35

Върнах се в църквата в 8:45 същата вечер. Небето бе тъмно-пурпурно. Розови облаци се излежаваха по хоризонта, сякаш весели дечица бяха раздърпали и оставили да се топи захарен памук. Същинският мрак отстоеше само на няколко минути. Гулите вече сигурно бяха наизлезли. Но на вампирите им оставаше да изчакат още няколко удара на сърцето.
Стоях на стълбите пред църквата и се възхищавах на залеза. Не се забелязваха следи от кръв. Белите стъпала бяха така лъскави и новички, сякаш този следобед не се беше случвало нищо особено. Но аз помнех. Предпочетох да се потя в юлската жега, но да помъкна арсенала си. Имах да крия не само презраменния кобур и деветмилиметровия, плюс допълнителни муниции, но и ножове в кании на двете ръце. Файърстарът беше затъкнат отвътре на колана, приготвен за едновременна стрелба и с дясна ръка. Имах си дори нож, закрепен на глезена.
Разбира се, нито едно от оръжията ми не би спряло Малкълм. Той беше един от най-могъщите вампири-повелители в града. След близките ми срещи с Николаос и Жан-Клод смеех да твърдя, че е трети по ред. А в класация като тази, третото място е твърде почетна позиция.
Тогава защо да се конфронтирам с него? Защото не знаех какво друго да предприема.
В един трезор бях оставила писмо, описващо подробно подозренията ми за Църквата и всичко останало. Нали всички си имат такива застраховки? Рони знаеше за писмото, а и на бюрото на секретаря в „Съживители ООД“ стоеше бележка. Ако не се обадех да отменя изпращането, в понеделник сутрин щеше да замине към Долф.
Едно покушение върху живота ми и ето ме тотална параноичка. Боже, боже.
Паркингът беше препълнен. Хората влизаха в църквата на малки групички. Малцина идваха просто пеша, без коли. Взирах се внимателно в тях. Вампири преди да се е стъмнило съвсем? Ами не, просто човешки същества.
Разкопчах леко шлифера си. Не ми се искаше да стряскам паството, като демонстрирам открито оръжието си.
Точно до вратата раздаваше брошури млада жена, чиято кестенява коса бе оформена с гел в изкуствена вълна над едното око. Помощничка в църквата, предположих. Тя се усмихна и каза:
— Добре дошли! За първи път ли ви е?
Отвърнах на усмивката й, любезно, сякаш не носех достатъчно оръжия да поваля половината им паство.
— Имам уговорена среща с Малкълм.
Усмивката й не трепна. Ако изобщо нещо се промени, то тя се разшири и забелязах херпес от едната страна на начервената й уста. Според мен момичето не знаеше, че съм убила човек днес. Като цяло хората не ми се усмихват, ако знаят такива подробности.
— Почакайте минутка, да намеря кой да застане на вратата! — тя се отдалечи и потупа по рамото един младеж. Прошепна нещо в ухото му и му бутна брошурите в ръката.
Върна се при мен, приглаждайки с длан роклята си в бургундско червено.
— Бихте ли ме последвали?
Накара го да прозвучи като въпрос. Какво ли би сторила, ако й откажех? Вероятно щеше да ме погледне озадачено. Младежът приветстваше някаква току-що пристигнала двойка. Мъжът носеше костюм, жената беше в модерна рокля, с чорапогащник и сандали. Спокойно биха могли да посещават и моята църква… която и да е църква. Докато следвах помощничката по протежение на кораба към вратата, съзрях и двойка, облечена в постмодернистичен пънк. Или както там го наричат днес. Косата на момичето приличаше на тази на Булката на Франкенщайн, боядисана в розово и зелено. След втория поглед не бях съвсем сигурна — може би розовото и зеленото красяха момчето. Ако е така, то приятелката му беше подстригана толкова късо, че на главата си имаше по-скоро четина.
Църквата на вечния живот привлича широк спектър последователи. Разнообразие — това бе ключовата дума. Тя се обръща към агностиците, към атеистите, към средностатистическия човек с разбити илюзии, а и към онези, които така и не са решили какъв път да изберат. Църквата беше почти пълна, а здрачът все още не бе паднал напълно. Тепърва предстоеше да се появят вампирите. Като изключим Великден и Коледа, отдавна не бях виждала толкова пълна черква. Празнично християнство… По гърба ми пролази тръпка.
Това беше наистина най-пълната черква, в която бях стъпвала от години. Вампирска църква. Може би не убийствата са истинската опасност. Може би тя е точно тук, в тази сграда?
Поклатих глава и последвах водачката си през вратата, извън кораба и покрай залата за пиене на кафе. Наистина имаше кафе, което бълбукаше на застланата с бяло маса. Имаше и купа с червеникаво питие, което ми се стори прекалено гъсто за пунш.
Помощничката се обади:
— Желаете ли кафе?
— Не, благодаря.
Тя се усмихна любезно и отвори вратата с табелка „Офис“. Влязох. Вътре нямаше никого.
— Малкълм ще дойде веднага щом се събуди. Ако искате, мога да изчакам с вас? — тя погледна към вратата, докато ми говореше.
— Не искам да ви откъсвам от службата. Ще се оправя и сама.
Усмивката й отново се разшири до херпеса.
— Благодаря. Сигурна съм, че няма да чакате дълго! С тези думи помощничката си тръгна и ме остави сама. Сама при бюрото на секретаря и при покрития с кожа органайзер на Църквата на вечния живот. Животът беше прекрасен!
Отворих органайзера на седмицата преди първото вампирско убийство. Брус, секретарят, имаше много спретнат почерк и попълваше четливо всеки ред. Час, име, кратичко описание на срещата. 10:00 — Джейсън Макдоналд, интервю за списание. 9:00 — Среща с кмета, местни проблеми. Разговори, нормални за Били Греъм на вампиризма. След това, два дни преди първото убийство, имаше бележка с различен почерк. По-дребни букви, но също тъй спретнати. 3:00 — Нед. Това беше всичко — без фамилия, без причина за срещата. И тя не бе уредена от Брус. Чудна работа, май си имах улика. Мирувай, сърце!
Нед е галено съкращение от Едуард — също като Теди. Нима Малкълм се беше срещал с човека, известен като наемния убиец на немъртви? Може би. А може би не. Нищо чудно да е имал най-обикновена среща със съвсем друг Нед. Или пък Брус го е нямало на бюрото и някой просто е вписал ангажимента? Прелистих колкото се може по-бързо останалите страници на органайзера. Нищо друго необичайно. Всички други срещи бяха нанесени с едрия, заоблен почерк на Брус.
Два дни преди първото убийство Малкълм се беше срещал с Едуард, ако ставаше дума именно за него. Ако беше вярно, тогава какво се получаваше? Едуард Убиеца и Малкълм, който му плаща за… Имаше само един проблем. Ако Едуард ме искаше мъртва, щеше да се погрижи лично за това. Може би Малкълм се бе паникьосал и бе пратил някой от последователите си на задача? Вероятно.
Когато вратата се отвори, вече седях в креслото до стената и прелиствах някакво списание. Малкълм беше висок и почти болезнено слаб, с големи, кокалести ръце, които сякаш принадлежаха на далеч по-мускулест мъж. Късата му, къдрава коса беше яркожълта като пера на кадънка. Така изглежда русата коса след почти триста години в мрака.
Последния път, когато видях Малкълм, ми се стори красив — идеален. Сега беше почти обикновен, като Николаос и нейния белег. Нима Жан-Клод ми бе дал способността да виждам истинския вид на вампирите-повелители?
Присъствието на Малкълм изпълваше малката стая като невидима вода, охлаждаща и гъделичкаща кожата ми, дълбока до колене и продължаваща да приижда. Дай му още деветстотин години и може да се изравни с Николаос. Разбира се, нямаше да доживея да видя дали ще успее.
Надигнах се, щом той влезе в стаята. Беше облечен скромно, в тъмносин костюм, светлосиня риза и синя вратовръзка. Заради светлата риза очите му изглеждаха като яйца на червеношийка. Усмихна ми се — ъгловатото му лице направо засия срещу мен. Не се опитваше да замъгли мозъка ми. Малкълм е много добър в устояването на нуждата. Цялото доверие в него се крепи на факта, че той не мами.
— Госпожице Блейк, радвам се да ви видя! — не ми подаде ръка, познаваше ме добре. — Брус ми остави много объркващо съобщение. Нещо за вампирските убийства…? — гласът му беше дълбок и успокоителен като океана.
— Казах на Брус, че имам доказателство, че вашата църква е замесена във вампирските убийства.
— А имате ли?
— Да…
Вярвах си. Ако се бе срещал с Едуард, значи знаех кой е убиецът.
— Хмм, казвате истината. При все това знам, че не е вярно! — гласът му ме обгърна, горещ и плътен, много могъщ.
Поклатих глава.
— Мамиш, Малкълм — използваш силата си, за да проучиш съзнанието ми. Тц-тц.
Той сви рамене и разпери ръце.
— Аз контролирам последователите си, госпожице Блейк. Те не биха сторили онова, в което ги обвинявате!
— Тъкмо снощи нападнаха хапка-парти със сопи. Нараняват хора! — за това вече стрелях наслуки.
Вампирът се намръщи:
— Сред последователите ни има малка фракция привърженици на насилието. Хапка-партитата, както ги наричате, са извращение и трябва да бъдат спрени, но по законен начин. Вече съм им го казвал.
— Но наказвате ли ги, когато не ви се подчиняват? — поинтересувах се аз.
— Не съм полицай, нито свещеник, та да раздавам наказания. Те не са деца. Имат си собствени мозъци.
— Обзалагам се, че е така.
— Това пък какво би трябвало да значи? — попита вампирът.
— Ами, Малкълм, означава, че ти си вампир-повелител. Никой от тях не може да ти се противопостави. Ще сторят всичко, което поискаш от тях!
— Не използвам върху паството си властта на ума.
Поклатих глава. Силата му се стичаше по ръцете ми като студена вълна. Дори не се и опитваше да ми посегне — просто ефект от присъствието му. Дали осъзнаваше какво точно прави? Дали наистина може да е било случайност?
— Два дни преди първото убийство си имал среща…
Той се усмихна, като внимаваше да не покаже кучешките си зъби:
— Имам доста срещи.
— Знам, ти си наистина популярен, но тази би трябвало да помниш. Извикал си наемен убиец, за да убива вампири…
Гледах го право в лицето, но Малкълм бе твърде обигран. В очите му забелязах искрица — може би притеснение, която изчезна, заменена от онази бляскава синя увереност.
— Госпожице Блейк, защо ме гледате в очите?
Свих рамене.
— Безопасно е, ако не се опитваш да ме завладееш.
— Опитвал съм се да ви убедя в това неколкократно, но винаги сте… залагали на сигурното. А сега ме зяпате — защо? — Той пристъпи към мен, бърз и кажи-речи невидим. Пистолетът се озова в ръката ми, без да се замисля. Инстинкт.
— Охо! — отбеляза вампирът.
Просто се взирах в него, изгаряща от желание да вкарам куршум в гърдите му, стига само да направи още една крачка.
— Носите най-малко първия белег, госпожице Блейк. Някой господар ви е докоснал. Кой?
Издишах продължително. Дори не бях осъзнала, че сдържам дъха си.
— Дълга история.
— Вярвам ви! — Той внезапно отново се озова до вратата, сякаш изобщо не бе помръдвал. По дяволите, беше много добър!
— Наел си човек да избива извратените вампири — отбелязах.
— Не — отвърна Малкълм. — Не съм.
Винаги е притеснително, когато човек изглежда толкова дяволски спокоен, а си насочил пистолет към него.
— Наел си убиец.
Малкълм сви рамене. Усмихна се.
— Нали не очаквате от мен друго, освен да отричам, а?
— Мисля, че не! — какво пък, все пак си струваше да попитам. — Дали вие, или вашата църква сте свързани по някакъв начин с вампирските убийства?
Той почти се засмя. Не го виня. Никой нормален човек не би казал просто така „Да!“, но понякога се учиш да отгатваш нещата по начина, по който го отричат. Наборът от лъжи е почти толкова полезен, колкото и истината.
— Не, госпожице Блейк!
— Наел си убиец — заявих утвърдително.
Усмивката изчезна от лицето му като по магия. Взираше се в мен, а присъствието му изпращаше паячета на експедиция по гърба ми.
— Госпожице Блейк, смятам, че ви е време да си тръгнете!
— Днес един човек се опита да ме убие.
— Надали нося вина за това.
— Имаше следа от ухапване на вампир на врата си.
Отново искрица в очите. Притеснение? Може би.
— Причакваше ме пред църквата. Наложи се да го убия на стъпалата! — малка лъжа, но не исках да забърквам Рони още по-дълбоко.
Сега вече Малкълм се мръщеше, а в стаята леко лъхаше на гняв, досущ като че ли въздухът се нагорещяваше.
— Не знаех за това, госпожице Блейк, но ще проверя случая!
Сведох пистолета си, но не го прибрах. Има граница на времето, през което можеш да държиш някого на прицел. Ако врагът не се плаши и не се кани да ти стори зло, а ти пък не възнамеряваш да стреляш, накрая изпадаш в доста глупаво положение.
— Не бъди твърде суров с Брус. Той не понася добре насилието.
Малкълм се изправи и подръпна сакото си. Нервен тик? О, майко. Бях улучила слабото му място.
— Ще проверя случая, госпожице Блейк! Ако е бил член на църквата ни, значи ви дължим сериозно извинение!
Взирах се в него близо минута. Какво да отговоря? Благодаря? Това не ми се стори подходящо.
— Знам, че си наел убиец, Малкълм! Не е особено добра реклама за църквата ти. Мисля, че стоиш зад вампирските убийства. Ръцете ти може и да не са оцапани с кръв, но е сторено с твое одобрение.
— Моля ви, вървете си, госпожице Блейк! — той решително ми отвори вратата.
Излязох навън, все още стиснала пистолета.
— Разбира се, ще си ида, но няма да си отида!
Малкълм се взря надолу към мен, вече разгневен не на шега.
— Знаете ли какво означава да ви бележи вампир-повелител?
Замислих се за миг — не бях сигурна как да му отговоря. Най-добре беше да кажа истината.
— Не!
Той се усмихна — гримаса толкова студена, че да ти смрази сърцето.
— Ще научите, госпожице Блейк. Ако ви дойде твърде много, не забравяйте, че църквата ни е тук, за да помага! — вампирът хлопна вратата под носа ми.
Взрях се в нея. Прошепнах:
— И какво би трябвало да значи това?
Никой не ми отговори.
Прибрах пистолета и открих вратата с табелка „Изход“. Отворих я. Църквата бе слабо осветена — може би от свещи. В нощния въздух се разнасяха песнопения. Не различих думите. Мелодията беше на „Събирайки снопите“. Долових една фраза: „Ще живеем завинаги, никога повече няма да умрем“.
Забързах към колата си и се постарах да не слушам песента. Имаше нещо страховито във всички онези гласове, които се възнасяха към небето, възпявайки… какво? Самите себе си? Вечната младост? Кръвта? Кое? Още един въпрос, за който нямах никакъв отговор.
Едуард беше моят убиец. Въпросът беше дали мога да го насъскам срещу Николаос? Дали мога да хвърля на чудовищата един човек, пък дори и ако е, за да се спася? Поредният въпрос, за който не разполагах с отговор. Преди два дни бих отрекла такава възможност. Сега… просто не знаех.

