— Не знам — отвърна Гандалф. — Но изведнъж се сблъсках с нещо, което не бях срещал до днес. Не можах да измисля нищо, освен да опитам да наложа върху вратата затварящо заклинание. Знам много подобни заклинания, но за да стане както трябва е нужно време, а дори тогава вратата може да се разбие със сила. Стоях там и чувах гласовете на орките от другата страна — очаквах всеки миг да я изкъртят. Не можех да разбера какво казват; изглежда говореха на гнусния си език. Схванах само гаш, което значи огън. После нещо влезе в залата — усетих го през вратата — и дори орките се изплашиха и замлъкнаха. То се вкопчи в желязната халка и сетне забеляза мен и заклинанието ми. Нямам представа какво беше, но никога не съм се сблъсквал с подобен противник. Противозаклинанието беше страхотно. То едва не ме унищожи. За миг вратата се изтръгна изпод властта ми и взе да се открехва. Трябваше да изрека Заповедното слово. Напрежението се оказа преголямо. Вратата се пръсна на парчета. Отвъд нея нещо като черен облак забулваше светлината и аз отхвръкнах надолу по стълбата. Цялата стена рухна, а мисля, че отгоре се стовари и сводът. Боя се, че сега Балин е погребан надълбоко, а може би още нещо лежи до него. Не знам. Но поне сега тунелът зад нас е затрупан навеки. Ах! Никога не съм се чувствал толкова изтощен, но вече ми минава. А сега какво ще речеш ти, Фродо? Нямах време да го кажа, но никога през живота си не съм изпитвал такава радост, както когато заговори. Боях се, че Арагорн носи един храбър, но мъртъв хобит.
— Ами какво да река? — отвърна Фродо. — Мисля, че съм жив и здрав. Ударен съм и ме боли, но това се понася.
— Е — обади се Арагорн, — мисля само да кажа, че хобитите са издялани от такъв як материал, какъвто не съм срещал досега. Ако знаех, щях да говоря по-кротко в хана в Брее! Ударът на онова копие можеше да промуши глиган!
— Аз пък се радвам да съобщя, че мене не можа да ме промуши — отговори Фродо, — макар да се чувствам тъй, сякаш съм минал между наковалня и чук.
Не каза нищо повече. Всяко вдишване му причиняваше болка.
— На Билбо си се метнал — каза Гандалф. — Както казах някога и за него, в теб се крие повече, отколкото вижда окото.
Фродо се запита дали в тая забележка не се крие някакъв по-дълбок смисъл.
Продължиха напред. Не след дълго Гимли заговори. Зорките му очи виждаха добре в мрака.
— Мисля, че напред има светлина — каза той. — Но не е дневна светлина. Червена е. Какво ли може да бъде?
— Гаш! — промърмори Гандалф. — Питам се дали не са имали предвид това, че в по-долните нива има пожар? Все едно, можем само да продължаваме напред.
Скоро не остана място за съмнения — всички виждаха светлината. Тя трепкаше и лъщеше по стените на тунела пред тях. Сега различаваха пътя си — напред коридорът се спускаше стръмно към невисока арка; през нея долиташе червеникаво сияние. Въздухът ставаше много горещ.
Когато стигнаха до арката, Гандалф им направи знак да изчакат и мина напред. Спря от другата страна и заревото обагри лицето му в червено. Той бързо отстъпи назад.
— Тук има някаква нова дяволия, очевидно измислена в наша чест — каза той. — Но сега знам къде сме — достигнали сме Първата дълбина, нивото точно под Портата. Това е Втората зала на Стара Мория, а Портата е наблизо — на не повече от четвърт миля наляво, в източния край. През Моста, нагоре по широката стълба, през просторната Първа зала — и навън! Но елате да видите!
Надникнаха навън. Пред тях се разтваряше нова пещерна зала. Тя бе по-висока и много по-дълга от онази, в която бяха прекарали нощта. Намираха се в източния й край; на запад залата тънеше в мрак. През средата минаваше двойна редица високи колони. Те бяха изваяни като дънери на могъщи дървета, чиито корони подпираха свода с разклоненията на ажурна каменна украса. Стволовете им бяха гладки и черни, но сега в тях мрачно се отразяваше червеното сияние. Точно отсреща, край подножието на две огромни колони, през пода зееше широка пукнатина. От нея бликаше огненочервена светлина, от време на време пламъци облизваха ръба и се виеха край основите на колоните. Ивици черен пушек трептяха в горещия въздух.
— Ако бяхме дошли по главния път от горните зали, сега щяхме да бъдем в капан — каза Гандалф. — Да се надяваме, че огънят ни отделя от преследвачите. Елате! Няма време за губене.
Още преди да довърши, те отново дочуха наближаващите тъпани: дум, дум, дум. Откъм сенките в западния край на залата долетяха крясъци и свирене на рог. Дум, дум — сякаш дори колоните се разтърсиха и пламъците заиграха.
— А сега към последната надпревара! — каза Гандалф. — Все още можем да избягаме, ако слънцето грее навън. След мен!
Той зави наляво и се втурна напред по гладкия под на залата. Разстоянието бе по-голямо, отколкото изглеждаше. Докато бягаха подир него, чуха отзад засилено от ехото трополене на безброй тичащи нозе. Надигна се писклив вой — бяха ги видели. Задрънча, затрака стомана. Над главата на Фродо прелетя стрела.
— Не са очаквали това — разсмя се Боромир. — Огънят им пресича пътя. Другаде са ни чакали!
— Гледай напред! — подвикна Гандалф. — Наближаваме Моста. Той е опасен и тесен.
Изведнъж Фродо видя пред себе си черна бездна. В края на залата подът пропадаше към незнайни дълбини. До изхода можеше да се стигне само по крехък каменен мост без бордюр и перила, прехвърлен над бездната в петдесетфутова дъга. Това бе древна предпазна мярка на джуджета срещу враг, завзел Първата зала и входовете. Тук можеше да се минава само в колона. Гандалф спря на ръба и останалите се струпаха зад него.
— Води ни, Гимли! — каза той. — След него Пипин и Мери. Право напред и после нагоре по стълбата зад вратата!
Наоколо падаха стрели. Една отскочи от Фродо. Друга проби шапката на Гандалф и остана там като черно перо. Фродо се озърна. Зад огъня се рояха черни фигури — там, изглежда, имаше стотици орки. Размаханите им копия и ятагани хвърляха кървавочервени отблясъци под светлината на пламъците. Дум, дум — все по-могъщо тътнеха тъпаните, — дум, дум.
Леголас се обърна и положи стрела на тетивата, макар че разстоянието бе прекалено дълго за малкия му лък. Но изведнъж ръката му се отпусна и стрелата падна на пода. Той нададе вик на отчаяние и страх. Появиха се два огромни трола; те носеха грамадни каменни плочи и ги хвърляха като мост над огъня. Но не троловете бяха изпълнили елфа с ужас. Редиците на орките се разтвориха и те се струпаха настрани, като че сами се бояха от онова, що идваше иззад тях. Не се виждаше какво е: то бе като огромна сянка, сред която се криеше мрачна фигура, може би с човешка форма, ала много по-голяма, тя сякаш бе сбрала всичката мощ и ужас на света и ги излъчваше пред себе си.
Чудовището стигна до огъня и светлината притъмня като прихлупена от облак. После то се метна с един скок през пукнатината. Пламъците с рев се издигнаха насреща му и го обвиха; из въздуха се завихри черен дим. Буйно развяната му коса лумна като пожар. В дясната си ръка стискаше меч като остър огнен език; в лявата държеше многожилен камшик.
— Ай! Ай! — изстена Леголас. — Балрог! Балрог е дошъл!
Гимли гледаше с широко разтворени очи.
— Злото на Дурин! — изкрещя той, изтърва секирата и закри лицето си с длани.
— Балрог! — промърмори Гандалф. — Сега разбирам. — Той се олюля и тежко се подпря на жезъла. — Каква злочестина! А аз вече съм изтощен.
Обляна от огън, черната фигура се носеше към тях. Орките закрещяха и се изсипаха надолу по каменните мостове. Тогава Боромир надигна рога си и могъщо изсвири. Предизвикателният зов отекна гръмко, забушува като вик на цяла армия под пещерния свод. За миг орките се отдръпнаха и дори огнената сянка спря. Сетне ехото заглъхна изведнъж, като пламъче, пометено от черен вихър, и враговете продължиха напред.
— През Моста! — извика Гандалф, сбирайки цялата си сила. — Бягайте! Всички сте безсилни срещу този враг. Аз трябва да удържа теснината. Бягайте!
Вместо да послушат заповедта, Арагорн и Боромир стояха рамо до рамо зад Гандалф в края на моста. Останалите спряха пред вратата в дъното на залата и се обърнаха — не можеха да оставят водача си сам срещу врага.
Балрогът стигна до бездната. Гандалф стоеше насред моста, облегнат на жезъла в лявата си ръка, но в десницата му сияеше Гламдринг, студен и бял. Врагът му отново спря насреща и сянката около него се разпери като огромни криле. Той надигна камшика, жилите изпукаха и застенаха. Огън излетя от ноздрите му. Но Гандалф стоеше твърдо.

— Не можеш да минеш — каза той.
Орките застинаха на място и настана мъртвешка тишина.
— Аз съм служител на Тайния огън, притежател на Анорския пламък. Не можеш да минеш. Не ще ти помогне мрачният огън, о, пламък на Удун. Върви си в Сянката! Не можеш да минеш.
Балрогът не отговори. Огънят в него сякаш изгасна, но мракът укрепна. Той бавно пристъпи на моста и внезапно израсна до огромна висота, а крилете му се разпериха от стена до стена; но Гандалф все още се виждаше като неясно сияние в здрача; той изглеждаше дребен и съвсем сам — сив и прегърбен като съсухрено дърво пред връхлитаща буря.
От сянката излетя пламтящ червен меч.
Гламдринг му отвърна с бял проблясък.
Звънко проехтя ударът и лумна бял пламък. Балрогът падна възнак и мечът му се пръсна на разтопени отломки. Вълшебникът на моста се олюля, отстъпи крачка назад и отново застана неподвижно.
— Не можеш да минеш! — изрече той. С един скок балрогът се озова на моста. Камшикът му се виеше и съскаше.
— Той не може да издържи сам! — извика внезапно Арагорн и се втурна назад по моста. — Елендил! Аз съм с теб, Гандалф!
— Гондор! — изкрещя Боромир и се хвърли подир него. В този миг Гандалф вдигна жезъла и с мощен вик удари моста пред себе си. Жезълът се строши на две и падна от ръката му. Нагоре избликна ослепителна завеса от бял пламък. Мостът изпука. Камъкът под нозете на балрога се разтроши и рухна в пропастта, а остатъкът от моста се задържа в несигурно равновесие, треперейки като остра скала, протегната над пустотата.
Със страшен вик балрогът падна напред, сянката му се стрелна надолу и изчезна. Но падайки, той завъртя камшика си, жилите шибнаха коленете на вълшебника, обвиха ги и го повлякоха към ръба. Гандалф се олюля, рухна, безсилно се вкопчи в камъка и се плъзна към бездната.
— Бягайте, безумци! — изкрещя той и изчезна.
Огньовете изгаснаха и настана черен мрак. Вкаменен от ужас, Отрядът се вглеждаше в пропастта. Арагорн и Боромир едва успяха да изтичат назад, преди остатъкът от моста да рухне с пукот. Викът на Арагорн ги накара да се опомнят.
— Хайде! Аз ще ви водя сега! — призова ги той. — Трябва да изпълним последната му заръка. Следвайте ме!
Трескаво се запрепъваха по голямата стълба зад вратата. Арагорн ги водеше, Боромир тичаше последен. Горе имаше широк, отекващ коридор. Побягнаха по него. Фродо чу до себе си риданията на Сам и тогава разбра, че самият той плаче, тичайки. Дум, дум, дум — тътнеха зад тях тъпаните, сетне удариха печално и бавно като траурни барабани: — гррроб!
Бягаха. Светлината отпред се засилваше; в свода зееха широки шахти. Побягнаха още по-бързо. Излязоха в зала, обляна от ярка дневна светлина през високите източни прозорци. Пресякоха я тичешком. Минаха през грамадна разбита врата и внезапно пред тях се разкри Голямата порта — арка от ослепителна светлина.
В сенките зад огромните стълбове от двете й страни клечаха орки стражи, но вратите бяха разбити и съборени. Арагорн повали предводителя, който се изправи насреща му, а останалите побягнаха, ужасени от неговия гняв. Отрядът профуча край тях, без да им обръща внимание. Изтичаха през Портата и заподскачаха надолу по изтърканите от вековете грамадни стъпала — прага на Мория.
И тъй, най-сетне, вече изгубили надежда, те излязоха под открито небе и вятърът облъхна лицата им.
Спряха едва когато бяха извън обсега на стрелите. Наоколо се простираше Смутнолейската долина. Над нея тегнеше сянката на Мъгливите планини, но на изток слънчевите лъчи позлатяваха местността. Пладне бе отминало само преди час. Грееше слънце, облаците бяха бели и високи.
Озърнаха се. Арката на Портата зееше мрачно сред планинската сянка. Далеч под земята слабо и бавно тътнеха тъпаните: гррроб. Рядък черен пушек се провлачваше навън. Не се виждаше нищо друго, наоколо долината бе пуста. Гррроб. Най-сетне скръбта ги облада изцяло и те дълго плакаха — едни изправени и безмълвни, други проснати на земята. Гррроб, гррроб. Тъпаните заглъхнаха.

