Година: 1993
Оригинално заглавие: Guilty Pleasures
Превод от английски: Елена Павлова



Анита Блейк може да е малка и млада, но вампирите я наричат Екзекуторката. Анита е некромант и ловец на вампири във време, когато вампирите са защитени със закон — докато не станат твърде непослушни. Сега някой избива невинни вампири и Анита се съгласява да помогне да открият кой и защо.

1

Уили Макой си беше боклук и преди да умре. Смъртта му не променяше положението. Седеше срещу мен, издокаран в крещящо карирано спортно яке. Полиестерните му панталони бяха яркозелени. Имаше слабо, триъгълно лице и сресваше назад късата си черна коса. Винаги ми бе напомнял за герой от гангстерски филм. От онези, които продават информация, тичат по задачи и са лесно заменими.
След вампирясването на Уили това за лесната заменяемост вече не важеше, разбира се. Но той все още продаваше информация и търчеше по задачи. Не, смъртта не променя особено нещата. Но за всеки случай избягвах да го гледам право в очите. Имам си твърди правила за взаимоотношенията с вампири. Той беше уличен боклук, но сега вече — немъртъв уличен боклук. Което, поне за мен, го поставяше в съвсем различна категория.
Климатикът в кабинета ми тихо съскаше. Според шефа ми Бърт бебешкосините стени трябваше да действат успокоително, но те придаваха на стаята студено излъчване.
— Нещо против да запаля? — попита Уили.
— Да, против съм — отвърнах аз.
— По дяволите, няма да ми облекчиш работата, нали?
За миг го погледнах открито. Очите му още бяха кафяви. Той забеляза, че го наблюдавам, ето защо сведох поглед към бюрото си.
Уили се засмя — no-скоро хриплив кикот. Смехът му не се беше променил.
— Леле, харесва ми. Страхуваш се от мен!
— Не се боя, просто съм предпазлива.
— Не е нужно да си признаваш. Подушвам страха ти, все едно нещо ме докосва по лицето… по ума. Боиш се от мен, защото съм вампир.
Свих рамене — какво можех да кажа? Как да излъжеш някой, който надушва страха ти?
— Защо си дошъл, Уили?
— Леле, ще ми се да имах цигарка… — ъгълчетата на устата му започнаха да треперят.
— Не знаех, че и вампирите ги хващат нервни тикове.
Той вдигна ръка и почти докосна лицето си. Усмихна се и оголи кучешките си зъби.
— Някои неща не се променят!
Исках да го попитам какво точно се променя. Какво е да си мъртъв? Знам се и с други вампири, но Уили беше първият, когото съм познавала и преди, и след смъртта. Много странно усещане.
— Какво искаш?
— Хей, дошъл съм да ти дам пари. Да ти стана клиент!
Вдигнах поглед към него, избягвайки очите му. Лампите над нас хвърляха отблясъци по иглата на вратовръзката му. Истинско злато. Приживе Уили не бе притежавал подобно нещо. Справяше се чудесно, като за мъртвец.
— Изкарвам си хляба като вдигам мъртвите от гроба, нищо лично. За какво му е на вампира съживено зомби?
Той поклати глава — две бързи трепвания в двете посоки.
— Не, не става дума за вуду. Искам да те наема да разследваш няколко убийства.
— Не съм частен детектив.
— Да, но имаш такъв на договор в екипа си.
Кимнах:
— Можеше да наемеш направо госпожица Симс. Няма нужда да минаваш през мен за нещо такова.
Отново същото конвулсивно поклащане на главата.
— Да, ама тя не познава вампирите по твоя начин.
Въздъхнах:
— Хайде, стига сме обикаляли около темата, а, Уили? Трябва да излизам — погледнах стенния часовник — след петнайсет минути. Не искам да оставям клиентката да ме чака самичка на гробището. Хората се изнервят…
Той се засмя. Неприятният му хилеж ме успокои при все кучешките зъби. Вампирите трябва да имат пищен, мелодичен смях, нали така?
— Обзалагам се, че се нервират. Главата си залагам! — Веселието му внезапно изчезна, сякаш го бе избърсал от лицето си като грим.
Гюллето на страха тупна в ямата на стомаха ми. Вампирите променят настроенията си като прещракване на шалтер. Ако той умееше това, какво друго би могъл да прави?
— Нали знаеш за вампирите, дето ги попиляват в Квартала?
Уили го зададе като въпрос, ето защо му отговорих:
— Запозната съм със случая.
В новия район на вампирските клубове бяха заклани четири вампира. Сърцата им бяха изтръгнати, а главите — отрязани.
— Все още ли работиш с ченгетата?
— Все още съм на договор с новия отдел, да.
Той се засмя отново:
— Да, Отряда на привиденията. С нисък бюджет и недостатъчно хора, точно така.
— Според мен описа повечето полицейски отдели в този град.
— Може би, но и ченгетата са същите като теб, Анита. Един умрял вампир повече — какво толкова! Новите закони не променят положението.
Бяха минали само две години от делото „Адисън срещу Кларк“. Съдебното дело ни представи променена версия на представата за това каква е същността на живота и какво не е смъртта. В добрите стари Американски щати вампиризмът се признава легално. Ние сме една от малкото страни, които са го приели. Хората от Имиграционното направо получават гърчове в опитите си да спрат чуждестранните вампири да не имигрират тук на, меко казано, цели ята.
В съда се разглеждат какви ли не въпроси. Дали наследниците трябва да върнат наследеното? Овдовяваш ли, ако половинката ти стане немъртвец? Убийство ли е, ако претрепеш вампир? Съществува дори движение, което настоява да им се даде право да гласуват. Време на промени…
Втренчих се във вампира пред мен и свих рамене. Наистина ли смятах, че още един умрял вампир не е голяма работа? Може би.
— Ако според теб мисля така, защо изобщо си дошъл при мен?
— Защото си най-добрата в тази работа. А на нас ни трябва най-добрият.
За първи път използваше множествено число.
— За кого работиш, Уили?
И тогава той се усмихна — потайна, лека усмивчица — сякаш знаеше нещо, което би трябвало да знам и аз.
— Няма значение. Парите са наистина добри. Искаме по тези убийства да работи някой, който познава нощния живот!
— Видях труповете, Уили! Споделих с полицията мнението си…
— И какво е то? — Той се наведе напред в креслото и положи малките си длани на бюрото ми. Ноктите на пръстите му бяха бледи, почти бели — безкръвни.
— Дадох на полицията пълен доклад — взирах се в него и почти го гледах в очите.
— Няма да споделиш с мен дори и това, нали?
— Нямам свободата да разисквам полицейски дела с теб.
— Казах им, че няма да се хванеш с работата!
— С каква работа по-точно? Не си ми подхвърлил и една дребна подробност!
— Искаме да разследваш вампирските убийства и да откриеш кой — или какво — е извършителят. Ще ти платим трикратния размер на обичайния хонорар.
Поклатих глава. Поне вече знаех защо алчният му кучи син Бърт ми е уредил тази среща. Знаеше какво е отношението ми към вампирите, но по договор се налагаше поне да се срещна с всеки клиент, който е потърсил услугите на Бърт. За пари моят шеф беше готов на всичко. Проблемът е, че според него — аз също. Налагаше се много скоро да си „поприказваме“ с началството.

Изправих се.
— Води се полицейско разследване. Вече им помагам с всичко, което ми е по силите. Може да се каже, че и бездруго работя по случая. Спестете си парите!
Уили седеше, втренчен в мен и съвсем неподвижен. Не беше точно безжизнената неподвижност на отдавна мъртвите, но съдържаше капка от нея.
Вълна от страх пробягна по гърба ми и заседна в гърлото. Преборих се с желанието да извадя изпод ризата си разпятието и да разкарам Уили от кабинета. Самата идея да изхвърлям клиент с помощта на свещен предмет ми се стори направо непрофесионална. Така че просто си стоях и го чаках да се раздвижи.
— Защо не искаш да ни помогнеш?
— Трябва да се видя с клиентите си, Уили! Съжалявам, че не мога да съм ти полезна.
— Не искаш да си полезна.
Кимнах.
— Щом така го разбираш… — заобиколих бюрото, за да го изпратя до вратата.
Той се раздвижи с живачна бързина, каквато не бе притежавал приживе, но го видях да помръдва и се озовах точно встрани от протегнатата му ръка.
— Не съм ти просто някое сладко маце, което ще се хване на номерцата ти!
— Забеляза ме да се движа!
— Чух те да се движиш. Ти си умрял наскоро, Уили. Вампир или не, имаш да учиш още доста!
Той се мръщеше, все още протегнал ръка към мен.
— Може и тъй да е, но нито един човек не би успял да отстъпи така бързо! — Уили се приближи към мен дотолкова, че карираното му сако ме забърсваше. Един до друг, така интимно, бяхме почти еднакви на ръст — с други думи, ниски. Очите му се намираха на едно ниво с моите. Взирах се усърдно в рамото му.
Наложи се да впрегна всичките си сили, за да не отстъпя. Но, дявол го взел, немъртъв или не, това пак си оставаше същият Уили Макой. Нямах намерение да му доставя подобна радост.
Той се обади:
— Ти не си човек — не повече от мен!
Отидох да отворя вратата. Не бях отстъпила под натиска му. Отивах да отворя. Постарах се да убедя ледената пот по гърба си, че има разлика. Студената буца в стомаха ми още не се беше разсеяла.
— Наистина вече трябва да тръгвам! Благодаря, че посети „Съживители“ ООД! — представих му най-добрата си професионална усмивка — изпразнена от смисъл, досущ като крушка, но не по-малко ослепителна.
Уили поспря на прага.
— Защо не искаш да работиш за нас? Все трябва да им кажа нещо, когато се прибера…
Не бях сигурна, но ми се стори, че долавям нотка на страх. Дали нямаше да си изпати заради провала? Колкото и глупаво да беше, съжалих го. Мътните да го вземат, може и да беше немъртъв, но стоеше и ме гледаше жално, и си беше същият Уили със смешните дрехи и треперещите ръчички.
— Кажи им — които и да са те, — че не работя за вампири!
— Твърдо правило?
Отново ми прозвуча като въпрос.
— Твърдо като камък.
За миг забелязах сянка от стария Уили в изражението му. Почти като намек за съжаление.
— Ще ми се да не го беше казвала, Анита. Тези типове не обичат да им се отказва!
— Мисля, че вече не си добре дошъл. Не ми харесва да ме заплашват!
— Не беше заплаха, Анита. Това е истината! — Той оправи вратовръзката си, погали новата игла, изправи слабичките си рамене и излезе навън.
Затворих вратата и облегнах гръб на нея. Коленете ми се подгъваха. Но нямах време да седя и да треперя. Госпожа Грундик вероятно вече беше на гробищата. Щеше да стои там с малката си черна чантичка и порастналите си синове и да ме чака да вдигна съпруга й от гроба. Съществуваше загадката на двете различни завещания. Тя можеше или да ги оспорва с години в съда и да похарчи куп пари, или да вдигне Албърт Грундик от гроба и да го попита лично.
Всичко необходимо за целта беше в колата ми, дори пилетата. Извадих сребърното разпятие от блузата си и го оставих да се люлее открито. Имам няколко пистолета и знам как да ги използвам. Държа в бюрото си 9-милиметров „Браунинг Хай-Пауър“. Тежи малко над килограм с все сребърните куршуми. Със сребро не можеш да убиеш вампир, но поне ще го обезкуражиш. Рани от този род те лекуват бавно, почти като хората. Избърсах потните си длани в полата и излязох.
Крейг, новият ни нощен секретар, тракаше с бясна скорост по клавиатурата на компютъра. Ококори се, когато минах по дебелия килим покрай него. Може би заради кръста, увиснал на дълга верижка. А може би и заради пристегнатия през гърба ми ремък на кобура и изложеното на показ оръжие. Все пак не си отвори устата. Умен човек.
Наметнах си спретнатото рипсено сако. То не прилепваше плътно върху пистолета, но все пак номерът щеше да мине. Съмнявах се, че семейство Грундик и адвокатите им ще забележат оръжието.

