самата Шарлот, и се опита да пресече възклицанията на майка си и
сестрите си, като се обърна към сър Уилям с искрени поздравления;
Джейн също го поздрави и двете го увериха, че бракът ще излезе щаст-
лив, защото мистър Колинс бил чудесен човек, а Хънсфорд – на две
крачки от Лондон.
Смаяна от известието на сър Уилям, мисис Бенит дойде на себе си
едва след като той си тръгна; и тогава се развихри. Първо, упорито от-
казваше да повярва; второ, убедена беше, че на мистър Колинс му е би-
ла сложена клопка; трето, надяваше се, че няма да са щастливи; и чет-
върто – че годежът ще се развали. Изводите от всичко изречено бяха
два: първо, че в дъното на цялата бъркотия стои Елизабет; и второ, че
всички вкупом са се отнесли към мисис Бенит по чудовищен начин; те-
зи два извода не спряха да я занимават чак до вечерта. Нищо не бе в със-
тояние да я утеши, нито пък да я укроти. Възмущението й не се уталожи
и през нощта. Цяла една седмица измина, докато спря да мъмри Елиза-
бет, цял месец й трябваше, преди да спре да нагрубява сър Уилям и лей-
ди Лукас всеки път щом ги видеше, а месеци наред не намери сили да
прости на дъщеря им.
Мистър Бенит се отнесе към станалото далеч по-спокойно, а чувст-
вата му, както обясни, били най-задоволителни; с радост установил, ка-
за той, че Шарлот Лукас, която до този момент смятал за умна жена, се
оказала глупава, колкото жена му, и далеч по-глупава от собствената му
дъщеря!
Джейн си призна, че годежът я е поизненадал; но се въздържа да го
обсъжда, а изрази надежда, че ще бъдат щастливи; и не се остави Елиза-
бет да я убеди, че подобно нещо е невероятно. Кити и Лидия не завиж-
даха на мис Лукас, защото мистър Колинс бе най-обикновен пастор; за
тях случилото се бе само нова тема за разговори в Меритън.
Лейди Лукас тържествуваше – сега можеше да си го върне на мисис
Бенит, защото и нейната дъщеря имаше добър кандидат; и прескачаше
до Лонгборн по-често от всякога, за да разправя колко е щастлива въп-
реки смръщеното лице и хапливите забележки на мисис Бенит, които
можеха да попарят всяка радост.
Върху отношенията на Елизабет и Шарлот легна сдържаност, която
ги караше да не зачекват този въпрос; Елизабет дори си мислеше, че то-
ва е сложило край на искрената им дружба. Разочарованието от Шарлот
я тласна с още по-голяма обич към Джейн, защото знаеше, че поне тя е
докрай честна и справедлива, а и понеже вече се тревожеше за нея –
седмица, откакто Бингли бе заминал, а още не се знаеше дали изобщо
ще се върне.
Джейн бе писала на Каролайн незабавно и с трепет броеше дните за
очаквания отговор. Обещаното писмо от мистър Колинс се получи във
вторник, адресирано бе до баща им и дълбоката благодарност, която лъ-
хаше от него, отговаряше поне на едногодишно гостоприемство от стра-
на на семейството. Успокоил съвестта си по този въпрос, по-нататък с
възторжени думи той ги уведомяваше за щастието, с което го изпълвала
споделената му любов с милата им съседка, мис Лукас, а после обясня-
ваше, че единствено желанието да се среща с нея го подтиквало да прие-
ме любезното им предложение да гостува пак в Лонгборн, където смя-
тал, че ще може да се върне по следващия понеделник; защото лейди
Катрин сърдечно се зарадвала на предстоящия брак и настоявала да се
сключи час по-скоро, а нейното желание, не се съмнявал, щяло да скло-
ни милата му Шарлот да определи близък ден, в който да го направи
най-щастливия мъж на земята.
Мисис Бенит не се радваше на връщането на мистър Колинс. Об-
ратното – сега като своя съпруг се дразнеше от това. Защо, питаше тя,
ще идва в Лонгборн, защо да не отиде направо в Лукас Лодж; нито е
удобно, нито е приятно. А и не била здрава за гости и от всички гости
влюбените били най-противни. Мисис Бенит повтаряше всичко това по
сто пъти на ден, но повече я тревожеше дългото отсъствие на мистър
Бингли.
За това се тревожеше и Джейн, а и Елизабет. Дните минаваха, но
единствената вест за него бе онова, което отскоро се мълвеше из Мери-
тън – че тази зима нямало да се върне в Недърфийлд; мълвата дразнеше
мисис Бенит и тя неспирно я отричаше като нагла лъжа.
Елизабет започна да се опасява – не толкова от безразличието на
Бингли, а от това, че сестрите му са успели да го задържат. Колкото и да
не й се щеше да допусне тази мисъл, тъй пагубна за щастието на Джейн
и тъй позорна за непостоянството на нейния възлюблен, трудно й беше
да я отпъди. Обединените усилия на коравосърдечните му сестри и на
властния му приятел, подкрепени от прелестите на мис Дарси и лондон-
ските развлечения, се оказваха очевидно по-силни от сърдечното му
увлечение.
Що се отнася до Джейн, тревогата от неизвестността беше голяма,
ала не желаеше да издава чувствата си, затова не разговаряха на тази те-
ма. Но несъобразителната й майка не пропускаше час, в който да не спо-
мене Бингли, да не изрази нетърпението, с което го очакваше, и да не
настоява Джейн да си признае, че не се ли върнел, значи, се бил подиг-
рал с нея. Джейн, с присъщото й неотстъпно добродушие, отблъскваше
тези набези с едва сдържано спокойствие.
Мистър Колинс се появи точно в по-следващия понеделник, но в
Лонгборн не го приеха радушно както първия път. Ала той беше толко-
ва щастлив, че не се и нуждаеше от тяхното внимание; за радост на
всички любовният устрем често ги лишаваше от присъствието му. Стое-
ше по цял ден в Лукас Лодж и се прибираше в Лонгборн толкова късно,
че едва сварваше да се извини за отсъствието си, и всички отиваха да
спят.
Мисис Бенит беше в окаяно положение. Всяка дума за предстоящия
брак я хвърляше в униние – където отидеше, говореха все за това. Не
можеше да търпи мис Лукас. Гледаше я с ревниво отвращение, защото
тъкмо тя щеше да я измести от собствения й дом. Когато Шарлот нами-
наваше да ги види, отдаваше го на нетърпението й да завладее имота;
прошепваше ли нещо на мистър Колинс, не се съмняваше, че си приказ-
ват за имението Лонгборн и се наговарят да изхвърлят оттам и нея, и дъ-
щерите й в мига, в който мистър Бенит предаде богу дух. И горчиво се
вайкаше на мистър Бенит.
– Ох, мистър Бенит – въздишаше тя, – не мога да се примиря, че
Шарлот Лукас ще стане господарка на този дом, че ще ме принуди да й
сторя път, че ще доживея да я видя настанена тука!
– Не се оставяйте на тия мрачни мисли, скъпа. Нека гледаме по-ро-
зово на нещата. Да храним надежда, че аз ще бъда този, който ще остане
последен.
Думите му не я успокояваха и затова, вместо да отговори,
продължаваше:
– Само като си помисля, че те ще станат собственици на нашето
имение! Ако не беше това завещание, нямаше да се тревожа.
– От какво нямаше да се тревожите?
– От нищо нямаше да се тревожа.
– Да сме благодарни тогава, че сте предпазена от безразличието.
– Не мога да съм благодарна за нищо по отношение на това завеща-
ние, мистър Бенит. Как може съвестен човек да лиши дъщерите си от
техния имот и да го завещае другиму, това не мога да го разбера; и то на
кого? На мистър Колинс! Защо той да го на следи, а не някой друг?
– На този въпрос ще трябва да си отговорите сама – отвърна мистър
Бенит.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

С писмото на мис Бингли изчезнаха и съмненията. В първото изре-
чение потвърждаваше, че са се установили в Лондон за цялата зима, в
последното поднасяше извинението на брат си за това, че не е успял да
се сбогува с приятелите от Хъртфордшър, когато си е тръгвал.