ГЛАВА 6
ЛОТЛОРИЕН

— Уви! Боя се, че не можем повече да стоим тук — каза Арагорн. Той погледна към планините, вдигна меча си и извика: — Сбогом, Гандалф! Не ти ли казвах: „Пази се, ако прекрачиш портите на Мория?“ Уви, прав съм бил! На какво да се надяваме без теб? Той се обърна към Отряда.
— Ще трябва да минем и без надежда. Поне още можем да отмъстим. Нека се стегнем и не плачем повече! Елате! Дълъг път и славни дела ни чакат.
Станаха и се огледаха. На север долината се губеше в сенчеста теснина между две големи разклонения на планините, над които сияеха три бели върха — Селебдил, Фануидхол, Карадрас — Планините на Мория. В началото на теснината един поток се спускаше като бяла дантелена панделка по безкрайна стълба от ниски водопадчета и из въздуха в подножието на планините се носеше пенеста мъгла.
— Натам е Смутнолейската стълба — посочи Арагорн към водопадите. — По онзи дълбок път край потока щяхме да слезем, ако съдбата бе по-благосклонна.
— Или ако Карадрас не бе тъй жесток — добави Гимли. — Ето го там, подсмихва се на припек!
И той размаха юмрук към най-далечния от заснежените върхове, сетне му обърна гръб.
На изток разклонението на планините свършваше изведнъж и зад него се мержелееха необятните далечини. На юг, докъдето стигаше погледът, се простираха Мъгливите планини. Все още се намираха високо в западния край на долината. Под тях, на по-малко от миля, лежеше езеро. То бе дълго и овално, като острие на огромно копие, забито дълбоко в северния склон; но южният му край излизаше от сенките и се разстилаше под слънчевото небе. И все пак водите му бяха мрачни, тъмносини като небето в ясна привечер, гледано от осветена стая. Нито една вълничка не нарушаваше покоя на огледалната му повърхност. Равна зелена морава обграждаше от всички страни гладките скални ръбове.
— Там лежи Огледалното езеро, дълбокият Хелед-зарам! — печално каза Гимли. — Спомням си как той каза: „Дано да те възрадва гледката! Но не можем да се бавим там.“ А сега дълго ще трябва да пътувам, преди отново да ме споходи радостта. Ето че аз ще бързам напред, а той ще остане.
Отрядът се спусна надолу по Порталния път. Той бе неравен и разбит, губеше се като криволичеща пътека из пирена и прещипа, израсли сред пропуканите камъни. Но все още личеше, че в древни времена нагоре се е виело широко павирано шосе, идващо от низините на Кралството на джуджетата. На места край пътя лежаха каменни руини и зелени могилки, увенчани с въздишащи от вятъра крехки брези и ели. Остър завой на изток ги изведе към моравата край Огледалното езеро и там, недалеч от пътя, се издигаше самотна колона с пречупен връх.
— Това е Камъкът на Дурин! — извика Гимли. — Не мога да мина, без да се отклоня за миг да погледна чудото на долината!
— Побързай тогава! — каза Арагорн и се озърна към Портата. — Слънцето залязва рано. Орките може да не излязат, преди да се стъмни, но здрачът трябва да ни завари далеч от тук. Месецът е съвсем изтънял и нощта ще бъде мрачна.
— Ела с мен, Фродо! — извика джуджето, изскачайки от пътя. — Не бих те оставил да си идеш, без да видиш Хелед-зарам.
Фродо бавно тръгна подир него, привлечен от спокойната синя вода, въпреки болката и умората. Сам го последва.
Гимли спря край изправения камък и го огледа. Беше напукан, изтрит от времето и изящните руни по страните му не можеха да се разчетат.
— Тази колона отбелязва мястото, от което Дурин за пръв път погледнал в Огледалното езеро — каза джуджето. — Да погледнем и ние веднъж, преди да си заминем!
Приведоха се над мрачните води. Отначало не видяха нищо. После бавно различиха очертанията на околните планини, отразени в дълбоката синева, а над тях върховете като пламнали бели пера; отвъд се разтваряха небесните простори. И макар че горе грееше слънце, в дълбините като потънали скъпоценности сияеха трепкащи звезди. Не се виждаха само сенките на приведените пътници.
О, Хелед-зарам, прекрасен и вълшебен! — каза Гимли. — Там лежи Короната на Дурин, докато той отново се събуди. Сбогом! Той се поклони, обърна се и изтича през зелената ливада към пътя.
— Какво видяхте? — обърна се Пипин към Сам, но Сам бе прекалено унесен в мислите си, за да отговори.
Пътят зави на юг и бързо взе да се спуска надолу, навън от склоновете на долината. Малко след езерото минаха край дълбок, кристално бистър извор, от който водите преливаха през каменния ръб и проблясвайки, бълбукаха по стръмното си скално корито.
— Оттук извира Сребропът — каза Гимли. — Не пийте! Водата е леденостудена.
— Той събира води от много други планински потоци и бързо се превръща в пълноводна река — добави Арагорн. — Дълги мили ще изминем покрай него. Защото аз ще ви поведа по пътя, избран от Гандалф, и най-много се надявам да стигнем до горите, където Сребропът се влива във Великата река — ей там…
Всички погледнаха накъдето сочеше и видяха пред себе си как потокът подскача надолу към изхода от долината, после тече напред из низините, докато се изгуби в златистата омара.
— Там са горите на Лотлориен! — каза Леголас. — Най-прекрасната от всички земи на моя народ. Нийде няма дървета като в онзи край. Наесен листата им не падат, а се превръщат в злато. Сипят се чак напролет, когато напъпи младата зеленина и тогава клоните се отрупват с жълти цветя; и със злато се застилат горите, златен е сводът им, а колоните — сребърни, защото кората на дърветата е гладка и сива. Тъй се пее и до днес у нас, в Мраколес. Как би се радвало сърцето ми, ако можех да пристъпя под стряхата на този лес напролет!
— Моето ще се радва дори и през зимата — каза Арагорн. — Но дотам има още много мили. Да побързаме!
Отначало Фродо и Сам успяваха да догонват останалите, но Арагорн ги водеше с бърза крачка и след време двамата започнаха да изостават. От ранно утро не бяха хапвали нищо. Раната на Сам пареше като огън и му се виеше свят. Въпреки яркото слънце след душния мрак на Мория въздухът му се струваше пронизващо студен. Той потръпна. Фродо се задъхваше и всяка нова крачка му причиняваше все по-силна болка.
Най-после Леголас се озърна и като ги видя далече назад, каза нещо на Арагорн. Останалите спряха. Арагорн повика Боромир и изтича назад.
— Извинявай, Фродо! — загрижено възкликна той. — Толкова много неща се случиха днес и толкова трябва да бързаме, че забравих за раната ти и за раната на Сам. Трябваше да се обадите. Не сторихме нищо, за да ви облекчим, а трябваше дори ако ни гонеха всички орки на Мория. Елате сега! Малко по-нататък има място, където можем да си починем. Там ще сторя за вас каквото е по силите ми. Хайде да ги отнесем, Боромире!
Скоро стигнаха до нов поток, който се спускаше от запад и вливаше бълбукащите си води в забързания Сребропът. Обединени, струите им се изливаха над зеленясалата скала и пенливо се сипеха в малка долина. Около нея растяха ниски, приведени ели, а склоновете бяха стръмни и обрасли с лишеи и боровинки. На дъното имаше равна площадка, сред която потокът шумно подскачаше по лъскавите камъчета. Там спряха да починат. Наближаваше три часът подир пладне, а бяха само на няколко мили от Портата. Слънцето вече клонеше към западния хоризонт.
Докато Гимли и двамата млади хобити разпалваха огън от храсти и елови клони и носеха вода, Арагорн се погрижи за Сам и Фродо. Раната на Сам не бе дълбока, но изглеждаше опасна и Арагорн я огледа с тревожно лице. След малко облекчено вдигна очи.
— Имаш късмет, Сам — каза той. — Мнозина са платили по-скъпо за първия си убит орк. Раната не е отровена, както често се случва с оркските оръжия. Сега ще я оправя и скоро ще зарасне. Измий я, когато Гимли затопли вода.
Той развърза кесията си и извади отвътре няколко сбръчкани листа.
— Сухи са и така губят част от целебната си сила, но все още ми остават няколко листа от ателас, които събрах край Бурния връх. Смачкай една във водата, после промий раната и аз ще я превържа. Сега е твой ред, Фродо!
— Аз съм добре — каза Фродо, който не желаеше да пипат дрехите му. — Трябваше ми само храна и малко почивка.
— Не! — каза Арагорн. — Трябва да видим какво са ти направили чукът и наковалнята. Все още се чудя как изобщо си оцелял.
Той предпазливо съблече старото яке и окъсаната туника и ахна от изумление. После се разсмя. Сребърната ризница искреше пред очите му като слънчев лъч по езерни вълни. Внимателно я свали, повдигна я и камъните по нея заблестяха като звезди, а звукът на разклатените брънки напомняше звъна на дъждовни капки.

— Гледайте, приятели! — възкликна той. — Ето една чудесна хобитова кожа дори и за най-благородния елфически принц! Ако се разчуе, че хобитите имат такива кожи, всички ловци от Средната земя ще препуснат към Графството.
— И стрелите на всички ловци в света биха били безполезни — каза Гимли, гледайки с изумление металната плетка. — Тава е ризница от митрил. Митрил! Никога не съм виждал или чувал за тъй прекрасна изработка. За тази ризница ли говореше Гандалф? Значи я е подценил. Но подаръкът е бил заслужен!
— Често се питах какво толкова правите с Билбо в стаичката му — каза Мери. — Благословен да е старият хобит! Сега го обичам повече от всякога. Дано доживеем да му го кажем!
Отдясно върху ребрата и гърдите на Фродо се разливаше тъмно, почти черно петно. Под ризницата той носеше риза от мека кожа, но на едно място брънките я бяха прорязали чак до плътта. Отляво също имаше драскотини и синини от удара в стената. Докато другите приготвяха трапезата, Арагорн проми натъртеното с отвара от ателас. Острият аромат изпълни малката долина и всички, които се приведоха над кипналата вода, усетиха свежест и нови сили. Скоро Фродо почувствува как болката изчезна и дишането му олекна; ала още много дни удареното място остана стегнато и болезнено при допир. Арагорн превърза ребрата му с няколко тампона от меко платно.
— Ризницата е удивително лека — каза той. — Ако можеш, облечи я пак. Олеква ми на сърцето, като знам, че я носиш. Не я сваляй дори нощем, освен ако съдбата те отведе на място, където да си в безопасност за известно време; а рядко ще имаш това щастие, додето трае походът.
След като похапнаха, Отрядът се приготви за път, Изгасиха огъня и грижливо укриха пепелта. После се измъкнаха от долината и отново поеха по пътя. Не бяха изминали много, когато слънцето потъна зад западните възвишения и откъм планинските склонове пропълзяха дълги сенки. Мракът се стече в нозете им, из долините се надигнаха мъгли. Далече на изток бледата вечерна заря трептеше над неясните гори и равнини. Облекчени и освежени, сега Сам и Фродо можеха да се движат с бърза крачка и почти три часа Арагорн води Отряда напред, като само веднъж спряха да починат за малко.
Смрачи се. Падна непрогледна нощ. Блестяха безброй ясни звезди, но чезнещият лунен сърп щеше да изгрее едва по-късно. Гимли и Фродо вървяха последни — не разговаряха, стъпваха безшумно и се вслушваха във всеки звук по пътя зад тях. Най-сетне Гимли наруши мълчанието:
— Нито звук, само вятърът свири. Явно наоколо няма гоблини, иначе ще призная, че ушите ми са дървени. Дано орките се задоволят с това, че са ни изгонили от Мория. Може пък именно такава да е била целта им и да не са имали нищо общо с нас… с Пръстена. Макар че орките често преследват враговете си много мили из равнините, когато трябва да отмъстят за загиналия си водач.
Фродо не отговори. Той погледна Жилото и не зърна никакъв блясък по матовото острие. И все пак бе чул нещо или поне така му се струваше. Веднага след като сенките се спуснаха наоколо и пътят зад тях притъмня, той бе доловил отново забързаното трополене на нечии крака. Дори и сега го чуваше. За миг му се стори, че вижда нейде назад две светли петънца, но те тутакси се плъзнаха настрани и изчезнаха.
— Какво има? — запита джуджето.
— Не знам — отвърна Фродо. — Стори ми се, че чух стъпки и сякаш видях светлинки… като очи. Откакто влязохме в Мория, често изпитвам това чувство.
Гимли спря и се приведе към земята.
— Не чувам нищо освен нощните слова на камъни и треви — каза той. — Хайде! Да побързаме! Другите вече не се виждат.
Хладният нощен вятър повя насреща им из долината. Отпред се извиси просторна сива сянка и до ушите им долетя безконечен шепот на листа, какъвто издават тополите под вятъра.
— Лотлориен! — възкликна Леголас. — Лотлориен! Стигнахме покрайнините на Златната гора. Уви, зима е!
Пред тях дърветата се издигаха високо в нощта, склонени над пътя и потока, които изведнъж навлизаха под разперените им клони. В неясната звездна светлина стъблата им изглеждаха сиви, а тръпнещите им листа напомняха чисто злато.
— Лотлориен! — каза Арагорн. — Щастлив съм да чуя пак песента на вятъра в дърветата! Все още сме на малко повече от пет левги от Портата, но не можем да продължим. Да се надяваме, че доблестта на елфите ще ни опази тази нощ от заплахата подир нас.
— Ако наистина има още елфи в този помръкнал свят — каза Гимли.
— Вече дълги години никой от моя народ не се е връщал към страната, из която сме бродили в древни времена — каза Леголас, — но чухме, че Лориен още не е изоставена, защото тук има тайна сила, отблъскваща злото от този край. Въпреки това малцина са виждали местния народ, който сега може би живее вдън горите, далече от северната граница.
— Наистина вдън горите живеят те — каза Арагорн и въздъхна, сякаш стар спомен се бе разбудил в душата му. — Тази нощ ще трябва сами да се погрижим за себе си. Ще повървим още малко, докато дърветата ни обградят отвсякъде, после ще се отдалечим от пътеката и ще потърсим място за почивка.
Той направи крачка напред, но Боромир стоеше нерешително и не смееше да го последва.
— Няма ли друг път? — запита той.
— Какъв по-хубав път би желал? — обърна се Арагорн.
— Чист и ясен път, та ако ще да води към гора от мечове — отвърна Боромир. — По странни пътища бе воден този Отряд досега и всички те ни носеха злочестина. Против волята ми минахме за зла беда през сенките на Мория. А сега казваш, че трябва да влезем в Златната гора. Но ние в Гондор сме чували за този опасен край и хората казват, че мнозина влизат в нея, ала малцина излизат, а и от тези малцина ни един не се е отървал невредим.
— Не казвай невредим, а непроменен и може би ще изречеш истината — каза Арагорн. — Но явно знанието се губи в Гондор, Боромире, щом в града на ония, що някога бяха мъдри, днес споменават Лотлориен със зли думи. Мисли каквото си искаш, но за нас друг път няма… освен ако решиш да се върнеш към Портата на Мория, да се изкатериш сред планинската безпътица или самичък да преплуваш Великата река.
— Води тогава! — каза Боромир. — Ала пътят е опасен.
— Наистина — каза Арагорн. — Прекрасен и опасен, но само злото трябва да се бои от него или ония, що носят зло със себе си. Последвайте ме!
Бяха изминали през гората малко повече от миля, когато излязоха пред нов поток, който бързо се лееше откъм гористите склонове, възхождащи на запад към планините. Чуха как из сенките надясно се плиска водопад. Тъмните, буйни води пресичаха пътеката пред тях и летяла като лист отвян с южняка из леса се вливаха в Сребропът, пораждайки водовъртежи в мрачните вирове сред подмолите.
— Ето Нимродел — каза Леголас. — Много песни са съчинили за този поток Горските елфи в древни времена. И до днес ги пеем на север, припомняме си дъгата над водопадите и златните цветчета, понесени в пяната. Всичко е мрачно днес и Нимроделският мост е рухнал. Ще измия краката си, защото мълвата нашепва, че тази вода изцелява умората.
Той тръгна напред, спусна се по стръмния бряг, нагази в потока и извика:
— Елате! Водата е плитка. Да я прегазим! На другия бряг можем да починем, а песента на водопада ще ни донесе сън и забрава за скръбта.
Един по един слязоха надолу и последваха Леголас. За миг Фродо спря на плиткото и остави водата да се лее над морните му нозе. Тя бе студена, но докосването й носеше нещо чисто, и когато продължи и потокът се изкачи до коленете му, той усети как вълните отмиват праха и умората от дългия път.
След като целият Отряд премина, всички насядаха, отпочинаха си и похапнаха; Леголас им разказа легендите за Лотлориен, които елфите от Мраколес още пазеха в сърцата си, легенди за слънчева и звездна светлина по ливадите край Великата река в далечните дни, преди светът да стане сив.
Малко по малко настана тишина и те чуха как песента на водопада нежно се носи из сенките. Фродо почти бе готов да повярва, че чува глас на певец сред плясъка на водата.
— Чувате ли гласа на Нимродел? — запита Леголас. — Ще ви изпея песента за девойката Нимродел, наречена с името на потока, край който живяла някога. На нашия горски език песента е прекрасна, но ето как звучи на западняшкия език, понякога така я пеят и в Ломидол.