2

Дочаках да видя как слънцето изгрява на сутринта, докато карах към къщи. Мразя изгревите. Те означават, че съм се изхвърлила и съм бачкала цялата проклета нощ. Сейнт Луис има повече дървета покрай магистралите от всеки друг град, в който съм карала кола. Бях почти готова да призная, че дърветата изглеждат добре под светлината на първите утринни лъчи. Почти. Апартаментът ми винаги има депресиращо бял и весел вид рано сутрин. Стените са в същия онзи цвят на ванилов сладолед, както на всяка друга подобна сграда. Подът е в приятен оттенък на сивото, предпочитам го пред по-често срещаното кафяво, като на кучешко лайно.
Жилището ми е просторна гарсониера. Казвали са ми, че има хубав изглед към парка отсреща. Недоказуемо за моя милост твърдение. Ако бяха оставили на мен, въобще нямаше да има прозорци. Справям се посредством дебели завеси, които превръщат и най-яркия ден в прохладен сумрак.
Включих радиото тихичко, за да приглуша шумовете от дневния живот на съседите си. Сънят ме погълна под меката музика на Шопен. Миг по-късно телефонът звънна.
Лежах около минута, като се ругаех, че съм забравила да включа телефонния секретар. Може би беше най-добре да не обръщам внимание? Пет позвънявания по-късно се предадох.
— Ало?
— О, извинявай. Да не те събудих?
Беше непозната за мен жена. Ако се окажеше търговски агент, щях да прибегна до насилие.
— Кой се обажда? — Присвих очи към часовника до леглото.
Показваше осем. Не бях спала и два часа. Уф!
— Моника Веспучи е на телефона — каза го, сякаш това обясняваше всичко. Е, нищо подобно.
— Аха… — постарах се да звуча любезно и окуражително. Според мен се чу ръмжене.
— О, леле, ох. Аз съм Моника, която работи с Кетрин Мейсън.
Свих длани около слушалката и се постарах да помисля. Не се справям добре с тази задача след два часа сън. Кетрин ми беше добра приятелка — познато име. Вероятно ми бе споменавала за тази жена, но, дяволите да ме вземат, изобщо не си я спомнях.
— Аха, Моника, да. Какво искаш? — прозвуча грубо дори и според мен. — Съжалявам, че не бях особено любезна. Приключих работа около шест.
— Боже мили, значи си спала само два часа! Искаш ли да ме застреляш, или…?
Не отговорих на въпроса. Не съм чак такава грубиянка.
— Мога ли да ти бъда полезна, Моника?
— Ами, да. Виж, ще правя дамско парти-изненада за Кетрин. Нали знаеш, че се омъжва другия месец…
Кимнах, спомних си навреме, че тя не ме вижда и промърморих:
— Поканена съм на сватбата.
— О, да, знам, да. Роклите за шаферките са много хубави, не мислиш ли?
Всъщност дълга розова официална рокля с буфан-ръкави беше последното, за което ми се щеше да харча сто и двайсет долара, но все пак ставаше дума за сватбата на Кетрин.
— Та какво за дамското парти?
— Ох, отвлякох се, нали? А ти умираш да поспиш!
Зачудих се дали ако й се разкрещя, ще се разкара по-бързо. Тц, вероятно щеше да се разплаче.
— Та какво точно искаш, Моника?
— Ами, знам, че е малко набързо, но нещата един вид ми се поизплъзнаха… Смятах да ти се обадя миналата седмица, но така и не стигнах дотам…
Виж, на това повярвах.
— Давай нататък!
— Ами, дамското парти е довечера. Кетрин каза, че ти не пиеш, така че се чудех дали искаш да ни станеш шофьор.
Просто си полежах за малко, като се чудех докъде може да стигне лудостта и дали има смисъл в нея. Може би, ако бях по-будна, нямаше да кажа онова, което мислех.
— Не смяташ ли, че предупреждението идва бая късничко, ако ще искаш и да карам?
— Знам. Съжалявам. Просто напоследък съм толкова разпиляна! Кетрин ми каза, че обикновено в петък или събота вечер си свободна. Да не би точно тази седмица да си заета?
Всъщност нямах задачи, но никак не ми се искаше да отделям единствената си нощ почивка заради тази празноглавка от другата страна на линията.
— Ами да, в почивка съм.
— Прекрасно! Ще ти дам адреса, можеш да ни вземеш след работа. Става ли?
Не ставаше, но какво друго да й кажа?
— Ами добре.
— Имаш ли с какво да запишеш?
— Нали каза, че с Кетрин работите заедно? — вече наистина започвах да си припомням Моника.
— Ами да.
— Е, знам къде работи Кетрин. Няма нужда да си записвам.
— О, каква съм глупачка, разбира се! Значи ще се видим около пет. Облечи се добре, но без токчета. Може да потанцуваме довечера!
Мразя да танцувам.
— Хубаво, значи ще се видим.
— Да, до довечера!
Телефонът заглъхна в ухото ми. Включих секретаря и отново се свих под чаршафите. Моника работеше заедно с Кетрин, значи беше адвокатка. Доста страховита мисъл. Може би беше от онези хора, които са организирани само на работа…
Надали.
Едва тогава ми светна — и то твърде късно, — че можех просто да откажа поканата. Проклятие! Ама че съм бързачка днес. Е, добре, колко зле можеше да стане? Да гледаш непознати, които дивеят наоколо. Ако имах късмет, някой можеше и да повърне в колата ми…
Когато заспах отново, сънувах най-странните сънища. Бяха за някаква непозната жена, пай с кокосов крем и погребението на Уили Макой.

3

Моника Веспучи носеше значка с надпис „Вампирите също са хора“. Твърде необещаващо начало за вечерта. Блузата й беше копринена, високата твърда яка подчертаваше тъмния й тен, добит в солариум. Косата й беше къса, прическата — изящна, гримът — перфектен.
Значката би трябвало да ми подскаже какво дамско парти е планирала. Някои дни просто трудно се усещам.
Носех черни джинси, ботуши до коленете и пурпурна блуза. Косата ми подхождаше на дрехите — черни къдри точно над раменете на червената блуза. Плътното, почти черно-кафяво на очите ми подхожда на косата. Само кожата ми изпъква — твърде бледа на фона на латинската чернота. Едно много старо гадже веднъж ме описа като малка китайска кукла. Каза го като комплимент, но аз не го приех така. Имам си причини да не ходя често на срещи.
Блузата с дълги ръкави прикриваше ножа на дясната ми китка и белезите на лявата ръка. Оставих пистолета си заключен в багажника на колата. Не смятах, че дамското парти може да излезе от релси чак дотам.
— Толкова съжалявам, че отложих планирането за последния момент, Кетрин! Ето защо сме само тричките. Всички други си имаха работа! — обади се Моника.
— О, представи си, хората си имали планове за петък вечер! — възхитих се аз.
Тя ме зяпна така, сякаш се опитваше да прецени дали се шегувам или напротив.
Кетрин ме погледна предупредително. Дарих и двете с най-добрата си ангелска усмивка. Веспучи ми отвърна. Кетрин не се подлъга.
Моника започна да танцува по тротоара, весела като пиян омар. Беше пила само две питиета с вечерята. Много лош знак.
— Бъди мила! — изсъска Кетрин.
— Че какво съм казала?
— Анита! — прозвуча досущ като баща ми, когато закъснявах прекалено.
Въздъхнах.
— Просто днес не си забавна!
— Смятам да съм ужасно забавна! — тя протегна ръце към небесата. Носеше смачканите останки на деловия си костюм. Вятърът духна дългата й, медночервена коса. Така и не съм успяла да реша дали Кетрин ще е по-хубава, ако си отреже косата, така че човек първо да забелязва лицето й, или косата я прави красива.
— Ако се налага да се откажа от малкото си почивни нощи, значи трябва да се забавлявам — и то страхотно! — каза тя.
Имаше нещо в начина, по който го каза. Погледнах я изпитателно.
— Нали не смяташ да се напиваш до падане под масата, а?
— Може би! — тя се ухили лукаво.
Кетрин знаеше, че не одобрявам — или по-скоро, че не разбирам пиянството. Не ми харесваше да си разхлабвам задръжките. Ако смятах да излизам от релси, държах да съм на волана и да контролирам степента на отклонение.
Оставихме колата на паркинг две пресечки по-назад. От онези с кованите железни огради. Край реката няма много място за паркиране. Тесните тухлени улици и древни тротоари са предназначени за коне, не за коли. Улиците бяха прясно измити от лятната буря, вилняла и преминала по време на вечерята. Първите звезди блестяха над главите ни като диаманти, пришити върху кадифе.
Моника извика:
— Разбързайте се, повлекани!
Кетрин ме погледна и се ухили. И в следващия миг хукна към колежката си.
— О, мътните да ви вземат! — промърморих. Може би, ако бях пила на вечеря, щях и аз да се разтърча, но се съмнявам.
— Не се дръж като стара чанта! — подвикна ми Кетрин.
Стара чанта ли? Догоних ги и ходом. Моника се кикотеше. Просто бях сигурна, че ще се кикоти. Облягаха се една на друга с Кетрин, обхванати от пристъп на веселие. Подозирам, че може да се надсмиваха и над мен.
Моника се успокои достатъчно, за да имитира фалшив сценичен шепот:
— Знаеш ли какво има зад ъгъла?
Всъщност знаех. Последното убийство на вампир бе станало само на четири пресечки оттук. Намирахме се в района, наричан от вампирите „Квартала“. Хората пък го наричат Крайречния или Кървавия площад, зависи дали искат да прозвучи грубо или не.
— „Престъпни удоволствия“ — отвърнах.
— О, боже, развали изненадата!
— Какви са тия престъпни удоволствия? — попита Кетрин.
Моника се изкикоти.
— О, боже, боже, изненадата все пак не е развалена! — тя хвана младоженката за ръката. — Ще ти хареса много, обещавам!
Може би щеше да й хареса — аз знаех, че на мен няма да ми допадне, но все пак ги последвах зад ъгъла. Табелата беше великолепна — неон в цвета на артериална кръв. За мен този символизъм е чиста загуба на време.
Изкачихме се по трите широки стъпала и ето ти един вампир, застанал пред въртящата се врата. Беше подстриган съвсем късо и имаше малки, светли очички. Масивните му рамене сякаш щяха да разкъсат по шевовете черната тениска. Нима фитнесът не се обезсмисля след смъртта?
Още от фоайето чувах тежката смес от гласове, смях и музика. Този пищен, наситен звук от бърборенето на много хора в тясно пространство предполагаше, че си прекарват добре.
Вампирът стоеше до вратата съвсем неподвижен. Да, в него се долавяше движение — живост, поради липсата на по-добра дума. Надали е бил мъртъв повече от двадесет години, най-много. В тъмното изглеждаше почти като човек, дори и за мен. Тази вечер вече бе хапнал. Кожата му бе розова и свежа. Изглеждаше едва ли не с червени бузки. Да, прясната кръв определено е полезна! Моника го стисна за ръката.
— О, виж само какви мускули!
Вампирът се ухили и оголи зъбите си. Кетрин зина. Той се ухили още по-широко.
— Бъз е старо приятелче, нали, Бъз? Вампирът Бъз? Боже, ужасно.
Но той кимна.
— Влизайте, Моника! Масата ви очаква!
Маса ли? Що за връзки имаше тази въртиопашка? „Престъпни удоволствия“ беше един от най-горещите клубове в Квартала и не приемаше резервации.
На вратата имаше голяма табела: „Не се допускат никакви кръстове, разпятия или други свещени предмети!“. Прочетох табелата и я подминах. Нямах намерение да си свалям кръста.
Обля ни пищен, мелодичен глас:
— Анита, колко се радвам да те видя!
Гласът принадлежеше на Жан-Клод, собственик на клуба и вампир-повелител. Изглеждаше точно както се очакваше от неговия вид. Мека, леко къдрава коса, покриваща високата бяла дантелена яка на старовремска риза. Дантелата на свой ред се изливаше върху бледите му ръце с дълги пръсти. Ризата беше разкопчана широко и разкриваше стегнатите му голи гърди, обкръжени от още нагънати дантели. Повечето хора не биха могли да носят такава риза. Вампирът й придаваше извънредно мъжествен вид.
— Вие двамата се познавате? — Моника явно се изненада.
— О, да — кимна Жан-Клод. — Ние с госпожица Блейк сме се срещали и преди!
— Помагах на полицията в някои дела в Крайречния.
— Тя е техният специалист по вампирите — той придаде на тази дума мекота и топлина, и смътна лъст.
Моника се изкиска. Кетрин се взираше в Жан-Клод с ококорени очи и невинен поглед. Побутнах я и тя подскочи, сякаш се събуди от сън. Не си дадох труда да шепна, тъй като знаех, че той и бездруго ще ме чуе:
— Важен съвет относно безопасността — никога не гледай вампир в очите!
Тя кимна. Забелязах първите намеци за страх в изражението й.
— Никога не бих навредил на такава прекрасна млада дама! — Домакинът улови дланта на Кетрин и я вдигна към устните си. Просто докосване с устни. Приятелката ми се изчерви.
Жан-Клод целуна ръка и на Моника. Погледна ме и се засмя.
— Не се бой, малка ми съживителке! Няма да те докосна! Това би било измама!
Той пристъпи и застана до мен. Взирах се решително в гърдите му. Там, почти скрит сред дантелата, се различаваше белег от изгаряне. Имаше форма на кръст. Колко ли десетилетия бяха минали, откакто някой бе забил кръста в плътта му?
— Но и да носиш кръст е нечестно предимство!
Какво можех да кажа? Той беше прав по своя си начин.
Какъв срам, че вампирите не могат да бъдат наранени просто от нещо с формата на кръст. В такъв случай Жан-Клод би загазил сериозно. За нещастие, кръстът трябва да бъде осветен и подкрепен с вяра. Атеист, който го размахва срещу вампир, е много жалка гледка. Той изрече името ми така, сякаш целуваше кожата ми.
— Анита! За какво си мислиш?
Гласът му беше толкова успокоителен. Искаше ми се да погледна и да видя изражението, което вървеше в комплект с думите. Жан-Клод беше заинтригуван от частичния ми имунитет към него. Също и от кръстовидния белег от изгорено на ръката ми. Смяташе белега за забавен. Всеки път, когато се срещахме, той правеше всичко възможно да ме омае, а аз — да не успее. Поне засега печелех.
— Никога преди не си възразявал, че си нося кръста!
— Да, но тогава си била по полицейска работа, а сега не си!
Взирах се в гърдите му и се питах дали дантелата е толкова мека, колкото изглежда; вероятно не беше.
— Толкова ли нямаш доверие в собствената си сила, малка съживителке? Нима вярваш, че цялата ти устойчивост срещу мен почива на това парче сребро на врата ти?
Не, не вярвах в това, но знаех, че и то помага. Жан-Клод беше, както сам си признаваше, на двеста и пет години. За два века вампирът набира много сили. Но пък ме обвиняваше, че съм страхливка. А аз не бях.
Вдигнах ръка и разкопчах верижката. Той отстъпи назад, и ми обърна гръб. Кръстът се изля като сребърна река в дланта ми. Руса жена — човек — се появи до мен. Подаде ми номерче и взе кръста. Хаха, гардеробиерка за свети вещи!
Внезапно се почувствах гола без кръста си. С него и спях, и се къпех.
Жан-Клод отново се приближи.
— Няма да устоиш на представлението довечера, Анита! Все някой ще те омае!
— Не! — възразих. Но е трудно да си корав, когато се взираш в нечии гърди. За да коравее, човек има нужда от контакт лице в лице, но в случая не разполагах с тази възможност.
Вампирът се засмя. Сякаш ме погали — като вихрено потъркване на животинска козина. Топло и все пак напомнящо за смъртта.
Моника ме хвана за ръката.
— Никога няма да забравиш тази нощ!
— Това заплаха ли е?
Жан-Клод се засмя отново — топъл и ужасен смях.
— Тук е място за наслада, Анита, не за насилие!
Моника вече ме дърпаше.
— Побързай, че представлението ще започне!
— Представление ли? — попита Кетрин.
Наложи се да се усмихна:
— Добре дошла в единствения на света вампирски стриптийз-клуб, Кетрин!
— Шегуваш се!
— Честна скаутска! — погледнах пак към вратата, не знам защо. Жан-Клод стоеше напълно неподвижен — никаква следа от живец, сякаш изобщо го нямаше там. След това помръдна, едната му бледа ръка се вдигна към устните. Прати ми въздушна целувка от другия край на залата. Нощното забавление започваше!

