Оригинално заглавие: The Lord Of The Rings: The Return Of The King
Превод: Любомир Николов


Съдържание:
ЧАСТ ТРЕТА: ЗАВРЪЩАНЕТО НА КРАЛЯ
Книга Пета
1. Минас Тирит
2. Пътят на Сивия отряд
3. Роханският сбор
4. Обсадата на Гондор
5. Походът на рохиримите
6. Битката на Пеленорските поля
7. Кладата на Денетор
8. Домовете на изцелението
9. Последният спор
10. Черната порта се отваря
Книга Шеста
1. Кулата на Кирит Унгол
2. Страната на сянката
3. Съдбовният връх
4. Полето на Кормален
5. Кралят и Наместникът
6. Раздели
7. Към дома
8. Прочистването на Графството
9. Сивите заливи
Приложение: Част от легендата за Арагорн и Арвен

КНИГА ПЕТА

ГЛАВА 1
МИНАС ТИРИТ

Пипин надникна изпод закрилата на Гандалфовия плащ. Запита се дали е буден, или още сънува стремителния сън, който го обгръщаше вече толкова дълго, откакто бе почнало бясното препускане. Мрачният свят прелиташе наоколо и вятърът мощно напяваше в ушите му. Не виждаше нищо, само звездите кръжаха и далече надясно огромни сенки закриваха небето — там отминаваха назад планините на Юга. Сънливо се опита да преброи етапите на пътешествието, ала сред дрямката спомените бяха несигурни.
Първо препускаха без отдих със страхотна бързина, а призори Пипин зърна да проблясва бледо злато и стигнаха до безмълвния град с огромен пуст замък на хълма. Едва се добраха до убежището, когато крилатата сянка отново прелетя отгоре и хората посърнаха от ужас. Ала Гандалф утеши хората с кротки слова и той подремна в едно кътче, морен, но неспокоен, усещайки в просъница как хората разговарят, шетат насам-натам и изслушват заповедите на Гандалф. Сетне отново препускане в нощта. Сега бе втората, не, третата нощ, откакто бе надникнал в Камъка. С този грозен спомен той окончателно се пробуди, потръпна и шумът на вятъра сякаш се изпълни със заплашителни гласове.
В небето лумна светлина, жълт огън запламтя зад мрачните прегради. Изплашен, Пипин отново се скри и се запита в коя ли злокобна страна го отвежда Гандалф. Разтърка очи и разбра, че просто пълната луна изгрява над източните сенки. Значи нощта още не бе отминала и тепърва ги чакаха дълги часове от мрачното пътешествие. Протегна се и запита:
— Къде сме, Гандалф?
— В Гондорското кралство — отвърна вълшебникът. — Продължаваме да яздим през Анориен.
Отново настъпи кратко мълчание. После Пипин изведнъж се вкопчи в плаща на Гандалф и извика:
— Гледай! Пламък, червен пламък! Има ли дракони из тия земи? Гледай, още един!
Вместо отговор Гандалф гръмогласно подвикна на коня си:
— Напред, Сенкогрив! Трябва да бързаме. Няма време. Виж! Сигналните клади на Гондор горят, зоват за помощ. Войната е избухнала. Виж, огън бушува над Амон Дин, пламък покрива Ейленах, сигналът бърза на запад: Нардол, Ерелас, Мин-Римон, Каленхад и Халифириен на роханската граница.
Ала Сенкогрив забави своя бяг до лека стъпка, сетне вирна глава и изцвили. Конски гласове му отвърнаха от мрака, след малко затътнаха копита, трима ездачи налетяха в нощта, отминаха като полетели призраци под лунните лъчи и изчезнаха на запад. Тогава Сенкогрив приклекна, хвърли се напред и нощта го обля като бурен вятър. Пипин отново се унесе и почти не чуваше разказа на Гандалф за обичаите в Гондор, за сигналните клади, които Владетелят на Града разположил по възвишенията покрай двете граници, за постовете, където винаги чакали отморени коне, готови да понесат вестоносци на север, към Рохан, или на юг, към Белфалас.
— Много време е отминало, откак пламтяха кладите из Севера — каза той, — а в древността на Гондор нямаше нужда от тях, защото кралете притежаваха Седемте Камъка. Пипин се размърда неспокойно.
— Спи сега и не се плаши! — каза Гандалф. — Не отиваш в Мордор като Фродо, а в Минас Тирит и там ще си в безопасност, доколкото може да я има в днешно време. Ако Врагът завладее Гондор или Пръстена, тогава Графството не ще те защити.
— Голяма утеха! — промърмори Пипин, но въпреки това се поддаде на дрямката. Последното, което запомни, преди да потъне в дълбок сън, бе гледката на високи бели върхове, засияли като плаващи острови над облаците в лъчите на залязващата луна. Запита се къде ли е Фродо, дали вече е в Мордор, не е ли загинал; и не знаеше, че нейде далеч Фродо гледа същата луна да залязва над Гондор, преди да настъпи денят.
Шумни гласове разбудиха Пипин. Отминал бе още един ден, в който трябваше да се укриват, още една нощ на лудо препускане. Беше сумрачно — отново наближаваше хладната зора и наоколо тегнеха мразовити сиви мъгли. Сенкогрив бе спрял и козината му димеше от пот, ала той гордо възправяше глава без следа от умора. Край него стояха множество високи мъже, наметнати с дебели плащове, а зад тях от мъглата се надигаше каменна стена. Изглеждаше частично разрушена, но още преди да бе отминала нощта, наоколо се раздаваше шумът на трескава работа: гърмяха чукове, звънтяха мистрии, скърцаха колела. Тук-там сред мъглата мътно просветваха огньове и факли. Гандалф разговаряше с мъжете, които преграждаха пътя му, и като се вслуша, Пипин разбра, че спорят за самия него.
— Вярно, познаваме те, Митрандир — казваше водачът им. — Ти знаеш паролите на Седемте порти и можеш да продължиш. Обаче не познаваме спътника ти. Кой е той? Джудже от Северните планини ли? В тия времена не искаме никакви чужденци в нашата страна освен могъщи бойци, на чиято вярност и помощ можем да се надяваме.
— Ще гарантирам за него пред трона на Денетор — отвърна Гандалф. — Колкото до храбростта, тя не се мери по ръст. Той е минал през повече битки и заплахи, отколкото ти, Инголд, макар да си двойно по-висок; наскоро взе участие в щурма на Исенгард, за който носим вести. Тежка умора го е налегнала, инак щях да го събудя. Перегрин се казва, извънредно храбър човек.
— Човек ли? — недоверчиво запита Инголд, а останалите се разсмяха.
— Човек! — провикна се още съненият Пипин. — Човек! Нищо подобно! Хобит съм, а не човек и още по-малко храбрец, само от време на време ставам храбър, като опре ножът о кокала. Не слушайте Гандалф, заблуждава ви!
— Мнозина велики бойци биха могли да кажат същото — усмихна се Инголд. — Но що е това хобит?
— Полуръст — отвърна Гандалф. — Не, не онзи, за когото нашепва мълвата — добави той, виждайки изумлението по лицата на мъжете. — Просто негов сънародник.
— Да, и негов спътник — добави Пипин. — Боромир от вашия Град бе с нас и ме спаси сред снеговете на Севера, а накрая загина, за да ме защити от безброй врагове.
— Стига! — каза Гандалф. — Бащата пръв трябва да чуе скръбната вест.
— Вече се досещахме — каза Инголд. — Странни поличби видяхме напоследък. Но сега минавайте бързо! Владетелят на Минас Тирит е закопнял да види всекиго, що носи последните вести за сина му, бил той човек или…
— Хобит — обади се Пипин. — Не мога да предложа кой знае какви услуги на господаря ви, ала ще сторя каквото е по силите ми в памет на храбрия Боромир.
— На добър час! — каза Инголд мъжете се отдръпнаха и Сенкогрив мина през тясна вратичка в стената. — Дано в тежкия час донесеш добър съвет за Денетор и за всички ни, Митрандир! Но казват, че както винаги идваш със страшни и скръбни вести.
— Защото идвам само когато трябва да помогна — отвърна Гандалф. — Колкото до съвета, ще ти кажа, че твърде късно си се заел да поправяш стената на Пеленор. Сега смелостта ще е най-добрата ти защита от идващата буря — смелостта и надеждата, която нося. Не всичките ми вести са зли. Не се бави, захвърляй мистриите и почвай да остриш мечовете!
— Ще свършим до вечерта — каза Инголд. — Тая част от стената оставихме последна — откъм нея най-малко очакваме атака, нали гледа към нашите приятели в Рохан. Знаеш ли нещо за тях? Мислиш ли, че ще отвърнат на призива?
— Да, ще дойдат. Но те водиха тежки битки зад гърба ви. Не само този път, вече никой път не води към сигурни места. Бдете! Ако не бе Гандалф Буревестника, вместо Роханските конници откъм Анориен щяха да се зададат вражески пълчища. И може наистина да ги видите. Сбогом, не заспивайте нито за миг!

Гандалф отмина към просторната равнина зад Рамас Ехор. Така гондорците наричаха външната стена, която бяха изградили с тежък труд, откакто Итилиен падна под сянката на Врага. Повече от десет левги минаваше тя от подножието на планините, сетне възвиваше назад, обгръщайки полята на Пеленор — красива и плодородна област с дълги полегати възвишения и тераси, които се спускаха към дълбоките долини край Андуин. В най-далечната си точка стената бе на четири левги североизточно от Голямата градска порта и по стръмния навъсен бряг надвисваше над просторните крайречни низини. Бяха я изградили висока и яка, защото тук преграденото шосе се срещаше под високите кули на портата с пътя откъм бродовете и мостовете на Осгилиат. Най-близката точка на стената бе на около левга югоизточно от Града. Там Андуин, след като заобиколеше в широка дъга хълмовете Емин Арнен в Южен Итилиен, рязко завиваше на запад и крепостният вал се извисяваше над водите му; долу бе Харлонд с кейове и пристани за корабите, идващи срещу течението откъм южните провинции.
Крайградските земи бяха богати, осеяни с просторни нивя и овощни градини, с чифлици, хамбари и сушилни за хмел, кошари и краварници, с безброй потоци, ромолящи сред зеленината в своя бяг от възвишенията към Андуин. Ала не бяха много пастирите и земеделците, обитаващи тук — повечето гондорци живееха сред седемте пръстена на Града, из високите долини на Лосарнах в подножието на планините или още по-южно, в прекрасния Лебенин с петте бързи потока. Жилав народ се бе заселил там, между планините и морето. Признаваха ги за гондорци, ала в жилите им течеше смесена кръв и сред тях се срещаха ниски мургави мъже — потомци на забравените племена, бродили из сянката на хълмовете в Мрачните години преди идването на кралете. А още по-нататък, в обширната провинция Белфалас, бе Дол Амрот, крайморският замък на принц Имрахил — кралска кръв течеше в жилите му, както и в жилите на неговия висок и горделив народ с морскосиви очи.
Гандалф яздеше вече от доста време, когато в небето се разгоря денят и разсънилият се Пипин надникна наоколо. Наляво мъглата се стелеше като море и се сливаше с мътната сянка на Изтока, отдясно надигаха глави могъщи планини, идващи от Запада към своя внезапен стръмен край, сякаш при зараждането на тая местност Реката бе нахлула през величествената преграда, издълбавайки огромна долина — земя на оспорвани битки за бъдните времена. Тук, където Еред Нимраис, Белите планини стигаха до края си, той видя, както му бе обещал Гандалф, мрачния масив на връх Миндолуин, гъстите пурпурни сенки из високите му долини и отвесните чукари, белеещи в изгряващия ден. А в широкия му скут лежеше Охраняваният Град със своите седем каменни стени — тъй яки и древни, сякаш бяха не изградени, а изсечени от десницата на великан в костите на земята.
Докато Пипин гледаше смаяно, стените от мътносиви станаха бели и леко поруменяха в зората, на изток слънцето внезапно изплува от сянката и плисна лъчите си като копия над лицето на Града. Пипин не се удържа и извика, когато високо над централните стени кулата Ектелион засия на фона на небето като прекрасно стройно острие от перли и сребро, а върхът й просветна, сякаш изсечен от кристал; бели знамена се люшнаха по бойниците и затрептяха в утринния ветрец, а нейде високо и далече отекна ясният зов на сребърни фанфари.
Тъй пристигнаха по изгрев слънце Гандалф и Перегрин до Голямата порта на Гондорските мъже и железните врати отстъпиха пред тях.
— Митрандир! Митрандир! — закрещяха хората. — Сега вече знаем, че бурята наистина се задава!
— Тя вече налита — каза Гандалф. — Летях на крилете й. Пуснете ме да мина! Трябва да стигна до Владетеля Денетор, преди да свърши царуването му. Каквото и да ни сполети, идва краят на този Гондор, когото познавате. Пуснете ме да мина! Пред властния му глас мъжете отстъпиха и повече не го разпитваха, макар да се вглеждаха изумено в хобита, седнал пред него, и в коня, който го носеше. Градските жители почти не използуваха коне и рядко ги срещаха по улиците — ездачи имаше само сред вестоносците на владетеля. И те си казаха: „Сигурно е от прославените вихрогони на роханския Крал. Дано час по-скоро се притекат Рохиримите да укрепят силите ни.“ Но Сенкогрив вече отминаваше горделиво по дългия лъкатушен път.
По замисъла на древните строители Минас Тирит бе изграден на седем нива, всяко от тях издълбано в хълма и оградено от стена с широка порта. Но портите не бяха една срещу друга: Голямата порта на Градската стена беше на източния край, следващата гледаше на юг, третата — на север, и нагоре продължаваха да се сменят, тъй че павираното шосе към Крепостта криволичеше ту насам, ту натам по склона на хълма. И всеки път щом минеше пред Голямата порта, шосето се провираше по сводест тунел, пронизващ огромния скален хребет, чиято титанична маса разделяше на две всички пръстени на Града освен първия. Създаден отчасти в прастари времена заедно с хълма и довършен от могъщото умение и трудолюбие на древните народи, от широкия двор зад Портата се възправяше величав бастион, изострен към върха като кил на кораб и обърнат на изток. Той се издигаше чак до нивото на най-високия пръстен и там го увенчаваше крепостна стена; като матроси на планински кораб, бойците в Крепостта гледаха от острия му връх право надолу към Портата, останала седемстотин фута по-ниско. Така входът на Крепостта гледаше на изток, но бе издълбан в гръдта на скалата; дълъг, осветен с фенери наклон се издигаше оттам към Седмата порта. По него пътниците най-сетне достигаха Високия двор и Фонтанния площад в подножието на Бялата кула — висока и стройна, петдесет фатома от основата до върха, където знамето на Наместниците се вееше хиляда фута над равнината.
Могъща бе тая крепост наистина и ничии пълчища не биха я превзели, докато последният защитник още стиска оръжието, освен ако врагът успееше да мине изотзад в полите на Миндолуин и тъй да се добере до тесния зъбер, свързващ Стражевия хълм с планинския масив. Но този зъбер, който се извисяваше до нивото на петата стена, бе преграден с мощни укрепления чак до канарата, надвиснала над западния му край и в това пространство възправяха своите покриви и куполи гробниците на покойни крале и владетели, занемели навеки между планината и кулата.
С растящо изумление се вглеждаше Пипин в огромния каменен град, по-обширен и великолепен от всичко, което си бе представял, по-велик, по-могъщ и далеч по-красив от Исенгард. Ала личеше, че упадъкът се засилва от година на година; населението не достигаше и половината на хората, които биха могли преспокойно да се заселят тук. На всяка улица минаваха край някой голям дом или дворец, по чиито врати и сводести порти бяха издълбани изящни писмена със странни и древни очертания — имена, досещаше се Пипин, на великите мъже и техните родове, живели някога тук, ала сега къщите бяха онемели, не отекваха стъпки из широките дворове, не звъняха гласове из залите, не се показваха лица по вратите и опустелите прозорци.
Най-сетне излязоха от сянката пред Седмата порта и топлото слънце, което грееше над реката, докато Фродо крачеше из поляните на Итилиен, озари тук гладките стени, яките колони и високата арка със среден камък, изсечен като коронована кралска глава. В Крепостта не допускаха коне, затова Гандалф слезе на земята, а Сенкогрив след няколко думи на господаря си разреши да го отведат.
Стражите на Портата бяха облечени в черно, а шлемовете им имаха странна форма — като висока корона с дълги, прилепнали по лицето наушници, над които се разперваха бели криле на морски птици; сребрист пламък гореше по шлемовете, защото бяха изковани от митрил, наследство от славното минало. На черните туники бе избродирано бяло дърво, разцъфнало като сняг под Сребърната корона, и няколко многолъчни звезди. Това бяха одеждите на Елендиловите наследници, които в Гондор вече се носеха само от Крепостните стражи пред Фонтанния двор, където някога бе расло Бялото дърво.
Изглежда, че слухът за идването им ги бе изпреварил, приеха ги незабавно и мълчаливо, без въпроси. Гандалф бързо закрачи през белите плочи на двора. Под утринните лъчи играеха свежите струи на фонтан сред яркозелена морава, ала над езерото бе надвиснало мъртво дърво и голите пречупени клони печално ръсеха капки над бистрата вода.
Подтичвайки подир Гандалф, Пипин погледна натам. Печално изглежда, помисли си той и се запита защо ли са оставили мъртвото дърво сред това място, където всичко останало бе поддържано тъй грижовно.
Седем камъни, седем звездици и едно Снежнобяло дърво — изплуваха в паметта му словата, които бе прошепнал Гандалф. Сетне Пипин се озова на прага на огромния дворец под сияйната кула, следвайки вълшебника, той подмина високите безмълвни пазачи и навлезе в отекващата хладна сянка на каменния дом.

