44

Това е единствената нощ в годината, когато Бърт позволява да се носи черно на работа. Смята, че този цвят е твърде суров за обикновените делови часове. Имах черни джинси и хелоуински пуловер с голям ухилен тиквен фенер на стомаха. Комбинирах го с черен суичър с цип и черни найки. Дори презраменният кобур с браунинга им отиваше. Взех си резервното оръжие в подпанталонния кобур. Освен това сложих и два допълнителни пълнителя в сака си. Замених ножа, който ми се наложи да оставя в пещерата. В джоба на якето ми тежеше деринджър и носех още два ножа, един в кания на гърба и един на глезена. Не ми се смейте. Картечницата оставих вкъщи.
Ако Жан-Клод откриеше, че съм го предала, щеше да ме убие. Щях ли да разбера, когато умре? Щях ли да усетя? Нещо ми подсказваше, че ще усетя.
Взех визитката, която Карл Ингър ми даде и позвъних на изписания на нея номер. Ако нещо трябва да се свърши, най-добре го свърши бързо.
— Ало?
— С Карл Ингър ли говоря?
— Да, аз съм. Кой е на телефона?
— Анита Блейк. Трябва да говоря с Оливър.
— Решихте ли да ни дадете Господаря на града?
— Да.
— Ако изчакате за момент, ще ида да доведа господин Оливър! — Той остави слушалката. Чух го как се отдалечава и на линията се възцари тишина. По-добре от Мюзак.
Приближиха се стъпки, после се разнесе глас:
— Здравейте, госпожице Блейк, много се радвам, че се обадихте!
Преглътнах болезнено.
— Господаря на града е Жан-Клод.
— Аз го отхвърлих. Не е достатъчно силен.
— Скрива силата си. Повярвайте ми, той е много повече, отколкото се вижда на пръв поглед!
— Откъде тази искреност, госпожице Блейк?
— Той ми постави третия белег. Искам да се освободя от него.
— Госпожице Блейк, може да се окаже сериозен удар за системата, ако си обвързан трижди с вампир и той умре. Това вероятно ще ви убие.
— Искам да се освободя от него, господин Оливър!
— Дори ако умрете? — попита вампирът.
— Да дори ако умра.
— Много бих искал да сме се срещнали при други обстоятелства, Анита Блейк. Вие сте забележителна личност!
— Не, просто съм видяла твърде много неща. Няма да позволя той да ме притежава!
— Няма да ви проваля, госпожице Блейк. Ще се погрижа да умре.
— Ако не вярвах в това, нямаше да ви кажа нищо.
— Оценявам доверието ви.
— И още едно нещо, което следва да знаете. Днес ламията се опита да ви предаде. Тя е в съдружие с друг повелител на име Алехандро.
— Наистина ли? — Оливър ми се стори развеселен. Какво й е предложил той?
— Свободата й.
— Да, това би съблазнило Мелани. Държа я на толкова къса каишка!
— Тя се опитва да се… развъди. Знаехте ли го?
— Какво имате предвид?
Разказах му за мъжете, особено за последния, който бе почти изцяло преобразен. Оливър помълча малко.
— Бил съм твърде невнимателен. Ще се оправя с Мелани и Алехандро.
— Добре. Ще се радвам да се обадите утре, за да ме осведомите как вървят нещата!
— Да ви уверя, че е мъртъв — уточни Оливър.
— Да — съгласих се.
— Ще получите обаждане от Карл или от мен. Но първо — къде да открием този Жан-Клод?
— „Циркът на прокълнатите“.
— Колко подходящо!
— Това е всичко, което мога да ви кажа.
— Благодаря ви, госпожице Блейк и весел Хелоуин!
Не можах да сдържа смеха си.
— Ще бъде адска нощ!
Той се засмя тихо.
— Така си е. Довиждане, госпожице Блейк! — Телефонът заглъхна в ръката ми.
Взирах се в слушалката. Налагаше се да го сторя. Налагаше се. Защо тогава стомахът ме свиваше? Защо имах желанието да се обадя на Жан-Клод и да го предупредя? Дали беше заради белезите или Ричард бе прав? Дали обичах Жан-Клод по някакъв странен, извратен начин? Бог да ми е на помощ, надявах се, че не.

45

Беше настъпил същинският мрак в нощта на Вси светии. Ние с Лари изпълнихме два ангажимента. Той бе вдигнал едното зомби, аз — другото. Той имаше още едно по програма, а аз — три. Приятна, нормална нощ.
Това, което Лари носеше, не бе нормално. Бърт ни окуражаваше за подходящо за празника облекло. Аз бях избрала пуловера. Лари си бе сложил карнавален костюм. Носеше син дънков гащеризон, бяла риза с навити ръкави, сламена шапка и работни ботуши. Когато го попитах, отвърна:
— Аз съм Хък Фин. Не приличам ли?
С червената коса и луничките наистина приличаше. По ризата му вече имаше кръв, но — нали е Хелоуин! По улиците имаше сума ти народ с изкуствена кръв по дрехите. Ние изглеждахме точно на място тази нощ.
Пейджърът ми се включи. Проверих — номерът беше на Долф. Дявол го взел.
— Кой е? — попита Лари.
— Полицията. Трябва да намеря телефон.
Той погледна към часовника на таблото на колата.
— Напред сме с графика. Какво ще кажеш за „Макдоналдс“ до магистралата?
— Страхотно! — надявах се да не е поредното убийство. Имах нужда от спокойна нормална нощ. В ушите ми отекваше куплет от песен, която се повтаряше непрестанно: „Жан-Клод ще умре тази нощ. Ти го предаде“.
Изглеждаше ми погрешно да го убия от безопасно разстояние. Да не го гледам в очите и да не дръпна аз спусъка, да не му дам шанс да ме убие първи… Честна игра и тинтири-минтири. Мамка му и честна игра: въпросът бе той или аз. Нали така?
Лари спря на паркинга на „Макдоналдс“.
— Ще ида да си взема кола, докато се обадиш. Ти искаш ли нещо?
Поклатих глава.
— Добре ли си?
— Да. Просто се надявам да не е поредното убийство.
— Исусе, не се бях сетил за това.
Излязох от колата. Лари влезе в заведението, а аз останах в малкото фоайе при монетния телефон. Долф вдигна на третото позвъняване.
— Сержант Стор!
— Анита е. Какво има?
— Най-сетне пречупихме юриста, който е давал сведения на вампирите.
— Страхотно — помислих си, че може да е поредното убийство!
— Не и тази вечер — вампирът има по-важна работа.
— Това пък какво трябва да значи?
— Планира да накара всички вампири в града да убиват хора на Хелоуин.
— Не може. Единствено Господаря на града е способен на това и то само ако е изумително силен.
— Така си и мислех. Възможно е вампирът да е луд. Хрумна ми нещо — нещо ужасно.
— А да имаш описание на вампира? — попитах.
— Вампирите — поправи ме Долф.
— Прочети ми го!
Чух шумолене на хартия, после:
— „Нисък, мургав, много любезен. Видях един друг вампир два пъти с шефа-вампир. Беше среден на ръст, индианец или мексиканец. Въздълга черна коса.“
Стиснах слушалката толкова здраво, че ръката ми се разтрепери.
— Вампирът казал ли е защо ще убиват хора?
— Искал да дискредитира законния вампиризъм. Не е ли това странен мотив за вампир?
— Аха — съгласих се. — Долф, това може и да се случи.
— Какво имаш предвид?
— Ако този вампир повелител успее да убие Господаря на града и да завземе властта преди изгрев, може да извърти номера си.
— Какво можем да направим?
Поколебах се, почти му казах дори да защити Жан-Клод, но това не бе проблем на полицията. Те трябваше да се грижат за законността и полицейката бруталност. Нямаше начин Оливър да бъде хванат жив. Каквото и да станеше тази нощ, трябваше да е постоянно.
— Говори ми де, Анита!
— Трябва да тръгвам, Долф!
— Знаеш нещо — кажи ми го!