4

Масата ни направо опираше в сцената. В залата ехтеше смях и възбуден брътвеж, чуваха се и престорени писъци, докато вампирите-сервитьори обикаляха около масите. Долавяше се и страх като подводно течение. Онази странна тръпка, каквато изпитваш на влакчето на ужасите и на филми на ужасите. Безопасен страх.
Лампите угаснаха. В заведението отекнаха високи и треперливи писъци. За миг истински страх. После гласът на Жан-Клод се разнесе от мрака:
— Добре дошли в „Престъпни удоволствия“. Тук сме, за да ви служим! Да превърнем в истина и най-ужасните ви мисли!
Гласът му бе като кадифен шепот в късните нощни часове. Дявол го взел, много беше добър!
— Питали ли сте се някога какво е да усетите дъха ми по кожата си? Устните ми на врата си? Твърдото драсване на зъбите. Сладката, остра болка от захапването. Сърцето ви, което бие трескаво до моите гърди. Кръвта ви, която се влива във вените ми. Да споделите себе си. Да ми дадете живот. Като знаете, че наистина не бих могъл да живея без вас, без всички вас…
Вероятно причината се криеше в интимността на тъмнината, но наистина имах чувството, че говори специално на мен. Че аз съм избраницата му, специалната жертва. Не, не бях права. Всяка жена в клуба изпитваше същото. Всички до една бяхме негови избраници. И вероятно в това предположение имаше повече истина, отколкото във всичко друго.
— Първият господин тази вечер споделя фантазиите ви. Искал е да знае какво е усещането от най-сладката целувка на света. Изпитал я е преди вас, за да ви каже, че е невероятно! — Тишината изпълни мрака дотолкова, че чувах собственото си сърцебиене ясно и високо. — Филип е при нас!
Моника прошепна:
— Филип!
През публиката премина обща въздишка, която се превърна в тих напев:
— Филип, Филип…
Надигайте се в мрака като молитва.
Лампите започнаха да оживяват като в края на филм. В средата на сцената стоеше човек. Бяла тениска обгръщаше торса му — не беше чак Мистър Мускул, но бе добре сложен. Нищо прекомерно. Черно кожено яке, прилепнали джинси и боти допълваха картинката. Би могъл да идва направо от улицата. Гъстата му, кестенява коса стигаше почти до раменете.
В здрачната тишина се разнесе музика. Той се раздвижи под звуците й, съвсем леко въртейки бедра. Започна да съблича коженото яке, движеше се почти като на забавен кадър. Меката музика придоби ритъм. Ритъм, с който неговото тяло се движеше, въртеше се… Якето се озова на сцената. Мъжът позяпа известно време публиката, позволявайки ни да видим каквото има да се види. И двете му ръце бяха покрити с виещи се белези плътта направо бе образувала планини от ръбовете им.
Преглътнах мъчително. Не бях сигурна какво ще стане, но имах ясното усещане, че няма да ми хареса.
Танцьорът отметна с две ръце дългата коса от лицето си. Завъртя се и пристъпи към края на сцената. Стоеше близо до масата ни и гледаше към нас. Шията му приличаше на ръцете на наркоман.
Наложих си да отклоня очи. Всичките онези малки, спретнати следи от ухапване — мънички чисти белези. Погледнах встрани и видях, че и Кетрин се взира в скута си. Моника се бе навела напред в креслото си с полуоткрехнати устни.
Мъжът сграбчи тениската със силните си ръце и дръпна. Тя се скъса с прашене и оголи гърдите му. Публиката се разпищя. Неколцина извикаха името му и танцьорът се усмихна. Усмивката му бе омайваща, бляскава, секси, като топящ се в устата шоколад.
По гладкия му, гол гръден кош имаше белези — бели и розови, нови и стари. Седях и просто зяпах с отворена уста.
Кетрин прошепна:
— Мили Боже!
— Прекрасен е, нали? — попита Моника.
Погледнах я. Твърдата й яка се беше изместила, разкривайки две спретнати пробивни ранички, доста стари — почти заздравели. Исусе Христе!
Музиката избухна в пулсиращ хаос. Мъжът танцуваше, въртеше се, кръжеше, влагаше силата на тялото си във всяко движение. Около лявата му ключица имаше бяло кълбо белези — разранено и разкривено. Стомахът ми се сви, Някой вампир бе прехапал ключицата му, беше го гризал, както куче — парче месо. Знаех, защото и аз имах същия белег. Всъщност имам много такива белези.
В ръцете на хората никнеха банкноти като гъби след дъжд. Моника размахваше парите си като знаме. Не исках Филип да идва към нашата маса. Наложи се едва ли не да гушна Моника, за да ме чуе при целия този шум.
— Много те моля, не го води насам!
Но още докато тя се обръщаше да ме погледне, забелязах, че е твърде късно. Филип с многото белези стоеше на сцената и гледаше надолу към нас. Втренчих се в тъй човешките му очи.
Виждах пулса на гърлото на Моника. Тя облиза устни, очите й бяха като чинийки. Пъхна парите в колана на панталоните му.
Ръцете й полазиха по белезите като нервни пеперуди. Тя притисна лице към стомаха на танцьора и започна да ги целува, оставяйки по тях червени следи от червило. Той коленичи и тя продължи да го целува, прилепвайки устни все по-нагоре и по-нагоре по гърдите му.
Накрая Филип се наведе и тя притисна устни към лицето му. Мъжът отметна косата от врата си, сякаш знаеше какво иска Моника. Тя ближеше най-пресните му белези с малкото си розово езиче, като котка. Чувах треперливото свистене на дъха й. Ухапа го — сключи зъби над раната. Филип трепна от болка или просто от изненада. Моника стисна зъби и запреглъща. Смучеше раната.
Спогледах се с Кетрин през масата. Тя ги зяпаше, вцепенена от изумление.
Тълпата направо побесня, пищеше и размахваше пари. Филип се отдръпна от обожателката си и пристъпи към друга маса. Моника се присви след него, отпусна глава в скута си и увеси ръце отстрани.
Нима бе припаднала? Посегнах да я побутна по рамото и осъзнах, че не искам да я докосвам. Стиснах я внимателно. Тя трепна и обърна глава да ме погледне. В очите й бе изписано същото лениво удоволствие, каквото придава и сексът. Повечето червило се бе изтрило и устните й изглеждаха много бледи. Не беше припаднала — просто се къпеше в прилива на насладата.
Отдръпнах се от нея и изтрих длан в панталона си. Ръцете ми се потяха.
Филип се върна на сцената. Беше спрял да танцува. Просто стоеше там. Моника бе оставила малък объл белег на врата му.
Усетих как над тълпата се понася първият полъх на древно съзнание. Кетрин попита:
— Какво става?
— Всичко е наред — отвърна Моника. Стоеше изправена на стола си, все още с полузатворени очи. Облиза устни и протегна ръце над главата си.
Кетрин се обърна към мен.
— Анита, какво е това?
— Вампир — отвърнах аз.
На лицето й се изписа страх, но не задълго. Гледах как страхът избледнява под тежестта на ума на вампира. Тя бавно се обърна да гледа Филип, докато той чакаше на сцената. Кетрин не беше в опасност. Масовата хипноза не е лична, нито трайна.
Вампирът не беше стар колкото Жан-Клод, нито толкова добър. Седях си и усещах натиска и течението на стотина години мощ, но те не бяха достатъчни. Усетих то как се движи между масите. Даваше си ужасно много труд, за да се увери, че горките хорица няма да забележат влизането му. Щеше просто да изникне насред тях като по магия.
Човек не изненадва често вампирите. Обърнах се да гледам как върви към сцената. Лицата на всички, които виждах, бяха омагьосани, сляпо извърнати напред, в очакване. Вампирът беше едър на ръст, с високи скули, изящен като манекен, като скулптура. Беше твърде мъжествен, за да е красавец и твърде съвършен, за да е истински.
Премина между масите, облечен в типичните вампирски дрехи — черен смокинг и бели ръкавици. Спря до една маса, далеч от мен, за да позяпа. Държеше публиката в шепата на ума си, безпомощна и търпелива. Но ето ме мен, която се взирах в него, макар и не право в очите му.
Тялото му се скова от изненада. Нищо не подобрява духа на едно момиче така, както да наруши покоя на стогодишен вампир.
Гледах покрай него и към Жан-Клод. Той също ме зяпаше. Вдигнах чашата си за поздрав. Той ми отвърна с леко кимване.
Високият вампир застана до Филип. Очите на танцьора бяха безизразни като на всички хора. Заклинанието или каквото там беше, се оттече. Само с мисъл вампирът събуди публиката и присъстващите въздъхнаха изумено. Магия.
Гласът на Жан-Клод запълни внезапната тишина.
— Това е Робърт. Приветствайте го на сцената!
Тълпата подивя — ръкопляскаха и пищяха. Кетрин ръкопляскаше заедно с всички други. Явно бе останала впечатлена.
Музиката отново се смени, пулсираше и тътнеше във въздуха, почти болезнено високо. Вампирът Робърт започна да танцува. Движеше се с добре овладяна жестокост, в такт с музиката. Хвърли белите си ръкавици в публиката. Едната кацна в краката ми. Оставих я там.
Моника възкликна:
— Вдигни я!
Поклатих глава.
Друга жена се наведе от съседната маса. Дъхът й миришеше на уиски.
— Не я ли искаш?
Пак поклатих глава.
Тя се изправи, явно за да вземе ръкавицата. Моника я изпревари. Жената седна с нещастен вид.
Вампирът се беше съблякъл и демонстрираше огромния си гръден кош. Легна на сцената и направи няколко лицеви опори на върховете на пръстите си. Публиката подивя. Не останах впечатлена. Знаех, че може да вдигне кола вместо щанга, стига да пожелае. Какво са няколко лицеви опори в сравнение с това?
Той започна да танцува около Филип. Мъжът на свой ред се обърна с лице към него, разперени ръце, леко приведен, сякаш се готвеше да го нападне. Обикаляха се един друг. Музиката полека затихна, докато останаха само отделни акорди, подчертаващи движенията на сцената.
Вампирът започна да приближава Филип, а той се движеше така, сякаш искаше да избяга. Робърт внезапно се премести, блокирайки бягството му.