Надеждата угасна, угасна завинаги; когато Джейн събра сили да го
дочете до края, освен уверенията а приятелство от страна на авторката
му, не намери в писмото нищо друго, което да й донесе утеха. В по-го-
лямата си част то съдържаше възхвали за мис Дарси. Отново се изброя-
ваха многобройните й добродетели, Каролайн се хвалеше радостно, че
вече били много близки, и се осмеляваше да предрече осъществяването
на надеждите, които бе изразила в предишното си писмо. С голяма ра-
дост пишеше и за това, че брат й често посещавал дома на мистър Дар-
си, и възторжено споменаваше за намеренията на Дарси да си купува
нови мебели.
Елизабет, на която Джейн незабавно разказа съдържанието на това
послание, бе обзета от мълчалив гняв. Сърцето й се раздираше от съчув-
ствие към сестра й и от възмущение срещу всички останали. Уверенията
на Каролайн, че брат й бил особено привързан към мис Дарси, отмина с
неверие. Че е влюбен в Джейн, тя както досега не се съмняваше; но кол-
кото и дай беше симпатичен, не можеше да мисли без яд, дори без въз-
мущение за неговия мекошав характер, за тази липса на решимост, коя-
то сега го превръщаше в безропотен роб на оня негов лукав приятел и го
караше да жертвува собственото си щастие за чуждите прищевки. Ако
единствената жертва бе неговото лично щастие, щеше да го остави да
прави каквото си ще; ала тук се въвличаха и чувствата на сестра й, а той
не можеше да не го съзнава. С две думи, щяха да размишляват дълго и
безполезно. Мислите й се въртяха само около това, но все едно дали
чувствата на мистър Бингли бяха угаснали, или им пречеше намесата на
приятеля му; все едно дали той знаеше, че Джейн го обича, или не го
осъзнаваше – все едно; каквато и да бе причината, макар това да проме-
няше мнението й за него, положението на сестра й си оставаше същото,
душевното й спокойствие – все така нарушено.
Минаха два дни, преди Джейн да се осмели и да разкрие чувствата
си пред Елизабет; най-сетне, когато след дълга гневна тирада срещу Не-
дърфийлд и неговия господар мисис Бенит ги остави сами, Джейн
измъчено възкликна:
– О! Да можеше майка ни мъничко поне да се овладее! Тя няма
представа каква болка ми причинява с тия приказки за него. Но не ис-
кам да роптая. Това скоро ще свърши. Ще го забравя и всичко пак ще
бъде както преди.
Елизабет изгледа сестра си недоверчиво и загрижено, но замълча.
– Не ми ли вярваш? – възкликна Джейн и поруменя. – Не, нямаш
причини. Може и да си го спомням като най-милия мъж, когото позна-
вам, но това е всичко. Нищо не чакам и от нищо не се плаша, за нищо не
го обвинявам. Слава богу! Поне от това не се измъчвам. Трябва ми са-
мо време. Скоро ще се съвзема.
След малко додаде с по-ясен глас:
– Онова, което ме утешава, е, че просто само съм си въобразила и
не съм навредила другиму, освен на себе си.
– Скъпа Джейн! – ахна Елизабет. – Ти си прекалено добра. Мила си
и незлоблива като ангел; не знам какво да ти кажа. Мисля си, че не съм
те оценявала докрай и не съм те обичала, колкото заслужаващ.
Джейн притеснено отрече тези изключителни добродетели и отдаде
думите й на сестринска обич.
– О, не – викна Елизабет. – Не е честно. Готова си да мислиш добро
за всички, изрека ли лоша дума за някого, се огорчаваш. А кажа ли, че
ти си съвършена, отричаш го. Не си мисли, че се увличам, че присвоя-
вам правото ти от всички да се възхищаваш. Недей. Малцина са тези,
които истински обичам, още по-малко са – които уважавам. Колкото
опознавам света, толкова повече ме разочарова; всеки изминал ден ме
уверява в несъвършенството на човешкия характер и в измамната фаса-
да на достойнството и благоразумието. Ето, наскоро се сблъсках с два
примера; единият ще премълча; другият е бракът на нашата Шарлот.
Това ми е необяснимо! Необяснимо е!
– Лизи, мила, не се оставяй във властта на тия чувства. Само ще те
огорчат. Не забравяй, че има хора с друго положение и с други характе-
ри. Мистър Колинс е почтен човек, Шарлот е разсъдлива, улегнала. Се-
мейството им е голямо; в материално отношение за нея той е добра пар-
тия; опитай се да приемеш, за доброто на всички, че тя храни към бра-
товчед ни чувство на уважение и почит.
– Заради теб ще повярвам каквото искаш, но от това никой няма да
има полза; защото, допусна ли, че Шарлот може да го уважава, ще тряб-
ва да приема не само че е пресметлива, но и глупава. Джейн, мила, мис-
тър Колинс е суетен, надут, тесногръд, тъпоумен човек, знаеш го и ти; и
ти като мен разбираш, че жената, която го вземе, си прави други сметки.
Не я защищавай, макар да е и Шарлот Лукас Недей заради един опреде-
лен човек да изменяш на представите си за морал и почтеност и не се
мъчи да убеждаваш и себе си, и мене, че егоизмът бил проява на благо-
разумие, а безразличието към последствията – гаранция за щастие.
– Безпощадна си и към двамата – отвърна Джейн, – надявам се да
го разбереш, когато се увериш, че живеят щастливо. Но стига. Ти намек-
на за нещо друго. Спомена два примера. Разбрах те, но моля ти се, мила
Лизи, не ме огорчавай – не обвинявай този човек, не ми казвай, че вече
мислиш лошо за него. Не бива лековерно да приемаме, че умишлено ни
нараняват. Защо да искаме един жизнерадостен млад мъж да е все сдър-
жан и предпазлив? Най-често нашата суетност ни измамва. Жената си
мисли, че да я харесват, означава непременно да я обичат.
– А пък мъжът не се опитва да я разубеждава.
– Прави ли го злоумишлено, тогава заслужава укор; но аз не смя-
там, че всички са толкова коварни, колкото мислиш.
– Не, не виждам коварство в постъпката на мистър Бингли – оправ-
да се Елизабет, – но и без да е искал да причинява зло или да прави дру-
гите нещастни, човек може да стори грешка и да извика страдание. Дос-
татъчно е да си лекомислен, да не се съобразяваш с чувствата на други-
те, да бъдеш нерешителен – това стига.
– И ти го обвиняваш в едно от тези неща, така ли?
– Да, във второто. Но сега спирам – иначе ще те ядосам, защото ще
кажа какво мисля за хора, които цениш. Спри ме, докато не съм го
изрекла.
– Значи, все още смятащ, че неговите сестри му влияят?
– Да, в съдружие с приятеля му.
– Не вярвам. Защо ще се опитват да му пречат? Те му желаят щас-
тие и ако се е привързал към мен, никоя друга не би могла да го направи
щастлив.
– О, не, грешиш. Те могат да му желаят и друго освен щастие; мо-
гат да искат да стане още по-богат и по-влиятелен; да се ожени за моми-
че, облагодетелствувано с пари, с връзки в обществото, от знатно
потекло.
– Да, вероятно искат мис Дарси – отвърна Джейн, – но не от корист,
както мислиш. Познават я отдавна, много преди да ме срещнат; чудно
ли е тогава, че и повече я ценят? Но каквото и да желаят – не вярвам, че
ще се противопоставят на брат си. Коя сестра ще го стори, ако няма не-
що достатъчно тревожно, за да се намеси? Ако са знаели че ме обича,
нямаше да ни разделят; ако наистина ме е обичал, нямаше да успеят. А
ти, като твърдиш, че ме обичал, вменяваш на постъпките им злоумиш-
леност, а мен караш да страдам. Не ми внушавай тази отчайваща мисъл.
Ако съм сбъркала, не се срамувам – или поне това е без значене, то е ни-
що в сравнение с онова, което щях да изпитам, ако трябваше да се разо-
чаровам от него или от сестрите му. Позволи ми да виждам нещата от
добрата им страна, така, както би трябвало да се тълкуват.
Елизабет се подчини; от този ден нататък не споменаха мистър
Бингли.
Мисис Бенит продължаваше да се чуди и да мърмори, че още не се
връщал, и колкото Елизабет да й повтаряше, че няма да се върне, тя от-
казваше да повярва. Дъщеря й се опитваше да й внуши нещо, в което са-
мата тя не вярваше: че вниманието му към Джейн е било плод на вре-
менно и мимолетно увлечение, изчезнало в мига, щом е престанал да я
среща; майка й уж го приемаше за убедително, а на другия ден подхва-
щаше отначало. Единствена утеха на мисис Бенит бе надеждата, че през
лятото мистър Бингли ще дойде пак.