Затворих. Изключих и пейджъра си. Позвъних в „Циркът на прокълнатите“. Приятен женски глас ми отговори:
— „Циркът на прокълнатите“, където се сбъдват всичките ви кошмари!
— Трябва да говоря с Жан-Клод, спешно е.
— Зает е в момента. Мога ли да предам съобщение?
Преглътнах с усилие, опитвайки се да не се развикам:
— Анита Блейк е на телефона, човешкият слуга на Жан-Клод. Кажи му да си домъкне задника незабавно!
— Аз…
— Ако не говоря с него, ще умрат много хора!
— Добре, добре! — Тя ме прехвърли на изчакване с осакатена версия на „Полет нависоко“ на Том Пети.
Лари излезе от заведението с картонена чаша в ръка.
— Какво става?
Поклатих глава. Борех се с желанието да заподскачам, но подозирах, че това няма да доведе Жан-Клод на телефона по-бързо. Стоях съвсем неподвижна, притиснала с една ръка стомаха си. Какво бях направила? Моля те, нека не е твърде късно!
— Ма petite?
— Благодаря ти, Боже!
— Какво е станало?
— Просто ме слушай. Един вампир повелител е на път към „Циркът“. Дадох му името и местонахождението ти. Казва се господин Оливър и е по-стар от всичко на света. По-стар е и от Алехандро. Всъщност според мен е неговият господар. Всичко е било номер, за да ме накарат да му предам града, и аз се хванах.
Жан-Клод мълча толкова време, че попитах:
— Чу ли ме?
— Наистина си искала да ме убиеш.
— Казах ти.
— Но сега ме предупреждаваш. Защо?
— Оливър иска да контролира града, за да може да прати всички вампири да убиват хора. Иска да се върне старото време, когато вампирите бяха преследвани. Каза, че легалният вампиризъм се разпространява твърде бързо. Съгласна съм с него, но не знаех какво има намерение да направи.
— Значи, за да спасиш безценните си хора, сега ще предадеш Оливър?
— Не е точно така. Дявол го взел, Жан-Клод, съсредоточи се върху важния въпрос в случая! Те са на път към теб. Може би вече са там. Трябва да се защитиш!
— За да спася хората.
— Освен това и за да спасиш вампирите си. Наистина ли искаш да попаднат под контрола на Оливър?
— Не. Ще предприема необходимото, ma petite! Поне ще се бием с тях. — Той затвори.
Лари се взираше в мен с ококорени очи.
— Какво по дяволите става, Анита?
— Не сега, Лари! — Извадих картичката на Едуард от торбата си. Нямах повече дребни монети. — Имаш ли четвъртак?
— Естествено. — Младият червенокоско ми връчи монетата без повече въпроси. Добър човек.
Набрах номера.
— Моля те, вдигни. Моля те, вдигни!
Той вдигна на седмото позвъняване.
— Едуард, Анита е.
— Какво е станало?
— Как ти се вижда възможността да убиеш двама вампири повелители, по-стари от Николаос?
Чух го как преглъща.
— Винаги се забавлявам прекрасно, когато си наоколо. Къде да се видим?
— „Циркът на прокълнатите“. Имаш ли резервна карабина?
— Не е в мен.
— По дяволите! Чакай ме пред заведението — и побързай! Тази вечер наистина ще нагазим до уши в лайна, Едуард!
— Звучи ми като страхотен начин за прекарване на Хелоуин!
— Ще се видим там.
— Довиждане и благодаря, че ме покани! — Каза го сериозно. Едуард е започнал като нормален наемен убиец, но хората са му били твърде лесни, така че минал на превръщачи и вампири. Не бе срещал твар, която да не може да убие, а какво е животът без малко предизвикателство?
Погледнах към Лари.
— Трябва да взема колата ти на заем.
— Няма да ходиш никъде без мен! Вярно, чух само твоята част от разговора — и няма да те изоставя!
Понечих да споря с него, но нямах време.
— Добре, да действаме!
Той се ухили. Беше доволен. Не знаеше какво ще стане тази нощ, срещу какво се изправяме. Аз знаех. И изобщо не бях щастлива.

46

Стоях на входа на „Циркът“ и се взирах във вълната от костюми и бляскава човечност. Никога не бях виждала заведението така препълнено. Едуард стоеше до мен в дълго черно палто с маската на смърт. Смъртта облечена като Смърт; забавно, а? Носеше също и огнепръскачка с презрамки на гръб, едно узи и един господ знае колко още други оръжия, скрити по себе си. Лари изглеждаше блед, но целеустремен. Държеше в джоба си деринджъра ми. Не знаеше нищо за оръжията. Деринджърът бе само за спешни случаи, но не можех да оставя партньора си в колата. Другата седмица, ако бяхме още живи, щях да го заведа на стрелбището.
Една жена в костюм на птица ни подмина в облак от пера и парфюм. Трябваше да се вгледам внимателно, за да се убедя, че това е само костюм. Тази вечер бе нощта, когато всички превръщачи можеха да излязат на открито и хората само щяха да кажат: „Хубав костюм!“
Беше нощта на Хелоуин в „Циркът на прокълнатите“. Всичко бе възможно.
Жилава чернокожа дама пристъпи към нас, носеше само бикини и сложна маска. Трябваше да се приближи плътно до мен, за да я чуя над шума на тълпата.
— Жан-Клод ме прати да ви заведа при него!
— Коя си ти?
— Рашида!
Поклатих глава.
— На Рашида й откъснаха ръката преди два дни! — и се взрях в идеалната кожа на рамото й. — Не може да си тя!
Жената вдигна маската си, така че да погледна лицето й — след това се усмихна.
— Заздравяваме бързо.
Знаех, че ликантропите оздравяват бързо, но не чак толкова, не и след такива рани. Живей и се учи.
Последвахме нейните полюшващи се бедра сред тълпата. Хванах здраво Лари за ръката.
— Стой плътно до мен тази нощ!
Той кимна. Запромъквах се през тълпата, държейки го като дете или любовник. Не можех да понеса мисълта, че той може да пострада. Не, не беше вярно. Не можех да понеса мисълта, че може да го убият. Смъртта щеше да бъде голямото страшилище тази нощ.
Едуард вървеше зад нас. Тих като сянката си и изпълнен с доверие към обещанието ми, че скоро ще успее да убие нещо.
Рашида ни поведе към голяма, шарена циркова шатра. Обратно в кабинета на Жан-Клод, предположих аз. Мъж със сламена шапка и палто на ивици ни каза:
— Съжалявам, но представлението е разпродадено!
— Аз съм, Пери! Това са хората, които Господаря чакаше! — Рашида махна с палец в наша посока.
Мъжът дръпна настрани чергилото на шатрата и ни махна да влизаме. На горната му устна имаше капчици пот. Беше топло, но нямах усещането, че се поти от жегата. Какво ставаше вътре в палатката? Не можеше да е толкова страшно, ако пускат зрители на представлението. Или можеше?
Прожекторите бяха ярки и горещи. Започнах да се потя под пуловера си, но ако го свалях, хората щяха да се блещят в пистолета ми. Мразя това!
Към тавана бяха прикрепен обръчи със завеси, създавайки две отделни оградени места на голямата циркова арена. Прожектори осветяваха и двете. Завесите бяха като призми. С всяка стъпка, която правехме, цветът се променяше и разнасяше по плата. Не бях сигурна дали това е ефект на самата тъкан или идва от осветлението. Беше обаче много шик.
Рашида спря точно пред перилата, които препречваха пътя на тълпата.
— Жан-Клод иска всички да са с костюми, но нямаме време — тя задърпа пуловера ми. — Разкопчай якето и ще минеш и така!
Издърпах си пуловера от ръката й.
— За какви костюми говориш?
— Задържаш представлението! Хвърляй якето и хайде! — Тя прескочи перилата с лениво, плавно движение и боса и прелестна закрачи по белия под. Погледна през рамо към нас и ни махна да я последваме.
