Година: 1994
Оригинално заглавие: The Laughing Corpse
Превод от английски: Елена Павлова



Лоръл К. Хамилтън въвежда читателите в опасния живот на Анита Блейк, съживител и ловец на вампири — толкова добра във вдигането на мъртъвци, колкото и в екзекутирането на немъртви. Сега, едно създание, отдавна преминало в гроба, връхлита Сейнт Луис като кървава вълна. На Анита й предстои да научи, че някои тайни е по-добре да останат погребани — а някои хора са по-добри мъртви…

Къщата на Харолд Гейнър се намираше в средата на пищна зелена морава и бе обградена от изящно разклонени дървета. Сградата блестеше под яркото августовско слънце. Бърт Вон, шефът ми, паркира колата на ситния чакъл на алеята. Камъчетата бяха толкова бели, че приличаха на ръчно натрошена каменна сол. Невидими за гостите, наблизо тихичко бръмчаха и бълбукаха пръскачките. Насред една от най-лошите суши, сполитали Мисури през последните двайсет години, тревата беше абсолютно съвършена. Е, какво пък. Не бях тук, за да си говоря с господин Гейнър за разхищението на вода. Бях дошла да приказваме за вдигане на мъртъвци.
Не възкресяване. Не съм толкова добра. За зомбита става дума. Разпадащи се мъртъвци. Гниещи трупове. Нощта на живите мъртви. Такъв тип зомбита. Макар и не толкова драматични, колкото Холивуд ги представя на екрана. Аз съм съживителка. Това е професия — точно тъй, досущ като търговията.
Едва от около пет години насам съживяването е лицензирано занятие. Преди това представляваше просто притеснително проклятие, религиозна практика или туристическа атракция. В някои части на Ню Орлиънс още минава за такова, но тук, в Сейнт Луис, е професия. При това доходна, благодарение най-вече на шефа ми. Той е вагабонтин, нехранимайко, разбойник…, но мътните да го вземат, знае как да трупа парици! Което е подходяща за бизнес мениджър черта.
Бърт е около метър и осемдесет висок, широкоплещест — бивш ръгбист от колежа — и полека трупа бирено коремче. Беше облякъл тъмносин костюм, скроен така, че коремчето да не личи. Сако за осемстотин долара би трябвало да може да скрие и стадо слонове. Шефът ми подстригва късо русата си до бяло коса — прическа, която се върна на мода след доста годинки. Още по-драматичен контраст със светлите му коса и очи придава придобитият на борда на яхтата му тен.
Бърт намести раираната си синьо-червена вратовръзка и попи струйка пот от загорялото си чело.
— Чух по новините, че е постъпило предложение да се използват зомбита в замърсени с пестициди ниви. Щяло да спести на хората…
— Зомбитата гният, Бърт, няма как да спреш процеса, а и не остават умни достатъчно дълго, за да се използват за селскостопанска работа!
— Просто се замислих по въпроса. Мъртвите нямат никакви законови права, Анита…
— Все още.
Погрешно е да се събуждат мъртвите, за да ни стават роби. Просто е нередно, но никой не ще и да ме чуе. Правителството най-сетне бе принудено да се размърда. Създаден беше национален комитет, съставен от съживители и други специалисти. По идея би трябвало да проверим условията на труд на местните зомбита.
Условията на труд. Та те просто не разбираха! Не можеш да създадеш на един труп приятна работна среда! Мъртъвците и бездруго не го оценяват. Зомбитата могат да ходят и дори да говорят, но са си много, ама много умрели.
Бърт ми се усмихна отстъпчиво. Преборих се с желанието да му вкарам един десен прав в ухилената физиономия.
— Знам, че вие с Чарлз членувате в комитета… поде той. — Навирате си носа по предприятията и проверявате всички онези зомбита. Страхотна реклама за „Съживители“ ООД.
— Не го правя заради рекламата — заявих.
— Знам. Ти вярваш в тази малка кауза.
— Ти пък си едно снизходително копеле! — отвърнах и сладко му се усмихнах.
Той ми се ухили.
— Знам.
Само поклатих глава. При Бърт е трудно да спечелиш дуел по обиди. Въобще не му пука какво мисля за личността му, стига само да работя за него.
Моряшкосиньото ми сако по идея би трябвало да е летен модел — пълна лъжа. Веднага щом слязох от колата, по гърба ми шурна пот.
Бърт се обърна към мен и присви очи. Способен е да ги затваря до подозрителни цепки. Отбеляза:
— Още си носиш пистолета!
— Сакото го скрива, Бърт. Господин Гейнър няма да забележи!
Потта започна да се събира на езерце под каишите на презраменния ми кобур. Усещах как копринената блуза започва да се топи. Старая се да не нося коприна и кобур по едно и също време. По ръбовете на каишите платът добива един такъв оръфан вид и се набръчква. Пистолетът беше браунинг „Хай Пауър“ 9-милиметров — и обичах да ми е под ръка.
— Стига, Анита, не мисля, че ще ти трябва пистолет посред бял ден, на посещение при клиент! — в гласа на Бърт забелязах бащинска нотка, каквато хората използват при разговор с деца. Ето, малко момиченце, нали знаеш, че това е за твое добро.
Бърт изобщо не го е грижа за моето добруване. Просто не иска да плаши Гейнър. Човекът вече ни беше дал чек за пет хиляди долара. И това — само за да подкараме колата и да поговорим с него. Изводът беше, че ако се съгласим да поемем случая му, ни чакат още пари. Ужасно много пари. Бърт направо пърхаше от радост поради това. Аз бях скептично настроена. В крайна сметка, нали не шефът ще вдига трупа. Аз ще го правя.
Проблемът е, че Бърт вероятно беше прав. Нямаше да ми трябва пистолет посред бял ден. Вероятно.
— Добре де, отваряй багажника!
Той отключи задната врата на почти новото си волво. Вече си бях свалила сакото. Бърт застана пред мен, прикривайки ме от страната на къщата. Бог забранява хората да виждат как си прибирам пищова в багажника. Какво ли ще сторят — ще заключат вратите и ще се развикат за помощ?
Увих каишите около пистолета и го положих в чистия багажник. Миришеше на нова кола — пластмасово и някак нереално. Бърт затвори багажника и аз го зяпнах, сякаш все още виждах пистолета.
— Идваш ли? — попита шефът ми.
— Аха — отвърнах.
Не ми харесва да си зарязвам пищова, независимо каква е причината. Това лош знак ли беше? Бърт ми махна да побързам.
Така и сторих, пристъпвайки внимателно по чакъла — черните ми обувки бяха с високи токчета. На жените им е позволено да обличат шарено, но мъжете получават удобните обувки.
Бърт се взираше във вратата, вече цвъкнал усмивка на физиономията си. Беше най-добрата му професионална усмивка, от която направо капе искреност. Светлосивите му очи блестяха от веселие. Но това беше маска. Той можеше да си я слага и да я сваля все едно щрака шалтер. Би си я включил дори ако му признаете, че сте убили собствената си майчица. Стига, разбира се, да искате и да я вдигнем от гроба.
Вратата се отвори и веднага разбрах колко бърка Бърт по въпроса, че няма да ми трябва пистолет. Пред нас се изпъчи мъж с ръст около метър и седемдесет и пет, но с изпънато по гърдите оранжево поло. Черното спортно сако май му беше прекалено тясно, сякаш още при първото движение шевовете ще се скъсат като кожа на насекомо, което вече я е надраснало. Черните му, прани с киселина* джинси разкриваха тясната му талия, все едно някой го бе прищипнал в средата, докато глината е била още мокра. Косата му беше много светлоруса. Огледа ни мълчаливо. Очите му бяха празни и мъртви като на кукла. Под спортното сако мернах за миг презраменен кобур и едва устоях на желанието да сритам Бърт по глезена.
[* Доскоро модерен стил в облеклото на „фалшиво“ изтъркани дрехи, обработени с киселина за получаване на ефекта — Бел. пр.]
Или шефът ми не забеляза пистолета, или не му обърна внимание. Вместо това се усмихна очарователно на посрещача ни:
— Здравейте, аз съм Бърт Вон, а това е сътрудничката ми Анита Блейк. Доколкото знам, имаме среща с господин Гейнър!
Бодигардът — какъв друг би могъл да бъде — отстъпи от вратата. Бърт прие това за покана и влезе вътре. Последвах го, не съвсем уверена, че ми се иска. Харолд Гейнър беше много богат човек. Нищо чудно, че имаше нужда от телохранител. Може би е получавал заплахи? Или пък е от онези типове, които имат достатъчно пари да държат наоколо наемни мускули, все едно дали им трябват или не?
Или пък ставаше нещо друго. Нещо, което изисква пистолети и мускули, и мъже с мъртви, безизразни погледи. Не особено весела мисъл.
Климатикът бе включен докрай и потта ми незабавно се желира. Последвахме телохранителя по дългия централен коридор, облицован с тъмно, скъпо на вид дърво. Пътеката на пода ми изглеждаше ориенталска и вероятно бе тъкана на ръка.
В стената отдясно бяха вградени тежки дървени порти. Телохранителят отвори двете крила и отново застана от едната страна, докато ние преминем. Помещението отвъд се оказа библиотека, но се обзалагах, че никой тук не чете книгите. Лавиците от тъмно дърво стигаха чак до тавана. Имаше дори втори етаж книги и полици, до които се стигаше по елегантно извито тясно стълбище. Всички издания бяха с твърди корици, всички — с един и същ размер, в пастелни цветове и подредени хармонично като колаж. Обзавеждането? Разбира се, червени кожени кресла с набити в тях медни капси.
Близо до отсрещната стена ни очакваше домакинът. Усмихна се, когато влязохме. Беше едър тип с приятно обло лице и двойна брадичка. Седеше в електрическа инвалидна количка, с преметнато в скута малко, едноцветно одеяло, което скриваше краката.
— Господин Вон и госпожица Блейк, колко мило, че се отбихте! — гласът му подхождаше на лицето приятен, почти дружелюбен, мътните го взели.
В едно от кожените кресла до него се изтягаше чернокож. Беше над метър и осемдесет на ръст, но ми бе трудно да определя колко „над“. Седеше прегърбен, изпънал напред дългите си крака, глезен върху глезен. Само краката му бяха по-дълги, отколкото аз — висока*. Кафявите му очи ме следяха, сякаш се опитваха първо да ме запомнят и после — оценят.
[* Анита е висока около метър и шейсет — Бел. пр.]
Русият телохранител отиде да се облегне на полиците с книги. Не беше в състояние да скръсти удобно ръце, тъй като сакото му идваше прекалено тясно, а мускулите му бяха твърде големи. Човек наистина не бива да се обляга на стена и да си придава вид на корав тип, освен, ако ще скръства ръце. Ефектът се съсипва. Господин Гейнър обясни:
— С Томи вече сте се видели… — Той махна към седналия телохранител. — А това е Бруно.
— Това истинското ти име ли е или просто прякор? — поинтересувах се, загледана право в очите на Бруно.
Той леко се размърда в креслото си.
— Истинско е.
Ухилих се.
— Защо? — попита чернокожият.
— Просто досега не бях срещала охранител, който наистина да се казва Бруно.
— Това някаква шега ли е? — поинтересува се той.
Поклатих глава. Бруно. Нямаше никакъв шанс.
Все едно да кръстиш момиченце Венера. Всички Бруно трябва да стават телохранители. Това е закон. Може би ченге? Нъц, това е име за лошите типове. Ухилих се.
Бруно се надигна в креслото си — плавно, мускулесто движение. Не носеше пистолет — или поне не забелязах, — но излъчваше присъствие. Опасност, подсказваше той, внимавай.
Предполагам, не биваше да се усмихвам.
Бърт ни прекъсна:
— Анита, ако обичаш! Извинявам се, господин Гейнър… господин Бруно! Госпожица Блейк има доста странно чувство за хумор.
— Не се извинявай от мое име, Бърт! Не ми харесва! — така и не разбрах защо всъщност се вкисва толкова. Не бях казала на глас нищо истински обидно.
— О, стига, стига! — намеси се господин Гейнър. — Не сме обидени. Нали, Бруно?
Чернокожият поклати глава и ми се намръщи — не гневно, а малко объркано.
Бърт ме стрелна с ядосан поглед, след това с усмивка се извърна към човека в инвалидната количка:
— А сега, господин Гейнър, доколкото знам, вие сте зает човек. Така че — на каква възраст точно е зомбито, което искате да вдигнем?
— Човек, който пристъпва направо към работа. Това ми харесва! — Гейнър се поколеба и погледна към вратата.
Влезе една жена. Беше висока, дългокрака, руса и със сини като метличина очи. Роклята й — ако можеше да мине за такава — беше розова и копринена. Висеше около тялото й точно както би трябвало, скривайки, каквото приличието изисква, но оставяйки твърде малко храна за въображението. Имаше дълги, бледи крака и бе обута в розови чехлички на висок ток. Жената пое величаво по килима и всички мъже в стаята я зяпнаха. Тя бе наясно с ефекта.
Отметна глава и се разсмя, но от устата й не се чу нито звук. Лицето й засия, устните се движеха, очите блестяха — но в пълна тишина, сякаш някой бе изключил копчето на телевизора. Облегна бедро на Харолд Гейнър и положи длан на рамото му. Той я прегърна през кръста и с този жест вдигна с още няколко сантиметра и бездруго късата й рокля.
Дали жената бе способна да седне с тази дреха, без всички да й видят прелестите? Надали.
— Това е Сисъли — представи я Гейнър.
Тя се усмихна ослепително на Бърт, а очите й искряха от беззвучния смях. Обърна се към мен и погледът й угасна, а усмивката изчезна. За миг на лицето й се изписа несигурност. Гейнър я потупа по бедрото. Усмивката отново пламна. Жената кимна грациозно и на двама ни.
— Искам да вдигнеш труп на двеста осемдесет и три години.
Зяпах инвалида и се питах дали разбира какво е казал току-що.
— Ами — обади се Бърт, — това са си почти триста годинки. Много са, като за вдигане на зомби. Повечето съживители изобщо не биха успели да се справят.
— Наясно съм с това — отвърна Гейнър. — Ето защо потърсих госпожица Блейк. Тя ще се справи.
Бърт ме погледна. Досега не бях вдигала толкова стар труп.
— Анита?
— Да, ще успея — кимнах.
Доволен, шефът ми отново се усмихна на Гейнър.
— Само че няма да се заема.
Началството бавно се извърна към мен с повехнала усмивка.
Гейнър още сияеше срещу нас. Телохранителите не помръдваха. Сисъли ме гледаше любезно с безизразни като кристали очи.
— Един милион долара, госпожице Блейк — заяви Гейнър с тихия си, мил глас.
Видях Бърт да преглъща. Стисна здраво облегалките на креслото. Неговата представа за секс са парите. Вероятно току-що бе чул най-високата сума в живота си.
— Нали разбирате какво точно искате, господин Гейнър? — полюбопитствах аз.
Той кимна.
— Ще ви снабдя с бял козел… — все още говореше мило и още се усмихваше. Само че очите му бяха потъмнели — страстни и изпълнени с предчувствие.
Изправих се.
— Хайде, Бърт, време е да си ходим!
Бърт ме сграбчи за ръката.
— Анита, седни, моля те!
Взирах се в дланта му, докато той не ме пусна. Очарователната му маска изчезна и ми разкри притаения отдолу гняв, след което той отново се превърна в господин Любезен бизнесмен.
— Анита! Това е щедро заплащане!
— Белият козел е евфемизъм, Бърт. Става дума за човешка жертва.
Шефът ми погледна към Гейнър, след това пак към мен. Познаваше ме достатъчно добре, за да ми повярва, но не искаше. Каза:
— Не разбирам…
— Колкото по-старо е зомбито, толкова по-голяма смърт се изисква, за да го вдигнеш. След няколко века единствената „достатъчно голяма“ смърт е човешката жертва — обясних аз.
Гейнър вече не се усмихваше. Не отлепваше от мен черните си очи. Изражението на Сисъли все още бе сладко и щастливо. Има ли някой вкъщи зад тези тъй сини очи?
— Наистина ли искаш да говорим за убийства пред Сисъли? — попитах.
Гейнър ми се ухили — това бе винаги лош знак.
— Тя не може да разбере нито една дума, която казваме. Глуха е.
Зяпнах го неразбиращо и той ми кимна. Момичето ме гледаше с блеснали очи. Говорехме за човешко жертвоприношение, а тя дори не ни разбираше. Ако можеше да чете по устните, значи се прикриваше извънредно умело. Предполагам, че дори и инвалидите и физически обременените, могат да попаднат в лоша компания, но това ми се стори ужасно.
— Мразя жени, които не спират да дърдорят — обясни Гейнър.
Поклатих глава:
— Всичките пари на света не стигат да ме купят, за да работя за вас!
— А не може ли просто да убиеш много животни вместо едно-единствено? — поинтересува се Бърт. Той е много добър бизнес мениджър. Запознат е с дреболиите около съживяването на мъртъвци.
Погледнах го предпазливо:
— Не.
Той стоеше съвсем неподвижен в креслото си. Перспективата да изгуби милион долара сигурно му причиняваше истинска физическа болка, но той я скри. Господин Корпоративен Договарящ.
— Все има начин да се споразумеем — отбеляза. Говореше кротко. Професионална усмивка изкриви устните му. Все още се стараеше да свърши работа. Шефът ми не разбираше какво става.
— Да познавате друг съживител, който би могъл да вдигне зомби на такава възраст? — попита Гейнър.
Бърт ме погледна, след това сведе очи към пода, после пак се извърна към инвалида. Професионалната му усмивка избледня. Вече разбираше, че става дума за убийство. Дали това имаше значение за него?
Винаги съм се питала къде минава границата за Бърт. Предстоеше ми да науча. Фактът, че не знаех дали ще откаже договора би трябвало да ви подскаже доста неща за шефа ми.
— Не — отвърна Бърт тихо, — не. Явно не мога да ви бъда полезен, господин Гейнър.
— Ако е заради парите, госпожице Блейк, мога да предложа повече…
През раменете на шефа ми пробяга конвулсия. Бедният той, все пак успя да се прикрие. Голяма точка за него.
— Аз не съм убийца, Гейнър! — заявих.
— Чувал съм едно-друго… — обади се Томи с русата косица.
Стрелнах го с поглед. Очите му все още бяха празни като на кукла.
— Аз не убивам хора за пари.
— Да, но убиваш вампири за пари.
— Законни екзекуции, а и не го правя заради парите — уточних.
Томи поклати глава и се отлепи от стената:
— Чух, че обичаш да промушваш вампири. А и не те е грижа много-много кого ще убиеш, за да ги докопаш!
— Информаторите ми съобщиха, че сте убивали хора и преди, госпожице Блейк — обади се богаташът.
— Единствено при самозащита, Гейнър. Аз не съм убийца.
Бърт вече се беше изправил.
— Мисля, че е време да си тръгваме!
Бруно се надигна с едно плавно движение, като същевременно отпусна големите си черни длани покрай хълбоците и леко ги присви. Бях готова да се обзаложа, че владее някакво бойно изкуство.
Томи вече бе далече от стената. Бе смъкнал спортното си сако, за да разкрие пистолета — досущ като някакъв старовремски стрелец. Беше Магнум 357. Тия пушкала правят наистина огромни дупки.
Просто си стоях и ги зяпах. Какво друго можех да сторя? Сигурно щях да се справя с Бруно, но Томи имаше пистолет, а аз — не. Което горе-долу решаваше спора.
Те се държаха с мен, сякаш съм някаква много опасна личност. С моите метър и петдесет и нещо хич не съм впечатляваща. Вдигни някой и друг мъртвец, убий един-два вампира и хората започват да те смятат за едно от чудовищата. Понякога боли. Но сега… сега криеше определени възможности.
— Наистина ли смятате, че съм дошла невъоръжена? — попитах. Прозвуча съвсем мирно и кротко.
Бруно погледна Томи. Той пък леко сви рамене.
— Не съм я претърсвал.
Чернокожият изсумтя.
— Обаче — допълни Томи, — тя не носи пистолет!
— Би ли заложил живота си? — поинтересувах се. Усмихнах се, когато го казах и пъхнах ръка — много бавно — отзад към кръста си. Нека си мислят, че имам кобур някъде на бедрата. Томи трепна, мърдайки длан покрай собствения си пистолет. Ако посегнеше към него, щяхме да умрем. Имах намерение да се върна от мъртвите и да преследвам Бърт като призрак.
Гейнър се обади:
— Не. Няма нужда днес да умират хора, госпожице Блейк!
— Не — съгласих се и аз, — няма никаква нужда!
Преглътнах заседналата в гърлото ми буца и отдалечих ръка от въображаемия си пистолет. Томи на свой ред я дръпна от истинския си. Браво на нас.
Гейнър се усмихна отново, като мил безбрад Дядо Коледа.
— Разбира се, наясно сте, че няма да има полза да споделяте с полицията!
Кимнах.
— Нямаме доказателство. Дори не ни казахте кого искате да вдигнете от гроба или пък защо.
— Така че въпросът е на кого ще повярват — на вас или на мен… — допълни той.
— А аз съм сигурна, че имате високопоставени приятели. — Усмихнах се, когато го казах.
Неговата усмивка се разшири, разтегляйки дебелите му бузки.
— Разбира се!
Обърнах гръб на Томи и пистолета му. Бърт ме последва. Излязохме под изгарящата лятна жега. Шефът изглеждаше малко нещо стреснат. Почти бях готова да го съжаля. Приятно е да знаеш, че и той си има граници, че не би се захванал с някои неща дори и за един милион долара.
— Наистина ли щяха да стрелят? — попита той.
Говореше спокойно, по-твърдо, отколкото подсказваха леко ококорените му очи. Коравият Бърт. Отключи багажника без дори да го помоля.
— При условие, че името на Харолд Гейнър фигурира в органайзера ни и в компютъра? — извадих пистолета си и надянах сбруята на кобура. — И като не знаят пред кого сме споменали за днешната разходка? — поклатих глава. — Би било твърде рисковано.
— Тогава защо се престори, че имаш пистолет? — той ме погледна право в очите, докато задаваше този въпрос и за първи път видях несигурност на лицето му. Мда, дъртият чувал с кинти имаше нужда от успокоителни слова, само дето те ми бяха свършили.
— Защото, Бърт, можех и да бъркам.

Сватбеният магазин беше точно до 70-та Западна в Сейнт Питърс. Наричаше се „Пътуването на девицата“. Колко сладко. От едната страна го подпираше пицария, от другата — фризьорски салон. Според табелата се казваше „Красота по тъмно“. Прозорците бяха затъмнени и подчертани с кървавочервен неон. Ако желаеше, тук човек можеше да си оправи косата и маникюра при вампир.
Вампиризмът в Съединените американски щати бе законен едва от две години. Все още бяхме единствената страна в света, която го е позволила. Не питайте мен — не съм гласувала за това. Имаме дори движение, целящо вампирите да получат право на глас. Не може да им се взимат данъци, а да не са представени политически и тъй нататък.
Ако някой вампир притесняваше хората, допреди две години просто отивах и набивах на кол кучия му син. Сега трябва да получа съдебно разрешение за екзекуция. Без него ще ме обвинят в убийство, ако ме хванат. Копнеех за добрите стари дни.
На витрината на сватбения магазин имаше руса манекенка, буквално опакована в дантели. Не съм голям любител на дантелите, нито на изкуствените перли, нито на пайетите. Особено на пайетите. Два пъти бях идвала с Кетрин да й помогна за избора на сватбена рокля. Не ми трябваше много време да осъзная, че не съм от помощ. Нито един модел не ми допадна.
Кетрин ми беше добра приятелка, иначе изобщо нямаше да съм тук. Тя ми каза, че ако някога се омъжа, ще си променя мнението. Не мисля, че влюбването те кара да си губиш здравия разум или добрия вкус. Ако някога си купя рокля с пайети по нея, направо ме застреляйте.
Освен това не бих избрала и шаферските рокли, на които се спря Кетрин, но за това вече вината е моя — не бях наблизо, когато ги гласуваха. Работя прекалено много и мразя да пазарувам. Така че се наложи да броя 120 долара плюс данъка* за розова вечерна рокля от тафта. Изглеждаше като избягала от абитуриентски бал.
[* Жителите на САЩ плащат допълнителен данък върху цената на повечето стоки, един вид ДДС само за местни — Бел. пр.]
Прекосих сватбения магазин под съпровода на съскането на климатика и тракането на високите ми токчета по толкова светлосивия килим, че изглеждаше почти бял. Появата ми незабавно бе забелязана от госпожа Касиди, управителката. Усмивката й трепна за миг, преди да я овладее. Представете си, смелата госпожа Касиди ми се усмихваше!
Отвърнах на усмивката й, изпълнена с лоши предчувствия за предстоящия един час.
Госпожа Касиди е на възраст между четиридесет и петдесет, със стегнато тяло и толкова тъмночервена коса, че изглежда почти кафява. Връзва я на кок ниско на врата по маниера, обожаван навремето от Грейс Кели. Управителката си сложи очилата със златна рамка, намести ги по-здраво на носа си и отбеляза:
— Както виждам, госпожица Блейк дойде за последната проба!
— Надявам се наистина да е последна — отвърнах аз.
— Е, ами работим по… проблема. Според мен измислихме нещо… — зад щанда имаше малка стаичка. Полиците вътре бяха натъпкани с покрити с найлон „парадни униформи“. Госпожа Касиди посегна между две еднакви розови рокли и извади моята.
Поведе ме към съблекалните, преметнала роклята през ръка. Вървеше с изправен като дъска гръб. Готвеше се за нова битка. На мен не ми се налагаше да се готвя, винаги съм готова да встъпя в бой. Но схватките за промените в официална дреха, които водехме с госпожа Касиди, стократно надминаваха по мащаб спречкването с Томи и Бруно. Онази сцена можеше да се развие много зле, но не стана така. Гейнър ги бе отзовал — за днес, както се изрази.
Какво ли трябваше да значи това? Вероятно изказването му нямаше нужда от пояснения. Бях оставила Бърт в офиса, все още поразтърсен от фронталния сблъсък. Той не се разправя с мръсната част от работата. Свързаната с насилието. Не. С нея се сблъскваме аз или Мани, или Джеймисън, или Чарлз. Ние, съживителите от „Съживители“ ООД, вършим мръсната работа. Бърт си стои в приятното безопасно кабинетче и праща към нас клиентите и неприятностите. Поне до днес беше така.
Госпожа Касиди окачи роклята на закачалка в една от онези кутийки за преобличане и излезе. Преди да вляза аз, се отвори още една от кутийките и от нея излезе Кейси — приносителката на букета на Кетрин. Беше на осем годинки и направо сияеше. Майка й вървеше плътно по петите й, все още издокарана в деловия си костюм. Елизабет (наричай ме Елси) Марковиц беше висока, жилава, чернокоса адвокатка с маслинен тен. Работеше заедно с Кетрин, а участваше също така и в организацията на сватбата.
Кейси изглеждаше като умалена и смекчена версия на майка си. Тя първа ме забеляза и възкликна:
— Здрасти, Анита? Тази рокля не е ли тъпа?
— Не така, Кейси! — обади се Елси. — Роклята е прекрасна. С всичките тези прелестни розови плисета…
На мен роклята ми приличаше на петуния, натъпкана със стероиди. Смъкнах си сакото и понечих да вляза в собствената си съблекалня, преди да се наложи да изразявам гласно мнението си.
— Пистолетът истински ли е? — попита Кейси.
Бях забравила, че все още е на мен.
— Да — отвърнах.
— Ти полицайка ли си?
— Не.
— Кейси Марковиц, задаваш твърде много въпроси! — усмихната притеснено, майка й я избута покрай мен. — Съжалявам за това, Анита!
— Нямам нищо против — отвърнах.
Малко по-късно се озовах на ниска платформа пред почти идеален кръг от огледала. С наличието на подходящи розови обувки на висок ток, роклята най-сетне бе добила нужната дължина. Имаше си също и буфан-ръкавчета, както и онова изрязано до раменете деколте… Показваше почти всичките ми белези.
Най-новият все още беше розов и зарастваше. На дясната мишница. Беше просто рана от нож. Те са спретнати и чистички в сравнение с другите, които имам. На ключицата и по лявата ръка имам счупвания. Един вампир ме ухапа и ме тръскаше както куче парче месо. Имам също и следа от изгорено с формата на кръст, тя е на лявото рамо. Един хитър вампирски човек-слуга го бе сметнал за забавно. Аз — не.
Изглеждах като Булката на Франкенщайн на абитуриентски бал. Добре де, може и да не беше толкова зле, но госпожа Касиди смяташе точно така. Смяташе, че белезите ще отклонят вниманието на хората от роклята, от сватбата и от булката. Обаче Кетрин — самата булка — не беше съгласна. Смяташе, че щом сме толкова добри приятелки, и аз заслужавам да присъствам на сватбата. Плащах си добре, за да ме унижават публично. Сигурно наистина бяхме добри приятелки.
Госпожа Касиди ми връчи чифт дълги розови сатенени ръкавици. Навлякох ги, напъхвайки пръсти дълбоко в малките дупчици. Никак не обичам ръкавиците. Карат ме да се чувствам така, сякаш пипам света през завеса. Но яркорозовите чудеса поне скриваха ръцете ми. Белезите изчезваха. Какво добро момиче. Да бе.
Сватбената организаторка развя сатенената пола, надничайки в огледалото.
— Ще свърши работа, поне според мен — тя се изправи и почука начервената си уста с дългия си, лакиран нокът. — Струва ми се, че измислихме с какво да скрием това, ъъъ… ами… — тя махна неопределено към мен.
— Белега на ключицата ми? — помогнах й аз.
— Да — управителката явно изпита облекчение.
За първи път ми хрумна, че госпожа Касиди нито веднъж не е произнасяла думата „белег“. Сякаш това бе нещо мръсно или неприлично. Усмихнах се срещу кръга от огледала. Усещах смеха на върха на езика си.
Госпожа Касиди вдигна нещо, изработено от розова панделка и изкуствени портокалови цветчета. Смехът ми приседна. Попитах:
— Това пък какво е?
— Това — обясни тя, пристъпвайки към мен, — е разрешението на нашия проблем.
— Добре де, ама все пак какво е?
— Ами, украшение във вид на яка.
— Минава около врата ми, така ли?
— Да.
Поклатих глава:
— Няма да я нося.
— Госпожице Блейк, направих всичко по силите си, за да прикрия тази… тази… следа. Шапки, прически, обикновени панделки, корсажи… — управителката буквално разпери ръце. — Направо ще се побъркам!
Виж, в това вярвах. Поех си дълбоко дъх.
— Симпатизирам ви, госпожо Касиди, наистина. Представлявам гигантски трън в задника ви.
— Никога не бих се изразила така!
— Знам, затова аз се изразявам. Но това е най-отвратителното украшение, което някога съм мяркала!
— Е, госпожице Блейк, ако имате по-добро предложение, готова съм да ви изслушам! — Тя криво-ляво скръсти ръце на гърдите си. Ужасното „украшение“ увисна кажи-речи до кръста й.
— Голямо е — отбелязах.
— Ще скрие вашия… — тя стисна здраво устни — белег.
Бях готова да й ръкопляскам. Най-сетне каза мръсната дума. Имах ли по-добри предложения? Не. Нямах. Въздъхнах.
— Сложете ми го. Дължа ви поне един поглед, нали?
Тя се усмихна:
— Моля, вдигнете си косата.
Сторих, каквото ме помоли. Тя закопча „яката“ около врата ми. Дантелата ме гъделичкаше, панделките също, а и дори не исках да се гледам в огледалото. Вдигнах бавно очи и направо зяпнах.
— Благодаря на Бога, че имате дълга коса! Лично ще приготвя прическата ви в деня на сватбата, за да помогне на камуфлажа!
Нещото около врата ми приличаше на кръстоска между кучешки нашийник и най-голямата платнена гривна на света. По врата ми като гъбки след дъжд никнеха розови панделки. Беше ужасно и никакви прически не можеха да променят вида му. Но скриваше белега напълно и идеално. Та-дам!
Просто поклатих глава. Какво да кажа? Госпожа Касиди прие мълчанието ми за комплимент. Трябваше да си има едно наум. Спаси ни звънът на телефона.
— Връщам се след минутка, госпожице Блейк!
Управителката се отдалечи, пристъпвайки безшумно с високите си токове по килима.
Просто се зяпах в огледалата. Косата и очите ми си подхождат — черна коса, и толкова тъмнокафяви очи, че също изглеждат черни. В тази област съм наследила латинската жилка на майка ми. Но кожата ми е бледа — следа от германската кръв на баща ми. Сложете ми малко грим и изглеждам досущ като китайска кукла. Навлечете ми бухнала розова рокля и придобивам деликатен, изтънчен и крехък вид. По дяволите!
Всички други жени на сватбата бяха от метър и шейсет нагоре. Може би някои от тях наистина щяха да изглеждат добре. Съмнявах се.
Освен това, което си беше чиста обида, се налагаше да носим и кринолинени обръчи под полите. Приличах на отхвърлена актриса от „Отнесени от вихъра“.
— Ето, изглеждате прекрасно! — госпожа Касиди се завърна и засия срещу мен.
— Изглеждам така, сякаш са ме топнали в „Пептобисмол“* — уточних.
Усмивката й се поокърти по ръбовете. Тя преглътна.
— Май последната ни идея не ви харесва… — говореше много стегнато.
От съблекалните излезе Елси Марковиц. Кейси се влачеше след нея и мрънкаше. Знаех как се чувства.
[* Гъст, розов лекарствен сироп, продава се в дрогериите в САЩ без рецепта — Бел. пр.]
— О, Анита! — възкликна Елси. — Изглеждаш очарователно!
Страхотно. „Очарователно“ — точно каквото ми се искаше да чуя.
— Благодаря!
— Особено ми харесват панделките на шията ти. Всички ще носим такива, нали знаеш?
— Приеми съболезнованията ми — отвърнах.
Елси се намръщи:
— Мислех, че вървят в комплект с роклята?!
Беше мой ред да се мръщя.
— Говориш сериозно, нали?
Предприемчивата адвокатка доби озадачен вид:
— Е, ама разбира се. Не ти ли харесват роклите?
Реших да не отговарям, защото можеше и да обидя някого. Какво друго, според вас, може да се очаква от жена, която си има съвършено прекрасно име като Елизабет, а предпочита да я наричат с умалително като за крава?
— Госпожо Касиди, това наистина ли е последното нещо, което можем да използваме за маскировка? — попитах аз.
Управителката кимна — еднократно и много решително.
Въздъхнах и тя се усмихна. Победата бе нейна и тя го знаеше. Аз пък знаех, че са ме победили още като видях роклята, но ако ще губя, предпочитам някой да си плати за това.
— Добре, значи приключихме. Това е то. Ще го нося.
Госпожа Касиди засия. Елси се усмихна. Кейси се ухили мазно. Аз пък вдигнах чак до коленете полата с обръча и слязох от платформата. Обръчът се въртеше, все едно роклята бе камбана, а аз бях езичето.
Телефонът звънна. Госпожа Касиди отиде да отговори с приповдигнато настроение и пеещо сърце — щях да се махна от магазина й. Каква следобедна радост!
Още се мъчех да прекарам широката пола през тясната врата, която водеше към съблекалните, когато тя ме повика:
— Госпожице Блейк, за вас е! Детектив сержант Стор.
— Ето, мамо, нали ти казах, че е полицайка? — обади се Кейси.
Не спрях да се обяснявам, понеже Елси ме беше помолила да не го правя — още преди седмици. Смяташе, че дъщеря й е прекалено малка, за да се просвещава що е то съживител, зомби и убиец на вампири. Не че е възможно дете на осем годинки да не знае какво е вампир. Та нали те са общо взето медийното събитие на десетилетието.
Постарах се да долепя слушалката до лявото си ухо, но проклетите цветенца ми се пречкаха. Пресегнах се назад да разкопчея яката, притискайки уреда между врата и рамото си.
— Здрасти, Долф, какво има?
— Убийство — говореше мило, сякаш се кани да пее тенорова партия.
— И що за убийство?
— Мръсно.
Най-сетне успях да се освободя от нашийника и изтървах слушалката.
— Анита, там ли си?
— Аха, просто имам неприятности с облеклото!
— Какво?
— Няма значение. Та, би ли желал да намина към местопрестъплението?
— Е каквото и да го е сторило, не е човек.
— Вампир?
— Ти си специалистката по немъртви. Ето защо искам да дойдеш да хвърлиш едно око.
— Добре, дай ми адреса и пристигам начаса! — забелязах тефтерче с бледорозови листа, украсени с малки сърчица. На края на химикалката имаше пластмасов купидон. — Сейнт Чарлз? На не повече от петнайсет минути от теб съм.
— Добре — той затвори.
— И на теб приятен ден, Долф! — казах аз в слушалката, просто, за да почувствам известно превъзходство. Върнах се в малката стаичка, за да се преоблека.
Днес ми бяха предложили един милион, просто, за да убия човек и да вдигна зомби. След това наминах в сватбения магазин за последната проба. Следваше оглед на убийство. Мръсна работа, както бе уточнил Долф. Явно следобедът се очертаваше много натоварен.