Не го видях да помръдва. Просто изникна пред мъжа. Не го видях да се движи! Страхът изкара въздуха от гърдите ми като ледена баня. Не бях усетила умствения му номер, но той го извъртя!
Жан-Клод стоеше само на две маси от мен. Вдигна бледата си ръка да ме поздрави. Копелето е надничало в ума ми, а аз не съм го хванала! Публиката изпъшка и аз се съсредоточих върху сцената.
И двамата бяха коленичили, вампирът беше приковал едната ръка на Филип зад гърба му. С другата сграбчи дългата му коса и дръпна врата му назад под болезнен ъгъл.
Очите на човека бяха ококорени и пълни с ужас. Вампирът не го беше приспал. Не го беше приспал! Той беше в съзнание и бе уплашен. Мили Боже! Задъхваше се, гърдите му се надигаха и спадаха на къси паузи.
Вампирът погледна към публиката и изсъска, зъбите му блеснаха на светлината на лампите. Съскането превърна прекрасното му лице в муцуна на звяр. Гладът му заля публиката. Нуждата му беше толкова силна, че и моят стомах се сви.
Не, нямаше да съпреживявам това заедно с него. Забих нокти в дланта си и се съсредоточих. Усещането избледня. Болката помагаше. Разтворих треперещите си пръсти и погледнах четирите полумесеца, които бавно се изпълваха с кръв. Гладът гореше около мен, изпълваше тълпата, но не и мен — не и мен.
Затиснах дланта си със салфетка и се постарах да си придам неангажиращ вид.
Вампирът отметна глава.
— Не! — прошепнах.
Той нанесе удар и заби зъби в плътта. Филип изписка и клубът му отвърна. Музиката заглъхна напълно. Никой не помръдваше. Муха да бръмнеше, щеше да се чуе.
Тихи, влажни смучещи звуци изпълниха тишината. Филип застена пискливо. Отново и отново — тихи, безпомощни хленчове.
Погледнах тълпата. Те бяха заедно с вампира, преживяваха глада му, нуждата, а и храненето му. Може би споделяха и ужаса на Филип, не знам — бях встрани от това и се радвах, че съм успяла.
Вампирът се изправи и остави Филип да падне на сцената, отпуснат и неподвижен. Неволно се изправих. Покритият с белези гръб на мъжа се сгърчи при поемането на дълбок, разтърсващ дъх, сякаш се бореше направо със смъртта. Нищо чудно и така да беше.
Той беше жив. Пак си седнах на мястото. Коленете ми поддаваха. По дланите ми течеше пот и пареше в раничките от ноктите. Той беше жив и изпитваше наслада. Нямаше да повярвам, ако някой ми го разкажеше. Бих го нарекла лъжец.
Вампироман. Мили Боже, вече бях видяла всичко на света!
Жан-Клод прошепна:
— Кой иска целувка?
За секунда никой не помръдна, после тук-там се надигнаха ръце, стиснали пари. Не много, но достатъчно.
Повечето хора изглеждаха объркани, сякаш са се събудили от лош сън. Моника държеше банкноти.
Филип лежеше, където го бяха захвърлили, гърдите му се надигаха и спадаха.
Вампирът Робърт приближи до Моника. Тя пъхна парите в панталона му. Той пък притисна кървавата си, зъбата уста към устните й. Целувката беше дълга и дълбока, с език. Двамата се вкусваха взаимно.
Вампирът се отдръпна от Моника. Тя го прегръщаше през врата, опита се да го върне, но той се откъсна. Обърна се към мен. Поклатих глава и му показах празните си ръце. Няма пари за теб!
Той посегна към мен, бърз като змия. Нямах време за мислене. Столът ми издрънча на пода. Стоях, точно извън обхвата му. Никой обикновен човек не би забелязал движението му. Залозите, както се казва, се вдигаха. Сред публиката се надигна бръмчене на гласове, докато хората се опитваха да разберат какво точно става. Нищо особено, просто дружката-съживител от съседната пряка, хора, няма защо да се вълнувате. Вампирът все още ме зяпаше.
Внезапно Жан-Клод се озова до мен, без да успея да го забележа.
— Добре ли си, Анита?
Гласът му обещаваше неща, за които думите дори не могат да намекнат. Обещания, прошепнати в тъмни стаи под прохладни чаршафи. Той ме всмукна, търкулна ума ми като сладка глътка за алкохолика и усещането беше приятно. Удар-Писък-Тътен отекнаха в ума ми и прогониха вампира, задържаха го на място.
Пейджърът ми се раззвъня. Примигнах и се облегнах на масата. Жан-Клод се пресегна да ме подхване.
— Не ме докосвай! — казах.
Той се усмихна:
— Както обичаш!
Натиснах копчето на пейджъра, за да го усмиря. Благодаря ти, Боже, че си го окачвам на колана, вместо да го пъхам в чантата си. Иначе не бих го чула. Обадих се от телефона на бара. Полицията искаше съдействието ми в гробището „Хилкрест“. Налагаше се да работя в почивната си нощ. Ура! — и то от сърце!
Предложих да взема Кетрин с мен, но тя искаше да остане. Каквото и да казват за вампирите, те са очарователни. Чарът им върви в комплект с другите сечива на занаята — като пиенето на кръв и бачкането нощем. Е, правото на избор си е нейно.
Обещах да дойда навреме, за да откарам момичетата вкъщи. След това си взех кръста от гардеробиерката на свещени предмети и го пъхнах под блузата си.
Жан-Клод стоеше до вратата. Отбеляза:
— Почти те бях спипал, моя малка съживителке!
Погледнах го в очите и после бързо сведох поглед.
— „Почти“ не се брои, кръвопийско копеле!
Жан-Клод отметна глава и се разсмя. Смехът му ме последва в нощта като кадифена ласка по гръбнака.

5

Ковчегът беше катурнат настрани. По тъмния лак минаваха бели драскотини от нокти. Светлосинята подплата от изкуствена коприна беше нарязана и разкъсана. Един кървав отпечатък личеше ясно; почти би могъл да мине за човешки. От по-стария труп бяха останали само скъсан кафяв костюм, оглозгана до блясък кост от пръст и парче от скалпа. Явно приживе мъжът е бил блондин.
Второто тяло лежеше на около метър и половина встрани. Дрехите бяха разкъсани. Гърдите — разперени с размах, ребрата — счупени като яйчени черупки. Повечето вътрешни органи бяха изчезнали, оставяйки хралупа, куха като изгнил пън. Само лицето му бе останало недокоснато. Невероятно ококорени, светлите му очи се взираха в летните звезди.
Радвах се, че е тъмно. Нощното ми зрение си го бива, но мракът отнема цветовете. Кръвта изглеждаше черна. Тялото на мъжа тънеше в сенките на дърветата. Нямаше как да го видя, освен, ако не идех право при него. Вече бях ходила. Бях измерила следите от ухапвания с вярната си рулетка. С белите си найлонови ръкавици претърсих трупа за улики. Нямаше такива.
Можех да правя, каквото си искам на местопрестъплението. Вече го бяха снимали и записали с камера от всички възможни ъгли. Винаги ме брояха като последния „специалист“ на повикване. Линейката чакаше да отнесе телата, щом приключех с тях.
Почти бях готова. Знаех какво е убило човека. Бях стеснила кръга на търсенето до определен вид немъртви — гули*. И съдебният лекар можеше да съобщи същото на ченгетата.
[* Гул, от англ. ghoul — трупоядна разновидност на вампирите; смята се, че се „раждат“ от мъртви самоубийци, престъпници и др. — Бел. пр.]
Започвах да се потя в защитните дрехи, които бях навлякла, за да опазя своите. Предпазният гащеризон използвах навремето за акциите по промушване на вампири, но сега го слагах на местопрестъпленията. На коленете и надолу по крачолите имаше черни петна. В тревата се беше разляла бая много кръв. Благодаря ти, Боже, че не се налага да гледам всичко това на дневна светлина!
Не знам защо, но да видиш нещо такова посред бял ден е по-лошо, макар че най-често сънувам именно такива сцени. Кръвта винаги е червена и гъста.
Нощта я смекчава, прави я по-нереална. Благодарна съм за това.
Разкопчах предницата на гащеризона, оставяйки процеп към дрехите отдолу. Вятърът духаше право към мен, изумително студен. Ухаеше на дъжд. Явно насам приближаваше друга буря.
Жълтата полицейска лента беше омотана върху три ствола и промушена между клоните. Една от намотките минаваше около каменния крак на някакъв ангел. Лентата пляскаше и пукаше под усилващия се вятър. Сержант Рудолф Стор я вдигна и тръгна към мен.
Беше висок над метър и осемдесет и с телосложение на борец. Вървеше решително, с широки крачки. Ушите му стърчаха заради късо подстриганата черна коса. Долф беше началник на най-новия полицейски отдел — Отряда на привиденията. Официалното му название е Регионален отряд за свръхестествени разследвания, накратко РОСР. Занимават се с всички престъпления, имащи връзка със свръхестественото. Не е точно крачка нагоре в стълбицата на кариерата. Уили Макой беше прав — създаването на отряда бе не особено въодушевен начин да се затвори устата на медиите и да се успокоят либералите.
Долф беше успял да застане на пътя на някого — иначе нямаше да се озове тук. Но, понеже си е такъв по природа, беше решен да вложи всички сили в работата си. Беше като природна стихия. Не крещеше, просто се озоваваше на място и нещата се свършваха заради самото му присъствие.
— Е? — попита той.
Такъв си е Долф — направо се къпе в многословие.
— Нападение на гули.
— И?
Свих рамене:
— Е, в това гробище няма гули.
Той се взираше в мен с внимателно наложено каменно изражение. Беше много добър в това, защото не обичаше да влияе на хората си.
— Току-що каза, че е било нападение на гули.
— Да, но са дошли отнякъде другаде.
— Е, та?
— Не бях чувала досега гули да пътуват толкова далеч извън собственото си гробище… — взирах се в него с надеждата да видя, че разбира какво му говоря.
— Разкажи ми за гулите, Анита! — той извади любимото си малко тефтерче и приготви химикалката.
— Това гробище е свещена земя. Гробищата, заразени с гули, обикновено са много стари или в тях са изпълнявани сатанински или вуду ритуали. Злото, един вид, изсмуква благословията, докато земята стане не-свещена. А щом това се случи, гулите или се нанасят, или се надигат от гробовете. Никой не знае коя версия е вярната.
— Чакай, какво искаш да кажеш с това, че никой не знаел?
— Ами, така си е.
Той поклати глава, втренчи се в бележките, които си бе записал и се намръщи.
— Обясни!
— Вампирите се пораждат от други вампири. Нужен е съживител или вуду-жрец да вдигне зомбитата от гроба. Гулите, поне доколкото знаем, просто самостоятелно изпълзяват от гробовете си. Има теории, че особено злите хора се превръщат в гули. Не ми се вярва. Има и теория, че например хората, ухапани от свръхестествено същество — ликантроп*, вампир, каквото ще да е, накрая стават гули. Но съм виждала цели изпразнени гробища — всеки един труп е гул. Няма как до един да са били нападани от свръхестествени същества приживе.
[* Ликантроп (лат.) — буквално „лудост, при която болният се смята за вълк“; другото название на полухората-полуживотни — Бел. пр.]
— Добре, значи не знаем откъде са дошли гулите. Какво знаем тогава?
— Гулите не гният, за разлика от зомбитата. Те запазват първоначалния си вид, по-скоро като вампирите. Определено са по-интелигентни от животни, но не особено. Страхливи са и няма да нападнат човек, освен ако е наранен или в безсъзнание.
— Е, определено са нападнали пазача на гробището!
— Възможно е преди това да е бил изпаднал в безсъзнание!
— Как?
— Ами, някой да го е ударил, например…
— Доколко е възможно?
— Ами, гулите не си сътрудничат с хора или с другите видове немъртви. Едно зомби се подчинява на заповеди, вампирите си имат свои пътища… Гулите са като глутница животни — вълци, да речем, — но много по-опасни. Ако не си гул, или си закуска, или нещо, от което се крият…
— Тогава какво е станало тук?
— Долф, тези гули са изминали доста път, за да стигнат това гробище. На километри наоколо няма друго. Гулите не се придвижват така. Тъй че може би — само може би — са нападнали пазача, когато е дошъл да ги изгони. Би трябвало да избягат от него, но може би не са…
— А дали не е дело на някой или нещо, което имитира гули?
— Може би, но се съмнявам. Който и да е бил, излапал е този тип! Да, би могъл да го направи и човек, но няма да успее да разкъса тялото по такъв начин. Липсва му нужната сила.
— Вампир?
— Вампирите не ядат месо.
— Зомби?
— Е, може би. Има редки случаи, когато зомбитата полудяват и започват да нападат хора. Явно копнеят за плът. Ако не я получат, започват да се разлагат.
— Мислех си, че зомбитата винаги се разлагат!
— Плътоядните зомбита издържат доста по-дълго от нормалните. Има един случай на жена, която си е запазила човешкия вид цели три години.
— И са я оставили да търчи наоколо и да яде хора?
Усмихнах се:
— Хранели я със сурово месо. Доколкото си спомням, в статията споменаваха, че предпочитала агнешко.
— Статия?
— Всяко занятие си има професионално списание, Долф!
— И как се нарича вашето?
Свих рамене:
— „Съживител“ — как иначе?
Той наистина се усмихна!
— Добре. Колко вероятно е да са зомбита?
— Не много. Зомбитата не се движат на глутници, освен, ако не им наредят.
— Дори… — той погледна в бележките си, — ако са „плътоядни зомби“?
— Досега е имало само три документирани случая. Всичките са били ловци-единаци.
— Така, значи са или плътоядни зомби, или някакъв нов вид гули. Това ли е изводът?
Кимнах.
— Аха.
— Добре, благодаря. Съжалявам, че ти прекъснах почивната нощ! — той затвори тефтерчето и ме погледна. Почти се усмихваше. — Секретарят каза, че си била на дамско парти! — Долф размърда вежди. — Гъди-гъди-бебе…
— Не ми се подигравай, Долф!
— Не бих си и помислил!
— До-о-бре! — заявих. — Ако не ти трябвам повече, ще се прибирам!
— Да, свършихме засега. Обади ми се, ако се сетиш още нещо!
— Непременно! — тръгнах обратно към колата си. Окървавените найлонови ръкавици пъхнах в торбата за боклук в багажника. Поразмислих за предпазния гащеризон и накрая го сгънах върху торбата. Можех и да успея да го понося още веднъж.
Долф подвикна:
— Да внимаваш тази вечер, Анита! Не искам да прихванеш нещо!
Погледнах към него. Останалите ченгета ми махаха и се развикаха в един глас:
— О-о-обичаме те!
— О, я стига!
Един се обади:
— Ако знаех, че си падаш да гледаш голи мъже, можеше да измислим нещо!
— Не бих и погледнала онова, дето го имаш ти, Зербовски!
Разсмяха се, а някой го стисна за врата.
— Хвана те, човече… Предай се, тя всеки път те бие по точки!
Влязох в колата под съпровода на мъжки смях и предложението на един от полицаите да ми бъде „роб до гроб“. Вероятно пак беше Зербовски.