Останах на място. Нямаше да мръдна оттук, докато някой не ми обясни какво става. Лари и Едуард чакаха с мен. Публиката около нас ни оглеждаше заинтригувано в очакване да сторим нещо интересно.
Стояхме на място.
Рашида изчезна зад завесите на единия кръг.
— Анита.
Обърнах се, но Лари се взираше в арената.
— Каза ли нещо?
Той поклати глава.
— Анита?
Погледнах към Едуард, но гласът не беше неговия. Прошепнах:
— Жан-Клод?
— Да, ma petite, това съм аз.
— Къде си?
— Зад завесата, зад която се скри Рашида.
Поклатих глава. Гласът му имаше резонанс, леко ехо, но инак бе толкова нормален, колкото можеше да е. Вероятно бях способна да говоря с него, без да помръдвам устни, но ако е така, не исках и да го знам. Прошепнах:
— Какво става?
— Ние с господин Оливър сключихме джентълменско споразумение.
— Не те разбрах?
— На кого говориш? — попита Едуард.
Поклатих глава:
— После ще ти обясня!
— Ела в кръга ми, Анита, и ще ти обясня всичко, а в същото време ще го обясня и на публиката!
— Какво си направил?
— Сторих най-доброто, за да спася живота ти, но тази нощ ще има загинали. Ще се случи обаче на арената и ще пострадат само призованите за тази задача войници. Тази вечер няма да загинат невинни, независимо от това кой ще спечели. Дадохме си дума.
— Смяташ да се биеш на арената като номер от представлението?
— Това беше най-доброто, което можех да сторя при толкова кратко предизвестие! Ако ме беше предупредила преди дни, вероятно можеше да се измисли нещо друго.
Не обърнах внимание на това. Освен това се чувствах виновна.
Свалих си суичъра и го преметнах на перилата. Публиката наоколо заохка и заахка — бяха видели пистолета ми.
— Битката ще се състои на арената.
— Пред публика? — попита Едуард.
— Аха.
— Не схващам — обади се Лари.
— Искам да останеш тук, Лари!
— Няма начин!
Поех си дълбоко дъх и издишах бавно.
— Лари, ти не разполагаш с оръжия. Не знаеш как се стреля с пистолет. Ти си просто пушечно месо, поне докато не потренираш. Стой тук!
Той поклати глава. Докоснах го по ръката:
— Моля те, Лари!
Може би бе заради любезните думи, а може би заради искрата в очите ми — все едно, той кимна.
Вече ми беше по-лесно да дишам. Каквото и да станеше тази нощ, Лари нямаше да умре, защото съм го въвлякла във всичко това. Вината нямаше да е моя.
Преметнах се през перилата и скочих на арената. Едуард ме последва с развяващо се черно палто. Лари остана на място, стиснал перилата. Изглеждаше като изоставено детенце, изправен там самичък, но беше в безопасност, а само това се броеше.
Докоснах бляскавата завеса — оказа се, че ефектът идва от осветлението. Платът отблизо беше бял. Вдигнах го настрани и влязох с Едуард по петите си.
Вътре имаше многоетажен подиум с все трон в средата на кръга. Рашида стоеше заедно със Стивън близо до подножието на подиума. Разпознах косата на Ричард и голите му гърди още преди да вдигне маската от лицето си. Беше бяла маска със синя звезда на бузата. Той носеше блестящи сини шалвари с подходящ елек и обувки. Всички освен мен носеха карнавални костюми.
— Надявах се, че няма да дойдеш навреме! — каза Ричард.
— Какво, и да пропусна най-великия Хелоуин на всички времена?
— Кой е този тип? — попита Стивън.
— Смъртта — отвърнах.
Едуард се поклони.
— Кой друг освен теб би довел Смъртта на бала, ma petite!
Погледнах нагоре към подиума — на най-горната площадка пред трона се бе изправил Жан-Клод. Той най-сетне бе облечен в това, за което намекваха ризите му — само че в истински модел. Истински френски дворцов костюм. Не знаех как се наричат половината му части. Дългото му наметало бе черно, с изящно сребърно тук-там. Късото наметалце беше преметнато само през едното рамо. Панталоните бяха буфан и пъхнати във високи до бедрото ботуши. Дантела се лееше над подвитите им краища. Широка бяла яка обгръщаше гърлото на вампира. Дантелата се изсипваше и от ръкавите на жакета. Главата си бе увенчал с огромна, почти гигантска шапка с извита аркада от черни и бели пера.
Костюмираната глутница се раздели на две, разчиствайки стъпалата нагоре към трона пред мен. Никак не ми се отиваше там. Зад завесите се разнасяха шумове. Насам-натам тътреха тежки предмети. Най-вероятно допълнителни декори и подръчни средства.
Погледнах към Едуард. Той се взираше в присъстващите, поглъщайки с поглед подробностите. Бройкаше жертви или търсеше познати лица?
Всички бяха костюмирани, но много малко от присъстващите носеха маски. Ясмийн и Маргьорит стояха приблизително на средата на стълбите. Вампирката беше в червено сари, обгърната във воали и с много пайети. Маргьорит носеше дълга рокля с буфан ръкави и широка дантелена яка. Роклята бе от някакъв тъмен плат. Беше проста, без украса. Русата й коса бе сресана в сложна прическа с къдрици, с една огромна купчина от тях над едното ухо и малък кок на тила. Дрехите й също като тези на Жан-Клод — приличаха твърде малко на костюм и повече на антично облекло.
Изкачих стълбите към тях. Ясмийн спусна воалите си достатъчно, за да разкрие кръстообразния белег, който й бях оставила.
— Някой ще ти се отплати за това тази нощ!
— Не ти лично? — попитах.
— Не още.
— Не ти пука кой ще спечели, нали?
Тя се усмихна.
— Вярна съм на Жан-Клод, разбира се!
— Да бе, как ли не!
— Толкова вярна, колкото и ти, ma petite! — Тя изръмжа всяка една сричка, прехапвайки последния звук.
Оставих я да ми се смее зад гърба. Предполагам, че не аз трябваше да се оплаквам на тема лоялност.
Чифт вълци седяха в краката на Жан-Клод. Взираха се в мен със странни светли очи. В погледа им нямаше нищо човешко. Истински вълци. Откъде бе намерил той истински вълци?
Спрях на две стъпала от него и вълчите му любимци. Изражението му бе неразгадаемо, празно и идеално.
— Приличаш на илюстрация от „Тримата мускетари“ — казах.
— Много си права, ma petite!
— Франция ли е родната ти страна?
Той се усмихна — усмивката му би могла да значи и всичко, и нищо.
— Какво ще стане тази нощ, Жан-Клод?
— Ела, застани до мен, където е мястото на човешкия ми слуга! — Той ми подаде бледата си ръка.
Пренебрегнах жеста му и тръгнах нагоре. Той говореше вътре в главата ми. Беше глупаво да спорим. Споровете нямаше да върнат случилото се назад.
Един от вълците му изръмжа дълбоко и гърлено. Поколебах се.
— Няма да те наранят. Те са моите животни!
Също като мен, помислих си.
Жан-Клод спусна длан към вълка. Той се сви и близна пръстите му. Внимателно заобиколих животното. Но то не ми обърна внимание, съсредоточило цялото си внимание върху вампира. Съжаляваше, че ми е изръмжало. Щеше да стори всичко, за да се реваншира. Раболепничеше като куче.
Застанах от дясната страна на вампира, малко по-назад от вълка.
— Бях ти избрал прелестен костюм.
— Ако е нещо, което би прилягало на твоя, предпочитам да не го обличам!
Той се засмя, тихо и плътно. Звукът подръпна нещо ниско в слабините ми.
— Остани тук до трона заедно с вълците, докато изнасям речта си.
— Наистина ще се бием пред публиката. Той се изправи.
— Разбира се. Това е „Циркът на прокълнатите“, а тази нощ е Хелоуин. Ще им покажем такъв спектакъл, какъвто никога не са виждали!
