Поезия

Среща

С тебе ни събра случайността,
А можеше нима да се разминем?
От пътища кръстосан е света
и всеки път е дълъг със години.
Ти щеше да останеш непознат,
аз нямаше да знам, че съществуваш,
аз нямаше да чувствам топлината
на устните, които ме целуваха.
Аз нямаше да стискам твойте длани
да пия от очите ти успокоени.
О, това не можеше да стане
виновникът е нашето рождение.
С тебе ни събра случайността
един на друг сме били просто нужни
и сме се търсили, събра ни любовта,
защото не можеше да бъдем чужди.


Аз исках да ти кажа две слова…

Аз исках да ти кажа две слова —
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях —
кога ли съм се учил на това?

Аз исках да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?

По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!

Аз исках да ти кажа две слова —
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах — не можах…
Кога ли съм се учил на това?


Интимно

Не ме допускай толкоз близо ти
До себе си, щом искаш да съм влюбен
Ех, вярно е, даленото гнети
но за това пък близкото погубва!
Щом искаш да съм тво, далеч ме дръж —
Далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
Разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една „Мадона“ от Рембранд
Погледната от близичко е грозна
И целия и гений и талант
Е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз, околовръст,
Която отдалеч е рай вълшебен
Отблизо ти се вужда буца пръст —
Пръст, във която ний сте легнем с тебе…


Изтрих те с двойна гума от сърцето си…

Изтрих те с двойна гума от сърцето си
като ненужна правописна грешка.
Но скъса се хартията там, гдето ти
оставила бе нещо страшно тежко.
През дупката днес духа само вятърът.
Да, вятърът на зла обида духа.
О колко ли е скъсана душата ти,
изтрила толкоз образи! Тя, куха,
навярно зее накъде дълбоко в теб
(ако изобщо още съществува)!
Обидно е! И грозно и жестоко е
с такива думи с теб да се сбогуваме.
Със теб — мечтата, любовта, утехата,
която сам създадох в свойте нощи.
Но ти бе само на мечтата дрехата.
А със самата нея — нищо общо…
Изтрих те от душата си. Завинаги!
Но само теб — пародия на обич.
Оназ, Мечтата жива, неизстинала,
остава да върви пред мен. До гроба.


Като прозорец на влак насрещен…

Като прозорец на влак насрещен
Лицето и премина покрай мен.
И сякаш, че за миг прошепна нещо
Какво? Не чух. Ала от този ден
Започнах шепота и все да чувам —
Да зървам профучалия и лик
през луди колела да я сунувам
със намотан на скоростта им вик.
Коя бе тя? Защо я мисля всякак
И всякога? Не е ли любовта
Два срещнати, разминати два влака
През гарата грамадна на света?


Когато си на дъното…

Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш.


Когато си помисля, че и ти…

Когато си помисля, че и ти
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшват празни и студени,
и небесата ще се вкаменят,
и птиците от скръб ще остареят,
а аз ще стана празен кръстопът,
по който само ветрове ще веят,
едно небе ще смазва моя гръб,
в гърдите си ще нося тежък камък
и хорските усмивки ще са скръб —
когато си помисля, че те няма.
Когато си помисля…Не, не, не!
Но ти си тук — усещам те във здрача.
Заспивайки на твойте колене
ще се насмея и ще се наплача…
Сърцето ми събрано на юмрук
полека се отпуска в твойте пръсти.
Да, ти си тук! Усещам, че си тук
по утрото, което пак възкръсва.


Когато те измислих се уплаших…

Когато те измислих се уплаших!
Творение от поетичен дим,
създание от слабостта ми страшна,
дошло мен — силния да победи!
Когато те измислих, цял изтръпнах:
не сън — жена родена от жена,
решила с обич свята и престъпна
да ме превърне цял в развалина!
Когато те измислих се побърках:
като вандал със крясък зъл и див,
ти влезе в мен, обра ме като църква.
Но твойта кражба аз благослових.
Да, свята да си, обич огнекрила!
Грабежът ти бе страшен, но свещен
мъжът е в най-голямата си сила
когато е от слабост победен.


