Година: 1996
Оригинално заглавие: The Lunatic Cafe
Превод от английски: Илиян Илиев

1

Оставаха две седмици до Коледа. Слаб период от годината за съживяване на мъртъвци. Последният ми клиент за вечерта стоеше срещу мен. До името му нямаше бележка. Нищо, което да казва дали става дума за вдигане на зомби или убиване на вампири. Нито дума. Което вероятно означаваше, че ще иска от мен нещо, което аз не бих искала или не бих могла да направя. Периодът преди Коледа е мъртвило, без това да е някакъв каламбур. Шефът ми, Бърт, приемаше всякаква работа.
Джордж Смиц беше висок мъж, доста над метър и осемдесет. Имаше широки рамене и мускулесто тяло. Не мускулите, които получаваш от вдигане на тежести и тичане по пътечки във фитнеса. Мускули в резултат на тежък физически труд. Бих се обзаложила, че е строителен работник, фермер или нещо подобно. Беше едър и набит, с дълбоко заседнала под ноктите чернилка, която сапунът не можеше да измие.
Стоеше пред мен и съсипваше евтината си шапка, като я мачкаше в огромните си ръце. Кафето, което беше приел, изстиваше на края на бюрото ми. Не бе отпил повече от глътка.
Пиех кафето си от коледната чаша, каквато Бърт бе настоял всички да си донесат. Лична празнична чаша, която да добави малко домашен уют към офиса. На моята имаше елен по халат и чехли, с коледни лампички, закачени за рогата, който вдигаше празнична наздравица с шампанско и казваше: „Звънкайте, звънчета.“
Бърт не хареса чашата ми кой знае колко, но си замълча, вероятно уплашен какво друго бих могла да донеса. Беше много доволен от облеклото ми за вечерта. Блуза с висока яка, толкова наситено червена, че трябваше да нося грим, за да не изглеждам бледа. Полата и съчетаното с нея сако бяха в тъмнозелено. Не се бях облякла така за Бърт. Бях се облякла за срещата си.
На ревера ми блестеше сребристото очертание на ангел. Изглеждах много коледно. Деветмилиметровият „Браунинг Хай Пауър“, от своя страна, въобще не беше празничен, но тъй като бе скрит под сакото, това нямаше особено значение. Можеше и да притесни г-н Смиц, но той изглеждаше достатъчно разтревожен, че да не му пука. Поне докато не решах да го използвам срещу него.
— И така, г-н Смиц, с какво мога да ви помогна? — попитах го аз.
Беше се вторачил в ръцете си и само очите му се повдигнаха и ме погледнаха. Жест, присъщ на малко момче, жест на несигурност. Стоеше странно върху лицето на голям мъж като него.
— Имам нужда от помощ и не знам към кого другиго да се обърна.
— И от каква точно помощ се нуждаете, г-н Смиц?
— Става дума за жена ми.
Изчаках да продължи, но той се втренчи в ръцете си. Шапката му се бе превърнала в смачкана топка.
— Искате да вдигна жена ви от мъртвите ли? — попитах.
При тези думи вдигна очи, разширени от тревога.
— Тя не е мъртва. Знам го.
— В такъв случай как бих могла да ви помогна, г-н Смиц? Аз вдигам мъртъвци и съм легален екзекутор на вампири. Какво от описанието на професията ми би помогнало на жена ви?
— Г-н Вон каза, че знаете всичко за ликантропията — каза го, сякаш това беше достатъчно. Не беше така.
— Шефът ми твърди много неща, г-н Смиц. Но какво общо има ликантропията с жена ви?
За втори път питах за жена му. Уж говорех на английски, но вероятно въпросите ми всъщност бяха на суахили и аз просто не го осъзнавах. Или пък случилото се бе твърде ужасно, за да се изрича на глас. Това е често явление в работата ми.
Той се наведе напред с очи, втренчени в лицето ми. Не можах да се сдържа и също се наведох.
— Пеги, това е жена ми, е ликантроп.
Премигнах насреща му.
— И?
— Ако се разчуе, ще изгуби работата си.
Не му възразих. По закон нямате право на дискриминация срещу ликантропите, но в действителност се случва твърде често.
— Какво работи Пеги?
— Касапин е.
Ликантроп, който е касапин. Беше твърде перфектно. Но разбирах защо би могла да загуби работата си. Обработка на храна с потенциално фатално заболяване. Не ми се вярва. Аз го знаех и министерството на здравеопазването знаеше, че ликантропията може да се предава само при атака в животинската форма. Повечето хора не го вярват. Не мога да кажа, че ги обвинявам изцяло. И аз не искам да съм космата.
— Ръководи магазин за месни специалитети. Бизнесът е добър. Наследи го от баща си.
— Той също ли беше ликантроп?
Смиц поклати глава.
— Не, Пеги беше нападната преди няколко години. Оцеля… — сви рамене. — Но… знаете как е.
Наистина знаех.
— Тоест жена ви е ликантроп и ще загуби бизнеса си, ако се разчуе. Това го разбрах. Но как мога да ви помогна?
Преборих се с желанието да погледна часовника си. Билетите бяха в мен. Ричард не можеше да влезе сам.
— Пеги изчезна.
Аха.
— Не съм частен детектив, г-н Смиц. Не се занимавам с изчезнали хора.
— Но аз не мога да ида в полицията. Може да разберат.
— От колко време е изчезнала?
— Два дни.
— Моят съвет е да отидете в полицията.
Той упорито поклати глава.
— Не.
Въздъхнах.
— Не знам нищо за откриване на изчезнали хора. Вдигам мъртъвци, убивам вампири, това е.
— Г-н Вон каза, че можете да ми помогнете.
— Обяснихте ли му какъв е проблемът?
Той кимна.
По дяволите! С Бърт щяхме да имаме дълъг разговор.
— Полицаите работят добре, г-н Смиц. Просто им кажете, че жена ви е изчезнала. Не споменавайте ликантропията. Вижте какво ще открият.
Не ми харесваше да съветвам клиент да укрива информация от полицията, но при всички случаи беше по-добре, отколкото въобще да не ходи.
— Г-це Блейк, моля ви, притеснявам се. Имаме две деца.
Започнах да изреждам всички причини, поради които не мога да му помогна, после се спрях. Имах идея.
— „Съживители“ ООД има договор с частен детектив. Вероника Симс е участвала в множество свръхестествени случаи. Може и да е в състояние да ви помогне.
— Мога ли да й вярвам?
— Аз й вярвам.
Изгледа ме продължително, след което кимна.
— Добре, как да се свържа с нея?
— Нека да и се обадя, за да видя дали може да ви приеме.
— Това ще е страхотно, благодаря.
— Искам да ви помогна, г-н Смиц. Просто издирването на изчезнали брачни партньори не ми е специалност.
Набрах телефона, докато говорех. Знаех номера на Рони наизуст. Тренирахме заедно поне два пъти седмично, без да споменавам обичайното кино, вечеря и прочее. Най-добри приятелки, концепция, която повечето жени така и не надрастват. Попитайте някой мъж кой е най-добрият му приятел и той ще трябва да помисли. Няма да може да отговори веднага. Докато жената може. Мъжът може дори да не успее да се сети за името на най-добрия си приятел. Жените следят тези неща. Мъжете — не. Не ме питайте защо.
Включи се секретарят на Рони.
— Рони, Анита е, ако си там, вдигни.
Телефонът изщрака и секунда по-късно разговарях с оригинала.
— Здрасти, Анита. Мислех, че тази вечер си на среща с Ричард. Проблем ли има?
Виждате ли, най-добри приятелки.
— Не и със срещата. Имам един клиент, за когото смятам, че е по-скоро по твоята част, отколкото по моята.
— Разкажи ми — отвърна тя.
Направих го.
— Препоръча ли му да иде в полицията?
— Да.
— Но той не иска?
— Не.
Тя въздъхна.
— Ами и преди съм се занимавала с изчезнали хора, но обикновено след като полицията е свършила всичко, което е могла. Те имат ресурси, до които нямам достъп.
— Това ми е ясно — отговорих й.
— И няма да промени мнението си?
— Не мисля.
— Тоест или аз, или…
— Бърт е приел работата, макар да е знаел, че става дума за изчезнал човек. Може да се пробва да я даде на Джеймисън.
— Джеймисън не може да различи задника си от дупка в земята, ако става дума за нещо различно от вдигане на мъртви.
— Да, но е винаги готов да разшири репертоара си.
— Попитай го дали може да дойде в офиса ми… — Тя направи пауза, докато прелистваше графика със срещите си. Изглежда бизнесът вървеше. — Утре сутрин в девет.
— Исусе, винаги си била ранобудна.
— Един от малкото ми недостатъци — отговори ми Рони.
Попитах Джордж Смиц дали утре в девет часа сутринта му е удобно.
— Не може ли да ме приеме тази вечер?
— Иска да се видите тази вечер.
Тя помисли около минута.
— Защо не? Не е като да имам гореща среща, за разлика от някои други хора. Естествено, прати го насам. Ще почакам. Петък с клиент е по-добре от петък вечер самичка, предполагам.
— Просто временно си на сухо — отвърнах й аз.
— А при теб има порой. — Много смешно.
Тя се разсмя.
— Ще очаквам пристигането на г-н Смиц. Наслаждавай се на „Момчета и кукли“*.
[* Популярен мюзикъл от Франк Лойсер, посветен на уличните битки в Ню Йорк. — Бел. прев.]
— Ще се наслаждавам. До утре сутрин за нашето бягане.
— Сигурна ли си, че ме искаш там толкова рано, в случай че готиният пич реши да остане?
— Познаваш ме достатъчно добре — казах й аз.
— Да, така е. Просто се шегувам. До утре.
Затворихме. Дадох на г-н Смиц визитката на Рони, указания как да стигне до офиса й и го отпратих. Рони беше най-доброто, което можех да направя за него. Все още се притеснявах, че не иска да ходи в полицията, но хей, не ставаше дума за моята жена.
Беше казал, че има две деца. Не е мой проблем. Наистина. Крег, нощният ни секретар, беше на бюрото, което означаваше, че минава шест часа. Закъснявах. Наистина нямаше време да споря с Бърт за r-н Смиц, но…
Погледнах към кабинета му. Беше тъмен.
— Шефът тръгна ли си?
Крег вдигна поглед от клавиатурата на компютъра. Има къса, по бебешки пухкава кафява коса. Носи кръгли очила, които пасват на кръглото му лице. По-слаб е и по-висок от мен, но в крайна сметка, кой не е. Няма трийсет години, женен е, с две бебета.
— Г-н Вон си тръгна преди около тридесет минути.
— Така изглежда — промърморих аз.
— Нещо не е наред ли?
Поклатих глава.
— Запиши ми среща с него за утре, за да си поговорим малко.
— Не знам, Анита, графикът му е доста натоварен.
— Намери начин, Крег. Или ще нахлуя по време на някоя от другите срещи.
— Ти си луда — каза ми той.
— Можеш да се обзаложиш. Намери време. Ако ти се развика, кажи му, че съм те заплашила с пистолет.
— Анита — каза той с усмивка, сякаш се шегувах.
Оставих го да прелиства тефтера със срещите в опит да ме смести някъде. Държах на думата си. Бърт щеше да разговаря с мен утре. Декември беше най-слабият сезон за вдигане на зомбита. Хората, изглежда, смятаха, че това не може да се прави около Коледа, сякаш е черна магия или нещо подобно. Така че Бърт уреждаше други неща, за да не се отпускаме. Почвах да се уморявам от клиенти, за чиито проблеми не можех да направя нищо. Смиц не беше първият за този месец, но щеше да е последният.
С тази ободряваща мисъл си облякох палтото и тръгнах. Ричард чакаше. Ако трафикът ми сътрудничеше, можех и да успея да стигна преди началното изпълнение. Трафикът в петък вечер, как ли пък не.

2

Шевролетът „Нова“, модел 1978 г., който карах преди, беше умрял по тъжен и трагичен начин. Сега карах „Джийп Чероки Кънтри“. Цветът му бе наситено тъмнозелен, като нощем изглеждаше черен. Но пък имаше четири задвижващи колела за зимата и достатъчно място за превозване на кози в багажника. През повечето време използвах пилета за вдигането на зомбита, но понякога е нужно нещо по-голямо. Превозването на кози в новата беше мъчна работа.
Вкарах черокито в последното останало място на паркинга пред „Грант“. Дългото ми, черно зимно палто се изду около мен, защото бях закопчала само долните две копчета. Ако закопчаех всички, не можех да извадя оръжието си.
Ръцете ми бяха пъхнати в джобовете, раменете притискаха дрехата около мен. Не носех ръкавици. Никога не съм се чувствала удобно да стрелям с ръкавици.
Оръжието е част от ръката ми. Дрехите не трябва да се пречкат.
Претичах през улицата на обувките си с високи токове, като внимавах да не се подхлъзна по заледената настилка. Тротоарът беше напукан, с огромни откъртени парчета, сякаш някой го бе млатил с тежък чук. Облицованите с дъски сгради бяха не по-малко разнебитени от него. Тъй като почти бях закъсняла, пропуснах тълпата и разнебитената улица беше на мое разположение. Беше кратка, но самотна разходка в декемврийската вечер. Земята беше застлана с изпочупени стъкла и трябваше много да внимавам къде стъпвам. Една алея минаваше напряко между сградите. Изглеждаше като естествената среда на крадецус американус. Внимателно наблюдавах мрака. Нищо не помръдваше. С браунинга подръка не бях особено притеснена, но все пак… Не е нужно да си гений, за да застреляш някого в гръб.
Поривът на вятъра беше достатъчно студен, че да ми отнеме дъха, докато се приближавах към ъгъла и относителната безопасност. През зимата нося много пуловери, но тази вечер исках нещо по-елегантно и в резултат сега задникът ми мръзнеше. Все пак се надявах, че Ричард ще хареса червената блуза.
На ъгъла имаше светлини, коли и полицай, който регулираше движението от средата на улицата. Никога няма да видите толкова полицаи в тази част на Сейнт Луис, освен, ако няма представление в „Лисицата“. Много богаташи идваха насам с всичките си кожи, диаманти и часовници „Ролекс“. Нямаше да е добре, ако някой приятел на градския съвет бъде ограбен. Когато Топол пристигна, за да изиграе отново ролята си в „Цигулар на покрива“, сред публиката беше каймакът на обществото и мястото бе пълно с ченгета. Тази вечер ситуацията беше обичайната. Имаше полицаи пред театъра и то главно регулировчици, които обаче хвърляха и по едно око към долнопробните гърбове на сградите, в случай че някой с пари се отдалечи от светлината.
Минах през стъклените врати и влязох в дългото тясно преддверие. Беше ярко осветено, дори някак си блестящо. Вдясно има малка стаичка, където можете да вземете билетите си. От нея излизаха хора, които бързаха към вътрешните стъклени врати. Не бях толкова закъсняла, колкото си мислех, щом толкова много хора все още си купуваха билети. Или пък всички останали бяха толкова закъснели, колкото и аз.
Мярнах Ричард, застанал в далечния десен ъгъл. Когато човек е висок над метър и осемдесет, е по-лесен за забелязване в претъпкана стая, отколкото съм аз с моите метър и шестдесет. Стоеше спокойно, а очите му наблюдаваха движението на тълпата. Не изглеждаше отегчен или нетърпелив. Сякаш му бе приятно да наблюдава хората. Очите му проследиха възрастна двойка, докато преминаваше през стъклените врати. Жената използваше бастун. Напредваха болезнено бавно. Главата му се обърна бавно след тях. Огледах тълпата. Всички останали бяха по-млади и се движеха с уверени или забързани крачки. За жертви ли се оглеждаше Ричард? За плячка? В крайна сметка, беше върколак. Беше попаднал на кофти партида от ваксина срещу ликантропия. Това е една от причините аз никога да не си правя такава. Едно е противогрипната ми ваксина да се издъни, съвсем друго — да ставам космата веднъж месечно… Не, благодаря.
Дали осъзнаваше, че стои там и разглежда тълпата като лъв — стадо газели? Или пък възрастната двойка му бе напомнила за собствените му баба и дядо. По дяволите, може би му приписвах мотиви, които съществуваха само в моя подозрителен малък мозък. Надявах се да е така.
Косата му беше кафява. На слънчева светлина блестеше със златисти оттенъци с намек за бакърено. Знаех, че е дълга до раменете, почти колкото моята, но той беше направил нещо с нея, беше я издърпал назад по някакъв начин, така че създаваше илюзията, че е съвсем къса и прилепнала към главата. Нещо, което не е никак лесно с толкова чуплива коса като неговата.
Костюмът му бе в някакъв богат оттенък на зеленото. Повечето мъже биха изглеждали като Питър Пан, ако са облечени в зелен костюм, но на него му стоеше съвсем добре. Докато се приближавах, можах да видя, че ризата му е бледа, почти златна, а вратовръзката е в по-тъмнозелено от костюма, с малки коледни дръвчета, оцветени в червено. Щях да направя остроумна забележка за нея, но облечена в червено и зелено с ангел на ревера, коя бях аз, че да се оплаквам?
Той ме видя и се усмихна. Усмивката беше сияйна на фона на постоянно загорялата му кожа. Фамилното му име, Зееман, е холандско, но някъде назад в родословното му дърво имаше нещо неевропейско. Не рус, не светъл, не студен. Очите му бяха идеално шоколадовокафяви.
Той се протегна и пое ръцете ми, като ме притегли нежно към себе си. Устните му бяха меки върху моите, в кратката, почти целомъдрена целувка.
Отстъпих назад, поемайки си въздух. Той продължи да ме държи за ръка и аз го оставих. Кожата му беше много топла в сравнение със студената ми длан. Помислих си да го попитам дали не си е представял изяждането на възрастната двойка, но не го направих.
Обвиняването му в убийствени намерения можеше да развали вечерта. Освен това повечето ликантропи не осъзнават, че правят нечовешки неща. Когато им го посочиш, винаги сякаш нараняваш чувствата им. Не исках да наранявам чувствата на Ричард.
Докато преминавахме през вътрешните врати към претъпканото лоби, го попитах:
— Къде е палтото ти?
— В колата. Не исках да го разнасям, така че притичах набързо.
Кимнах. Беше обичайно за Ричард. Или пък ликантропите не усещат студ. Забелязах, че е сплел косата си стегнато, близо до скалпа. Крайчецът на плитката се подаваше над яката. Дори не можех да си представя как го е направил. Моята идея за прическа беше да измия косата си, да я намажа с малко балсам и да я оставя да изсъхне. Не си падах по високотехнологичните изпълнения. Макар че можеше да е забавно да разуча възлите на спокойствие след шоуто. Винаги съм готова да науча нови неща.
Основното фоайе на „Лисицата“ е комбинация между наистина приятен китайски ресторант и хиндуистки храм с малко елементи от ар деко. Цветовете са толкова ослепителни, че изглежда сякаш художникът е насъбрал парченца цветна мозайка с късчета светлина, затворени в тях. Китайски лъвове с размерите на питбули и светещи червени очи пазят вито стълбище, водещо към балкона на клуб „Лисицата“, където за петнадесет хиляди долара годишно можете да се насладите на прекрасни блюда и да имате собствено сепаре. Останалата част, простолюдието, се бутахме почти рамо до рамо в постланото с килими фоайе, където ни предлагаха пуканки, солени бисквитки, „Пепси“, а в някои вечери и хотдог. Доста различно от пилешкото кордон-бльо или каквото там сервираха, на горния етаж.
„Лисицата“ върви по онази прекрасна тънка линия между кича и ексцентричността. Влюбих се в сградата още първия път, щом я видях. Всеки път, когато дойда, тук има някакво ново чудо. Някакъв цвят или дърворезба, или статуя, която не съм забелязала преди. Когато осъзнаеш, че първоначално е била построена за кино, разбираш колко са се променили нещата. Сегашните кина имат душата на непрани чорапи. „Лисицата“ е жива по начин, присъщ само на най-добрите сгради.
Наложи се да пусна ръката на Ричард, за да доразкопчея палтото си, но в крайна сметка не бяхме залепени един за друг. Стоях близо до него в тълпата, без да се докосваме, но можех да почувствам топлината му с тялото си.
— Ще изглеждаме като близнаците Бобси*, като си сваля палтото — отбелязах аз.
[* Герои на изключително популярна серия детски романи от Лаура Лий Хоуп. — Бел. прев.]
Ричард повдигна вежда.
Бързо разтворих и затворих палтото си и той се разсмя. Беше хубав смях, топъл и гъст като коледен пудинг.
— Сезонът е такъв — отвърна ми.
После ме прегърна с една ръка, бързо, както би направил с приятел, но ръката му остана на раменете ми. Връзката ни все още беше в началната си фаза, когато да се докосваме бе нещо ново, неочаквано, опияняващо. Постоянно си намирахме извинения да го правим. Опитвахме се да се държим безгрижно. Не че се заблуждавахме. Не съм сигурна, че ни и пукаше. Обвих ръка около кръста му и леко се наведох. Беше дясната ми ръка. Ако ни нападнеха сега, никога нямаше да успея да извадя пистолета си навреме. Останах така за около минута, мислейки си, че може би си струва. След това го заобиколих и му предложих лявата си ръка.
Не знам дали мярна пистолета или просто се досети, но очите му се разшириха. Наведе се към мен и прошепна в косите ми:
— Оръжие тук, в „Лисицата“? Мислиш ли, че разпоредителите ще те пуснат?
— Последния път го направиха.
Лицето му придоби странен израз.
— Винаги ли излизаш въоръжена?
Свих рамене.
— След залез, да.
Погледът му беше озадачен, но заряза темата. До неотдавна понякога излизах невъоръжена след мръкнало, но годината се беше случила тежка. Най-различни хора се бяха опитали да ме убият. Аз съм дребничка, дори за жена. Тичах, вдигах тежести, имах черен колан по джудо, но повечето от лошите момчета професионалисти все още ме превъзхождаха. Те също имаха навика да вдигат тежести, да владеят бойни изкуства и да са по-тежки с поне 45 килограма. Не можех да ги победя на канадска борба, но можех да ги застрелям.
Освен това твърде често през изминалата година се бях изправяла срещу вампири и други свръхестествени гадини. Те можеха да вдигнат огромен камион с една ръка или още по-зле. Сребърните куршуми можеха и да не убият вампир, но със сигурност го забавяха. Достатъчно, че да си плюя на петите и да бягам бързо. Да се измъкна. Да оцелея.
Ричард знаеше с какво си изкарвам прехраната. Даже беше ставал свидетел на част от мръсотията. Но въпреки това очаквах да се издъни. Да започне да се държи като мъжът защитник и да роптае заради пистолета или пък нещо подобно. Стомахът ми беше почти непрестанно свит в очакване този мъж да каже нещо ужасно. Нещо, което ще провали нещата, ще ги унищожи, ще нарани отношенията ни. Дотук добре.
Тълпата започна да се отправя към стълбите, разделяйки се на две части за всеки от коридорите към театъра. Ние се смесихме с хората, хванати за ръце, за да не бъдем разделени. Да бе!
След като се измъкна от фоайето, тълпата се стече по различните пътеки между редовете като вода, търсеща най-бързия път надолу по течението. Въпреки това, и най-краткият маршрут беше доста бавен. Измъкнах билетите от джоба на сакото си. Нямах дамска чанта. Из джобовете на палтото ми бяха натъпкани малка четка за коса, червило, очна линия, сенки, документи за самоличност и ключовете за колата. Пейджърът ми беше закачен отпред на полата, дискретно извит на една страна. Когато не бях накипрена, носех куриерска чанта.
Разпоредителката, възрастна жена с очила, освети билетите ни с малко фенерче. Заведе ни до местата ни, настани ни и се върна обратно, за да помогне на следващата група безпомощни хорица. Местата бяха добри, близо до средата, сравнително близо до сцената. Достатъчно близо.
Ричард се премести от лявата ми страна, без да го моля. Схваща бързо. Това е една от причините, поради които все още излизаме. Това и фактът, че адски желая тялото му.
Разстлах палтото си върху седалката, така че да не е неудобно. Ръката му се промъкна през стола ми и докосна с пръсти рамото ми. Преборих се с желанието да положа глава на неговото рамо. Беше твърде сладникаво, но след това си казах „какво пък, по дяволите“. Сгуших се в извивката на врата му, вдишвайки аромата на кожата. Афтършейвът му беше чист и сладък, но под него бе миризмата на кожата, на плътта му. Заради нея този афтършейв никога нямаше да ухае по същия начин върху някой друг. В интерес на истината, обичах аромата на врата на Ричард и без капчица афтършейв.
Изправих се, отдръпвайки се съвсем леко от него. Той ме изгледа въпросително.
— Нещо не е наред ли?
— Хубав афтършейв — отвърнах аз.
Нямаше защо да признавам, че бях почувствала почти непреодолима нужда да го гризна по врата. Беше твърде унизително.
Светлините потъмняха и музиката започна. Всъщност никога не бях гледала „Момчета и кукли“, освен на кино. Версията с Марлон Брандо и Джийн Симънс. Идеята на Ричард за среща включваше ходене по пещери, туризъм — все неща, които изискваха най-старите ти дрехи и чифт удобни обувки. Харесваше ми на открито, но исках да пробваме по-официална среща. Исках да го видя в костюм и да му позволя да ме види в нещо по-ефирно от дънки. В края на краищата, бях момиче, независимо дали ми харесваше да го признавам, или не.
Но след като предложих срещата, не исках да е обичайната комбинация от вечеря и филм. Така че се обадих в „Лисицата“, за да видя какво се играе и попитах Ричард дали харесва мюзикъли. Харесваше. Още една точка в негова полза. Тъй като идеята беше моя, аз купих билетите. Ричард не го оспори, дори не настоя да плати половината. В крайна сметка, аз не бях предложила да платя за последната ни вечеря. Не ми беше хрумнало. Обзалагам се, че на Ричард му бе хрумнало да плати билетите, но бе изоставил идеята. Добър мъж.
Завесата се вдигна и началната сцена се разкри пред нас с ярки цветове — стилизирана, идеална и жизнерадостна точно от каквото имах нужда. „Фугата за самохвалковци“ изпълни бляскавия подиум и се вля в щастливия мрак. Хубава музика, хумор, предстоящата поява на танцьорите, тялото на Ричард до моето, пистолет под рамото ми. Какво повече може да иска едно момиче?