— Това е лудост.
— Вероятно, но така ще попречим на Оливър да срути сградата около нас.
— Може ли да го направи?
— Това и още много повече, ma petite, ако не се бяхме споразумяли за границите, които да спазваме в употребата на този род сили.
— А ти можеш ли да срутиш сградата?
Вампирът се усмихна и за разнообразие, като никога, ми даде пряк отговор.
— Не, но Оливър не го знае.
Усмихнах се и аз.
Жан-Клод се обви около трона, преметнал крак през подлакътника му. Намести шапката си тъй ниско, че отдолу се виждаше само устата му.
— Все още не мога да повярвам, че си ме предала, Анита!
— Ти не ми остави избор.
— Наистина предпочиташ да ме видиш мъртъв, отколкото да ти положа четвъртия белег!
— Ахам.
Той прошепна:
— Време е за шоу, Анита!
Внезапно лампите угаснаха. Откъм публиката се разнесоха викове. Завесата се разтвори в две посоки.
Изведнъж се озовах под светлината на прожекторите. Светлината сияеше като звезда в мрака. Жан-Клод и вълците му бяха окъпани в меко сияние. Трябваше да се съглася, че пуловерът ми с тиква малко не отиваше на обстановката.
Жан-Клод се изправи с едно гумено движение. Свали си шапката и се поклони ниско и почтително.
— Дами и господа, тази вечер ще станете свидетели на велика битка! — Той бавно заслиза по стълбите. Прожекторът се местеше с него. Вампирът остави шапката си свалена, за да я използва като показалка в ръката си. — Битката за душата на града!
Той спря и светлината се усили, за да включи двойката руси вампири. Двете жени бяха облечени в костюми от двайсетте — едната в синьо, другата в червено. Те показаха зъбите си и из публиката се разнесоха възклицания.
— Тази вечер ще видите вампири, върколаци, богове и дяволи! — Жан-Клод изпълваше всяка дума със смисъл. Когато каза „вампири“, нещо полазваше по врата ти. „Върколаци“ удряше от мрака и се чуха писъци. „Богове“ лъхваше по кожата, а „дяволи“ бе горещ вятър, обгарящ лицата.
В мрака се разнесоха възклицания и приглушени писъци.
— Част от това, което ще видите тази вечер ще е истинско, а част — илюзия и кое какво е ще оставя на вас да решите!
„Илюзия“ отекна в ума като видение през стъкло, което се повтаря до безкрай. Последният звук затихна с шепот, който звучеше като съвсем различна дума. „Реалност“ — прошепна гласът.
— Чудовищата от Сейнт Луис ще се бият за власт на този Хелоуин. Ако спечелим, всичко ще продължи мирно, както преди. Ако враговете ни спечелят… — втори прожектор освети върха на друг подиум. Там нямаше трон. Оливър стоеше на върха заедно с ламията в цялото й змийско великолепие. Беше облечен в торбест парашутистки костюм с големи точки по него. Лицето му беше бяло, с нарисувана на него тъжна усмивка. Едното му плътно гримирано око пускаше искряща сълза. Малка заострена шапка с яркосин помпон увенчаваше главата му.
Клоун? Бе избрал костюм на клоун? Не така си го представях облечен. Но ламията беше впечатляваща с нейните ивичести намотки, увити около него и той галеше голите й гърди с облечената си в ръкавица ръка.
— Ако нашите врагове спечелят, тогава в утрешната нощ ще видите кърваво клане, каквото не е преживявал никой друг град по света. Те ще се хранят с плътта и кръвта на този град, докато не го пресушат до капка и не го оставят безжизнен… — Жан-Клод спря приблизително на средата на пътя. Сега започна да се изкачва обратно нагоре. — Ще се бием за вашия живот и вашите души! Молете се да спечелим ние, скъпи хора молете се много, много усърдно!
Той седна на трона. Един от вълците положи лапа на крака му. Жан-Клод отсъстващо го погали между ушите.
— Смъртта навестява всички — каза Оливър. Прожекторът върху Жан-Клод угасна, оставяйки вампира-дребосък в центъра на единствената светлина в мрака. Символизъм в най-висш стил.
— Все някой ден ще умрете. При дребен инцидент или след дълга болест. Болката и агонията ви очакват…
Публиката се размърда неспокойно по местата си.
— Защитаваш ли ме от гласа му? — попитах.
— Белезите те пазят — отвърна Жан-Клод.
— Какво усеща публиката?
— Остра болка в сърцето. Възрастта забавя телата им. Бърз, пронизващ ужас от някоя забравена случка…
Възклицания, писъци и плач изпълниха мрака, докато словата на Оливър навлизаха в ума на всеки един и го караха да чувства смъртността си.
Беше подигравка. Твар, видяла милиони лета, напомняше на простите хорица колко крехък е всъщност животът.
— Ако трябва да умрете, не е ли по-добре да загинете в бляскавите ни обятия? — Ламията припълзя около подиума, за да се покаже на публиката. — Тя също може да ви вземе, о, тъй сладко, меко и нежно в онази тъмна нощ. Ние превръщаме смъртта в празник, в радостен преход. Без витаещи съмнения. Ще пожелаете накрая да положи ръце върху вас. Тя ще ви покаже радости, за които малцина смъртни са мечтали. Нима смъртта е толкова висока цена, когато и бездруго ще умрете? Няма ли да е по-добре да умрете с нашите устни, докосващи кожата ви, вместо с бавния ход на часовника?
Разнесоха се отделни викове:
— Да… моля…
— Спри го! — помолих.
— Това е неговият миг, ma petite! He мога да го спра.
— Предлагам ви сбъдването на всички мрачни мечти в наглите обятия, приятели! Присъединете се към нас!
Мракът зашушна с движение. Лампите светнаха, немалко от публиката напускаха местата си. Хората се катереха през перилата. Те идваха да прегърнат смъртта.
Всички застинаха под светлината. Заозъртаха се като сомнамбули, събудени от съня. Някои изглеждаха притеснени, но един мъж близо до перилата сякаш всеки миг щеше да заплаче като че ли му е било отнето бляскаво видение. Хълцаше. Какво ли бе видял в думите на Оливър? Какво бе усетил? Боже, спаси ни от това!
Заедно със светването на лампите можах да видя и какво са местили, докато чакахме зад завесите. Приличаше на мраморен олтар с водещи нагоре по него стъпала. Намираше се между двата подиума и очакваше. Какво ли? Обърнах се да попитам Жан-Клод, но нещо се случваше.
Рашида се отдалечи бавно от подиума и се приближи до перилата и до хората. Стивън, облечен в нещо като плувки-прашки, закрачи към отсрещната страна на арената. Почти голото му тяло бе гладко и съвършено като нейното. „Бързо оздравяваме“ — бе казала тя.
— Дами и господа, ще ви дадем няколко секунди да се съвземете от първата магия за вечерта. След това ще ви покажем някои от тайните си!
Тълпата се връщаше по местата си. Един разпоредител помогна на плачещия мъж да заеме своето. Публиката затаи дъх. Никога не бях виждала толкова голяма тълпа да се смълчава дотолкова. Муха да бръмнеше, щеше да се чуе.
— Вампирите са способни да призовават животни на помощ. Моето животно е вълкът! — Жан-Клод обиколи подиума, демонстрирайки вълците. Стоях под прожектора и не бях сигурна какво да правя. Не бях на показ, просто бях видима.
— Но мога да призовавам и човешкия братовчед на вълка. Върколака! — Вампирът махна широко и плавно с ръка. Засвири музика — тиха и басова в началото, след това се надигна до буйно кресчендо.
Стивън падна на колене. Обърнах се — Рашида също беше на земята. Те щяха да се преобразят направо тук, пред публиката. Досега не бях виждала превръщач в действие… Трябва да призная, че бях малко… любопитна.
