Година: 1995
Оригинално заглавие: Circus of the Damned
Превод от английски: Елена Павлова

1

Под ноктите си имах засъхнала пилешка кръв. Когато човек си вади хляба с вдигане на мъртъвци, се налага да пролее и малко кръвчица. Тя лепнеше на белещи се ивици по лицето и дланите ми. Бях се постарала да изчистя повечето, преди да дойда на тази среща, но някои неща са поправими само с помощта на душ. Отпих от кафето в личната ми чаша с надпис: „Ядосай ме и ще си понесеш последиците“, и се втренчих в двамата господа, седнали срещу мен.
Джереми Рубенс беше нисък, мургав и намусен. Не го бях срещала в ситуация, в която да не се цупи или да не крещи. Дребните му черти бяха събрани в средата на физиономията, сякаш някаква гигантска ръка ги беше смачкала на едно място, преди глината да изсъхне. Прокарваше длани по реверите на сакото си, тъмносинята вратовръзка, иглата върху нея и бялата яка на ризата. Скръсти длани в скута си за малко, после танцът им започна отново: сако, връзка, игла, яка, скут. Прецених, че мога да понеса да погледам как извършва същата процедура още примерно пет пъти, след което ще се разпищя за милост и ще му обещая всичко, което пожелае.
Вторият в кабинета беше Карл Ингър. Не го бях срещала досега. Беше висок над метър и деветдесет. Изправен, буквално надвисваше над мен и Рубенс. Широкото му лице бе обкръжено от вълниста копа коса. Имаше си съвсем естествени бакенбарди, които прерастваха в едни от най-буйните мустаци, които някога съм виждала. Всичко бе спретнато подрязано, с изключение на несресаната му коса. Може пък денят да е бил лош за прическата му.
Рубенс поде безкрайния танц на дланите си за четвърти път. Това беше последната капка за мен.
Искаше ми се да заобиколя бюрото, да го сграбча за ръцете и да изкрещя: „Стига вече!“. Но прецених, че ще изглежда малко грубичко, дори и за мен. Вместо това казах:
— Не съм си представяла, че страдаш от тикове, Рубенс!
Той ме погледна стреснато:
— Тикове ли?
Посочих дланите му, по средата на вечната обиколка. Той се намръщи и ги залепи върху бедрата си. Ръцете му си останаха там, неподвижни. Самоконтрол в най-добрата му форма.
— Нямам никакви тикове, госпожо Блейк.
— Госпожица. И защо си толкова нервен, господин Рубенс? — отпих от кафето си.
— Не съм свикнал да търся помощ от хора като теб.
— Хора като мен? — накарах повторението да звучи като въпрос.
Той си прочисти рязко гърлото:
— Знаеш какво имам предвид.
— Не, господин Рубенс, не знам.
— Ами, кралица на зомбитата… — той спря насред изречението. Аз започвах да се ядосвам и сигурно ми бе проличало, защото клиентът допълни: — Не се обиждай, нищо лично!
— Ако си дошъл тук да ми разправяш гадости, обирай си партакешите от кабинета ми! Ако си дошъл наистина по работа — давай, изкажи се и след това си обери партакешите!
Рубенс се изправи:
— Казах ти, че няма да ни помогне.
— С какво да ви помагам? Не сте ми казали нищо, да му се не види — изръмжах.
— Е, може би следва просто да й обясниш защо сме тук — обади се Ингър. Имаше дълбок, тътнещ басов глас с много приятен тембър.
Рубенс си пое дълбоко дъх и го изпусна през носа си.
— Много добре… — седна пак на стола си. — Последния път, когато се срещнахме, бях член на „Хора срещу вампирите“.
Кимнах окуражително и отпих от кафето си.
— Оттогава насам основах нова група, „Хората преди всичко“. Имаме същите цели като ХСВ, но методите ни са по-директни.
Зяпнах го. Основната цел на ХСВ беше отново да поставят вампирите извън закона, за да могат да бъдат преследвани като животни. Напълно бях съгласна с това. По едно време бях вампироубиец, ловец, наречете го както щете. Сега съм екзекутор на вампири. За да убия даден вампир ми трябва съдебна заповед — иначе извършвам убийство. А за да получи заповед, човек трябваше да докаже, че вампирът представлява опасност за обществото, което значи, че следва да го изчакаш да убие някого. Най-ниската квота беше петима души, най-високата — двадесет и три. Това са много трупове. В доброто старо време можеше да гръмнеш вампира веднага щом го видиш.
— И какво по-точно значи „по-директни методи“?
— Знаеш какво значи — обади се Рубенс.
— Не — отвърнах. — Не знам…
Напротив — знаех, само че той трябваше да го каже на глас.
— ХСВ се провали в опита да дискредитира вампирите чрез медийната и политическата машина. „Хората преди всичко“ ще се задоволи просто с изтребването им до крак.
Усмихнах се над ръба на чашата си за кафе:
— Тоест, каните се да избиете до крак де що има вампири в САЩ?
— Точно това е целта.
— Това си е убийство.
— Ти си убивала вампири. Наистина ли смяташ, че е убийство?
Беше мой ред да си поема дълбоко дъх. Преди няколко месеца бих казала с чисто сърце „не“. Но сега… сега просто не знаех.
— Вече не съм сигурна, господин Рубенс.
— Ако новият законопроект бъде приет, госпожице Блейк, вампирите ще получат право на глас! Това не те ли плаши?
— Да — съгласих се аз.
— Тогава ни помогни!
— Стига си обикалял около темата, Рубенс, просто ми кажи какво искаш.
— Много добре, тъй да бъде. Искаме да научим дневното убежище на Господаря вампир на града.
Просто го зяпах в течение на няколко секунди.
— Сериозно ли говориш?
— Абсолютно сериозно, госпожице Блейк.
Не успях да сдържа усмивката си:
— И какво те кара да мислиш, че знам къде си почива Господаря на града денем?
Ингър отговори наместо Рубенс:
— Е, стига де, госпожице Блейк. Ако ние можем да признаем открито, че приканваме към убийство, то вие можете да признаете, че познавате Господаря… — усмивката му беше извънредно мила.
— Кажете ми откъде сте получили тази информация и може би ще я потвърдя, а може и да я отрека.
Усмивката му се разшири съвсем малко:
— Сега кой обикаля около темата, а?
Прав беше.
— Ако кажа, че познавам Господаря, тогава какво?
— Дай ни мястото му за дневен отдих — отвърна Рубенс. Беше се навел напред — с нетърпелив, почти похотлив поглед в очите. Не останах поласкана. Не го разгарях аз. Възбуждаше го мисълта да наниже Господаря на кол.
— И откъде знаете, че Господаря е мъж!
— Имаше една статия в „Пост диспач“. Внимателно избягваха името, но тварта определено бе от мъжки пол — обясни Рубенс.
Запитах се как ли би му харесало на Жан-Клод да го наричат „твар“. По-добре никога да не разбера.
— Значи, давам ви адреса, отивате там и какво набучвате му кол в сърцето?
Рубенс кимна. Ингър се усмихна. Поклатих глава.
— Не, не мисля, че ще стане.
— Няма да ни помогнеш? — поинтересува се Рубенс.
— Не. Просто не знам дневното убежище — бях облекчена от възможността да кажа истината.
— Лъжеш, за да го защитиш — отвърна гостът ми. Лицето му бе започнало да потъмнява; на челото му се оформиха няколко дълбоки бръчки.
— Наистина не го знам, господа. Ако искате да ви вдигна зомби, можем да си поговорим още. Инак… оставих края на изречението да увисне във въздуха и им се усмихнах възможно най-професионално. Не ми се сториха впечатлени.
— Ние приехме да се срещнем с вас в този нечовешки час, и плащаме солидна такса за консултацията. Ще ми се да мисля, че срещу това ще получим поне любезност!
Много ми се искаше да възразя: „Вие започнахте първи“, но щеше да прозвучи детински.
— Предложих ви кафе. Отказахте.
Гримасата на Рубенс се задълбочи, около очите му се появиха гневни бръчици.
— С всичките си… клиенти ли се отнасяш по този начин?
— Когато се срещнахме предишния път, ти ме нарече зомбилюбива кучка. Нищо не ти дължа.
— Ти ни взе парите!
— А, не, шефът ми ги е взел.
— Срещнахме се тук призори, госпожице Блейк. Би могла поне да ни посрещнеш!
Изобщо не изгарях от желание да се срещам с Рубенс, ако ставаше на въпрос, но след като Бърт му беше взел парите, един вид ми го беше натикал в гащите. Аз си насрочвам срещите по изгрев, след края на нощната ми работа и преди да си легна. Така мога да се прибера вкъщи и да си получа осемте часа непрекъснат сън. Нека сънят на Рубенс бъде нарушен!
— А можеш ли да научиш къде почива през деня Господаря? — поинтересува се Ингър.
— Вероятно, но ако го сторя, няма да ви го издам.
— Защо не? — попита той.
— Защото тя е на негова страна — заяви Рубенс.
— Стига, Джереми!
Дребосъкът отвори уста да възрази, но Ингър заяви:
— Моля те, Джереми, заради каузата!
Рубенс видимо се пребори да овладее гнева си и успя да го преглътне. Самоконтрол!
— И защо не, госпожице Блейк? — погледна ме сериозно Ингър, любезната искрица в очите му се топеше като лед на слънце.
— Убивала съм вампири повелители и преди, но нито един — с кол.
— А как тогава?
Усмихнах се:
— Не, господин Ингър, ако искате уроци по убиване на вампири, ще трябва да идете някъде другаде. Дори и само заради отговора на този въпрос могат да ме обвинят в съучастие в убийство.
— А ще ни кажете ли, ако имате по-подходящ план? — поинтересува се Ингър.
Обмислих въпроса му внимателно. Жан-Клод мъртъв, ама наистина мъртъв. Определено би ми облекчило живота, но…, но.
— Не знам — признах.
— Защо не?
— Защото смятам, че той ще убие вас. Не предавам хора на чудовищата, господин Ингър, дори и онези, които ме мразят.
— Не ви мразим, госпожице Блейк.
Посочих с чашата за кафе към Рубенс:
— Вие може би не, но той — определено…
Дребосъкът само ме стрелна със злобен поглед. Поне не се опита да го отрича.
— Ако успеем да измислим нещо по-добро, дали ще може да поговорим отново? — попита Ингър.
Втренчих се в гневните малки очета на Рубенс.
— Ами да, защо пък не?
Ингър се изправи и ми подаде ръка:
— Благодаря ви, госпожице Блейк. Бяхте ни много полезна!
Дланта му обви моята. Беше едър човек, но не се опита да използва размерите си, за да ме накара да се чувствам дребна. Оцених го по достойнство.
— Следващият път, когато се видим, Анита Блейк, ще бъдеш по-склонна към сътрудничество! — заяви Рубенс.
— Това ми прозвуча като заплаха, Джери!
Той се усмихна извънредно неприятно:
— „Хората преди всичко“ вярват, че целта оправдава средствата, Анита.
Разтворих ярко пурпурното си сако. Отдолу носех презраменен кобур с пъхнат в него деветмилиметров браунинг „Хай-Пауър“. Тънкото черно коланче на пурпурната пола бе точно толкова здраво, че да прекарам ремъка на кобура през него. Бизнесдама-терористка.
— Когато се стигне до оцеляването, Джери, и аз вярвам в същото!
— Не сме споменавали за насилие — обади се Ингър.
— Не, но добрият чичко Джери си мисли за нещо такова. Просто искам той и останалите от малката ви групичка да вярват в сериозните ми намерения. Започнете да ми се пречкате и ще броим трупове.
— Ние сме много — изръмжа Рубенс, — а ти си самичка.
— Аха, но кой ще е първи в редичката? — попитах.
— Стига толкова, Джереми, госпожице Блейк. Не сме дошли тук да се заплашваме. Дойдохме да търсим помощ. Ще измислим по-добър план и ще се върнем да поговорим отново.
— Не води и него! — предупредих го.
— Разбира се — съгласи се Ингър. — Хайде, Джери! той отвори вратата. Откъм приемната нахлу лекото потракване на компютърна клавиатура. — Довиждане, госпожице Блейк!
— Довиждане, господин Ингър. Наистина ми беше неприятно!
Рубенс спря на прага и ми изсъска:
— Ти си обида пред лицето Господне!
— Исус обича и теб — отвърнах с усмивка.
Той трясна вратата зад гърба си. Детинско.
Поседнах на ръба на бюрото си и изчаках да се уверя, че клиентите са си тръгнали, преди да изляза навън. Не мислех, че ще ми врътнат номер на паркинга, но и не ми се искаше да започна да стрелям по хора. Ако се налага — добре, но предпочитам да го избягвам. Бях се надявала, че демонстрацията на оръжие ще накара Рубенс да се постресне. Явно само го беше ядосала. Завъртях глава, опитвайки се да пооблекча напрежението в раменните си мускули. Не стана.
Можех да си ида у дома, да се изкъпя и да си позволя осем часа необезпокояван сън. Чудесно. Пейджърът ми се разписука. Скочих, все едно са ме ужилили. Аз да съм нервна?
Натиснах копчето и изписалият се номер ме накара да простена. Беше полицията. По-точно казано, беше Регионалният отряд за свръхестествени разследвания. Отрядът на привиденията. Те отговаряха за всички свръхестествени престъпления в Мисури. Аз бях техният цивилен експерт по чудовищата. Бърт обожаваше договора, който получих, но още повече обожаваше добрата публична реклама.
Пейджърът пак изсвири. Същият номер.
— Мамка му! — казах тихичко. — Чух те и първия път, Долф!
Замислих се дали да не се престоря, че вече съм се прибрала, изключила съм пейджъра и не съм достъпна, но не го направих. Ако детектив сержант Рудолф Стор ми звънеше след изгрев слънце, значи имаше нужда от експертното ми мнение. Мътните го взели!
Набрах номера и чрез серия прехвърляния най-сетне се добрах до гласа на Долф. Прозвуча ми изтънял и далечен. За рождения си ден той получи от жена си телефон за кола. Сигурно сега се намираше на границата на обхвата. И все пак беше къде-къде по-добре, отколкото да си приказваме по полицейското радио. Там разговорите винаги са ми звучали като извънземни дрънканици.
— Здрасти, Долф, какво става?
— Убийство.
— Що за убийство по-точно?
— Такова, което се нуждае от експертното ти мнение — обясни той.
— Дяволски рано сутринта е, за да си играем на „Двадесет въпроса“. Просто ми кажи какво се е случило.
— Станала си с лице към чаршафа тая заран, а?
— Изобщо не съм си лягала.
— Съчувствам ти, но си докарай задника насам. Струва ми се, че в ръчичките ни попадна вампирска жертва.
Поех си дълбоко дъх и издишах бавно:
— Мамка му.
— Да, имаш пълно право.
— Давай адреса — заявих.
Долф ми го продиктува. Беше от другата страна на реката и отвъд гората, на майната си и чак в Арнълд. Офисът ми се намира на „Олив булевард“. Предстоеше ми четиридесет и пет минутно шофиране само в едната посока. Юху!
— Пристигам веднага, щом мога.
— Ще те чакаме — каза Долф и затвори.
Не си дадох труд да си взимам довиждане със сигнала „свободно“. Вампирска жертва. Никога не съм виждала единично убийство. Те са като тиквените семки: вкуси ли ги веднъж вампирът, не може да спре само с една. Въпросът е колко хора ще умрат, преди да хванем този…
Не ми се мислеше на тази тема. Не исках да карам до Арнълд. Не исках да виждам трупове преди закуска. Исках да си ида вкъщи. Но бях убедена, че Долф няма да ме разбере. Полицаите на практика се лишават от чувството си за хумор, когато работят върху убийство. Като се замисли човек, аз също.

2

Трупът на мъжа бе проснат по гръб, блед и гол под мъждивите утринни слънчеви лъчи. Дори отпуснато след смъртта, тялото му изглеждаше добре — явно бе вдигал тежести, може би и джогинг в притурка… Въздлъжката му руса коса се бе разпиляла по все още зелената морава. Гладката кожа на шията му бе пробита на две места: спретнати следи от кучешки зъби. Дясната ръка бе пронизана в свивката на лакътя, откъдето докторите взимат кръв. Кожата на лявата китка бе разкъсана, все едно я е дъвкало животно. На слънцето проблясваше бяла кост.
Премерих следите от ухапване с любимата си рулетка. Бяха различни размери. Поне три различни вампира, но бях готова да се обзаложа на всичко, което притежавам, че всъщност са били петима. Повелител и глутницата му — или ятото, или както там се наричат помежду си групите вампири.
Тревата бе мокра от утринната роса. Влагата се просмукваше през коленете на гащеризона, който бях облякла, за да предпазя костюма си. Черните маратонки „Найк“ и хирургическите ръкавици представляваха последният писък на модата в облеклото ми за местопрестъпления. По едно време носех бели маратонки, но всяка капка кръв по тях биеше на очи.
Извиних се наум за това, което ми се налагаше да сторя, след което разтворих широко краката на трупа. Беше лесно — нито следа от вкочаняване. Обзалагах се, че мъжът се е преселил в страната на мъртвите преди по-малко от осем часа — време, недостатъчно, за да настъпи rigor mortis. По спаружените му интимни части бе засъхнала сперма. Последно предсмъртно удоволствие. Вампирите не го бяха почистили. На вътрешната страна на бедрото, близо до слабините, имаше още следи от ухапвания. Не бяха така дивашки като тези на китката, но не бяха и незначителни.
По кожата около раните нямаше кръв, дори на ръката. Дали вампирите бяха измили кръвта? Там, където е бил убит, със сигурност имаше много. Никога не биха успели да изчистят всичко. Но на спретнато окосената морава насред съвсем обикновеното предградие нямаше нито капчица. Бях готова да се обзаложа и на това. Вампирите бяха хвърлили тялото на място тъй стерилно и безполезно за нас, колкото и тъмната страна на луната.
Над неголемия жилищен квартал се носеха кълба мъгла като скитащи призраци. Бяха толкова ниско до земята, че човек оставаше с усещането, че върви през струи ситен дъждец. Там, където мъглата кондензираше, по тялото полепваха малки струйки влага. Събираха се в косата ми като сребърни перли.
Стоях в предния двор на малка, лимоненозелена къща с бели черчевета. Дървената оградка заобикаляше отстрани покрай просторен заден двор. Беше октомври, а тревата още зеленееше… Над къщата бе надвиснал клен. Листата му бяха ярко оранжево-жълти странно за този вид дърво, чийто листак наесен е като изрязан от буен огън. Мъглата подпомагаше илюзията и цветовете сякаш избледняваха във влажния въздух.
Надолу, чак до края на улицата, се точеха други малки къщурки с ярки есенни дървета и зелени морави. Все още бе достатъчно рано и повечето им обитатели не бяха тръгнали на работа, на училище или накъдето им видят очите. Униформените полицаи се мъчеха да удържат бая солидна тълпа. Бяха набили в земята колове, на които се крепеше жълтата лента „Не преминавай!“. Тълпата се притискаше толкова близо, колкото й стигаше смелост. Едно момченце на около дванадесет успя да си проправи път до предния ред. Втренчи в мъртвеца огромните си кафяви очи, зинало възхитено. Боже, къде ли бяха родителите му? Вероятно също зяпаха трупа.
Тялото беше бяло като хартия. Кръвта винаги се събира в най-ниските точки на трупа. В този случай тъмните, пурпурни синини следваше да са се образували отзад, по ръцете, краката и по гърба. Те обаче липсваха. В човека не бе останала достатъчно кръв, че да образува синини. Който и да бе убиецът, беше го пресушил до капка. Вкусен до последната капка? Преборих се с желанието да се усмихна и загубих. Ако човек прекарва много време в оглед на трупове, развива странно чувство за хумор. Налага се, иначе се побъркваш като Лудия Заек.
— Какво му е смешното? — стресна ме нечий глас.
Подскочих и се обърнах.
— Боже, Зербровски, не се прокрадвай така зад гърба ми!
— Да не би яката корава убийца на вампири да се плаши от сенки? — ухили ми се той. Несресаната му кестенява коса стърчеше на три различни страни, сякаш бе забравил да я мине с гребена. Вратовръзката му висеше над светлосинята риза с подозрителния цвят на пижама. Кафявото сако и панталони изобщо не си отиваха с нея.
— Хубава пижамка!
Той сви рамене:
— Имам и комплект с малки влакчета по него. Кати смята, че е много секси.
— Съпругата ти си пада по влакове? — попитах аз. Усмивката на Зербровски се разшири.
— Ако ги нося аз…
Поклатих глава:
— Знаех си, че си перверзен тип, но пижамки за малки дечица… това наистина е гадно!
— Благодаря! — все още усмихнат, той погледна трупа. Усмивката му избледня. Кимна по посока на мъртвеца. — Как ти се струва това?
— Къде е Долф?
— Вътре в къщата с дамата, която намерила тялото… — той пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се залюля на пети. — Тя го приема доста навътре. Сигурно е първият труп, който вижда извън ковчег.
— Да ти кажа, нормалните хора се любуват на трупове само вътре в ковчезите, Зербровски.
Той се залюля по-силно на пети и спря рязко.
— Нямаше ли да е гот да сме нормални?
— Понякога — съгласих се аз.
Зербровски се ухили.
— Аха, знам какво имаш предвид… — извади от джоба на сакото си тефтерче с такъв вид, сякаш някой го е мачкал между пръстите си.
— Уф, Зербровски!
— Хей, все пак си е хартия! — той се опита да приглади бележничето, но накрая се отказа. Вдигна химикалката над намачкания лист. — Сега ме просветли, о, наша експертке по свръхестественото!
— И да се налага да повтарям всичко пред Долф? Предпочитам да го правя само веднъж и да ида да си легна.
— Да бе, и аз така. Защо смяташ, че не съм си съблякъл пижамата?
— А аз си помислих, че е някаква нова модна тенденция…
Зербровски ме изгледа:
— Мм-хъ.
Долф излезе от къщата. Вратата изглеждаше прекалено малка, за да мине през нея. Той е почти два метра на ръст и с телосложение на кечист. Черната му коса е подкастрена плътно по черепа и ушите му стърчат от двете страни на лицето. Но Долф не се интересува особено от мода. Вратовръзката му беше здраво стегната върху яката на бялата риза. И той, също като Зербровски, бе измъкнат насила от леглото, но изглеждаше чист и свеж, и извънредно делови. Все едно по кое време му звъннеш, той винаги е готов да хукне на работа. Професионално ченге чак до чорапите.
Е, та защо Долф оглавяваше най-непопулярния полицейски отряд в цял Сейнт Луис? Наказание за нещо, поне за това бях сигурна, но никога не съм питала за какво точно. Сигурно няма и да попитам. Негова работа си е. Ако искаше да зная, щеше да ми каже.
В началото Отрядът бил създаден за утеха на либералите. Тъй де — вижте, правим нещо по въпроса със свръхестествените престъпления. Но Долф бе взел работата и хората си на сериозно. През последните две години бяха разрешили повече престъпления със свръхестествена природа, отколкото който и да е друг полицейски отряд в страната. Бяха го канили да изнася лекции пред други полицейски отряди. Дори два пъти го бяха пращали в съседни щати.
— Е, Анита, да те чуем!
Такъв си е Долф — никакви встъпителни думи.
— Леле, Долф, и аз се радвам да те видя!
Той само ме изгледа изпод вежди.
— Добре, добре… — коленичих от другата страна на трупа, така че да мога да показвам, докато говоря. Няма нищо по-добро от визуалните помагала, за да прокараш гледната си точка. — Обикновеното измерване показва, че от този човек са се хранили поне три различни вампира.
— Но? — уточни Долф. Умът му е като бръснач.
— Но смятам, че всяка една рана е нанесена от различен вампир.
— Вампирите не ловуват на глутници.
— Обикновено са ловци-единаци, но не е задължително.
— И какво би ги принудило да ловуват в глутница? — поинтересува се ченгето.
— Сещам се само за две причини: първата — новоумрял и по-възрастен вампир изучават занаята, но това прави само два комплекта зъби, не пет; втората контролира ги вампир повелител и той е подивял.
— Обясни ми.
— Вампирът повелител има почти пълен контрол над своето ято. Някои вампири използват групови убийства, за да солидаризират глутницата, но те не биха изхвърлили тялото тук. Щяха да го скрият така, че полицията изобщо да не го намери.
— Да, но тялото е тук — обади се Зербровски. — Пред погледа на целия свят.
— Именно. Само един откачил повелител би хвърлил тяло по този начин. Всъщност още преди вампирите да станат законно живи, повечето повелители не биха допуснали подобно убийство. То привлича вниманието — и обикновено това внимание държи кол в едната ръка и кръст в другата. Дори и днес, ако успеем да проследим убийството до извършилите го вампири, можем да получим разрешително и да ги убием… — поклатих глава. — Подобно клане е зле за бизнеса, а, каквито и да са вампирите, те са много практични. Не оставаш жив и скрит векове наред, ако не си дискретен и безмилостен.
— Защо пък безмилостен? — попита Долф.
Втренчих се в него.
— Въпрос на максимална практичност. Някой разкрива тайната ти — ти го убиваш или го правиш едно от твоите… деца… Просто делово отношение, Долф, нищо повече.
— Също като мафията — обади се Зербровски.
— Аха.
— Ами ако са се паникьосали? — поинтересува се сержантът. — Било е кажи-речи изгрев слънце…
— Кога е намерила тялото жената?
Долф провери в тефтерчето си.
— В пет и половина.
— Имало е цял час до изгрева. Не са се паникьосали.
— Ако ще се разправяме с откачил вампир повелител, какво точно означава това?
— Означава, че много скоро ще убиват още хора. Вероятно за изхранването на пет вампира им трябва кръв всяка нощ.
— Прясна жертва всяка нощ? — Зербровски го каза така, че да прозвучи като въпрос.
Просто кимнах.
— Исусе — промърмори той.
— Аха.
Долф си мълчеше и се взираше в мъртвеца.
— Какво можем да сторим?
— Вероятно ще успея да вдигна трупа като зомби.
— Мислех си, че не можеш да вдигнеш жертва на вампир по този начин — уточни сержантът.
— Ако трупът ще се вдигне като вампир, не може… свих рамене. — Онова, което го прави вампир, пречи на възкресяването. Не мога да вдигна труп, който вече е готов да се събуди като вампир.
— Но този тук няма да се вдигне — кимна Долф, — и значи можеш да го възкресиш.
Кимнах.
— И защо по-точно няма да вампиряса?
— Бил е убит от повече от един вампир, по време на масово хранене. За да стане един мъртвец вампир, се налага един-единствен вампир да се е хранил от него в продължение на няколко дни. Три ухапвания носят смърт и водят до вампирясване. Ако всяка жертва се връщаше, щяхме да сме затънали до шия в кръвопийци.
— Но този тук може да се върне като зомби? — потрети Долф.
Кимнах.
— Кога можеш да го съживиш?
— След три нощи броено от днес, значи — всъщност две. Тази нощ влиза в сметката.
— По кое време?
— Ще трябва да си проверя работния график. Ще ти се обадя за точния час.
— Просто възкресяваш жертва на убийство и я питаш кой е убиецът… това ми харесва — обади се Зербровски.
— Всъщност не е толкова лесно — уточних. — Знаеш колко са объркани свидетелите на ужасяващи убийства. Ако трима души са видели едно престъпление, получаваш три различни описания за престъпника…
— Да, да, разпитът на свидетели е голяма гадост съгласи се ченгето.
— Давай, Анита — намеси се Долф. Това беше неговият начин да затвори устата на колегата си — и той го чу прекрасно.
— Човек, умрял като жертва на насилие, е още по-объркан. Изплашен е до смърт, дотолкова, че често не си спомня много добре.
— Да, но човекът е присъствал! — възрази Зербровски с гневен вид.
— Зербровски, остави я да се изкаже! — Полицаят изигра заключване на устата си с ключ и хвърлянето му в тревата. Долф се намръщи. Изкашлях се в дланта си, за да прикрия напъпилата усмивка. Зербровски не бива да се окуражава.
— Това, което искам да кажа е, че съм в състояние да вдигна тази жертва от гроба, но може и да не получим от нея толкова информация, колкото се надявате. Спомените му вероятно ще са объркани, болезнени…, но може поне да изясни кой точно вампир повелител е водил групата.
— По-точно? — поинтересува се Долф.
— Предполага се, че в момента в Сейнт Луис има само двама вампир повелители. Малкълм — немъртвият Били Греъм, и Господаря на града. Съществува вероятност да е цъфнал и някой нов, но Господаря би трябвало да е в състояние да го следи.
— Ние ще се заемем с главата на Църквата на вечния живот — обади се Долф.
— Аз поемам Господаря — съгласих се.
— Вземи със себе си някой от нас за подкрепление.
Поклатих глава:
— Не мога. Ако разбере, че знаете кой е, ще ни убие и двамата.
— Колко опасна е за теб подобна задача? — попита Долф.
Какво се очакваше от мен да отговоря? Да кажа „много“? Или да споделя, че Господаря си пада по мен, тъй че вероятно няма да ми стори нищо? Да бе, как ли пък не! Отвърнах:
— Ще се оправя.
Той се втренчи в мен с много сериозен поглед.
— Освен това, имаме ли избор? — махнах към трупа. — Ще получаваме по един всяка нощ, докато не намерим отговорните за случката вампири. Един от нас трябва да поговори с Господаря. Той няма да се разприказва пред полицията, но ще говори с мен.
Долф си пое дълбоко дъх и издиша. Кимна. Знаеше, че съм права.
— Кога ще успееш да го направиш?
— Утре през нощта, ако успея да уговоря Бърт да прехвърли на друг зомби ангажиментите ми.
— Толкова ли си сигурна, че Господаря ще говори с теб?
— Аха…
Проблемът с Жан-Клод не е да го накарам да се срещне с мен, а да го избягвам. Но Долф не го знаеше, а и ако знаеше, щеше да настоява да дойде с мен. И да доведе до смъртта и на двама ни.
— Давай — каза той. — Обади се да ми кажеш какво си научила.
— Непременно — отговорих. Изправих се и се вгледах в него над обезкървения труп.
— Пази си гърба — добави той.
— Както винаги.
— Ако Господаря те изяде, може ли да ти взема готиното гащеризонче? — попита Зербровски.
— Купи си сам, евтино копеле!
— Предпочитам да нося такъв, който се е лепвал за сочното ти телце!
— Я стига, Зербровски! Не си падам по малки локомотивчета!
— Какво общо, по дяволите, имат влаковете с цялата тази ситуация? — изуми се Долф.
Ние със Зербровски се спогледахме. Разкикотихме се неудържимо. Аз можех да се позова на лишаване от сън. Бях на крак вече четиринадесет часа, вдигах мъртъвци и си разменях сладки приказки с откачалки от дясното крило. Вампирската жертва бе идеалният край за една идеална нощ. Имах правото да получавам истерични пристъпи смях. Не знам обаче какво беше извинението на Зербровски.