Мръсна работа — така каза Долф. Майстор на подценяването. Навсякъде имаше кръв, плиснала по белите стени като че някой е грабнал кофа с боя и щедро я е разлял. Имаше също и блестящобял диван с бродирани кафяви и златни цветни мотиви. По-голямата част от него бе скрита под чаршаф с твърде пурпурен цвят. Ярък квадрат следобедно слънце се лееше през чистите, лъскави прозорци. Слънчевата светлина придаваше на кръвта черешов цвят и лъскавина.
Прясната кръв всъщност наистина е по-ярка от онази, която виждате по телевизията и в киното. В големи количества. Истинската кръв в големи количества е крещящочервена като пожарникарска кола, но на екрана тъмночервеното стои по-добре. Толкова по въпроса за реализма.
Червена — ама наистина червена — е само прясната кръв. Тази тук беше стара и би било редно да изгуби цвета си, но на яркото слънце стоеше лъскава и свежа.
Преглътнах много усърдно и си поех дълбоко дъх.
— Изглеждаш ми прежълтяла, Блейк — обади се току иззад гърба ми нечий глас.
Подскочих и Зербровски се разсмя:
— Стреснах ли те, а?
— Не — излъгах.
Детектив Зербровски е малко над метър и седемдесет, а къдравата му черна коса е започнала да се прошарва. Той носи очила с тъмни рамки, за да подчертае кафявите си очи. Кафявият му костюм беше омачкан, а вратовръзката в жълто и кафеникаво — петносана, вероятно от обяда. Хилеше ми се. Зербровски винаги ми се хили.
— Фанах те, Блейк, признай си! Нима нашата яростна убийца на вампири ще оповръща жертвите?
— Качил си някое и друго кило, нали, Зербровски?
— Ооо, заболя ме! — отвърна той. Долепи длани до гърдите си, олюлявайки се леко. — Не ми казвай, че не копнееш за тялото ми тъй, както аз копнея за твоето!
— Я стига, Зербровски! Къде е Долф?
— В голямата спалня… — Зербровски стрелна с поглед високия таван и капандурата. — Ще ми се ние с Кати да можехме да си позволим нещо такова.
— Аха — съгласих се. — Хубавко е!
Погледнах покрития с чаршаф диван. Платът полепваше по онова, което се криеше отдолу, досущ като салфетка, метната върху разлят сок. Но във вида му имаше нещо нередно. Накрая ми хрумна, че подутините не са достатъчно, та да съставят цяло човешко тяло. Каквото и да се криеше отдолу, му липсваха някои части.
Стаята сякаш се завъртя. Отклоних очи, преглъщайки конвулсивно. Бяха минали месеци, откакто наистина ми беше призлявало на местопрестъпление. Е, поне климатикът работеше. Това беше добре. От жегата винаги смърди повече.
— Хей, Блейк, да не би наистина да ти трябва чист въздух? — Зербровски ме хвана за ръка, сякаш за да ме поведе към вратата.
— Благодаря, добре съм — погледнах го право в ясните кафяви очи… и излъгах. Той знаеше, че лъжа. Изобщо не се чувствах добре, но щях да се оправя.
Полицаят ме пусна, отстъпи назад и подигравателно отдаде чест:
— Обичам яките кучки!
Усмихнах се, просто не успях да се сдържа.
— Разкарай се, Зербровски!
— В края на коридора, последната врата вляво! Ще намериш Долф там! — той потъна в тълпата. На местопрестъпленията при убийство присъстват ужасно много хора — нямам предвид зяпачите отвън, а униформени и цивилни ченгета, техници, онзи тип с видеокамерата… Местопрестъплението прилича на пчелен кошер ужасно претъпкано е и цари трескав хаос.
Проправих си път през присъстващите. Ламинираната ми карта беше защипана на яката на морскосиньото сако. Стоеше там, за да знаят ченгетата, че съм на тяхна страна, а не съм някаква си зяпачка. Освен това така по-спокойно носех пистолет в пълна с полицаи къща.
Промъкнах се през тълпа, която се беше струпала като в пътно задръстване до една врата в средата на коридора. Разнасяха се откъслечни фрази:
— Исусе, виж кръвта… Още ли не са открили трупа?… Искаш да кажеш — останките му?… Не.
Промуших се между двама униформени. Единият се обади: „Ей!“. Забелязах празно място точно пред последната врата от лявата страна. Не знам как бе успял Долф, но беше сам в стаята. Сигурно тъкмо бяха приключили с огледа.
Заварих го коленичил в средата на светлокафявия килим. Бе сложил дебелите си длани, опаковани в хирургически ръкавици, на бедрата. Черната му коса беше толкова късо подстригана, че ушите му сякаш стърчаха от двете страни на голямото, плоско лице. Видя ме и се надигна. Беше почти два метра висок и имаше телосложение на кечист. Разположеното зад него легло с балдахин сякаш внезапно се смали.
Долф е началник на най-новата оперативна група в полицията — Отрядът на привиденията. Официално го наричат Регионален отряд за свръхестествени разследвания, накратко РОСР. Занимава се с всичко, свързано със свръхестественото. На практика е девета глуха за проблемните ченгета. Никога не съм се питала какви ги е забъркал Зербровски, за да попадне при Привиденията. Чувството му за хумор е твърде странно и абсолютно безмилостно. Но Долф… Та той е идеалното ченге. Винаги съм смятала, че е обидил някоя важна клечка — обида от типа да си твърде добър в работата си. Няма да се усъмня, ако ми кажат нещо такова.
На килима до него имаше още един завит с чаршаф вързоп.
— Анита… — той винаги говори така — с по една дума.
— Долф! — приветствах го аз.
Беше коленичил между балдахина и оцапания с кръв чаршаф.
— Готова ли си?
— Знам, че си от мълчаливците, Долф, но не би ли могъл да ме осветлиш какво все пак би трябвало да търся?
— Искам да знаеш какво виждаш, а не какво съм ти казал, че трябва да видиш…
Като за Долф това беше цяла реч.
— Добре — съгласих се. — Давай!
Той дръпна чаршафа. Обели го като лучена люспа от окървавеното чудо отдолу. Стоях, взирах се и виждах само парче кърваво месо. Можеше да е всякакво: говеждо, конско, еленско… но човешко? Определено не.
Очите ми го виждаха, но мозъкът ми отказваше да приеме. Приклекнах, подпъхвайки полата между бедрата си. Килимът поддаваше под краката ми, сякаш го бе валял дъжд… само дето не беше дъжд.
— Да имаш да ми дадеш назаем чифт ръкавици? Оставих си нещата за местопрестъпление в офиса…
— В десния джоб на сакото! — Долф вдигна ръце във въздуха. По ръкавиците му имаше кървави следи. — Обслужи се. Жената мрази, когато окървавявам чистото пране!
Ухилих се. Изумително. Чувството за хумор е задължително от време на време. Наложи се да се пресегна над останките. Извадих две найлонови ръкавици — един размер става за всички. Човек винаги има чувството, че отвътре са пълни с пудра. Не ги усещаш точно като ръкавици, а no-скоро като презервативи за ръце.
— Мога ли да го докосна, без да унищожа някоя улика?
— Да.
Побутнах „го“ отстрани с два пръста. Беше като да ръгаш парче прясно телешко. Приятно, плътно докосване. Проследих с пръсти изпъкнала кост и ребра под плътта. Ребра. Внезапно осъзнах какво гледам. Част от гръдния кош на човешко същество. Ето го рамото — бялата кост стърчи там, където явно са откъснали ръката. Това беше всичко. Искам да кажа — всичко. Изправих се твърде бързо и се спънах. Килимът поддаде под краката ми.
Внезапно в стаята бе станало твърде горещо. Обърнах гръб на останките от тялото и открих, че се взирам в някаква тоалетка. Огледалото й бе така опръскано с кръв, сякаш някой го бе покрил с пласт червен лак за нокти. Червено „Черешов цвят“, „Карнавален пурпур“, „Захарна ябълка“.
Затворих очи и много бавно преброих до десет. Когато пак погледнах, стаята ми се стори по-хладна. За първи път забелязах, че вентилаторът на тавана бавно се върти. Чувствах се добре. Яка корава убийца на вампири. Даа бе!
Докато отново прикляках до тялото, Долф не каза и думица. Дори не ме погледна. Добър човек. Постарах се да бъда обективна и да видя каквото има за виждане. Но ми беше трудно. Предпочитам труповете в състояние, в което мога да различа за коя част от тялото става дума. А сега виждах само… останки. Можех да мисля единствено за факта, че това някога е било човешко тяло. „Било е“ — като служебна фраза.
— Доколкото виждам, няма следи от оръжие, но съдебният лекар ще определи по-точно… — посегнах да пипна буцата месо отново, но се спрях. — Ще ми помогнеш ли да го вдигнем, за да погледна в гръдната кухина? В останките от гръдната кухина?
Долф остави чаршафа и ми помогна. Останките бяха по-леки, отколкото изглеждаха. Когато ги изправихме на една страна, се оказа, че отдолу няма нищо. Бяха изчезнали всички органи, които ребрата обикновено защитават. В името на всичко свято, изглеждаше досущ като разрязани телешки ребра, като изключим мястото, където се прикрепяха костите на ръката. Виждаше се дори част от ключицата.
— Добре — заявих. Не ми хареса как се задъхвах. Изправих се, отпуснала окървавените си ръце. — Покрий го, моля те!
Долф изпълни молбата ми и се изправи:
— Е, какви са впечатленията?
— Насилствена смърт, причинена с изключителна жестокост. Упражнена е значително повече сила, отколкото има обикновен човек. Тялото е било разкъсано на части на ръка.
— Защо на ръка?
— Няма следи от нож… — засмях се, но смехът ме задави. — По дяволите, бих казала, че някой е използвал електрически трион, както в касапницата при кравите, но костите… — поклатих глава. — Нищо механично не е било вкарвано в действие тук.
— Нещо друго?
— Аха, къде е остатъкът от шибаното тяло?
— Надолу по коридора, втората врата отляво.
— Остатъкът от тялото ли? — в стаята отново ставаше по-топло.
— Просто хвърли едно око и ми кажи какво си видяла.
— По дяволите, Долф, знам, че не обичаш да влияеш на експертите си, но не искам да влизам там на сляпо!
Той просто се взираше в мен.
— Поне ми отговори на един въпрос!
— Може би. Какъв?
— По-зле ли е от това?
Той явно се позамисли за малко.
— И да, и не.
— Проклет да си!
— Ще разбереш, след като го видиш!
Не исках да разбирам. Бърт беше очарован, че полицията ме иска за щатен сътрудник. Беше ми казал, че ще събера ценен опит, работейки заедно с тях. Засега бях събрала само голяма колекция от кошмари.
Долф тръгна пред мен към съседната стая на ужаса. Всъщност не исках да откривам останалата част от тялото. Исках да си ида у дома. Той се поколеба пред една затворена врата, докато се изравня с него. На вратата имаше картонен силует на зайче — като за Великден. Точно под Зайо висеше бродирано ковьорче с надпис „Стаята на Бебчо“.
— Долф… — успях да смотолевя.
До нас от дневната долиташе приглушен шумът.
— Да?
— Няма нищо, няма нищо — поех си дълбоко дъх и издишах.
Можех да се справя. Щях да се справя. О, Боже, не исках! Докато вратата се отваряше навътре, прошепнах под нос кратка молитва. В живота има мигове, когато единственият начин да преминеш изпитанието е с малко благоволение отгоре. Обзалагах се, че сега е настъпил един такъв миг.
През малкия прозорец струеше слънчева светлина. Завесите бяха бели, с избродирани по ръбовете малки патенца и зайчета. По светлосините стени танцуваха картонени животинки. Нямаше люлка, заместваше я едно от онези легла с перила, които се свалят. Креватче за голямо момче, нали така ги наричат?
Тук нямаше толкова много кръв. Благодаря ти, мили Боже! Кой казва, че никога не отвръщаш на молитвите? Но в квадрата от ярко августовско слънце седеше плюшено мече. Беше покрито с плътен слой кръв. Едното му стъклено око се взираше наоколо и изпъкваше изненадано от копринената изкуствена козина.
Коленичих до него. Килимът не поддаде, не беше просмукан с червено. Защо, дявол го взел, проклетото мече киснеше тук, покрито със съсирваща се кръв? В цялата стая, доколкото забелязвах, нямаше и капчица.
Дали някой простото е поставил така? Вдигнах глава и открих, че гледам към малък бял скрин с чекмеджета с изрисувани по тях зайчета. Явно собствениците са смятали, че щом си започнал декорацията с един мотив, ще е най-добре да се придържаш към него. На бялата боя се виждаше един малък, идеален отпечатък от длан. Припълзях към него и вдигнах ръка нагоре, за да сравня размера. Дланта ми не е толкова голяма, малка е дори за жена, но този отпечатък беше миниатюрен. Две, три, може би четиригодишно дете… Сини стени, значи вероятно момченце.
— На колко е детето?
— На гърба на снимката в дневната пише „Бенджамин Рейнолдс, 3 г.“.
— Бенджамин… — прошепнах и се втренчих в кървавия отпечатък. — В тази стая няма тяло. Тук не е убиван никой.
— Не.
— Тогава защо искаше да огледам? — обърнах се към Долф, както бях на колене.
— Мнението ти не струва нищо, ако не си видяла всичко.
— Това проклето мече ще ми се явява насън!
— И на мен — уточни Долф.
Изправих се, устоявайки на порива да пригладя полата си отзад. Изумително колко пъти съм си пипала неволно дрехите и съм се изплесквала с кръв. Но не и днес.
— Това под чаршафа в дневната тялото на детето ли е? — още докато го казвах, се молех да не е.
— Не — отвърна полицаят.
Благодаря ти, Боже!
— На майката?
— Да.
— А къде е трупът на момчето?
— Не можахме да го намерим… — той се поколеба, после попита: — Дали е възможно тварта напълно да е изплюскала тялото на детето?
— Искаш да кажеш: до степен, в която да не остане нищо за намиране?
— Да — призна Долф.
Стори ми се съвсем лекичко пребледнял. Вероятно и аз не сияех в розово.
— Възможно е, но дори и немъртвите имат граници на апетита си… — поех си дълбоко дъх. — Да сте намирали следи от… повръщано?
— Повръщано? — той се усмихна. — Хубав термин. Не, тварта не е яла, за да повръща след това. Или поне не сме открили такова нещо.
— В такъв случай хлапето вероятно е още наоколо.
— Може ли да е живо? — попита Долф.
Вдигнах очи към него. Искаше ми се да кажа „да“, но знаех, че вероятно отговорът е отрицателен. Спрях се на компромис.
— Не знам.
Долф кимна.
— Дневната ли следва? — поинтересувах се.
— He — той излезе от спалнята, без да каже нито дума повече и аз го последвах.
Къде другаде можех да ида? Само дето не бързах. Ако искаше да си играе на корав тип, безмълвен полицай, тогава, нека си ме чака да го настигна.
Последвах широкия му гръб зад ъгъла, през дневната и към кухнята. Към бара водеше подвижна стъклена врата. Навсякъде имаше стъкла. Бляскавото им сребро хвърляше искри под светлината на поредната капандура. Кухнята беше безупречна, като в реклама от списание, цялата в сини плочки и пищно, светло дърво.
— Хубава кухня — казах аз.
От мястото си виждах сновящите по моравата хора. Групата бе излязла навън. Високата ограда ги скриваше от любопитните съседи, както бе скрила и убиеца снощи. Един самотен детектив стърчеше пред бляскавата мивка. Записваше си нещо в бележника.
Долф ми махна да погледна по-отблизо.
— Добре — кимнах аз. — Нещо е нахлуло през плъзгащата се стъклена врата. Сигурно е вдигнало страхотен шум. Толкова чупещо се стъкло, дори и ако климатикът е дрънчал… Човек все ще чуе.
— Така ли мислиш? — попита началникът на Привиденията.
— Някой от съседите да е чул нещо? — попитах.
— Никой няма да си признае — уточни Долф.
Кимнах.
— Стъклото се чупи, някой слиза да провери… вероятно мъжът. Сексистките стереотипи умират трудно.
— Какво имаш предвид? — поинтересува се Долф.
— Смелият ловец защитава семейството си — обясних.
— Добре, да речем, че е бил мъжът. После?
— Той влиза, вижда онова, което се е метнало през стъклото, и вика жена си. Вероятно й нарежда да бяга. Да вземе детето и да си обира крушите.
— Защо не й казва да позвъни на полицията?
— Не забелязах телефон в голямата спалня… — кимнах към телефона на стената в кухнята. — Това вероятно е единственият апарат. Налага се да минеш покрай чудовището, за да се добереш до слушалката.
— Давай нататък.
Обърнах се назад да погледна към дневната. Покритият с чаршаф диван едва-едва се виждаше.
— Нещото каквото и да е то, е хванало мъжа. Бързо го е обездвижило, пратило го е в несвяст, но не го е убило.
— Защо да не го убива?
— Я не ме изпитвай, Долф! В кухнята няма достатъчно кръв. Бил е изяден в спалнята. Каквото и да е било това чудо, не е влачило мъртвец до спалнята. Преследвало го е и го е убило там.
— Не е зле, искаш ли да хвърлиш едно око и на дневната?
Всъщност не исках, но не го казах на глас. От жената беше останало доста повече. Торсът беше почти недокоснат. На дланите й бяха нахлузени хартиени пликове. Под ноктите й беше открито някакво вещество. Надявах се от тази находка да има полза. Ококорените кафяви очи се взираха в тавана. Горницата на пижамата влажно прилепваше към мястото, където се бе намирала талията на собственичката на къщата. Преглътнах с усилие и използвах показалеца и палеца си, за да я вдигна.
Гръбнакът на жената блесна под суровата слънчева светлина, мокър и бял, и увиснал — като кабел, който е бил откъснат от щепсела.
Добре.
— Нещо я е разкъсало на части, също като… мъжа в спалнята.
— Откъде разбра, че е мъж?
— Освен, ако не са имали гости, онова ще да е бил съпругът. Не са имали и гост, нали?
Долф поклати глава:
— Доколкото знаем, не.
— Значи трябва да е мъжът. Защото всичките ребра на жената са на място, а също и ръцете й… — помъчих се да преглътна гнева си. Вината не беше на Долф. — Не съм някое от ченгетата ти. Ще ми се да спреш да задаваш въпроси, на които вече знаеш отговорите.
Той кимна:
— Добре де, права си. Понякога забравям, че не си от момчетата.
— Благодаря, за което.
— Знаеш какво имам предвид.
— Знам — и знам дори че си го замислил като комплимент, но можем ли да продължим разговора навън, моля?
— Става — той свали кървавите си ръкавици и ги пъхна в отворената торба за боклук в кухнята. И аз направих същото.
Горещината се залепи за мен като топящ се найлон, но кой знае защо, ми действаше добре. Гълтах на жадни глътки горещия, кипящ въздух. Ах, лято!
— Значи бях прав, че не е човек? — полюбопитства детективът.
Двама униформени полицаи удържаха тълпата далече от моравата и навън на улицата. Деца, родители, хлапета на велосипеди… Приличаше на цирк за извратеняци.
— Не, не е човек. По стъклата на мястото на взлома нямаше кръв.
— Забелязах. Какво значи това?
— Повечето мъртъвци не кървят, изключая вампирите.
— Повечето?
— Е, прясно умрелите зомбита също пускат кръвчица, но вампирите кървят досущ като хората.
— Значи не смяташ, че е било вампир?
— Ако е, значи яде човешка плът. Вампирите не могат да смилат твърда храна.
— Гул?
— Твърде далече сме от гробище, а и в къщата щеше да има повече разрушения. Гулите разкъсват мебелите досущ като диви животни.
— Зомби?
Поклатих глава:
— Честно казано, не знам. Вярно, съществуват разновидности като плътоядни зомбита. Редки са, но се случва…
— Преди време ми каза, че е имало три доказани случая. И при трите зомбитата оставали човекоподобни по-дълго време и не гниели.
Усмихнах се:
— Добра памет имаш. Точно така. Плътоядните зомбита не гният, поне докато ги храниш. Или поне не гният толкова бързо.
— А имат ли склонност към насилие?
— Поне засега не са проявявали — отвърнах.