36

Не исках да се връщам в апартамента си. Тази вечер Едуард щеше да намине. Трябваше да му кажа къде спи Николаос денем, иначе щеше да ми измъкне сведението насила. Сложна работа. А сега го смятах и за убиеца, който търсех. Още по-сложно.
Най-доброто, за което се сетих, беше да го избягвам. Нямаше да го мотая вечно, но може би щеше да ме сполети вдъхновение и да се сетя как да оправя нещата. Добре де, надали имаше особено голям шанс за такова нещо, но надеждата умира последна.
Може би Рони имаше съобщение за мен. Нещо полезно. Бог знае че имах нужда от всяка помощ, каквато можех да получа. Вкарах колата в някакъв сервиз, където забелязах монетен телефон отпред. Притежавах от онези модерни телефонни секретари, които ми позволяваха да си прослушам съобщенията, без да се налага за целта да се прибирам у дома. Може би щях да избегна Едуард тази нощ, ако отседнех в хотел. Уф. Ако имах каквото и да е твърдо доказателство под ръка, на часа бих звъннала в полицията.
Изслушах как лентата съска, после щракане; след това: „Анита, Уили е на телефона. Хванаха Филип. Онзи тип, дето беше с теб. Причиняват му ужасни неща. Трябва да дой…“ — телефонът замлъкна рязко. Сякаш разговорът бе прекъснат.
Стомахът ми се сви. Дойде ред на второто съобщение.
„Знаеш кой е. Чула си съобщението на Уили. Ела и си го прибери, съживителке! Всъщност не се налага да заплашвам сладкия ти любовник, нали?“ — Смехът на Николаос изпълни слушалката, накъсан и бездушен поради записа.
Чу се шумно щракване и се разнесе гласът на Едуард.
— Анита, кажи ми къде си. Мога да ти помогна.
— Те ще убият Филип — отвърнах. — Освен това ти не си на моя страна, не забравяй!
— В момента съм най-близо до определението „съюзник“.
— В такъв случай Бог да ми е на помощ! — затворих му с трясък. Снощи Филип бе опитал да ме защити. Сега си плащаше за това. Изревах: — Дявол да го вземе!
Някакъв тип си наливаше бензин от колонката и ме погледна притеснено.
— Какво ме зяпаш? — изкрещях срещу него.
Той сведе очи и се съсредоточи старателно върху пълненето на резервоара си.
Настаних се зад волана на колата и поседях няколко минути неподвижна. Бях толкова ядосана, че треперех. Усещах напрежението чак в зъбите си. По дяволите. По дяволите! Бях прекалено ядосана, за да карам. Нямаше да съм от помощ на Филип, ако пътем катастрофирах.
Опитах се да дишам дълбоко и бавно. Не ми помогна. Запалих двигателя.
— Никаква превишена скорост, не мога да си позволя да ме спират ченгетата. Карай полека, Анита, полека!
Понякога си говоря самичка. Давам си много добри съвети. Случва се дори да ги следвам.
Включих на скорост и излязох на пътя — внимателно. Гневът сковаваше гърба, раменете и врата ми. Стисках волана прекалено силно и открих, че дланите ми още не са заздравели напълно. Тук-там остро ме пронизваха болки от раничките, но не бяха достатъчно силни. В целия свят нямаше да се събере толкова болка, че да ме отърве от гнева.
Филип страдаше заради мен. Също като Кетрин и Рони. Стига толкова! Никакви глупости повече! Смятах да си прибера танцьора, да го спася, доколкото ми е по силите; след това щях да предам цялата проклета гадост на полицията. Без доказателства, ахам, без нищо, с което да подкрепя твърденията си. Просто се изнизвах, преди да пострадат още хора.
Гневът почти стигаше да скрие страха под себе си. Ако Николаос измъчваше Филип заради снощи, може би нямаше да ми се зарадва особено. Канех се да сляза отново по онези стъпала към бърлогата на вампирката-повелител, при това посред нощ. Погледната от тази страна, идеята хич не беше добра.
Гневът избледняваше под порой от студен, разтреперващ до кости страх.
— Не!
Нямаше да ида там ужасена. Стисках с нокти и зъби гнева си. От доста време насам това беше най-близкото до омраза състояние, в което бях изпадала. Омраза, ето една емоция, която разлива топлина по цялото тяло.
Омразата, като цяло, се основава на страх — по един или друг начин. Така си е. Увих се в гнева си, с намек за омраза, и в дъното на всичко това — ледена топка от чист ужас.

37

„Циркът на прокълнатите“ се помещава в стар склад. Името на заведението е изписано на покрива с цветни лампички. Около думите в застинала пантомима танцуват гигантски клоуни. Ако се вгледате внимателно в тях, ще забележите, че кучешките им зъби стърчат. Но трябва да се взирате много внимателно.
Стените на сградата са облепени с големи пластмасови листове, като в старомодна реклама. На едно от паната се вижда как бесят някакъв мъж, надписът гласи „Смъртта отнася дук Олкорт“. На друга от картините от гробището изпълзяват зомбита — „Вижте Смъртта да излиза от гроба“. Твърде грозна рисунка показва мъж, който е уловен между вълчата и човешката си форма — Фабиан, Върколакът. Има и други пана. Атракционите са доста. Нито един не ми се стори особено здравословен.
„Престъпни удоволствия“ прокарва тънка граница между забавлението и садизма. „Циркът“ прекрачва ръба и слиза дълбоко в бездната.
А ето ме да влизам вътре. О, каква чудесна утрин!
Шумът те удря още от вратата. Порив от карнавални звуци, натиск и шумолене на тълпата, стъпки на стотици хора. Светлината се лее и крещи в сто различни цвята, всички до един пронизващи окото, всички гарантират привличане на вниманието… или поне загуба на обяда. Разбира се, може и просто да се обаждаха нервите ми.
Миризмата се състоеше от аромат на захарен памук и пуканки, канелен мирис на слонски уши, вафлени фунийки, пот и под всичко това се долавяше специфична смрад, от която те полазват тръпки. Кръвта мирише като сладки медни монети, и точно тази миризма се долавяше на фона на всичко останало. Повечето хора не я разпознават. Но във въздуха се усещаше и нещо друго не просто кръв, а насилие. Разбира се, насилието няма собствен аромат. При все това винаги се долавя… нещо. Слаб намек за отдавна празни стаи и гниеща тъкан.
Не бях идвала тук преди, освен по полицейски задачи. И в момента не бих се отказала от присъствието на няколко униформени.
Тълпата се разделяше като море пред носа на кораб. Уинтър, господин Мускулчо, напредваше между посетителите и те инстинктивно се отдръпваха от пътя му. И аз бих отстъпила встрани, но не вярвах да ми се отдаде такава възможност.
Уинтър бе издокаран по типичния за шампион по фитнес начин. Дрехите му бяха бели, с имитация на зеброви ивици, и оставяха гола по-голямата част от торса му. От кръста надолу беше нахлузил трико, изпънато и нагърчено като че ли е втора кожа. Бицепсите му, без да са напрегнати, бяха по-големи отколкото обиколката на двете ми ръце взети заедно. Спря пред мен и се надвеси, явно доволен от ефекта.
— Слушай, този чутовен ръст по наследство ли се предава в рода ти или само ти си се пръкнал такъв? — поинтересувах се аз.
Уинтър се намръщи и присви очи. Според мен не схвана шегата. Е, какво да се прави.
— Последвай ме! — заяви той. След което се обърна и тръгна обратно през тълпата.
Предполагам, че от мен се очакваше да го последвам като добро момиченце. По дяволите. В единия ъгъл на склада бе опъната голяма синя шатра. Хората се редяха край нея и показваха билетчетата си. Някакъв мъж подвикваше с тътнещ глас:
— Кажи-речи време за шоуто, народе! Покажи си билета и влизай! Виж обесника! Дук Олкорт ще бъде екзекутиран право пред очите ти!
Поспрях се да послушам. Уинтър не ме чакаше. За щастие широкият му бял гръб не се губеше в тълпата. Наложи се да подтичвам, за да го догоня. Мразя, когато ми се случва така. Чувствам се като детенце, което търчи след някой възрастен. Но ако малко тичкане се окажеше най-лошото ми преживяване тази нощ, положението щеше да е направо розово…
Имаше и нормално по размер виенско колело, чийто бляскав връх се извисяваше почти до тавана. Някакъв тип ми подаде бейзболна топка.
— Изпробвайте късмета си, малка госпожице!
Не му обърнах внимание. Мразя да ме наричат малка госпожица. Хвърлих едно око на строените в очакване да бъдат спечелени награди. Имаше множество плюшени животни и грозни кукли. Играчки бяха най-вече хищници — меки плюшени пантери, мечки с размера на пеленаче, петнисти змии и гигантски прилепи с меки зъби.
До лабиринта с огледалата билети продаваше плешивко с бял клоунски грим. Зяпаше децата, които влизаха в стъклената му къща. Направо усещах тежестта на погледа му върху гърбовете им, сякаш запомняше всяка щриха от дребните им телца. Нищо не би могло да се промъкне в тази бляскава река от стъкло без негово знание.
Следваща по ред подминахме Къщата на смеха, обкръжена с още повече клоуни и огласявана от писъци, следвани от внезапно шумно съскане на въздух. Металният тротоар към дълбините на атракциона се люлееше и огъваше. Малко момченце почти падна. Майка му го изправи на крака. Защо ли някой родител би домъкнал детето си тук, на това страховито място?
Имаше дори Къща с призраци — голям майтап. Даже малко нещо досадно, ако питате мен. Та нали цялото извратено място беше дом на ужасите!
Уинтър спря пред малка врата, водеща към кулисите. Намръщи ми се, почти скръстил масивните си ръце върху също тъй масивните си гърди. Ръцете му не се сгъваха особено успешно — имаше твърде много мускули по тях, но поне се стараеше.
Отвори вратата. Влязох вътре. Нащрек до стената бе застанал високият, плешив мъж, който видях с Николаос онзи първи път. Имаше извънредно изразителни поради липсата на коса очи (няма в какво друго да си спреш погледа) и на красивото му, тясно лице бе изписано същото изражение, с което учителите в началното училище се обръщат към проблематичните деца. Трябва да бъдеш наказана, млада госпожичке. Но какво ли бях сбъркала?
Гласът на мъжа беше дълбок, с лек английски акцент, ошлайфан, но човешки.
— Претърси я за оръжия преди да слезем долу!
Уинтър кимна. Защо да говориш, когато и жестовете вършат работа? Големите му длани вдигнаха якето ми и измъкнаха пистолета. Бутна ме с рамо, за да се обърна. Намери и втория пистолет. Наистина ли бях смятала, че ще ме оставят да внеса оръжие? Да, май така си мислех. Каква съм глупачка.
— Провери й ръцете за ножове.
По дяволите.
Уинтър задърпа ръкавите на якето, сякаш се канеше да ги откъсне.
— Чакай малко! Просто ще го съблека. Ако толкова ти се иска, преджоби проклетото чудо…
Господин Мускул откри ножовете в каниите под мишниците ми. Плешивият претърси жълтия шлифер за скрити оръжия. Не попадна на такива. Уинтър опипа краката ми отгоре до долу, но не особено старателно. Пропусна канията на глезена. Имах си едно оръжие, а те не знаеха за него. Точка за мен.
Надолу по дългото стълбище и към празната тронна зала. Може би си пролича по изражението ми, защото плешивият съобщи:
— Господарката ни очаква заедно с приятеля ти.
Той водеше, докато слизахме по стълбите. Уинтър се тътреше отзад. Вероятно смятаха, че ще хукна да се спасявам. Да, бе. И къде да ида?
Спряха пред тъмницата. Откъде ли знаех, че ще стане така? Плешивият почука два пъти на вратата — не много силно, но не и лекичко.
Поел едва тишина… после отвътре отекна висок, звънък смях. Настръхнах. Не исках да се виждам отново с Николаос. Не исках да попадам пак в килията. Копнеех да си ида у дома!
Вратата се отвори. Валънтайн махна щедро с ръка:
— Влизай, влизай!
Този път носеше сребърна маска. Просмукан от кръв кичур кестенява коса беше прилепнал над очите му.
Сърцето ми скочи в гърлото. Жив ли си, Филип? Силите ми стигнаха, колкото да не изпищя.
Валънтайн отстъпи встрани, сякаш очакваше, че ще мина покрай него. Погледнах към безименния плешивец. Изражението му бе неразгадаемо. Махна ми да вървя напред. Какво можех да сторя? Тръгнах.
Това, което видях, ме закова още на горната площадка. Не можах да отида по-навътре. Нямах сили. Обри стоеше до стената отсреща, ухилен до уши. Косата му още беше руса, изражението — зверско. Николаос бе издокарана в широка бяла рокля, която придаваше на кожата й тебеширен оттенък. С нея косата й изглеждаше като бял памук. Беше обсипана с капки кръв, сякаш някой бе заредил писалка с червено мастило и я беше изпръскал с нея.
Сиво-сините й очи ме поглъщаха. Пак се засмя смях пищен, чист и извратен. Нямам по-подходяща дума. Извратен. Погали голите гърди на Филип с бялата си, опръскана с кръв ръка. Прокара пръст по зърното му и се разсмя отново.
Той беше прикован към стената за китките и глезените. Дългата му, кестенява коса бе паднала напред и прикриваше едното му око. Мускулестото му тяло бе покрито с ухапвания. Кръв се лееше по загорялата му кожа на тънки пурпурни ручейчета. Бе втренчил в мен едното кафяво око, другото оставаше скрито под косата. В погледа му прочетох отчаяние. Знаеше, че са го довели да умре по този начин, и нямаше как да се спаси. Но аз, аз можех да сторя нещо! Трябваше да мога! Боже, нека има с какво да му помогна!
Плешивият тип ме побутна по рамото и аз подскочих. Вампирите се разсмяха. Мъжът — не. Тръгнах надолу по стъпалата и спрях на няколко крачки от Филип. Той не ме погледна.
Николаос докосна голото му бедро и прокара пръст нагоре по него. Той се напрегна целия и сви юмруци.
— О, чудесно си прекарваме с любовника ти тук! — заяви вампирката. Гласът й бе сладък както винаги. Въплъщение на детската невинност. Кучка.
— Той не ми е любовник.
Тя нацупи долната си устна.
— О, Анита, не ме лъжи! Не е забавно! — Господарката пристъпи напред — слабите й бедра се люлееха в ритъма на някакъв вътрешен танц. Посегна към мен, аз отстъпих и се блъснах в Уинтър.
— Съживителке, съживителке — каза вампирката, кога ще се научиш да не се бориш с мен?
По мое мнение не очакваше отговор, така че се сдържах.
Николаос отново посегна към мен с окървавената си, нежна ръчица.
— Уинтър може да те държи, ако така искаш? Стой мирна, иначе ще те накараме да не мърдаш.
Страхотен избор. Останах неподвижна. Гледах как бледите пръсти се приближават към лицето ми. Забих нокти в дланите си. Вампирката ме докосна по челото и усетих студената влага на кръвта. Погали ме от слепоочието надолу по бузата и прокара пръсти по горната ми устна. Мисля, че спрях да дишам.
— Оближи устни! — нареди.
— Не — отвърнах.
— О, каква си ми упорита! Да не би Жан-Клод да ти е дал смелостта си?
— Какви, по дяволите, ги дрънкаш?
Очите й потъмняха. Навъси се. Внезапно заговори като възрастна, с толкова горещ глас, че можеше да ме опържи:
— Не се дръж нагло, Анита! Не ти отива! Знам малката ти тайна!
— Представа си нямам за какво ми говориш! — отвърнах и казвах истината. Не разбрах гнева й.
— Щом искаш, можем да си играем още малко! — Вампирката внезапно се озова до Филип — дори не я видях да помръдва. — Това изненадва ли те, Анита? Все още владея града. Имам сили, за които ти и твоят господар не сте и сънували.
Моят господар? За какво, по дяволите, ми говореше тя? Аз си нямах господар.
Тя отри ръце в торса на Филип, точно на ребрата. Докосването й изтри кръвта и отдолу се показа кожата гладка и недокосната. Стоеше пред него и не стигаше дори до ключицата му. Танцьорът затвори очи. Николаос отметна глава, мернах зъбите й, устните се изтеглиха назад и…
— Не! — пристъпих към тях.
Дланта на Уинтър се стовари на рамото ми. Той поклати глава — бавно и внимателно. Не биваше да се намесвам.
Вампирката заби зъби в хълбока на Филип. Цялото му тяло се стегна, вратът се изви конвулсивно, ръцете му изпънаха веригите.
— Остави го на мира!
Забих лакът в корема на Уинтър. Той изсумтя и така стисна рамото ми с пръсти, че ми се прииска да пищя. Обгърна ме с ръце, притисна ме здраво към гърдите си и ме обездвижи.
Николаос отлепи лице от кожата на Филип. По брадичката й капеше кръв. Облиза устни с малкото си розово езиче.
— Каква ирония — изрече с глас, с години по-стар, отколкото щеше да бъде някога тялото й. — Изпратих Филип да те прелъсти. Вместо това го прелъсти ти…
— Не сме любовници! — чувствах се глупаво, притисната към гърдите на Уинтър.
— Няма да помогнеш нито на него, нито на себе си, като отричаш! — заяви Николаос.
— А с какво ще си помогнем? — попитах.
Тя махна с ръка и Уинтър ме пусна. Отстъпих встрани от него, извън обсега му. Така се озовах по-близо до Николаос, което надали беше подобрение в положението ми.
— Нека обсъдим бъдещето ти, Анита! — тя тръгна нагоре по стълбите. — А също и това на любимия ти!
Предположих, че има предвид Филип, но не я поправих. Безименният плешивко ми махна да я последвам по стълбите. Обри се приближаваше към пленника. Щяха да останат заедно тук. Неприемливо.
— Николаос, моля те!
Може би именно вълшебната думичка я накара да се обърне.
— Да?
— Искам да те помоля за две неща…
Тя ми се усмихваше, развеселена от мен. Задоволство на възрастен, видял дете да използва нова дума. Не ми пукаше какво си мисли за Екзекуторката, щом постигах онова, което исках.
— Помоли ме! — съгласи се вампирката.
— Първо, когато тръгнем, всички вампири да излязат оттук… — тя все още ме зяпаше усмихната, значи засега ледът не бе започнал да се пука под краката ми. — И второ, да ми позволиш да поговоря с Филип насаме.
Тя се засмя — високо и буйно, като разлюлени от бурен вятър камбанки.
— Горда си, смъртна! Признавам ти го. Започвам да виждам онова, което и Жан-Клод е открил в теб.
Пропуснах този коментар покрай ушите си, тъй като имах чувството, че не схващам част от подтекста.
— Може ли да получа онова, за което помолих?
— Наречи ме „господарка“ и ще го получиш.
Преглътнах. В настъпилата тишина гласът ми прозвуча като изстрел.
— Моля… господарке! — Ето, не се задавих с думата в крайна сметка.
— Много добре, съживителке, много добре! — Без да има нужда Николаос да добави и дума, Валънтайн и Обри се изкачиха по стълбите и излязоха навън. Дори не възразиха. Само по себе си това също бе страховито.
— Ще оставя Бърчард на горната площадка. Той е с човешки слух. Ако шепнеш, няма да може да те чуе.
— Бърчард? — попитах.
— Да, съживителке, Бърчард — моят човешки слуга! Вампирката ме погледна така, сякаш току-що бе споделила нещо важно. Изражението ми явно не я задоволи. Намръщи се. След това решително се обърна, развявайки белите си поли. Уинтър я последва като послушно пале на стероиди.
Бърчард, доскоро безименният плешивко, застана на пост пред затворената врата. Взираше се право пред себе си, а не гледаше в нас.
— Филип, какво стана?
Гласът му излизаше едва-едва от продраното гърло писъците са вредни за гласните струни. Наложи се да се надигна на пръсти и кажи-речи да се притисна в него, за да го чувам.
— „Престъпни удоволствия“ — те ме взеха оттам.
— Робърт не ги ли спря?
Кой знае защо, това ми се струваше важно. Бях срещала Робърт само веднъж, но дълбоко в себе си умирах от яд, че не е защитил Филип. Той отговаряше за собствеността, когато го нямаше Жан-Клод. Филип беше част от тази собственост.
— Не беше достатъчно силен…
Изгубих равновесие и се наложи да се подпра на съсипаните му гърди. Отскочих назад, изпънала пред себе си окървавените си длани.
Филип затвори очи и се облегна на стената. Адамовата му ябълка заподскача, докато преглъщаше. На гърлото му имаше две пресни ухапвания. Щяха да му източат кръвта до капка, ако някой от вампирите не се увлечеше прекомерно преди това.
Наведе глава и се опита да ме погледне, но косата му падаше и в двете очи. Избърсах кръвта в панталоните си и се върнах да застана почти на пръсти до него. Отметнах кичура от очите му — неуспешно. Започваше да ме ядосва. Прокарах пръсти през косата му, докато не си остана встрани от лицето. Беше по-мека, отколкото изглеждаше и бе затоплена от горещината на тялото му.
Филип почти ми се усмихна. Гласът му пресекваше, когато прошепна:
— Допреди няколко месеца щях да си плащам за това!
Зяпнах го, после осъзнах, че се опитва да се пошегува. Боже. Голяма буца заседна в гърлото ми.
Бърчард се обади:
— Време е да тръгваш!
Взирах се в очите на танцьора — съвършено кафяви, — а огънят на факлите се отразяваше в тях като в черни огледала.
— Няма да те оставя тук, Филип!
Той стрелна с поглед мъжа на стълбите, после отново се извърна към мен. Страхът му придаваше вид на детинска безпомощност.
— До скоро виждане! — каза ми.
Отдръпнах се назад.
— Можеш да разчиташ на това!
— Не е умно да я караш да чака! — обади се Бърчард.
Вероятно беше прав. Двамата с Филип се гледахме още няколко секунди. Сънната му артерия подскачаше под кожата, сякаш се опитваше да избяга. Гърлото ме болеше — не можех да дишам. Светлината на факлите замъгли зрението ми. Обърнах се встрани и тръгнах към стълбите. Ние, яките като желязо убийци на вампири, не плачем. Или поне не публично. Или поне не и когато можем да се сдържим.
Бърчард ми отвори вратата. Погледнах през рамо към Филип и му махнах като идиотка. Той ме проследи как си отивам, очите му внезапно заизглеждаха ужасно големи — като на дете, което гледа как родителят му напуска стаята, преди да е прогонил всички чудовища.
Налагаше се да го оставя така — сам и безпомощен. Господ да ми е на помощ.