3

През октомври има само няколко наистина топли дни. Небето се разтяга над главата ясносиньо, тъй дълбоко и идеално, че всичко изглежда още по-хубаво. Дърветата покрай магистралата са в червено, златно, охра, бургундско, оранжево… Всеки цвят е ярък като неон и пулсира на силната златна слънчева светлина. Въздухът е хладен, но не студен; на обед можеш да си наметнат и с леко якенце. Прекрасно време за дълги разходки в гората, особено ако те придружава човек, с когото можете да се държите за ръце. Но тъй като не разполагах с подобна личност, надявах се само на един свободен уикенд — да се поразходя сама. Шансовете бяха твърде малки, разбира се.
Октомври е страхотен месец за вдигане на мъртъвци. Всеки си мисли, че Хелоуин е идеалното време за вдигане на зомбита. Не е. Тъмнината е само едно от изискванията. Но всеки иска да си назначи час за полунощ на Хелоуин. Смятат, че е страхотно забавление да прекарат Вечерта на вси светии в гробище, убивайки пилета и гледайки как зомбитата изпълзяват от земята. Бих могла и билетчета да продавам.
Вдигах средно по пет зомбита на нощ. С едно повече, отколкото можеше всеки друг. Не следваше изобщо да разкривам пред Бърт, че четири зомбита не ме скапват напълно. Моя си е вината, че съм толкова дяволски откровена. Разбира се, истината беше, че и пет не ме изтощават, но дяволите да ме вземат, ако му го кажех.
Като стана дума за шефа ми, трябваше да му се обадя, щом се приберях вкъщи. Той щеше да умре от радост, когато си поискам една свободна нощ… ухилих се само при тази мисъл. Всеки ден, в който мога да му дръпна каишката, е прекрасен.
Паркирах пред блока си чак в един следобед. Исках само бърз душ и седем часа сън. Бях се отказала от осемте — прекалено късно бе за такова нещо. Трябваше да се видя и с Жан-Клод тази вечер. Каква радост! Но той беше Господаря — вампирът повелител на града. Ако наоколо обикаляше и някой друг повелител, той щеше да знае. Мисля, че могат да се надушват взаимно. Разбира се, ако Жан-Клод бе извършил убийството, надали щеше да си признае. Но всъщност не ми се вярваше да е виновен. Беше твърде добър бизнес вампир, за да оплеска нещата. Беше единственият вампир повелител, който бях срещала и не бе луд по някакъв начин — психотичен или социопат, изберете си какво не му е в ред.
Добре де, добре — и Малкълм не беше луд, но не одобрявах методите му. Той оглавяваше най-бързо разрастващата се църква в Америка в днешно време. „Църквата на вечния живот“ предлагаше точно това, което подсказваше и името. Никакви скокове във вярата, никаква несигурност, само гаранция. Ставаш вампир и живееш завинаги, освен ако някой като мен не те убие или не попаднеш в пожар… или не те удари автобус. За автобуса, признавам, не бях сигурна, но винаги съм се чудила. Все трябва да има нещо достатъчно масивно, което да повреди вампира отвъд границите на самоизлекуването. Надявах се някой ден да изпробвам тази теория.
Бавничко изкачих стълбите. Чувствах се така, все едно носех оловен корсет. Очите ми пареха от недоспиване. Оставаха три дни до Хелоуин и изгарях от нетърпение месецът да свърши. Бизнесът щеше да започне да замира пред Деня на благодарността. Отливът на клиенти продължаваше до след Нова година, след това съживителството отново добиваше популярност. Молех се за ранна снежна буря. Бизнесът спада силно, ако снегът е дълбок. Хората явно смятат, че в сняг до колене не могат да се възкресяват мъртъвци. Може, но не казвайте на никого! И аз имам нужда от почивка!
В коридора отекваха приглушени звуци от обедната дейност на съседите ми. Ровех в джоба си за ключовете, когато вратата срещу моята се отвори. Оттам излезе госпожа Прингъл. Тя беше висока, слаба, изсушена от възрастта, с бяла коса, стегната в малък кок на тила. Косата й беше идеално бяла. Госпожа Прингъл не се интересуваше от боя и гримове. Беше минала шейсет и петте лазарника и въобще не й пукаше кой го знае.
Кремчо, нейното померанче подскачаше на края на каишката си. Беше като обла топка от златна козина с малки лисичи ушенца. Доста котки тежаха повече от самия него, но той беше от онези дребни кученца с дух на едра порода. В миналия си живот ще да е бил немски дог.
— Здравей, Анита — госпожа Прингъл ми се усмихна. — Не се прибираш току-що от работа, нали?
В светлите й очи се четеше неодобрение. Отвърнах на усмивката.
— Аха, имах… спешен случай.
Съседката ми вдигна вежди — вероятно се чудеше какво ли минава за спешен случай при съживителите, но бе твърде любезна, за да попита.
— Не се грижиш достатъчно добре за себе си, Анита! Ако палиш свещта и от двата края, докато станеш на моите години, ще си същинска развалина!
— Сигурно! — съгласих се.
Кремчо ме залая. На него не му се усмихнах. Не вярвам в окуражаването на малките, пухкави кученца.
Със странното си кучешко седмо чувство той знаеше, че не го харесвам и бе твърдо решен да ме спечели на своя страна.
— Видях бояджиите в апартамента ти миналата седмица. Всичко ли оправиха?
Кимнах:
— Аха, всички дупки от куршуми бяха закърпени и боядисани.
— Наистина съжалявам, че не си бях вкъщи да ти предложа да се преместиш временно при мен! Господин Джовони каза, че си отишла на хотел!
— Аха.
— Не разбирам защо някой от другите съседи не те е настанил на дивана поне за една нощ!
Усмихнах се. Аз разбирах. Преди два месеца бях разфасовала в апартамента си две зомбита-убийци и имаше полицейска престрелка. Пострадаха мазилката и един прозорец. Някои от куршумите минаха през стените и влязоха в съседни апартаменти. Нямаше други ранени, но и никой от съседите вече не искаше да има нещо общо с мен. Подозирах силно, че когато двегодишният ми договор изтече, ще ме помолят да се изнеса. Предполагам и че не мога да ги виня за това.
— Чух, че си била ранена…
Кимнах:
— Нищо особено!
Не си дадох труда да обяснявам на съседката си, че раната не е била от престрелката. Любовницата на един много лош човек ме простреля в дясната ръка. Всичко зараства до гладък, лъскав белег — още малко розовичък.
— Как мина посещението при дъщеря ти? — попитах.
Лицето на госпожа Прингъл цялото се озари от усмивка.
— О, прекрасно. Последното ми и най-ново внуче е чудесно. Ще ти покажа снимките по-късно, след като се наспиш!… — неодобрителният поглед се върна в очите й. На лицето й на учителка. Беше поглед, който може да те прикове от десет метра, дори и да си невинен. А аз от години не страдах от невинност.
Вдигнах ръце.
— Предавам се, отивам да си лягам. Обещавам!
— Наистина се погрижи за себе си — посъветва ме съседката. — Хайде, Кремчо, трябва да излезем да се поразходим както всеки следобед!
Миниатюрното псенце изпъна каишката и затанцува, дърпайки се напред като мъничко впрегатно куче.
Госпожа Прингъл остави топката от кило и половина пухкава козина да я повлече по коридора. Поклатих глава. Да позволяваш на една плюшена играчка да те командори не отговаря на моята представа да притежаваш куче. Ако изобщо си взема друго куче, шефът ще съм аз, иначе един от нас няма да оцелее. Това е основен принцип.
Отворих вратата и влязох забързано в апартамента си. Климатикът виеше, лъхайки горещ въздух. Аквариумът щракаше. Звуците на празнотата. Прекрасно беше!
Новата боя бе със същия мръснобял цвят като старата. Килимът беше сив; диванът и подходящите столове — бели. Кухничката бе от светло дърво, линолеумът — в бяло и златисто. Кухненската маса за двама беше малко по-тъмна от шкафчетата. Съвременна гравюра представляваше единственото цветно петно на белите стени.
Пространството, където повечето хора биха поставили голяма кухненска маса, бе заето от облегнат на стената аквариум от трийсет галона, плюс стерео в съседния ъгъл.
Тежки бели завеси скриваха прозорците и превръщаха златното слънце в блед здрач. Когато спиш през Деня, непременно ти трябват хубави завеси.
Метнах сакото си на дивана, изритах обувките си и просто се порадвах на усещането да стъпвам боса по килима. Дойде ред на чорапогащника, който се просна сбръчкан и забравен до обувките ми. Боса се насочих към аквариума.
Скалариите се надигнаха към повърхността, просейки храна. Рибите са по-големи от разперената ми длан. Това са най-големите скаларии, които съм виждала извън зоомагазина, откъдето ги купих. Там държат и няколко бройки, дълги почти трийсет сантиметра.
Свалих презраменния кобур и поставих браунинга във втория му дом — специално изработен кобур на таблата на леглото. Ако някой лош тип ми налети, мога да го извадя и да стрелям. Поне това е идеята. Засега вършеше работа.
Окачих в гардероба костюма и блузата, които си бяха само за химическо чистене и се хвърлих на леглото по сутиен и гащички, все още със сребърния кръст, който нося дори под душа. Никога не знаеш, кога ще ти налети и ще се пробва да те гризне някой нагъл вампир. Винаги готов — това ми е девизът… или беше на бойскаутите? Свих рамене и се обадих в офиса. Мери дневната ни секретарка — вдигна на второто позвъняване.
— „Съживители“ ООД. С какво мога да ви помогна?
— Здравей, Мери, Анита е.
— Здрасти, кво ста’а?
— Трябва да поговоря с Бърт.
— Той е с потенциален клиент в момента. Може ли да попитам по каква причина го търсиш?
— Трябва да размести часовете ми за довечера.
— Ох, леле. По-добре сама му го кажи. Ако ще крещи на някого, по-добре да е на теб…
Това беше шега само отчасти.
— Добре — съгласих се.
Тя понижи глас и прошепна:
— Клиентката се насочва към вратата. Ще ти го дам след секунда.
— Благодаря, Мери!
Секретарката ме включи на изчакване преди да я помоля да не го прави. От слушалката се поля музика. Беше окепазена версия на „Утре“ на „Бийтълс“. Предпочитах да слушам бял шум. За щастие, Бърт вдигна и ме спаси.
— Анита, кога ще можеш да дойдеш днес?
— Не мога.
— Какво не можеш?
— Не мога да дойда днес!
— Изобщо? — Бърт повиши глас с една октава.
— Схвана.
— И защо, по дяволите? — Вече ме ругаеше, лош знак.
— Свирнаха ми от полицията след сутрешната ми среща. Дори още не бях си легнала.
— Ще можеш да си отспиш, не се притеснявай за срещата с нови клиенти следобеда. Просто ела за часовете си нощес.
Беше много щедър и добродушен. Имаше нещо гнило.
— Няма да мога да си поема и ангажиментите тази нощ.
— Анита, претрупани сме! Имаш петима клиенти нощес! Петима.
— Разпредели ги сред другите съживители — предложих аз.
— Всички са вече на максимум.
— Слушай, Бърт, ти си човекът, който прие предложението на полицията. Ти си този, който ме пусна на договор с тях. Смяташе, че ще е чудесна реклама.
— И се оказа чудесна реклама — съгласи се шефът ми.
— Аха, но понякога е като да ходиш на две работни места. Не мога да се справям и с двете.
— Тогава зарежи договора. Нямах представа, че ще ти отнема толкова време!
— Става въпрос за разследване на убийство, Бърт. Не мога да го зарежа.
— Ами нека полицията сама си върши мръсната работа!
На Бърт нищо не му пречеше да си говори така. Той, човекът със стерилно чистите нокти и хубавия спокоен кабинет.
— Те се нуждаят от опита и връзките ми. Повечето чудовища няма да говорят с ченгетата.
Бърт помълча от своя край на телефона. Дишането му беше накъсано и гневно.
— Не можеш да ми причиниш това! Взели сме пари, подписали сме договори…
— Още преди месеците помолих да наемеш помощници!
— Наех Джон Бърк. Той се занимава с някои от вампирските ти убийства, както и със съживяването на мъртъвци.
— Аха, Джон е от голяма помощ, но ни трябват още хора. Всъщност смятам, че той може да поеме поне едно от днешните ми зомбита.
— Да вдигне пет за една нощ?
— Аз се справям, нали?
— Да, но Джон не е същият… Това беше почти комплимент.
— Имаш два избора, Бърт — или разместваш часовете, или ги прехвърляш на някой друг.
— Аз съм ти шеф. Мога просто да кажа — идваш днес или си уволнена… — произнесе го твърдо и спокойно.
Бях уморена и ми ставаше студено да стоя на леглото по бельо. Нямах време за такива разправии.
— Ами, уволни ме.
— Не говориш сериозно…
— Виж, Бърт, на крак съм вече над двадесет часа. Ако не си легна скоро, няма да мога да работя за никого.
Той помълча доста време, дишаше равномерно и тихо в ухото ми. Накрая отвърна:
— Добре, тази нощ си свободна. Но по-добре да си на работа утре!
— Не мога да ти го обещая, Бърт!
— По дяволите, Анита, искаш ли да те уволня?
— Това е най-хубавата година, която сме имали, Бърт. Част от успеха се дължи на статиите за мен в „Пост Диспач“.
— Те бяха за правата на зомбитата и правителствената програма, в която участваш. Не си ги правила, за да рекламираш бизнеса ни.
— Да, но свършиха работа, нали? Колко хора ти се обаждат и питат специално за мен? Колко души ти казват, че са ме видели във вестника? Колко са чули за мен по радиото? Може и да прокламирам правата на зомбитата, но това е дяволски добре за бизнеса. Така че — пробвай да ме изхвърлиш от работа!
— Не мислиш, че ще го направя, така ли? — изръмжа той по телефона. Беше ядосан.
— Не, не смятам — съгласих се.
Бърт си пое остро дъх.
— По-добре да ми цъфнеш тук утре вечер, иначе ще разсея блъфа ти! — и тресна слушалката. Детинско.
Затворих телефона и се втренчих в него. Преди няколко месеца „Калифорнийската съживителска компания“ ми направи съблазнително предложение. Но всъщност не исках да се местя на западния бряг — или дори на източния. Харесваше ми Сейнт Луис. Но на Бърт му се налагаше да се пречупи и да наеме още хора. Не можех да продължавам с този график. Да, положението щеше да се подобри след края на октомври, но явно прескачах от един спешен случай на друг вече цяла година.
Само за четири месеца ме бяха наръгали, пребили, бяха стреляли по мен, бяха ме душили и ме беше хапал вампир. Стигна се до точка, в която просто твърде много неща се случваха в твърде кратък времеви отрязък. Страдах от бойна умора.
Оставих съобщение на телефонния секретар на треньора ми по джудо. Ходех два пъти седмично в четири следобед, но днес нямаше да успея. Три часа сън просто нямаше да ми стигнат.
Позвъних и на номера на „Престъпни удоволствия“. Това беше вампирски стриптийз клуб — „Чипъндейл“ със зъби. Жан-Клод го въртеше. Гласът на вампира се разнесе в слушалката, нежен като коприна, и погали гърба ми, въпреки факта, че беше на запис и аз го знаех.
— Свързахте се с „Престъпни удоволствия“. С удоволствие ще сбъдна най-тъмните ви фантазии. Оставете съобщение, аз ще ви се обадя.
Изчаках бибипването.
— Жан-Клод, Анита Блейк е. Трябва да те видя довечера. Важно е. Обади ми се с час и място… — оставих му домашния си телефон, поколебах се и се вслушах в стърженето на лентата. — Благодаря! — и затворих, край на разговора.
Той или щеше да ми се обади, или нямаше. Вероятно щеше. Въпросът беше дали искам да го чуя? Не. Не, не исках, но се налагаше да опитам в името на полицията и в името на всички онези, които щяха да умрат. Лично за мен обаче срещата с Господаря не беше добра идея.
Жан-Клод вече ме беше белязал два пъти. Още два белега и щях да стана негов човешки слуга. Споменах ли, че и двата пъти не бе получил съгласието ми? Негов слуга до края на вечността… Не ми звучеше особено съблазнително. Той явно копнееше и за тялото ми, но това бе второстепенно. Бих могла да се справя, ако желанията му бяха само физически, но той преследваше и душата ми. Нея нямаше да получи.
Бях успяла да го избягвам в течение на два месеца. Сега доброволно се пъхах в ръцете му отново. Глупаво. Но си спомних косата на безименния мъж, мека и разпиляна по зелената морава. Следите от зъби, бялата като хартия кожа, крехкостта на голото му тяло, покрито с роса… Щеше да има и още трупове от този вид, ако не побързахме. А бързането минаваше през Жан-Клод.
Пред очите ми танцуваха видения на вампирски жертви. И всяка една от тях бе отчасти по моя вина, защото бях толкова страхлива, че не исках да се срещам с Господаря. Ако успеех да спра убийствата сега, след само един мъртвец, бях готова ежедневно да си рискувам душата. Вината е чудесен мотив.

4

Плувах с плавни, силни движения през черна вода. Луната висеше огромна и сочна, рисувайки сребърна пътека по езерото. Виждаха се черни силуети на дървета. Намирах се почти до брега. Водата беше толкова топла… топла като кръв. В този момент разбрах и защо е черна. Това беше кръв. Плувах в езеро от прясна, топла кръв.
Събудих се незабавно, зинала за въздух. Оглеждах мрака за… какво? Нещо, което ме бе погалило по крака точно когато се събудих. Нещо, което живееше в кръв и мрак…
Телефонът изпищя и едва успях да преглътна собствения си писък. Обикновено не се държах толкова нервно. Било е просто кошмар, дявол го взел. Просто сън.
Опипах за слушалката и успях да изхъхря:
— Ахъ?
— Анита? — гласът ми прозвуча колебливо, сякаш собственикът му можеше да затвори всеки момент.
— Кой е?
— Уили — Уили Макой… — още, когато си каза името, ритъмът на гласа ми прозвуча познат. Телефонът го отдалечаваше от мен и добавяше електрическо съскане, но го познах.
— Уили! Как си? — още докато изричах стандартния въпрос ми се прииска да не го бях казвала. Уили вече беше вампир; колко „добре“ може да се чувства един мъртвец?
— Справям се чудесно — в гласа му се долавяше весела нотка. Бе доволен, че съм го попитала.
Въздъхнах. Честно казано, харесвах Уили. От мен не се очакваше да харесвам вампири. Който и да е вампир дори ако съм го познавала още приживе.
— А ти как съ спраяш?
— Добре. Какво има?
— Жан-Клод получи съобщението ти. Казъ да съ видите в „Циркът на прокълнатите“ в осем таз вечер.
— „Циркът“? Там пък какво прави?
— Вече му е собственик. Дънби да н’знаеше?
Поклатих глава, осъзнах, че той не ме вижда и казах:
— Не, не знаех.
— Той рекна да съ срещнеш с него на представлението, дету почва в осем.
— Кое представление?
— Каза, че шъ знайш кое.
— Е, не бъди толкова загадъчен!
— Хей, Анита, правя само каквото ми казват. Знайш как е, нали?
Да, знаех. Жан-Клод притежаваше Уили с все дрехите, колата и душата.
— Добре де, Уили, вината не е твоя.
— Благодаря, Анита! — стори ми се развеселен — като кученце, което е очаквало ритник, а са го потупали по главичката.
Защо ли го бях успокоила? Защо ми пукаше дали чувствата на някакъв вампир ще бъдат наранени? Отговор: не мислех за него като за мъртвец. Той все още си беше Уили Макой, който обожава да носи ярки шарени костюми, ужасни вратовръзки и има малки, нервни ръчици. Смъртта не го бе променила особено. Ще ми се да беше.
— Кажи на Жан-Клод, че ще дойда.
— Непременно… — той помълча за минута, дишането му отекваше тихо в слушалката. — Внимавай тази вечер, Анита!
— Да не би да знаеш нещо, което трябва да науча?
— Не, но… не знам.
— Какво става, Уили?
— Нищо, нищинко… — каза го пискливо и притеснено.
— Да не би това да е капан, Уили?
— Не, нищо таквозинка… — буквално виждах малките му ръчици да разсичат въздуха. — Кълна се, Анита, никой ни съ цели в тебе!
Пропуснах това покрай ушите си. Можеше да твърди подобно нещо единствено за онези, които познаваше.
— Тогава от какво се боиш, Уили?
— Просто наоколо има повече вампири от обикновено. Някои от тях ни съ толкоз внимателни кого нараняват. Туйто.
— Защо има повече вампири, Уили? Откъде са дошли?
— Не знам и не искам да знам, ясно? Требе да тръгвам, Анита! — Той затвори, преди да успея да го попитам още нещо. В гласа му долових истински страх. Страх за мен, или за него самия? Може би и двете.
Погледнах към електронния часовник на нощното шкафче: 6:35. Трябваше да побързам, ако исках да успея навреме за срещата. Завивките тежаха като гореща препечена филийка върху краката ми. Всъщност исках само да се сгуша под одеялата, може би с един конкретен плюшен пингвин… Да, гушването звучеше чудесно!
Отметнах завивките и отидох в банята. Натиснах копчето на лампата и ярката бяла светлина изпълни малкото помещение. Косата ми стърчеше във всички посоки — копа стегнати черни къдри. Това щеше да ме научи да не си лягам с мокра глава. Прекарах четка през къдриците и те се поотпуснаха малко, превръщайки се в напираща купчина вълни. Нямаше никакъв начин да се справя с тях, освен да се изкъпя и да започна отначало. За което нямах време.
Дали черната коса придаваше на бялата ми кожа мъртвешки оттенък или ефектът идваше по-скоро от осветлението? Очите ми бяха толкова тъмнокафяви, че изглеждаха черни. Две бляскави дупки в белотата на лицето ми. Изглеждах така, както се и чувствах, страхотно.
Как се облича човек за среща с Господаря на града? Избрах черни джинси, черен пуловер с ярки геометрични шарки, черни маратонки със сини напречни ивици и синьо-черна спортна чантичка, закачена на кръста ми. Идеалният подбор на цветове!
Браунингът се върна в презраменния кобур. Сложих и допълнителен пълнител в чантичката заедно с кредитните карти, шофьорската книжка, парите и малка четка за коса. Пъхнах се в коженото яке, което си купих миналата година. Беше първото, което изпробвах и не ми придаваше вид на горила. Повечето имат кройка с толкова дълги ръкави, че никога не бих могла да ги облека. Якето беше черно, тъй че Бърт нямаше да ми разреши да го нося на работа.
Закопчах го само до половината, оставяйки място да бръкна за пистолета, ако се наложи. Сребърният кръст висеше на дългата си верижка — топъл, успокоително тежък между гърдите ми. Срещу вампири кръстът щеше да ми е по-полезен от пистолета, дори и ако заредя куршуми със сребърно покритие.
Поколебах се на вратата. Не бях виждала Жан-Клод от месеци. Не исках да го виждам и сега. Сънят ми се върна. Нещо, обитаващо кръвта и мрака… Защо кошмар? Дали Жан-Клод отново ми се месеше в сънищата? Беше ми обещал да стои далеч от тях. Но струваше ли нещо честната, му дума? Нямах отговор на този въпрос…
Изключих лампите в апартамента и затворих вратата. Натиснах бравата, за да се убедя, че е заключено и не ми остана друго, освен да подкарам към „Циркът на прокълнатите“. Нямах повече извинения. Нямах повече причини да отлагам. Стомахът ми беше толкова свит, че ме болеше. Значи се страхувах — и какво от това? Трябваше да отида, и колкото по-скоро тръгнех, толкова по-бързо щях да се прибера у дома. Ох, само да знаех, че Жан-Клод ще опрости нещата… Там, където бе забъркан той, нямаше нищо просто. Ако тази нощ успеех да науча нещо за убийствата, щях да си платя за сведенията — и не с пари. Жан-Клод явно имаше предостатъчно финансови средства. Не, неговата разменна монета беше по-болезнена, по-интимна, по-кървава. А аз доброволно отивах на среща с него. Глупаво, Анита, много глупаво.