3

Част от хората се изнизаха преди края на мюзикъла, за да избегнат тълпата. Аз винаги оставах до самия край. Струваше ми се нечестно човек да се промъква навън, преди да е успял да аплодира. Освен това мразех да изпускам края на каквото и да било. Вярвах, че точно това късче, което не видя, ще е най-добрата част.
Ентусиазирано се включихме в овациите на крака. Никога не съм живяла в друг град, който да дава толкова много овации на крака. Трябва да призная, че понякога, както тази вечер например, шоуто беше прекрасно, но съм виждала хора да се изправят за продукции, които не го заслужават. Не ставам, освен ако наистина не го мисля.
Ричард седна обратно, след като запалиха светлините.
— Бих предпочел да изчакам, докато тълпата се поразреди. Ако нямаш нищо против.
Погледът в очите му казваше, че смята, че няма да имам.
Наистина нямах. Карахме отделни коли. Щом напуснехме „Лисицата“, вечерта приключваше. Очевидно никой от нас не искаше да си тръгва. За себе си знаех със сигурност.
Облегнах се на седалките пред нас и погледнах надолу към него. Той ми се усмихна с очи, блестящи от желание, ако не от любов. Аз също се усмихвах. Изглежда, не можех да се удържа.
— Знаеш ли, това е доста сексистки мюзикъл — каза той.
Замислих се за момент, след това кимнах.
— Аха.
— Но ти харесва?
Кимнах отново.
Очите му се присвиха леко.
— Мислех си, че може да се почувстваш обидена.
— Имам по-важни неща, за които да се притеснявам, отколкото това дали „Момчета и кукли“ представя балансиран поглед върху света.
Той се разсмя — кратък, щастлив звук.
— Чудесно, за момент си помислих, че ще трябва да разкарам колекцията си от записи на Роджърс и Хамърстийн*.
[* Става дума за Ричард Роджърс и Оскар Хамърстийн II, известен дует композитори, създали поредица от изключително популярни бродуейски мюзикъли през 40-те и 50-те години. — Бел. прев.]
Внимателно се вгледах в лицето му, опитвайки се да реша дали ме поднася. Не изглеждаше да е така.
— Наистина ли колекционираш саундтракове на Роджърс и Хамърстийн?
Той кимна, а очите му блестяха шеговито.
— Само Роджърс и Хамърстийн или всякакви мюзикъли?
— Нямам ги всички, но да, всякакви мюзикъли.
Поклатих глава.
— Какво не е наред?
— Ти си романтик.
— От устата ти звучи, сякаш е нещо лошо.
— Тази тъпотия с „и заживяха щастливо“ е окей, докато е на сцената, но няма много общо с реалния живот.
Беше негов ред да проучи лицето ми. Очевидно това, което видя, не му хареса, защото се намръщи.
— Тази среща беше твоя идея. Ако не ти харесва идеята за цялото това щастие, защо ме доведе тук?
Свих рамене.
— След като те поканих на официална среща, не знаех къде да те заведа. Не исках да е обичайното. Освен това харесвам мюзикъли. Просто не смятам, че отразяват реалността.
— Не си толкова корава, на колкото се правиш.
— Напротив — отвърнах. — Съм.
— Не вярвам. Мисля, че харесваш тази тъпотия с „и заживяха щастливо“ точно толкова, колкото и аз. Но вече те е страх да вярваш в нея.
— Не ме е страх, просто съм внимателна.
— Разочаровала си се твърде много пъти?
Направи го да звучи като въпрос.
— Може би.
Кръстосах ръце на корема си. Някой психолог би казал, че съм се затворила и съм станала некомуникативна. Майната им.
— За какво си мислиш?
Свих рамене.
— Моля те, кажи ми.
Взрях се в прямите му кафяви очи и ми се дощя да си ида вкъщи сама. Вместо това отговорих:
— „И заживяха щастливо“ е просто лъжа, Ричард, и е такава, откакто навърших осем години.
— От смъртта на майка ти — каза той.
Само го погледнах. Бях на двадесет и четири години и болката от тази първа загуба все още беше прясна. Можеш да се справиш с нея, да я изтърпиш, но никога — да й избягаш. Никога не съм вярвала истински във великото добро място. Никога не съм вярвала, че лошите неща няма да връхлетят и да отнесат всичко. По-скоро бих се борила с дузина вампири, отколкото с един безсмислен инцидент.
Той отлепи ръката ми от мястото, където се бе вкопчила в рамото ми.
— Няма да умра пред теб, Анита. Обещавам ти.
Някой се разсмя — нисък кикот, който докосна кожата ми като връхчета на пръсти. Само една личност притежаваше този почти осезаем смях — Жан-Клод. Обърнах се и той беше там, застанал в средата на пътеката. Не го бях чула да се приближава. Не бях почувствала никакво движение. Той просто се беше появил сякаш с магия.
— Не давай обещания, които не можеш да спазиш, Ричард.

4

Отдръпнах се от седалките и пристъпих напред, за да осигуря на Ричард място да се изправи. Чувствах го до гърба си, успокояващо присъствие, само ако не се тревожех повече за неговата безопасност, отколкото за моята.
Жан-Клод беше облечен в бляскав черен фрак. Бяла жилетка с миниатюрни черни точици обграждаше искрящата белота на ризата му. Яката беше висока и стегната с шалче от мек черен плат, завързано около нея и втъкнато в жилетката, сякаш вратовръзките никога не са били изобретявани. Иглата за вратовръзка, забодена на жилетката му, беше изработена от сребро и черен оникс. Обувките му имаха гети като онези, носени от Фред Астер, макар да подозирах, че цялото облекло е от доста по-стара епоха.
Косата му бе с модна дължина, а почти черните къдрици стигаха до бялата яка. Знаех какъв цвят са очите му, но в момента не ги гледах. Бяха тъмносини, с цвета на наистина качествен сапфир. Никога не гледайте вампир в очите. Това е правило.
С вампира-господар на града, който стоеше там и чакаше, осъзнах колко празен е театърът. Наистина бяхме изчакали тълпата. Бяхме сами в отекващата тишина. Далечното мърморене на оттеглящата се тълпа беше като бял шум. За нас не значеше нищо. Втренчих се в прекрасните перлени копчета на жилетката на Жан-Клод. Трудно е да си корав, когато не можеш да срещнеш погледа на някого. Но щях да се справя.
— Господи, Жан-Клод, никога ли не носиш нещо различно от черно и бяло?
— Не ти ли харесва, ma petite?
Той се завъртя леко, така че да почувствам пълния ефект. Облеклото му пасваше прекрасно. Естествено, всичко, което носеше, изглеждаше по мярка, перфектно и очарователно, точно като него.
— Някак си не мислех, че „Момчета и кукли“ ще е по твоя вкус, Жан-Клод.
— Или по твоя, ma petite.
Гласът му беше гъст като крем, с топлота, която можеше да е причинена само от две неща: гняв или желание. Бях готова да се обзаложа, че е желание.
Имах пистолет, сребърните куршуми щяха да го забавят, но нямаше да го убият. Естествено, Жан-Клод нямаше да ни се нахвърли пред публика. Беше твърде цивилизован за подобни неща. Той беше вампир бизнесмен, предприемач. Предприемачите, независимо дали живи или мъртви, не обикаляха и не разкъсваха гърлата на хората. Обикновено.
— Необичайно тих си, Ричард.
Той се загледа покрай мен. Не се обърнах, за да видя какво прави Ричард. Никога не сваляй поглед от вампира пред себе си, за да видиш какво прави върколакът зад гърба ти. Всеки проблем по реда си.
— Анита може да говори от свое име — отвърна Ричард.
Вниманието на Жан-Клод се прехвърли отново към мен.
— Това определено е истина. Но аз дойдох, за да видя как ви е харесало представлението.
— Да бе, а прасетата могат да летят — отвърнах аз.
— Не ми вярваш?
— Определено — отговорих му.
— Хайде де, Ричард, как ти хареса вечерта?
В гласа му се прокрадваше нотка хумор, но под нея все още прозираше гневът. Не е приятно да си около вампирите господари, когато са ядосани.
— Беше прекрасна до момента, в който се появи ти. В гласа на Ричард се прокрадна топлина, началото на гнева. Никога не го бях виждала ядосан.
— Как е възможно присъствието ми да развали вашата… среща?
Последното беше яростно изплюто.
— Защо си толкова вбесен тази вечер, Жан-Клод? — попитах го аз.
— Но, ma petite, аз никога не се… вбесявам.
— Глупости.
— Ревнува ни — обади се Ричард.
— Не ревнувам.
— Винаги казваш на Анита как можеш да помиришеш, че те желае. Е, аз мога да помириша твоето желание. Искаш я толкова много, че може — Ричард издаде почти горчив звук — да се вкуси.
— А вие, мосю Зееман, нима не я желаете?
— Спрете да говорите, сякаш ме няма — казах аз.
— Анита ме покани на среща. Съгласих се.
— Това вярно ли е, ma petite? — Гласът му беше станал много тих. Тази тишина беше по-плашеща от гнева.
Искаше ми се да кажа „не“, но той щеше да подуши лъжата.
— Истина е. И какво от това?
Тишина. Той просто си стоеше съвършено неподвижен. Ако не гледах право към него, нямаше да знам, че е там. Мъртвите не издават шум.
Пейджърът ми иззвъня. Ричард и аз подскочихме, сякаш ни простреляха. Жан-Клод беше неподвижен, сякаш въобще не го бе чул.
Натиснах бутона и номерът, който се изписа, ме накара да изстена.
— Какво има? — попита Ричард. Беше сложил ръката си на рамото ми.
— Полицията е. Трябва да намеря телефон.
Наведох се назад към гърдите на Ричард. Ръката му стисна рамото ми. Втренчих се във вампира пред мен. Щеше ли да го нарани Жан-Клод, след като си тръгнех? Не бях сигурна.
— Носиш ли кръст? — Не си направих труда да шепна. Жан-Клод така или иначе щеше да ме чуе.
— Не.
Обърнах се наполовина.
— Не! Излязъл си след залез без кръст?
— Аз съм превръщач. Мога да се грижа за себе си.
Поклатих глава.
— Не ти ли стига, че веднъж вече ти разкъсаха гърлото?
— Все още съм жив — отвърна той.
— Знам, че си способен да се възстановиш от почти всичко, но за Бога, Ричард, не можеш да се възстановиш от всичко. — Започнах да свалям сребърната верижка на разпятието от блузата си. — Можеш да вземеш назаем моя.
— Това истинско сребро ли е? — попита Ричард.
— Да.
— Не мога. Алергичен съм към сребро, не помниш ли?
Ах. Глупаво от моя страна. Експерт по свръхестественото да предлага сребро на ликантроп. Мушнах верижката обратно в блузата си.
— Той е човек, колкото и аз, ma petite.
— Поне не съм мъртъв.
— Това може да бъде излекувано.
— Престанете, и двамата.
— Виждал ли си спалнята й, Ричард? Колекцията й от пингвини-играчки?
Поех си дълбоко въздух и издишах. Нямаше да стоя тук и да обяснявам как Жан-Клод е успял да види спалнята ми. Наистина ли трябваше да кажа на висок глас, че не спя с мъртъвци?
— Опитваш се да ме накараш да ревнувам, но няма да се получи — отвърна Ричард.
— Но го има червейчето на съмнението, Ричард. Знам го. Ти си мой слуга, моят вълк, и знам, че се съмняваш в нея.
— Не се съмнявам в Анита.
Но в гласа му се промъкна защитна нотка, която никак не ми хареса.
— Не съм твоя собственост, Жан-Клод — каза Ричард. — Аз съм втори след водача на глутницата. Идвам и си отивам, когато си поискам. Алфата оттегли заповедите да ти се подчинявам, след като почти ме убиха заради теб.
— Водачът на глутницата ти беше много ядосан, задето оцеля — коментира сладко Жан-Клод.
— Защо водачът на глутницата ще иска Ричард мъртъв? — попитах аз.
Жан-Клод погледна покрай мен към Ричард.
— Не си й казал, че си насред битка за унаследяване?
— Няма да се бия с Маркус.
— Тогава ще умреш. — От устата на Жан-Клод звучеше съвсем просто.
Пейджърът ми отново иззвъня. Същият номер.
— Идвам, Долф — измърморих.
Погледнах към Ричард. Очите му блестяха гневно. Ръцете му бяха свити в юмруци. Бях достатъчно близо, за да почувствам напрежението, което се излъчваше на вълни от него.
— Какво става, Ричард?
Той рязко поклати глава.
— Моя работа, не твоя.
— Ако някой те заплашва, значи е моя.
Той ме изгледа.
— Не, ти не си една от нас. Няма да те замесвам.
— Мога да се грижа за себе си, Ричард.
Той просто поклати глава.
— Маркус иска да те замеси, ma petite. Ричард отказва. Това е… предмет на спор помежду им. Един от многото.
— Откъде знаеш толкова? — попитах аз.
— Ние, водачите на свръхестествената общност, трябва да се занимаваме един с друг. Заради сигурността на всички.
Ричард само стоеше и го гледаше. За пръв път ми хрумна, че май гледаше Жан-Клод в очите без някакви неприятни последици.
— Ричард, можеш ли да го гледаш в очите?
Очите му се отклониха към мен, след това се върнаха на Жан-Клод.
— Да. Аз също съм чудовище. Мога да го гледам в очите.
Поклатих глава.
— Ървинг не може да го гледа в очите. Не е само до това да си върколак.
— Както аз съм вампир господар, така нашият красив приятел тук е върколак господар. Макар че не ги наричат така. Алфа мъжкари, нали? Водачи на глутници.
— Предпочитам водач на глутница.
— Обзалагам се, че е така — казах.
Ричард изглеждаше наранен, лицето му потъмня като на малко дете.
— Ядосана си ми. Защо?
— Имаш сериозни проблеми с водача на глутницата си и не ми казваш нищо. Жан-Клод непрекъснато намеква, че водачът ти те иска мъртъв. Вярно ли е?
— Маркус няма да ме убие — отвърна Ричард.
Жан-Клод се изсмя. Звукът имаше горчив привкус, сякаш въобще не бе смях.
— Ти си глупак, Ричард.
Пейджърът ми отново иззвъня. Проверих номера и го изключих. Не беше в стила на Долф да ми се обажда толкова пъти един след друг. Ставаше нещо лошо. Трябваше да вървя, но…
— В момента нямам време да чуя цялата история. — Забих пръст в гърдите на Ричард. Обърнах се с гръб към Жан-Клод. Вече беше нанесъл вредата, която възнамеряваше. — Ще ми разкажеш абсолютно всичко за това какво става.
— Не смя…
— Спести си думите. Или ще споделиш този проблем, или повече няма да излизаме.
Изглеждаше шокиран.
— Защо?
— Или ме държиш на тъмно, защото искаш да ме предпазиш, което няма да ми хареса, или имаш някаква друга причина. Дано да е дяволски добра причина, а не някаква глупост, свързана с мъжкото его.
Жан-Клод отново се изсмя. Този път звукът ме обгърна като мек плат, топъл и успокояващ, плътен и мек до голата ми кожа. Разтърсих глава. Смехът на Жан-Клод беше посегателство срещу уединението.
Обърнах се към него и вероятно в погледа ми е имало нещо, защото смехът секна сякаш въобще не бе започвал.
— Що се отнася до теб, можеш да се разкараш. Достатъчно се забавлява тази вечер.
— Каквото и да значи това, ma petite. Красивото му лице бе чисто и безизразно като маска.
Поклатих глава и пристъпих напред. Махах се, имах работа за вършене. Ричард ме хвана за рамото.
— Пусни ме, Ричард, в момента съм ти бясна.
Не го погледнах. Не исках да виждам лицето му. Страхувах се, че ако изглежда наранен, ще му простя всичко.
— Чу я, Ричард. Не желае да я докосваш. — Жан-Клод се беше приплъзнал стъпка по-близо.
— Не се меси, Жан-Клод.
Ръката на Ричард ме стисна нежно.
— Тя не те желае, Жан-Клод. — В гласа му имаше повече гняв, отколкото би трябвало. По-скоро сякаш се опитваше да убеди себе си, а не него.
Пристъпих напред, отърсвайки се от ръката му. Искаше ми се да се протегна и да я хвана, но не го направих. Беше скрил от мен важни неща. Опасни неща. Това не беше разрешено. И което е по-лошо, в някакво тъмно ъгълче на душата си смяташе, че бих могла да се поддам на Жан-Клод. Каква бъркотия.
— Да ви го начукам и на двамата.
— Тоест, досега не си имал това удоволствие? обади се Жан-Клод.
— Не е моя работа да отговарям на този въпрос — отвърна му Ричард.
— Щях да знам, ако беше.
— Лъжец — казах аз.
— He, ma petite. Щях да усетя аромата му върху кожата ти.
Искаше ми се да му фрасна един. Желанието да размажа това красиво лице беше буквално неудържимо. Раменете ми се стегнаха, а ръцете ме заболяха. Но бях по-умна. Човек не се пише доброволец за юмручен бой с вампир. Това значително снижава продължителността на живота.
Пристъпих съвсем близо до Жан-Клод, така че телата ни почти се докосваха. Втренчих се в носа му, което развали част от ефекта, но очите му бяха кладенци, в които човек може да се удави, а аз нямах подобно желание.
— Мразя те. — Гласът ми беше равен от усилието да не изкрещя.
В този момент наистина го мислех. И знаех, че Жан-Клод ще го усети. Исках да го разбере.
— Ма petite…
— Не, вече говори достатъчно. Сега е мой ред. Ако нараниш Ричард Зееман, ще те убия.
— Нима значи толкова много за теб? — В гласа му имаше изненада. Голяма.
— Не, ти означаваш толкова малко.
Отдръпнах се и минах покрай него. Обърнах му гърба си и се отдалечих. Нека забие зъбите си в тази истина. Тази вечер имах предвид всяка дума.

5

Номерът, изписан на пейджъра ми, беше на телефона в колата на детектив сержант Рудолф Стор. Коледен подарък от жена му за миналите празници. Ще й изпратя благодарствена бележка. По полицейските радиостанции всичко звучи като чужд език. Долф вдигна на петото иззвъняване. Знаех си, че в крайна сметка ще го направи.
— Анита.
— Ами ако беше жена ти?
— Щеше да е наясно, че съм на работа.
Не коментирах. Не всяка жена би приела съпругът й да отговаря на телефона, изричайки името на друга. Може би Люсил беше различна.
— Какво става, Долф? Предполагаше се, че това е свободната ми вечер.
— Съжалявам, убиецът не го е знаел. Ако си твърде заета, ще се мъчим и без теб.
— Що за таралеж ти е влязъл в гащите?
Бях възнаградена с тих звук, който може и да беше смях.
— Не е твоят. Намираме се близо до „Шестте флага“ на Четиридесет и четвърта.
— Къде на Четиридесет и четвърта по-точно?
— Близо до природния център „Одюбон“. Колко бързо можеш да дойдеш?
— Имаме проблем, нямам представа къде, по дяволите, се намирате. Как да стигна до природния център?
— Намира се през пътя срещу манастира „Св. Амброуз“.
— Нямам идея къде е това — отвърнах му аз.
Той въздъхна.
— Проклятие, намираме се на средата на нищото. Това са единствените ми ориентири.
— Просто ми дай указания как да стигна дотам. Аз ще се оправя.
Даде ми. Бяха твърде много, а аз нямах лист и химикалка, за да записвам.
— Задръж. Трябва да взема нещо за писане. Оставих телефона и свих една салфетка от мястото за освежаване. Измолих писалка от една възрастна двойка. Мъжът носеше кашмирено палто. Жената — истински диаманти. Писалката беше инкрустирана и може би беше от истинско злато. Не ме накара да му обещая, че ще я върна. Или бе доверчив, или просто стоеше над тези неща. Трябваше да започна да си нося собствени средства за писане. Това ставаше унизително.
— Върнах се, Долф, продължавай.
Не ме попита какво ми отне толкова време. Долф не си пада по страничните въпроси. Отново ми продиктува указанията. Прочетох му ги, за да се уверя, че съм записала правилно. Така беше.
— Долф, иде реч за поне 45 минути пътуване. Обикновено съм последният експерт, на когото се обаждат. След като жертвата е снимана, записана на видеокасета, огледана, изръчкана и т.н. Когато аз пристигна, всички могат да си ходят или поне да напуснат мястото на убийството. На хората нямаше да им хареса да мръзнат два часа.
— Обадих ти се веднага щом стана ясно, че извършителят не е човек. Ще ни отнеме най-малко четиридесет и пет минути да приключим и да се приготвим за теб.
Трябваше да се досетя, че Долф ще планира нещата в перспектива.
— Добре, ще дойда веднага щом мога.
Той затвори, аз също. Долф никога не казва „довиждане“.
Върнах писалката на мъжа. Той я прие любезно, сякаш нито за миг не се бе съмнявал, че ще си я получи обратно. Човек от сой.
Минах през вратите. Нито Жан-Клод, нито Ричард бяха стигнали до фоайето. Бяха на публично място, така че не смятах, че ще се стигне до бой. Размяна на ядосани думи — да, но без насилие. Можех да оставя вампирът и върколакът да се погрижат за себе си. Освен това, ако на Ричард не му беше разрешено да се притеснява за мен, когато съм навън сама, най-малкото, което можех да направя, бе да върна услугата. Не смятах, че Жан-Клод наистина иска да ме накара да стигна толкова далече. Не наистина. Един от нас щеше да умре и започвах да си мисля, че може би няма да съм аз.

