ГЛАВА 6
ЗАБРАНЕНИЯТ ВИР

Фродо се събуди и откри, че Фарамир се е привел над него. За секунда го обзе прежният страх, той се надигна и се сгуши настрани.
— Няма от какво да се боиш — каза Фарамир.
— Съмна ли се вече? — запита Фродо и се прозина.
— Още не, ала нощта привършва и пълната луна залязва. Ще дойдеш ли да я видиш? Искам и да се допитам до теб по един въпрос. Извинявай, че те будя, но ще дойдеш ли?
— Идвам — каза Фродо, стана и потрепера, напускайки топлината на одеялото и кожите. Без огън пещерата изглеждаше студена. Сред нощния покой гръмко отекваше бученето на водата. Той се наметна с плаща и последва Фарамир.
Внезапно събуден от някакъв бдителен инстинкт, Сам първо зърна празното легло на господаря си и рипна на крака. После видя две тъмни фигури — Фродо и някакъв човек — да се очертават пред арката, изпълнена сега с неясна бяла светлина. Изтича подир тях покрай редиците мъже, заспали на дюшеци до стената. Отминавайки отдушника на пещерата, видя, че сега Завесата се е превърнала в бляскав воал от сърма, коприна и перли, сред който се топят висулки от лунна светлина. Но не спря, за да се полюбува, а зави и последва господаря си през тясната вратичка в скалната стена.
Отначало вървяха по мрачен коридор, сетне се изкатериха по множество влажни стъпала и тъй излязоха на тясна равна площадка, изсечена в камъка и осветена от късче бледо небе, което просветваше високо горе през изхода на дълбока шахта. Оттук започваха две стълби — едната, изглежда, водеше нагоре, към високия бряг на потока; другата завиваше наляво. Тръгнаха по нея. Тя се виеше като стълбище на крепостна кула.
Накрая излязоха от каменния мрак и се огледаха. Стояха на висока плоска скала без ограда или парапет. Отдясно, на изток, потокът се лееше с плясък по множество тераси, втурваше се стръмно надолу, изпълваше гладко издълбания канал с мрачни и буйни пенести води и почти под нозете им политаше сред вихри и вълни отвъд зейналия отляво ръб. Един мъж стоеше безмълвно край водата, загледан надолу.
Фродо обърна поглед към изящните водни струи, които се извиваха във въздуха и изчезваха. После вдигна очи и зарея взор в далечината. Светът беше тих и прохладен, сякаш зората наближаваше. Далече на запад залязваше кръглата бяла луна. Долу, в просторната долина, искряха бледи мъгли — широк пролив от сребристи изпарения, под които се влачеха хладните нощни талази на Андуин. Отвъд тегнеше черен мрак, а сред него тук-там проблясваха студени, остри, далечни и бели като призрачни зъби върховете на Еред Нимраис, Белите планини на Гондорското кралство, увенчани с вечни снегове.
Фродо постоя на високата скала и го пронизаха тръпки, като се запита дали нейде там, сред нощните простори, бродят старите му приятели, дали спят, или лежат мъртви под мъглив саван. Защо ли го бяха извели тук от забравата на съня? Сам жадуваше за отговор на същия въпрос и не можа да се удържи да не прошепне само за господаря си, както мислеше:
— Дума да не става, чудесна гледка, господин Фродо, ама смразява сърцето, да не говорим за костите! Какво ли става тук?
Фарамир го дочу и отговори:
— Луната залязва над Гондор. Красивият Итил се задава от Средната земя да погледне стария беловлас Миндолуин. Струва си да потрепериш малко за това. Но не съм ви довел заради гледката — макар че теб, Самознай, никой не те е канил и сега само изтърпяваш наказанието за своята бдителност. Глътка вино ще те оправи. Хайде, погледнете сега!
Той се изкачи на мрачния ръб край безмълвния пазач. Фродо го последва, а Сам остана назад. И без това не се чувствуваше сигурен на високата влажна площадка. Фарамир и Фродо надникнаха надолу. Далече под себе си зърнаха белите струи да се леят в кипналата чаша, сетне да се вихрят мрачно из дълбок овален басейн, докато отново намерят изход през тесен процеп и отминат сред пръски и бълбукане към по-спокойни и полегати склонове. Лунните лъчи още падаха косо в подножието на водопада и сияеха по вълничките из басейна. Ненадейно Фродо забеляза на отсамния бряг някакво дребно черно създание, но докато го гледаше, то се гмурна и изчезна право под пяната и мехурите на мощната струя, цепейки с лекота черните води като стрела или паднал на ръб камък.
— Сега какво ще го наречеш, Анборн? — обърна се Фарамир към човека до себе си. — Катерица или птиче-рибарче? Има ли черни рибарчета в нощните вирове на Мраколес?
— Може да е всичко, само не птица — отвърна Анборн. — Има четири крака и се гмурка като човек; както го гледам, майсторски плува. Какво си е наумило? Не търси ли път нагоре, зад Завесата към нашето скривалище? Изглежда, че най-сетне са ни открили. Нося си лъка, а по двата бряга съм пратил и други стрелци, които не ми отстъпват по точност. Чакаме само твоята заповед, за да пуснем стрелите, Военачалнико.
— Да стреляме ли? — бързо се обърна Фарамир към Фродо.
Фродо се поколеба, преди да отговори. Сетне изрече:
— Не! Не! Моля ви да не го правите.
Ако се бе осмелил, Сам щеше да отвърне по-бързо и по-високо: „Да.“ Не виждаше, но по думите им отлично се досещаше към кого гледат.