Мистър Бенит се отнасяше по-различно.
– И тъй, Лизи – каза той един ден, – както виждам, сестра ти страда
от несподелена любов. Драго ми е. Момичетата мечтаят или да се омъ-
жат, или да се влюбят нещастно. То е нещо, за което да си мислиш, кое-
то те отличава от другарките ти. Кога ще дойде и твоят ред? Не вярвам
дълго да оставиш преднината на Джейн. Сега му е времето. Офицерите
в Меритън са достатъчно многобройни, за да донесат разочарование на
всички девойки от нашия край. Защо не си избереш Уикъм? Вижда ми
се приятен мъж и вярвам, че ще те зареже по най-изискан начин.
– Много сте мил, сър, ала за мен ще е добър и някой по-безличен.
Не всяка може да има щастието на Джейн.
– Права си – усмихна се мистър Бенит, – но каквото и да те споле-
ти, любещата ти майка ще се погрижи да те изтормози.
Единствен мистър Уикъм успяваше да поразведри унинието, обхва-
нало напоследък голяма част от семейството в Лонгборн. Виждаха го
често и към другите му приятни качества сега се бе прибавило и одобре-
нието на обществото. Онова, което бе споделил първо с Елизабет – об-
виненията към мистър Дарси и неправдите, които бе понесъл от него,
сега бе споделил и с други, и всички го разискваха; драго им беше, че са
изпитвали към Дарси ненавист, преди и да подозират за отношението
му към Уикъм.
Джейн бе единствената, която все още вярваше, че в случая има и
смекчаващи обстоятелства, неизвестни на хъртфордшърци; нейната
кротка и непоколебима безпристрастност я подтикваше да търси изви-
нения, да подканва към опрощение на неволни грешки – но в очите на
всички останали мистър Дарси бе заклеймен като най-лошия човек на
света.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

След цяла седмица, преминала в любовни клетви и кроежи за се-
мейно щастие, мистър Колинс бе откъснат от своята мила Шарлот –
дойде събота. За него обаче болката от раздялата се облекчаваше от
приготовленията за посрещането на невестата, защото, както имаше ос-
нования да вярва, скоро след завръщането му в Хъртфордшър щеше да
се определи денят, който да го направи най-щастливия човек на света.
Сбогува се с роднините в Лонгборн пак тъй тържествено; пак пожела на
хубавите братовчедки здраве и щастие, а на баща им обеща ново благо-
дарствено писмо.
На другия ден мисис Бенит преживя радостта да посрещне в своя
дом брат си и съпругата му, които идваха както обикновено да прекарат
Коледа в Лонгборн. Мистър Гарднър – здравомислещ, изискан мъж,
превъзхождаше сестра си както по характер, тъй и по образованост. Да-
мите от Недърфийлд едва ли бяха повярвали, че човек, който се занима-
ва с търговия и живее наблизо до собствените си складове, може да бъде
толкова изискан и тъй духовно издигнат. Мисис Гарднър – доста по-
млада от мисис Бенит и мисис Филипс – беше сърдечна, интелигентна,
елегантна жена, любимка на племенничките си. Между двете по-големи
сестри и нея съществуваше искрено приятелство. Те често й гостуваха в
Лондон.
Първото, което мисис Гарднър стори, беше да раздаде подаръците
и да им опише новата мода. След това й отнеха думата. Дойде ред да
слуша. Мисис Бенит имаше да й разказва за тревогите си и много да й се
оплаква. Две от дъщерите й били пред прага на брака, а накрая нищо не
излязло.
– Аз Джейн не я виня – продължи миене Бенит, – защото, ако може-
ше, Джейн щеше да се омъжи за мистър Бингли. Но Лизи! Ох, сестро!
Като си помисля, че вече щеше да е съпруга на мистър Колинс, ако не
беше такъв инат! Предложи й в ей тази същата стая, а тя му отказа. И
сега какво? Лейди Лукас ще има омъжена дъщеря преди мене, а Лонг-
борн пак ще падне в чужди ръце, както и преди. Тези Лукасови са лука-
ви, сестро. Само гледат как да се възползуват. Може и да не е хубаво, че
го казвам, но така е. Как се изнервям и как страдам, измъчват ме в собс-
твения ми дом, а и съседите придърпват всичко към себе си! Как ми
олекна, че идвате тъкмо сега, драго ми е да чуя новините и най-вече, че
дългите ръкави са дошли на мода.
Мисис Гарднър знаеше по-главните новини от писмата на Джейн и
Елизабет, опита се да я успокои и от съчувствие към племенничките си
заприказва за друго.
После, когато остана с Елизабет, подхвана разговора отново.
– Както чувам, изборът на Джейн е бил много подходящ – каза тя. –
Жалко. Но колко често става така! Младите, като вашия мистър Бингли,
лесно се влюбват в някое момиче по за две-три седмици и бързо след
туй го забравят – подобни случаи има всеки ден.
– Чудесна утеха! – възкликна Елизабет. – Но този пример не под-
хожда за нас. Нашето не е случайност. Не се случва чак толкова често
намесата на близките му да накара един млад, независим мъж да забра-
ви девойката, в която само дни преди това е бил лудо влюбен.
– Изразът „лудо влюбен“ е толкова изтъркан, толкова неясен и тъй
неопределен, че нищо не говори. С него се назовават и чувства, породе-
ни от мимолетно запознанство, както и една истинска, дълбока привър-
заност. Опиши ми, моля те, колко „лудо“ беше влюбен мистър Бингли?
– Не съм виждала по-обещаващо увлечение. Той забравяше за всич-
ки околни и бе устремен изцяло към нея. При всяка нова среща това
проличаваше все по-силно. На бала в собствения си дом обиди две-три
дами, защото не ги покани на танци, а пък аз на няколко пъти го загова-
рях, без да ми отвърне. Това не е ли достатъчно? Нима пренебрежението
към всички околни не е явният признак за пламенна любов?
– О, да! За любовта, която вероятно е изпитвал. Бедничката Джейн!
Мъчно ми е за нея, защото, каквато е, трудно ще го забрави. По-добре
да се беше случило на тебе, Лизи; ти по-лесно ще го превъзмогнеш. А
дали Джейн ще иска да дойде с нас в Лондон? Промяната на обстанов-
ката ще я разсее – и ще се поуспокои, като напусне този дом.
Елизабет се зарадва и беше убедена, че сестра й ще склони да
замине.
– Вярвам – продължи мисис Гарднър, – че няма да я възпрат други
съображения. Живеем в съвсем друг квартал, нямаме никакви общи поз-
нати с този човек и – както знаеш – излизаме толкова рядко, че е напра-
во невъзможно да се срещнат освен ако сам не реши да я посети.
– О, това е невъзможно; сега той е под опеката на приятеля си, а
мистър Дарси за нищо на света не ще му позволи да потърси Джейн в
квартал като вашия! Мила лельо, как можа да си помислиш? Мистър
Дарси може и да е чувал за Грейсчърч Стрийт, но сигурно смята, че ми-
не ли оттам веднъж, цял месец да се мие, не ще успее да свали
полепналата мръсотия; а мистър Бингли не прави крачка без него.
– Толкова по-добре. Значи, изобщо няма да се срещнат. Но нали
Джейн си пише със сестра му? Тя сигурно ще я посети.
– Тя ще престане да я познава.
Но макар да изглеждаше уверена по този въпрос, както и че на Бин-
гли няма да му позволят да се види с Джейн, тази мисъл вълнуваше
Елизабет и като поразмисли, реши, че нещата не са чак толкова безна-
деждни. Възможно бе, и то за по-добро, любовта му да пламне отново;
тогава влиянието на приятеля му щеше да избледнее пред въздействието
на очарователната Джейн.
Джейн прие поканата на леля си с радост; а Бинглиеви я занимаваха
в момента дотолкова, доколкото щеше да се отбива понякога сутрин при
Каролайн – знаеше, че живее отделно, без опасност да се срещне с брат
й.
Гарднърови прекараха в Лонгборн една седмица; дните отлетяха
бързо ту с Филипсови, ту с Лукасови; ту с офицерите. Мисис Бенит тъй
се бе постарала брат й и снаха й да не скучаят, че ни веднъж не успяха
да седнат на масата без други гости. Когато приемаха у дома, никога не
липсваха офицери, а мистър Уикъм всякога бе един от тях; в тия случаи
мисис Гарднър, заподозряла от възторжените думи на Елизабет нещич-
ко за Уикъм, наблюдаваше и двамата внимателно. Стана й ясно, че мно-
го влюбени не са, но се харесват и това я разтревожи; реши да поговори
с Елизабет, преди да си замине, и да я предпази от неразумно увлечение.