38

Николаос седеше на гравирания си дървен стол, с увиснали над земята крачета. Очарователно.
Обри подпираше стената, облизвайки устни с език обираше от тях последните капчици кръв. Валънтайн бе застинал съвсем неподвижно до него и ме зяпаше.
Уинтър спря до мен. Пазачът на затворничката.
Бърчард отиде да застане до Николаос и положи длан на облегалката на креслото й.
— Е, какво, съживителке, свършиха ли ти шегите? — попита Николаос. Все още говореше като възрастна. Все едно притежаваше два гласа и можеше да ги сменя с едно натискане на бутона.
Поклатих глава. Не бях в настроение за шегички.
— Успяхме ли да пречупим духа ти? Да ти изкараме дъха?
Взирах се във вампирката. Гневът ме люлееше като вълна от горещина.
— Какво искаш, Николаос?
— О, така е много по-добре! — гласът й се издигаше и спадаше, с детински кикот в края на всяка дума. Сигурно никога повече нямаше да харесвам деца.
— Жан-Клод би трябвало да слабее в ковчега си. Да умира от глад, но вместо това е силен и добре нахранен. Как е възможно това?
Нямах ни най-малка представа, ето защо си замълчах. Може би въпросът бе риторичен? Не беше.
— Отговори ми, А-н-и-т-а! — Вампирката проточи името ми, отхапвайки всяка буква.
— Не знам.
— Напротив, знаеш!
Не знаех, но тя нямаше да ми повярва.
— Защо нараняваш Филип?
— Трябваше да си научи урока след снощи.
— Защото ти се възпротиви? — поинтересувах се.
— Да — отвърна тя. — Защото ми се противопостави… надигна се от креслото и защъпука към мен. Завъртя се лекичко, за да завихри бялата рокля около себе си. Връхлетя ме зловещо, с усмивка. — И защото съм ти ядосана. Измъчвам любовника ти и така мога и да не измъчвам теб. А и вероятно тази демонстрация ще ти даде свеж стимул, за да откриеш убиеца на вампири! — Хубавичкото й личице бе извърнато нагоре към мен, светлите й очи сияеха от веселие. Беше много добра.
Преглътнах с усилие и зададох въпроса, който се очакваше от мен.
— Защо си ми ядосана?
Детето-вампир леко наклони глава. Ако не бяха пръските кръв, жестът щеше да е миловиден.
— Дали е възможно да не знаеш? — тя се извърна към Бърчард. — Как мислиш, приятелю? Нима е в неведение?
Той изпъна рамене и отвърна:
— Струва ми се, че е възможно.
— О, Жан-Клод е бил много лошо момче! Да дари втория белег на нищо неподозиращ смъртен!
Застинах неподвижна. Спомних си сините, огнени очи на стълбите и гласа на Жан-Клод в главата ми. Добре де, подозирах го и преди, но все още не разбирах какво означава това.
— Какъв е пък този втори белег?
Вампирката облиза устни, нежно като котенце.
— Да я просветим ли, Бърчард? Да й кажем ли каквото знаем?
— Ако тя наистина не е наясно, господарке, значи е наложително да й обясним! — отвърна той.
— Да — съгласи се Николаос и се понесе обратно към креслото си. — Бърчард, кажи й на колко си години!
— Навърших шестстотин и три.
Вгледах се в гладкото му лице и поклатих глава.
— Но ти си човек, не вампир!
— Беше ми даден четвъртият белег и ще живея толкова дълго, колкото господарката ми има нужда!
— Не, Жан-Клод не би ми причинил такова нещо! — възразих.
Николаос лекичко разтвори ръце.
— Притисках го извънредно силно. Знаех за първия белег, с който те е излекувал. Предполагам, че отчаяно е търсил път за спасение.
Спомних си ехото от гласа му в главата си: „Съжалявам. Нямам избор!“. По дяволите, винаги има избор!
— Всяка нощ го сънувам! Това какво означава?
— Той се свързва с теб, съживителке. След третия белег ще разполагате с по-пряка съзнателна връзка.
Поклатих глава.
— Не!
— Какво „не“, съживителке? Не на третия знак или не, не ни вярваш? — поинтересува се вампирката.
— Не искам да бъда слуга никому!
— Случайно да се храниш по-обилно от обикновено? Въпросът беше толкова странен, че просто останах втрещена близо минута, после си спомних.
— Да. Важно ли е?
Николаос се намръщи.
— Той изсмуква енергия от теб, Анита. Храни се чрез тялото ти. Досега трябваше да е отслабнал, но ти го поддържаш силен.
— Не съм имала такова намерение.
— Вярвам ти — съгласи се вампирката. — Снощи, когато осъзнах какво е сторил, направо излязох от кожата си от яд. Затова прибрах любовника ти.
— Моля те, повярвай, че не ми е любовник!
— Тогава защо рискува да си навлече гнева ми, за да те спаси снощи? От приятелство? От любезност? Не мисля така!
Добре, нека си вярва, в каквото си иска. Само да се измъкнем оттук живи, което е целта. Нищо друго няма значение.
— Какво можем да сторим ние с Филип, за да се извиним?
— О, каква любезност, това ми харесва! — Николаос положи длан на кръста на Бърчард — привичен жест, като потупването на куче. — Да й покажем ли какво я очаква?
Цялото му тяло се напрегна, сякаш през него премина електрически ток.
— Ако господарката ми пожелае…
— Желая! — отвърна тя.
Бърчард коленичи пред нея, лицето му бе приблизително на нивото на гърдите й. Николаос погледна към мен над главата му.
— Това — обясни тя, — е четвъртият белег!
Посегна към малките перлени копчета, които украсяваха предницата на бялата рокля. Широко я разтвори и оголи малките си гърди. Бяха детски гърдички — мънички и полуоформени. Прокара пръст покрай лявата. Кожата се разцепи като земя под плуг и по гърдите и корема й покапа червена кървава струйка.
Не виждах лицето на Бърчард, който се наведе напред. Плъзна ръце около кръста на вампирката. Зарови лице между гърдите й. Тя се напрегна и изви гръб. В тихата стая се разнесе едва доловимо смучене.
Отклоних очи, мъчех се да гледам където и да е, но не и към тях, сякаш ги бях хванала да правят секс, но не можех да си тръгна. Валънтайн ме зяпаше. Отвърнах на погледа му. Той ми свали въображаема шапка и оголи зъби. Не му обърнах внимание.
Бърчард седеше до креслото, полуоблегнат на него. Лицето му беше отпуснато и зачервено, гръдният му кош подскачаше при всяко дълбоко вдишване. Избърса кръвта от устата си с трепереща ръка. Николаос бе съвсем неподвижна, с отметната глава и затворени очи. Вероятно в крайна сметка сексът не беше толкова лоша аналогия.
Все още замижала и отпусната назад, вампирката заговори с дрезгав глас:
— Твоят приятел Уили е затворен в ковчега. Стана му жал за Филип. Налага се да го излекуваме от тези инстинкти!
Тя вдигна отсъстващо глава — очите й блестяха, направо сияеха, сякаш имаха своя собствена светлина.
— Днес виждаш ли белега ми?
Поклатих глава. Тя беше прекрасно дете, съвършено и идеално. Никакви недостатъци.
— Пак изглеждаш перфектно. Защо?
— Защото влагам допълнителна енергия в маската. Наложи се да поработя по въпроса… — гласът й бе нисък и топъл, набираше горещина като гръмотевична буря, която е още далеч.
Космите по врата ми настръхнаха. Готвеше се нещо лошо.
— Жан-Клод си има последователи, Анита! Ако го убия, ще го превърнат в светец. Но ако им го покажа слаб и безсилен, те просто ще се отцепят и ще последват мен — или пък ще се разпилеят…
Николаос се изправи. Роклята й отново бе закопчана догоре. Белоснежната й коса се люлееше, сякаш я лъхаше ветрец, но не усещах такъв.
— Ще съсипя нещо, на което Жан-Клод е дал защитата си!
Колко бързо бих могла да докопам ножа на глезена си? И каква полза щях да имам от него?
— Ще докажа на всички, че Жан-Клод не може да защити никого. Аз съм господарка на всичко.
Егоцентрична кучка. Преди да сторя каквото и да е, Уинтър ме сграбчи за ръката. Бях твърде погълната да следя вампирите, за да обърна внимание на хората.
— Давайте! — нареди Николаос. — Убийте го!
Обри и Валънтайн се отлепиха от стената и се поклониха. След това изчезнаха, сякаш са се изпарили. Извърнах се към господарката на града.
Тя се усмихна.
— Да, замъглих ума ти и ти не ги видя да си отиват!
— И къде ги изпрати? — стомахът ми бе свит. Мисля, че вече знаех отговора.
— Жан-Клод е дал на Филип защитата си, значи той трябва да умре.
— Не!
Николаос се усмихна:
— О, да!
В коридора отекна писък. Мъжки писък. Писъкът на Филип.
— Не!
За малко да падна на колене, само хватката на Уинтър ме спря да не се срутя на пода. Престорих се, че припадам и увиснах на ръката му. Той ме пусна. Сграбчих ножа в канията на глезена си. Двамата бяхме близо до коридора и далеч от Николаос и нейния слуга. Може би достатъчно далеч.
Уинтър се взираше в господарката си, сякаш чакаше нареждания, а аз се надигнах от земята и забих ножа в слабините му. Острието потъна дълбоко и кръвта плисна, щом измъкнах оръжието и се втурнах към коридора.
Преди първият порив на вятъра да полази по гърба ми, стигнах до вратата на килията. Не обърнах глава. Отворих.
Филип висеше на веригите си. По гърдите му течеше кръв в яркочервен поток. Изливаше се на пода като река.
Пред очите ми притъмня. Не виждах нищо, само чувах писъците на Филип някъде отдалеч.

39

Когато се събудих си бях в къщи. Завита в леглото си сякаш нищо не се бе случвало. Едуард стоеше срещу мен в любимото си кресло и ме гледаше. Погледът му беше странен, почти човешки. Помъчих се да стана от леглото, но се строполих на пода.
Когато заговорих, гласът ми прозвуча почти нормално, без следа от хленч.
— Мразя, когато съм безпомощна! Мразя!
— Ти си една от най-малко безпомощните личности, които познавам — заяви Едуард. Отново коленичи до мен, преметна дясната ми ръка през раменете си и стисна здраво китката ми. С другата си ръка ме прегърна през кръста. Разликата в ръста ни правеше малко тромави, но все пак той успя да ми внуши илюзията, че сама стигам до леглото.
Плюшените пингвини се облягаха на стената. Едуард не обели и дума за тях. Ако не ги спомене той, и аз няма да ги спомена. Кой знае, може пък Смъртта да спи с плюшено мече? Надали.
Тежките завеси все още бяха спуснати, потапяйки стаята във вечен здрач.
— Почивай! Аз ще съм на пост и ще се погрижа нито едно чудовище да не се промъкне до теб!
Повярвах на Едуард.
Той донесе бялото кресло от дневната и седна с гръб към стената на спалнята, близо до вратата. Беше си надянал отново нараменния кобур, за да е пистолетът под ръка. Бе донесъл от колата и спортен сак. Разкопча го и извади нещо, наподобяващо миниатюрна картечница. Не знаех особено много за картечниците и се сещах само за една марка автомати — „Узи“.
— Що за чудо е това? — попитах.
— Мини-узи…
Брех, какво чудо — оказах се права! Едуард зареди пълнителя и ми показа как става, къде е предпазителят… всички важни места, все едно е нова кола. Настани се в креслото с картечничката в скута си.
Клепачите ми упорито се затваряха, но казах:
— Гледай да не гръмнеш някой от съседите ми, става ли?
Според мен Смъртта се усмихна.
— Ще се постарая.
Кимнах.
— Ти ли си убиецът на вампирите?
Сега вече Едуард се усмихна, широко и очарователно:
— Заспивай, Анита!
Бях на ръба на съня, когато гласът му ме призова отново, тих и далечен:
— Къде е дневното убежище на Николаос?
Отворих очи и се опитах да се фокусирам върху него. Все още седеше неподвижно в креслото.
— Уморена съм, Едуард, не затъпяла!
Смехът му кипна около мен, докато потъвах в бездната на съня.