6

Щом излязох навън, ме обгърна студ. Повдигнах рамене, за да скрия брадичката си в яката. На няколко метра пред мен вървеше весела групичка от четирима. Движеха се близо един до друг, притискайки се в студа. Високите токчета на жените тракаха театрално силно. Смехът им също бе силен и твърде писклив. Първата двойна среща, която бе протекла добре, поне до момента. Или пък всички бяха дълбоко влюбени, а аз се чувствах като кучка. Може би.
Четворката се раздели като вода около камък, за да пропусне жена. Двойките се събраха отново зад нея и продължиха да се смеят, сякаш въобще не са я видели. Което вероятно си беше така.
Сега вече го почувствах, слабо раздвижване на студения въздух. Усещане, което нямаше нищо общо с вятъра. Тя се правеше на незабележима. Докато двойките не я бяха забелязали, именно като не я забелязаха, аз също не я бях видяла. Което означаваше, че е добра. Много, много добра.
Стоеше под последната улична лампа. Косата й беше жълта като масло и на гъсти вълни. По-дълга от моята, почти до кръста. Палтото, което носеше закопчано до горе, бе черно. Цветът бе груб за нея. Правеше кожата и да изглежда твърде бледа дори и с грим.
Стоеше арогантно в центъра на тротоара. Беше горе-долу с моите размери, а не физически внушителна. Тогава защо стоеше там, сякаш нищо на света не можеше да я нарани? Само три неща дават такава увереност: автоматичното оръжие, глупостта или това, че си вампир. Не виждах автоматично оръжие и не изглеждаше глупава. Всъщност след като осъзнах какво гледам, изглеждаше като вампир. Гримът беше добър. Правеше я да изглежда почти жива. Почти.
Забеляза, че се взирам в нея. И тя се втренчи в мен, опитвайки се да улови погледа ми, но аз бях опитен играч на този малък танц. Да се взираш в нечие лице, без да се взираш в очите, е номер, който става все по-лесен с продължителна практика. Намръщи ми се. Не й хареса, че погледът не проработи.
Стоях на около два метра от нея. Краката ми бяха раздалечени, за да получа максималния възможен баланс на високи токчета. Ръцете ми вече бяха извадени на студа в готовност да посегнат към пистолета, ако се наложи.
Силата й се промъкваше по кожата ми, докосвайки тук и там в търсене на слабо място. Беше много добра, но освен това беше съвсем малко над стоте години. Сто години не бяха достатъчни, за да замъглят ума ми. Всички съживители имат частичен, естествен имунитет срещу вампири. Моят, изглежда, бе по-висок от обичайния.
Красивото й лице беше безизразно в съсредоточаването като на китайска кукла. Тя замахна навън с ръка, сякаш хвърляше нещо към мен. Трепнах и силата й ме хвана като невидима вълна, удряйки се в тялото ми. Накара ме да се олюлея.
Извадих пистолета си. Не се опита да ми се нахвърли. Вместо това се пробва да използва ума си. Беше най-малкото двестагодишна. Бях подценила възрастта й с цял век. Не правя подобни грешки често. Силата й удряше кожата ми подобно на малки тояжки, но дори не успя да се приближи до докосване на ума ми. Аз бях почти толкова изненадана, колкото и тя, когато насочих пистолета си към нея. Беше твърде лесно.
— Хей — чу се глас зад нас. — Веднага свали оръжието!
Полицай точно когато ми трябваше. Наведох пистолета към тротоара.
— Остави оръжието на земята, веднага — изръмжа той и без да се обръщам, знаех, че е извадил собственото си оръжие.
Ченгетата приемат оръжията много сериозно. Протегнах браунинга надясно с една ръка, лявата бе вдигната във въздуха, и клекнах, за да го оставя внимателно на тротоара.
— Това прекъсване не ми е нужно — каза вампирът.
Изгледах я, докато се изправях бавно, слагайки ръце на главата си с преплетени пръсти. Можех и да получа бонус за това, че знам процедурата. Тя гледаше покрай мен към приближаващия се полицай. Погледът не бе приятелски.
— Не го наранявай.
Очите й премигнаха в моя посока.
— Не ни е разрешено да нападаме полицията. — Гласът й бе изпълнен с презрение. — Знам правилата.
Искаше ми се да попитам какви правила, но не го направих. Беше добро правило. Полицаят можеше и да оцелее при наличието му. Естествено, аз не бях ченге и можех да се обзаложа, че правилата не важат за мен.
Ченгето се появи в крайчеца на полезрението ми. Пистолетът му бе насочен към мен. Изрита моето оръжие извън обсег. Видях, че се удари в сградата. Една ръка ме блъсна по гърба, привличайки вниманието ми.
— Не ти трябва да знаеш къде отиде оръжието.
За момента беше прав. Претърси ме с една ръка. Не беше особено подробно и се зачудих къде ли е партньорът му.
— Достатъчно — каза вампирката.
Почувствах, че ченгето отстъпи от мен.
— Какво става тук?
Силата и се плъзна покрай мен, сякаш някакъв огромен звяр се отърка в тялото ми в мрака. Чух как полицаят ахва.
— Тук не става нищо — каза вампирката. В гласа и се прокрадна някакъв акцент. Германски или може би австрийски.
Чух го да повтаря:
— Тук не става нищо.
— А сега се върни обратно да регулираш движението — нареди му тя.
Обърнах се бавно, с ръце все още на главата. Ченгето стоеше насреща с празно лице и разширени очи. Пистолетът му сочеше към земята, сякаш бе забравил, че го държи.
— Махни се — каза тя.
Той стоеше замръзнал. Носеше кръстчето си. Носеше благословения кръст, точно както се предполагаше, но последният не му помагаше кой знае колко.
Отдръпнах се от двамата. Исках да съм въоръжена, ако спре да обръща внимание на ченгето. Бавно свалих ръце, докато наблюдавах полицая. Ако оттеглеше контрола си над него внезапно и не бях, където се предполагаше, можеше и да ме застреля. Вероятно нямаше, но може би. Ако ме видеше с пистолет в ръка за втори път, със сигурност щеше.
— Предполагам, че няма да свалиш кръста му, за да мога да му заповядвам?
Хвърлих поглед на вампирката. Гледаше ме. Ченгето потрепна, бореше се като спящ човек в хватката на кошмар. Върна погледа си на него и борбата престана.
— Не мисля — отвърнах аз.
Коленичих, опитвайки се да държа вниманието си върху двамата едновременно. Докоснах браунинга и обвих студените си пръсти около него. Ръцете ми бяха схванати от дългото излагане на студа. Не бях сигурна колко бързо мога да извадя оръжието точно в този момент. Може би трябваше да се замисля за някакви ръкавици. От онези с отрязаните върхове на пръстите, например.
Прибрах браунинга в джоба на сакото, като не преставах да го стискам. Ръката ми щеше да се стопли и ако се наложеше, можех да стрелям през дрехата.
— Без кръста мога да го накарам да се махне. Защо не мога да те контролирам по този начин?
— Предполагам, че просто съм късметлийка.
Очите й проблясваха към мен. Той отново се размърда. Трябваше да го гледа, докато ми говори. Беше интересно да видя каква голяма концентрация се изисква. Тя беше могъща, но силата й си имаше граници.
— Ти си Екзекуторката.
— И какво от това?
— Не вярвах на историите. Сега вече вярвам на част от тях.
— Браво. А сега, какво искаш?
Лека усмивка изви начервените й устни.
— Искам да оставиш Жан-Клод на мира.
Примигнах, без да съм сигурна, че съм чула правилно.
— Какво имаш предвид под това да го оставя на мира?
— Не ходи на срещи с него, не флиртувай с него. Не говори с него. Остави го на мира.
— С удоволствие — отвърнах й.
Тя ме изгледа изненадано. Не се случва твърде често да изненадате двестагодишен вампир. Лицето й изглеждаше доста човешко с разширените очи и устата, разтворена в „о“.
Ченгето изсумтя и се огледа диво наоколо.
— Какво, по дяволите…?
Изгледа ни. Приличахме на две дребни жени, излезли навън за вечерта. Погледна надолу към пистолета си и изглеждаше засрамен. Не си спомняше защо го е извадил. Прибра оръжието, мърморейки някакви извинения, докато се отдалечаваше от нас. Вампирката го остави да си върви.
— Ще се откажеш от Жан-Клод просто така?
— Можеш да се обзаложиш.
Тя поклати глава.
— Не ти вярвам.
— Виж, не ми пука дали ми вярваш. Ако имаш мераци за Жан-Клод, толкова по-добре. Опитвам се да се отърва от него от години.
Отново същото поклащане на главата, което завихри жълтата коса около лицето й. Беше много момичешки жест. Щеше да е сладък, ако тя не бе труп.
— Лъжеш. Ти го желаеш. Всеки би го желал. Нямаше как да оспоря това.
— Имаш ли име?
— Казвам се Гретхен.
— Добре, Гретхен, желая ти щастие с Господаря. Ако имаш нужда от някаква помощ, за да забиеш зъбите си в него, уведоми ме. Ще се радвам, ако си намери някоя хубава малка вампирка, с която да се задоми.
— Подиграваш ми се.
Свих рамене.
— Само малко, по навик, нищо лично. Наистина мисля това, което казах. Не желая Жан-Клод.
— Не смяташ ли, че е красив? — Гласът й бе мек от изненада.
— Ами да, обаче намирам и тигрите за красиви. Въпреки това, не искам да спя с тях.
— Никой смъртен не може да му устои.
— Тази смъртна може — отвърнах й аз.
— Стой далече от него или ще те убия.
Гретхен всъщност не слушаше какво й говоря. Чуваше думите, но значението им й убягваше. Напомняше ми на Жан-Клод.
— Виж, той е този, който ме преследва. Ще стоя далече от него, ако ми позволи. Но не ме заплашвай.
— Той е мой, Анита Блейк. Изправи се срещу мен на свой риск.
Беше мой ред да поклатя глава. Може би не знаеше, че съм насочила пистолет към нея. Може би нямаше представа, че е зареден с покрити със сребро куршуми. Може пък да е станала арогантна, след като е поживяла няколко века. Да, най-вероятно беше това.
— Виж, в момента нямам време за това. Жан-Клод е твой, чудесно, прекрасно. Развълнувана съм да го чуя. Дръж го далеч от мен и ще съм най-щастливата жена на света, жива или мъртва.
Не исках да й обръщам гръб, но трябваше да вървя. Ако нямаше да ми се нахвърля тук и сега, Долф ме очакваше на местопрестъплението. Трябваше да тръгвам.
— Гретхен, за какво си говорите с Анита? — Жан-Клод се приближаваше наперено към нас. Носеше и не се бъзикам, черна пелерина. Беше във викториански стил, с яка. Шапка с бяла копринена лента завършваше тоалета.
Гретхен се вторачи в него. Това е единствената дума, която може да го опише. Откритото обожание, изписано на лицето й, беше отвратително и много човешко.
— Исках да се срещна със съперницата си.
Не й бях съперница, но не смятам, че щеше да го повярва.
— Казах ти да изчакаш отвън, така че да не се срещнете. Знаеш това. — Последните две думи бяха изплюти по нея, сякаш бяха камъни.
Тя трепна.
— Тази вечер не й мисля злото.
Това си беше почти лъжа, но не казах нищо. Можех да му обясня, че ме е заплашила, но някак си изглеждаше като клюкарстване. Беше си създала достатъчно проблеми, за да може да ме завари сама. Да ме предупреди. Любовта й към него беше толкова открита. Не можех да си осигуря помощта му срещу нея. Глупаво, но вярно. Освен това не ми харесваше да дължа услуги на Жан-Клод.
— Ще ви оставя насаме, влюбени птички.
— Какви лъжи си й разказала за нас? — Думите му прорязаха въздуха. Можех да почувствам как се задавям от яростта му. Исусе!
Тя падна на колене с вдигнати ръце, не за да избегне удар, а молейки се, протягайки се към него.
— Моля те, исках само да я срещна. Да видя смъртната, която ще те открадне от мен.
Не исках да ставам свидетел на това, но беше като при автомобилна катастрофа. Не можех да се накарам да напусна.
— Тя не краде нищо. Никога не съм те обичал.
Болката се изписа по лицето и и даже под грима тя започна да изглежда по-малко човешки. Лицето й се изтъни, костите й станаха по-ясно видими, сякаш кожата й се свиваше.
Той я сграбчи за рамото и я изправи грубо на крака. Облечените му в бели ръкавици пръсти се впиха в рамото й. Ако беше човек, щяха да й останат белези.
— Овладей се, жено. Губиш контрол.
Тънките й устни се разтвориха, откривайки зъбите. Тя му изсъска и се освободи от ръката му. Покри лицето си с ръце, които бяха почти като нокти. Бях виждала вампири да показват истинската си форма, но никога по случайност, никога на открито, където всеки може да ги види.
— Обичам те. — Думите прозвучаха глухо и изкривено, но чувството, вложено в тях, беше много истинско. Много… човешко.
— Махни се оттук, преди да си изложила всички ни — каза й Жан-Клод.
Тя вдигна към светлината лице, което вече не беше човешко. Бледата кожа сияеше с вътрешна светлина. Гримът стоеше върху тази светеща повърхност. Ружът, сенките, червилото сякаш се носеха над светлината, сякаш кожата вече не можеше да ги поеме. Когато обърна глава, успях да видя костите на челюстта й като сенки под кожата.
— Нещата между нас не са приключили, Анита Блейк. — Думите изпаднаха измежду кучешките и зъби и устните.
— Остави ни! — Думите на Жан-Клод бяха отекващо изсъскване.
Тя се хвърли към небето, не скок, не левитация, а просто нагоре. Изчезна в мрака с един полъх на вятъра.
— Исусе Христе! — Прошепнах аз.
— Съжалявам, ma petite. Изпратих я тук, за да избегна това.
Пристъпваше към мен в елегантната си пелерина. Порив на ледения вятър го накара да протегне ръка към върха на шапката си. Беше хубаво да знам, че поне дрехите му не се подчиняваха на всяка негова прищявка.
— Трябва да вървя, Жан-Клод. Полицията ме чака.
— Не исках това да се случи тази вечер.
— Ти никога не искаш нещо да се случи, Жан-Клод. Но то, така или иначе, се случва. — Вдигнах ръка, за да спра думите му. Не исках да чувам нищо повече от него. — Трябва да вървя. — Обърнах се и се отправих към колата си. Когато бях в безопасност, отвъд ледената улица, прехвърлих пистолета си в кобура.
— Съжалявам, ma petite.
Завъртях се, за да му кажа да се разкара от мен. Нямаше го. Уличната лампа осветяваше празен тротоар. Предполагам, че на двамата с Гретхен не им трябваше кола.