Минаха по плочките на дълъг и пуст коридор и Гандалф, без да спира, прошепна на Пипин:
— Мери си приказките, драги Перегрин! Не е време да показваш, че си хлевоуст хобит. Теоден е мил старец. Денетор е друг — горделив и изтънчен, по-голяма е неговата мощ и по-славен родът му, макар да не го наричат крал. Но той ще разговаря предимно с теб и дълго ще те разпитва, защото си видял участта на сина му Боромир. Безмерно го обичаше — прекалено може би; най-вече защото не си приличаха. Ала под прикритието на тази любов ще сметне за по-лесно да узнае каквото иска, от тебе, а не от мене. Не му казвай повече, отколкото се налага, и мълчи за задачата на Фродо. Аз ще се заема с това, когато му дойде времето. Не казвай нищо и за Арагорн, освен ако е неизбежно.
— Защо не? Какво му е лошото на Бързоход? — прошепна Пипин. — Той се канеше да дойде насам, нали? Тъй или иначе, скоро ще пристигне.
— Може би, може би — отвърна Гандалф. — Обаче ако дойде, нищо чудно да се яви така, както не го е очаквал никой, дори и Денетор. И по-добре. Поне да не обявяваме пристигането му.
Гандалф спря пред висока порта от излъскан метал.
— Слушай, драги Перегрин, сега не е време да ти преподавам историята на Гондор, макар че сигурно щеше да е по-добре, ако я беше понаучил още докато си хайманосвал и дирил птичи гнезда из горичките на Графството. Прави каквото ти казах! Едва ли е разумно, като носиш на могъщ владетел вест за гибелта на наследника му, да се разбъбриш за идването на човека, който може да претендира за престола. Стига ли ти това?
— За престола? — попита смаяният Пипин.
— Да — каза Гандалф. — Ако досега си се размотавал със запушени уши и задрямал ум, събуждай се овреме! И той почука на вратата.
Вратата сякаш сама се разтвори. Пред Пипин се разкри просторна зала. Светлината проникваше през дълбоки прозорци, разположени в широките странични кораби зад редиците от колони, които подпираха високия свод. Монолитните блокове от черен мрамор се издигаха към грамадни капители, изваяни с безброй странни фигури на животни и листа, в сянката високо горе сводът блестеше с мътно златисто сияние, сред което се преливаха многоцветни ажурни стенописи. В тази дълга тържествена зала нямаше драперии, многоетажни плетеници или каквито и да било украшения от преплетен плат или дърво, ала между колоните безмълвно се възправяха високи човешки фигури, изсечени от хладен камък.
Гледайки дългата редица от отдавна починали крале, Пипин внезапно си припомни скалите на Аргонат и го обхвана благоговеен страх. В дъното, на многоетажна платформа, се издигаше трон под мраморен балдахин с формата на коронован шлем; в стената зад него бе изсечен украсеният със скъпоценни камъни образ на разцъфнало дърво. Ала тронът бе празен. В подножието на платформата, сред широкото първо стъпало имаше прост черен каменен стол и на него седеше старец, свел поглед в скута си. В ръка държеше бял жезъл със златен накрайник. Той не вдигна очи. Двамата тържествено закрачиха по дългата пътека, докато спряха на три крачки от стола му. Сетне Гандалф заговори:
— Привет на теб, Денетор, син на Ектелион, Владетел и Наместник на Минас Тирит! Дойдох да донеса съвет и вест в този мрачен час.
Старецът вдигна глава. Пипин видя хлътналото му лице с горди скули и кожа като слонова кост, с дълъг крив нос между дълбоките тъмни очи и то му напомни не толкова за Боромир, колкото за Арагорн.
— Мрачен е наистина часът — отвърна старецът, — а ти имаш навика да идваш в такива времена, Митрандир. Ала макар всички признаци да вещаят, че наближават съдбовни дни за Гондор, идващият мрак днес ме вълнува по-малко, отколкото мракът в сърцето ми. Казват, че водиш някой, който е видял гибелта на сина ми. Това ли е той?
— Това е — каза Гандалф. — Един от двама. Другият е с Теоден Рохански и може да пристигне по-късно. Полуръстове са, както виждаш, макар и не тия, за които говори поличбата.
— И все пак полуръстове — сурово изрече Денетор, — а за мен е трудно да посрещна с любов това име, откакто проклетите слова дойдоха да внесат смут сред нас и отведоха сина ми на безумно пътешествие към смъртта. Боромире мой! Колко си ни нужен сега. Фарамир трябваше да замине вместо теб.
— И щеше да замине — каза Гандалф. — Не ставай несправедлив в скръбта си! Боромир настоя да поеме задачата и не би позволил друг да му я отнеме. Той беше властен и вземаше каквото пожелаеше. Дълго пътувах с него и добре опознах нрава му. Но ти говориш за смъртта му. Нима си получил вест, преди да дойдем?
— Това получих — отвърна Денетор и като остави жезъла, вдигна от скута си онова, което бе гледал. Държеше в двете си ръце по половина от огромен рог, разцепен на две — рог от див бивол, инкрустиран със сребро.
— Боромир никога не се разделяше с този рог! — възкликна Пипин.
— Вярно — каза Денетор. — И аз съм го носил на младини, както и всеки първороден син в рода ни, още от легендарните времена преди падането на кралете, когато Ворондил, баща на Мардил, ловувал аравийските диви говеда из далечните степи на Рун. Преди тринадесет дни чух неясния му зов откъм северните области, а сетне Реката ми го донесе строшен — не ще запее вече. — Той помълча и в залата натегна тишина. Внезапно обърна към Пипин черния си взор. — Какво ще речеш сега, полуръст?
— Три… тринадесет дни — заекна Пипин. — Да, мисля, че е тъй. Да, бях край него, когато засвири с рога. Но помощ не дойде. Само нови и нови орки.
— Тъй — рече Денетор, впил остър поглед в лицето на Пипин. — Значи си бил там? Разкажи ми! Защо не е дошла помощ? И как тъй си се спасил, а той не е успял — тъй могъщ боец срещу някакви си орки?
Лицето на Пипин пламна и той забрави страха си.
— Една стрела може да повали и най-могъщия мъж, а Боромир бе пронизан на много места. Когато го зърнах за сетен път, той се строполи край едно дърво и изтръгна от хълбока си чернопера стрела. После изгубих съзнание и попаднах в плен. Вече не го видях и не знам нищо друго. Ала се прекланям пред паметта му, защото бе храбър. Загина, за да спаси мен и сънародника ми Мериадок, когато в гората ни нападнаха от засада войските на Мрачния владетел; гибелта му попречи, ала това само засилва моята признателност. — Пипин погледна стареца в очите. Гордостта му ненадейно се бе разиграла, бодната от присмеха и подозрението на този хладен глас. — Не ще и дума, толкова велик човешки владетел не би очаквал кой знае каква услуга от един прост хобит, полуръст от северното Графство, ала каквото ми е по силите, предлагам го в отплата за дълга си.
Пипин отметна сивия плащ, изтегли малкия си меч и го положи в нозете на Денетор. Бледа усмивка пробяга по лицето на стареца като хладен слънчев проблясък в зимна вечер, но той сведе глава и протегна ръка да остави настрани парчетата от рога.
— Дай ми оръжието си!
Пипин вдигна меча и поднесе дръжката към него.
— Откъде го имаш? — запита Денетор. — Дълги, дълги години е събрал. Не е ли това острие дело на нашия северен род от древното минало?
— Идва от могилите по границите на моята страна — отвърна Пипин. — Но там сега живеят само злокобни твари и не бих желал да говорим за тях.
— Виждам, че странни разкази се вият покрай теб — каза Денетор, — и отново се убеждавам колко е измамна външността на човека… или полуръста. Приемам те на служба. Ти не се стряскаш от строги думи, а речта ти е благородна, колкото и странно да звучи из нашия Юг. В идните дни ще се нуждаем от всички благородни люде, били те големи или малки. А сега дай клетва за вярност!