С тих глас, едва доловим сред шепота на листата над тях, той запя:

Живяла дева в прежен ден —
зорница в изгрев бял,
в бял плащ със крайчец позлатен,
с обувки от кристал.

Звезда красяла лоб пречист,
в косата й зора
трептяла като в клон златист
сред Лориен добра.

И белонога, с кръшен стан,
с развеяна коса,
летяла като лист отвеян
с южняка из леса.

Там, дето Нимродел летял
От стръмното безспир,
гласът й сребърно звънтял
над грейналия вир.

Но пътят никой днес не знай
къде я е отвел;
в далечния планински край
изчезна Нимродел.

И зад високи планини
в уречения час
я чакал кораб много дни
сред сивия талаз.

Но бурен вятър се извил
от север с гневен вой
и ладията отклонил
през нощния прибой.

А призори видели как
сред бурните вълни
изчезва надалече бряг
с мъгливи планини.

Амрот се взрял към роден кът
и участта проклел,
че му отрежда дълъг път
далеч от Нимродел.

Той бил на елфи древен крал,
владетел горделив,
когато златен клон цъфтял
в Лотлориен красив.

Изправил се на своя борд
и всеки го видял
как като буревестник горд
в морето полетял.

Развял коси, могъщ и смел,
прибоя оседлал,
и като лебед път поел
сред пяна от кристал.

Ала от запад няма вест.
Под този небосвод
не чуха елфите до днес
за гордия Амрот.

Гласът на Леголас трепна и песента се прекъсна.
— Не мога да пея по-нататък — каза той. — Много съм забравил, това е само част. Песента е дълга и печална — разказва как скръбта сполетяла Лотлориен, Цъфтящия Лориен, когато джуджетата събудили злото в планините.
— Но не джуджетата са породили злото — каза Гимли.
— Съгласен съм; и все пак злото връхлетяло — горестно изрече Леголас. — Тогава много елфи от народа на Нимродел напуснали родния край и заминали завинаги, а тя се изгубила далече на юг, в проходите на Белите планини, и не пристигнала на кораба, където я чакал Амрот, нейният любим. Но напролет, когато вятърът повее из младите листа, гласът й все още отеква край водопада, носещ нейното име. А щом задуха южнякът, откъм морето долита гласът на Амрот; защото Нимродел се влива в Сребропът, наричан от елфите Келебрант, а Келебрант — във Великия Андуин, който стига до залива Белфалас, откъдето вдигнали платна лориенските елфи. Но Нимродел и Амрот вече никога не се завърнали. Казват, че тя имала къщичка сред клоните на едно дърво край водопада; такъв бил тогава обичаят на елфите в Лориен, да живеят по дърветата, а може и до днес да е тъй. Затова ги наричали Галадрими, народ на дърветата. Преди да дойде Сянката, горският народ не дълбаел земята като джуджетата и не издигал каменни крепости.
— Дори и в наши дни животът на дърветата изглежда по-безопасен от стоенето на земята — каза Гимли. Той погледна през потока към пътя, идващ от Смутнолейската долина, после вдигна поглед към свода от мрачни клони.
— Добър съвет се крие в думите ти, Гимли — каза Арагорн. — Не можем да изградим къща, но като Галадримите ще опитаме тази нощ да подирим убежище по върховете на дърветата. Вече седяхме край пътя повече, отколкото е разумно.
Отрядът се отклони от пътеката, навлезе в гъста гора и покрай планинския поток се отдалечи на запад от Сребропът. Недалече от водопада на Нимродел откриха група дървета, някои от които надвисваха над водата. Могъщите им дънери имаха обиколка няколко обхвата, а върховете им се губеха в мрака.
— Ще се изкатеря — каза Леголас. — Сред дърво, клон и корен съм като у дома си, макар тия тук да са ми непознати, освен от песните. Малорни се наричат и тъкмо те разцъфват в жълто, но никога не съм се изкачвал по тях. Сега ще видя каква е формата им и как растат.
— Както и да е — обади се Пипин, — трябва да са наистина вълшебни дървета, ако могат да предложат нощем почивка на някой друг освен на птиците. Не съм свикнал да спя на прът!
— Тогава издълбай си дупка — каза Леголас, — ако това по подхожда на обичаите на твоя народ. Но ще трябва да ровиш бързо и надълбоко, ако искаш да се скриеш от орките.
Той леко отскочи от земята и се хвана за един клон, израсъл от дънера високо над главата му. Но както бе увиснал там за миг, откъм високите сенки на короната изведнъж прозвуча глас.
— Даро! — изрече той със заповеден тон. Изненадан и изплашен, Леголас скочи на земята и се притисна към стъблото.
— Стойте спокойно! — прошепна той на спътниците си. — Не мърдайте и не говорете!
Над главите им се раздаде тих смях, сетне друг ясен глас заговори на елфически език. Фродо почти не разбра какво казва, защото езикът, на който говореше Горският народ източно от планините, се различаваше от западния. Леголас вдигна глава и отвърна на същия език.
— Кои са и какво казват? — запита Мери.
— Елфи са — обади се Сам. — Не чуваш ли гласовете им?