7

От дясната страна на пътя, точно преди да излезете на Четиридесет и четвърта магистрала, можете да мернете величествени стари къщи. Скрити са зад огради от ковано желязо и масивни порти. По времето, когато са били построени, тези домове са минавали за върха на елегантността. Същото се отнася и за квартала. В наши дни градските къщи са остров сред надигащия се потоп от общински жилища и деца с мъртви очи, които се избиват за чифт скъсани гуменки. Но старите богаташи останаха, решени да бъдат елегантни, дори това да ги убие.
Във Фентън заводът на „Крайслер“ продължава да е най-големият работодател. Има един страничен път, който минава покрай ресторанти за бързо хранене и местни офиси, но магистралата подминава всичко това. Права линия, която върви напред, без да се обръща. Сградата на „Мариц“ пресича магистралата с покрита пешеходна зона, която изглежда достатъчно голяма, че да приюти офиси. Привлича вниманието като твърде агресивно гадже, но пък знам имената на фирмите вътре, което не може да се каже за повечето от останалите сгради по протежението на 44-та. Понякога агресивността работи.
Планините Озарк се издигат от двете страни на пътя. Изглеждат меки и заоблени. Нежни планини. През слънчевите есенни дни, с дървета, покрити с ярки цветове, те зашеметяват със своята красота. В студената декемврийска нощ, когато единствено фаровете на колата ми правеха компания, приличаха на спящ великан, полегнал край пътя. Имаше достатъчно сняг, че да блести между голите дървета. Тъмните форми на вечнозелените видове бяха като постоянни сенки на лунната светлина. Една варовикова скала проблясваше в бяло на мястото, където планината бе разцепена, за да се копае чакъл.
В полите на планината бяха струпани къщи. Спретнати ферми с веранди отпред, направени само за седене. И не чак толкова спретнати къщи от небоядисано дърво с ръждиви тенекиени покриви. Насред пустите полета се мяркаха ограждения за добитък, но никакви ферми наблизо. Един-единствен кон стоеше в студа с наведена глава и търсеше връхчетата на убитата от студа трева. Много хора държаха коне в района след Еурека — хора, които не можеха да си позволят да живеят в Ладю или Честърфийло, където къщите струваха над половин милион долара парчето, но пък получавате ограда, заграждения за тренировки и място за добитъка в задния си двор. Тук всичко, което имате, е навес, ограждение за добитък и километри до дома, но пък поне имате дом. Твърде много главоболия заради един кон.
Бялата табела на крайпътен знак проблесна на светлината на фаровете. Намалих. В стълба се бе ударила кола и го бе наклонила като пречупена дръжка на цвете. Знакът бе труден за разчитане от създалия се ъгъл от шестдесет градуса. Вероятно по тази причина Долф ми бе казал да гледам за ударения знак вместо за името на улицата.
Отбих по тесния път. В Сейнт Луис снегът беше около седем-осем сантиметра, тук бе по-скоро към петнайсет. Пътят не беше изринат. Извиваше се рязко нагоре и продължаваше към хълмовете. Следи от гуми, подобни на колелета на каруца, образуваха две линии през снега. Полицейските коли бяха изкачили хълма. Джипът ми също можеше да се справи. Ако бях с новата, можеше и да ми се наложи да газя из пресния сняг на високи токчета, въпреки че имах чифт найкове в багажника. И все пак обувките за джогинг не бяха кой знае какво подобрение. Може би трябваше да си купя чифт ботуши.
В Сейнт Луис не вали кой знае колко. Това бе един от най-сериозните снеговалежи, на които бях ставала свидетел през последните четири години. Ботушите не изглеждаха особено необходими.
Дърветата се бяха превили над пътя. Голи клони подскачаха на светлините на фаровете. Мокри, замръзнали стволове се извиваха към шосето. През лятото пътят щеше да представлява тунел от листа, а сега изглеждаше като поредица от черни кости, изскочили изпод снега.
На върха на хълма имаше масивна каменна стена. Сигурно беше висока над три метра и успешно скриваше всичко от лявата страна на пътя. Вероятно това беше манастирът.
На около девет-десет метра по-нататък в стената имаше плакет точно до металната врата с шипове. Надписът „Манастир Св. Амброуз“ беше изобразен с издължени букви, метал върху метал. Пътят се извиваше напред и изчезваше от поглед зад един завой на хълма. Точно срещу входа имаше по-малък черен път. Следите от гуми продължаваха и изчезваха зад следващия хълм. Ако я нямаше вратата за ориентир, вероятно щях да пропусна отбивката. Едва след като извих джипа под ъгъл, светлините попаднаха върху следи, водещи надясно.
Зачудих се какво ли го очакваше целия тежък трафик занапред. Не беше мой проблем. Завих по по-малкия път. По джипа задраскаха клонаци и залющиха блестящата боя като нокти — тебеширена дъска. Страхотно, просто страхотно.
До този момент не бях имала чисто нова кола. Първото изтракване, след като бях преминала през покрит със сняг надгробен камък, беше най-тежко. Последвалите поражения бяха по-лесни за понасяне. Да-а-а бе!
От двете страни на тесния път се откри голяма ливада с убити от зимата посеви, стигащи до кръста, натежали от снега. Проблясващи светлини в червено и синьо се носеха над тях и гонеха мрака. Ливадата свършваше рязко в перфектна права линия на мястото, където косачката я бе подрязала. В края на пътя се издигаше бяла ферма със закрита веранда. Колите бяха навсякъде като разпръснати детски играчки. Надявах се, че пътят прави обратен завой под снега. Противното означаваше, че бяха паркирани върху тревата. Баба ми Блейк мразеше, когато хората паркираха върху тревата.
Двигателите на доста от колите, в това число и линейката, бяха включени. Вътре седяха хора и чакаха. Но защо? Обикновено, докато стигнех до местопрестъплението, цялата работа беше приключила. Някой чакаше, за да отнесе тялото, след като свършех с огледа, но дотогава хората, занимаващи се с местопрестъплението, вече бяха свършили работата си и заминали. Тук ставаше нещо.
Спрях до колата на шериф от Сейнт Джерард Каунти. Един полицай стоеше от страната на шофьорското място, подпрян на покрива. Взираше се в групата хора край фермата, но се обърна, за да ме погледне. Не изглеждаше щастлив от това, което видя. Шапката с периферия предпазваше лицето му, но оставяше ушите и тила му открити на студа. Беше блед, луничав и висок най-малко метър и деветдесет. Раменете му бяха много широки под тъмното зимно палто. Изглеждаше като грамаден мъж, който винаги е бил едър и си мисли, че това го прави корав. Косата му имаше някаква бледа отсянка, която абсорбираше цветовете на полицейските лампи и изглеждаше ту червена, ту синя. Същото се отнасяше и за лицето му, и за снега, и за всичко останало.
Излязох от колата много внимателно. Снегът се изсипа около крака ми, намокри чорапите и ми напълни обувката. Бях премръзнала и мокра и се бях вкопчила здраво във вратата на колата. Високите токчета и снегът не си пасват. Последното нещо, което исках, беше да се изтърся по задник пред представител на шерифската служба на Сейнт Джерард Каунти. Трябваше просто да взема найковете от задната седалка и да ги обуя, докато бях в колата. Вече беше твърде късно. Заместник-шерифът вървеше много целенасочено към мен.
Спря на една ръка разстояние. Обикновено не позволявам на непознати мъже да се приближат толкова много, но за да отстъпя, трябваше да пусна вратата на колата. Пък и беше полицай, не трябваше да се страхувам от полицията. Нали?
— Това е работа на полицията, госпожо. Ще трябва да ви помоля да напуснете.
— Казвам се Анита Блейк. Работя със сержант Рудолф Стор.
— Не сте полицай. — Изглеждаше много сигурен в това.
Тонът му ме подразни.
— Не, не съм.
— Тогава ще трябва да напуснете.
— Може ли да кажете на сержант Стор, че съм тук… моля. — Никога не е излишно да си учтив.
— Вече два пъти ви помолих съвсем учтиво да напуснете. Не ме карайте да го правя трети път.
Само трябваше да протегне ръка, да ме сграбчи за рамото, да ме бутне обратно в джипа и нещата приключваха. Определено нямаше да извадя пистолет срещу ченге при толкова много други полицаи на изстрел разстояние. Не ми се искаше да ме застрелят тази вечер.
Какво можех да направя? Затворих вратата и се облегнах на нея. Ако внимавах и не мърдах много-много, можеше и да не падна. Ако ли пък паднех, може би щях да мога да пледирам за полицейска бруталност.
— Защо направихте това?
— Карах четиридесет и пет минути и зарязах срещата си, за да дойда дотук. — Пробвайте се да докоснете добрата му страна. — Нека разговарям със сержант Стор и ако той каже, че трябва да напусна, ще се махна.
— Не ми пука, ако ще да сте долетели от друг щат. Махате се. Веднага.
Очевидно нямаше добра страна.
Посегна към мен, а аз отстъпих назад, отвъд обсега му. Левият ми крак попадна върху заледен участък и се озовах по задник в снега.
Заместникът изглеждаше леко слисан. Без да се замисля, ми предложи ръката си. Издрапах обратно на крака, подпирайки се на бронята на джипа, като същевременно се отдръпнах още от заместник Сърдитко. Той се усети. Намръщените линии по челото му станаха още по-дълбоки.
По палтото ми се бяха закачили мокри буци сняг, които се топяха и стичаха на вадички по краката ми. Започвах да се вбесявам.
Той тръгна да заобикаля джипа. Отстъпих в обратна посока, като използвах ръцете си, за да се подпирам на колата.
— Можем да си играем на гоненица около колата, ако желаете, заместник, но няма да си тръгна, преди да говоря с Долф.
— Вашият сержант не е командващият тук. — Той пристъпи малко по-близо.
Аз се отдръпнах.
— В такъв случай, намерете някой, който е.
— Не е нужно да разговаряте с никой освен с мен — отвърна той.
После направи три бързи стъпки към мен. Аз отстъпих по-бързо. Ако продължавахме в същия дух, щяхме да се гоним около колата като във филм на братя Маркс или пък ставаше дума за „Ченгетата от Кийстоун“?
— Бягаш от мен.
— С тези обувки, сигурно се шегуваш.
Почти стигнах до багажника на джипа. Скоро щяхме да сме там, откъдето започнахме. Сред пращенето на полицейските радиостанции можеха да се чуят ядосани гласове. Един от тях звучеше като Долф. Не бях единствената, която имаше проблеми с местните ченгета. Въпреки това, изглежда, бях единствената, която гонеха около кола.
— Спри където си! — нареди ми той.
— И ако не спра?
Той отвори закопчалката на кобура. Ръката му застана върху дръжката на пистолета. Нямаше нужда от думи.
Тоя тип беше откачен.
Можех и да успея да извадя пистолета си преди него, но той беше ченге. Предполагаше се, че е от добрите. Старая се да не застрелвам добрите. Освен това, пробвайте да обясните на другите ченгета защо сте застреляли един от техните. Стават адски раздразнителни от подобни неща.
Не можех да извадя пистолета си. Не можех да го надбягам. Канадската борба въобще не влизаше в сметките. Направих единственото нещо, за което се сетих. Изкрещях:
— Долф, Зербовски! Довлечете си задниците тук.
Виковете спряха, сякаш някой им беше дръпнал шалтера. Тишината и пращенето на радиостанциите бяха единствените звуци. Погледнах към мъжете. Долф гледаше в моята посока. Извисяваше се над всички със своите два метра. Помахах му с ръка. Не френетично, но исках да съм сигурна, че ме е видял.
Заместникът извади пистолета си. Костваше ми цялото самообладание, което имах, за да не посегна към моя. Но този откаченяк си търсеше извинение. Нямаше да му го поднеса наготово. Ако въпреки това ме простреляше, щях да се вбеся.
Пистолетът му беше Магнум 357, страхотен за лов на китове. Беше абсолютно смъртоносен за всичко на два крака. Което беше човек. Чувствах се много човешки, докато се взирах в цевта му. Очите ми се стрелнаха към лицето му. Вече не се мръщеше. Изглеждаше изпълнен с решимост и много сигурен в себе си, сякаш можеше да дръпне спусъка и да му се размине.
Искаше ми се отново да извикам Долф, но не го направих. Глупакът можеше да дръпне спусъка. От това разстояние и с този калибър щях да остана на място. Всичко, което можех да направя, бе да стоя в снега, хваната за колата, с бавно изтръпващи крака. Поне не ме беше накарал да вдигна ръце. Предполагам, че не искаше да се изтърся отново, преди да е пръснал мозъка ми върху новата боя на колата.
Детектив Клайв Пери беше този, който тръгна към нас. Тъмното му лице отразяваше светлините като абанос. Беше висок, макар и не колкото заместника от ада. Стройното му тяло беше облечено в палто от бледа камилска вълна. На главата си носеше шапка, която пасваше перфектно с него. Беше хубава шапка и не можеше да бъде дръпната достатъчно надолу, че да покрие ушите му. С повечето хубави шапки е така. Трябва да си вземете евтина, нещо плетено, което ще съсипе прическата, ако искате да запазите ушите си топли. Не нещо стилно. Естествено, аз въобще не носех шапка. Не исках да си разбърквам косата.
Долф отново беше почнал да крещи на някого. Не можех да кажа на какъв цвят униформа викаше, имаше поне два, от които да си избере. Мярнах диво размахвана ръка, но останалата част от човека беше скрита зад малката тълпа. Никога не съм виждала някой да размахва юмруци в лицето на Долф. Когато си над два метра и с телосложение на кечист, повечето хора са леко уплашени от теб. Което вероятно е мъдро.
— Госпожице Блейк, не сме съвсем готови за вас — каза Пери.
Винаги се обръщаше към хората с титла и фамилия. Беше един от най-учтивите мъже, които някога съм срещала. Говореше спокойно, работеше много и беше любезен. Какво ли беше направил, че да се озове в Отряда на привиденията?
Пълното наименование на отряда е Регионален отряд за свърхестествени разследвания. Занимава се с всички свръхестествени престъпления в района. Нещо като постоянен подвижен специален отряд. Не мисля, че някой беше разчитал, че отрядът наистина ще разрешава някакви случаи. Но успеваемостта му беше достатъчно голяма, че да поканят Долф да чете лекции в Куонтико. Да преподаваш на отдела във ФБР, който се занимава със свръхестественото, не е дребна работа.
Продължих да се взирам в заместника и пистолета му. Нямаше да отклоня поглед втори път. Не смятах, че наистина ще ме застреля, но не бях сигурна. Нещо в лицето му казваше, че ще го направи и че може би дори му се иска да го направи. Дайте оръжие на някои хора и те се превръщат в хулигани. Легално въоръжени хулигани.
— Здравейте, детектив Пери. Заместникът и аз, изглежда, имаме проблем.
— Заместник Айкенсен, нима оръжието ви е извадено? — Гласът на Пери беше мек, спокоен, глас, с който да разговаряш със самоубийци или луди, останали без заложници.
Айкенсен обърна глава и погледна към Пери.
— Никакви цивилни на местопрестъплението, заповед на шерифа.
— Не мисля, че шериф Тайтъс е имал предвид да застрелвате цивилните, заместник.
Айкенсен отново погледна към Пери.
— Подиграваш ли ми се?
Имаше достатъчно време. Можех да извадя пистолета си. Исках да го забия в ребрата му. Исках го обезоръжен, но реших да се държа прилично. Отне ми повече усилие на волята, отколкото беше нормално, но не извадих оръжието. Не бях готова да убия копелето. Ако вадите оръжие, винаги има шанс някой да свърши мъртъв. Затова, освен ако не искате някой да умре, просто не го правите, това е. Но нещо дълбоко вътре ме заболя, когато заместникът се обърна отново към мен и пистолетът му все още беше изваден. Дотук егото ми бе понесло доста обиди, но можех да живея с това, и същото важеше за заместник Айкенсен.
— Шерифът каза, че не трябва да допускам в периметъра никой друг освен полицията.
„Периметър“ беше доста сложна думичка за толкова тъп човек. Естествено, беше военен термин. Вероятно от години си е умирал да го използва в някой разговор.
— Заместник Айкенсен, това е нашият експерт по свръхестественото, Анита Блейк.
Той поклати глава.
— Никакви цивилни, освен, ако шерифът не одобри.
Пери погледна обратно към Долф и онова, което както осъзнах, беше шерифът.
— Той не допуска дори нас до тялото, заместник. Какви са според вас шансовете шериф Тайтъс да разреши на цивилен?
В този момент Айкенсен се ухили по особено неприятен начин:
— Малки и никакви.
Все още държеше оръжието стабилно насочено към тялото ми. Наслаждаваше се на това.
— Свалете оръжието и госпожица Блейк ще се махне — каза Пери.
Отворих уста да кажа „как ли пък не“, но той лекичко поклати глава. Имаше план, което не можеше да се каже за мен.
— Не приемам заповеди от детективи чернилки.
— Завижда — обадих се аз.
— Какво?
— Че той е детектив от големия град, а ти не си.
— Не е нужно да слушам и твоите глупости, кучко.
— Госпожице Блейк, моля, оставете ме да се справя с това.
— С нищо не можеш да се справиш — обади се Айкенсен.
— Вие отказахте всякакво съдействие и се държахте изключително грубо, вие и вашият шериф. Може да ме наричате както си поискате, ако това ще ви накара да се почувствате по-добре, но не мога да ви позволя да насочвате оръжие към един от нашите хора.
По лицето на Айкенсен пробяга някакво изражение. Можех да видя как мисълта му се пробужда за живот. Пери също беше полицай. Вероятно имаше оръжие, а Айкенсен се беше обърнал с гръб към него. Заместникът се завъртя със страшна скорост, вдигайки пистолета по време на движението. Ръката му се прегъна.
Посегнах към оръжието си.
Празните ръце на Пери бяха разперени далече от тялото му, показвайки, че е невъоръжен.
Айкенсен дишаше тежко. Вдигна пистолета на нивото на главата с две ръце, спокойно, без да бърза.
Някой ни забеляза и изкрещя:
— Какво, по дяволите? Наистина.
Насочих браунинга към гърба на Айкенсен.
— Замръзни, Айкенсен, или ще те отнеса.
— Не си въоръжена.
Запънах петлето. При автоматичните пистолети не е нужно да го правите преди да стреляте, но издава приятен драматичен звук.
— Не ме претърси, задник.
Към нас тичаха хора и крещяха, но нямаше да пристигнат навреме. Бяхме само ние тримата насред психиделичния сняг, чакахме.
— Свали пистолета, Айкенсен, веднага.
— Не.
— Свали го или ще те застрелям.
— Анита, не е нужно да стреляш. Той няма да ме нарани — каза Пери. Това беше единственият случай, в който използва първото ми име.
— Нямам нужда някаква чернилка да ме защитава.
Раменете му се напрегнаха.
Не можех да видя ръцете му достатъчно добре, за да съм сигурна, но реших, че започва да натиска спусъка. Започнах да натискам моя.
Нечий силен глас прогърмя:
— Айкенсен, свали проклетото оръжие!
Айкенсен насочи оръжието към небето, просто така. Въобще не се бе опитвал да натиска спусъка. Просто беше нервен. Почувствах как в основата на гърлото ми се заформя кикот. Почти го застрелях заради това, че е нервен. Преглътнах смеха и отпуснах пръста си. Дали заместник Откачалко осъзнаваше, че се е отървал на косъм? Единственото, което го бе спасило, бе спусъкът на браунинга. Беше твърд. Има твърде много оръжия, при които е нужно съвсем леко натискане.
Той се обърна към мен с все още извадено, но ненасочено оръжие. Моето обаче беше насочено. Започна да навежда оръжието, така че пак да ме вземе на прицел.
— Ако този пистолет се наведе дори още сантиметър, ще те застрелям.
— Айкенсен, казах да разкараш проклетото оръжие. Преди някой да е загинал.
Човекът, който вървеше с гласа, беше висок около метър и шестдесет и седем и вероятно тежеше над деветдесет килограма. Изглеждаше идеално объл, като наденичка с ръце и крака. Зимното му яке беше опънато върху малкото заоблено тумбаче. Двойната му брадичка беше украсена от сива брада. Очите му бяха малки, почти изгубени в подпухналото лице. Значката му блестеше отпред на якето. Не я беше оставил от вътрешната страна върху ризата. Беше я забол отвън, където детективите от големия град нямаше как да я пропуснат. Нещо като да си разкопчаеш дюкяна, за да може компанията да види, че си добре надарен.
— Тая чернилка…
— Не одобряваме подобен език, заместник, знаеш го.
От израза на Айкенсен човек можеше да реши, че шерифът му е казал, че няма Дядо Коледа. Обзалагах се, че шерифът беше старомоден в най-лошия смисъл на думата. Но в тези малки светещи очички имаше интелигентност, което не можеше да се каже за Айкенсен.
— Махни го, момче, това е заповед! — Южняшкият му акцент се задълбочаваше, дали от показност или защото започваше да се дразни на Айкенсен. Акцентите на много хора се усилват, когато са подложени на стрес. Не беше от Мисури. Отнякъде по-далече на юг.
Най-сетне Айкенсен свали неохотно оръжието. Обаче не закопча кобура. Просеше си боя. Радвах се, че не съм тази, която ще му натрие носа. Естествено, ако бях дръпнала спусъка преди Айкенсен да вдигне оръжието във въздуха, никога нямаше да разбера, че всъщност не се кани да натиска спусъка. Ако всички ние бяхме ченгета, а той — престъпник, всичко щеше да приключи с един чист изстрел. Исусе!
Шериф Тайтъс сложи ръцете си в джобовете и ме погледна.
— Госпожице, сега можеш да прибереш и твоето. Айкенсен няма да застреля никого.
Просто го изгледах с отпуснат пистолет, насочен във въздуха. Канех се да го прибера, преди да ми го каже. Не си падам особено по това да ми нареждат. Просто го гледах.
Лицето му все още изглеждаше приятелски, но очите му бяха изгубили блясъка си. Не обичаше да му се противопоставят. Страхотно. Направо ми оправи вечерта.
Трима други заместници стояха зад гърба на Тайтъс. Всичките изглеждаха намръщени и готови да направят всичко, което им нареди шерифът. Айкенсен се присъедини към тях с ръка, колебаеща се близо до току-що прибраното оръжие. Някои хора така и не се научават.
— Анита, прибери оръжието. — Обикновено приятният тенор на Долф звучеше рязко и гневно. Сякаш това, което искаше да каже, бе „застреляй копелето“, но щеше да е трудно да го обясни на началниците си.
Макар официално да не ми беше началник, го послушах. Заслужил си го беше.
Прибрах пистолета.
Долф е сякаш изграден от ъгли. Черната му коса е поостригана много късо, оставяйки ушите открити на студа. Ръцете му бяха прибрани в джобовете на дълго черно непромокаемо палто. То изглеждаше твърде тънко за времето, но може би беше подплатено. Въпреки че беше малко твърде грамаден, че да има място и за него, и за подплата.
Той привика мен и Пери настрана и каза тихо:
— Кажете ми какво стана.
Направихме го.
— Наистина ли мислиш, че щеше да те застреля?
Пери за момент заби поглед в утъпкания сняг, после вдигна очи.
— Не съм сигурен, сержант.
— Анита?
— Помислих си, че ще го направи, Долф.
— Сега не ми звучиш сигурна.
— Единственото, в което съм сигурна е, че щях да го застрелям. Натисках спусъка, Долф. Какво, по дяволите, става? Ако ще убивам ченге тази вечер, бих искала да знам защо.
— Не мислех, че някой е толкова тъп, че да извади оръжие — отговори Долф. Раменете му се изгърбиха, а платът на палтото се изпъна, за да удържи движението.
— Ами, не гледай натам — казах аз, — но заместник Айкенсен все още държи ръката си над пистолета. Направо го сърби да го извади отново.
Долф си пое дълбоко въздух през носа и го изпусна шумно като бяла пара през устата.
— Да идем да си поговорим с шериф Тайтъс.
— Говорим си с шерифа повече от един час — каза Пери. — Той не слуша.
— Знам, детектив, знам.
Долф продължи да върви към чакащия шериф и заместниците му. С Пери го последвахме. Какво друго можехме да направим? Освен това, исках да разбера защо целият отряд криминалисти стоеше наоколо и бездействаше.
С Пери застанахме от двете страни на Долф като стражи. Без въобще да се замисляме, и двамата останахме на стъпка по-назад от него. В края на краищата, той беше водачът ни. Но автоматичното подреждане ме дразнеше. Искаше ми се да пристъпя напред и да бъда равна, само че бях цивилна. Не бях равна. Независимо колко дълго се въртях наоколо, независимо какво правех, не бях ченге. Това имаше значение.
Ръката на Айкенсен беше здраво вкопчена в дръжката на оръжието. Дали наистина щеше да го извади срещу всички нас? Със сигурност дори и той не беше толкова тъп. Гледаше ме с очи, изпълнени с гняв. Може пък да беше толкова тъп.
— Тайтъс, кажи на човека си да махне ръката си от оръжието — каза Долф.
Тайтъс погледна към Айкенсен и въздъхна.
— Айкенсен, разкарай проклетата си ръка от проклетия пистолет.
— Тя е цивилна. Извади оръжие на полицай.
— Имаш късмет, че не те гръмна — отвърна му Тайтъс. — Сега закопчай кобура и успокой малко топката или ще те изпратя да си вървиш вкъщи.
Лицето на Айкенсен изглеждаше още по-намръщено, но закопча кобура и прибра ръцете си в джобовете на палтото. Бяхме в безопасност, освен ако не държеше деринджър там. Естествено, той беше точно от типа келеши, които биха носили резервно оръжие. В интерес на истината, понякога и аз правех същото, но само когато нивото на опасност бе високо. До гушата, вместо до задника.
Зад гърба ни снегът изхрущя изпод нечии стъпки. Обърнах се наполовина, така че да държа Айкенсен под око и да мога да видя новодошлите.
Трима души в морскосини униформи застанаха от другата ни страна. Високият мъж отпред имаше на шапката значка, която гласеше „шеф на полицията“. Единият от заместниците му беше висок и твърде млад, за да се бръсне. Беше толкова тънък, че изглеждаше направо мършав. Вторият заместник беше жена. Каква изненада. Обикновено съм единствената жена на местопрестъплението. Беше дребна, съвсем малко по-висока от мен, слаба, с късо постригана коса, скрита под широкополата шапка. Единственото, което можех да забележа на примигващите светлини беше, че всичко по нея бе бледо, от очите до косата. Беше хубава по някакъв ефирен начин, сладка. Стоеше разкрачена, с ръце на кожения полицейски колан. Носеше оръжие, което бе малко голямо за ръцете й. Обзалагах се, че нямаше да й хареса да я нарекат сладка.
Или щеше да е още един трън в задника, подобно на Айкенсен, или щеше да се окаже сродна душа.
Шефът на полицията беше с поне двадесет години по-възрастен и от двамата заместници. Беше висок, не колкото Долф, но то пък кой ли беше? Имаше прошарени мустаци, бледи очи и бе хубав по един суров начин. От онези мъже, които не са били особено привлекателни като млади, но годините са придали на лицето им характер, дълбочина. Като Шон Конъри, който изглежда по-добре на шестдесет, отколкото на двадесет.
— Тайтъс, защо не позволиш на тези хора да си свършат работата? Измръзнали сме, уморени сме и искаме да си вървим.
Малките очички на Тайтъс се оживиха. В тях имаше много гняв.
— Това е работа на окръга, Гароуей, не е градска. Ти и хората ти сте извън юрисдикцията си.
— Холмс и Линд бяха на път за работа, когато по радиостанцията съобщиха, че е намерено тяло. Твоят човек Айкенсен каза, че е зает и ще му отнеме най-малко час, докато дойде при него. Холмс предложи да остане с тялото и да подсигури, че местопрестъплението ще остане чисто. Моите заместници нито са докосвали, нито са правили нещо. Те просто наглеждаха сцената, докато хората ти дойдат. Какъв е проблемът с това? — попита Гароуей.
— Гароуей, убийството беше установено на наша територия. Наша работа е да се погрижим за него. Не ни е нужна никаква помощ. А ти нямаше право да викаш Отряда на привиденията, без първо да се посъветваш с мен — отвърна му Тайтъс.
Полицейски началник Гароуей разтвори ръце, сякаш да отблъсне нещо.
— Холмс видя тялото. Тя се обади. Смята, че жертвата не е убита от човек. Според процедурата се обаждаме на Регионалния отряд за свръхестествени разследвания винаги, когато подозираме наличието на свръхестествена дейност.
— Айкенсен и Трой обаче не смятат, че иде реч за нещо свръхестествено. Ловец е изяден от мечка и малката дама тук се паникьосва.
Холмс отвори уста, но началникът й вдигна ръка.
— Всичко е наред, Холмс.
Тя се успокои, но това определено не й хареса.
— Защо не попитаме сержант Стор какво мисли за убития мъж? — предложи Гароуей.
Бях достатъчно близо, за да чуя как Долф въздъхна.
— Тя не е имала право да допуска хора близо до тялото без нас, за да наблюдаваме — каза Тайтъс.
Долф се обади:
— Господа, имаме мъртво тяло в гората. Местопрестъплението няма да стане по-прясно. Докато стоим и спорим, се унищожават ценни доказателства.
— Нападение на мечка не е местопрестъпление, сержант — повтори Тайтъс.
— Госпожица Блейк е нашият експерт по свръхестественото. Ако тя каже, че е нападение на мечка, си отиваме по домовете. Ако обаче каже, че случаят е свръхестествен, ще ни оставите да си вършим работата и ще се отнасяте към мястото като местопрестъпление. Съгласни?
— Госпожица Блейк. Госпожица Анита Блейк?
Долф кимна.
Тайтъс ми хвърли бърз поглед, сякаш се опитваше да ме фокусира.
— Ти си Екзекуторката?
— Някои хора ме наричат така, да.
— Това дребно момиченце тук е убило над дузина вампири? — В гласа му имаше присмех, неверие.
Свих рамене. Всъщност бройката вече беше по-голяма, но част от тях се водеха неразрешени убийства. Не е нещо, което исках полицията да узнае. Вампирите имат права и ликвидирането им без разрешение е убийство.
— Аз съм законният екзекутор на вампири за района. Някакъв проблем ли имате с това?
— Анита — обади се Долф.
Погледнах първо към него, а след това обратно към шерифа. Нямаше да кажа нищо повече, честно, но той продължи:
— Не вярвам, че дребно момиченце като теб би могло да извърши всички онези неща, за които съм чувал.
— Вижте, студено е и е късно. Нека видя тялото и ще можем да се приберем по домовете си.
— Няма нужда цивилна жена да ми казва как да си върша работата.
— Край, това е — заявих аз.
— Анита? — намеси се Долф. Тази едничка дума ме предупреждаваше да не продължавам, да не казвам или правя нищо, независимо какво.
— Лизахме достатъчно задници относно юрисдикцията за една вечер, Долф.
Появи се мъж, който ни предложи димящи чаши на поднос. Миризмата на кафе се смеси с аромата на сняг. Мъжът беше висок. Доста такива се размотаваха наоколо тази вечер. Кичур светлоруса коса засенчваше едното му око. Носеше очила с кръгли метални рамки, които караха лицето му да изглежда още по-младо, отколкото бе в действителност. Беше нахлупил над ушите си тъмна плетена шапка. Плътни ръкавици, разноцветен анорак, дънки и туристически ботуши завършваха облеклото му. Не изглеждаше модерно, но пък беше облечен според времето. Краката ми се бяха вкочанили в снега.
Приех с благодарност чашата кафе. Ако щяхме да стоим и да спорим каквото и да е горещо нещо звучеше като страхотна идея.
— Благодаря.
Мъжът се усмихна.
— Пак заповядайте.
Всички си взимаха чаши, но не всички благодаряха. Къде им бяха обноските?
— Шериф съм на този окръг много преди да се родите, госпожице Блейк. Това е моят окръг. Не ми е нужна помощ от такива като вас — каза Тайтъс и отпи от кафето си. Беше един от благодарилите.
— Такива като мен? Какво ще рече това?
— Зарежи, Анита.
Погледнах към Долф. Не исках да оставя нещата така. Отпих от кафето. Дори само ароматът намали гнева ми и ме накара да се чувствам по-спокойна. Погледнах малките свински очички на Тайтъс и се усмихнах.
— Какво е толкова смешно? — попита той.
Отворих уста, за да му кажа, че той е смешният, но кафеджията се намеси:
— Аз съм Самюел Уилямс. Тукашният пазач. Живея в малката къща зад природния център. Аз открих тялото. — Държеше вече празната табла отпусната до тялото си.
— Аз съм сержант Стор, г-н Уилямс. Това са колегите ми детектив Пери и госпожица Блейк.
Уилямс наклони глава в знак на признателност.
— Нас ни познаваш, Самюел — каза Тайтъс.
— Да, познавам ви. — Не изглеждаше особено радостен от факта.
Кимна към началник Гароуей и заместниците му.
— Казах на заместник Холмс, че не смятам, че е било обикновено животно. Все още мисля така, но ако е била мечка, тя направо е заклала човека. Всяко животно, което направи такова нещо, ще го извърши отново. — Погледна надолу към снега, а след това обратно нагоре, като човек, излизащ от дълбока вода. — Яло е части от тялото. Издебнало го е и се е отнесло с него като с плячка. Ако наистина е мечка, трябва да бъде хваната, преди да го направи отново.
— Самюел има научна степен по биология — обади се Тайтъс.
— Както и аз — отвърнах. Естествено, моята беше по свръхестествена биология, но хей, биологията си е биология, нали?
— Работя по доктората си — добави Уилямс.
— Да, като изучаваш лайната на бухалите — обади се Айкенсен.
Не беше лесно да се каже, но мисля, че Уилямс се изчерви.
— Изучавам хранителните навици на бухалите.
Имах степен по биология. Знаех какво означава това. Той събираше изпражнения на бухали и топченца повръщано, за да ги изучава. Тоест Айкенсен беше прав. Горе-долу.
— Докторатът по орнитология или по стригиология ще бъде? — попитах аз. Бях горда, че съм си спомнила латинското наименование на бухалите.
Уилямс ме изгледа с чувство на сродство в очите.
— Орнитология.
Тайтъс изглеждаше така, сякаш е глътнал червей.
— Не ми е нужна диплома от колеж, за да различа нападение на мечка, когато го видя.
— Последното съобщение за забелязана мечка в Сейнт Джерард Каунти датира от 1941 г. — намеси се Уилямс. — Не мисля, че някога е съобщавано за нападения от мечки.
Изводът увисна във въздуха. Откъде ли Тайтъс можеше да различи меча атака, след като никога не беше виждал такава?
Шерифът изля кафето си в снега.
— Виж какво, колежанче…
— Може да е мечка — обади се Долф.
Всички се обърнахме към него. Тайтъс кимна.
— Това повтарям и аз.
— В такъв случай е най-добре да се обадите за хеликоптер и да докарате някакви кучета.
— За какво говорите?
— Животно, което е накълцало човек и го е изяло, е способно да нахлуе в къща. Кой знае колко хора може да убие мечката. — Лицето на Долф беше неразгадаемо и толкова сериозно, сякаш наистина вярваше в това, което казва.
— Вижте, не искам да докарвам кучета. Ще настане паника, ако хората разберат, че има подивяла мечка на свобода. Спомняте ли си как всички откачиха, когато онази питомна пума избяга преди пет години. Хората стреляха и по сенките.
Долф просто го изгледа. Всички го изгледахме. Ако беше мечка, трябваше да се отнасяме с нея като с мечка. Ако не беше…
Тайтъс пристъпи с неудобство в снега.
— Може би госпожица Блейк трябва да огледа мястото. — Той почеса студения връх на носа си. — Не ми се ще да предизвикаме паника заради погрешни причини.
Не искаше хората да си мислят, че има кръвожадна мечка на свобода. Но нямаше нищо против да смятат, че има чудовище на свобода. Или пък може би шериф Тайтъс не вярваше в чудовища. Може би.
Както и да е, бяхме на път към мястото на убийството. На предполагаемото убийство. Накарах всички да изчакат, докато си обуя найковете и работните дрехи, които държа за местопрестъпления и екзекуциите на вампири. Мразя да си цапам дрехите с кръв. Освен това тази нощ работните дрехи бяха по-топли от чорапогащника ми.
Тайтъс накара Айкенсен да остане при колите. Надявах се да не застреля някого, докато ни нямаше.