— Значи знаеш каква е тази твар? — рече Фарамир. — Хайде, след като я видя, кажи, защо да я щадим? През целия ни днешен разговор не спомена нито дума за този окаян спътник. Засега го оставих на мира. Може да изчака, докато го хванат, за да застане пред мен. Изпратих най-добрите си ловци да го дебнат, но той им се изплъзна и вече не се показа, единствен Анборн го зърна снощи. Досега само ловеше зайци из възвишенията, ала ето, че извърши и по-тежко нарушение — дръзна да дойде в Хенет Анун и ще заплати с живота си. Чудя се на това създание: толкова е потайно и лукаво, а идва да си играе във вира под самия ни прозорец. Нима е решил, че цяла нощ спим без стража? Защо го прави?
— Мисля, че има два отговора — каза Фродо. — Първо, малко знае за хората и макар да е лукав, скривалището ви е толкова закътано, че той навярно не подозира за спотаените хора. Освен това мисля, че насам го влече неудържима страст, по-силна от предпазливостта.
— Влече го насам, казваш — тихо повтори Фарамир. — Значи ли това, че знае за товара ти?
— Честно казано, да. Той сам го е носил дълги години.
— Той да го е носил? — От смайване Фарамир рязко си пое дъх. — Зад всеки завой на тая история никнат нови и нови загадки. Онова ли търси?
— Може би. То е безценно за него. Но не това имах предвид.
— Какво търси тогава тая твар?
— Риба — каза Фродо. — Виж!
Взряха се надолу към мрачния вир. В другия край на басейна, досами гъстата сянка на скалите, изникна малка черна глава. За миг лъсна нещо сребристо и се завихриха ситни вълнички. Те се изтегляха настрани, сетне една жабоподобна фигура с удивителна сръчност изскочи от водата и се изкатери на брега. Веднага след това седна и взе да дъвче нещо дребно и сребристо, което проблясваше при всяко помръдване — сетните лунни лъчи се плъзгаха оттатък каменната стена и огряваха края на езерото.
Фарамир тихичко се разсмя.

— Риба! Този глад е по-безобиден. А може би не — риба от вира на Хенет Анун може да му струва всичко, което притежава.
— Сега съм го хванал на връхчето на стрелата — обади се Анборн. — Дали да не стрелям, Военачалнико? Нашият закон отрежда смърт за неканените пришълци тук.
— Чакай, Анборн — възрази Фарамир. — Въпросът е по-сложен, отколкото изглежда. Какво имаш да кажеш сега, Фродо? Защо да го пощадим?
— Това създание е окаяно и гладно — каза Фродо, — то не съзнава заплахата. И Гандалф, по вашему Митрандир, би те помолил да не го погубваш заради това и по други причини. Той забрани на елфите да го сторят. Не съм наясно защо, а за догадките си не мога открито да говоря тук. Но тая твар е свързана някак си с моята задача. Преди да ни откриете и плените, тя бе мой водач.
— Твой водач! — възкликна Фарамир. — Историята става все по-странна. Много бих сторил за тебе, Фродо, но това не мога да обещая — да пусна тоя лукав скитник да броди волно оттук накъдето му видят очите, та сетне ако му хрумне, да те догони или да падне в плен на орките и под заплаха от мъчения да разправи каквото знае. Трябва да бъде погубен или заловен. И ще го погубим, ако не го хванем начаса. Но кой друг, освен бързоперата стрела, може да хване това хлъзгаво, многолико изчадие?
— Пуснете ме да сляза тихичко при него — предложи Фродо. — Можете да опънете лъковете и ако не успея, поне да ме застреляте. Няма да бягам.
— Върви тогава и не се бави! — каза Фарамир. — Ако се отърве жив, ще ти бъде верен водач до края на несретните си дни. Анборн, отведи Фродо надолу до брега и стъпвайте безшумно. Онова там има нос и уши. Дай ми лъка си.
Анборн изръмжа и поведе хобита надолу по витата стълба към площадката, сетне се изкачиха по другата стълба, докато накрая стигнаха до тесен отвор, прикрит от гъст храсталак. Като се промъкна безшумно през него, Фродо се озова на южния склон високо над езерото. Бе тъмно и неясният блед водопад отразяваше само останките от лунна светлина по западния небосклон. Не успя да забележи Ам-гъл. Направи няколко крачки надолу и Анборн тихичко се промъкна зад него.
— Продължавай! — прошепна той в ухото на Фродо. — Внимавай отдясно. Ако паднеш във вира, само онзи приятел с рибата може да ти помогне. И не забравяй, че макар да не ги виждаш, стрелците са наблизо.
Като опипваше и се подпираше на ръце, досущ като Ам-гъл, Фродо пропълзя напред. Повечето скали бяха равни и гладки, но хлъзгави. Спря да се ослуша. Отначало не чу никакъв друг звук освен неспирно долитащия изотзад рев на водопада. Сетне внезапно долови недалеч отпред съскащ шепот.
— Рибка, сссладка рибка. Бялото лице изчезна, безценни, най-сетне, да. Сега можем безгрижно да ядем риба. Не, не е безгрижно, безценни. Безценното се изгуби, да, изгуби се. Мръсни хобити, гадни хобити. Изчезнаха и ни изоставиха, ам-гъл; и Безценното изчезна. Горкият Смеагол остана сам-самичък. Няма го Безценното. Гадни хора, те ще го вземат, ще ми откраднат Безценното. Крадци. Мразим ги. Рибка, сссладка рибка. Дава ни сили. Носи ни блясък в очите, заяква пръстите, да. Да ги удушим, безценни. Всички да удушим, да, само да имаме късмет. Сссладка рибка. Сссладка рибка!
И той продължи все така, неспирно като водопада, само сегиз-тогиз неясно лигаво гълголене прекъсваше думите. Слушайки, Фродо потръпна от жалост и отвращение. Искаше му се всичко да свърши и вече никога да не чуе тоя глас. Анборн не бе много назад. Можеше да пропълзи обратно и да го помоли за стрелба. Навярно ловците щяха да се промъкнат наблизо, докато неподозиращият Ам-гъл се тъпчеше с риба. Един-единствен точен изстрел, и Фродо щеше да се отърве завинаги от презрения му глас. Но не, сега Ам-гъл имаше права над него. Слугата има права над господаря, щом му е служил, та макар и от страх. Ако не бе Ам-гъл, щяха да се удавят в Мъртвите блата. А и нещо подсказваше на Фродо съвсем ясно, че Гандалф не би го пожелал.