Кратка песен през дългата нощ

Отново черен мрак света затрупа.
Изви вихрушка яростна и зла.
Прозорецът ми с трясък се начупи
и звъннаха в сърцето ми стъкла…
И свети само моята цигара…
Къде си в бурята? С кого?… Не знам!
…О, нека и с друг да те завари —
в такава нощ е страшно да си сам


Късно

Защо си тук сега, едва сега?
Защо чак днес със погледа си, с тоя,
със който някога пропъди ме така,
че аз с години бягах, цял — тъга,
се сещам да ми кажешж: „Аз съм твоя!“
Защо чак днес, кажи, защо чак днес
се сещаш пак за любовта ми стара?
Тя бе до теб, но ти с нехаен жест
вместо в сърцето си да я поканиш — „влез!“,
вратата и затръшна с толкоз ярост.
Тогаз бе лято… С думи и снага
и аз бях ленет. Ти бе също лятна.
Сега е вече есен. Закога?
Не миждаш ли — наблизо е снега.
До теб. До мен. И пътя към вратата
полека-лека ще затрупа той.
И с него — нас. И двамата. До пояс.
Защо едва сега си тук? Защо? Защо?
И да си моя днес, не съм аз твой.
Снегът е мой. И преспата му — моя.
Ах, късно си се сетила. И път
отдавна помежду ни няма.
Кога му беше времето, светът
гореше в зной. Днес иде с бяс снегът.
Преди да ни е скрил той, скрий се…
Късно!

Любов

Догдето пясъкът е още топъл
и още чист от кални ходила,
дордето още с дивия си ропот
човешката тълпа не е дошла.
Дордето ни звездите, ни луната
не са отворили очи над нас,
ела любов! Ела със ония вятър,
в които скрит те чакам аз.
В една огромна фуния ще потъна
лицата ни нощта ще окраде,
безименна ще бъде любовта ни!
Недей ме пита кои съм, откъде!
Не ще ти кажа нищо! Аз съм тайна,
какво си ти… ти — любовта.
И ще сме една безкрайност
и продължение на вечността.
Ела любов! Побързай! Време няма!
Ела преди да стане светло вън,
за да не разбера, че си измама,
че ти не съществуваш, че си сън!


Лунна соната

В тази бяла лунна тишина
кой ли свири лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля до сами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно. Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак…
Не плачи! Нали и ти си птица!…
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!…
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай — долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.


Лъжа ли беше първата ни ласка…

Лъжа ли беше първата ни ласка?…
Или за ласки само бях мечтал?
Затуй ли нощем все насън ме стряска
един копнеж — роден, но неживял?…
Със теб си имах някога огнище.
Там греех две премръзнали ръце.
Гордеех се пред всички с него: „Вижте,
от туй е топло моето сърце!“
Домът ми беше толкова уютен!
Бедняшки, ала спретнат беше той.
Едно дете люлеех там на скути
и тоз немирник беше мой и твой.
И мой бе оня щъркел, дето лятос
под нашия въртеше своя дом.
И моя беше ти, заради която
света бих минал три пъти пешком!…
Но моя бе и мъката, а нея
не слагах под глава, когато спях…
И този дом измислен тя отвея,
и този дом измислен стана прах…
Затуй към всеки светъл чужд прозорец
издигам днеска последа си ням
и радвам се, че вътре има хора —
дечица, смях, огнище има там!
Аз всяка чужда радост съм обсебил —
деца ли срещна — милвам с две ръце.
Светът е мой…Но ако те има тебе,
как пълно би било това сърце.


Моя Нова година

Във тази чудна бяла нощ къде си?
И тази нощ ли ме оставяш сам?
Годината на теб какво донесе?
На мене ли? Подарък най-голям…
Една торба със мъка пак остави
годината под моята елха
от мъката аз песни ще направя,
от сълзите — на римите смеха!
Но песните ми няма да са тъжни —
до хората ще стигат без скръбта —
поетите — те винаги са длъжни
да не показват сълзи пред света!
Самички свойте сълзи да изпият
дори в новогодишния си тост
и хамлетовска мъдрост да разкрият
на хората всевечния въпрос:
„Да бъдем ли?…“
Защо пък да не бъдем?
Та в бъдното са нашите очи,
макар светът понявга да ни пъди
и глътнатият залък да горчи!…
Годините ще спират като гости,
но ние ще оставаме след тях,
защото се обичахме по-просто
и всяка скръб обръщахме на смях!…
Във тази чудна бяла нощ къде си?
Годината на теб какво донесе?


Напразно викане

Обичам те! Но между нас
крещи на суетата воят.
Затуй не чуваш моя глас,
тъй както аз не чувам твоя.
Не знаейки кому крещим,
като звезди в пространства слепи,
един крой друг ще прелетим.
В две шепи изгоряла пепел.


Не казвайте

Не казвайте с насмешка, че е късно
любовта си като празник да очаквам аз,
че всеки мой връстник е пръснал вече
сърдечния си плам и чистота,
че без да мисля трябва да поема
аз първата подадена ръка,
че за мечти и нежност няма време.
Не казвайте! Не е така! Не! Не е така!
Със своя жар до днеска нестопен
аз вярвам в любовта си нераздало,
едно сърце е плакало за мен,
едно сърце ме търси
и в един жадуван час
до мене пътя ще намери
и това сърце с вяра чакам аз!