8

В първия момент не забелязах тялото. Всичко, което виждах, беше снегът. Беше се натрупал в дълбока преспа в една от онези дупки, които се срещат в горите. През пролетта дупките се пълнят с дъждовна вода и кал. През есента в тях се събират листа. През зимата задържат най-дълбокия сняг. Лунната светлина превръщаше всяка стъпка, всяка следа от крак в релефно очертание. Всеки отпечатък беше изпълнен със сини сенки като порцеланова чаша.
Стоях в края на сечището и се взирах в миш-маша от следи. Някъде сред тях бяха следите на убиеца или на мечката, но освен ако не ставаше дума за животно, не ми беше ясно как някой ще прецени кои са важни. Може би всички место престъпления са пълни с толкова следи, а тук снегът само ги подчертаваше. Или просто това местопрестъпление беше прецакано. Нима?
Всяка следа, независимо дали беше на полицай или не, водеше до едно нещо — тялото. Долф беше казал, че мъжът е бил накълцан и изяден. Не исках да го виждам. Прекарвах си много добре с Ричард. Приятна вечер. Не беше честно да я завърша, взирайки се в полуизядени тела. Естествено, мъртвецът вероятно също смяташе, че да го изядат не е особено забавно.
Поех си дълбоко от студения въздух. Дъхът ми излезе като пара, щом издишах. Не можех да помириша тялото. Ако беше жега, мъртвецът щеше да е замирисал. Ура за студа.
— Планираш да огледаш тялото оттук ли? — попита Тайтъс.
— Не — отвърнах му.
— Изглежда, експертът ви губи кураж, сержант.
Обърнах се към Тайтъс. На кръглото му лице с двойна брадичка беше изписано самодоволно изражение.
Не исках да виждам тялото, но да загубя кураж — никога.
— Молете се да не става дума за убийство… шерифе, защото това място е напълно прецакано.
— С нищо не помагаш, Анита — каза Долф спокойно.
Беше прав, естествено, но не съм сигурна, че ми пукаше.
— Имаш ли някакви предложения за опазване на местопрестъплението, или мога просто направо да вляза, както петте милиона души преди мен?
— Когато ми наредиха да напусна мястото, имаше само четири чифта стъпки — обади се офицер Холмс.
Тайтъс се намръщи в нейната посока.
— Когато установих, че става дума за нападение от животно, вече нямаше смисъл да го пазим. — Южняшкият му акцент отново се засилваше.
— Да бе! — Отвърнах и погледнах към Долф. — Някакви предложения?
— Просто отивай, не мисля, че вече има какво да се опази.
— Критикувате хората ми, така ли? — обади се Тайтъс.
— Не — отвърна му Долф. — Критикувам вас.
Обърнах се, така че Тайтъс да не види, че се усмихвам. Долф не може да търпи глупаците твърде дълго. Ще ги изтрае малко повече от мен, но щом стигнете границата на търпението му, по-добре бягайте за прикритие. Ничий бюрократичен задник няма да остане пощаден.
Пристъпих в падината. Долф нямаше нужда от помощта ми, за да връчи на Тайтъс собствената му глава на поднос. Снегът на края на дупката рухна. Кракът ми се подхлъзна на листата, скрити отдолу. За втори път тази вечер се озовах по задник, но вече бях на склона. Плъзгах се през почти целия път до тялото. Зад мен избухна смях.
Седях по задник в снега и се взирах в тялото. Можеха да се смеят колкото си искат: беше смешно. Мъртвецът не беше.
Тялото лежеше по гръб. Лунната светлина го обливаше и се отразяваше в снега, карайки предметите да изглеждат сякаш са на дневна светлина. В единия от джобовете на комбинезона имах фенерче-химикалка, но не ми трябваше. Или може би не исках да го използвам. За момента виждах достатъчно.
По дясната страна на лицето имаше назъбени бразди. Един нокът беше прорязал окото, разпръсквайки кръв и гъсти пихтиести парчета очна ябълка върху бузата му. Долната челюст беше смазана, сякаш някаква огромна ръка я бе сграбчила и стиснала. Това го караше да изглежда незавършено, само с една половина. Вероятно адски е боляло, но не го е убило. Толкова по-жалко.
Гърлото му бе разкъсано; това вероятно го беше убило. Плътта просто липсваше. Гръбнакът му блестеше в приглушено бяло, сякаш бе погълнал призрак и последният не се беше разкарал. Камуфлажните дрехи бяха откъснати от стомаха. Някаква игра на лунната светлина хвърляше гъста сянка в разкъсаната дреха. Не можех да видя вътрешните поражения. А трябваше.
Предпочитам нощните убийства. Мракът открадва цветовете. През нощта някак си нищо не изглежда реално. Осветете го леко и цветовете експлодират: кръвта е тъмночервена, костите блестят, течностите не са просто тъмни, а зелени, жълти, кафяви. Светлината позволява да правите разлика. Противоречива благословия е в най-добрия случай.
Сложих си хирургическите ръкавици. Бяха като хладна втора кожа. Въпреки че ги бях държала в джоба си, пак бяха по-студени от ръцете ми. Включих фенерчето. Малкият жълт лъч светлина беше замъглен от ярката лунна светлина, но проряза сенките като нож. Дрехите на мъжа бяха обелени като пластове лук: гащеризон, панталон и риза, термобельо. Кожата беше разкъсана. Светлината проблясна върху замръзнала кръв и парчета замръзнала плът. Повечето от вътрешните органи липсваха. Използвах фенерчето, за да осветя снега наоколо, но там нямаше нищо. Плътта и органите липсваха.
Червата бяха изпуснали тъмна течност навсякъде из кухината, но тя беше здраво замръзнала. Не усетих никаква миризма, когато се наведох. Студът е прекрасно нещо. Краищата на раната бяха набраздени. Никакъв нож не би могъл да причини това. Или пък, ако можеше, значи не приличаше на нито едно от познатите ми остриета. Съдебният лекар би могъл да каже със сигурност. Имаше счупено ребро. Сочеше нагоре като удивителен знак. Насочих фенерчето към костта. Беше нащърбена, но не от нокти, не от ръце… зъби. Бих заложила седмичната си заплата, че гледах следи от зъби.
Раната на гърлото беше покрита със замръзнал сняг. По лицето му бяха полепнали червеникави кристали. Оцелялото око беше запечатано с кървав лед. От всички страни на раната на гърлото имаше следи от зъби, не от нокти. Смазаната челюст носеше ясни отпечатъци от зъби. Определено не бяха човешки. Което означаваше, че не става дума за гули, вампири, зомбита или друг вид хуманоидни немъртви. Наложи се да повдигна палтото си, за да извадя рулетката от джоба на комбинезона. Щеше да изглежда по-добре, ако го бях разкопчала, но си беше студено.
Следите от нокти по лицето бяха широки и разкъсни. По-широки от ноктите на мечка, по-широки от всяко естествено нещо. Чудовищно големи. Имаше почти перфектни отпечатъци от зъби от двете страни на челюстта. Сякаш съществото беше захапало здраво, но не се бе опитало да разкъсва. Захапване, за да премаже, захапване, за да… спре крещенето. Не можете да издадете кой знае какви звуци, когато цялата долна част на устата ви е смазана. Имаше нещо преднамерено в това конкретно ухапване. Гърлото беше разкъсано, но отново не толкова лошо, колкото би могло. Просто достатъчно, че да убие. Едва около стомаха си личеше, че съществото е изгубило контрол. Мъжът е бил мъртъв преди стомахът да бъде отворен. Бих се обзаложила за това. Но съществото е отделило време, за да изяде именно него. Да се нахрани. Защо?
Имаше отпечатък в снега, близо до тялото. Той указваше мястото, където бяха коленичили хората, включително и аз, но светлината на фенерчето открои кръв, която беше попила в снега. Бил е с лице към земята, когато някой го е обърнал.
Имаше отпечатъци от стъпки почти навсякъде по снега с изключение на изпръсканите с кръв места. Ако имат избор, хората не биха газили в кръв. Независимо дали иде реч за местопрестъпление, или не. Нямаше толкова кръв, колкото бихте очаквали. Прерязването на гърло е мърлява работа. Но, естествено, това гърло не беше прерязано. Беше разкъсано със зъби. Кръвта беше отишла в устата, а не върху снега.
Кръвта беше попила в дрехите. Ако успеехме да открием нашето същество, то също щеше да е покрито с кръв. Снегът беше изненадващо чист, имайки предвид размера на касапницата. Имаше гъста локва кръв от едната страна, поне на метър от тялото, но точно до отпечатъка с неговите размери. Мъртвецът бе лежал достатъчно дълго там, че да покърви доста, след което е бил преобърнат върху стомаха си за достатъчно време, че кожата да залепне за снега. Още кръв се беше събрала на локва под тялото, докато беше лежало с лице към снега. Сега то лежеше на това място с лице нагоре, но нямаше прясна кръв. Което означаваше, че е бил обърнат за последно едва когато е бил напълно мъртъв.
Провикнах се:
— Кой е обърнал тялото?
— Беше си така, когато пристигнах на мястото — отвърна Тайтъс.
— Холмс? — Началник Гароуей изрече името й с въпросителна интонация.
— Беше с лице нагоре, когато пристигнахме.
— Уилямс ли е преместил тялото?
— Не попитах — отговори тя.
Страхотно.
— Някой го е местил. Ще е хубаво да разберем дали е бил Уилямс.
— Ще ида да го попитам — каза Холмс.
— Патерсън, върви с нея — обади се Тайтъс.
— Не ми трябва…
— Холмс, просто върви — намеси се Гароуей.
Двамата заместници тръгнаха.
Върнах се към огледа на тялото. Трябваше да мисля за него като за тяло, не можех иначе. Ако го направех, щях да започна да се чудя дали е имал жена, деца. Не исках да знам. Беше просто тяло, просто парче месо. Щеше ми се.
Насочих светлината на фенерчето към миш-маша в снега. Бях на колене, почти пълзейки из него. Аз и Шерлок Холмс. Ако съществото беше изскочило в гръб на човека, трябваше да има някаква следа в снега. Може би не цял отпечатък, но поне нещо. Обаче всички отпечатъци, които открих, бяха от обувки. Каквото и да бе извършило убийството, определено не бе носило обувки. Даже и при наличието на стадо препиращи се ченгета, които бяха тъпкали наоколо, трябваше да има някакъв отпечатък от нокти или животински следи. Не можах да открия нищо. Може пък криминолозите да имаха по-голям късмет. Надявах се да е така.
След като нямаше отпечатъци, възможно ли беше да е долетяло? Може би гаргойл? Беше единственият достатъчно голям хищник, който напада хора. С изключение на драконите, но те не се срещаха в страната, а и тогава щеше да е адски по-разхвърляно. Или пък доста по-чисто. Един дракон просто би погълнал човека цял. Гаргойлите биха нападнали и убили човек, но това се случва рядко. Освен това най-близкото ято беше в Кели, Кентъки. Гаргойлите от Кели бяха дребен подвид, който нападаше хора, но никога не убиваше. Бяха предимно мършояди. Във Франция имаше три вида гаргойли с размерите на човек или по-големи. Те биха ви изяли. Но в Америка никога не е живяло нещо толкова едро.
Какво друго можеше да е? Имаше няколко низши източни трола в Озарк, но не и толкова близо до Сейнт Луис. Освен това бях виждала снимки на убийства, извършени от тролове, и това не беше такова. Ноктите бяха твърде извити, твърде дълги. Стомахът изглеждаше, сякаш е бил прочистен от нещо със зурла. Троловете изглеждат ужасяващо човешки, но в крайна сметка са примати.
Низш трол би нападнал човек само ако няма избор. По-грамадният планински трол би нападнал със сигурност, но пък те бяха изчезнали от над двадесет години. Освен това имаха навик да изтръгват дървета и да ги използват, за да пребият хората до смърт, след което ги изяждаха.
Не смятах, че е нещо толкова екзотично като тролове или гаргойли. Ако имаше следи, водещи до тялото, щях да съм сигурна, че убийството е извършено от ликантроп. За троловете се знаеше, че носят изхвърлени дрехи. Така че някой трол би могъл да е изгазил през снега, или пък да е долетял гаргойл, но ликантроп… На тях им се налагаше да ходят с боси крака, които не биха се побрали в човешка обувка. Така че как?
Бих се плеснала по челото, но не го направих. Подобно действие на местопрестъпление предполага кръв по косата. Погледнах нагоре. Хората почти никога не го правят. Милионите години еволюция ни бяха научили да игнорираме небето. Нищо не беше достатъчно голямо, че да ни нападне отгоре. Но това не означаваше, че нещо не би могло да скочи върху нас.
Над падината се извиваше клон. Светлината на фенерчето попадна на пресни бели драскотини върху черната кора. Върху дървото бе лежал превръщач в очакване човекът да мине под него. Засада, планиране, убийство.
— Долф, би ли слязъл за момент?
Долф се спусна внимателно по заснежения склон. Предполагам, че не искаше да повтори изпълнението ми.
— Знаеш ли какво е?
— Превръщач — отвърнах аз.
— Обясни. — Беше извадил верния си тефтер и чакаше с приготвена химикалка.
Обясних какво съм открила. Какво смятах.
— Не сме имали подивял превръщач, откакто отрядът бе сформиран. Сигурна ли си?
— Сигурна съм, че е превръщач, но не съм казала, че е ликантроп.
— Обясни.
— Всички ликантропи по правило са превръщачи, но не всички превръщачи са ликантропи. Ликантропията е болест, която хващаш, ако оцелееш след нападение или попаднеш на кофти партида ваксина.
Той ме изгледа.
— Можеш да я хванеш от ваксината?
— Случва се.
— Хубаво е да го знам — отбеляза. — Как е възможно да си превръщач и да не си ликантроп?
— Най-често е наследствено състояние. Семейният пазител куче, звяр, гигантска котка. Най-често е европейско. Един човек на поколение носи гените и се променя.
— Свързано ли е с луната като нормалната ликантропия?
— Не. Семейният пазител се появява само когато семейството има нужда от него. При война или някакъв вид физическа опасност. Лебедите, от друга страна, са свързани с луната, но пак е наследствено състояние.
— Така ли?
— Могат да те прокълнат, но това е наистина рядкост.
— Защо?
Свих рамене.
— Трябва да намериш вещица или нещо с достатъчно магически сили, че да прокълне някого с превръщачество. Чела съм магии за собствено превръщане. Отварите са толкова натъпкани с наркотици, че е възможно наистина да повярваш, че си животно. Възможно е да си въобразиш и че си сградата на „Крайслер“ или може просто да умреш. Истинските магии са много по-сложни и обикновено изискват човешко жертвоприношение. Всъщност това въобще не е магия.
Опитах се да измисля как да го обясня. В тази област Долф е цивилният. Не владее терминологията.
— Проклятието е нещо като върховен акт на волята. Просто събираш цялата си сила, магия или каквото там имаш и я фокусираш върху един човек. Пожелаваш да бъде прокълнат. Винаги го правиш лице в лице, така че да разбере, че е прокълнат. Според някои теории е нужна вярата на жертвата, за да проработи проклятието. Не съм сигурна, че ги споделям.
— Вещиците ли са единствените, които могат да проклинат хората?
— Случва се някой да влезе в конфликт с фея. Някоя от старите даонски шии, но за целта трябва да си в Европа. Англия, Ирландия, части от Шотландия. В тази страна ще е вещица.
— Значи е превръщач, но не знаем какъв вид и дори как е станал такъв.
— Не и от малкото оставени белези и следи.
— Ако видиш превръщачи лице в лице, би ли могла да кажеш какъв вид са?
— Какво животно ли? — попитах.
— Аха.
— Не.
— Би ли могла да кажеш дали са прокълнати, или става дума за заболяване?
— Не.
Той ме изгледа.
— Обикновено си по-добра от това.
— По-добра съм с мъртвите, Долф. Дай ми вампир или зомби и ще ти кажа и номера на социалните им осигуровки. Част от това е естествен талант, но голяма част е в резултат на практика. Не съм имала толкова голям опит с превръщачи.
— На какви въпроси би могла да отговориш?
— Питай и ще разбереш.
— Смяташ ли, че това е съвсем нов превръщач? — попита Долф.
— Не.
— Защо не?
— Първия път се променяш в нощта на пълнолунието. Твърде рано е за нов превръщач. Би могъл да е във втори или трети месец, но…
— Но какво?
— Ако е ликантроп, който не може да се контролира, който убива, без да подбира, щеше да е още тук. Да ни преследва.
Долф погледна към мрака. Държеше бележника и химикалката с една ръка, а дясната бе освободил за пистолета. Движението бе автоматично.
— Не се шашкай, Долф. Ако смяташе да яде още хора, щеше да е убило Уилямс или заместниците.
Погледът му претърси мрака, след което се върна обратно на мен.
— Значи превръщачът може да се контролира?
— Така мисля.
— Тогава защо е убил човека?
Свих рамене.
— Защо се извършват убийства? Похот, алчност, ярост.
— Тоест животинската форма е била използвана като оръжие.
— Аха.
— Все още ли е в животинска форма?
— Било е извършено в междинна форма, нещо като вълкочовек.
— Върколак.
Поклатих глава.
— Не мога да кажа що за животно е. Вълкочовекът беше просто пример. Може да е всякакъв бозайник.
— Само бозайник?
— Съдейки по раните, да. Знам, че има превръщани птици, но те не нанасят такъв тип поражения.
— Значи птици ликантропи?
— Аха, но този не е бил такъв.
— Някакви предположения?
Клекнах край тялото и го загледах. Пожелах да ми разкаже тайните си. След три нощи, когато душата най-сетне отлетеше, бих могла да се опитам да вдигна мъжа и да попитам кой го е извършил. Но гърлото липсваше. Дори мъртвите не могат да говорят без нужното оборудване.
— Защо Тайтъс смята, че е била мечка? — попитах аз.
Долф се замисли за минута.
— Не знам.
— Нека го попитаме.
Долф кимна.
— Давай. — Звучеше съвсем леко саркастично.
Ако и аз бях спорила с шерифа в продължение на часове, щях да съм много саркастична.
— Хайде де, Долф. Не бихме могли да знаем по-малко, отколкото в момента.
— Ако зависи от Тайтъс, можем.
— Искаш ли да го попитам, или не?
— Питай.
Обърнах се към чакащите мъже.
— Шериф Тайтъс.
Той погледна надолу към мен. Беше си извадил цигара, но все още не я бе запалил. Спря със запалка, наполовина поднесена към устата му.
— Искате ли нещо, госпожице Блейк? — Цигарата се люлееше между устните му, докато говореше.
— Защо смятате, че е нападение на мечка?
Той затвори капака на запалката и взе незапалената цигара със същата ръка.
— Защо искате да знаете?
Щеше ми се да му кажа: „просто отговори на проклетия въпрос“, но не го направих. Червена точка в моя полза.
— Любопитна съм.
— Не е бил планински лъв. Котката би използвала ноктите си повече. Би го поодрала.
— Защо не вълк?
— Движат се на глутници. На мен ми прилича на атака от едно животно.
Трябваше да се съглася с всичко казано.
— Мисля, че не сте ни казали всичко, шерифе. Изглежда знаете доста за животни, които не се срещат в този район.
— От време на време ходя на лов, госпожице Блейк. Нужно е да знаеш навиците на плячката си, ако искаш да уловиш нещо.
— Тоест по метода на елиминирането е мечка? — попитах го аз.
— Би могло да се каже така.
Той постави цигарата обратно в устата си. Пламъкът лумна и затрептя срещу лицето му. Когато затвори капачето на запалката, мракът изглеждаше по-гъст.
— Какво мислите, че е било, госпожице Експерт? — Миризмата на цигарата му се понесе из студения въздух.
— Превръщач.
Даже и в мрака можех да почувствам тежестта на погледа му. Той издиша призрачен облак дим по посока на луната.
— Смятате така.
— Знам, че е така.
Изсумтя рязко.
— Страшно сте сигурна в себе си, нали?
— Ако желаете, може да слезете долу, шерифе. Ще ви покажа какво открих.
Поколеба се, после сви рамене.
— Защо не? — Слезе по склона като булдозер, а тежките му ботуши оставиха диря в снега. — Добре, госпожице Експерт, заслепете ме.
— Ти си трън в задника, Тайтъс.
Долф въздъхна тежко, издишвайки бял облак. Тайтъс реши, че това наистина е смешно, разсмя се и се наведе, плясвайки се по крака.
— Страшно сте забавна, госпожице Блейк. А сега ми кажете какво сте открили.
Направих го.
Дръпна си дълбоко от цигарата. Крайчецът проблясна ярко в мрака.
— Изглежда, все пак не е била мечка.
Нямаше намерение да спори. Блаженство.
— Не, не е била.
— А пума? — Каза го с някаква надежда.
Отговорих внимателно:
— Знаете, че не е било и пума.
— Превръщач — каза той.
— Аха. Колко души уби? — попитах.
— Петима.
Кимнах.
— Пропуснала съм този случай. Било е преди моето време.
— Трябва да си била в прогимназията, когато е станало?
— Аха.
Хвърли цигарата на снега и я смачка с ботуша си.
— Искаше ми се да е мечка.
— И на мен — отвърнах аз.

9

Мракът беше тежък и студен. Два часът след полунощ е забравено от бога време, независимо за кой сезон става дума. В средата на декември два часът е замръзналото сърце на вечната зима. Или може би просто бях обезкуражена. Лампата над стълбите, водещи към апартамента ми, светеше като пленена луна. Всички светлини имаха мразовит и замайващ вид. Леко нереален. Във въздуха се носеше мараня, подобна на недорасла мъгла.
Тайтъс ме беше помолил да се навъртам наоколо, в случай че намерят някого в района. Бях най-добрият им шанс да разберат дали човекът е ликантроп, или някой невинен глупак. Доста по-добър вариант от това да отрежеш нечия ръка, за да провериш дали има козина от вътрешната страна на тялото. Ами ако сгрешиш, какво ще направиш, ще се извиниш ли?
Имаше малко следи от ликантроп, водещи до мястото на убийството. По мое предложение бяха направени гипсови отливки. Изпратиха се копия до факултета по биология във Вашингтонския университет. За малко да предложа да ги адресират до д-р Луис Фейн. Той преподаваше биология там. Беше един от най-добрите приятели на Ричард. Приятен тип. Плъхолак. Дълбока, мрачна тайна, която можеше да бъде заплашена, ако започнех да му изпращам отпечатъци от лапи на ликантропи. Адресирането до факултета гарантираше до голяма степен, че Луи ще ги види.
Това беше най-големият ми принос за вечерта. Все още претърсваха, когато си тръгнах. Пейджърът ми беше с мен. Ако откриеха гол човек в снега, можеха да ми се обадят. Въпреки че, ако пейджърът ми се включеше преди да успея да поспя малко, щях да се вбеся.
Когато затръшнах вратата на колата си, имаше ехо. Вратата на друга кола също бе затръшната. Бях уморена, но си бе автоматична реакция да огледам малкия паркинг за втората кола. Ървинг Гризуолд стоеше четири коли по-надолу, облечен в оранжев гащеризон „Дей-Гло“, с раирано шалче, увито около врата. Кафявата му коса създаваше къдрав ореол около плешивото му теме. Над кръглото му носле се мъдреха малки кръгли очила. Изглеждаше весел и безвреден, и освен това беше върколак. Изглежда, тази вечер ми вървеше на превръщачи.
Ървинг беше репортер в „Сейнт Луис Поуст Диспач“. Всяка история за мен или за „Съживители“ ООД обикновено беше подписана от него. Усмихна ми се, докато се приближаваше. Просто вашият квартален, приятелски настроен репортер. Да бе.
— Какво искаш, Ървинг?
— Така ли посрещаш някой, който е прекарал последните три часа, чакайки те в колата си?
— Какво искаш, Ървинг? — Може би, ако продължавах да повтарям въпроса отново и отново, щях да го откажа.
Усмивката изчезна от малкото му кръгло лице. Изглеждаше сериозен и притеснен.
— Трябва да поговорим, Анита.
— Дълъг разговор ли ще бъде?
Сякаш се замисли за момент, след което кимна.
— Възможно е.
— Тогава ела горе. Ще направя малко истинско кафе.
— Истинско кафе в смисъл вместо фалшиво кафе?
Насочих се към стълбите.
— Ще ти направя чаша яванско, от което да ти поникнат косми на гърдите.
Той се разсмя.
Осъзнах, че без да искам съм изрекла шега. Знам, че Ървинг е превръщач. Даже съм го виждала във вълчата му форма. Но все забравям. Той е приятел и като човек въобще не изглежда свръхестествен.
Седяхме на малката кухненска масичка, отпивайки ванилово-лешниково кафе със сметана. Сакото ми беше преметнато на облегалката на кухненския стол. По този начин кобурът ми беше видим.
— Мислех, че тази вечер си на среща, Блейк.
— Бях.
— Интересна среща.
— Едно момиче никога не може да бъде твърде предпазливо.
Ървинг духна към чашата си и отпи деликатно. Очите му се щураха насам-натам и запаметяваха всеки детайл. Даже и след дни щеше да е в състояние да опише стаята изцяло чак до найковете и чорапите за джогинг пред кушетката.
— Какво има, Ървинг?
— Страхотно кафе. — Не смееше да ме погледне в очите. Това беше лош знак.
— Какво не е наред?
— Ричард казвал ли ти е нещо за Маркус?
— Водачът на вашата глутница, нали?
Ървинг изглеждаше изненадан.
— Казал ти е?
— Тази вечер узнах, че алфата ви се казва Маркус. Има борба за водачеството. Маркус иска Ричард мъртъв. Ричард казва, че няма да се бие с него.
— О, той вече се би с него — каза Ървинг.
Беше мой ред да се изненадам.
— Тогава защо Ричард не е водач на глутницата?
— Ричард се погнуси. Държеше го в ръцете си, Блейк, с нокти, опрени на гърлото му. — Ървинг поклати глава. — Смяташе, че след като Маркус се оправи, ще могат да поговорят, да стигнат до компромис. — При тези думи издаде груб звук. — Приятелят ти е идеалист.
Идеалист. Беше почти същото като глупак. Жан-Клод и Ървинг бяха на едно мнение. Не се случваше често.
— Обясни.
— Можеш да се придвижиш нагоре в йерахията на глутницата, като се биеш. Ако спечелиш, се местиш с позиция нагоре. Ако загубиш, оставаш където си. — Той отпи голяма глътка кафе със затворени очи, сякаш за да поеме топлината. — Докато не се сбиеш с водача на глутницата.
— Нека да позная. Битка до смърт.
— Няма убийство, няма нов лидер.
Поклатих глава, кафето ми стоеше недокоснато пред мен.
— Защо ми казваш тези неща, Ървинг? Защо сега?
— Маркус иска да се срещнете.
— Защо Ричард не ми го каза лично?
— Ричард не иска да те замесва.
— Защо не? — Ървинг продължаваше да отговаря на въпросите ми, но отговорите не помагаха кой знае колко.
Той сви рамене.
— Ричард не отстъпва пред Маркус. Ако Маркус каже черно, Ричард казва бяло.
— Защо Маркус иска да ме види?
— Не знам.
— Да бе.
— Честно, Блейк, не знам какво става. Нещо голямо е, но никой не споделя с мен.
— Защо не? Ти си превръщач.
— Освен това съм репортер. Преди години направих грешката да отпечатам статия. Ликантропът, с когото разговарях, излъга. Каза, че никога не ми е давал разрешение да го цитирам. Изгуби работата си. Някои от другите искаха да ме издадат, така че и аз да изгубя своята. — Той се приведе до чашата с кафе. Очите му бяха далечни, изпълнени със спомени. — Маркус каза „не“, за тях съм бил по-ценен като репортер. Оттогава никой не ми вярва.
— Злопаметна банда — коментирах аз.
Отпих от кафето си и установих, че е започнало да изстива. Ако пиех достатъчно бързо, щеше да е приемливо, едва-едва.
— Никога не прощават и никога не забравят — отвърна Ървинг.
Звучи като нещо лошо, но е един от основните ми принципи, така че не можех да се оплача особено.
— И така, Маркус те е изпратил тук, за да разговаряш с мен. За какво?
— Иска да се срещнете. Да говорите за някаква работа.
Напълних чашата си отново. Този път с по-малко захар. Започнах да се разбуждам и раздразвам.
— Нека си запише среща и дойде в офиса ми.
Ървинг поклати глава.
— Маркус е известен хирург. Нали знаеш какво ще се случи, ако се появят дори и най-леки съмнения какъв е?
Разбирах това. При някои професии може да ти се размине, ако си превръщач. Лекарската не беше от тях. Все още го имаше зъболекаря от Тексас, който беше съден от пациентка. Твърдеше, че прихванала ликантропия от него. Глупости. Това не се прихваща от човешки ръце, заврени в устата ти. Но случаят не беше забравен. Хората не бяха особено толерантни по отношение на косматковци, лекуващи блестящите зъбки на децата им.
— Добре, изпратете някой друг в офиса. Сигурно Маркус вярва на някого.
— Ричард е забранил на всички да се срещат с теб.
Изгледах го.
— Забранил?
Ървинг кимна.
— Всеки по-нисшестоящ в глутницата може да се свърже с теб само на свой риск.
Започнах да се усмихвам, но спрях. Беше сериозен.
— Не се шегуваш.
Той вдигна три пръста в поздрав.
— Честна скаутска.
— И как така си тук? Искаш да се придвижиш нагоре в йерархията на глутницата ли?
Той пребледня. Съвсем честно, той пребледня.
— Аз? Да се бия с Ричард? По дяволите, не.
— Значи Ричард няма да има нищо против, че разговаряш с мен.
— О, ще има.
Намръщих се.
— Маркус ще те защити ли?
— Ричард издаде конкретна заповед. Маркус не може да се бърка.
— Но ти е наредил да дойдеш при мен.
— Аха.
— И какво ще спре Ричард да те натупа заради това?
Ървинг се ухили.
— Мислех си, че ти ще ме защитиш.
Разсмях се.
— Ах ти, копеле!
— Може би, но те познавам, Блейк. Няма да ти хареса, че Ричард е скрил информация от теб. Определено няма да ти хареса, че те пази. Освен това, аз съм ти приятел от години. Не мисля, че ще стоиш и ще гледаш безучастно, докато гаджето ти ме пребива.
Ървинг ме познаваше по-добре от Ричард. Не беше много успокоителна мисъл. Нима бях подлъгана от едно хубаво лице и приятно чувство за хумор? Нима не бях видяла истинския Ричард? Поклатих глава. Възможно ли е да съм се заблудила толкова много? Надявах се, че не.
— Имам ли защитата ти? — Все още се усмихваше, но в очите му имаше нещо. Страх може би.
— Нужно е да го кажа на висок глас, за да е официално ли?
— Аха.
— Това да не е някакво правило на тайната ликантропска общност?
— Едно от тях.
— Имаш моята защита, но в замяна искам информация.
— Казах ти, че не знам нищо, Блейк.
— Кажи ми какво е да си ликантроп, Ървинг. Ричард изглежда, е решен да ме държи на тъмно. Не обичам да съм в неведение.
Ървинг се усмихна.
— И аз така чух.
— Ти ще си моят водач в света на косматковците, а в замяна аз ще държа Ричард по-далеч от теб.
— Съгласен.
— Кога иска да ме види Маркус?
— Тази вечер. — Ървинг има приличието да изглежда засрамен.
Поклатих глава.
— Няма начин. Отивам си в леглото. Ще се срещна с Маркус утре, не тази вечер.
Той заби поглед в кафето, а пръстите му докосваха чашата.
— Иска да е тази вечер. — Погледна към мен. — Защо мислиш, че киснех навън в колата си?
— Не съм на повикване при всяко чудовище в града. Дори не знам за какво иска да ме види Косматия. — Облегнах се назад и кръстосах ръце. — Няма начин да изляза тази вечер, за да си играя с превръщачи.
Ървинг се размърда неспокойно в стола си, а ръцете му въртяха бавно чашата за кафе по масата. Отново не смееше да ме погледне в очите.
— Сега пък какво не е наред?
— Маркус ми каза да уредя среща с теб. Ако откажа, ще бъда… наказан. Ако дойда тук, Ричард ще ми се ядоса. Хванат съм в капан между двама алфа мъжкари, и не мога да се справя.
— Да не би да ме молиш да те защитя и от Маркус освен от Ричард?
— Не — поклати глава той, — не. Ти си добра, Блейк, но не си на нивото на Маркус.
— Радвам се да го чуя.
— Ще се срещнеш ли с него тази вечер?
— Ако откажа, ще си навлечеш ли неприятности?
Той се втренчи в кафето си.
— Ще повярваш ли, ако кажа „не“?
— Не.
Погледна ме, а кафявите му очи бяха много сериозни.
— Ще се вбеси, но ще оживея.
— Но ще те нарани. — Не беше въпрос.
— Аха. — Една-единствена дума, изречена съвсем меко, колебливо. Не беше обичайно за Ървинг.
— Ще го видя, но при едно условие. Че ти присъстваш на срещата.
Лицето му разцъфна в усмивка, която се разпростря от ухо до ухо.
— Ти си истински приятел, Блейк. — Цялата тъга беше изчезнала, измита от примамливата перспектива да разбере какво става. Дори и затънал до уши в неприятности, Ървинг си оставаше репортер. Това беше същността му и бе по-силно от ликантропията.
Само усмивка си струваше срещата. Освен това исках да разбера дали Ричард наистина е в опасност. Срещата с мъжа, който го заплашваше, беше единственият сигурен начин да се уверя в това. Пък и не ми пукаше за някой, който заплашва приятелите ми. Покритите със сребро куршуми само забавят вампирите, освен ако не ги уцелиш в главата или в сърцето. Сребърните куршуми ще убият върколак, без право на обжалване, без възможност за излекуване, директна смърт.
Маркус можеше да си спомни този факт. Ако прекалеше, можеше и аз да му го припомня.