— Да, елфи са — потвърди Леголас — и казват, че дишаш толкова шумно, че стрелите им могат да те улучат в мрака. (Сам бързо притисна устата си с длан.) Но казват също, че не трябва да се страхувате. Отдавна са ни забелязали. Чули гласа ми отвъд Нимродел и разбрали, че съм от северните им събратя, затова не ни попречили да пресечем потока, а после чули и песента ми. Сега молят да се изкача заедно с Фродо; изглежда, са чували вести за него и пътешествието му. На останалите предлагат да почакат и да пазят в подножието на дървото, докато те решат какво да правят.
От сенките се спусна стълба, изплетена от сребристосиво, искрящо сред мрака въже; макар да изглеждаше тънка, тя се оказа достатъчно здрава, за да издържи тежестта на няколко души. Леголас пъргаво се изкатери по нея и Фродо бавно го последва; Сам се заизкачва подир тях, като се мъчеше да диша тихо. Клоните на малорновото дърво излизаха от дънера почти хоризонтално и след това се извиваха нагоре, но към върха стволът се разделяше на множество клони и сред тях откриха изградена дървена платформа или плоскоред, както наричаха тогава подобни площадки — елфите им казваха талан. До нея се стигаше по кръгъл отвор в средата, през който минаваше стълбата.
Когато най-сетне достигна плоскореда, Фродо завари Леголас да седи заедно с още трима елфи. Те бяха облечени в тъмнозелени дрехи и можеха да се различат сред стъблата само ако внезапно се раздвижеха. Изправиха се и един от тях измъкна изпод дрехите си малък фенер, от който излетя тънък сребрист лъч. Той го надигна и огледа лицата на Фродо и Сам. После отново закри светлината и изрече приветствени думи на своя елфически език. Фродо колебливо отвърна на поздрава.
— Добре дошли! — бавно повтори тогава елфът на Общия език. — Ние рядко говорим на чужди езици, защото сега обитаваме потайните гори и не желаем да имаме нищо общо с другите народи. Разделихме се дори с нашите северни братя. Но все още някои от нас излизат навън да сбират новини и да следят враговете ни, затова са изучили езиците на чужди страни. Аз съм от тях. Наричам се Халдир. Братята ми, Румил и Орофин, говорят зле вашия език. До нас долетя слухът за идването ви, защото вестоносците на Елронд минаха през Лориен, преди да се упътят към дома през Смутнолейската стълба. От дълги години не бяхме чували за… хобити или полуръстове и не знаехме, че още живеят в Средната земя. Не изглеждате зли! И щом идвате с елф от нашите събратя, ще бъдем дружелюбни към вас, както моли Елронд, макар че нямаме обичай да пускаме чужденци в страната си. Но тази нощ ще трябва да останете тук. Колко сте?
— Осем — каза Леголас. — Аз, четирима хобити и двама мъже, единият от които, Арагорн, е приятел на елфите от Задморския народ.
— В Лориен знаят името на Арагорн, син на Араторн — каза Халдир, — и нашата Владетелка е благосклонна към него. Значи всичко е наред. Но засега ти спомена само седмина.
— Осмият е джудже — каза Леголас.
— Джудже! — възкликна Халдир. — Това не е добре. От Мрачните дни до днес не сме имали нищо общо с джуджетата. Не ги допускаме в нашите земи. Не мога да му разреша да мине.
— Но той е от Самотната планина, довереник на Даин и приятел на Елронд — каза Фродо. — Самият Елронд го избра да тръгне с нас и той се оказа храбър и верен другар.
Елфите тихичко заговориха помежду си и разпитаха Леголас на своя език.
— Много добре — каза накрая Халдир. — Ето какво ще сторим, макар да не ни се нрави. Той ще мине, ако Арагорн и Леголас го пазят и отговарят за него, но трябва да пресече Лотлориен със завързани очи. А сега да не се бавим със спорове. Приятелите ви не бива да остават на земята. Вече много дни наглеждаме реките, откакто видяхме голям отряд орки да се движи из подножието на планините на север, към Мория. Вълци вият в покрайнините на гората. Ако наистина идвате от Мория, значи опасността не е далече. Утре рано трябва да продължите. Хобитите ще се изкачат тук и ще останат с нас — не се боим от тях. На съседното дърво има друг талан. Там трябва да се прикрият останалите. Ти, Леголас, ще отговаряш за тях. Повикай ни, ако има нещо нередно! И дръж под око онова джудже!
Леголас тутакси се спусна по стълбата да предаде заръката на Халдир; скоро след това Мери и Пипин се изкатериха на високия плоскоред. Бяха задъхани и изглеждаха поизплашени.
— Ето! — задъхано каза Мери. — Домъкнахме одеялата ви заедно с нашите. Бързоход скри останалия багаж в голям куп листа.
— Нямаше нужда да се товарите — каза Халдир. — Вярно, зиме по върховете на дърветата е студено, макар че тази нощ духа южнякът; но можем да ви дадем храна и напитки, които ще прогонят нощния хлад, а имаме и запас от кожи и наметки.
Хобитите твърде охотно приеха втората (и далеч по-добра) вечеря. После се омотаха топло не само в кожените наметки на елфите, но и в собствените си одеяла и опитаха да поспят. Но бяха толкова изморени, че единствен Сам лесно се справи с това. Хобитите не обичат високото и не спят по горните етажи дори когато ги имат. Плоскоредът съвсем не бе по вкуса им като спалня. Той нямаше стени или даже парапети; само от едната страна имаше лека рогозка, която можеше да се мести и закрепва на различни места в зависимост от вятъра.
Известно време Пипин продължи да приказва.
— Дано не се търкулна, като заспя на това таванско легло — каза той.
— Заспя ли — заяви Сам, — ще продължавам, независимо дали ще се търкулна, или не. И без това вече съм се търкулнал, нали ме разбирате, тъй че дайте да спим без много приказки.
Фродо дълго лежа буден и се взираше към звездите, проблясващи през бледия покрив от тръпнещи листа. Още не бе затворил очи, а Сам отдавна хъркаше до него. Смътно различаваше сивите силуети на двамата елфи, които седяха с оръжие на коленете и си приказваха шепнешком. Третият бе слязъл да заеме пост на един от по-долните клони. Накрая, унесен от шепота на вятъра в листата и нежното бълбукане на водопада на Нимродел, Фродо задряма, а в спомените му още отекваше песента на Леголас.
Късно през нощта се събуди. Останалите хобити спяха. Елфите бяха изчезнали. През листата мътно огряваше лунният сърп. Вятърът бе затихнал. Недалече се раздаде дрезгав кикот и под дървото затрополиха множество нозе. Задрънча метал. Звуците бавно затихнаха в далечината и като че се отправиха на юг, по-навътре в гората.
Внезапно отдолу през дупката на плоскореда надникна нечия глава. Фродо тревожно се надигна и видя, че това е елф с нахлупена сива качулка. Той гледаше към хобитите.
— Какво има? — запита Фродо.
— Ирч! — тихо изсъска елфът и метна върху плоскореда навитата на руло въжена стълба.
— Орки! — изрече Фродо. — Какво правят?
Но елфът бе изчезнал.
Звуците не се повториха. Дори листата бяха притихнали, а сякаш и водопадът бе стаил дъх. Фродо седна и потрепера в завивките си. Радваше се, че не са го застигнали на земята, ала усещаше, че дърветата могат само да ги скрият, но не и да ги защитят. Говореше се, че орките имат нюх като кучета и могат да се катерят. Той извади Жилото — острието блесна и засвятка като син пламък, после бавно взе да гасне и помръкна. Въпреки потъмняването на меча чувството за непосредствена опасност не напусна Фродо, по-скоро дори се засили. Той стана, пропълзя до отвора и надникна надолу. Бе почти сигурен, че чува дебнещи стъпки в подножието на дървото.
Не бяха елфи; горският народ се движеше съвършено безшумно. После чу едва доловим звук, напомнящ подсмърчане; нещо сякаш задраска по кората на дънера; Затаил дъх, той се вглеждаше надолу в мрака.
Нещо се изкачваше бавно и дъхът му долиташе като тихо съскане през стиснати зъби. После то наближи короната и Фродо видя две бледи очи. Те спряха и се загледаха нагоре, без да мигат. Внезапно се обърнаха, някаква сенчеста фигура се плъзна около стъблото и изчезна.
Веднага след това Халдир бързо се изкатери през клоните. — На това дърво имаше нещо, каквото не съм виждал досега — каза той. — Не беше орк. Избяга веднага щом докоснах дънера. Ако не изглеждаше боязливо и изкусно в катеренето, бих помислил, че е някой от вас, хобитите. Не стрелях, защото не смеех да предизвикам крясъците му — сражението е прекален риск за нас. Преди малко мина голям отряд орки. Те пресякоха Нимродел — проклети да са скверните им нозе в чистите води! — и продължиха по стария път край реката. Изглежда, надушиха нещо и известно време претърсваха мястото, където бяхте спрели. Ние тримата не можехме да се изправим срещу сто, затова изтичахме напред и с подправени гласове ги подмамихме навътре из гората. Сега Орофин бърза назад да предупреди нашия народ. Ни един орк не ще се завърне от Лориен. И преди да се мръкне отново, мнозина елфи ще дебнат в засада по северната граница. Но вие трябва да потеглите на юг веднага щом се развидели.

От изток се надигна бледо утро. Зората се разгаряше, процеждаше се през жълтите листа на малорна и на хобитите им се стори, че огрява ранното слънце на хладна лятна утрин. През разлюлените клони надничаше бледосиньо небе. Поглеждайки през отвора от южната страна на плоскореда, Фродо видя цялата долина на Сребропът като море от чисто злато, тръпнещо под ласката на ветреца.
Утрото още бе ранно и хладно, когато Отрядът отново пое на път, воден сега от Халдир и брат му Румил.
— Сбогом, пречиста Нимродел! — извика Леголас. Фродо се огледа назад и зърна отблясъка на бяла пяна сред сивите дървесни стъбла.
— Сбогом — изрече той.
Струваше му се, че вече никога не ще чуе тъй прекрасен поток, вечно преливащ неизброимите си ноти и безкрайно променяща се музика.
Върнаха се към пътеката, която все така минаваше по западния бряг на Сребропът и известно време продължиха по нея на юг. По земята имаше отпечатъци от нозете на орките. Но скоро Халдир кривна между дърветата и спря в сянката им на речния бряг.
— Там, отвъд реката, е един от моите събратя, макар че може да не го виждате — каза той.
После тихичко подсвирна като птица и от групичка млади дървета се показа елф, облечен в сиво, но с отметната качулка; под утринното слънце косата му блестеше като злато. Халдир ловко хвърли през реката топ сиво въже. Другият го хвана и върза края за едно крайбрежно дърво.
— Както виждате, Келебрант тук вече е мощна река — каза Халдир. — Водите му са бързи, дълбоки и много студени. Само по принуда стъпваме в тях толкова на север. Но в тия тревожни дни не градим мостове. Ето как пресичаме! Следвайте ме!
Той затегна своя край на въжето около едно дърво, после леко изтича по него над реката и обратно, сякаш стъпваше по широк път.
— Аз мога да мина така — каза Леголас, — но другите не са тъй изкусни. Трябва ли да преплуват?
— Не! — каза Халдир. — Имаме още две въжета. Ще вържем едното на височината на рамото, другото по средата и като се държат за тях, чужденците ще могат да прекосят внимателно.
Когато крехкият мост бе готов, Отрядът мина по него — едни бавно и предпазливо, други по-лесно. От хобитите Пипин се оказа най-добър, защото имаше сигурна стъпка и крачеше бързо, като се държеше само с една ръка; но бе приковал очи към отсрещния бряг и не поглеждаше надолу. Вкопчен здраво във въжетата, Сам едва креташе напред и се взираше надолу към мътните въртопи, сякаш висеше над планинска пропаст.
Като премина жив и здрав, той въздъхна с облекчение.
— Човек се учи, додето е жив, както казваше моят старик! Ама той имаше предвид градинарството, а не да дремеш на прът като пилците или да ходиш като паяк. Даже чичо ми Анди не е правил такива фокуси!
Когато най-после Отрядът се събра на източния бряг на Сребропът, елфите развързаха въжетата и намотаха две от тях. Румил, който бе останал от другата страна, издърпа последното, метна го на рамо, махна с ръка и се върна да пази край Нимродел.
— Сега, приятели — каза Халдир, — навлязохте в Лориенския Наит или Клин, както бихте казали вие, защото тази страна лежи като острие на копие между ръкавите на Сребропът и Великия Андуин. Не разрешаваме на чужди съгледвачи да видят тайните на Наита. Малцина допускаме изобщо да стъпят тук. Както се споразумяхме, ще завържа очите на джуджето Гимли. Засега другите могат да вървят свободно, докато не наближим нашия дом в Егландил, Ъгъла между реките.
Това никак не се понрави на Гимли.
— Споразумението е сключено без мое съгласие — каза той. — Няма да вървя с вързани очи като просяк или пленник. И не съм съгледвач. Моят народ никога не е имал нищо общо със слугите на Врага. Нито пък сме сторили зло на елфите. Не бих ви предал, както не би го сторил Леголас или някой друг от спътниците ми.
— Не се съмнявам в теб — каза Халдир. — Такъв е обаче нашият закон. Не съм господар на закона и не мога да го наруша. И без това сторих много, като ти позволих да прекрачиш през Келебрант.
Гимли бе упорит. Той твърдо застана с разкрачени нозе и положи ръка върху дръжката на секирата си.
— Ще крача свободен — заяви той — или ще се върна да диря своята страна, където знаят, че държа на думата си, та ако ще да загина сам из пущинака.
— Не можеш да се върнеш — непреклонно изрече Халдир. — Щом си стигнал дотук, трябва да те отведем пред Владетеля и Владетелката. Те ще преценят дали да те задържат, или да те пуснат на свобода. Вече не можеш да пресечеш реката, зад тебе има стражи, край които не ще успееш да се промъкнеш. Ще загинеш, преди да си ги видял.
Гимли изтегли секирата от пояса си. Халдир и спътникът му обтегнаха лъковете.
— Чума да тръшне джуджетата и коравите им глави! — възкликна Леголас.
— Хайде! — каза Арагорн. — Ако все още трябва да водя този Отряд, ще правите каквото наредя. Обидно е за джуджето да го отделяме от останалите. Всички ще вървим с вързани очи, дори Леголас. Така ще е най-добре, макар че пътуването ще бъде бавно и скучно.
Изведнъж Гимли се разсмя.
— Каква весела компания от глупци ще бъдем! На въже ли ще ни води Халдир, като група слепи просяци с едно куче? Но бих се задоволил само Леголас да сподели слепотата ми.
— Тук аз съм елф и роднина — разгневи се Леголас на свой ред.
— А сега да викнем: „Чумата да тръшне коравите глави на елфите!“ — намеси се Арагорн. — Но целият Отряд ще върви по един и същ начин. Ела да ни завържеш очите, Халдир!
— Ако не ни водиш добре, ще искам пълно обезщетение за всяко падане и всеки ударен пръст — каза Гимли, докато завързваха очите му с парче плат.
— Няма да се наложи — каза Халдир. — Ще ви водя добре, а пътеките са гладки и прави.
— Уви, безумни са тези дни! — каза Леголас. — Тук всички сме врагове на единствения Враг и въпреки това трябва да вървя слепешком, докато слънцето грее весело в гората през златните листа.
— Може да изглежда безумие — каза Халдир. — А всъщност силата на Мрачния владетел се откроява най-ясно в отчуждението, разделящо всички, що още се борят срещу него. Ала днес целият свят извън Лотлориен, освен може би Ломидол, ни вдъхва толкова малко вяра, че не смеем да рискуваме свободата си с прекалено доверие. Сега живеем на остров сред безбройни заплахи и ръцете ни по-често докосват тетивата, отколкото арфата. Реките дълго ни закриляха, но вече не са сигурна охрана, защото от всички страни Сянката е пропълзяла на север. Някои предлагат да си заминем, но изглежда, че вече е твърде късно. Злото расте из западните планини; изчадията на Саурон изпълват необятните източни земи, а мълвата твърди, че вече не можем спокойно да минем през Рохан на юг и че Врагът охранява делтата на Великата река. Дори да стигнем до морския бряг, не ще намерим убежище там. Казват, че още имало пристанища на Върховните елфи, но те били далече на север и на запад, отвъд страната на полуръстовете. Може би Владетелят и Владетелката знаят къде са, ала аз не знам.