— Хвани меча за дръжката и повтаряй след Владетеля, ако си решил твърдо — каза Гандалф.
— Решил съм — отвърна Пипин.
Старецът положи меча в скута си, Пипин докосна дръжката и бавно повтори след Денетор:
— Заклевам се тук във вярна служба на Гондор и Владетеля Наместник на кралството да говоря и да мълча, да върша и да не върша, да потеглям и да се връщам в неволя и изобилие, в мир и война, в живота и смъртта от този час, додето Владетелят ми върне дадената дума или смъртта ме отнесе, или дойде краят на света. Изричам го аз, Перегрин, син на Паладин от Графството на полуръстовете.
— Чувам го аз, Денетор, син на Ектелион, Владетел на Гондор и Наместник на Върховния крал, и не ще го забравя, нито ще пропусна да възнаградя онова, що получа: верността с любов, храбростта с чест, измяната с мъст.
После върна меча на Пипин и той го прибра в ножницата.
— А сега — каза Денетор, — слушай първата ми заповед: говори, без да млъкваш! Разкажи ми цялата си история и гледай да си припомниш каквото можеш за сина ми Боромир. Сядай и започвай!
Изричайки тези думи, той удари малкия сребърен гонг край стола си и тутакси се появиха прислужници. Пипин разбра, че те са стояли незабелязани в ниши от двете страни на вратата.
— Донесете вино, храна и столове за гостите — нареди Денетор — и се погрижете до един час никой да не ни безпокои. Само толкова мога да отделя, защото имам още много грижи — обърна се той към Гандалф. — Сред тях навярно някои са и по-важни, ала едно е първото за мен. Но може отново да поговорим привечер.
— Надявам се да е по-рано — каза Гандалф. — Не съм препускал с бързината на вятъра сто и петдесет левги от Исенгард дотук само за да ти доведа един дребен боец, колкото и да е благороден. Не те ли интересува, че Теоден мина през тежки битки, че Исенгард е превзет и че строших жезъла на Саруман?
— Интересува ме. Но за тия дела вече знам колкото ми е нужно, преди да връхлети ударът от Изтока.
Той обърна мрачния си взор към Гандалф и Пипин забеляза колко си приличат двамата, усети напрежението помежду им, сякаш от око до око бе прелетяла тръпнеща огнена черта, готова всеки миг да избухне в пламъци.
Всъщност Денетор приличаше на велик много повече от Гандалф — беше по-царствен, по-красив, по-могъщ и по-стар. Ала някакво незнайно чувство подсказваше на Пипин, че Гандалф е надарен с по-голяма мощ, по-дълбока мъдрост и забулено величие. И бе стар, далеч по-стар. „Колко по-стар?“ — запита се хобитът, после се удиви, че до днес не е мислил за това. Дървобрад бе споменал нещо за вълшебниците, но дори и тогава Пипин не бе приел Гандалф като един от тях. Кои беше Гандалф? В коя далечна епоха и местност бе дошъл на света и кога щеше да го напусне? Сетне унесът отмина и той видя, че Денетор и Гандалф продължават да се гледат в очите, сякаш всеки четеше мислите на другия. Но Денетор пръв извърна глава.
— Да — рече той. — Казват, че Камъните са изчезнали, ала и до днес властелините на Гондор са по-зорки от простолюдието и получават вести отвсякъде. Но седнете сега!
Слугите донесоха стол, ниска табуретка и поднос със сребърна гарафа, чаши и малки бели питки. Пипин седна, но не можеше да откъсне очи от стария владетел. Дали само си въобразяваше, или наистина, докато говореше за Камъните, той внезапно бе стрелнал с бляскав поглед лицето на Пипин?
— Разкажи ми сега историята си, васале мой — каза Денетор благо, но и с лека насмешка. — Добре дошли са словата на всеки, с когото е бил тъй дружен моят син.
До края на живота си Пипин не забрави този час в просторната зала под острия взор на Гондорския владетел, който изстрелваше сегиз-тогиз проницателни въпроси; през цялото време усещаше до себе си как Гандалф бдително слуша и (както долови Пипин) сдържа растящия си гняв и нетърпение. Когато часът отмина и Денетор отново удари гонга, Пипин бе изнемощял. „Не може да е минало девет часа — помисли той. — Готов съм да излапам три закуски наведнъж.“
— Отведете благородния Митрандир в отредените му покои — нареди Денетор, — а спътникът му, ако иска, може засега да се настани при него. Ала знайте, че приех клетвата му за вярна служба, нека да го знаят под името Перегрин, син на Паладин, и да му разкрият основните пароли. Известете Военачалниците да ме чакат тук веднага след като удари три часът. А ти, благородни Митрандир, ела когато и както пожелаеш. Никой не ще ти попречи да идваш при мен по всяко време освен в кратките часове на отдих. Изчакай да се уталожи гневът ти пред старческата ми глупост, сетне ела да ме успокоиш!
— Глупост ли? — възкликна Гандалф. — Не, господарю, ако беше изкуфял старец, отдавна да си в гроба. Дори скръбта умееш да намяташ като плащ. Нима мислиш, че не разбирам с каква цел разпитваш цял час оногова, що знае по-малко, докато аз седя отстрани?
— Бъди доволен, щом разбираш — отвърна Денетор. — Безумна е гордостта, що отхвърля помощ и съвет в тежък час, но ти даряваш мъдрост единствено според собствените си замисли. А Владетелят на Гондор не ще стане маша за целите на другиго, та бил той и най-достойният. За него в днешния свят няма по-висша цел от добруването на Гондор, а властта над Гондор, драги, е моя и никой друг няма право над нея, освен ако кралят отново се завърне.
— Освен ако кралят отново се завърне? — рече Гандалф. — Е, благородни Наместнико, твоята работа е да опазиш поне част от кралството до това събитие, на което вече малцина се надяват. В тази задача ще получиш цялата помощ, която благоволиш да поискаш. Едно ще ти кажа: нямам власт над никое кралство, нито Гондор, нито някое друго, било то голямо или малко. Но всичко достойно и ценно, заплашено от гибел в днешния свят, е моя грижа. И колкото до мен, дори да загине Гондор, не ще се проваля, стига през черната нощ да оцелее нещо, което да донесе хубост на бъдните дни, да цъфти и да дава плод. Защото и аз съм наместник. Не го ли знаеше? С тези думи той се обърна и рязко напусна залата, сподирен от подтичващия Пипин. Докато крачеха, Гандалф нито погледна към Пипин, нито му заговори. Придружителят ги пое от вратите на двореца и ги поведе през Фонтанния двор към една уличка между високи каменни сгради. След няколко завоя стигнаха до някаква къща под северната стена на крепостта, недалеч от хребета, който свързваше хълма с планината. След като се изкачиха по широка, украсена с дърворезба стълба до първия етаж, спътникът им ги въведе в светла и проветрива стая с красиви тъмнозлатисти драперии. Мебелировката беше оскъдна: малка масичка, два стола и скамейка, но зад завесите от двете страни имаше ниши със спретнати легла, кани с вода и легени за измиване. Трите високи и тесни прозорци гледаха на север, към широкия завой на тънещия в мъгла Андуин и към далечните Емин Муил и Раурос. За да надникне над каменния перваз, Пипин трябваше да се покатери на скамейката.
— Сърдиш ли ми се, Гандалф? — запита той, когато водачът им излезе и затвори вратата. — Направих каквото ми бе по силите.
— Не ще и дума, направи го! — изведнъж се разсмя Гандалф, застана до Пипин и се загледа през прозореца, прегръщайки хобита през рамото.
Леко учуден, Пипин хвърли поглед към надвисналото му лице. Смехът бе прозвучал весело и безгрижно. Отначало забеляза само тревожните и скръбни бръчки на вълшебника, ала като се вгледа по-внимателно, усети, че под всичко това се крие огромна радост — същински водопад от веселие, готов да избликне и да разсмее цяло кралство.
— Не ще и дума, направи каквото ти бе по силите — повтори Гандалф — и дано не ти се случва скоро да попаднеш пак натясно между двама тъй ужасни старци. Ала Владетелят на Гондор узна от теб повече, отколкото предполагаш, Пипин. Не успя да скриеш факта, че Боромир не е бил водач на Отряда след Мория и че сред вас е имало благородник с прославен меч, който идва към Минас Тирит. Гондорците не забравят древните легенди, а откакто го напусна Боромир, Денетор дълго е размишлявал над стихчето и над думите Злото на Исилдур. Той не е като другите днешни мъже, Пипин, и каквото и да е родословното му дърво, в жилите му тече почти чиста задморска кръв; същата кръв тече и в жилите на другия му син, Фарамир, и все пак той обичаше Боромир. Проницателен е. Напрегне ли волята си, може да долови мислите на хората, дори на ония, що са далеч. Трудно е да го измамиш… и опасно. Помни това! Сега си се заклел да му служиш. Не знам кое те тласна да го сториш — умът или сърцето. Но постъпи правилно.

Не ти попречих, защото хладният разум не бива да възпира благородните дела. Ти го трогна и същевременно (мога да го кажа) разведри духа му. Сега поне си волен да се движиш из Минас Тирит накъдето желаеш… ако не си на пост. Ето я и обратната страна. Ти си му подвластен и той не ще го забрави. Бъди предпазлив! — Той помълча и въздъхна. — Е, няма смисъл да разсъждаваме какво ще ни донесе утрешният ден. Едно е сигурно — още дълго всеки нов ден ще бъде по-тежък от предишния. И вече с нищо не мога да променя това. Дъската е подредена и фигурите се раздвижват. Много искам да намеря една от тях — Фарамир, новия наследник на Денетор. Не вярвам да е в Града, ала нямах време да поразпитам. Трябва да вървя, Пипин. Трябва да ида на тоя съвет и да изкопча каквото успея. Но Врагът има първия ход и се кани да поведе играта с пълна сила. И навярно пешките ще я видят не по-зле от останалите фигури. Така е, Перегрин, син на Паладин и войник на Гондор. Наточи острието на меча си.
На прага на стаята Гандалф се обърна и добави:
— Бързам, Пипин. Направи ми една услуга, като излизаш. Даже преди да полегнеш, ако не си много изморен. Иди да видиш къде са настанили Сенкогрив. Тукашните хора са добродушни и мъдри, обичат животните, но не са свикнали да се грижат за коне като другите народи.
С тия думи Гандалф излезе и в същия миг откъм кулата на крепостта долетя ясен и мелодичен камбанен звън. Три удара пронизаха въздуха като сребро и замлъкнаха — беше три часът подир, изгрев слънце.
След минутка Пипин излезе, спусна се по стълбата и надникна на улицата. Яркото слънце вече огряваше града с топлите си лъчи и кулите и високите сгради хвърляха на запад дълги, рязко очертани сенки. Високо в синьото небе връх Миндолуин издигаше бял шлем над снежно наметало. По пътищата на града сновяха насам-натам въоръжени мъже, като че бързаха в определен час за смяна на постовете.
— Часът е девет както бихме казали в Графството — рече си Пипин. Тъкмо време за хубава закуска край отворен прозорец под ясното пролетно слънце. И как ми се закусва! Не закусват ли тия хора, или вече са свършили? Кога обядват и къде?
В този момент забеляза, че по тясната уличка откъм центъра на крепостта се задава мъж, облечен в черно и бяло. Пипин се почувствува самотен и се накани да го заговори, ала не му се наложи. Човекът идваше право към него.
— Ти ли си Перегрин Полуръста? — запита той, — Казаха ми, че си дал клетва да служиш на Владетеля на Града. Добре дошъл! — Той протегна ръка на Пипин. — Казвам се Берегонд, син на Баранор. Тази сутрин не съм на служба и ме пратиха да ти съобщя паролите и да ти разкажа някои от многото неща, които несъмнено искаш да знаеш. А и аз охотно бих те изслушал. До ден-днешен не бяхме виждали полуръст из тия земи и макар да сме чували за този народ, легендите ни споменават съвсем малко за него. Отгоре на всичко си и приятел на Митрандир. Добре ли го познаваш?
— Добре — отвърна Пипин. — Дето се казва, знам го откакто се помня, а напоследък изминахме заедно дълъг път. Но той е като дебела книга, а аз не мога да се похваля, че съм прочел повече от една-две страници. И все пак може би го познавам тъй, както малцина други. Мисля, че от нашия Отряд единствено Арагорн го познаваше истински.
— Арагорн? — повтори Берегонд. — Кой е той?
— О — заекна Пипин, — един човек, който пътуваше с нас. Мисля че сега е в Рохан.
— Да, чух, че си бил в Рохан. Много въпроси бих ти задал и за тая страна, защото нейният народ е последната ни надежда. Но да не забравям задачата си — първо да обясня каквото те интересува. Какво би искал да знаеш, уважаеми Перегрин?
— Ами, такова… — рече Пипин, — ако смея да кажа така, мъчи ме твърде неотложен въпрос, тъй де, какво става със закуската и прочие? С други думи, по кое време се храните, нали разбираш, и къде е столовата, ако има такава? Ами странноприемниците? Оглеждах се, докато идвахме нагоре, ала не забелязах нито една, макар че до днес черпех сили в надеждата за глътка пиво, щом стигнем до жилищата на мъдри и благородни мъже.
Берегонд го изгледа с уважение.
— Стар боец си, виждам. Лично аз не съм голям пътешественик, но разправят, че който воюва из голите поля, вечно дебне надеждата за трапеза и глътка пиво. Значи още не си похапвал?
— Е, похапнах, право да си кажа — отвърна Пипин. — Но само чаша вино и едно-две симидчета, любезно предложени от вашия владетел; той обаче ме разпитва цял час, а от такъв тежък труд се огладнява.
Берегонд се разсмя.
— Има една поговорка: на трапеза от малък човек чакай големи дела. Но трябва да ти кажа, че в цялата Крепост никой не е хапнал повече от теб, нито пък с такива почести. Тук е крепост и стражева кула, а сега сме във военно положение. Ставаме преди изгрев слънце и сдъвкваме по някой залък в здрача, после бързаме по задачите си, щом отворят портите. Ала не се отчайвай! — Той отново се разсмя, виждайки съкрушеното лице на Пипин. — Ония, които са изпълнявали тежки задачи, могат да се подкрепят с втора закуска. После идва време за обяд — по пладне или по-късно, в зависимост от смените, а по залез слънце се събираме за вечеря и веселба — доколкото можем още да се веселим. Хайде! Ще се поразходим, а сетне ще си набавим нещичко и ще се качим на крепостната стена да хапнем, да пийнем и да погледаме красивото утро.
— Момент! — каза Пипин и се изчерви. — Бях забравил — от лакомия или глад, както благоволиш да го назовеш. Гандалф, Митрандир по вашему, ме помоли да нагледам коня му — Сенкогрив, великолепен рохански жребец. Разправят, че кралят го ценял като зеницата на очите си, макар да го подари на Митрандир заради големите му услуги. Мисля, че новият господар обича коня си повече от мнозина хора и ако добрата му воля има някакво значение за този град, препоръчвам безмерно да се грижите за Сенкогрив — да се отнасяте към него по-любезно, отколкото към хобитите, ако е възможно.
— Хобити ли? — попита Берегонд.
— Така се нарича моят народ — обясни Пипин.
— Радвам се да го науча — каза Берегонд. — Сега мога да кажа, че чуждият акцент не загрозява благородната реч, а хобитите са сладкодумен народ. Но да вървим! Ще ме запознаеш с този добър кон. Обичам животните, ала рядко ги виждаме в нашия каменен град; моят народ идва от планинските долини, а преди това е живял в Итилиен. И не се бой! Ще минем за кратко посещение на вежливост, сетне отиваме право към столовата.
Пипин откри, че Сенкогрив е добре настанен и се радва на всички необходими грижи. В шестия кръг, извън стените на Крепостта, имаше чудесни конюшни, където бързи коне бяха винаги на разположение досами жилищата на кралските вестоносци — пратеници, готови по всяко време да препуснат със заповед от Денетор или старшите военачалници. Но засега всички коне и ездачи бяха на път.
Когато Пипин влезе в конюшнята, Сенкогрив изцвили и обърна глава.
— Добро утро! — каза Пипин. — Гандалф ще дойде, щом се освободи. Зает е, но ти праща поздрави, а аз трябва да видя дали всичко е наред; надявам се, че почиваш след тежкия труд.

