Стихове от 1922г.

Жълтата гостенка

На тютюноработничките — безбройните робини на жълтата царица — туберкулозата

Над сънния Люлин, прибулен
с воала на здрач тъмносин,
безоблачен залез запали
сред своите тайнствени зали
пожар от злато и рубин.

И привечер летна наметна
пак с траурен плащ рамена,
градът приюти се в тъмата
и тънка позлата в стъклата
разля се на плахи петна.

*

А сред избичката мрачна, мрачна като робска орис
стара ссухрена женица бди над дървений креват;
пак очи с очи се срещат и премрежени от горест,
търсят призрака нечакан — тъй незнаен, тъй познат
А сред избичката мрачна тази вечер е последна,
знаят го душите неми, знаят го и двете те:
призрак властен и злокобен дебне тук с усмивка ледна
и за бледата девица черна мрежа той плете.

*

И лежи тя все тъй скръбна, бледолика,
тя — дете, познало старостта;
влажният й теменужен поглед блика
горестта на есенни цветя.

Восъчно лице потънало сред гъсти,
гъсти черносмолени коси,
а ръката с тънки кехлибарни пръсти
леко през завивката виси.

Върху масичката в трепети безсилни
лампата мъждука и дими
и ритмично съска старият будилник,
сякаш ситен зимен дъжд ръми.

През прозорчето заглеждат се очите —
вън живота празнично кипи,
през прозорчето ухаят пак липите —
ароматни цъфнали липи.

*

Ала демон зловещ е записал
смъртен знак по смрачено чело
и гнети безпощадната мисъл
като тежко оловно крило.

Тази нощ, тази нощ сребролунна
и осеяна с бледи звезди,
вледенени уста ще целунат
изтерзани до болка гърди.

Тъй е тежко, зловещо, печално —
задушават се морни гърди
и навън на кола погребална
сякаш жълтия призрак седи...

*

А млада, толкоз млада тя е още!
Обича в тоз живот и тя
и нежността сребриста в лунни нощи,
и огнения химн на любовта.

Но с дъх отровен фабриката хладна
погуби свежи младини
и ето: вече хищница нещадна
челото в смъртен полъх вледени.

Душй я някакъв гигант стоманен
до черна каменна стена...
Навън ти, призрак мрачен и неканен!
Навън!... О, въздух, въздух, Светлина!...

*

В миг изправя се тя смъртно бледа,
тежко диша морна гръд,
трескаво очи горят
през косите, пръснати в безреда.

Вик злокобен и сред полумрака
стихват горестни слова —
в ужас свежда тя глава,
в ужас старата жена проплаква.

Върху бледи устни бавно плъзва
кръв на алени петна
и сноп жълта светлина
сред безжизнени очи помръзва...

*

И все тъй ритмично будилника съска,
в гласа му злорадство звучи
и мътната газена лампичка пръска
студени, печални лъчи.

А вън, пред прозорчето, с празничен крясък
минават бездушни тълпи,
а вън, посребрени от лунния блясък,
лъхтят ароматни липи.

"Работнически вестник", 15 юли 1922


Каменарче

Тъмносив каскет, изпобеляла блуза,
дързост в погледа гори,
алена кръв по одрасканата буза
в тънка ивица струи.

Спряло пред грамадната скала в закана,
сръчно чука то върти;
под целувките на хладната стомана
камъка в искри пламти.

И далече по чукарите, където
утринна мъгла дими,
мигом от крилатия ветрец подзето,
бодро ехото гърми.

Верен удар удара спокойно гони,
екнат сънните гори;
а скалата пука, цепи се и рони
в кехлибарени искри...

— Хей, другарю, ти какво решил си с чука!
С тоя трясък и искри?
— Аз ли? Път ще се прокара, друже, тука,
нов път в тези канари!

"Младеж", 14 октомври 1922


Руския Прометей

Аз много огън хвърлих по земята!
Разкъсах хиляди слънца
и с размаха на дързост непозната
запалих робските сърца
със урагани от искри...
Като грамаден фар на свободата,
изправен пред великий вход
на новия живот, душата ми гори -
душата на един велик народ!
С виелици от огнени звезди
поръсих земните гърди,
със гръм раздрах аз черните завеси
сред храма на вековните заблуди
и мълния далеч, далеч разнесе
божествен пламък за милйони люде.
Москва пламти. Берлин буботи,
Париж облян е в странен блясък,
под Лондон глух подземен трясък
отронва тежките си ноти,
от Ню Йорк чак до Атлантика,
надлъж над земната снага
прострях рубинена дъга;
вълни от пламъци тя блика
и водопади от искри се сипят
над Индия и над Египет...
Гори, гори земята,
навред аз хвърлих огъня на свободата!

А там на Олимп в златния си трон,
с човешки черепи скрепен,
изтръпна, Зевсе, ти.
Нечакан ужас те смути
и в буйно пламналия небосклон
отправи поглед разгневен.

И ето, Олимп се разтресе
от мълнии и страшен грохот,
орляк от черни птици се понесе
в злокобен смъртен поход -
безумний гняв на боговете!...
Разкъса, Зевсе, мойте меса
във пристъпи свирепи
и белий сняг на недогледни степи
обагри кървава роса.
Но бурята на твоя гняв велик
бе немощна пред мен
и огъня свещен
пламтеше все по-буйно всеки миг
и ето, злоба пак те облада,
и ето, в своя зъл копнеж
поиска да ме оковеш
със хладните вериги на глада.

При Волга твоята сестра - смъртта
надвеси черното крило
и в окървавеното ми тело
заби студените си нокте тя.
О, Зевсе, златен бог на боговете,
напразно си простираш ти ръцете
и ме поглеждаш с кикот глух.
Бесней в безумие, бесней!
С какво ще угасиш ти моя дух -
духът на новий Прометей?
Отнет е огъня на твойта власт,
разкъсани са черните окови
и твърд и горд стоя изправен аз,
като настръхнал огнен колос,
и пръскам пурпурни огньове
от полюс чак до полюс.

Гори, гори земята -
навред аз хвърлих огъня на свободата!
И в онзи час, когато
сърце ти ужаса ще вледени,
когато стигнат Олимп бурните вълни,
вълни от робските души,
които ти от светлина лиши -
о, Зевсе, вожд на златни божества,
ще приведеш смирено ти глава,
и сгромолясан ще те видя аз
от трона на престъпната ти власт!


Тълпите

В тълпите смълчана е буря незнайна;
стопено е слънцето в тях.
И често, сред гълъбов прах,
опасват града те с верига безкрайна
и в тази верига от роби се движи
и черния облак на днешните грижи,
и светлия призрак на празник свещен —
свещения утрешен ден!

За подвиг тълпите ги ражда земята,
за подвиг безумно велик.
И подвига им е безлик.
кат' млечния път разпилян в небесата,
където се сплитат сребристи огньове,
които не може око да улови.
а все пак сияние чудно пламти
в тез бледи, незрими звезди.

В тълпите е скрита душата велика —
душата на новия свят.
И в шумния каменен град,
когато борбата на пристъп ги вика —
тълпите заливат гърмящи площади,
тълпите люлеят грамадните сгради
и блика душата във порив крилат —
душата на новия свят.

"Ботев лист", 18 май (2 юни), 1922


Юноша

Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра,
тук дойдох запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.

Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възторжен разтворих очи,
за да срещна Живота по друм от цветя
в колесница от лунни лъчи.

Но не пролет и химн покрай мен позвъни,
не поръси ме ябълков цвят:
пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат.

И през облаци злоба и демонска стръв
черна сянка съзрях да пълзи —
златолюспест гигант се изправи сред кръв,
сред морета от кръв и сълзи.

В полумрака видях изтерзани лица,
вред зачух плачове като в сън
и жестока закана на гневни сърца
се преплете с оковния звън.

Аз познах свойте братя във робски керван,
угнетени от Златний телец;
и човешкия Дух — обруган, окован,
аз го зърнах под трънен венец.

И настръхнал от мрака на тази земя,
закопнях, запламтях и зова:
— Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!
Загърмете, железни слова!

Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, ураган от души!...

И тогава — залюбен в тълпите, пленен
от лъчите на нова зора, —
без да питам защо съм на тоз свят роден,
аз ще знам за какво да умра.

"Работнически вестник", 2 септември 1922

Стихове от 1923г.

На гости у Дявола

Приказка за тинята

В неделя Дявола облече расо -
любимия си тоалет;
и с тънка и загадъчна гримаса
огледа се добре отвред.

Действително в корема бе печален
и - за да не бъде толкоз сух -
беляза своя символ синодален
с една възглавница от пух.

- Една вечерна пролетна разходка? -
ми кимна леко той с рога.
- Виж, вечерта е кат вдовица кротка
и цяла в нега и тъка...

Съгласен бях. И посред врява шумна
ведно с приятеля рогат
разхождаме се дълго де ни хрумна
из калния престолен град.

И ето - късно в някаква си лавка
покани ме на отдих той.
Кръчмаря стар посрещна ни с прозявка,
с поклон и привети безброй.

Погледна Дявола с усмивка блага,
повдигна странно рамена
и ритна с крак възпрялата до прага
огромна, грухтеща свиня.

А лавката бе като всяка лавка,
но странно беше тук едно:
висеше над вратата калимявка
и някакво шише вино.

- Виното - да! Но що за подигравка
чернее се над този праг?
- Това ли? Туй е попска калимявка -
реклама за добър коняк...