40

Жан-Клод седеше на гравирания трон. Усмихваше ми се и протегна дългопръстата си ръка. Каза ми:
— Ела!
Носех дълга, бяла рокля с дантели по нея. Никога досега не се бях сънувала в подобни дрехи. Погледнах нагоре към Жан-Клод. Явно той избираше облеклото, не аз. Страх заседна в гърлото ми. Заявих:
— Сънят е мой!
Той протегна и двете си ръце и повтори:
— Ела!
И аз отидох при него. Роклята шумолеше и стържеше по камъните, постоянен натрапчив шум. Лазеше ми по нервите. Внезапно се озовах пред вампира. Той придърпа ръцете ми към дантелите, които красяха предницата на ризата му и насила ме накара да напълня шепи с тях.
После сви длани върху моите и ги стисна здраво. Накрая разкъса ризата си с помощта на моите собствени ръце.
Гърдите му бяха гладки и бледи, а черните косъмчета по средата образуваха къдрава линия. Космите се сгъстяваха по стегнатия му стомах, невероятно черни на фона на белия му корем. Белегът от изгаряне беше твърд, лъскав и не на място на фона на съвършеното му тяло.
Жан-Клод ме хвана за брадичката с едната си ръка и вдигна лицето ми нагоре. С другата си ръка докосна гърдите си, точно под дясното зърно. По бледата кожа блесна кръв, която потече надолу в ярка пурпурна линийка.
Опитах се да се дръпна, но пръстите му се забиха в челюстта ми като менгеме. Извиках:
— Не!
Ударих го с лявата си ръка. Той ме хвана за китката и ме удържа. Използвах дясната ръка да се подпра на пода и да бутам с колене. Той ме стискаше за челюстта и ръката като набучена на карфица пеперуда. Можеш да се движиш, но не можеш да се измъкнеш. Смъкнах се до седнало положение, като го накарах да се навежда все по-ниско и по-ниско към земята. Свали ме.
Ритнах го с цялата си сила. И двата ми крака се удариха в коляното му. Вампирите могат да изпитват болка. Жан-Клод пусна брадичката ми толкова внезапно, че паднах по гръб. Той сграбчи и двете ми ръце и ме изправи на крака, приковавайки тялото ми от двете страни с крака. Седеше в креслото, управлявайки с колене краката ми и оковал с пръсти ръцете ми, все едно с верига.
Висок, звънък смях изпълни стаята. Николаос стоеше отстрани и ни наблюдаваше. Смехът й отекна в стаята, нараствайки все повече и повече, като полудяла музика.
Жан-Клод прехвърли и двете ми китки в едната си ръка — нямаше с какво да го спра. Със свободната си ръка ме погали по бузата, проследявайки линията на шията ми. Сви пръсти в основата на черепа и започна да стиска.
— Жан-Клод, моля те, не прави това!
Той притискаше лицето ми все по-близо и по-близо до раната на гърдите си. Борех се, но пръстите му се впиваха в главата ми — като част от мен.
— НЕ!
Смехът на Николаос премина в думи:
— Ако изтриеш грима, отдолу всички си приличаме, съживителке!
Изпищях:
— Жан-Клод!
Гласът му се спусна като кадифе, топъл и тъмен, плъзгаше се през мислите ми.
— Кръв от кръвта ми, плът от плътта ми, две съзнания в едно тяло, две души, сплетени в една… — за една кратка, ярка секунда го видях и го почувствах. Цяла вечност с Жан-Клод. Докосването му… завинаги. Устните му. Кръвта му.
Примигнах и успях да изтръгна звук от гърлото си, когато устните ми вече почти докосваха раната на гърдите му. Можех да се пресегна и да я близна.
— Жан-Клод, не! Жан-Клод! — пищях. — Боже, помогни ми!
И това го извиках.
Мрак — и някой ме разтърсва за рамото. Дори не се замислих. Инстинктите ми влязоха в действие. Пистолетът от таблата се озова в ръката ми, прицелен от упор.
Нечия ръка притисна китката ми под възглавницата, обръщайки пистолета към стената и нечие тяло ме прикова.
— Анита, Анита! Едуард е! Погледни ме!
Примигнах срещу Едуард, който държеше ръцете ми. Дишането му леко се беше ускорило.
Погледнах пистолета в ръката си, после пак партньора си. Все още ме държеше здраво. Предполагам, че няма защо да го виня.
— Добре ли си? — попита той.
Кимнах.
— Кажи нещо, Анита!
— Имах кошмар — обясних.
Едуард поклати глава:
— Леле, леле… — и полека ме пусна.
Пъхнах пистолета обратно в кобура му.
— Кой е Жан-Клод? — поинтересува се наемният убиец.
— Защо?
— Викаше името му.
Прокарах длан по челото си — потта ми беше лепкава. С пот бяха просмукани и дрехите, в които спях. Кошмарите започваха да ми лазят по нервите.
— Колко е часът? — В стаята беше твърде тъмно, сякаш слънцето беше залязло. Стомахът ме присви. Ако наближаваше здрач, Кетрин не би имала никакъв шанс.
— Не се шашкай — просто се заоблачи. Имаш още поне четири часа до залеза.
Поех си дъх и се заолюлявах към банята. Наплисках лицето и врата си със студена вода. В огледалото ме посрещна бледо като на смъртник отражение. Дали сънят бе дело на Жан-Клод, или на Николаос? Ако е била тя, дали вече ме управляваше? Нямах отговор. Нямах отговор за нищо.
Когато се върнах, Едуард си седеше на бялото кресло. Гледаше ме, сякаш бях извънредно интересен вид насекомо, каквото не му е попадало досега в ръцете.
Подминах го и позвъних в кабинета на Кетрин.
— Здрасти, Бети, Анита Блейк е. Кетрин там ли е?
— Здравейте, госпожице Блейк. Мислех, че знаете тя и госпожица Мейсън ще бъдат извън града от тринадесети до двадесети — на наносите са.
Кетрин ми беше споменала, но аз забравих. Най-сетне бях извадила късмет. Тъкмо навреме.
— Изключила съм, Бети. Благодаря много! Благодарна съм ти повече, отколкото можеш да си представиш.
— Радвам се да бъда от полза. Госпожица Мейсън е назначила първата проба на шаферските рокли за двадесет и първи…
Каза го, сякаш така бих се почувствала по-добре. Нищо подобно.
— Няма да забравя. Доскоро!
— Приятен ден!
Затворих и звъннах на Ървин Гризуолд. Той е репортер в „Сейнт Луис Пост Диспач“. Освен това е върколак. Върколакът Ървинг. Не звучи особено добре, ама пък, кое ли име звучи? Върколакът Чарлз? Тц. Джъстин, Оливър, Уилбър, Брент? Тъц.
Ървинг вдигна на третото позвъняване.
— Анита Блейк е.
— О, здрасти, к’во ста’а? — звучеше подозрително, сякаш не се сещам да се обадя, ако няма да искам нещо от него.
— Познаваш ли някой плъхолак?
Той мълча почти прекалено дълго, после отбеляза:
— Какво по-точно искаш да знаеш?
— Не мога да ти кажа.
— Тоест, търсиш помощта ми, но от това няма да получа статия.
Въздъхнах.
— Нещо такова.
— Тогава защо да ти помагам?
— Не ме измъчвай, Ървинг! Дала съм ти колкото щеш причини. Моята информация те качи за първи път на първа страница, нали? Тъй че не ме мъчи.
— Малко сме криви днес, а?
— Познаваш ли плъхолаци или не?
— Познавам.
— Трябва да предам съобщение на Краля на плъховете.
Ървинг подсвирна провлачено — пронизващ звук в слушалката.
— Не искаш нищо особено, а? Може и да успея да те срещна с плъхолака, когото познавам, но не и с краля им.
— Предай на Краля на плъховете следното съобщение… имаш ли под ръка писалка?
— Винаги — отвърна той.
— „Вампирите не са ме довършили и не съм направила онова, което искат“.
Ървинг ми го прочете за всеки случай. Потвърдих, че текстът е правилен и той се обади:
— Забъркала си се с вампири и плъхолаци, и аз не получавам правата…
— Никой няма да докопа тази история, Ървинг! Твърде кърваво ще стане.
Той помълча за миг.
— Добре. Ще се опитам да ти уредя среща. Ще знам какво става по някое време тази нощ.
— Благодаря, Ървинг!
— Внимавай, Блейк. Мразя да губя най-добрите си източници на сведения за първа страница!
— И аз — признах си.
Веднага щом затворих телефона, той звънна. Вдигнах слушалката автоматично. Ако телефонът звъни, ти го вдигаш — въпрос на дългогодишен навик. Вярно, имам телефонен секретар, но не толкова отдавна, че да си променя привичката.
— Анита, Бърт е.
— Здрасти, Бърт… — въздъхнах тихичко.
— Знам, че работиш по случая с вампирите, но изникна нещо, което може да те заинтересува.
— Бърт, вече съм загазила до уши. Още нещо и може да не доживея да утре…
Човек би могъл да си помисли, че Бърт поне ще попита дали съм добре. Как съм. Но не, не и шефът ми.
— Томас Дженсен се обади днес.
Изправих се стреснато.
— Дженсен ли?
— Точно така.
— Ще ни остави ли да го направим?
— Не нас, а теб. Специално за теб помоли. Опитах се да го накарам да вземе някой друг, но той не пожела. И трябва да бъде тази вечер. Бои се, че ще се откаже.
— По дяволите… — промърморих тихо.
— Да му звънна да откажа или ще ми определиш час за срещата?
Защо всичко трябва да ти се стоварва отведнъж на главата? Риторичният въпрос на живота.
— Нека се видим тази вечер, при падането на пълния мрак.
— Това е, моето момиче! Знаех си, че няма да ме изоставиш.
— Не съм твое момиченце, Бърт. Колко ти плаща той?
— Трийсет хиляди долара. Петте хиляди аванс вече пристигнаха по специален куриер.
— Ти си зъл човек, Бърт.
— Да — съгласи се той. — И добре ми се плаща, благодаря! — и затвори, без да си вземе довиждане. Господин Очарование.
Едуард се взираше в мен.
— Да не би току-що да прие работа за вдигане на мъртвец за тази вечер?
— Полагане на мъртвец в гроба всъщност, но — да.
— Дали вдигането на мъртъвци ти го взема?
— Кое? — не го разбрах.
Той сви рамене:
— Енергия, издържливост, сила…
— Понякога.
— Ами тази работа? Тя ще ти вземе ли енергия?
Усмихнах се.
— Да.
Едуард поклати глава:
— Не можеш да си позволиш да си изтощена, Анита!
— Няма да съм изтощена — отвърнах. Поех си дълбоко дъх и се опитах да измисля как да обясня на партньора си ситуацията. — Томас Дженсен загубил дъщеря си преди двайсет години. Преди седем накара да я вдигнат като зомби.
— Е, и?
— Тя се е самоубила. По онова време никой не знаеше причината. Едва по-късно научихме, че господин Дженсен малтретирал сексуално дъщеря си и именно заради това тя е посегнала на себе си.
— И той я е върнал от мъртвите… — Едуард се намръщи. — Нали не искаш да кажеш, че…
Размахах ръце, сякаш можех да изтрия твърде живия образ пред очите си.
— Не, не, нищо такова. Човекът почувствал угризения и я събуди, за да й каже, че съжалява.
— И?
— Тя не пожелала да му прости.
Наемният убиец поклати глава:
— Не разбирам.
— Вдигна я от гроба, за да й се извини, но тя бе умряла в омраза и страх от него. Зомбито не искаше да му прости, а той не пожела да я върне обратно. И разпадането на разсъдъка и тялото й му послужиха за нещо като наказание…
— Исусе!
— Аха — съгласих се аз. Отидох до гардероба и извадих спортния си сак. Едуард носи оръжия в неговия — аз си слагах съживителските принадлежности в моя. Понякога нося и комплекта за убиване на вампири. На дъното на сака се валяше кибритчето, което ми даде Закари. Пъхнах го в джоба на панталона си. Не мисля, че Едуард ме видя. Не обръща внимание, ако уликата не седне и не залае. Продължих с обясненията:
— Дженсен най-сетне се е съгласил да я положи в гроба, ако го направя аз. Той е нещо като легенда сред съживителте. Най-близкото нещо до градска легенда, което си имаме.
— И защо тази вечер? Ако е чакал седем години, защо не изчака още няколко нощи?
Продължавах да подреждам вещите си в сака.
— Настоявал. Страхува се, че няма да събере смелост, ако чака още. Освен това може и да не съм сред живите след няколко нощи. А нищо чудно той да не допусне друг да го извърши…
— Това не е твой проблем. Не ти си събудила това зомби.
— Не, но преди всичко съм съживител. Убиването на вампири е… странична дейност. Аз съм съживител. Това не е просто професия.
Едуард все още ме зяпаше:
— Не разбирам защо, но схващам, че трябва да го направиш.
— Благодаря.
Той се усмихна:
— Ти си знаеш. Ще имаш ли нещо против да дойда с теб, за да се убедя, че няма да те открадне някой, докато си там?
Замислих се.
— Виждал ли си събуждане на зомби?
— Не.
— Не си гнуслив, нали? — ухилих му се. Той ме гледаше с внезапно вледенени сини очи. Цялото му лице се промени. Не се забелязваше ни следа от изражение — нищо, освен ужасния студ. Празнота. Веднъж един леопард ме бе гледал по същия начин през решетките на клетката — не с емоция, която разбирам, а толкова чужди мисли, че все едно живеем на различни планети. Твар, която би могла да ме убие — умело, ефикасно, защото това е предназначена да върши, ако е гладна или раздразнена от мен…
Не припаднах от страх и не избягах от стаята с писък, но ми трябваше известно усилие да се сдържа.
— Доказа гледната си точка, Едуард. Прибирай в клетката егото си на идеален убиец и да вървим!
Погледът му не се върна към нормалното незабавно, но се позатопли — като зората, пробиваща си път на хоризонта.
Надявах се Едуард никога да не обърне този поглед към мен. Ако го стореше, един от нас щеше да умре. И по-всяка вероятност това щях да съм аз.