6

В „Престъпни удоволствия“ се върнах малко след полунощ. Жан-Клод стоеше в подножието на стълбите. Облягаше се на стената, напълно неподвижен. Може и да дишаше, но не забелязах. Вятърът люлееше дантелите по ризата му. Кичур черна коса бе залепнал за гладката белота на бузата му.
— Ухаеш на кръвта на други хора, ma petite.
Усмихнах му се сладко.
— Не е на човек, когото познаваш.
Когато се разнесе, гласът му беше нисък и зловещ, натежал от тих гняв. Полази по кожата ми като леден вятър.
— Да не си убивала вампири, моя малка съживителке?
— Не — прошепнах с внезапно подрезгавял глас. Досега не ми бе говорил с такъв тон.
— Наричат те Екзекуторката, нали знаеш?
— Да.
Не ме беше заплашил, но в настоящия момент нищо на света не би ме накарало да го подмина. Все едно вратата бе закована.
— Колко убийства имаш на сметката си?
Разговорът не ми харесваше. Нямаше да доведе до място, където ми се ще да бъда. Познавам един вампир-повелител, който умее да надушва лъжите. Не ми беше ясно настроението на Жан-Клод, но нямах намерение да го лъжа.
— Четиринайсет.
— И наричаш нас убийци!
Просто се взирах в него, без да разбирам какво точно иска от мен.
Вампирът Бъз слезе по стълбите. Прехвърли поглед от Жан-Клод към мен, след това зае поста си до вратата и скръсти огромните си ръце.
Господарят му попита:
— Приятно ли си изкара почивката?
— Да, благодаря, господарю!
Шефът му се усмихна.
— Казвал съм ти и преди, Бъз, не ме наричай „господарю“!
— Да, г… Жан-Клод.
Вампирът ме дари с прелестния си, почти осезаем смях.
— Ела, Анита, нека влезем вътре, където е по-топло!
На улицата беше доста топличко, тъй че нямах абсолютно никаква представа за какво ми говори той. Нито пък за какво сме си говорили през последните няколко минути.
Жан-Клод се изкачи по стъпалата. Проследих как изчезва вътре. Стоях и зяпах вратата, не ми се искаше да влизам. Нещо не беше наред, но не знаех какво.
— Ще влизаш ли? — попита Бъз.
— Съмнявам се, че ти ще идеш да потърсиш Моника и червенокосата жена, с която е, за да ги помолиш те да излязат.
Той се усмихна и оголи зъби. Запазеният знак на новите мъртъвци е, че си показват зъбите насам-натам. Харесва им да шокират хората.
— Не мога да си напусна мястото. А и току-що почивах!
— Предполагах, че ще кажеш така!
Той ми се ухили.
Навлязох в сумрачните дебри на клуба. Гардеробиерката за свети предмети ме чакаше до вратата. Дадох й кръста си. Тя ми върна номерче. Размяната не беше честна. Жан-Клод не се забелязваше никъде.
Кетрин беше на сцената. Стоеше неподвижна, с ококорени очи. На лицето й бе изписано онова открито, крехко изражение, което добиват хората насън, изражение на дете. Дългата й, медночервена коса блестеше под прожекторите. Мога да позная дълбокия транс, когато го видя.
— Кетрин! — изпъшках и хукнах към нея. Моника седеше на нашата маса и ме гледаше. На лицето й беше изписана ужасна, многозначителна усмивка.
Почти стигнах до сцената, когато зад Кетрин се появи вампир. Не излезе иззад завесата, а направо изникна зад нея, мътните го взели. За пръв път осъзнах какво точно виждат хората. Магия.
Вампирът се втренчи в мен. Косата му бе като златна коприна, кожата му — като слонова кост, а очите като езера, в които да се удавиш. Аз пък затворих очи и поклатих глава. Това не можеше да е истина. Няма толкова красиви твари.
Гласът му беше почти обикновен в сравнение с физиономията, но за това пък — заповеден.
— Извикай я!
Отворих очи и открих, че публиката ме зяпа. Обърнах се към празното лице на Кетрин и осъзнах какво ще последва, но като всеки друг невярващ клиент, трябваше да опитам.
— Кетрин, Кетрин, чуваш ли ме?
Тя дори не помръдна — разтърсваше я единствено най-слабо забележимото движение: дишането й. Беше жива… но докога? Вампирът я беше спипал и вкарал в дълбок транс. Това означаваше, че би могъл да я извика във всеки момент където и да е — и тя щеше да се отзове. От този миг нататък животът й му принадлежеше. Когато той пожелаеше.
— Кетрин, моля те!
Нямаше какво да сторя, вредата бе нанесена. Проклятие, изобщо не биваше да я оставям тук, никога!
Вампирът я докосна по рамото. Тя примигна и се огледа — изненадана и уплашена. Засмя се притеснено.
— Какво стана?
Вампирът поднесе дланта й към устните си.
— Сега си в моя власт, красавице!
Тя отново се засмя, без да разбира, че й е казал абсолютната истина. Той я отведе до ръба на сцената и двама келнери й помогнаха да се върне на мястото си.
— Вие ми се свят! — сподели Кетрин.
Моника я потупа по ръката.
— Страхотна беше!
— Какво направих?
— Ще ти разкажа после. Шоуто още не е свършило! — тя се втренчи в мен, докато го казваше.
Вече знаех, че съм загазила. Вампирът на сцената се взираше в мен. Усещах погледа му като тежест върху тялото си. Волята му, силата, личността, каквото и да е то, ме притискаше. Чувствах го като пулсиращ вятър. Кожата по ръцете ми настръхна от него.
— Аз съм Обри — заяви вампирът. — Кажи ми твоето име!
Устата ми внезапно пресъхна, но името ми не беше важно. Нека го получи.
— Анита.
— Анита! Колко мило!
Коленете ми направо се подгънаха и ме тръшнаха в стола. Моника се взираше в мен с огромни и нетърпеливи очи.
— Ела, Анита, присъедини се към мен на сцената!
Не боравеше с гласа си така добре като Жан-Клод, просто не умееше. В тона му нямаше съдържание, но пък умът зад този глас не приличаше на нищо, което някога бях изпитвала. Беше древен — ужасно древен. От силата на съзнанието му ме боляха костите.
— Ела!
Продължавах да клатя глава, отново и отново. Само това можех да сторя. Не ми бяха останали думи, нито дори истински мисли, но знаех, че не бива да ставам от този стол. Ако сега отидех при него, вампирът щеше да добие власт над мен също както бе превзел Кетрин. Пот се просмукваше през блузата на гърба ми.
Бях се изправила — а не помнех как! Мили Боже, помогни ми!
— Не! — забих нокти в дланта си. Разкъсах собствената си кожа и приветствах болката. Отново можех да дишам.
Съзнанието му се отдръпна като океан при отлив. Виеше ми се свят и се чувствах изпразнена. Облегнах се на масата. Един от сервитьорите-вампири се озова до мен.
— Не се бори с него. Ядосва се, когато се бориш!
Изблъсках го встрани.
— Ако не се боря с него, той ще ме притежава!
Келнерът ми се стори почти човек — един от новите мъртъвци. На лицето му имаше изражение. Там се четеше страх. Обърнах се към тварта на сцената.
— Ще дойда там горе, ако не ме насилваш!
Моника зина. Не й обърнах внимание. Нищо нямаше значение, освен да преживея следващите няколко секунди.
— Добре, така да бъде, ела! — съгласи се вампирът.
Отдръпнах се от масата и открих, че мога да се изправя, без да падна. Точка за мен. Можех дори да вървя. Две точки за мен. Взирах се в лъснатия под. Ако се съсредоточах само върху ходенето, всичко щеше да е наред. Пред очите ми се появи първото стъпало към сцената. Вдигнах поглед.
Обри стоеше в средата на подиума. Не се опитваше да ме извика. Стоеше напълно неподвижен. Сякаш изобщо го нямаше там — представляваше само ужасна празнота. Усещах неподвижността му като туптене в главата си. Можеше да се каже, че си стоеше съвсем на открито, но ако не бе пожелал, никога нямаше да успея да го видя.
— Ела! — не беше глас, а звук вътре в главата ми. Ела при мен!
Опитах се да отстъпя и не успях. Пулсът ми тътнеше в гърлото. Не можех да дишам. Давех се! Стоях, а силата на съзнанието му се блъскаше в мен.
— Не се бори с мен! — изпищя той в главата ми. Някой крещеше беззвучно — и това бях аз. Ако престанех да се бия, което бе толкова лесно, щеше да е като да се удавиш след като спреш да пляскаш във водата. Мирен начин да умреш. Не, не!
— Не! — гласът ми прозвуча странно дори в собствените ми уши.
— Какво? — попита той изненадано.
— Не! — казах и отново погледнах към него. Срещнах погледа му и тежестта на всички онези векове, които се стичаха към мен. Каквото и да бе онова, което ме правеше съживител и ми помагаше да вдигам мъртвите, сега беше тук. Пресрещнах погледа му и останах на място.
Тогава той се усмихна — бавно разтвори устни.
— В такъв случай аз ще дойда при теб!
— Моля, моля те, недей…