10

Ървинг се обади на Маркус от апартамента ми. Отново нямаше представа защо — всичко, което знаеше, бе, че Маркус е наредил да му се обади, преди да пристигнем. Отидох в спалнята. Свалих официалния си костюм и се преоблякох. Черни дънки, червено поло, черни найкове със синя емблема и истински чорапи. През зимата зарязвах ежедневните чорапи за джогинг.
Посегнах към грамадния зелен пуловер, който бях сложила на леглото. Поколебах се. Не беше поради факта, че пуловерът имаше стилизирано коледно дърво и вероятно не беше най-готината дреха за обличане. Не ми пукаше от това. Чудех се дали да взема второ оръжие. Моден аксесоар, който ми беше по-близък и по-скъп на сърцето от всяка дреха.
До момента никой ликантроп не ме беше заплашвал, но добрата стара вампирка Гретхен беше. Може и да не беше Господарка, но бе близо. Освен това споменът за ченгето, което ми взема браунинга, беше все още пресен. Имах твърде много свръхестествени врагове, за да ходя невъоръжена. Извадих специалния помощен кобур за под панталоните. Удобно нещо, което не разваля силуета на дънките, освен ако някой не се вгледа наистина внимателно.
Основното ми помощно оръжие е 9-милиметров „Файърстар“. Малък, лек, приятен на външен вид, а и можех да го нося на кръста, без да ми пречи да сядам. Пуловерът стигаше до средата на бедрото, така че пистолетът беше невидим, освен, ако не ме претърсите. Беше сложен отпред, готов за кръстосано изваждане. Вероятно нямаше да има нужда. Вероятно.
Пуловерът изглеждаше уголемен около презрамките на кобура за подмишница. Виждала съм хора да ги носят под широки пуловери или суичъри, но човек губи няколко секунди, докато бърка под дрехата. Предпочитах да не изглеждам модно и да живея.
Пуловерът беше твърде дълъг за коженото ми яке, така че отново се върнах към черния тренчкот. Аз и Филип Марлоу. Не взех допълнителни амуниции. Реших, че 21 куршума са достатъчни за една вечер. Дори зарязах ножовете си вкъщи. Почти се самоубедих да не вземам файърстара. Обикновено не нося два пистолета, преди разни хора да се опитат да ме убият. Свих рамене. Защо да чакам? Ако не ми е нужен, утре ще се чувствам глупаво. Ако ми потрябва, въобще няма да се чувствам глупаво.
Ървинг ме чакаше. Беше седнал на кушетката като добро момче. Изглеждаше като ученик, наказан от учителя да стои в ъгъла.
— Какъв е проблемът?
— Маркус искаше само да ти дам инструкции. Не ме иска на срещата. Казах му, че няма да отидеш без мен. Че не му вярваш. — Погледна ме. — Доста е ядосан.
— Но не си отстъпил.
— Аха.
— Тогава защо не звучиш по-весело?
Той сви рамене.
— Маркус в лошо настроение — това не е приятно преживяване, Блейк.
— Аз ще карам, ти ме насочвай.
— Маркус каза, че и двамата трябва да караме. Трябвало да остана след срещата за кратък разговор.
— Хайде, Ървинг. Аз ще карам, а ти ще ме насочваш и когато си тръгна, тръгваш с мен.
— Оценявам предложението, Блейк, но не искаш Маркус да ти е ядосан.
— Ако ще те защитавам от Ричард, мога да включа и Маркус в сметките.
Той поклати глава.
— Не, ще следваш колата ми. — Вдигна ръка към мен. — Стига спорове, Блейк. Аз съм върколак. Трябва да живея в общност. Не мога да си позволя да се противопоставя на Маркус, не и заради някакъв кратък разговор.
Исках да поспоря още малко, но не го направих. Ървинг беше по-наясно с проблемите си, отколкото аз. Ако спорът с Маркус по този въпрос щеше да влоши нещата, тогава нямаше да настоявам. Но не ми харесваше.
„Кафенето на лунатиците“ беше разположено в университетското градче. Табелата му представляваше светещ полумесец, а името на ресторанта бе изписано с мек син неон. С изключение на името и на модната табела мястото не изглеждаше по-различно от останалите магазини и ресторанти в района на колежа.
Беше петък вечер и нямаше места за паркиране. Започвах да си мисля, че Маркус ще дойде до колата ми, когато един голям „Шевролет Импала“ се махна от двете места, които заемаше. Джипът ми се побра, а от едната страна остана място за втора кола.
Ървинг чакаше пред ресторанта. Ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете. Нелепият шал висеше почти до земята. Изглеждаше разсеян и въобще не беше щастлив.
Вървях към него, а шлиферът се развяваше около мен като пелерина. Даже и по този начин мнозина не биха забелязали пистолета. Щяха да видят дребна женица с ярък коледен пуловер. В повечето случаи хората виждат онова, което очакват да видят. Хората, заради които носех оръжието, щяха да забележат и да знаят, че съм въоръжена.
Ървинг безмълвно отвори вратата. Той — мълчалив? Не ми харесваше да го виждам смирен, сякаш е ритнато куче. Караше ме да не харесвам Маркус, а дори не го бях виждала.
Веднага щом влязохме, шумът ни обгърна. Шумолене на гласове, толкова плътно, че приличаше на звука на океана. Издрънча сребърен прибор, някой се разсмя високо и ясно, сякаш вдигаше ръка насред шума, за да бъде всмукан обратно и изгубен. Покрай стената имаше бар от полирано тъмно дърво, старо и грижливо поддържано. В останалата част от стаята имаше малки кръгли маси, които позволяваха край тях да се разположат до четирима души. Всички места бяха заети, че и отгоре. Отвориха се три врати: една до бара, една отдясно и една в средата. В по-малките стаи бяха вкарани допълнителни маси.
Кафенето беше започнало живота си като нечий дом. Намирахме се във всекидневната. Входовете към останалите стаи бяха открити арки, сякаш някой беше бутнал малко стени. Дори и при това положение мястото предизвикваше клаустрофобия. Беше претъпкано до пръсване с щастливи, усмихващи се хора.
Една от жените зад бара дойде към нас, изтривайки ръце в кърпата, втъкната във връзката на престилката й.
Отправи ни широка приветствена усмивка. В едната си ръка държеше две менюта.
Започнах да казвам, че не ни трябват… когато Ървинг стисна ръката ми. Неговата вибрираше от напрежение. Беше сграбчил дясната ми длан. Обърнах се да му кажа да не го прави, но изразът на лицето му ме спря. Взираше се в усмихващата се жена, сякаш и е поникнала втора глава. Обърнах се към нея и я погледнах. Погледнах я внимателно.
Беше висока и слаба, с дълга, права коса, която блестеше под осветлението в богат червеникаво-кестеняв оттенък. Лицето и беше нежен триъгълник, с може би малко по-издадена брадичка, но като цяло бе очарователна. Очите й бяха със странен кехлибарено-кафяв цвят, който перфектно пасваше на косата.
Усмивката й се разшири само с повдигане на устни. Знаех в какво се взирам. Ликантроп. Такъв, който може да мине за човек. Като Ричард.
Огледах стаята и осъзнах защо изглеждаше толкова тясно. Не беше само тълпата. Повечето от щастливите, усмихнати хора бяха превръщачи. Енергията им гореше във въздуха като надвиснала гръмотевична буря. Бях помислила, че тълпата е невъздържана и твърде шумна, но всъщност причината беше в превръщачите. Енергията им изпълваше стаята и кипеше, маскирана като енергията на произволна тълпа. Докато стоях край вратата, тук-там се надигнаха човешки лица. Погледнаха ме човешки очи, но погледът им не беше човешки.
Беше преценяващ, изпитващ. Колко съм корава? Колко ще съм вкусна? Напомняше ми начина, по който Ричард бе гледал тълпата в „Лисицата“. Чувствах се като пиле на събрание на койоти. Внезапно се зарадвах, че съм взела втори пистолет.
— Добре дошли в „Кафенето на лунатиците“, госпожице Блейк — каза жената. — Казвам се Рейна Уолис, съдържател. Последвайте ме, ако обичате. Групата ви ви очаква. — Изрече го с усмивка и топъл блясък в очите. Хватката на Ървинг бе станала почти болезнена.
Наведох се към него и му прошепнах:
— Това е дясната ми ръка.
Той примигна, очите му се отклониха към браунинга и ме пусна, промърморвайки:
— Извинявай.
Рейна се наклони по-близо. Ървинг потрепери.
— Няма да хапя, Ървинг, не още — изсмя се тя тихо. Звукът беше богат и бълбукащ. Типът смях, запазен за спалнята и за личните закачки. Той придаде на тялото и очите й различен вид. Вече изглеждаше по-чувствена, по-сластна, отколкото преди миг. Приятно странно. — Не трябва да караме Маркус да чака. — Тя се обърна и започна да си пробива път покрай масите.
Погледнах към Ървинг.
— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?
— Рейна е нашата алфа женска. Ако наказанието е особено неприятно, го прилага тя. Много по-изобретателна е от Маркус.
Рейна ни правеше знак от арката край бара. Очарователното й лице беше намръщено, изглеждаше много по-малко приятно и далеч по-зло.
Потупах го по рамото.
— Няма да й позволя да те нарани.
— Не можеш да я спреш.
— Ще видим.
Той кимна, но не по начин, сякаш ми вярва. Тръгна между масите, а аз го последвах. Някаква жена го докосна по ръката, докато минаваше покрай нея. Усмихна му се. Беше горе-долу с моите размери и изящна, късо подстригана права черна коса, която обримчваше лицето й като дантела. Ървинг стисна пръстите й и продължи да върви. Големите й тъмни очи срещнаха моите. Не изразяваха нищо. Бяха се усмихнали за Ървинг, но за мен бяха неутрални. Като очите на един вълк, който бях видяла в Калифорния. Точно заобикалях едно дърво и той стоеше насреща ми. Така и не бях разбрала какво означава неутрален до този момент. Тези бледи очи се взираха в мен и изчакваха. Ако го заплашех, щеше да нападне. Ако го оставех на мира, щеше да се махне. От мен зависеше. На вълка не му пукаше кое ще избера.
Продължих да вървя, но мястото между лопатките ме сърбеше. Знаех, че ако се обърна, почти всички очи ще са върху мен, върху нас. Можех да усетя физически тежестта на погледите им.
Почувствах желание да се обърна и да извикам „буу“, но го превъзмогнах. Имах чувството, че ме наблюдават с неутралните си нечовешки очи и не исках да виждам това.
Рейна ни отведе до затворена врата в края на трапезарията. Отвори я и ни покани да влезем с театрално движение на ръката. Ървинг просто премина. Аз влязох, без да свалям поглед от нея. Бях толкова близо, че почти можеше да ме прегърне. Достатъчно близо — вероятно можеше да ме убие с нейните рефлекси.
Ликантропите просто са по-бързи от нормалните хора. Не използват някакви номера на съзнанието, както вампирите. Просто са по-добри. Все пак не бях сигурна колко точно по-добри са в човешката си форма. А докато се взирах в усмихнатото лице на Рейна, въобще не бях сигурна, че искам да разбера.
Озовахме се в прав коридор. В двата му края имаше врати, през стъкления прозорец на едната се виждаше студената нощ, другата беше затворена.
Рейна затвори вратата зад нас и се облегна на нея. Изглеждаше, сякаш е залитнала натам, с висяща надолу глава и разпиляна напред коса.
— Добре ли си? — попитах аз.
Тя си пое въздух, дълбоко и накъсано, и ме погледна.
Ахнах. Не можах да се въздържа.
Беше великолепна. Скулите и бяха високи и изваяни. Очите и — по-широки и по-добре разположени. Изглеждаше като сестра си, да речем — имаше семейна прилика, но не беше същият човек.
— Какво направи току-що?
Тя отново се разсмя по онзи богат, запазен за спалнята начин.
— Аз съм алфа, госпожице Блейк. Мога да правя много неща, които са непосилни за повечето превръщачи.
Можех да се обзаложа.
— Умишлено размести костите си. Нещо като собственоръчна пластична хирургия.
— Много добре, госпожице Блейк, много добре. Кехлибарено-кафявите й очи пробляснаха към Ървинг. Усмивката напусна лицето й. — Все още ли настоявате този да присъства на срещата?
— Да, настоявам.
Устните й се свиха, сякаш бе вкусила нещо кисело.
— Маркус каза да попитам и тогава да ви доведа. Сви рамене и се отдръпна от вратата. Беше по-висока с около седем-осем сантиметра. Щеше ми се да бях обърнала повече внимание на ръцете й. Дали и те се бяха променили?
— Защо беше нужно променянето на тялото? — попитах аз.
— Онова е дневната ми форма. Тази е истинската.
— Защо е нужна маскировката?
— В случай, че се наложи да извърша нещо нечестиво.
Нечестиво?
Тя се отправи надолу по коридора към другата затворена врата. Походката й беше плавна и атлетична, като на голяма котка. Или пък на голям вълк?
Почука на вратата. Не чух нищо, но тя я отвори. Стоеше там с ръце, кръстосани върху корема, под гърдите, и ни се усмихваше. Започвах да не харесвам усмивките на Рейна.
Стаята представляваше зала за банкети, обзаведена с покрити с плат маси, подредени във формата на подкова. Отворът на подковата беше преграден с издигната платформа, на която имаше четири стола и малка катедра. На платформата стояха двама мъже. Единият беше висок най-малко метър и деветдесет, слаб, но мускулест като баскетболист. Косата му беше черна и късо подстригана. Имаше мустаци с дебелина около един пръст и козя брадичка в същия цвят. Стоеше с едната ръка, хванала китката на другата. Поза на жокей. Поза на телохранител.
Беше облечен в прилепнали черни дънки и черен пуловер с шарки в същия цвят, опънат върху широки рамене. Около врата му се подаваха малко тъмни косми. Външният вид на лошо момче се завършваше от черни орнаментирани каубойски ботуши и голям часовник.
Другият мъж бе не по-висок от метър и седемдесет. Косата му беше с онази смешна отсянка на русото, в която има кафяви петна, но въпреки това все пак успява да е руса. Беше къса, но оформена в прическа и подсушена със сешоар. Щеше да е приятна за гледане, ако беше малко по-дълга. Лицето му беше гладко обръснато, с квадратна челюст и трапчинка на брадата. Трапчинката би трябвало да му придава комичен вид, но не го правеше. Беше строго лице. Този тип устни бяха създадени да казват „ще стане на моето или иначе…“
Носеше светлосиньо ленено сако и черни панталони. Облеклото му се завършваше от светлосиньо поло, което пасваше перфектно на сакото. Обувките му бяха черни и лъснати до блясък.
Това трябваше да е Маркус.
— Алфред. — Само една дума, но беше заповед. По-високият мъж скочи от платформата с грациозно, стремително движение. Движеше се в облак от собствената си жизненост. Въртеше се и кипеше около него почти като топлина, издигаща се от асфалта. Не можеш да я видиш с невъоръжено око, но със сигурност можеш да я почувстваш.
Алфред се приближаваше към мен, сякаш имаше цел. Подпрях гърба си на стената, като държах Рейна в полезрението си, както и всички останали. Ървинг отстъпи с мен. Застана малко встрани от нас, но по-близо до мен, отколкото до някой от другите.
Дръпнах шлифера назад, така че пистолетът да се види ясно.
— По-добре намеренията ти да са приятелски, Алфред.
— Алфред — каза другият мъж. Една дума, даже тонът звучеше по същия начин, но този път Алфи спря. Стоеше неподвижно и ме гледаше. Очите му не бяха неутрални, бяха враждебни. Хората обикновено не ме намразват от пръв поглед. Но хей, и аз не бях особено зарадвана от него.
— Не сме ви заплашвали с насилие, госпожице Блейк — каза Маркус.
— Да бе. Твоят Алфи е концентрирано насилие в движение. Искам да знам какви са намеренията му, преди да се приближи по-близо.
Маркус ме изгледа сякаш бях направила нещо интересно.
— Много подходящо описание, госпожице Блейк. Значи можете да виждате аурите ни?
— Ако искате да го наречете така — отговорих му.
— Намеренията на Алфред не са враждебни. Просто ще ви претърси за оръжие. Това е стандартна процедура за всички, които не са превръщачи. Нищо лично, уверявам ви.
Самият факт, че не искаха да съм въоръжена, ме накара да поискам да задържа оръжията си. Твърдоглавие или силен инстинкт за оцеляване.
— Може да се съглася да ме претърсите, ако най-напред ми обясните защо съм тук. — Увъртай, докато решиш какво да правиш.
— Не разговаряме по работа пред пресата, госпожице Блейк.
— Няма да разговарям с вас без него.
— Няма да изложа всички ни на опасност само за да задоволя нечие любопитство. — Той все още стоеше на платформата като генерал пред войниците си.
— Единствената причина, поради която съм тук, е, че Ървинг ми е приятел. Обидите по негов адрес няма да спечелят симпатиите ми.
— Не искам да ви ставам симпатичен, госпожице Блейк. Искам помощта ви.
— Искате помощта ми? — Не се опитах да прикрия изненадата в гласа си.
Той кимна бързо.
— Какъв вид помощ?
— Той трябва да напусне.
— Не — отвърнах аз.
Рейна се отблъсна от стената и почна да върви дебнешком около нас, малко извън обсег, но обикаляше като акула.
— Наказанието на Ървинг може да започне сега. — Гласът й беше нисък и мъркащ.
— Не знаех, че вълците мъркат.
Тя се разсмя.
— Вълците правят много неща, както, сигурна съм, ви е добре известно.
— Не знам за какво говориш.
— О, хайде де. Да поговорим като жени. — Подпря се с едното си рамо на стената с кръстосани ръце и приятелско изражение на лицето. Готова бях да се обзаложа, че може да ми отхапе пръста и да продължи да се усмихва по този начин през цялото време.
Наведе се близо, сякаш споделяхме тайни.
— Ричард е толкова добър, колкото изглежда, нали?
Втренчих се във веселите й очи.
— Не споделям подобна информация.
— Ще ти кажа апетитните си тайни, ако и ти ми кажеш твоите.
— Рейна, достатъчно. — Маркус се беше придвижил до края на сцената. Не изглеждаше доволен.
Тя му хвърли мързелива усмивка. Дразнеше повече него, отколкото мен, и се наслаждаваше изключително много.
— Ървинг трябва да напусне, а Алфред да те претърси за оръжие. Тези две точки не подлежат на преговори.
— Ще направим сделка — казах аз. — Ървинг напуска сега, но си отива вкъщи. Без наказания.
Маркус поклати глава.
— Издал съм заповед, че ще бъде наказан. Думата ми е закон.
— Кой умря и те направи крал?
— Саймън — обади се Рейна.
Примигнах насреща и.
— Маркус се би със Саймън. Той умря и го направи водач на глутницата.
Задай глупав въпрос и очаквай…
— Щом искаш помощта ми, Ървинг си отива свободен и не вредим. Без наказание.
— Не го прави, Анита — намеси се Ървинг. — Ще направиш нещата по-лоши.
Рейна остана приведена до мен. Малко приказки по женски.
— Той е прав, знаеш ли. В момента е моя играчка, но ако наистина ядосаш Маркус, ще го даде на Алфред. Аз ще измъчвам ума и тялото му. Алфред ще го пречупи.
— Ървинг си тръгва свободен, без наказание. Аз оставам и позволявам на Алфред да ме претърси за оръжия. В противен случай си тръгваме.
— Не ние, госпожице Блейк. Вие сте свободна да си вървите, но Ървинг е мой. Той ще остане и, с вас или без вас, ще си получи урока.
— С какво е съгрешил? — попитах аз.
— Това е наша работа, не ваша.
— Няма да ви помагам да правите каквото и да било.
— В такъв случай си вървете. — Той скочи грациозно от сцената и тръгна към нас, докато говореше. — Но Ървинг остава. Вие сте тук само за тази вечер. Той трябва да живее с нас, госпожице Блейк. Не може да си позволи вашето фукане.
Последно изречение го доведе малко зад Алфред. Край очите и устата му имаше добре оформени бръчки, а кожата на врата и челюстта бе отпусната. Прибавих десет години към възрастта му. Около петдесетте.
— Не мога да оставя Ървинг тук, като знам какво ще му направите.
— О, нямаш си представа какво ще му направим — обади се Рейна. — Оздравяваме толкова добре. — Тя се отблъсна от стената и приближи Ървинг. Започна да го обикаля в кръг съвсем близо, като от време на време рамото или бедрото й се отъркваха в него тук и там, докато се движеше. — Дори най-слабите от нас могат да понесат толкова много наранявания.
— Какво искате, за да гарантирате безопасността на Ървинг? — попитах аз.
Маркус ме изгледа, изражението му беше внимателно, неутрално.
— Обещавате да ни помогнете и позволявате на Алфред да ви претърси. Той е моят телохранител. Трябва да му позволите да си свърши работата.
— Не мога да обещая да ви помогна, без да знам за какво става дума.
— В такъв случай нямаме сделка.
— Анита, мога да се справя с всичко, което измислят. Мога. Правил съм го и преди.
— Помоли да те защитя от Ричард, наречи го пакетна сделка — казах аз.
— Поискал си от нея защита? — Рейна отстъпи, изненадата бе ясно изписана на лицето й.
— Само срещу Ричард — отвърна Ървинг.
— Умно — каза Рейна, — но налага определени изводи.
— Тя не е член на глутницата. Влияе на Ричард само защото двамата излизат заедно — намеси се Ървинг. Изглеждаше малко притеснен.
— Какви изводи? — попитах аз.
Отговори ми Маркус.
— Да помолиш член на глутницата да те защити означава да признаеш по-високата му позиция, без да се налага да се биеш с него. Ако ти даде защитата си, това означава, че си съгласен да му помагаш в неговите битки. Ако той е предизвикан, честта те задължава да му помогнеш.
Погледнах към Ървинг. Изглеждаше болен.
— Тя не е една от нас. Не можеш да я задължиш да спазва закона.
— Какъв закон? — попитах аз.
— Законът на глутницата — отговори Маркус.
— Отказвам се от защитата й — заяви Ървинг.
— Твърде късно — каза Рейна.
— Поставяте ни в затруднение, госпожице Блейк. Член на глутницата ви е признал като някой, заемащ позиция, по-висока от неговата. Признал ви е за доминираща. По нашите закони трябва да приемем това като обвързване.
— Не мога да стана член на глутницата — отвърнах аз.
— Не, но можете да сте доминираща.
Знаех какво означава думата в истинския свят. Маркус я използваше, сякаш значи много повече.
— Какво означава да си доминиращ?
— Означава, че можете да се изправите като защитник на Ървинг срещу всички претенденти.
— Не — каза Ървинг.
Той подмина Рейна и застана пред Маркус. Стоеше изправен и го гледаше в очите. Не беше израз на покорство.
— Няма да позволя да ме използвате по този начин. Планирал си го през цялото време. Знаел си, че ще поискам защитата и срещу Ричард. Разчитал си на това, нали, самодоволно копеле такова.
Изпод перфектно белите зъби на Маркус се изтръгна ниско ръмжене.
— Ако бях на твое място, щях да си меря езика, хлапенце.
— Ако ви обижда, ще го откъсна. — Първите изречени думи на Алфред не бяха успокояващи.
Нещата излизаха извън контрол.
— Ървинг е под моя защита, Алфред. Ако разбирам правилно закона, трябва да минеш през мен, за да го нараниш, нали така?
Алфред обърна студените си, тъмни очи към мен и кимна.
— Ако ме убиеш, не мога да помогна на Маркус.
Това, изглежда, озадачи грамадния тип. Страхотно, всявай объркване сред враговете. Маркус се усмихна.
— Открихте слабо място в логиката ми, госпожице Блейк. Ако наистина имате намерение да защитите Ървинг по буквата на закона, тогава действително ще умрете. Няма обикновен човек, който да може да противостои на един от нас. Даже най-нисшестоящият ще ви убие.
Оставих този коментар без отговор. Защо да споря, след като така и така печеля?
— Тъй като не можете да приемате предизвикателства и няма да ни позволите да го нараним, значи е в безопасност.
— Чудесно, а сега какво?
— Ървинг може да си върви и няма да пострада. Вие оставате и изслушвате молбата ни. Може да прецените дали ще ни помогнете или не, и това няма да има негативни последици за Ървинг, независимо от решението ви.
— Това е адски щедро от ваша страна.
— Да, госпожице Блейк, така е. — Погледът в очите му беше много сериозен.
Рейна можеше да играе садистични игрички. Алфред можеше да ме нарани с желание. Но Маркус, за него това беше просто бизнес. Той беше мафиотски бос с козина.
— Остави ни, Ървинг.
— Няма да я оставя.
Маркус се обърна с ръмжене.
— Търпението ми не е безкрайно.
Ървинг падна на колене с наведена глава и ниско извит гръбнак. Беше демонстрация на подчинение. Хванах ръката на Ървинг и го изправих на крака.
— Ставай, Ървинг. Този прекрасен върколак няма да те нарани.
— И защо, госпожице Блейк?
— Защото Ървинг е под моя защита. Ако Алфред не може да се бие с мен, тогава и ти със сигурност не можеш.
Маркус наведе глава назад и се изсмя с рязък лаещ смях.
— Умна сте, а и храбра. Качества, на които се възхищаваме. — Смехът изчезна от лицето му, но остана да се носи от очите като приятна мечта. — Не ме предизвиквайте твърде открито, госпожице Блейк. Няма да е здравословно.
И последният смях изчезна от очите му. Продължих да се взирам в човешки очи, но там нямаше никой. Изглеждаше като човешко същество, говореше като човешко същество, но не беше.
Зарових пръсти в покритото с шуба рамо на Ървинг.
— Действай, Ървинг. Махай се от тук.
Той ме докосна по ръката.
— Никога не бих те изоставил в тежка ситуация.
— Аз съм в безопасност тази вечер, но ти не си. Сега тръгвай, моля те, Ървинг.
Наблюдавах борбата, изписана по лицето му. Най-накрая, след поредния мръсен поглед от страна на Маркус, си тръгна. Вратата се затвори и останах сама с трима върколаци. Преди това бяха четирима. Вечерта се подобряваше.
— Сега Алфред трябва да ви претърси.
Толкова по въпроса с подобряването.
— Направи го — казах аз.
Просто стоях там. Не разперих ръце. Не се наведох към стената. Нямаше да му помагам, освен ако не помолеше.
Взе ми браунинга, след което опипа ръцете и краката ми, и даже гърба. Не опипа предната част на тялото ми. Или се държеше като джентълмен, или беше небрежен. Какъвто и да бе случаят, пропусна файърстара. Имах осем сребърни куршума и те не го знаеха. Вечерта се подобряваше.