41

Нощта беше почти идеално тъмна. Гъсти облаци скриваха небето. Вятърът свистеше над земята и ухаеше на дъжд.
Надгробният камък на Айрис Дженсен беше гладък, от бял мрамор. Паметникът изобразяваше ангел с почти човешки ръст, разперени криле и приветствено разтворени ръце. С помощта на фенерче все още можеше да се разчете надписът: „Нашата обична дъщеря. Много ни липсва!“. Изнасилвал я е същият онзи мъж, поръчал да изваят ангела. Същият, на когото толкова му липсваше. Айрис се е самоубила, за да му избяга и той я е върнал обратно. Ето защо стоях тук в мрака и чаках Дженсен — не него, а нея. Макар да знаех, че съзнанието й отдавна си е отишло, исках Айрис Дженсен да се озове в земята и да почива в мир.
Не можех да обясня това на Едуард — така че не се и опитах. Голям дъб стоеше на стража над празния гроб. Вятърът люлееше листата му и над главите ни се носеха шепот и шумолене. Звукът беше твърде сух — като есенни листа, вместо летни. Въздухът бе прохладен и влажен, дъждът вече почти ни догонваше. За разнообразие не беше непоносимо горещо.
Бях подбрала двойка пилета. Те клопаха кротко в тяхната кутия, поставена близо до гроба. Едуард, се облягаше на колата ми с кръстосани в глезените крака и отпуснати край хълбоците ръце. Спортният сак лежеше разтворен до мен на земята. Отвътре проблясваше мачетето, което използвам.
— Къде е той? — попита спътникът ми.
Поклатих глава:
— Не знам.
Мракът бе настъпил още преди час. Гробищата са пустинно място — и тук само няколко дървета бележеха полегатите склонове на хълмовете. Би трябвало да забележим фаровете на всяка кола, тръгнала по пътя насам. Къде беше Дженсен? Нима се бе изплашил?
Едуард се отлепи от колата и дойде да застане до мен.
— Това не ми харесва, Анита!
И аз не бях твърде очарована, но…
— Ще му дадем още четвърт час. Ако не се появи дотогава, тръгваме си.
Спътникът ми огледа откритото пространство.
— Тук няма особено подходящи прикрития.
— Според мен няма нужда да се боим от снайперисти.
— Каза, че някой вече е стрелял по теб, нали?
Кимнах. Прав беше. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Вятърът си проби дупка в облаците и лунната светлина плисна върху нас. Лъчите на Луната очертаха в далечината някаква сребристо-сива постройка.
— Какво е това? — попита Едуард.
— Бараката на гробарите — обясних. — Да не мислиш, че тревата се коси сама?
— Не съм се замислял за това — призна спътникът ми. Облаците отново се събраха и потопиха гробището в мрак. Всичко потъна в сумрачни сенки; белият мрамор сякаш сияеше със своя вътрешна светлина.
Чу се драскане на нокти по метал. Завъртях се светкавично. Един гул седеше на покрива на колата ми. Беше гол и изглеждаше почти като съблечен човек, потопен в сребристо-сива боя, кажи-речи металик. Но зъбите и ноктите на ръцете и краката му бяха дълги и черни, закривени като куки. Очите му сияеха в червено.
Едуард застана до мен с оръжие в ръка.
Аз също бях извадила пистолета си. Практиката е майка-учителка, дори не ти се налага да мислиш за това.
— Какво става тук? — попита спътникът ми.
— Не знам — махнах със свободната си ръка към тварта и я подканих: — Чиба!
Гулът се присви, втренчен в мен. Тези гадини са страхливи, не нападат здрави човешки същества. Пристъпих крачка-две напред и го заплаших с пистолета си:
— Марш оттука, къш!
Лека демонстрация на сила е достатъчна да ги накара да се втурнат презглава. Този тук просто си седеше. Отстъпих назад.
— Едуард — обадих се тихо.
— Да?
— Не усещам никакви гули в това гробище.
— Е, и? Не си забелязала един.
— Няма такова нещо като само един гул. Придвижват се на глутници. И човек не може да не ги забележи. Оставят нещо като психична миризма след себе си. Зло.
— Анита! — гласът му звучеше кротко и спокойно, но не и безгрижно. Проследих погледа на Едуард и видях още два гула да се промъкват зад нас.
Стояхме с вдигнати оръжия, почти гръб до гръб.
— Имаше нападение на гули по-рано тази седмица. Здрав човек беше убит в гробище, където няма гули.
— Звучи ми познато.
— Аха. Куршумите не ги ловят.
— Знам. Какво ли чакат, а?
— Да съберат смелост, предполагам…
— Всъщност чакат мен!
Иззад ствола на едно дърво излезе Закари, ухилен до уши.
Мисля, че в отворената ми уста можеше да влети слон. Може би именно на това се хилеше той. Точно в този миг ме сполетя и прозрението. За да захранва своето гри-гри той не убиваше човешки същества. Убиваше вампири. Тереза го бе измъчвала, ето защо стана следващата му жертва. Имаше обаче — и все още — някои въпроси, и то доста сериозни.
Едуард ме погледна, после пак се обърна към Закари и попита:
— Кой е този?
— Убиецът на вампирите, предполагам — отвърнах.
Съживителят се поклони леко. Един от гулите се отърка в крака му и той го погали по почти плешивата глава. Попита:
— Кога се сети?
— Току-що. Тази година малко нещо бавничко загрявам…
Закари се намръщи:
— Предположих, че в крайна сметка ще се досетиш.
— За това съсипа и ума на зомбито-свидетел. За да се спасиш.
— Голям късмет беше, че Николаос ме остави да разпитвам човека… — при тези думи съживителят се усмихна.
— Обзалагам се — съгласих се. — А откъде докопа онзи нещастник, който стреля по мен в църквата?
— Лесна работа. Казах му, че заповедите идват от Николаос.
Разбира се.
— Как си извел гулите от гробището им? И как тъй се подчиняват на заповедите ти?
— Нали знаеш теорията, че ако погребеш съживител в гробище, получаваш гули в притурка.
— Аха.
— Е, когато излязох от гроба, те дойдоха с мен и са мои. Мои!
Погледнах към тварите и открих, че са станали повече. Поне двадесет — голяма глутница.
— Значи казваш, че такива неща пораждат гулите… — поклатих глава. — По света няма достатъчно съживители, та да носят отговорност за всички гули.
— И за това съм си мислил — призна Закари. — Според мен колкото повече зомбита са събуждани в едно гробище, толкова по-голям е шансът да се родят гули.
— Имаш предвид нещо като кумулативен ефект?
— Точно така. Много ми се щеше да поговоря по въпроса с друг съживител, но нали разбираш в какво е проблемът…
— Да — кимнах. — Разбирам. Не можеш да говориш по темата, без да признаеш кой си и какво си сторил.
Едуард стреля без предупреждение. Куршумът улучи Закари в гърдите и го завъртя. Той падна по лице и гулите застинаха, но съживителят се надигна на лакти. Изправи се с малко помощ от страна на един разтревожен гул.
— Пръчки и камъни може да счупят костите ми, но куршумите не ме нараняват…
— Страхотно, смешнико! — заявих.
Едуард стреля пак, но Закари се шмугна зад ствола на дървото. Скрит от погледите ни, се провикна оттам:
— Леле, леле, никаква стрелба по главата, ей! Не съм сигурен какво ще стане, ако си вкарам куршум в мозъка!
— Ами нека проверим? — предложи спътникът ми.
— Сбогом, Анита! Няма да остана да гледам! — Съживителят се отдалечи, обкръжен от с армията гули. Вървеше приведен в средата на глутницата, предполагам за да се предпази от стрелба в главата, но близо минута изобщо не можех да го различа сред тях.
Още два гула излязоха иззад колата и се приведоха ниско на чакъла на алеята. Едната беше женска с все още прилепнали по тялото остатъци от рокля.
— Нека им дадем повод да се страхуват! — заяви Едуард.
Той се раздвижи и пистолетът му изтътна двукратно. В нощта се разнесе висок пронизителен писък. Гулът на колата ми скочи на земята и се скри. Но имаше още, прииждаха от всички страни. Бяха поне петнайсет, явно оставени тук, за да си поиграят с нас.
Стрелях и улучих един от тях. Падна на хълбок и се претърколи в чакъла, издавайки същия високочестотен писък, като ранен заек. Жалостив и животински.
— Има ли къде да избягаме? — попита Едуард.
— Бараката с инструментите.
— Дървена ли е?
— Да.
— Няма да ги спре.
— Не — съгласих се. — Но поне няма да сме на открито.
— Добре, някакви съвети, преди да тръгнем?
— Не тичай, докато не стигнем съвсем близо до бараката. Ако хукнеш, ще хукнат и те. Ще си помислят, че те е страх.
— Нещо друго? — поинтересува се спътникът ми.
— Нали не пушиш?
— Не, защо?
— Страхуват се от огъня.
— Страхотно — ще ни изядат живи, защото и двамата не сме пушачи!
Почти се засмях. Каза го с толкова дълбоко отвращение… Само, че един гул се напрегна да скочи върху мен и се наложи да го застрелям между очите. Не беше време за смях.
— Да тръгваме, бавно и полека — казах аз.
— Ще ми се автоматът да не беше останал в колата.
— И на мен.
Едуард стреля три пъти и нощта се изпълни с писъци и животински стенания. Тръгнахме към далечната барака. Според мен беше на поне петстотин метра. Доста вървене щеше да падне.
Един гул ни нападна. Свалих го и той се търкули в тревата, но беше като да стреляш по мишени — няма кръв, само празни дупки. Болеше ги, но не достатъчно. Съвсем недостатъчно даже.
Вървях кажи-речи заднешком, придържайки се за Едуард с ръка, за да усещам накъде се движи. Гулите бяха прекалено много. Нямаше да стигнем до бараката.
Нямаше как. Едно от пилетата издаде тихо, въпросително къткане. Сполетя ме прозрение.
Застрелях едното кокошле. То изпърха в агония. Другата птица се паникьоса и заудря с криле по дървената клетка. Гулите застинаха, след това един вдигна нос към вятъра и подуши.
Прясна кръв, момчета, елате си вземете! Прясна мръвчица! Два гула внезапно се втурнаха към пилетата. Останалите ги последваха, блъскайки се един друг в опита да разтрошат дъските и да докопат сочните късчета вътре.
— Продължавай да вървиш, Едуард, не тичай, но върви малко по-бързо. Пилетата няма да ги задържат задълго!
Тръгнахме малко по-бързо. Драскането на нокти, пукането на кости, плисналата кръв и зловещият вой на гулите — всичко това беше неприятна прелюдия.
На половината път до бараката в нощта се надигна вой, дълъг и зловещ. Нито едно куче не вие така. Погледнах назад и видях, че гулите търчат след нас на четири крака.
— Тичай! — подвикнах.
Хукнахме.
Блъснахме се във вратата на бараката и открихме, че проклетото чудо има катинар. Едуард стреля в него нямаше време да го отваряме културно. Гулите бяха съвсем близо и виеха, докато се приближаваха.
Намъкнахме се вътре и затворихме вратата, макар че нямаше особена полза. Имаше едно малко прозорче високо до тавана; луната внезапно блесна през него. До едната стена бяха наредени стадо косачки, някои от тях висяха на куки. Градински сечива, ножици, гребла, намотка маркуч… В бараката смърдеше на бензин и смазочно масло.
Едуард се обади:
— Няма с какво да подпрем вратата, Анита!
Прав беше. Бяхме гръмнали катинара. Къде е тежкият предмет, когато ти трябва?
— Закарай някоя косачка до нея.
— Това няма да ги задържи задълго.
— По-добре е от нищо — отвърнах.
Спътникът ми не помръдна, така че аз изтърколих косачката до вратата.
— Няма да умра, изяден жив — обади се Едуард. Зареди нов пълнител в пистолета си. — Първо ще гръмна теб, ако искаш, или пък се погрижи сама.
В този момент си спомних, че прибрах в джоба си кибрита, който Закари ми даде. Кибрит — имахме кибрит!
— Анита, почти са тук! Сама ли ще го сториш?
Извадих кибрита от джоба си. Благодаря ти, Боже!
— Спести си куршума, Едуард! — вдигнах в ръка една туба бензин.
— Какво си намислила? — попита спътникът ми.
Навсякъде около нас отекваше вой — гулите приближаваха.
— Смятам да запаля бараката — плиснах бензин на вратата. Смърдеше остро и заседна в гърлото ми.
— Докато сме вътре ли?
— Да.
— Предпочитам да се гръмна, ако на теб ти е все едно.
— Не смятам да умирам тази нощ, Едуард!
През вратата проникна лапа, ноктите разцепваха дъските и буквално ги разбиваха. Драснах клечка и я хвърлих по просмуканото с бензин дърво. Запали се със съскане и синьо-бял пламък. Гулът изпищя и отскочи назад, обхванат от огън.
Смрадта на горяща плът се смеси с тази на бензина. Горящи косми. Закашлях се, прикривайки устата си с ръка. Огънят поглъщаше дъсчената барака и се разпространи по покрива. Нямахме нужда от повече бензин проклетото чудо беше като огнен капан. Не предполагах, че пламъците ще се разпространят толкова бързо. Едуард стоеше близо до задната стена, прикрил устата си с ръка. Гласът му се чу приглушен:
— Нали имаш план как да се измъкнем оттук, а? През дъските се вмъкна ръка и замахна към него. Той отстъпи назад. Гулът започна да си проправя път през дървото, зъбейки се срещу ни. Едуард стреля между очите му и звярът изчезна.
Сграбчих едно от подпрените на отсрещната стена гребла. Върху ни започваха да се сипят искри. Ако димът не ни изкараше оттук, колибата щеше да се срути.
— Свали си ризата — наредих.
Едуард дори не попита защо. Практичен докрай. Смъкна презраменния кобур и си свали ризата през глава, метна ми я и намъкна кобура на голо.
Увих плата около зъбците на греблото и го напоих с бензин. Запалих факлата от стените — нямах нужда от кибрит. Предната част на бараката сипеше огън върху нас. Искрите се забиваха в кожата ми като малки горящи жила.
Едуард също се хвана за работа. Намери брадва и се зае да доразбие направената от гула дупка. Понесох импровизираната факла и тубата с бензин. Хрумна ми, че скоро резервите ще се взривят от горещината. Нямаше да се задавим от дима — щяхме да гръмнем.
— Побързай! — извиках.
Едуард се промъкна през дупката, последвах го и за малко да го изгоря с факлата. На поне сто метра наоколо не се виждаше нито един гул. Бяха по-умни, отколкото изглеждаха. Затичахме се и взривът ни удари в гърба като огромно крило. Препънах се в тревата, паднах и си изкарах въздуха. Прикрих главата си и се помолих. За мой късмет, не ме улучи летящ гвоздей.
Тишина и никакви взривове повече. Предпазливо се надигнах. Бараката я нямаше — нито следа от нея. Парченца дърво горяха в тревата около мен. Едуард лежеше на земята на една ръка разстояние. Гледаше ме. Дали изражението ми бе толкова изненадано, колкото неговото? Вероятно.
Импровизираната ни факла полека палеше тревата около нас. Наемният убиец на вампири коленичи и я вдигна.
Намерих тубата с бензин — не се беше разляла — и също се изправих. Едуард ме последва, понесъл факлата. Гулите явно бяха избягали — умни гули, но за всеки случай… Дори нямаше нужда да се договаряме. Параноята е общото помежду ни.
Тръгнахме към колата. Адреналиновият прилив бе спаднал и се чувствах още по-уморена от преди. Човек има само определени запаси от адреналин — след това караш на автопилот.
Клетката с пилетата бе съсипана; гроба осейваха неразпознаваеми късчета и парченца. Не се вгледах по-внимателно. Спрях, колкото да си взема сака. Беше непокътнат, просто си лежеше на място. Едуард вървеше пред мен и хвърли факлата на чакъла на алеята. Вятърът шумолеше в листата… спътникът ми извика:
— Анита!
Търкулнах се. Пистолетът на Едуард изтрещя и нещо падна с писък в тревата. Втренчих се в гула, докато спътникът ми го пълнеше с куршуми. Когато успях с преглъщане да вкарам сърцето си обратно в гърдите, допълзях до бензина и развинтих тубата.
Гулът изпищя. Едуард го гонеше с горящата факла. Плиснах бензин по осакатената твар, паднах на колене и подканих:
— Запали го!
Спътникът ми удари звяра с факлата. Огънят лумна над гула и той се разпищя. Засмърдя на печено месо и козина. И на бензин.
Тварта се търкаляше по земята в опит да угаси пламъците, но те не искаха да изчезнат.
Прошепнах:
— Твой ред е, скъпи ми Закари! Ти си следващият! Ризата бе изгоряла и Едуард хвърли греблото на земята.
— Да се махаме оттук! — каза.
Съгласих се от все сърце. Отключих колата, хвърлих сака си на задната седалка и запалих двигателя. Гулът лежеше на земята, не мърдаше и продължаваше да гори.
Едуард се настани на седалката до шофьора с автомата в скута си. Стори ми се потресен. Дори уплашен. За първи път, откакто го познавам.
— Смяташ да спиш с автомата ли? — попитах.
Той ме погледна и се поинтересува:
— А ти как спиш с пистолета си?
Точка за Едуард. Подкарах по тесните чакълени завои толкова бързо, колкото ми стигаше куража. Моята „Нова“ не е строена за скоростно маневриране. А не ми се струваше добра идея да преживея катастрофа тук на гробището, точно тази вечер. Фаровете подскачаха по надгробните камъни, но нищо не помръдваше. Никакви гули около нас.
Поех си дълбоко дъх и издишах. Това беше второто покушение над мен за също толкова дни. Май предпочитах стрелбата…

42

Доста време карахме в мълчание. Именно Едуард накрая заговори в изпълнената със съскането на колелата тишина:
— Не мисля, че трябва да се връщаме в апартамента ти.
— Съгласна съм.
— Ще те заведа в моя хотел. Освен, ако не разполагаш с друго място, където да идеш?
И къде по-точно ще е това? При Рони ли? Не исках да я поставям в опасност. Кой друг мога да рискувам в момента? Никой. Никой освен Едуард, а той можеше да се справи с проблема. Може би по-добре и от мен.
Пейджърът на кръста ми изписука, изпращайки вибрации по протежение на гръдния ми кош. Мразя да си включвам пейджъра на вибрация. Проклетото чудо ме стряска всеки път, щом зазвъни.
Едуард попита:
— Какво, по дяволите, стана? Подскочи като че ли нещо те ухапа!
Натиснах копчето на пейджъра, за да го укротя и да проверя кой се обажда. Номерчето светна за миг.
— Пейджърът ми е на вибрация. Не звъни, само вибрира.
Едуард ме погледна.
— Няма да се хванеш на работа, нали? Прозвуча ми не толкова като въпрос, колкото като твърдение или заповед.
— Виж, Едуард, не съм в настроение, тъй че недей да спориш с мен!
Чух го да пъшка, но какво би могъл да каже? Аз карах. Освен, ако не извадеше пистолета си и не ме заплашеше с него, той беше само багаж в колата. Завих на следващия изход и намерих монетен телефон пред един магазин. Паркингът беше ярко осветен и ме превръщаше в идеална мишена, но след гулите търсех тъкмо светлина.
Едуард проследи как излизам от колата, стиснала портфейла си. Дори не излезе да ми пази гърба. Добре, и аз си имам пистолет. Ако иска да се цупи, моля.
Позвъних в офиса. Телефона вдигна Крейг, нощният секретар:
— „Съживители инкорпорейтид“. С какво мога да ви помогна?
— Здрасти, Крейг! Анита е! Какво става?
— Ървинг Гризуолд се обади, каза да му звъннеш НЕЗАБАВНО, или срещата се отлага. Каза, че знаеш за какво става дума. Нали?
— Да. Благодаря, Крейг.
— Звучиш ужасно!
— Лека нощ, Крейг! — затворих му безцеремонно. Бях уморена и завалях, а гърлото ме болеше. Исках да се свра поне за седмица на някое тъмно и тихо място. Вместо това звъннах на Ървинг. — Аз съм.
— Е, тъкмо навреме. Знаеш ли какви проблеми ми създаде, за да уредя това чудо? А ти почти го пропусна!
— Ако не спреш да дрънкащ, все още мога да пропусна срещата. Кажи ми къде и кога.
Върколакът ме посвети в подробностите. Можех да успея, ако побързам.
— Защо всички толкова припират да сторим всичко начаса? — попитах.
— Хей, ако не искаш да се виждате, все ми е едно…
— Ървинг, имах много, много дълга нощ, тъй че спри да ми се цупиш!
— Добре ли си? Що за тъп въпрос?
— Всъщност не, но ще се оправя.
— Ако си ранена, ще се постарая да отложа срещата, но не мога да ти обещая нищо, Анита! Именно твоето съобщение докара нещата дотук…
Облегнах чело на металната кабина.
— Ще бъда там, Ървинг!
— Аз пък няма да бъда — каза приятелят ми с отвращение. — Едно от условията е да не присъстват репортери или ченгета.
Наложи се да се усмихна. Горкият Ървинг — вечно оставаше далеч от интересните неща. Само дето нито го бяха нападали гули, нито за малко да се взриви. Може би беше време да се посамосъжалявам?
— Благодаря, Ървинг, длъжница съм ти!
— И то неколкократно — отвърна той. — Внимавай. Не знам в какво си се забъркала този път, но не ми звучи добре.
Знаех прекрасно, че стреля наслуки.
— Лека нощ, Ървинг! — затворих, преди да успее да ми зададе друг въпрос.
Набрах домашния телефон на Долф. Вярно, позвъняването можеше да изчака до сутринта, но пък преди малко почти ме убиха. Ако щях да умирам, исках някой да закове Закари.
Долф вдигна на шестото позвъняване. Звучеше замаян от съня.
— Дам?
— Анита Блейк е, Долф.
— Какво има? — сега вече заговори почти членоразделно.
— Знам кой е убиецът.
— Кажи ми!
Казах му, разбира се. Той си водеше бележки и задаваше въпроси. Най-важният дойде последен:
— Можеш ли да докажеш всичко това?
— Мога да докажа, че носи гри-гри. Мога да свидетелствам, че ми е признал. Опита се да ме убие, на това бях свидетел лично.
— Доста сложен за съдебни заседатели или съдия случай.
— Знам.
— Ще видим какво ще изкопаем по въпроса.
— Имаме почти твърдо доказателство, Долф!
— Така е, но всичко зависи от това дали ще оцелееш да свидетелстваш.
— Аха, ще се пазя!
— Ела утре сутрин и гледай да запишат официално всичките тези сведения.
— Ще дойда.
— Добре свършена работа!
— Благодаря — кимнах.
— Лека нощ, Анита!
— Лека, Долф!
Върнах се обратно в колата.
— Имаме среща с плъхолаците след четиридесет и пет минути.
— Защо е толкова важно? — поинтересува се Едуард.
— Защото според мен могат да ни покажат задния вход към бърлогата на Николаос. Ако влезем през парадната врата, никога няма да успеем… — запалих колата и излязох на пътя.
— На кой друг се обади? — попита спътникът ми. Значи все пак е внимавал…
— На полицията.
— Какво?
Едуард не обича да се занимава с ченгетата. Боже, представи си само!
— Ако Закари успее да ме убие, искам някой друг да поеме случая му.
Спътникът ми помълча известно време. После заяви:
— Разкажи ми за Николаос!
Свих рамене:
— Тя е садистично чудовище и е на над хиляда години.
— Изгарям от нетърпение да се срещнем.
— Недей — предупредих го.
— Убивали сме вампири-повелители и преди, Анита! Тя е само поредната…
— Не. Николаос е на поне хиляда години. Не мисля, че нещо е успявало да ме уплаши повече през целия ми живот.
Той замълча с неразгадаемо изражение.
— За какво си мислиш? — попитах го.
— Че обичам предизвикателствата…
Едуард се усмихна — прелестна, заразителна усмивка. Майната му. Смъртта е видял върховната си цел. Най-големият улов от всички. Не се страхуваше от нея, а би трябвало.