5

На покрива на „Циркът на прокълнатите“ имаше букет прожектори. Светлините пронизваха нощта като мечове. Разноцветните неони, обрисуващи името, изглеждаха по-бледи на фона на гигантските бели лъчи, които се въртяха над тях. Демонични клоуни танцуваха около табелата в замръзнала пантомима.
Вървях покрай големите брезентови пана, които покриваха стените. На едно беше нарисуван човек без кожа: Вижте Безкожестия! Филмова версия на вуду церемония покриваше друг плакат. Зомбита, драпащи от зейнали гробове. Зомби-плакатът се бе променил, откакто за последно бях посещавала „Циркът“. Не знаех дали е за добро или за лошо; вероятно нито едно от двете. Не ми пукаше какво правеха тук, освен, че… Освен, че не беше правилно да се възкресяват мъртъвци за забавление.
Кого ли бяха наели да им вдига зомбитата? Знаех, че трябва да е някой нов, понеже бях помогнала да убият последния им съживител. Оказа се сериен убиец и за малко да ме ликвидира на два пъти, втория — чрез нападение на гули, което си е доста мръсен начин да умреш. Разбира се, и начинът, по който умря той също беше доста кървав, но не бях аз човекът, който го изкорми. Един вампир свърши тази работа. Може да се каже, че аз му дадох финалния тласък. Убийство по милост. Да-а, бе.
Беше твърде студено да стоя отвън с полуразкопчано яке. Но ако го закопчаех догоре, никога не бих успяла да си извадя бързо пистолета. Да ми замръзне дупето или да мога да се защитавам? Клоуните на покрива имаха остри зъби. Реших, че в крайна сметка не ми е чак толкова студено.
От входа срещу мен блъвнаха жега и шум. Стотици тела се притискаха едно в друго в затворено пространство. Шумът на тълпата беше като океан, многогласен и огромен, звук без смисъл. Тълпата е като стихиите. Стига и една дума, дори само поглед и тя се разбеснява. Става съвсем различна твар от група събрани на едно място хора.
Имаше много семейства. Мама, татко и дечицата. Децата държаха балончета, вързани за китките им и по лицата и ръцете им имаше размазан захарен памук. Миришеше като пътуващ карнавал: пуканки, канелен аромат на крем във фунийки, царевица на клечка, пот. Единственото, което липсваше, беше прахът. На летния панаир винаги има прах във въздуха. Сух, задавящ прахоляк, вдиган от земята от хиляди крака. Коли, каращи през тревата, докато не я покрият в сиво с прахоляка.
Във въздуха нямаше миризма на прах, вярно е, но имаше нещо друго, също тъй неприятно. Миризма на кръв. Толкова слаба, че почти ти се струва, че си я измисляш, но присъстваше. Сладникавият аромат на кръв се смесваше с мириса на готвена храна и острия аромат на пуканките. Кой се нуждае от прах?
Бях гладна, а царевицата на клечка ухаеше прекрасно. Дали първо да хапна или да обвиня Господаря на града в убийство? Какъв избор!
Така и не стигнах до решение. От тълпата излезе един мъж. Беше съвсем малко по-висок от мен, с къдрава руса коса, която му стигаше до раменете. Носеше синя като синчец риза с навити ръкави, под които се показваха здрави, мускулести ръце. Джинсите бяха прилепнали плътно към добре оформените слаби бедра. Носеше черни каубойски ботуши със сини шарки по тях. Светлосините му очи подхождаха на ризата.
Усмихна се, демонстрирайки малки бели зъби:
— Ти си Анита Блейк, нали?
Не знаех какво да кажа. Не винаги е добра идея да признаваш кой си.
— Жан-Клод ми нареди да те чакам… — младежът говореше тихо и колебливо. В него имаше нещо… някакво почти детинско излъчване. Освен това си умирам за чифт сини очета.
— Как се казваш? — попитах. Винаги е добре да знаеш с кого си имаш работа.
Усмивката му се разшири:
— Стивън, казвам се Стивън! — подаде ми ръка и се здрависахме.
Дланта му бе мека, но здрава, не подсилена от черен труд, а от упражнения във фитнеса. Не прекалено. Достатъчно за твърдост, недостатъчно за взривяваща хватка. Мъжете с ръст колкото моя не бива да се занимават сериозно с културизъм. Може да изглеждат добре по плувки, но в обикновени дрехи добиват вид на деформирани джуджета.
— Последвай ме, моля! — каза го като сервитьор, но когато навлезе в тълпата, тръгнах след него.
Поведе ме към голяма синя шатра. Приличаше на старомодно шапито на цирк. Такива бях виждала само на снимки и по филмите.
Отвън един тип в палто на райета се провикваше:
— Почти е време за шоуто, народе! Покажете си билетите и влизайте вътре! Вижте най-голямата кобра на света! Вижте как страховитата змия прави изумителни номера, водена от прелестната змиеукротителка Шахар! Гарантираме ви, че никога няма да забравите това представление!
Имаше и опашка от хора, които си подаваха билетите на младо момиче. То ги късаше на две и им връщаше половинката.
Стивън уверено подмина опашката, без да чака. Тук-там ни погледнаха мръсно, но момичето ни кимна. И влязохме вътре.
Цял букет подпори и въжета минаваха отвътре чак до върха на шатрата. Беше огромна. Почти всички места бяха заети. Добре продадено представление. Уха-ха!
Синьо перило образуваше кръг в средата. Цирк с една арена.
Стивън се промуши покрай коленете на поне дузина души, за да стигне до стъпалата. Тъй като бяхме на дъното, нагоре бе единственият път за нас. Последвах водача си по циментовите стъпала. Шатрата може и да приличаше на цирково шапито, но подпорите и стъпалата бяха постоянни. Мини-колизеум.
Коленете ми са зле, което означава, че мога да тичам на равна повърхност, но ако ме сложите пред стълбище, ще ме боли. Изобщо не се и опитах да следвам плавната, бърза крачка на Стивън. Но се насладих на начина, по който джинсите прилепваха към стегнатия му задник. Търсех си извинения.
Разкопчах коженото яке до долу, но не го свалих. Пистолетът ми щеше да се покаже. По гърба ми се стичаше пот. Топях се.
Стивън погледна през рамо да види дали го следвам — или може би за окуражаване. Стрелна ме с усмивка, която просто изтегляше устните назад и оголваше резците, малко като озъбване. Спрях насред стълбището и се загледах в пъргавото му изкачване нагоре. В Стивън имаше енергия, сякаш въздухът кипеше незабележимо около него. Превръщач. Някои ликантропи са по-добри от други в прикриването на същността си. Стивън не беше сред добрите. Или може би просто не му пукаше дали ще разбера. Напълно възможно.
Ликантропията е заболяване — като СПИН например. Суеверие е да се притесняваш от човек, преживял инцидент. Повечето оцелели след нападение стават превръщачи. Не е въпрос на избор. Тогава защо престанах да харесвам толкова Стивън сега, когато знаех истината? Предубедена — moi?
Той ме изчака на върха на стълбите, все още хубав като картинка, но около него витаеше стаената в твърде малко пространство енергия — сякаш моторът му виеше на високи обороти, свален от скорост. Какво ли караше Жан-Клод да държи на заплата превръщач? Може би беше най-добре да го попитам лично?
Стъпих горе до Стивън. Сигурно на лицето ми се бе изписало странно изражение, защото той попита:
— Какво не е наред?
Поклатих глава:
— Нищо особено.
Не мисля, че ми повярва. Но се усмихна и ме поведе към една построена почти изцяло от стъкло будка с окачени отвътре дебели завеси, които скриваха случващото се зад прозорците. За целия външен свят изглеждаше като миниатюрна телевизионна станция.
Стивън отиде до вратата с перде и я отвори. Задържа я и ми махна да влизам.
— Не, ти пръв — възразих.
— Проявявам джентълменско поведение! — каза той.
— Не ми е нужно някой да ми отваря вратата. И аз си имам ръце, много благодаря.
— Феминистка, леле-мале!
Честно казано, просто не исках кумчо Стивън зад гърба си. Но ако искаше да си мисли, че съм твърда феминистка, нямах нищо против. Беше по-близо до истината от много други неща.
Той влезе през вратата, а аз погледнах назад към арената. Оттук изглеждаше доста по-малка. Мускулести мъже, облечени в бляскави набедрени препаски издърпаха на голите си рамене каручка. В нея имаше две неща: огромна бамбукова кошница и тъмнокожа жена. Жената бе издокарана в холивудска версия на дрешките на танцьорка. Гъстата й черна коса се спускаше като наметало чак до глезените. Стройни ръце, малки черни длани, които разрязваха въздуха в изящни движения… Танцуваше пред количката. Костюмът й беше фалшив, но тя самата — не. Знаеше как да танцува, не за съблазняване, макар че и то е част от омаята, а за сила. Танците първоначално са служели за призоваване на един или друг бог; повечето хора забравят това.
По гърба ми полазиха тръпки и се пъхнаха под косата. Потреперих, както си стоях и се потях от горещината. Какво имаше в кошницата? Глашатаят отвън бе споменал гигантска кобра, но на света няма такава змия, на която да й трябва толкова голяма кошница. Дори и анакондата, най-тежката змия на света, не се нуждае от вместилище, високо над десет стъпки и дълго поне двадесет.
Нещо ме докосна по рамото. Подскочих и се обърнах. Стивън стоеше кажи-речи долепен до мен и се усмихваше.
Преглътнах си пулса обратно в гърлото и го стрелнах със злобен поглед. Бях направила на голям въпрос факта, че не го искам зад гърба си и след това го оставих да се прокрадне зад мен. Много умно, Анита, наистина умно! Понеже ме беше изплашил, му се ядосвах. Нелогично, но беше по-добре да си ядосан, отколкото уплашен.
— Жан-Клод е ей там вътре — каза младежът. Усмихна се, а в сините му очи имаше съвсем човешка искрица смях.
Озъбих му се, наясно, че се държа детински, но не ми пукаше.
— След теб, косматолики!
Смехът му угасна. Взря се в мен съвсем сериозно.
— Откъде разбра? — гласът му бе несигурен и крехък. Много от ликантропите се гордеят със способността си да минават за хора.
— Лесно беше — отвърнах. Което не беше самата истина, но исках да го нараня. Детинско, непривлекателно, честно.
Внезапно лицето му стана съвсем юношеско. Очите му се изпълниха с несигурност и болка. По дяволите.
— Виж, прекарвам доста време около превръщачи, така че просто знам къде да гледам, ясно?
Защо ли исках да му върна самоувереността? Защото знаех какво е да си аутсайдер. Вдигането на мъртви кара доста хора да ме нареждат в една редица с чудовищата. Има дори дни, в които приемам подобни мнения.
Той още ме зяпаше с наранените си чувства като отворена рана в очите. Ако се разплачеше, смятах да си тръгна.
Стивън се обърна, без да каже и дума повече и влезе през отворената врата. Позяпах я известно време. Откъм зрителите се разнесоха възхитени възклицания и изумени въздишки. Обърнах се и го видях. Беше змия — но не просто „най-голямата кобра на света“, а най-голямата проклета змия, която съм виждала някога. Тялото й беше нашарено с мътни сиво-черни и мръснобели ивици. Люспите блестяха под светлината на прожекторите. Главата й беше широка поне петдесетина сантиметра. Няма толкова големи змии. Кобрата разтвори качулката си — с размер на сателитна чиния. Изсъска и си показа езика, приличен на черен камшик.
Бях изкарала един семестър херпетология в колежа. Ако змията бе дълга осем стъпки или по-малко, щях да предположа, че е египетска ивичеста кобра. Не бих си спомнила точното научно название дори ако от това ми зависеше животът.
Чернокожата танцьорка легна на земята пред влечугото и опря чело в пода. Знак на подчинение от нея за змията. За нейния бог. Исусе Христе!
Жената се изправи и започна да танцува, а кобрата я гледаше. Дългокосата красавица се беше обрекла на жива флейта за късогледата твар. Не исках да видя какво ще стане, ако сбърка стъпките. Отровата не би подействала достатъчно бързо, за да я убие навреме.
Зъбите на змията бяха толкова дяволски големи, че щяха да разпорят змиеукротителката като мечове. Тя щеше да умре от шок и кръвозагуба много преди отровата да й подейства.
В центъра на арената ставаше нещо. Магия запълзя нагоре по гърба ми. Магия ли държеше змията под контрол, магия ли я призоваваше… или магия създаваше самата змия? Дали тя притежаваше свои собствени сили? Дори не знаех как да я нарека. Приличаше на кобра — вероятно наистина най-голямата на света, — но аз дори не разполагах с название за нея. Бог с малко „б“ би свършило работа, но не беше съвсем точен термин.
Поклатих глава и се извърнах встрани. Не исках да гледам представлението. Не исках да стоя тук, а магията да тече мека и студена по кожата ми. Ако змията не беше безопасна, Жан-Клод щеше да я затвори в клетка, нали? Да-а, бе.
Обърнах гръб на змиеукротителката и най-голямата кобра на света. Исках да говоря с Жан-Клод и да си обирам крушите от това място.
Отворената врата бе изпълнена с мрак. Вампирите не се нуждаят от лампи. А ликантропите? Нямах представа. Леле, толкова имах да уча! Якето ми бе разтворено докрай, идеално за бързо вадене на оръжие. Макар че, казано честно, ако тази нощ ми потрябваше да вадя бързо пистолета, значи бях затънала в лайна до шия.
Поех си дълбоко дъх и издишах. Нямаше смисъл да отлагам. Пристъпих през вратата и навлязох в подканващия мрак, без да погледна назад. Не исках да виждам какво става на арената. Истината беше, че не исках да видя какво се случва и в мрака. Но имах ли друг избор? Вероятно не.