— Зомбитата падат ли си по насилието? — уточни Долф.
— Само ако им наредиш.
— Това пък какво значи? — попита той.
— На зомби може да се нареди да убива хора, стига съживителят да има достатъчно сила.
— Зомби като оръжие?
Кимнах:
— Да, нещо такова.
— Че кой би измислил подобно клане?
— Не съм сигурна какво се е случило тук — заявих.
— Знам. Но кой е способен на това?
— Ами, дявол го взел, аз например бих могла да се справя, но не бих го сторила. А и никой от достатъчно способните ми познати не би се осмелил.
— Остави на нас да преценим — отбеляза детективът. Беше си извадил малкото тефтерче.
— Сериозно ли искаш да ти изброя имената на приятелите си, та да ги питаш да не би случайно да са вдигали зомби и да са го пращали да убива тези хора тук?
— Ако обичаш!
Въздъхнах:
— Не мога да повярвам! Добре, значи — аз, Мани Родригес, Питър Бърк и… — спрях, миг преди да изрека последното име.
— Какво има?
— Нищо. Просто си спомних, че точно тази седмица трябва да ходя на погребението на Питър Бърк. Той е мъртъв, значи надали е сред заподозрените.
Долф ме гледаше изпитателно, а на лицето му ясно бе изписано подозрение.
— Сигурна ли си, че това са всички имена, които ще ми изброиш?
— Ако се сетя за още някого, ще те известя — заявих.
Придадох си най-невинното ококорено изражение. Ето, нямам нищо в ръкава.
— По-добре да го сториш, Анита!
— Естествено!
Долф се ухили и поклати глава:
— Кого защитаваш?
— Себе си — отвърнах.
Той ми се стори озадачен. Нека кажем просто, че не искам да настройвам някого срещу себе си.
— Кого?
Вдигнах глава към ясното августовско небе:
— Смяташ ли, че ще вали?
— По дяволите, Анита, нуждая се от помощта ти!
— Вече ти я дадох.
— Името!
— Още не. Първо ще проверя и ако ми се стори подозрително, обещавам да споделя с теб.
— Е, ти си самата щедрост, нали? — по бузите на ченгето пълзеше червенина. Досега не бях виждала Долф да се ядосва. Боях се, че ми предстои да присъствам на грозна сцена. — Първата жертва беше бездомник. Сметнахме, че е припаднал от пиене и гулите са го докопали. Намерихме го точно до едно гробище. Случаят е ясен, нали? — повишаваше тон с всяка следваща дума. — След това открихме онази двойка — тийнейджъри, спипани да се натискат в колата на хлапето. Мъртви, все още не особено далече от гробището. Повикахме изтребител* и свещеник. Случаят приключен… — Долф заговори по-тихо, но все едно беше преглътнал крясъците си. Гласът му бе напрегнат и почти задавен от гняв: — А сега и това. И е същата твар каквото и да е то, мътните го взели. Но се намираме на километри от най-близкото проклето гробище. Не е гул, а и ако те бях извикал при първия или втория случай, това клане нямаше да се случи. Ама смятах, че ставам по-добър в свръхестествените дивотии. Вече съм понатрупал опит, но не е достатъчен. Изобщо не е достатъчен… — той мачкаше бележничето в огромните си лапи.
[* Има се предвид изтребител на вредители: хлебарки, плъхове, гули… — Бел. пр.]
— Това е най-дългата реч, която някога съм чувала от устата ти — заявих.
Долф почти се засмя:
— Нуждая се от името, Анита!
— Доминга Салвадор. Тя е вуду жрица на целия Среден Запад. Но ако пратиш полицията при нея, няма да говори с теб. Нито един от хората в списъка няма да разговаря с вас.
— Но с теб ще разговарят?
— Да — признах.
— Добре, тогава най-добре до утре да си надушила нещо.
— Не знам дали ще успея да си уредя среща толкова бързо.
— Или успяваш, или отивам аз — настоя Долф.
— Добре де, добре, ще се справя все някак!
— Благодаря, Анита! Поне сега има откъде да започнем.
— Може изобщо да не е зомби, Долф! Просто предполагам наслуки.
— Че какво друго може да е?
— Ами, ако по стъклата бе имало кръв, щях да предположа, че е ликантроп*.
[* Общо название за хората, способни да сменят облика си: върколаци, плъхолаци и др. — Бел. пр.]
— О, страхотно, точно това ми трябваше — развилиял се превръщан!
— Да, но по стъклата няма кръв.
— Значи вероятно е някакъв вид немъртвец — кимна Долф.
— Именно.
— Е, говори с тази Доминга Салвадор и ми докладвай незабавно.
— Слуш-шам, сержант!
Долф ми спретна една гримаска и се прибра в къщата. По-добре той, отколкото аз. Аз имах задача само да се прибера у дома, да се преоблека и да се приготвя за събуждане. Тази вечер, след падането на мрака, щяха да ме чакат трима клиенти, строени за… или по-правилно е да се каже „легнали“?
Терапевтката на Елен Гришъм смяташе, че за пациентката й ще е от полза да се изправи срещу баща си, който я е насилвал като малка. Проблемът се коренеше в това, че от няколко месеца насам човекът почиваше в гроба. Така че аз трябваше да вдигна господин Гришъм от мъртвите и да оставя дъщеричката да му обясни какъв кучи син е бил приживе. Терапевтката смяташе, че това ще има пречистващо въздействие. Е, ако си защитил докторат, сигурно ти се позволява да се изказваш по този начин.
Другите две съживявания бяха по-обикновени; оспорвано завещание и главен свидетел на обвинението, проявил лошия вкус да получи сърдечен удар преди да свидетелства на делото. Все още не беше сигурно дали показанията на едно зомби са приемливи в съда, но хората бяха достатъчно отчаяни да пробват и да си платят за това.
Стоях насред зелено-кафявата морава. Радвах се, че семейството не е било привърженик на пръскачките. Хабене на вода. Може би дори рециклираха кутиите и вестниците? Нищо чудно да бяха почтени граждани-природолюбители. А може и да не бяха.
Един от униформените вдигна жълтата лента с надпис „Не преминавай!“ и ме пусна да изляза. Постарах се да не обръщам внимание на зяпачите и се намъкнах в колата си. Беше скорошен модел „Нова“. Можех да си позволя и по-добра, но защо да си давам труда? Нали върви?
Воланът беше прекалено нагорещен, за да го пипам. Пуснах климатика и оставих колата да се охлади. Всичко, което казах на Долф за Доминга Салвадор беше истина. Нямаше да проговори пред полицията, но не по тази причина се опитах да задържа името й извън играта.
Ако полицията пристигнеше да тропа по вратата на сеньора Доминга, тя би пожелала да научи кой ги е пратил. И щеше да открие кой. Сеньората беше най-могъщата жрица-вудун, която някога съм срещала. Безспорно, събуждането на зомби-убиец се нареждаше сред многото неща, на които бе способна, стига да пожелае…
Честно казано, има и по-страшни неща от зомбита, които могат да припълзят през прозореца ти някоя тъмна нощ. За тази страна на бизнеса знаех толкова малко, колкото можех да си позволя да пренебрегна. Сеньората бе измислила повечето гадости.
Не, не желаех Доминга Салвадор да ми се ядосва. Така че май се налагаше да си поприказвам с нея още утре. Беше малко като да си назначиш среща с Кръстника на вудуто. Или, в този случай — с Кръстницата. Проблемът беше, че тази кръстница не бе особено доволна от мен. Доминга ми бе пращала покани за гостуване в дома й. За присъствие на церемониите й. Аз любезно й бях отказала. Според мен я разочароваше фактът, че съм християнка. Тъй че досега бях успявала да избегна личните срещи.
А сега смятах да питам най-силната жрица-вудун в Щатите, а може би и в цяла Северна Америка, дали не е вдигала някакво зомби. И ако това зомби просто ей-тъй, случайно, скита наоколо и трепе хора, дали не го прави по нейна заповед? Да не бях откачила? Може би. Струваше ми се, че и утрешният ден щеше да влезе в графата на натоварените.

Будилникът се разврещя. Претърколих се, блъскайки наслуки копчетата от горната страна на дигиталния часовник. В името Божие, все някога щях да натисна и онова за прекъсването. Накрая се наложи да се надигна на лакът и всъщност да отворя очи. Изключих алармата и се втренчих в блестящите числа. Шест сутринта. Мамка му. Бях се довлякла вкъщи едва в три. И защо ли съм нагласила събуждане в шест? Не си спомнях. Не съм във върхова форма след само три часа сън. Легнах отново във все още топлото гнездо от чаршафи. Очите ми се затваряха, когато си спомних. Доминга Салвадор.
Тя се беше съгласила да се срещнем днес в седем. Да поговорим на закуска. Измъкнах се от чаршафа и просто поседях една-две минути на ръба на леглото. Апартаментът тънеше в покой. Чуваше се единствено съскането на климатика. Тихо като на погребение…
Станах неохотно, а в мислите ми още танцуваха покрити с кръв плюшени мечета.
Петнайсет минути по-късно вече бях облечена. Винаги взимам душ след като се прибера от работа, без значение колко е късно. Не понасях самата мисъл да си лягам в хубавото, чисто легълце, цялата изплескана със засъхнала пилешка кръв. Понякога кръвта е от коза, но най-често е кокоша.
Спрях се на компромисно облекло — някъде по средата между „демонстрация на уважение“ и „стапяне в жегата“. Щеше да ми е по-лесно, ако не възнамерявах да си нося пистолета. Наречете ме параноичка, но не излизам от къщи без оръжие.
Протърканите фабрично джинси, тенис чорапите и черните „Найки“ бяха лесната част. Маскировката довършваше набедрен кобур на „Ънкъл Майк“, в който кротуваше 9-милиметровия файърстар. Файърстарът ми е резервното подкрепление за браунинга „Хай Пауър“. Той е прекалено голям, за да го пъхам в кобур под панталона, но файърстарът пасва чудесно.
Сега ми трябваше само блуза, с която хем да прикрия пистолета, хем той да ми е под ръка за сграбчване и стрелба. Проблемът беше по-сериозен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. В крайна сметка се спрях на къса горница, която едва-едва ми стигаше до кръста. Завъртях се пред огледалото.
Пистолетът оставаше невидим, поне докато не се самозабравя и не си вдигна прекалено високо ръцете. Горницата, за нещастие, беше много, много бледо розова. Ама какво ли ме бе прихванало да си купувам такава дрешка? Честно, не помнех. Може да ми е била подарък? Надявах се. Стори ми се непоносима самата мисъл, че наистина съм похарчила пари за нещо розово.
Все още не бях дърпала завесите. Целият апартамент тънеше в полуздрач. Имам много плътни пердета, специална поръчка. Рядко попадам под слънчевите лъчи и не ми липсват много. Включих лампата от дясната ми страна. Скалариите изплуваха към повърхността, мърдайки умолително усти на забавен кадър.
Според мен рибите са идеалните домашни любимци. Не се налага да ги разхождаш и да им чистиш, нито да им създаваш хигиенни навици. Почистваш от време на време аквариума, храниш ги — и на тях изобщо не им пука точно по колко часа работиш извънредно…
Кафеварката ми разпръсна из апартамента аромата на прясно сварено силно кафе. Седнах на малката кухненска маса с две столчета и отпих от горещото, черно колумбийско кафе. Зърната бях извадила току-що от фризера; мелех си ги на място. Няма друг начин да си пиеш кафето. Макар че в извънредни случаи пия онова, до което се докопам.
Звънецът на вратата се обади. Подскочих и разлях кафе по масата. Нервна? Аз? Оставих файърстара си на кухненската маса, вместо да го взимам с мен до вратата. Ето, не съм параноичка. Просто съм много, много предпазлива.
Надникнах през шпионката и отворих. На прага стоеше Мани Родригес. Той е около пет сантиметра по-висок от мен. Черната му като въглен коса е прошарена със сиво и бяло. Гъстите къдри обрамчват слабото му лице и преминават в черни мустаци. На петдесет и две е и, ако имам право на избор, бих предпочела той да ми прикрива гърба в опасни ситуации — с едно изключение.
Ръкувахме се — винаги така правим. Хватката му беше здрава и суха. Ухили ми се — снежнобелите му зъби блеснаха на фона на мургавото му лице.
— Надушвам кафе!
Отвърнах на усмивката му:
— Знаеш, че аз закусвам само кафе!
Той влезе и аз заключих зад гърба му. По навик.
— Росита смята, че не се грижиш за себе си. — Мани успя почти идеално да имитира пискливия глас на жена си, с много по-плътен мексикански акцент от неговия собствен. — Тя не се храни както трябва, затуй е толкоз слаба. Бедната Анита, няма мъж, няма даже приятел…
Той се ухили.
— Росита говори досущ като мащеха ми. Джудит направо се поболява от мъка, че ще остана стара мома.
— А ти си на колко, двадесет и четири?
— Ахъм.
Мани просто поклати глава:
— Понякога не разбирам жените!
Беше мой ред да се ухиля:
— А аз какво съм, кълцан дроб ли?
— Анита, знаеш какво имам предвид…
— Знам, аз съм „едно от момчетата“. Ясно.
— Ти си по-добра от всички момчета в работата.
— Сядай. Ще ти напълня гърлото с кафе, преди да ти се е схванала устата!
— Много труден случай си. Знаеш какво имах предвид! — Мани впи в мен кафявите си очи. Изражението му беше извънредно сериозно.
Усмихнах се:
— Да, знам, разбира се.
Взех една от близо дузината чаши в кухненския ми шкаф. Любимите ми са окачени на специалната поставка на бара.
Мани седна, отпи кафе и огледа чашата си. Беше червена и на нея с черни букви пишеше: „Аз съм студенокръвна кучка, но ме бива за тая работа“. Гостът ми се разсмя и от носа му пръсна кафе.
Аз пък пиех моя еликсир от чаша, украсена с пухкави бебета пингвинчета. Не си го признавам — в никакъв случай! — но тя ми е любимата.
— Защо не носиш пингвинската си чаша на работа? — полюбопитства Мани.
Последната блестяща идея на Бърт беше всички ние да си имаме собствени чаши за кафе на работа. Смяташе, че това ще добави домашен уют към офиса. Аз занесох сива съдинка със сив надпис: „Тва е мръсна работа и се налага да я върша аз!“. Бърт ме накара да я върна вкъщи.
— Кеф ми е да дърпам каишката на Бърт.
— Значи ще продължиш да мъкнеш неприемливи чаши.
Ухилих се:
— Ахъм.
Колегата ми само поклати глава.
— Наистина съм ти благодарна, че ще ме придружиш при Доминга.
Той сви рамене:
— Не бих те оставил да се изправиш сама срещу жената-дявол, нали?
Намръщих се при споменаването на този прякор… или може би беше обида?
— Е, жена ти нарича така Доминга, не аз.
Мани погледна към захвърления небрежно на масата пистолет.
— Да, но ще носиш оръжие, просто за всеки случай.
Изгледах колегата си над ръба чашата.
— За всеки случай.
— Ако се стигне до престрелка, Анита, значи сме загазили. Там гъмжи от телохранители.
— Не смятам да стрелям по някого. Просто ще идем да й зададем няколко въпроса. Това е всичко.
Мани изсумтя.
— Рог favor*, сеньора Салвадор, случайно наскоро да сте вдигали зомби-убиец?
[* Por favor (исп.) — ако обичате — Бел. пр.]
— Я стига, Мани! Знам, че е малко странно…
— Странно ли? — той поклати глава. — „Странно“, казва тя. Ако разсърдиш Доминга Салвадор, странностите ще са само началото.
— Не е задължително да идваш…
— Ти ме повика за подкрепление! — Той ми се ухили с онази негова бляскава белозъба усмивка, която озаряваше цялото му лице. — Не звънна на Чарлз или на Джеймисън. Обади се на мен и, Анита, това е най-хубавият комплимент, който можеш да направиш на един старец!
— Ти не си старец — казах го искрено.
— Е, жена ми все ми повтаря съвсем друго. Росита ми е забранила да ходя на лов за вампири с теб, но не може да ме опази от свързаните със зомбита дейности, поне засега.
Изненадата ми сигурно си пролича, защото Мани продължи:
— Знам какво сте си говорили преди две години, докато бях в болницата.
— За малко да умреш — уточних аз. — А ти колко счупени кости имаше?
— Росита отправи съвсем разумна молба, Мани. Ти имаш да мислиш за четири деца.
— И съм твърде стар, за да коля вампири… — той говореше с ирония, но и с горчивина.
— Никога няма да бъдеш твърде стар за това — отбелязах.
— Приятна мисъл… — колегата ми отпи от кафето си. — Най-добре да тръгваме. Сеньората не бива да ни чака.
— Боже опази! — ухилих се аз.
— Амин!
Взрях се в него, докато той плакнеше чашата си на мивката.
— Да не би да знаеш нещо, което не ми казваш?
— Не — отвърна Мани.
На свой ред изплакнах чашата си, все още втренчена в него. Наясно бях за подозрителната бръчка на челото си.
— Мани?
— Честна мексиканска, не знам нищичко.
— Тогава какво има?
— Нали знаеш, че бях вудун преди Росита да ме покръсти в чистото християнство?
— Да, и?
— Доминга Салвадор не беше просто една от жриците ми. Беше ми любовница.
Позяпах го няколко секунди.
— Майтапиш ли се?
Мани ми отвърна извънредно сериозно:
— Не бих се шегувал с подобно нещо.
Свих рамене. Изборът на съкреватници на познатите ми често ме изумява.
— Значи, затова успя да ми уредиш среща така мълниеносно?
Той кимна.
— Защо не си ми казвал преди?
— Защото можеше да се опиташ да се вмъкнеш там без мен.
— Толкова зле ли щеше да е?
Мани просто ме съзерцаваше с извънредно сериозен поглед.
— Вероятно.
Взех си пистолета от масата и го пъхнах в кобура в панталона. Осем патрона. Браунингът можеше да побере четиринайсет. Но да се върнем в реалността: ако ще ми трябват повече от осем патрона, значи да се пиша мъртвец. Също и Мани.
— Мамка му — прошепнах.
— Какво?
— Имам чувството, че отивам на гости на Торбалан.
Мани завъртя лекичко глава.
— Сравнението си го бива.
Страхотно, ама направо велико изказване! Защо ли изобщо си пъхах главата в бърлогата на лъва? Пред очите ми изплува образът на покритото с кръв плюшено мече на Бенджамин Рейнолдс. Добре де, знаех защо съм се хванала на хорото. Ако имаше и най-малък шанс момчето още да е живо, лично щях да сляза до ада — стига да ми се отваря и шанс да се върна оттам. Не казах това на глас. Не исках да узная дали адът също е добро сравнение.

В квартала имаше стари къщи — от петдесетте и шейсетте. Моравите бяха покафенели от липсата на вода. Нямаше пръскачки. Цветята в градинките до сградите се бореха да оцелеят. Срещаха се най-вече петунии, мушката и тук-там по някой розов храст. Улиците бяха чисти и спретнати, а само на една пресечка оттук можеха да те гръмнат, ако носиш яке с неправилните цветове.
Бандитската дейност в района на сеньора Салвадор обаче бе прекратена. Дори тийнейджърите с автоматични пистолети се боят от нещата, които не можеш да спреш с куршум, все едно колко добър стрелец си. Муниции със сребърно покритие биха ранили вампир, но няма да го убият. Ще убият ликантроп, но не и зомби. Всъщност даже да насечеш проклетата твар на парчета, разчленените части на тялото ще продължат да пълзят след теб. Виждала съм го на живо. Не е приятна гледка. Бандите бяха оставили сеньората на мира. Край на насилието. В квартала цареше вечно примирие.
Носеха се легенди за латиноамериканска банда, която смятала, че има защита срещу гри-гри*. Твърди се, че бившият водач на бандата е още в мазето на Доминга и от време на време изпълнява по някоя заповед. Той е чудесна жива демонстрация за всяко хлапе, дето се мисли за голяма клечка.
[* Вид вуду талисман — Бел.пр.]
Лично аз никога не съм виждала сеньората да вдига зомби. Но пък не съм я виждала и да вика змиите. И предпочитам положението да си остане такова.
Двуетажната къща на сеньора Салвадор се намираше насред около половин акър. Приятно, просторно дворче. На фона на варосаните бели стени като червен огън пламтяха мушката. Червено и бяло, кръв и кост. Сигурна бях, че и случайните минувачи долавят символичния смисъл. Във всеки случай, на мен ми се разкриваше.
Мани паркира колата си на алеята зад кремава „Импала“. Двойният гараж беше боядисан в бяло, за да подхожда на къщата. На тротоара момиченце на около пет годинки бясно караше напред-назад триколесно велосипедче. Две малко по-големи момченца седяха на стълбите, които водеха към верандата. Спряха да играят и ни погледнаха.
На верандата зад тях стоеше мъж. Носеше презраменен кобур, сложен върху синя безръкавна блуза. Малко нещо нагло. Трябваше му само примигваща неонова табела: „Лош тип“.
На тротоара забелязах драсканици с тебешир. Пастелени кръстове и неразгадаеми диаграми. Приличаха на детски рисунки…, но не бяха. Вероятно пламенни фенове на сеньората бяха нарисували обожествителни знаци пред къщата й. Около рисунките стояха стопени до бучки остатъци от свещи. Момичето с колелцето караше напред-назад през рисунките. Нормално, а?
Последвах Мани през изгорената от слънцето ливада. Малката с велосипедчето вече също ни гледаше с неразгадаемо изражение на кафявото си личице.
Колегата ми свали слънчевите си очила и се усмихна на мъжа:
— Buenos dias, Антонио! Доста време мина!
— Si — отвърна Антонио. Имаше басов и задавен глас. Силно загорелите му ръце бяха скръстени пред гърдите. Така дясната длан се намираше точно до дръжката на пистолета.
Използвах Мани за прикритие и за всеки случай доближих ръка до собственото си оръжие. Девизът на бойскаутите е „Винаги готов!“. Или това беше девизът на морските пехотинци?
— Станал си силен и хубав мъж! — отбеляза Мани.
— Баба казва, че трябва да ви пусна вътре — отвърна Антонио.
— Тя е мъдра жена — съгласи се партньорът ми.
Младежът сви рамене:
— Тя е Сеньора… — и ме огледа любопитно. — А тази коя е?
— Синьорита Анита Блейк. — Мани отстъпи, за да изляза аз напред.
Така и сторих, отпуснала дясната си ръка край хълбока, сякаш ми е нервно, но това беше единственият начин да я държа близо до пистолета.
Антонио сведе очи към мен. В погледа му се четеше гняв — и нищо повече. Дори не се доближаваше до изражението на телохранителите на Харолд Гейнър. Усмихнах се.
— Приятно ми е да се запознаем!
Той подозрително ми се намръщи за миг, после кимна. Продължих да му се усмихвам и по лицето му полека също се разля усмивка. Смяташе, че флиртувам с него. Оставих го да си мисли така.
Той каза нещо на испански. Аз можех само да се усмихвам и да клатя глава. Говореше тихо и в тъмните му очи се появи искрица, а на устните — извивка. Не беше необходимо да владея езика, за да знам, че са ми направили предложение. Или са ми нанесли обида.
Мани целият се скова и вратът му се зачерви. Каза нещо през стиснати зъби.
Сега беше ред на Антонио да се изчерви. Посегна към пистолета си. Изкачих две стъпала и го хванах за ръката, сякаш нямах представа какво става тук. Мускулите му бяха напрегнати като натегнати жици.
Заслепих го с усмивка, без да разхлабвам хватката си. Той прехвърли поглед от Мани към мен, но аз не го пуснах, докато китката му не се озова до хълбока. Едва тогава той реши да ми целуне ръка. Плъзна устни по опакото на дланта ми, но не отлепяше очи от Мани. Беше разгневен, направо преливаше от ярост.
Антонио носеше пистолет, но беше аматьор. Аматьорите с оръжие в крайна сметка ги убиват. Питах се дали Доминга Салвадор знае това? Сигурно е факир на вудуто, но се обзалагам, че няма голяма представа от оръжия и какво се изисква, за да ги ползваш редовно. Е каквото и да се искаше, Антонио не го притежаваше. Би убил човек като стой, та гледай. Без да трепне. Но не по нужната причина. По аматьорски повод. Разбира се, мъртвецът пак ще си остане мъртъв…
Той ме изкачи горе при себе си на верандата, все още стиснал ръката ми. Беше лявата. Нека си я държи цял ден ако ще.
— Трябва да ви претърся за оръжия, Мануел!
— Ясно — съгласи се Мани.
Качи се на верандата и Антонио отстъпи, спазвайки дистанция помежду им, да не би случайно колегата ми да му се нахвърли. Така аз получих чисто пространство за изстрел в гърба на младежа. Невнимание: при други обстоятелства — смъртоносно.
Той накара Мани да се облегне на перилата на верандата — като при полицейска проверка. Антонио знаеше какви ги върши, но претърсването беше гневно, съпроводено с твърде бързи, поривисти движения, сякаш самото докосване до тялото на партньора ми го вбесяваше. Да, старият Тони тънеше в омраза…
Изобщо не му и хрумна да ме опипа за оръжие.
Тцъ-тцъ.
От къщата излезе още един тип. Според мен беше към петдесетте. Носеше бял потник, заметнат с разкопчана риза. Ръкавите бяха навити чак догоре. По челото му блестеше пот. Обзалагах се, че пистолетът е на кръста му. Точно на челото черната му коса бе разделена от чисто бял кичур.
— Какво те бави толкова, Антонио? — Имаше плътен глас и силен акцент.
— Претърсих го за оръжие.
По-възрастният мъж кимна.
— Тя е готова да приеме и двама ви.
Антонио отстъпи встрани, заемайки отново поста си на верандата. Когато го подминах, измляска след мен като при целувка. Усетих как Мани се стегна, но влязохме в дневната, без да стрелят по нас. Бяхме яхнали вълната.
Дневната бе просторна, от лявата страна имаше маса за хранене. Имаше дори и настенно пиано. Чудех се кой ли свири. Антонио? Нъц.
Последвахме мъжа по къс коридор към просторна кухня. По черно-белите плочки на пода тежко се виеха златни ивици слънчеви лъчи. И плочките, и самата кухня бяха стари, но уредите бяха съвременни. До стената в дъното стоеше един от онези луксозни хладилници с ледогенератор и чучур за студена вода.
Всички уреди бяха бледожълти — „Житно жълто“, „Есенен бронз“.
На кухненската маса седеше жена на около шейсет години. Слабото й кафяво лице беше цялото във весели бръчки. Чисто бялата коса бе стегната на опашка в основата на врата й. Седеше като глътнала бастун на стола си, а тънките й кокалести ръце бяха положени на масата. Изглеждаше ужасяващо безопасна. Сладка стара баба. Ако и една четвърт от слуховете за нея бяха верни, тя използваше най-страхотната маскировка, на която някога съм попадала.
Усмихна се и протегна ръце. Мани излезе напред и прие жеста, отърквайки устни в кокалчетата й.
— Радвам се да те видя, Мануел! — Тя говореше с плътен глас, контраалт с галещ кадифен акцент.
— Аз също, Доминга! — той я пусна и седна срещу нея.
Жената ме стрелна бързо с черните си очи. Все още стоях на прага.
— Така значи, най-сетне дойде при мен, Анита Блейк!
Много странно изказване. Спогледахме се с Мани. Той примигна безразлично. Явно нямаше представа какво е намислила домакинята ни. Страхотно.
— Не знаех, че ме чакате с нетърпение, сеньора!
— Чувала съм легенди за теб, chica*. Изумителни истории! — в черните й очи забелязах искрица… усмивката й подсказваше, че изобщо не е безопасна.
[* Chika (исп.) — буквално „пиленце“; хлапе, девойче Бел. пр.]
— Мани? — попитах.
— Не съм бил аз.
— Не, Мануел вече не говори с мен. Малката му женица забранява! — последното бе казано с гняв и горчивина.
О, Боже! Най-могъщата вуду жрица в Средния Запад се държеше като обидена любовница. Мамка му. Тя извърна към мен гневния си поглед.
— Всички, които се занимават с вудун, в крайна сметка идват при сеньора Салвадор.
— Аз не се занимавам с вудун.
Тя се разсмя. Бръчките по лицето й се вдълбаха още повече при този изблик на веселие.
— Ти вдигаш мъртъвците, зомбита — и не се занимаваш с вудун. О, chica, какъв майтап!
По тона й съдех, че наистина се забавлява. Много се радвах, че съм хвърлила малко светлина в деня й.
— Доминга, казах ти защо пожелахме да се срещнем. Бях съвсем ясен… — поде Мани.
Тя му махна да замълчи и се наведе към мен:
— О, Мануел беше много предпазлив по телефона! Съвсем ясно подчерта, че не сте тук, за да участвате в някой от варварските ми ритуали! — горчивината в гласа й бе достатъчно остра да се пореже човек. — Ела тук, chica! — протегна ми едната си ръка, не двете.
Дали трябваше да я целуна, както бе сторил Мани? Не смятах, че съм дошла на среща с папата.
Тогава осъзнах, че не искам и да я докосвам. Доминга Салвадор не беше сторила нищо лошо. При все това мускулите на раменете ми бяха напрегнати до болка. Страхувах се — и не знаех от какво.
Пристъпих и се ръкувах с нея, без да знам какво да правя след това. Кожата й беше топла и суха. Все още стискайки ръката ми, Доминга ме придърпа и ме настани на най-близкия до нея стол. Каза нещо с тихия си, плътен глас.
Поклатих глава:
— Съжалявам, не разбирам испански.
Тя погали косата ми със свободната си ръка.
— Черна коса, като гарваново крило. Не си подхожда с бледата ти кожа.
— Майка ми беше мексиканка.
— Но не говориш езика й…
Доминга още ме държеше за ръката, а аз си я исках обратно.
— Почина, когато бях съвсем малка. Отгледана съм от народа на баща ми.
— Ясно…
Издърпах си дланта и незабавно се почувствах по-добре. Сеньора Салвадор не ми беше сторила нищо.
Нищичко. Тогава защо ме сърбяха петите? Мъжът с белия кичур стоеше на пост зад сеньората. Ясно го виждах. Ръцете му бяха на видно място. Държах под око задната врата и входа на кухнята. Никой не можеше да се промъкне зад гърба ми. Но косъмчетата по врата ми стърчаха от напрежение.
Погледнах към Мани, но той се взираше в Доминга. Беше сплел ръце върху масата — толкова здраво, че кокалчетата му се белееха.
Имах чувството, че съм на фестивал на чуждестранното кино и липсват субтитри. Горе-долу можех да отгатна какво става, но не бях сигурна дали съм права. Настръхналата кожа на шията ми подсказваше, че някой врътка фокуси. Реакцията на Мани пък нашепваше, че най-вероятно фокусчето е предвидено за него.
Той отпусна рамене. Напрежението в хватката му също спадна. Сякаш го заля видима вълна на облекчение. Доминга се усмихна и зъбите й блеснаха:
— Можеше да станеш също толкова могъщ, mi corazon*!
[* Mi corazon (исп.) — сърце мое — Бел. пр.]
— Не исках силата, Доминга — отвърна той.
Местех поглед от единия към другия, без да знам какво точно е станало току-що. Не бях сигурна и дали искам да знам. Копнеех да вярвам, че незнанието е благословия. Твърде често наистина е така.
Доминга отново извърна черните си очи към мен:
— А ти, chica, ти искаш ли сила?
Напрежението в основата на черепа ми се разля по цялото ми тяло. Имах чувството, че по кожата ми лазят насекоми. По дяволите.
— Не.
Прост и ясен отговор. Вероятно по-често трябва да съм лаконична.
— Вероятно не, но ще закопнееш за нея.
Не ми хареса начина, по който го каза. Каква глупост — да стоя насред слънчевата кухня в седем и половина заранта, и да се страхувам. Но така си беше. Направо червата ми се връзваха на възел.
Доминга се взираше в мен. Очите й си бяха просто очи. Не притежаваха омайващата сила на вампир. Най-обикновени очи и все пак… Космите по врата ми опитаха да изпълзят надолу в гащите. Цялата бях настръхнала и ме заля притеснителна топлина. Облизах устни и отвърнах на погледа на Доминга Салвадор.
Беше като магически шамар. Тя ме изпитваше. Бях минавала през това и преди. Хората са тъй очаровани от професията ми! Убедени, че познавам магията. Не е вярно. Имам общо само със смъртта. Което не е едно и също.
Взирах се в почти черните очи на домакинята и имах чувството, че плувам напред. Беше като да падаш неподвижен. Светът сякаш се завъртя за миг, после се стабилизира. От тялото ми бликна топлина, досущ като намотана на стегнато въже струя горещина. Стрелна се напред към старицата. Удари я здраво и изпитах усещането, че е донякъде като токов удар. Изправих се, зинала за въздух:
— Мамка му!
— Анита, добре ли си? — Мани също се беше надигнал. Леко ме докосна по рамото.
— Не съм сигурна. Какво, по дяволите, ми направи тя?
— Не, ти си тази, която ми посегна, chica — отвърна Доминга. Стори ми се леко пребледняла. По челото й изби пот.
Телохранителят й се отлепи от стената, отпуснал ръце и нащрек.
— Не, Енцо, добре съм! — заяви сеньората задъхано, сякаш бе тичала.
Останах права. Исках да си ида у дома, ако може веднага, много моля.
— Не дойдохме да си играем игрички, Доминга! — обади се Мани. Гласът му бе натежал от ярост и, според мен, от страх. Съгласна бях, особено с последното чувство.
— Не е никаква игра, Мануел! Да не си забравил всичко, на което съм те учила? Всичко, което си бил?
— Нищо не съм забравил, но не съм я довел, за да пострада!
— Дали ще пострада или не, зависи само от нея, mi corazon!
Последното твърдение не ми хареса особено.
— Ти няма да ни помогнеш. Просто ще си играем на котка и мишка. Е, тази мишка си отива! — обърнах се, без да отклонявам вниманието си от Енцо. Той не беше аматьор.
— Не искаш ли да намериш малкото момче, което според Мани е било отвлечено? На три годинки, твърде малко, за да се озове в ръцете на бокор!
Това ме спря. Тя знаеше, че така ще стане. Проклета да е.
— Какво е бокор*?
[* Силен, високопоставен вуду жрец и магьосник — Бел. пр.]
Доминга се усмихна.
— Наистина ли не знаеш, а?
Поклатих глава.
Усмивката й се разшири, направо сияеше от удоволствие.
— Сложи си дясната ръка с дланта нагоре на масата, рог favor!
— Ако знаеш нещо за момчето, просто ми кажи. Моля!
— Ако издържиш едно-две изпитания, ще ти помогна.
— Що за изпитания? — надявах се, че прозвучах толкова подозрително, колкото бях настроена.
Доминга се засмя — буен и весел смях. Подхождаше си с всичките весели бръчки по лицето й. Очите й направо сияеха. Защо ли имах чувството, че се надсмива над мен?
— Хайде, chica, няма да те нараня! — каза тя.
— Мани?
— Ще те предупредя, ако стори нещо, което ще ти навреди!
Доминга вдигна поглед към мен — нещо като озадачено учудване.
— Чувала съм, че можеш да вдигаш по три зомбита на нощ, и то всяка нощ. При все това си истинска новачка.
— Незнанието е благословия — заявих.
— Седни, chica. Няма да те боли, обещавам! Няма да те боли.
Обещание за по-болезнени процедури по-късно. Седнах.
— Всяко закъснение може да коства живота на момченцето! — опит да призова добрата й страна.
Доминга се наведе към мен.
— Наистина ли смяташ, че детето е още живо?
Според мен тя нямаше добра страна. Отдръпнах се назад. Не можах да се сдържа, а не можех и да я излъжа.
— Не.
— Значи разполагаме с време, нали?
— Време за какво?
— Ръката ти, chica, рог favor, и след това ще отговоря на въпросите!
Поех си дълбоко дъх и положих дясната си длан на масата. Доминга се държеше загадъчно. Мразя, когато хората са загадъчни.
Тя извади изпод масата малка черна кесия, която сякаш бе държала в скута си през цялото време. Сякаш го бе планирала предварително.
Мани се взираше в торбата, сякаш от нея ей-сега ще изпълзи нещо гнусно. Доминга Салвадор наистина извади отвътре нещо гнусно.
Беше талисман — гри-гри, изработено от черни пера, парчета кост и мумифицирано птиче краче. Поне в първия миг предположих, че е пиле, но видях черните дебели нокти. Значи някъде наоколо имаше ястреб или орел с дървен крак.
Привидя ми се как жрицата забива ноктите в плътта ми и цялата се стегнах, за да се дръпна. Но тя просто положи гри-грито в отворената ми шепа. Пера, парчета кост и сух ястребов крак. Не беше лигаво. Не болеше. Всъщност почувствах се като глупачка.
След това го усетих — топлина. Гадното нещо се затопляше, както си стоеше в шепата ми. Секунда преди това беше хладно.
— Какво му правиш?
Доминга не отговори. Погледнах я, но тя се взираше настоятелно в ръката ми. Като котка, която ще скочи.
Пак се втренчих в гри-грито. Пръстите на крака се размърдаха, разтвориха се, пак трепнаха. Движеше се в ръката ми!
— Мамка му!
Искаше ми се да скоча. Да метна ужасното нещо на пода. Но не го сторих. Седях си, цялата настръхнала, с препускащо в гърлото сърце и оставих гадорията да мърда в шепата ми.
— Добре… — казах задавено, — издържах малкото ти изпитанийце. А сега разкарай това дяволско нещо от мен!
Доминга внимателно вдигна талисмана. Внимаваше да не докосне мен. Не знам защо, но се забелязваше какви усилия полага.
— По дяволите, по дяволите! — промърморих под нос. Изтрих длан в корема си, докосвайки пътьом и скрития наблизо пистолет. Беше успокояващо да знам, че ако лошото стане много лошо, мога просто да я гръмна. И то преди съвсем да ми е изкарала ангелите.
— Сега можем ли да се хванем за работа? — успях да кажа почти спокойно. Точка за мен.
Доминга люлееше талисмана в шепи.
— Накара пръстите да се движат. Страхуваш се, но не си изненадана. Защо?
Какво можех да кажа? Нищо, което исках тя да узнае.
— Имам усет към мъртвите. Реагира спрямо мен като някои хора, дето четат мисли.
Тя се усмихна.
— Наистина ли вярваш, че способността ти да вдигаш мъртъвци е като четенето на мисли? Театрални номера?
— Аз вдигам мъртъвци, сеньора. Това е просто професия.
— Всъщност сама не си вярваш.
— Е, старая се — признах.
— Била си изпитвана и преди! — каза го като твърдение.
— Баба ми по майчина линия ме изпита, но не с това — посочих към застиналия подвижен крак. Изглеждаше като някоя от изкуствените ръце, дето си ги купуваш в „Спенсърс“. Сега, когато не се намираше у мен, можех да се преструвам, че просто вътре са скрити малки батерийки. Да бе.
— Тя вудун ли беше?
Кимнах.
— Защо не си учила при нея?
— Имам вроден дар да вдигам мъртъвци. Това не влияе на религиозните ми предпочитания.
— Ти си християнка. — Доминга го каза така, че да прозвучи като нещо лошо.
— Така си е — надигнах се. — Ще ми се да кажа, че ми е било приятно, но не е вярно!
— Задай въпросите си, chica!
— Какво? — смяната на темата ми дойде твърде внезапно.
— Питай онова, което си дошла да ми кажеш! — обясни сеньората.
Погледнах към Мани.
— Ако тя казва, че ще отговори, значи ще отговори — той не изглеждаше особено доволен от развоя на събитията.
Седнах отново. Още една обида и се махах оттам. Но ако сеньората наистина щеше да помогне… о, мътните го взели, тя си играеше с тъничката нишка на надеждата. А след онова, което видях в дома на Рейнолдс, аз бях готова да се вкопча с две ръце в нея…
Бях намислила да съм колкото се може по-любезна, формулирайки въпроса, но сега не ми пукаше.
— Да си вдигала зомбита през последните няколко седмици?
— Няколко — съгласи се Доминга.
Добре. Поколебах се преди следващия въпрос. Усещането, което изпитах, докато нещото мърдаше в шепата ми, пак се върна. Потрих длан в крачола си, сякаш можех да избърша и допира. Какво ли беше най-лошото, което сеньората щеше да ми стори, ако я обидех? По-добре да не питам.
— А случайно да си пращала някое зомби със задача… за мъст? — ето, вижте само колко любезна формулировка!
— Нито едно.
— Сигурна ли си?
Доминга се усмихна:
— Щях да си спомням, ако съм пуснала от гроба убийци.
— Зомбитата убийци не е задължително да са били убийци приживе — обадих се.
— О? — тя вдигна прошарените си вежди. — Нима си така добре запозната с вдигането на зомбита „убийци“?
Преборих се с желанието да се свия като хваната в лъжа ученичка.
— Само с едно.
— Разкажи ми!
— Не — заявих твърдо. — Не, не смятам да обсъждам тази случка!
Това си беше мой личен кошмар, който нямах намерение да споделям с някаква вуду бабишкера. Реших да променя малко темата:
— Вдигала съм убийци. Те не са по-жестоки от обичайните немъртви.
— Колко мъртъвци си повикала от гроба? — поинтересува се Доминга.
Свих рамене:
— Нямам представа.
— Кажи ми, ъъъ… — тя явно търсеше подходящата дума, — приблизително.
— Наистина нямам представа. Стотици са.
— Хиляда?
— Може и да са, не съм следила бройката — признах.
— А дали твоят началник в „Съживители“ ООД ги брои?
— Предполагам, че всичките ми клиенти имат досиета, да — съгласих се.
Доминга се усмихна.
— Живо ме интересува точната цифра. С какво би навредило?
— Ще проверя, ако е възможно.
— Такова послушно момиче! — тя се изправи. — Не, не съм събуждала това твое „убийствено“ зомби. Ако това е създанието, което похапва граждани… — тя се усмихна, почти се разсмя, сякаш й прозвуча забавно. — Но познавам хора, които никога не биха говорили с теб. Хора, които са способни да извършат този ужасен подвиг. Ще ги разпитам и те ще ми отговорят. Ще науча истината от тях и ще ти препредам тази истина, Анита!
Изрече името ми с придихание и провлачено: Йъниигъ. Прозвуча екзотично.
— Много благодаря, сеньора Салвадор!
— Но ще искам една услуга в замяна на тази информация — допълни тя.
Скоро щеше да изрече нещо неприятно, бях готова да се обзаложа.
— И каква ще е тази услуга, сеньора?
— Искам да преминеш още едно изпитание.
Зяпнах я в очакване да продължи, но не последва нищо повече. Попитах:
— И що за изпитание е това?
— Ела долу и ще ти покажа — говореше сладко като мед.
— Не, Доминга! — обади се Мани. Вече се бе изправил. — Анита, нищо, което сеньората ще ти каже, не си струва това, което иска от теб.
— Мога да говоря с хора и твари, които няма да разговарят с нито един от вас. Каквито сте ми добри християни!
— Хайде, Анита, не ни трябва помощта й! — колегата ми тръгна към вратата.
Не го последвах. Мани не беше видял изкланото семейство. Не беше сънувал цяла нощ окървавени плюшени мечета. Аз сънувах. Не бих могла да си тръгна, ако имаше някакъв шанс сеньората да ми помогне. Независимо дали Бенджамин Рейнолдс беше жив или мъртъв. Важното беше, че онази твар ще убива отново. И се обзалагах, че има нещо общо с вудуто. Това не беше моята област. Имах нужда от помощ, и то бързо.
— Анита, хайде! — Мани ме хвана за ръката и ме дръпна към вратата.
— Разкажи ми за изпитанието!
Доминга се усмихна триумфално. Знаеше, че съм паднала в капана. Знаеше, че няма да си тръгна, докато не получа обещаната от нея помощ. По дяволите.
— Нека се оттеглим в мазето и ще ти обясня изпитанието там.
Хватката на Мани се стегна.
— Анита, не знаеш какво правиш! Прав беше, но…
— Просто стой с мен, Мани, и ме прикривай. Не ме оставяй да сторя нещо наистина болезнено. Става ли?
— Анита каквото и да иска тя от теб там долу, ще боли. Може би не физически, но ще боли.
— Налага се да го сторя, Мани! — потупах го по ръката и се усмихнах. — Всичко ще бъде наред!
— Не — отвърна той, — нищо подобно.
Не знаех какво да му отговоря, освен, че вероятно е прав. Но това нямаше значение. Стига с това да спра убийствата, смятах да направя каквото и да поискаше жрицата от мен — в границите на разумното. Щях да пърхам от радост, стига да не видя и друго полуизядено тяло.
Доминга се усмихна:
— Нека слезем долу!
— Може ли да поговоря с Анита насаме, сеньора, рог favor! — обади се Мани. Още ме държеше за ръката. Усещах колко е напрегнат.
— Ще можете да си говорите през целия прекрасен днешен ден, Мануел. Но аз разполагам със съвсем малко време. Ако тя се подложи на този тест сега, обещавам да й помогна да хване своя убиец, доколкото ми е по силите.
Това беше голямо обещание. Много хора биха разговаряли с нея, дори и само от чист ужас. Полицията например не може да вдъхне такова усещане. Способни са само да те арестуват. Това не е достатъчен мотив. Виж, ако немъртви запълзят по прозореца ти… това вече е мотив.
Четири, може би пет жертви досега. Доста неприятен начин да умреш.
— Вече казах, че ще го сторя. Да вървим!
Сеньората заобиколи масата и хвана Мани за ръката. Той подскочи, сякаш го бе ударила. Тя го издърпа надалече от мен.
— Няма да й навредя, Мануел. Кълна се!
— Не ти вярвам, Доминга!
Старицата се разсмя.
— Да, но изборът е неин, Мануел! Не съм я насилвала!
— Но я изнуди, Доминга. Изнудваш я с живота на други хора.
Сеньората погледна през рамо.
— Да съм те изнудвала, chica?
— Да — казах.
— О, тя ти е добра ученичка, corazon! Честна е като теб. И смела като теб.
— Смела е, но не е виждала онова, което се намира долу.
Исках да попитам какво точно има в мазето, но не посмях. Всъщност не исках и да знам. Предупреждавали са ме за свръхестествените дивотии и преди. Не влизай в онази стая, чудовището ще те пипне. Обикновено там има чудовище — и по принцип се опитва да ме хване. Но досега съм успявала да изляза по-бърза или по-късметлийка от чудовищата. Засега вадех късмет.
Искаше ми се да послушам предупреждението на Мани. Точно сега прибирането вкъщи ми се струваше прекрасна идея, но дългът подаде грозната си глава. Дългът — и шепотът на кошмарите. Не исках да се сблъсквам с друго изклано семейство.
Доминга изведе Мани от стаята. Последвах ги, а Енцо се влачеше отзад. Що за ден за парад!