43

Отворените в един и половина сутринта заведения не са много, но „При Дени“ е сред тях. Имаше нещо странно в среща с плъхолаците в „При Дени“, на кафе и понички. Не трябваше ли да се видим в някоя тъмна уличка? Не че се оплаквам, да не си помислите. Просто ми се стори… кретенско.
Едуард влезе първи, за да се увери, че това не е поредният номер. Ако седнеше на маса, значи е безопасно. Ако излезеше навън, не беше. Просто. Все още никой не го знаеше как изглежда. И докато не е заедно с мен, можеше да влезе, където си ще, без да се опитват да го убият. Изумително. Започвах да се чувствам като Тифозната Мери.
Едуард седна. Безопасно беше. Тръгнах под ярките лампи и изкуствения лукс на ресторанта. Сервитьорката имаше черни сенки под очите, хитро маскирани с дебел слой пудра, който им придаваше розоват оттенък.
Огледах внимателно заведението. Някакъв мъж ми махаше. Беше вдигнал високо ръка, с пръсти извити сякаш да викне сервитьорката или някой друг от персонала.
— Вече виждам групата си. Все пак благодаря! — казах на момичето със сенките.
Ресторантът беше почти празен в ранните часове на понеделника, или по-скоро на вторника. Двама мъже седяха на маса пред първия. Изглеждаха достатъчно нормални, но излъчваха нещо като сдържана енергия, която сякаш припукваше във въздуха около тях. Ликантропи. Бях готова да си заложа живота, че са такива — и вероятно точно това правех.
Встрани от първите двама седеше още една двойка — мъж и жена. Бях готова да заложа пари, че и те са ликантропи.
Едуард се бе настанил до тях, но не много близо. Преди време бе ловил ликантропи — и той знаеше как да ги разпознава.
Щом подминах масата, един от мъжете вдигна глава. Втренчи в мен чисто кафевите си очи — толкова тъмни, че изглеждаха почти черни. Лицето му беше квадратно, тялото — жилесто и дребно. Когато подпря брадичката си с длан и ме погледна, мускулите затанцуваха под кожата му. Отвърнах на изпитателния поглед; след това подминах ликантропа и стигнах до сепарето, където седеше Кралят на плъховете.
Беше висок — не по-малко от метър и осемдесет, имаше тъмнокафява кожа, гъста, късо подстригана черна коса и кафеви очи. Лицето му беше слабо, арогантно, с устни, почти прекомерно меки за гадното изражение, с което ме погледна. Беше мургав красавец с мексиканска жилка и подозрението му нажежаваше въздуха като светкавица.
Намъкнах се в сепарето. Поех си дълбоко дъх за успокоение и погледнах плъхолака над масата.
— Получих съобщението ти. Какво искаш? — говореше тихо, но басово, без следа от акцент.
— Искам да преведеш мен и още един човек в тунелите под „Цирка на Прокълнатите“.
Кралят се намръщи още повече и около очите му се появиха леки бръчици.
— И защо да го правя за теб?
— Искаш ли хората ти да се отърват от влиянието на господарката?
Той кимна, все тъй намръщен.
— Преведи ни през входа на тъмницата и ще се погрижа за това.
Плъхът скръсти ръце на масата:
— И как да ти се доверя?
— Аз не съм ловец на глави. Не съм наранявала ликантроп.
— Не можем да се бием срещу нея редом с теб. Дори аз не мога да се бия с нея. Тя ме вика. Аз не отговарям, но го усещам. Мога да сдържа малките плъхове и хората си да не й помогнат срещу вас, но това е всичко.
— Просто ни вкарай вътре. Ще се справим с останалото.
— Толкова ли си самоуверена?
— Искам да заложа живота си на успеха — заявих.
Той силете пръсти пред устните си, облегнал лакти на масата. И в човешката форма белегът от изгаряне на рамото му личеше ясно — груба, четиривърха корона.
— Ще ви вкарам вътре — каза накрая.
Усмихнах се:
— Благодаря!
Кралят на плъховете се вгледа в мен.
— Когато се върнеш жива, тогава ще ми благодариш.
— Става — протегнах ръка.
След кратко колебание, той се ръкува с мен. Сключихме сделката.
— Искаш ли да изчакаш няколко дни? — попита.
— Не — отвърнах. — Искам да вляза утре.
Плъхът наклони глава настрани.
— Сигурна ли си?
— Защо, проблем ли има?
— Ранена си. Мислех си, че ще искаш да се лекуваш.
Бях малко насинена и гърлото ме болеше, но…
— Откъде разбра?
— Миришеш така, сякаш смъртта се е разминала на косъм с теб тази вечер.
Взрях се в него. Ървинг никога не ми върти такива номера, свързани със свръхестествените сили. Не казвам, че не го може, но се напъва здравата да го приемат за човек. Не и този тип тук.
Поех си дълбоко дъх.
— Такава ми е работата.
Кралят кимна.
— Ще ти се обадим кога и къде.
Станах. Той остана седнал. Май нямаше какво повече да си кажем, тъй че си тръгнах.
След около десет минути Едуард се намъкна в колата при мен.
— А сега какво? — попита.
— Спомена за някаква хотелска стая. Смятам да поспя, докато имам време.
— А утре?
— Ще ме изведеш и ще ми покажеш как работи картечницата.
— После? — попита той.
— После отиваме при Николаос — отвърнах.
Едуард изпъшка треперливо — почти се засмя.
— Ох, леле! Ох, леле ли?
— Колко приятно, че поне един от нас се забавлява в този момент!
Той ми се ухили.
— Обичам си професията!
Наложи се да се усмихна. Истината е, че и аз си я обичам.

44

През деня се учих как да използвам картечница. През нощта ходих с плъхолаците на спелеоложка експедиция.
В пещерата цареше мрак. Стисках фенерчето си, потънала в абсолютна тъмнина. Допрях ръка до челото си и не видях нищичко, освен шантавите бели силуети, които ти се въртят пред очите, когато изобщо няма светлина. Бях си надянала миньорска каска с лампа, която в момента беше изключена. Плъхолаците настояха за това. Навсякъде около мен се носеха звуци. Писъци, стенания, пукане на кости, странно стържене като изваждане на нож от плът. Ликантропите се преобразяваха от човешка в животинска форма. Ако се съди по звука болеше, и то много. Накараха ме да се закълна, че няма да включвам фенерче, докато не ми разрешат.
Никога досега не ми се беше случвало тъй отчаяно да копнея да виждам. Преобразяването не би могло да е чак толкова ужасно. Или можеше? Но обещанието си е обещание. Окашлях се: — Човек е човек, все едно колко дребен…
Какво, по дяволите, правех насред пещера, в тъмното, обградена от плъхолаци, цитирайки д-р Зюс, и опитвайки се да убия хилядогодишен вампир?
Тази седмица определено се класираше сред най-странните досега.
Рафаел, Кралят на плъховете, се обади:
— Може да включите фенерчетата!
Незабавно натиснах копчето. Нетърпеливи да прозрат, очите ми сякаш попиваха светлината. Плъхолаците стояха на малки групички в широк тунел с плосък таван. Бяха десетима. Преброила ги бях в човешката им форма. Сега седемте мъжки бяха покрити с козина и носеха джинси с отрязани крачоли. Двама имаха и широки тениски. Трите жени бяха издокарани в безформени рокли, като за бременни. Черните им очи-копчета блестяха на светлината. Всички бяха космати.
Едуард се приближи до мен. Взираше се в плъховете с отсъстващо и неразгадаемо изражение. Побутнах го. Бях казала на Рафаел, че не съм ловец на глави, но спътникът ми изпълняваше и такива задачи от време на време. Надявах се, че впоследствие няма да посегне на тези хора.
— Готова ли си? — попита Рафаел. Беше си все същият жилав черен плъх, какъвто го помнех.
— Да — отвърнах.
Едуард кимна.
Плъхолаците се разпръснаха от двете ни страни, притичвайки по изгладените от времето камъни. Казах, без да се обръщам към никого конкретно:
— Мислех, че в пещерите е влажно.
Един по-дребен плъхолак с тениска се обади:
— Чероки Кавърн е задънена пещера.
— Не те разбрах?
— В откритите пещери има вода и растящи формации. Сухите пещери, където няма образувания, се наричат задънени.
— О! — възкликнах.
Ликантропът разтегли устни и оголи огромни зъби усмивка, по мое мнение.
— Май научи повече, отколкото ти се щеше, а?
Рафаел изсъска в отговор:
— Не сме тук на туристическа обиколка, Луи. Сега млъквайте и двамата!
Луи сви рамене и се разтърча пред мен. Беше същият тип, който придружаваше Рафаел в ресторанта — онзи с тъмните очи.
Една от женските имаше почти сива козина. Наричаше се Лилиан и беше лекар. Носеше раница, пълна с медицинско оборудване. Глутницата явно смяташе, че ще бъдем ранени. Или пък мислеха, че поне има шанс и да излезем живи? Аз лично започвах да се съмнявам в този вариант.
Два часа по-късно таванът се сниши до точка, където вече не можех да стоя изправена. Сега открих и защо на нас с Едуард ни връчиха каски. Ударих си поне хиляда пъти главата в стърчащи камъни. Бих се докарала до мозъчно сътресение далеч преди да срещнем Николаос. Плъховете изглеждаха като създадени за точно този тунел, носеха се напред, присвивайки тела със странна, плъзгаща се грация. Ние с Едуард не можехме да се сравняваме с тях. Дори малко.
Той изруга тихо зад мен. Десетината сантиметра отгоре му причиняваха болка. Кръстът ми вече гореше от напрежението. За него сигурно беше още по-зле. Имаше места, където таванът се извисяваше и Едуард можеше да се изправи. Започвах да ги очаквам с нетърпение бяха като въздушни джобове за гмуркач.
Естеството на мрака се промени. Светлина — пред нас имаше светлина, не много, но определено имаше. Блещукаше в далечния край на тунела като мираж.
Рафаел приклекна до нас. Едуард седна незабавно на сухата скала. Присъединих се към него.
— Там е вашата тъмница. Ще чакаме тук почти до изгрев. Ако не излезете, ще си тръгнем. След смъртта на Николаос ще ви помогнем, ако ни е по силите.
Кимнах. Фенерчето на каската ми кимна заедно с мен.
— Благодаря за помощта!
Кралят на плъховете завъртя тясната си муцунка.
— Доставих ви пред задния вход на дявола. Не ми благодарете за това!
Спогледах се с Едуард. Изражението му бе все тъй неразгадаемо и отсъстващо. Ако се интересуваше от казаното от плъхолака, не му личеше. Щеше да е все същото и ако обсъждахме списък за пазаруване.
Заедно със спътника ми коленичихме пред входа на тъмницата. Факлите примигваха, невероятно ярки след тъмнината. Едуард гушкаше своето узи, окачено на ремък пред гърдите. Аз носех автомата. Носех си също и двата пистолета, два ножа и деринджър, напъхан в джоба на якето. Беше ми подарък от убиеца. Връчи ми го със следния съвет: „Рита като кучи син, но ако го притиснеш под нечия брадичка, ще отвее цялата шибана глава“. Добре беше да го знам.
Навън цареше ден. Вампирите не би трябвало да будуват, но Бърчард сигурно беше на пост. И ако ни забележеше, Николаос щеше да узнае. Все едно как, щеше да разбере. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.
Пропълзяхме вътре, готови да убиваме начаса. Помещението беше празно. Адреналинът се натрупваше в тялото ми, караше ме да дишам учестено и сърцето ми да бие бясно, без причина. Мястото, където стоеше окован Филип, беше почистено. Някой го бе изтъркал наистина добре.
Преборих се с желанието да докосна стената, където бе висял танцьорът.
Едуард се обади тихичко:
— Анита!
Стоеше до вратата. Побързах да се присъединя към него.
— Какво има? — попита той.
— Точно тук тя уби Филип.
— Съсредоточи се върху работата. Не искам да умра, защото си се разсеяла!
Започвах да се ядосвам, но преглътнах гнева си. Беше прав.
Едуард изпробва вратата и тя се отвори. Нямаше затворници — нямаше и нужда да я заключват. Аз поех лявата страна, той — дясната. Коридорът беше празен.
Дланите ми върху автомата се потяха. Партньорът ми тръгна по дясното разклонение на коридора. Последвах го в бърлогата на дракона. Не се чувствах много рицарски настроена. Току-що ми бяха свършили блестящите жребци… или беше бляскавата стомана?
Както и да е. Бяхме на мястото. Ето ни тук. Усещах вкуса на сърцето в гърлото си.