От беседите с Уикъм мисис Гарднър извличаше удоволствие, което
нямаше нищо общо с всепризнатите му достойнства. Преди десетина и
повече години, докато се омъжи, тя бе живяла продължително време в
онзи край на Дарбишър, откъдето беше и той. Намериха много общи
познати; и макар Уикъм да не се бе връщал там пет години, от смъртта
на мистър Дарси, все пак можеше да й поразкаже за старите приятели,
за които не беше чувала много по-отдавна.
Мисис Гарднър бе посещавала Пембърли и беше слушала за стария
мистър Дарси. А това бе неизчерпаема тема. Като сравняваше своите
възпоминания за Пембърли с подробните описания на Уикъм и като
възхваляваше благия нрав на покойния му владетел тя радваше и него, и
себе си. Уведомена за начина по който младият Дарси се бе отнесъл към
него, тя се помъчи да си припомни какво бе чувала за този джентълмен
като момче и тъй като чутото на времето схождаше с разказите на Уи-
към, увери се, че мистър Фицуилям Дарси наистина е имал слава на гор-
делив, злонравен младеж.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

При първата възможност да останат насаме с Елизабет, мисис Гард-
нър загрижено я предупреди; след като искрено й изложи съображения-
та си, продължи така:
– Ти си разумна девойка, Лизи, достатъчно разумна, за да не взе-
меш да се влюбиш само защото искам да те предпазя; затова ще говоря
открито. Моля те, внимавай. Не се поддавай на увлечението, не се опит-
вай да увлечеш и него в едно неразумно чувство, защото и двамата сте
бедни. Срещу него нямам нищо против; много е приятен; и ако беше
достатъчно богат, изборът ти щеше да е чудесен. Но така, както са не-
щата – не позволявай чувствата да те подмамят. Ти си разумна, очаква-
ме от теб да не сбъркаш. Зная, че баща ти вярва в твоята преценка и в
чувството ти за благоприличие. Не бива да го разочароваш.
– Мила лельо, това звучи много сериозно.
– Да, и бих искала и ти да си сериозна.
– Е, тогава не се безпокой. Ще внимавам за себе си, а и за мистър
Уикъм. Той няма да се влюби в мен, ако съм в състояние да го
предотвратя.
– Елизабет, сега си несериозна.
– Извинявай. Ще започна отначало. Още не съм влюбена в мистър
Уикъм; не, наистина не съм. Но той е най-приятният мъж, когото съм
срещала… и ако се влюби в мене… а, да, разбирам, че не бива да се
влюбва. Много ще е неразумно. Ах! Този отвратителен мистър Дарси!
Мнението на татко за мен ме ласкае; ще страдам, ако го разочаровам!
Но в същност, баща ми харесва мистър Уикъм. С две думи, мила лельо,
не искам да ви тревожа; но лельо, сама виждаш, когато двама млади се
обичат, бедността не ги спира да се женят – защо тогава искате от мене
да бъда по-разумна от другите пред изкушението и как да повярвам, че
ако се отдръпна, ще бъда по-щастлива? Затова само ще обещая да не
бързам. Ще изчакам, докато се уверя, че предпочита мен пред всички
други. Когато сме заедно, ще внимавам. С две думи, ще сторя каквото
мога.
– А няма ли да е добре, ако идва по-рядко тук? Помъчи се да не на-
помняш, постоянно на майка си да го кани.
– Както направих вчера, нали? – усмихна се засрамено Елизабет. –
Права си, поне от това бих могла да се въздържа. Но в същност той не
идва чак толкова често. През тази седмица го канихме повечко във ваша
чест. Нали знаеш мама – не обича близките й да скучаят. Добре, давам
ти дума, ще се опитам да внимавам; е – сега доволна ли си?
Леля й кимна; и след като Елизабет й благодари за предупреждени-
ето, те се разделиха; чудесен пример за това, как да се дава разумен съ-
вет, за да бъде приет благосклонно.
Мистър Колинс се върна в Хъртфордшър скоро след заминаването
на Гърднърови и Джейн; но отседна в дома на Лукас и появяването му
този път не раздразни кой знае колко мисис Бенит. Денят на сватбата
наближаваше, тя вече се бе примирила с неизбежното дотолкова, щото
на няколко пъти кисело заяви, че им пожелава да бъдат щастливи. Сват-
бата бе определена за четвъртък, затова в сряда мис Лукас дойде да се
простят; а като си тръгна, Елизабет, засрамена от нацупените и неучти-
ви благопожелания на майка си и искрено развълнувана, тръгна да я из-
прати. Докато слизаха по стълбите, Шарлот каза:
– Вярвам, че ще ми пишеш често, Елайза.
– Непременно.
– Имам и друга молба. Ще ми дойдеш ли на гости?
– Ще се виждаме често тук, в Хъртфордшър.
– Не ми се вярва да се върна скоро насам. Затова искам да обеща-
еш, че ти ще дойдеш в Хънсфорд.
Елизабет не можа да откаже, макар да нямаше желание да й
гостува.
– Баща ми и Марая ще идват през март – продължи Шарлот – и ако
искаш, ела с тях. Много ще ви се радвам, Елайза.
Мина сватбеният обред; младоженката и младоженецът тръгнаха
към Кент от църковните двери и както винаги събитието предизвика
много приказки. Скоро след това Елизабет получи писмо от приятелката
си; започнаха да си пишат редовно и често както преди; но не толкова
сърдечно. Елизабет се обръщаше към нея с чувството, че на искреното
приятелство е сложен край и макар че бе решила да й отговаря редовно,
правеше го по-скоро заради миналото, отколкото за настоящето. Първи-
те писма на Шарлот очакваше с нетърпение; любопитствуваше да научи
харесва ли новия си дом, каква е лейди Катрин и дали е щастлива; ма-
кар, като прочиташе писмата, да се уверяваше, че Шарлот не описва
нещата по-различно, отколкото бе очаквала. Думите й звучаха бодро,
намирала се сред приятна обстановка; не споменаваше нещо, от което
да не бе възхитена. Домът, мебелировката, околностите, пътищата,
всичко й било по вкуса, а държането на лейди Катрин – дружелюбно и
мило. В същност това бяха омекотени разкази на мистър Колинс. Елиза-
бет разбра, че трябва да почака, докато отиде там и разбере останалото.
Джейн вече бе драснала няколко реда на сестра си, за да извести, че
са пристигнали благополучно в Лондон; Елизабет се надяваше от второ-
то й писмо да научи нещичко за семейство Бингли.
Както става, нетърпението, с което очакваше това второ писмо, не
бе възнаградено. Джейн бе прекарала вече цяла седмица в Лондон, а от
Каролайн нямаше никаква вест. Обясняваше си го с това, че нейното
писмо до приятелката й, изпратено от Лонгборн, вероятно се е загубило.
„Леля – продължаваше тя – утре ще ходи в онази част на града и аз
ще използувам да се отбия на Гроувнър Скуер.“
Писа й отново след визитата там и след като се бе видяла с мис
Бингли. „Каролайн ми се стори унила – съобщаваше Джейн, – но много
се зарадва и ме укори, загдето не съм й обадила, че идвам в Лондон.
Значи, била съм права; не е получила писмото ми. Разбира се, попитах
за брат им. Добре бил, но тъй често бил с мистър Дарси, че почти не го
виждали. Каза ми, че са поканили мис Дарси на вечеря. Искаше ми се да
я видя. Не стоях дълго, защото Каролайн и мисис Хърст щяха да изли-
зат. Надявам се скоро да ме посетят.“
Елизабет дочете писмото и поклати глава. Сега вече не се съмнява-
ше – единствено случайността можеше да разкрие на мистър Бингли, че
сестра й е в града.