Кръчмаря се усмихна и заклима,
отвън му кимна вечерта,
а в ъгъла ревнаха в хор петима
и се целунаха в уста.

Погледна Дявола под вежди тънки:
"Я виж ги колко са добри!"
Но зад гърба му някой злъчно смънка:
"Добри, когато спирта ври!"

Това бе юноша - намръщен, хладен.
Въздъхна той и заруга:
"Кой е добряк на тоз свят безотраден?
И кой доволен е сега?

Навсякъде чистота нито прашинка!
Нито насъне светъл лъч...
Летиш като изгубена снежинка
сред вихрите на черна злъч...

Уви, светът обърнал се в пустиня!
Море от злоба и разврат!...
Иди живей сред туй море от тиня,
сред толкоз много кал и смрад!"

Той млъкна... А през прага меланхолично
проточи и свинята врат:
"И аз от тоя свят съм недоволна:
да, толкоз малко кал и смрад!..."

"Червен смях", 4 април 1923


Приказка за честта

В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.

Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.

В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той "In vino veritas!"
Ще бъда пред теб откровен!

Омръзна ми вече все тоя ярем на
притворство и помисъл зла —
да пием за твойта сърдечност неземна
и сивите земни тела!

Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
веичах се за земната Истина свята,
но тя увенча ме с рога.

Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест —
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.

Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
умирах по сто пъти в бран,
но винаги рицар на кауза честна,
не бидох пак с чест увенчан.

Отчаян, окаян,веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
"Човек без капчица чест!"

Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
"Без чест ли си? — Прави ти чест!"

Един господин ме целуна: "Ах, братко,
и ти ли!... Ей, кой да те знай!"
Две хубави дами ми казаха сладко:
"Елате в нас утре на чай!"

Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.

И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но... винаги с чест!"...

И Дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.

"Червен смях", 14 март 1923


Великден

Христос ни с любов ослепи.
Къде е светата любов?
Море от омраза кипи
и тътне край кръста Христов.

Тълпите реват, все така
бездушни и зли кат преди,
и все тъй протегнал ръка,
под кръста му Юда седи.

Разпънат, оплют, обруган,
умира босяка смирен...
а вред фарисейската сган
празнува възкресния ден.


Вяра

През прозореца се втурна
в мойта стая пролетта,
с полъх ведър ме обгърна
с дъх на билки и цветя.

Гледам Витоша насреща
горда в свойта самота,
ах, едва ли се досеща
колко свидна ми е тя,

колко искам да живея,
да не мисля за смъртта,
да се влюбвам, да се смея,
да се радвам на света.

Във редиците да крача
с мойте братя по борба
и със песен да дочакам
красноликата зора!

Вместо туй ще си отдъхна
там, отвъд, във вечността,
лирата ми ще заглъхне,
ще остане песента.

Нека тя звучи, когато
няма да ме има мен...
Но аз вярвам, вярвам свято -
ден ще дойде - светъл ден,

ден на радост, ден победен,
ден на бедния народ,
на борбата ден последен,
ден на новия живот!

Зимни вечери

Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.

Глъхнат оградите, зловещо гледа всяка
с жълти стъклени очи,
оскрежената топола — призрак сякаш —
в сивата мъгла стърчи.

Странни струни са изопнатите жици,
посребрени с тънък пух,
и снегът, поръсен с бисерни искрици,
хрупка с вопъл зъл и глух.

А в мъглата — през безплътните и мрежи
мълком гаснеща от скръб,
младата луна незнаен път бележи
с тънкия си огнен сърп.

*

Вървя край смълчаните хижи,
в море непрогледна мъгла,
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.

В стъклата с десница незрима,
под ледния дъх на нощта,
чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.

Но ето къщурка позната;
в прозореца детска глава;
и грубо гърмят в тишината
пияни хрипливи слова.

Завърнал се в къщи — безхлебен,
пиян пак — бащата ругай:
и своя живот непотребен,
и своята мъка без край.

Завесата мръсна, продрана,
и едър мъглив силует
размахва ръцете в закана,
от помисли странни обзет.

Децата пищят и се молят,
а вънка, привела глава,
сред своята скръб и неволя
жена проридава едва.

*

Сякаш плачът и дочули са,
сякаш са ехо в снега —
звъннаха в сънната улица
песни на скрита тъга.

Трепка цигулка разплакана,
сепна тя зимния сън,
мигом след нея, нечакано,
хукнаха звън подир звън.

Пак ли са старите цигани?
Пак ли по тъмно коват?
Чукове, сръчно издигнати —
сръчно въртят се, гърмят.

Трепна в бараката сгушена
пламък разкъсан и блед;
а от стрехата опушена
спускат се змийки от лед.

Пламва стомана елмазена,
вие се, съска, пълзи —
с тежките чукове смазани,
пръска тя златни сълзи.

Синкави, жълти и алени
снопчета пламък трептят,
в огнен отблясък запалени,
черни ковачи коват.

*

А навън мъглата гъста тегне,
влачи своя плащ злокобно сив,
и всуе се мъчи да пробегне
остър писък на локомотив.

Мяркат се незнайни силуети,
идат странни — странни гинат пак:
електричен наниз морно свети,
през завесите от черен мрак.

И в мъглата жълтопепелява,
в нейното зловещо празненство,
броди тежко, неспокойно плава
някакво задгробно същество.

Той е — слепия старик се връща,
с него натоварено дете,
потопени в хаоса намръщен,
бавно, бавно се разтапят те.

Братя мои, бедни мои братя —
пленници на орис вечна, зла —
ледно тегне и души мъглата, —
на живота сивата мъгла.

Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.
Полунощ ли е пак?
В уморения мрак
като копия златни пламтят светлини
и се губят по белия сняг.

Струят се без ред бледожълти петна
от прозореца в скреж,
и — разкъсващ, зловещ —
през стъклата процежда се плач на жена,
и горят и трептят свещ до свещ.

*

Сред стаята ковчег положен,
в ковчега — моминско лице,
и жълти старчески ръце
у дъсченото черно ложе.

Проточено ридай старуха,
нарежда горестни слова,
в миг потреперва и едва
сподавя кашлицата суха.

Неясно по-стените голи —
пробягват сенките завчас;
пред мъничък иконостас
детенце дрипаво се моли.

В прозореца свещите бледни
целуват ледени цветя,
и, в свойта кратка красота,
цветята се топят безследно...

*

И пак край смълчаните хижи
вървя в бледосиня мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.

Като че злорадствени песни
напяват незнайни беди,
и трепнат, угаснат и блеснат
над затвора двете звезди.

А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.

И сякаш потрошена слюда,
снежинки край тях се въртят;
и в някаква смътна почуда
децата с очи ги ловят.

А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.

"Работнически вестник", 27.01.1923

Любов под луната

Не свеждай ти погледа светъл,
не сплитай печали над нас -
бакалина стар е свидетел
как свято обичам те аз.

Припадне ли нощ сребролунна,
открехнат се малки врата
и в привет сърдечен целуна
рубина на твойте уста.

В небесната шир бледосиня,
усмихнат се бели звезди,
а в дреха от лунна коприна
нощта над сърцата ни бди.

Но късно е. В порив прощален
ний слеем горящи уста,
а старият, мъдър бакалин
въздъхне лирично в нощта.

Пловдив


Рождество Христово през 1923 зима

Сказание има от Марка,
обвито с мистична тъма:
"Мария бе с Йосиф другарка,
роди и остана мома..."

А тоз път тръби не тръбиха,
нема и звезда да сияй,
но два магазина разбиха
и биде обран Мордохай.

Мария, макар да бе проста,
разбираше много неща,
отнесе Исуса на моста
и мигом изчезна в нощта.

Детето обвито бе с вестник
и с молив бе писано там:
"Родители бедни, но честни
харизват отрочето вам."

Един херувим с карабина
се люшкаше татък пиян:
край моста тържествено мина
и спря се за миг замечтан.

Пристъпи усмихнат и весел,
затрогнат от детския вик,
но щом се на д него надвеси -
изтръпна и дръпна се в миг:

видя младенеца застанал
на своите детски крачка -
стои, героически хванал
солиден револвер в ръка:

"Приятелю, горе ръцете!..."
Стражарят не бе толкоз прост -
повдигна ръце и усети
как в джоба му бръкна Христос...


Роза Люксембург

Не ще отпуснем мускули железни,
не ще сведеме пак чело,
че времето върти над тъмни бездни
великото си колело.

И върху него точи меч разискрен
гиганта огненочервен,
а в погледа му чист и детски искрен
усмихва се победен ден.

Ала в душите като черен камък
стои изправен спомен скъп —
стои обгърнат в синкав пламък
на вечна, негасима скръб...

Смъртта понякога е твърде жалка,
живота — непосилно груб,
а в черната прощална катафалка
лежи звезда наместо труп.

Пред погледа вулканен стълб се вдига —
вулкан от подвиг и копнеж,
и виждаш: цялата земя не стига
едно сърце да погребеш.

"Работнически вестник", 20 януари 1923


Съветска Русия

Желязна бе твойта броня -
В желязо духа обкова
И твърдо стоя ти на коня,
Изправила в подвиг глава.

Гореше над теб небосклона,
пробляскваха мълнии зли
и удряха в светлата броня
вихрушки от вражни стрели.