Не си отивай…

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас?
Ще викаш ти — гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: „Ела! Ела!“
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път…
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!


Не трябва да те търся…

Не трябва да те търся. Няма!
Не бива да те виждам. Няма!
Не можеш да ме любиш. Няма!
Завинаги от теб ще си отида.
Ще се превърна в сянка — невидимка.
И цял в мълчание ще се зазидам!
Но само, само да не те обичам —
това не мога да ти обещая!…
И страшното тогава ще настъпи:
останала съвсем, съвсем без мене,
без мойте тромави и тежки стъпки,
без моя поглед, без гласа ми дрезгав,
без моята любов, така безкрайна,
ти цялата във студ ще се загърнеш,
от себе си сама ще се уплашиш.
И пак във всичко ще ме преоткриваш:
ръцете ми — в прегръщащия вятър,
очите ми — в звездите дето падат,
гласа ми дрезгав — в тишината мъртва,
а любовта ми — в цялото пространство.
Когато се уплашиш, ме извикай!
Където да съм, твоя глас ще чуя,
защото все ще слушам тишината…
Ако е късно, о, ако е късно,
отдън земята жив аз ще изляза,
ще тръгна с ветровете, със звездите,
със тишината, с цялата вселена,
със всичко, от което съм направен.
Ако не аз, то моята мечта.


Обичам те и те целувам

Целувам те, защото те обичам.
Не ми е нужно твоето вчера,
а утре е така далеч.
Мълчанието е доверие —
очите тихо красноречие.
Мигът в прегръдка да заключим,
да бъде наш, да бъде вечен
и който първи проговори
той първи не обича вече.


Остани тази нощ…

Остани тази нощ! Тук при мен остани!
Двете тежки врати любовта ни ще скрият,
ще ни пазят отвън тези неми стени.
За една нощ сами ще избягаме ние.
Ще избягам във теб, ще избягаш във мен.
В тиха златна гора ще потънеме двама
и ще гоним насън оня дивен елен,
който бяга във нашите сънища само!
Остани тази нощ! Като куче отвън
ще ни пази до утрото будният вятър…
Остани тази нощ!…Остани!…Остани!…
И прокарай ръка по лицето ми тъмно —
като в лист изпомачкан мойте бръчки махни!
А когато от наште целувки се съмне
и когато се вдигне небесният кош,
ти излез, разкажи по най-бързия вятър
за човешката обич и за нашата мощ —
и ще стане по-светла земята…

Писмо

Бих ти изпратил писмо без адрес.
И аз знам, че ще получиш писмото.
То ще стигне при тебе нощес
или днес, но ще стигне, защото
този вятър, ту тих ту свиреп,
тези птици, с лъчи по крилата
са приятели с мен и с теб,
и по тях, и по тях ще го пратя.
Ако вятърът се умори,
ако птиците хвърлят писмото,
от ръцете на хора добри
то ще стигне до теб — не защото
сме единствени хора в света,
не защото света ни познава,
а защото приел любовта
от сърце на сърце я предава!


Писмо до теб

Вдигни очи! За мен вдигни очи!
Защо? Не питай! Просто погледни ме!
Помилвай ме и просто помълчи…
И ако искаш двама да мълчим.
Защо? Не питай! Ти ще разбереш —
загледай се в погледа ми влажен
очите, ако можеш да четеш,
очите, вместо мене ще ти кажат.
В тях блести сега една сълза,
а твоят смях е птичка под небето.
Ръцете ти са клонки на бреза,
а аз живях без сини небеса,
без пролети, без цъфнали надежди.
Очите ти са капчици роса,
в които небесата се оглеждат.
Лицето ти е цялото в светлина,
косите ти горят като житата.
А в моите нощи нямаше луна,
затуй израснах блед сред тъмнината,
затуй протягам смръзнали ръце
и жадно през очите ти надничам.
През тях се вижда твоето сърце
и затуй тъй много те обичам!


Последно писмо

Ти ли ми отне топлината,
че е тъй студено днес у нас?
Няма с туй да станеш по-богата,
нито сиромах ще стана аз!…
А пък можеше ти толкоз леко
да ме стоплиш с двете си ръце!
Колко обич трябва на човека?
Колко сбира живото сърце?
Но аз имам мъка, дето пари,
лист неписан и безсънна нощ,
но аз имам вяра и другари —
те ми дават и крила и мощ!
И кога ми стане много тежко,
аз отново пак ще ги сбера —
ще им кажа всичко най-човешки,
те са свои — те ще разберат!
Ще повикам мъката си стара,
тя ще капне мълком на листа,
ще запаля със другар цигара…
Не, не съм самичък на света!
Имам радост, имам скърби тежки
и един огризан молив стар…
Да скърбиш е винаги човешко,
нечовешко — да си без другар!