— Смеагол! — тихо повика той.
— Рибка, сссладка рибка — изрече гласът.
— Смеагол! — повтори той малко по-високо. Гласът млъкна. — Смеагол! Господарят дойде да те търси. Господарят е тук. Ела, Смеагол!
Никакъв отговор, само неясно съскане, сякаш Ам-гъл си пое дъх.
— Ела, Смеагол! — настоя Фродо. — Дебне ни опасност. Хората ще те убият, ако те заварят тук. Идвай бързо, ако искаш да избягаш от смъртта. Ела при господаря!
— Не! — обади се гласът. — Не е мил господарят. Оставя горкия Смеагол и ходи с нови приятели. Господарят може да почака. Смеагол не е свършил.
— Няма време. Вземи рибата с теб. Ела!
— Не! Трябва да довърши рибата.
— Смеагол! — отчаяно рече Фродо. — Безценното ще се разгневи. Ще взема безценното и ще кажа: накарай го да глътне кости и да се задави. Вече никога да не кусне риба. Ела, Безценното чака!
Раздаде се остро съскане. След малко Ам-гъл изпълзя от мрака на четири крака като сгълчано виновно куче. От устата му висеше недоядена риба, друга стискаше в ръка. Приближи се до Фродо почти лице срещу лице и го подуши. Бледите му очи лъщяха. Сетне извади рибата от устата си и се изправи.
— Мил господар! — прошепна той. — Мил хобит, връща се за горкия Смеагол. Добрият Смеагол идва. Сега да вървим, бързо да вървим, да. През дърветата, докато са помръкнали Лицата. Да, хайде да вървим!
— Да, скоро ще вървим — каза Фродо. — Но не веднага. Ще дойда с теб, както обещах. И пак обещавам. Но не сега. Още не си в безопасност. Аз ще те спася, но трябва да ми вярваш.
— Трябва да вярваме на господаря? — недоверчиво се обади Ам-гъл. — Защо? Защо да не тръгнем веднага? Къде е другият, начумереният груб хобит? Къде е той?
— Там, горе — посочи Фродо към водопада. — Не тръгвам без него. Трябва да се върнем.
Сърцето му натежа. Това бе прекалено близко до предателство.
Не се боеше, че Фарамир ще разреши да убият Ам-гъл, но навярно щяха да го пленят и вържат, а за бедната, вероломна твар постъпката на Фродо несъмнено щеше да изглежда предателска. Едва ли някога би успял да го накара да разбере и повярва, че Фродо е спасил живота му по единствения възможен начин. Какво друго можеше да стори? Да бъде верен и на двете страни, докато има начин.
— Ела! — каза той. — Инак Безценното страшно ще се разгневи. Сега се връщаме нагоре по течението. Върви, върви, ти ще си напред!
Душейки подозрително, Ам-гъл пропълзя малко напред, плътно покрай скалния ръб. Ненадейно спря и надигна глава.
— Има нещо там! Не е хобит. — Изведнъж се обърна. В изпъкналите му очи искряха зелени пламъчета. — Госссподар, госссподар! — изсъска той. — Зъл! Двуличен! Лъжлив!
Изхрачи се и протегна дълги ръце с криви бели пръсти. В този миг огромната черна фигура на Анборн се извиси изотзад и се стовари върху му. Широка силна ръка го стисна за врата и го прикова към земята. Както беше мокър и лигав, той светкавично се извъртя и взе да се гърчи като змиорка, да хапе и драска като котка. Но още двама мъже изскочиха от сенките.
— Не мърдай! — каза единият. — Инак ще те набучим с игли като таралеж. Не мърдай!
Ам-гъл се отпусна и взе да хленчи и ридае. Вързаха го без особена нежност.
— По-леко, по-леко! — обади се Фродо. — Той няма сила да се бори с вас. Ако може, не го удряйте. Той ще кротува. Смеагол! Те няма да те бият. Аз ще дойда с теб и нищо няма да ти се случи. Само през трупа ми. Вярвай на господаря!
Ам-гъл се завъртя и го заплю. Мъжете го вдигнаха, метнаха качулка над очите му и го понесоха.
Фродо закрачи след тях и се чувствуваше като последен негодник. Минаха през отвора зад храстите и по стъпала и тунели се върнаха в пещерата. Тук бяха запалени две-три факли. Бойците се надигаха. Сам също бе дошъл и хвърли странен поглед към отпуснатия вързоп, който носеха мъжете.
— Хванахте ли го? — запита той Фродо.
— Да. Всъщност не, не го хванах. Боя се, че отначало дойде при мен, защото ми вярваше. Не исках да го връзват така. Дано всичко да е наред, но цялата история ме отвращава.
— И мен — кимна Сам. — Нищо не може да е наред там, където се появи тая отрепка.
Един боец се приближи, кимна на хобитите и ги отведе към нишата в дъното на пещерата. Фарамир седеше там на стола си и лампата отново гореше във вдлъбнатината над главата му. Той им направи знак да седнат на табуретките до него.
— Донесете вино за гостите — нареди той. — И ми доведете пленника.
Донесоха вино, после Анборн домъкна Ам-гъл. Той смъкна качулката от главата му, изправи го на крака и застана отзад да го подкрепя. Ам-гъл премига, укривайки злобата в очите си зад тежките бледи клепки. Изглеждаше невероятно окаяна твар — целият прогизнал и вмирисан на риба (още стискаше плячката в ръка); редките кичури коса висяха като прогнили бурени по костеливото му чело, от носа му течаха сополи.