Сенкогрив вирна глава и тропна с копито, но разреши на Берегонд да го погали по челото и да потупа мощните му хълбоци.
— Сякаш не е пристигнал току-що от дълъг път, а само чака да препусне — каза Берегонд. — Колко е силен и горд! Къде е сбруята му? Навярно е хубава и скъпа.
— Никоя сбруя не е достойна за него — отвърна Пипин. — Той не признава юзда. Ако благоволи, ще те носи; не желае ли — е, тогава не ще го укротят юзда, оглавник, камшик или бич. Довиждане, Сенкогрив! Потрай още малко. Битката наближава.
Сенкогрив вдигна глава и изцвили тъй силно, че цялата конюшня се разтресе, а двамата запушиха уши. После провериха дали яслите са пълни и излязоха.
— А сега към нашите ясли — рече Берегонд и поведе Пипин обратно към Крепостта.
Минаха през една врата откъм северната страна на голямата кула, спуснаха се по дълго прохладно стълбище и се озоваха в широк коридор, осветен с фенери. В стените бяха прорязани гишета и едно от тях беше отворено.
— Тук е складът и столовата на моя отряд от Стражата — поясни Берегонд. — Привет, Таргон! — подвикна той през гишето. — Още е рано, но водя нов боец на Владетеля. Отдалече идва и дълго е затягал колана, пък и тая сутрин се е потрудил, та е гладен. Дай ни каквото ти се намира!
Намери се хляб, масло, сирене и ябълки — последните от зимния запас, сбръчкани, но сочни и сладки; освен това получиха кожена манерка с младо пиво и дървени чинии и чаши. Наслагаха всичко в ракитова кошница и се измъкнаха на слънце; Берегонд отведе Пипин към източния край на огромната издадена стена, където имаше амбразура с каменна пейка край ръба. Оттук можеха да огледат утринния свят.
Заеха се да унищожат запасите, разговаряйки ту за Гондор и местните нрави и обичаи, ту за Графството и страните, които Пипин бе видял. И колкото повече приказваха, толкова повече се изумяваше Берегонд и гледаше с безкрайно удивление как хобитът седи на пейката, размахал късите си крака, или се изправя на пръсти върху нея, за да надникне над ръба на стената към далечните поля.
— Не ще крия, уважаеми Перегрин — каза Берегонд, — че те мислехме едва ли не за някое от нашите деца, за хлапе, що е видяло най-много девет лета, ала си минал през чудеса и несгоди, с каквито могат да се похвалят малцина от белобрадите ни старци. Предполагах, че на Владетеля му е скимнало да си вземе благороден паж, както казват, че правели древните крале. Но сега виждам, че не е тъй, и те моля да ми простиш глупостта.
— Прощавам — каза Пипин. — Впрочем не си сбъркал чак толкова. За своя народ все още съм почти хлапак и ми остават още четири години, докато „навърша възраст“, както казваме в Графството. Но не се тревожи за мен. Ела да ми обясниш какво се вижда оттук.
Слънцето вече се бе издигнало и разсейваше мъглите из долината. Последните остатъци се отдалечаваха над главите им като бели парцаливи облачета, понесени от засилващия се източен вятър, под който заплющяваха знамената и белите флагове на крепостта. Далече в дъното на долината на около пет левги по права линия, мътно блестеше Великата река, идваща от северозапад и завиваща в мощна дъга на югозапад, за да изчезне от поглед сред искряща омара, на петдесет левги отвъд която лежеше Морето.
Пред Пипин се разстилаше целият Пеленор, осеян в далечината с чифлици и огради, хамбари и краварници, ала никъде не се виждаха стада. Многобройни пътища и коловози пресичаха зелените поля и по тях бе оживено. Върволици от коли се движеха към Голямата порта, други излизаха от нея. От време на време пристигаше конник, скачаше от седлото и изтичваше навътре. Но най-гъсто бе движението по главното шосе, което водеше на юг, после завиваше по-рязко от Реката, минаваше в подножието на хълмовете и скоро се губеше от поглед. То беше широко и покрито с гладки плочи, покрай него от източната страна имаше затревен път за конниците, а малко по-нататък се издигаше стена. Ездачите препускаха напред-назад, но шосето от край до край бе задръстено от големи закрити каруци, устремени ка юг. Скоро Пипин забеляза, че всъщност всички спазват установения ред — каруците се движеха в три колони, най-бързата теглена от коне, във втората волове влачеха грамадни фургони с красиви пъстри чергила, а по западния край на шосето отрудени мъже дърпаха ръчни колички.
— Това е пътят към долините Тумладен и Лосарнах, а по-нататък към планинските села и Лебенин — обясни Берегонд. — Последните каруци отнасят към убежищата старците, децата и жените, които ще ги придружават. До пладне всички трябва да минат през Портата и да разчистят пътя на една левга напред, такава е заповедта. Печална необходимост. — Той въздъхна. — Кой знае колцина ще се срещнат подир раздялата. В този град открай време децата са малко, а сега не остава ни едно… освен няколко юноши, които отказват да заминат и могат да си намерят работа — моят син е между тях.
Помълча. Пипин тревожно гледаше на изток, сякаш очакваше всеки миг из полята да нахлуят хиляди орки.
— Какво виждам нататък? — запита той, сочейки към широкия завой на Андуин. — Друг град ли е или що?
— Град беше — отвърна Берегонд, — главният град на Гондор, а тук бе само неговата крепост. От двете страни на Андуин виждаш руините на Осгилиат, отдавна превзет и опожарен от враговете ни. Ала ние отново го превзехме в дните на Денеторовата младост — не за да живеем в него, а да го удържим като челен пост и да възстановим моста, по който минаваха армиите ни. А после от Минас Моргул дойдоха Злите Конници.
— Черните конници? — възкликна Пипин и широко разтвори очи, помръкнали от разбуден стар страх.
— Да, черни бяха — потвърди Берегонд, — и виждам, че знаеш нещичко за тях, макар да не ги спомена в разказа си.
— Знам ги — тихо произнесе Пипин, — но не бих искал да говоря за тях тъй близо… тъй близо…
Той замлъкна, хвърли поглед отвъд Реката и му се стори, че не вижда нищо освен необятна заплашителна сянка. Може би просто планините се мержелееха на хоризонта и двадесетте левги мъглив въздух смекчаваха назъбените им очертания, може би само облачна стена се издигаше там, а зад нея тъмнееше още по-гъст мрак. Ала имаше чувството, че пред очите му здрачът се сбира и притъмнява безкрайно бавно, надигайки се да погълне слънчевите поля.
— Тъй близо до Мордор? — спокойно изрече Берегонд. — Да, нататък е той. Рядко изричаме името му, ала открай време живеем с тази сянка — понякога тя изглежда по-бледа и далечна, понякога по-близка и мрачна. Сега расте и притъмнява, а с нея расте нашият страх и безпокойство. Преди по-малко от година Злите конници отново завоюваха бродовете и погубиха мнозина от най-храбрите ни мъже. Най-сетне Боромир успя да отблъсне врага от западния бряг и затова още удържаме почти половината Осгилиат. Няма да е за дълго. Сега очакваме оттам нова атака. Може би главната атака на бъдещата война.
— Кога? Имаш ли някакво предположение? Снощи видях кладите на вестоносците, а Гандалф каза, че това е знак за началото на войната. Стори ми се, че отчаяно бърза. Ала сега събитията сякаш отново са забавили ход.
— Само защото вече всичко е готово. Това е затишие пред буря.
— Но защо горяха кладите снощи?
— Късно е да дириш помощ, когато вече си обсаден — отвърна Берегонд. — Но аз нямам достъп до съвета на Владетеля и неговите военачалници. Много са пътищата, по които получават вести. А Владетелят Денетор не е като другите хора — надалеч вижда той. Някои казват, че нощем седял сам в своята стаичка високо в Кулата и като напрягал мисълта си ту насам, ту натам, можел да разчете бъдещето; понякога дори се борел с Врага и прониквал в мислите му. Затова е престарял, изхабен преждевременно. Но както и да е, господарят Фарамир е далеч отвъд Реката с някаква опасна задача и може да е пратил вести. А ако искаш да знаеш защо според мен са лумвали кладите, то е заради снощните новини от Лебенин. Към устието на Андуин от Юга наближава огромен флот на корсарите от Умбар. Те вече отдавна не се боят от мощта на Гондор, съюзили са се с Врага и сега се готвят да му помогнат с мощен удар. Тази атака ще отклони подкрепленията, които очаквахме от Лебенин и Белфалас, заселени от многочислен и храбър народ. Затова мислите ни още по-силно се стремят на север, към Рохан, затова толкоз се радваме на победните вести, които носиш. И все пак… — Той помълча, стана и се огледа на север, изток и юг. — Събитията в Исенгард подсказват, че сме уплетени в огромна стратегическа паяжина. Вече не става дума за препирни около бродовете, набези от Итилиен и Анориен, засади и плячкосване. Задава се всеобхватна, отдавна подготвяна война и каквото и да нашепва гордостта, ние сме само пионки в нея. Известяват ни, че войските се раздвижвали в Далечния изток отвъд Вътрешното море, на север в Мраколес и на юг в Харад.

Сега всички кралства ще бъдат подложени на изпитанието — да издържат или да рухнат… в Сянката. Ала за нас, драги Перегрин, остава тая чест — да поемем най-мощния удар, най-бясната ненавист на Мрачния владетел, защото тя идва отвъд бездните на времето и морските дълбини. Тук ще се стовари най-страшната гръмотевица. И затова толкоз бързаше насам Митрандир. Та кой ще устои, ако паднем? И виждаш ли някаква надежда, драги Перегрин, да устоим?
Пипин не отговори. Погледна могъщите стени, кулите с бодро развети знамена и слънцето сред небосвода, после обърна взор към Изтока с прииждащия мрак, помисли си за дългите пръсти на тая Сянка — орките сред гори и планини, измяната на Исенгард, злокобните птици, Черните конници по друмищата на Графството… и крилатият ужас, Назгулите. Побиха го тръпки и надеждата му посърна. В същия миг слънцето помръкна за секунда, сякаш черно крило се бе плъзнало по лика му. Стори му се, че от небесата долита недоловим за слуха крясък — слаб, ала вледеняващ кръвта, жесток и хладен. Пребледня и се прикри под стената.
— Какво беше това? — запита Берегонд. — И ти ли усети нещо?
— Да — промърмори Пипин. — Сянката на съдбата и знакът на нашата гибел, един от Злите конници в небето.
— Да, сянката на съдбата — повтори Берегонд. — Боя се, че Минас Тирит ще загине. Като че някой изсмука топлината на кръвта ми.
Двамата поседяха безмълвно с наведени глави. После Пипин изведнъж вдигна поглед и видя, че слънцето отново грее и знамената се развяват. Разтърси рамене.
— Отмина — изрече той. — Не, в сърцето ми още няма място за отчаяние. Гандалф рухна, ала отново се върна при нас. Можем да устоим, та макар и на един крак или дори на колене.
— Право казваш! — викна Берегонд, изправи се и закрачи напред-назад. — Не, може всичко да е смъртно на тоя свят, ала Гондор не ще загине сега. Не ще загине дори ако лютият враг превземе стените и струпа планини от леш пред тях. Остават ни други твърдини и тайни пътища за бягство през планината. Надежда и памет ще продължават да живеят в някоя потайна долина, където тревата зеленее.
— Все едно, бих искал по-скоро да свършва за добро или за зло — каза Пипин. — Не съм боец и неохотно мисля за сражения, но най-лошото е да чакам в навечерието на неминуема битка. Колко дълъг изглежда денят! Бих бил по-щастлив, ако не се налагаше да чакаме и бдим, без да нанасяме първия удар. Мисля, че и Рохан нямаше да удари, ако не бе Гандалф.
— Е, тук засягаш болното място на мнозина от нашите! — отвърна Берегонд. — Но нещата може да се променят след завръщането на Фарамир. Той е храбър, по-храбър, отколкото смятат някои; в наше време е трудно да се повярва, че един военачалник може да бъде мъдър и запознат с науката и песните от древните пергаменти като него, и все пак на бойното поле да се покаже твърд и решителен. Ала такъв е Фарамир. Не тъй буен и страстен като Боромир, но равен нему по твърдост. И все пак — що може да стори наистина? Не можем да щурмуваме планините на… на отвъдното царство. Обсегът ни е ограничен и не можем да ударим, преди врагът да се приближи. Тогава ще ни трябва тежка десница!
Той потупа дръжката на меча си.
Пипин го изгледа — висок, горделив и благороден като всички мъже, които бе видял досега в тази страна; очите му заблестяха при мисълта за битка. „Уви! Усещам десницата си лека като перце — помисли хобитът, но премълча. Пионка — така ли казваше Гандалф? Може и тъй да е, само че съм сбъркал дъската.“
Тъй разговаряха, докато слънцето се издигна високо и внезапно камбаната удари пладне. Крепостта се раздвижи — всички освен стражата бързаха за обяд.
— Ще дойдеш ли с мен? — запита Берегонд. — За днес можеш да обядваш в нашата трапезария. Не знам в кой отряд ще те зачислят и дали Владетелят няма да те задържи в личната си охрана. Но сега си добре дошъл. И няма да е зле да се запознаеш с повечко хора, докато още има време.
— С радост ще дойда — каза Пипин. — Самотен съм, право да си кажа. Оставих в Рохан най-добрия си приятел и нямах с кого да разменя две приказки. Дали пък не мога наистина да вляза в твоя отряд? Ти ли си командирът? Ако е тъй, можеш ли да ме вземеш, или да ходатайствуваш за мен?
— Не, не — разсмя се Берегонд, — не съм командир. Нямам ни чин, ни служба, ни звание — прост войник съм от Трети отряд на Крепостта. Ала знай, драги Перегрин, че в нашия Град се смята за достойно да бъдеш прост войник от Стражата на Гондорската кула и нашите мъже са заслужили почит в цялата страна.
— Не ми се полага чак толкова — каза Пипин. — Отведи ме до нашата стая и ако Гандалф не се е върнал, ще дойда където кажеш… като твой гост.
Не завариха в квартирата нито Гандалф, нито вест от него, тъй че Пипин придружи Берегонд и се запозна с мъжете от Трети отряд. С това Берегонд явно спечели не по-малко уважение, отколкото гостът, защото Пипин бе посрещнат с истинска радост. В Крепостта вече бяха плъзнали слухове за спътника на Митрандир и дългия му разговор на четири очи с Владетеля; говореше се, че от Севера пристигнал принц на полуръстовете да предложи на Гондор съюз и пет хиляди меча. Някои пък твърдяха, че когато пристигнат Роханските конници, всеки ще носи зад гърба си боец-полуръст — дребен, ала неустрашим.
За съжаление Пипин трябваше да опровергае изпълнените с надежди слухове, ала не успя да се отърве от новата си титла — единствено достойна, както смятаха хората, за някой, който е спечелил дружбата на Боромир и почитта на Владетеля Денетор благодаряха му, че е дошъл сред тях, жадно слушаха разказите му за далечни страни и му предлагаха до насита храна и пиво. Всъщност единствената неприятност идваше от съвета на Гандалф да бъде „предпазлив“ и да не си развързва езика, както е обичайно за хобит между приятели.
Накрая Берегонд се изправи.
— Засега довиждане — каза той. — Застъпвам на пост до залез-слънце, а мисля, че и другите имат задължения. Но ако си самотен, както казваш, ще ти трябва весел водач из Града. Синът ми с удоволствие ще те придружи. Ако искаш, слез до най-долния пръстен и питай къде е Старата гостилница на Рат Селердаин, Фенерджийската улица. Ще го намериш там заедно с други хлапета, които остават в града. Може би има какво да видиш край Голямата порта, преди да я затворят.
Той си тръгна, скоро го последваха и останалите. Макар и леко замъглен, денят още бе хубав и ставаше топло за март, дори и толкова на юг. На Пипин му се доспа, но квартирата изглеждаше мрачна и той реши да слезе да поогледа Града. Взе със себе си няколко залъка, които бе скътал за Сенкогрив, и те бяха приети благосклонно, макар че явно нищо не липсваше на коня. После закрачи надолу по плетеницата от улички.
Навсякъде хората го оглеждаха с любопитство. Пред него бяха тържествено любезни и поздравяваха по гондорски обичай с приведена глава и ръце на гърдите, ала зад гърба си често дочуваше гласове — тия от улицата викаха близките си да излязат да видят принца на полуръстовете, спътника на Митрандир. Мнозина не говореха на Общия език, но не след дълго Пипин разбра поне какво означава Ернил и Ферианат — титлата му го бе изпреварила по уличките на Града.