6

Стаята приличаше на килер със завеси вместо стени. В стаения мрак нямаше никой друг освен мен. Къде бе изчезнал Стивън? Да беше вампир, да повярвам в номера с изпаряването, но ликантропите не умеят да се топят във въздуха. Така че явно имаше втора врата.
Ако аз бях построила тази стая, къде щях да сложа вътрешния вход? Отговор: на противоположната на външния вход стена. Дръпнах завесите. Да, под тях имаше врата. Елементарно, скъпи ми Уотсън!
Вратата бе тежка, дървена, с някакви лози, гравирани по нея. Дръжката беше бяла, с малки розови цветенца в средата. Ужасно женствена врата. Разбира се, нищо не пречи на мъжете да харесват цветя. Абсолютно нищо. Чисто сексистки коментар. Забравете, че съм си го помислила.
Не си извадих пистолета. Виждате ли, не съм пълна параноичка.
Завъртях дръжката и отворих вратата навътре. Продължаха да я бутам, докато не се удари в стената. Зад нея не се криеше никой. Добре.
Тапетите бяха мръснобели с тънки сребърни, златни и медни мотиви по тях. Общият ефект бе смътно ориенталски. Килимът беше черен. Не знаех, че произвеждат килими в този цвят. По-голямата част от стаята заемаше легло с балдахин. Скриваха го черни тюлени завеси. Леглото ставаше мъгливо, неясно, като сън. Някой спеше в гнездото от черни покривки и пурпурни чаршафи. Част от гол гръден кош подсказваше, че това е мъж, но вълната кестенява коса скриваше лицето му като завеса. Всичко изглеждаше смътно нереално, сякаш спящият чакаше филмовите камери да се завъртят.
До стената отсреща бе поставен диван с разхвърляни по него кървавочервени възглавници. Подходящо тапицирана пейка декорираше другата стена. Стивън се бе сгушил на пейката. Жан-Клод седеше в единия ъгъл на дивана. Носеше черни джинси, пъхнати във високи до коленете кожени ботуши, боядисани в тъмно, почти кадифено черно. Ризата му бе с висока дантелена яка, закопчана на врата с голяма колкото палец рубинена брошка. Черната му коса бе точно толкова дълга, че да се къдри около дантелената яка. Ръкавите бяха свободни и бухнали, стегнати в китките, с дантела, изливаща се върху дланите така, че се виждаха само връхчетата на пръстите.
— Откъде ги купуваш тия ризи? — попитах.
Той се усмихна.
— Не ти ли харесва? — и плъзна длани по гърдите си, спирайки за миг пръсти над зърната. Това беше покана. Можех да се пресегна, да докосна бялата тъкан и да проверя дали дантелата е толкова мека, колкото изглежда.
Поклатих глава. Не биваше да се разсейвам. Погледнах към Жан-Клод. Той се взираше в мен с тези негови полунощно-сини очи. Миглите му бяха като черна дантела.
— Тя те желае, Господарю — обади се Стивън с насмешлив тон и присмех. — Надушвам копнежа й.
Жан-Клод извърна леко глава и се взря в младежа.
— Аз също… — Каза го тъй невинно, но с такъв подтекст… Гласът му се понесе из стаята, нисък и пълен с ужасяващи обещания.
— Нямах нищо лошо наум, господарю, нищо лошо! — Стивън ми се стори уплашен. Не можех да го виня.
Жан-Клод се извърна към мен, сякаш нищо не се бе случило. Лицето му все още бе красиво, заинтригувано и развеселено.
— Не се нуждая от защитата ти!
— О, аз пък мисля, че ти трябва!
Обърнах се бързо и забелязах друг вампир, изправен зад гърба ми. Не бях чула вратата да се отваря.
Тя ми се усмихна, без да показва зъби. Номер, който научават по-старите вампири. Беше висока и слаба, с тъмна кожа и дълга черна коса, която се вихреше чак до кръста й. Носеше пурпурни ластични панталонки, прилепнали толкова плътно, че ясно си личеше, че отдолу няма бельо. Горнището й беше от червена коприна, свободно и обемисто, с тънки презрамчици, които го придържаха на място. Изглеждаше като горнище на секси пижамка. Костюма довършваха червени сандали на висок ток с тънка златна верижка, закопчана с един диамант. Първото нещо, което ми дойде на ума беше „екзотична“. Плъзна се към мен с усмивка.
— Това заплаха ли е? — попитах.
Вампирката спря пред мен.
— Още не… — В гласа й се долавяше следа от някакъв друг език. Нещо по-мрачновато, с търкалящи се, натъртени звуци.
— Стига толкова — каза Жан-Клод.
Тъмнокожата дама се обърна, черната коса се развя като воал зад гърба й.
— Не мисля!
— Ясмийн! — И една дума стигаше: ниска и натежала от предупреждение.
Ясмийн се засмя — груб звук, като чупене на стъкло. Спря точно пред мен, закривайки ми гледката към Жан-Клод. Протегна ръка към мен и аз отстъпих назад, извън обсега й.
Тя се усмихна достатъчно широко, за да покаже зъби и посегна отново. Пак отстъпих, но вампирката внезапно ме връхлетя, по-бързо отколкото можех да мигна, по-бързо, отколкото можех да вдишам. Сграбчи ме за косата и ми изви назад врата. Връхчетата на пръстите й докосваха черепа ми. С другата си ръка ме хвана за брадичката, забивайки в плътта ми пръсти като метални куки. Лицето ми бе приклещено между дланите й, затворено в капан. Освен да извадя оръжието си и да я гръмна, нямаше какво друго да направя. А ако можех да съдя по скоростта на движенията й, никога не бих успяла да докопам пистолета навреме.
— Разбирам защо я харесваш. Толкова е хубава, тъй деликатна… — вампирката се обърна странично към Жан-Клод, почти обръщайки ми гръб, но все още държейки главата ми неподвижна. — Никога не съм си представяла, че ще прибереш човек… — Прозвуча така, сякаш бях улично куче.
Ясмийн пак се извърна към мен. Притиснах деветмилиметровия в гърдите й. Все едно колко бе бърза, щеше да пострада, ако пожелаех. Мога да усещам в мислите си колко е стар даден вампир. Отчасти е естествена способност, отчасти се дължи на упражненията. Ясмийн беше стара — по-стара от Жан-Клод. Бях готова да се обзаложа, че е над петстотингодишна. Ако бе новоумряла, мунициите от технологичната ера щяха да разкъсат от упор сърцето й и да я убият. Но при условие, че бе надвишила петте стотака и беше вампир повелител, имаше вероятност това да не причини смъртта й… Но пък, кой знае?
Нещо премина по лицето й — изненада и може би само намек за страх. Тялото й бе неподвижно като статуя. Ако дишаше, поне аз не можех да го забележа.
Гласът ми прозвуча малко задавено заради ъгъла, под който бе извила врата ми, но думите бяха съвсем ясни:
— Много бавно си махни ръцете от лицето ми. Сложи ги и двете на тила си и сплети пръсти отгоре!
— Жан-Клод, отзови си човека!
— Аз бих сторил това, което ме моли, Ясмийн! Стори ми се, че той се забавлява. — Колко вампири си убила досега, Анита?
— Осемнадесет.
Очите на Ясмийн леко се разшириха.
— Не ти вярвам!
— Повярвай на това, кучко: ще дръпна този спусък и можеш да си целунеш сърцето за сбогом!
— Куршумите не могат да ми навредят!
— О, посребрените могат. Сега се махни от мен, веднага!
Ясмийн си дръпна ръцете от косата и челюстта ми.
— Бавно — предупредих я аз.
Тя стори както пожелах. Стоеше пред мен, сплела дългите си пръсти над главата. Отдръпнах се от нея, все още с насочен към гърдите й пистолет.
— А сега какво? — попита вампирката Ясмийн. Устните й все още бяха изкривени в усмивка. В тъмните й очи се четеше веселие. Не ми харесваше да ми се присмиват, но когато се мотаеш с вампири повелители, пропускаш едно-друго да мине безнаказано.
— Можеш да си свалиш ръцете — предложих.
Ясмийн го направи, но продължи да се взира в мен, сякаш ми бе израсла втора глава.
— Къде я намери, Жан-Клод? Котенцето имало зъбки!
— Кажи на Ясмийн как те наричат вампирите, Анита!
Прозвуча ми досущ като заповед, но сега май не беше моментът да му се цупя.
— Екзекуторката.
Ясмийн се ококори, после се усмихна, показвайки целите си зъби.
— Мислех, че си по-висока!
— И аз понякога се разочаровам от това! — съгласих се.
Вампирката отметна глава и се разсмя — буйно и стържещо, с истерична нотка.
— Харесвам я, Жан-Клод! Тя е опасна, все едно да спиш с лъв!
Понесе се към мен. Аз държах насочен към нея пистолет, а това дори не я забави…
— Жан-Клод, кажи й, че ще я застрелям, ако не се дръпне!
— Обещавам да не те нараня, Анита! Ще бъда много, много внимателна! — вампирката надвисна отгоре ми и просто не знаех какво да предприема. Тя си играеше с мен — садистично, но вероятно не смъртоносно. Дали можех да я гръмна, защото ме дразни? Съмнявах се.
— Мога да усетя топлината на кръвта ти, топлината на кожата ти във въздуха, като парфюм… — Нейната плавна, въртелива походка я доведе право пред мен. Насочих пистолета към нея и вампирката се засмя. Притисна гърди към дулото.
— Толкова меко, мокро, но силно… — не бях сигурна на кого говори, на себе си или на мен. И двата варианта не ми се сториха приятни. Тя потри малките си гърди в пистолета, зърната й галеха дулото. — Дребна, но опасна… — последната дума бе прошепнато съскане, което потече по кожата ми като студена вода. Ясмийн беше първият вампир повелител, който срещах, притежаващ някои от гласовите умения на Жан-Клод.
Виждах как зърната й се втвърдяват през тънкия плат на блузката. Гадост. Насочих пистолета към пода и отстъпих назад.
— Исусе, всичките вампири над двеста години ли са перверзници?
— Аз съм над двеста — обади се Жан-Клод.
— Само подкрепяш твърдението ми.
Ясмийн остави топла струйка смях да се излее от устата й. Звукът погали кожата ми като топъл вятър. Направи крачка към мен. Аз отстъпих и опрях гръб на стената. Тя облегна длани от двете страни на раменете ми и започна да се навежда, сякаш се канеше да прави лицеви опори.
— Искам да я опитам лично…
Пъхнах пистолета в ребрата й, твърде ниско, за да може да се потърка в него.
— Никой не ми пъха зъби! — заявих.
— Кораво маце! — Вампирката навря лице в мен, докосвайки с устни челото ми. — Харесвам коравите мацки!
— Жан-Клод, предприеми нещо, преди някой от нас да умре!
Ясмийн стегна лакти и се отдръпна от мен толкова назад, колкото можеше без да премести ръце. Облиза се, мернах намек за зъб, но очевидно просто навлажняваше устните си. След това се отпусна към мен с полуразтворени уста, само че не посягаше към врата ми. Определено се насочваше към устата ми. Не искаше да ме опита, искаше да ме пробва. Не можех да я застрелям, не и ако просто желаеше да ме целуне. Ако беше мъж, например, не бих я гръмнала.
Косата й се изля върху ръцете ми, мека като плътна коприна. Вече виждах само лицето на вампирката. Очите й бяха черни като нищото. Устните й се поколебаха точно пред лицето ми. Дъхът й бе топъл и миришеше на ментови бонбони — но под съвременния аромат се прокрадваше нещо по-древно: сладкият задух на кръвта.
— Дъхът ти смърди на стара кръв! — прошепнах в устата й.
Вампирката прошепна в отговор, леко докосвайки устните ми:
— Знам… — притисна уста към моята, нежна целувка. Усмихна се, макар устните ни още да се докосваха.
Вратата се отвори, почти удряйки се в стената. Ясмийн се изправи, но задържа ръка около раменете ми. И двете се обърнахме към вратата. Жена с руса, почти бяла коса се огледа трескаво. Сините й очи се ококориха, когато ни забеляза. Изпищя високо и беззвучно, но много гневно.
— Махни се от нея!
Намръщих се срещу Ясмийн.
— На мен ли говори?
— Да — вампирката явно се забавляваше. Жената — не. Затича се към нас с разперени ръце и свити като нокти на граблива птица пръсти. Ясмийн я улови с главозамайваща скорост. Новодошлата се затърчи и се забори в хватката й, все още протегнала ръце към мен.
— Какво, по дяволите, става? — попитах.
— Маргьорит е човешкият слуга на Ясмийн — обади се Жан-Клод. — Мисли си, че можеш да й откраднеш господарката.
— Не искам Ясмийн.
Вампирката ме стрелна с гневен поглед. Да не би да я бях обидила? Силно се надявах.
— Маргьорит, виж — тя е твоя, става ли?
Жената изпищя срещу мен — беззвучно и гърлено. Иначе вероятно красивото й лице бе изкривено в зверска гримаса. Никога не бях виждала подобен мигновен гняв. Беше страховито, макар да държах зареден пистолет в ръка.
Наложи се Ясмийн да вдигне слугата си във въздуха и да я задържи горе при все борбата й.
— Страхувам се, Жан-Клод, че Маргьорит няма да се почувства удовлетворена, освен, ако не отговори на предизвикателството.
— Какво предизвикателство? — попитах.
— Ти предизвика правата й върху мен.
— Не е вярно — отвърнах.
Ясмийн се усмихна. Змията сигурно се е усмихвала на Ева по същия начин: приятно, весело и зловещо.
— Жан-Клод, не съм дошла тук за това, все ми е тая какво точно. Не искам нито един вампир, да не говорим пък за такъв от женски пол — заявих.
— Ако ти ми беше човешки слуга, ma petite, тогава нямаше да има предизвикателство, защото когато някой е обвързан с вампир повелител, връзката им е нерушима.
— Тогава за какво се притеснява Маргьорит?
— Че Ясмийн може да те вземе за любовница. Прави го от време на време, за да я докарва до гняв от ревност. По причина, която не разбирам, на Ясмийн това й харесва.
— О, да, харесва ми! — вампирката се обърна към мен, все още стиснала жената в обятията си. Държеше съпротивляващата се слугиня с лекота и без усилие. Разбира се, вампирите могат да вдигнат камион „Тойота“ от лежанка. Може ли един среден на ръст човек да се сравнява с това?
— Та какво точно означава това лично за мен?
Жан-Клод се усмихна, но в гримасата му имаше уморен намек. Отегчен ли беше? Или ядосан? Или просто изтощен?
— Трябва да се биеш с Маргьорит. Ако спечелиш, Ясмийн е твоя. Ако загубиш, Ясмийн е на Маргьорит.
— Чакай малко! — възразих аз. — Що за битка по-точно, с пистолети призори?
— Без оръжия — отвърна Ясмийн. — Моята Маргьорит не е умела с оръжията. Не искам да пострада.
— Тогава спри да я измъчваш — предложих.
Ясмийн се усмихна:
— Това е част от забавлението!
— Садистична кучка! — изсумтях.
— Да, такава съм.
Исусе, има хора, които дори не можеш да обидиш!
— Значи искаш да се бием с голи ръце заради Ясмийн? — не можех да повярвам, че дори задавам този въпрос.
— Да, ma petite.
Поех си дълбоко дъх, погледнах пистолета си, погледнах пак пищящата жена, след това прибрах оръжието.
— Има ли някакъв друг начин да се измъкна от това, освен да се бия с нея?
— Ако признаеш, че си мой човешки слуга, тогава няма да има битка. Няма да има нужда от такава… Жан-Клод ме наблюдаваше, изучавайки лицето ми. Очите му бяха съвсем неподвижни.
— Искаш да кажеш, че това е било номер? — попитах.
Първите топли вълни на гнева пролазиха по слабините ми.
— Номер ли, ma petite? Нямах представа, че Ясмийн ще те сметне за толкова забавна!
— Глупости!
— Признай, че си ми човешки слуга и всичко свършва дотук.
— А ако не отстъпя?
— Ще се биеш с Маргьорит.
— Добре — съгласих се. — Давай да се бием!
— Какво ще ти струва да признаеш истината, Анита? — попита Жан-Клод.
— Аз не съм ти човешки слуга. Никога няма да стана твой слуга. Иска ми се просто да го приемеш и да ме оставиш на мира, мамка му!
Той се намръщи:
— Ма petite, какъв език!
— Я се шибай!
Той се усмихна:
— Като пожелаеш, ma petite! — вампирът седна на ръба на дивана, може би, за да ме вижда по-добре. Ясмийн, когато си готова!
— Чакай! — казах. Свалих си якето и не бях сигурна къде да го оставя.
Мъжът, който доскоро спеше на черното легло с балдахин, протегна ръка през черния тюл.
— Ще го подържа, ако нямаш нищо против! — каза той.
Погледах го известно време. Беше гол от кръста нагоре. По ръцете и стомаха му се забелязваха следи от физически упражнения — точно колкото трябва, нищо прекомерно. Или имаше идеален тен, или беше естествено мургав. Косата му се спускаше на вълни под раменете. Очите му бяха кафяви и съвсем човешки. Приятно разнообразие.
Връчих му якето си. Той се усмихна, показвайки бързо зъби, което прогони и последните остатъци от сън по лицето му. Седна, преметна якето през лакета си и обгърна коленете си с длани, все още скрити под черно-червените завивки. Облегна буза на коленете си и дори така съумя да изглежда обаятелен.
— Свършихте ли вече, ma petite? — Жан-Клод ми прозвуча развеселено, но в гласа му се долавяше смях, който нямаше нищо общо с хумора. Беше подигравка. Само че нямаше как да позная на мен ли се присмива или на себе си.
— Готова съм, предполагам — казах.
— Остави я долу, Ясмийн. Да видим какво ще стане!
Чух Стивън да казва:
— Двайсетачка за Маргьорит!
Ясмийн отвърна:
— Не е честно, не мога да залагам срещу собствения си човешки слуга!
— Ще ви дам по двайсет и на двамата, ако госпожица Блейк спечели! — намеси се мъжът на леглото. Погледнах го отново, колкото да видя, че ми се усмихва; след това Маргьорит ме връхлетя.
Тя замахна към лицето ми, блокирах удара с мишница. Блондинката се биеше по женски, с отворени длани и опити за драскане. Но беше бърза, много по-бърза от човек. Може би идваше от това, че е човешки слуга, не знам. Ноктите й прерязаха лицето ми в остра, болезнена линия. Стига толкова: край на госпожица Любезна.
Стиснах я с ръка. Тя заби зъби в китката ми. Ударих я с десния си юмрук колкото се може по-здраво, влагайки цялата си сила. Беше хубав, здрав удар право в слънчевия сплит.
Маргьорит спря да ме хапе и се приведе, притиснала длани към корема си. Давеше се за въздух. Добре.
На лявата си ръка имах кървав отпечатък от зъбите й. Докоснах лявата си буза и усетих още кръв. Дявол го взел, болеше.
Маргьорит коленичи на пода, учейки се отново да диша. Но се взираше в мен. Погледът в сините й очи подсказваше, че боят не е приключил. Веднага щом си възстановеше дишането, пак щеше да ми налети.
— Стой долу, Маргьорит, иначе ще пострадаш!
Тя поклати глава.
— Няма да се предаде, ma petite, иначе ти ще спечелиш тялото на Ясмийн, ако не и сърцето й.
— Не искам тялото й — ничие тяло не искам!
— Е, това вече просто не е вярно, ma petite! — възрази Жан-Клод.
— Спри да ме наричаш така!
— Носиш два мои белега, Анита. На половината път си да станеш мой човешки слуга. Признай го и никой повече няма да пострада тази вечер!
— Аха, да бе — казах.
Маргьорит се изправяше на крака. Не исках да се изправя. Приближих, преди да е стъпила здраво и я сритах, за да я подкося. Едновременно с това й натиснах раменете назад и я яхнах. Извих й дясната ръка зад гърба. Тя се мъчеше да се надигне. Увеличих натиска и Маргьорит се отпусна.
— Край на битката!
— Не! — това бе едва второто смислено нещо, което чувах от нея.
— Ще ти счупя ръката!
— Чупи я! Чупи я! Не ми пука! — изражението й бе диво, бясно.
Боже. Нямаше начин да й налея здрав разум. Страхотно.
Преобърнах я по корем, използвайки хватката си вместо лост, увеличавайки натиска почти до счупване, но не съвсем. Ако й строшах ръката, надали щях да убия бойния й дух. А исках да приключим със схватката.
Използвах крака и едната си ръка, за да задържа хватката, коленичейки върху торса на блондинката, докато самата ми тежест не започна да я държи прикована към земята. Награбих шепа руса коса и издърпах врата й назад. Освободих ръката й и прокарах десницата си под врата на пленничката си, притискайки лакът към адамовата й ябълка и натискайки артериите от двете страни на врата й. Сключих дясната си длан върху лявата китка и стиснах.
Маргьорит се опита да ми издере лицето, но аз зарових муцунка в гърба й и тя не успя да ме докопа. Издаваше тихо, безпомощно скимтене, защото не й достигаше въздух да пищи по-високо.
Издра дясната ми ръка, но пуловерът беше дебел. Избута нагоре ръкава, оголвайки кожата ми и започна да драска с нокти. Притиснах по-плътно лице към гърба й и продължих да стискам, докато ръцете ми не се разтрепериха и зъбите ми не заскърцаха. Бях вложила всичко в ръката, с която стисках жилавото й гърло.
Маргьорит спря да ме дере. Заблъска ме с длани като умиращи пеперуди.
Много време трябва, за да задушиш някого до загуба на съзнание. На филмите изглежда лесно, бързо и чисто. Не е лесно, не е бързо и, дявол да го вземе, не е чисто. Можеш да усетиш пулса от двете страни на шията да се блъска в ръката ти, докато изцеждаш живота. Жертвата се бори доста повече, отколкото по филмите. И когато душиш някого до смърт, по-добре да го държиш повечко време, след като спре да се движи.
Маргьорит се отпусна полека, част по част. Когато вече представляваше само мъртва тежест в хватката ми, я освободих — бавно. Остана неподвижна на пода. Не я виждах дори да диша. Да не би да бях стискала прекалено дълго?
Докоснах шията й и напипах пулса — силен и равен. Просто в безсъзнание, не и мъртва. Добре.
Изправих се и тръгнах към леглото.
Ясмийн падна на колене до все още неподвижното тяло на Маргьорит.
— Любима моя, единствена моя, тя нарани ли те?
— Просто е в безсъзнание — обясних. — Ще се съвземе след няколко минути!
— Ако си я убила, ще ти разкъсам гърлото!
Поклатих глава:
— Да не започваме тази гадория отначало. Дойде ми до гуша от толкова пъчене!
Мъжът на леглото се обади:
— Кървиш!
По дясната ми предмишница се стичаше кръв. Маргьорит може и да не бе успяла да ми нанесе сериозни поражения, но драскотините бяха достатъчно дълбоки, та от някои от тях да ми останат белези. Страхотно; вече имах дълъг, тънък белег от долната страна на дясната ръка — от нож. Но, дори и като броим драскотините, на дясната ръка оставаха по-малко белези, отколкото на лявата. Работни наранявания…
Кръвта течеше доста стабилно по ръката ми. Е, на черен килим не личи. Хубав цвят, ако планирате да кървите повечко в някоя стая.
Ясмийн помагаше на Маргьорит да се изправи. Блондинката се бе възстановила много бързо. Защо? Защото беше човешки слуга, разбира се. Естествено.
Вампирката тръгна към леглото. Към мен. Хубавото й личице бе изтъняло така, че се виждаха костите отдолу. Очите й горяха кажи-речи трескаво.
— Прясна кръв, а аз не съм яла тази вечер!
— Сдържай се, Ясмийн!
— Не си научил слугата си на добри маниери, Жан-Клод! — каза вампирката. Погледна ме извънредно нелюбезно.
— Остави я на мира, Ясмийн! — Жан-Клод вече се бе изправил.
— Всеки слуга трябва да бъде опитомен, Жан-Клод. Оставил си нещата без контрол твърде дълго!
Погледнах над рамото на Ясмийн към него.
— Опитомяване?
— Това е малко неприятен етап от процеса… — призна той. Каза го спокойно, сякаш си говорехме за обяздване на кон.
— Дяволите да те вземат! — извадих пистолета си. Стиснах го с две ръце, стабилно. Никой нямаше да ме опитомява тази вечер.
С ъгълчето на окото си забелязах, че някой стои от другата страна на леглото. Мъжът все още бе под завивките. Това беше жилава жена с кожа с цвят на кафе със сметана. Черната й коса бе подстригана съвсем късо. Беше гола. Откъде, по дяволите, се бе появила?
Ясмийн се намираше на около метър от мен, с танцуващ по устните език, а зъбите й блестяха на светлината на лампите.
— Ще те убия, нали разбираш, ще те убия — изръмжах.
— Ще се опиташ.
— Забавлението и игрите не си струват смъртта заявих.
— След няколкостотин години това е единственото, за което си струва да умреш!
— Жан-Клод, освен, ако не искаш да я загубиш, отзови я! — Гласът ми беше по-висок, отколкото ми се искаше. Страхувах се.
От такова разстояние куршумът следваше да отнесе целия й гръден кош. Ако станеше, нямаше да има начин да я върнат от немъртвите; сърцето й щеше да е изчезнало. Разбира се, тя беше на повече от петстотин години. Един изстрел може би нямаше да стигне. Какъв късмет, че разполагах с повече от един патрон!
Долових движение с ъгълчето на окото си. Бях започнала да се обръщам, когато някой ме събори на земята. Чернокожата ме бе връхлетяла. Обърнах пистолета, за да стрелям, без да ми пука дали е човек или не. Но тя ме стисна за китките и то здраво. Смяташе да ми счупи костите!
Изръмжа право в лицето ми — много зъби и ниско ръмжене. Звукът идваше от гърло, което би следвало да е обвито в козина и да води към муцуна. Човешките лица просто не могат да изглеждат така.
Жената изтръгна браунинга от ръцете ми като че взимаше близалка от дете. Държеше го наопаки, сякаш не знаеше кой край накъде трябва да е насочен.
Нечия ръка се пресегна през кръста й и я издърпа назад от мен. Беше мъжът от леглото. Чернокожата се обърна озъбена към него.
Ясмийн скочи към мен. Дръпнах се назад, опирайки гръб в стената. Вампирката се усмихна.
— Не си толкова корава без пистолета, нали? Внезапно коленичи пред мен. Не я видях да идва — не мернах дори следа от движение. Появи се до мен като по магия.
Притисна тялото си към коленете ми, приковавайки ме към стената. Ясмийн заби пръсти в мишниците ми и ме дръпна към себе си. Силата й бе невероятна. Караше черната превръщачка да изглежда слабовата.
— Ясмийн, не! — Жан-Клод най-сетне ми се притече на помощ. Но щеше да закъснее. Вампирката оголи зъби, отметна глава за удар и аз не можех да сторя съвсем нищичко!
Тя ме придърпа под удобен ъгъл, сключи длани зад гърба ми. Ако ме притиснеше по-силно, щях да изляза през гръбнака й.
Изпищях:
— Жан-Клод!
Горещо. Нещо гореше в пуловера ми, точно над сърцето. Ясмийн се поколеба. Усетих как цялото й тяло потръпва. Какво, по дяволите, ставаше?
Между нас избухна език синьо-бял пламък. Изпищях и вампирката повтори вика ми. Пищяхме заедно, докато горяхме.
Тя падна настрани. По горнището й пълзеше синьо-бял пламък. Пламъчета облизваха дупката в пуловера ми. Преборих се да сваля презраменния кобур и да махна горящата дреха.
Кръстът ми още пламтеше. Дръпнах верижката и я скъсах. Хвърлих кръста на килима, където пламъците се смалиха и угаснаха.
На гърдите си имах изгаряне с форма на кръст, точно над гърдата, над пулса на сърцето. Вече се покриваше с мехури. Втора степен…
Ясмийн бе скъсала собствената си дрешка. Имаше същото изгаряне, но по-ниско между гърдите, защото беше по-висока от мен.
Коленичих на пода само по сутиен и джинси. По лицето ми се стичаха сълзи. Имах по-голям белег от изгаряне с форма на кръст на лявата ръка. Човешките последователи на един вампир ме бяха белязали с идеята, че това е забавно. Бяха ми се надсмивали чак до мига, когато ги убих.
Изгарянето е гадна работа. Боли повече от всяко друго нараняване със същия размер.
Жан-Клод се изправи пред мен. Кръстът засия ярко в бяло — без пламъци, но пък и той не го докосваше. Погледнах нагоре и забелязах, че вампирът засланя очи с длан.
— Махни го, ma petite. Никой друг няма да те нарани тази нощ, обещавам!
— Защо просто не отстъпиш и не ме оставиш аз да преценя какво ще става с мен?
Той въздъхна:
— Беше детинско да допускам положението да ми се изплъзне чак толкова, Анита! Прости ми за глупостта!
Беше ми трудно да приема извинението на сериозно, докато той се прикриваше с ръка, без да смее да погледне към сияйния ми кръст. Но все пак бе извинение. От устата на Жан-Клод… това значеше много.
Вдигнах кръста за верижката. Бях счупила закопчалката в опита си да го сваля. Щеше да ми трябва нова, преди да го окача пак на врата си. С другата ръка вдигнах пуловера си. На предницата имаше стопена дупка по-голяма от юмрука ми. Точно над гърдите. Пуловерът бе съсипан. Нямаше как да се поправи. Къде се крие блестящ кръст, когато не носиш блуза?
Мъжът на леглото ми подаде коженото яке. Срещнах погледа му и видях там загриженост и малко страх. Кафявите му очи бяха много близо до мен и много човешки. Беше успокоително, без дори да знам защо точно.
Презраменният кобур се люлееше на кръста ми като тиранти. Навлякох наново ремъците. Прилепваха странно към голата ми кожа.
Мъжът ми подаде и пистолета, с приклада напред. Черната превръщачка стоеше от другата страна на леглото, все още гола, и ни гледаше зловещо. Не ми пукаше как й е взел пистолета. Просто се радвах, че е отново у мен.
Когато браунингът се озова в кобура, се почувствах по-добре, макар че никога не бях носила презраменен кобур на голо. Подозирах, че ще ми излязат пришки. О, добре де, няма пълно съвършенство.
Мъжът ми подаде цял наръч „Клийнекс“. Червените чаршафи се смъкнаха, разкривайки дълга гола ивица от тялото му около бедрото. Чаршафът бе опасно близо до падане и пълно разкриване.
— Ръката ти! — подсказа ми човекът.
Втренчих се в дясната си ръка. Все още кървеше малко. Болеше толкова по-слабо от изгарянето, че бях забравила за нея.
Взех кърпичките и се запитах какво ли прави той тук. Дали бе правил секс с голата жена, превръщачката? Не я бях забелязала в леглото. Тя под него ли се бе крила?
Почистих ръката си, доколкото можах; не исках да кървя прекалено силно в коженото яке. Навлякох го и пъхнах все още сияещия кръст в левия си джоб. Щом го скриех, щеше да спре да свети. Единствената причина Ясмийн да ме забърка в неприятности беше, че плетката на пуловера ми бе хлабава, а нейното горнище оставяше предостатъчно гола кожа. Вампирска плът, докосваща осветен кръст, винаги води до реакция.
Жан-Клод се взираше в мен — сега, когато кръстът бе скрит на безопасно място.
— Съжалявам, ma petite! Нямах намерение да те плаша тази нощ! — Той ми подаде ръка. Кожата му бе по-бледа от покриващата я бяла дантела.
Пренебрегнах жеста му и използвах леглото за опора при изправянето си.
Вампирът полека отпусна ръка. Тъмносините му очи все още бяха неподвижни и ме гледаха.
— С теб никога не се получава както съм го намислил, Анита Блейк. Защо така?
— Може би трябва да вденеш намека и да ме оставиш на мира!
Вампирът се усмихна — леко движение на устните.
— Боя се, че е твърде късно за това!
— Това пък какво трябва да значи?
Вратата се отвори, удари се с трясък в стената и отскочи. На прага стоеше ококорен мъж с течаща по лицето пот.
— Жан-Клод… змията.
Явно му бе трудно да си поема дъх, сякаш бе тичал по стъпалата чак догоре.
— Какво змията? — попита го Жан-Клод.
Мъжът преглътна, дишането му се забавяше.
— Полудяла е!
— Какво стана?
Новодошлият поклати глава:
— Не знам. Нападна Шахар, дресьорката. Тя е мъртва.
— В публиката ли е?
— Още не.
— Ще трябва да довършим разговора по-късно, ma petite! — Вампирът пристъпи към вратата, а останалите кръвопийци го следваха по петите. Стивън тръгна с тях. Добре обучено куче.
Слабата чернокожа се пъхна в широка черна рокля, с червени цветенца по нея, навлече я през глава. Чифт червени обувки на висок ток — и тя също тръгна към вратата.
Мъжът от леглото се измъкна изпод завивките. Беше гол. Нямаше време да се притеснявам. Той се захвана да навлича долнище на анцуг.
Вярно, случващото се в „Циркът на прокълнатите“ не ми влизаше в работата, но ако кобрата нападнеше публиката? Не, не ми влизаше в работата. Закопчах якето достатъчно, за да скрия факта, че не нося блуза, но не толкова, че да ми пречи да вадя оръжие.
Преди безименният мъж да си обуе панталоните, аз вече бях излязла през вратата и под ярките прожектори на шапитото. Вампирите и превръщачите бяха стигнали до арената и се разгръщаха в кръг около змията. Тя изпълваше малката арена с черно-белите си намотки. Долната половина на човек в лъскава набедрена препаска изчезваше в гърлото на кобрата. Точно това й бе попречило да влезе сред публиката — използваше си времето да похапне. Исусе Христе!
Краката на мъжа мърдаха, ритайки конвулсивно. Не можеше да е жив. Просто не бе възможно. Но краката му мърдаха, докато изчезваха от поглед. Моля те, Боже, нека е просто рефлекс! Не допускай да е още жив!
Мисълта бе по-лоша от всеки кошмар, за който си спомнях. А аз имам много материал за кошмари!
Чудовището в арената не ми влизаше в работата. Този път нямаше нужда да се правя на проклета героиня. Хората пищяха и тичаха, награбили децата си. Под краката им скърцаха торбички с пуканки и захарен памук. Навлязох в тълпата и започнах да си проправям път надолу. Една жена с бебе в ръце падна в краката ми. През тях се покатери някакъв тип. Изправих жената, гушвайки бебето с ръка. Покрай нас минаваха други. Борехме се просто да останем изправени. Чувствах се като скала насред бурна река.
Жената се взираше в мен с очи, твърде големи за лицето й. Набутах бебето обратно в прегръдката й и я бутнах между седалките. Нали съм си сексистка, хванах за раменете най-близкия едър мъж и изревах:
— Помогни им!
Той се стресна, сякаш му бях заговорила на чужд език, но част от паниката в очите му се разсея. Хвана жената за ръката и започна да си проправя път към изхода.
Не можех да оставя змията да влезе сред публиката. Не и ако бях в състояние да я спра. По дяволите. Щях да се правя на герой, мътните ме взели. Борех се срещу напора, за да сляза надолу тогава, когато всички бързаха нагоре и през мен. Нечий лакът ме улучи в устата, усетих кръв. По времето, когато успеех да си проправя път през този хаос, всичко щеше да е свършило. Боже, как се надявах!