45

Драконът не се появи незабавно, за да ни излапа. Всъщност цареше покой. Да употребя едно клише — цареше мъртвешко спокойствие.
Пристъпих плътно зад Едуард и прошепнах:
— Не искам да се оплаквам, но къде са всички?
Той облегна гръб на стената и отвърна:
— Може да си убила Уинтър. Тогава остава само Бърчард. Нищо чудно да е по задачи.
Поклатих глава:
— Твърде лесно би било.
— Не се притеснявай. Скоро нещо ще тръгне наопаки!
Той продължи нататък по коридора и аз го последвах. Изминах цели три крачки, преди да осъзная, че Едуард се е пошегувал.
Коридорът завършваше в голяма зала, досущ като тронната на Николаос, само че без стол в нея. Вместо това имаше ковчези. Пет бяха разпределени из помещението на постаменти, така че да не се намират на течение на пода. В долния и горния край на всеки ковчег гореше по един висок, железен свещник.
Повечето вампири полагат поне известни усилия да си прикрият ковчезите, не и Николаос.
— Каква арогантност! — прошепна Едуард.
— Да — отвърнах му шепнешком. Човек винаги шепне около ковчези — първо, чувстваш се като на погребение и второ, мъртъвците могат да те чуят.
В стаята се носеше застояла миризма, от която ти настръхваше косата. Заседна в основата на гърлото ми. В устата си долавях слабия й, металически вкус. Беше като мирис на змии, затворени в клетки. Миризмата стига, да осъзнаеш, че в тази стая няма нищо топло и космато. Но това описание е доста бегло. Просто… мирис на вампири.
Първият ковчег беше от тъмно, добре лакирано дърво със златни дръжки. Беше по-широк при раменете и се стесняваше надолу, следвайки контурите на човешко тяло. По-старите ковчези често изглеждат така.
— Да започнем оттук — реших.
Едуард не спори с мен. Отпусна картечницата да увисне на ремъка си и извади пистолета.
— Прикривам те — отбеляза.
Оставих автомата на пода пред ковчега, хванах ръба на капака, изредих бърза молитва и го вдигнах. Вътре лежеше Валънтайн. Белязаното му лице бе открито. Придържаше се към традицията си да се облича като комарджия от речните кораби, но този път — в черни дрехи. Украсената му с волани риза бе пурпурна. Цветът не подхождаше особено на кестенявата му коса. Едната му ръка бе положена на бедрото — като безгрижно заспал мъж. Много човешки жест.
Едуард надникна в ковчега с насочен към тавана пистолет.
— По този ли си плиснала светена вода?
Кимнах.
— Добре си го освиткала!
Валънтайн дори не помръдна. Не видях и да си поема дъх. Избърсах потните си длани в панталона и потърсих пулса на китката му. Нищо. Кожата му беше студена при допир. Беше мъртъв. Това не е убийство, все едно какво казват новите закони. Човек не може да убие труп!
Китката трепна под пръстите ми. Отскочих така, сякаш се бях изгорила.
— Какво има? — попита Едуард.
— Напипах пулс.
— Случва се от време на време.
Кимнах. Да, случва се. Ако изчакаш достатъчно време, сърцето ще тупне, кръвта ще текне, но толкова бавно, че ти е мъка да гледаш. Мъртъвци. Започвах да се чудя дали знам какво всъщност значи тази дума.
Знаех обаче нещо друго. Ако нощта ни завареше тук, щяхме да умрем — или да ни се иска да сме умрели. Валънтайн беше помогнал да убият над двадесет души. За малко да ликвидира и мен. Когато Николаос оттеглеше защитата си, той щеше да довърши започнатата работа, ако успее. Бяхме дошли да убием господарката. Смятам, че тя щеше да си оттегли защитата НАБЪРЗО. Както се казва в старата поговорка, беше въпрос на живот и смърт. Предпочитах смъртта да е негова. Смъкнах раницата от гърба си.
— Какво търсиш? — попита Едуард.
— Кол и чук — отвърнах, без да вдигам очи.
— Няма ли да използваш картечницата?
Погледнах го.
— О, да бе! Защо направо да не наемем духов оркестър да ни посвири?
— Ако искаш да пазиш тишина, има и друг начин… Едуард се усмихна лекичко.
Хванах заострения кол в ръка, но ми се щеше да го доизслушам. Пронизвала съм с кол повечето убити от мен вампири, но това не прави задачата по-лесна. Става дума за тежка, мръсна работа, макар че вече не повръщам. Нали съм професионалистка в крайна сметка…
Партньорът ми извади от собствената си раница малка кутия. В нея имаше спринцовки. В ампулите — сивкава течност.
— Сребърен нитрат — уточни Едуард.
Сребро. Проклятието на немъртвите. Бичът на свръхестественото. И то — прелестно модернизиран.
— Действа ли? — поинтересувах се.
— И още как! — Той напълни спринцовката и попита: — На колко е този тип?
— Малко над стоте — отвърнах.
— Две ще свършат работа… — Едуард заби иглата във вената на врата на Валънтайн.
Преди да напълни спринцовката отново, тялото потрепери. Той вкара и втората доза. Трупът на Валънтайн се сгърчи срещу стените на ковчега. Устата му зина и се затвори. Бореше се за въздух като удавник.
Едуард приготви нова спринцовка и ми я подаде. Втренчих се в нея.
— Няма да те ухапе! — обади се той.
Поех я колебливо между палеца, показалеца и средния си пръст.
— Какво ти става? — попита спътникът ми.
— Не обичам много иглите.
Той се ухили.
— Страх те е от инжекции?
Озъбих му се:
— Не точно.
Тялото на Валънтайн трепереше и се гърчеше, дланите му удряха по дървените стени. Издаваше тихи, безпомощни звуци. Дори не отвори очи. Канеше се да проспи собствената си смърт.
Подскочи конвулсивно за последно, после се отпусна на дъното на ковчега като скъсана парцалена кукла.
— Не ми изглежда много умрял — отбелязах.
— Никога не изглеждат умрели…
— А, пронижи им сърцето, отрежи главата и може да си сигурен в смъртта им.
— Това не ти е пронизване с кол — отбеляза Едуард.
Не ми хареса. Валънтайн си лежеше, съвсем цял на вид и почти човек. Искаше ми се да видя гниеща плът и разпадащи се на прах кости. Исках да знам, че е мъртъв.
— Досега никой не е ставал от ковчега си след пълна със сребърен нитрат спринцовка, Анита!
Кимнах, но си останах със съмненията.
— Ти провери от другата страна. Давай!
Тръгнах, но продължавах да се озъртам към Валънтайн. Беше витал в кошмарите ми години наред и за малко да ме убие. Просто не ми изглеждаше достатъчно мъртъв.
Отворих първия ковчег от моята страна — с една ръка, стиснала внимателно спринцовката. Инжекция със сребърен нитрат надали щеше да се окаже полезна и за мен. Ковчегът беше празен. Бялата подплата от имитация на коприна бе обгръщала тялото като матрак, но обитателят го нямаше.
Стреснато се обърнах и огледах стаята, но не забелязах никого. Полека погледнах нагоре, като се надявах, че над мен не витае нищо. Не витаеше. Благодаря ти, Господи!
Най-сетне си спомних, че трябва да дишам. Вероятно това бе ковчегът на Тереза. Аха, точно така. Оставих го отворен и се приближих до следващия. В него лежеше чернокожият. Така и не научих името му. Знаех какво значи това идване тук. Не просто самозащита, а излавяне на вампирите, докато са безпомощни. Поне доколкото ми беше известно, този вампир не носеше вина. Засмях се — нали беше протеже на Николаос! Нима смятах, че никога не е вкусвал човешка кръв? Не. Притиснах иглата във врата му и преглътнах мъчително. Мразя инжекции. Без особена причина.
Забих иглата и затворих очи, докато изпразвах спринцовката. Можех да го промуша с кол в сърцето, но забиването на иглата ме накара да изтръпна цялата.
Едуард подвикна:
— Анита!
Обърнах се и видях, че Обри е седнал в ковчега си. Беше хванал партньора ми за гърлото и полека го вдигаше във въздуха.
Автоматът още беше при ковчега на Валънтайн. По дяволите! Извадих деветмилиметровия и стрелях в челото на Обри. Куршумът отметна главата му назад, но той само се усмихна и вдигна Едуард с изпъната ръка. Краката на убиеца висяха във въздуха.
Хукнах към автомата.
Едуард използваше и двете си ръце, за да се опази от удушаване поради собствената си тежест. Отпусна едната, опитвайки се да докопа картечницата. Обри го хвана за китката.
Вдигнах автомата, пристъпих по-близо и стрелях от три крачки разстояние. Главата на Обри експлодира по стената плиснаха кръв и мозък. Ръцете му свалиха Едуард на пода, но не го пуснаха. Той си пое накъсано дъх. Дясната длан се сгърчи около гърлото му, пръстите ровеха за гръкляна му…
Наложи се да заобиколя спътника си, за да стрелям в гърдите. Изстрелът улучи сърцето и отнесе по-голямата част от лявата страна на гръдния кош. Лявата ръка на вампира увисна на остатъци от тъкан и кост. Трупът се срина заднешком в ковчега си.
Едуард падна на колене, а дъхът свистеше и свиреше в гърлото му.
— Кимни, ако можеш да дишаш! — наредих. Макар че, ако Обри бе смачкал гръкляна му, надали можех да сторя нещо. Освен, може би, да изтърча да доведа Лилиан — докторката…
Едуард кимна. Лицето му бе цялото на пурпурни петна, но поне дишаше.
Ушите ми звъняха от изстрелите на автомата в помещението с каменни стени. Толкова по въпроса за изненадата. Дотук и със сребърния нитрат. Вкарах нов пълнител в оръжието и се върнах до ковчега на Валънтайн. Направих го на парчета. Сега вече беше мъртъв. Едуард с мъка се изправи на крака. Изхриптя:
— На колко беше тази твар?
— Над петстотин — отвърнах.
Той преглътна и явно го заболя.
— Мамка му.
— Не бих опитала да забивам игли в Николаос.
Той успя да ме погледне злобно, все още полуоблегнат на ковчега на Обри.
Обърнах се към петия ковчег. Този бяхме оставили за последно, без дори да се договаряме. Беше нареден до стената. Изящен, бял, твърде малък за възрастен човек. По гравирания му капак играеха отражения от свещите.
Съблазнявах се направо да пробия дупка в ковчега, но трябваше да я видя. Налагаше се да проверя по какво стрелям. Сърцето ми пак се качи в гърлото, а гърдите ми се стегнаха. Тя беше вампир-повелител. Убийството им — дори на дневна светлина — е въпрос на шанс. Погледът им може да те окове до падането на нощта. Техният ум. Гласът им. Толкова много сила! А и Николаос бе най-могъщата, която някога бях виждала. Имах своя свещен кръст. Щях да съм в безопасност… Твърде много кръстове ми бяха отнемали, за да съм съвсем спокойна. Е, добре де! Опитах се да вдигна капака с една ръка, но беше тежък и му липсваше баланс за лесно отваряне не като при съвременните ковчези.
— Може ли да ме прикриваш, Едуард? Или още се учиш наново как се диша?
Той дойде и застана до мен. Почти бе възвърнал обичайния си цвят. Приготвих автомата, а моят партньор хвана капака, вдигна го и го плъзна встрани. Не беше закрепен с панти.
Възкликнах:
— Дявол го взел!
Ковчегът беше празен.

46

— Мен ли търсите? — отекна откъм вратата висок, музикален глас. — Не мърдайте — нали така се казва? На прицел сте ни.
— Не ви съветвам да посягате към оръжието — обади се Бърчард.
Погледнах към Едуард и видях, че ръцете му са близо до картечницата…, но не достатъчно близо. Изражението му бе неразгадаемо, спокойно, обикновено. Като на неделна разходка. Аз бях толкова уплашена, че усещах стомашни киселини в гърлото си. Спогледахме се и вдигнахме ръце.
— Обърнете се бавно — нареди Бърчард.
Така и сторихме.
Той държеше някаква полуавтоматична пушка. Не съм маниак на оръжията като Едуард, тъй че не разпознах марката и модела, но знаех, че пробива големи дупки. Над гърба му стърчеше и дръжка на меч. Меч — най-обикновено старовремско оръжие!
Закари стоеше до него, стиснал пистолет с две ръце, по военному. Не изглеждаше особено доволен.
Бърчард държеше пушката така, сякаш бе роден с нея.
— Моля, хвърлете оръжията и сплетете пръсти на главите си!
Изпълнихме молбата му. Едуард пусна картечницата, а аз изгубих автомата. Имахме предостатъчно други оръжия.
Николаос стоеше отстрани. Изражението й бе ледено и гневно. Гласът й, когато заговори, отекна в залата:
— По-стара съм, отколкото някога сте си представяли. Да не смяташ, че съм подвластна на дневната светлина? След хиляда години? — Тя навлезе в залата, като внимаваше да не минава пред Бърчард или Закари. Прегледа останките в ковчезите. — Ще си платиш за това, съживителке! — след което се усмихна. Досега не бях виждала по-зла гримаса. — Свалете им останалия арсенал, Бърчард! След това съживителката ще си получи наградката!
Стояха пред нас, но не твърде близо.
— С лице към стената, съживителке! — нареди Бърчард. — Ако мъжът мръдне, Закари, стреляй по него!
Бърчард ме блъсна в стената и ме претърси много внимателно. Не провери зъбите ми и не ме накара да си сваля гащите, но пропусна единствено това. Намери всичко, което носех. Дори деринджъра. Пъхна кръста ми в джоба си. Може би щеше да е по-добре да си татуирам един на ръката? Вероятно нямаше да върши работа…
Отидох да застана до Закари, докато претърсват партньора ми. Взирах се в колегата си съживител.
— Тя знае ли? — попитах.
— Млъквай!
Ухилих се:
— Не знае, нали?
— Млъквай!
Едуард се приближи и застанах до мен — и двамата обезоръжени и с ръце на главите. Гледката не беше особено вдъхновяваща.
Адреналинът ми кипеше като шампанско, а сърцето ми направо заплашваше да изскочи през гърлото. Не се страхувах от оръжията — всъщност не. Боях се от Николаос. Какво щеше да ни стори тя? На мен, по-точно? Ако имах избор, щях да ги накарам да ме застрелят. Все щеше да е по-добре от онова, което вампирката кроеше в малкото си зло мозъче.
— Обезоръжени са, Господарке — обади се Бърчард.
— Добре — отвърна тя. — Знаете ли какво правехме, докато убивахте хората ми?
Не мисля, че очакваше отговор, тъй че не се опитах да отгатна.
— Приготвяхме едно твое приятелче, съживителке!
Стомахът си се сви. Първо се сетих за Кетрин, но тя не беше в града. Мили Боже, Рони. Дали бяха хванали Рони?
Сигурно притеснението ми бе проличало, защото Николаос се засмя високо и буйно. Разкикоти се възбудено.
— Наистина мразя този смях — обадих се аз.
— Тихо! — нареди Бърчард.
— О, Анита, толкова си забавна. С удоволствие ще те превърна в един от хората ми! — Вампирката започна изречението високо и детински и завърши толкова басово, че по гърба ми полазиха тръпки.
След това тя подвикна с ясен глас:
— Сега влез в стаята!
Чух тътрещи се стъпки, после в залата пристъпи Филип. Ужасната рана на гърлото му представляваше дебел, бял белег. Озърна се, сякаш всъщност не виждаше помещението.
Прошепнах:
— Мили Боже!
Те го бяха вдигнали от гроба.