По сводести улици, красиви алеи и плочници той най-сетне стигна до първия, най-широк кръг и там го упътиха към фенерджийската улица, която водеше до Голямата порта. На нея намери старата гостилница — висока сграда от изтъркан сив камък с две крила, които отстъпваха назад от улицата, а между тях имаше тясна затревена площ и зад нея — самата странноприемница с множество прозорци, с широка колонада по цялата дължина и стъпала, слизащи към тревата. Между коловете играеха няколко момчета, единствените деца, които бе видял в Минас Тирит, и той спря да ги погледа. Скоро едно от тях го забеляза, с крясък се втурна по тревата и изскочи на улицата, последвано от неколцина други. Застана пред Пипин и го огледа от глава до пети.
— Привет! — каза хлапето. — Откъде идваш? Не си от Града.
— Не бях — съгласи се Пипин, — но казват, че вече съм един от гондорските мъже.
— Хайде де! — възкликна момчето. — Ако е тъй, значи всички тук сме мъже. На колко си години и как се казваш? Аз вече навърших десет години и скоро ще стана пет фута. По-висок съм от теб. Няма как, баща ми е от най-високите в Стражата. Кой е баща ти?
— На кой въпрос да отговоря най-напред? Баща ми има чифлик из земите около Бели извор край Скътана паланка в Графството. Скоро ще навърша двайсет и девет, тъй че тук те бия по точки, обаче съм висок само четири фута и едва ли ще раста тепърва освен на ширина.
— Двайсет и девет! — подсвирна момчето. — Ама ти си бил съвсем стар! Колкото чичо ми Йорлас. Нищо де — добави то с надежда, — обзалагам се, че мога да те изправя на глава или да те просна по гръб.
— Може, ако ти позволя — разсмя се Пипин. — А може и аз тебе да обърна — по нашия край знаем някои хитри похвати в борбата И там, позволи да ти съобщя, ме смятат за необичайно едър и силен, още никому не съм позволил да ме изправи на глава. Ако се стигне до бой и нямам друг изход, бих могъл да те убия. Като пораснеш, ще разбереш, че хората невинаги са такива, каквито изглеждат и макар да ме смяташ за непознато хлапе и лесен противник, чуй предупреждението ми: не съм хлапе, а полуръст, храбър, як и зъл! Пипин се смръщи тъй зловещо, че момчето отстъпи назад, но веднага се върна със стиснати юмруци и в очите му запламтяха войнствени искрици.
— Не! — отново се разсмя Пипин. — Не вярвай на хвалбите на странниците! Никакъв боец не съм. Но във всеки случай ще е по-учтиво онзи, който предизвиква, да си каже името. Момчето гордо вирна глава.
— Аз съм Бергил, син на Берегонд от Стражата.
— Така си и мислех — каза Пипин. — Приличаш на баща си. Познавам го и той ме прати да те потърся.
— Защо не каза веднага? — възкликна Бергил и изведнъж по лицето му се изписа отчаяние. — Само не казвай, че е размислил и ще ме отпрати с женорята! А, не, последните каруци вече заминаха.
— Не знам дали заръката му е добра, но поне не е толкова лоша — отвърна Пипин. — Каза, че ако вече нямаш намерение да ме изправиш на глава, можеш да развеселиш един самотен странник и да го разведеш из Града. Аз пък бих ти разказал туй-онуй за далечни страни.
Бергил плесна с ръце и облекчено се засмя.
— Всичко е наред! — викна той. — Идвай, щом е тъй! След малко отиваме на Портата да погледаме. Да вървим.
— Какво става там?
— Преди залез слънце се чака по Южния път да дойдат Военачалниците от Областите. Ела с нас и ще видиш.
Откакто се раздели с Мери, Пипин не бе срещал по-приятен спътник. Скоро двамата с Бергил се увлякоха във весел разговор, докато крачеха по улиците, без да обръщат внимание на любопитните погледи. Не след дълго се озоваха сред тълпа, отиваща към Голямата порта. Тук Пипин окончателно спечели почитта на Бергил, защото, щом съобщи името си и паролата, стражата с поклон го пусна да мине; нещо повече, разрешиха да вземе и спътника си.
— Добре стана! — каза Бергил. — Нас, момчетата, вече не ни пускат до Портата без възрастен придружител. Сега ще видим всичко.
Извън Портата множество мъже се бяха струпали край шосето и широкия павиран площад, на който се събираха всички пътища към Минас Тирит. Всички погледи бяха отправени на юг и скоро се надигна шепот:
— Гледайте, прашен облак! Идат!
Пипин и Бергил се провряха през тълпата най-отпред и зачакаха. В далечината засвириха рогове и радостни възгласи заприиждаха като вятър. После гръмко запяха фанфари и народът наоколо се развика:
„Форлонг! Форлонг!“.
— Какво казват? — запита той.
— Форлонг е дошъл — отвърна Бергил. — Старият Форлонг Дебели, Владетел на Лосарнах. Там живее прадядо ми. Ура? Ето го. Добрият стар Форлонг!
Начело на колоната едър кон с мощни нозе, язден от широкоплещест и невероятно пълен мъж — стар и белобрад, ала в ризница, с черен шлем и дълго тежко копие. Зад него гордо се задаваше колона от прашни мъже, въоръжени е огромни бойни секири; бяха навъсени, невисоки и малко по-смугли от всички гондорци, които Пипин бе виждал досега.
— Форлонг! — викаше тълпата. — Вярно сърце, верен другар! Форлонг!
Ала когато мъжете от Лосарнах отминаха, наоколо замърмориха:
— Само толкова! Двеста души, колко са те? Очаквахме десетократно повече. Сигурно е заради новите вести за черния флот. Отделят едва една десета от силата си. Е, и това е по-добре от нищо.
Тъй идваха отрядите, посрещани с приветствия и радостни възгласи, сетне отминаваха навътре през Портата — мъже от Областите, потеглили да защитят в мрачния час Града на Гондор, ала бяха все тъй малобройни, далеч по-малко от онова, което надеждата очакваше и нуждата налагаше. С широки крачки се зададе Дерворин, син на владетеля на долината Рингло, повел своите хора — триста. От възвишенията на Мортонд, широката Чернокоренна долина, идваше снажният Дуинхир със синовете си Дуилин и Деруфин и петстотин стрелци. От далечния Анфалас, наречен Дългобряг, пристигна дълга и пъстра колона — ловци, пастири и селяци от малките паланки, почти всички с голи ръце освен хората от свитата на владетеля им Голасгил. От Ламедон дойдоха неколцина мрачни планинци без предводител. Минаха стотина рибари от Етир, освободени от служба на корабите.

Появи се Хирлуин Прекрасни от Зелените хълмове на Пинат Гелин с триста благородни мъже в зелени одежди. Последен и най-величав пристигна Имрахил, принц на Дол Амрот, родственик на Владетеля; под златистите знамена с емблемата на Кораба и Сребърния лебед водеше отряд конници на сиви жребци, а зад тях се задаваха с песен седемстотин бойци — царствено снажни, сивооки и тъмнокоси.
И това бе всичко — по-малко от три хиляди души. Повече нямаше да дойдат. Крясъците и тропотът на нозе отминаха към Града и заглъхнаха. Посрещачите постояха мълчаливо. Прахът висеше из въздуха, вятърът бе стихнал и вечерта бе натегнала от тревога. Вече наближаваше часът за затваряне на Портата и червеното слънце бе потънало зад Миндолуин. Над Града падаше сянка.
Пипин вдигна очи и му се стори, че небето е станало пепеляво, сякаш отгоре бе надвиснал облак от дим и прах, през който едва проникват мътни лъчи. Ала на Запад чезнещото слънце бе обагрило мъглите и Миндолуин се чернееше като пред тлеещ огън, изпъстрен с разпалени въглени.
— И тъй един прекрасен ден завършва с гняв! — изрече той, забравил за момчето до себе си.
— Тъй ще е, ако не се прибера, преди да удари вечерната камбана — рече Бергил. — Хайде! Ето и сигналът за затваряне на Портата.
Ръка за ръка тръгнаха назад към града и минаха последни преди затварянето на Портата; тъкмо стигнаха до фенерджийската улица, когато по всички кули тържествено зазвъняха камбани. По прозорците припламваха светлинки, откъм стените, където бяха домовете и казармите на бойците, долетяха песни.
— Довиждане засега — каза Бергил. — Предайте на баща ми много поздрави и благодарност, че ми прати другар. Идвай пак, моля те. Жалко, че е война, инак можехме да се забавляваме до насита. Щяхме да идем до прадядовата ми къща в Лосарнах; там е хубаво напролет, горите и полята са покрити с цветя. Е, някой ден може наистина да отскочим дотам. Ония никога не ще победят нашия Владетел, а пък баща ми е много храбър. Довиждане, ще те чакам!
Разделиха се и Пипин забърза към крепостта. Пътят му се стори дълъг и той скоро се обля в пот и огладня; бързо се спускаше непрогледна нощ. По небето не трепваше ни една звезда. Беше закъснял за вечерята в трапезарията, но Берегонд го посрещна радостно и седна до него да чуе новини за сина си. След трапезата Пипин поостана за малко, сетне се сбогува, защото го бе налегнала необичайна печал и жадуваше пак да види Гандалф.
— Можеш ли да намериш пътя? — запита Берегонд на изхода от малката зала в северния край на крепостта, където бяха разговаряли. — Навън е черна нощ, още повече, че има заповед да се закрият всички светлини в Града, та нищо да не се вижда отвъд стените. А мога да ти съобщя и още една заповед: рано сутринта ще те повикат при Владетеля Денетор. Боя се, че няма да попаднеш в Трети отряд. Да се надяваме, че пак ще се срещнем. Довиждане и лека нощ!
Квартирата тънеше в полумрак, само на масата просветваше малко фенерче. Гандалф го нямаше. Унинието още по-тежко налегна Пипин. Той се изкатери на пейката и опита да надникне през прозореца, но все едно, че гледаше в мастилена локва. Слезе, дръпна кепенците и си легна. До някое време лежа, заслушан да дочуе завръщането на Гандалф, после потъна в неспокоен сън.
През нощта го събуди светлина и видя, че Гандалф се е върнал и крачи напред-назад из стаята. На масата имаше свещи и пергаментови свитъци. Чу вълшебника да въздиша и да мърмори:
— Кога ли ще се върне Фарамир?
— Здрасти! — обади се Пипин, подавайки глава иззад завесата. — Мислех, че съвсем си ме забравил. Радвам се да те видя пак. Дълъг ден беше днес.
— Ала нощта ще е твърде кратка — отвърна Гандалф. — Върнах се, защото трябва малко да се усамотя на спокойствие. Ти поспи в леглото, докато имаш тая възможност. По изгрев слънце отново ще те заведа при Владетеля Денетор. Не, не по изгрев слънце, а когато ни повикат. Дойде часът на Мрака. Зора няма да има.