Стълбището към мазето бе стръмно, сковано от дървени талпи. Докато трополяхме надолу, стъпалата осезаемо вибрираха. Не беше успокоително. Ярката слънчева светлина откъм вратата се изливаше в пълен мрак. Слънцето отслабваше и сякаш бледнееше като че ли нямаше сила да проникне в подобното на пещера помещение. Спрях на сивия ръб на дневната светлина и се взрях надолу в потъналото в нощен мрак помещение. Не различавах дори Доминга и Мани. А те би трябвало да са точно пред мен, нали?
Телохранителят Енцо стоеше зад мен, досущ търпелива планина. Не ме подкани да побързам. Имах ли право на избор? Можех ли да си взема куклите и парцалките и да си ида вкъщи?
— Мани — обадих се.
В далечината се разнесе глас. Твърде далечен. Може и да беше от акустиката на помещението. А може и да не беше.
— Тук съм, Анита!
Напрегнах се да различа нещо там, откъдето се бе разнесъл гласът, но нямаше нищо за гледане. Спуснах се още две стъпала в мастиления мрак и спрях, сякаш се бях блъснала в стена. Обгърна ме присъщата за повечето мазета влажна миризма на мухлясал камък, но под нея долавях и нещо друго — застояло, кисело и сладникаво. Онази почти неописуема миризма на трупове. Тук, в горната част на стълбите беше едва осезаема. Но се обзалагах, че ще се сгъстява с всяко следващо стъпало.
Баба ми беше жрица на вудун. Нейното хъмфо* не миришеше на трупове. Границата между доброто и злото във вудото не е така ясно очертана, както при уика** или християнството и сатанизма, но съществува. Доминга Салвадор беше от другата й страна. Знаех го, още когато дойдох. И все още се притеснявах от това.
Баба Флорес ми беше казала, че съм некромант. Това е повече, отколкото да си вуду жрица…, но и по-малко. Имах връзка с мъртвите — с всички мъртви. Трудно е да бъдеш вудун и некромант, и да не си на страната на злото. Твърде съблазнително е. Така казваше баба. Окуражаваше ме да напредвам в християнството. Окуражаваше баща ми да ограничава връзката ми с нейната част от рода. Окуражаваше го заради любовта си към мен — и от страх за душата ми.
А ето ме сега — слизах по стълбите в челюстите на съблазънта. Какво би казала баба Флорес за това?
[* Вуду светилище, най-често украсено с рисунки, кости и др. — Бел. пр.]
[** Неопаганистична религия, свързана с бялото вещерство и шаманизма — Бел. пр.]
Вероятно — „Марш вкъщи!“. Което беше добър съвет. Стегнатият възел в стомаха ми подсказваше същото.
Светнаха лампи. Запримигвах на стъпалата. Единствената мътна крушка в подножието на стълбите ми се стори ярка като звезда. Доминга и Мани стояха под крушката и ме гледаха.
Светлина. Защо ли незабавно ми стана по-добре? Глупаво, но вярно. Енцо пусна вратата зад нас да се затвори. Постарах се да дишам през устата, но така дъхът само засядаше в основата на гърлото ми. Мирисът на гнила плът полепва по езика.
Доминга ни поведе между тесните стени. На равни разстояния от двете ни страни се забелязваха правоъгълници. Места, където сякаш е бил наплескан цимент върху…, ами, врати. Върху цимента е била сложена боя, но отдолу е имало врати, стаи… на равни разстояния. Защо е трябвало да ги зазиждат? Защо да ги циментират? Какво имаше зад тях?
Прокарах пръсти по неравния цимент. Повърхността беше грапава и хладна. Боята не бе много стара. В тази влага би се олющила. А не беше. Какво се криеше зад тази затворена врата?
Започна да ме сърби между раменете. Преборих се с желанието да се обърна да погледна Енцо. Обзалагах се, че се държи прилично. Обзалагах се и че в момента най-малкото ми притеснение би трябвало да е куршум в гърба.
Въздухът бе студен и влажен. Самото дъно на мазето. Имаше три врати — две отдясно и една отляво. Бяха си просто врати. На едната имаше лъскав нов катинар. Когато я подминахме, чух вратата да пука, сякаш на нея се бе облегнало нещо тежко.
Спрях.
— Какво има там?
Щом се заковах на място, Енцо също застина. Доминга и Мани завиха зад ъгъла, така че останахме сами. Докоснах вратата. Дъските изпукаха и пантите изтракаха. Сякаш от другата страна се търкаше някаква гигантска котка. Изпод вратата ме лъхна смрад. Задавих се и отстъпих назад. Смрадта лепнеше по устата и гърлото ми. Преглътнах конвулсивно и я вкусих чак в стомаха си.
Тварта зад вратата измяучи. Не бих могла да позная дали звукът идва от човешко или животинско гърло. Каквото и да обитаваше стаята, определено беше по-едро от човек. И беше мъртво. Много, много мъртво.
Прикрих носа и устата с лявата си длан. Дясната ръка оставих свободна за всеки случай. Ако случайно тварта си пробие път навън. Стрелба срещу ходещ труп? Знаех, че няма да свърши работа, но пистолетът ме успокояваше. В бъркотията може да гръмна и Енцо. Знаех обаче, неясно как, че ако разтърсващата вратата твар се измъкне, Енцо ще е също толкова заплашен, колкото и аз.
— Трябва да продължаваме вече — обади се той.
Не разчетох нищо по физиономията му. Все едно вървяхме по улицата към магазина на ъгъла. Стори ми се непоклатим, заради което го намразих. Ако аз се ужасявам, Господи, това следва да се отнася и за всички останали!
Огледах предполагаемо незаключената врата отляво. Трябваше да разбера. Отворих я рязко. Помещението беше приблизително два на метър и нещо, досущ като килия. Циментовият под и варосаните стени бяха чисти и празни. Приличаше на килия, която очаква следващия си обитател. Енцо затвори вратата с трясък. Не му се опънах. Не си струваше. Ако щях да се бия с човек, който ме надминава с над петдесет кила, би трябвало да избирам внимателно къде си вадя шпагата. Някаква празна стая не си струваше.
Телохранителят се облегна на вратата. Светлината на голата крушка разкриваше, че челото му е оросено с пот.
— Не пробвай и други врати, синьорита. Може да стане много зле!
Кимнах:
— Добре, няма проблеми!
Една празна килийка, а той се поти. Хубаво е да знаеш, че има какво да го уплаши. Но защо тази стая, а не онази с ужасната смрад? Представа си нямах.
— Трябва да догоним сеньората — телохранителят махна с ръка като метр д’отел, който ми показва стол.
Тръгнах натам, накъдето ми посочи. Какво ли друго да сторя?
Коридорът водеше към голяма правоъгълна зала. Беше боядисана в същото ослепително бяло, както и килията. Варосаният под бе покрит с яркочервени и черни мотиви. Наричат се „верве“. Символи, рисувани във вуду светилищата, за да привличат лоа — боговете на вудун.
Символите служеха за стени, очертаващи пътя. Водеха към олтара. Ако излезеш от пътеката, ще объркаш всички така щателно нарисувани поредици. Не знаех дали това ще е за добро или за лошо. Правило номер триста шейсет и девет за дейност при сблъсък с непозната магия: когато се съмняваш, не го пипай.
Не пипах.
В дъното на помещението блестяха свещи. Топлата, пищна светлина трепкаше и насищаше белите стени с горещина и светлина. Доминга стоеше в средата на светлината и белотата, и излъчваше зло. Няма друг подходящ термин. Не беше просто лоша, а зла. Злото бликаше около нея като мрак, който е втечнен и може да се пипне. Усмихнатата старица бе изчезнала. Пред нас стоеше създание на силата.
Мани бе застанал от едната й страна. Взираше се в нея. Тя пък гледаше мен. Забелязваше се чак бялото на очите й. Олтарът се намираше точно зад изправения гръб на Доминга. Върху него бяха насипани мъртви животни, които образуваха цяло езеро на пода. Пилета, кучета, малко прасенце, два козела. Вързопи козина и засъхнала кръв, която не успях да идентифицирам. Олтарът приличаше на фонтан, от чиято среда бликаха мъртви същества, лигави и тлъсти.
Жертвоприношенията бяха пресни. Не миришеше на гнилоч. Стъклените очи на козела се взираха в мен. Мразя да убивам кози. Винаги ми изглеждат далече по-интелигентни от пилетата. Или пък просто смятам, че са по-милички?
Отляво на олтара стоеше висока жена. На светлината на свещите кожата й хвърляше почти черни отблясъци, сякаш бе издялана от тежко, лъскаво дърво. Косата й беше подстригана късо и сресана, стигаше й до раменете. Имаше широки скули, пълни устни и бе умело гримирана. Носеше дълга копринена рокля, яркочервена като прясна кръв. Подхождаше на червилото й.
Отдясно на олтара стоеше едно зомби. Навремето е било жена. Дългата й, светлокестенява коса стигаше почти до кръста. Някой я бе сресал така, че да заблести. В този труп единствено тя изглеждаше жива. Кожата бе добила сивкав цвят. Плътта се бе спихнала около костите като вакуумирана опаковка. Под тънката, гниеща кожа мърдаха изпънати като конци мускули. Носът почти бе изчезнал, придавайки на жената полузавършен вид. Пурпурната й рокля висеше хлабаво и се вееше около останките на скелета.
Имаше си дори наченки на грим. Спихването на устните не позволяваше червило, но изпъкналите очи бяха подчертани от бледоморави сенки. Преглътнах с голямо усилие и се обърнах да огледам първата жена.
Тя се държеше като зомби. Едно от най-добре запазените и живо-изглеждащи, които съм виждала, но все едно колко прелъстителка беше, си оставаше мъртвец. Жената — зомбито — отвърна на погледа ми. В идеалните й кафяви очи имаше нещо, което нито едно зомби не запазва задълго. Споменът за това кои са и какво са изчезва за няколко дни, понякога и за часове. Но това зомби се страхуваше. Страхът блестеше като ярка, стъклена болка в очите й. Зомбитата нямат такива очи.
Обърнах се към по-изгнилото зомби и открих, че също ме зяпа. Изпъкналите й очи бяха вперени в мен. Тъй като повечето поддържаща очните ябълки плът бе изчезнала, не беше лесно да се изобрази изражение, но тя успяваше. Успяваше да изглежда уплашена. По дяволите.
Доминга кимна и Енцо ми махна да вляза по-навътре в кръга. Не ми се искаше.
— Какво, по дяволите, става тук, Доминга?
Тя се усмихна и почти се разсмя.
— Не съм свикнала с такава грубост.
— Ами свиквай! — отсякох.
Енцо като че въздъхна зад мен. Сторих всичко по силите си да не му обърна внимание. Дясната си ръка държах криво-ляво незабележимо близо до оръжието, без да изглежда така, сякаш посягам към пистолет. Явно никой не забелязваше. Точка за нас.
— Какво си направила с тези две зомбита?
— Провери сама, chica! Ако си така могъща, както се говори, ще откриеш!
— А ако не успея?
Сеньората се усмихна, но очите й бяха черни и безизразни като на акула:
— Значи не си така силна, както се говори.
— Това ли е изпитанието?
— Вероятно.
Въздъхнах. Вуду бабишкерата искаше да провери колко съм корава в крайна сметка. Защо? Може би без определена причина. Може би просто беше алчна за власт садистична кучка. Аха, в това бях готова да повярвам. Но пък, може би в представлението имаше вложена цел. Ако беше така, все още не знаех каква е.
Погледнах към Мани. Той едва забележимо сви рамене. Явно също нямаше представа какво се случва. Страхотно.
Не ми харесваше да играя игрите на Доминга, особено когато не знаех правилата. Зомбитата все още ме зяпаха. В погледите им се четяха чувства. Имаше страх, но и нещо по-лошо — надежда. По дяволите. Зомбитата не се надяват. Те не притежават нищо. Те са мъртви. Тези обаче не бяха. Трябваше да се сетя. Ето ти надеждата, че любопитството няма да убие съживителя.
Внимателно заобиколих Доминга, като я следях с ъгълчето на очите си. Енцо остана отзад, блокирайки пътеката между верве. Изглеждаше огромен и стоеше стабилно на мястото си, но ако чак толкова ми се приискаше, можех да мина покрай него. Например — да ми се прииска толкова силно, че да го убия. Надявах се, че няма да изпитам такова желание.
Гниещото зомби сведе очи към мен. Беше почти метър и осемдесет на ръст. Висока, стройна жена, вероятно и красавица навремето. Изпъкналите й очи се завъртяха в почти голите орбити. Движението бе съпроводено от влажен, всмукващ звук.
Повърнах, когато за първи път чух подобно нещо. Звукът от очна ябълка, въртяща се в гниеща очна орбита. Но това беше преди четири години, когато едва навлизах в занаята. Вече не се стряскам и не повръщам от разложена плът. Това ми е правило номер едно.
Очите на жената бяха бледокафяви, с множество зелени пръски. Около нея лъхаше ароматът на някакъв скъп парфюм. Беше суха и нежна миризма, като попаднала в носа ти ситна пудра, сладка и ухаеща на цветя. Но под нея се долавяше смрад на гниеща плът.
Сбърчих нос и се задавих. Следващия път, щом подуша този изящен и скъп парфюм, ще се сетя за гниещо месо. Е, добре де, и бездруго ароматът бе твърде скъп за моите възможности.
Тя ме зяпаше. Не то, а тя. В погледа й забелязвах силата на личността. Наричам повечето зомбита „то“, защото им подхожда. Те може и да излизат от гроба почти като живи на вид, но не траят. Гният. Личността и интелектът си отиват първи, след това и тялото. Винаги в този ред. Бог не е толкова жесток, че да кара някого да гледа как тялото му гние по кокалите. С това зомби обаче нещата бяха тръгнали ужасно наопаки.
Заобиколих Доминга Салвадор. Нямах очевадна причина, но се държах далече от нея. Тя нямаше оръжие, в това бях почти сигурна. Опасността, която представляваше, нямаше нищо общо с ножове или пистолети. Просто не исках да ме докосва, дори и по случайност.
Зомбито отляво беше съвършено. Нямаше и следа от разложение. Погледът й бе жив и нащрек. Бог да ни помага! Навсякъде би могла да мине за човек. Как ли бях разбрала, че не е жива? Дори не бях сигурна. Не се забелязваха обичайните следи, но разпознавам мъртъвците, когато ги усетя. При все това… Взирах се във втората жена. Прелестното й мургаво лице блестеше срещу мен. В очите й преливаше страх.
Онази сила, която ми позволява да вдигам мъртвите, каквато и да е тя, ми подсказваше, че това тук е зомби, но зрението ми не бе в състояние да потвърди това наблюдение. Направо изумително! Ако Доминга можеше да вдига такива зомбита, значи трябваше да й падна в краката.
На мен ми се налагаше да чакам три дни, преди да съживя труп. Така душата получава възможност да напусне района. Душите обикновено се мотаят наоколо известно време. Три дни е средният период. Нищо не мога да вдигна от гроба, ако душата още присъства. На теория е възможно съживителят да опази душата недокосната, докато вдига тялото — в такъв случай се постига възкресение. Нали се сещате — истинско възкресение, като при Исус и Лазар. В това обаче не вярвах. Или просто си знаех границите.
Взирах се в това зомби и разбрах, че е различно. Душата му още присъстваше тук. Душите си бяха и в двете тела. Как? Как, в името на Исус, го е постигнала?
— Душите. Душите са вътре в телата… — вложих в тези думи цялото отвращение, което изпитвах. Защо да си давам труда да го крия?
— Много добре, chica!
Застанах от лявата страна на Доминга, държейки Енцо под око.
— Как си успяла?
— Душата е уловена в мига, в който е излитала от тялото.
Поклатих глава.
— Това не обяснява нищо.
— Ти не знаеш ли как се бутилират души?
Души в бутилка? Да не се майтапеше? Не, нищо подобно.
— Не знам — постарах се да не прозвучи високомерно.
— На толкова неща мога да те науча, Анита, на толкова много неща!
— Не, благодаря! — отказах. — Ти си заловила душите им, когато си вдигнала телата, и си ги върнала вътре… — карах наслуки, но ми прозвуча правилно.
— Много, много добре. Точно така е — тя ме наблюдаваше толкова внимателно, че чак ми стана неудобно. Празните й, черни очи запаметяваха всяка молекула от мен.
— Защо обаче второто зомби гние? На теория, ако душата е недокосната, зомбито не се разлага…
— Вече не е теория. Доказах я — отвърна Доминга.
Втренчих се в гниещия труп и тя отвърна на погледа ми.
— Тогава защо едната гние, а другата не?
Просто двама некроманти, които обсъждат занаята. Кажи ми дали и ти вдигаш твоите зомбита само при новолуние?
— Душата може да бъде вложена в тяло, после извадена… колкото често ми се прииска.
Взирах се в Доминга Салвадор. Взирах се и се опитвах да удържа ченето си да не увисне, а и да не оставя задавящият ме ужас да се изпише по лицето ми. Тя би умряла от радост, че ме е шокирала. Не исках да й доставя такова удоволствие, без значение каква е причината.
— Нека проверим пак — казах с най-добрия си тон на младши счетоводител. — Слагаш душата в тялото и то не гние. След това вадиш душата от тялото, превръщайки го в обикновено зомби, и то гние.
— Точно така — отвърна Доминга.
— Тогава връщаш душата в гниещия труп и зомбито е отново в съзнание и живо. Разложението спира ли, когато душата се върне?
— Да.
Мамка му.
— Значи можеш да си държиш гниещото зомби, ако ще и цяла вечност?
— Да.
Още веднъж мамка му.
— А това тук? — този път посочих с пръст, сякаш изнасях лекция.
— Мнозина биха платили прескъпо за нея.
— Я чакай малко, да не възнамеряваш да я продадеш като секс-робиня?
— Може би.
— Но…
Самата идея беше твърде ужасна. Жената беше зомби, което значеше, че не се нуждаеше от храна или сън, или от каквото и да е. Човек би могъл да си я държи в килера и да я вади оттам като играчка. Съвършено послушна робиня.
— Те изпълнителни като нормалните зомбита ли са или душата им дава свободна воля?
— Изглеждат ми съвсем изпълнителни.
— Може би просто ги е страх от теб? — попитах.
Тя се усмихна.
— Може би.
— Не можеш да държиш душата в плен завинаги!
— Не мога ли? — учуди се сеньората.
— Душата трябва да продължи по пътя си!
— Към твоя християнски ад или рай ли?
— Да — кимнах.
— Тези тук са били зли жени, chica. Собствените им семейства са ми ги дали. Платили са ми, за да ги накажа.
— Взела си пари за това тук?!
— Незаконно е да се работи с мъртви тела без разрешението на семейството — обясни сеньората.
Нямах представа дали съзнателно е искала да ме ужаси. Надали. Но това изречение ми стигаше да разбера, че всичко, с което се занимава тя, е напълно законно. Мъртвите нямаха права. Това е и причината, поради която се нуждаехме от закони за защита на зомбитата. Мамка му.
— Никой не заслужава да прекара цяла вечност, заключен в труп — заявих.
— Можем да го правим например с осъдени на смърт, chica. Могат да бъдат накарани да служат на обществото след смъртта си.
Поклатих глава:
— Не, не бива!
— Създадох негниещо зомби, chica! Съживители, както, доколкото знам, се наричате — е, вие търсите тайната от години. Ето я тук и хората ще си платят за нея.
— Грешно е. Може и да не знам много за вуду, но дори и според твоите хора това е грешно. Та как можеш да държиш душата като затворник и да не й позволяваш да продължи и да се обедини с лоа?
Доминга сви рамене и въздъхна. Внезапно ми се стори уморена.
— Надявах се, че ще ми помогнеш, chica. Ако двете се хванем за работа, можем да създадем далече повече зомбита и то по-бързо. Можем да забогатеем като кралици!
— Обръщаш се не към когото трябва!
— Вече знам. Надявах се, че след като не си вудун, няма да го сметнеш за грешно.
— Християнство, будизъм, ислям, все едно коя е религията, Доминга, никой няма да го сметне за правилно!
— Вероятно, но може и да не е така. Питането не струва пари.
Погледнах към гниещия труп.
— Е, поне избави първия си експеримент от страданията!
Доминга погледна към зомбито.
— Тя е чудесна демонстрация, нали?
— Създала си негниещо зомби, ами чудесно. Не се дръж като садистка!
— Смяташ, че съм проявила жестокост ли?
— Аха — кимнах.
— Мануел, проявила ли съм жестокост?
Когато отговори, Мани гледаше мен. Опитваше се да ми подскаже нещо с поглед. Не отгатнах какво.
— Да, сеньора, била си жестока.
Тя го стрелна с поглед. И в движенията, и по лицето й си пролича колко е учудена.
— Наистина ли ме смяташ за жестока, Мануел? Мой обични amante — (любим)?
Той кимна внимателно:
— Да.
— Допреди няколко години не ме съдеше толкова прибързано, Мануел. Ти си клал белия козел в моя чест и то неведнъж!
Обърнах се към Мани. Получи се като онзи кадър във филмите, където главният герой го сполита прозрение. Би трябвало да се чуе музика и да видиш снимани под различен ъгъл кадри, когато научиш, че един от най-добрите ти приятели е участвал в човешко жертвоприношение. При това неведнъж, както тя каза. Неведнъж.
— Мани? — прошепнах дрезгаво. Според мен това бе по-ужасно и от зомбитата. Да вървят по дяволите разни непознати жени. Но това беше Мани — нямаше как да е истина.
— Мани? — повторих.
Той не ме погледна. Лош знак.
— Не си ли знаела, chica? He ти ли е разказвал твоят Мани за миналото си?
— Млъквай — отрязах я.
— Той беше най-ценният ми помощник. Щеше да стори всичко за мен.
— Млъкни! — ревнах в лицето на Доминга.
Тя спря и присви очи от гняв. Енцо пристъпи крачка-две към олтара. Не бях сигурна дори на кого говоря, когато заявих:
— Недей. Трябва да го чуя от него, не от теб.
Гневът на жрицата още си личеше ясно. Енцо надвисваше над нас като лавина, която всеки миг ще се срути. Доминга кимна остро и късо:
— Тогава го попитай, chica!
— Мани, тя истината ли казва? Наистина ли си участвал в човешки жертвоприношения? — гласът ми прозвуча толкова нормално. А не би трябвало. Стомахът ми бе на топка — толкова свит, че ме болеше. Вече не се страхувах, или поне не от Доминга. Истината — боях се от истината.
Той вдигна очи. По челото му бяха паднали кичури, които обграждаха очите му. В тях прочетох много болка. Почти трепнах.
— Истина е, така ли? — полазиха ме тръпки. — Отговори ми, проклет да си! — все още звучах съвсем естествено и спокойно.
— Да — каза той.
— Да, принасял си човешка жертва?
Сега вече ме стрелкаше с гневен поглед — емоцията му помогна да ме погледне в очите.
— Да, да!
Беше мой ред да се извърна.
— Боже, Мани, как си могъл? — вече говорех тихо и не тъй кротко. Ако не се познавах, бих казала, че ей сега ще се разплача.
— Беше преди почти двайсет години, Анита. Бях вудун и некромант. Вярвах. Обичах сеньората. Поне така си мислех.
Отново вдигнах очи към него. От изражението на лицето му гърлото ми се сви.
— Мани, дявол го взел…
Той не каза нищо. Просто си стоеше с нещастен вид. А аз не можех да събера в едно два образа. Мани Родригес и човек, който би убил безрог козел в церемония. Той ме бе научил да различавам доброто от злото в този бизнес. Беше отказал да върши толкова много неща. Неща, които не са и наполовина толкова лоши като това. Нямаше смисъл.
Поклатих глава. Чух се да казвам на глас, което нямах намерение да правя:
— Точно сега не мога да разнищвам това! — и продължих: — Добре, ти хвърли малката си бомбичка, сеньора Салвадор. Каза, че ще ни помогнеш, ако аз издържа изпитанието ти. Издържах ли го?
Когато се съмняваш, съсредоточи се върху настоящия проблем. Едно по едно.
— Исках да ти предложа възможността да ми помогнеш с новото ми бизнес начинание.
— И двете знаем, че няма да участвам — заявих.
— Колко жалко, Анита! С малко обучение ще можеш да се равняваш с мен по сила!
Да стана точно като нея, когато порасна. Не, благодаря!
— Много мило, но съм доволна и от сегашното положение.
Доминга стрелна Мани с поглед и отново се обърна към мен:
— Доволна?
— Ние с Мани ще се оправим с това, сеньора. А сега — ще ми помогнеш ли?
— Ако помогна на теб, а ти не ми помогнеш с нищо, тогава ще ми дължиш услуга.
Не исках да й дължа нищо.
— Предпочитам просто да разменим сведения.
— И какво би могла да знаеш ти, което ще си струва усилията, похабени от мен в преследване на твоите зомбита убийци?
Замислих се за миг.
— Знам например, че точно в момента се пише законът за зомбитата. Те ще имат права и скоро ще има и закон за тяхната защита… — надявах се да е по-скоро. Нямаше защо да й разправям, че процесът по узаконяването е още в началото си.
— Значи трябва да продам по-бързичко няколко негниещи зомбита, преди това да е станало незаконно!
— Не мисля, че незаконната страна те притеснява особено. Човешката жертва също е незаконна!
Доминга се усмихна криво:
— Вече не правя такива неща, Анита! Отказах се от пътищата на злото.
Не й повярвах, а и тя знаеше, че не съм. Усмивката й се разшири.
— Когато Мануел ме напусна, спрях тези церемонии. След като го нямаше да ме насърчава, аз се превърнах в уважаван бокар.
Лъжеше ме, но не можех да го докажа. И тя го знаеше.
— Дадох ти ценна информация. Сега ще ми помогнеш ли?
Тя кимна щедро.
— Ще потърся сред последователите ми да проверя, дали някой знае за твоите зомбита убийци…
Имах чувството, че Доминга тайно ми се надсмива.
— Мани, ще ни помогне ли тя?
— Ако Сеньората казва, че ще направи нещо, значи ще го направи. В това е добра.
— Ще намеря убиеца ти, ако има нещо общо с вудун — заяви тя.
— Чудесно! — Не й благодарих, защото ми се стори погрешно. Исках да й кажа, че е кучка и да я гръмна между очите, но тогава щеше да се наложи да застрелям и Енцо. А как да обясня това на полицията? Тя не нарушаваше никакви закони. Дявол го взел.
— Съмнявам се, че ако призова доброто в теб, ще те накарам да забравиш за този луд план да използваш новоподобрените си зомбита като роби?
Сеньората се усмихна:
— Chica, chica, ще съм по-богата, отколкото би могла да си представиш! Можеш да откажеш да се присъединиш към мен, но не можеш да ме спреш.
— Не залагай на това — заявих.
— И какво ще направиш — ще идеш в полицията ли? Не нарушавам закона. Единственият начин да бъда спряна е убийството ми! — Тя ме гледаше право в очите, когато го каза.
— Не ме изкушавай!
Мани пристъпи към мен.
— Недей, Анита, не я предизвиквай!
Бях му бясна и на него, така че — да върви по дяволите.
— Ще те спра, сеньора Салвадор. На всяка цена!
— Призоваваш смъртоносна магия срещу мен, Анита, и ти си тази, която ще умре.
Не бих могла да различа смъртоносната магия от фокуса. Свих рамене.
— Мислех си за нещо по-земно, например куршум.
Енцо нахлу при олтара и пристъпи така, че да застане между своята шефка и мен. Доминга го спря.
— Не, Енцо, тази сутрин тя е ядосана и стресната! — все още ми се подиграваше с поглед. — Не знае нищо за по-сериозните магии. Не може да ми навреди, а и дотолкова ме превъзхожда в морала, че няма да ме убие хладнокръвно.
Най-лошото в случая беше, че тя е права. Не можех просто да й вкарам куршум между очите, не и ако не ме заплаши. Погледнах към чакащите зомбита, търпеливи като трупове, но под това им безкрайно търпение долавях страх и надежда, и… Боже, границата между живота и смъртта се стеснява непрекъснато!
— Е, поне положи в гроба първия си експеримент! Доказа, че можеш да вадиш и слагаш душата многократно. Не я карай да гледа!
— Но, Анита, аз вече й намерих купувач!
— О, Исусе, нали нямаш предвид… О, Боже, некрофил*!
[* Некрофилията е психическо заболяване, при което болният получава удоволствие от секс с трупове — Бел. пр.]
— Онези, които обичат смъртта повече, отколкото ние двете с теб бихме могли, ще платят невероятни суми за такава като нея!
Може би все пак трябваше да я гръмна?
— Ти си студенокръвна, аморална кучка!
— А ти, chica, трябва да се научиш да уважаваш по-възрастните!
— Уважението трябва да се печели — заявих.
— Според мен, Анита Блейк, трябва да си спомниш защо хората се боят от мрака. Ще се погрижа съвсем скоро да имаш гост на прозореца. Някоя тъмна нощ, когато спинкаш дълбоко в мекото си, сигурно креватче, нещо зло ще пропълзи в стаята ти. Ще заслужа уважението ти, ако това е начинът, по който трябва да стане!
Би трябвало да се уплаша, но не изпитах страх. Бях ядосана и исках да се прибера у дома.
— Можеш да накараш хората да се боят от теб, сеньора, но не можеш да ги насилиш да те уважават!
— Ще видим, Анита! Обади ми се, след като получиш подаръка ми. Ще е съвсем скоро.
— Ще ми помогнеш ли все пак да открием зомбито убиец?
— Щом съм казала, че ще направя нещо, ще го направя.
— Добре — кимнах. — Сега можем ли да си ходим?
Тя махна на Енцо да мине зад нея.
— В името на всичко свято, тичай на дневна светлина, където можеш да си храбра!
Тръгнах по пътеката. Мани вървеше близо до мен. Внимавахме да не се гледаме един друг. Бяхме твърде заети да следим сеньората и любимците й. Спрях точно в началото на пътеката. Мани леко ме побутна, сякаш знаеше какво се каня да кажа. Не му обърнах внимание.
— Може и да не умирам от желание да те убия хладнокръвно, но ако ме нараниш, ще ти вкарам куршума някой слънчев, светъл ден!
— Заплахите няма да те спасят, chica! — обади се Сеньората.
Ухилих се сладко:
— Теб също, кучко!
Лицето й изтъня от ярост. Усмихнах се по-широко.
— Тя не искаше да каже това, Сеньора — намеси се Мани. — Няма да те убие!
— Така ли е, chica? — гласът й бе като ръмжене, приятен и ужасяващ едновременно.
Стрелнах колегата си с мръсен поглед. Заплахата беше чудесна. Не ми харесваше да я подправяме със здрав разум или с истината.
— Казах, че ще те застрелям. Не съм казала, че ще те убия. Казах ли го?
— Не, не си.
Мани ме хвана за ръката и ме задърпа заднешком към стълбите. Дърпаше ме за лявата ръка, оставяйки дясната свободна за пистолета. Просто за всеки случай.
Доминга дори не помръдна. Черните й, гневни очи се взираха в мен, докато не завихме зад ъгъла. Някогашният й любовник ме издърпа до онази част от коридора, където вратите бяха циментирани. Там се освободих от хватката му. Секунда-две просто се гледахме.
— Какво има зад вратите?
— Нямам представа.
Сигурно на лицето ми се бе изписало съмнение, защото той каза:
— Бог ми е свидетел, Анита, наистина не знам. Не изглеждаше така преди двайсет години!
Продължавах да го гледам, сякаш можех да променя положението с поглед. Щеше ми се Доминга Салвадор да бе запазила тайната на Мани в тайна. Не бях пожелала да я научавам.
— Анита, трябва да се махаме оттук!
Крушката над главите ни угасна, все едно някой бе духнал свещ. И двамата вдигнахме очи. Нямаше какво да се види. Ръцете ми настръхнаха. Лампата точно пред нас отслабна и после също угасна.
Мани беше прав. Време беше да си ходим. Почти се затичах към стълбите. Той не изостана. Вратата с лъскавия катинар дрънчеше и тътнеше, сякаш тварта вътре се опитваше да се измъкне. Още една крушка угасна. Мракът ни гонеше по петите. Докато стигнем стълбите, вече тичахме с пълна пара. Бяха останали две крушки.
Изкачихме половината стъпала, когато и последната светлина угасна. Светът потъна в мрак. Застинах, неспособна да помръдна, щом не можех и да виждам. Мани ме бръсна с ръка, но не го различавах. Мракът бе пълен. Можех да си извадя очите и да не си видя пръста. Хванахме се за ръце и останахме така. Неговата длан не беше много по-голяма от моята. Беше топла и позната, и дяволски успокоителна.
Пукането на дърво се чу шумно като изстрел на автомат в мрака. По стълбите лъхна смрад на гнило месо.
— Мамка му!
Ругатнята отекна и отскочи в мрака. Щеше ми се да не съм я изтървала. Нещо голямо се измъкна в коридора. Не беше възможно да е толкова голямо, колкото ми се стори. Влажните, хлъзгащи звуци се насочиха към стълбите. Или поне така ми прозвуча.
Препънах се на следващите две стъпала. Мани нямаше нужда от подкани. Драпахме през мрака, а звуците под нас се ускоряваха. Ивицата светлина под вратата беше толкова ярка, че почти ме заболя от нея. Колегата ми побърза да отвори. Слънцето ме заслепи. И двамата бяхме заслепени.
Нещо изпищя под нас, хванато в капан от дневната светлина. Писъкът прозвуча почти човешки. Наканих се да се обърна и да погледна. Мани тръшна вратата. Поклати глава.
— Не искаш да го видиш. Просто не искаш.
Прав беше. Защо тогава изпитвах такова желание да отворя широко вратата и да се втренча в мрака, докато не различа там долу нещо бледо и безформено? Пищящ кошмар за очите. Взирах се в затворената врата и изчаках да ми мине.
— Смяташ ли, че ще ни последва? — попитах.
— На дневна светлина ли? — поинтересува се Мани.
— Аха.
— Не, не мисля. Нека си тръгнем, без да проверяваме!
Съгласих се. Августовското слънце се лееше в дневната. Топло и истинско. Писъкът и мракът, и зомбитата, всички те ми се струваха погрешни за дневната светлина. Не ми изглеждаше редно такива неща да те потрисат сутрин.
Отворих спокойно и полека външната врата. Аз да се паникьосвам? Само че напрягах слуха си толкова старателно, че чувах и туптенето на кръвта в ушите си. Вслушвах се за мазните звуци от потеря. Нищо не чух.
Антонио още стоеше на пост отвън. Дали трябваше да го предупредим за вероятността някой кошмар на Лъвкрафт да ни припка по петите?
— Чукахте ли зомбито долу? — попита Антонио.
Толкова по въпроса относно предупреждението за стария Тони.
Мани не му обърна внимание.
— Ходи да го духаш! — препоръчах му аз.
Младежът отвърна:
— Ха!
Спуснах се по стълбите на верандата. Мани вървеше плътно до мен. Антонио не извади пистолета си и не ни застреля. Денят тепърва напълваше.
Малкото момиченце на велосипедчето беше спряло до колата на колегата ми. Вдигна поглед към мен, когато отворих вратата откъм пътника. Взрях се в големите кафяви очи. Личицето на малката бе силно загоряло. Надали беше на повече от пет годинки.
Мани отвори вратата на шофьора. Включи колата на скорост и ние потеглихме. Двете с малкото момиченце се зяпахме. Точно преди за завием зад ъгъла, тя отново подкара колелото си нагоре-надолу по тротоара.