Стивън беше на четири крака. Голият му гръб се изви от болка. Дългата му руса коса помете земята. Кожата на гърба му се раздвижи като вода, гръбнакът стърчеше в средата. Младежът протегна ръце, сякаш се покланяше и притисна лице в земята. Кости пронизаха дланите му. Той простена. Под кожата му като пълзящи животинчета се движеха… неща. Гърбът му се изви нагоре, сякаш се издуваше като палатка сам по себе си. Козина поля тялото му, разпростирайки се невероятно бързо, като на филм с липсващи кадри. Кости и някаква гъста, чиста течност бликаха от кожата му. Форми се напрягаха и късаха отдолу. Мускулите се гърчеха като змии. Костите навлизаха в плътта и излизаха от нея с тежки, влажни звуци. Изглеждаше така, сякаш вълчата форма си проправя с мъка път през тялото на мъжа. Козината растеше все по-бързо и по-бързо, беше с цвят на тъмен мед. Тя скриваше някои от промените, за което бях благодарна.
От гърлото на Стивън се изтръгна нещо средно между вой и вик. И най-сетне ето я същата човековълча форма от нощта, когато се сражавахме с гигантската кобра. Вълкочовекът вдигна муцуна към небето и нададе вой. От звука цялата настръхнах.
Втори вой отекна от отсрещната страна на арената. Обърнах се трескаво — ето ти втора вълча форма, но тази бе черна като нощ. Рашида?
Публиката ръкопляскаше бясно, тропаше с крака и крещеше.
Върколаците припълзяха обратно към подиума. Те се присвиха в основата, по един от всяка страна.
— Нямам толкова зрелищно нещо за показване прожекторите се върнаха върху Оливър. — Змията е моето животно… — Ламията се уви около него, съскайки достатъчно силно, за да се чуе чак сред публиката. Стрелна раздвоения си език и облиза боядисаното му в бяло ухо.
Той махна към подножието на подиума. Две фигури с черни качулки стояха от двете страни, с лица скрити в сенките.
— Това са моите твари, но нека ги запазим като изненада! — Оливър погледна към нас. — Да започваме!
Лампите отново угаснаха. Преборих се с желанието да посегна към Жан-Клод в гъстия мрак.
— Какво става?
— Битката започна — отвърна той.
— Как?
— Не сме планирали останалата част от вечерта, Анита. Ще бъде като всяка битка — хаотична, яростна и кървава.
Светлините плавно набираха сила, докато шатрата не остана окъпана в смътно сияние, като призрачен здрач.
— Започва се — прошепна Жан-Клод.
Ламията се плъзна надолу по стълбите и двете групи се нахвърлиха една върху друга. Не беше „битка“. Беше схватка без правила, по-скоро като кръчмарско сбиване, отколкото като война.
Закачулените същества се понесоха напред. Мернах за миг нещо смътно змиеподобно. Затрака картечен огън и едната твар се олюля. Едуард.
Тръгнах надолу по стъпалата с пистолет в ръка. Жан-Клод дори не помръдна.
— Няма ли да слезеш?
— Истинската битка ще се проведе тук горе, ma petite! Прави каквото можеш, но накрая всичко ще опре до силите на Оливър и моите.
— Той е на милион години. Не можеш да го победиш.
— Знам.
Взирахме се един в друг няколко секунди.
— Съжалявам! — казах.
— Аз също, ma petite, Анита, аз също!
Изтичах по стъпалата, за да се присъединя към схватката. Змиеподобната твар бе паднала, разрязана от картечния огън. Едуард стоеше гръб до гръб с Ричард, който държеше револвер. Стреляше по една от закачулените твари и дори не я забави. Прицелих се внимателно и гръмнах в главата й. Тварта се препъна и се обърна към мен. Качулката падна назад, разкривайки глава на кобра с размера на конска. От шията надолу беше жена, но от врата нагоре… Нито изстрелът ми, нито този на Ричард бяха пробили отверстия. Тварта се изкачи по стъпалата към мен. Не знаех какво представлява или как да я спра.
Весел Хелоуин!

47

Създанието се втурна срещу мен. Пуснах браунинга и бях успяла да извадя единия нож до половината, преди да ме удари. Бях на стъпалата с едната твар върху мен. Тя се надигна за удар. Успях да освободя ножа. Чудовището заби зъби в рамото ми. Изпищях и забих ножа в тялото му. Острието потъна, но нямаше нито кръв, нито болка. Тварта задъвка рамото ми, наливайки отрова в мен, а острието не свърши работа.
Изпищях отново. Гласът на Жан-Клод отекна в главата ми:
— Отровата вече не може да ти навреди!
Болеше ужасно, но нямаше да умра. Забих ножа в гърлото на тварта, като продължавах да крещя, без да знам какво да правя. Тя се задави. Кръв потече по ръката ми. Ударих отново — и чудовището се дръпна с окървавени зъби. Трескаво изсъска и се оттласна назад от мен. Но вече разбирах — слабото място беше там, където змийската част се сливаше с човешката.
С лявата си ръка заопипвах за браунинга; дясното ми рамо беше разкъсано. Натиснах спусъка и от гърлото на чудовището бликна кръв. То се обърна и побягна, а аз го пуснах да си иде.
Лежах на стъпалата, притиснала дясната си ръка към тялото. Май нямах счупени кости, но болеше ужасно. Дори не кървях толкова силно, колкото се очакваше. Погледнах нагоре към Жан-Клод. Той стоеше неподвижен, но нещо се движеше — като гореща омара. Оливър стоеше също неподвижен на подиума си. Това беше истинската битка; смъртта тук долу беше без значение, като изключим хората, които щяха да умрат.
Притиснах ръката си към корема и слязох по стъпалата към Едуард и Ричард. По времето, когато се добрах до подножието на подиума, ръката ми вече беше по-добре. Достатъчно добре да преместя пистолета в нея. Втренчих се в раната от ухапването и проклета да съм, ако не се затваряше. Третият белег. Оздравявах бързо като превръщач.
— Добре ли си? — попита Ричард.
— Явно да.
Едуард ме зяпаше втренчено.
— Би следвало да умираш.
— Обясненията — после — заявих.
Змиеподобната твар лежеше в подножието на подиума, главата й бе разкъсана от картечен огън. Едуард схващаше бързо.
Чу се писък — висок и пронизителен. Алехандро държеше гърчещата се Ясмийн в обятията си, едната му ръка бе зад гърба й, а другата приковаваше раменете й към гърдите му. Всъщност пищеше Маргьорит. Тя се бореше в хватката на Карл Ингър. Той я превъзхождаше многократно. Явно и Ясмийн беше в същото положение.
Алехандро й разкъса гърлото. Тя изпищя. Той й прегриза гръбнака със зъби, а кръвта изплиска лицето му. Вампирката се отпусна в хватката му. Движение и ръката му премина през гръдния й кош, смачквайки сърцето й на кървава каша.
Маргьорит се разпищя. Карл я пусна, но тя явно не забеляза. Дращеше с нокти по бузите си, докато не потече кръв. Падна на колене, все още дращейки лицето си.
— Исусе! — казах. — Спрете я!
Карл се взря над нея към мен. Вдигнах браунинга, но той се скри зад подиума на Оливър. Тръгнах към Маргьорит. Алехандро пристъпи помежду ни.
— Искаш ли да й помогнеш?
— Да.
— Нека положа последните два белега върху теб и ще се махна от пътя ти.
Поклатих глава.
— Цял град за един човешки слуга? Не мисля така!
— Анита, залегни! — Проснах се на пода и Едуард изстреля огнен език над главата ми. Усетих горещината да кипи над мен.
Алехандро изкрещя. Вдигнах очи само колкото да го видя как гори. Той махна с едната си обгърната от огън ръка и аз усетих как нещо прелита над гърба ми към… Едуард.
Претъркулих се и ето го, по гръб, борейки се да се изправи. Дюзата на огнепръскачката отново сочеше насам. Легнах без да ми нареждат.
Алехандро махна, огънят се обърна назад и потече към Едуард.