7

Излязох от тълпата, сякаш минавах през завеса. Кожата ми бе настръхнала от спомена за бутащите се тела, но стоях сама на последното стъпало. Пищящата публика все още се намираше над мен, на път към изходите. Но тук, точно над арената, нямаше нищо. Тишината лежеше на дебели гънки около лицето и ръцете ми. Беше трудно да дишаш в сгъстения въздух. Магия. Дали от вампир или от кобрата, нямах представа.
Стивън бе най-близо до мен, гол до кръста, слаб и някак елегантен. Ясмийн бе сменила изгорялото си ефирно горнище със синята му риза. Беше вързала ризата на възел, за да се вижда загорелият й корем. До нея стоеше Маргьорит. Чернокожата бе заела позиция отдясно на Стивън. Изритала беше обувките си и стоеше боса на арената.
Жан-Клод бе от другата страна на кръга, с два непознати руси вампира от двете страни. Обърна се и се взря в мен. Усетих докосването му вътре в себе си, там където не бива да попада ничия ръка. Гърлото ми се сви; пот изби по тялото ми. Нищо в този миг не би ме накарало да се приближа до него. Той се опитваше да ми каже нещо. Нещо лично и твърде интимно за думи.
Дрезгав писък привлече вниманието ни към средата на кръга. Двама души лежаха натрошени и кървящи настрани. Кобрата се извисяваше над тях. Беше като кула от мускули и люспи. Изсъска срещу нас. Звукът бе висок и отекваше.
Мъжете лежаха на земята в… краката й? До опашката? Един от тях помръдна. Жив ли беше? Стиснах здраво предпазното перило, чак пръстите ме заболяха. Бях толкова уплашена, че можех да вкуся киселината в гърлото си. Кожата ми бе студена. Сънували ли сте такива сънища, в които навсякъде има змии, толкова нагъсто по земята, че не може да се стъпи? Почти клаустрофобично е. Сънят винаги завършва как съм застанала насред горичка и змиите падат върху мен, а аз мога само да пищя…
Жан-Клод протегна към мен тънката си ръка. Дантелата покриваше всичко, освен връхчетата на пръстите му. Всички останали се взираха в змията. Той обаче се взираше в мен.
Един от ранените мъже помръдна. Тих стон се изтръгна от устните му и сякаш отекна в огромната шатра. Беше ли илюзия или наистина имаше ехо? Все едно. Човекът беше жив и ние трябваше да го запазим в това състояние.
Ние? Какво беше това с „ние“? Взрях се в сините очи на Жан-Клод. Лицето му бе абсолютно безизразно, изчистено от всякакви емоции, доколкото можех да доловя. Не би могъл и да ме омагьоса с поглед. Собствените му белези се грижеха затова, но номера с ума ако се постараеше все още бяха възможни. А той се стараеше.
Не бяха думи, а усещане. Искаше ми се да отида при него. Да изтичам към него. Да усетя гладката, здрава хватка на ръката му. Мекотата на дантелата по кожата ми. Облегнах се замаяна на перилата. Стисках ги, за да не падна. Какво, по дяволите, целеше той с тези умствени игрички? Имахме си други проблеми, нали? Или не му пукаше за змията? Може би всичко беше номер. Може би бе наредил на кобрата да побеснее… Но защо?
Всички косми по тялото ми настръхнаха, сякаш ги бе погалил невидим пръст. Разтреперах се и не можах да се овладея.
Взирах се в чифт много хубави кожени ботуши, високи и меки. Погледнах нагоре и срещнах погледа на Жан-Клод. Той бе напуснал мястото си в кръга около кобрата, за да дойде при мен. Беше сто пъти по-добро от моето преместване до него.
— Присъедини се към мен, Анита, и нека обединим сили, за да спрем тази твар!
Поклатих глава:
— Не знам за какво говориш.
Той прокара пръсти по ръката ми. Дори през коженото яке можех да усетя допира му като ледена линия… или огнена?
— Как можеш да си горещ и студен едновременно? — попитах.
Той се усмихна, леко раздвижвайки устни.
— Ма petite, спри да се бориш с мен и ще успеем да опитомим тварта! Можем да спасим работниците.
Беше ме хванал. Миг на лична слабост срещу живота на двама души. Какъв избор!
— Щом те пусна толкова навътре в главата си, за теб следващия път ще е по-лесно. Душата ми не е за продан, дори и в замяна на нечий живот!
Вампирът въздъхна.
— Тъй да бъде, щом така искаш! — и понечи да ми обърне гръб. Хванах го за ръката и тя се оказа топла, твърда и много, много истинска.
Жан-Клод се обърна към мен с огромни и всепоглъщащи очи, като дъното на океан… и също тъй смъртоносни. Собствената му сила ме спираше да не пропадна в тях; сама щях да съм загубена.
Преглътнах достатъчно трудно, та да ме заболи и дръпнах ръката си. Изпитвах желание да избърша длан в панталоните си, сякаш бях докоснала нещо лошо. Може и тъй да беше.
— Сребърните куршуми ще наранят ли змията?
Той явно обмисли въпроса ми за миг.
— Нямам представа.
Поех си дълбоко дъх:
— Ако спреш да се опитваш да се вържеш насила с мислите ми, ще ти помогна!
— Ще се изправиш срещу змията с пистолет, а не с мен? — стори ми се, че тази идея го развеселява.
— Правилно схвана.
Жан-Клод отстъпи встрани и ми махна към арената.
Прескочих перилата и стъпих до него. Постарах се да не му обръщам внимание поне толкова, колкото ми бе по силите и тръгнах към тварта. Извадих браунинга. Беше удобен и тежеше приятно в ръката ми. Успокоителна тежест.
— Древните египтяни са й се кланяли като на бог, ma petite. Била е Еджо, кралската змия. Грижили са се за нея, принасяли са й жертви, обожавали са я…
— Тя не е бог, Жан-Клод.
— Толкова ли си сигурна?
— Аз съм монотеист, не забравяй. За мен това е просто поредната свръхестествена ужасия.
— Както пожелаеш, ma petite!
Обърнах се към вампира.
— Как, по дяволите, си я прекарал през карантината?
Той поклати глава:
— Има ли значение?
Погледнах пак към тварта в средата на арената. Змиеукротителката лежеше в кървава купчина от едната страна на змията. Не беше изядена. Това знак на почит и привързаност ли беше или просто чист късмет?
Кобрата се плъзна към нас, люспите по корема й се свиваха и отпускаха. Издаваха сух шепот, стържейки върху пода на арената.
Жан-Клод беше прав; нямаше значение как тази твар е влязла в страната. Вече беше тук.
— Как ще я спрем?
Той се ухили достатъчно широко, за да се видят зъбите му. Може би заради множественото число.
— Ако успееш да обезопасиш устата й, смятам, че ще се справим с нея.
Тялото на змията бе по-дебело от телефонен стълб. Поклатих глава.
— Щом казваш…
— Можеш ли да я раниш в устата?
Кимнах.
— Ако сребърните куршуми я ловят, да.
— Малкият ми стрелец! — възхити се вампирът.
— Стига сарказъм! — възразих.
Той кимна.
— Ако ще се опитваш да я застреляш, побързай, ma petite. Щом навлезе сред хората ми, ще е твърде късно… — изражението му бе неразгадаемо, нямах представа дали иска да се заемам със задачата или не.
Обърнах се и тръгнах през арената. Кобрата спря да се плъзга напред. Изчакваше, досущ като наклонена кула. Стоеше си, сякаш нещо без крака може да стои, и ме чакаше — приличният на камшик език се стрелкаше между челюстите, вкусвайки въздуха. Вкусвайки мен.
Жан-Клод внезапно се озова до мен. Не го бях чула да идва, не го усетих дори. Просто поредният номер с ума. В момента си имах други притеснения.
Той заговори ниско и настоятелно, мисля, че само аз го чувах.
— Ще сторя всичко по силите си да те защитя, ma petite!
— Справи се страхотно в кабинета си!
Той спря на място. Не и аз.
— Знам, че се страхуваш от нея, Анита. Страхът ти ми свива корема — подвикна той след мен, тихо и леко като вятъра.
Прошепнах в отговор, без да съм сигурна дори дали ще може да ме чуе:
— Стой далеч от ума ми, мамка ти!
Кобрата ме гледаше. Вдигнах браунинга с две ръце и се прицелих в главата й. Мислех си, че съм извън обхвата на удара й, но не бях сигурна. Колко далеч си в безопасност от змия, по-голяма от тир? Два щата… може би три? Бях достатъчно близо, та да виждам плоските черни очи на чудовището, празни като на кукла.
Думите на Жан-Клод полетяха в ума ми като цветни листенца. Обзалагах се, че дори подуших цветя. Гласът му никога не бе разнасял аромат на парфюм:
— Накарай я да те последва и ни дай да минем зад гърба й, преди да стреляш!
Пулсът пулсираше в шията ми толкова силно, че ме болеше да дишам. Устата ми бе така пресъхнала, че не можех да преглътна. Започнах да се движа — съвсем бавничко, встрани от вампирите и превръщачите. Главата на змията ме последва, както бе следвала и змиеукротителката. Ако се наканеше да удари, щях да стрелям, но докато се движеше след мен, бях готова да предоставя на Жан-Клод възможност да й излезе в гръб.
Разбира се, сребърните куршуми можеха и да не я наранят. Всъщност тварта бе толкова дяволски голяма, че амунициите на браунинга ми надали щяха да постигнат друго, освен да я раздразнят. Имах чувството, че съм в капана на някой от онези филми с чудовища, в които гигантски разплужени твари продължават да те нападат, все едно колко стреляш по тях. Бях се надявала, че те са просто холивудска измислица.
Ако куршумите не нараняха египетската кралица, щях да умра. Спомних си как краката на мъжа подритваха, докато змията го поглъщаше. Буцата още си личеше на тялото й, все едно бе погълнала някой наистина грамаден плъх.
Езикът на тварта се стрелна напред и аз изпъшках, задавяйки писъка си. Боже, Анита, я се овладей! Това е просто змия. Гигантска човекоядна кобра, но все пак — просто змия. Аха, да бе.
Всички косъмчета по тялото ми бяха настръхнали. Още усещах силата, която почувствах да призовава змиеукротителката. Не стига, че чудовището бе отровно и имаше достатъчно големи зъби, за да ме разпори. На всичко отгоре трябваше да се окаже и магическо. Страхотно, просто страхотно.
Ароматът на цветя бе по-гъст, по-близък. Изобщо не идваше от Жан-Клод. Кобрата изпълваше въздуха с парфюм. Змиите не миришат на цветя. Миришат на мускус и щом узнаете каква е миризмата им, никога няма да я забравите. Нищо с козина не мирише по този начин. Единствено сухият мирис във вампирския ковчег донякъде напомня за този на змиите.
Кобрата извърна гигантската си глава към мен.
— Хайде, само още малко… — говорех й аз. Което си е доста глупаво, понеже те са глухи. Мирисът на цветя бе гъст и сладък. Пристъпвах по арената и чудовището следваше движенията ми. Може би по навик. Бях дребна и имах дълга, черна коса, макар и не чак толкова дълга, колкото на мъртвата змиеукротителка. Може би тварта имаше нужда да следва някого?
— Хайде, хубавице, ела при мама… — Шепнех толкова тихо, че устните ми едва помръдваха. Само аз, змията и моят глас. Не смеех да погледна през арената към Жан-Клод. Нямаше значение нищо друго, освен тътренето на краката ми по земята, движенията на змията и пистолетът в ръцете ми. Беше почти като някакъв танц…
Кобрата разтвори уста, стрелна език навън и ми показа подобните си на сърпове зъби. Зъбите на кобрите са фиксирани, не се прибират като на гърмящата змия. Колко любопитно, помнех туй-онуй от херпетологията. Макар да се обзалагам, че д-р Грийнбърг никога не е виждал подобно нещо.
Изпитах ужасяващо желание да се изкикотя. Вместо това прицелих ръка в устата на тварта. Миризмата на цветя бе толкова силна, че можех да я пипна. Натиснах спусъка. Инерцията тласна главата на змията назад, по пода плисна кръв. Стрелях отново и отново. Челюстите се взривиха в късчета плът и кост. Кобрата отвори съсипаната си паст и изсъска. Според мен пищеше.
Тялото й с размери на телефонен стълб се затръшка по земята, биейки напред-назад. Можех ли да я убия? Можеха ли да я убият само куршумите? Изстрелях още три в главата й. Тялото се уви около себе си в причудлив възел. Черно-белите люспи кипяха една върху друга, шаваха трескаво, окъпани в кръв…
Една телесна намотка се изтърколи навън и ме препъна. Паднах на колене и се подпрях с длан, стиснала в другата си ръка пистолета, готова за стрелба. Още една намотка се удари в мен. Все едно да те цапардоса кит. Лежах полувцепенена под няколкостотин килограма змия. Ивичеста намотка ме прикова към пода. Тварта се надигна над мен, от разбитите й челюсти се стичаха капки отрова и кръв. Ако отровата докоснеше кожата ми, щеше да ме убие. Количеството бе твърде голямо, за да ми се размине.
Лежах по гръб, а змията се гърчеше над мен. Стрелях нагоре. Продължих да натискам спусъка, докато главата се спускаше над лицето ми…
Нещо удари змията. Топката козина заби зъби и нокти във врата й. Беше върколак с космати ръце с човешка форма. Кобрата пак се надигна, притискайки ме под тежестта си. Гладките коремни люспи натискаха и мачкаха почти голите ми гърди като гигантска ръка. Тварта нямаше да ме изяде — щеше да ме сплеска като палачинка.
Изпищях и стрелях в тялото на змията. Пистолетът изщрака празен. Мамка му!
Жан-Клод изникна до мен. Бледите му, покрити с дантела длани вдигнаха намотката, сякаш не тежеше стотици килограми. Задрапах заднешком с длани и пети. Пълзях така, докато не стигнах ръба на арената, после извадих празния пълнител и докопах резервния от чантичката на кръста си. Не помнех да съм изстреляла тринадесет куршума, но явно бе така. Вкарах патрон в дулото и ето ме готова да танцувам.
Жан-Клод бе потънал до лакти в змията. Издърпа от месото парче лъскав гръбнак, разкъсвайки чудовището на парчета.
Ясмийн късаше гигантското влечуго както дете сладкиш. Лицето и торсът й бяха окъпани в кръв. Тя издърпа дълъг отрязък змийски вътрешности и се разсмя.
Никога не бях виждала вампири да използват всяка капчица от нечовешката си сила. Седнах на ръба на арената със заредения си пистолет и зяпах втрещено.
Черната превръщачка още бе в човешка форма. Беше взела отнякъде нож и с наслада кълцаше змията.
Кобрата заби глава в земята, мятайки върколака във въздуха. Изправи се и пак се спусна стремително. Съсипаните й челюсти се сключиха върху рамото на чернокожата. Тя изпищя. Единият зъб излезе през гърба на роклята й. От него бликаше отрова и плискаше на земята. Отрова и кръв изплескаха гърба на дрехата.
Пристъпих напред с готов пистолет, но се поколебах. Кобрата тръскаше глава насам-натам, опитвайки се да отърси жената. Зъбът бе забит твърде дълбоко, а устата й — твърде повредена. Кобрата бе в капан, също и жената.
Не бях сигурна дали мога да улуча главата на змията, без да засегна превръщачката. Жената пищеше и се гърчеше. Безпомощно блъскаше с ръце по змията. Беше си изтървала ножа.
Русата вампирка сграбчи чернокожата. Змията се надигна, вдигайки и жертвата си във въздуха. Приличаше на кученце с играчка в уста. Превръщачката изпищя.
Върколакът скочи на врата на кобрата, яхвайки я като див кон. Нямаше начин да стрелям, без да засегна все някого. По дяволите. Просто останах на мястото си.
Мъжът от леглото тичаше през арената. Толкова време ли му бе отнело да си нахлузи сивите панталонки и да си намери горнището? Анцугът бе разкопчан и се вееше при тичането, разкривайки по-голямата част от мургавите му гърди. Беше невъоръжен, поне доколкото можех да видя. Какво, по дяволите, си мислеше, че може да стори? Мътните го взели.
Той коленичи до двамата мъже, които бяха живи в началото на схватката. Издърпа единия от тях настрани. Правилно мислене!
Жан-Клод сграбчи жената. Стисна минаващия през рамото й зъб и го отчупи. Пукането бе силно като изстрел с карабина. Рамото на жената се отцепи от тялото й, късаха се сухожилия и пукаха кости. Тя изписка за последно и се отпусна. Вампирът я понесе към мен и я положи на земята. Дясната й ръка висеше на сплитка мускули. Жан-Клод я беше освободил от змията и почти беше успял да й откъсне ръката.
— Помогни й, ma petite! — Той остави в краката ми жената: кървяща и в безсъзнание. Поназнайвах как се оказва първа помощ, но, Боже мили… Нямаше начин да сложа турникет на раната. Не можех да шинирам ръката. Не беше просто счупена, а направо откъсната!
Полъх на вятъра лъхна през шатрата. Нещо подръпна вътрешностите ми. Зяпнах и отклоних очи от умиращото момиче. Жан-Клод стоеше до змията. Всички вампири разкъсваха тялото й, а тя продължаваше да живее. Вятър раздвижи дантелата по яката на Жан-Клод, черните вълни на косата му. Вятърът лъхна в лицето ми, изтегляйки сърцето ми в гърлото. Единственото, което чувах, беше тътена на собствената ми кръв, пулсиращ чак в ушите ми.
Жан-Клод пристъпи напред почти с нежност. И аз усетих как нещо вътре в мен пристъпва заедно с него. Беше почти сякаш той държеше невидимо въже към сърцето, пулса и кръвта ми. Сърцето ми биеше толкова бързо, че не можех да дишам. Какво ставаше?
Той нападна змията, заравяйки ръце в плътта точно под устата. Усетих моите ръце да потъват в гърчещата се плът. Моите ръце напипаха кост и я счупиха. Моите ръце бяха потънали почти до лактите. Плътта бе лепкава, мокра, но не и топла. Нашите ръце натискаха, после дръпнаха, докато раменете ни не се изпънаха от усилието.
Главата се откъсна и падна от другата страна на арената. Подскочи, челюстите хапеха въздуха. Тялото още се гърчеше, но вече умираше.
Бях паднала на земята до умиращата жена. Все още стисках браунинга, но той не би могъл да ми помогне. Отново можех да чувам и усещам. Ръцете ми не бяха покрити с кръв и парченца месо. Онова бяха ръцете на Жан-Клод, не моите. Мили Боже, какво ми ставаше?
Все още можех да усетя кръвта по пръстите си. Беше невероятно силно сензорно усещане. Боже!
Нещо ме докосна по рамото. Подскочих и буквално заврях пистолета в лицето на мъжа. Беше онзи със сивия анцуг. Коленичил до мен, с ръце във въздуха, втренчен стреснато в пистолета в ръката ми…
— На твоя страна съм — каза той.
Пулсът ми още тупкаше в гърлото. Не си вярвах толкова, че да заговоря, така че просто кимнах и спрях да соча с пистолета към него.
Той си свали горнището.
— Може би ще успеем да спрем донякъде кръвта с това… — сгъна дрехата и я притисна към раната.
— Тя вероятно е в шок — казах. Гласът ми звучеше странно — някак кух.
— И ти не изглеждаш особено добре!
Не се и чувствах добре. Жан-Клод бе навлязъл в ума и тялото ми. Сякаш представлявахме една личност. Започнах да треперя и не можех да се спра. Може би просто шок…
— Обадих се на полицията и за линейка — добави мъжът.
Втренчих се в него. Лицето му бе много волево, с високи скули и квадратна челюст, но големите му устни бяха по-меки и му придаваха много симпатично изражение. Вълнистата му кестенява коса падаше като завеса около лицето. Спомних си един друг мъж с дълга кестенява коса. Друг човек, свързан с вампирите. Беше умрял по ужасен начин, а аз не успях да го спася…
Мернах Маргьорит да ни наблюдава от другата страна на арената. Тя се ококори, устните й леко се разтвориха. Забавляваше се. Страхотно.
Върколакът се дръпна от змията. Изглеждаше като луксозна версия на всеки вълк, обикалял улиците на Лондон, с изключение на това, че беше гол и имаше полови органи между краката. Върколаците от филмите винаги са гладки и безполови като кукли Барби.
Козината му бе с цвят на тъмен мед. Рус върколак? Това Стивън ли беше? Ако ли не, тогава младежът бе духнал, а не мисля, че Жан-Клод би позволил подобно нещо.
Някакъв глас изкрещя:
— Никой да не мърда!
От другата страна на арената стояха две патрулни ченгета с извадени пистолети. Единият възкликна:
— Исусе Христе!
Оставих встрани пистолета си, докато те зяпаха мъртвата змия. Тялото й още потрепваше, но бе мъртво. Просто на влечугите им отнема повече време да осъзнаят, че са мъртви, отколкото е нужно на средностатистическия бозайник.
Усещах се лека и празна като въздух. Всичко наоколо ми изглеждаше смътно нереално. Не беше заради змията. Беше заради онова, което Жан-Клод ми стори. Тръснах глава в опит да прочистя мислите си, да се съсредоточа. Ченгетата бяха тук. Имах едно-друго за вършене.
Извадих от чантичката малката пластмасова идентификационна карта и я защипах на яката на якето си. Тя ме определяше като член на Регионалния отряд за свръхестествени разследвания. Беше почти толкова полезна, колкото и бадж.
— Да вървим да поговорим с полицаите, преди да започнат да стрелят.
— Змията е мъртва — възрази мъжът.
Върколакът гризеше мъртвата твар със заострената си муцуна, късайки парченца месо. Преглътнах и отклоних очи.
— Те надали си мислят, че змията е единственото чудовище на арената.
— Ох! — мъжът възкликна съвсем тихо, сякаш изобщо не се бе сетил досега. Какво общо, по дяволите, имаше той с чудовищата?
Тръгнах с усмивка към полицаите. Жан-Клод стоеше насред арената, бялата му риза бе така окървавена, че прилепваше по тялото му като облята с вода, очертавайки върха на едното зърно под плата. По лицето му се стичаше кръв. Ръцете му бяха червени чак до лактите. Най-младата вампирка бе заровила лице в кръвта на змията. Пъхаше кървави късчета месо в уста и ги смучеше. Звуците бяха влажни и изглеждаха по-силни, отколкото е редно.
— Казвам се Анита Блейк. Работя заедно с Регионалния отряд за свръхестествени разследвания. Имам карта.
— Кой е този там? — униформеният махна с глава към мъжа. Пистолетът му сочеше някъде към арената.
Прошепнах с ъгълчето на устата си:
— Как се казваш?
— Ричард Зиймън — отвърна мъжът с анцуга тихо. На глас обявих:
— Ричард Зийман, просто невинен наблюдател…
Това последното вероятно беше лъжа. Колко невинен може да е човек, събуждащ се в легло, заобиколено от вампири и превръщачи?
Но униформеният кимна:
— Ами тези другите?
Погледнах към сцената зад мен. Не се бе подобрила особено.
— Мениджърът и някои от работниците му. Нападнаха звяра, за да предпазят публиката.
— Ама те не са човеци, нъл тъй?
— Не — съгласих се, — не са от човешката раса.
— Исусе Свети Христе, момчетата в участъка наистина няма да ни повярват! — възкликна партньорът на ченгето.
Сигурно беше прав. Та аз бях тук и почти не си вярвах. Гигантска човекоядна кобра. Исусе Свети Христе — тъй си е.