Нощта бе пълна с хиени
и болка душа ти смрачи,
а чакаха в теб устремени
разискрени жълти очи.

Но ти беше с броня железна,
но камък бе твойто сърце,
и мина над черната бездна
неспуснала в немощ ръце.

И стихват днес бури метежни,
и милват те първи лъчи -
земя на душите безбрежни,
на гордите сини очи!

"Народна армия", 10 март 1923

Разкази

Босоногите деца

Привечер е. Бaвно, дебнешком сякаш, се спускат лилави сенки над града. Огромният слънчев кръг догаря в потоци злато и алена кръв. Като мъртва сива змия лежи шосето сред стихнали поля. И ето босоногите. Три, четири, шест. Впрегнати в мънички колички, натоварени с дърва и съчки, те опъваха мускулите на своите млади тела. Фуражка с отпрани козирка, черни кръпки на сивите панталони, а жилите им изпънати като корабни въжета. Пот струят челата. А градът е тъй далече. Малки роби, впрегнати в ярема на своята беднота, деца, в чиито очи гори тихата скръб на старци. Далече е градът! Далече. Край вас ще отминат още много доволници, край вас ще профучат автомобилите на тези, които нивга в живота си не са пили горчивата чаша на мизерията — те, зарад които е вашата мъка.

Какво знаят те? В ресторантите на Чамкория свирят оркестрите, във вилите е тъй уютно и безгрижно. Черната сянка на глада не протяга там ръце. Не сплита лепкавите мрежи Грижата. Какво знаят те?

— Мамо, защо са се впрегнали тези деца? — пита невръстният доволник от автомобила.

— Носят дърва за зимата.

— А не им ли тежи?

— Не, маминото, те са свикнали.

Босоногите спират с тежка въздишка, стрелват искрящ омраза поглед и пак повличат количките си. Трият с ръка изпотени чела, изпъват жилите на почернелите си вратове и пристъпят. Облаци прах ги заливат, прах, сив и задушен като живота. А върху втората количка отгоре на дървата седи малка помагачка — синеоко сестриче. Кръв, тъмночервена ивица кръв, е засъхнала по крачето му. Но то поглежда небето, поглежда полето и се усмихва. Кому се усмихваш, малка златокоса робиньо? На мъката?...

На своята белоснежна детска душа се усмихваш ти. Твоята младост гледа с меки, кадифени очи. Но утре? Утре сивият поток на живота ще повлече и твоята младост, и твоята усмивка. И повлякла количката, изпотена, изпрашена, видяла тук черна мъка, там празнота и вечно охолство, ти не се усмихваш вече. По детското чело ще легнат сенки, влажните очи ще заискрят омраза и редом със своите одрипани братя ти ще свиеш своите малки, черни, изподраскани юмручета:

— Два свята, единият е излишен!

Гюро Михайлов пътува

— Кой? Гюро Михайлов ли?

— Да не е мистер Гюро?

— Същият!

Наистина пред мене на 20—30 крачки стоеше Гюро Михайлов. Гюро е едър, 30—35-годишен мъжага от Радомирско Той има нос като Кирил Христов, мустаци като Вилхелм II и коса като бакенбардите на Тодор Тодоров. Очите му в нормално състояние са жълтозеленикави, но въпреки че мастиката е бяла, те най-често благодарение на нея взимат ясночервен цвят — или, както се изразява самичък Г. Михайлов, правят „червена революция“. Разбира се, мистер Гюро не е от простите. Той е свършил II отделение на село и „като видял, че даскалицата не знае повече от него, решил да се самообразува“. Поради това той се е занимавал с фабрично производителство на най-фина боза, а на 23-та си година станал стражар. Благодарение на няколкогодишната си полицейска служба на гърба си има дълбоки резки от електрическите стълбове и не може да срещне куче, без да го ритне. След това той е следвал индустриална химия при един калайджия, бил е един от най-първите (винаги най-първо до него се допитвали посетителите) в английската легация, където научил 4 неща: мистер, футбол, бокс и суфражетка. Първата дума той прикачва към почтеното си име, втората определя вида на комплиментите спрямо покойната му съпруга — мисис Даца, — третата е източник на червенината в очите му, а четвъртата го е накарала да мрази равноправките, защото много ясно е, че „суфражетките искат да се наместят на държавната софра“.

По вероизповедание г. Михайлов е българин от радомирска народност. Употребява всички питиета с изключение на водата и шампанското. За най-голям философ признава Ал. Стамболийски, понякога и Пушкин; парфюмира се с чесън и праз, чете само Настрадин Ходжа и „Държавен вестник“, обаче винаги си купува „Землед. знаме“. Има връзки с вратарите на всички легации, поради което не е изключена възможността да си подаде кандидатурата за пълномощник в мирната конференция. Въпреки че умира за Стамболийски, никак не осъжда Радославовата политика, тъй като през войната брат му Грую беше пристав в окупираните области, от когото има „много светли спомени“. Вечен опозиционер на „неправдите на световната несправедливост“. Прочел е една червена „брожура за Ангелс и Крал Марс...“

— Я го гледай!! Добър ден, господин Гюро! Мистер Гюро най-вежливо се покланя, при което главата му тъй троснато се навежда, сякаш някой е сложил някаква тежест на косматия си юмрук върху симпатичната му шия.

— За къде, ваша милост? Аз отивам за Мездра.

— И аз нататък!

Господин Михайлов е възхитен, че ще може да ми услужи с другарството си из пътя, но е много учуден как така да пътувам само с един куфар, когато мистер Гюро е взел половин кола „инструменти“: дисаги, нещо като куфар, който повече прилича на шейна, 2 „чувал?та“, едно сандъче колкото едно походно креватче, газено тенеке, бохча, една дамаджана и един ямурлук. Той най-тържествено ми заявява, че мога да взема за из пътя едно от чувалч?тата. Хем да го нося, хем да седя на него.

— Защото е препьлнено и ще трябва да пътувам в коридора — обяснява мистер Гюро.

Извинявам се, че не мога да си услужа с чувалето му, тъй като ръката ми е контузена от тежък снаряд.

— Божем не ходихме на война, ама н?, и ти си конфузен като мене! Ех, нищо, сам ще си занеса багажа. Бързай сега да не изпуснем локомотива!

Михайлов се запретва да вдигне „инструментите“ си. След дълги усилия той успява да вдигне само половината от тях и се запътва към един от натъпканите вагони.

— Няма там място — викам подире му. Гюро полека се извръща, намига ми и ухилен мърмори:

— Има, има... ела да видиш...

— Варда! Багаж за италиански офицери, варда! Не се блъскай! Варда!

Неколцина попържат, неколцина се поизместят и ние с „италианския“ багаж се вмъкваме в коридора, където г. Михайлов стоварва товара си. Протести. Заприщен бил коридорът.

— Помагайте тогава, помагайте да настаним багажа, за да се освободи пътят...— кряска ядосан Гюро.

След като наместя багажа, Гюро Михайлов скача из прозореца и подир няколко минути се завръща по същия начин.

— Ха, братушка, подавай сега... Те така, голубчик! Ничево!

Поглеждам навън. Един братушка подава „чувалетата“ на „италияните“. Както и да е, Гюро се настанява, обаче положението му никак не е завидно, той е като в преса. Аз го поглеждам и съжалително се усмихвам. Г. Михайлов клати глава, сякаш иска да ми каже:

„Гледай си работата, аз ей сегинка ще се наредя!“

Минават 2—3 минути и мистер Гюро почва да се чеше по гърба... После вади нещо и го смачква. После завира ръката си в пазвата и пак вади нещо:

— Ех, че са се размножили тия гадинки — мърмори той. — Когато българинът хване въшка, убива я, турчинът я пуска да лази, сърбинът я хвърля, гъркът я гори с кибрит — интимно обяснява той на съседа си. Последният прави кисела гримаса и излиза вън. — Нали бях пленник, позавъдих си коджа дамазлък — обръща се той към другия си съсед, доста възрастен гимназист, който също тъй демонстративно става и отива в коридора. — Поосвободихме се! — хили се Гюро. — Така се лъжат баламите! Колкото за чистота, аз съм неоспорим! Такова... въшка не съм виждал, колкото за бълхи ... пардон.

Стеснилите се пътници от нашето купе въздъхват с облекчение, като узнават, че това беше само една хитра маневра от страна на г. Гюро.

— Поразслабихме фланговете — тържествено се обръща той към мене. — Ако не хитруваш, без да губиш време, изкопай си гроб и легни — продължава той. — Ето така, когато бях войник, все си намирах хубаво място. Закъснея ли, аз не се качвах да мръзна на покрива, ами хоп — вмъкна се у клозето и чакам. Мине час, два, три... аз се любувам на природата и си пея, Ето ти го най-сетне довтаса някой. „Ангаже!“ — обаждам се аз. „Е, че като е ангаже, оти пееш. .. театро ли е там?“ „Абе ей, аз съм арестуван тук!“... „Море я излизай, че немам време...“ „Какво ще излезна, тук си е моето место!“ „А бе я излизай!“ „Къде по дяволите ще ида?“ — търпя аз отвътре... „Излез!“ „Ангаже!“ „А бе ангаже, не ангаже, не се майтапи, не отбираш ли ти човещина?“ „Разбирам бе, братко, ама къде да ида, като излезна?“ „Че на моето место, там у второто купе!...“

Настанявам се на неговото място и нека той да ме дигне после...