ГЛАВА 2
ПЪТЯТ НА СИВИЯ ОТРЯД

Гандалф бе изчезнал и тътнещите копита на Сенкогрив заглъхнаха в нощта, когато Мери се върна при Арагорн. Имаше само леко вързопче, защото бе загубил раницата си край Парт Гален и цялото му имущество се ограничаваше с няколко полезни дреболии, открити сред руините на Исенгард. Азуфел вече бе оседлан. Леголас и Гимли чакаха с коня си наблизо.
— И тъй, все още оставаме четирима от Отряда — каза Арагорн. — Ще яздим заедно. Но няма да потеглим сами, както мислех. Сега кралят е решил да тръгне незабавно. Откакто се появи крилатата сянка, той иска да се върне към хълмовете под прикритието на нощта.
— А после накъде? — запита Леголас.
— Засега нищо не мога да кажа — отвърна Арагорн. — Колкото до краля, той ще отиде на сбора, който свика в Едорас след четири нощи. А там, мисля, ще чуе вест за сражения и Роханските конници ще поемат към Минас Тирит. Но лично аз и всеки, който реши да дойде с мен…
— Аз ще съм! — викна Леголас.
— И Гимли с него! — обади се джуджето.
— Е, добре, лично аз не съм наясно — продължи Арагорн. — Трябва да сляза към Минас Тирит, но още не знам по кой път. Наближава отдавна чаканият час.
— Не ме изоставяйте! — възкликна Мери. — Досега не бях много полезен, но не искам да ме скътат някъде като багаж, докато всичко свърши. Не вярвам Конниците да искат да си губят времето с мен. Впрочем кой знае. Нали кралят каза, че когато се прибере у дома, иска да седна край него и да му разправя за Графството.
— Да — каза Арагорн, — и мисля, че пътят ти е с него, Мери. Но не чакай да свърши с веселба. Боя се, че много вода ще изтече, преди Теоден да седне спокойно в Медуселд. Безброй надежди ще посърнат през тая сурова пролет.
Скоро всички бяха готови за път — двадесет и четири ездачи плюс Гимли зад Леголас и Мери пред Арагорн. Препускаха стремглаво в нощта. Малко след като минаха мъглите край Бродовете на Исен, един от последните Конници наближи в галоп челото на колоната.
— Господарю — каза той на краля, — зад нас се задават ездачи.
Стори ми се, че ги чух още като пресичахме бродовете. Сега сме сигурни. Препускат с все сила и ни догонват.
Теоден незабавно заповяда да спрат. Конниците се обърнаха и стиснаха копията. Арагорн скочи от коня, свали Мери на земята и като изтегли меча си, застана до стремето на краля. Еомер и оръженосецът му се върнаха назад. Мери повече от когато и да било се чувствуваше като ненужен багаж и се питаше какво да прави, ако започне битка. Ами ако малобройната кралска охрана бъде обкръжена и разбита, а той избяга в мрака — сам сред дивите степи на Рохан, без ни, най-малка представа къде е? „Лоша работа!“ — помисли си той. Изтегли меча и стегна пояса си.
Залязващата луна беше засенчена от огромен провлачен облак, но внезапно отново изплува на свобода. В същия миг дочуха тропот на копита и зърнаха черни фигури да се задават стремително откъм бродовете. Тук-там лунните лъчи проблясваха по върховете на копията. Не можеше да се разбере колцина са преследвачите, ала, поне не отстъпваха по брой на кралската свита.
Когато приближиха на петдесетина крачки. Еомер гръмко извика:
— Стой! Стой! Кой язди през Рохан?
Жребците на преследвачите спряха изведнъж. Настана тишина, после зърнаха в лунния светлик един от конниците да слиза на земята и бавно да крачи към тях. Ръката му бледо просветна, когато я вдигна с дланта напред в знак на мир, ала кралските стражи сграбчиха оръжията си. На десет крачки от тях мъжът спря. Беше висок — стройна тъмна сянка. Звънкият му глас проехтя в нощта.
— Рохан? Рохан ли рече? Радостна вест. Отдалеч бързаме да дирим тая страна.
— Намерихте я — каза Еомер. — Навлязохте в нея, когато пресякохте бродовете. Но тук са владенията на Теоден крал. Никой не язди през тях без негово позволение. Кои сте? И закъде бързате?
— Аз съм Халбарад Дунадан, Скиталец от Севера — викна мъжът. — Търсим Арагорн, сина на Араторн и чухме, че бил в Рохан.
— И го намерихте! — викна Арагорн. Подхвърли юздите на Мери, изтича напред и прегърна пришълеца. — Халбарад! От всички радости тая е най-неочакваната.
Мери въздъхна с облекчение. Беше си мислил, че това е последната отчаяна хитрина на Саруман, за да издебне краля, когато го придружават само неколцина бойци, но, изглежда, поне засега нямаше да се наложи да загине, защитавайки Теоден. Прибра меча си в ножницата.
— Всичко е наред — обърна се назад Арагорн. — Това са мои близки от страната, където живеех. Но защо идват и колко са, ще узнаем от Халбарад.
— Водя тридесет души — каза Халбарад. — Само толкова от нашите успях да събера набързо, но братята Еладан и Елрохир пожелаха да воюват и тръгнаха с нас. Препускахме без отдих, откакто получихме призива ти.
— Но аз не съм ви призовавал другояче, освен мислено — каза Арагорн. — Душата ми неведнъж е копняла за вас и тази нощ повече от всякога, ала вест не съм пращал. Е, хайде! Всички тия въпроси ще трябва да изчакат. Срещаме се сред напрежение и опасност. Елате с нас сега, ако кралят разреши.
Теоден искрено се зарадва на новината.
— Добре! — каза той. — Ако тия твои близки поне малко приличат на теб, благородни Арагорн, тридесет конници са сила, която не се мери с бройка.
Конниците потеглиха отново. Арагорн яздеше с Дунеданците и след като поговориха за вестите от Севера и Юга, Елрохир каза:
— Нося заръка от баща си: Дните са кратки. Бързаш ли, спомни си за Пътя на Мъртвите.
— Дните винаги са ми се стрували кратки, за да изпълня туй, що желая — отвърна Арагорн. — Ала наистина много ще трябва да бързам, та да поема по онзи път.
— Скоро ще видим — каза Елрохир. — Но да не говорим повече за това по откритите друмища!
— Какво ми носиш, сънароднико? — обърна се Арагорн към Халбарад, защото го бе видял, че вместо копие стиска дълга пръчка, сякаш дръжка на знаме, но плътно обвита с черно платно и омотана с дълги ремъци.
— Нося ти дар от Владетелката на Ломидол — отвърна Халбарад. — Тайно го извеза и много труд положи. Но ти праща вест:
Кратки са вече дните. Или ще ни споходи надежда, или вече не ще има на що да се надяваме. Затуй ти провождам каквото извезах за теб. Сбогом, Елфически камък!
— Сега знам какво носиш — промълви Арагорн. — Засега продължавай да го носиш вместо мен!
Той се обърна и погледна към Севера под едрите звезди, сетне замълча и не отрони нито дума до края на нощното пътуване.
Нощта преваляше и здрачът на изток просветляваше, когато най-после се изкачиха по Усоева котловина и достигнаха Рогоскал. Тук трябваше да спрат за кратка почивка и съвещание.
Мери спа, докато го събудиха Леголас и Гимли.
— Слънцето огря — каза Леголас. — Вече всички са на крак и гледат да си свършат работата. Ставай, благородни сънливецо, и огледай крепостта, докато още имаш време!
— Преди три дни тук имаше битка — каза Гимли, — а двамата с Леголас играхме една игра и аз я спечелих с един-единствен орк. Ела да видиш къде е било! Има и пещери, Мери, приказни пещери! Как мислиш, Леголас, да ги посетим ли?
— Не! Няма време — отвърна елфът. — Не разваляй магията с прибързаност! Дадох ти дума да се върнем насам, ако пак настъпят дни на мир и свобода. Но вече наближава пладне, а както дочух, по това време ще обядваме и отново поемаме на път.
Мери стана и се протегна. Няколко часа сън не му стигаха, беше морен и потиснат. Тъгуваше за Пипин и усещаше, че е само товар, докато всички останали бързат по някаква задача, която той не разбираше докрай.
— Къде е Арагорн? — запита той.

— Във високата зала на кулата — каза Леголас. — Комай не е подвил крак тая нощ. Преди няколко часа каза, че трябва да помисли, и отиде нататък, придружен само от сънародника си Халбарад; някакви мрачни грижи или тревоги са го налегнали.
— Странна групичка са тия пришълци — каза Гимли. — Снажни са и благородни, а Роханските конници изглеждат същински хлапета пред тях; на повечето лицата са като на Арагорн — сурови, състарени като обрулени от вятъра скали и всички мълчат.
— Но също като Арагорн, нарушат ли мълчанието, стават любезни — добави Леголас. — И забеляза ли братята Еладан и Елрохир? По-светли са одеждите им, красиви са и изтънчени като елфически владетели и нищо чудно — нали са синове на Елронд Ломидолски.
— Защо са дошли? Чу ли нещо? — запита Мери. Вече се бе облякъл и метна на рамо сивия плащ; тримата заедно тръгнаха към разрушената порта на крепостта.
— И ти чу какво отвърнаха на въпроса — каза Гимли. — Казват, че в Ломидол пристигнала вест: Арагорн има нужда от сънародниците си. Нека Дунеданците препускат към него в Рохан! Но сега и те се питат откъде е дошла. Гандалф я е пратил, предполагам.
— Не, Галадриел е била — възрази Леголас. — Нали тя ни съобщи чрез Гандалф за идването на Сивия отряд от Севера?
— Да, прав си — каза Гимли. — Владетелката на Гората! Много сърца и копнежи е разчела тя. Ех, защо не си поискахме неколцина от твоите събратя, Леголас!
Леголас застана край портата, обърна ясен взор на североизток и прекрасното му лице потъмня.
— Не вярвам да дойде някой — отвърна той. — Те няма защо да тръгват на война — войната вече пламти по родните им земи.
Тримата другари се разходиха заедно, разговаряйки ту за един, ту за друг момент от битката, спуснаха се от разрушената порта, отминаха могилите на падналите сред зелената морава край пътя и накрая се изправиха на Шлемов вал да хвърлят поглед към котловината. Там вече се издигаше черен, висок и каменист Мъртвешкия рид и ясно личеше къде хуорните са утъпкали и разорали тревата. Планинци от Дун и мнозина мъже от крепостния гарнизон работеха по Вала, из полята и край порутените стени и все пак всичко изглеждаше удивително спокойно — морната долина си отпочиваше подир бясната буря. След малко тримата завиха назад и се върнаха да обядват в залата на крепостта.
Кралят вече бе там и щом влязоха, повика Мери и нареди да го настанят на съседния стол.
— Не всичко е както бих искал — каза Теоден, — защото това място не прилича на прекрасния ми замък в Едорас. Пък и приятелят ти замина. Но кой знае кога ще седнем двамата с теб на празнична трапеза в Медуселд; скоро ще се върна натам, ала не ще имам време за пиршества. Хайде сега! Яж, пий и дай да побъбрим, докато още можем. А после ще яздиш с мен.
— Може ли? — възкликна Мери, изненадан и възхитен. Още никога любезни слова не го бяха изпълвали с тъй дълбока благодарност. — Великолепно ще е! Боя се, че само се пречкам из нозете на всички — неуверено добави той, — но знайте, че бих желал да сторя всичко, що е по силите ми.
— Не се съмнявам — каза кралят. — Заръчах да ти приготвят едно добро планинско пони. По пътищата, които ни чакат, то ще те носи по-бързо от всеки друг кон. Напускам крепостта не през равнината, а по планинските пътеки, та да стигна до Едорас през Черноден, където ме чака благородната Еовин. Ако искаш, ще ми бъдеш оръженосец. Еомер, има ли тук подходящо бойно снаряжение за пазителя на меча ми?
— Тук няма големи оръжейници, господарю — отвърна Еомер. — Може да му намерим лек шлем по мярка, но нямаме нито ризница, нито меч за неговия ръст.
— Имам си меч — каза Мери, смъкна се от стола и изтегли от черната ножница бляскавото острие. Във внезапен прилив на любов към величавия старец, той прегъна коляно, стисна десницата му и я целуна. — Мога ли да положа меча на Мериадок от Графството в скута ви, кралю Теоден? — викна той. — Приемете верността ми, ако желаете!
— С радост я приемам — каза кралят и положи за благослов дългите си старчески ръце върху кестенявата коса на хобита. — Изправи се сега, Мериадок, рохански оръженосец от замъка Медуселд! Вземи меча си и го носи към победи!
— Ще ми бъдете като роден баща — каза Мери.
— Не за дълго — отвърна Теоден.
После двамата побъбриха над трапезата, докато Еомер се обади:
— Наближава часът, определен за тръгване, господарю. Да наредя ли да свирят роговете? Но къде е Арагорн? Не е обядвал и мястото му е празно.
— Ще се приготвим за път — каза Теоден. — Пратете някого да съобщи на благородния Арагорн, че часът наближава.
Кралят, придружен от Мери и стражата си, слезе от Портата на Крепостта към зелената морава, където се събираха Ездачите. Мнозина вече бяха в седлата. Отрядът щеше да е голям — кралят оставяше в крепостта само малък гарнизон и всички, които можеха да се отделят, заминаваха за военния сбор в Едорас. През нощта вече бяха потеглили хиляда копиеносци, но още около петстотин бяха останали да придружат краля — повечето мъже от полята и долините на Западния предел.
Малко настрани седеше безмълвен и дисциплиниран отрядът на Скиталците, въоръжени с копия, лъкове и мечове. Плащовете им бяха тъмносиви и сега качулките закриваха шлемовете и главите им. Конете им бяха силни и горделиви, ала с несресани гриви; един от тях още чакаше конника си. Това беше конят на Арагорн, който бяха довели от Севера, наричаше се Рохерин. По юздите и стремената не проблясваха скъпоценни камъни, злато или каквито и да бяло украшения, конниците също не носеха емблеми и знаци, само на лявото рамо на всеки плащ бе закопчана сребърна брошка с формата на лъчиста звезда.
Кралят яхна Снежногрив и Мери застана до него с понито си на име Стиба. След малко от Портата излезе Еомер, придружен от Арагорн, Халбарад с обвития в черно прът и двама високи мъже, ни млади, ни стари. Тъй силно си приличаха те, синовете на Елронд, че малцина можеха да ги различат — тъмнокоси, сивооки, с прекрасни елфически лица, облечени в еднакви лъскави ризници под сребристо сивите плащове. Зад тях крачеха Леголас и Гимли. Но Мери виждаше само Арагорн, тъй смайваща бе промяната, която забелязваше у него, сякаш за една нощ дълги години бяха легнали на плещите му. Сурово бе лицето му, посивяло и изпито.
— Смут ме е обзел, владетелю — каза той, заставайки край коня на краля. — Странни слова дочух и видях отдалече нови заплахи. Дълго се труди мисълта ми и сега се боя, че трябва да променя плановете си. Кажи ми, Теоден, щом сега потегляш за Черноден, кога ще си там?
— Вече е цял час подир пладне — каза Еомер. — Преди мръкнало на третия ден от днес ще стигнем до твърдината. Луната тогава ще е минала една нощ след пълнолуние и както заръча кралят, сборът ще се състои на следващия ден. Не можем по-бързо, щом трябва да сберем цялото войнство на Рохан.
Арагорн помълча.
— Три дни — прошепна той, — а сборът на Рохан тепърва ще започва. Но виждам, че по-бързо не ще стане. — Той вдигна глава и сякаш взе някакво решение, тревогата отстъпи от лицето му. — Тогава, владетелю, с твое разрешение ще направя нов избор за себе си и своите сънародници. Трябва да поемем по друг път и вече не ще се крием. Времето на потайностите отмина за мен. Ще препусна на изток по най-преките друмища и ще премина Пътя на Мъртвите.
— Пътя на Мъртвите! — потрепера Теоден. — Защо говориш за него?
Еомер се обърна и втренчено изгледа Арагорн, а на Мери му се стори, че лицата на Конниците, които дочуха тия думи, внезапно пребледняха.
— Ако наистина има такъв път — добави Теоден, — портата му е в Черноден, ала никой от живите не може да мине през нея.
— Уви, Арагорн, приятелю! — възкликна Еомер. — Надявах се да препуснем на бой рамо до рамо, но щом търсиш Пътя на Мъртвите, значи раздялата е дошла и едва ли пак ще се срещнем под слънцето.
— Въпреки всичко ще поема по онзи път — настоя Арагорн. — Но ти казвам, Еомер, че може пак да се срещнем в битката, ако ще да ни делят всички пълчища на Мордор.
— Прави каквото пожелаеш, благородни Арагорн — каза Теоден. — Такава е може би съдбата ти, да бродиш по странни пътища, където други не смеят да пристъпят. Скръбна е тази раздяла и отнема част от силите ми, но повече не мога да се помайвам и трябва да поема по планинските друмища, без да се бавя. Сбогом!
— Сбогом, владетелю! — отвърна Арагорн. — Препускай към велика слава! Сбогом, Мери! Оставям те в добри ръце — по-добри, отколкото се надявахме, когато преследвахме орките до Ветроклин. Леголас и Гимли, надявам се, ще продължат с мен, ала не ще те забравим.
— Довиждане — каза Мери.
Не намери други думи. Чувствуваше се съвсем дребничък, озадачен и потиснат от всички тия мрачни слова. Повече от всякога му липсваше неизчерпаемото веселие на Пипин. Конниците бяха готови и конете им риеха с копита, искаше му се да потеглят и всичко да свърши.