Посвещение

Къде си моя първа обич?
Разпръсна ни света голям!
А беше време… Даже в гроба
не исках да отида сам.
Не исках да съм сам без тебе.
Не искаше и ти — сама.
За двамата ни бе потребен
един живот. Една земя
под нас или над нас да бъде.
Ала животът се мени.
Земята се върти и пъди
прашинките на две страни.
Земята се върти. Пилее
листа и птици, сняг и прах…
Върти се тя и те — със нея!
И те — със нея, ние — с тях!
Довчера влюбени и вечни,
днес — аз съмичък, ти — сама.
Като два полюса далечни,
два края на една земя.
И двете точки на кълбото
се гонят всеки миг и час.
А колко други във живота
се гонят също като нас!
И как безкрайно се пътува
по паралела „Аз и Ти“…
Затуй откакто свят светува
кълбото земно се върти.


Приказка

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи …
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път!
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?


Приказка за тайната врата

Ти за мен бе тайнствена врата,
тайнствен ключ аз исках да намеря,
който да отваря в любовта
най-добре залостените двери.
Като принц от приказките сам
търсих в пещерата великана,
ключ да ми даде от твоя храм,
но заключен храмът си остана.
Но нима вълшебства трябват тук?
… Като стар крадец, като разбойник
най-накрай заблъсках с юмрук,
но вратата се затегна двойно.
Ти за мен бе тайствена врата,
сложих върху бравата ръката
като във просъница разбрах,
че била отключена вратата…
Не, не била тъй вълшебна тя
окована с катинари тежки,
чакала човешката врата,
да я стоплят дланите човешки.


Спокойствие, пари, уют и слава…

Спокойствие, пари, уют и слава…
Какво ли друго липсваше ми още?
Земята под нозете ми бе здрава,
безветрено — небето в мойте нощи.
Живеех, трупах… Докато във мрака
усетих във гръдта си страшна яма:
Очи захлюпих, изведнъж заплаках
аз всичко имах, само тебе нямах!
Любов велика птица полудяла,
ти трябваше да дойдеш с велика сила
да възкресиш душата ми умряла
праха й да сметеш от нейните крила.
Ти трябваше с дихание горещо
да я опариш цяла в тъмнината
за да усетя над камари вещи,
че съм последен просяк на земята.


Ти пак ме гледаш с ласкави очи…

Ти пак ме гледаш с ласкави очи
и питаш пак: „Боли ли те за нея?“
Тешиш ме за разтуха: „Не плачи!
Ще я забравиш!…Аз ще ти попея!“
И аз се стапям в нежния ти глас,
и аз забравям минали обиди.
Но милвам теб, а мисля за оназ,
която преди тебе си отиде.
Тя никога не милваше така,
тя като теб не можеше да пее,
но аз жадувам нейната ръка
и гледам теб, а виждам само нея!
Ах, твоята усмивка тъй добра
пред мен света отваря като книга,
но обичта ти — обич на сестра —
повярвай — за сърцето ми не стига!


Вик

Почакай! Спри! Преди да си отидеш,
преди да треснеш като гръм вратата,
изслушай този мой последен вик:
ела при мен във този сетен миг
и ме завий с горещото си тяло!
Защото инак ще умра от студ…
Аз искам от последната раздяла,
от нашата прощална земна ласка
да ми родиш прекрасна дъщеря.
Страхувам се от тази пещера,
в която подир теб ще заживея!
Когато като дънер остарея,
край моя ствол приведен, сух и слаб
ще изтекат реките на годините.
И ще ми трябва руса дъщеря,
която да ме води по света да пея.
Върни се, остави ми само нея —
девойката със твойта красота,
с която пеш ще тръгна по света,
за да изуча всички птичи песни
и на човешки да ги преведа.


Жена

Под големия вятър на големия свят,
под листа, снегове, времена
ний вървим по земята с ненаситния глад
да се любим със тебе, жена!
Що за тъмна магия, що за жажда си ти?
Под листа, снегове, времена
търся в теб да открия различни черти,
аз откривам все тебе, една.
Но когато ти плачеш и изгаряш до мен,
виждам в теб снегове, времена
и магията зла, че от тебе роден,
търся себе си в тебе, жена.