Не можех да отстъпя. Умът му ме притискаше като стоманена ръкавица, тапицирана с кадифе. Бях способна единствено да не тръгна напред. Да не изтичам към него.
Той спря, телата ни почти се докосваха. Очите му бяха наситени, идеално кафяви, бездънни и безкрайни.
Отклоних поглед от лицето му. По челото ми се стичате пот.
— Миришеш на страх, Анита!
Студената му длан се плъзна по бузата ми. Започнах да треперя и не успявах да се овладея. Пръстите му нежно се заровиха в къдрите на косата ми.
— Как успяваш да ми противостоиш?
Дъхът му полази по лицето ми, топъл като коприна. Плъзна се по шията ми — топъл и близък. Вампирът шумно и дълбоко си пое въздух. Гладът му пулсираше по кожата ми. Стомахът ми се сви от алчността му. Той изсъска към публиката и те изпищяха ужасени. Да, щеше да го направи!
Ужасът се вля в мен като сляп прилив на адреналин. Отблъснах се от него. Паднах на сцената и запълзях встрани на четири крака.
Една ръка ме сграбчи през кръста и ме повдигна. Изпищях и ръгнах назад с лакът. Ударът улучи и чух тварта да пъшка, но хватката само се стегна. Стягаше се, докато почти ме смачка.
Задърпах ръкава си. Платът се скъса. Вампирът ме хвърли по гръб. Приведе се над мен с изкривено от глад лице. Сбръчка устни и оголи зъби — кучешките блестяха.
Някой излезе на сцената — един от келнерите. Вампирът му изсъска. По брадичката му се стичаше слюнка. Не му бе останало нищо човешко.
Връхлетя ме в заслепяващ прилив на бързина и глад. Притиснах сребърния нож към сърцето му. По гърдите му заблестя струйка кръв. Той ми изръмжа, оголвайки зъби като куче, опънало до край веригата си. Изпищях.
Ужасът отми властта му. Не остана нищо, освен страх. Чудовището налетя върху мен и само заби върха на ножа в кожата си. По ръката ми и по блузата прокапа кръв. Неговата кръв.
Жан-Клод внезапно се озова до нас.
— Обри, пусни я!
Вампирът изръмжа басово и гърлено. Чисто животински звук.
Гласът ми бе писклив и изтънял от страх, прозвучах като малко момиченце:
— Махни го от мен или ще го убия!
Вампирът отстъпи, забивайки зъби в собствените си устни.
— Махни го от мен!
Жан-Клод заговори меко на френски. Макар и да не разбирах езика, гласът му бе успокоителен, като кадифе. Той коленичи до нас, без да спира да говори тихо. Вампирът изръмжа и посегна, сграбчвайки го за китката.
Жан-Клод изпъшка — прозвуча ми, сякаш го е заболяло.
Дали трябваше да го убия? Дали да забия ножа в мишената, преди Обри да разкъса собственото ми гърло? Колко бърз е той? Мислите ми май се стрелкаха с невероятна скорост. Бях във властта на илюзията, че разполагам с цялото време на света, за да реша какво да сторя. Вампирът натежа върху краката ми. Гласът му беше дрезгав, но спокоен.
— Мога ли вече да се изправя?
Лицето му отново бе човешко, приятно и красиво, но илюзията сега не действаше. Бях го видяла без маска, и този образ щеше да остане завинаги в мислите ми.
— Стани, но бавно!
Тогава той се усмихна — самоуверено размърда устни. Отстъпи назад бавно, като човек. Жан-Клод му махна да се отдалечи, докато не се озове чак до завесата.
— Добре ли си, ma petite?
Погледнах окървавения сребърен нож и поклатих глава.
— Не знам!
— Нямах намерение да допускам такова нещо! — той ми помогна да седна — и аз му позволих.
Залата бе притихнала. Публиката знаеше, че нещо е тръгнало не както трябва. Бяха видели истината зад очарователната маска. Забелязваха се множество пребледнели, изплашени лица.
Десният ми ръкав висеше скъсан там, където го бях съдрала, за да докопам ножа.
— Моля те, прибери острието! — обади се Жан-Клод.
Взирах се в него и за първи път го погледнах в очите, без да изпитам нищо. Нищо, освен празнота.
— Имаш честната ми дума, че ще напуснеш това място цяла и съхранена! Прибери ножа!
Чак на третия опит успях да пъхна оръжието в канията. — ръцете ми трепереха силно. Жан-Клод ми се усмихна криво:
— Сега ще слезем от тази сцена! — и ми помогна да се изправя.
Щях да падна, ако не ме придържаше. Продължи да стиска здраво лявата ми ръка, дантелата на ръкава му ме драскаше. Изобщо не беше мека.
Подаде другата си ръка на Обри. Опитах да се дръпна, но той прошепна:
— Не се бой, ще те пазя, кълна се!
Повярвах му — не знам защо, може би, защото нямах на кого друг да се доверя. Той поведе двама ни към ръба на сцената. Гласът му се плъзна над тълпата:
— Надявам се, че малката ни сценка ви хареса. Беше много реалистично, нали?
Публиката се размърда притеснено, страхът на присъстващите бе ясно видим.
Вампирът им се усмихна и пусна ръката на Обри. Разкопча ръкава ми и го вдигна, разкривайки белега от изгаряне. Кръстът тъмнееше на фона на кожата ми. Публиката стихна, все още без да разбира. Жан-Клод дръпна дантелата на гърдите си и оголи собствения си белег с форма на кръст.
Последва поразено мълчание, после залата избухна в аплодисменти. Около нас се носеше буря от викове и свиркане.
Те си мислеха, че съм вампирка, че всичко е било само номер. Взирах се в усмихнатото лице на Жан-Клод и в сходните белези: онзи на гърдите му и този на ръката ми.
Вампирът ме придърпа да се поклоня. Когато ръкоплясканията най-сетне започнаха да заглъхват, прошепна:
— Трябва да поговорим, Анита! Животът на приятелката ти Кетрин зависи от твоите действия!
Погледнах го в очите и казах:
— Убих тварите, които ми оставиха този белег!
Той се усмихна широко и забелязах само следа от кучешките му зъби.
— Какво прекрасно съвпадение. Аз също!

7

Жан-Клод ни преведе през завесите в дъното на сцената. Поредният вампир-стриптийзьор се готвеше за излизане. Беше облечен като гладиатор, чак до металния нагръдник и късия меч.
— И после ми говорете за номер, с който е трудно да се сравняваш! Гадост! — Той дръпна завесата и излезе пред публиката.
Кетрин се появи с толкова бледо лице, че луничките й изпъкваха като кафеви мастилени петна. Чудех се дали и аз изглеждам толкова бледа? Надали. Нямам подходящия цвят на кожата за такова нещо.
— Боже мили, добре ли си? — попита тя.
Внимателно прекрачих няколко кабела, които се виеха по пода зад сцената и се облегнах на стената. Започвах отново да се научавам как се диша.
— Добре съм — излъгах.
— Анита, какво става? Какво беше това на сцената? Ти не си вампир — във всеки случай не повече от мен!
Обри изсъска беззвучно зад гърба й и удължи зъбите си, от което устните му прокървиха. Раменете му се разтърсиха от беззвучен смях.
Кетрин ме стисна за ръката.
— Анита?
Прегърнах я и тя се притисна към мен. Нямаше да я оставя да умре по такъв начин! Нямаше да допусна подобно нещо. Тя се отдръпна назад и се вгледа в лицето ми.
— Кажи нещо!
— Дали да не поговорим в кабинета ми? — предложи Жан-Клод.
— Няма нужда и Кетрин да идва.
Обри се приближи до нас. Сияеше в сумрака като скъпоценен камък.
— Според мен трябва да дойде. И тя е въвлечена при това лично! — той облиза окървавените си устни. Езикът му беше розов и бърз като на котка.
— Не, искам да я махна от всичко това и няма значение как.
— От кое? За какво говориш?
Жан-Клод попита:
— Дали тя ще отиде в полицията?
— Да ходя в полицията ли? Защо? — попита Кетрин, а гласът й добиваше мощ с всеки следващ въпрос.
— И какво, ако отиде?
— Ще умре — обясни Жан-Клод.
— Я чакайте малко! — намеси се приятелката ми. — Да не би да ме заплашвате?
Лицето й вече бе добило цвят. Гневът й въздейства така.
— Ще отиде в полицията — съгласих се аз.
— Изборът е изцяло твой.
— Съжалявам, Кетрин, но ще е по-добре за нас, ако не си спомняш нищо от случилото се!
— Стига толкова! Тръгваме си, веднага! — тя ме сграбчи за ръката и аз не я спрях.
Обри пристъпи зад нея.
— Погледни ме, Кетрин!
Тя се скова. Пръстите й се забиха в ръката ми — през мускулите й вибрираше невероятно напрежение. Бореше се. Боже, помогни й! Но тя не притежаваше нито магия, нито свещени предмети. Силата на волята й не стигаше — не и да се противопостави на твар като Обри.
Дланта й се отпусна, пръстите омекнаха изведнъж. Дъхът излезе от гърдите й с дълга, разтърсваща въздишка. Тя се втренчи в нещо точно над главата ми — нещо, което не можех да видя.
Прошепнах:
— Кетрин, съжалявам!
— Обри може да изтрие спомените й от тази нощ. Ще си мисли, че е прекалила с пиенето…, но това няма да оправи пораженията!
— Знам. Единственото, което може да разруши хватката на Обри върху нея е смъртта му.
— Тя отдавна ще гние в гроба, преди това да се случи!
Втренчих се във вампира и кървавите петна по ризата му. Усмихнах се много предпазливо.
— Тази малка раничка беше само късмет и нищо повече. Не си въобразявай кой знае какво заради нея! — предупреди ме Обри.
Да си въобразявам ли? Какъв майтап. Едва се сдържах да не се изсмея.
— Разбирам заплахата, Жан-Клод! Или правя каквото се иска от мен, или Обри довършва онова, което е започнал с Кетрин!
— Да, схванала си положението, ma petite!
— Спри да ми викаш така! И какво точно искате от мен, а?
— Мисля, че Уили Макой ти е казал какво искаме.
— Искате да ме наемете да разследвам убийствата на вампири?
— Точно така!
— Това — посочих безизразното лице на Кетрин — надали беше необходимо. Можехте да ме пребиете, да заплашите живота ми, да ми предложите пари. Можехте да сторите какво ли не преди да посегнете на нея!
Той се усмихна сковано.
— Всичко това щеше да отнеме време. И нека си говорим откровено. Накрая пак щеше да ни откажеш.
— Може би.
— А по този начин не ти остава избор!
Прав беше.
— Добре. Захващам се със случая. Доволен ли си?
— Много — отвърна Жан-Клод съвсем тихо. — Ами приятелката ти?
— Прати я вкъщи с такси. И искам някаква гаранция, че дъртият зъбатко няма все пак да я убие.
Обри се засмя — плътен звук, който завърши с истерично съскане. Беше се привел и се тресеше от смях.
— Зъбатко! Това ми хареса!
Жан-Клод погледна към смеещия се вампир и заяви:
— Давам ти честната си дума, че тя няма да пострада, ако ни помогнеш!
— Не ми се обиждай, но това не е достатъчно!
— Съмняваш се в честната ми дума? — гласът му бе нисък и топъл, но ръмжеше от гняв.
— Не, но каишката на Обри не е в твоите ръце. Няма как да гарантираш за поведението му, ако не отговаря пред теб!
Смехът на Обри затихна до накъсан кикот. Никога досега не бях чувала вампир да се киска. Не беше приятно. Най-сетне успя да се укроти и се изправи.
— Никой не ми държи каишката, момиче! Сам съм си господар!
— О, я слез на земята! Ако беше над петстотингодишен, при това вампир-повелител, щеше да пометеш сцената с мен. А както се случи… — вдигнах ръце с дланите навън — ти не успя, което значи, че си много стар, но не си си повелител!
Той изръмжа басово и лицето му потъмня от гняв.
— Как смееш…?
— Стига, Обри, тя прецени възрастта ти с точност до петдесет години! Не си вампир-повелител и Анита го знае. Имаме нужда от нея!
— Трябва да научи какво е унижение! — Той пристъпи към мен със сковано от гняв тяло, а юмруците му се свиваха и разпускаха във въздуха.
Жан-Клод се озова помежду ни.
— Николаос очаква да я заведем недокосната!
Обри се поколеба. Изръмжа и челюстите му щракнаха във въздуха. Тракането на зъбите му, когато захапа празното пространство, прозвуча кухо и гневно.
Двамата се взираха един в друг. Усещах волята им да свисти във въздуха като далечен вятър. Настръхнах цялата, но в крайна сметка Обри отклони поглед и примигна гневно, но примирено.
— Няма да се гневя, господарю мой! — Той наблегна на „мой“, подчертавайки, че Жан-Клод в действителност не е „неговият“господар.
Преглътнах два пъти — прозвуча ми като тътен. Ако целта им бе да ме уплашат, справяха се направо страхотно.
— Кой е Николаос?
Жан-Клод се обърна към мен със спокойното си и прелестно лице.
— Не ние ще отговорим на този въпрос!
— Какво пък значи това?
Той се усмихна, кривейки устни така внимателно, че да не се покажат зъбите му.
— Нека пъхнем приятелката ти в таксито и я опазим от опасността!
— Ами Моника?
Тук вече той се ухили и демонстрира зъбите си — изглеждаше наистина развеселен.
— Притесняваш ли се за нейната безопасност?
Едва тогава истината ме връхлетя — скалъпеното набързо дамско парти, на което присъствахме само ние трите…
— Тя е била примамката, която да доведе мен и Кетрин тук!
Той кимна — брадичка надолу, брадичка нагоре.
Искаше ми се да се върна и да размажа физиономията на Моника. Колкото повече обмислях тази идея, толкова по-добре ми звучеше. И като по магия, тя разтвори завесите и дойде при нас. Усмихнах й се и ми стана по-добре.
Тя се поколеба, прехвърляйки поглед между Жан-Клод и мен.
— Всичко според плана ли върви?
Тръгнах към нея. Вампирът ме хвана за ръката.
— Не я наранявай, Анита! Тя е под наша защита!
— Кълна се, че тази вечер няма да я докосна и с пръст. Просто искам да й кажа нещо!
Той ме пусна — бавно, сякаш не беше сигурен дали идеята е добра. Пристъпих към Моника — толкова близо, че телата ни почти се допираха. И прошепнах право в лицето й:
— Ако с Кетрин се случи нещо, ще се погрижа да умреш!
Тя ми се ухили, уверена в силата на защитниците си.
— Те ще ме върнат като една от тях!
Завъртях лекичко глава — малко насам, малко натам: бавно и добре обмислено движение.
— Ще ти извадя сърцето! — все още се усмихвах и май не можех да спра. — След това ще го изгоря и ще изсипя пепелта в реката. Разбра ли ме?
Тя преглътна шумно. Тенът от солариума изглеждаше малко зеленикав. Кимна, взирайки се в мен като че ли бях Торбалан.
Мисля, че повярва на обещанието ми. Прекрасно, защото мразя да хабя наистина добрите заплахи.