— Развържете ни! Развържете ни! — рече той. — От въжето ни, боли, да, тъй е, боли ни, а пък нищо не сме сторили.

— Нищо ли? — запита Фарамир, впил проницателен поглед в жалкото създание, ала по безстрастното му лице не се мярна нито гняв, нито жалост или удивление. — Нищо ли? Никога ли не си сторил нищо, с което да заслужиш връзване, че и по-тежко наказание? Ала за щастие не това трябва да преценявам. Тази нощ обаче ти пристъпи там, където те чака смърт. Скъпо се заплаща рибата от този вир.
Ам-гъл изтърва рибата.
— Не щем риба — заяви той.
— Цената не е за рибата — каза Фарамир. — Стига само да дойдеш тук и да погледнеш вира, за да заслужиш смъртна казън. Досега те щадих по молба на Фродо, който казва, че поне от него си заслужил известна благодарност. Но трябва да удовлетвориш и мен. Как се казваш? Откъде идваш? И накъде си се запътил? По каква работа?
— Изгубени сме — каза Ам-гъл. — Няма име, няма работа, няма Безценно, нищо няма. Само празни. Само гладни, да, гладни сме. Няколко ситни рибки, мръсни костеливи ситни рибки за едно клето създание, а те казват смърт. Толкова са мъдри, тъй справедливи, тъй безмерно справедливи.
— Не много мъдри — отвърна Фарамир. — Но справедливи — да, може би, доколкото позволява скромната ни мъдрост. Развържи го, Фродо!
Фарамир извади от пояса си малко джобно ножче и го подаде на Фродо. Погрешно разбрал жеста, Ам-гъл изпищя и се захлупи по очи.
— Е, хайде, Смеагол! — рече Фродо. — Трябва да ми вярваш. Не бих те изоставил. Отговаряй искрено, ако можеш. Само добро можеш да очакваш от това, по-зле няма да стане.
Той преряза въжетата на китките и глезените на Ам-гъл и го изправи на крака.
— Ела насам! — заповяда Фарамир. — Погледни ме! Знаеш ли как се нарича това място? Бил ли си тук преди?
Ам-гъл бавно надигна поглед и неохотно се взря в очите на Фарамир. В зениците му изгасна всякаква светлина и за миг те надникнаха бледи и пусти в ясните, нетрепващи очи на мъжа от Гондор. Настана плътна тишина. Сетне Ам-гъл клюмна глава и взе да се свива надолу, докато разтреперан клекна на пода.
— Не знаем и не щем да знаем — захленчи той. — Никога, не сме идвали тук, няма вече да се връщаме.
— В ума ти има заключени врати и залостени прозорци, а зад тях дремят мрачни стаи — каза Фарамир. — Но дотук преценявам, че си казал истината. Добре стори. С каква клетва ще се закълнеш никога да не се връщаш и никога да не насочваш насам която и да било жива твар с дума или знак?
— Господарят знае! — отвърна Ам-гъл и скоси поглед към Фродо. — Да, той знае. Ще обещаем на господаря, ако ни спаси. Ще обещаем на Онова, да. — Той пропълзя към нозете на Фродо и изхленчи: — Спаси ни, мили господарю! Смеагол обещава на Безценното, вярно обещава. Никога да не се връща, никога да не говори, не, никога! Не, безценни, не!
— Доволен ли си? — запита Фарамир.
— Да — каза Фродо. — Във всеки случай трябва или да приемеш това обещание, или да изпълниш закона си. Друго няма да постигнеш. Но аз обещах, че ако дойде при мен, няма да му сторят зло. И не ще позволя да ме тласнат към вероломство.
Фарамир дълго седя замислен.
— Много добре — каза той накрая. — Предавам те на твоя господар, Фродо, син на Дрого. Той да каже, що ще стори с теб!
— Но господарю Фарамир — отвърна Фродо с поклон, — ти още не си съобщил волята си спрямо въпросния Фродо, а докато не я знае, той не може да планува бъдещето нито за себе си, нито за своите спътници. Беше отложил преценката си до утрото, ала то вече наближава.
— Щом е тъй, ще обявя присъдата — каза Фарамир. — Що се отнася до теб, Фродо, доколкото зависи от мен, без да засягам върховната власт, обявявам те за свободен в Гондорското кралство до най-далечната от древните му граници; за теб и за всеки, който те придружава, ще е забранено само да идвате неканени на това място. Присъдата е в сила за година и един ден, сетне ще се прекъсне, освен ако преди края дойдеш в Минас Тирит и се представиш пред Владетеля-наместник на града. Тогава ще го помоля да потвърди решението ми да го направи доживотно. Междувременно всеки, когото вземеш под закрила, ще бъде охраняван от моя меч и щита на Гондор. Е, стига ли ти отговорът?
— Стига ми — отвърна Фродо и ниско се поклони. — Аз пък съм на твоите услуги, ако ме сметнеш за достоен, да служа на тъй благороден и почитан мъж.
— Смятам те за повече от достоен — каза Фарамир. — А сега взимаш ли това създание, този Смеагол, под своя закрила?
— Взимам Смеагол под закрила — потвърди Фродо. Сам шумно въздъхна — не от любезностите, които горещо одобряваше, както и всеки друг хобит. Всъщност в Графството подобен въпрос би се решил с далеч повече слова и поклони.
— Тогава ти казвам — обърна се Фарамир към Ам-гъл, — че над теб тегне смъртна присъда, но докато вървиш с Фродо, можеш да бъдеш спокоен за участта си. Ала намери ли те който и да било гондорски боец да скиташ без него, присъдата ще се изпълни. И дано смъртта те намери бързо, в Гондор или другаде ако не му служиш вярно. Сега отговаряй: накъде ще тръгнеш? Той казва, че си му бил водач. Накъде го водеше? Ам-гъл не отговори.