Изминаха четири седмици, а Джейн още не го бе срещнала. Искаше
й се да вярва, че не съжалява; но трябваше да признае, че мис Бингли се
държи неучтиво. В продължение на две седмици тя всяка сутрин стоеше
да я чака, всяка вечер се мъчеше да измисли оправдания, които да я из-
винят, че не е дошла; най-сетне гостенката се появи; ала стоя толкова
малко и се държа толкова хладно, че Джейн най-сетне се предаде. Пис-
мото до сестра й, в което описваше станалото, ще ни разкрие чувствата
й:

Зная, че милата ми Лизи няма да злорадствува на мой гръб,
когато й призная, че дълбоко съм се лъгала в отношението на мис
Бингли към мене. Но, мила ми сестро, макар станалото да потвър-
ждава твоето прозрение, не ме мисли за упорита, ако все още нас-
тоявам, че пред вид досегашното й държане с право й вярвах за
неща, в които ти я смяташе неискрена. Не знам как да си обясня
желанието й да се сближи с мен, но ако ония обстоятелства отно-
во се повторят, уверена съм, че пак ще се подмамя. Каролайн ми
върна посещението едва вчера; а междувременно не ми изпрати
ни писмо, нито ред. Когато дойде, личеше си, че й е неприятно;
извини се нехайно, прекалено учтиво, загдето не се е обадила до-
сега, не пожела да се срещнем отново и се държа толкова студе-
но, че когато си отиде, реших никога да не я виждам. Мъчно ми е,
но не я извинявам. Тя сгреши, че толкова се сдружи с мене; с чис-
то сърце ти заявявам – не аз, а тя поиска моето приятелство. Но я
окайвам, защото сигурно разбира колко лошо постъпва и защото
съм уверена, че го прави от боязън за брат си. Излишно е да се
оправдавам; разбира се, ние знаем колко безпочвени са страхове-
те й, но ако тя се притеснява, това ще обясни държането й към
мен; и понеже той й е скъп, естествено е сестрински да трепери
над него. Но не мога да си обясня защо все още продължава да се
плаши – ако наистина му бях мила, отдавна, много отдавна тряб-
ваше да ме потърси. Той знае, че съм в Лондон – тя подметна за
това; обаче пък от приказките й не ми се стори много убедена в
чувствата му към мис Дарси. Нищо не разбирам. Страхувам се да
заключавам прибързано, иначе бих се изкушила да заявя, че във
всичко това има някакво ужасно двуличие. Но ще се опитам да
пропъдя мъчителните терзания, да си мисля само за приятни не-
ща, за твоята обич и за сърдечната доброта на милите леля и чи-
чо. Моля те, пиши ми. Мис Бингли спомена, но някак неуверено,
че той вече не смятал да се връща в Недърфийлд, че щял да се от-
каже от имението. По-добре да не го разправяме. Много се рад-
вам за чудесните новини от приятелите ни в Хънсфорд. Непре-
менно им иди на гости със сър Уилям и Марая. Зная, ще прека-
раш хубаво там.
Твоя и т.н.

Писмото огорчи Елизабет; но като си помисли, че Джейн няма вече
да се мами поне в сестрата, успокои се. Сега всяка надежда за брата бе
загубена. Не желаеше и да си представя как отново би могъл да се върне
към Джейн. По всичко личеше, че е човек недостоен; искаше й се за не-
гово наказание и за възмездие на Джейн час по-скоро да се ожени за
сестрата на Дарси, тъй като според разказите на Уикъм тя щеше да го
накара да копнее по онова, което с такава лекота беше отхвърлил.
Пак по същото време мисис Гарднър напомни на Елизабет за обе-
щанието й относно Уикъм и поиска да узнае подробности; Елизабет
имаше за какво да й пише, но вестите бяха по-приятни за лелята,
отколкото за нея самата. Нескритото му предпочитание бе закърняло,
престанал бе да я ухажва, сега обожаваше друга. Елизабет бе достатъч-
но наблюдателна, за да разбере, но можеше и да прецени, и да пише за
това без душевна болка. Сърцето й не бе докоснато дълбоко, а суетност-
та й бе задоволена от увереността, че ако беше богата, тя, и само тя ще-
ше да бъде неговата избраница. Единствената привлекателна черта на
новата му любимка бе едно неочаквано наследство от десет хиляди ли-
ри; но Елизабет, по-заслепена по отношение на него, отколкото в пре-
ценката на брака на Шарлот, не му се разсърди. Обратното – намираше
го за естествено; ласкаеше се все пак, че му е било мъчно да я изостави,
но приемаше станалото за нещо разумно и полезно и за двамата и не й
беше трудно да му пожелае успех.
Не скри нищо от мисис Гарднър; а след като описа подробностите,
продължи така: „Сега вече, мила ми лельо, ясно осъзнавам, че не съм
била истински влюбена; защото, ако действително съм била под властта
на тази чиста и възвисяваща страст, дори името му трябваше да буди у
мен отвращение, трябваше да му желая само зло. А в същност изпитвам
дружелюбност не само към него; чувствувам безразличие и към мис
Кинг. Не питая към нея и капчица омраза, вярвам, че е добра девойка.
Наистина не е било любов. Постъпих предпазливо и виждам, че е имало
защо; съзнавам колко по-интересна щях да съм за всички познати, ако
любовта ми към него оставаше несподелена, но не скърбя, че не събуж-
дам любопитство. Подобно внимание понякога се плаща твърде скъпо.
Кити и Лидия преживяват измяната му много по-тежко от мене. Те още
са невежи в житейската мъдрост и не са научили, че и красивият мъж се
нуждае от средства за препитание – също както и грозният.“

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Януари и февруари отминаха без значителни събития освен случки-
те в семейството от Лонгборн и по някоя разходка до Меритън ту в кал-
но, ту в студено време. През март Елизабет щеше да отпътува за Хънс-
форд. Отначало това не я привличаше; но когато се увери, че Шарлот я
очаква, постепенно започна да си го представя с повече радост. Раздяла-
та бе засилила желанието й да види приятелката си, а мистър Колинс не
й се струваше чак толкова отвратителен. Пътешествието щеше да я раз-
ведри, а като се знае, че с тези недружелюбни сестри и тази майка у до-
ма не беше особено приятно, всяка промяна беше добре дошла. По пътя
щеше да се отбие и при Джейн; с две думи, с нетърпение чакаше опре-
деления ден и щеше да съжалява, ако не можеха да тръгнат навреме. Но
всичко вървеше по реда си и стана тъй, както го беше замислила Шар-
лот. Елизабет тръгваше със сър Уилям и втората му дъщеря. Разбраха се
да пренощуват една вечер в Лондон и планът стана от хубав по-хубав.
Мъчно й беше само, че изоставя баща си – щеше да му липсва; и
наистина той тъй не искаше да се разделя с нея, че й заръча да му пише
и дори обеща да отговори.
Сбогуваха се с мистър Уикъм дружелюбно; той се държа по-мило и
от нея. Очевидно новото увлечение не го бе накарало да забрави, че
Елизабет първа го бе привлякла и възхитила; първа го бе изслушала и
съжалила, първо нея си беше харесал; мило изрече прощалните думи и й
пожела приятно прекарване, предупреди я да се пази от лейди Катрин де
Бърг и я увери, че мненията им за нея – изобщо мненията го за всички
всякога ще съвпадат; от начина, по който изрече всичко това, личеше
загриженост и внимание което я накара да си каже, че сега още по-дъл-
боко го уважава; и си тръгна убедена, че женен или не – той всякога ще
й остане идеалът за мил и очарователен мъж.
Спътниците, с които потегли на другия ден, не бяха приятни. Сър
Уилям Лукас и дъщеря му Марая, момиче добродушно, но празноглаво
като него, не казаха ни една дума, която заслужаваше да се чуе, и тя ги
слушаше със същата досада, с каквато възприемаше дрънченето на ка-
ретата. Елизабет бе търпелив към глупците, но глупостите на сър Уилям
отдавна й бяха омръзнали. Той не бе в състояние да я смае с ни една но-
ва подробност от чудесата на удостояването му с рицарско звание; а лю-
безностите му бяха още по-изтъркани.
Разстоянието бе само двадесет и четири мили и те потеглиха толко-
ва рано, че към обед вече бяха на Грейсчърч Стрийт. Когато спряха пред
вратата, Джейн надничаше от прозореца на салона; щом влязоха в кори-
дора, тя вече тичаше да ги посрещне и Елизабет, като я огледа внима-
телно, с радост се увери, че е здрава и хубава както винаги. На стълбите
се бяха скупчили децата – нетърпението да поздравят братовчедка си ги
бе подмамило навън от салона, а стеснителността – не я бяха виждали
цяла година – ги възпираше да слязат чак долу. Приеха ги радостно и
сърдечно. Денят премина безкрайно приятно, утринта в суетня и пазару-
ване, а вечерта – на театър.