8

Седях в малко коридорче, служещо за вход на изпълнителите към гигантската шатра. Осветлението бе постоянно мътно, сякаш някои търкалящи се оттук твари не обичаха силната светлина. Чудо голямо. Нямаше столове, а на мен определено ми лазеше по нервите да седя на пода. Бях дала показания първо пред униформения, после на един детектив. След това пристигнаха хората от РОСР и разпитът започна отначало. Долф ми кимна, а Зербровски ме застреля с пръст. Това беше преди час и петнадесет минути. Започваше малко да ми писва да ме пренебрегват.
Ричард Зиймън и Стивън Върколакът седяха срещу мен. Ричард бе сплел хлабаво пръсти около едното си коляно. Носеше обути на босо бели маратонки „Найк“ със сини орнаменти. Дори глезените му бяха мургави. Гъстата коса галеше голите му рамене. Беше затворил очи. Можех да съзерцавам мускулестото му тяло колкото ми се иска. Стомахът му бе плосък, с триъгълник тъмни косми, надничащ над анцуга. Гърдите му бяха гладки, идеални, без нито едно косъмче. Одобрявах ги.
Стивън се бе сгушил на пода и спеше. От лявата страна на лицето му разцъфваха синини, черно-пурпурни, с онзи грозен цвят, който придобиват наистина гадните насинявания. Лявата му ръка бе пъхната в подвижна шина, но отказа да отиде в болница. Беше се увил в сивото одеяло, което му дадоха от Бърза помощ. Поне доколкото виждах, нямаше други дрехи. Предполагам, беше ги изгубил при смяната на формата. Вълкът бе доста по-голям от него, а и краката му имаха съвсем различна форма. Така че прилепналите по тялото джинси и прекрасните каубойски ботуши бяха минало. Може би, затова чернокожата превръщачка ходеше гола? Дали затова и Ричард Зийман бе гол, а? Беше ли той превръщач?
Не смятах така. Ако беше, то се криеше по-добре от всеки, близо до когото съм попадала. Освен това, ако беше превръщач, защо не се присъедини към битката с кобрата? Беше предприел най-разумното за невъоръжено човешко същество: стоя настрани.
Стивън, който бе започнал нощта с вид на апетитна хапка, приличаше на боклук. Дългите му руси къдри лепнеха по лицето, пропити с пот. Под затворените му очи имаше тъмни кръгове. Дишаше бързо и накъсано. Очите му мърдаха под затворените клепачи. Сънуваше ли? Кошмар, може би? Върколаците сънуват ли овце-превръщачи?
Ричард все още изглеждаше апетитно, но пък нали гигантската кобра не го бе блъскала в циментовия под. Той отвори очи, сякаш бе усетил, че го гледам. Отвърна спокойно на погледа ми. Зяпахме се един друг, без да кажем и дума.
Лицето му бе ъгловато, с високи, изящни скули и решителна челюст. Една трапчинка смекчаваше линиите на лицето му и го правеше леко твърде перфектен за вкуса ми. Никога не се чувствам удобно около красиви мъже. Въпрос на ниско самомнение, може би. Или пък прелестното лице на Жан-Клод ме бе накарало да ценя още повече много човешкото качество „несъвършенство“?
— Той добре ли е? — попитах.
— Кой?
— Стивън.
Ричард погледна към спящия мъж. Стивън издаде тих звук насън — безпомощен и уплашен. Определено сънуваше кошмар.
— Не трябва ли да го събудиш?
— Имаш предвид от съня?
Кимнах.
Ричард се усмихна:
— Добра идея, но той няма да се събуди часове наред. Можем да изгорим това място около него и пак няма да помръдне.
— И защо?
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Ами да, в момента нямам по-важна работа за вършене…
Ричард огледа притихналия коридор.
— Добре казано… — намести се по-удобно, търсейки как да облегне гръб на по-мек участък от стената. Намръщи се — каква ти удобна стена!
— Стивън се превърна от вълк в човек за по-малко от два часа… — каза, сякаш това обясняваше всичко. Нищо подобно.
— Е, и? — попитах.
— Обикновено ликантропите остават в животинска форма от осем до десет часа, следва колапс и те се връщат в човешката си форма. Прекалено ранното превръщане отнема много енергия.
Погледнах към сънуващия превръщан.
— Значи това състояние е нормално?
Ричард кимна.
— Ще е в безсъзнание до края на нощта.
— Не е особено добър метод за оцеляване… — отбелязах.
— Много върколаци гризват дръвчето след колапса. Хората-ловци ги връхлитат, след като са припаднали.
— Откъде знаеш толкова за ликантропите?
— Това ми е работата — обясни Ричард. — Преподавам биология в местната гимназия.
Втренчих се в него.
— Ти си гимназиален учител?
— Да… — той се усмихна. — Изглеждаш шокирана.
Поклатих глава.
— И какво прави един учител в кюпа с вампири и върколаци?
— Просто съм извадил късмет, предполагам. Как да сдържиш усмивката си?
— Това не обяснява откъде знаеш за ликантропите.
— Изкарах курс в колежа.
Поклатих глава.
— И аз също, но не знаех за колапса на превръщачите.
— Имаш диплома по свръхестествена биология? — изуми се той.
— Ахъм.
— Аз също.
— Та откъде знаеш повече за ликантропите от мен? — върнах се аз на темата.
Стивън се размърда насън, размахвайки здравата си ръка. Одеялото се смъкна от рамото му, разкривайки корема и част от бедрото.
Ричард придърпа одеялото нагоре по спящия, зави го и го подпъхна като да беше дете.
— Ние със Стивън сме приятели от много време. Обзалагам се, че знаеш за зомбитата неща, които никога не съм учил в колежа!
— Вероятно — съгласих се аз. — Стивън не е учител, нали?
— Не… — Зиймън се усмихна, но гримасата не бе весела. — Училищните съвети гледат с лошо око на ликантропи в училищата.
— Законово няма начин да те спрат.
— Аха, да бе — отвърна той. — Последният учител, посмял да учи безценните им отрочета, получи коктейл „Молотов“ за закуска. А ликантропията не е заразна, когато си в човешка форма.
— Знам — казах.
Той поклати глава:
— Съжалявам, това просто ми е болната тема.
Моето хоби бяха правата на зомбитата, защо Ричард също да си няма хоби? Равноправни трудови договори за косматите. Нямах нищо против.
— Много си тактична, ma petite. He бях си и представял!
Жан-Клод бе излязъл в коридора. Не го бях чула да идва. Но пък бях с отвлечено внимание, говорех си с Ричард. Аха, точно така.
— Можеш ли да тропнеш с крак следващия път? Започва да ми писва да се промъкваш така зад гърба ми!
— Не се промъквах, ma petite. Ти се бе увлякла в разговор с прелестния ни господин Зиймън — каза го с глас, сладък като мед, но долових и заплаха в тона му. Човек можеше да я усети като студен вятър по гърба си.
— Какво не е наред, Жан-Клод? — попитах.
— Не е наред ли? Че какво изобщо може да не е наред? — гняв и някакво горчиво веселие изпълваха гласа му.
— Я стига, Жан-Клод!
— Какъв ли може да е проблемът, ma petite?
— Ти си ядосан; защо?
— Моят човешки слуга не познава всяко мое настроение… Срамота! — Той коленичи до мен. Кръвта по бялата му риза бе засъхнала на кафеникави петна, които обхващаха по-голямата част от предницата. Дантелата на ръкавите му приличаше на смачкани кафяви цветя. — Желаеш Ричард, защото е красив или защото е човек? — Произнесе го почти шепнешком, толкова интимно, сякаш бе казал нещо съвсем различно. Жан-Клод шепнеше по-добре от всеки друг, когото познавах.
— Не го желая.
— О, хайде, стига, ma petite! Без лъжи! — Той се наведе към мен, дългите му пръсти посегнаха към бузата ми. По дланта му имаше засъхнала кръв.
— Имаш кръв под ноктите — изтърсих аз.
Той трепна и сви длан в юмрук. Точка за мен.
— Отхвърляш ме на всяка крачка. Защо ли се примирявам с това?
— Не знам — признах честно. — Аз все се надявам, че ще ти писне от мен.
— А аз се надявам да те получа завинаги, ma petite. Нямаше да ти правя предложение, ако смятах, че ще се отегча!
— Мисля, че аз ще се отегча — уточних.
Той се ококори леко. Според мен остана наистина изненадан.
— Опитваш се да ме дразниш.
Свих рамене:
— Да, но все пак си е вярно. Привлечена съм към теб, но не те обичам. Не водим стимулиращи разговори. Не преживявам дните си с мисълта: „Да не забравя да споделя тази шега с Жан-Клод, или да му кажа какво стана тази нощ на работа“. Пренебрегвам те, доколкото ми позволяваш. Единственото общо помежду ни е насилието и мъртъвците. Не смятам, че това е особено добра основа за връзка.
— Леле, каква си философка тази вечер! — полунощно-сините му очи бяха на броени сантиметри от моите. Миглите му приличаха на черна дантела.
— Просто съм честна.
— Е, не бихме желали да не си честна… — съгласи се той. — Знам колко мразиш лъжите! — и погледна към Ричард. — Колко мразиш чудовищата.
— На Ричард пък защо се сърдиш?
— Така ли правя? — вдигна вежди вампирът.
— Знаеш много добре, че му се сърдиш.
— Вероятно, Анита, осъзнавам, че не мога да ти дам именно онова единствено нещо, за което копнееш най-силно.
— И за какво копнея?
— Да бъда човек — каза той тихо.
Поклатих глава:
— Ако смяташ, че единственият ти недостатък е, че си вампир, лъжеш се.
— Така ли?
— Аха. Ти си егоистично, непоносимо копеле.
— Копеле? — Той ми се стори искрено изненадан.
— Искаш ме и не можеш да повярваш, че аз не те искам. Нуждите и желанията ти са по-важни от тези на всеки друг.
— Ти си мой човешки слуга, ma petite. Това усложнява живота ни.
— Не съм твой човешки слуга.
— Белязал съм те, Анита Блейк! Ти си ми човешки слуга!
— Не — възразих. Беше много твърдо „не“, но стомахът ми се сви при мисълта, че той е прав, а аз никога няма да се отърва от него.
Вампирът ме гледаше. Очите му бяха толкова нормални, колкото изобщо е възможно, тъмни, сини, прелестни.
— Ако не беше моят човешки слуга, нямаше да победя толкова лесно змийския бог.
— Ти ме изнасили умствено, Жан-Клод, не ми и пука защо го направи!
Неприязнено изражение пролази по лицето му:
— Като стана дума за изнасилване, ти поне добре знаеш, че не можеш да ме обвиняваш в това конкретно престъпление. Николаос ти се нахвърли. Тя разкъса ума ти, ma petite. Ако не носеше два мои белега, щеше да те убие.
Гняв избликна от стомаха ми и се разпростря нагоре чак до раменете ми. Изпитвах ужасното желание да го ударя.
— И заради тези белези ти можеш да влезеш в ума ми, да ме обладаеш. Каза ми, че чрез тях умствените игрички върху мен се затрудняват, не стават по-лесни. И за това ли излъга?
— Нуждата ми тази нощ бе голяма, Анита! Мнозина щяха да загинат, ако не бяхме спрели тварта. Взех сила отвсякъде, където можех да намеря.
— От мен.
— Да, ти си мой човешки слуга. Близостта ти до мен стига да увеличиш силата ми. Знаеш го.
Да, знаех го, но нямах представа, че може да канализира силата през мен като през усилвател.
— Знам, че съм ти нещо като домашния любимец за вещиците.
— Ако позволиш да положа и последните два белега, ще бъдеш нещо много повече от това. Ще е брак между плът, кръв и дух.
— Забелязвам, че не каза „душа“ — натъртих.
Той издаде гърлен стон на разочарование.
— Непоносима си! — каза го искрено ядосано. Бооже.
— Никога повече не влизай насила в ума ми!
— Или какво? — предизвика ме гневно и объркано вампирът.
Коленичих пред него, почти плюейки в лицето му. Трябваше да спра и да си поема няколко пъти дълбоко дъх, за да не запищя. Заговорих много спокойно, тихо и бясно:
— Ако отново ме докоснеш по този начин, ще те убия.
— Ще се опиташ. — Той почти притисна лице към моето. Сякаш когато вдишваше, щеше да ме погълне. Устните ни щяха да се докоснат. Припомних си колко са меки устните му. Какво е усещането да си притиснат към гърдите му. Неравността на кръстообразния белег под пръстите ми. Дръпнах се трескаво, почти замаяна.
Беше само една целувка, а споменът за нея гореше по тялото ми като във всеки лош любовен роман, който съм чела някога.
— Остави ме на мира! — изсъсках в лицето на вампира, свила юмруци. — Проклет да си! Проклет да си!
Вратата на кабинета се отвори и един униформен полицай подаде навън глава:
— Проблем ли има?
Обърнахме се и го зяпнахме. Отворих уста да кажа точно какво не е наред, но Жан-Клод заговори първи:
— Няма проблем, полицай!
Беше лъжа, но каква всъщност бе истината? Че нося два вампирски белега и си изгубвам душата по парче на час? Не беше нещо, което исках да бъде широко известно. Полицията общо взето недолюбва хора, които са плътно обвързани с чудовищата.
Полицаят ни гледаше търпеливо. Поклатих глава.
— Всичко е наред. Просто става късно. Ще попитате ли сержант Стор дали вече мога да си ида вкъщи?
— Как се казвате?
— Анита Блейк.
— Домашният съживител на Стор?
Въздъхнах.
— Аха, същата Анита Блейк.
— Ще попитам… — униформеният позяпа трима ни още малко и попита Ричард: — Да имате нещо да допълните?
— Не.
Полицаят кимна.
— Добре, но карайте по-тихо с онова, което не се случва.
— Разбира се. Винаги се радвам да съм от помощ на полицията! — заяви Жан-Клод.
Униформеният кимна и се прибра в кабинета. Останахме на колене в коридора. Превръщачът продължаваше да спи. Дишането му бе тих звук, който не толкова запълваше тишината, колкото я подчертаваше. Ричард стоеше неподвижен, втренчил поглед във вампира. Внезапно осъзнах болезнено, че ние с Жан-Клод сме на броени сантиметри един от друг. Можех да усетя очертанията на тялото му като топлина по кожата си. Очите му се плъзнаха от лицето ми надолу по тялото ми. Все още носех само сутиен под разкопчаното яке.
Ръцете и гърдите ми настръхнаха. Зърната ми се втвърдиха, сякаш вампирът ги бе докоснал. Стомахът ми се сви от глад, който нямаше нищо общо с кръв…
— Спри веднага!
— Нищо не правя, ma petite! Твоето собствено желание докосва кожата ти, не моето.
Преглътнах и отклоних очи от вампира. Добре, копнеех за него. Страхотно, чудесно, това нямаше никакво значение. Да-а, бе. Дръпнах се назад, опрях гръб в стената и избягвах да гледам към Жан-Клод, когато казах:
— Дойдох тази вечер за информация, не да си играя на цуни-гуни с Господаря на града.
Ричард просто си седеше и пресрещна погледа ми. Не изглеждаше притеснен, само заинтригуван, сякаш не знаеше точно какво съм аз. Не беше недружелюбен поглед.
— Цуни-гуни… — каза Жан-Клод. Нямаше нужда да го поглеждам, за да чуя усмивката в гласа му.
— Знаеш какво имам предвид.
— Никога не бях чувал да го наричат по този начин.
— Стига вече!
— Какво?
Стрелнах го с гневен поглед, но в очите му видях само смях. Лека усмивка разтвори устните му. Изглеждаше ужасно човешки.
— Какво искаше да обсъдим, ma petite? Сигурно е нещо много важно, за да те накара да дойдеш доброволно.
Потърсих в изражението му подигравка, гняв каквото и да е, но лицето му бе гладко и приятно като на мраморна статуя. Усмивката, блесналото веселие в очите му… всичко бе като маска. Нямаше как да позная какво се крие отдолу. Не бях сигурна дори и дали искам да науча.
Поех си дълбоко дъх и издишах бавно през устата.
— Добре. Къде беше снощи? — погледнах го в лицето в опит да доловя някаква промяна в изражението.
— Тук — отвърна той.
— Цялата нощ?
Той се усмихна:
— Да.
— Можеш ли да го докажеш?
Усмивката му се разшири:
— Трябва ли?
— Може би — отвърнах.
Жан-Клод поклати глава.
— Лукавство и то от теб, ma petite! He ти подхожда! Толкова по въпроса за хитроумното измъкване на информация от Господаря.
— Сигурен ли си, че искаш това да се обсъжда публично?
— Ричард ли имаш предвид?
— Да.
— Ние с Ричард нямаме тайни един от друг, ma petite. Той е моите човешки ръце и очи, след като ти отказваш.
— Това пък какво значи? Мислех, че можеш да имаш само един човешки слуга в даден момент!
— Значи го признаваш… — в гласа му се долавяше стаен триумф.
— Това не е игра, Жан-Клод. Тази нощ умряха хора.
— Повярвай ми, ma petite, за мен дали ще поемеш последните два белега и ще станеш мой слуга не само на думи не е игра!
— Снощи имаше убийство — казах. Може би, ако се концентрирах само върху престъплението, върху работата си, можех да избегна словесните капани.
— И? — подкани ме вампирът.
— Вампирска жертва.
— Аха — вдигна вежди той, — моето участие става ясно!
— Радвам се, че го намираш забавно! — заявих.
— Да умреш от вампирско ухапване е само временно смъртоносно, ma petite. Почакай до третата нощ, когато жертвата се вдигне, след това я разпитай… — смехът в погледа му угасна. — Има ли нещо, което не ми казваш?
— Измерих поне пет различни радиуса по жертвата.
Нещо просветна в очите му. Не бях сигурна какво, но поне бе истинска емоция. Изненада, страх, вина?
Нещо.
— Значи търсиш полудял вампир повелител.
— Аха. Да познаваш някой?
Жан-Клод се разсмя. Цялото му лице засия изотвътре, сякаш някой бе запалил свещ под кожата му. За една прелестна секунда бе толкова красив, че ме заболя сърцето. Но не красотата ме караше да искам да го докосна. Спомних си бенгалския тигър в зоопарка, който видях веднъж. Беше голям, можеше да го яхнеш като пони. Козината му бе в оранжево, черно, кремаво, бяло като мляко… Очите му бяха златни. Имаше тежки лапи, по-широки от разтворената ми длан и обикаляше, обикаляше напред-назад, напред-назад, чак си бе изкопал пътека в пръстта. Някакъв гений бе поставил решетъчната стена толкова близо до оградата, която сдържаше тълпата, че можех да посегна и да докосна тигъра с лекота. Трябваше да свия ръце в юмруци и да ги пъхна в джобовете си, за да се сдържа да не посегна през решетките и да погаля тигъра. Бях толкова близо, а той беше тъй красив, тъй див, тъй… съблазнителен. Притиснах колене към гърдите си и ги стиснах здраво. Тигърът щеше да ми отхапе ръката, но малка частица от мен съжаляваше, че не съм посегнала през решетките. Гледах лицето на Жан-Клод, усещах смеха му като кадифе, минаващо по гърба ми. Дали част от мен винаги щеше да се чуди какво би било просто да се съглася? Вероятно. Но щях да го преживея.
Той се взираше в мен, а смехът в очите му гаснеше като последните слънчеви лъчи, изчезващи от небето.
— Какво си мислиш, ma petite?
— Не можеш ли да ми четеш мислите? — попитах.
— Знаеш, че не мога.
— Не знам нищо за теб, Жан-Клод, нито една проклета подробност.
— Знаеш повече за мен от всеки друг в този град.
— Включително от Ясмийн?
Той сведе очи, почти притеснен.
— Ние сме много стари приятели.
— Колко стари?
Той срещна погледа ми с празно и безизразно лице.
— Достатъчно стари.
— Това не е отговор — казах.
— Не — съгласи се Жан-Клод, — това е нахлуване в лично пространство.
Така значи, нямаше да отговори на въпроса ми; какво друго оставаше?
— Да има и други вампири повелители в града освен теб, Малкълм и Ясмийн?
Той поклати глава.
— Не и доколкото знам.
Намръщих се.
— Това пък какво трябва да значи?
— Точно каквото казах.
— Ти си Господар на града. Не се ли предполага да знаеш?
— Положението е малко неуредено, ma petite.
— Я ми обясни.
Вампирът сви рамене и дори в окървавената риза жестът изглеждаше красив.
— По принцип като Господар на града всички други, нисшестоящи вампири повелители, следва да поискат разрешението ми да отседнат в Сейнт Луис, но… той сви рамене отново, — има и такива, които смятат, че не съм достатъчно силен да се задържа на власт.
— Предизвиквали са те?
— Да речем само, че очаквам да ме предизвикат.
— Защо? — попитах.
— Другите господари се страхуваха от Николаос — обясни вампирът.
— А от теб не се боят… — не го казах като въпрос.
— За нещастие, не.
— Защо не?
— Не се впечатляват така лесно като теб, ma petite.
Понечих да кажа, че не съм впечатлена, но не беше вярно. Жан-Клод можеше да надуши, когато лъжа, защо да си давам труд?
— Значи в града може да има и друг повелител, без ти да знаеш?
— Да.
— Няма ли един вид да се усетите един друг?
— Може би да, може би не…
— Благодаря, че ми изясни въпроса.
Жан-Клод потри челото си с пръсти, сякаш имаше главоболие. Вампирите страдат ли от главоболие?
— Не мога да ти кажа това, което не знам.
— А дали… — потърсих подходяща дума и не можах да намеря, — дали по-простосмъртните вампири биха могли да убият някого без твое разрешение?
— Простосмъртни?
— Просто отговори на проклетия въпрос!
— Да, биха могли.
— Възможно ли е пет вампира да тръгнат на лов в глутница без повелител за водач?
Жан-Клод се усмихна:
— Много мил подбор на термини, ma petite и отговорът е „не“. Ние сме ловци-единаци, поне когато имаме избор.
Кимнах.
— Значи зад това стоите или ти, или Малкълм, или Ясмийн, или някой загадъчен повелител.
— Не и Ясмийн. Не е достатъчно силна.
— Добре, значи ти, Малкълм или загадъчен повелител.
— Наистина ли смяташ, че съм откачил? — Вампирът ми се усмихна, но в погледа му се четеше сериозност. Дали за него имаше значение какво си мисля? Надявах се, че не.
— Нямам, представа.
— Би се изправила пред мен, ако смяташ, че съм полудял? Колко смело от твоя страна.
— Ако не ти харесва отговорът, не трябва да задаваш въпроса — казах.
— Много вярно.
Вратата на кабинета се отвори и се появи Долф с тефтерче в ръка.
— Можеш да се прибираш, Анита. Аз ще проверя показанията с теб утре.
Кимнах.
— Благодаря!
— Хе, нали знам къде живееш — сержантът се ухили.
Отвърнах на усмивката му и се изправих:
— Благодаря, Долф!
Жан-Клод стана на крака с едно плавно движение, сякаш бе кукла, дърпана от невидими конци. Ричард се надигна по-бавно, използвайки стената за опора, сякаш се бе схванал. Изправен, беше по-висок от вампира с поне три пръста. Което значеше, че е около метър и осемдесет и три. Почти над ръста, който ми е по вкуса, но никой не ми търсеше мнението.
— Може ли да поговорим още малко, Жан-Клод? — попита Долф.
Господаря на града отвърна:
— Разбира се, полицай! — и прекоси коридора. В движенията му се забелязваше скованост. Вампирите получават ли синини? Дали е бил ранен по време на битката? Имаше ли значение? Не, не, нямаше. В определен смисъл той беше прав: ако беше човек, пък макар и такъв егоистичен кучи син, можеха да се отворят известни възможности. Не съм предубедена, но Бог да ми е на помощ, човекът поне трябва да бъде жив! Ходещите трупове, колкото и сладки да са, просто не са за моята филийка.
Долф отвори вратата пред Жан-Клод. Погледна към нас.
— Вие също сте свободен да си вървите, господин Зийман.
— А приятелят ми Стивън?
Детективът стрелна с поглед спящия превръщан.
— Отведете го у дома. Нека си отспи. С него ще поговоря утре… — той погледна часовника си. — Тоест, по-късно днес.
— Ще предам на Стивън, когато се събуди.
Долф кимна и затвори вратата. Останахме сами в бръмчащата тишина в коридора. Разбира се, може и просто ушите ми да бръмчаха.
— Сега какво? — попита Ричард.
— Отиваме си вкъщи — казах аз.
— Рашида ме караше. Намръщих се:
— Кой?
— Другата превръщачка — онази, чиято ръка беше откъсната.
Кимнах.
— Ами вземи колата на Стивън.
— Рашида ни возеше и двамата.
Поклатих глава:
— Значи си в безизходица.
— Така изглежда.
— Можеш да викнеш такси — предложих.
— Нямам пари… — Ричард почти се усмихна.
— Добре, ще те закарам до вас.
— Ами Стивън?
— И него — съгласих се. Усмихвах се и не знаех защо, но беше по-добре, отколкото да плача.
— Дори не знаеш къде живея. Може да съм от Канзас Сити.
— Ако става дума за десетчасово шофиране, зарязвам те незабавно — заявих. — Но ако е разумно дълго, ще те откарам.
— Мерамец Хайтс разумно ли е?
— Определено.
— Добре, нека си взема останалите дрехи — помоли Ричард.
— Изглеждаш ми съвсем прилично облечен — отсякох.
— Някъде наоколо трябва да имам и палто.
— Ще те чакам тук! — съгласих се.
— Ще наглеждаш ли Стивън? — попита учителят и в очите му проблясна нещо като страх.
— От какво се боиш? — попитах.
— От самолети, пистолети, големи хищници и вампири повелители.
— Две от четирите ме плашат и мен — признах.
— Ще ида да си взема палтото.
Настаних се до спящия върколак.
— Ще те чакаме.
— Ще побързам! — Ричард се усмихна. Имаше много приятна усмивка.
Върна се, понесъл дълго черно палто. Изглеждаше ми от истинска кожа. Развяваше се като криле около голите му гърди. Хареса ми как кожата обрамчва гръдния му кош. Той закопча палтото и върза здраво кожения колан. Черната кожа си подхождаше с дългата коса и хубавото лице; сивият анцуг и маратонките не. Ричард коленичи и вдигна Стивън на ръце, след това се изправи. Кожата изпука, когато бицепсите му се издуха. Върколакът беше с моя ръст и вероятно тежеше около десетина килограма повече от мен. Дребничък беше. Ричард го носеше, сякаш изобщо не го усеща.
— Леле, леле, бабо, какви силни ръце имаш!
— Моята реплика каква е — „За да те прегръщам по-добре“? — Той ме погледна спокойно.
Усетих, че се изчервявам. Нямах намерение да флиртувам, не и преднамерено.
— Искаш ли да те возя или не? — казах го сурово, ядосана, задето се притеснявам.
— Искам — съгласи се Ричард кротко.
— Тогава забрави сарказма.
— Не се държах саркастично.
Втренчих се в него. Очите му бяха идеално кафяви — като шоколад. Не знаех какво да кажа, така че просто си затворих устата. Това е тактика, която май използвам твърде често.
Обърнах се и тръгнах напред, ровейки за ключовете на колата в движение. Ричард ме последва. Стивън се притискаше към гърдите му, придърпвайки по-плътно одеялото насън.
— Колата ти много ли е далеч?
— На няколко пресечки, защо?
— Стивън не е облечен за студено.
Намръщих се:
— Какво, искаш от мен да докарам колата дотук, за да те взема?
— Би било много мило — съгласи се Ричард.
Отворих уста да възразя, после я затворих. Тънкото одеяло не ставаше за нищо, а някои от раните си Стивън бе получил, докато ми спасяваше живота. Можех да покарам пресечка-две повече.
Задоволих се да промърморя под нос:
— Не мога да повярвам, че си играя на такси от врата до врата за един върколак!
Ричард или не ме чу, или предпочете да пропусне коментара ми. Умен, хубав, гимназиален учител, с диплома по свръхестествена биология… какво повече можех да искам? Дайте ми минутка и ще се сетя за още нещо.