Климатикът помпаше прохладен въздух в колата. Мани караше по улиците на предградието. Повечето алеи за паркиране оставаха празни. Хората бяха на работа. В дворовете играеха дечица. Тук-там на стълбите на верандите седяха майки. Не забелязах татковци у дома с децата. Положението се променя…, но не чак толкова. Помежду ни се точеше мълчание. Не беше от особено приятния вид.
Мани ме стрелна колебливо с ъгълчето на окото си.
Отпуснах се на седалката и коланът се вряза в пистолета ми.
— Така значи — казах, — ти си изпълнявал човешко жертвоприношение…
Стори ми се, че той трепна.
— Да те излъжа ли искаш?
— Не, изобщо не искам да знам за това. Искам да си живея в благословено неведение.
— Не става по този начин, Анита — отвърна той.
— Да, предполагам, че не става — съгласих се. Наместих лентата на колана така, че да не притиска пистолета ми. Ах, удобство! Ех, защо не можеше всичко да се наглася така лесно? — И какво ще предприемем по този случай?
— Имаш предвид, че вече знаеш за жертвите, така ли? — попита Мани. Погледна ме, щом зададе въпроса. Кимнах. — Нима няма да се разврещиш и да побеснееш? Да ми разправяш какво гнусно копеле съм?
— Не виждам особен смисъл да го правя — отвърнах.
Този път той задържа погледа си върху мен по-дълго време.
— Благодаря.
— Не казвам, че всичко е наред, Мани. Просто нямам намерение да ти крещя. Поне засега, във всеки случай…
Той задмина голяма бяла кола, пълна с тъмнокожи тийнейджъри. Уредбата им беше толкова усилена, че зъбите ми задрънчаха. Шофираше хлапе от онези с високите скули, с плоски лица, сякаш извадени от ацтекска гравюра. Погледите ни се срещнаха, докато го задминавахме. Той раздвижи устни, сякаш ми пращаше целувка. Останалите се разсмяха на висок глас. Устоях на желанието да им махна. Не бива да окуражаваме малките копеленца.
Те завиха надясно. Ние продължихме направо. Чудесно.
Мани спря на светофара, беше трета кола. Точно зад кръстовището се намираше отклонението за 40-та Западна. Щяхме да караме по 270-та до „Олив“ и след това да отскочим набързо до апартамента ми. Имахме пред себе си около четиридесет и пет минути до час път. По принцип — нищо страшно. Но днес исках да се махна от Мани. Нуждаех се от малко време, за да смеля новините. Да реша какво чувствам.
— Кажи нещо, Анита, моля те!
— Честно, Мани, нямам представа какво да кажа! Истината. Придържай се към истината между приятели. Да бе. — От четири години се познаваме, Мани. Ти си добър човек. Обичаш жената и децата си. Спасявал си ми живота. И аз твоя. Смятах, че те познавам.
— Не съм се променил.
— Напротив — погледнах го. — Променил си се. Мани Родригес никога и при никакви обстоятелства не би участвал в човешко жертвоприношение.
— Беше преди двайсет години.
— За убийствата няма давност.
— Ще съобщиш ли на ченгетата? — попита той съвсем тихичко.
Светна зелено. Изчакахме реда си и се вляхме в сутрешното движение. Беше натоварено — както винаги в Сейнт Луис. Не е като задръстванията в Ел Ей, но резките спирания и потегляния доста дразнят. Особено онази сутрин.
— Не разполагам с доказателства. Само с казаното от Доминга Салвадор. А не бих я нарекла точно „достоверен свидетел“.
— А ако имаше доказателства?
— Не ме притискай, Мани! — зазяпах се през прозореца. Отстрани караше сребриста „Миада“ със свален гюрук. На волана беше белокос мъж с наперена шапчица и шофьорски ръкавици. Криза на средната възраст.
— Росита знае ли? — попитах.
— Подозира, но не е сигурна.
— Не иска да научава — уточних.
— Вероятно не… — Мани се обърна и ме погледна. Един червен форд-пикап наби спирачки точно пред нас. Изкрещях:
— Мани!
Той също наби спирачките и единствено коланът ме спря да не се блъсна в таблото пред мен.
— Исусе, Мани, внимавай как караш!
Той се съсредоточи върху движението за известно време, след това, този път, без да ме поглежда, попита:
— Ще кажеш ли на Росита?
Обмислих въпроса му. Поклатих глава, осъзнах, че той не ме вижда и отвърнах:
— Не мисля. В случая неведението наистина е благословия, Мани. Не смятам, че жена ти ще се справи с такава вест.
— Ще ме остави и ще вземе децата.
И аз така смятах. Росита беше много религиозна. Приемаше въпроса за прегрешенията твърде насериозно.
— Тя и бездруго си мисли, че рискувам вечната си душа, като вдигам мъртвите — уточни Мани.
— Нямаше проблем, докато папата не заплаши да анатемоса всички съживители, ако не спрат да пробуждат мъртъвците.
— Църквата е много важна за Росита.
— Също и за мен, но сега съм щастлива енориашка на Епископалната църква. Просто сменяш сградата и…
— Не е толкова лесно — отвърна колегата ми.
Не беше. Знаех го добре. Но пък човек прави каквото може или каквото му се налага.
— Можеш ли да ми обясниш защо би принесъл човешка жертва? Искам да кажа — по начин, който да ми прозвучи разумно?
— Не — отвърна той и мина в лявата лента. Май напредвахме малко по-бързо. Движението обаче се забави веднага щом сменихме лентите. Законът на Мърфи за уличното движение.
— Дори няма да се опиташ да ми обясниш?
— Нямам подходящо оправдание под ръка, Анита. Налага се да живея с мисълта за онова, което съм сторил. Няма как!
Прав беше.
— Начинът, по който гледам на теб, ще се промени, Мани…
— Как точно?
— Още не знам! — Честност. Ако бъдем много внимателни, все още беше възможно да сме честни един с друг. — Сещаш ли се за нещо друго, което би трябвало да знам? Нещо, което Доминга може да ми сервира по-късно?
Той поклати глава.
— Няма по-лоши работи.
— Добре — кимнах.
— Добре — съгласи се и той. — И това ли е — без разпит?
— Засега не… може би няма и да посмея — внезапно се почувствах скапана. Беше 9:23, имах нужда да поспя. Бях емоционално изцедена. — Още не знам как се чувствам, Мани. Не знам как този факт ще промени приятелството ни или работните ни отношения…, ако изобщо ги промени. А мисля, че ще има изменения… О, по дяволите, просто не знам!
— Честен отговор — отвърна той. — Нека сменим темата и поговорим за нещо, което не ни обърква толкова.
— Като например? — полюбопитствах.
— Ами, например за това, че Сеньората ще прати нещо лошо на прозореца ти, точно както обеща.
— Вече се досетих.
— Защо я заплаши тогава?
— Не я харесах.
— О, страхотно, направо велико — въздъхна колегата ми. — Защо ли не се сетих?
— Смятам да я спра, Мани. Предположих, че е редно да го знае.
— Никога не давай преднина на лошите типове, Анита! Нали съм те учил на това?
— Учил си ме също и че човешкото жертвоприношение е убийство.
— Ей, това ме заболя!
— Да — съгласих се. — Болезнено е.
— Трябва да си готова, Анита. Тя ще прати нещо по петите ти. Според мен, просто, за да те изплаши, не да ти навреди наистина.
— Защото ме накара да призная, че няма да я убия ли?
— Не защото всъщност не вярва, че ще я убиеш. Заинтригувана е от силата ти. Според мен предпочита да те посвети, не да те унищожи.
— Да стана част от фабриката й за производство на зомбита…
— Да.
— Не и в този живот.
— Сеньората не е свикнала да й отказват, Анита!
— Проблемът е неин, не мой.
Мани ме погледна и отново се концентрира върху движението.
— Тя ще го направи твой.
— Ще се справя.
— Не може да си толкова самоуверена!
— Не съм, но какво точно искаш да направя — да се пречупя и да ревна ли? Ще се оправям с това, когато и ако — нещо шумно се намъкне през прозореца ми.
— Не можеш да се справиш със Сеньората, Анита. Тя е силна — по-силна, отколкото някога би могла да си представиш.
— Тя ме изплаши, Мани. Наистина съм впечатлена. Ако прати нещо, с което не мога да се справя, ще избягам. Става ли?
— Не става. Ти не знаеш, просто не знаеш…
— Чух онази твар в коридора. Подуших я. Изплашена съм, но тя е просто човек, Мани. Никакви идоли няма да я опазят от куршум!
— Е, куршумът може да я нарани, но няма да я свали…
— Това пък какво значи?
— Ако я улучиш в главата или гърдите и ти се стори мъртва, лично аз бих се отнесъл с нея като с вампир. Режа главата и вадя сърцето. Тялото изгарям… — той ме стрелна с ъгълчето на окото си.
Не казах нищо. Обсъждахме убийството на Доминга Салвадор. Тя пленяваше души и ги влагаше в трупове. Което беше извращение. Вероятно щеше да ме нападне първа. В дома ми щеше да допълзи някакво свръхестествено чудовище… Тя беше зла и щеше да ме нападне първа. Дали ако й устроех засада, щеше да се брои за убийство? Аха. Щях ли въпреки това да го направя? Оставих мисълта да ври на бавен огън. Обръщах я като сладкиш, вкусвайки идеята. Да, бих могла да я осъществя.
Би трябвало да се почувствам зле от факта, че съм способна на убийство, независимо от причината, и не трепвам. Но не ми стана зле. Беше по-скоро успокоително да знам, че ако Сеньората ме притисне, мога да отвърна на удара. Коя бях аз, че да замерям Мани с камъни заради убийства с двайсетгодишна давност? Аха — наистина, коя ли…