В театъра Елизабет успя да седне до леля си. Заговориха първо за
сестра й: и в отговор на подробните й въпроси тя по-скоро с притесне-
ние, отколкото с изненада научи, че въпреки всичките й усилия да се
владее, Джейн често изпадала в униние. Но се надявали, че това няма да
продължи. Мисис Гарднър описа най-подробно посещението на мис
Бингли на Грейсчърч Стрийт и предаде няколко разговора с Джейн, от
които ставаше ясно, че Джейн наистина е свършила с това приятелство.
След това мисис Гарднър закачи Елизабет за измяната на Уикъм и я
похвали, че я е понесла тъй достойно.
– И все пак, Елизабет – запита тя, – каква е тази мис Кинг? Ще съ-
жалявам, ако нашият приятел се окаже користолюбив.
– О, лельо, нима за брака има значение дали е станал по сметка или
по любов? Къде е границата между благоразумието и користта? По Ко-
леда се боеше да не се оженел за мен, защото било неблагоразумно; а
пък сега, само защото се домогна до момиче с някакви десет хиляди ли-
ри, виниш го в сребролюбие.
– Ако ми кажеш каква е тази мис Кинг, ще знам какво да мисля.
– Смятам, че е добра девойка. Лошо не съм чула за нея.
– Но той не я и поглеждаше, докато смъртта на дядо й не донесе
наследство, нали така?
– Не, а и защо? След като не го оставиха да спечели моята любов,
понеже съм бедна, защо очакваш да ухажва друга, която хем не му ха-
ресваше, хем също нямаше пари?
– Безогледно е да се устреми към нея веднага след като е
забогатяла.
– Който е в безизходица, не може да пилее време за превземки, при-
същи на заможните. А след като тя не се дразни, защо да му се сърдим?
– Това, че тя го приема, не го оневинява. То само показва, че нещо
й липсва – или здрав разум, или пък чувство.
– О – възкликна Елизабет, – добре тогава, мисли каквото искаш. Та-
ка да бъде – той е користен, а пък тя – глупава.
– А, Лизи, но аз не искам! Неприятно ми е да си съставям лошо
мнение за човек от Дарбишър.
– Е, ако е само затова, и аз имам лошо мнение за някои, които пък
живеят в Дарбишър; а и приятелите им от Хъртфордшър, и те не струват
повече от тях. До гуша са ми дошли. Слава на бога! Утре заминавам за
графство, в което ще намеря човек без ни едно достойнство, човек не-
възпитан и глупав. Май най-добре е да познаваш само глупави мъже!
– Внимавай, Лизи; от приказките ти долавям, че си дълбоко
разочарована.
Преди да свърши представлението, Елизабет преживя неочаквана
радост – поканиха я да придружи леля си и чичо си на едно пътешест-
вие, което се готвеха да предприемат през лятото.
– Все още не сме решили докъде да отидем – обясни мисис Гард-
нър, – но както изглежда, ще е до Езерата*.
[* Езерата, по-скоро Езерната област, едно от най-живописните места в Северозападна
Англия, прочуто с красивите ся езера и чудесна природа. – Б. пр.]
Предложението беше безкрайно приятно за Елизабет и тя прие по-
каната с радост и благодарност.
– Мила, миличка лельо – възкликна тя възторжено, – какво удовол-
ствие! Какво блаженство! Ти ми даряваш нов живот и нови сили. Край
на отчаянието и на досадата. Колко струва един мъж пред върховете и
планините? Какви божествени часове ни очакват! А като се върнем, ня-
ма да сме като другите пътници, да не можем две думи да разкажем за
видяното. Ще знаем къде сме били – ще си спомняме какво сме видели.
Езера, планини и реки – те няма да се смесват в съзнанието ни; а пък по-
искаме ли да опишем някоя гледка, няма да се препираме къде точно
сме й се насладили. И първите ни възторзи от преживяното ще бъдат по-
осмислени, отколкото на всички други.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

На другия ден всичко по пътя радваше Елизабет – сърцето й беше
отворено за света; заварила бе сестра си толкова цветуща, че страховете
за здравето й се бяха разпръснали, а пък предстоящето пътешествие в
Северна Англия я изпълваше с трепетно очакване.
Когато се отклониха от главния път и поеха по разклона към Розин-
гс, започнаха да се оглеждат за пасторския дом и зад всеки завой чакаха
да изникне пред тях. От едната им страна се простираше оградата на Ро-
зингс. При спомена за всичко онова, което бе чувала за неговите собс-
твеници, Елизабет не можа да сдържи усмивката си.
Най-после съзряха къщата на пастора. Градината, наклонена към
пътя, сградата сред нея, зелените колове на оградата и оплетения лавров
храсталак – всичко подсказваше, че са стигнали. Мистър Колинс и Шар-
лот се появиха на вратата, каретата спря пред малката порта, от която
тясна чакълеста пътечка водеше към дома, а всички кимаха усмихнати.
Миг след това, излезли от каретата, те се поздравяваха радостно. Мисис
Колинс прие приятелката си тъй сърдечно, че Елизабет почувствува още
по-голямо удоволствие от решението да тръгне насам. Веднага й стана
ясно, че бракът с нищо не е променил обноските на братовчед й; държе-
ше се с все същата предвзета учтивост и не я пусна да влезе, докато не
научи всички подробности за домашните й. Позабавиха се още малко,
да им покаже колко спретнато и подредено е отвънка, и най-сетне влязо-
ха; щом пристъпиха в гостната, той за втори път и все тъй церемониал-
но ги приветствува в скромното им жилище и като папагал повтори по-
каната на съпругата си да им поднесат закуски.
Елизабет знаеше, че ще ги засипе с хвалби; но като го слушаше как
показва тази просторна гостна, гледката, която се разкриваше оттам, и
мебелите, разбираше, че желае да слиса най-вече нея, искаше сякаш да й
изтъкне какво губи, като не го е взела. Но колкото спретнато и удобно
да изглеждаше всичко, не й бе възможно да го възнагради дори с въз-
дишка на разкаяние; и с удивление наблюдаваше приятелката си, която
твърде ведро понасяше този съпруг. Щом мистър Колинс изричаше не-
що, от което жена му би трябвало да пламне от срам, Елизабет неволно
поглеждаше към Шарлот. На няколко пъти я видя да руменее; но, общо
взето, Шарлот благоразумно се правеше, че не чува. Поседяха достатъч-
но, за да се насладят докрай на всеки предмет – от бюфета до решетката
пред камината, и след като подробно разказаха за пътуването и за всич-
ко преживяно в Лондон, мистър Колинс ги покани да се разходят из гра-
дината, обширна и добре подредена, и да разгледат насажденията, с кои-
то се занимавал лично той. Смятал градинарската работа за най-достой-
но занимание; а Елизабет се възхити от самообладанието, с което Шар-
лот обясни колко било здравословно, и заяви, че го поощрявала непрес-
танно. Той ги преведе през всяка пътечка и всяка пресечка, не ги остави
да изразят дори възторга, който желаеше да извика, показа им всичко,
обсипвайки ги с такива досадни подробности, че думите му убиха цяла-
та красота. Знаеше колко ниви има във всяка посока, помнеше броя на
дърветата и в най-отдалечените горички. Но нито хубостта на градината
му, нито обаятелните околности, нито най-прекрасните пейзажи в цяла-
та страна – нищо, ама нищо не можело да се сравни с величественият
Розингс, който се провиждаше сред дървесата, ограждащи парка, току
срещу неговия дом. Беше красива, съвременна постройка, легнала на-
широко върху полегатата просторна поляна.
След градината мистър Колинс се готвеше да ги разведе и из двете
си ливади, но дамите бяха с тънки обувки, а тревата бе заскрежена, зато-
ва се върнаха; сър Уилям продължи с него, а Шарлот показа на сестра
си и своята приятелка новия си дом, безкрайно доволна, както личеше,
че съпругът й не ги придружава. Къщата беше малка, но солидна и
удобна; всичко си беше на мястото, всичко бе подредено и чисто – ръка-
та на Шарлот личеше навсякъде. Ако човек забравеше за мистър Ко-
линс, сам за себе си това беше уютен дом; а от радостта, с която Шарлот
ги развеждаше навсякъде, Елизабет заключи, че тя често напълно го
забравя.