8

Гледах след таксито на Кетрин, докато изчезна зад ъгъла. Тя нито се обърна, нито ми махна, нито заговори. Утре щеше да се събуди с мътни спомени. Просто прекарана с момичетата нощ на забавления…
Щеше ми се да знам, че е в безопасност и участието й в историята приключва, но знаех, че не е вярно. Във въздуха се носеше плътно ухание на дъжд. Уличните лампи се отразяваха в тротоара. Направо беше трудно да се диша. Сейнт Луис през лятото. Чудничко.
— Да вървим, а? — предложи Жан-Клод.
Стоеше до мен и бялата му риза сияеше в мрака. Не личеше влажността да го притеснява. Обри беше спрял в сенките до входа. Осветяваше го единствено пурпурният неон на табелата на клуба. Ухили ми се — лицето му беше боядисано в червено, тялото тънеше в сенките.
— Малко е пресилено, Обри! — обадих се.
Усмивката му трепна.
— Какво искаш да кажеш?
— Приличаш на Дракула от евтин филм!
Той се спусна по стъпалата с онова леко съвършенство, което притежават само наистина древните. Уличните лампи показаха, че изражението му е напрегнато, а ръцете — свити в юмруци.
Жан-Клод пристъпи пред него и заговори тихо — нещо като успокоителен шепот. Обри се извърна с конвулсивно потръпване и се понесе по улицата.
Жан-Клод се обърна към мен.
— Ако продължаваш да го дразниш, ще стигнеш до момента, в който няма да мога да го укротя. И тогава ще умреш.
— Смятах, че в задълженията ти влиза да ме опазиш жива за този Николаос!
Той се намръщи.
— Така е, но няма да умра, за да те защитя! Разбираш ли го?
— Вече да.
— Добре. Да тръгваме? — Той махна към тротоара в посоката, накъдето бе изчезнал Обри.
— Ще вървим пеша ли?
— Не е далеч! — подаде ми ръка.
Втренчих се в нея и поклатих глава.
— Нужно е, Анита! Иначе нямаше да те моля!
— Защо пък да е нужно?
— Тази нощ трябва да остане в тайна от полицията, Анита. Хвани ме за ръката и се престори на очарована жена с нейния вампир-любовник. Това ще обясни кръвта по блузата ти. Ще обясни и къде отиваме, а също и защо.
Все още протягаше ръка — бледа и тънка. Пръстите му не потрепваха, нямаше движение, сякаш можеше да стои в тази поза цяла вечност. Всъщност сигурно можеше.
Хванах го за ръката. Дългите му пръсти се свиха върху китката ми. Тръгнахме, дланта му — съвсем неподвижна в моята. Усещах пулса си да напира в кожата му. Неговият постепенно ускори, за да съвпадне с моя. Вече усещах кръвообръщението му като свое второ сърце.
— Ял ли си тази вечер? — попитах съвсем тихичко.
— Не можеш ли да отгатнеш?
— При теб просто не успявам!
С ъгълчето на окото си го видях да се усмихва.
— Поласкан съм!
— И никога не отговаряш на въпросите ми!
— Не — отвърна той.
— Не, не ми отговаряш или не, не си ял?
Той се извърна към мен, както си вървяхме. По горната му устна блестеше пот.
— Как смяташ, ma petite? — гласът му бе възможно най-тих шепот.
Тръснах ръка и се опитах да се измъкна, макар да знаех, че е глупаво и че няма да стане. Хватката му се стегна и той ме стисна така, че изпъшках. А дори не влагаше кой знае какво усилие.
— Не се бори с мен, Анита! — езикът му се плъзна по горната устна. — Борбата е… възбуждаща.
— Защо не си хапнал преди това?
— Беше ми наредено да не ям.
— Защо?
Не ми отговори. Заваля дъжд. Лек и прохладен.
— Защо? — повторих.
— Не знам… — гласът му почти се губеше в тихото плискане на дъжда. Ако ставаше дума за някой друг, бих си помислила, че се страхува.
Хотелът беше висок и тесен, построен от истински тухли. Табелата над входа сияеше в синьо и съобщаваше, че „има свободни места“. Никакви други надписи. Нищо, което да ти подскаже как се нарича това чудо или дори какво точно е. Само, че има свободни места.
Дъждът блестеше по косата на Жан-Клод като черни диаманти. Блузата ми беше прилепнала по тялото. Кръвта започваше да се измива. Студената вода е идеалното средство против пресни кървави петна.
Зад ъгъла зави полицейска кола. Напрегнах се. Жан-Клод ме придърпа към себе си. Подпрях се на гърдите му, за да не се докоснат телата ни. Сърцето му подскачаше под дланта ми.
Полицейската кола се движеше съвсем бавно. Из сенките зашари лъч на фенерче. Най-редовно обхождаха Квартала. За туризма не е полезно, ако най-голямата ни атракция попилява туристите.
Жан-Клод ме хвана за брадичката и ме обърна към себе си. Опитах се да се дръпна, но пръстите му се забиха до костта.
— Не се бори с мен!
— Не искам да те гледам в очите!
— Имаш честната ми дума, че няма да се опивам да те омагьосвам. Тази нощ спокойно можеш да ме гледаш в очите. Кълна се! — Той погледна към полицейската кола, която още приближаваше към нас. — Ако полицията се намъкне в това, не бих могъл да обещая какво ще стане с приятелката ти!
Насилих се да се отпусна в обятията му и да притисна тяло към неговото. Сърцето ми блъскаше здраво, сякаш бях тичала. След това осъзнах, че онова, което чувам, не е моето сърцебиене. Пулсът на Жан-Клод препускаше през тялото ми. Чувах го, усещах го, направо можех да го стисна за сърцето. Втренчих се в лицето му. Очите му бяха с най-тъмносиния цвят, който съм виждала, съвършени като небето в полунощ. Бяха тъмни и живи, но не забелязах следа от усещането за потъване, за придърпване. Бяха си просто очи.
Наведе се към мен. Прошепна:
— Кълна се!
Канеше се да ме целуне. Не исках такова нещо! Но не исках и полицията да спира и да ни разпитва. Не исках да обяснявам кървавите петна и скъсаната блуза. Устните му се поколебаха над устата ми. Сърцето му биеше шумно в ушите ми, неговият пулс се ускоряваше, а дишането ми бе накъсано от жаждата му.
Устните му бяха като коприна, езикът — бърза влага. Опитах се да се дръпна и открих, че е подпрял главата ми с ръка, притискайки устата ми към себе си.
Фенерчето ни освети. Отпуснах се върху Жан-Клод и го оставих да ме целува. Устите ни се долепиха. Езикът ми откри гладката твърдост на кучешките му зъби. Дръпнах се и той ме пусна. Притисна лицето ми към гърдите си, ръката му беше като стоманена пружина върху гърба ми и ме натискаше непрестанно. Той трепереше и то не от дъжда.
Дишането му беше накъсано, сърцето му подскачаше под кожата точно до бузата ми. Мазно-грапав, белегът му от изгаряне опираше в лицето ми.
Гладът на вампира се изля върху мен като жесток прилив — като горещ полъх. Досега ме беше предпазвал от него.
— Жан-Клод! — Не се опитвах да прикривам страха в гласа си.
— Тихо! — през тялото му пролази тръпка. Изпъшка шумно. Пусна ме толкова рязко, че се олюлях.
Отстъпи встрани от мен и се облегна на една паркирана кола. Обърна лице срещу дъжда. Още чувствах пулса му. Никога досега не бях усещала толкова остро сърцебиенето си, притока на кръв през вените… Стегнах се — да треперя под топлия дъжд!
Полицейската кола беше изчезнала в мрака на улицата. След около пет минути Жан-Клод се изправи. Вече не усещах сърцебиенето му, а моето собствено сърце туптеше бавно и равномерно. Каквото и да се бе случило, вече приключи.
Той ме подмина и подвикна през рамо:
— Ела, Николаос ни чака вътре!
Последвах го през вратата. Не се опита да ме хваща за ръка. Всъщност стояхме далеч един от друг, докато се влачех след него през малкото квадратно фоайе. Зад бюрото на рецепцията седеше човек — мъж. Вдигна очи от списанието, което четеше. Стрелна с поглед Жан-Клод, после мен. Изгледа ме похотливо.
Озъбих му се. Той сви рамене и се върна към списанието си. Жан-Клод пъргаво се изкачи по стълбите, без да ме чака. Дори не погледна назад. Може би чуваше стъпките ми зад себе си или просто не го беше грижа дали ще го последвам.
Предположих, че вече не се преструваме на любовници. Колко забавно! Бях почти готова да кажа, че един вампир-повелител си няма вяра, когато е около мен.
Озовахме се в дълъг коридор с врати от двете страни. Жан-Клод вече влизаше в една от стаите. Приближих полека. Отказвах да се разбързам. Който и да ме чакаше, нека си чака.
В стаята имаше легло, шкафче с лампа и три вампира: Обри, Жан-Клод и странна женска вампирка. Обри стоеше в далечния ъгъл, близо до прозореца.