Беше ранен следобед. Мани ме остави, без да каже и дума. Не поиска да се качи, а и аз не го поканих. Все още не знаех какво да си мисля за него, Доминга Салвадор и негниещите зомбита, допълнени с души. Реших да не умувам по въпроса. Нуждаех се от усилени физически упражнения. И точно като по поръчка, този следобед имах час по джудо.
Заслужила съм си черен колан, което звучи далече по-представително, отколкото всъщност е. Справям се добре на доджото, където има съдии и правила. Но в истинския свят, където повечето лоши типове са по-тежки от мен с по петдесетина кила, предпочитам да се доверявам на оръжието.
Всъщност тъкмо посягах към дръжката на вратата, когато звънецът иззвъня. Оставих претъпкания спортен сак и надникнах през малката шпионка. Всеки път ми се налага да застана на пръсти, за да видя нещо през нея.
Изкривеният образ беше на рус, светлоок и смътно познат мъж. Оказа се Томи — мускулестият бодигард на Харолд Гейнър. Денят просто ставаше от чудесен по-чудесен!
Обикновено не нося пистолет на уроците по джудо. Все пак са следобед. През лятото това означава и ярко слънце. Истински опасните неща не излизат от бърлогите си преди залез. Запретнах червеното поло, което носех, и пристегнах на място вътре в панталона си кобура. 9-милиметровият пистолет, джобен размер, ми убиваше съвсем малко. Ако знаех, че ще ми потрябва, бих обула по-широки джинси.
Звънецът пак позвъни. Не бях се обадила, за да уведомя Томи, че съм вкъщи. Той не изглеждаше обезкуражен. Позвъни за трети път, по-продължително.
Поех си дълбоко дъх и отворих вратата. Втренчих се в светлите очи на госта си. Все още бяха празни и мъртви. Идеалният мрак. Томи, Томи, с този поглед ли си се родил или се налага да се упражняваш?
— Какво искаш? — попитах.
Той изкриви устни:
— Няма ли да ме поканиш?
— Нямам такова намерение.
Телохранителят на Гейнър сви масивните си рамене. Забелязах каишите на нараменния кобур под сакото на костюма му. Нуждаеше се от по-сръчен шивач.
Отляво се отвори врата. Излезе някаква жена с бебе на ръце. Заключи, преди да се обърне и да ни забележи.
— О, здрасти — усмихна ни се широко.
— Здравей — казах.
Томи кимна.
Жената се обърна и тръгна към стълбите. Мърмореше на бебчето си някакви нечленоразделни глупотевини.
Телохранителят пак ме погледна:
— Наистина ли искаш да си стоим в коридора?
— Че какво толкова правим?
— Говорим за работа. За пари.
Погледнах го внимателно, но изражението му не ми подсказа нищо. Единственото ми успокоение беше, че ако Томи се канеше да ми стори зло, вероятно нямаше да дойде у дома, за да ми го причини. Вероятно.
Отстъпих назад и отворих много широко вратата. Стоях извън обхвата на ръцете му, когато той влезе в апартамента. Огледа се.
— Хубаво, чисто местенце…
— Почистване по домовете — уточних. — Хайде да си говорим по работа, Томи. Имам ангажимент!
Той стрелна с поглед спортния сак до вратата.
— Делова среща или за удоволствие? — попита.
— Не е твоя работа.
Отново леко изкривяване на устните. Предположих, че това е неговата версия на усмивка.
— Долу в колата имам цял куфар с пари. Милион и половина, половината сега и половината след като вдигнеш зомбито.
Поклатих глава:
— Вече казах на Гейнър отговора си.
— Да, но това беше за пред шефа ти. А сега сме само ние двамата. Никой няма да научи, че си поела случая. Никой!
— Не го казах само защото имаше свидетели. Отказах, защото не принасям хора в жертва! — усмихвах се. Боже каква глупост изтърсих! След това обаче се сетих за Мани. Добре де, може и да не беше толкова глупаво. Но, все едно, нямаше да го направя.
— Всеки си има цена, Анита! Само я назови. Можем да я платим.
Томи нито веднъж не спомена името на Гейнър. Единствено аз го произнасях. Той внимаваше толкова много — твърде много.
— Нямам цена, момченце. Върни се при господин Харолд Гейнър и му го предай.
Едва сега лицето му потъмня. Между очите му се очерта бръчка.
— Не познавам такъв човек.
— О, я стига. Не нося микрофон.
— Кажи си цената. Можем да я платим — повтори той.
— Няма цена.
— Два милиона, без данъци? — предложи телохранителят.
— Що за зомби би струвало два милиона долара, Томи? — втренчих се в леко смръщеното му лице. Какво се надява да получи Гейнър, та да изкара и печалба от подобно изпълнение?
Томи продължи да ме зяпа безизразно.
— Не ти трябва да знаеш!
— Така си и мислех, че ще кажеш. Махай се, Томи. Аз не се продавам! — отстъпих отново към вратата, с намерение да го изпроводя от къщи. Той внезапно тръгна напред — по-бързо, отколкото предполагах. Разпери мускулестите си ръце, за да ме сграбчи.
Извадих файърстара и се прицелих в гърдите му. Телохранителят застина. Мъртвите му очи примигнаха срещу мен. Огромните му длани се свиха в юмруци. Нагоре по врата му запълзя почти пурпурна червенина. Гняв.
— Не го прави — наредих съвсем тихо.
— Кучка — озъби ми се той.
— Е, Томи, хайде да не се обиждаме, а? Карай по-кротко и може и двамата да доживеем до славното утре!
Светлите му очи прескочиха от пистолета към лицето ми, след това обратно към оръжието.
— Няма да си толкова корава без желязото!
Ако мислеше, че ще му предложа канадска борба, значи го очакваше разочарование.
— Махай се, Томи, иначе ще те гръмна още сега. И цялата мускулатура на света няма да те спаси!
В мъртвите му очи проблесна искрица, след това цялото му тяло се отпусна. Той вдиша дълбоко през носа си.
— Добре, днес ти печелиш. Но ако продължиш да разочароваш шефа ми, ще се наложи да те спипам без оръжието! — телохранителят изкриви устни. — И ще видим колко си корава всъщност!
Тихо гласче в главата ми се обади: „Застреляй го сега!“. Бях абсолютно сигурна, че скъпият Томи ще ме издебне някой ден. Не исках да ми се мотае зад гърба, но… Не можех и да го убия ей така само защото смятам, че някой ден може да ме подгони. Причината не беше достатъчно основателна. А и как бих обяснила подобно нещо на полицията?
— Махай се, Томи! — отворих вратата, без да свалям от мъжа нито погледа, нито пистолета си. — Разкарай се и кажи на Гейнър, че ако продължи да ме дразни, ще започна да му пращам телохранителите опаковани!
Ноздрите на Томи трепнаха леко при тези думи и вените на врата му изпъкнаха. Подмина ме много сковано и излезе в коридора. Държах пистолета край хълбока си и го гледах, заслушана в стъпките му, които се отдалечаваха по стълбите. Когато, доколкото е възможно, бях сигурна, че си е тръгнал, прибрах пистолета си в кобура, взех си спортния сак и тръгнах към школата по джудо. Не биваше да допускам такива дребни приключения да ми съсипят спортната програма. И бездруго утре със сигурност щях да пропусна фитнеса. Налагаше се да ходя на погребение.
Освен това, ако Томи наистина се надяваше на канадска борба, имах нужда от цялата мощ, с която можех да се сдобия.

Мразя погребенията. Е, това поне не беше на човек, когото съм харесвала. Гадно, но вярно. Приживе Питър Бърк беше непоносим досадник. Не виждах причина убийството автоматично да го прави светец. Смъртта, особено насилствената, обикновено превръща дори и най-гнусния тип на света в приятен човек. Откъде накъде?
Издокарана в черна рокля и с черни слънчеви очила, стоях под яркото августовско слънце и гледах процесията. Над ковчега имаше шатра, бяха струпани цветя, сложили бяха и столове за семейството. Може би се питате защо бях тук, след като не го броях дори за приятел? Защото Питър Бърк беше съживител. Не особено добър, но ние сме членове на малък клуб с тясна специализация. Ако умре някой от нас, присъстваме всички. Такова е правилото. Няма изключения. Може би само за собствената ти смърт, но като се има предвид, че ние вдигаме мъртвите — надали.
Мога да препоръчам предприемането на някои мерки, за да не се изправи трупът от гроба като вампир, но зомбитата са друго нещо. Ако не те кремират, всеки един съживител може да те върне. Огънят бе май единственото нещо, което зомбитата уважаваха или от което се бояха.
Бихме могли да вдигнем Питър и да го питаме кой го е гръмнал в главата. Но пък го бяха гръмнали с Магнум 357 и то точно зад ухото. От главата му не беше останало и колкото да се напълни найлонова торбичка. Можеше да бъде събуден като зомби, но не би съумял да говори. Дори и мъртъвците имат нужда от уста.
Мани стоеше до мен и се чувстваше неудобно в черен костюм. Росита, жена му, бе застанала с абсолютно изправен гръб. Стискаше здраво черната си кожена чантичка. Имаше масивни ръце. Мащехата ми нарича жени като нея „с едър кокал“. Черната й коса бе подстригана точно до ушите и накъдрена. Просто плачеше за по-дълга коса. Тази прическа подчертаваше колко е обло лицето й.
Чарлз Монтгомъри стоеше зад мен, досущ голяма черна планина. Чарлз изглежда като професионален ръгбист. Има способността да се мръщи и да кара хората да се разбягват в търсене на прикритие. Просто прилича на корав тип. Всъщност припада при вида на друга кръв, освен животинска. Голям късмет, че на вид е такъв едър черен гангстер. Почти не понася болка. Плаче на филмчетата на Дисни, например когато умира майката на Бамби. Може да те разчувства до сълзи.
Съпругата му Каролин беше на работа. Не успяла да се смени с някого. Чудех се и доколко се е опитвала. Каролин е свястна, но като че ли донякъде презира онова, което правим. Както го нарича, „дърдоренето“. Тя е медицинска сестра. Предполагам, че след като по цял ден се разправя с лекари, е логично да гледа все на някого отвисоко.
По-нататък, в предните редове, бе застанал Джеймисън Кларк. Той пък е висок и слаб, и е единственият червенокос и зеленоок чернокож, когото някога съм виждала. Кимна ми от мястото си от другата страна на гроба. Отвърнах на поздрава му.
Всички бяхме тук — съживителите от „Съживители“ ООД. Бърт и Мери, дневната секретарка, удържаха крепостта. Надявах се, че Бърт няма да ни впише в графиците нещо, с което не можем да се справим. Или ще откажем да се занимаваме. Често го правеше, ако не го надзиравахме.
Слънцето ме блъскаше в гърба като гореща метална ръка. Мъжете все подръпваха вратовръзките и яките си. В дъното на гърлото ми беше заседнал аромат на хризантеми. Интересно, хората не подаряват хризантеми, докато не пукнеш. Карамфилите, розите, кученцата — те всички обслужват щастливите поводи, но хризантемите и гладиолите са погребални цветя. Само дето дългите стебла на гладиолите поне не смърдят.
В предната редица столове под шатрата седеше жена. Беше се привела напред като счупена кукла. Хлипаше достатъчно силно, за да заглуши и думите на свещеника. До мен — отзад в тълпата — достигаше само тихия, утешителен ритъм на словата му.
Две малки деца стискаха ръцете на по-възрастен мъж. Дядо? Децата бяха бледи и имаха празни погледи. По лицата им се смесваха страх и сълзи. Наблюдаваха как майка им се пречупва, напълно безполезна за тях. Мъката й беше ли по-важна от тяхната? Загубата й — по-голяма? Глупости.
Собствената ми майка почина, когато бях на осем. Дупка като тази не може да се запълни. Все едно е изчезнала част от теб. Болка, която никога не си отива напълно. Понасяш я. И продължаваш напред, но тя е винаги там.
До жената седеше мъж, който разтриваше гърба й с кръгови движения. Косата му бе почти черна, късо подстригана и спретната. Имаше широки рамене. Откъм гърба изглеждаше досущ като Питър Бърк. Призраци посред бял ден.
Гробището бе осеяно с дървета. Сенките им мърдаха, бледосиви на яркото слънце. Двама души стояха тихо и чакаха от другата страна на насипаната с чакъл алея, която се виеше през гробището. Гробари. Чакаха да си довършат работата.
Погледнах отново към ковчега под одеялото от розови карамфили. Точно зад него имаше голяма купчина, покрита с яркозелена изкуствена трева. Под нея се намираше прясно изкопаната пръст, която щеше да се върне в дупката.
Скърбящите не бива да мислят за червена пръст, която се сипе по лъскавия ковчег. За това как буците се удрят в дървото и покриват твоя съпруг или баща. Завинаги го затварят в обкованата с олово кутия. Добрият ковчег е непроницаем за вода и червеи, но не може да спре разложението.
Знаех какво ще се случи с тялото на Питър Бърк. Покрий го със сатен, увий му вратовръзка на шията, тури руж на бузките, затвори му очите… пак си остава труп.
Докато се озъртах, церемонията приключи. Опечалените благодарно се надигнаха в един общ порив. Тъмнокосият мъж помогна на скърбящата вдовица да се изправи. Тя едва не падна. Още един господин се затича и я подкрепи от другата страна. Жената увисна между двамата, влачейки крака по земята.
Погледна през рамо, завъртайки безсилно глава. Изпищя, високо и накъсано, след което се хвърли към ковчега. Метна се сред цветята, драскайки дървенията. Търсеше да напипа ключалките на капака. Онези, дето го държат затворен.
Присъстващите на церемонията сякаш се вцепениха. В тълпата забелязах двете деца — все още неподвижни, ококорени. По дяволите.
— Спрете я! — казах твърде високо.
Хората се обръщаха да ме зяпат. Не ми пукаше.
Проправих си път през топящата се тълпа и редиците столове. Тъмнокосият мъж държеше ръцете на вдовицата, докато тя пищеше и се бореше. Беше паднала на земята и черната й рокля се беше вдигнала високо нагоре. Отдолу носеше бяло бельо. Разтеклата се по лицето й спирала приличаше на черна кръв.
Застанах точно пред възрастния господин и двете деца. Той се взираше в жената, сякаш никога повече няма да помръдне.
— Господине — казах. Той не реагира. — Господине?
Мъжът примигна и погледна надолу към мен, сякаш току-що бях изникнала от нищото.
— Господине, нима смятате, че децата трябва да гледат това?
— Тя ми е дъщеря — отвърна дядото. Имаше дълбок и плътен глас. Упоен ли беше или просто изпитваше болка?
— Съчувствам ви, господине, но точно сега децата трябва да стигнат до колата.
Вдовицата започна да вие — високо и нечленоразделно, разкъсвана от болка. Момиченцето се разтрепери.
— Вие сте й баща, но сте и техен дядо. Дръжте се като такъв. Махнете ги оттук!
В погледа му просветна гняв:
— Как смеете…
Той изобщо нямаше да се вслуша в думите ми. Бях просто някакъв нарушител на мъката им. По-голямото дете, момче на около пет години, ме зяпаше изотдолу. Кафявите му очи бяха огромни, а слабото лице — толкова бледо, че приличаше на призрак.
— Мисля, че вие трябва да си отидете — обади се дядото.
— Прав сте. Толкова сте прав… — казах. Заобиколих ги по тревата и под яркото слънце. Не можех да помогна на децата. Не можех да им помогна, както не бе имало и кой да помогне на мен. Бях оцеляла. Те също щяха да се справят, може би.
Мани и жена му ме чакаха. Росита ме прегърна.
— Трябва да дойдеш в неделя на обед, след църква!
Усмихнах се:
— Съмнявам се, че ще успея, но благодаря за поканата.
— Братовчед ми Албърт идва на гости — допълни тя, — той е инженер. Може да ти бъде добър партньор.
— Не се нуждая от партньор, Росита!
Тя въздъхна.
— Печелиш твърде много пари за жена. Заради това не ти трябва мъж.
Свих рамене. Ако изобщо някога се омъжа, в което бях започнала да се съмнявам, нямаше да е заради пари. Щеше да е по любов. По дяволите, нима чаках любовта? Нъц, не и аз.
— Трябва да вземем Томас от детската градина обади се Мани. Усмихваше ми се извинително иззад раменете на Росита. Тя беше почти една глава по-висока от него. Надвисваше и над мен.
— Разбира се. Предай много поздрави на хлапето!
— Трябва да дойдеш на вечеря — обади се Росита. — Албърт е много приятен младеж.
— Благодаря, че не си ме забравила, но предпочитам да се въздържа.
— Хайде, жено — обади се Мани. — Синът ни чака!
Тя го остави да я издърпа към колата, но на мургавото й лице бе изписано неодобрение. Дълбоко в себе си Росита се чувстваше засегната, задето съм на двадесет и четири и в близко бъдеще не ме очаква брак. Тя, също както и мащехата ми…
Изобщо не виждах Чарлз. Вероятно бързаше към офиса за среща с клиенти. Предположих, че това се отнася и за Джеймисън, но той стоеше сред тревата и ме чакаше.
Беше безупречно облечен, с идеално изгладени ревери и тясна червена вратовръзка на ситни черни точици. Иглата на вратовръзката беше сребърна, с оникс. Джеймисън ми се усмихна, което винаги е лош знак.
Зеленикавите му очи бяха някак празни, сякаш художникът бе изтрил част от кожата. Ако човек плаче много, кожата от силно зачервена става мътнобяла.
— Радвам се, че мнозина от нас дойдоха — отбеляза той.
— Знам, че ти беше приятел, Джеймисън. Моите съболезнования!
Той кимна и сведе поглед към дланите си. Държеше в ръка слънчеви очила. Пак вдигна очи и се втренчи в лицето ми. Твърде сериозен.
— Полицията не иска да сподели нищо със семейството — заяви. — Гръмват Питър, а ченгетата нямат ни най-малка представа кой го е сторил…
Щеше ми се да го уверя, че полицията прави всичко възможно, защото така и беше. Но в Сейнт Луис всяка година стават ужасно много убийства. Състезавахме се с окръг Вашингтон като столица на убийствата в Щатите.
— Те правят всичко възможно, Джеймисън!
— Тогава защо не споделят нищо с нас? — Сви юмруци. Разнесе се остро пукане от чупеща се пластмаса. Той май не забеляза.
— Не знам — признах.
— Анита, ти си в добри отношения с ченгетата. Би ли могла да попиташ? — гледаше ме открито, с толкова истинска болка в очите… През повечето време не обръщам внимание на Джеймисън — дори не го харесвам. Той е флиртаджия, шегаджия, ужасен либерал, който смята, че вампирите са просто зъбати хора. Но днес… днес беше истински.
— Какво точно искаш да питам?
— Дали има някакъв напредък? Имат ли заподозрени? Такива неща.
Това бяха мъгляви въпроси, но пък важни.
— Ще видя какво може да се направи. — Той се усмихна кисело: — Благодаря, Анита, наистина съм ти благодарен! — и ми подаде ръка.
Приех жеста. Ръкувахме се. Той забеляза, че очилата му са счупени.
— По дяволите, деветдесет и пет долара отиват на вятъра!
Деветдесет и пет долара за слънчеви очила? Сигурно се шегуваше. Група опечалени най-сетне отвеждаше семейството. Майката бе обградена от добронамерени роднини от мъжки пол. Те буквално я изнасяха от гроба. Децата и дядото се влачеха отзад. Никой не ще и да чуе добър съвет.
Иззад тълпата излезе един мъж и тръгна към нас. Беше същият, който в гръб ми напомни за Питър Бърк. Около метър и осемдесет висок, мургав, с черни мустаци и тънка, почти козя брада, обграждаща красивото му лице. Наистина беше красив — като мургава кинозвезда, но в движенията му личеше нещо… Може би беше заради белия кичур в черната му коса, точно над челото? Във всеки случай беше от онези, за които човек просто знае, че винаги ще им отреждат ролята на злодея.
— Тя ще ни помогне ли? — попита без встъпителни думи или поздрав.
— Да — отвърна Джеймисън. — Анита Блейк, това е Джон Бърк, братът на Питър.
Джон Бърк — онзи Джон Бърк, това ми се щеше да попитам. Най-великият съживител в Ню Орлиънс и убиец на вампири? Сродна душа. Ръкувахме се. Имаше силна хватка, почти болезнена, сякаш искаше да провери дали ще трепна. Не трепнах. Той ме пусна. Може би просто не си знаеше силата? Съмнявах се.
— Наистина съжалявам за брат ви — казах. Говорех откровено. И се радвах, че съм честна с него.
Той кимна.
— Благодаря, че ще поговорите с полицията.
— Изненадана съм, че не сте успели да изцедите от нюорлеанските ченгета някоя полезна връзка с местните — обадих се.
Той имаше достатъчно чест да се престори, че му е неудобно.
— Не се разбирам добре с полицаите в Ню Орлиънс.
— Така ли? — възкликнах изумена. Бях чувала слухове, но исках да науча истината. А тя винаги е по-странна от измислиците.
— Джон беше обвинен в участие в ритуални убийства — обади се Джеймисън. — Просто защото е действащ жрец вудун.
— О! — възкликнах. Такива бяха и слуховете. — И откога си в града, Джон?
— Почти от седмица.
— Така ли?
— Питър се водеше изчезнал два дни преди да открият… тялото — той облиза устни. Стрелна поглед по сцената зад мен. Дали гробарите се заемаха с работа? И аз погледнах през рамо, но гробът ми се стори непроменен.
— Всичко, което откриете, ще ни бъде от полза! — допълни съживителят.
— Ще сторя, каквото ми е по силите.
— Трябва да се прибирам вкъщи. — Джон размърда рамене, сякаш да отпусне мускулите на врата си. Зълва ми не приема станалото добре.
Не се обадих. Заслужавам цял куп точки за това. Но не можех да не коментирам друго.
— Ще можете ли да се погрижите за племенниците си?
Той ме погледна с озадачена бръчка между черните вежди.
— Искам да кажа, да ги предпазвате от най-тежкото, когато е възможно.
Джон кимна.
— Дойде ми в повече като я видях как се хвърли върху ковчега. Боже, какво ли са си помислили децата? — сълзи като сребърна плака замъглиха очите му. Той отвори широко очи, за да не потекат по бузите му.
Не знаех какво да кажа. Не исках да го гледам как плаче.
— Ще поговоря с полицията, ще видя какво мога да науча. И ще звънна на Джеймисън, когато разполагам с нещо интересно.
Джон Бърк кимна предпазливо. Очите му приличаха на стъкло, и само повърхностното напрежение удържаше сълзите.
Кимнах на Джеймисън и си тръгнах. Включих климатика в колата и го оставих да духа възможно най-силно. Когато запалих колата и я подкарах, двамата мъже още стояха сред пожълтялата лятна трева под жежкото слънце.
Щях да говоря с ченгетата и да науча, каквото мога. Разполагах и с още едно име за Долф. Джон Бърк — най-големият нюорлеански съживител и вуду жрец. Според мен чудесно пасваше в списъка със заподозрените.