— Не ще търпя тайни — каза Фарамир. — Отговаряй, инак ще променя решението си!
Ам-гъл продължаваше да мълчи.
— Ще отговоря вместо него — каза Фродо. — Той ме отведе до Черната порта, както го помолих, но оттам не може да се мине.
— Няма отворени врати към Безименната страна — каза Фарамир.
— Като видяхме това, завихме и дойдохме насам по Южния път — продължи Фродо. — Той казваше, че тук, близо до Минас Итил има или може да има пътека.
— Минас Моргул — поправи го Фарамир.
— Не знам точно — каза Фродо, — но мисля, че пътеката се изкачва към планините от северния край на долината, където е древният град. Горе стига до един висок проход и после слиза към… към онова, което е отвъд.
— Знаеш ли името на този висок проход? — запита Фарамир.
— Не — каза Фродо.
— Наричат го Kирит Унгол. Ам-гъл рязко изсъска и взе да си мърмори нещо.
— Нали така се казва? — отвърна Фарамир към нето.
— Не! — отвърна Ам-гъл, сетне изпищя, сякаш нещо го бодна. — Да, да, чували сме името едно време. Но какво ни интересува името? Господарят казва, че трябва да влезе. Значи трябва да опитаме някой път. Няма друг път за опитване, не.
— Няма ли? — рече Фарамир. — Откъде знаеш? И кой е проучил всички граници на мрачното царство? — Дълго и замислено се вглежда той в Ам-гъл. Накрая отново заговори: — Отведи това създание, Анборн. Бъди любезен, но го дръж под око. А ти, Смеагол, не опитвай да скочиш във водопада. Там скалите имат такива зъби, че ще те погубят без време. Остави ни сега сами и се вземи рибата.
Анборн излезе и свитият Ам-гъл изтича подир него. Завесата падна над входа на нишата.
— Фродо, мисля, че постъпваш твърде неразумно — каза Фарамир. — Според мен не би трябвало да пътуваш с това същество. Душата му е черна.
— Не, не докрай — възрази Фродо.
— Може би не напълно — съгласи се Фарамир, — но злобата го гризе като язва и злото в него расте. Няма да те изведе на добро. Ако искаш да се разделиш с него, ще му дам пропуск и водач до която гондорска граница пожелае.
— Той няма да приеме — каза Фродо. — Ще ме следва, както отдавна го прави. А аз неведнъж съм обещавал, че ще го взема под своя закрила и ще отида накъдето ме поведе. Нали не искаш да бъда безчестен?
— Не — отвърна Фарамир. — Но сърцето ми подсказва друго. По-малко зло ми изглежда да посъветвам другиго да наруши думата си, отколкото сам да го сторя, особено като виждам как приятелят се е обвързал безумно със собствената си гибел. Ала не… щом иска да дойде с теб, налага се да го търпиш. Не вярвам обаче, че трябва да минеш през Сирит Унгол, за който създанието ти каза много по-малко, отколкото знае. Дотолкова поне успях да разчета мислите му. Не ходи към Кирит Унгол!
— Къде да ида тогава? — запита Фродо. — Да се върна при Черната порта и да се предам на стражата? Какво знаеш за това място, та името толкова да те плаши?

— Нищо определено — каза Фарамир. — Ние, гондорците, напоследък дори не минаваме източно от Пътя и никой от по-младите не го е правил, нито пък някой е стъпвал из Планините на Сянката. За тях сме чували само древни предания и слухове от прежни дни. Ала някакъв мрачен ужас се крие из проходите над Минас Моргул. Прозвучи ли името на Кирит Унгол, старите хора и мъдреците пребледняват и замлъкват. Много, много отдавна злото обгърна Минас Моргул и тая крепост бе за нас ужас и заплаха още когато прокуденият Враг живееше надалеч, а Итилиен почти изцяло бе в наша власт. Както знаеш, някога Минас Итил бе величав и прекрасен укрепен град, близнак на нашата столица. Но той бе превзет от злодеи, които служили на Врага през първото му царуване, а след неговото падение се скитали без дом и господар. Казват, че владетелите им били нуменорци, обхванати от най-черно зло. Врагът им бил дал всевластни пръстени и така ги погълнал — те се превърнали в живи мъртъвци, страховити и зли. След изчезването му те превзели Минас Итил, настанили се там и изпълнили с тлен града и околната долина — всичко изглежда запустяло, ала не е тъй, безформен страх царувал сред разрушените стени. Девет владетели имало там и силата им се възвърнала след идването на техния господар, комуто помагали скришом и готвели новото му възцаряване. А сетне Деветте конници излязоха от портите на ужаса и ние не можахме да устоим. Не се приближавай към крепостта им. Ще те съгледат. Онова място е пълно с недремеща злоба и немигащи очи. Не тръгвай натам!
— Но накъде ще ме упътиш? — отново запита Фродо. — Сам казваш, че не можеш да ме отведеш до планините, камо ли отвъд тях. А аз съм дал пред Съвета свещен обет да открия път или да загина в начинанието. Ако обърна гръб и се отрека преди горчивия край, то къде ще се дяна сред елфи и хора? Би ли ме взел в Гондор с този Предмет, който подлуди от страст брат ти? Каква ли зла магия ще хвърли той над Минас Тирит? Няма ли рано или късно втори Минас Моргул да се ухили срещу първия през мъртви, покрити с тлен земи?
— Не бих го пожелал — каза Фарамир.
— Тогава що би желал да сторя?
— Не знам. Само не бих искал да тръгнеш към смърт и мъчения. И не мисля, че Митрандир би избрал този път.
— Ала след като той изчезна, трябва да крача по пътеките, които намирам. А няма време за дълго търсене — каза Фродо.