11

Маркус зае място на платформата. Алфред застана зад него като добър телохранител.
— Присъединете се към нас, госпожице Блейк. Срещата може да се окаже дълга за правостоящ човек.
Не исках да сядам с Алфред зад гърба ми, така че се настаних на последния стол. Празното място помежду ни създаваше усещане за необщителност, но пък бях извън обсега на Алфред. Безопасността пред добрите обноски.
Рейна седеше от дясната страна на Маркус с ръка на коляното му. Той седеше по същия начин, по който вършеше всичко — твърдо. Поза, която щеше да направи леля ми Мати горда. Но не премести ръката на Рейна. Даже сложи дланта си върху нейната. Любов? Солидарност? Не ми правеха впечатление на особено съвместима двойка.
През вратата влезе някаква жена. Имаше късо подстригана руса коса, оформена в прическа с помощта на гел. Бизнес костюмът й бе червен с розови полутонове, подобно на листенце от роза. Бялата й блуза имаше една от онези връзчици, които придаваха на костюма женствен вид и същевременно го караха да изглежда леко глупав.
— Кристин, хубаво е, че дойде — каза Маркус.
Жената кимна и зае мястото в края на оформената като подкова маса, най-близо до сцената.
— Имах ли избор? Даде ли избор на някого от нас? — попита го тя.
— Нужно е да сме единни по този въпрос, Кристин.
— Докато ти си начело, нали?
Маркус започна да отговаря, но тълпата се увеличи. През вратата влизаха хора, някои сами, а други на групи по двама и трима. Той остави въпроса недовършен. Можеха да спорят по-късно и бях готова да се обзаложа, че ще го направят. Оплакването на жената звучеше, сякаш не е от вчера.
Разпознах един от новодошлите, Рафаел, кралят на плъховете. Беше висок, тъмен и красив с късо подстриганата си черна коса, силно изразените мексикански черти и арогантно изражение. Щеше да изглежда суров колкото Маркус, ако не бяха устните. Бяха меки и чувствени и разваляха част от ефекта.
Рафаел ми кимна. Отвърнах му по същия начин. С него имаше двама плъхолаци в човешка форма. Не разпознах никой от тях.
Когато Маркус се изправи и тръгна към подиума, в стаята имаше около дузина превръщачи.
— Приятели, поканих ви тази вечер, за да се срещнете с Анита Блейк. Вампирите я наричат Екзекуторката. Вярвам, че може да ни помогне.
— С какво може да ни помогне един ловец на вампири? — Въпросът дойде от висок мъж, който стоеше сам, със столове от двете страни, които му служеха като стени.
Имаше къса бяла коса, подстригана по странен начин, наподобяващ прическите на Мия Фароу от шестдесетте години, но малко по-мек. Беше облечен с бяла риза с дълги ръкави, светлорозова вратовръзка, бяло спортно сако и кремави панталони. Изглеждаше като Шегаджията, само че с пари. Имаше защо.
— Не ни е нужна помощта на човек. — Коментарът беше от мъж, който седеше до друг мъж.
Косата му бе подстригана до яката и толкова къдрава, че изглеждаше сякаш е козина или може би… Не. Гъсти вежди засенчваха тъмните му очи, а чертите му бяха тежки и чувствени. Устните на краля на плъховете може и да изглеждаха подходящи за целуване, но този мъж изглеждаше създаден за порочни дела, извършвани по разни потайни кътчета.
Облеклото пасваше на лицето му. Ботушите, които беше кръстосал върху масата, бяха от мека кадифена кожа. Панталоните му — от черна блестяща кожа. Ризата, с която беше почти облечен, нямаше ръкави и оставяше по-голямата част от мускулестото му тяло разголена. Дясната му ръка беше покрита от лакътя до пръстите с кожени ленти. От ставите на пръстите излизаха шипове. Космите по гърдите му бяха тъмни и къдрави като косата. До него на масата беше захвърлен черен каубойски шлифер.
Жената от дясната му страна потърка буза в рамото му, сякаш беше котка, която маркира територията си. Дълга тъмна коса се спускаше на вълни по раменете й. Това, което успях да видя от облеклото й, изглеждаше прилепнало, черно и основно от кожа.
— Тук всички сме хора, Габриел — отговори му Маркус.
Габриел издаде груб звук.
— Вярвай в каквото искаш, Маркус. Но знаем какво сме ние и какво не е тя — посочи ме той с бронирания си юмрук.
Не изглеждаше като особено приятелски жест.
Рафаел се изправи. Това спря спора. Имаше нещо в начина, по който стоеше пред нас, облечен в обикновените си ежедневни дрехи, което те караше да го гледаш, сякаш носи корона. Осанката му вдъхваше респект повече, отколкото тонове черна кожа. Маркус изръмжа ниско. Твърде много крале в една стая.
— От името на Анита Блейк ли говори Маркус, така, както говори от името на вълците?
— Да — отвърна Маркус. — Говоря от името на госпожица Блейк.
Изправих се.
— Не знам какво става, но мога да говоря от свое име.
Маркус се обърна като малък рус буреносен облак.
— Аз съм водачът на глутницата. Аз съм законът.
Алфред тръгна към мен, а мускулите по големите му ръце се изпънаха.
— Успокой се, косматко. Ти не си ми водач и аз не съм член на глутницата.
Алфред се приближи дебнешком. Скочих от сцената. Имах пистолет, но вероятно щеше да ми потрябва за по-късно. Ако го извадех сега, можеше да не е на разположение, когато ми беше нужен. Той скочи от сцената, сякаш на нея имаше трамплин, от който да се засили. Паднах на земята и се претърколих. Почувствах как въздухът се раздвижи при преминаването му. Озовах се с гръб към сцената. Посегнах за оръжието и той ме връхлетя. Беше по-бърз от куршум, по-бърз от всичко, което бях виждала.
Ръката му сграбчи гърлото ми и стисна. Устните му се разтегнаха назад, разкривайки зъбите, и издаде ниско ръмжене подобно на ротвайлер.
Държах файърстара, но първо трябваше да го вдигна, да го насоча и да дръпна спусъка. Никога нямаше да успея. Много преди това щеше да ми е разкъсал гърлото.
Изправи ме на крака, като ме държеше за гърлото. Пръстите му стиснаха, колкото да ми позволят да почувствам силата на ръцете му. Всичко, което трябваше да направи, бе да стисне юмрук и предната част на гръкляна ми щеше да бъде откъсната. Оставих ръката си върху пистолета. Щях да се държа за него като умра.
— Нима битките ти вече се водят от Алфред? — Беше Кристин с блузата с връзки. — Водачите на глутница трябва лично да се бият с всички, поставящи под съмнение господството им, или да се откажат от позицията си. Това е един от собствените ти закони.
— Не ми цитирай собствените ми закони, жено.
— Тя постави под съмнение твоята власт над нея, а не тази на Алфред. Ако я убие, той ли ще е новият водач на глутницата? — В гласа й имаше лек присмех.
— Пусни я, Алфред.
Очите на Алфред се стрелнаха към Маркус, а след това обратно към мен. Пръстите му се стегнаха, забивайки се по-дълбоко, и ме вдигнаха на пръсти.
— Казах да я пуснеш!
Пусна ме. Залитнах обратно към сцената и с едно движение се прицелих с файърстара. Не беше особено елегантно, но пистолетът бе изваден и насочен към Алфред. Ако отново ме пробваше, щях да го убия и да се наслаждавам на действието.
— Мислех, че я провери за оръжие — каза Маркус.
— Проверих я. — Алфред отстъпваше, държейки ръце пред себе си, сякаш, за да се предпази от удар.
Придвижих се бързо покрай сцената, така че да държа Маркус под око. Мярнах Рейна, която все още седеше на мястото си и изглеждаше развеселена.
Отстъпих от всички, стараейки се да поставя зад себе си стена. Ако Маркус беше по-бърз от Алфред, се нуждаех от разстояние, например стотина километра, но трябваше да се задоволя и с далечната стена.
— Накарай го да я обезоръжи — обади се Рейна. Стоеше с кръстосани крака, ръцете й бяха на коленете, усмихваше се. — Беше недоглеждане на Алфред. Нека го поправи.
Маркус кимна. Алфред отново обърна очи към мен.
Подпрях се по-стабилно на стената, сякаш, ако натиснех достатъчно силно, щях да направя врата в нея. Алфред започна да се придвижва към мен, бавно, като маниак от някой филм. Насочих пистолета към гърдите му.
— Ще го убия.
— Малките ти куршуми не могат да ме наранят — обади се Алфред.
— Покрити със сребро защитни куршуми „Глейзър“ — уточних аз. — Ще пробият в гърдите ти достатъчно голяма дупка, че да промуша юмрук.
Той се поколеба.
— Мога да оздравея от всичко, включително и от сребро.
— Не и ако изстрелът е смъртоносен. Улучвам сърцето ти и си мъртъв.
Погледна обратно към Маркус. Лицето на водача беше изкривено от гняв.
— Ти й позволи да вкара оръжие.
— Ако те е страх от оръжието, Маркус, сам й го вземи — обади се отново Кристин.
Този път не бях сигурна, че ми помага.
— Не ви мислим злото, госпожице Блейк. Но обещах на останалите, че няма да внасяте оръжие. Дадох им думата си. Ако предадете пистолета си на Алфред, това може да приключи.
— Няма начин.
— Противопоставяте ми се, госпожице Блейк. Не мога да позволя на никого да оспорва властта ми. — Беше застанал в края на сцената, възможно най-близо до мен.
Беше по-близо от Алфред. Не бях сигурна дали това е подобрение на ситуацията.
— Пристъпиш ли от сцената, ще стрелям.
— Алфред. — Отново произнесе само името, но то бе достатъчно.
Алфред застана до него с очи, вперени в лицето му.
— Господарю?
— Вземи й го, Алфред. Не може да ни се противопоставя.
— Ще причиниш смъртта му, Маркус.
— Не мисля така.
Алфред направи стъпка напред, заставайки пред Маркус. Изражението му бе неутрално, а очите — неразгадаеми.
— Тъпо е да умреш заради подобно нещо, Алфи.
— Той заповядва, аз се подчинявам. Така стоят нещата.
— Не го прави.
Алфред направи крачка напред.
Бавно си поех дъх, за да се успокоя. Чувствах всички останали, но очите ми бяха вперени само в Алфред. В едно петно в центъра на гърдите му.
— Не блъфирам.
Почувствах как се стегна и знаех, че ще го направи. Беше сигурен, че може да се придвижи по-бързо, отколкото аз бях способна да натисна спусъка. Нищо не беше толкова бързо. Надявах се.
Хвърли се напред със същото движение, което беше използвал по-рано. Паднах на коляно, прицелвайки се в движение. Куршумът го удари насред скока. Сгърчи се и се строполи на пода.
Изстрелът отекна в тишината. Изправих се на крака. Пистолетът ми все още бе насочен в него. Пристъпих напред. Той не помръдна. Ако дишаше, не можех да го забележа. Коленичих, докато пистолетът не опря в гръбнака му. Никакво движение. Попипах врата му за пулс. Нищо. С лявата си ръка извадих браунинга от колана му. Държах файърстара насочен към всички останали. Не бях толкова добра с лявата ръка, а не исках да губя време да сменям ръцете.
Маркус слезе от сцената.
— Недей — казах му аз.
Замръзна и ме зяпна. Изглеждаше шокиран, сякаш не бе вярвал, че ще го направя.
Рафаел се приближи през масите.
— Мога ли да го погледна?
— Разбира се. — Но въпреки това отстъпих. На теория бях извън обсег.
Рафаел го обърна. На пода се беше образувала локва кръв от дупката в гърдите му. Яркочервени ручейчета се стичаха надолу по устните му и се просмукваха в брадата му. В крайна сметка не беше по-бърз от куршум.
Маркус ме изгледа над тялото. Очаквах гняв, но единственото, което видях, беше болка. Той тъгуваше за смъртта на Алфред. Може аз да бях дръпнала спусъка, но той беше накарал Алфред да действа. Той го знаеше, знаех го и аз. Всички го знаехме.
— Не беше нужно да го убиваш — каза Маркус тихо.
— Ти не ми остави избор.
Той погледна надолу към тялото на Алфред, а след това обратно към мен.
— Да, предполагам, че не ти оставих. Убихме го заедно, ти и аз.
— Справка за в бъдеще, така че никога да няма други неразбирателства между нас, Маркус. Аз никога не блъфирам.
— Така каза.
— Но ти не ми повярва.
Той гледаше как кръвта се разпростира по пода.
— Сега ти вярвам.