Мистер Гюро Михайлов смигна пак многозначително.



Българан, г. III, бр. 34 от [28 дек.] 1918 г. с подпис Ведбал

Зидари

Дойдоха те — мъже, жени, деца. Мъжете със запретнати ръкави и обгорели лица, жените със стиснати устни, децата, открили възторжени ясни очи.

В теменужния утринен полумрак пристъпиха с чукове, лопати, лостове и триони...

— Тука! Тука! Удрете! Това са стените на затвора, черните попукани стени.

Гора от железни ръце се залюля край грамадната черна сграда. Звъннаха тежки удари и звукът злокобно проехтя в полумрака. Из покрива, из пукнатините на стените блеснаха уплашени светли очи и в миг с крясък изхвръкнаха ято нощни птици.

— Удрете! Нека не остане камък върху камък — гърмеше тежък старчески бас.

— От основите, от основите! — заканваше се бледолика висока жена, махайки гневно лопатата.

— Проклето мрачно здание! На прах, на прах ще те направим ние! — звънливо крещеше малко синеоко момче.

И ударите следваха непрестанни, безпощадни и смели. Ту единични, ту залпови, те люлееха черната сграда, пълнеха с грохот въздуха и сред облачета жълтеникав прах отронваха камък след камък.

От всички страни като непрестанен пристъп на морски вълни следваха ударите. От всички страни с бързи крачки притичваха нови зидари. Нови лостове, чукове и търнокопи заиграваха и тяхната желязна песен се преплиташе с тежкото задавено хъркане на черното здание. Пред самия вход, пред тежките сиви колони от мрамор, тъмнокос юноша коленичи.

— Дайте динамит!

Блеснаха огнени езици, облак гълъбов дим и една от сивите, обрасли в мъх колони се залюля и с трясък се изтърколиха гранитните й късове.

— Другата! Другата! Подред!

А отвред чуковете, кирките и лопатите вършеха своето смъртно дело. Парчета мазилка, камък след камък, тухла подир тухла се отронваха неспирно. Група мъже се покачиха на стените и върху покрива се мярнаха тъмни силуети.

— Отвред, отвред удрете!

Загърмяха удари отдолу и отгоре.

— Пазете се вие там! — крещеше белобрад грамаден старец, вперил очи в покрива. Но думите отидоха нахалост. Горе се залюля някаква греда, рукна дъжд от камъни, керемиди и вар и с вик, разперили ръце, полетяха надоле няколко от работниците. Разкъсаните им трупове, окървавени и непознаваеми, изтеглиха встрани. В съшия миг нагоре полазиха други мъже. И загърмяха нови смели удари.



*



Ден и нощ на работа. Ден и нощ все по-дръзко и по-мощно следват ударите върху огромното каменно чудовище.

— О, то никога няма да падне! — хвърля някой в отчаяние чука.

— О, то непременно ще падне! Ще рухне! — отговарят другите.

Ден и нощ гърми страшната песен на рушението. Юноши събориха гранитните колони, старци пробиха една от стените. А минава знойно лято, есента надвисва сива и печална. По планините бродят скитници мъгли, въздухът е напоен с хладна влага и жерави като дълги вериги отлитат далече. Но работата не спира. Есента целува с кървави устни цветята и дърветата и ведно с жълтоалените листа се ронят и камъните на черния затвор.

— Още малко, другари, още малко!

В работа минава зимата, в работа минават много зими и пролети... И ето бурна мрачна нощ. Като грамадни черни коне бягат тежки облаци по небето. Над тях мълнията плющи огнени камшици. Грозно стене вятърът през пукнатините на черния затвор.

— По-смело, другари, по-смело!

Ведно с бурята гърми железен хор от чукове, лостове, лопати и кирки. Някаква тежка въздишка бликва из стените на старата сграда, понася се из нощта и стихва далече.

— Адаа! — отеква звънкият глас на синеокото дете.

В тежки тръпки, залюляна, разкъсана, старата сграда се наклонява, стените се разделят и с гръм и грохот, сред облаци дим и прах, рухва черното каменно чудовище. Многохиляден тържествуващ вик се понася над руините, отеква надалече и сякаш раздира мрачния небесен покрив. Вълни слънчева светлина бликват над земята, пръскат се на розовоянтарен прах и заливат с блясък възторжените лица.

А из тълпите, с твърди смели крачки, пристъпва широкоплещест мургаволик юноша. Десницата му крепко стиска тежкия стоманен чук, а в лявата ръка сребрее се букет от първите свежи кокичета. Със спокойни светли очи той поглежда небето. Обагрени от слънчев пламък, облаците се носят като подплашени коне със запалени гриви. В миг той свежда поглед на земята... черните руини на рухналата сграда струят облачета прах и дим. Той оглежда развалините, оглежда хилядите си другари, хвърля върху тях снежните кокичета и махва ръка:

— Другари, да почнем, да почнем новото!



Работнически вестник, Седмична литературно-научна притурка, № 6, към бр. 40 от 5 август 1922 г. с подпис Хр. Смирненски

Из дневника на един английски поручик

Солунски фронт, 22 септември

Съдбата е най-великата хумористка! Кому не е известен нейният смях, нейната ирония, нейните странни действия? Кой, като се огледа наоколо и се постарае да вникне в реда на нещата, не стисва корема си от смях или не набръчква чело от негодуване? Защото да негодуваш и се смееш е все едно! Често ядът се обръща в смях и обратно. Нявга негодуваш защо на хората някое действие, някоя дума, предмет да се показват смешни, а нявга се смееш на безумното им негодуване. Защото човек намира винаги себе си прав! Джемс, моя приятел от детинство, Джемс, известният професор по философия, нима в 24 часа не държа на жена си 2 лекции за и против пиянството? Когато шуреят му, млад подпоручик, призори се върна пиян от едно увеселение, той обсипа него и жена си с дълги и злъчни проповеди против пиянството, а когато сам несетно същия ден на юбилея на мистер Балминг си пийна, тогава той успя да убеди жена си, че цял свят е пиян и че глупост е човек да бъде трезвен. „Нима — провикна се той — пиян от жажда за власт, един ли наш чиновник се търкаля в краката на своето началство като сетния матрос от Уапинг? Нима ако пияницата троши стъкла, както аз сега направих, то той извършва по-голямо зло от твоята пияна от злоба братовчедка, която с клеветите си разби сърцата на двама влюбени; нима ако пияницата прахосва своето богатство за нищо, върши по-голям грях от пияния от сребролюбие скъперник, който натъпква касите си с пот и сълзи, сиромашки пот и сълзи, и оставя ги скрити в земята? Нима когато пияницата се клатушка по улиците, е по-смешен от младежа, който се люлее между различните идеи и партии? Нима когато пияницата си блъска главата о някоя стена и вика, че ще отвори врата в нея, е по-глупав от философа, който блъска главата си, за да пробие врата между жалкия този свят и света на незримите души?

Да, жено, и млад и стар, и беден и богат, и учен и прост, и здрав и болен... всички, всички са пияни от нещо. Едни от злоба, други от любов, трети от незнание, четвърти от желание да стъпят на гърбовете на подобните си, пети от сребролюбие, шести от гордост и тъй нататък, и тъй нататък. По земята има хиляди питиета, които замайват човека!“

Тъй говореше Джемс и убеди жена си, че цял свят е пиян, и избягна скандала. Да! Той бе философ!

Но аз се впускам надалеч. Думата ми беше за съдбата, за капризната тази съдба, тази присмехулница, която в 4 дни ме въздигна тъй високо, че аз виждах под себе си и Алпите, и Олимп, и след туй ме блъсна в бездънни пропасти!

О, съдба!

Какъв нектар ми подавa ти и каква отрова пих от твоята чаша!

Бе ясна есенна нощ, когато напуснах компанията, когато подред целунах всички и когато подред всички изказаха своите благопожелания в громки речи, речи, чийто край се заливаше от пълни стакани шампанско.

Бе сребърна есенна нощ, нощ, която скоро биде почернена от плъзналите от юг облаци. С 24 солдати, 14 англичани и 10 колониални мъжаги, между които като баща сред деца крачеше едрият негър Джим, аз потеглих към мястото, дето заранта беше се мярнал български пост. Запасани добре с револвери, пушки, бомби и доста кураж, благодарение на коняка и шампанското, ний смело се носехме из лозята, прескачахме храсти и дерета, търкаляхме се от време на време из хълмовете и все напредвахме.

Плъзнаха от юг тъмни облаци като рошави исполини и с главите си засениха месеца. Минали се бяха 35 минути, откакто аз напуснах нашите линии. Огледах се наоколо. Тържествена тишина цареше и само от време на време съборен камък или закачен храст нарушаваше туй мълчание.

— Глътинг — обърнах се аз към фелдфебела, който тази сутрин като охотник бе се промъкнал към българските позиции и бе видял поста, — Глътинг, къде беше постът?

— Вляво, господин поручик, ей там, дето се чернее. Това са орехи. На 20—30 крачки има нещо като градина. На десния ъгъл има дръвчета, навярно нарове или смокини. Между тях аз видях часовия. Исках да стрелям, но се въздържах.

— Добре си направил, ний ще го пипнем жив заедно с другарите му... значи, вляво... тогаз нататък!