Той трескаво се затъркаля, за да угаси пламъчетата по палтото си. Захвърли на земята обгорената маска-череп. Резервоарът на огнепръскачката гореше. Ричард му помогна да се освободи от него и двамата побягнаха. Проснах се на земята и закрих главата си с ръце. Експлозията разтърси земята. Когато вдигнах очи, наоколо валяха дребни горящи късчета, но това беше всичко. Ричард и Едуард надничаха от другата страна на подиума. Алехандро си стоеше с овъглени дрехи и покрита с мехури кожа. Тръгна към мен.
Изправих се на крака и насочих пистолета към него. Разбира се, пушкалото не бе свършило особено много работа предишния път. Отстъпвах назад, докато не се блъснах в стъпалата. Започнах да стрелям. Куршумите влизаха в целта. Вампирът дори прокърви, но не спря. Пистолетът изщрака празен. Обърнах се и побягнах.
Нещо ме удари отзад и ме хвърли на земята. Алехандро внезапно се озова на гърба ми, заровил пръсти в косата ми и извивайки врата ми назад.
— Остави картечницата, иначе ще й счупя врата!
— Застреляй го! — изкрещях.
Но Едуард захвърли автомата на пода. По дяволите! Той извади пистолет и се прицели грижливо. Тялото на Алехандро се разтърси, но вампирът се разсмя.
— Не можеш да ме убиеш със сребро!
Опря коляно в гърба ми, за да ме удържи на място, след това в ръката му изникна нож.
— He! — обади се Ричард. — Той няма да я убие!
— Ще й прережа гърлото, ако се намесите, но ако ни оставите на мира, няма да я нараня!
— Едуард, убий го!
Един вампир се нахвърли на Едуард и го събори на земята. Ричард се опита да издърпа чудовището, но на неговия гръб скочи друг, дребен вампир. Бяха жената и момченцето от първата нощ.
— Сега, докато приятелите ти са заети, да си довършим работата!
— Не!
Ножът само погали кожата ми — остро, болезнено, но толкова малко порязване… Вампирът се наведе над мен.
— Няма да боли, обещавам!
Изкрещях.
Устните му докоснаха раната, сключиха се върху нея и той засмука. Грешеше. Болеше. След това ме обкръжи ароматът на цветя. Потъвах в уханието. Не виждах нищо. Светът бе топъл и уханен.
После отново можех да виждам — и да мисля. Лежах по гръб и се взирах в тавана на шатрата. Две ръце ме издърпаха нагоре и ме прегърнаха. Алехандро ме държеше плътно. Бе срязал кървава линия на гърдите си, точно над зърното.
— Пий!
Облегнах длани в него й се помъчих да се преборя. Дланта му натисна в основата на врата ми и ме притисна по-плътно към раната.
— Не!
Извадих втория нож и го забих в гърдите му, търсейки сърцето. Той изпъшка и ме сграбчи за ръката, като стисна, докато не изтървах дръжката.
— Среброто не става. Отминал съм етапа на среброто!
Той притискаше лицето ми към раната, а аз не можех да се боря с него. Просто не бях достатъчно силна. Можеше да ми смачка черепа с една ръка, но само притискаше лицето ми към раната на гърдите си.
Борех се, но той държеше устните ми притиснати към раната. Кръвта бе солено-сладка, със смътен металически привкус. Беше само кръв.
— Анита! — Жан-Клод крещеше името ми. Не бях сигурна дали на глас или в главата ми.
— Кръв от кръвта ми, плът от плътта ми, двамата ще бъдем едно. Една плът, една кръв, една душа…
Някъде дълбоко в мен нещо се пречупи. Усетих го. Вълна течна топлина се втурна и ме погълна. Кожата ми настръхваше от нея. Пръстите ме сърбяха. Гърбът ми се изви и подскочих нагоре. Силни ръце ме хванаха, задържаха и залюляха.
Нечия ръка приглади косата встрани от лицето ми. Отворих очи и видях Алехандро. Вече не се страхувах от него. Бях спокойна и се реех.
— Анита? — беше Едуард.
Полека се обърнах по посока на гласа му.
— Едуард.
— Какво ти стори той?
Опитах се да измисля как да го обясня, по умът ми не искаше да извади думите. Седнах, отблъсквайки се внимателно от Алехандро.
В краката на Едуард имаше купчина мъртви вампири. Среброто можеше и да не наранява Алехандро, но повреждаше успешно хората му.
— Ще си направим още — каза вампирът. — Не можеш ли да прочетеш мисълта в ума ми?
Да, можех — сега, като се замислих, — но не беше като телепатия. Не бяха думи. Аз — знаех, че той си мисли за силата, която току-що му бях дала. Не съжаляваше за вампирите, които бяха загинали.
Публиката пищеше.
Алехандро вдигна очи. Проследих погледа му. Жан-Клод беше паднал на колене, а от хълбока му се лееше кръв. Алехандро завиждаше на Оливър за способността да пуска кръв от разстояние. Когато станах слуга на Алехандро, Жан-Клод отслабна. Оливър го бе спипал.
Точно това е бил планът им през цялото време.
Алехандро ме притисна и аз не се опитах да го спра. Той прошепна до бузата ми:
— Ти си некромант, Анита. Притежаваш власт над мъртвите. Това е причината Жан-Клод да те иска за свой слуга. Оливър смята да те контролира като контролира мен, но аз знам, че ти си некромант. Дори като слуга ще имаш свободна воля. Няма нужда да се подчиняваш като останалите. Като човешки слуга, ти си сама по себе си оръжие. Ти можеш да удариш някой от нас и да му пуснеш кръв.
— Какви ги говориш?
— Те са уредили загубилият да бъде разпънат на олтара и пронизан от теб.
— Какво…
— Жан-Клод, като потвърждение на силата му. Оливър — като жест, който да покаже колко добре контролира онова, което някога е принадлежало на Жан-Клод.
Публиката ахна. Оливър левитираше полека. Понесе се към земята. След това вдигна ръце и Жан-Клод полетя нагоре.
— Мамка му — казах.
Жан-Клод висеше почти в безсъзнание в празния, бляскав въздух. Оливър го положи нежно на земята и по белия под плисна прясна кръв.
Карл Ингър се появи отнякъде. Вдигна победения повелител под мишниците.
Къде бяха всички? Огледах се в търсене на помощ. Черният върколак бе разкъсан на парчета, които още мърдаха. Не мисля, че дори ликантроп може да излекува такива рани. Русият върколак не беше в много по-добро състояние, но се влачеше към олтара. Единият му крак бе напълно откъснат, но той поне се опитваше…
Карл положи Жан-Клод на мраморния плот. Кръвта започна да се стича по стените му. Придържаше го леко за раменете. Жан-Клод можеше да вдигне кола от лежанка. Как успяваше да го удържи Карл?
— Споделя силата на Оливър.
— Стига с този номер! — озъбих се.
— С кое?
— Да отговаряш на въпросите ми, преди да ги задам.
Алехандро се усмихна:
— Спестява толкова много време!
Оливър избра един бял, полиран кол и дървен чук. Подаде ми ги.
— Време е.
Алехандро се опита да ми помогне да се изправя, но аз го отблъснах. Със или без четвърти белег, можех да се изправям и сама.
Ричард изкрещя:
— Не! — и се затича покрай нас към олтара. Всичко сякаш се случваше на забавен кадър. Той скочи върху Оливър, а дребосъкът го сграбчи за гърлото и му разкъса гръкляна.
— Ричард! — затичах се, но закъснях. Той лежеше на земята, облян в кръв и все още се опитваше да диша, а нямаше с какво да си поеме дъх.
Коленичих до него и се опитах да спра кръвоизлива. Очите му бяха разширени и изпълнени с паника. Едуард бе до мен.
— Нищо не можеш да направиш. Никой от нас не може да стори нищо!
— Не!
— Анита — наемният убиец ме издърпа встрани от Ричард. — Твърде късно е.
Плачех, а дори не го бях осъзнала.
— Хайде, Анита, унищожи стария си господар, както искаше от мен да сторя — Оливър ми подаваше чука и кола.