— Би трябвало поне да се досетиш, след като ни видя — каза Мери. — Елфическите заливи са на запад от моята страна, Графството, в което живеят хобитите.
— Честит народ са хобитите, че живеят близо до морския бряг! — каза Халдир. — Много време е минало, откакто някой от моя народ е виждал морето, но песните ни още го помнят. Разкажи ми за тия заливи, докато вървим.
— Не мога — каза Мери. — Никога не съм ги виждал. — Досега не бях напускал родния си край. И не вярвам, че бих имал смелостта да го напусна, ако знаех какъв е светът навън.
— Дори и за да видиш прекрасната Лотлориен? — каза Халдир. — Светът наистина е пълен със заплахи и има безброй мрачни места, но все още са останали много красоти и макар че във всички страни обичта е примесена със скръб, може би от това тя става още по-велика. Някои от нас пеят, че Сянката ще се оттегли и пак ще настъпи мир. Ала аз не вярвам, че светът край нас отново ще бъде както в древни времена, че слънцето ще грее както преди. Боя се, че за елфите това ще е в най-добрия случай примирие, през което безпрепятствено да минат отвъд Морето и завинаги да напуснат Средната земя. Уви, любима моя Лотлориен! Горестен ще е животът в страна, където никога не е расъл малорн. Но досега никой не е споменавал за малорни отвъд Великото море.
Докато говореха така, Отрядът бавно пристъпваше в колона по горските пътеки, воден от Халдир, а другият елф вървеше отзад. Усещаха под нозете си мека и равна почва и не след дълго закрачиха по-свободно, без страх от сблъсък или препъване. Лишен от зрение, Фродо откри, че слухът и останалите му сетива се изострят. Долавяше аромата на дърветата и утъпканата трева. Чуваше безброй различни ноти в шепота на листата над главата си, песента на реката отдясно и тънките, ясни гласове на птиците в небето. Когато прекосяваха открити поляни, усещаше слънчевите лъчи по лицето и ръцете си.
Странно чувство го бе обхванало още след първата стъпка отвъд Сребропът и колкото по-дълбоко навлизаше в Наита, толкова по-силно ставаше то — струваше му се, че по мост на времето е прекрачил в кътче от Старите времена и сега броди из отдавна изчезнал свят. В Ломидол помнеха древността; в Лориен древността още живееше сред реалния свят. Тук бяха видели и чули злото, бяха познали скръбта; елфите се бояха от външния свят и не му се доверяваха — вълци виеха из покрайнините на гората, ала над земите на Лориен не тегнеше сянка.
През целия този ден Отрядът продължи пътя си, докато усетиха падането на хладна привечер и чуха ранния нощен вятър да шепне сред безброй листа. Тогава си отпочинаха и спаха без страх под дърветата — не можеха да се изкачат, защото водачите не им разрешиха да развържат очите си. На сутринта отново продължиха, без да бързат. По пладне спряха и Фродо усети, че са излезли под сияйните слънчеви лъчи. Внезапно отвред се раздадоха гласове.
До тях безшумно се бе приближила бойна колона от елфи, бързащи към северните граници, за да ги опазят от нападения откъм Мория. Те носеха новини и Халдир сподели част от тях с Отряда. Разбойниците орки попаднали в засада и били почти напълно унищожени; оцелелите избягали на запад, към планините, и елфите ги преследвали. Било забелязано и някакво странно създание, което тичало прегърбено и с отпуснати към земята ръце като животно, макар да нямало животинска форма. Не успели да го хванат, но не го застреляли, защото не знаели дали е добро или зло, и то изчезнало на юг покрай Сребропът.
— Освен това — каза Халдир — донесоха ми и вест от Владетеля и Владетелката на Галадримите. Всички ще вървите свободно, дори джуджето Гимли. Изглежда, Владетелката знае кой и какъв е всеки от вашия Отряд. Навярно от Ломидол са пристигнали нови послания.
Най-напред той свали превръзката от очите на Гимли и ниско се поклони с думите:
— Прости ми! Гледай ни сега с дружелюбен взор! Гледай и се радвай, защото от Дуринов ден насам си първото джудже, съзряло дърветата на Лориенския Наит!
Когато дойде неговият ред, Фродо погледна нагоре и дъхът му спря. Стояха сред открита ливада. Наляво се издигаше огромна могила и тревата по нея бе зелена като пролетта в Стари времена. По склоновете като двойна корона растяха два пръстена от дървета — външните имаха снежнобяла кора и бяха без листа, но прекрасни в грациозната си голота; вътрешните бяха огромни малорни, все още облечени в бледозлатиста премяна. Високо сред клоните на едно величаво дърво в центъра блестеше бял плоскоред. В подножието на дърветата и навсякъде по зелените склонове тревата бе осеяна с дребни златни цветчета с формата на звезди. Сред тях се полюшваха на стройните си стъбла други цветя, бели и съвсем бледозелени — те искряха като мъгла сред наситения цвят на тревата. Небето отгоре бе синьо, а следобедното слънце огряваше хълма и хвърляше под дърветата дълги зелени сенки.
— Гледайте! Стигнахме до Серин Амрот — каза Халдир. — Това е сърцето на древното кралство, такова, каквото е било от незапомнени дни. Тук е могилата на Амрот, където в по-щастливи времена се издигал неговият дом. Тук вечно цъфтят зимните цветя сред невехнеща трева — жълтият еланор и бледият нифредил. Тук ще останем засега, а привечер ще влезем в града на Галадримите.
Всички се проснаха на благоуханната трева, само Фродо още стоеше замаян от изумление. Струваше му се, че е престъпил през висок прозорец, разкрит към изчезнал свят. Огряваха го лъчи, за които в неговия език нямаше дума. Всичко, що виждаше, бе грациозно, но формите изглеждаха ясно очертани, сякаш бяха замислени и изрисувани току преди падането на превръзката от очите му, ала изглеждаха и древни, като че бяха надживели вечността. Виждаше само познати цветове: златни, бели, сини, зелени, но те бяха свежи и до болка прекрасни, сякаш в този миг ги виждаше за пръв път и се мъчеше да им измисли нови и вълшебни имена. Ничие сърце не би могло тук през зимата да скърби за лятото или пролетта. В нищо, израсло по тая земя, не се забелязваше недостатък, болест или безформеност. Лориен бе неопетнена.
Обърна се и видя, че Сам е застанал край него, оглежда се озадачено и разтърква очи, сякаш не бе съвсем сигурен, че не сънува.
— Не ще и дума, денят е ясен и слънцето грее — каза той. — Мислех, че елфите обичат само луната и звездите, но това тук е по-елфическо от всичко, дето съм чувал. Имам чувството, че съм вътре в песните, ако разбирате какво искам да кажа.
Халдир ги погледна и като че наистина разбра и мисълта, и думите. Той се усмихна и каза:
— Вие усещате силата на Владетелката на Галадримите. Ще ви хареса ли да се изкачите с мен по Серин Амрот?
Той леко се заизкачва по тревистите склонове и двамата го последваха. Макар че вървеше и дишаше, а наоколо живи листа и цветя тръпнеха под същия хладен вятър, който облъхваше лицето му, Фродо усети, че се намира в безвременна страна, която не вехне, не се изменя и не чезне в забрава. Дори когато си заминеше и отново навлезеше във външния свят, Фродо, скиталецът от Графството, щеше да продължава да броди по тревата сред еланор и нифредил в прекрасната Лотлориен.
Навлязоха в пръстена от бели дървета. В това време южнякът повя над Серин Амрот и с въздишка заигра сред клоните. Застанал неподвижен, Фродо дочу далечен прибой по отдавна отмити плажове и крясъци на морски птици, чийто род е изчезнал от лицето на земята.
Халдир бе отминал и се изкачваше към един висок плоскоред. Готвейки се да го последва, Фродо положи ръка върху дървото край стълбата — никога не бе усещал тъй внезапно и отчетливо допира на дървесна кора, нейната тъкан и живота под нея. Наслаждаваше се на дървото и докосването му, но не като дървар или дърводелец; това бе насладата на самото живо дърво.
Когато най-сетне стъпи на високата платформа, Халдир го хвана за ръка и го обърна на юг.
— Погледни първо натам! — каза той.
Фродо погледна и видя, все още на известно разстояние, хълм с множество могъщи дървета или град от зелени кули — не можеше да реши кое от двете е вярно. Струваше му се, че оттам идва цялата мощ и светлина, властвуваща над този край. Внезапно го обзе желанието да полети като птица и да отдъхне сред зеления град. После погледна на изток и видя земите на Лориен да се разстилат до бледия блясък на Великата река Андуин. Надигна взор отвъд реката, всичката светлина изгасна и той отново се озова в познатия свят. Зад реката земите изглеждаха плоски, пусти, безформени и неясни, чак докато се издигнеха в далечината като мрачна и заплашителна стена. Слънцето, огряващо Лотлориен, нямаше властта да разсее сенките на далечните възвишения.

— Там е твърдината на Южен Мраколес — каза Халдир. — Облечена е в гора от мрачни ели, където дърветата, се борят едно срещу друго, а клоните им гният и съхнат. На каменно възвишение сред нея се издига Дол Гулдур, където дълго живя скритият Враг. Боим се, че отново е обитаван от седмократно по-могъща сила. От тази височина можеш да видиш двете сили, изправени една срещу друга; дори и в този миг те се борят мислено, ала докато светлината прониква в самото сърце на мрака, нейната собствена тайна остава неразкрита. Все още.
Халдир се обърна, бързо се спусна надолу и хобитите го последваха.
В подножието на хълма Фродо откри Арагорн, застанал неподвижен и безмълвен като дърво, но в ръцете си държеше златисто цветче еланор, а в очите му блестеше светлина. Обгръщаше го някакъв красив спомен и като го погледна, Фродо разбра, че той вижда това място така, както е било преди. Защото суровите години бяха изчезнали от лицето на Арагорн и той изглеждаше облечен в бяло, висок и красив млад владетел; изричаше елфически слова на някого, невидим за Фродо.
— Арвен ванимелда, намарие! — каза той, после въздъхна и откъсвайки се от размислите, погледна към Фродо с усмивка. — Тук е сърцето на Елфосвят и тук ще остане завинаги сърцето ми, освен ако ни чака светлина отвъд мрачните пътища, по които тепърва ще крачим с теб. Ела!
Той хвана Фродо за ръката и се отдалечи от хълма Серин Амрот, при който вече нямаше да се завърне жив.

ГЛАВА 7
ОГЛЕДАЛОТО НА ГАЛАДРИЕЛ

Когато отново потеглиха напред, слънцето потъваше зад планините и в горите се сгъстяваха сенки. Пътеката навлезе сред гъсталаци, където вече настъпваше мрак. Докато крачеха, под дърветата настана нощ и елфите извадиха сребърните си фенери.
Внезапно отново излязоха на открито и се озоваха под бледото вечерно небе, пронизано от няколко ранни звезди. Пред тях се простираше широк пръстен от открито пространство, който извиваше от двете страни. Зад него имаше дълбок ров, потънал в меки сенки, но тревата по ръба му бе зелена, сякаш още грееше със спомена за отминалото слънце. От другата страна се издигаше висока зелена стена, обграждаща зелен хълм, покрит с малорнови дървета — по-големи от всички, които бяха виждали досега в тази страна. Височината им не можеше да се определи, но те се възправяха в здрача като живи кули. Сред многоетажните им клони и неспирно трептящите листа блестяха безброй светлини: зелени, златни и сребърни. Халдир се обърна към Отряда:
— Добре дошли в Карас Галадон! Ето града на Галадримите, където живеят Владетелят Келеборн и Галадриел, Владетелка на Лориен. Но оттук не можем да влезем, защото портата не е обърната на север. Трябва да заобиколим откъм южната страна, а пътят не е кратък, защото градът е голям.
Покрай външния ръб на рова минаваше път, покрит с бял камък. Тръгнаха по него на запад, а градът все тъй се извисяваше отляво, като зелен облак; в гъстеещия мрак изгряваха нови и нови светлини, докато целият хълм сякаш пламна от звезди. Най-после стигнаха до бял мост, прекосиха го и се озоваха пред портата на града — тя бе обърната на югозапад, разположена между издадените напред стени. По здравите врати висяха многобройни фенери.
Халдир почука, заговори и портата безшумно се открехна, макар че Фродо не забеляза никъде стражи. Пътниците влязоха и вратите се затвориха зад тях. Намираха се в дълбок коридор между стените и минавайки бързо по него, прекрачиха в Града на дърветата. Не виждаха никого, не чуваха стъпки по пътеките, но въздухът наоколо бе изпълнен с гласове. От далечните висини на хълма долиташе песен и се лееше като гальовен дъжд по листата.
По много пътеки и стълбища минаха, докато стигнаха върха и видяха пред себе си блещукащ фонтан сред широка морава. Осветен от висящи по клоните сребърни фенери, той се лееше в сребърно корито, от което извираше бял поток. В южния край на моравата растеше най-могъщото от всички дървета; огромният му гладък дънер лъщеше като сива коприна и се издигаше във висините, където първите му клони се разперваха като огромни ръце под сенчести облаци от листа. Край стъблото висеше широка бяла стълба и в подножието й седяха трима елфи. При идването на пътниците те скочиха на крака и Фродо видя, че са високи и облечени в сиви ризници, а от раменете им висят бели плащове.
— Тук живеят Келеборн и Галадриел — каза Халдир. — Те повеляват да се изкачите и да говорите с тях.
Един от елфите пазачи изсвири звънко с малкия си рог и отгоре му отвърнаха трикратно.
— Аз ще тръгна пръв — каза Халдир. — След мен да дойдат Фродо и Леголас. Останалите могат да се подредят както искат. За тия, които не са свикнали с подобни стълби изкачването е дълго, но можете да почивате по пътя.
Докато бавно се катереше нагоре, Фродо мина край много плоскореди — някои от едната страна, други от другата, а трети разположени около стъблото на дървото, тъй че стълбата минаваше през тях. Високо над земята той стигна до просторен талан, напомнящ палуба на огромен кораб. Върху него бе изградена къща — толкова голяма, че ако беше на земята, би послужила за зала дори на човеците. Фродо влезе след Халдир и се озова в овално помещение, сред което се издигаше стъблото на грамадния малорн, вече изострено към върха, но все още внушително като необхватна колона.
Мека светлина изпълваше залата; стените й бяха зелени и сребристи, а покривът златен. Вътре седяха мнозина елфи. На два трона край дънера, под балдахин от жив клон, седяха един до друг Келеборн и Галадриел. По елфическия обичай те се изправиха да поздравят гостите си, макар да бяха всепризнати могъщи крал и кралица. Бяха много високи и Владетелката не отстъпваше по ръст на Владетеля; сериозни и красиви бяха лицата им. От глава до пети бяха облечени в бяло; косите на Владетелката бяха тъмнозлатисти, а на Владетеля Келеборн — дълги и блестящи като сребро; но възрастта не бе оставила следи по тях, освен в дълбините на погледите — пронизващи като копия под звездна светлина и все пак дълбоки като кладенци на древната памет.
Халдир доведе Фродо пред тях и Владетелят го поздрави на собствения му език. Владетелката Галадриел не каза нито дума, но за дълго се вгледа в лицето му.
— Седни сега край трона ми, Фродо от Графството! — каза Келеборн. — Ще си поговорим, когато дойдат всички.
Докато спътниците влизаха, той любезно поздравяваше всекиго по име.
— Добре дошъл, Арагорн, син на Арагорн! — каза той. — Тридесет и осем години отминаха във външния свят, откакто посети тази страна; и тия години тегнат над тебе. Но краят наближава, за добро или за зло. Свали товара си тук за кратък отдих!
— Добре дошъл, сине на Трандуил! Твърде рядко пътува моят народ надалеч от Севера.
— Добре дошъл, Гимли, син на Глоин! Наистина отдавна не сме виждали никой от, народа на Дурин в Карас Галадон. Но днес нарушихме древния си закон. Дано това бъде знак, че макар сега светът да тъне в мрак, наближават по-добри дни и ще се поднови дружбата между нашите народи.
Гимли ниско се поклони.
Когато всички гости насядаха пред трона му, Владетелят отново ги огледа.
— Тук са осем — каза той. — Според вестите на път трябваше да потеглят девет. Но може би е имало промяна в решението, за която не сме чули. Елронд е далеч, а мракът между нас гъстее и през цялата година сенките прииждаха.
— Не, не е имало промяна в решението — заговори за пръв път Владетелката Галадриел. Гласът й бе ясен и мелодичен, но по-дълбок, отколкото у простосмъртните жени. — Гандалф Сивия е потеглил с Отряда, ала не е преминал границите на тази страна. Кажете ни сега къде е той, защото много се надявах отново да поговоря с него. Но не мога да го видя отдалече, освен ако пристъпи в пределите на Лотлориен — сива мъгла го обгръща и незнайни за мен са пътищата на нозете и ума му.
— Уви! — изрече Арагорн. — Гандалф Сивия потъна в сянката. Той не успя да избяга от Мория и остана там.
При тези думи всички елфи в залата нададоха вик на скръб и изумление.
— Лоши вести — каза Келеборн, — най-лошите, изричани тук през дълги години, изпълнени с горестни събития. — Той се обърна към Халдир и запита на елфически език: — Защо досега не ми бе съобщено за това?
— Не говорихме с Халдир за делата и задачите си — каза Леголас. — Отначало бяхме много уморени и опасността ни гонеше по петите, а сетне за известно време почти забравихме скръбта си, докато крачехме радостни по прекрасните пътеки на Лориен.
— Ала скръбта ни е голяма и загубата непоправима — добави Фродо. — Гандалф бе наш водач и той ни преведе през Мория, когато не виждахме надежда за бягство, той ни спаси и сам падна.
— Разкажете ни сега всичко! — каза Келеборн.
Тогава Арагорн описа всичко, което се бе случило по прохода на Карадрас и през следващите дни; разказа за Балин и неговия дневник, за боя в Залата на Мазарбул, за огъня, за тесния мост и за идването на Ужаса.
— Той приличаше на зло от Древния свят, каквото дотогава не бях виждал — привърши разказа си Арагорн. — Беше едновременно сянка и пламък, могъщ и страшен.
— Това бе балрог от Моргот — каза Леголас, — най-смъртоносният от всички врагове на елфите, освен Онзи, що седи в Черната кула.
— С очите си видях на моста онова, що ни преследва в най-страшните сънища, видях Злото на Дурин — тихо каза Гимли и в очите му тъмнееше страх.