Ний тихо полазихме по склоновете на едно малко хълмче, по което все по-ясно и по-ясно взеха да се очертават 4 гигантски ореха. Ето и градинката. На 60—70 крачки с просто око се виждат силуетите на дърветата, които според Глътинг са нарове или смокини. Да, в тях стъбло не се различава. Клоновете излизат още от земята и образуват един големичък храст, който прилича на снажен поп.

— Тихо! — командувам аз. — Тихо! Нека с Глътинг 12 души тръгнат вдясно и се явят в тила на поста. Или Глътинг с Джим да не отиват. Едуард, ти поеми командата!

Всичко върви благополучно. Никакъв звук, никакъв шум. Ето ясно виждам силуета на часовия. Още няколко секунди и ний с вик се нахвърляме на поста! Разнасят се 3—4 тътнежа на бомби. Дим, плам и бъркотия.

— Дръжте, жив го хванете, жив! — викам аз. „Ох, майко!“ — стене някой. Навеждам се и познавам Едуарда. До него лежи ням Глътинг. Той е пострадал от собствената си бомба. Аз колко пъти съм му говорил... Но няма време за мислене.

— Джим, пленника... хванахте ли го... Къде е?!

Вместо отговор отпреде ми застава едрият Джим с преметнат на гърба си с главата надоле пленник.

О, мис Анна! Когато като вихър се носех назад из неузнаваемите лозя, какъв възторг, каква радост, какво доволство пълнеха гърдите ми! Какви мечти, коя от коя по-прелестни, се нижеха в главата ми. Аз бях уловил жив българин от поста му, аз ще бъда накичен с орден, ще ми дадат отпуска и цял сияещ, аз ще се вестя пред тебе! Ала — човек е вечна играчка на съдбата! Мечтите най-често си остават мечти, въздушните кули рухват, щом си отвориш очите, и отпред застава тя — властницата Съдба с изкривено от злораден смях лице! Хиляди мълнии!...



23 септември

Имам 38,2° температура. Главата ми тежи, сякаш е пълна с шрапнелни куршумчета, гърлото ми е засъхнало, устните попукани и членовете сковани от безсилие, от страшна умора!

Проклятие, проклятие и проклятие! Като погледна назад, косите ми настръхват, челото ми се покрива със студен пот — и срам, велик срам ме кара да свърша, да свърша вече...

Нима тъй трябваше да стане?! Нима тази капризница Съдба трябваше тъй жестоко да ме подиграе?! Нима аз съм виновен в някое такъво престъпление, за което да получавам сега такъво жестоко възмездие?!

О, Джим! Слепец си, Джим! Ти не виждаш по-далече от собствения си сплеснат нос! Твоят мозък работи само когато се касае да откраднеш някоя бутилка коняк! Но и Глътинг!... Какво бе видял Глътинг? Вижда орехи, вижда смокини, храсти, камъни... Всичко, всичко, но не и що за същество е това, което той бе сметнал за часовой! „Бас държа за 300 стерлинги, че ще уловим българския пост!“ Хванахме го!

Всичко е като сън! Сън е сякаш всичко! Сън е тръгването, сън е влаченето в нощта, нападението, триумфът и позорът...

Тръгваш, вървиш сред тъма, а в гърдите грее слънце! В гърдите блика извор, огнен извор от трепет и радост!

Надежда, блестяща като зорницата, те води! Щастието от все по-малко и по-малко разстояние ти се усмихва, прави ти знаци и върви, върви към теб!

И ето с жар връхлиташ! Обсипваш врага с бомби! Победа! Джим грабва плячката, скъпоценната плячка — и литваме назад в нощта!

„Джим!“ „Аз, г-н поручик.“ „Държиш ли здраво пленника? Да го вържем и подкараме да върви! Ти си се уморил!“ „Не го давам, г-н поручик! Аз не се изморих, той е лек! Няма време за връзване! Сега ей ще почнат да ни обстрелват!“ „Добре, Джим — говоря аз, — само знай, че отговаряш за него с главата си!“

И пак летим, летим! Ето нашите линии! Дрънват телефони, екват честитки, поздравления, похвали! Изпращат за дружинния. Събират се колеги, началници и аз с Джим пристигам. „Джим, пленникът!“ Джим пристъпя и слага — но какво? Електрически ток мина по тялото ми, пред очите ми извиха танец хиляди разноцветни кръгчета, краката ми се подкосиха, гласът се схвана... и аз грохнах на земята!

Проклетникът Джим бе донесъл вместо пленник — едно чучело, едно градинско плашило!...



24 септември

Ура! Ура! Ура! Кой е като мен! О, Съдба, Съдба! Това си ти! Това е световното колело! Ха, ха, ха!... Когато някой ден пред вас зине някоя бездна, когато под краката ви се сгромоляса земята с гръм и рев, когато слънце, месец и всички други източници на светлина угаснат за вас и потънете в мрака на непрогледна нощ, когато усетите по шията си ледните пръсти на смъртта, то и тогава нека в гърдите ви гори вярата, нека ви крепи надеждата, нека ръката ви не подигне ханджар срещу гърдите ви, нека отчаянието не ви принуди да се самозатриете от лицето на земята, защото Съдбата е всичко, всичко определила и нейният закон няма изключения и забележки!

Когато аз бях сложил револвера си на масата, когато взех твърдо решение със смъртта си да измия позора, когато последното прощално писмо до последната близка душа бе свършено, когато вече взех револвера в ръка, тогава като среброкрил ангел, като възходящо слънце, като горд рицар, като... като самия творец, пред мен се вести той, той — лорд Щуринг — ведно с полковия командир — и въздигна ме в седмото небе!

— Поручик Хлапенсон — почна с громък бас полковият командир, — както ви е известно, в Лондон е отворен военен държавен музей, покрай него има и десетки частни музеи. Негова милост лорд Щуринг е притежател на един подобен музей. Той е дошъл на този фронт с цел да намери някои предмети, някои изобретения на просташкия български ум, които да послужат за попълване на музея му и с които да покаже на всички ниския уровен на нашия противник! Лордът попадна на вашето бостанско плашило, научи историята му и го купува за 7000 лири стерлинги, от тях 3000 за вас и 4000 за сираците от войната...

Аз стоя като гръмнат. Симпатичният бас на г-н полковника продължава:

— Представям ви за ордена за заслуга II степен и ордена за храброст I степен. Лордът във ваша чест довечера устройва банкет.



25 септември

Днес в 3 часа след пладне тръгвам в 25-дневен отпуск. Произведен съм. Лорд Щуринг опакова в станиолови листи бостанското плашило и отпътува за Марсилия.

О, Съдба! Съдба! Ти нацапа лицето ми с кал, а след туй ме изми с одеколон! О, Съдба! Вечна и неумолима капризнице, вечна присмехулнице...

Как ще си умра млад и зелен

Тая година моята стара приятелка — Жълтата гостенка — потропа на левия ми дроб. Слава богу, че имам само два дроба — догодина няма вече къде да се приюти. Всъщност, мене какво ми трябваше да отивам “На гости у дявола!“. Ето че опашката му остана в ръцете ми и от велики четвъртък аз съм на велико разпятие. Не мисли, драги читателю, че се смея. Това съвсем не е хумореска, а трагедия, но банална... затова и няма да те занимавам с нея. Па и главната причина за смъртта ми ще бъде друга. Работата е проста: лекарят — един лекар, който за най-горната част от тялото си сам има нужда от лекар, — след като се набарабани до насита върху ребрата ми, кимна с глава :

— Даа... върхът на левия дроб пострадал... Имате катар в дроба.

Аз никак не се учудвам, че именно в дроба си имам катър. Днес има толкова много магарета и катъри, че някое от тия благородни животни, вместо да става районен кмет, настанило се в дроба ми.

След като ми предписа всичко, което може да яде един принц, лекарят си отиде. И ето, започна трагедията ми. Какво мислите? Болестта се усложни? По дяволите болестта. Ужасът дойде в жестокия образ на бабичка. Ооо! Никога не бях предполагал, че в нашия род има толкова много бабички. Ето ги две по две, три по три идват да видят болния и да му кажат някоя успокоителна дума.

— Сине Ристее! Шчо ти йе бре, Ристе!...Лошо те соних, бабин! Лошо — со чалма. Алла гайрет.

Това е една от македонските ми баби.

А аз имам баби: от стара България, от Румънска Добруджа, една “фрау Ангелица“ от Виена, една “бариня“ от Бесарабия, една, живяла в Ниш през войната и “прича“, четири баби от Смирна... — ох, по-добре да не ги споменувам — нека господ ги спомене в царствие свое.

Всичките тия баби са твърде разговорливи и имат поетическа фантазия: една ме сънувала с чалма, друга, че съм яздел метла, седем сънували, че съм се давил в една голяма мътна река, една, че ме емнала “една вихрушка, едни ветрища, бури и прахове...“ Едвам съм слезнал на земята. Ето 15 дни как тия бабички разправят сънищата си, а аз лежа по гръб, потя се от двойни мъки и въздишам.

Всички тия бабички дрънкат толкова много глупости, колкото Стамболийски едва смогва да каже в една своя петчасова реч. А какви ли не билки, треви, бурени и корени ми носят.

— Ох! — пъшка някоя, оставяйки до вратата вързоп треви. Нося ти за кашлица, бабин!

Друга вързала цяла бохча буреняци и ги слага върху кревата, целувайки ме трогателно.

Вярвам зимникът да се е напълнил с тия медикаменти, които даже столичният книгоиздател Шопов не би изконсумирал във вегетарианския си “живот“ на руски.