— Тежка участ, безнадеждна задача — промълви Фарамир. — Но поне помни, че съм те предупредил: пази се от този водач, Смеагол. Той вече е опетнил ръцете си с кръв. Прочетох го в мислите му. — Той въздъхна. — Е, значи това ни било писано, Фродо, сине на Дрого — среща и раздяла. Не се нуждаеш от утешителни слова — не се надявам вече да те срещна под слънцето. Но където и да отидеш, моята благословия ще е с теб и с народа ти. Почини си, докато ти приготвим закуската. С удоволствие бих узнал как мизерникът Смеагол е попаднал в плен на Предмета, за който говорим, и как го е изгубил, но сега няма да те безпокоя. Ако въпреки надеждата се завърнеш в земите на живите и седнем на припек под някоя стена да си припомним миналото и да се посмеем на старите несгоди, тогава ще ми разправиш. А догогава или до някой друг миг, недостъпен дори и за всевиждащите камъни на Нуменор — сбогом!
Той стана, ниско се поклони на Фродо и като дръпна завесата, мина в пещерата.

ГЛАВА 7
КЪМ КРЪСТОПЪТЯ

Фродо и Сам се върнаха към наровете си и полежаха мълчаливо, докато бойците се раздвижваха и започваха ежедневната си работа. След малко им донесоха вода и ги отведоха до масата, сложена за трима. Фарамир закуси с тях. От мига на сражението не беше мигвал, ала не изглеждаше уморен.
Като привършиха, тримата станаха от масата.
— Дано не ви мъчи глад из пътя — каза, Фарамир. — Запасите ви са малки, но заръчах да сложат в раниците ви по нещичко, подходящо за пътници. Докато крачите из Итилиен, не ще ви липсва вода, ала не пийте от нито един поток, извиращ от Минас Моргул, долината на живите мъртъвци. Още нещо трябва да ви кажа. Всичките ми стражи и съгледвачи се завърнаха, някои дори са се промъкнали чак дотам, откъдето се вижда Моранон. И всички съобщават нещо странно. Цялата област е опустяла. Никой не се мярка по пътя, никъде не се чува конски тропот, песен на рог или звън на тетива. Напрегнато мълчание тегне над Безименната страна. Не знам що вещае това. Но времето стремително наближава към някакъв величав завършек. Бурята се задава. Бързайте, докато още можете? Да вървим, ако сте готови. Слънцето скоро ще изгрее над сенките.
Донесоха раниците на хобитите (малко по-тежички, отколкото бяха преди) и две здрави тояжки от полирано дърво с железни шипове и красиво изрязани дръжки, през които бяха прекарани плитки от кожени ремъчета.
— Нямам с какво да ви даря на раздяла — каза Фарамир, — но вземете тези тояжки. Те могат да послужат на ония, що бродят и се катерят из пущинаците. С такива си служат хората от Белите планини, само че трябваше да ги подрежем според ръста ви и наново да сложим шиповете. Изрязани са от любимото на гондорските дърводелци прекрасно дърво лебетрон и народът казва, че имали чудодейната сила да намират верния път. Дано не се изгуби докрай тая сила сред Сянката, към която сте се запътили!
Хобитите се поклониха доземи.
— Прелюбезни стопанино — отвърна Фродо, — Елронд Полуелф ми бе казал, че ще открия по пътя си тайно и неочаквано приятелство. Наистина не съм се надявал на дружбата, която прояви към мен. Срещата с нея превръща изпитанията във велика добрина.
Вече трябваше да се готвят за тръгване. Доведоха Ам-гъл от някакво потайно кътче или пещерка — сега той изглеждаше по-доволен, отколкото преди, макар че все се увърташе около Фродо и отбягваше погледа на Фарамир.
— Трябва да вържем очите на твоя водач — каза Фарамир, — но ако искате, ще освободя теб и верния Самознай от това задължение.
Когато дойдоха да му вържат очите, Ам-гъл се сгърчи и запищя, вкопчен в нозете на Фродо.
— Вържете очите и на трима ни — каза Фродо. — Нека аз да съм пръв, може би тогава ще види, че не ни мислите злото.
Така и ги изведоха от пещерата на Хенет Анун. След като минаха по коридорите и стъпалата, усетиха наоколо хладния полъх на свеж и ароматен утринен въздух. Все още с вързани очи продължиха малко нагоре, сетне се спуснаха по полегат склон. Най-после гласът на Фарамир нареди да им махнат качулките.
Отново стояха под горските клонаци. Откъм водопада не долиташе нито звук, защото сега дългият южен склон ги делеше от клисурата, из която течеше потокът. На запад през дърветата прозираше светлина, сякаш там светът внезапно свършваше с ръб, отвъд който има само небе.
— Оттук пътищата ни се разделят — каза Фарамир. — Ако приемете съвета ми, засега не завивайте на изток. Продължавайте все напред, така още много мили ще останете под закрилата на гората. На запад местността се спуска към широки равнини, на места склоновете са отвесни, другаде хълмисти и полегати. Придържайте се към този ръб и към покрайнините на гората. Мисля, че в началото на пътя можете да вървите и по светло. Областта се е унесла в измамно спокойствие и засега злото се е оттеглило. На добър час, бързайте, докато още можете.
Той се приведе и по обичай на своя народ прегърна хобитите, като положи длани на раменете им и ги целуна по челата. Сетне промълви:
— Вървете и нека ви съпровожда благословията на всички добри хора.
Те отново се поклониха до земята. Фарамир се обърна и без да поглежда назад, закрачи към двамата стражи, които стояха малко настрана. Хобитите се смаяха, виждайки колко бързо се движат сега мъжете в зелени дрехи — само за миг те изчезнаха от поглед. Там, където бе стоял Фарамир, се простираше пуста и печална гора, като че бе отминал някакъв хубав сън.
Фродо въздъхна и се обърна на юг. Сякаш за да подчертае пренебрежението си към подобни любезности, Ам-гъл човъркаше земята край едно дърво. „Пак ли успя да огладнее? — помисли Сам. — Е, почна се тя отново!“
— Отидоха ли си най-сетне? — запита Ам-гъл — Мръсссни проклети хора! Смеагол още го боли шията, да, боли го. Хайде да вървим!