Теоден тихо изрече нещо, Еомер вдигна ръка и нададе мощен вик. Ездачите поеха напред. Прехвърлиха Вала, спуснаха се в котловината, после рязко завиха на изток по пътека, която около една миля лъкатушеше в полите на хълмовете, а накрая завиваше на юг и изчезваше сред възвишенията. Арагорн се изкачи на Вала и гледа подир кралските бойци, докато се отдалечиха из долината. После се обърна към Халбарад.
— Ето че си отиват трима души, които обичам, и най-малкият не е последен сред тях — промълви той. — Не знае към каква съдба препуска, ала и да знаеше, пак щеше да продължи.
— Дребен, но достоен е народът на Графството — каза Халбарад. — Почти нищо не знаят те за дългия труд, с който охранявахме границите им, ала не ги упреквам.
— А сега съдбите ни се преплитат — добави Арагорн. — И все пак, уви, тук трябва да се разделим. Е, добре, нека да похапна, после и ние ще бързаме. Елате, Леголас и Гимли! Трябва да поговорим.
Заедно се върнаха в Рогоскал, ала Арагорн дълго седя безмълвен край масата в залата, а другите го чакаха да заговори.
— Хайде! — каза накрая Леголас. — Говори, за да се разсееш и да отърсиш сянката от плещите си! Какво се е случило, откакто призори пристигнахме на това мрачно място?
— Водих битка и за мен тя бе по-безмилостна от боя за Рогоскал — отвърна Арагорн: — Гледах в Камъка от Ортанк, приятели.
— Гледал си в онзи проклет вещерски камък! — викна Гимли и по лицето му се изписа страх и изумление. — Каза ли нещо на… Онзи? Дори Гандалф се боеше от подобна среща.
— Забравяш с кого говориш — начумерено отвърна Арагорн и очите му проблеснаха. — Не обявих ли открито титлата си пред портите на Едорас? Какво се боиш, че бих могъл да му кажа? Не, Гимли — добави той с по-мек глас, строгостта изчезна от лицето му и той заприлича на човек, който много нощи наред се е трудил в болка и безсъница. — Не, приятели мои, аз съм законен господар на Камъка и имах правото и силата да го използувам, поне така прецених. Правото е несъмнено. Силата ми стигна… едва. — Той дълбоко си пое дъх. — Люта бе битката и умората бавно се разсейва. Не му казах нито дума и накрая покорих Камъка. Дори само това да бе, трудно щеше да го понесе. Той ме съзря. Да, драги Гимли, съзря ме, но не в одеждите, които виждате тук. Ако това му помогне, значи зле съм постъпил. Но не вярвам. Според мен вестта, че съм жив и бродя по света, бе удар право в сърцето му, досега не го знаеше. Очите на Ортанк не прозряха през бронята на Теоден, ала Саурон не е забравил Исилдур и меча на Елендил. Сега, в часа на най-важните му планове, се появяват наследникът на Исилдур и неговият Меч; да, аз му показах възроденото острие. Той още не е тъй могъщ, че да забрави страха; не, съмнения го гризат непрестанно.
— И въпреки това е покорил необятни владения — каза Гимли, — а сега ще удари още по-стремително.
— Прибързаният удар рядко улучва целта — каза Арагорн. — Трябва да притискаме Врага, вместо да чакаме ходовете му. Слушайте, приятели, когато овладях Камъка, аз узнах много неща. Видях от Юга да се задава към Гондор нечакана и страшна заплаха, която ще отклони много сили от защитата на Минас Тирит. Ако не я отблъснат бързо, смятай, че до десет дни Градът ще падне.
— Значи това го чака — каза Гимли. — Откъде да пратим помощ натам и как да стигне навреме?
— Нямам кого да пратя на помощ, значи сам трябва да ида — отвърна Арагорн. — Но в планините само един път може да ни отведе до брега, преди всичко да бъде изгубено. Пътят на Мъртвите.
— Пътят на Мъртвите? — повтори Гимли. — Злокобно име и не се нрави на роханците, както видях. Могат ли живите да поемат такъв път, без да загинат? И дори да минеш по него, що биха сторили шепа бойци против ударите на Мордор?
— Откакто са дошли Рохиримите, жива душа не е минавала по онзи път — каза Арагорн, — защото е забранен. Но в този мрачен час наследникът на Исилдур може да поеме по него, стига да има смелост. Слушайте! Ето каква заръка ми носят от Ломидол синовете на премъдрия Елронд: Кажете на Арагорн да си спомни словата на ясновидеца и Пътя на Мъртвите.
— И какви са словата на ясновидеца? — запита Леголас.
— Чуйте що е изрекъл Малбет Ясновидеца в дните на Арведуи, последния крал във Форност:

Над равнините тегне дълга сянка,
на запад мрачнокрила се стреми.
Трепери Кулата; към гробниците кралски
съдбата иде. Мъртвите се будят,
че час дойде за тях, клетвопрестъпни:
край камъка Ерех пак да застанат
и рог от хълмовете там да чуят.
Чий рог ще бъде? Кой ще ги повика
от здрача сив забравените хора?
Кому се клеха — негов род ще бъде.
От Севера ще дойде в тежко време
през Портата, на Мъртвите към Пътя.

— Загадъчни пътища, не ще и дума — каза Гимли, — но за мен не са по-загадъчни от знамената, що носиш.
— Ако това би ти помогнало да ги разбереш, каня те да дойдеш с мен — отвърна Арагорн, — защото тъкмо тия пътища ще поема. Но не потеглям с радост; единствено нуждата ме тласка напред. Затуй ще ви взема само ако идвате доброволно — знайте, че ви чака умора, неудържим страх, а може би и нещо по-лошо.
— Ще дойда с теб дори по Пътя на Мъртвите, накъдето и да ме изведе — каза Гимли.
— И аз ще дойда — каза Леголас. — Не се боя от мъртвите.
— Дано забравените хора не са забравили да се бият — заяви Гимли, — инак не виждам защо ще смущаваме покоя им.
— Ще разберем, ако стигнем до Ерех — каза Арагорн. — Но клетвата, която са нарушили, била да се бият против Саурон, значи трябва да се сражават, ако искат да я изпълнят. На Ерех и до днес има един черен камък, казват, че го е донесъл Исилдур, положил го на хълма и там Планинският крал се заклел да му бъде съюзник в първите дни на Гондорското кралство. Ала когато Саурон се завърнал и мощта му отново нараснала, Исилдур призовал Планинците да изпълнят клетвата си и те отказали — в Мрачните години се били преклонили пред Саурон. Тогава Исилдур рекъл на краля им: „Сетен владетел ще бъдеш. И ако ли Западът се окаже по-могъщ от твоя Черен господар, нека туй проклятие падне върху теб и народа ти: покой да не знаете, додето не изпълните клетвата си. Защото тази война ще трае безчетни години и още веднъж ще ви призоват преди края.“ И те побягнали пред гнева на Исилдур и не посмели да тръгнат на бой заедно с пълчищата на Саурон; укрили се в потайни планински области, без да се показват пред другите народи, и бавно взели да гаснат сред голите хълмове. До ден-днешен ужасът от Неспокойните мъртъвци тегне над хълма Ерех и всички други места, където се укривали тия люде. Но по този път трябва да поема, щом никой от живите не може да ми помогне.
Арагорн се изправи.
— Елате! — извика той, изтегли меча си и острието запламтя сред мрачната зала на Рогоскал. — Към камъка Ерех! Търся Пътя на Мъртвите. Да дойде, който иска!
Вместо отговор Леголас и Гимли станаха и последваха Арагорн към изхода. Безмълвни и неподвижни, с наметнати качулки, Скиталците чакаха на тревата. Леголас и Гимли възседнаха коня си. Арагорн яхна Рохерин. Халбарад вдигна големия си рог и песента му отекна из Шлемово усое, впуснаха се напред, прелетяха с гръмовен тънтеж през Котловината, а всички мъже, останали на Вала или в крепостта, ги сподириха със смаяни погледи.
И докато Теоден яздеше по бавните планински пътеки, Сивият отряд бързо прекоси равнината и подир пладне на следващия ден пристигна в Едорас; там спряха за малко, после се изкачиха по долината и по тъмно стигнаха до Черноден.
Еовин ги поздрави радостно; не бе виждала по-могъщи мъже от Дунеданците и прекрасните синове на Елронд, ала очите й не се откъсваха от Арагорн. Когато седнаха да вечерят, тя поговори с тях и узна какво се е случило, откакто бе заминал Теоден — досега бе получавала само кратки вести; очите й заблестяха, щом чу за битката в Шлемево усое, за гибелта на враговете и атаката на Теоден и конницата му.
Ала накрая каза:
— Морни сте, благородни гости, и сега трябва да си легнете в покоите, които подготвихме набързо. Но утре ще ви намерим по-достойни места за нощувка.
— Не, лейди, не се тревожете за нас! — възрази Арагорн. — Стига ни да преспим тук и утре рано да потеглим. Препуснал съм с неотложна задача и щом пукне зората, трябва да ви напуснем.
— Значи сте били тъй любезен — усмихна се тя — да се отклоните толкоз далече от пътя си, та да донесете вести на Еовин и с добри слова да я разсеете в нейното изгнание.
— Права сте, никой не би сметнал за напразно подобно пътуване — отвърна Арагорн, — и все пак, лейди, не бих могъл да дойда насам, ако пътят ми не водеше към Черноден.
А тя отговори недоволно:
— Тогава сте се залутали, благороднико, от Зли дол няма пътища на изток и юг, тъй че ще е най-добре да се върнете както сте дошли.