— Уви! — въздъхна Келеборн. — Отдавна се бояхме, че под Карадрас дреме Ужасът. Но ако знаех, че джуджетата отново са раздвижили злото в Мория, бих забранил на всички ви да преминете северната граница. И ако не звучеше невероятно, бих се изкушил да кажа, че на стари години Гандалф е преминал от мъдрост към безумие, за да навлезе без нужда в капаните на Мория.
— И наистина би било прибързано да го кажеш — твърдо изрече Галадриел. — Нито едно дело в живота на Гандалф не бе безполезно. Тези, които са го следвали, не са познавали мислите му и не могат да разкажат за главната му цел. Но както и да стоят нещата с водача, последователите му са безупречни. Не съжалявай, че си посрещнал джуджето. Ако нашият народ бе прекарал дълги години в изгнание далеч от Лотлориен, то кой от Галадримите, дори Келеборн Мъдрия, би отминал и не би пожелал да погледне древната родина дори ако тя се е превърнала в драконова бърлога? Мрачна е водата на Хелед-зарам, студени са изворите на Кибил-нала и прекрасни бяха колонните зали на Хазад-дум в Старите времена, преди да паднат могъщите крале на каменните подземия.
И тя се усмихна към Гимли, който седеше изчервен и печален. А джуджето, чувайки имената, изречени на собствения му древен език, вдигна очи и срещна нейния поглед и му се стори, че надничайки внезапно в сърцето на неприятел, е срещнал там любов и разбиране. По лицето му се изписа изумление, сетне той отвърна на усмивката. Изправи се неловко, поклони се по маниера на джуджетата и каза:
— Но още по-прекрасни са живите земи на Лориен, а Владетелката Галадриел е по-прелестна от всички скъпоценни камъни, укрити под земята!
Настъпи мълчание. Най-сетне Келеборн отново заговори:
— Не знаех, че положението ви е толкова лошо. Нека Гимли прости суровите ми слова — роди ги тревогата в сърцето ми. Ще сторя каквото мога, за да помогна на всекиго според волята и нуждата му, но особено на онзи от дребния народ, който носи товара.
— Ние знаем задачата ти — каза Галадриел, гледайки към Фродо. — Но тук не ще говорим открито за нея. Ала може би ще се окаже, че ненапразно си дошъл да дириш помощ в тази страна, както явно е възнамерявал и Гандалф. Защото Владетелят на Галадримите се слави като най-мъдър сред елфите на Средната земя и дори кралете не могат да ви дадат подаръците, с които ще ви дари той. От най-ранни дни живее той на запад и аз живея с него от незапомнени времена; още преди падането на Нарготронд и Гондолин минах през планините и през всички епохи на света двамата се борихме срещу бавното поражение. Аз сама свиках за пръв път Белия съвет. Ако не се бяха провалили замислите ми, начело щеше да стои Гандалф Сивия и може би тогава всичко щеше да е другояче. Ала и днес още има надежда. Не ще ви давам съвети, не ще кажа: правете това или онова. Защото не с дела и планове, не с избор на един или друг път мога да помогна, а само със знанията за онова, що е било, и отчасти за онова, що ще бъде. Но ето какво ще ви кажа: вашата Задача се крепи върху острието на нож. Отклонете се само за миг — и тя ще се провали за всеобща погибел. И все пак, докато Отрядът е верен, остава надежда.
И подир тези думи тя ги обгърна с взора си, а сетне проницателно ги изгледа един по един. Никой освен Леголас и Арагорн не устоя на погледа й. Сам бързо се изчерви и наведе глава.
Накрая Владетелката Галадриел ги освободи от плена на очите си и се усмихна.
— Прогонете тревогата от сърцата си — каза тя. — Тази нощ ще спите в мир.
Пътниците въздъхнаха и изведнъж се почувствуваха изморени като след дълъг и подробен разпит, макар да не бяха изрекли нито дума.
— Вървете сега! — каза Келеборн. — Изтощени сте от скръб и дълъг път. Вашата Задача не ни засяга пряко, но ще получите убежище в този Град, докато оздравеете и съберете сили. Сега ще си починете, а разговорите за бъдещия ви път ще отложим за по-късно.
За голямо задоволство на хобитите тази нощ Отрядът спа на земята. Елфите им разпънаха шатра сред дърветата до фонтана и положиха в нея меки постели; после им пожелаха покой с прекрасните си елфически гласове и се оттеглиха. Известно време пътниците разговаряха за предната нощувка сред дърветата, за пътуването през деня и за Владетеля и Владетелката; все още не бяха сбрали смелост да мислят за бъдещето.
— Защо се изчерви, Сам? — обади се Пипин. — Много бързо се предаде. Всеки би помислил, че нещо ти тежи на съвестта. Дано не е нищо по-лошо от порочен план да ми задигнеш одеялото, — Не съм си и мислил за подобно нещо — отвърна Сам, който не бе в настроение за шеги. — Ако искаш да знаеш, почувствувах се, като че стоя гол-голеничък и това не ми хареса. Тя сякаш надничаше в мен и ме питаше какво ще сторя, ако ми даде възможност да избягам обратно в Графството и да си имам хубава малка дупка и… и моя си градинка.
— Чудна работа — каза Мери. — Почти същото усетих и аз, само че… само че… е, мисля, че няма да ви кажа повече — смутено завърши той.
Изглежда, всички бяха минали през едно и също премеждие — всеки бе усетил, че му предлагат избор между лежащата напред сянка, изпълнена със страх, и нещо, което страстно желае. То ясно се очертаваше пред мисления му взор и за да го получи, трябваше само да кривне от пътя и да остави на други Задачата и войната против Саурон.
— Освен това на мен ми се стори — каза Гимли, — че изборът ми ще остане в тайна и само аз ще знам за него.
— За мен всичко бе изключително странно — каза Боромир. — Може да е било само проверка и тя да е смятала, че чете мислите ни за някакви свои добри цели; ала бих казал едва ли не, че тя ни изкушаваше, предлагайки неща, които уж са в нейна власт. Едва ли е нужно да казвам, че не пожелах да я слушам. Хората от Минас Тирит държат на думата си.
Но той не каза какво е помислил, че му предлага Владетелката. Колкото до Фродо, той мълчеше въпреки настоятелните въпроси на Боромир.
— Тя дълго те държа в погледа си, Носителю на Пръстена — каза гондорецът.
— Да — промълви Фродо, — но ще запазя в мислите си каквото е проникнало в тях.
— Е, пази се! — рече Боромир. — Не вярвам много на тая елфическа Владетелка и нейните цели.
— Не говори зло за Владетелката Галадриел! — строго каза Арагорн. — Не знаеш за какво говориш. В нея и в цялата тази страна няма зло, стига човек да не го донесе в себе си. А тогава тежко му! Но тази нощ за пръв път, откакто напуснах Ломидол, ще спя без страх. И дано да спя дълбоко, та да забравя за малко скръбта си! Уморен съм телом и духом.
Той се просна на постелята и мигом потъна в дълъг сън. Скоро останалите последваха примера му и нито шум, нито видение смути дрямката им. Когато се събудиха, откриха, че светлият ден е огрял ливадата пред шатрата и слънчевите лъчи блестят по танцуващите струи на фонтана.
Доколкото можеха да си спомнят те прекараха няколко дни в Лотлориен. През целия им престой грееше ясно слънце, само от време на време лек дъждец се сипеше и отминаваше, оставяйки зад себе си всичко свежо и чисто. Въздухът беше прохладен и мек, сякаш бе пролет, но пътниците усещаха наоколо дълбокото и замислено спокойствие на зимата. Струваше им се, че не се занимават почти с нищо, освен с трапези, напитки, почивка и разходки сред дърветата; и това им стигаше.
Не бяха виждали отново Владетеля и Владетелката и рядко разговаряха с елфите; изглежда, повечето от тях не знаеха или не желаеха да използуват западняшкия език. Халдир се бе сбогувал с тях и се бе завърнал отново към северната граница, където бдяха много елфи, откакто Отрядът донесе вести от Мория. Леголас почти непрекъснато бе сред Галадримите и след първата нощ вече не спеше със спътниците си, макар че се връщаше да похапне и да поговори с тях. Когато тръгваше надалеч из страната, той често взимаше Гимли със себе си и останалите се учудваха на тази промяна.
Сега, докато седяха заедно или се разхождаха, спътниците често разговаряха за Гандалф и в мислите им ясно се завръщаше всеки негов жест, всяка дума. Докато телата им се изцеляваха от болка и умора, скръбта от загубата ставаше все по-остра. Те нерядко чуваха как наблизо пеят елфически гласове и разбираха, че тези песни оплакват гибелта му, защото долавяха неговото име сред нежните, неразбираеми слова.
Митрандир, Митрандир — пееха елфите, — о, Странник Сив! Защото тъй обичаха да го наричат те. Но ако Леголас се случеше с Отряда, отказваше да превежда песните, твърдейки, че не е тъй изкусен и че за него скръбта все още е много силна и се нуждае от сълзи, а не от песни.

Фродо пръв изля малко от мъката си в колебливи слова. Той рядко изпитваше нужда да съчини песен или стих; дори в Ломидол бе слушал, вместо да пее, макар в паметта му да бе събрано много от онова, що други бяха създали преди него. Но сега, когато седеше край фонтана в Лориен и чуваше около себе си гласовете на елфите мисълта му се въплъти в песен, която му се стори красива, ала щом опита да я повтори на Сам, останаха само късчета, повехнали като шепа съсухрени листа:

Сред Графството, в вечерен мрак
чух стъпките му да ехтят;
а призори потегли пак
безмълвно на далечен път.
От Пущинак до морски плаж,
от леден хълм до южен зной,
през таен вход със дракон страж,
през мрачен лес вървеше той.
С джудже и хобит, елф, човек,
със простосмъртен и с велик,
със звяра и с орела лек
делеше тайния език.

В левица — меч, в десница — цяр,
товар почти непоносим;
гръмовен глас, пламтяща жар,
самотен морен пилигрим.
Той бе и весел, и гневлив,
премъдрост древна бе събрал;
под вехта шапка старец сив,
ръка на жезъла подпрял.
На моста се изправи сам и
с Мрак и Огън влезе в бой;
строши се жезълът му там,
сред Хазад-дум загина той.