Когато пъхнах ключовете в ключалката, телефонът звънеше. Изревах му:
— Ида де, ида!
Интересно, защо хората правят така? Крещят на апарата, все едно онзи отсреща може да ги чуе и да изчака?
Отворих вратата и грабнах слушалката на четвъртото позвъняване.
— Ало?
— Анита?
— Долф! — поздравих. Стомахът ми се сви. — Какво става?
— Май намерихме момчето… — каза той тихо и равнодушно.
— Брей — отвърнах. — Защо „май“?
— Знаеш много добре какво имам предвид — отвърна полицаят. Прозвуча ми уморено.
— Като родителите ли е? — всъщност не задавах въпрос.
— Аха.
— Боже, Долф, много ли е останало?
— Ела и виж. Намираме се в гробището „Бърел“. Знаеш ли го?
— Ами да, работили сме там.
— Ела веднага щом можеш. Искам да се прибера у дома и да прегърна жена си.
— Разбира се, Долф, разбирам… — говорех си сама. Телефонът беше прекъснал. Позяпах за миг слушалката. Полазиха ме студени тръпки. Не исках да ходя и да гледам останките на Бенджамин Рейнолдс. Не исках да знам. Вкарах си голяма доза въздух през носа и бавно издишах.
Огледах тъмния си чорапогащник, обувките с високи токове, роклята. Не бях в обичайните за оглед на местопрестъпление дрехи, но щеше да ми отнеме твърде много време да се преобличам. Обикновено се явявах последният повикан експерт. Щом приключех, ченгетата можеха да прибират тялото. И всички да си идат у дома. Награбих чифт черни „Найки“ за ходене по трева и през кръв. Няма как да изчистиш кръвта от оцапани официални обувки.
Носех със себе си браунинга „Хай Пауър“, заедно с кобур, един вид увит върху черната ми кожена чанта. Пистолетът бе преживял погребението в колата ми. Не се сещах къде да пъхна каквото и да е оръжие, ако съм облечена в рокля. Знам, по телевизията сте виждали кобури отвътре на бедрото, но говори ли ви нещо терминът „ожулване“?
Позачудих се дали да си взема допълнителния пистолет и да го пъхна в чантата, но се отказах. Чантата — като всички дамски чанти — май съдържаше истинска черна дупка. Никога не бих могла да извадя пистолета навреме, ако наистина ми потрябва.
Под късата черна пола обаче криех сребърен нож в набедрена кания. Чувствах се така, все едно ме дере Кит Карсън, но след краткото посещенийце на Томи нямах намерение да стоя невъоръжена. Не си правех илюзии какво ще последва, ако ме спипа без оръжие. Ножовете не са така добри, но надминават с няколко класи ритането с крачета и писъците.
Засега не ми се беше случвало скоростно да вадя нож от набедрена кания. Вероятно щеше да изглежда малко неприлично, но ако успеех да се опазя жива… хей, какво е малкото притеснение в такъв случай?
Гробището „Бърел“ се намира на склона на хълм. Някои от надгробните камъни датират отпреди векове. Мекият, обветрен варовик вече е почти оронен — като изсмукано захарно петле. Буйната трева стига до кръста и само камъните стърчат като уморени стражи.
На края на гробището стои къщата, където живее пазачът, но той няма кой знае какви грижи. Гробището е пълно и стои така от години. Последният погребан тук човек най-вероятно е заварил Световното изложение през 1904-та.
Към гробището вече не води път. Има нещо като призрачна следа — коловоз, където тревата не е чак толкова висока. Къщата на пазача беше обкръжена от полицейски коли, имаше и бус на Съдебна медицина. Моята „Нова“ изглеждаше миниатюрна. Може би трябва да си купя някоя голяма дълга антена, или пластмасова лепенка „Зомбитата и ние“ за вратите? Бърт вероятно ще откачи.
Извадих от багажника гащеризон и се намъкнах в него. Покрива ме от петите до врата. Като повечето гащеризони, и при него дъното на панталона е на нивото на коленете. Така и не можах да разбера защо ги кроят така, но поне полата нямаше да се нагъне. В началото купих гащеризоните за пронизване на вампири, но кръвта си е кръв. Освен това плевелите щяха да видят сметката на чорапогащника ми. Извадих чифт хирургически ръкавици от малката кутийка в багажника. Найките смениха официалните обувки и ето ме готова да огледам останките.
Останки. Добре казано.
Долф стоеше като някакъв древен страж, извисявайки се над всички други наоколо. Проправих си път към него, като се стараех да не се спъна в някой счупен надгробен камък. Вятърът беше достатъчно горещ, та да изпече яйце. Потях се под гащеризона.
Детектив Клайв Пери дойде да ме посрещне — сякаш се нуждаех от ескорт. Детектив Пери беше един от най-любезните хора, които съм срещала някога. Изтъкан е от едностранчива любезност. Джентълмен в най-добрия смисъл на думата. Все ми се иска да го питам какво е направил, та да го захвърлят в Отряда на привиденията.
Слабото му черно лице беше окъпано в пот. Все още носеше сакото на костюма си, макар че сигурно беше над трийсет и пет градуса.
— Госпожице Блейк!
— Детектив Пери! — поздравих го. Погледнах към склона на хълма, където Долф и неколцина други стояха с вид, сякаш не знаят какво да правят. Никой не гледаше към земята.
— Какво е положението, детектив Пери? — попитах.
Той поклати глава:
— Зависи с какво го сравняваш…
— Видя ли записите и снимките от дома на Рейнолдс?
— Аха.
— По-зле ли е? — ето я моята нова система за измерване на „най-лошото нещо на света“. Преди първото място заемаше вампирската банда, опитала се да се премести от Лос Анджелис тук. Почетното вампирско общество ги беше насякло с брадви. Някои части още пълзяха из стаята, когато ги намерихме… Сегашният случай може би не беше по-страшен. А може би просто времето замазва спомените.
— Не е по-кърваво — уточни Пери, но се поколеба. — Обаче това е дете. Малко момченце.
Кимнах. Нямаше нужда да ми обяснява. Ситуацията винаги изглежда по-страховита, ако става дума за дете. Така и не разбрах защо. Може би е някакъв първичен инстинкт да защитаваш малките. Дълбок хормонален порив. Във всеки случай с децата е по-зле. Взирах се в един бял надгробен камък. Изглеждаше като посивял, полустопен лед. Не ми се искаше да изкачвам хълма. Не исках да видя…
Изкачих се по хълма. Детектив Пери ме последва. Смел детектив. Смела аз.
На тревата като палатка бе разтворен чаршаф. Долф се намираше най-близо до него.
— Долф — поздравих.
— Анита…
Никой не предложи да дръпне чаршафа.
— Това ли е?
— Аха.
Долф май се поотърси — или пък го полазиха тръпки. Пресегна се и хвана ръба на чаршафа.
— Готова ли си? — попита.
Не, не бях готова. Не ме карайте да гледам! Моля ви, не ме карайте да гледам! Устата ми беше пресъхнала. Сърцето ми подскачаше в гърлото. Кимнах.
Чаршафът отлетя, уловен от порив на вятъра като бяло хвърчило. Тревата беше отъпкана. Признак за борба? Дали Бенджамин Рейнолдс е бил жив, когато са го влачили през високата трева? Не, определено не. Божке, надявах се да не е бил.
Долнището на пижамата беше цялото в малки фигурки от анимационни филми. Самата пижама изглежда е била обелена като кора на банан. Едната малка ръчица бе заметната над главата, като насън. Дългите клепки усилваха илюзията. Кожата на момчето бе бледа и безупречна, малката устица като купидонов лък — полуотворена. Би трябвало да изглежда зле — много по-зле.
На пижамата му имаше мръснокафяво петно там, където платът прилепваше към тялото. Не исках да виждам причината за смъртта му. Но нали за това бях тук? Поколебах се, люлеейки пръсти над скъсания плат. Поех си дълбоко дъх — и сбърках. Над тялото във ветровитата августовска жега се носеше прясна миризма. Наскоро умрелите миришат като помийна яма, особено, ако стомахът или вътрешностите са били разкъсани. Знаех какво ще видя, когато вдигнах окървавения парцал. Миризмата ми бе подсказала.
Коленичих и закрих за малко устата и носа си с ръкав. Дишах повърхностно и през устата, но всъщност това не ми помагаше. Щом веднъж надушите смрадта, носът ви не я забравя. Миризмата пълзеше в гърлото ми и не искаше да се махне.
Бързо или бавно? Да дръпна ли плата или да го отместя? Бързо. Дръпнах, но пижамата беше залепнала заради съсирената кръв. Платът се обели с влажно всмукване.
Изглеждаше така, сякаш някой е грабнал гигантска лъжица за сладолед и е изкормил детето. Стомахът, вътрешностите, органите… всичко бе изчезнало.
Слънцето се завъртя около мен и се наложи да се подпра с длан на земята, за да не падна.
Погледнах към лицето. Косата на момчето беше светлокестенява като на майка му. По бузките бяха полепнали влажни къдрици. Погледът ми се върна отново към зейналата руина на корема му. От скъсания край на чревцето му течеше някаква тъмна, гъста течност.
Запрепъвах се встрани от местопрестъплението, използвайки за опора надгробните камъни. Щях да хукна, но бях сигурна, че ще падна. Небето се въртеше, за да се срещне със земята. Рухнах в буйната трева и повърнах.
Повръщах, докато се почувствах изцедена и светът спря да се върти. Избърсах си устата с ръкава и се изправих с помощта на един крив надгробен камък.
Никой не ми каза и дума, докато се връщах при ченгетата. Чаршафът бе закрил тялото. Тялото. Трябваше да мисля за него така. Не биваше да умувам върху факта, че е принадлежало на малко момче. Не можех. Щях да полудея.
— Е? — попита Долф.
— Не е мъртъв отдавна. Проклети да сме, Долф, било е късно сутринта или може би рано призори. Бил е жив, жив, когато тази твар му е посегнала! — взирах се в лейтенанта и усетих горещите зародиши на сълзи в очите си. Нямаше да плача! Вече се бях унижила достатъчно за днес. Поех си дъх — дълбоко, но внимателно — и издишах. Нямаше да ревна!
— Дадох ти двадесет и четири часа да говориш с тази Доминга Салвадор. Научи ли нещо?
— Казва, че не знае за случая. Вярвам й.
— Защо?
— Защото, ако искаше да убива хора, нямаше да извърши нещо толкова драматично.
— Какво имаш предвид? — попита той.
— Спокойно може да си пожелае да са мъртви… — обясних.
Долф се ококори.
— Вярваш ли си?
Свих рамене:
— Може би. Да. По дяволите, не знам. Тя ме плаши!
Той вдигна едната си гъста вежда:
— Ще го запомня.
— Имам обаче още едно име, което да си вкараш в списъка — допълних.
— Кого?
— Джон Бърк. Дошъл е от Ню Орлиънс за погребението на брат си.
Долф записа името в малкото си тефтерче.
— Ако е дошъл на гости, имал ли е време да…?
— Не се сещам за мотив, но той може да го извърши, ако иска. Провери го в нюорлеанската полиция. Според мен там го подозират в убийство.
— И за какъв дявол е излязъл от щата тогава?
— Не мисля, че те разполагат с доказателства уточних. — Доминга Салвадор каза, че ще ми помогне. Обеща да поразпита и да ми съобщи, ако изникне нещо.
— Аз пък разпитвах откакто ми спомена името й. Не помага на никого извън собствения й кръг. Как си я накарала да ти сътрудничи?
Свих рамене:
— Заради сладката ми личност е.
Долф поклати глава.
— Не е незаконно, Долф! Като изключим това, не искам да говоря за случката.
Той остави темата. Умен човек.
— Кажи ми веднага, щом научиш нещо, Анита! Трябва да спрем това чудо, преди да убие пак.
— Съгласна съм — обърнах се и зареях поглед над разлюляната трева. — Това ли е гробището, близо, до което сте намерили първите жертви?
— Да.
— Може би част от отговора се крие тук? — предположих.
— Какво имаш предвид?
— Повечето вампири трябва да се прибират в ковчезите си преди изгрев. Гулите се крият в подземни тунели — като гигантски къртици. Ако ставаше дума за нещо такова, бих решила, че тварта е някъде тук и чака да падне нощта.
— Но… — проточи детективът.
— Но, ако е зомби, то няма да пострада от слънчевите лъчи и не се нуждае от ковчег за почивка. Може да е вдигнато къде ли не, но според мен идва от това гробище. Ако са използвали вуду, би трябвало да намерим следи от ритуала.
— Като например?
— Нарисувано с тебешир верве, някакви символи около гроба, изсъхнала кръв, може би огън… — взирах се в шумолящата трева. — Макар че аз лично не бих запалила огън на открито точно тук.
— А ако не е било вуду?
— Тогава е бил съживител. И отново търсим изсъхнала кръв, може би мъртво животно… В такъв случай няма да останат толкова следи и е по-лесно да се почисти.
— Сигурна ли си, че е някакъв вид зомби? — поинтересува се Долф.
— Не знам какво друго може да е. Според мен трябва да постъпваме така, сякаш виновникът е зомби. Така поне има откъде да започнем и какво да търсим.
— Ако не е зомби, няма да си имаме и понятие — съгласи се ченгето.
— Точно така.
Той се усмихна, но не беше доволен.
— Надявам се да си права, Анита!
— Аз също — кимнах.
— Ако е дошло оттук, можеш ли да намериш гроба му?
— Може би.
— Може би ли?
— Да, може би. Вдигането на мъртви не е като науката, Долф. Понякога мога да усетя мъртъвците под земята. Неспокойни са. Да позная откога са мъртви, без да гледам камъка. Понякога не мога… — свих рамене.
— Ще ти помогнем, доколкото е възможно.
— Ще трябва да изчакам до смрачаване. Силите ми… са по-големи на тъмно.
— Това е след няколко часа. Можеш ли да направиш нещо сега?
Позамислих се.
— Не. Съжалявам, но не мога.
— Добре. Ще се върнеш ли тук довечера?
— Аха.
— Кога точно? Ще пратя хората си.
— Не знам по кое време. А и не знам колко ще трае. Може да се въртя тук с часове и да не намеря нищо.
— Или?
— Или пък да намеря самия звяр.
— Значи ще ти трябва подкрепление, просто за всеки случай!
Кимнах:
— Съгласна съм, но куршумите дори ако са сребърни, не вършат работа.
— А какво тогава?
— Огнепръскачки с напалм, каквито изтребителите използват за тунелите на гулите — обясних.
— Това не е стандартно въоръжение.
— Ами повикай екип изтребители, да се навъртат в готовност наоколо.
— Добра идея! — Долф си я записа.
— Искам една услуга — обадих се. — Той вдигна глава:
— Каква?
— Питър Бърк е бил убит, застрелян е. Брат му ме помоли да проверя какво е постигнала полицията по случая.
— Знаеш, че не можем да издаваме информация току-тъй.
— Знам, но ако успееш да научиш фактите, аз ще кажа на Джон Бърк само толкова, колкото да поддържам интереса му.
— Ти май се разбираш добре с всичките ни заподозрени — предположи Долф.
— Аха.
— Е, ще поразпитам в „Убийства“. Знаеш ли под чия юрисдикция е бил намерен?
Поклатих глава:
— Не, но мога да разбера. Тъкмо ще имам извинение пак да поговоря с Бърк.
— Каза, че бил заподозрян за убийство в Ню Орлиънс?
— Ахъм — съгласих се.
— И че може да е сторил това… — Долф махна към чаршафа.
— Мда.
— Пази си гърба, Анита!
— Винаги внимавам.
— Обади ми се колкото се може по-рано тази вечер. Не искам хората ми да седят и да кълчат пръсти срещу заплащане за извънреден труд.
— Ще звънна щом мога. Трябва да отложа трима клиенти само за да имам време да дойда…
Бърт нямаше да остане доволен. Денят тепърва започваше.
— Защо не е изяло повече от момчето? — попита Долф.
— Не знам — отвърнах.
Той кимна.
— Добре, значи ще се видим довечера.
— Предай на Лусил много поздрави от мен. Тя как се справя с дипломната си работа?
— Почти е приключила. Все ще успее, преди най-малкият да си вземе инженерната диплома.
— Страхотно!
Чаршафът запляска под порива на топлия вятър. Струйка пот потече по челото ми. Безсмислените ми теми бяха на свършване.
— Ще се видим после — казах и тръгнах по склона. Спрях и се обърнах: — Долф?
— Да?
— Досега не бях чувала за точно такова зомби. Може би става от гроба no-скоро като вампирите. Ако онези изтребители и подкреплението се въртят наоколо след здрач, нищо чудно да го спипате как се вдига от гроба и да успеете да го претрепете.
— Колко е вероятно?
— Не особено, но е възможно — уточних.
— Не знам как ще обясня извънредния труд, но ще се справя.
— Ще дойда веднага щом мога.
— Че какво по-важно може да има от това? — изуми се Долф.
Усмихнах се.
— Нищо, което би пожелал да научиш.
— Хайде, опитай!
Поклатих глава. Той кимна.
— Довечера, колкото се може по-рано.
— Колкото се може — съгласих се.
Детектив Пери ме изпрати. Може би от учтивост, може би просто искаше да се махне от corpus delicti*. Не го виня.
— Как е жена ти, детектив?
— Чакаме първото бебе след месец.
[* Съвкупност от признаците, които характеризират едно престъпление; буквално — местопрестъпление (лат.) — Бел. пр.]
Усмихнах му се:
— Не знаех. Моите поздравления!
— Благодаря! — Внезапно лицето му се помрачи и между тъмните му очи се очерта бръчка. — Смяташ ли, че ще открием тази твар, преди да убие отново?
— Надявам се — отвърнах.
— И какъв е шансът?
Какво искаше — успокоение или истината? Истината.
— Нямам ни най-малка представа.
— Надявах се, че няма да го кажеш.
— Аз също, детектив! Аз също!

И кое беше по-важно от залавянето на твар, изкормила цяло семейство? Нищо, абсолютно нищо. Но до смрачаване оставаше доста време, а и аз си имах други проблеми. Дали Томи ще се върне при Гейнър да му предаде какво съм казала? Да. А Гейнър ще приеме ли вестта с лека ръка? Вероятно не. Нуждаех се от информация. Трябваше да науча докъде може да стигне той. Репортер… трябваше ми репортер. Ървинг Гризуолд идва на помощ!
Ървинг обитаваше едно от онези пастелни кубчета, които минават за кабинети. Няма покрив, няма врата, но притежава стени. Ървинг е висок само метър и шейсет. Дори и това ми стига, да го заобичам. Не срещам често мъже точно с моя ръст. Рошавата кафява коса обграждаше плешивото петно на темето му като цветни венчелистчета. Носеше бяла риза с навити до лактите ръкави, връзката му беше разхлабена. Лицето му бе обло и розовобузо. Приличаше на плешиво херувимче. С нищо не напомняше на върколак, какъвто всъщност беше. Дори ликантропията не лекува оплешивяването.
Никой в сейнтлуиския „Пост Диспач“ не знаеше, че Ървинг е превръщач. Това е заболяване и дискриминацията спрямо ликантропите е незаконна, но, както и при хората със СПИН, работодателите престъпват закона въпреки това. Е, може би ръководството на вестника щеше да се окаже либерално и с широки разбирания, но аз бях на мнението на Ървинг. Предпазливостта на първо място!
Заварих го на стола зад бюрото му. Аз самата се облегнах на прага на кубчето-кабинет.
— Как върви? — попита приятелят ми.
— За забавен ли се смяташ или просто имаш дразнещ навик? — поинтересувах се.
Той се ухили:
— Просто съм общителен. Питай приятелката ми!
— Обзалагам се!
— Та к’во стаа, Блейк? И, моля те, кажи ми, че каквото и да става, е годно за запис, а не обратното.
— Как ти се струва идеята да напишеш статия за готвещия се нов закон за зомбитата?
— Ми може — отвърна той. Присви подозрително очи. — Какво ще искаш в замяна?
— Тази част не става за запис, Ървинг, поне засега.
— Естествено! — той ми се намръщи. — Продължавай!
— Трябва ми цялата информация за Харолд Гейнър, с която разполагате.
— Това име не ми говори нищо — призна той. Трябва ли?
Веселостта бе изчезнала от погледа му и сега ме гледаше сериозно. Съсредоточаваше се напълно, когато надушеше някоя статия.
— Не е задължително — отвърнах аз. Предпазливост! — Можеш ли да се сдобиеш с информацията?
— В замяна на статия за зомбитата?
— Ще те разходя из всички заводи, които използват зомбита. Можеш да водиш фотограф и да щракаш труповете!
Очите му светнаха.
— Серия статии с много ужасяващи снимки. На централното място — ти. Красавицата и Звяра. Издателят ми вероятно ще се хване.
— И аз така си помислих, но не съм сигурна за централното място…
— Хей, шефът ти ще го хареса! Публичността значи и повече работа…
— И продава повече вестници…
— Така си е — съгласи се Ървинг. Погледа ме известно време. Стаята бе почти тиха. Повечето служители си бяха тръгнали. Езерцето светлина тук бе едно от малкото. Ървинг ме бе чакал. Толкова по въпроса, че пресата никога не спи. Тихото дихание на климатика запълваше покоя на ранната вечер.
— Ще видя имаме ли Харолд Гейнър в компютъра — заяви той накрая.
Усмихнах му се:
— Хубав номер — да запомниш името само от едно споменаване.
— В крайна сметка съм опитен журналист — отвърна той. Завъртя пресилено стола си към клавиатурата на компютъра. Надяна си въображаеми ръкавици и нагласи дългата опашка на смокинга си.
— О, я стига! — усмихнах му се по-широко.
— Не припирай маестрото! — Ървинг написа няколко думи и екранът оживя, след което приятелят ми призна: — Имаме го. Разполагаме с доста нещо за него. Ще отнеме цяла вечност да го разпечатам! — Той завъртя стола си, за да се обърне към мен. Лош знак. Поде: — Виж какво ще ти предложа… Ще опаковам папката с все снимките, ако имаме такива. Ще ти ги връча право в сладките ръчички.
— И къде е уловката?
Ървинг сплете пръсти на гърдите си.
— Моля ти се, никакви уловки. Правя го от добро сърце.
— Добре, донеси ги в апартамента ми.
— Защо не се видим при „Мъртвеца Дейв“? — предложи върколакът.
— „Мъртвецът“ е долу във вампирския квартал. Каква работа имаш пък ти натам?
При все сладкото си херувимско лице, той ме наблюдаваше много внимателно.
— Носят се слухове, че има нов Господар на Града. Искам статия.
Само поклатих глава:
— Значи се навърташ около „Мъртвеца Дейв“, за да намериш информация?
— Точно така.
— Вампирите няма да говорят с теб. Приличаш на човек.
— Благодаря за комплимента! — ухили се Ървинг. С теб обаче ще говорят, Анита! Знаеш ли кой е новият Господар? Дали може да се срещна с него… или с нея? Да взема интервю?
— Исусе, Ървинг, нямаш ли си достатъчно проблеми и без да се забъркваш с този вампирски крал?
— Значи е мъж.
— Това беше просто обрат на речта — възразих.
— Знаеш нещо! Знам, че знаеш!
— Това, което знам е, че не би желал да привличаш вниманието на вампир-повелител. Те са зли, Ървинг!
— И самите вампири се опитват да се издигнат сред каймака на обществото. Искат позитивна популярност. Едно интервю за това какво възнамерява да прави Господарят с вампирското общество. Представата му за бъдещето. Ще е много спретнатичко и приповдигнато. Никакви шеги за трупове. Без сензации. Чиста журналистика!
— Аха, да бе. На страница с вкусно заглавийце: ГОСПОДАРЯТ ВАМПИР НА СЕЙНТ ЛУИС ПРОГОВАРЯ!
— Мда, би било страхотно!
— Пак си се надишал с печатарско мастило, Ървинг!
— Ще ти дам всичко за Гейнър, което намеря. Снимки.
— И откъде знаеш, че имаш снимки? — попитах.
Той се взря в мен, налагайки внимателно безизразна маска на облото си, сладко лице.
— Ти разпозна името, малък кучи с…
— Тцъ-тцъ, Анита! Помогни ми да взема интервю от Господаря на града. Ще ти дам всичко, което поискаш!
— Аз ще ти предоставя серия статии за зомбитата. Цветни снимки на гниещи зомбита, Ървинг! Ще продават вестника!
— Без интервю с Господаря?
— Ако имаш късмет — без! — съгласих се.
— По дяволите.
— Може ли да получа досието на Гейнър?
Ървинг кимна.
— Ще го събера — и ме погледна. — Все още искам да се видим при „Мъртвеца Дейв“. Може пък, ако ти си наоколо, някой вампир да ме заговори…
— Ървинг, няма да станеш по-мил на вампирите, ако те видят с техен законен екзекутор!
— Те още ли те наричат Екзекуторката?
— Да, а имам и доста други прякори.
— Добре, досието на Гейнър в замяна на участие в следващата ти вампирска екзекуция?
— Не — отвърнах.
— Ах, Анита…
— Не.
Той разпери широко ръце:
— Добре де, беше просто предложение. Би излязла страхотна статия!
— Не се нуждая от публичност, Ървинг, не и от този тип във всеки случай.
Той кимна:
— Аха, така си е. Е, ще се видим в „Мъртвеца Дейв“ след два часа.
— Нека е час. Ще ми се да изляза от Квартала преди здрач.
— Да не би някой да те е взел на мушка? Искам да кажа, не бих желал да излагам на опасност живота ти, Блейк! — той се ухили. — Снесла си ми толкова първи страници! Не бих искал да те загубя!
— Благодаря за загрижеността. Не, не са ме взели на мушка. Поне доколкото знам.
— Не ми прозвуча много уверено…
Втренчих се във върколака. Зачудих се дали да му кажа, че новият Господар на града ми е пратил дузина бели рози и покана за танци. Отказах му. На секретаря ми имаше съобщение и покана за официален прием. Изтрих го. Поне засега Господарят се държеше като истински дворцов джентълмен отпреди няколко века. Но нямаше да продължи дълго. Жан-Клод не е човек, който приема леко пораженията.
Не споделих с Ървинг. Нямаше нужда да научава.
— Ще се видим в „Мъртвеца“ след час. Трябва да изтичам до вкъщи да се преоблека.
— Сега, като го спомена, май никога досега не съм те виждал в рокля…
— Бях на погребение днес.
— По работа или на близък човек?
— На близък — отвърнах.
— Моите съболезнования в такъв случай!
Свих рамене.
— Трябва да тръгвам, за да ми стигне времето да се преоблека и да дойда на срещата. Благодаря, Ървинг!
— Това не е услуга, Блейк! Ще те накарам да си платиш с онези статии за зомбитата!
Въздъхнах. Въртяха ми се пози от рода на „Прегърни онзи труп!“. Но новият закон се нуждаеше от обществена подкрепа. Колкото повече хора научеха за ужаса, толкова по-голям шанс имахме да го приемат. На практика Ървинг ми правеше услуга. Нямаше нужда обаче да го осведомявам за това.
Излязох в сумрака на тъмния офис. Помахах, без да се обръщам. Исках да съблека роклята и да се намъкна в нещо, което може да скрие пистолет. Щом щях да ходя в Кървавия квартал, имах нужда от оръжие.