Вече беше разбрала, че лейди Катрин още е в имението. Увери се и
по време на вечерята, когато мистър Колинс заяви:
– Да, да, мис Елизабет, ще имате честта да видите лейди Катрин де
Бърг в неделя, на сутрешната литургия и не се съмнявам, че ще ви оча-
рова. Тя е самата вежливост и снизходителност и вярвам, ще ви удостои
с вниманието си след службата. Никак не се съмнявам, че докато сте
при нас, ще почете вас и Марая във всяка покана, с която ни удостоява.
Отношението й към скъпата ми Шарлот е очарователно. Два пъти сед-
мично сме на обяд в Розингс и никога не ни оставят да се върнем пеша.
Нейно благородие ни дава каретата си. В същност би трябвало да кажа
една от каретите си, защото има няколко.
– Да, лейди Катрин е много достойна, много мъдра жена – обади се
Шарлот – и добра съседка.
– Точно тъй, скъпа, това и казвам. Жена, която заслужава дълбока
почит.
Прекараха вечерта в разговори за Хъртфордшър, обсъждаха онова,
което вече бяха споменавали в писмата, а като се прибраха по стаите,
Елизабет, останала сама, имаше време да мисли за Шарлот – за това да-
ли наистина е доволна от брака си, да прецени как съумява да прикотква
и да понася този съпруг; и да си признае, че е успяла да вземе нещата в
свои ръце. Опита се да си представи как ще премине времето й тук,
кротките и обикновени разговори с Шарлот, неприятното присъствие на
мистър Колинс и развлеченията, които им се предлагаха в Розингс.
Живото й въображение скоро се примири и прие всичко.
На другия ден, някъде към обед, докато се приготвяше за разходка,
някакъв шум разтърси къщата; като се ослуша, тя чу някой да тича по
стълбите и да я търси. Елизабет отвори вратата и в коридора се сблъска
с Марая, която викна развълнувано:
– О, миличка Елайза! Моля те, тичай в трапезарията, ела да видиш
нещо невиждано! Не, няма да ти кажа. Бързай, ела веднага!
Въпросите й останаха без отговор; Марая мълчаливо я повлече към
входната врата и посочи невижданото чудо: пред портичката, в нисък
файтон седяха две жени.
– Това ли било? – ахна Елизабет. – Аз мислех, че прасетата са на-
хълтали в градината, а то какво? Лейди Катрин и дъщеря й!
– О, не, мила – възмутена викна Марая. – Каква ти лейди Катрин.
Старата дама е мисис Дженкинсън, дето живее при тях. А другата е мис
де Бърг. Погледни. Колко е дребничка. Кой да си я представи толкова
крехка и малка!
– Как не я е срам да държи Шарлот навън в това лошо време! Защо
не влезе?
– О! Шарлот каза, че почти никога не влизала. Голяма чест било,
ако мис де Бърг благоволи да пристъпи прага.
– Чудесна е – промълви Елизабет, осенена от други мисли. – Да, да,
точно за него. Такава му трябва.
Мистър Колинс и Шарлот стояха на портата и разговаряха с дами-
те; а сър Уилям накара Елизабет да се усмихне – беше като закован на
вратата и захласнат от величието пред него, покланяше се всеки път,
щом мис де Бърг отклонеше поглед нататък.
Накрая, като нямаше какво повече да си кажат, дамите тръгнаха, а
другите се прибраха. Щом видя момичетата, мистър Колинс започна да
ги поздравява за голямото щастие, а Шарлот поясни смисъла на думите
му, като им извести, че на другия ден всички са канени на обяд в
Розингс.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

От тази покана мистър Колинс изпадна в захлас. Възможността да
покаже на удивените си гости великолепието, сред което живееше бла-
годетелката му, и да им изтъкне уважението й към него и съпругата му,
бе тъкмо онова, за което беше мечтал; а че тази мечта щеше да се осъ-
ществи тъй скоро, бе направо омайващ пример за благоволението на
лейди Катрин.
– Признавам, не бих се изненадал, ако нейно благородие ни бе по-
викала в неделя да пием чай и да прекараме следобед в Розингс – заяви
той. – Всъщност, като знаем колко е вежлива, очаквах го. Но на такова
внимание не съм се и надявал. Покана за обяд (и то за всички) почти
веднага след пристигането ви!
– Аз пък не съм чак толкоз изненадан – обади се сър Уилям. – за-
щото положението ми в обществото ми е позволило да опозная нравите
на високопоставените. Подобни примери за елегантни обноски изобилс-
твуват в кралския двор.
През целия ден, а и на другата сутрин приказваха само за посеще-
нието. Мистър Колинс най-подробно описваше какво ще видят, та да не
би богатата наредба и многобройната прислуга, както и пищната трапе-
за да ги стъписат и объркат.
Когато дамите се оттегляха да се облекат, той каза на Елизабет:
– А вие, скъпа братовчедке, не се стеснявайте от тоалета си. Лейди
Катрин не се и сеща да изисква от нас елегантни одежди, каквито под-
хождат за нея и за дъщеря й. Съветвам ви да облечете нещо по-спретна-
то и нищо повече. Скромната дреха няма да настрои лейди Катрин сре-
щу вас. Тя иска всеки да си знае мястото.
Докато се приготвяха, той на няколко пъти застана пред всяка стая
и през вратите ги подкани да побързат, защото лейди Катрин много се
сърдела, когато обядът й се поднасял късно. Тези страховити описания
на нейно благородие и разкошният й начин на живот толкова стреснаха
Марая Лукас, свикнала да си стои у дома, че тя очакваше посещението в
Розингс със същия страх, с какъвто баща й бе пристъпил в кралския
дворец.
Времето беше хубаво и прекосиха парка пеша. Всеки парк си има
своя хубост и свои прелестни кътчета; и тук Елизабет видя неща, които
й харесаха, макар че не изпадна в бурния възторг, който мистър Колинс
очакваше гледката да извика у нея, и не се трогна нито когато той за-
почна да изрежда броя на прозорците по фасадата, нито от значителната
сума, която сър Луис де Бърг бил изхарчил, за да ги остъкли.
Когато изкачваха стъпалата към входната врата, Марая се вцепени
от страх, дори и сър Уилям започна да се притеснява. Елизабет остава-
ше спокойна. Чутото за лейди Катрин не представяше тази дама нито
със смайваща външност, нито с божествени добродетели, а богатството
и благородните титли не я изпълваха с благоговеен трепет.
От преддверието – където мистър Колинс с нескрито самохвалство
насочи вниманието им върху красивите орнаменти – те последваха
прислужниците, прекосиха антишамбъра и влязоха в салона. Там седяха
лейди Катрин, дъщеря й и мисис Дженкинсън. Нейно благородие стана
да ги посрещне с любезна усмивка; а тъй като мисис Колинс предвари-
телно бе уговорила със съпруга си да поеме представянето, всичко мина
спокойно, без неговите многословни извинения и благодарности.
Изпеченият царедворец сър Уилям тъй се стъписа от околния раз-
кош, че едва събра сили да стори поклон и напълно занемял, отпусна се
на стола; а дъщеря му, загубила ума и дума, приседна и заби поглед в
земята. Елизабет прие всичко както му беше редът и сдържано започна
да оглежда трите дами. Лейди Катрин беше висока, едра жена, с изрази-
телно лице, което, виждаше се, на времето е било красиво. Държеше се
твърде надменно, а начинът, по който ги посрещна, показваше, че не ги
смята за свои равни. Не смазваше с мълчание, но каквото кажеше, изри-
чаше го безпрекословно, с огромно самочувствие; без да ще, Елизабет
си спомни думите на мистър Уикъм и от всичко, което имаше възмож-
ност да наблюдава, се увери, че лейди Катрин е такава, каквато я беше
описал.
Накрая, след като разгледа майката, в чието лице и обноски намери
сходство с мистър Дарси, тя отправи поглед към дъщерята и също като
Марая се удиви, че е толкова тъничка и дребна. Не си приличаха. Мис
де Бърг беше изпита и болнава; лицето й, макар и с правилни черти, бе-
ше безлично; не участвуваше е разговора, само понякога пошепваше не-
що на мисис Дженкинсън, скромна на вид жена; нейното внимание бе
насочено изцяло към мис де Бърг и тя неспирно местеше един параван
ту тук, ту там, за да не й блестяло в очите.
Поседяха, сетне ги отпратиха до един прозорец, та да се насладят
на гледката – с тях тръгна и мистър Колинс да им я обяснява, а лейди
Катрин учтиво ги уведоми, че лете всичко било далеч по-красиво.