12

На земята пред нас имаше тяло. И вечният въпрос: какво правиш с мъртво тяло? Съществуваше традиционният подход.
— Ще повикам полицията — казах аз.
— Не — отвърна Маркус. В тази единствена дума имаше повече сила, отколкото във всичко, което бе казал, откакто Алфред бе прострелян.
— Той е мъртъв, хора. Ако го бях простреляла с обикновен куршум, щеше да се излекува, но използвах сребро. Трябва да повикаме ченгетата.
— Толкова много ли ти се ходи в затвора? — Въпросът дойде от Рафаел.
— Не искам да ходя в затвора, но го убих.
— Мисля, че малко ти помогнаха. — Кристин се беше приближила до нас.
Стоеше там в костюма си с цвят на розови листенца и черни обувки с високи токчета и се взираше в тялото. Струйка кръв се процеждаше към обувките й. Трябва да я беше видяла как си проправя път към нея, но не се отмести. Кръвта се стече край обувката й и продължи нататък.
Рейна застана зад Маркус. Обви ръцете си около раменете му и се наведе към врата му, достатъчно близо, за да може да шепти в ухото му. Устните й не се помръднаха, но именно нейният единствен пробождащ коментар предизвика прекрачването на ръба. Една дребна забележка.
Маркус прокара дланта си по ръката й и наведе лице, за да целуне китката й.
Погледнах покрай тях. Рафаел все още беше коленичил край тялото. Струйка кръв си проправяше път към коляното на панталона му. Изправи се бързо, а върховете на пръстите му се отъркаха в кървавия под. Вдигна пръстите към устата си. Исках да кажа „недей“, но не го направих. Той ги лапна и ги облиза от кръвта.
Тъмните му очи се стрелнаха към мен. Свали ръката си, сякаш беше засрамен, сякаш го бях хванала да върши някаква интимна физиологична нужда. Може пък и да бях.
Двамата облечени в кожи превръщачи се раздвижиха зад масите, сякаш се канеха да ме обкръжат. Отстъпих. Все още държах пистолетите извадени. Превръщачът с ръкавицата с шипове ме погледна, в ъгълчето на устата му играеше усмивка. Очите му имаха странен течносив цвят. Къдравата черна коса беше паднала като паяжина над тях. Сияеха по поразяващ начин иззад нея. Той не се опита да я махне от очите си. Мен би ме изкарала от нерви. Но може би просто не бях свикнала да хвърлям погледи през козина.
Мъжът се приближи до тялото, което значеше по-близо до мен. Вдигнах пистолетите. От това разстояние всъщност нямаше нужда човек да се прицелва. Не се чувствах по-сигурна с пистолети в двете ръце. Истината беше, че се чувствах глупаво, но не исках да губя време, докато прибирам един от тях. За да прибера файърстара, трябваше да си повдигна пуловера и да вкарам пистолета в кобура вътре в панталоните си. Вероятно можех и да успея да го направя без да поглеждам надолу, но не бях сигурна. Навикът можеше да надделее. Като при карането на автомобил. Не осъзнаваш колко дълго си гледал надолу, докато камионът не изскочи насреща. Ако Габриел беше бърз, колкото Алфред, и частица от секундата щеше да е достатъчна.
Усмивката му се разшири. Върхът на езика му очерта пълните му устни. В погледа му имаше жега. Нищо магическо, просто горещината, която всеки мъж може да вкара в очите си. Онзи поглед, който показва, че се чудят как изглеждаш гола и дали правиш хубави свирки. Грубо, но точно. Този поглед не искаше да прави любов с никого. Беше си чиста проба чукане. Дори секс е твърде мек термин.
Преборих се с желанието да се обърна. Не смеех да сваля очи от него. Но исках. Кожата ми гореше под погледа му. Почувствах как топлината се разлива към лицето ми. Не можех да го погледна в очите, без да се изчервя.
Той направи стъпка напред, малко движение, но го приближи на почти една ръка разстояние. Тялото на Алфред още не беше изстинало, а той си играеше с мен. Вдигнах пистолетите малко по-решително и ги насочих към него.
— Нека не повтаряме ситуацията още веднъж.
— Габриел, остави я на мира — обади се Кристин.
Той се обърна и я погледна.
— „Тигър, тигър, лумнал с мощ/ като факла в черна нощ,/ кой безсмъртен взор, коя ръка/ те вгради в таз дива красота?“
— Престани, Габриел — каза му тя. Беше се изчервила. Един куплет от Блейк и беше засрамена. Но защо от тази поема? Тигролак, може би? Но кой беше котенцето? Може би двамата.
Габриел се обърна към мен. Видях как нещо се приплъзна зад очите му. Някакво перверзно желание, което го караше да предприеме следващата стъпка.
— Изпробвай ме тази вечер и ще се присъединиш към приятелчето си на пода.
Той се разсмя с широко отворена уста, излагайки на показ кучешките си зъби, горни и долни, като на котка. Не бяха животински, но не бяха и човешки.
— Госпожица Блейк е под моя защита — намеси се Маркус. — Няма да я нараняваш.
— Почти остави Алфред да ме удуши, след което го подтикна да ме нападне. Нямам особено високо мнение за твоята защита, Маркус. Мисля, че ще се справя съвсем добре и сама.
— Без тези малки пистолети въобще няма да си толкова корава. — Това дойде от брюнетката рокер. Храбри думи, но стоеше на другия край на малката тълпа.
— Нямам намерение да ви предлагам канадска борба. Наясно съм, че ме превъзхождате без оръжие. Затова и ги нося.
— Отказваш защитата ми? — попита Маркус.
— Да — отвърнах му аз.
— Ти си глупачка — обади се Рейна.
— Може би, но все още съм човекът с пистолетите.
Габриел отново се разсмя.
— Тя не вярва, че можеш да я защитиш, Маркус, и е права.
— Поставяш под съмнение превъзходството ми?
Габриел се обърна с гръб към мен и се втренчи в Маркус.
— Винаги.
Маркус пристъпи напред, но Рейна го хвана по-здраво.
— Показахме достатъчно от мръсното си бельо пред госпожица Блейк за една вечер, не смятате ли?
Той се поколеба. Габриел само го гледаше. Накрая Маркус кимна.
Габриел се изсмя по особен мъркащ начин и коленичи до тялото. Натопи пръстите си в кръвта.
— Изстива толкова бързо.
Изтри ръката си в пуловера на Алфред и докосна откритата рана на гърдите му. Прокара ръката си по краищата, сякаш загребваше глазура от паница. Ръката му почервеня. Вдигна я към устата си, а кръвта се стече по ръката му. Езикът му облиза окървавените пръсти.
— Престани! — извика Маркус.
Жената коленичи от другата страна на тялото. Коленичи, навеждайки торса си със задник във въздуха, като лъв, пиещ вода от локва. Започна да лочи кръвта от пода с бързи, сигурни движения на езика.
— Исусе! — прошепнах аз.
В стаята се почувства раздвижване като вятър над житни поля. Всички бяха станали от местата си. Всички се промъкваха към тялото.
Отстъпих назад, оставяйки стената зад гърба си, и започнах да се придвижвам към вратата. Ако предстоеше лудостта по време на хранене, не исках да съм единствената непревръщачка в стаята. Не ми изглеждаше здравословно.
— Не! — Гласът на Маркус прокънтя в стаята.
Той се приближи до тялото, разбутвайки всички останали, без да помръдва и пръст. Дори Габриел се превъртя на лявата си страна и се подпря, седнал в кръвта. Жената пропълзя назад извън обсега му. Габриел остана в обхвата на господаря върколак. Погледна нагоре към Маркус, но по лицето му нямаше страх.
— Не сме животни, че да се храним с мъртвите си.
— Животни сме — отвърна Габриел и вдигна окървавената си ръка към Маркус. — Помириши кръвта и ми кажи, че не я желаеш.
Маркус извърна рязко глава и преглътна достатъчно силно, че да го чуя. Габриел се изправи на колене, приближавайки кръвта близо до лицето на Маркус.
Той отблъсна ръката, но също отстъпи от тялото.
— Помирисвам кръвта. — Гласът му беше много дрезгав, когато го каза, всяка дума се процеждаше през ниско ръмжене. — Но съм човешко същество. Това означава, че не е нужно да се поддавам на импулсите си.
Обърна гръб на тялото и си проправи път през тълпата. Наложи му се да се качи на сцената, за да намери незаето място, където да застане. Дишането му беше тежко и учестено, сякаш е бягал толкова бързо, колкото е по силите му.
Бях приблизително на половината разстояние зад подиума. Можех да видя лицето му. По кожата му имаше капчици пот. Трябваше да се махна оттук.
Белокосият мъж, който беше проговорил пръв, чудейки се с какво може да им помогне една екзекуторка на вампири, стоеше отделно от другите. Беше се навел към масата със скръстени ръце. Гледаше ме. От другия край на стаята можеше да наблюдава всичко, което пожелае. В мен бяха пистолетите, насочени към всички. В стаята нямаше никой, около когото бих искала да се навъртам невъоръжена.
Почти бях стигнала до вратата. Трябваше ми свободна ръка за нея. Разстоянието между мен и тях беше почти цялата дължина на стаята. Това беше максимумът, на който бих могла да се отдалеча, без да отварям вратата. Прибрах файърстара. Прехвърлих браунинга в дясната си ръка. Плъзнах лявата по стената зад гърба си, докато не напипах топката. Завъртях я и открехнах вратата. Бях достатъчно далеч от тях, така че им обърнах гръб и я отворих широко. И спрях.
Коридорът беше претъпкан с ликантропи. Всички ме гледаха с разширени, обсебени очи. Опрях браунинга в гърдите на най-близкия.
— Отстъпи.
Той просто ме гледаше, сякаш не бе разбрал какво съм казала. Очите му бяха кафяви и напълно човешки, но ми напомняха на погледа, характерен за куче, когато се опитва да разбере английски. Иска да го разбере, но не го схваща напълно.
Зад мен имаше раздвижване. Блъснах гърба си във вратата и я подпрях плътно до стената, оглеждайки стаята с насочен пистолет. Ако превръщачите в коридора нахлуеха вътре, бях загубена. Можех да отстрелям неколцина от тях, но не всички.
Беше мъжът, който се подпираше на масата. Вдигна ръцете си, за да покаже, че не е въоръжен, но това не помогна особено. Онова, което наистина помогна, бе фактът, че по лицето му нямаше пот. Погледът му не бе стъклен като на онези в коридора. Изглеждаше много… човешки.
— Името ми е Каспар Гундерсон. Нужна ли ви е малко помощ?
Погледнах към чакащата орда, а след това към него и отвърнах:
— Разбира се.
Каспар се усмихна.
— Ще приемете моята помощ, но не и тази на Маркус?
— Маркус не предлага помощ. Дава заповеди.
— Твърде вярно.
Рафаел се придвижи напред и застана до него.
— Никой от нас не приема заповеди от Маркус. Макар на него да му се иска.
От тълпата в преддверието се разнесе някакъв звук, смесица от вой и стенание. Отстъпих още малко назад по стената и насочих пистолета към скупчените тела. Имаше твърде много вероятни опасности, трябваше да избера някого, на когото да се доверя. Рафаел и другият мъж изглеждаха по-добър избор от тълпата.
От вътрешността на стаята се разнесе висок, дрезгав крясък. Блъснах гърба си в стената и отново се обърнах към стаята. А сега какво?
Мярнах размятани крайници през струпаните ликантропи. Чернокосата жена отметна назад главата си и изпищя.
— Тя се бори с него — каза бледият мъж.
— Да, но няма да спечели, освен, ако някой доминиращ не се намеси и й помогне — обади се Рафаел.
— Габриел няма да помогне.
— Не — отвърна Рафаел, — той се наслаждава на представлението.
— Все още не е пълнолуние, какво, по дяволите, става? — попитах аз.
— Миризмата на кръв постави началото. Габриел го подхрани. Той и Елизабет. Сега, освен, ако Маркус не може да ги контролира, всички те могат да се превърнат и да се нахранят — отговори ми Рафаел.
— И това не е хубаво?
Рафаел просто ме изгледа. Ръцете му стискаха лактите толкова силно, че кожата беше побеляла. Късо подрязаните нокти се впиваха в нея и оформяха малки капчици кръв под пръстите му. Той си пое въздух, дълбоко и пречистващо, и кимна. Дръпна пръсти от лактите си. Резките се изпълниха с кръв, но само няколко сълзяха. Дребни драскотини, малко болка. Болката понякога помага срещу опитите на вампирите да овладеят съзнанието ви.
Гласът му беше неестествен, но ясен, всяка дума бе произнесена с голямо внимание, сякаш се изискваха огромни усилия, за да говори.
— Една от бабините деветини, която е вярна, е, че след като се превърне, ликантропът трябва да се храни. — Очите му, влудяващо дълбоки, ме гледаха втренчено. Черното беше погълнало цялата белота. Блестяха като копчета.
— Нали няма да станеш косматко?
Той поклати глава.
— Звярът не ме контролира. Аз владея себе си.
Другият мъж стоеше спокойно.
— Ти защо нямаш проблеми?
— Не съм хищник. Кръвта не ме притеснява.
От коридора се разнесе скимтене. Млад мъж, който не можеше да е на повече от двадесет, лазеше на четири крака към стаята. От гърлото му, като мантра, се носеше ниско скимтене.
Вдигна глава и подуши въздуха. Главата му се обърна рязко, очите се втренчиха в мен. Запълзя в нашата посока. Очите му бяха с цвета на пролетно небе, невинни като априлска утрин. Погледът в тях не беше. Гледаше ме, сякаш се чудеше какъв ли е вкусът ми. Ако ставаше дума за човек, щях да смятам, че си мисли за секс, но сега… може би просто си мислеше за храна.
Насочих пистолета към челото му. Очите му гледаха покрай оръжието право в мен. Даже не бях сигурна, че го е забелязал. Докосна крака ми. Не го застрелях. Не се беше опитал да ме нарани. Не бях сигурна какво, по дяволите, става, но не можех да го застрелям задето ме е докоснал. Не и само заради това. Трябваше да направи нещо, за да си заслужи куршум в мозъка. Дори и от мен.
Раздвижих леко пистолета наляво-надясно пред очите му. Не го проследиха.
Ръцете му се вкопчиха в дънките ми и го изправиха на колене. Главата му беше малко над кръста ми, сините очи се взираха в лицето ми. Ръцете му обвиха талията ми. Зарови лице в корема ми в нещо като сгушване.
Потупах главата му с дръжката на пистолета.
— Не те познавам достатъчно добре, че да ти позволя да ме гушкаш, приятелче. Изправи се.
Главата му се завря под пуловера ми. Устните му нежно ме захапаха. Настръхна, ръцете му се вдървиха. Изведнъж дишането му се накъса.
Внезапно се уплаших. Предварителната игра за едни беше предястие за други.
— Разкарайте го от мен, преди да съм го наранила.
Рафаел изкрещя, извисявайки глас над зараждащия се хаос:
— Маркус!
Тази единствена дума изкънтя и настана мълчание. Към него се извърнаха лица. Лица, омазани с кръв. Елизабет, тъмнокосата жена, не се виждаше никаква. Само Маркус беше чист. Стоеше скован на сцената, но от него се носеха вибрации като от ударен камертон. Лицето му бе измъчено от огромното усилие. Гледаше ни с очите на удавник, твърдо решен да не издаде и звук по време на последното пътешествие към дъното.
— Джейсън има проблеми със самоконтрола — каза му Рафаел. — Той е от твоите вълци. Повикай го.
Габриел се изправи. Лицето му беше покрито с кръв. Оголи блестящите си зъби в усмивка.
— Изненадан съм, че госпожица Блейк все още не го е застреляла.
Рейна се изправи от трупа, на брадичката й имаше кърваво петно.
— Госпожица Блейк отказа защитата на Маркус. Тя е доминираща. Нека разбере какво означава да откаже помощта ни.
Джейсън все още стоеше притиснат вдървено към мен. Ръцете му бяха здраво стиснати, а лицето — забодено в корема ми. Можех да почувствам дъха му през ризата, горещ и твърде тежък за случващото се.
— Ти ме помоли за помощ, Маркус. Гостоприемството ти не струва.
Погледна ме кръвнишки. Даже през стаята можех да видя нервния тик, пробягващ по лицето му. Потрепване, сякаш нещо се опитваше да излезе на свобода.
— Вече е твърде късно да се говори по работа, госпожице Блейк. Нещата излязоха извън контрол.
— Без майтап. Разкарай го от мен, Маркус. Един мъртвец стига за тази вечер.
Рейна отиде при него, протягайки му окървавената си ръка.
— Нека признае господството ти. Нека признае, че има нужда от помощта ти.
Маркус ме изгледа.
— Признай господството ми и ще кажа на Джейсън да те остави.
— Ако започне да се превръща, ще го убия. Знаеш, че ще го направя, Маркус. Повикай го.
— Ако ще ти давам защитата си, трябва да признаеш превъзходството ми.
— Майната ти, Маркус. Не те моля да ме спасиш. Моля те да спасиш него. Или не ти пука за членовете на собствената ти глутница?
— Рафаел е крал — обади се Рейна, — нека той те спаси.
Мъжът потрепери. Хватката му се стегна болезнено. Изправи се, а ръцете му продължаваха да са сключени зад гърба ми. Ако ме притиснеше още малко, щях буквално да премина през него. Беше приблизително с моя ръст, така че лицата ни бяха близо едно до друго. Очите му бяха изпълнени с всепоглъщащ глад, всепоглъщаща нужда. Наклони главата си, сякаш, за да ме целуне, но потрепери отново. Зарови лице в косата ми, а устните му докосваха врата ми.
Натиснах цевта на браунинга в гърдите му. Ако се опиташе да ме захапе, беше мъртъв. Но за разлика от Алфред, който беше побойник, този Джейсън, изглежда, не можеше да се овладее, сякаш нещо го принуждаваше. Ако чаках твърде дълго, щях да съм не по-малко мъртва. Но докато не ме наранеше, ми се щеше и аз да не го наранявам. Освен това, с Алфред се бях чувствала съвсем леко готова да използвам оръжието си. Не много, но малко. Това даваше предимство на Джейсън.
Зъбите му се отъркаха по врата ми, придърпвайки малко от кожата ми в устата му. Беше стигнал границата на търпението ми, дори и да не станеше космат.
Ниско боботещо ръмжене завибрира по кожата ми. Пулсът ми туптеше в гърлото. Започнах да натискам спусъка. Не можех да чакам да ми прегризе гърлото.
Чух Каспар да вика:
— Недей, Рафаел!
Главата на Джейсън се повдигна рязко. Очите му бяха диви. Рафаел стоеше до нас и държеше ръката си пред лицето му. От дълбоките драскотини течеше кръв.
— Прясна кръв, вълче мое — каза Рафаел.
Джейсън се дръпна от мен толкова рязко, че ме захвърли към стената. Главата ми се удари в нея едва след като раменете поеха по-голямата част от удара и това бе единствената причина да не изгубя съзнание. Озовах се по задник на земята, но пистолетът все още бе в ръката ми благодарение на инстинктите. Силата на това единствено движение изпълни стомаха ми със страх. Бях му позволила да души врата ми, сякаш е човек. Можеше да ме разкъса на две с човешките си ръце. Можех и да успея да го убия преди това, но щях да съм също толкова мъртва.
Джейсън стоеше приведен пред Рафаел. По гърба му преминаха вълнички като през вода, раздвижена от вятъра. Падна свит на малко кълбо, а гърбът му пулсираше под ризата.
Рафаел стоеше над него, а кръвта му капеше по пода.
— Надявам се, че разбираш какво извърших заради теб — каза ми той.
Имах достатъчно въздух, че да му отговоря:
— Искаш ли да го застрелям?
На лицето му се изписа странно изражение, което направи черните му като копчета очи да изглеждат мъртви.
— Предлагаш ми защитата си?
— Защита-мащита. Ти ми помогна. Аз ще помогна на теб.
— Благодаря ти, но аз започнах това и трябва да го завърша. Мисля обаче, че трябва да се махнеш, преди да ти свършат сребърните куршуми.
Каспар ми подаде ръка, за да се изправя. Поех я. Кожата му беше необичайно топла, но това бе всичко. Не изглеждаше като да изпитва желание да ме докосне или изяде. Приятна промяна.
Тълпата прииждаше през вратата на групички по двама, трима и десетима. Някои се движеха като сомнамбули към тялото в далечния край на стаята. Това беше прекрасно. Други се насочиха към Рафаел и гърчещия се Джейсън. Той беше казал, че може да се справи. Но около шестима се обърнаха към мен и Каспар.
В очите им се четеше глад. Една от тях, момиче, падна на колене и започна да пълзи към мен.
— Можеш ли да направиш нещо по въпроса? — попитах аз.
— Аз съм лебед, те ме смятат за храна.
Отне ми всяка частичка самоконтрол да не го изгледам. Вторачих се в пълзящия ликантроп и казах:
— Лебед, страхотно. Имаш ли някакви предложения?
— Рани някого. Те уважават болката.
Момичето се протягаше към мен. Изгледах деликатната й ръка и не стрелях. Защитните куршуми „Глейзър“ могат да откъснат ръка. Не бях сигурна дали ликантропите се лекуват от ампутация. Насочих пистолета над главата й към едрия мъжки зад нея. Прострелях го в стомаха. Той падна с писъци на пода, а изпод пръстите му се стичаше кръв. Девойката се обърна към него и зарови глава в стомаха му.
Мъжът я отхвърли настрани. Другите прииждаха напред.
— Да се махаме, докато все още можем — обади се Каспар и тръгна към вратата.
Нямаше нужда да ме подканя втори път. Внезапно Маркус се озова там. Не го бях видяла да се приближава, твърде концентрирана в непосредствената опасност. Той дръпна двама мъже от ранения, отхвърляйки ги като играчки. Измъкна изпод синьото си ленено сако хартиена папка и ми я подаде. С глас, който приличаше повече на животинско ръмжене, каза:
— Каспар може да отговори на въпросите ти.
Обърна се и с ръмжене се вряза сред ликантропите, защитавайки мъжа, когото бях ранила. Позволих на Каспар да ме избута през вратата.
Хвърлих един последен поглед на Джейсън. Сега той представляваше маса от преливаща козина и голи мокри кости. Рафаел отново се бе превърнал в лъскавия черен човек-плъх, когото бях срещнала преди месеци. Белегът с форма на корона, прогорен на ръката му — знак, че е крал на плъховете — се виждаше ясно. Вече не кървеше. Превръщането го бе излекувало.
Вратата се затръшна. Не бях сигурна кой го направи. Двамата с Каспар стояхме в коридора, сами. Не се чуваха никакви звуци. Тишината беше толкова тежка, че пулсираше в главата ми.
— Защо не мога да ги чуя?
— Звукоизолирана стая — отвърна той.
Логично. Втренчих се в папката. Върху нея имаше кървав отпечатък от ръка. Държах я внимателно за краищата, изчаквайки кръвта да засъхне.
— Нима от нас се очаква да седнем и да проведем работна среща?
— Доколкото познавам Маркус, информацията ще е пълна. Той е много добър бюрократ.
— Но не особено добър водач на глутница.
Каспар погледна към вратата.
— Ако бях на твое място, щях да правя подобни коментари някъде другаде.
Имаше право. Огледах го. По бебешки рядката му коса беше почти бяла и изглеждаше сякаш е перушина. Поклатих глава. Не можеше да бъде.
Той ми се усмихна.
— Давай. Пипни я.
Направих го. Прокарах пръсти през косата му и тя наистина беше мека и пухкава, като долната част на птичите пера. От скалпа му се излъчваше топлина сякаш бе трескав.
— Исусе!
Нещо тежко се удари във вратата. Почувствах вибрацията през пода. Отстъпих, колебаейки се дали да прибера браунинга. Приех компромисен вариант и сложих ръката си в джоба на тренчкота. Това беше единствената ми връхна дреха с достатъчно дълбоки джобове, че да го погълнат.
Каспар отвори вратата към трапезариите. Там все още имаше вечерящи хора. Човешки същества, излезли из града. Дъвчеха своите пържоли, хапваха си зеленчуците, несъзнаващи потенциалните разрушения, които се случваха само две врати по-нататък.
Изпитах ужасяващата нужда да изкрещя. Бягайте, бягайте за живота си. Но те нямаше да разберат. Освен това „Кафенето на лунатиците“ съществуваше от години. Никога не бях чувала в него да е ставал инцидент. Естествено бях убила един човек, е, върколак, както и да е. Не смятах, че ще има останали достатъчно доказателства, които да бъдат предадени на ченгетата. Може би няколко добре оглозгани кости.
Кой знае какви бедствия са били прикривани тук?
Каспар ми подаде визитка. Беше бяла и блестяща, готическият надпис гласеше: „Каспар Гундерсон, Антики и колекционерски предмети“.
— Ако имате някакви въпроси, ще се опитам да им отговоря.
— Дори ако въпросите са относно това какво, по дяволите, представляваш?
— Дори и тогава — отвърна ми той.
Движехме се, докато разговаряхме. Предложи ми ръката си до бара във външната трапезария. Входната врата се виждаше, купонът за вечерта почти беше приключил. Слава Богу!
Усмивката замръзна на лицето ми. Познавах един от мъжете на бара. Едуард си стоеше там и отпиваше студена напитка от висока чаша. Даже не ме погледна, но знаех, че ме е видял. Каспар наклони глава на една страна.
— Нещо не е наред ли?
— Не — отвърнах му, — не. — Думите ми изскочиха твърде бързо и дори аз не си повярвах. Насилих най-добрата си професионална усмивка. — Просто вечерта беше твърде дълга.
Не ми повярва, но не давах и пет пари. Не ме биваше в спонтанните лъжи. Каспар не настоя, но докато излизахме, очите му огледаха тълпата за нещото или човека, които ме бяха обезпокоили.
Едуард изглежда приятен, обикновен мъж. Висок е около метър и седемдесет, със стройно телосложение и късо подстригана руса коса. Сега беше облечен с невзрачно черно зимно яке, дънки и обувки с меки подметки. Приличаше малко на Маркус и по свой начин беше точно толкова опасен.
Игнорираше ме без усилие, което означаваше, че може би не иска да бъде забелязан. Минах покрай него, изпълнена с желание да попитам какво става, но не исках да развалям прикритието му. Едуард е наемен убиец, специализиран във вампирите, ликантропите и други свръхестествени хуманоиди. Беше започнал като убиец на хора, но това се бе оказало твърде лесно. Едуард обичаше предизвикателствата.
Стоях в студената нощ и се чудех какво да правя. В едната си ръка държах окървавената папка. Другата стискаше браунинга. Сега, когато притокът на адреналин спадаше, ръката ми започваше да се схваща около дръжката. Бях я държала твърде дълго без да стрелям. Сложих папката под мишница и прибрах пистолета. Превръщачите бяха заети да се изяждат един друг. Вероятно можех да ида до колата си, без да имам извадено оръжие в ръка.
Едуард не излезе. Почти очаквах да го направи. Беше тръгнал на лов, но за кого? След нещата, на които бях станала свидетел тази вечер, не бях сигурна, че ловуването на ликантропи е чак толкова лоша идея.
Естествено, Ричард беше един от тях. Не исках никой да го преследва. Трябваше да попитам Едуард с какво се занимава, но нямаше да стане тази вечер. Ричард не беше вътре. Останалите можеха да се оправят. За момент се замислих за Рафаел, но се отказах. Той знаеше как изглежда Едуард, макар да не беше запознат точно с начина му на препитание.
Спрях се насред тротоара. Дали да предупредя Едуард, че Рафаел може да го разпознае и да съобщи на другите? Главата ме болеше. Нека тази вечер Смъртта се оправя сам. Вампирите ме наричаха Екзекуторката, но бяха нарекли Едуард Смъртта. В крайна сметка, аз никога не бях използвала срещу тях огнехвъргачка.
Продължих да вървя. Едуард беше голямо, страшно момче. Можеше да се грижи за себе си. А останалите в задната стаичка определено не се нуждаеха от помощта ми.
Даже и да се нуждаеха, не бях сигурна, че искам да им помагам. Което отново ме върна на папката. За какво можех да съм им нужна аз? Какво можех да направя, на което те не бяха способни? Почти не исках да разбера. Но не хвърлих папката в най-близката кофа за боклук. Истината е, че ако не я прочетях, щеше да ме гложди любопитство. Любопитството уби котката. Надявах се, че няма да направи същото и със съживителката.

13

В 5:35 сутринта бях в леглото с папката в ръка. Любимият ми плюшен пингвин Зигмунд стоеше край мен. Имаше време, когато използвах Зигмунд само след като някой се е опитал да ме убие. В последно време почти постоянно спях с него. Беше тежка година.
Броунингът беше във втория си дом, кобур, окачен на таблата на леглото. Понякога спях без пингвин, но никога без пистолет.
Папката се състоеше от дузина листове хартия. Всички бяха спретнато напечатани с широко междуредие. На първия лист имаше списък с осем имена и обозначения на животните срещу тях. Последните две страници бяха обяснения за имената. Осем ликантропи липсваха. Бяха изчезнали. Нямаше тела, нямаше следи от насилие. Нищо. Семействата им не знаеха нищо. Никой от другите ликантропи нямаше информация.
Върнах се към имената. Маргарет Смиц беше номер седем. Обозначена като вълк. Възможно ли беше да става дума за жената на Джордж Смиц? Пеги беше галено име за Маргарет. Не ме питайте как от Маргарет се получава Пеги, получава се.
Последните няколко страници бяха предположенията на Маркус с кого би трябвало да разговарям. Дребно командаджийско копеленце. Предлагаше ми обяснение защо е поискал помощта ми. Смяташе, че другите превръщачи ще говорят по-свободно с мен, отколкото с него. Без майтап. Бях нещо като компромис. Не вярваха на полицията. И към кого другиго да се обърнат лунно обременените? Как към кого, към вашия любим квартален съживител.
Не бях сигурна какво мога да направя за тях. Имах причини да изпратя Джордж Смиц при Рони. Не бях детектив. Никога през живота си не се бях занимавала със случаи на изчезнали хора. Когато утре, момент, зачертайте това, когато днес сутринта се срещнех с Рони, щях да и обясня ситуацията. Липсващата жена на Джордж беше едно, но осем липсващи ликантропи бяха тенденция. Трябваше да идат в полицията. Но те не вярваха на човешките закони. Докъм 60-те години на двадесети век ликантропите все още бяха линчувани и изгаряни на клада. Не ги винях, че са подозрителни.
Поставих папката в чекмеджето на нощното шкафче. Извадих оттам чисто бяла визитка. Единственото нещо, изписано на нея, беше телефонен номер.
Едуард ми я беше дал едва преди два месеца. Беше първият случай, в който въобще можех да се свържа с него. Преди просто се появяваше. Обикновено когато не го исках.
Номерът беше на автоматична услуга за съобщения. Един механизиран глас ми каза: „След сигнала оставете вашето съобщение.“ Последва дълго бибипкане.
— Анита е. Какво, по дяволите, правиш в града? Обади ми се бързо.
Обикновено не бях толкова директна при оставянето на съобщения, но хей, ставаше дума за Едуард. Той ме познаваше. Пък и не оценяваше любезностите.
Нагласих алармата, загасих осветлението и се свих в завивките с верния си пингвин. Телефонът иззвъня, преди да успея да се затопля. Изчаках да се включи секретарят, но след осмото позвъняване се отказах. Бях забравила да го включа. Страхотно.
— Дано да е важно.
— Каза да се обадя бързо. — Беше Едуард.
Взех слушалката под одеялото.
— Здрасти, Едуард.
— Здрасти.
— Защо си в града? И защо беше в „Кафенето на лунатиците“?
— А ти защо беше там?
— Почти шест часът сутринта е, мамка му, и все още не съм имала възможност да поспя. Нямам време за игри.
— Какво имаше в папката, която държеше? Беше нацапана с прясна кръв. Чия?
Въздъхнах. Не бях сигурна какво да му кажа. Можеше да е от голяма помощ или пък можеше да избие хората, на които трябваше да помагам. Избори, избори.
— Не мога да ти кажа нищо, преди да знам дали не излагам на опасност хора.
— Знаеш, че никога не ловувам хора.
— Значи си тръгнал на лов.
— Да.
— Този път за какво?
— Превръщачи.
Очакваше се.
— Кой?
— Все още нямам имена.
— Тогава как знаеш кого да убиеш?
— Имам филм.
— Филм?
— Ела утре в хотелската ми стая и ще ти го покажа. Ще ти кажа всичко, което знам.
— Обикновено не си така услужлив. Каква е уловката?
— Няма уловка. Може да успееш да ги разпознаеш, това е всичко.
— Не познавам много превръщани — отвърнах.
— Добре, тогава просто ела и виж с какво разполагам.
Звучеше толкова уверен в себе си, но пък, от друга страна, той винаги звучи така.
— Добре, къде си отседнал?
— „Адамс Марк“. Трябват ли ти инструкции?
— Не, мога да го намеря. Кога?
— Утре на работа ли си?
— Да.
— Тогава, естествено, когато ти е удобно. Беше твърде учтив.
— Колко време ще ни отнеме малката ти презентация?
— Два часа, може би по-малко.
Поклатих глава, после се усетих, че няма как да види жеста и казах:
— Ще трябва да е след последното зомби, дотогава графикът ми е зает.
— Кажи час.
— Мога да съм на линия между дванадесет и половина и един. — Дори самото споменаване ме накара да се почувствам уморена. Пак нямаше да се наспя.
— Ще те чакам.
— Чакай. Под какво име си се регистрирал?
— Стая 212, просто почукай.
— Ти всъщност нямаш фамилия, нали?
— Естествено. Лека нощ, Анита.
Линията прекъсна, бръмчейки в ръката ми като неспокоен дух. Оставих слушалката върху телефона и включих секретаря. Намалих звука, колкото беше възможно, и отново се сгуших под завивките.
Едуард никога не споделяше информация, освен, ако не бе принуден. Беше твърде услужлив. Нещо се мътеше. Познавайки го, най-вероятно ставаше дума за нещо неприятно. Безследно изчезващи ликантропи. Звучеше като игра, на която Едуард би се наслаждавал. Но по някаква причина не смятах, че е той. Обичаше да получава признание за убийствата си, стига полицията да не можеше да ги свърже директно с него.
Но все някой ги извършваше. Имаше ловци на глави, които специализираха в подивели ликантропи. Едуард можеше да знае кои са и дали са те. Защото, ако всичките осем изчезнали бяха мъртви, ставаше дума за убийство. Никой от тях не беше издирван поне доколкото ми бе известно. Полицията щеше да знае, но нямах намерение да я намесвам. Долф би трябвало да е осведомен, ако в неговата територия изчезват ликантропи.
Усетих как сънят ме надвива. Яви ми се жертвата на убийството. Видях измръзналото му лице в снега с едното око, извадено като гроздово зърно. Счупената челюст се опита да се раздвижи, да заговори. Една дума излезе със съскане от разбитата уста: „Анита.“ Моето име, отново и отново. Събудих се, колкото да се претърколя и сънят ме заля като тежка черна вълна. Така и не си спомних дали сънувах нещо друго.