А бабичките идат ли, идат — манна небесна. Една изува обущата си и ги слага точно пред мене, втора, смъркайки емфие, още от вратата разправя:

— Видиш ли, като не ходиш на черква!

Бабичките се нареждат една до друга на миндера като току-що изхвръкнали ластовичета по телеграфна жица. Всички авторитетно беседват върху политиката и вечния календар и цели часове аз слушам “велики“ мисли, като да чета в “Слово“ литературен подлистник от Йордан Бадев.

— Христо, сине-чедо — пита ме една от бабичките, — виждаш ли, Христо, ангели?

Аз едвам се сдържам:

— Не, бабо, виждам само дяволи...женски.

Майка ми ме гледа укорително.

— Христо, тя е втора братовчедка на дядо ти.

Втората братовчедка на дядо ми пояснява, че щом ангели ми махали с ръце, нямало да умра, а друга една, вероятно трета братовчедка на дядо ми, бръква в джоба си, изтърсва шепа прах и тютюн и бърже пъхва в устата ми някаква нафора с косми и тютюн.

Майка ми ме успокоява с всички усилия, а бабичките стават, една по една ме целуват, лъхащи на емфие, чубрица, мастика и пр., и клатейки се, излизат...

— Ох! — облекчено въздъхвам аз, но сред въздишката някой почуква на вратата: пак бабичка.

— Тука ли сте, тука? Какво прави болният? Рекох да го видим, да му кажем някоя божа дума за кураж...

Ох, читателю, куражът вече ме напуска... Аман от тия бабички. Нека другарите ми отмъстят, ако загина млад и зелен.



Червен смях, г. IV, бр. 26 от 21 юни 1923 г., посмъртно, в специалния брой, посветен на Смирненски; с дата под текста „Април, 1923 г. “

Левски

Срещу дебелите стени на робството, градени с векове, не е достатъчен само един вихрен удар. Непрекъсната енергия, упорита работа и вседневни щурмове — и тогава пред нас не може да устои най-здравата крепост на тираните.

Малцина са борците, които неуморно могат да отправят своята духовна мощ върху подкопаваната скала. Левски бе един от тях. Редом с бурния копнеж за свобода в него имаше и отмереното спокойствие на вечно бдящия борец. И от село на село, от град на град вървеше той и сплиташе огнената мрежа на бунта, в която да бъде уловено и обезсилено чудовището на тиранията. От дом на дом, от кръстопът на кръстопът спираше той и хвърляше светлите семена на свободата — пламтящи искри от сърцето си. И в черната нощ на робството и отчаянието като рубинени звезди пламваха революционните комитети. Из сбутаните селца на Балкана, из полетата на Северна България, в Тракия, чак до Скопско отиваше той и зовеше народа към бунт. Апостол, истински апостол на свободата.

Весело, бледо лице, озарено от лъчите на пламтяща душа. Синкави очи, горящи в мисли и напрежения. И ведно със звънките песни на бодрия веселяк като тътен на вулкан се носи тежкият, бурен зов на вожда, който зове задрямалите войници за утрешния бой. В задимените кафенета на малките занаятчийски градчета, прихлупените балкански колиби, по седенки и читалища — навред гърми неговото слово. Навред отворени обятия, навред предателски очи и низамски потери.

Пред смаяните очи на своите приятели той върви непоколебим до зиналата уста на гибелта. Всеки миг — опасност, всяка стъпка — риск. Но Апостолът има велика смелост.

В Цариград той е търговец на коприна, в Ловеч е калугер и просяк. В Сопот полицията залавя палтото му ведно с някои книжа и обръща камъните, за да го намери, а в същото това време по стръмния Шипченски проход бързат трима души: старец и две калугерки. Под смирената калугерска дреха гори бунтовното сърце на Левски. Другата калугерка е леля му Христина.

В Никопол Левски е прегърбен, с превързана глава слуга. От Карлово за Пловдив той спокойно язди редом с потерята на хаджи Исмаил, която току-що е претърсила цялото Карлово заради този неуловим фантом. И ведно със смелостта в сърцето му цъфти благородно презрение и спокойствие.

В учителската стая в Сопот има комитетско тайно събрание.

Неочаквано една полицейска хрътка се вмъква, за да шпионира. Шепот и трепет между всички присъствуващи.

— Вън, подлец! Аз съм Левски! Иди ме предай на полицията.

Плесница еква в стаята и предателят се измъква, смазан от нечуваната смелост...

И все тъй самоотвержен и горд, спокоен и неуморим, върви Апостолът и пръска в черните бразди на робските души своите живи огнени семена. Пред старци и младежи, пред учени и прости, пред селяни и граждани — навред разлиства той великата книга на революцията, революция, която няма за цел да освободи народа само от властта на султана. „Не ни трябва нов султан, а човешка свобода и равенство...“

Бедните знаят какво иска Левски, но и чорбаджиите знаят, че този „чапкънин“ съвсем не е техен приятел. Като турски ходжа се промъква Левски с една четица от 15 души при хаджи Мустафа в село Асакърово и с револвер в ръка напомня на бея да не мъчи селяните. Като български поп — при чорбаджи Стефан в Търново, за да му посочи стоманеното острие на камата си.

Няма предел неговата смелост, няма удар, който да съкруши неговата воля и твърдост. И когато, предаден, ранен и изправен пред съда в софийския конак, Левски вижда книжа и портрети, когато узнава предателството, той все пак остава хладен като гранит.

„Аз съм Левски, аз върших всичко, по моя заповед бяха политическите убийства. Никого от тези не познавам...“

На 22 февр. 1873 год. край софийските казарми се тълпеше любопитен народ. В зимния предутрен здрач се мяркаше черният силует на бесилката. Студеният вятър свиреше в комините, провираше се през тълпата и поклащаше въжето. Ето колата. Турци, селяни, цигани — всички очакват любопитното зрелище. Жените и децата се приповдигат на пръсти. Но от колата измъкват полумъртъв човек. Левски, неуморимият бунтовник, гордият апостол на свободата, не пожела да достави със смъртта си удоволствие на властниците. В тъмната февруарска нощ той жестоко разби главата си в дебелите хладни стени на затвора — сякаш те бяха същите стени на грамадния затвор, който цял живот той руши, сякаш това бяха железните пръчки на клетката, върху които настръхнал се удряше затворен, обезкрилен орел...



Народна армия, г.II, бр.13 от 4 март 1922 г. с подпис Х р. С м и р н е н с к и.

Произведението е написано по повод 49-та годишнина от обесването на Васил Левски.

Лятна нощ

Сребробяла лунна нощ. Градът сякаш е залян в магнезиева светлина. Улиците са стихнали, сградите хвърлят дълги и редки сенки, а „Балкан“ отмеря 12 последователни удара. Монотонни и тежки, те се понасят и разливат далече под покривите. Витоша е някак си по-далечна и висока, контурите й са смътни, а по гребена й се гонят малки бели облачета. Ах, тази красавица Витоша! Белите облачета сякаш са бели кърпички, с които тя приветствува новодошлата оранжева общинска комисия. Наистина, с тези бели кърпички господин излъганият кмет Ив. Длъгнеков би трябвало да си изтрие насълзените очи, но за да достигне до тях, трябва поне една зъбчата железница. Ако този път софиянци не видят зъбчата железница по Витоша — не зная вече кога. Аз се заглеждам по склоновете на Витоша, но не мога да си представя зъбчатата железница. Виждам само два-три вагона зъбчати лъжи и седем зъбести уста, широко отворени над общинския кокал. Пустите му оранжеви крокодили! Толкова сълзи проляха за Содом и ето сега челюстите им апетитно тракат. Особено симпатичният бай Иван. Бай Иване, бай Иване!

Не бях доволен от меланжа ви
и чая правехте го блед,
макар че с принципи оранжеви
бе пълен вашия бюфет.
Но мъдър мъж кат Темистокъла,
законоведец кат Солон —
ще гризнете и вий от кокала
за спомен някой милион.

И нека тогава да дойде и да се мери с вас д-р Папазов. Каквото щат да разправят, но три неща само са трогателно глупави: гербът на Софийската община, вестник „Слово“ и бившият помощник-кмет д-р Папазов. Уви, в София за четвърта трогателна глупост няма място. Затова 7-членната комисия ще бъде трагично глупава. Нейната глупост ще узрее след гроздобер — на изборите в октомври.

По „Мария Луиза“ е тихо. Рядко-рядко някой минувач избърза и стъпките му странно и громко звънят. Пусто е по улицата — освен двата вида диреци: електрическите стълбове и стражарите, почти нищо не се забелязва.

Съглеждам в афишите на „Победа“, че хлябът ще стане 4 лв., и затова решавам, че при евтин хляб може повече да се скита. Минавам през „Нишка“ край вечно спящия дом на социалдемократичните пристави, пресичам „Клементина“ и отивам да погледам далече татък зад еврейските гробища новите дворци на бездомниците. Хигиенични жилища, наистина. А на Разсадника имаше по-добри: един дървен скелет, покрит с черги, няколко камъни и не повече от 20 керпича. Не знам как ще кръстят този квартал, но аз бих предложил да се зове... „Дай, боже, здраве“. Особено през зимата. Ако тук би надникнала моята хайлайфна познайница мадам Тодорка, тя би плеснала ръце:

— Колко са щастливи бедните хора. Безплатен курорт! А пък аз трябва да отивам това лято в Чамкория или Лъджене. Не исках никъде да ходя, но кученцето ми нещо почна да линее. Даже кюфтета едвам яде!