— Да, хайде да вървим — каза Фродо. — Но ако можеш само да одумваш ония, що проявиха милост към теб, по-добре си мълчи!
— Мил господар! — каза Ам-гъл. — Смеагол само се пошегува. Винаги прощава той, да, да, прощава даже дребните лъжи на милия господар. О, да, мил господар, мил Смеагол!
Фродо и Сам не отговориха. Нарамиха раниците, стиснаха тояжките и поеха напред из горите на Итилиен.
През този ден на два пъти спираха да похапнат от храната, с която ги бе снабдил Фарамир — сушените плодове и соленото месо щяха да им стигнат за дълго, хляб имаха колкото да, го свършат, преди да се развали. Ам-гъл не яде нищо.
Слънцето изгря, отмина над главите им, без да го видят, и взе да залязва. Откъм запад през дърветата се процеди златиста светлина, а пътниците все така крачеха из хладната зелена сянка и наоколо царуваше мълчание. Като че всички птици бяха отлетели или изгубили гласа си.
Здрачът рано обгърна безмълвната гора и преди да настъпи нощта, те спряха изтощени — откакто потеглиха от Хенет Анун, бяха извървели над седем левги. Фродо се просна на дебелата шума под едно старо дърво и проспа цялата нощ. Легнал до него, Сам бе по-неспокоен — често се будеше, ала нямаше и помен от Ам-гъл, който бе изкръшкал незабавно, щом спряха да починат. Дали бе спал сам в някоя близка яма, или бе бродил неспокойно да дебне плячка из нощта, така и не разбраха, ала още в ранни зори се върна и разбуди спътниците си.
— Трябва да стават, да, трябва! — каза той. — Още дълъг път ги чака, на юг и на изток. Хобитите трябва да бързат!
Този ден отмина почти като предния, само тишината изглеждаше по-плътна; въздухът натежа и под дърветата взе да става задушно. Сякаш назряваше гръмотевична буря. Ам-гъл често спираше, душеше въздуха, после си мърмореше нещо под носа и ги подканваше да побързат.
Към края на третия преход този ден, когато наближи вечерта, гората просветля, дърветата станаха по-високи и по-редки. Огромни зелени дъбове с дънери по няколко човешки обхвата се издигаха мрачни и величави по просторните поляни, а тук-там сред тях се мяркаха престарели ясени и гигантски дъбове с току-що наболи зеленокафяви пъпки. Край тях се простираха широки морави с гъста зелена трева, изпъстрена с жълтурчета и бели и сини анемони, вече склопили цветчетата си за сън; имаше поляни, гъсто осеяни с листата на горския зюмбюл — лъскавите камбанки вече пробиваха почвата. Не се виждаше жива твар, нито звяр, нито птица, но на откритото Ам-гъл се плашеше и сега тримата крачеха предпазливо, като притичваха от една дълга сянка към следващата.

Денят бързо гаснеше, когато стигнаха до края на гората. Тук седнаха под един стар, чворест дъб, разперил сгърчени като змии корени над стръмен, ронлив бряг. Напред лежеше дълбока сенчеста долина. От другата страна в навъсената вечер отново се сгъстяваха сивосинкави гори и продължаваха на юг. Надясно, под огнените пръски на западния небосклон, пламтяха планините на далечния Гондор. Наляво тегнеше мрак — там се извисяваха стените на Мордор; от този мрак изпълзяваше дългата долина и все по-широка и по-широка се спускаше стръмно към Андуин. По дъното й тичаше буен поток — Фродо дочуваше в тишината каменистия му глас; по отсрещния бряг като бледа панделка се виеше път и слизаше в мразовитите си мъгли, недокоснати от блясъка на залеза. И там, в далечината, Фродо сякаш съзря да плуват като над сенчесто море смътните високи покриви и разбитите кули на забравени и мрачни древни крепости.
— Знаеш ли къде сме? — обърна се той към Ам-гъл.
— Да, господарю. Опасни места. Тоя път идва от Лунната кула, господарю, и слиза към разрушения град край брега на Реката. Разрушеният град, да, много гнусно място, пълно с врагове. Не трябваше, да слушаме съвета на хората. Хобитите се отклониха далеч настрани. Трябва да вървим на изток сега, хей натам — размаха той мършава ръка към тъмнеещите планини. — И не можем да тръгнем по този път. О, не! Жестоки хора идват по него откъм Кулата!
Фродо сведе поглед към пътя. Поне засега по него не се движеше никой. Изглеждаше безлюден и изоставен в своя бяг към запустелите руини сред мъглата. Но из въздуха се носеше зловеща тръпка, сякаш можеше наистина невидими за окото създания да шетат нагоре-надолу. Загледан към далечните кули, които вече се губеха в нощта, Фродо потрепери и песента на водите му се стори студена и жестока — това бе гласът на Моргулдуин, скверния поток, извиращ от Долината на призраците.
— Какво ще правим? — запита той. — Дълъг и тежък път изминахме. Дали да не се върнем в гората да подирим потайно кътче за отмора?
— Няма смисъл да се крият в тъмното — отвърна Ам-гъл. — Сега хобитите трябва да се крият денем, да, денем.
— Я стига! — обади се Сам. — Трябва да си починем малко, пък ако се налага, ще станем и посред нощ. Така ще ни останат дълги часове до утрото — предостатъчно, за да ни поведеш на дълъг преход, стига да знаеш пътя.
Ам-гъл неохотно кимна, върна се към дърветата и закрачи на изток из оределите покрайнини на гората. Не искаше да спи на земята тъй близо до зловещия път, затова след кратък спор се изкатериха в чатала на един голям зелен дъб, чиито дебели клони предлагаха удобно и сигурно скривалище. Настана нощ и под свода на дървото съвсем се стъмни. Фродо и Сам похапнаха хляб и сушени плодове и утолиха жаждата си с глътка вода, а Ам-гъл се сгуши и веднага заспа. Хобитите не мигнаха.