Обядът беше пищен, обслужваше ги цялата прислуга и масата беше
отрупана с прекрасни прибори – точно както бе казал мистър Колинс; и
пак както беше предсказал, нейно благородие му предложи да седне на-
чело на масата, а очите му говореха, че съдбата го е отличила с благово-
лението си. Режеше, ядеше и възхваляваше с комично усърдие; всяко
ново блюдо бе похвалвано първо от него, а сетне от сър Уилям, който се
съвзе дотолкова, че да повтаря всяка дума, изречена от зет му, и то с
угодничество, което Елизабет се питаше как лейди Катрин изтърпява.
Ала самата лейди Катрин очевидно се наслаждаваше на прекалените
похвали и отвръщаше с благодарни усмивки особено когато разбереше,
че вкусват някое ястие за първи път. Разговорите бяха вяли. Елизабет
нямаше нищо против да поприказва, но седеше между Шарлот и мис де
Бърг – Шарлот даваше ухо само на лейди Катрин, а мис де Бърг не про-
дума до края. Вниманието на мисис Дженкинсън бе насочено към апе-
тита на мис де Бърг, неспирно я подканваше да опита от някое ново
блюдо и се тюхкаше, че й се виждала неразположена. Марая смяташе,
че не бива да гъкне, а господата ядяха и възклицаваха възторжено.
Когато дамите се върнаха в салона, не им оставаше друго, освен да
слушат лейди Катрин, а тя не млъкна чак до кафето и говореше за всич-
ко тъй самоуверено, щото личеше, че не е свикнала да й противоречат.
Безцеремонно разпита Шарлот как върви домакинството, поиска да
узнае най-малките подробности, даде й безброй съвети; обясни й как да
ръководи малкото им стопанство, нареди й как да се грижи за птиците и
кравите. Елизабет установи, че тази знатна дама с удоволствие наднича
навсякъде, където има възможност да се разпорежда. В промеждутъците
от разговора с мисис Колинс задаваше въпроси на Марая и Елизабет,
най-вече на Елизабет, за която не знаеше почти нищо и която, както
обясни на мисис Колинс, й се виждала мила, хубавка девойка. Запита я
първо колко сестри има, след време попита по-големи ли са или по-мал-
ки, някоя от тях ще се омъжва ли скоро, хубави ли са, образовани ли са,
каква е каретата на баща й и какво е моминското име на майка й. Елиза-
бет отговаряше учтиво и сдържано на това нагло любопитство. Накрая
лейди Катрин каза:
– Доколкото зная, имението на баща ви се завещава на мистър Ко-
линс. Заради вас – обърна се към Шарлот – това ме радва; но инак не
одобрявам отнемането на имот от женската линия. В рода на сър Луис
де Бърг това бе сметнато за неуместно. Умеете ли да свирите на пиано и
пеете ли, мис Бенит?
– Малко.
– О! Тогава някой път с удоволствие ще ви чуя. Пианото ни е много
хубаво, вероятно по-добро от… Някой ден ще го опитате. А сестрите ви
– те умеят ли да свирят и да пеят?
– Само една от тях.
– А защо всички не са се научили? Всички трябваше да се научат.
Момичетата на Уебсови свирят, а баща им е къде по-беден от вашия.
Рисувате ли?
– Не, не рисуваме.
– Как, ни една от вас ли?
– Нито една.
– Чудна работа. Не сте имали възможност. Майка ви трябваше вся-
ка пролет да ви води в Лондон – там има добри учители.
– Майка ми не би имала нищо против, но баща ми ненавижда
Лондон.
– Значи гувернантката ви е напуснала, тъй ли?
– Никога не сме имали гувернантка.
– Не сте имали!? Но как? Пет дъщери, възпитавани у дома без гу-
вернантка! За пръв път чувам подобно нещо. Значи, майка ви е станала
робиня на вашето образование.
Елизабет едва сдържа усмивката си, докато я уверяваше, че случаят
съвсем не е такъв.
– Кой тогава ей е учил? Кой ви е надзиравал? Без гувернантка –
значи, сте били съвсем изоставени?
– В сравнение с някои други семейства бяхме наистина изоставени;
но която от нас искаше да учи, нищо не й бе отказвано. Всякога ни под-
тикваха да четем и можехме да имаме учители, каквито поискаме. А
онези, които не желаеха да учат, просто не учеха.
– Да, ясно, но тъкмо за това е гувернантката и ако знаех майка ви,
направо щях да я принудя да ви вземе. Според мен никой не се е образо-
вал без постоянни и редовни занимания, а това става само с гувернант-
ка. Нямате представа на колко места съм изпратила гувернантки. Доста-
вя ми удоволствие да намирам добри места за млади учителки. Благода-
рение на мен четири племеннички на мисис Дженкинсън се наредиха
великолепно; дори оня ден препоръчах друга млада жена, най-случайна
позната, и семейството е много доволно. Мисис Колинс, нали ви казах –
лейди Меткъф вчера ме посети, за да ми благодари. Казва, че мис Поуп
била цяло съкровище, „Лейди Катрин, казва, вие ми дадохте цяло
съкровище!“ По-малките ви сестри вече представени ли са в общество-
то, мис Бенит?
– Да, госпожо, всичките.
– Всичките!… Как, нима и петте наведнъж? Колко странно! А вие
сте едва втората… По-малките вече излизат, преди по-големите да са се
задомили! Тогава по-малките трябва да са наистина много малки.
– Да, най-малката още няма шестнайсет. Може би тя наистина е
твърде малка, за да излиза. Но кажете, госпожо, нима е справедливо по-
малките да се лишават от общество и развлечения само защото на по-го-
лемите им липсват средства или пък желание да се омъжат навреме?
Малката има същото право на развлечения, каквото и голямата. И да ги
възпират – само затова? Смятам, че то наврежда на сестринската обич и
на приятелството помежду им.
– Ей богу! – възкликна нейно благородие. – Много самоуверено
приказвате за вашата възраст… На колко сте години, моля?
– Нима ваше благородие очаква от мен да й кажа, след като по-мал-
ките ми сестри са толкова пораснали? – усмихна се Елизабет.
Леди Катрин много се изненада от този уклончив отговор; а Елиза-
бет си каза, че тя е първото живо същество, осмелило се да се пошегува
с тази самоуверена, нагла дама.
– Не ми изглеждате на повече от двайсет – защо тогава си криете
възрастта?
– Скоро ще стана на двайсет и една.
Щом господата се присъединиха към тях и като изпиха чая, донесо-
ха масите за карти. Лейди Катрин, сър Уилям и мистър и мисис Колинс
седнаха на кадрил*; мис де Бърг поиска да играе казино** и двете девой-
ки, както и мисис Дженкинсън имаха честта да образуват нейното каре.
Прекараха скучно. Разговаряха единствено за играта освен когато мисис
Дженкинсън питаше мис де Бърг не й ли е горещо или пък студено, не й
ли е много светло, вижда ли достатъчно ясно. На другата маса беше по-
оживено. Говореше предимно лейди Катрин – изтъкваше грешките на
другите или разказваше свои преживелици. Мистър Колинс неспирно
изразяваше съгласие, благодареше за всеки спечелен жетон и просеше
извинение винаги щом сметнеше, че е спечелил повече, отколкото му се
полага. Сър Уилям кротуваше. Той зареждаше паметта си с описаните
случки и с имена на благородници.
[* Игра на карти, популярна в края на XVIII век. – Б. пр.
** Игра на карти, популярна в края на XVIII век. – Б. пр.]
Когато лейди Катрин и дъщеря й усетиха досада от играта, всички
спряха, предложиха на мисис Колинс каретата, тя прие с благодарност и
незабавно изпратиха за кочияша. Тогава се събраха край камината, за да
чуят изявлението на лейди Катрин за времето на другия ден. Откъснаха
ги от тези разяснения, защото каретата бе вече пред вратата; и след мно-
гословните благодарности на мистър Колинс и безбройните поклони на
сър Уилям най-сетне тръгнаха. Щом потеглиха, мистър Колинс пожела
да чуе впечатленията на Елизабет от всичко видяно и чуто в Розингс и
за да поласкае Шарлот, тя вложи в думите си много по-голям възторг.
Ала благородните й усилия останаха напразни – мистър Колинс се видя
принуден да поеме възхвалата на лейди Катрин в своите здрави ръце.