— Ама вие комай скоро ще надминете господин Билбо! — обади се Сам.
— Не ми се вярва — каза Фродо. — Но това е най-доброто, което мога да съчиня.
— Е, господин Фродо, ако пак опитате, дано да кажете и една-две думи за фойерверките му. Нещо такова:

Ракети чудни той роди —
цветя, и слънце, и звезди,
или след тътен златен дъжд
изсипваше се изведнъж.

— Макар че заслужават далеч по-висока възхвала.
— Не, оставям го на теб, Сам. Или може би на Билбо. Но… о, не мога повече да говоря за това. Непоносимо е да мисля как ще му съобщя тази вест.
Една вечер Фродо и Сам се разхождаха из прохладния здрач. Двамата отново бяха неспокойни. Върху Фродо изведнъж бе паднала сянката на раздялата — нещо му подсказваше, че наближава времето да напусне Лотлориен.
— Какво мислиш сега за елфите, Сам? — рече той. — Някога ти зададох същия въпрос… сякаш бе много отдавна, но оттогава до днес си видял много повече.
— Наистина много видях! — каза Сам. — И смятам, че има елфи и елфи. Във всички личи по нещо елфическо, но не са еднакви. Ето, тукашният народ не е бездомен, не скита и изглежда малко по-близък до нас — те сякаш са част от тая земя, по-сродени с нея, отколкото дори хобитите са част от Графството. Трудно е да се каже дали те са създали страната, или страната ги е създала, ако ме разбирате. Удивително спокойно е тук. Като че нищо не се случва и никой не желае да се случи нещо. Ако в това има някаква магия, то тя е нейде дълбоко тук, където не мога да я пипна с пръст, тъй да се каже.
— Навсякъде можеш да я видиш и усетиш — каза Фродо.
— Е, не се вижда някой да я създава. Няма фойерверки, каквито правеше горкият Гандалф. Питам се защо ли толкова дни не се мяркат, Владетелят и Владетелката. Струва ми се, че тя би могла да стори някое и друго вълшебство, ако е в настроение. Как ми се ще да видя малка елфическа магия, господин Фродо!
— А пък на мене не. Доволен съм от престоя. И не ми липсват фойерверките на Гандалф, а рошавите му вежди, буйният му нрав и гласът му.
— Прав сте — каза Сам. — И не мислете, че придирям. Често исках да видя малко магия като в старите приказки, но никога не съм чувал за по-хубава страна от тази тук. То е като да си едновременно и у дома, и на празник, нали ме разбирате. Все едно започвам да чувствувам, че ако ще трябва да продължим пътя, време е да приключваме. Незапочнатата работа най-бавно свършва — обичаше да казва моят старик. Със или без магия, не ми се вярва тукашните елфи да могат да ни помогнат с нещо повече. Мисля си, че Гандалф най-много ще ни липсва, когато напуснем този край.
— Боя се, че си съвсем прав, Сам — отвърна Фродо. — И все пак много се надявам да видим отново Владетелката на елфите, преди да си заминем.
Още не бе довършил и видяха как Владетелката Галадриел се задава, сякаш в отговор на мислите им. Висока, бяла и прекрасна, тя крачеше под дърветата. Не изрече нито дума, само им кимна.
Завивайки настрани, тя ги поведе към южните склонове на хълма Карас Галадон. Минаха през отвор във висок, зелен жив плет и се озоваха в затворена градина. Тук не растяха дървета и потайното кътче лежеше под открито небе. Вечерните звезди бяха изгрели и белите им пламъчета грееха над горите на запад. По дълга поредица от стъпала Владетелката се спусна в дълбока зелена падина, през която ромолеше сребристият поток, извиращ от фонтана на хълма. На дъното имаше широк и плитък сребърен купел върху нисък пиедестал, изсечен като разклонено дърво, а до него стоеше сребърна кана.
Галадриел напълни купела до ръба с вода от потока, дъхна над нея и когато водата отново се успокои, заговори:
— Това е Огледалото на Галадриел. Доведох ви тук, за да погледнете в него, ако желаете.
Въздухът бе неподвижен, падината — мрачна, Владетелката на елфите стоеше висока и бледа.
— Какво да търсим в него и какво ще видим? — запита Фродо, изпълнен с благоговение.
— По моя заповед Огледалото може да разкрие много неща — отвърна тя, — а на някои мога да покажа каквото желаят да видят. Но Огледалото показва и онова за което не го молят, а то често е по-странно и по-полезно от нещата, които искаме да съзрем. Не мога да кажа какво ще видите, ако оставите Огледалото само да избира. То показва отминалото, настоящето и онова, що може да се случи. Ала и най-мъдрите невинаги успяват да разберат кое от тях разкрива. Желаете ли да погледнете? Фродо не отговори.

— А ти? — обърна се тя към Сам. — Мисля, че твоят народ би нарекъл това магия, макар че не разбирам какво имат предвид; те като че използуват същата дума и за лукавството на Врага. Но ако тази дума ти харесва, това е магията на Галадриел. Нали каза, че искаш да видиш елфическа магия?
— Казах — отвърна Сам, леко разтреперан, обзет от страх и любопитство. — Ще надникна, госпожо, ако ми разрешите. И не бих имал нищо против да хвърля едно око към дома — подхвърли той настрани, към Фродо. — Сякаш е минало ужасно много време, откакто съм на път. Но най-вероятно ще видя само звезди или нещо, дето не го разбирам.
— Най-вероятно — нежно се разсмя Владетелката. — Но хайде, гледай и виж каквото можеш. Не докосвай водата!
Сам стъпи върху пиедестала и се приведе над купела. Водата изглеждаше плътна и мрачна. Звездите се отразяваха в нея.
— Само звезди, както очаквах — каза той.
И после тихо ахна, защото звездите изчезнаха. Сякаш се бе отдръпнал черен воал, Огледалото посивя, сетне просветля. Отвъд него сияеше слънце и клоните на дърветата се размахваха и люшкаха от вятъра. Но преди Сам да реши какво точно е видял, светлината помръкна; сега му се стори, че вижда Фродо с пребледняло лице да спи дълбок сън под огромна черна скала. После сякаш видя и себе си да крачи през тъмен коридор и да се катери по безкрайна криволичеща стълба. Внезапно осъзна, че напрегнато търси нещо, ала не знаеше какво е то. Видението се промени като насън, върна се обратно и той отново видя дърветата. Но сега не бяха толкова близо и Сам разбра какво става — те не се люшкаха от вятъра, а се сгромолясваха на земята.
— Ехей! — възмутено викна Сам. — Тоя Тед Пясъчкин се е разпасал да сече дървета, дето изобщо не му влизат в работата. Не бива да ги събарят — това е сенчестата алея зад Мелницата по пътя за Крайречкино. Да ми падне само тоя Тед, та аз него да съборя!
Но сега Сам забеляза, че Старата мелница бе изчезнала и на нейно място строяха голяма сграда от червени тухли. Тълпи от хобити работеха усърдно. Наблизо се издигаше висок червен комин. Черен дим замъгли повърхността на Огледалото.
— Някаква дяволия става в Графството — каза Сам. — Елронд си знаеше работата, като поиска да върне господин Мери. Изведнъж той изкрещя, отскочи и яростно заяви: — Не мога да остана тук. Трябва да си ида. Те са разкопали улица Торбаланска и горкият ми старик смъква с количка багажа си по хълма. Трябва да си ида!
— Не можеш да си идеш сам — отвърна Владетелката. — Преди да погледнеш в Огледалото, ти не искаше да си идеш без своя господар, макар да знаеше, че в Графството може да се случи нещо лошо. Не забравяй, че Огледалото показва много неща и още не всички са се сбъднали. Някои не се сбъдват никога, освен ако онзи, който ги види, се отклони от пътя си, за да ги предотврати. Огледалото е опасен водач.
Сам седна на земята и се хвана за главата.
— Съжалявам, че дойдох тук, и не искам вече да виждам никаква магия — каза той и замълча. След малко отново заговори пресипнало, сякаш едва удържаше сълзите си: — Не, или ще се върна у дома по дългия път заедно с господин Фродо, или изобщо няма да се върна. Но дано се прибера някой ден. Ако се окаже вярно това, дето го видях, някой има да си пати!
— Сега искаш ли да погледнеш, Фродо? — запита Владетелката Галадриел. — Ти беше доволен от престоя си и не желаеше да видиш елфическа магия.
— Съветвате ли ме да погледна? — запита Фродо.
— Не, не те съветвам нито да гледаш, нито да не гледаш. Аз не съм съветница. Може да узнаеш нещо, красиво или грозно, полезно или не. Виденията са едновременно и добри, и опасни. И все пак, Фродо, смятам, че си достатъчно храбър и мъдър, за да поемеш риска, иначе не бих те довела тук. Прави както решиш!
— Ще погледна — каза Фродо, изкачи се на пиедестала и се приведе над мрачната вода.
Огледалото мигом се проясни и той видя сумрачни земи. На фона на бледото небе в далечината се издигаха черни планини. Дълъг сив път се виеше и чезнеше от поглед. Нейде напред по пътя бавно се спускаше човешка фигура, отначало неясна и дребна, но все по-голяма и по-отчетлива с всяка нова крачка. Изведнъж Фродо разбра, че тя му напомня Гандалф. Едва не извика на глас името на вълшебника, после видя, че фигурата е облечена не в сиво, а в бяло, неясно сияещо сред здрача; в ръката си държеше бял жезъл. Главата бе приведена, тъй че не можеше да види лицето, а скоро фигурата свърна по пътя настрани и изчезна извън Огледалото. Съмнение обзе Фродо — дали бе видял Гандалф по време на някое от отдавнашните му самотни пътешествия, или това бе Саруман?
Видението се промени. Дребен, но много ярък за миг се мярна образът на Билбо, който крачеше неспокойно из стаичката си. По масата безредно се трупаха хартии; по стъклата плющеше дъжд.
След кратко прекъсване бързо се заредиха сцени, за които Фродо някак си знаеше, че са части от голямата, история, в която се бе включил. Мъглата се разсея и той видя гледка, която никога не бе виждал, ала веднага я позна — Морето. Падна мрак. Морето се надигна и забушува могъща буря. После на фона на кървавочервеното слънце, потъващо сред понесени от вятъра облаци, той видя как от запад се задава черният силует на висок кораб с разкъсани платна. Сетне широка река, протичаща през многолюден град. Подир това бяла крепост със седем кули. А после отново кораб с черни платна, но пак бе утро, вълничките по водата искряха и под слънцето сияеше флаг с извезано на него бяло дърво. Надигна се дим като от пожар и битка, слънцето отново залезе сред пламтящ пурпур, който избледня и се превърна в сива мъгла и сред мъглата отмина надалеч малък кораб, облян от светлини. Той изчезна, Фродо въздъхна и се приготви да се оттегли.
Но внезапно огледалото стана съвсем черно, тъй черно, сякаш бе зейнал отвор в белия свят и Фродо гледаше към пустотата. Сред мрачната бездна се появи Око, то бавно растеше, докато изпълни почти цялото Огледало. Тъй страшно бе то, че Фродо стоеше вкаменен, без сили да извика или да отклони погледа си. Огън обрамчваше Окото, но самото то бе изцъклено, жълто като котешко, бдително и съсредоточено, а черният разрез на зеницата се отваряше към бездънна яма, прозорец към нищото.
Сетне Окото взе да блуждае, взирайки се ту насам, ту натам; и ужасеният Фродо знаеше със сигурност, че сред много други неща то търси и него. Но знаеше и това, че то не може да го види… освен ако той сам пожелае. Увисналият на верижка около шията му Пръстен натежа, стана по-тежък от огромен камък и повлече главата му надолу. Огледалото сякаш се загряваше и над водата се виеше пара. Фродо се плъзгаше напред.
— Не докосвай водата! — тихо каза Владетелката Галадриел. Видението избледня и Фродо откри, че гледа към хладните звезди, примигващи в сребърния купел. Цял разтърсен от тръпки, той отстъпи назад и погледна Владетелката.
— Знам последното ти видение — каза тя, — защото то бе и в моите мисли. Не бой се! Но не смятай, че само с песни сред дърветата или дори с тънките стрели на елфическите лъкове опазваме и защитаваме земите на Лотлориен от Врага. Казвам ти, Фродо, че и докато разговарям с теб, аз усещам Мрачния владетел и знам мислите му или поне всички негови мисли, свързани с елфите. А той открай време се мъчи слепешком да съзре мен и мислите ми. Ала вратата все още е затворена!
Тя вдигна белите си ръце и протегна разперени длани на изток в жест на отхвърляне и отказ. Високо горе ясно сияеше Еарендил, любимата на елфите Вечерна звезда. Тъй ярък бе той, че фигурата на елфическата Владетелка хвърляше неясна сянка по земята. Под лъчите му на ръката й проблесна пръстен; той лъщеше като полирано злато, обвито в сребриста светлина, и на него блещукаше бял камък, сякаш Вечерницата бе слязла да си почине върху десницата й. Фродо благоговейно се взря в пръстена; внезапно му се стори, че е разбрал.
— Да — каза тя, предугаждайки мисълта му, — не е разрешено да се говори за него и Елронд не можеше да наруши тайната. Ала не е възможно да го скрием от онзи, що носи Пръстена и е видял Окото.
Наистина в страната Лориен, на пръста на Галадриел се съхранява един от Трите. Това е Нения, Елмазеният Пръстен, и аз съм негова пазителка. Онзи подозира, ала не знае… все още. Не разбираш ли сега, че идваш към нас със стъпките на Съдбата? Ако се провалиш, оставаме беззащитни пред Врага. Ала ако успееш, могъществото ни ще отслабне, Лотлориен ще повехне и приливите на Времето ще я отнесат. Ще трябва да заминем на Запад или да залинеем, да се превърнем в прост народ, обитаващ долини и пещери, бавно да забравяме и да чезнем в забрава.
Фродо приведе глава.
— И кое избирате? — запита той най-сетне.