Усмихваше ми се. Жан-Клод беше до вратата. Женската се изтягаше на леглото. Изглеждаше точно както следва да изглежда един вампир. Дългата, права черна коса струеше по раменете й. Роклята й беше дълга и черна. Носеше високи черни ботуши с три пръста токчета.
— Погледни ме в очите! — нареди тя.
Стрелнах я с поглед, преди да се овладея и след това се втренчих в пода пред себе си.
Тя се засмя — със същата плътност и пищност като Жан-Клод. Звук, който направо можеш да докоснеш с ръка.
— Затвори вратата, Обри! — нареди. Произнасяше „р“ то плътно и с някакъв акцент, който не разпознах.
Обри се отърка в мен, докато затваряше вратата. Застана отзад, там където не можех да го виждам. Пристъпих, за да се обърна гърбом към единствената незаета стена, така че всичките да са ми под око — нищо че това нямаше да ми е от голяма полза.
— Боиш ли се още? — попита Обри.
— Кървиш ли още? — поинтересувах се аз.
Той скръсти ръце над кървавото петно на ризата си.
— Ще видим кой ще кърви, когато утрото настъпи!
— Обри, не се дръж глупаво! — вампирката на леглото се изправи.
Токчетата й изтракаха по голия под. Тя ме заобиколи и се наложи да се боря с желанието да се въртя, за да ми е под око. Засмя се отново, сякаш знаеше какво правя. Попита:
— Значи искаш да гарантирам безопасността на приятелката ти?
Върна се и седна изящно на леглото. Голата, олющена стая изглеждаше някак още по-зле, когато тя се намираше в нея със своите кожени ботуши за поне двеста долара.
— Не — отвърнах.
— Нали това искаше, Анита? — попита Жан-Клод.
— Казах, че искам гаранция от господаря на Обри.
— Говориш с господарката ми, момиче!
— Не, не говоря!
В стаята внезапно се възцари мъртвешка тишина. Чувах как нещо чегърта вътре в стената. Налагаше се да вдигна очи, за да се убедя, че вампирите още са си тук. Всички те бяха напълно неподвижни — като статуи, без следа от движение или дишане, или живот. И тримата бяха толкова ужасно стари…, но нито един — достатъчно стар, че да е Николаос.
— Аз съм Николаос — заяви жената с примамлив глас, който изпълни стаята. Щеше ми се да й повярвам, но не би.
— Не — отвърнах. — Ти не си господар на Обри! — рискувах да я погледна в очите. Бяха черни и се ококориха изненадано, когато се обърнах към нея. — Много си стара и си наистина добра, но не си достатъчно възрастна или силна, за да господстваш над Обри.
Жан-Клод се обади:
— Казах ти, че ще те прозре!
— Млъкни!
— Играта свърши, Тереза! Тя знае.
— Само защото ти си й казал.
— Я им обясни как научи, Анита!
Свих рамене.
— Усещам я погрешно. Просто не е достатъчно стара. От Обри идва повече усещане за сила, отколкото от нея. Така не е правилно!
— Все още ли настояваш да говориш с господаря ни? — попита жената.
— Все още искам гаранции, че приятелката ми е в безопасност! — огледах стаята и всеки от тях поотделно. — И тези глупави игрички започнаха да ми омръзват!
Обри внезапно тръгна към мен. Всичко премина на забавен кадър. Нямаше време за страх. Опитах се да отстъпя, като знаех, че няма къде да ида.
Жан-Клод се втурна към него с протегнати ръце. Нямаше да успее навреме.
Ръката на Обри изникна от нищото и ме улучи в рамото. Ударът ми изкара всичкия въздух и ме отпрати назад. Гърбът ми се удари в стената. Главата ми се чукна здраво миг по-късно. Светът притъмня. Плъзнах се надолу по стената. Не можех да дишам. Малки бели искрици танцуваха в здрача. Причерня ми. Пльоснах се на пода. Изобщо не болеше. Борех се да дишам, докато гърдите ми се запалиха и мракът отнесе всичко наоколо.

9

В мрака се рееха гласове. Видения.
— Не трябваше да я местим!
— Да не искаш да не се подчиниш на Николаос?
— Помогнах да я донесат тук, нали? — Гласът беше мъжки.
— Да — отвърна някаква жена.
Лежах със затворени очи. Не сънувах. Спомних си ръката на Обри, изникваща от нищото. Беше просто шамар с отворена длан. Ако свиеше юмрук…, но не го стори. Бях жива.
— Анита, будна ли си?
Отворих очи. Светлината направо ме прониза. Замижах срещу светлото и болката, но тя остана. Обърнах глава — и това се оказа грешка. Болката беше главозамайваща. Имах чувството, че костите на черепа ми се опитват да се разбягат. Вдигнах ръце да прикрия очите си и изстенах.
— Анита, добре ли си?
Защо ли хората винаги те питат това, когато е очевидно, че не си добре? Отвърнах шепнешком, понеже не бях сигурна дали изобщо мога да заговоря. Май се справих успешно.
— Направо съм супер!
— Какво? — поинтересува се жената.
— Мисля, че проявява сарказъм! — обясни Жан-Клод. Прозвуча ми облекчен. — Надали е наранена твърде зле, щом се шегува.
Не бях сигурна за „наранена твърде зле“. Гадеше ми се на вълни, от главата към стомаха, вместо обратно. Бях готова да се обзаложа, че имам сътресение на мозъка. Въпросът беше: колко зле бях?
— Можеш ли да се движиш, Анита?
— Не — прошепнах.
— Нека перифразирам. Ако ти помогна, ще успееш ли да седнеш?
Преглътнах, опитвайки се да дишам през болката и гаденето.
— Може би…
Жан-Клод ме подхвана под мишниците и костите на черепа ми веднага се разбягаха в различни посоки. Изпъшках и преглътнах.
— Ще повърна!
Преобърнах се на четири крака. Избързах с това. Болката беше като въртоп от светлина и мрак. Стомахът ми се сви. В гърлото ми се надигна киселина. Главата ми избухна.
Жан-Клод ме държеше през кръста, положил прохладната си длан на челото ми и така удържаше черепа ми на място. Гласът му ме държеше — успокоителен саван, плъзгащ се по кожата ми. Говореше на френски много тихичко. Не разбрах нито думица, но и нямаше нужда. Гласът му ме държеше, люлееше ме, отне част от болката.
Той ме прегърна и ме притисна към гърдите си, а аз бях твърде слаба да се съпротивлявам. Болката крещеше в черепа ми, но сега беше далечна и пулсираща. Все още ми беше трудно да извърна глава, сякаш костите ми щяха да се разпаднат, но поне болката беше друга поносима.
Той избърса лицето и устата ми с влажна кърпа.
— По-добре ли се чувстваш вече? — попита.
— Да! — досега не бях усетила, че болката е изчезнала.
Тереза се обади:
— Жан-Клод, какви ги вършиш?
— Николаос я иска в съзнание и добро състояние за аудиенцията. Ти я видя. Тя трябва да иде в болница, не да я тормозим още!
— И за това й помогна… — вампирката май се забавляваше. — Николаос няма да остане доволна!
Усетих го как свива рамене.
— Сторих каквото беше нужно.
Вече можех да отворя очи, без да мижа или да увеличавам болката. Бяхме в тъмница, нямаше по-подходяща дума за мястото. Дебели каменни стени обкръжаваха квадратно помещение, може би шест на шест метра. Към дебелата дървена врата водеха стъпала. На стените имаше дори окачени вериги. Между тях, поставени в скоби, сияеха факли. Липсваха единствено дръвник и закачулен в черно инквизитор — от онези с големите, масивни ръце и татуировка, на която пише „Обичам мама!“. Оха, така щеше да е просто съвършено!
Чувствах се по-добре, много по-добре. Не би трябвало да се възстановявам толкова бързо. И преди съм пострадвала и то много зле. Не ти минава просто ей така.
— Можеш ли да седнеш сама? — попита Жан-Клод.
За моя изненада, отговорът беше положителен. Седнах и опрях гръб на стената. Болката още съществуваше, но просто не беше толкова силна. Вампирът извади кофа изпод стълбите и изми пода. В средата на килията имаше съвсем модерен канал.
Тереза стоеше и ме зяпаше с ръце на бедрата.
— Определено се възстановяваш бързо! — гласът й бе натежал от веселие и от нещо друго, което не успях да определя.
— Болката и гаденето вече почти преминаха. Как?
Тя се ухили подигравателно.
— Трябва да питаш Жан-Клод, не мен. Това е негово дело, не мое.
— Защото ти не би го сторила! — в гласа му долових горещ гняв.
Тя пребледня.
— Да, не бих — за нищо на света!
— За какво става дума? — намесих се.
Жан-Клод ме погледна с неразгадаемото си, прекрасно лице. Тъмните му очи се втренчиха в моите. Все още си бяха просто очи.
— Давай, повелителю, кажи й. Да видим колко ще ти е благодарна!
Той само се взираше внимателно в мен.
— Пострада много зле, имаше сътресение на мозъка. Но Николаос не би ни оставила да те закараме в болница, докато това… интервю не приключи. Боях се, че ще умреш или няма да можеш да… функционираш… досега не го бях виждала толкова несигурен. — Така че споделих жизнената си сила с теб.
Опитах се да поклатя глава. Голяма грешка. Притиснах длани към челото си.
— Нищо не разбрах!
Той разтвори широко ръце:
— Думите не ми достигат!
— О, позволи на мен! — обади се Тереза. — Той направи първата крачка към превръщането ти в човешки слуга.
— Не! — все още ми беше трудно да мисля ясно, но знаех, че това не е правилно. — Той не се е опитвал да ме излъже нито с мисли, нито с очи. Не ме е ухапал!
— Нямам предвид някоя от онези патетични полутвари, които сме хапнали веднъж-дваж и използваме за делата си. Имам предвид постоянен човешки слуга, който никога няма да бъде ухапан или наранен. Такъв, който ще остарява почти толкова бавно, колкото нас самите…
Все още не разбирах. Вероятно си пролича, защото Жан-Клод се обади:
— Взех болката ти и ти дадох малко от моята… издръжливост.
— Значи ти изпитваш болката, така ли?
— Не, нея я няма. Просто те направих по-трудна за нараняване.
Все още не успявах да го разбера напълно — или пък просто бе извън възможностите ми да схвана смисъла на казаното.
— Не разбирам!
— Слушай, жено, той сподели с теб нещо, което се смята за голям дар, даван само на хора, доказали невероятната си ценност!
Втренчих се в Жан-Клод:
— Това значи ли, че по някакъв начин съм в твоя власт?
— Точно обратното — обясни Тереза, — сега имаш имунитет към погледа, гласа и ума му. Ще му служиш по своя воля, нищо повече. Нали разбираш какво е сторил!
Втренчих се в черните й очи. Те си бяха просто очи. Тя кимна.
— Сега май започваш да разбираш. Като съживител имаше частичен имунитет към погледа ни. Сега имаш почти пълен… — Тереза се засмя лаещо. — Николаос ще ви съсипе и двамата! — С тези думи тя тръгна към стълбите и токчетата й затракаха по камъните. Остави вратата отворена.
Жан-Клод дойде и се наведе над мен. Изражението му беше неразгадаемо.
— Защо? — попитах аз.
Той просто се взираше в мен. Изсъхналите непослушни къдрици се виеха покрай лицето му. Все още беше красив, но рошавата коса му придаваше по-истински вид.
— Защо?
Тогава той ми се усмихна и около очите му се появиха бръчки от умора.
— Ако беше умряла, господарката щеше да ни накаже. Обри вече страда заради… недискретността си.
Той се обърна и изкачи стълбите. Движеше се по тях като котка, като изтъкан от безплътна, течна грациозност.
Спря се на прага и пак ме погледна.
— Някой ще дойде да те вземе, когато Николаос реши, че му е дошло времето. — затвори вратата и чух да я зарезва и заключва. Плътен и почти кипнал от смях, гласът му долетя до мен през дъските, когато добави: — И, вероятно, защото те харесвам!
Смехът му беше горчив като натрошено стъкло.