9

Колата се носеше през мрака в тунел от светлина, който създаваше сама. Октомврийската нощ се затваряше зад стоповете като врата.
Стивън спеше на задната седалка на моята „Нова“. Ричард седеше на мястото до шофьора, полуобърнат в хватката на колана, за да ме гледа. Беше просто любезност да гледаш към някого, когато си говориш с него. Но аз усещах недостатъците, защото се налагаше да гледам към пътя. А той само ме зяпаше.
— Какво правиш в свободното си време? — попита Ричард.
Поклатих глава:
— Нямам свободно време.
— Хобита?
— Мисля, че и такива нямам.
— Е, все нещо трябва да правиш, освен да стреляш по главите на големи змии! — възрази той.
Усмихнах се и го стрелнах с поглед. Беше се навел към мен, доколкото му позволяваше коланът. Усмихваше се, но в очите му и в позата имаше нещо, което подсказваше, че е сериозен. Интересуваше се от това, което щях да кажа.
— Аз съм съживителка — обясних.
Ричард силете пръсти, опрял левия си лакът на облегалката на седалката.
— Добре, когато не съживяваш мъртъвци, какво правиш?
— Работя върху свръхестествени престъпления заедно с полицията, най-вече убийства.
— И? — подкани ме той.
— И екзекутирам полудели вампири.
— И?
— И стига ми толкова.
Погледнах го отново. В мрака не виждах очите му, бяха прекалено тъмни на цвят, но усещах погледа му. Вероятно си въобразявах. Аха. Твърде дълго се навъртах около Жан-Клод. Миризмата на коженото палто на Ричард се смесваше със слабото ухание на одеколона му. Нещо скъпо и сладко. Много добре си подхождаше с аромата на кожата.
— Работя. Тренирам. Излизам с приятели… — свих рамене. — А ти какво правиш, когато не преподаваш?
— Гмуркам се с акваланг, занимавам се с пещернячество, гледам птици, увличам се по градинарство и астрономия… — усмивката му бе като бледа белота в море от мрак.
— Сигурно имаш много повече свободно време от мен.
— Всъщност учителят винаги има повече домашни от учениците — уточни Ричард.
— Съжалявам да го чуя.
Той сви рамене, палтото изпука и зашушна по голата му плът отдолу. Хубавата кожа винаги се движи така, сякаш е още жива.
— Гледаш ли телевизия? — попита Ричард.
— Телевизорът ми се счупи преди две години и така и не си купих нов.
— Е, все някак се забавляваш!
Замислих се.
— Събирам пингвини-играчки — и в мига, когато го казах, съжалих за признанието си.
Ричард ми се ухили.
— Е, имаме някакъв напредък значи. Екзекуторката колекционира плюшени играчки. Харесва ми.
— Радвам се да го чуя — дори според мен самата прозвучах твърде намусено.
— Какво има? — попита той.
— Не ме бива много по празните приказки — признах.
— Добре се справяш.
Не, не се справях, но не бях сигурна как точно да го обясня. Не обичам да говоря за себе си пред непознати. Особено пред непознати, обвързани с Жан-Клод.
— Какво искаш от мен? — попитах.
— Просто да минава времето.
— Не, не е това… — Дългата му до раменете коса бе паднала около лицето. Той беше по-висок и по-едър, но силуетът му ми бе познат. В сенчестия сумрак приличаше на Филип. А Филип бе единственият друг човек, когото някога бях виждала с чудовищата.
Филип увисва на веригите. Кръвта се лее от гърдите му като яркочервен поток. Плиска на пода като дъжд. Факлите осветяват влажния му гръбначен стълб. Някой му е разкъсал гърлото.
Облягам се на стената, сякаш някой ме е ударил. Не мога да си поема въздух. Някой продължава да повтаря:
— О, Боже, о, Боже! — отново и отново. Аз. Слизам по стъпалата, притиснала гръб към стената. Не мога да откъсна поглед от него. Не мога да отклоня очи. Не мога да дишам. Не мога да заплача.
Светлината на факлите се отразява в очите му, предизвиквайки илюзия за движение. В корема ми се надига писък и се излива през гърлото ми:
— Филип!
Нещо студено ме докосна по гърба. Седях в колата си с призрака на гузната съвест. Не беше моя вината, че Филип умря. Определено не го бях убила аз, но… но още се чувствах виновна. Някой трябваше да го спаси и след като бях последната с възможност да го сторя, това трябваше да съм аз. Вината е извънредно популярно чувство.
— Какво искаш от мен, Ричард? — попитах.
— Нищо не искам — отстъпи спътникът ми.
— Лъжите са грозно нещо, Ричард!
— Какво те кара да мислиш, че лъжа?
— Добре подострените инстинкти — предположих.
— Наистина ли е минало толкова много време, откакто за последно някой мъж се е опитал да води любезен разговор с теб?
Понечих да го погледна, но се отказах. Да, много време беше минало.
— Последният, който флиртуваше с мен, бе убит. Това кара момичетата да са по-внимателни.
Ричард помълча малко.
— Благодаря за честността, но все пак ми се ще да знам повече за теб.
— Защо?
— А защо не?
Хвана ме неподготвена.
— Откъде да знам, че Жан-Клод не ти е наредил да се сприятелиш с мен?
— Че защо му е? Свих рамене.
— Добре, нека започнем отначало. Представи си, че сме се запознали във фитнеса… — предложи Ричард.
— Във фитнеса? — смръщих се.
Той се ухили:
— Точно така. Решил съм, че изглеждаш страхотно по трико.
— Анцуг — уточних.
Учителят кимна:
— Изглеждаш сладка по анцуг.
— Предпочитам да изглеждам страхотно.
— Ако успея да те облека по трико, ще изглеждаш страхотно, анцугът получава само „сладко“.
— Добре, честно е.
— Та, говорим си за глупости и те поканвам на среща.
Погледнах Ричард:
— На среща ли ме каниш?
— Да, именно.
Поклатих глава и се обърнах към пътя.
— Не мисля, че е добра идея.
— Защо не? — поинтересува се той.
— Казах ти вече.
— Само защото някой си бил убит не значи, че всеки един ще загине.
Стиснах волана достатъчно здраво да ме заболят пръстите.
— Бях на осем, когато почина майка ми. Баща ми се ожени повторно, когато бях на десет… — поклатих глава. — Хората изчезват и не се връщат.
— Звучи зловещо — призна Ричард с нисък мек глас.
Не знам какво ме накара да го кажа. По принцип не споменавам майка си пред непознати или пред когото и да било, ако става на въпрос.
— Зловещо… — повторих тихичко. — Не знаеш колко си прав!
— Ако никога не допуснеш човек близо до себе си, няма да те наранят, така ли?
— Във възрастовата група от двадесет и една до тридесет има много малко наистина свестни мъже — уточних.
Ричард се усмихна.
— Признавам ти го. Хубавите, интелигентни и независими жени също не са в голямо изобилие.
— Стига с комплиментите, ще се изчервя!
— Не ми приличаш на човек, който се изчервява лесно!
Представих си гледката отпреди малко. Ричард Зийман гол до леглото, мъчещ се да навлече анцуга. Тогава не се бях притеснила. Сетих се за случката едва сега, когато той бе тъй близо и присъствието му изпълваше колата. Топла вълна пропълзя по лицето ми. Изчервих се в тъмното, доволна, че никой не може да ме види. Не исках да знае, че си мисля как е изглеждал без дрехи. Обикновено не го правя. Разбира се, обикновено не виждам мъжете, както майка ги е родила, преди изобщо да съм излизала на среща с тях. Като се замисля, не съм виждала мъже голи и по време на среща.
— Така, ти си във фитнеса, пиеш плодов сок и те каня на среща.
Втренчих се упорито в пътя. Продължавах да си представям гладката линия на бедрото и по-долните му части. Бях се притеснила, но колкото повече се опитвах да не мисля за това, толкова по-ясен ставаше образът.
— На кино и ресторант? — поинтересувах се.
— Не — отвърна Ричард. — Нещо уникално. Пещернячество.
— Имаш намерение да пълзим из пещера на първата си среща?
— Била ли си някога в пещера?
— Веднъж.
— Хареса ли ти?
— Тогава се промъквахме в тила на лошите типове. Не мисля, че съм се наслаждавала кой знае колко.
— Значи трябва да опиташ отново. Ходя по пещерите поне два пъти месечно. Налага се да носиш най-старите си дрехи и е наистина мръсно занятие, но никой не ти забранява да играеш в калта.
— Кал? — изумих се аз.
— Твърде мръсно за теб, така ли?
— Бях лаборант в колежа, няма твърде мръсни неща за мен.
— Е, поне можеш да кажеш, че си използваш дипломата в работата!
Засмях се.
— Вярно си е.
— Аз също я използвам, но се захванах да обучавам дребосъците.
— Харесва ли ти да си учител?
— Много — каза го с такава топлота и възбуда, каквато не се чува често, когато хората говорят за професията си.
— И аз си харесвам работата.
— Дори когато те принуждава да играеш с вампири и зомбита?
Кимнах.
— Аха.
— Та, пием си сока в бара и току-що съм те поканил на среща. Какво ще кажеш?
— Ще откажа.
— Защо?
— Не знам.
— Много си подозрителна.
— Винаги — съгласих се.
— Никога да не поемаш рискове е най-лошият провал, Анита.
— Да не ходя по срещи е въпрос на избор, не на провал — започвах да навлизам в защитна позиция.
— Кажи, че ще дойдеш с мен на пещера този уикенд! — Коженото палто изпука и помръдна, когато Ричард се опита да се приближи до мен повече, отколкото позволяваше коланът на седалката. Можеше да се пресегне и да ме докосне. Част от мен копнееше за това, което бе доста притеснително само по себе си.
Понечих да кажа „не“, после осъзнах, че искам да кажа „да“. Което беше глупаво. Но ми беше приятно да седя в тъмното сред аромата на кожа и одеколон. Наречете го химия, страст от пръв поглед, все тая. Харесвах Ричард. Той ми беше щракнал копчето. Много време бе минало, откакто си бях харесвала някого.
Жан-Клод не се броеше. Не бях сигурна защо, но той не влизаше в сметката. Може би имаше нещо общо с това, че е мъртвец.
— Добре. Ще дойда с теб. Кога и къде?
— Страхотно. Ще се видим пред къщата ми, да речем, в десет в събота.
— Десет сутринта? — попитах.
— Не ставаш рано, така ли?
— Не много често.
— Трябва да започнем отрано, иначе няма да стигнем до края на пещерата за един ден.
— Какво да облека?
— Най-старите си дрехи. Аз ще нося гащеризон върху джинсите.
— Имам гащеризони… — не споменах, че използвам моите, за да си пазя дрехите от кръвта. Калта ми звучеше далеч по-привлекателно.
— Страхотно. Ще донеса остатъка от оборудването, което ще ни трябва.
— Че колко оборудване още ми е нужно?
— Твърда каска, фенерче и може би наколенки.
— Звучи ми като страхотна първа среща — обобщих.
— О, ще бъде страхотно — обеща Ричард. Каза го тихо, с нисък глас и някак по-интимно, а не сякаш просто си седяхме в колата. Не беше магическият глас на Жан-Клод, но какво тогава? Внезапно посочи една пресечка: — Завий тук. Третата къща отдясно.
Вкарах колата в къса, сенчеста алея. Къщата беше отчасти украсена с декоративни тухли и отчасти боядисана в някакъв светъл цвят. Беше трудно да се отгатне какъв в тъмното. Нямаше улични лампи, които да подпомогнат зрението. Човек забравя колко е тъмна нощта без електрическо осветление.
Ричард разкопча колана си и отвори вратата.
— Благодаря, че ни докара!
— Трябва ли ти помощ, за да го внесеш? — хванах бравата на своята врата.
— Не, ще се справя. Все пак благодаря.
— Няма за какво.
Ричард се втренчи в мен.
— Да не би да сбърках нещо?
— Още не — отвърнах.
Той се усмихна, бърз проблясък в мрака.
— Добре! — отключи задната врата зад себе си и излезе от колата. Наведе се и вдигна Стивън, притиснал здраво одеялото, за да не падне. Вдигна спящия върколак по-скоро с крака, отколкото с гърба си — на това те научава вдигането на тежести. Човешкото тяло се вдига много по-трудно дори от щанга. То просто не е така добре балансирано около центъра на тежестта си.
Ричард затвори вратата на колата с бедро. Тя изщрака и аз разкопчах колана си, за да мога да заключа. Новият ми познат ме наблюдаваше през все още отворената предна врата откъм пътника. Гласът му заглуши ръмженето на двигателя:
— Затваряш навън чудовищата?
— Човек никога не знае — съгласих се.
Той кимна:
— Така си е…
В начина, по който го каза, имаше нещо — тъга, копнеж, изгубена невинност… Беше ми приятно да поговоря с друг човек, който разбира. Долф и Зербровски разбираха насилието и близостта на смъртта, но не разбираха чудовищата.
Затворих вратата и се наместих отново зад волана. Закопчах колана и включих колата на скорост. Фаровете осветиха Ричард, косата на Стивън беше като златен проблясък в обятията му. Ричард все още ме наблюдаваше. Оставих го в тъмното пред дома му, насаме с песните на есенните щурци.

10

Паркирах пред блока си малко след два сутринта. Планирах да се озова в леглото много по-рано. Новият кръстообразен белег пареше като прояден от киселина. Целият гръден кош ме болеше. Ребрата и стомахът ми бяха натъртени и сковани. Включих лампичката в купето и разкопчах коженото яке. На жълтата светлина синините изглеждаха като цветя по кожата ми. Цяла минута не можах да се сетя как съм пострадала; след това си спомних смазващата тежест на пълзящата по мен змия. Исусе. Имах късмет, че съм се отървала само със синини, а не с потрошени ребра.
Изключих лампичката и се закопчах догоре. Презраменният кобур протриваше кожата ми, но изгарянето болеше толкова повече от синините и пришките, че те изглеждаха незначителен проблем. Хубавото изгаряне те кара да забравиш за всичко друго.
Крушката, която обикновено гореше на стълбите, бе изгаснала. Не за първи път. Сутринта би трябвало да се обадя на домоуправителя и да докладвам за повредата. Ако не съобщиш, няма и да я оправят.
Изкачих три стъпала, преди да видя мъжа. Седеше на горната площадка и ме чакаше. Късата му руса коса изглеждаше почти бяла в мрака. Бе положил ръце на коленете си, с дланите нагоре, за да се вижда, че не носи оръжие. Е, че няма оръжие в ръцете си. Едуард винаги има оръжие, освен ако някой не му го е взел. Като се замисля, същото се отнасяше и за мен.
— Отдавна не сме се виждали, Едуард!
— Три месеца — каза той. — Достатъчно да зарасне напълно счупеното ми рамо.
Кимнах:
— На мен ми махнаха шевовете преди около два месеца.
Гостът ми вдигна глава, без да помръдне от стъпалата.
— Какво искаш, Едуард?
— Не може ли да съм дошъл просто да те видя? Той ми се присмиваше тихичко.
— Два сутринта е, да му се не види. По-добре да не си дошъл ей-тъй на.
— Предпочиташ да съм по работа? — каза го тихо, но звучно.
Поклатих глава.
— Не, не…
Нямам ни капка желание да съм „работа“ за Едуард. Той специализира убийства на ликантропи, вампири и всичко, което някога е било човек, но вече не е. Писна му да убива хора. Твърде лесно се оказа.
— Та, по работа ли е? — казах го спокойно, без да трепна. Точка за мен. Можех да извадя браунинга, но ако изобщо някога тръгнем да се целим един в друг, той ще ме убие. Приятелството с Едуард е като дружба с питомен леопард. Можеш да го галиш и той като че ли да те харесва, но знаеш със сигурност, че огладнее ли достатъчно или ако се ядоса както трябва, ще те ликвидира. Ще те убие и ще изгълта плътта от костите ти.
— Тази вечер съм дошъл само за информация, Анита, няма проблем.
— Каква информация по-точно? — попитах.
Той се усмихна отново. Добричкият стар Едуардчо.
Да-а, бе.
— Защо не влезем да си поговорим? Тук направо се смръзнах! — предложи гостът ми.
— Последния път, когато беше наминал като че ли не ти трябваше покана, за да нахлуеш в дома ми!
— Сменила си ключалките.
Ухилих се.
— Не си успял да си отвориш, хаха! — Наистина бях доволна.
Той сви рамене, може би заради мрака, но ако не беше Едуард, щях да предположа, че е притеснен.
— Ключарят ми каза, че била взломоустойчива — допълних.
— Не съм си взел тарана под мишница — призна русият убиец.
— О, влизай, ще направя кафе! — заобиколих го.
Едуард се изправи и ме последва. Обърнах му гръб без притеснение. Той може и да ме застреля някой ден, но няма да ме гръмне изотзад, след като ми каже, че е дошъл просто да поговорим. Може да не е човек на честта, но си има правила. Ако планира да ме убие, ще ми го съобщи. Ще ми каже колко са му платили работодателите, за да се отърват от мен. Ще гледа как страхът кипва в очите ми…
Аха, Едуард си има правила. Просто са по-малко от тези на повечето хора. Но никога не е нарушавал правило, никога не е предавал собственото си изкривено чувство за чест. Ако е казал, че тази нощ съм в безопасност, значи го е имал предвид. Щеше да е приятно разнообразие и Жан-Клод да си има правила.
В коридора цареше посреднощна, посредседмична, ще-си-спим-до-утре тишина. Живеещите ми през деня съседи хъркаха безгрижно по леглата. Отключих новите брави на вратата си и подканих Едуард навътре.
— Нова мода ли следваш, а? — попита той.
— Какво?
— Къде ти е блузата?
— О! — Божке, колко учтива и остроумна съм. Не знаех какво да кажа или, по-скоро, колко да разкрия.
— Пак си играла с вампири — уточни Едуард.
— Какво те кара да мислиш така? — попитах.
— Кръстообразният белег на, ъъъ, гърдите ти.
О, това ли. Ясно. Разтворих ципа на якето и го метнах на облегалката на дивана. Стоях си по сутиен и презраменен кобур и пресрещнах погледа на госта си, без да се изчервя. Голяма точка за мен. Свалих колана и махнах кобура, след това го взех с мен в кухнята. Оставих пистолета, все още в убежището му, на плота и извадих от фризера кафе на зърна, все още само по сутиен и джинси. Пред който и да е друг мъж — жив или мъртъв — бих се притеснила, но не и пред Едуард. Помежду ни никога не е имало сексуално напрежение. Може да се застреляме някой хубав ден, но никога няма да спим заедно. Той се интересуваше повече от прясното изгаряне, отколкото от гърдите ми.
— Как стана? — попита.
Смлях кафето в малката електрическа машинка за подправки, която бях купила точно за тази цел. Самият аромат на прясно кафе ме накара да се почувствам по-добре. Сложих филтър в моя „Господин Кафе“, сипах кафето, налях вода и натиснах копчето. Горе-долу това е сложността, до която се простират готварските ми умения.
— Ще си донеса една блузка — казах.
— Изгарянето няма да понесе допир — възрази Едуард.
— Няма да я закопчавам значи.
— Ще ми кажеш ли как си се изгорила?
— Да — взех си пистолета и отидох до спалнята. В дъното на гардероба си имам риза с дълги ръкави, която навремето е била пурпурна, но вече бе избеляла до светлолилаво. Беше мъжка, официална риза и ми стигаше почти до коленете, но ми беше удобна. Навих ръкавите до лактите си и я закопчах до половината. Оставих я отворена над изгарянето. Погледнах се в огледалото и открих, че повечето ми интимни части са прикрити. Идеално.
Поколебах се, но накрая поставих браунинга „Хай-Пауър“ в кобура на таблата на леглото. Нямаше да се бием тази вечер с Едуард, а ако нещо минеше през вратата с новите ключалки, първо трябваше да се справи с госта ми. Чувствах се що-годе в безопасност.
Едуард седеше на дивана, вдигнал крака и преметнал глезени един върху друг. Беше се отпуснал назад така, че раменете му опираха в подлакътника.
— Чувствай се като у дома си — казах.
Той само се усмихна.
— Ще ми разкажеш ли за вампирите?
— Да, но имам проблем да реша колко точно да ти кажа.
Усмивката му се разшири.
— Естествено!
Подредих две чаши, захарница и истинска сметана от хладилника. Кафето църцореше в малката стъклена кана. Ароматът бе наситен, топъл и достатъчно гъст да си го увиеш около пръстите.
— Как предпочиташ кафето?
— Направи го, както го правиш за себе си.
Погледнах през рамо към Едуард:
— Никакви претенции?
Той поклати глава, както я беше облегнал на подлакътника.
— Добре… — налях кафето в чашите, добавих по три лъжички захар и много сметана във всяка, разбърках и ги поставих и двете на плота.
— Няма ли да ми го донесеш?
— Кафе не се пие на бял диван — заявих.
— А! — Той се надигна с едно плавно движение, цял изтъкан от грация и енергия. Щеше да е много впечатляващо, ако не бях прекарала по-голямата част от нощта с вампири.
Седнахме един срещу друг. Очите на Едуард имат цвета на пролетно небе, онзи светлосин топъл оттенък, който все пак ти се струва студен. Лицето му бе симпатично, очите му — безизразни и следяха всяко мое движение.
Разказах му за Ясмийн и Маргьорит. Пропуснах Жан-Клод, вампирското убийство и гигантската кобра, Стивън Върколака и Рич Зийман. Което означаваше, че разказът бе доста кратък.
Когато завърших, Едуард си седеше, отпиваше от кафето си и ме зяпаше.
И аз отпих от кафето и го зяпнах.
— Това обяснява изгарянето — каза той.
— Отлично — съгласих се.
— Но пропусна доста нещо.
— Откъде знаеш?
— Ами, следях те.
Втренчих се в него, задавяйки се с кафето. Когато успях да заговоря, без да кашлям, попитах:
— Какво си правил?
— Следях те — отвърна Едуард. Все още ме гледаше безизразно с приятна усмивка.
— Защо?
— Наеха ме да убия Господаря на града.
— Това беше преди три месеца.
— Николаос е мъртва, но новият Господар не е.
— Не ти уби Николаос — възразих, — а аз.
— Искаш ли половината хонорар?
Поклатих глава.
— Тогава от какво се оплакваш? Счупиха ми ръката, докато ти помагах да я убиеш!
— А на мен ми сложиха четиринайсет шева, плюс, че и двамата ни хапаха вампири — допълних аз.
— И се пречиствахме със светена вода — съгласи се Едуард.
— Която гори като киселина — уточних аз.
Той кимна и отпи от кафето си. Имаше нещо в очите му — нещо течно и опасно. Изражението му не се промени, кълна се, но внезапно не ми бе по силите да посрещна погледа му.
— Защо си ме следил, Едуард?
— Казаха ми, че ще се срещнеш с новия Господар тази нощ.
— Кой ти каза това?
Той поклати глава, непоклатимата усмивка цъфтеше на устните му.
— Бях в „Циркът“ тази вечер, Анита. Видях с кого беше. Игра си с вампирите, после си отиде у дома, значи някой от тях е бил Господаря.
Постарах се да запазя изражението си безизразно, твърде безизразно, така че усилието си пролича, но не и паниката. Едуард ме бе следил, а аз не знаех. Той познаваше всички вампири, с които съм се виждала тази нощ. Списъкът не беше кой знае колко дълъг. Той го беше изчислил.
— Чакай малко — казах. — Ти си ме оставил да се изправя срещу змията, без да ми помогнеш?
— Дойдох след като публиката избяга. Всичко беше почти свършило по времето, когато надникнах в шатрата.
Допих кафето и се опитах да измисля как да се измъкна от тази каша. Той имаше договор за убийството на Господаря, а аз го бях отвела право при него. Бях предала Жан-Клод. Защо това ме притесняваше?
Едуард ме гледаше така, сякаш искаше да запомни всяка пора по лицето ми. Чакаше изражението ми да ме издаде. Постарах се да изглеждам непоклатима и загадъчна. Той се усмихна с онази негова искрена, глътни-канарче усмивка. Забавляваше се. Не и аз.
— Тази вечер се срещна само с четири вампира — Жан-Клод, онази екзотична чужденка, която сигурно е Ясмийн и двамата руси. Да знаеш как се казват?
Поклатих глава. Усмивката му се разшири.
— Щеше ли да ми кажеш, ако ги знаеше?
— Може би.
— Русите са без значение — заключи наемният убиец. — И двамата не са повелители.
Взирах се в него и се стараех лицето ми да остане безизразно, приятно, нащрек, празно. Празнотата не е сред най-добрите ми изражения, но може би ако се упражнявах достатъчно…
— Така че остават Жан-Клод и Ясмийн. Ясмийн е нова в града, така че сигурно е Жан-Клод.
— Наистина ли смяташ, че шибаният Господар на града ще се показва на открито просто ей така? — извадих на показ целия сарказъм, който можах да събера. Не съм най-добрата актриса на света, но може би можех да се науча.
Едуард се втренчи в мен.
— Жан-Клод е, нали?
— Жан-Клод няма достатъчно сила, та да удържи града. Знаеш го. Той е на колко — малко над двеста години? Не е достатъчно стар.
Убиецът се намръщи срещу мен. Добре.
— Не е и Ясмийн.
— Така е.
— Не си говорила с други вампири тази нощ, нали?
— Може и да си ме проследил до „Циркът“, Едуард, но не си подслушвал на вратата, когато се срещнах с Господаря. Не би могъл. Вампирите или превръщачите щяха да те чуят.
Той призна с кимване.
— Да, срещнах се с Господаря тази нощ, но той не е сред онези, които излязоха да се бият със змията.
— Господаря оставя хората си да си рискуват живота и не им помага? — Гостът ми пак се ухили.
— Господаря на Града не се нуждае от физическо присъствие, за да делегира силата си, знаеш го.
— Не — възрази Едуард, — не го знаех.
Свих рамене.
— Е, ако щеш вярвай.
Молех се да ми повярва.
Той се мръщеше.
— Обикновено не си толкова добра с лъжите.
— Не те лъжа — казах го спокойно, нормално и искрено. „Честност-за-нас“.
— Ако Жан-Клод наистина не е Господаря, знаеш ли кой е?
Въпросът беше капан. Не можех да отговоря с „да“ и на двете му части, но, мътните го взели, и бездруго лъжех, защо да спирам точно сега?
— Да, знам кой е.
— Кажи ми — настоя Едуард.
Поклатих глава.
— Господаря ще ме убие, ако разбере, че съм говорила с теб.
— Можем да го убием заедно, както сторихме с предишния. — Каза го ужасяващо разумно.
Обмислих за кратко идеята. Представих си, че му казвам истината. „Хората преди всичко“ може и да не успееха да се забъркат с Господаря, но Едуард беше друго нещо. Можехме да го убием заедно, като отбор. Животът ми щеше значително да се опрости. Поклатих глава и въздъхнах. Мамка му.
— Не мога, Едуард.
— Не искаш — поправи ме той.
Кимнах:
— Не искам.
— Ако ти повярвам, Анита, това ще значи, че ми трябва името на Господаря. Ще значи, че ти си единственият човек, който знае кой е той… — Приятелската топлина изчезваше от лицето му като топящ се лед. Очите му бяха празни и безмилостни като зимно небе. У дома нямаше никой, на чийто здрав разум да се позова.
— Не искаш да си единственият човек, който знае името на Господаря, Анита!
Прав беше, не исках, но какво да кажа?
— Ако щеш го приеми, Едуард.
— Спести си много болка, Анита, кажи ми името.
Той ми вярваше. Мътните го взели! Сведох поглед и се втренчих в кафето си, за да не забележи триумфалния блясък в очите ми. Когато отново вдигнах поглед, вече се бях взела в ръце. Аз и Мерил Стрийп.
— Не се поддавам на заплахи, както знаеш.
Едуард кимна. Допи кафето си и постави чашата в средата на масата.
— Ще сторя това, което е нужно, за да изпълня задачата си.
— Никога не съм се съмнявала — казах.
Той хладнокръвно ме предупреждаваше, че ще ме измъчва до получаването на информация. Каза го почти със съжаление, но чувствата нямаше да го спрат. Едно от главните правила на Едуард е „Винаги довършвай започнатото“. Нямаше да допусне някаква си дреболия от рода на приятелството да съсипе идеалното му досие.
— Ти ми спаси живота, а аз спасих твоя — каза той. В случая обаче това нищо не значи. Наясно си, нали?
Кимнах:
— Да, знам.
— Добре… — Едуард се изправи. Аз също. Измерихме се с поглед. Той поклати глава. — Ще те намеря довечера и ще те питам отново!
— Не се оставям да ме тормозят, Едуард! — Най-сетне бях успяла да се ядосам малко. Той бе дошъл тук да моли за сведения, а сега ме заплашваше. Позволих на гнева ми да проличи. Нямах нужда от актьорско майсторство.
— Корава си, Анита, но не чак толкова! — Погледът на госта ми бе неутрален, но предпазлив — като на вълка, който веднъж бях видяла в Калифорния. Просто заобиколих едно дърво и ето ти го на срещу мен. Смразих се. Така и не бях разбрала какво значи „неутрален“, дотогава. На вълка изобщо не му пукаше дали ще ме нарани или не. Мой избор. Заплаши го и ще пръснат лайна чак до тавана. Дай му пространство да избяга и ще избяга. Но вълкът не го бе грижа; беше готов и за двата варианта. Аз бях онзи с пулса в гърлото, толкова стресната, че забравих да дишам. Затаих дъх и се почудих какво ли ще избере вълкът. Накрая побягна сред дърветата.
Тогава успях наново да си поема дъх и се върнах в лагера. Бях уплашена, стигаше ми да затворя клепачи и да видя светлосивите очи на вълка. Чудото да се взираш в едър хищник без решетки между вас. Беше прекрасно!
Сега се взирах в Едуард и знаех, че това също е прекрасно по свой собствен начин. Независимо дали разполагах със сведенията, които му трябваха или не, не бих му казала. Никой не ме тормозеше. Никой. Това беше едно от моите правила.
— Не искам да се налага да те убивам, Едуард!
Той се усмихна.
— Да ме убиеш, ти? — Присмиваше ми се.
— И още как! — заявих.
Смехът се изля в очите му, през устните, на лицето му, докато не остана да се взира в мен с неутралния си, хищен поглед.
Преглътнах и си спомних, че трябва да дишам бавно и леко. Той щеше да ме убие. Може би. А може би не.
— Господаря струва ли си някой от нас да умре? — попитах.
— Въпрос на принцип е — каза Едуард.
Кимнах:
— За мен също.
— Значи знаем какви са ни позициите.
— Аха.
Гостът ми тръгна към вратата. Последвах го и отключих, за да излезе. Той поспря на прага.
— Давам ти време до утре вечер, на здрачаване.
— Отговорът ми ще е същият.
— Знам — каза той.
Излезе, без дори да погледне назад. Проследих го как изчезва по стълбите. След това затворих вратата и заключих. Облегнах гръб на нея и се постарах да измисля как да изляза от блатото.
Ако споменех на Жан-Клод, той може би щеше да успее да убие Едуард, но пък аз не предавам хора на чудовищата. Независимо от причината. Можех да кажа на русия си гост за Жан-Клод. Нищо чудно той да успееше да убие Господаря, а аз — даже да му помогна.
Опитах се да си представя съвършеното тяло на вампира, накъсано от куршуми и покрито с кръв. Лицето му издухано от упор с карабина. Поклатих глава. Не можех да го сторя. Не знаех точно защо, но не можех да предам Жан-Клод на Едуард.
Не можех да предам нито един от двамата. Което ме оставяше затънала сред алигаторите. Май нищо ново, а?