„Мъртвецът Дейв“ се намира в онази част от Сейнт Луис, която носи две имена. Любезното: Крайречният квартал. Грубото: Кървавият квартал. Това е най-горещото вампирско търговско сборище в града. Голяма туристическа атракция. Вампирите наистина вкараха Сейнт Луис сред екскурзионните забележителности. Човек би могъл да си помисли, че планините Озарк, с най-добрите места за риболов в страната, симфоничния оркестър, мюзикълите на нивото на Бродуей или например Ботаническите градини ще са достатъчни за целта, но не. Предполагам, че е трудно да се съревноваваш с немъртвите. Знам, че на мен поне ми е трудно.
Витрината на „Мъртвеца Дейв“ е налепена с бирени табели. Следобедната светлина гаснеше в здрач. Вампирите нямаше да излязат преди да падне пълен мрак. Разполагах с по-малко от два часа. Да ида, да разгледам досието, да се махна. Лесна работа. Да бе!
Бях си навлякла черни шорти, бляскавосиня полоблуза, черни „Найки“ с подходящи черни ленти, черно-бели тенис чорапи и черен кожен колан. Колана носех, за да има за какво да закача презраменния кобур. Моят браунинг „Хай Пауър“ кротуваше на сигурно под лявата ми мишница. Бях си навлякла риза с къси ръкави, за да скрия пистолета. Ризата беше скромна и черна, със сини щампи. Екипът изглеждаше страхотно. По гърба ми се стичаше пот. Беше твърде горещо за ризата, но браунингът разполагаше с тринайсет патрона. Четиринайсет, ако човек е достатъчно тъп да сложи нов пълнител и да остави оръжието заредено.
Не смятах, че положението е чак толкова зле — засега. Разполагах с резервен пълнител, пъхнат в джоба на шортите. Знам, че така джобът увисва, но къде другаде можех да го прибера? Тия дни — бях си обещала — щях да си взема луксозен кобур с джобчета за резервни пълнители. Но всички модели, които съм виждала, трябва да бъдат пригодени за моя ръст и с тях се чувствах като Фрито Бандито*.
[* Frito Bandito — герой от рекламна кампания на Frito Corn Chips от 1968–69 г.; дребен мексиканец, препасан с огромни патрондаши — Бел. пр.]
Почти никога не нося резервен пълнител, когато съм с браунинга. Да говорим сериозно: ако ми потрябват повече от тринайсет изстрела, играта е свършена. Най-тъжното в случая беше, че не бях помъкнала резервите заради Томи или Гейнър. Бях ги взела заради Жан-Клод. Вампира повелител на града. Не, че сребърните куршуми могат да го убият. Но щяха да го наранят, да го накарат да се лекува бавно, почти като човек.
Исках да се махна от квартала преди здрач. Не желаех да се натъквам на Жан-Клод. Той не би ме нападнал. Всъщност имаше добри намерения, ако не и точно почтени. Беше ми предложил безсмъртие без мръсната част от превръщането във вампир. Но имаше и някои усложнения — като например, че щях да го имам за спътник цяла вечност. Той беше висок, блед и красив. По-секси от копринено неглиже.
Искаше да му стана човешки слуга. Не съм ничия прислуга. Няма да стана дори и в замяна на вечен живот, вечна младост и малък копромис с душата. Цената е прекалено висока. Жан-Клод не искаше да ми повярва. Браунинга носех в случай, че се наложи да го накарам да ми повярва.
Влязох в бара и за миг останах заслепена, в очакване очите ми да привикнат със сумрака. Досущ като в старите уестърни, когато добрият герой се колебае на входа на бара и оглежда тълпата. Подозирах, че изобщо не се озърта за лошите типове. Просто е влязъл от слънце на тъмно и не вижда нищо. Никой обаче не го гръмва, докато чака очите му да привикнат. Питам се защо ли…
Минаваше пет в четвъртък. Всички маси и повечето столове на бара бяха заети. Навсякъде гъмжеше от облечени с делови костюми мъже и жени. Цял куп работни обувки и тен, който свършва до лактите, най-често срещан при по-често шофиращите. „Мъртвецът Дейв“ бе станал моден, въпреки усилията да се поддържа ограничена клиентела.
Сякаш бях нахълтала в разгара на часа за безплатни питиета. Мътните го взели. Всички юпита бяха тук да зърнат вампир от безопасно място. Щяха да са и леко пияни по това време. Предполагам, че така усилваха тръпката.
Ървинг седеше на облия ъгъл на бара. Видя ме и ми махна. Вдигнах ръка в отговор и започнах да си проправям път към него.
Пропъхнах се между двама господа с костюми. След известно маневриране се наложи и да подскоча доста идиотски, за да седна на бар-столчето.
Ървинг ми се ухили широко. Във въздуха се носеше мърморене като плътна стена. Думите се сливаха в чист шум на океански прилив. Налагаше се Ървинг да се наведе към мен, за да го чувам.
— Надявам се, оценяваш колко дракони съм убил, за да запазя това столче за теб! — отбеляза той. Дъхът му погали бузата ми — ухаеше леко на уиски.
— Драконите са лесна работа, пробвай някой път с вампири.
Той се ококори. Преди да успее да зададе въпрос, допълних:
— Шегувам се, Ървинг! — По дяволите, някои хора просто нямат никакво чувство за хумор. — Освен това, в Северна Америка никога не е имало дракони.
— Знаех си.
— Да бе! — отвърнах.
Той пиеше уиски от шлифована чаша. Кехлибарената течност блещукаше на смътната светлина.
Лутър, дневният управител и барман, се намираше в другия край на бара и се занимаваше с група веселяци. Ако се разхилеха още по-весело, сигурно щяха да изпопадат на пода.
Лутър е едър — не висок, а дебел. Но тлъстината му е твърда, почти като мускул. Кожата му е толкова черна, че има пурпурни оттенъци. Цигарата между устните му проблясна в оранжево, щом си пое дъх. С цигара в уста е способен да говори по-добре от всичките ми познати.
Ървинг вдигна едно смачкано кожено куфарче от пода до стола си. Измъкна от него папка, дебела поне три пръста. Тлъсто ластиче я държеше затворена.
— Исусе, Ървинг! Мога ли да го взема вкъщи с мен?
Той поклати глава.
— Една колежка прави статия за местните издигащи се бизнесмени, които не са това, което изглеждат. Наложи се да й обещая правата върху първородния ми син, за да взема папката за тази нощ!
Приличаше ми на купчина изрезки. Въздъхнах. Човекът от дясната ми страна едва не си навря лакътя в лицето ми. Обърна се.
— Извинете, малка госпожице, извинете. Не беше нарочно!
„Малка“ прозвуча като „мълкъ“ и беше малко завалено.
— Не нарочно — съгласих се.
Той се усмихна и се извърна към приятеля си. Друг бизнесмен, който се смееше на висок глас. Пийни достатъчно и всичко ще ти се стори смешно.
— Тук надали мога да прочета и една страница — отбелязах.
Ървинг се ухили:
— Ще те последвам до края на света!
Лутър се изправи пред мен. Извади цигара от пакета, който винаги си носи. Долепи връхчето на угарката на предишната до върха на новата. Кранчето й светна в червено като живо въгленче. Дим заструи през носа и устата му. Като дракон.
Лутър смачка угарката в чистия стъклен пепелник, който разнасяше със себе си от място на място като плюшена играчка. Пушеше като комин, беше ужасно дебел и ако съдим по посивялата коса, минаваше петдесетака. Никога не боледуваше. Би трябвало да се снима за рекламните плакати на Института по тютюнопушенето.
— Второ? — обърна се към Ървинг.
— Да, благодаря.
Лутър взе чашата, напълни я от бутилка под бара и я върна върху нова салфетка.
— К’во да бъде за теб, Анита? — попита.
— Обичайното, Лутър!
Той ми наля чаша портокалов сок. Преструваме се, че е „Отвертка“. Аз съм въздържателка, но защо ще идвам в бар, ако не пия?
Той изтри плота с безупречната си бяла кърпа.
— Имам вест за тебинка от Господаря.
— Господаря вампир на града ли? — намеси се Ървинг. Долових възбуда в гласа му. Надушваше новини.
— Какво? — в моя глас нямаше капка възбуда.
— Много му се ще да те види!
Погледнах към Ървинг, после и към Лутър. Опитах се телепатично да пратя съобщението: „Не пред репортера“. Не стана.
— Господарят пусна вестта. Който те види, да ти предаде това.
Ървинг местеше поглед между нас като възбудено пале.
— Какво общо има с теб Господарят на града, Анита?
— Смятай го за предадено — казах.
Лутър поклати глава:
— Няма да идеш да се видите, нали?
— Не.
— Защо? — попита Ървинг.
— Не е твоя работа.
— Извън записа?
— He.
Лутър ме зяпна:
— Чуй ме, момиче, трябва да говориш с Господаря. В момента на вампирите и хапките им е казано, че Господарят иска да си поприказвате. Следващата заповед ще е да те намерят и да те заведат при него.
„Намирам“ — хубав евфемизъм за отвличане.
— Нямам общи теми за разговор с Господаря.
— Не позволявай положението да се влоши, Анита! — посъветва ме Лутър. — Няма нищо лошо просто да си поговориш с него.
Така си мислеше той.
— Може и да поговоря…
Барманът беше прав. Все някога трябваше да говоря с Господаря. А ако се забавех, надали щеше да е много приятелски настроен.
— И защо Господарят ще иска да се види с теб? — попита Ървинг. Приличаше на любопитна птица с очи, светнали от току-що забелязаното червейче.
Не обърнах внимание на въпроса му и си измислих собствен.
— Дали твоята колежка те е поосветлила за съдържанието на папката? Наистина нямам време да чета „Война и мир“ тази нощ.
— Кажи ми, каквото знаеш за Господаря и ще те осветля.
— Много благодаря, Лутър!
— Нямах намерение да го насъсквам срещу теб — отвърна барманът. Цигарата подскачаше в устата му, докато говореше. Така и не успях да разбера как го прави. Сръчност на устните. Години упражнения.
— Що не спрете да ме третирате като преносител на шибана бубонна чума? — попита Ървинг. — Просто се опитвам да си върша работата!
Отпих от портокаловия си сок и го погледнах.
— Ървинг, забъркваш се в неща, които не разбираш. Не мога да ти говоря за Господаря. Не бива.
— Не искаш — поправи ме той.
Свих рамене:
— Не искам, но причината да не искам е, че не мога.
— Това е омагьосан кръг — възрази той.
— Ами осъди ме! — допих си сока. И бездруго не ми се пиеше. — Виж, Ървинг, сключихме сделка. Досието в замяна на статии за зомбитата. Ако смяташ да си нарушаваш обещанието, сделката отпада. Но ми кажи, че отпада. Нямам време да си седя тук и да си играя на въпроси и отговори.
— Няма да се оттегля от сделката. Дал съм дума — заяви той с толкова достолепие, колкото бе възможно в шумния бар.
— Ами, осветли ме тогава и нека се махам от Квартала, преди Господарят да ме хване.
Ървинг внезапно стана сериозен.
— Имаш проблеми, нали?
— Може би. Помогни ми, Ървинг! Моля те.
— Помогни й — каза Лутър.
Може би беше заради вълшебната думичка. Може би — заради надвисналия Лутър. Каквато и да бе причината, Ървинг кимна:
— Според колежката ми, той е сакат в инвалидна количка.
Кимнах. Колко съм дискретна.
— Харесва „сакати“ жени.
— Какво искаш да кажеш? — сетих се за Сисъли с празните очи.
— Слепи, инвалиди, с ампутации, квото ще да е, дъртият Хари ще се нахвърли на хапката.
— Глухи… — уточних.
— И това му е по специалността.
— Защо? — попитах. Ама какви умни въпроси задавам!
Ървинг сви рамене:
— Може да се чувства по-добре, защото и самият той е в плен на инвалидната количка. Колежката ми не знае защо е перверзник, но си е такъв.
— Какво друго ти каза за него?
— Никога не са го обвинявали в престъпление, но слуховете са наистина кофти. Подозират го във връзки с мафията, но няма доказателства. Просто слухове.
— Разкажи ми! — настоях.
— Една стара приятелка се опитвала да го съди за палимония*. Обаче изчезнала.
[* Palimony (англ.) — издръжка за съвместно съжителство без брак — Бел. пр.]
— Изчезнала да се чете „вероятно мъртва“ — уточних.
— Бинго.
Беше съвсем логично. Значи Гейнър е използвал Томи и Бруно за убийства и преди. Тоест, щеше да е по-лесно да им даде заповед и втори път. Или пък Гейнър им бе заповядвал много пъти, просто така и не са го хванали?
— И какво толкова прави за мафията, че да заслужи правото на двама телохранители?
— О, значи си се срещала със специалиста му по сигурността.
Кимнах.
— Колежката ми ще си умре от кеф да поговорите.
— Нали не си й споменал за мен?
— Да ти приличам на доносник? — Ървинг ми се ухили.
Пропуснах закачката покрай ушите си.
— Та какво общо има с мафията?
— Помага им да перат пари, или поне така се подозира.
— Няма доказателства? — полюбопитствах.
— Никакви — Ървинг ми се стори нещастен.
Лутър поклати глава и изтърси цигарата си в пепелника. Пепел падна и по плота. Той я забърса с безупречната си кърпа.
— Изглежда ми лош тип, Анита. Безплатен съвет остави го на мира, мътните го взели.
Добър съвет. За нещастие, неизпълним.
— Не мисля, че той ще ме остави на мира!
— Няма да питам и не искам да знам…
Някой на бара трескаво махаше за второ питие. Лутър се понесе нататък. Виждах целия бар в голямото огледало, поставено на стената отзад. Виждах дори и вратата, без да се налага да се обръщам. Беше удобно и уютно.
— Аз обаче ще те питам — намеси се Ървинг, — защото искам да знам!
Само поклатих глава.
— Знам нещо, което ти не знаеш — додаде той.
— А искам ли да го знам?
Репортерът закима толкова трескаво, че рошавата му коса щръкна. Въздъхнах.
— Разкажи ми!
— Ти първа.
Стигаше ми толкова.
— Споделих всичко, което имах предвид за днес, Ървинг. Ето го досието. Ще го прегледам. Ти просто ми спестяваш известно време. Точно сега обаче за мен времето може да се окаже важно…
— О, стига де, попиляваш цялата радост от това човек да бъде осведомен репортер! — Той се престори, че ще повърне.
— Просто ми кажи, Ървинг, иначе ще прибягна до насилие!
Приятелят ми почти се засмя. Не мисля, че ми повярва. А би трябвало.
— Добре, добре! — вместо букет цветя с жест на фокусник измъкна иззад гърба си снимка.
Беше черно-бяла. Жена на около двадесет, с дълга кестенява коса с модерна подстрижка, с точно толкова гел по нея, че да изглежда твърда. Беше хубава. Не я познавах. Очевидно не позираше специално за снимката. Беше твърде обикновена, а и на лицето й имаше изражение на човек, който не знае, че го снимат.
— Коя е тя?
— Допреди пет месеца му е била приятелка — уточни Ървинг.
— Значи е… с недъзи? — Втренчих се в красивото, прямо лице. Няма как да отгатнеш по снимките.
— Уанда с инвалидната количка.
Втренчих се в Ървинг. Усещах как очите ми се ококорват.
— Не говориш сериозно!
Той се ухили.
— Сакатата Уанда обикаля улиците с количката си. Много е популярна в определени среди.
Проститутка на инвалидна количка. Нъц, твърде е странно. Поклатих глава.
— Добре, къде мога да я намеря?
— И ние с колежката бихме искали да участваме.
— Значи, затова си задържал снимката извън папката?
Репортерът дори не си даде труда да имитира притеснение:
— Уанда няма да иска да говори с теб насаме, Анита!
— А говорила ли е с твоята приятелка репортерка?
Той се намръщи, погледът му се замъгли. Знаех какво значи това.
— Не иска да говори и с репортери, така ли, Ървинг?
— Страхува се от Гейнър.
— Така и трябва — съгласих се.
— И защо би се разприказвала пред теб, а пред нас — не?
— Заради сладката ми личност? — вдигнах вежди.
— О, стига, Блейк!
— Къде се навърта тя, Ървинг?
— О, по дяволите! — той допи питието си на една гневна глътка. — Ще я намериш близо до клуб на име „Сивата котка“.
„Сивата котка“? Като стария виц, че всички котки са сиви на тъмно? Сладко.
— И къде е това?
Отговори ми Лутър. Не го бях забелязала да се връща.
— На основното разклонение на Тендърлоин, на ъгъла на Двайста и „Гранд“. Не ти трябва да ходиш там сама, Анита!
— Мога да се грижа за себе си.
— Аха, но изглеждаш така, сякаш не можеш. Нали не щеш да гръмнеш някой тъп глупак само защото те е опипал… или по-лошо? Спести си усложненията и вземи със себе си човек, който изглежда сериозен.
Ървинг сви рамене:
— Аз лично не бих отишъл там сам.
Не ми се щеше да го призная, но бяха прави. Може да съм голяма корава убийца на вампири, но на външен вид не ми личи особено.
— Добре, ще взема Чарлз. Изглежда достатъчно корав да свали някой от „Грийн Бей Пакърс“*, но има тъй нежно сърце…
Лутър се засмя и изпусна облаче дим.
— Не допускай Чарли да види нещо сериозно. Може да припадне!
Загубиш ли публично съзнание, хората не го забравят.
[* Ръгби-отбор, печелил 12 пъти шампионата на NFL и 4 пъти Супер-боул — Бел. пр.]
— Ще пазя Чарлз! — сложих на плота повече пари, отколкото трябваше. Всъщност Лутър не ми беше дал кой знае каква информация този път, но обикновено снасяше по нещо. Добра информация. А така и не плащам пълната цена за нея. Получавам намаление, защото съм свързана с полицията. Мъртвеца Дейв е бил ченге, но са го изритали от управлението, защото е вампир. Колко непрактично от тяхна страна. Още се сърдеше на полицията, но искаше и да помага. Тъй че ми снасяше сведения, а аз носех на ченгетата подбрани късчета.
Мъртвеца Дейв излезе от вратата зад бара. Погледнах към витрината от тъмно стъкло. Стори ми се същата, но ако Дейв бе буден, значи навън цареше пълен мрак. Мамка му. Имах доста път пеша до колата, при това сред вампири. Е, поне си носех пистолета. Колко успокоителна мисъл.
Дейв е висок, масивен, с къса кестенява коса и преди смъртта си е започвал да оплешивява. Вече не му пада косата, но и не му е израснала наново. Усмихна ми се достатъчно широко, та да оголи зъби. През тълпата премина възбудена тръпка, сякаш у всички е бил притиснат един и същ нерв. Шепотът се разпространи като кръгове около хвърлено в езеро камъче. Шоуто започваше.
Ръкувахме се с Дейв. Неговата ръка е топла, твърда и суха. Хапвал ли си днес, Дейв? Изглеждаше така, сякаш вече е вечерял, розов и сияен. И какво си си хапнал, Дейв? Доброволно ли е дошло ястието? Вероятно. Като за мъртвец, Дейв беше добър човек.
— Лутър все ми казва, че си наминавала, но е било през деня. Радвам се да те видя наоколо и след здрач!
— Всъщност, канех се да се махна от Квартала преди да се стъмни!
Той се намръщи:
— Тръгваш ли си?
Показах му дискретно оръжието. Ървинг се ококори.
— Носиш пистолет! — прозвуча толкова високо, все едно беше викнал.
Нивото на шума бе утихнало до слабо мърморене. Тишината се възцари точно колкото хората да ни чуят. Но пък, нали за това бяха дошли — да чуят вампир? Да споделят проблемите си с мъртвия. Понижих глас и допълних:
— Защо не кажеш на целия свят, а, Ървинг?
Той сви рамене:
— Съжалявам.
— Откъде познаваш новинарчето? — попита Дейв.
— Понякога ми помага в проучванията.
— Да бе, проучвания, тра-ла-ла — той се усмихна, без да показва зъби. Този номер вампирите го научават едва няколко години след смъртта. — Лутър предаде ли ти съобщението?
— Аха.
— Умно ли ще постъпиш или глупаво?
Дейв е малко брутален, но въпреки това го харесвам. Признах:
— Вероятно глупаво.
— Не се подлъгвай само защото имаш специални отношения с новия Господар. Той все тъй си е вампир-повелител. Всички те са кофти гадна новина. Не се ебавай с него.
— Точно това се опитвам да избегна.
Дейв се ухили достатъчно широко, за да покаже зъби:
— Мамка му, имаш предвид… Е, тцъ, не си му нужна само щото си готино парче.
Приятен комплимент: да си мисли човек, че е готино парче… Предполагам.
— Аха — казах.
Ървинг на практика подскачаше на стола си.
— Какво, по дяволите, става, Анита?
Много добър въпрос.
— Не е твоя работа.
— Анита…
— Стига си ме тормозил, Ървинг! Сериозно говоря.
— Тормозя ли те? Не съм чувал тази дума от баба си насам…
Погледнах го право в очите и заявих внимателно:
— Майната му, остави ме на мира. Така ясна ли съм?
Той вдигна длани — „предавам се“.
— Еее, просто се опитвам да си върша работата!
— Добре, върши си я някъде другаде! Смъкнах се от бар-столчето.
— Вестта е пусната, за да те намери, Анита! — отбеляза Дейв. — Някои от другите вампири може да се престараят!
— Тоест, да се опитат да ме заведат насила?
Той кимна.
— Въоръжена съм, нося си и кръста. Ще се справя.
— Искаш ли да те изпратя до колата? — попита Дейв.
Взрях се в кафявите му очи и се усмихнах:
— Благодаря, няма да забравя това предложение, но съм голямо момиче!
Истината е, че на повечето вампири не би им допаднало Дейв да дава сведения на врага. Аз бях Екзекуторката. Ако някой вампир прекрачи границата, викат мен. За кръвопийците няма такова нещо като доживотна присъда. Смърт или нищо. Не може да вкараш вампир в затвора…
В Калифорния опитаха, но един вампир-повелител избяга. Развихри кърваво клане — уби двадесет и пет души за една нощ. Не се хранил — просто убивал.
Предполагам, ядосал се е, че са го държали заключен. На вратите и по пазачите е имало кръстове. Само че кръстовете не действат, ако не вярваш в тях. И със сигурност не действат, след като повелителят те е убедил да ги свалиш…
Бях нещо като еквивалент на електрическия стол за кръвопийците. Не ме харесваха особено. Леле, каква изненада!
— Аз ще я придружа — писа се доброволец Ървинг. Остави пари на бара и се изправи. Пъхнах обемистата папка под мишница. Предполагам, че той не искаше да я изпуска от поглед. Страхотно.
— Тя вероятно ще защитава и теб — обади се Дейв.
Ървинг се накани да каже нещо, но размисли. Можеше да сподели например, че е ликантроп, само дето не искаше хората да го знаят. Наистина много се стараеше да минава за човек.
— Сигурна ли си, че ще се справиш? — попита Дейв. Още една възможност за вампирска стража до колата ми.
Предлагаше ми да ме защити от Господаря? Та той беше мъртвец от има-няма десет години. Не беше достатъчно силен.
— Радвам се да видя, че ти пука, Дейв!
— Хайде, махай се оттук! — изпроводи ме той.
— Пази се, момиче! — нареди Лутър.
Усмихнах се широко и на двамата, след това се обърнах и излязох от почти стихналия бар. Посетителите не бяха чули кой знае какво от разговора, но знаех, че ме зяпат. Устоях на желанието да се обърна и да извикам: „Бау!“. Обзалагам се, че поне един щеше да изпищи.
Това е заради белега във форма на кръст на ръката ми. Само вампирите имат такива, нали? Свещен кръст, лепнат на нечиста плът… Моят беше от ръчно ковано желязо. Специална поръчка на един вече мъртъв повелител. Сметнал го за забавно. Ха-ха-ха.
Или пък ме зяпаха заради Дейв? Може би посетителите не забелязваха белега? Може и да бях твърде чувствителна. Държиш ли се приятелски с някой спазващ законите вампир, хората стават подозрителни. Ако пък имаш няколко странни белега, ще се питат дали си човек. Но така е и редно. Подозрението е здравословно. Пази те жив.

Знойният мрак ме стисна като горещ, лепкав юмрук. Уличната лампа на тротоара стърчеше насред ярка локва, сякаш светлината се бе стопила. Всички лампи бяха репродукции на газови фенери от началото на века. Извисяваха се черни и изящни, но не особено автентични. Като костюм за Хелоуин. Изглежда добре, но е твърде удобен, за да е истински.
Нощното небе бе надвиснало над високите тухлени сгради, но уличните лампи сдържаха нашествието на мрака. Досущ черна шатра, крепена от колове светлина. Изпитваш усещането за мрак, но той е нереален.
Тръгнах към гаража точно до Първа улица. Паркирането в Крайречния е почти невъзможна задача. Туристите само влошават проблема.
Твърдите подметки на официалните обувки на Ървинг стържеха шумно по паважа на улицата. Отекваше ехо. Истински паваж. Улици, правени за коне, не за коли. Именно заради това паркирането беше кошмарно, но пък… очарователно.
Моите найки почти не вдигаха шум. В сравнение с мен Ървинг беше като шумно кученце. Повечето ликантропи, които съм срещала, са потайни. Той може и да е върколак, но се държи no-скоро като куче. Голямо, обичащо веселието куче.
Подминаваха ни двойки и малки групички. Всички се смееха и разговаряха с твърде пискливи гласове. Бяха дошли да видят вампири. Истински вампири на живо, или по-скоро на мъртво, може би? Туристи всички до един. Аматьори. Воайори. Аз бях виждала повече немъртви от всички тях. Бях готова да се обзаложа. Така че удоволствието ми убягваше.
Вече бе съвсем тъмно. Долф и отрядът ме чакаха на гробището „Бърел“. Трябваше да стигна дотам. Ами досието на Гейнър? А и какво щях да правя с Ървинг? Понякога графикът ми е наистина претоварен.
Нечий силует се отлепи от тъмните сгради. Не можах да отгатна дали ни е причаквал или просто се появи. Магия. Застинах, напрегната като заек под автомобилни фарове.
— Какво има, Блейк? — попита Ървинг.
Връчих му папката и той я взе с озадачено изражение. Исках ръцете ми да са свободни, в случай че се наложи да вадя оръжието си. Вероятно нямаше да се стигне до това. Може би.
Жан-Клод вървеше към нас. Вампирът, господар на града. Движеше се като танцьор или котка — с плавна, плъзгаща се походка. Сдържана енергия и грация, готови да избухнат в насилие.
Не беше чак толкова висок, може би метър и седемдесет и пет. Ризата му сияеше от белота. Беше свободна, дълга, с бухнали ръкави, пристегнати на китките от маншети с три копчета. Отпред имаше само връв за завързване на гърлото. Той не я беше стегнал и белият плат само рамкираше бледите му, гладки гърди. Ризата беше запасана в стегнати черни джинси, и само това я спираше да не се вее около него като плащ.
Косата му беше чисто черна и леко се къдреше около лицето. Очите му, ако посмееш да погледнеш в тях, бяха толкова тъмносини, че изглеждаха почти черни. Бляскави, тъмни скъпоценни камъни.
Спря на около шест крачки от нас. Достатъчно близо, за да се вижда тъмният белег с форма на кръст на гърдите му. Той единствен нарушаваше съвършенството на тялото му. Или поне на тази част от тялото, която бях виждала.
Моят белег беше резултат от кофти шегичка. Неговият — плод на последния опит на някой пътник към отвъдното да отложи смъртта. Питах се дали горкият човечец се е измъкнал? Дали Жан-Клод щеше да ми каже, ако го попитах? Може би. Само че не исках и да знам, ако отговорът е „не“.
— Здравей, Жан-Клод! — казах.
— Здравей, ma petite! — отвърна той. Гласът му бе като кожено палто — пищен, мек, смътно мръснишки, сякаш само да говориш с него бе нещо мръсно. Може и така да беше.
— Не ме наричай „ma petite“ — озъбих се.
Той се усмихна лекичко, без да покаже и следа от зъбите си.
— Както желаеш! — и се извърна към Ървинг.
Върколакът отклони поглед, внимавайки да не срещне очите на Жан-Клод. Човек не бива да гледа право в очите на вампир. Никога. Защо тогава аз го правех с лекота? Наистина, защо?
— Кой е приятелят ти? — Това обръщение прозвуча много тихо и някак заплашително.
— Това е Ървинг Гризуолд. Репортер е в „Пост Диспач“. Помага ми с някои сведения.
— Аха! — възкликна вампирът. Обиколи Ървинг, сякаш той бе стока за продан, а Жан-Клод искаше да го разгледа от всички ъгли.
Репортерът се озърташе нервно, за да държи вампира под око. Погледна ме и ококори очи.
— Какво става?
— Наистина — какво ли, Ървинг? — полюбопитства Жан-Клод.
— Остави го на мира!
— Защо просто не дойде да се видим, моя малка съживителке?
„Малка съживителка“ не беше особено подобрение спрямо ma petite, но щях да го понеса.
— Бях заета.
Изражението, което се изписа на лицето на вампира, бе почти гняв. А аз наистина не исках да ми се ядосва.
— Канех се да се срещна с теб — уточних.
— Кога?
— Утре вечер.
— Тази вечер — не го каза като предложение.
— Не мога.
— О, да, ma petite, можеш! — гласът му отекна като топъл вятър в главата ми.
— Толкова дяволски настоятелен си! — обадих се.
Той се засмя. Смехът му бе приятен и благозвучен като скъп парфюм, който витае в стаята, след като напръсканият с него човек е излязъл. Точно такъв беше — витаеше в ушите като далечна музика. От всички вампири-повелители, които съм срещала, Жан-Клод притежаваше най-хубавия глас. Всеки си има някакъв талант.
— А ти си толкова вбесяваща! — отвърна той, все още с насмешлива нотка. — Какво да правя с теб?
— Остави ме на мира — отрязах. Казах го съвсем честно. Това бе едно от най-големите ми желания.
Жан-Клод внезапно стана напълно сериозен, сякаш някой бе превключил шалтер. Включено — веселие; изключено — неразгадаемо изражение.
— Твърде много от последователите ми знаят, че си мой човешки слуга, ma petite! Овладяването ти е част от организирането на силите ми! — Каза го почти със съжаление.
Страшно ми помогна, да бе.
— Какво искаш да кажеш с това „овладяване“? — Стомахът ми бе присвит в наченките на страх.
Ако Жан-Клод не ме изплашеше до смърт, най-малко щеше да ми докара язва.
— Ти си мой човешки слуга. Трябва да започнеш да се държиш като такава.
— Не съм твоя прислуга!
— Да, ma petite, такава си!
— Проклет да си, Жан-Клод, остави ме на мира!
Той внезапно се озова до мен. Не го забелязах да се движи. Беше замъглил съзнанието ми, без дори да мигне. Сърцето ми изпърха в гърлото. Опитах се да отстъпя, но бледата му, жилава длан ме сграбчи за дясната ръка, точно над лакътя. Не биваше да отстъпвам. Трябваше да посегна към пистолета. Надявах се, че ще преживея тази си грешка.
Заговорих равно и спокойно. Е, поне ще умра смела!
— Смятах, че наличието на два вампирски белега означава, че не можеш да владееш мислите ми!
— Не мога да те омагьосам с очи, а и е по-трудно да замъгля сетивата ти, но все пак е възможно! — Той обхвана ръката ми с пръсти.
Не болеше. И бездруго не се опитвах да се дърпам. Знаех, че може да счупи ръката ми, без дори да се изпоти — или да я откъсне от рамото, или да вдига „Тойоти“ от лежанка. Ако не бях способна да победя на канадска борба Томи, със сигурност нямаше да мога да се преборя и с Жан-Клод.
— Той е новият Господар на града, нали? — обади се Ървинг.
Мисля, че и двамата го бяхме забравили. За репортера щеше да е по-добре да стане точно така.
Жан-Клод леко стегна хватката си около ръката ми и се обърна да погледне Ървинг.
— Ти си репортерът, който се опитва да вземе интервю от мен.
— Да, аз съм — съгласи се приятелят ми с лека нервност — не особено много, просто намек за скованост в гласа му. Изглеждаше смел и решителен. Точка за него.
— Вероятно след като поговоря с тази прекрасна дама, ще ти дам интервю.
— Наистина ли? — Репортерът не можа да прикрие изумлението си. Ухили ми се широко. — Би било страхотно. Ще бъде както пожелаете. Аз…
— Млъквай! — командата съскаше и кипеше.
Ървинг се смълча, сякаш бе омагьосан.
— Гризуолд, добре ли си? — Беше странно, че питах. Стоях буза до буза с един вампир, но все пак проявявах загриженост…
— Аха — отвърна приятелят ми. Дори и това потвърждение прозвуча смазано от страх. — Просто никога не съм усещал нещо като него.
Погледнах към Жан-Клод.
— Той е единствен по рода си.
Жан-Клод отново насочи вниманието си към мен. О, боже!
— Все още се шегуваш, ma petite!
Взрях се в прекрасните му очи, които си бяха просто… очи. Той ми беше дал силата да им устоявам.
— Просто, колкото да убивам времето. Та какво искаш, Жан-Клод?
— Толкова смела, дори и сега…
— Ти няма да ми посегнеш насред улицата, пред свидетели. Може и да си новият Господар, но си също и бизнесмен. Вампир от ново поколение. Това ограничава възможностите ти.
— Само пред свидетели — каза той толкова тихо, че го чух единствено аз.
— Добре де, но и двамата сме съгласни, че няма да ми посегнеш точно тук и сега — продължавах да се взирам в него. — Тъй че стига номера и ми кажи какво, дявол го взел, искаш!
Той се усмихна — леко движение на устните, но пусна ръката ми и се отдръпна.
— Ти също няма да ме застреляш на улицата безпричинно.
Смятах, че имам причина, но не такава, че да мога да я обясня пред полицията.
— Не искам да ме обвинят в убийство, вярно си е.
Усмивката му се разшири, но все още не показваше зъби. Справяше се с това по-добре от всички живи вампири, които съм срещала. Хм, дали жив вампир не е оксиморон? Вече не бях съвсем сигурна.
— Тъй, значи няма да си посягаме взаимно на обществено място — уточни той.
— Вероятно не — съгласих се. — Е, какво точно искаш? Закъснявам за среща.
— Какво ще правиш тази вечер — ще вдигаш зомбита или ще пронизваш вампири?
— Нито едно от двете.
Вампирът ме погледна, очаквайки да продължа. Не казах нито дума повече. Той сви рамене — и този жест бе изящен.
— Ти си моят човешки слуга, Анита. Използваше истинското ми име, значи вече бях загазила.
— Не съм — отрекох.
Той въздъхна дълбоко:
— Носиш два от белезите ми.
— Не по свой избор — уточних.
— Щеше да умреш, ако не бях споделил силата с теб!
— Не ми дрънкай глупости как си ми спасил живота. Сложи ми насила два белега. Не ме попита, нито ми обясни. Първият може и да ми е спасил живота, страхотно. Но вторият спаси твоя живот. И в двата случая нямах избор.
— Още два белега и ще станеш безсмъртна. Няма да старееш, защото и аз не старея. Ще останеш човек, жива и способна да носиш разпятието си. Способна да влезеш в църква. Не застрашаваме душата ти. Защо се бориш с мен?
— Откъде знаеш какво застрашава душата ми? Ти вече нямаш такава! Заменил си безсмъртната си душа за земна вечност. Но аз знам, че и вампирите умират, Жан-Клод! Какво ще стане, когато умреш? Къде ще отидеш? Дали просто ще изчезнеш? Не, ще отидеш в ада, където ти е мястото!
— И ти смяташ, че като си мой човешки слуга, ще попаднеш там заедно с мен?
— Не знам и не искам да научавам!
— Като се бориш с мен, ме караш да изглеждам слаб. Не мога да си го позволя, ma petite! По един или друг начин трябва да се справим със ситуацията!
— Просто ме остави на мира.
— Не мога. Ти си ми човешки слуга и трябва да започнеш да се държиш като такава!
— Не ме притискай, Жан-Клод!
— Или какво — ще ме убиеш ли? Можеш ли да ме убиеш?
Взрях се в прелестното му лице и казах:
— Да.
— Усещам копнежа ти по мен, ma petite, a и аз копнея за теб!
Свих рамене. Какво можех да кажа?
— Просто обикновена похот, Жан-Клод, нищо особено!
Което беше лъжа. Разбрах, още докато го произнасях.
— He, ma petite, имам предвид нещо по-сериозно. Започвахме да събираме тълпа — но на безопасно разстояние.
— Наистина ли искаш да обсъждаме това насред улицата?!
Той си пое дълбоко дъх и изпъшка.
— Вярно. Караш ме да се самозабравям, ma petite! Страхотно.
— Наистина закъснявам, Жан-Клод! Полицията ме чака.
— Трябва да довършим разговора си, ma petite! — отвърна той.
Кимнах. Прав беше. Опитвах се да не му обръщам внимание. Не е лесно да пренебрегнеш вампир-господар.
— Утре вечер.
— Къде? — попита той.
Колко любезно, не ми нареди да се явя в леговището му! Замислих се къде ще е най-удобно. Исках да сляза до Тендърлоин заедно с Чарлз. Той щеше да проверява работните условия на зомбитата в един нов комедиен клуб. Не по-лошо място от всички останали.
— Знаеш ли къде е „Усмихнатият труп“?
Жан-Клод се усмихна и за миг забелязах връхчетата на зъбите му. Някаква жена в тълпата изпъшка.
— Да.
— Да се видим там… да речем, в единайсет.
— За мен ще бъде удоволствие! — думите погалиха кожата ми като обещание.
Мамка му.
— Ще те чакам в кабинета си, утре вечер.
— Я чакай малко! Какъв е пък този кабинет? — имах лошо предчувствие.
Усмивката му се разшири до ухилване и зъбите му заблестяха под светлината на уличните лампи.
— Ами, аз съм собственик на „Усмихнатият труп“. Мислех, че знаеш!
— Да бе, мислил си!
— Ще те чакам.
Аз бях избрала мястото. И нямаше да отстъпя.
Проклет да е.
— Хайде, Ървинг!
— Не нека репортерът да остане. Не си е получил интервюто.
— Остави го на мира, Жан-Клод, моля те!
— Ще му дам онова, за което копнее, нищо друго.
Не ми хареса как спомена копнежите.
— В какво си се забъркал?
— Аз, ma petite, да се забърквам? — усмихна се вампирът.
— Анита, искам да остана — обади се Ървинг.
Обърнах се към него:
— Не знаеш какво говориш.
— Аз съм репортер. Върша си работата.
— Закълни ми се — закълни се, че няма да го нараниш!
— Имаш думата ми — съгласи се Жан-Клод.
— Че няма да го нараниш по никакъв начин.
— Че няма да го нараня по никакъв начин. — Той запази безизразната си маска, сякаш всичките му усмивки бяха илюзия.
Лицето му притежаваше неподвижността на отдавна мъртвите. Прекрасно на вид, но изпразнено откъм живот като картина.
Погледнах в мъртвите му очи и потръпнах. Мамка му.
— Сигурен ли си, че искаш да останеш тук?
Ървинг кимна.
— Искам това интервю.
Поклатих глава:
— Ти си глупак.
— Аз съм добър репортер! — възрази той.
— И все пак си глупак!
— Мога да се грижа за себе си, Анита!
Гледахме се един друг секунда-две.
— Добре, приятно прекарване. Може ли да взема папката?
Ървинг погледна надолу, сякаш беше забравил, че я държи.
— Хвърли ни я утре заран, иначе Маделин ще получи удар.
— Добре, няма проблем! — Пъхнах обемистата папка под лявата си мишница, колкото се може по-хлабаво. Пречеше ми да си вадя пистолета, но животът не е съвършен.
Разполагах с информация за Гейнър. Имах и името на доскорошна негова приятелка. Паднала жена. Може би щеше да проговори пред мен. Може би щеше да ми помогне да намеря улики. Или пък да ме прати по дяволите. Нямаше да ми е за пръв път.
Жан-Клод ме наблюдаваше с неподвижните си очи. Поех си дълбоко дъх през носа и издишах през устата. Стига толкова за тази нощ.
— Ще се видим и с двама ви утре! — обърнах се и се отдалечих.
Имаше група туристи с фотоапарати. Един колебливо вдигна своя към мен.
— Ако ме щракнеш, ще ти взема апарата и ще го счупя! — Усмихвах се, докато го казвах.
Мъжът несигурно свали апарата си.
— Леле, само една снимчица…
— Стига ти толкова! — заявих. — Айде мърдайте, представлението свърши!
Туристите се разсеяха като облак дим, духнат от вятър. Тръгнах по улицата към гаража. Погледнах през рамо и забелязах, че пак са се посъбрали да гледат Жан-Клод и Ървинг. Туристите бяха прави. Представлението все още продължаваше.
Ървинг беше голямо момче. Искаше интервюто си. Коя бях аз да си играя на бавачка на възрастен върколак? Дали Жан-Клод щеше да разкрие тайната на Ървинг? И ако да, имаше ли значение? Не беше мой проблем. В моя списък стояха Харолд Гейнър, Доминга Салвадор и чудовище, което ядеше добрите граждани на Сейнт Луис, щата Мисури. Нека Ървинг се оправя със собствените си проблеми. Аз си имах предостатъчно на главата.