Днес аз нямам щастието да слушам нейните философски речи. Веднъж тя ми посочваше своя племенник:

— Действующ офицер беше. Сега вече запасен е.

— А, той отдавна е за пасене! — забелязах аз, смятайки, че и той ще пасе тучната трева в ливадата на блока.

Оттогава вече мадам Тодорка престана да говори с комунисти. Впрочем, ето аз сега минавам край нейния дом по бул. „Скобелев“. Поглеждам Арсенала, който, чудно защо, не гори, и се дотътрям полека-лека до „Витошка“. Край клуба на радикалите, както винаги, нищо за отбелязване и забелязване.

Само татък край „Свети Крал“, който не зная точно дали защото е крал много, станал е светия, или пък защото бил светия крал, един стражар бие едно момченце одърпано, босоного вестникарче. Престъпник такъв! То си позволило да спи до гроба на Екзарх Йосиф.

Оставям стражаря да изпълни своите високи административни функции и се готвя да се прибирам. Но тъкмо пред кафене „Македония“ стои позната женска фигура. Тя е в бяла маркизетна рокля с черни точици, приведена и опечалена. Горките леки момичета, твърде тежко е вече и на тях. Катя ме познава и се приближава:

— Чаках братчето, отиде да занесе един куфар, но ще си ходя вече...

— Братчето ти ли? Какво прави той сега?

— Изпъдиха го от работа. Баща ми му направи това добро. Отиваше пиян да иска заплатата му.

Както винаги, Катя е откровена. Тя тръгва с мене и разправя. Баща й все така пиел. Нищо не оставял. Каквото вади, изпивал, а и от къщи продавал.

— Но като си дойде мъжът ми, може би ще бъде по-добре. Сега съм много зле. По-зле, отколкото преди две години.

— По-зле оттогава!? А нима е възможно, след като си най-зле, да станеш по-зле?

— Тогава поне сестра ми не беше болна. А сега... Ето, храчи кръв. Трябва да е туберкулозна. А баща ми напие се вечер и я ругае: „Няма ли вече да умираш?“. Сутрин той си спомня и му е много тежко. Той не е толкова лош, но ми открадна парите за дрешка на детето. Изпи ги.

— Наистина, ти имаше детенце. Какво прави то?

Очите на Катя светват, тя се усмихва нежно и сърдечно.

— А, расте. То вече почва да застава на краката си. Ела да го видиш. Само че когато ще дойдеш, предупреди ме да понаредя стаята. То какво ще наредя! Но страшно е, казвам ти, у нас е страшно.

Аз си представям пак познатата ми обстановка. Шест деца.

— Ти работиш ли сега, Катя?

— Работя, но с 500 лева мога ли цяла къща да гледам. Докато Мара работеше във фабриката, взимаше и тя 300. Но този тютюн я отрови. Тя и без туй беше слаба. Ех, страшен, страшен е този живот.

Катя клати печално глава, по лицето й плъзва студена болезнена гримаса и почва някак странно:

— Помниш ли оная история за двамата екскурзианти?

— Двама екскурзианти ли?! Не, не помня.

— Ти я разправяше на репетициите.

— Нищо не си спомням!

— Ти я разправяше за смях, а аз мисля, че това не е много весело. Разправяше как двама младежи късно в една такава лунна нощ се връщали от екскурзия. Носели големи букети с маргарити. Пред един отворен, но със спуснати завеси прозорец видели някакъв силует. Полусериозно, полу на шега решили да хвърлят там букетите. „На непознатото хубаво момиче!“ — и хвърлили букетите. „Благодаря ви, синко, благодаря!“ — обадил се тънък пресипнал глас и на прозореца се показало грозното, беззъбо лице на една бабичка... На, тъкмо туй се случи с мене. Хвърлих в отворения прозорец на живота своите цветя, а когато завесата се дръпна, видях ужасно беззъбо бабешко лице... Не е ли така?

— Ти, Катя, продължаваш да театралничиш... И си много трагична и мрачна.

— Не аз, животьт, животът е много мрачен и трагичен... Ах, този мръсен свят... Хайде довиждане...— Катя подава ръка, тръгва и от стъпките й сякаш се рони сподавена погребална музика. Изведнъж тя се обръща:

— А как мислиш, щом храчи кръв, не може ли вече да оздравее?



Червен смях, г. III, бр. 24 от 19 юни 1922 г. с подпис Хр. Смирненски

Очи

Не, сякаш не бяха това очи на мъртвец, а две блестящи стоманени остриета, чийто блясък бе изтъкан от лъчите на някаква студена маса от помръзнало проклятие, неизказано негодувание, от вкаменен ужас и непрошепнат въпрос. И този поглед на мъртвешките очи отвори кървава цепнатина в моя мозък и се вгнезди дълбоко, дълбоко в сърцето ми...

Ясно си спомням всичко. Безмълвната есенна нощ току-що беше обвила в траурен креп влажната земя. Небето беше забулено от черни плътни облаци и само на запад това було се прорязваше над самия хоризонт и дълга синя ивица нарушаваше общия тъмен фон. Беше тихо. Като че ли оловна ръка се беше сложила върху земята и всичко замираше под нейната тежест и студенина. Гъстият мрак сякаш беше напоен с черно проклятие и изстинала, лепкава кръв, които тровеха дробовете, спираха биенето на сърцето и задушаваха...

Помня — дълго седяхме до полуразрушената ограда, прилепили ножовете на пушките о пламтящите си бузи, и се мъчехме да приказваме непринудено и весело за миналото и бъдещето. Настоящето беше така неприятно, така тежко и властно, че считахме за свещен дълг да го настъпим, да го задушим, да го покрием с полупрозрачния саван на веселите историйки. Но напразно!... То с огнени букви бе написано в разрушенията на войната, която днес е изиграла тука кървав танц, препускала с черен кон сред пълни с живот тела и премазани от него, срязани от нещадна коса. Те бяха се прострели като златни класове, налетени от страшна буря. Това настояще изпъкваше като намръщен исполин, събрал вежди, скръстил ръце на гърди и впил остър поглед в далечината, мъчейки се да прочете утрешния ден. И ние, изгубени в неговата сянка, плахи и жалки, пълзяхме около краката му; закривахме очи, за да не го гледаме, обаче през пръстите си ярко и рязко виждахме неговия черен силует, изправен направо с планинските върхове.

На три пъти започвах някакъв весел разказ. Търках с ръце горещото си чело и се стремях да събера пръснатите си мисли, да си припомня ясни дни, за да влея в моята и неговата душа малко светлина. Напразни усилия! Спомените се бяха пръснали като подплашено стадо сърни след гърмежа на ловеца. Думите бяха изгубили всякакво значение и аз разправях монотонно и безцветно. И скоро мълчанието като огромна черна птица кацваше на самите ни глави. Усетили студенината, полъхнала от размаха на нейните криле, ние се споглеждахме.

— Продължавай! — настояваше той.

Аз покорно почнах да размотавам сивото кълбо на своята история, обаче нишката скоро се скъсваше и ние пак усещахме студенината на мълчанието.

— Слушай тогава аз да разправя нещо — предлагаше той и тутакси започваше да описва с още по-глух глас някаква скучна любовна интрига. Аз се мъчех да слушам, правех усилия да съсредоточа своето внимание, но схващах само звукове, лишени от смисъл и представа. Думите леко и несетно се плъзгаха по моето съзнание. Чужди и непонятни, те не оставяха никаква следа по него. Сякаш бяха бързокрили ластовички, докосващи с гърдите си спокойна езерна повърхнина, която отражава пепеляво, знойно небе.

— Много неприятно вие това куче — забеляза неочаквано другарят ми.

— Наистина, като че всичко е ясно за него — отвърнах аз и се вгледах в мрака.

Едно куче стоеше край пътя на малка могилка и непрекъснато виеше. Черният му силует бе попаднал тъкмо в безоблачната светла ивица и всяко негово движение рязко се очертаваше.

То бавно протягаше напред своята шия, допираше муцуната си до земята, а след това, прорязвайки мълчанието на нощта със зловещ вой, почваше полека да вие и вдига глава нагоре, като че ли отправяше жесток укор към безмълвните небеса.

— С удоволствие бих му изпратил един куршум, би ме облекчил краят на неговото виене — процеди другарят ми.

Наистина, в тоя вой имаше нещо зловещо, нещо мъчително. Бедного животно чувствуваше ужаса на цялата картина; то бе преживяло бурята на миналия ден, то бе помирисало изпаренията на кръвта и бе чуло тътнежа и отчаяните стонове. И като че ли неговият мозък не можеше да побере всичко това. То привеждаше глава, замлъкваше за минута, обръщаше се наляво-надясно, душеше въздуха, пак изправяше бавно, бавно муцуната си и почваше да вие.

И този вой, протегнат, замиращ в тишината, ми се струваше съчетан от хиляди, хиляди лепкави пипала, пипалата на безброй чудовища, които гъмжаха в мрака. Проклятие звучеше в това виене, проклятие, което като хладно обятие на ядовита змия притискаше сърцата ни...

— Коста, да пообиколим — предложих аз.

Другарят ми стана, без да отговори.