11

Стоях на брега под черните сенки на дърветата. В мрака се плискаше и тътнеше черно езеро. В небето висеше голяма сребърна луна. Лъчите й чертаеха странни рисунки по водата. Жан-Клод изникна от дълбините. Сребърни струи се стичаха по косата и ризата му. Късата му черна коса навита на стегнати къдри беше мокра. Бялата риза прилепваше по тялото му, очертавайки зърната, твърди на фона на плата. Той протегна ръка към мен.
Носех дълга, тъмна рокля. Беше тежка и висеше като гира. В полата имаше нещо, което я караше да стърчи от двете страни като малки деформирани топки. На раменете ми бе заметнато тежко наметало. Беше есен, а луната обещаваше жътва.
Жан-Клод каза:
— Ела при мен!
Пристъпих напред и нагазих във водата. Тя докосна полата и намокри наметалото. Смъкнах го и го оставих да потъне. Водата беше топла като във вана, топла като кръв. Вдигнах длан срещу лунната светлина и течността, която потече по нея, бе гъста и черна, и изобщо не представляваше вода.
Стоях на плиткото в рокля, каквато никога не бих си представила, на бряг, който не познавах, и се взирах в красивото чудовище, което напредваше към мен грациозно и покрито с кръв.
Събудих се, давеща се за въздух, стиснала чаршафите като спасителен пояс.
— Обеща да стоиш далеч от мислите ми, кучи син такъв! — прошепнах.
Електронният часовник до леглото показваше два следобед. Бях спала десет часа. Би следвало да се почувствам по-добре, но не беше така. Все едно тичах от кошмар към кошмар и всъщност не бях успяла да си почина. Единственият сън, който си спомнях, беше последният. Ако всичките бяха толкова лоши, не исках и да ми се връщат пред очите.
И защо Жан-Клод отново витаеше в сънищата ми? Бе дал дума, макар че тя може би не струваше нищо.
Може би.
Съблякох се пред огледалото в банята. Ребрата и коремът ми бяха покрити с тъмни, почти пурпурни синини. Гърдите ме стягаха при вдишване, но нямах счупени кости. Изгарянето от кръста беше разранено, а кожата — черна там, където не бе покрита с мехури. Изгарянето боли чак докрай, сякаш болката стига от кожата та до костта. То е единственото нараняване, което може да ме убеди, че имам нервни окончания и под кожата. Какво друго би могло да боли чак толкова, дявол да го вземе?
Имах среща с Рони във фитнеса в три следобед. Рони е съкратено от Вероника. Тя казва, че получава повече работа като частен детектив, ако хората си мислят, че е мъж. Тъжно, но истина. Щяхме да вдигаме тежести и да потичаме. Много внимателно прекарах черния спортен сутиен над изгарянето. Ластикът малко притискаше синините, но не беше проблем. Натрих новия си кръстообразен белег с антисептичен крем и лепнах отгоре марля. Отгоре идеално пасна мъжка червена тениска с ръкави и изрязано деколте. Черни ластични панталонки, хавлиени чорапи с тънки червени райета и черни „Найк Еър“ допълваха костюма ми.
Марлята се виждаше под тениската, но синините — не. Повечето посетители на фитнеса са свикнали да идвам насинена или по-зле. Вече не задават много въпроси. Рони казва, че се държа зле с тях. Все ми е едно. Предпочитам да ме оставят на мира.
Облякох си якето, взех спортния сак и телефонът звънна. Поумувах, но в крайна сметка вдигнах слушалката.
— Хайде, изкажи се — подканих.
— Долф е.
Стомахът ме сви. Още едно убийство?
— Какво има, Долф?
— Получихме идентификация на Джон Доу*, който огледа онази вечер.
[* В САЩ е общоприета практика жертви и пострадали с неизяснена самоличност да получават временна идентификация като „Джон Доу“ (мъжете) и „Джейн Доу“ (жените) — Бел.пр.]
— Вампирската жертва?
— Аха.
Изпуснах дъха, който бях затаила. Нямаше други убийства, а и имахме напредък — какво по-хубаво?
— Калвин Барнабас Рупърт, приятелите го наричали Кал. Двадесет и шест годишен, женен за Дениза Смайт Рупърт от четири години. Нямат деца. Бил е застрахователен агент. Не успяхме да открием никакви връзки с вампирското общество.
— Може би господин Рупърт е бил просто на подходящото място в погрешния момент?
— Случайна жертва? — от устата на Долф прозвуча като въпрос.
— Може би.
— Ако е било убийство наслуки, нямаме мотив — нищо, за което да се хванем.
— Значи се чудиш дали мога да открия имал ли е Кал Рупърт някакви отношения с чудовищата?
— Да — призна сержантът.
Въздъхнах.
— Ще се опитам. Това всичко ли е? Закъснявам за среща.
— Това е всичко. Обади ми се, ако научиш нещо! Полицаят определено ми прозвуча мрачновато.
— Ще ми кажеш, ако откриете друго тяло, нали?
Долф се изсмя носово:
— Ще те домъкнем да премериш проклетите ухапвания, да. Защо?
— Струваш ми се потиснат.
Смехът се оттече от гласа му.
— Ти си тази, която смята, че ще има още тела. Да не си размислила по въпроса?
Щеше ми се да отговоря положително, че съм си променила мнението, но нямаше начин.
— Ако наоколо се мотае глутница откачили вампири, ще имаме и още тела.
— Не можеш ли да измислиш друго, освен вампири? — попита сержантът.
Замислих се и поклатих глава:
— Няма начин да е нещо друго.
— Добре, ще се чуем после! — Телефонът избръмча в ръката ми, преди да кажа каквото и да е. Долф не го бива ни по поздравите, ни по сбогуването.
Взех си резервното оръжие, деветмилиметров „Файърстар“, който сложих в джоба на якето. Файърстарът побираше само осем патрона срещу тринадесетте на браунинга, но пък той стърчеше от джоба и караше хората да ме зяпат. Освен това, ако не можех да се отърва от лошите типове с осем изстрела, още пет надали щяха да ми помогнат. Разбира се, в страничния джоб на спортния сак сложих резервен пълнител. В днешните времена на висока престъпност, едно момиче никога не може да бъде прекалено предпазливо.

12

С Рони правехме силови упражнения във „Вик Тани“. В 3:14 в четвъртък следобед има два пълни комплекта свободни уреди и никакви опашки. Аз се занимавах с машината за бедрени мускули. Дърпате една ръчка отстрани и уредът застава в различни положения. Позата за свиване на бедрения мускул е малко неприлична, досущ като гинекологично устройство за мъчения. Това е една от причините никога да не нося шорти, когато вдигаме тежести. Рони също.
Съсредоточила се бях да събирам бедрата си без да карам тежестите да дрънчат. Ако изтракат означава, че не контролираш упражнението или че използваш твърде големи тежести. Аз работех с трийсет килограма. Не беше прекалено тежко.
Рони лежеше по корем и използваше „Извивка на крака“, като сгъваше прасци над гърба си и почти докосваше с пръсти задника си. Мускулите на прасците й се издуваха и се гърчеха под кожата. И двете не сме с тежко телосложение, но сме масивни. Представете си Линда Хамилтън в „Терминатор 2“.
Рони свърши преди мен и обиколи около уредите, докато ме чакаше. Оставих тежестите да се отпуснат с най-лекото възможно издрънчаване. Нормално е да изтракаш с тях, когато свършиш.
Излязохме от залата с уредите и се затичахме по овалната писта. Тя е оградена със стъклена стена, през която се вижда синият басейн. Един самотен тип правеше обиколки по плувни очила и черна гумена шапка. От другата страна имаше зала за тежести и студио за аеробика. Краят на пътеката бе обкръжен с огледала, така че винаги да се виждаш как тичаш срещу себе си. В лоши дни го правя, без да се съзерцавам, в добрите ми е забавно. Това е начин да се увериш, че крачката ти е равномерна и ръцете тласкат добре.
Докато тичахме, разказах на Рони за вампирската жертва. Което означаваше, че не се движим достатъчно бързо. Увеличих скорост и все още можех да говоря. Когато си свикнал да правиш осем километра на открито в сейнт-луиската жега, пружиниращата пътека във „Вик Тани“ просто не представлява особено предизвикателство. Направихме две обиколки и се върнахме при уредите.
— Как каза, че се казвал пострадалият? — Рони звучеше добре, не беше задъхана.
Увеличих скорост до истински бяг. Разговорите престанаха.
Втора серия упражнения: за горната половина на тялото. Отговорих на въпроса.
— Калвин Рупърт — споменах. Направих дванадесет изтегляния с 50 килограма. От всички уреди този ми е най-лесен. Странно, а?
— Кал Рупърт? — повтори приятелката ми.
— Така го наричали другарите му — съгласих се. Защо?
Тя поклати глава:
— Познавам един Кал Рупърт.
Гледах я и оставих тялото си да следва упражнението без мен. Бях затаила дъх — лошо за мен. Спомних си, че трябва да дишам и попитах:
— Разкажи ми.
— Когато задавах въпроси в „Хора срещу вампирите“ по време на онези вампирски убийства… Кал Рупърт им беше член.
— Опиши ми го.
— Рус, със сини или сиви очи, не твърде висок, добре сложен, привлекателен.
Сигурно имаше повече от един Кал Рупърт в Сейнт Луис, но каква е вероятността двама с това име и да си приличат?
— Ще накарам Долф да провери, но ако е бил член на ХСВ, това означава, че убийството му може да е било екзекуция.
— Какво имаш предвид?
— Някои хора от ХСВ смятат, че единственият добър вампир е мъртвият вампир… — мислех си за „Хората преди всичко“, групичката на господин Джереми Рубенс. Дали вече бяха убили някой вампир? Това имаше ли връзка?
— Трябва да знам дали Кал все още е член на ХСВ или се е присъединил към нова, по-радикална група, наречена „Хората преди всичко“.
— Хубаво звучи — каза Рони.
— Ще проучиш ли от мое име? Ако аз ида дотам да задавам въпроси, ще ме изгорят на клада.
— Винаги се радвам да помагам на най-добрата си приятелка и на полицията едновременно. Частният детектив никога не знае кога може да се окаже полезно полицията да ти е длъжник.
— Така си е — съгласих се.
Този път се наложи аз да чакам Рони. На машините за краката тя беше по-бърза. Торсът обаче е моята област.
— Ще се обадя на Долф веднага щом приключим тук.
Може би има мотив? Дяволско съвпадение ще е, ако не е така.
Пак се затичахме по пътеката и Рони смени темата:
— Така, реши ли какво ще облечеш на хелоуинското парти на Кетрин?
Погледнах я изумено и за малко да се препъна.
— Мамка му — изръмжах.
— Очевидно го казваш в смисъл, че си забравила за купона. Цупеше се по този повод само преди два дни!
— Бях малко заета, ясно? — изсумтях.
Но не беше „ясно“. Кетрин Мейсън-Джилет беше една от най-добрите ми приятелки. Бях носила розова абитуриентска рокля с буфан ръкави на сватбата й. Страхотно унижение. На всички ни бяха казали голямата лъжа за шаферските дрешки. Можехме да отрежем роклите късо и да ги носим и в нормалния живот. Да бе, как не. Или пък да я надяна на следващото официално събитие, на което ме поканят. И на колко такива ходи човек, след като завърши колежа? Николко. Или поне николко, на които бих облякла доброволно розова рокля с буфан ръкави и бухнала пола, изхвърлена от гримьорната на „Отнесени от вихъра“.
Кетрин провеждаше първото си парти след сватбата. Хелоуинските празненства започваха много преди здрачаване, така че да мога да се появя и аз. Когато някой си даде толкова труд, налага се да отидеш. Дявол го взел.
— Имам среща в събота — казах.
Рони спря да тича и се втренчи в мен в огледалото. Продължих напред; ако тя искаше да задава въпроси, първо трябваше да ме догони. Е, догони ме.
— Среща ли каза?
Кимнах, пестейки дъх за тичането.
— Кажи ми, Анита! — подкани ме тя смътно заплашително.
Ухилих се и й разказах редактирана версия на срещата си с Ричард Зийман. Не скрих особено много обаче.
— Бил е гол в леглото първия път, когато си го видяла? — Рони беше развеселяващо ядосана.
Кимнах.
— Срещаш се с мъже на извънредно интересни места! — сподели приятелката ми.
Затичахме се в обратна посока по пистата.
— Кога последно съм срещала мъж?
— Ами Джон Бърк?
— Освен него. Тъпаците не се броят.
Рони се замисли за малко. Поклати глава.
— Много отдавна.
— Ахъм — съгласих се.
Минахме на последния уред, последните две обиколки, след това гимнастика, душове — и край. Всъщност не обичах упражненията. Нито пък Рони. Но и двете трябваше да сме в добра форма, за да можем да избягаме от лошите типове или да ги надбягаме. Макар че не ми се е случвало да преследвам кой знае колко престъпници. Май доста по-често се мъча да им се изплъзна.
Излязохме на откритото пространство близо до тенис кортовете и стаите със солариума. Това бе единственото място, където човек може да си направи упражненията за отпускане. Винаги ги правя преди и след фитнеса. Твърде много травми имам, за да не внимавам.
Започнах бавно да въртя шия, Рони ме последва.
— Предполагам, ще се наложи да отменя срещата.
— Да не си посмяла! — възкликна приятелката ми. Покани го на купона!
Погледнах я.
— Сигурно се шегуваш! Първа среща в обкръжението на хора, които той не познава?
— А ти кого познаваш, освен Кетрин?
Права беше.
— Срещала съм новия й съпруг.
— Беше на сватбата — уточни Рони.
— О, да.
Тя ми се намръщи.
— Давай сериозно, покани го на купона, а отложете пещернячеството за другата седмица.
— Две срещи с един и същ човек? — поклатих глава. — Ами ако не си допаднем?
— Без извинения — изръмжа Рони. — Това е най-близкото до среща нещо, на което си била от месеци насам. Не го проваляй.
— Не ходя на срещи, защото нямам време за такова нещо.
— Ти нямаш време и за спане, но успяваш да го вместиш — възрази приятелката ми.
— Така е, но той може да откаже за партито. Предпочитам да не ида и аз.
— Защо?
Погледнах я косо. Тя изглеждаше достатъчно невинна.
— Аз съм съживителка, зомби кралица. Да присъствам на хелоуински купон е упадъчно!
— Не се налага да разказваш на хората с какво си изкарваш хляба!
— Не се срамувам от това!
— Не съм казала такова нещо! — възрази Рони.
Поклатих глава.
— Просто забрави. Ще направя на Ричард контрапредложение и да видим докъде ще ни доведе това.
— Значи ще ти трябва секси костюм за партито… намекна приятелката ми.
— Нищо подобно — възразих.
Тя се засмя.
— О, напротив!
— Добре де, добре, секси костюм, ако успея да намеря такъв с моя размер три дни преди Хелоуин.
— Ще ти помогна. Все ще падне нещо.
Ще ми помогне. Ще падне нещо. Звучеше многозначително. Вълнения пред среща. Кой да се вълнува, аз?

13

В 5:15 следобед говорех по телефона с Ричард Зийман.
— Здрасти, Ричард, Анита Блейк е.
— Радвам се да чуя гласа ти! — Той сякаш се усмихваше по телефона; почти виждах усмивката му.
— Забравих, че съм поканена на хелоуинско парти в събота следобед. Започват го още през деня, за да мога да се появя. Не мога да не ида.
— Разбирам — каза той. Гласът му бе много внимателно неутрален — неутрално-весел.
— Би ли желал да ме придружиш на купона? Трябва да работя през нощта на Хелоуин, разбира се, но денят е само за нас!
— Ами пещерата?
— Другата седмица.
— Две срещи — може да стане сериозно…
— Присмиваш ми се! — озъбих се.
— Нищо подобно.
— Мамка му, искаш ли да дойдеш или не?
— Ако ми обещаеш да дойдеш с мен в пещерата точно седмица след съботата.
— Имаш честната ми дума — съгласих се.
— Сделката е сключена… — Той помълча около минута в слушалката. — Налага ли се да нося костюм на този купон?
— За нещастие, да.
Ричард въздъхна.
— Отказваш ли се?
— Не, но ще ми дължиш две срещи, задето се унижавам пред непознати.
Ухилих се и се зарадвах, че не може да ме види. Просто бях прекалено доволна.
— Става.
— Какъв костюм ще носиш? — поинтересува се той.
— Още не съм си намерила. Казах ти, че забравих за партито — сериозно говорех.
— Хммм… — промърмори Ричард. — Според мен подборът на костюм подсказва много за човека, нали?
— Броени дни преди Хелоуин ще имаме късмет да намерим каквото и да е с подходящ размер.
Той се засмя:
— Може да имам коз в ръкава!
— Какво?
Пак смях в слушалката:
— Не се дръж толкова дяволски подозрително! Имам приятел, който е специалист по Гражданската война. Заедно със съпругата си правят възстановки.
— Имаш предвид като преобличане?
— Да.
— Ще имат ли подходящи костюми?
— Ти какъв размер носиш?
Това беше твърде личен въпрос за човек, който дори не ме е целувал.
— Седми — казах.
— Бих предположил, че е по-малък!
— Твърде гърдеста съм за шести, а не правят шест и половина.
— Гърдеста — олеле!
— Стига де.
— Извинявай, не можах да устоя! — призна Ричард.
Пейджърът ми се включи.
— По дяволите.
— Какъв е този звук?
— Пейджърът — казах. Натиснах бутона и се изписа номерът — полицията. — Ще трябва да отговоря. Може ли да ти звънна след пет минути, Ричард?
— Ще чакам със затаен дъх.
— Мръщя се, от мен да знаеш.
— Благодаря, че ми каза. Ще чакам до телефона. Звънни ми, щом свършиш с (подсмрък) работата.
— Стига вече, Ричард!
— Какво съм направил?
— Чао, Ричард, ще се чуем след малко!
— Ще чакам! — обеща той.
— Чао, Ричард! — затворих, преди да е успял да ми извърти още някоя шегичка в стил „горкият аз“. Наистина тъжната част беше, че го смятах за сладко. Задавете ме с лъжица.
Звъннах на Долф.
— Анита?
— Аха.
— Имаме още една вампирска жертва. Изглежда досущ като първата, само дето е жена.
— По дяволите… — казах тихо.
— Аха, ние сме туканка в ДеСото.
— Това е по-далеч на юг и от Арнълд! — въздъхнах.
— Е, и?
— Нищо, просто ми обясни къде е.
Той ми даде координатите.
— Ще ми отнеме поне час да стигна дотам — прецених.
— Вкоченякът не се е разбързал заникъде, нито пък ние… — Сержантът ми прозвуча обезкуражаващо.
— Карай по-весело, Долф, може би намерих нещо полезно.
— Кажи!
— Вероника Симс разпозна името на Кал Рупърт. Описанието съвпада.
— Каква работа си имала с частен детектив? — Долф ми се стори подозрителен.
— Тя ми е партньор във фитнеса, а и на твое място щях да съм й по-благодарна, след като ни дава първата улика.
— Аха, аха. Ура за частния сектор! Сега казвай.
— Един Кал Рупърт е бил член на ХСВ преди около два месеца. Описанието съвпада.
— Убийства за отмъщение? — попита полицаят.
— Може би.
— Половината от надеждите ми се градят на мотив. Поне да имаме откъде да започнем… — Той издаде нещо средно между смях и изсумтяване. — Ще кажа на Зербровски, че си намерила улика. Ще му хареса.
— Ний всички диктрейсита, борци с престъпността, говорим полицейски жаргон! — заявих аз.
— Полицейски жаргон ли? — долавях усмивката чак по телефона. — Ако намериш още улики, обади се.
— Добре, прието, сержант!
— Сарказма — в буркана! — нареди той.
— Ама моля ти се, винаги използвам пресен сарказъм и никога — от буркани!
Долф простена.
— Просто си домъкни задника насам, за да можем да си идем вкъщи! — и телефонът замълча.
Затворих.
Ричард Зийман вдигна на второто позвъняване.
— Ало.
— Анита е.
— Какво става?
— Съобщение от полицията. Нуждаят се от помощта ми.
— Свръхестествено престъпление? — попита той.
— Аха.
— Опасно ли е?
— За човека, който е бил убит — определено.
— Знаеш, че нямах това предвид — заяви Ричард.
— Такава ми е работата, Ричард. Ако не можеш да го понесеш, може би е по-добре изобщо да не се срещаме!
— Хей, не се засягай! Просто исках да знам дали ще бъдеш в опасност лично ти! — каза го умолително.
— Добре. Трябва да тръгвам.
— Ами костюмите? Искаш ли да се обадя на приятеля ми?
— Определено.
— Ще ми се довериш да ти избера костюм? — попита Ричард.
Замислих се в течение на няколко удара на сърцето. Дали му се доверявах в избора на костюм за мен? Не. А имах ли време сама да си търся? Вероятно не.
— Че защо не? — казах. — На харизан кон зъбите му не се броят!
— Ще преживеем партито и другата седмица отиваме да пълзим из пещера!
— Направо нямам търпение — заявих.
Ричард се засмя:
— Аз също.
— Трябва да тръгвам, Ричард!
— Ще донеса костюмите в апартамента ти за оглед. Ще ми трябва адресът.
Дадох му го.
— Надявам се, че ще харесаш твоя костюм!
— Аз също. Ще поговорим после! — затворих слушалката на телефона и се втренчих в него.
Прекалено лесно беше. Прекалено гладко. Той сигурно щеше да избере ужасен костюм за мен. И двамата щяхме да си прекараме зле и да попаднем в капана на втора среща помежду ни. Уф, гадост!


Рони ми връчи кутия плодов сок и отпи от своята. Беше избрала за себе си боровинка, а за мен — червен грейпфрут. Не понасям боровинки.
— Е, какво каза сладуркото?
— Моля ти се, не го наричай така! — казах.
Тя сви рамене.
— Съжалявам, просто ми се изплъзна… — поне си даде труда да се престори на притеснена.
— Прощавам ти, но само този път!
Рони се ухили и осъзнах, че изобщо не е смутена. Но достатъчно често й натривах носа за нейните срещи. А играта има смисъл, ако рундовете са взаимни. Разплатата е гадна работа.
Слънцето залязваше в езеро от пурпур като прясна, кървяща рана. Пурпурните облаци се трупаха на западния хоризонт. Вятърът беше силен и ухаеше на дъжд.
„Ръфо лейн“ се оказа тесен чакълест път. Беше широк колкото да се разминат две коли. Червеникавият чакъл скърцаше под краката. Вятърът люлееше високите, сухи бурени в канавката. Пътят изчезваше над склона на някакъв хълм. Полицейски коли — служебни и „под прикритие“ — бяха подредени отстрани на банкета, докъдето поглед стига. Пътят изчезваше над склона на хълм. В Джеферсън Каунти има много хълмове.
Вече се бях издокарала в чист гащеризон, черни найки и хирургически ръкавици, когато се задейства пейджърът ми. Наложи се да изровя ципа и да извадя проклетото нещо на бял свят. Не се налагаше да проверявам номера. Знаех, че е Бърт. Оставаше само половин час до пълен мрак. Шефът ми сигурно се чудеше къде съм и защо не съм на работа. Аз пък се чудех дали Бърт наистина ще ме уволни. Вгледах се в трупа и не бях сигурна дали наистина ми пука.