— Не, лейди — каза той, — не съм се залутал, бродил съм из тия земи още преди да се родите, за да им бъдете украшение. Има изход от тая долина и през него ще мина. Утре потеглям по Пътя на Мъртвите.
Тя го изгледа поразена, с пребледняло лице и дълго не изрече нито дума, а наоколо всички седяха мълчаливо.
— Но, Арагорн — промълви тя накрая, — нима това е задачата ти, да дириш смъртта? Само нея ще срещнеш по пътя си. На живите не е разрешено да минат.
— Може и да ми разрешат — каза Арагорн. — Поне ще опитам. Друг път не ми е нужен.
— Но това е безумие — възрази тя. — Ето, събрал си славни и храбри мъже и вместо към сенките, би трябвало да ги поведеш на бой, където са нужни. Моля те да останеш и да потеглиш с брат ми, тогава всички сърца ще се възрадват и по-ясна ще е надеждата ни.
— Не е безумие, лейди — отвърна той. — Тръгвам по отредения ми път. Но моите спътници ме следват доброволно, който желае сега да остане и да потегли с Рохиримите, нека го стори. Ако се налага, сам ще поема по Пътя на Мъртвите.
Повече не разговаряха и продължиха вечерята мълчаливо, ала очите й не се откъсваха от Арагорн и всички виждаха, че я изгаря скръб. Най-сетне пътниците станаха, сбогуваха се с Еовин, благодариха за грижите и се оттеглиха да починат.
Но когато Арагорн стигна до стаята, където трябваше да пренощува с Леголас и Гимли, лейди Еовин го догони и го повика. Той се обърна и я видя като сияние в мрака, защото бе облечена в бяло, ала очите й пламтяха.
— Арагорн — каза тя, — защо искаш да тръгнеш по онзи гибелен път?
— Защото трябва — отвърна той. — Само тъй виждам надежда да дам своя дял в битката против Саурон. Не по своя воля избирам пътеките на страха, Еовин. Ако можех да тръгна накъдето ме влече сърцето, щях да бродя из Севера, сред далечната и прекрасна долина Ломидол.
Тя помълча, сякаш размисляше що може да значи това. После изведнъж докосна с длан ръката му.
— Ти си непреклонен и твърд владетел, по това си личи достойният мъж. — Тя отново помълча. — Господарю, щом трябва да тръгнеш, позволи ми да яздя със свитата ти. Омръзна ми да се свирам из хълмовете, искам да срещна опасности и битки.
— Имаш дълг пред народа си — отвърна той.
— Само за дълг ми говорят всички — възкликна тя. — Та не съм ли от Еорловия род, девойка-боец, а не престаряла бавачка? Стига вече съм изчаквала немощни нозе. Щом се разкри, че тия нозе са укрепнали, не мога ли да се разпореждам с живота си, както намеря за добре?
— Малцина успяват да го сторят с чест — отговори той. — Колкото до теб, лейди — не прие ли задачата да ръководиш народа до завръщането на краля? Ако не те бяха избрали, щяха да изпратят вместо теб някой пълководец или командир и той не би могъл да се отскубне от поста, независимо дали му е омръзнал, или не.
— Все мене ли трябва да избират? — горчиво промълви тя. — Когато Ездачите потеглят, все мен ли ще оставят да шетам из къщи, докато те печелят слава и се връщат към готова трапеза и постеля?
— Скоро може да дойде време, когато никой не ще се завърне — каза Арагорн. — Тогава ще е нужна храброст без слава, защото никой не ще запомни подвига, с който ще защитите родните огнища. Ала и останал без възхвала, подвигът ще е все тъй юначен.
А тя отвърна:
— Всичките ти слова казват едно: жена си и мястото ти е вкъщи. Когато мъжете загинат в славен бой, можеш да изгориш заедно с къщата — тя вече няма да им трябва. Но аз съм от Еорловия род, а не слугиня. Знам да яздя и да въртя меч, не се боя от болка и смърт.
— От какво се боиш, лейди? — запита той.
— От клетки — каза тя. — От решетка, зад която да остана, докато старост и умора ме накарат да я приема и безвъзвратно отмине всяка надежда за подвизи.
— И все пак ти ме посъветва да не тръгвам по избрания път, защото бил опасен?
— И друг на мое място би го сторил. Ала не те моля да бягаш от опасности, а да препуснеш в бой, където мечът може да ти спечели слава и победа. Не бих искала да видя как без полза се захвърля нещо възвишено и великолепно.
— Аз също — каза той. — Затова ти казвам, лейди: остани! Няма що да търсиш на юг.
— Тъй е и с другите, що тръгват подир теб. Те просто не искат да се делят от тебе… защото те обичат.
С тези думи тя се обърна и изчезна в нощта.
Когато дневната светлина огря небето, но слънцето още не бе изгряло над високите източни хребети, Арагорн се приготви за тръгване. Всичките му спътници бяха на конете и той се готвеше да скочи в седлото, когато лейди Еовин дойде да се сбогува. Беше облечена като конник и препасана с меч. В ръка държеше чаша, надигна я и отпи с пожелание за бърз път, сетне я подаде на Арагорн и той отпи с думите:
— Сбогом, повелителко на Рохан! Пия за щастието ти, за щастието на твоя род и народ. Кажи на брат си, че отвъд Сенките може отново да се срещнем!
На Леголас и Гимли, застанали наблизо, им се стори, че тя заплака, и скръбно бе да видят сълзите на тъй горда и непреклонна девойка.
— Арагорн, ще тръгнеш ли? — запита тя.
— Ще тръгна — отвърна той.
— И няма ли да ми разрешиш да яздя с отряда ти, както помолих?
— Не, лейди — каза той. — Не мога да го сторя без разрешението на краля и брат ти, а те не ще се завърнат до утре. Ала сега вече ми е броен всеки час, всяка минута. Сбогом!
Тя падна на колене и промълви:
— Моля те!
— Не, лейди — повтори той и я изправи на нозе. Сетне целуна ръката й, скочи в седлото и препусна, без да се обръща; само ония, що го познаваха добре и бяха наблизо, разбраха болката му.
А Еовин остана със стиснати юмруци, неподвижна като каменна статуя, и гледа подир тях, докато потънаха в сянката под черния Дуиморберг, Планината на призраците, където бе Портата на Мъртвите.
Когато изчезнаха от поглед, тя се обърна и неуверено като слепец се запрепъва към стаята си. Ала никой от нейния народ не видя тази раздяла — от страх всички се бяха изпокрили и излязоха чак когато изгря зората и дръзките странници бяха изчезнали.
И някои казваха: „Те са елфически вещери. Нека вървят където им е мястото, в потайни дебри, и вече да не се връщат. И без това са дошли лоши времена.“
Препускаха през сумрака, слънцето още не бе изгряло отсреща над черните хребети на Планината на призраците. Ужас ги облъхна, когато пресякоха останките от древни каменни стени и стигнаха до Тъмната клисура. Там, в сянката на черни дървета, които дори Леголас не можеше да изтърпи за дълго, откриха прорез в подножието на планината и право на пътя им се издигна като знак на съдбата самотен висок камък.
— Кръвта ми се вледенява — промърмори Гимли, но останалите мълчаха и гласът му заглъхна из влажните борови иглички под нозете му.
Конете не искаха да минат оттатък заплашителния камък, докато ездачите не слязоха да ги поведат напред. И тъй накрая стигнаха дълбоко в клисурата; там се извисяваше отвесна каменна стена и в нея като хищна черна паст зееше Мрачната порта. Над широката арка бяха изсечени знаци и образи — прекалено неясни, за да ги разчетат; ужас струеше отвътре като сива мъгла. Отрядът спря и нямаше сърце, което да не тръпне, освен може би сърцето на Леголас, който не се боеше от призраците човешки.
— Зла е тази врата — каза Халбарад — и смърт ме чака отвъд нея. Въпреки всичко ще дръзна да прекрача прага, но нито един кон не ще ме последва.
— Трябва да влезем, значи и конете ще трябва да дойдат — отвърна Арагорн. — Още много левги ни чакат, ако минем през мрака, а всеки изгубен час приближава победата на Саурон. След мен!
Той ги поведе и толкова силна бе волята му в този час, че всички Дунеданци и конете им го последваха. Тия благородни животни безмерно обичаха Скиталците и бяха готови да прекосят дори ужасната Порта, стига само господарите им да крачеха до тях с твърди сърца. Ала Арод, роханският жребец, отказа да продължи и се спря дотолкова потен и разтреперан, че им дожаля. Тогава Леголас закри е длани очите му и тихичко запя в мрака, докато конят прие да го поведат напред, и елфът влезе навътре. И ето че остана само Гимли джуджето.
Коленете му се тресяха и го обзе гняв.
— Нечувано! — възкликна той. — Елф да влезе под земята, а джудже да не смее!
С тия думи, той се хвърли напред. Ала на прага му се стори, че нозете му се влачат като олово, изведнъж го порази слепота — него, Гимли, син на Глоин, който бе бродил без страх из дълбините на света.
Арагорн вървеше най-отпред с една от факлите, които бе донесъл от Черноден, още една пламтеше в ръката на Еладан в края на колоната и Гимли с препъване изтърча да го догони. Не виждаше нищо освен мътния светлик на факлите, ала поспреше ли отрядът, сякаш от всички страни го обгръщаха гласове, нашепващи думи на език, който не бе чувал досега.

Никой не нападна отряда, никой не ги спря и все пак страхът на джуджето растеше с всяка нова крачка — най-вече защото знаеше, че няма връщане назад; невидима тълпа ги следваше в мрака и преграждаше обратния път.
Не се знае колко време мина, докато пред Гимли се разкри гледка, която до края на живота си напразно се мъчи да забрави. Доколкото можеше да прецени, коридорът беше широк, но изведнъж стените отляво и отдясно изчезнаха и отрядът се озова в огромна празна зала. Джуджето едва крачеше под товара на страха. С приближаването на факлата на Арагорн отляво нещо заблещука в мрака. Той спря и отиде настрани да види какво е.
— Не усеща ли страх? — промърмори джуджето. — Във всяка друга пещера Гимли, син на Глоин, пръв би хукнал към блясъка на златото. Но не и тук! Нека си лежи!
Въпреки всичко той се приближи и видя Арагорн да коленичи, докато Еладан държеше двете факли. Пред него лежаха костите на едър мъж. Мъртвият бе носил ризница и бойното му снаряжение си оставаше невредимо, Въздухът в пещерата беше сух като пепел и не бе засегнал позлатената броня. Поясът беше от злато и гранати, злато блестеше по шлема върху захлупения на пода череп. Паднал бе край най-далечната стена на пещерата, а пред него се издигаше плътно затворена каменна врата и костеливите му пръсти още се вкопчваха в нея. Край него лежеше нащърбен пречупен меч, сякаш със сетни отчаяни усилия бе сякъл скалата.
Арагорн не ги докосна, само погледа мълчаливо, после се изправи и въздъхна.
— До края на света не ще дойдат насам цветчетата на симбелмине — промълви той. — Девет могили и още седем са обрасли днес с трева, а през тия дълги години той е лежал пред вратата, която не успял да отключи. Накъде води тя? Защо е искал да мине? Никой не ще узнае. Защото не натам се стремя! — извика той, като се обърна към шепнещия мрак. — Задръжте си съкровищата и тайните, укрити в Прокълнатите години! Бързина — нищо друго не искаме. Пуснете ни да минем и после елате! Свиквам ви при камъка Ерех!
Отвърна му само плътна тишина, по-страшна от предишния шепот; в налетелия леден вихър факлите примигаха, изгаснаха и вече никой не можа да ги запали. По-нататък Гимли не си спомняше почти нищо и не знаеше час ли е минал или ден. Другите бързаха напред, ала той вечно се влачеше последен, гонен от хищен ужас, който сякаш всеки миг се готвеше да го сграбчи; изотзад долиташе стъпката на безброй призрачни нозе. Препъваше се безсилно, накрая запълзя като звяр и усети, че повече не ще издържи — или трябваше да се добере до край, и спасение, или безумно да се втурне назад срещу идващия рат.
Внезапно дочу ромон на вода, ясен и твърд като камък, падащ в черните сенки на кошмарен сън. Напред проблесна светлина и — гледай ти! Отрядът мина през нова порта, широка и висока; край нея струеше поточе, а отвъд се спускаше стръмен път сред отвесни канари, настръхнали като кинжал пред далечното небе. Тъй дълбока и тясна бе тази пропаст, че небето притъмняваше и в нето искряха дребни звездици. Но както по-късно узна Гимли, оставаха още два часа до залеза на деня, в който бяха потеглили от Черноден, макар в онзи миг да бе готов да повярва, че е настъпил здрачът на някоя друга година или друг свят.
Отрядът отново възседна конете и Гимли се събра с Леголас. Яздеха в колона. Вечерта спусна тъмносин здрач, а страхът продължаваше да ги гони. Обръщайки се да каже нещо на Гимли, Леголас погледна назад и джуджето зърна пред лицето си блясъка в ясните очи на елфа. Зад тях яздеше Еладан — последен от отряда, но не и от всички, що се бяха упътили надолу.
— Мъртвите ни следват — каза Леголас. — Виждам силуети на хора и коне, бледи знамена като парцаливи облаци и копия като храсталаци в мъглива зимна нощ. Мъртвите ни следват.
— Да, Мъртвите яздят зад нас. Свикаха ги — каза Еладан.
Отрядът излезе от клисурата изведнъж, сякаш се бяха измъкнали от пукнатина в стената; отпред се разкри горният край на широка долина, а потокът заподскача с прохладен звън в поредица от водопади.
— На кое място в Средната земя сме попаднали? — запита Гимли. А Еладан отговори:
— Слязохме по горното течение на Мортонд, дългата ледена река, що накрая се влива в морето под стените на Дол Амрот. Не ще има нужда да питаш откъде идва името й — хората я наричат Чернокорен.
Долината на Мортонд се ширеше като залив в южното подножие на планинските урви. Стръмните й склонове бяха обрасли с трева, но всичко бе сиво в този следзалезен час и далече долу из къщите припламваха светлинки. Долината беше плодородна и много хора живееха насам.
Без да се обръща, Арагорн викна високо, за да го чуят всички:
— Приятели, забравете умората! Препускайте сега, препускайте! Трябва да стигнем до камъка Ерех, преди да е отминал този ден, а още дълъг път ни чака.
И без да се озъртат, те препуснаха по планинските ливади, докато стигнаха до мост над набъбналия поток и откриха път към низините.
Пред тях светлините гаснеха в къщи и паланки, вратите се залостваха, а хората из полята крещяха от ужас и бягаха безумно като подгонени елени. Все същият вик се надигаше в прииждащата нощ: „Кралят на Мъртвите! Кралят на Мъртвите иде!“
В далечината биеха камбани и всички бягаха пред Арагорн, ала отрядът препускаше стремглаво, като на лов, додето конете взеха да се препъват от умора. И тъй, точно преди полунощ, сред черен мрак като в планинските пещери, те стигнаха до хълма Ерех.
От древни времена ужасът пред Мъртвите тегнеше над този хълм и околните пущинаци. На върха лежеше грамаден, съвършено кръгъл черен камък, висок колкото човешки ръст, макар да бе наполовина заровен в земята. Неземен изглеждаше той, сякаш бе паднал от небесата, както мислеха някои, ала ония, що си спомняха още преданията за Задмория, казваха, че бил донесен от руините на Нуменор и положен тук от Исилдур. Никой от жителите на долината не дръзваше да го доближи или да се засели тук; разправяха, че там било сборище на Сенките и в страшни времена те сядали и шепнели край Камъка.
До този Камък стигнаха и спряха в глухата нощ. Тогава Елрохир подаде на Арагорн сребърен рог и той засвири с него; на околните им се стори, че чуват отговор, сякаш рогове отекнаха из дълбините на далечни пещери. Повече не чуха нито звук, ала усетиха, че огромна тълпа се сбира край хълма, на който са застанали, като призрачен дъх от планините се спусна мразовит вятър. Но Арагорн слезе от коня и изправен до Камъка, викна с мощен глас:
— Клетвопрестъпници, защо сте дошли?
И в отговор из нощта се разнесе далечен глас:
— Да изпълним клетвата си и да намерим покой.
Тогава Арагорн изрече:
— Най-после дойде часът. Тръгвам към Пеларгир на Андуин и вие ще дойдете подир мен. А когато цялата страна се очисти от слугите на Саурон, ще сметна клетвата за изпълнена и ще намерите вечен покой. Защото съм Елесар, наследник на Исилдур Гондорски.
И той нареди на Халбарад да развее знамето, което бе донесъл. Всички гледаха поразени — то беше черно и ако имаше някакъв герб по него, мракът го укриваше. Сетне настъпи тишина и нито шепот, нито въздишка прозвуча до края на дългата нощ. Отрядът остана на бивак край Камъка, но никой не мигна, защото отвсякъде ги обграждаше ужасът на Сенките.
Ала щом изгря бледата хладна зора, Арагорн веднага се изправи и поведе отряда на най-стремителното и тежко пътуване, което никой освен него не бе предприемал и единствено волята му ги подкрепяше в лудия бяг. Не биха го издържали други простосмъртни освен Дунеданците от Севера, а с тях и Гимли джуджето и Леголас от народа на елфите.
Минаха през теснината Тарланг и навлязоха в Ламедон, а армията на Сенките препускаше отзад и страхът летеше пред тях, докато стигнаха до Калембел край река Сирил и кървавото слънце залезе на запад зад Пинат Гелин. Завариха града и бродовете на Сирил пусти, защото мнозина бяха потеглили на бой, а всички останали бяха избягали към хълмовете, чувайки мълвата за идващия Крал на Мъртвите. А на следващия ден не изгря зора и Сивият отряд препусна из мрака на идващата Мордорска буря и изчезна от взора на простосмъртните, ала Мъртвите ги следваха.