Тръгнахме. Надясно се чернееха неприбраните още трупове. Те повечето бяха паднали по лицата си. Любопитството, примесено със състрадание и ужас, приковаваше нашите погледи към тях. Напразно извръщахме глави. Нещо властно, някаква огромна магнитна сила привличаше очите ни... Близо до нас край дънера на оголено дърво, чиито клони приличаха на протегнати черни ръце, лежеше труп. Той беше ничком, с лице, заровено в окапалите листа, и сякаш самичък бе лист, отбрулен от безмилостната ръка на войната.

Минахме край него и спряхме.

— Кой ли е? — едновременно прошепнахме и двамата.

Това "кой ли е" проряза съзнанието ми, изпълни душата ми с любопитство и бурна печал и заблестя като остър заповеднически меч. Обърнахме трупа и осветихме лицето му. О, колко неща се четяха в изражението на това бледо, юношеско лице! А очите му!... Не, очите му не бяха очи на мъртвец. Те говореха, те питаха, плачеха и проклинаха!

В тях бяха съчетани хиляди думи, не, хиляди мъки, въпроси, мечти, скърби...

В тях се разказваше за светли младенчески дни, за родна стряха, за огнени очи на палава девойка, за пъргави наивни братчета, за баща, за майка...

Те шепнеха за света и сребристата лунна нощ, за светлата зора и теменужната привечер, за пъстрите цветя и бистрите потоци, за свежите морави и тучните поля. Те плачеха за свежата пролет и меланхоличната есен, за златното лято и снежната зима! Те плачеха за живота!

Те разказваха за угаснали надежди, за стихнали копнежи и помръзнало щастие...

Кому беше нужна моята младост, моята свежест, мойте сили? — питаха те. — Може ли някой да ми възвърне поне за един ден, поне за един час, за един миг това, което никога не исках да загубя? Може ли? Проклета да бъде войната, тая черна рожба на смъртта!... Проклет да бъде оня демон, който научи човека на братоубийство, проклет да бъде оня час, в който човешката ръка изкова страшен меч вместо работен плуг!...

...Не, това не бяха очи на мъртвец. Това бяха две стоманени остриета, потопени в отрова, които се впиваха в сърцето и мозъка. Погледът им беше лъч от някаква студена маса, наслоена от помръзнало проклятие, от непромълвени въпроси, от неизляно възмущение и вкаменен ужас...



Сила, 24 май 1919

Приказка за стълбата

Посветено на всички, които ще кажат:
"Това не се отнася до мене!"



— Кой си ти? — попита го Дяволът...

— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата — висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.

— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие...

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

— Вие мразите ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

— О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

Дяволът се усмихна:

— Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

— Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.

Дяволът пак се усмихна:

— О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!

— Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...

— Ти пак ще чуваш! — успокои го Дяволът и му стори път. — Мини!

Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:

— Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

Момъкът спря и се вслуша:

— Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... — И той пак се затече.

Дяволът пак го спря:

— За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

Момъкът отчаяно махна ръка.

— Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

Дяволът:

— Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:

— Виж голите им кървави меса.

— Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...

— Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

Момъкът махна ръка:

— Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

— Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си — тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

— Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.

— Напротив — най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

— Да бъде! Вземи ги!

...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

— Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

— Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

Фейлетони

Благотворителност

(лекция за неопитните благотворители)

Вие имате понятие от благотворителност, нали й Естествено! Вие виждате всеки ден на всеки ъгъл афиш: „Група младежи“, „Дружество еди-кое си“, „Група еди-коя си“, „Забава от ученички“ и пр., и пр., с благотворителна цел. Днес за Червения кръст, други път за сираците, трети път за фронта и т. н. Стените едвам се виждат от афишите. И ако Червеният кръст получаваше само парите за обявленията и афишите, той би процъфтял. Ако войниците биха получили поне от едно представление чистата печалба, те биха разбрали, че въпреки скъпотията българинът не жали пари за... развлечения. Той отива на театро, макар че в къщи жената му ще устройва после театра от друг род, той отива на концерт, макар че и стомахът му изпълнява великолепни композиции от български композитори.

Както и да е... Да се даде благотворително представление, не е бозна каква работа. Стига да имаш желание да помогнеш. Да речем, че сте намислили да дадете в четвъртък или петък забава. Най-напред избирате рано разпоредителна комисия, която да изработи програма и уреди всички въпроси. Най-напред трябват афиши. Комисията отива в някоя печатница.

— Добър ден, господин Скубачев...

— О, заповядайте, заповядайте — вика радостно печатарят, който вижда да се върти пред него една доста тлъстичка сумичка.

— Ние — почва комисията — решихме да дадем за в полза на Червения кръст...

— О, великолепно, славно, възхитително! Браво, браво! Така! Да се помогне на милите герои, на легендарните, на храбрите наши братя, които... — Печатарят е развълнуван от умиление и задъхващ се вече, не може да продължава на тази тема разговора и затова почва: — Колко афиши, какви, за кога и пр. щe ви бъдат нужни?

Комисията казва, но иска предварително да уреди въпроса и с цената им.

— Лесно, лесно, лесно е! — вика Скубачев. — Ще дадете 80 — 90 лв.

— Много скъпо! Вие знаете, че това е с благотворителна цел.

— Именно, именно. Аз иначе бих взел 200 лв. Но вие... Впрочем, отстъпвам на 78 лв. Понеже толкоз ще костуват мене. Аз не искам печалба. Никаква печалба! Щом е за милите...

Въпросът с афишите е нареден. Ще му се съобщи дали в петък, или четвъртък е датата на представлението, та да се приготвят афишите.

Сега трябва да се уреди друг важен въпрос — салонът. Естествено, този на „Модерния“ или „Одеон“. Комисията е неспокойна. Тя крачи бързо, трескаво, мислейки, че именно в този момент може би други да ангажирват салона и... Боже мой, по-скоро! Горките войници и благотворители...

— Добър ден, господин директоре!

Господин директорът скача и се покланя до земята.

— Боже мой! Аз съм възхитен. Ох, ох, как тупа сърцето ми от радост! Ай, ай, ай! Милите юнаци. Оx! Браво, господа! Много хубаво сте намислили! Възхитително!

Господин директорът от вълнение също не може да продължава и гледа по-скоро да свърши.

— Тъй че аз не ви искам някаква облага за себе си! Но от 450 лв. салонът по-доле не мога да го отстъпя, по простата причина, че ще губя. А пък ако всяка вечер почна тъй да губя, то понятно ви е, аз, господа...

— Но моля ви се, туй е за Червения кръст.

— Именно! Аз съм най-големия патриот в България, но... Аз даже бих го отстъпил безплатно, но...

Комисията разбира туй „но“ и съобщава, че е съгласна.

И туй е свършено. Сега трябва да се купят някои знаменити артисти, понеже тяхната групичка или тяхната гимназия, или каквото и да е не ще може тъй хубаво да изнесе всичко, ако няма някои по-известни хора. За тази цел комисията се отправя към господин Дивногласов, прочут български оперен певец. Господин певецът не може сега да ги приеме, но нека почакат 20-30 минути, докато се обръсне. Комисията сяда. Господин Дивногласов пее в стаята си.

— Колко хубаво! — шепне комисията. — Не трябва да го изпускаме!

След 30 м. певецът, лъснат, влиза в салона, здрависва се най-вежливо с всички и пристъпя към дело.

— Как сте се сетили пък за мене, скромния, неизвестния и пр., пр.

— А, напротив, г-н Дивногласов. Вие сте най-известният български артист. Вие...

— Моля, моля, без комплименти...

Както и да е, господин певецът е съгласен, но малко е неразположен, слаб. Комисията се взира в биволското му телосложение, във вълчия му врат и си подсмига.

— Както виждаме и ние, господине, това е тъй, но целта на представлението е благотворителна.

— Как? (Това „как“ вий, вярвам, сте го чували, господа читатели, много пъти и знаете, че произнасящият непременно се хваща за челото, гледа някъде в небесата и едвам се задържа на крака.) Как?... Защо не казвате! Боже! Творецо! Царю на царете! (Господин артистът изпява последните думи. Комисията го гледа възхитена.)

Въпреки неразположението си Дивногласов също е съгласен да изпълни дълга към Родината — майка свята, — и то само за 150 лева.

— Да идем сега при някой хуморист или трагик — съвещава се комисията на улицата. Добре. Отиват в къщата на някой от българските актьори-хумористи. Няма го. Отиват при друг. Няма го. Най-после намират в бирарията един. Но той е с чаша в ръка. Братовчед му си е дошел от фронта и той 200 лева да му дават, едва ли ще мръдне.

— Ний ви даваме 250 лева, и при това целта. ..

— А да, да... целта! Аз забравих. Щом е тъй, съгласен съм... Тъй, тъй, отечеството!

Комисията отива при някой художник, който също само от любов към милите и „легендарните“ Крали Маркови и Аспарухови потомци е съгласен да вземе само 150 лв. за концертното си рисуване. И тъй нататък, и тъй нататък...

Представлението се дава. Приход значителен. Вие сте възхитени от делото си. Изваждате „някой лев“ за труда си, т. е. за чаша бира, и на другия ден правите сметка. Вадите разхода и учудени се почесвате по тила. Чудно! Вие трябва да занесете на Червения кръст 7 лв. и 25 стотинки. Словом: седем лева и двадесет и пет стотинки.



Българан, г. I, бр. 45 от [3 март] 1917 г. с подпис Ведбал