Поклатих глава.
Алехандро ми помогна да се изправя. Посегнах към Едуард, но беше твърде късно. Убиецът не можеше да помогне. Никой не можеше да ми помогне. Нямаше начин да се върне назад четвъртият белег или да се излекува Ричард, или да се спаси Жан-Клод. Но поне нямаше да пронижа синеокия вампир с кол. Това можех да спра. Това нямаше да сторя.
Алехандро ме водеше към олтара.
Маргьорит бе пропълзяла от едната страна на подиума. Стоеше на колене и се полюляваше напред-назад. Лицето й представляваше окървавена маска. Беше си извадила очите с пръсти.
Оливър ми подаваше кола и чука с облечените си в бели ръкавици ръце, все още мокри от кръвта на Ричард. Поклатих глава.
— Ти ще ги вземеш. Ще сториш, каквото искам! — малкото клоунско лице ми се мръщеше.
— Ходи се шибай! — отвърнах аз.
— Алехандро, вече ти я контролираш!
— Тя е мой слуга, господарю, така е.
Оливър ми протегна кола.
— Тогава я накарай да го довърши!
— Не мога да я насилвам, господарю — Алехандро се усмихна при тези думи.
— Защо не?
— Тя е некромант. Казах ти, че ще има свободна воля.
— Няма да допусна грандиозното ми представление да бъде съсипано от някаква упорита жена!
Той се опита да ме омае — усетих го как връхлита като вятър в главата ми, но вихърът дойде и отмина. Бях пълен човешки слуга — вампирските номера не работеха върху мен, дори и тези на Оливър.
Засмях се и той ме удари. Вкусих прясна кръв в устата си. Той стоеше до мен и го чувствах как трепери. Беше толкова ядосан. Съсипвах великия му миг.
Алехандро бе доволен. Усещах задоволството му като топла длан в стомаха си.
— Довърши го или ти обещавам, че ще те бия докато станеш кървава каша! Вече не умираш лесно. Мога да те нараня много по-зле, отколкото си си представяла, а ще се излекуваш. Но все пак ще те боли също тъй силно. Разбираш ли ме?
Взирах се надолу към Жан-Клод. Той отвърна на погледа ми. Тъмносините му очи бяха прекрасни, както винаги.
— Няма да го сторя — казах.
— Все още ли те е грижа за него? След всичко, което ти причини?
Кимнах.
— Довърши го, веднага, иначе аз ще го убия бавно. Ще късам парченца плът от костите му, но няма да го убивам. Докато сърцето и главата му са невредими, той няма да умре, все едно какво му причинявам!
Погледнах към Жан-Клод. Не бих могла да стоя и да гледам как Оливър го измъчва, не и ако можех да му попреча. Не беше ли по-добра чистата смърт? Не беше ли?
Взех кола от ръката на древния кръвопиец.
— Ще го направя.
Той се усмихна:
— Взе мъдро решение. Жан-Клод би ти благодарил, ако можеше.
Взирах се в победения вампир, стиснала кола с една ръка. Докоснах гърдите му точно над белега от изгаряне. Ръката ми се оцапа с кръв.
— Направи го, сега! — нареди Оливър.
Обърнах се към него, посягайки с лявата си ръка за чука. Щом той ми го подаде, забих ясеновия кол в гърдите му.
Карл изпищя. Кръв плисна от устата на Оливър. Той сякаш замръзна като че ли не можеше да се движи с кол в сърцето, но не беше мъртъв — още не. Забих пръсти в гърлото му и дръпнах, откъсвайки големи парчета плът, докато не видях гръбнака, лъскав и влажен. Увих пръсти около гръбначния стълб и го изскубнах. Главата на вампира се килна встрани, задържана от няколко ивички месо. Откъснах я и я захвърлих през арената.
Карл Ингър лежеше до олтара. Коленичих до него и се опитах да напипам пулса му, но не го намерих. Смъртта на Оливър бе убила и него.
Алехандро дойде да застане до мен.
— Ти се справи, Анита! Знаех си, че ще го убиеш! Знаех си, че ще успееш!
Вдигнах глава към него.
— Сега убий Жан-Клод и ще управляваме града заедно!
— Да.
Замахнах нагоре преди дори да се замисля — преди той да ми прочете мислите. Пъхнах ръка в гърдите му. Ребрата изпукаха и ме одраха. Стиснах туптящото му сърце и го смачках.
Не можех да дишам. Гърдите ми бяха стегнати и ме болеше. Издърпах сърцето му през дупката. Той падна с ококорени и изненадани очи. Паднах заедно с него.
Борех се да си поема дъх. Не можех да дишам, не можех! Лежах върху господаря си и усещах как сърцето ми бие и за двамата. Той нямаше да умре. Стиснах гърлото му с две ръце и започнах да мачкам. Усетих как пръстите ми потъват в плътта, но болката ме поглъщаше. Давех се с кръв — нашата кръв.
Пръстите ми се вцепениха. Не можех да отгатна дали стискам или не. Не чувствах нищо, освен болката. След това дори тя ми се изплъзна, а аз падах, падах в непозналия светлина мрак, който нямаше да я познае и занапред…

48

Събудих се, втренчена в мръснобял таван. Известно време просто мигах срещу него. Слънцето чертаеше топли квадрати по одеялото. Леглото имаше метални перила. В ръката ми бе забита иглата на интравенозна система.
Болница — значи не бях мъртва. Каква изненада!
На масичката до леглото имаше цветя и цял наръч лъскави балони. Лежах известно време, наслаждавайки се на факта, че не съм мъртва.
Вратата се отвори и в началото виждах само огромен букет цветя. След това те се спуснаха надолу и ето ти го Ричард.
Мисля, че спрях да дишам. Можех да усетя пулсирането на кръвта във вените ми. В главата ми се разнасяше тихо бучене. Не, нямаше да припадна. Никога не припадам. Най сетне успях да кажа:
— Ти си мъртъв.
Усмивката му избледня.
— Не, не съм.
— Видях как Оливър ти разкъса гърлото! Виждах го пред себе си като втори наслагващ се образ. Виждах го как се дави и умира. Открих, че мога да седна. Стегнах се и иглата на системата се размърда под кожата ми, а лепенката се опъна. Истинско беше. Нищо друго не ми изглеждаше реално.
Ричард вдигна ръка към гърлото си, след това се овладя. Преглътна с такова усилие, че дори аз го чух.
— Видя как Оливър ми разкъсва гърлото, но това не ме уби.
Взирах се в него. На бузата му нямаше лепенка. Малкото порязване се бе излекувало.
— Никой човек не би могъл да преживее подобно нещо — казах тихо.
— Знам… — Той изглеждаше невероятно тъжен, когато го каза.
Паника стегна гърлото ми така, че не можех да си поема дъх.
— Какво си ти?
— Ликантроп.
Поклатих глава:
— Знам как усещам ликантропите и как се движат. Ти не си такъв.
— Напротив.
Продължих да клатя глава.
— Не.
Той дойде по-близо до леглото. Държеше цветята несръчно, сякаш не знаеше какво да прави с тях.
— Аз съм втори в йерархията след водача на глутницата. Мога да мина за човек, Анита. Добър съм в това!
— Ти ме излъга.
Ричард поклати глава:
— Не исках.
— Тогава защо го направи?
— Жан-Клод нареди да не ти казвам.
— Защо?
Върколакът сви рамене:
— Според мен, защото знаеше, че няма да ти хареса. Ти не прощаваш измамата. Той го знае.
Дали Жан-Клод би съсипал с умисъл потенциалната връзка между Ричард и мен? Аха.
— Ти ме попита с какво ме държи Жан-Клод. Ето с това. Водачът на глутницата ми ме прати при него, при условие че никой няма да открие какво съм аз.
— Защо да си толкова специален?
— Не позволяват на ликантропите да обучават деца, пък и когото и да било друг, ако става въпрос.
— Ти си върколак.