47

Николаос затанцува около зомбито. Полата на пастелнорозовата й рокля се вихреше около нея. Голямата, розова панделка в косата й подскачаше, щом тя се завърташе с разтворени ръце. Слабите й крака бяха обути в бял клин. Обувките й бяха бели, с розови носове.
Спря, задъхана и засмяна. По бузите й изби розовина, очите й блестяха. Как го постигаше?
— Изглежда много жив, нали? — Обиколи го и прокара длан по рамото му. Филип се дръпна, следвайки с ужасен поглед всеки неин жест. Помнеше я. Бог да ни е на помощ. Помнеше я!
— Искаш ли да видиш танца му? — попита вампирката.
Надявах се, че не съм я разбрала. Постарах се да си придам каменно изражение. Сигурно съм успяла, защото тя се обърна към мен и сложи ръце на кръста си.
— Е — попита, — искаш ли да видиш изпълнението на любовника си?
Преглътнах киселината в гърлото си. Май щеше да е по-добре да повърна в лицето й. Това би й послужило за урок.
— С теб ли? — попитах.
Тя се плъзна към мен и сплете пръсти зад гърба си.
— Може и с теб. По твой избор!
Направо бе завряла лице в моето. Дявол да го вземе, очите й бяха толкова ококорени и невинни, че направо приличаше на светотатство.
— И двете не ми звучат съблазнително — признах.
— Колко жалко! — тя се върна странешком при Филип.
Той беше гол и загорялото му тяло още бе красиво. Какво са няколко белега повече?
— Не си знаела, че ще дойда — тогава защо си възкресила Филип? — полюбопитствах.
Николаос се завъртя на токчетата на малките си обущета.
— Вдигнахме го, за да се опита да убие Обри. Зомбитата — жертви на убийство, са извънредно забавни, когато се опитват да умъртвят убиеца си. Смятахме да го пуснем да си опита късмета, докато Обри още спи. Той може да се движи, ако го обезпокоите… — тя погледна към Едуард. — Но, както виждам, вече сте открили този факт…
— Щяла си да оставиш Обри пак да го убие! — възкликнах.
Господарката кимна и залюля глава.
— Ахммм…
— Кучка такава!
Бърчард заби дулото на пушката в корема ми и паднах на колене. Давех се, опитвайки се да дишам. Не ми помогна много.
Едуард се взираше много настоятелно в Закари, който държеше пистолета на нивото на гърдите си. На такова разстояние не е нужно да си добър стрелец, нито дори да имаш късмет. Дръпнеш ли спусъка, убиваш някого. Бум.
— Мога да те накарам да правиш, каквото си поискам — обади се Николаос.
Нов прилив на адреналин се вля във вените ми. Много ми идваше. Повърнах в ъгъла. От нерви, пък и от твърде силния удар с пушка в корема. Нервите ме тресяха отпреди — това с пушката беше просто допълнение.
— Тц-тц — обади се Николаос. — Чак толкова ли те плаша?
Най-сетне успях да се изправя.
— Да — признах. Защо да го отричам?
Тя плесна с ръце.
— Олеле-мале! — изражението й внезапно се смени, като скорости на кола. Малкото момиченце изчезна и дори розовата, пищна рокличка не можеше да го върне. Сега лицето на Николаос изглеждаше по-слабо и чуждо. Очите й бяха като големи езера, в които да се удавиш. — Чуй ме, Анита! Усети мощта ми във вените си!
Стоях си, взирах се в пода и имах чувството, че студен вятър брули кожата ми. Изчаквах нещо да трепне в душата ми. Силата й да ме помете и да ме отнесе. Не последва нищо.
Вампирката се намръщи. Малкото момиченце се завърна.
— Ухапах те, съживителке! Би трябвало да пълзиш при една моя дума! Какво си направила?
Промърморих кратка, чистосърдечна молитва и й отговорих:
— Светена вода.
Тя се озъби:
— Този път ще те държим при нас до след третото ухапване! Ще заемеш мястото на Тереза. Вероятно тогава ще проявиш по-голяма готовност да търсиш кой убива вампирите!
Борех се със себе си да не погледна към Закари. Не защото не исках да го издам. Щях да го сторя и просто чаках подходящия момент, когато новината щеше да ни е от полза. Вероятно така щях да допринеса за смъртта на съживителя, но надали щях да разкарам Бърчард или Николаос, а Закари беше най-безопасното създание в цялата зала.
— Не мисля, че ще стане — отвърнах.
— О, обзалагам се на обратното, съживителке!
— Предпочитам да умра.
Вампирката разтвори широко ръце:
— Но аз искам да умреш, Анита! Искам те мъртва!
— Значи сме квит — обадих се.
Тя се изкиска. Зъбите ме заболяха от този звук. Ако наистина искаше да ме измъчва, беше достатъчно само да ме затвори в една стаята със себе си и да се смее. Това вече щеше да е истинско мъчение.
— Хайде, момчета и момичета, да поиграем в тъмницата! — Николаос поведе процесията.
Бърчард ни махна да я последваме. Двамата със Закари вървяха отзад, с оръжията в ръце. Филип стоеше несигурно в средата на залата и ни гледаше как потегляме.
Николаос се провикна през рамо:
— Нека ни последва, Закари!
Съживителят нареди:
— Хайде, Филип, след мен!
Танцьорът се обърна и тръгна след нас, все още с несигурен и не съвсем фокусиран поглед.
— Хайде — подкани ме Бърчард. Вдигна заплашително пушката и аз тръгнах.
Преходът до вратата на тъмницата не беше кой знае колко дълъг. Ако се канеха да ме оковат за стената, щях да ги нападна. Щях да ги накарам да ме убият. Следователно щеше да е по-добре да атакувам Закари. Бърчард можеше да ме рани или да ме прати в безсъзнание, а това би било много, много лош вариант.
Николаос ни поведе надолу по стълбите. Какъв ден за парад! Филип ни следваше, но вече се озърташе и наистина виждаше. Застина, втренчен в мястото, където Обри го беше убил. Протегна ръка и докосна стената. Сви юмрук, търкайки пръсти във възглавничката на дланта си, сякаш усещаше нещо. Посегна към врата си и напипа белега. Изпищя. Ехото отекна.
— Филип! — казах.
Бърчард ме бутна назад с пушката. Филип се сви в ъгъла, скри лице и обгърна коленете си с ръце. Хленчеше високо и пронизително.
Николаос се засмя.
— Стига, стига! — тръгнах към танцьора и Бърчард ме удари с пушката в гърдите. Изкрещях в лицето му: — Застреляй ме, застреляй ме, мътните те взели! Все ще е по-добре от това!
— Стига! — обади се Николаос. Приближи се до мен и аз отстъпих. Тя продължи напред, изблъсквайки ме докато не се озовах до стената. — Не искам да стрелят по теб, Анита, но искам да страдаш. Ти уби Уинтър с малкото си ножле. Нека видим колко си добра в действителност! — тя се отдалечи от мен. — Бърчард, върни й ножовете!
Той нито се поколеба, нито попита защо. Просто дойде при мен и ми ги връчи с дръжките напред. И аз не задавах въпроси. Просто ги взех.
Николаос внезапно се озова до Едуард. Той се помъчи да се дръпне.
— Убий го, ако пак мръдне, Закари!
Съживителят се приближи с прицелен пистолет.
— Коленичи, смъртни!
Едуард не го стори. Погледна към мен. Николаос го ритна в сгъвката на коляното достатъчно силно, за да го накара да изпъшка. Той падна на едно коляно. Вампирката сграбчи дясната му ръка и я издърпа зад гърба. С другата си ръчица го стисна за врата.
— Ще ти разкъсам гърлото, ако мръднеш, човече. Напипвам пулса ти — като биеща в дланта ми пеперудка е! — тя се засмя и изпълни помещението с топъл, веселяшки ужас. — А сега, Бърчард, покажи й какво означава да боравиш с нож!
Слугата на господарката отиде до отсрещната стена. Вратата се намираше непосредствено над него, на горната площадка на стълбите. Той положи пушката на пода, разкопча сбруята на меча си и също го остави до огнестрелното оръжие. След това извади дълъг нож с почти триъгълно острие.
Направи няколко бързи упражнения за раздвижване на мускулите, а аз стоях и го зяпах.
Знам как се използва нож. Хвърлям добре — упражнявала съм се. Повечето хора се боят от ножовете. Ако имаш желание да накълцаш някого, хората се страхуват от теб. Бърчард не беше като повечето хора. Приведе се леко, стиснал ножа хлабаво, но здраво в дясната си ръка.
— Пребори се с Бърчард, съживителке, иначе този тук умира! — Николаос дръпна здравата ръката на Едуард, но той не извика. Тя можеше да му извади рамото, а той дори не трепна.
Върнах ножа си обратно в канията на дясната китка. Боят с ножове в двете ръце може и да изглежда зловещо, но всъщност така и не го овладях. Повечето хора не успяват. Хей, Бърчард също не държеше два ножа!
— До смърт ли се бием? — попитах.
— Няма да успееш да убиеш Бърчард, Анита. Колко глупаво. Той само ще те пореже. Нека вкусиш острието, нищо сериозно. Не искам да губиш прекалено много кръв! — В тона на вампирката се долавяше потисната веселост, която после изчезна. Гласът й изпълни тъмницата като огнен порив: — Искам да видя кръвта ти!
Страхотно.
Бърчард започна да ме обикаля, а аз държах стената откъм гърба си. Той ме нападна и ножът блесна. Удържах позицията си, избегнах острието и замахнах към него, докато се оттегляше. Моят нож улучи само въздуха. Слугата стоеше извън обсега ми и ме гледаше. Притежаваше шестстотингодишен опит, плюс-минус. Аз не можех да го победя. Не бях изживяла и една десета от този срок.
Той се усмихна. Кимнах му леко. Той ми кимна. Знак на уважение между двама бойци, може би. Или пък си играеше с мен. На кое бихте заложили, а?
Ножът му внезапно се стрелна, порязвайки ръката ми. Замахнах отвън навътре и го улучих в корема. Той ми се нахвърли, вместо да отскочи. Избегнах острието и се отлепих от стената. Бърчард се ухили. По дяволите, искаше да ме изкара на открито. Неговият обхват беше два пъти колкото моя.
Болката в ръката ми бе остра и силна. Но на плоския му стомах се виждаше лека пурпурна чертичка. Усмихнах му се. Той присви очи само за миг. Дали могъщият войн бе неспокоен? Надявах се.
Отдръпнах се от него. Това беше глупаво. Щяхме да умрем, къс по къс, и двамата. Тогава защо да си играя? Нападнах Бърчард и замахнах. Сварих го неподготвен и той даде заден. Повторих огледално позата му и започнахме да се обикаляме.
Междувременно казах:
— Знам кой е убиецът!
Бърчард вдигна вежди. Николаос се обади:
— Какво каза току-що?
— Знам кой убива вампирите!
Бърчард внезапно замахна към ръката ми и разряза ризата. Не ме заболя. Той си играеше с мен.
— Кой е? — попита Николаос. — Кажи ми, иначе ще убия този смъртен!
— Естествено — съгласих се.
Закари изврещя:
— Не! — и се обърна да стреля по мен. Куршумът изсвистя над главата ми. И двамата с Бърчард се проснахме на пода.
Едуард изпищя. Понадигнах се да хукна към него. Ръката му бе извита под странен ъгъл, но беше жив.
Пистолетът на Закари стреля още два пъти. Накрая Николаос му го взе и го хвърли на пода. Сграбчи съживителя и го притисна към себе си, превивайки го в кръста, сякаш го гушкаше. Сведе рязко глава. Закари изпищя.
Бърчард се надигна на колене, за да гледа представлението. Забих ножа си в гърба му. Потъна чак до дръжката, преди да се удари в кост. Гърбът на слугата се скова, той се пресегна назад в опит да извади острието. Не изчаках да видя дали ще успее. Извадих другия си нож и го забих отстрани в гърлото му. По ръката ми плисна кръв, когато издърпах оръжието. Ударих още веднъж и слугата полека се свлече по очи.
Николаос захвърли Закари на пода и се обърна с изплескано в червено лице. Предницата на розовата й рокля беше пурпурна. Гърлото на съживителя зееше разкъсано. Той лежеше задъхан на пода, но още мърдаше и беше жив.
Вампирката се втренчи в тялото на Бърчард, после изпищя — див вой на банши, който трептеше и отекваше в стените. Втурна се към мен с протегнати ръце. Хвърлих ножа си, но тя го отблъсна. Удари ме, инерцията й ме повали на пода и тя се възкачи върху мен. Все още пищеше, без да спира. Изви главата ми настрани. Никакви номера на ума, само груба сила.
Изпищях:
— Нееееее!
Някакъв пистолет стреля и Николаос трепна — веднъж, два пъти… Изправи се и усетих вятъра. Носеше се през помещението като порив в началото на буря.
Едуард се облягаше на стената, стиснал изтървания от Закари пистолет.
Вампирката се хвърли към него и той изпразни пълнителя в крехкото й тяло. Тя дори не трепна.
Седнах и проследих напредването й към Едуард. Той я замери с празния пистолет. Тя внезапно го връхлетя и го събори на пода.
Мечът лежеше на земята и беше дълъг почти колкото моя ръст. Извадих го от канията. Тежък и странен, влечеше ръката ми надолу. Вдигнах го над главата си, отпуснах плоската страна на острието на рамо и хукнах към Николаос.
Тя отново нареждаше с онзи висок, напевен глас:
— Ще те направя мой, смъртни! Мой!
Едуард изврещя. Не виждах добре причината. Вдигнах меча и тежестта му ме повлече надолу и настрани, точно както планирах. Удари се във врата на вампирката с тежко, мокро тупване. Острието застърга в кост и аз го измъкнах. Не удържах върха и той одраска пода.
Николаос се обърна към мен и се накани да се изправи. Вдигнах отново меча и замахнах, а инерцията ме повлече след него. Изпука кост и щом Николаос се свлече на колене, аз също паднах на пода. Главата й още висеше на ивици кожа и плът. Примигна срещу мен и се опита да се изправи.
Изкрещях и замахнах изотдолу, влагайки цялата си сила. Ударът улучи вампирката между гърдите и аз се изправих с меча в ръце, натисках ли натисках… Плисна кръв и аз я приковах към стената. Острието се подаваше откъм гърба й и издра стената, когато тя се плъзна надолу.
Паднах на колене до трупа. Да, до трупа, защото тя беше мъртва!
Погледнах към Едуард. На шията му имаше кръв.
— Ухапа ме! — каза той.
Борех се за въздух, имах проблеми с дишането, но това беше прекрасно. Бях жива, а тя — не. Тя не беше, мамицата й!
— Не бой се, Едуард, ще ти помогна. Имаме предостатъчно светена вода — ухилих се.
Той ме позяпа известно време, след това се разсмя и аз се засмях с него. Още се кискахме, когато плъхолаците изпълзяха от тунела. Рафаел, Кралят на плъховете, пулеше черните си копчета-очи срещу касапницата.
— Тя е мъртва.

— Зън-зън, вещицата е мъртва! — съгласих се.
Едуард поде песничката:
— Проклетата стара вещица!
Отново се разкикотихме заедно, а косматата докторка Лилиан се погрижи за раните ни — първо за тези на Едуард.
Закари още лежеше на земята. Раната на гърлото му бе започнала да се затваря, кожата се слепваше. Щеше да живее, ако този термин изобщо му прилягаше.
Вдигнах ножа си от пода и пристъпих към съживителя. Плъховете ме гледаха. Никой не ме спря. Коленичих до нещастника и разрязах ръкава на ризата му. Оголих гри-грито. Той все още не можеше да говори, но ококори очи.
— Помниш ли, когато се опитах да го намажа с моята кръв? Ти ме спря. Явно се боеше, макар че не разбрах защо… — седнах до него и погледах как се самовъзстановява. — Всяко гри-гри се нуждае от някаква определена грижа — на това тук му трябва вампирска кръв — и има нещо, което никога не бива да правиш, иначе магията спира. Пуф и край! — протегнах ръка, от която все още съвсем задоволително капеше кръв. — Човешка кръв, Закари, толкова ли е опасна?
Той успя да издаде нещо като:
— Н’дей!
Кръвта се стече по лакътя ми и капката — гъста и тръпнеща — увисна над неговата ръка. Той се помъчи да поклати глава — не, не… Капката се откъсна и пльосна на рамото му, без да оцапа гри-грито.
Той целият се отпусна.
— Днес ми липсва търпение, Закари — разтрих кръвта по плетената лента.
Очите на съживителя блеснаха, оголвайки бялото. Той издаде странен звук. Ръцете му задраскаха по пода. Гърдите му подскачаха, сякаш не можеше да диша. От гърлото му се изтръгна въздишка — дълга и съскаща — и той утихна.
Проверих за пулс — нищо. Отрязах гри-грито с ножа си, свих го на топка в дланта си и го пъхнах в джоба. Зловещ продукт на занаята.
Лилиан дойде да ми превърже ръката.
— Това е само временно. Ще ти трябват шевове. Кимнах и се изправих.
Едуард се обади:
— Какво правиш?
— Събирам другите оръжия… — трябваше да намеря Жан-Клод. Не го казах на глас. Не смятам, че спътникът ми щеше да ме разбере.
С мен дойдоха двама от плъховете. Това ме устройваше. Нека ме придружат, стига да не се месят. Филип още бе свит в ъгъла. Там го и оставих.
Взех оръжията. Провесих картечницата през рамо и стиснах автомата в ръце. Зареден с амуниции за мечки. Бях убила вампир на цели хиляда години. Не, не аз. Определено не и аз!
Заедно с плъховете намерихме стаята за наказания. В нея имаше общо шест ковчега. На капака на всеки имаше осветен кръст, затворени ги придържаха сребърни вериги. В третия намерих Уили, така дълбоко заспал, сякаш никога нямаше да се събуди. Така го и оставих, да отвори очи с падането на нощта. Да тръгне по своята си работа. Уили не беше лош човек. А като за вампир беше направо страхотен!
Всички други ковчези се оказаха празни, само последният остана неотворен. Откачих веригите и поставих кръста на земята. Жан-Клод се взря в мен. Очите му бяха среднощен огън, усмивката му — мила. Спомних си първия си сън — ковчегът пълен с кръв, той посяга към мен… Отстъпих и вампирът се надигна от ложето си.
Плъхолаците се раздвижиха със съскане.
— Всичко е наред — обадих се. — Той е един вид на наша страна.
Жан-Клод излезе от ковчега, сякаш бе поспал добре. Усмихна се и протегна ръка:
— Знаех си, че ще се справиш, ma petite.
— Ти, арогантен кучи син такъв! — ръгнах го в корема с дулото на картечницата. Присви се, колкото ми трябваше. Цапнах го по брадичката и той се олюля. — Махай се от ума ми!
Жан-Клод потри лице и по пръстите му остана кръв.
— Белезите са постоянни, Анита. Не мога да ги махна.
Стиснах оръжието така, че пръстите ме заболяха.
Кръв покапа от раната на ръката ми. Замислих се. В началото исках да стрелям, докато красивото му лице стане на пихтия. Не го направих. По-късно сигурно щях да съжалявам, но…
— Можеш ли да не ме навестяваш насън, ако не друго? — попитах.
— Да, това е по силите ми. Съжалявам, ma petite!
— Стига си ми викал така!
Вампирът сви рамене. На светлината на факлите черната му коса изглеждаше почти пурпурна. Направо спираше дъха.
— Стига си играл с ума ми, Жан-Клод!
— Какво точно искаш? — попита той.
— Знам, че тази прекомерна красота е номер. Така че, спри!
— Не го правя аз — уточни той.
— Това пък какво точно значи?
— Когато откриеш отговора, Анита, върни се при мен и ще поговорим!
Бях твърде уморена за загадки.
— За какъв се смяташ ти, бе? Да използваш така хората…
— Аз съм новият господар на града — отвърна Жан-Клод. Внезапно се озова до мен и докосна бузата ми с пръсти. — А ти ме сложи на трона!
Отскочих назад.
— Стой по-далеч от мен известно време, Жан-Клод, защото, кълна се…
— Ще ме убиеш ли? — попита той. Усмихваше се. Надсмиваше ми се.
Не го застрелях. А и някои хора казват, че нямам чувство за хумор.
Намерих една стая с пръстен под и няколко плитки гроба. Филип ме остави да го заведа до там. Чак вътре спря, втренчен в прясно изкопаната дупка и после се обърна към мен.
— Анита?
— Шшшт — успокоих го.
— Анита, какво става?
Започваше да си припомня. Щеше да се посъживи почти напълно след няколко часа. За един-два дни щеше да е досущ като истинския Филип.
— Анита? — говореше високо и колебливо. Малко момче, което се бои от тъмното. Сграбчи ме за ръката и според мен си беше съвсем истински… Очите му бяха все тъй съвършено кафяви.
— Какво става?
Изправих се на пръсти и го целунах по бузата. Кожата му бе топла.
— Трябва да си починеш, Филип, уморен си.
Той кимна и повтори:
— Уморен съм.
Поведох го по меката пръст. Той легна на нея, после седна с ококорени очи и посегна към мен.
— Обри! Той…
— Обри е мъртъв. Вече не може да те нарани!
— Мъртъв? — Филип огледа внимателно тялото си, сякаш едва сега го видя за първи път. — Обри ме уби.
Кимнах.
— Да, Филип!
— Страх ме е.
Прегърнах го и разтрих гърба му с кръгови, безполезни движения. Притискаше ме така, сякаш никога нямаше да ме пусне.
— Анита!
— Шшшт, шшт! Всичко е наред. Всичко е наред!
— Ще ме върнеш в гроба, нали? — той се отдръпна, за да вижда лицето ми.
— Да — кимнах.
— Не искам да умра.
— Вече си мъртъв…
Филип се загледа в ръцете си и ги размърда.
— Мъртъв? — прошепна. — Мъртъв ли? — и легна на прясно изкопаната пръст. Помоли: — Положи ме да почивам в мир!
Така и сторих.
Накрая очите му се затвориха и лицето му се отпусна, мъртво. Потъна в дупката и изчезна.
Паднах на колене до гроба на Филип и се разплаках.

48

Едуард се отърва с изкълчено рамо, две счупени кости и плюс това — едно вампирско ухапване. Аз получих четиринайсет шева. И двамата се оправихме. Тялото на Филип бе преместено в местното гробище. Наминавам да го поздравя всеки път, когато работя там. Макар да знам, че е мъртъв и не му пука. Гробовете са за живите, не за мъртвите. Дават ни нещо, върху което да се съсредоточим вместо факта, че любимите ни хора гният под земята. Мъртвите не се интересуват от хубавите цветенца и гравираните мраморни статуи.
Жан-Клод ми изпрати дузина чисто бели рози с дълги стебла. На картичката пишеше:
„Ако си отговорила на въпроса, ела да потанцуваме заедно!“
Написах на гърба: „Не!“ и пъхнах през деня картичката под вратата на „Престъпни удоволствия“. Бях привлечена от Жан-Клод. Може и още да съм. И какво толкова? Той смяташе, че това променя положението. Не е вярно. Достатъчно ми е само да посетя гроба на Филип, за да знам, че не е вярно. О, по дяволите, дори не е нужно да ходя чак до там. Знам коя съм и каква съм. Аз съм Екзекуторката и не си уреждам срещи с вампири. Вампирите ги убивам.