— Да става каквото ще става — отвърна тя. — Любовта на елфите към земите и творенията им е по-дълбока от морските бездни, мъката им е вечна и никога не ще утихне докрай. И все пак те по-скоро биха отхвърлили всичко, отколкото да се покорят на Саурон, защото сега го познават. Ти не си отговорен за съдбата на Лотлориен, а само за изпълнението на своята Задача. Ала ако не бе безполезно, бих могла да мечтая Единственият Пръстен изобщо да не е бил изковаван или да бе останал изгубен завинаги.
— Вие сте мъдра, безстрашна и прекрасна, Владетелко Галадриел — каза Фродо. — Ако поискате Единствения Пръстен, ще ви го дам. За мен тия дела са прекалено велики.
Изведнъж прозвуча ясният смях на Галадриел.
— Владетелката Галадриел може и да е мъдра — каза тя, — но ето че срещна достоен съперник по любезност. Ти кротко си отмъсти за това, че изпитах сърцето ти при първата ни среща. Проницателен става взорът ти. Не отричам, сърцето ми страстно желаеше онова, което предлагаш. Дълги години обмислях какво бих могла да сторя, ако Великият Пръстен попадне в ръцете ми. И виж ти! Той е тук, под ръката ми. По много пътища работи злото, замислено в древни дни, и няма значение дали Саурон ще се въздигне, или ще рухне. Нима не ще е достойно за неговия Пръстен дело, ако го отнема чрез сила или чрез страх от своя гост? И ето че най-сетне всичко се сбъдва. Ти ще ми дадеш Пръстена доброволно! На мястото на Мрачния владетел ще поставиш Кралица. И аз не ще бъда мрачна, а прекрасна и страшна като Утрото и Нощта! Красива като Морето, като Утрото, като Снега по Планината! Страховита като Бурята и Мълнията! По-могъща от земните недра. Всички ще ме обичат до болка и отчаяние!
Тя вдигна ръка и от нейния пръстен бликна ярка светлина, която освети само нея, а всичко останало потъна в мрак. Сега стоеше пред Фродо и изглеждаше безмерно висока, непоносимо прекрасна, страхотна и божествена. После ръката се отпусна, светлината помръкна, внезапно тя отново се разсмя и — о, чудо! — беше се смалила: облечена в проста бяла дреха, крехка елфическа жена с нежен, мек и печален глас.
— Издържах изпитанието — каза тя. — Ще загубя силата си, ще замина на Запад и ще си остана Галадриел.
Дълго стояха безмълвни. Накрая Владетелката заговори отново:
— Да се връщаме! Утре сутрин трябва да потеглите — вече направихме избора си и вълните на съдбата прииждат.
— Преди да тръгнем, бих задал един въпрос — каза Фродо, — въпрос, който често се канех да поставя на Гандалф в Ломидол. Разрешено ми е да нося Единствения Пръстен — защо не мога да видя останалите Пръстени и да узная мислите на носителите им?
— Не си опитвал — отвърна тя. — Само три пъти си надянал Пръстена, откакто знаеш какво притежаваш. Не опитвай! Той би те унищожил. Не ти ли е казал Гандалф, че пръстените дават могъщество по мярката на всеки притежател? Преди да използуваш това могъщество, би трябвало да станеш далеч по-силен и да приучиш волята си да подчинява другите. Но дори и така, като Носител на Пръстена, който го е слагал на пръста си и е видял скритите неща, ти си придобил много по-проницателен взор. Ти долови мислите ми по-ясно, отколкото мнозина всепризнати мъдреци. Ти видя Окото на онзи, що владее Седемте и Деветте. А нима не видя и разпозна пръстена на ръката ми? Ти видя ли пръстена ми? — обърна се тя към Сам.
— Не, госпожо — отговори той. — Право да си кажа, чудех се за какво говорите. Видях как през пръста ви просветна звезда. Но ако ми простите, че се меся, мисля че господарят ми е прав. Бих искал да вземете неговия Пръстен. Вие щяхте да оправите работите. Нямаше да им дадете да разкопаят дупката на старика и да го прокудят без подслон. Щяхте да накарате някои да платят за мръсните си дела.
— Щях — каза тя. — Така щеше да започне. Но, уви, нямаше да спре дотам! Нека не говорим повече за това. Да вървим!

ГЛАВА 8
СБОГУВАНЕ С ЛОРИЕН

Тази нощ Отрядът отново бе поканен в залата на Келеборн и там Владетелят и Владетелката ги поздравиха с любезни слова. Накрая Келеборн заговори за отпътуването им.
— Сега е време — каза той — ония, що желаят да продължат Похода, да укрепят сърцата си и да напуснат тази страна. Ония, що вече не желаят да вървят напред, могат да останат за малко тук. Но нито едните, нито другите ще имат надежда за покой. Защото сега сме на съдбовния ръб. Които искат, нека изчакат тук идващия час, в който или пътищата на света отново ще се разстилат свободно, или ще ги призовем за сетната защита на Лориен. Тогава ще могат да се завърнат в своя роден край или да прекрачат в древния дом на ония, що са паднали в сражение. Настъпи тишина.
— Всички са решили да продължат — каза Галадриел, като се вгледа в очите им.
— Колкото до мен — рече Боромир, — пътят ми към дома е напред, а не назад.
— Вярно — каза Келеборн, — но целият Отряд ли идва с теб в Минас Тирит?
— Не сме избрали пътя си — каза Арагорн. — Не знам какво е смятал да прави Гандалф отвъд Лотлориен. Не вярвам дори той да е имал ясна цел.
— Може би — каза Келеборн, — ала напускайки тази страна, вече не можете да не мислите за великата река. Както знаят някои от вас, от Лориен чак до Гондор пътници с багаж могат да я пресекат само с лодка. А нали сега мостовете на Осгилиат са разрушени и всички пристанища са в ръцете на Врага? По кой бряг ще пътувате? Пътят към Минас Тирит е на отсамния, западен бряг, ала прекият път на Похода е източно от Реката. по мрачния бряг. Коя страна ще изберете?
— Ако питате мен, за предпочитане е западният бряг и пътят към Минас Тирит — отвърна Боромир. — Но аз не съм водач на Отряда.
Останалите мълчаха, а Арагорн изглеждаше нерешителен и смутен.
— Виждам, че още не знаете що да сторите — каза Келеборн. — Не ми се полага да избирам вместо вас, но ще ви помогна както умея. Някои от вас знаят да управляват лодки — Леголас, чийто народ познава бързата Горска река; Боромир от Гондор; и пътешественикът Арагорн.
— И един хобит! — викна Мери. — Не всички от нас смятат лодките за по-страшни от диви коне. Моят род живее по бреговете на Брендивин.
— Добре — каза Келеборн. — Тогава ще снабдя Отряда с лодки. Те трябва да са малки и леки, защото, ако потеглите надалеч по вода, на места ще се наложи да ги пренасяте. Ще стигнете до бързеите на Сарн Гебир, а подир това може би и до великия водопад Раурос, където Реката се стоварва с грохот от Нен Хитоел; има и други опасности. На първо време лодките ще облекчат пътуването ви. Ала те не ще ви дадат съвет — в крайна сметка ще трябва да изоставите и тях, и Реката и да завиете на запад… или на изток.
Арагорн дълго благодари на Келеборн. Подаръкът го облекчаваше — не на последно място и затова, че можеше да отложи с още няколко дни избора на пътя. Останалите също изглеждаха обнадеждени. Каквито и опасности да дебнеха напред, сякаш бе по-приятно да се спуснат срещу тях по водните простори на Андуин, отколкото да се тътрят, прегърбени под товара си. Единствено Сам таеше съмнения — той във всеки случай смяташе лодките за толкова страшни, колкото и дивите коне, а може би и по-лоши. Преживените опасности не бяха подобрили мнението му за тия странни превозни средства.
— Всичко ще бъде готово и ще ви чака на пристана утре преди пладне — каза Келеборн. — Ще заръчам сутринта да ви помогнат в подготовката за пътуването. А сега желаем на всички ви лека нощ и спокоен сън.
— Лека нощ, приятели! — каза Галадриел. — Спете в мир! Не безпокойте тази нощ сърцата си с мисли за пътя. Може би за всеки от вас е отредена пътека, макар и да не я вижда. Лека нощ!
Отрядът се сбогува и се върна в шатрата. Леголас дойде с тях, защото това щеше да е последната им нощ в Лотлориен и въпреки заръката на Галадриел искаха да се посъветват помежду си.
Дълго спориха какво трябва да правят и как ще е най-добре да пристъпят към изпълнение на задачата, ала не стигнаха до решение. Явно бе, че повечето искат да отидат първо в Минас Тирит и поне за малко да се отърват от ужаса пред Врага. Биха се съгласили да последват водача си, отвъд Реката, в сянката на Мордор, но Фродо не каза нито дума, а Арагорн още се двоумеше.
Преди Гандалф да ги напусне, Арагорн бе възнамерявал да тръгне с Боромир и да помогне с меча си за освобождението на Гондор. Защото вярваше, че словата от сънищата го зоват и че най-сетне е ударил час наследникът на Елендил да излезе на бой срещу Саурон за своята кралска власт. Но в Мория товарът на Гандалф се бе прехвърлил върху плещите му; знаеше, че сега не може да изостави Пръстена, ако накрая Фродо откаже да тръгне с Боромир. И все пак с какво можеше да помогне на Фродо той или който и да било от Отряда, освен сляпо да прекрачи в мрака заедно с него?
— Ако трябва, ще тръгна и сам към Минас Тирит, защото това е мой дълг — каза Боромир; след това дълго седя безмълвен, вперил поглед във Фродо, сякаш се мъчеше да прочете мислите на полуръста. Най-после отново заговори тихо, като че спореше сам със себе си: — Ако желаете само да унищожите Пръстена, то войната и оръжията са безполезни; хората от Минас Тирит не могат да ви помогнат. Но ако искате да унищожите въоръжената мощ на Мрачния владетел, тогава е безумие да навлизате във владенията му без подкрепа; и е безумие да захвърляте… — Внезапно той замълча, сякаш бе разбрал, че изрича мислите си на глас. — Искам да кажа, че е безумие да захвърляте живота си на вятъра. Трябва да изберете дали да защитавате могъща крепост, или да тръгнете открито към обятията на смъртта. Поне така го виждам аз.
В очите на Боромир Фродо съзря нещо ново и странно и напрегнато се вгледа в тях. Очевидно мисълта на Боромир се различаваше от последните му думи. Би било безумие да захвърлят какво? Всевластния Пръстен? И на Съвета бе казал нещо подобно, ала тогава бе приел забележката на Елронд. Фродо погледна към Арагорн, но той изглеждаше унесен в мислите си и нищо не подсказваше, че е обърнал внимание на думите на Боромир. Така свърши спорът. Мери и Пипин вече спяха, а Сам клюмаше. Нощта бе напреднала.
На сутринта, докато започваха да приготвят оскъдния си багаж, дойдоха елфи, които можеха да говорят техния език, и донесоха много дарове — храна и дрехи за из път. Храната бе главно под формата на тънички тестени питки, светлокафяви отвън и кремави отвътре. Гимли взе една и я огледа с подозрение.
— Заситка — промърмори той под носа си, отчупи от хрускавата коричка и я загриза. Изражението му бързо се промени и той с наслада дояде питката.
— Стига толкова, стига толкова! — разсмяха се елфите. — Колкото изяде, вече стига за цял ден тежък път.
— Мислех, че е просто нещо като ония питки-заситки, които правят хората от Дейл за пътуване из Пущинака — каза джуджето.
— Така е — отвърнаха те. — Но ние го наричаме лембас или пътен хляб, той дава повече сили от което и да било човешко ястие и по думите на всички е далеч по-приятен от заситката.
— Наистина е тъй — каза Гимли. — По-хубав е дори от медените питки на Беорнингите, а това е голяма похвала, защото не знам по-добри пекари от Беорнингите; пък и напоследък те не проявяват желание да предлагат питките си на пътниците. Вие сте любезни домакини!
— И все пак ви съветваме да пестите храната — казаха те. — Яжте по малко и само при нужда. Защото ви даваме тия питки за времето, когато всичко друго ще свърши. Те ще останат меки още много дни, ако не ги начупите и ги пазите обвити в листа, както ги донесохме. Една от тях може да крепи пътника през целия тежък ден, та бил той дори някой от високите хора на Минас Тирит.
След това елфите разгънаха и раздадоха на всекиго от Отряда дрехите, които бяха донесли. За всеки имаше качулка и плащ според ръста му, ушити от лекия, но топъл копринен плат, който тъчаха Галадримите. Трудно бе да се каже какъв е цветът им: изглеждаха сиви с оттенъка на здрач под дърветата, но ако се раздвижеха или попаднеха под друго осветление, ставаха зелени като засенчени листа, кафяви като угари привечер или сумрачно сребристи като вода под звездите. Всеки плащ се закопчаваше на шията с брошка във формата на зелен лист със сребърни жилки.
— Вълшебни ли са тия плащове? — обади се Пипин и смаяно ги огледа.