— Това не е ли по-добре, отколкото да съм мъртвец?
Очите му все още бяха идеално кафяви. Къдрите се спускаха около лицето му. Исках да го помоля да седне, да ме остави да прокарам пръсти през косата му, да я отметна назад от прелестното му лице…
— Аха, доста по-добре е, отколкото да си мъртвец.
Той издиша така, сякаш бе затаил дъх. Усмихна се и ми подаде цветята.
Взех ги, понеже не знаех какво друго да направя. Бяха червени карамфили.
Карамфилите ухаеха като сладка-подправка. Ричард беше върколак. Втори по ред след водача на глутницата. Можеше да минава за човек. Взирах се в него. Протегнах ръка към него. Той я пое и дланта му бе топла, плътна и жива.
— Сега, след като установих защо ти не си мъртъв, защо не съм мъртва аз?
— Едуард ти правеше сърдечен масаж, докато не пристигна линейката. Докторите нямат представа какво е накарало сърцето ти да спре, но няма видими проблеми.
— Какво казахте на полицията за всичките онези трупове?
— Какви трупове?
— О, стига де, Ричард!
— По времето, когато пристигна линейката нямаше излишни трупове.
— Публиката видя всичко.
— Да, но кое беше истина и кое — илюзия? Полицията получи стотици различни версии от публиката. Подозират, но не могат да докажат нищо. „Циркът“ е затворен, докато властите не се уверят, че е безопасен.
— Безопасен ли? — засмях се аз.
Ричард сви рамене:
— Е, поне толкова безопасен, колкото винаги е бил.
Издърпах ръка от хватката му и с две ръце поднесох букета към лицето си, за да го помириша отново.
— А Жан-Клод… жив ли е?
— Да.
Заля ме огромна вълна на облекчение. Не исках да е мъртъв. Не исках Жан-Клод да е мъртъв. Мамка му.
— Значи все още е Господар на града. А аз все още съм обвързана към него.
— Не — отвърна Ричард. — Жан-Клод ми каза да ти предам следното. Свободна си. Белезите на Алехандро един вид са анулирали неговите. Не можеш да служиш на двама господари, така каза той.
Свободна? Свободна ли бях? Взирах се в Ричард.
— Не може да е толкова лесно!
Той се засмя:
— На това ли му викаш лесно?
Вдигнах очи и се усмихнах.
— Добре де, не беше лесно, но не мислех, че като изключим смъртта, нещо друго би могло да разкара Жан-Клод от гърба ми!
— Щастлива ли си, че белезите ги няма?
Понечих да кажа: „Разбира се!“, но се спрях. В изражението на Ричард имаше нещо много сериозно. Той знаеше какво означава да ти се предлага власт. Да бъдеш заедно с чудовищата. Можеше да е и ужасно, и прекрасно.
Накрая отвърнах:
— Да.
— Наистина?
Кимнах.
— Не ми се струваш особено ентусиазирана!
— Знам, че би следвало да подскачам от радост, но просто се чувствам изпразнена.
— Преживя доста през последните няколко дни. Полага ти се да си малко объркана.
Защо не бях щастлива, че съм се отървала от Жан-Клод? Защо не бях облекчена, че вече не съм ничий човешки слуга? Защото щеше да ми липсва? Глупаво. Смешно. Вярно.
Когато ти стане твърде трудно да мислиш за нещо, мисли за нещо друго.
— Значи сега всички знаят, че си върколак.
— Не.
— Нали си бил в болница, а вече си се оправил. Смятам, че биха се досетили!
— Жан-Клод ме държа скрит, докато се оправих. Това ми е първият ден на крак и на свобода.
— Колко време съм била в безсъзнание?
— Една седмица.
— Шегуваш се!
— Беше в кома три дни. Докторите още не знаят какво те е накарало да започнеш да дишаш самостоятелно.
Значи бях отишла ей толкова близо до голямото Отвъд. Не си спомнях нито тунел със светлина, нито успокоителни гласове. Чувствах се измамена.
— Не си спомням.
— Беше в безсъзнание — не се очаква да помниш.
— Седни, преди да ми се изкълчи врата да гледам нагоре към теб!
Ричард си придърпа стол и седна до леглото с усмивка. Беше приятно да ми се усмихва.
— Значи си върколак.
Той кимна.
— Как стана това?
Той се втренчи в пода, после вдигна очи. Изражението му бе тъй сериозно, че съжалих, задето съм попитала. Очаквах някаква страховита история за преживяно ужасно нападение.
— Ами, улучих лоша партида серум срещу ликантропия.
— Какво си направил?
— Чу ме добре. — Той изглеждаше притеснен.
— Кофти ваксина значи?
— Да.
Усмивката ми ставаше все по-широка и по-широка.
— Не е смешно — намекна Ричард.
Поклатих глава.
— Не, не е… — Знаех, че очите ми блестят и вложих всички сили да не се разсмея на глас. — Трябва да признаеш обаче, че е много иронично!
Върколакът въздъхна:
— Така ще те заболи. Давай, смей се!
Така и направих. Смях се, докато не ме заболя и Ричард се присъедини към мен. Смехът също е заразен.

49

По-късно същия ден пристигнаха дузина бели рози с бележка от Жан-Клод. На нея пишеше: „Свободна си от мен, ако така решиш. Но се надявам, че искаш да ме видиш не по-малко, отколкото аз — теб. Само от теб зависи. Жан-Клод“.
Дълго време се взирах в цветята. Накрая накарах една сестра да ги подари на някой друг или да ги изхвърли, въобще — да прави с тях, каквото си реши. Просто исках да ми се махнат от очите. Така значи, все още бях привлечена от Жан-Клод. Може би дори, в някое тъмно ъгълче на душата си, мъничко го обичах. Нямаше никакво значение. Любовта към чудовищата винаги свършва зле за хората. Това е природен закон.
Което ме връща към Ричард. Той беше едно от чудовищата, но поне бе жив. Значително подобрение спрямо Жан-Клод. А беше ли той по-малко човек от мен самата: кралица на зомбитата, убийца на вампири, некромант? Коя бях аз, та да се оплаквам?
Не знам какво бяха направили с всичките телесни части, но никой полицай не дойде да разпитва за тях. Независимо дали бях спасила града или не, това все пак си оставаше убийство. Според закона Оливър не бе сторил нищо, с което да си заслужи смъртта.
Излязох от болницата и се върнах на работа. Лари се задържа. Учи се как да ловува вампири, Бог да му е на помощ.
Ламията наистина се оказа безсмъртна. Което, предполагам, означава, че ламиите не са измрели. Вероятно просто винаги са си били редки. Жан-Клод й извади зелена карта и я нае на работа в „Циркът на прокълнатите“. Не знам дали й позволи да се размножава или не. След излизането си от болницата не съм доближавала до „Циркът“.
Ние с Ричард най-сетне излязохме на първата си среща. Задоволихме се с нещо относително традиционно — вечеря и кино. Ще ходим на пещера другата седмица. Той обеща да няма подводни тунели. Устните му са най-меките, които някога съм целувала. Е, какво, расте му козина веднъж месечно. Никой не е съвършен.
Жан-Клод не се е отказал. Продължава да ми праща подаръци. Аз пък продължавам да ги връщам. Ще трябва да му отказвам, докато не се предаде или докато адът не замръзне, което от двете се случи първо.
Повечето жени се оплакват, че не са останали достатъчно свободни, хетеросексуални мъже. Аз пък просто бих искала да срещна някой, който е човек.

© 1995 Лоръл К. Хамилтън
© 2007 Елена Павлова, превод от английски

Laurell K. Hamilton
Circus of the Damned, 1995


Лоръл К. Хамилтън. Циркът на прокълнатите
Превод: Елена Павлова
Редактор: Милена Иванова
Коректор: Ангелина Вълчева
Дизайн на корицата: Светлозар Петров
Предпечатна подготовка: Николай Стефанов
ИК „ИнфоДАР“, София, 2007
Печат: Симолини 94, София