Трябва да бе малко след полунощ, когато Ам-гъл се събуди — двамата внезапно откриха, че бледите му немигащи очи лъщят насреща. Той се ослуша и подуши наоколо — както бяха забелязали, това изглеждаше обичайния му метод да определя часа нощем.
— Починахме ли си? Изкарахме ли по един хубав сън? — запита той. — Хайде да вървим!
— Нито едното, нито другото — измърмори Сам. — Но щом си рекъл, да вървим.
Ам-гъл незабавно се изтърси от клона, приземи се на четири крака и хобитите го последваха, макар и по-бавно.
Щом слязоха, отново поеха на път. Застанал начело, Ам-гъл ги водеше на изток по мрачното нагорнище. Не виждаха почти нищо, нощта бе толкова гъста, че едва забелязваха дървесните дънери, преди да се блъснат в тях. Теренът стана по-неравен и пътниците крачеха с мъка, но това като че изобщо не смущаваше Ам-гъл. Той ги водеше през горички и къпинаци; ту покрай ръба на дълбока клисура или мрачна яма, ту към дъното на черна, обрасла с храсти долчинка и нагоре по отсрещния бряг, ала щом слезеха надолу, оттатък винаги ги чакаше още по-дълъг и стръмен склон. Изкачваха се упорито. На първата почивка се озърнаха и смътно различиха гората, която бяха напуснали, да се разстила като необятна сянка, като още по-мрачна нощ под здрачното небе. Откъм Изтока сякаш се извисяваше някаква огромна чернилка, поглъщаща бледите забулени звезди. По-късно залязващата луна се изтръгна от налетелите облаци, но я обвиваше кръг от болнаво жълтеникав светлик. Най-после Ам-гъл се обърна към хобитите.
— Денят наближава — каза той. — Хобитите трябва да бързат. Опасно е да се стои на открито из тия места. Бързайте!
Той ускори крачка и двамата морно го последваха. След малко се закатериха по един висок хребет. Почти навсякъде го покриваха гъсталаци от прещип, боровинки и ниски жилави тръни, само тук-там се отваряха белези от неотдавнашни пожари. Към върха прещиповите храсти се срещаха все по-често, бяха престарели и високи, отдолу суховати и длъгнести, но по-горе гъсти и вече покрити с жълти листа, които лъщяха в сумрака и пръскаха лек сладостен аромат. Толкова високи бяха трънливите храсталаци, че хобитите можеха да крачат изправени под тях по дълги закътани пътеки, застлани с дебел бодлив килим.
От другата страна на този широк хълм пътниците спряха и пропълзяха да се скрият под туфа преплетени трънки. По кривите, сведени до земята клони се бяха изкатерили безредно стари шипкови храсти. Дълбоко навътре имаше празно местенце със свод от сухи клони и къпини, над които се стелеха първите пролетни листа и пъпки. Проснаха се там, толкова уморени, че и не помислиха за храна; надничаха през пролуките на убежището си и чакаха бавно да се разгори новият ден.
Но не настъпи ден, а само мъртвешки кафеникав здрач. На изток под ниските облаци пламтеше мътно червено зарево — ала не се червенееше зората. Отвъд безредно разхвърляните низини се въсеха планините Ефел Дуат — черни и безформени долу, където плътно тегнеше неотминаващата нощ, назъбени горе по върховете и хребетите, които се очертаваха непристъпни и заплашителни на фона на огненото сияние. Далече надясно от сенките се възправяше могъщата черна планинска верига, устремена на запад.
— Накъде ще се упътим сега? — запита Фродо. — Онова там, оттатък черния масив, да не е входът към… към Моргулската долина?
— Трябва ли да го мислим отсега? — обади се Сам. — Нали няма да вървим по-нататък тоя ден, ако изобщо е ден?
— Може би не, може би не — каза Ам-гъл. — Но скоро ще трябва да тръгнем към Кръстопътя. Да, към Кръстопътя. Натам ще вървим, да, господарю.
Червеното зарево над Мордор помръкна. Здрачът се сгъсти от огромните облаци изпарения, които се надигаха от Изтока и пропълзяваха по небето. Фродо и Сам похапнаха, сетне легнаха да починат, но Ам-гъл не се свърташе на място. Не искаше да приеме от тяхната храна, само пийна малко вода и взе да лази из храстите наоколо, като душеше и си мърмореше. После изведнъж изчезна.
— Хукнал е на лов, предполагам — каза Сам и се прозина.
Падаше му се да спи пръв и той скоро се унесе в дълбок сън. Стори му се, че пак е в градината на Торбодън и търси нещо, но се е прегърбил под тежка раница. Всичко наоколо изглеждаше запуснато и буренясало, тръни и папрат бяха нахлули в лехите край оградата в дъното.
„Виждам, че яка работа ме чака, но съм толкова уморен“ — повтаряше си той. Внезапно си спомни какво търси. „Лулата ми!“ — възкликна и се събуди.
„Смешно! — рече си, като отвори очи и се зачуди защо ли е легнал под живия плет. — Ами че тя си е все там, в раницата!“ После осъзна, че първо — лулата може и да е в раницата, но няма Пушилист; и второ — че е на стотици мили от Торбодън. Надигна се и седна. Стори му си, че вече е съвсем тъмно. Защо господарят го бе оставил да спи чак до вечерта?
— Вие не дремнахте ли, господин Фродо? — запита той. — Кое време е? Късничко изглежда!
— Не, не е — отвърна Фродо. — Но вместо да просветлее, денят се смрачава — все тъмнее, тъмнее. Доколкото мога да преценя, още няма пладне и си спал само около три часа.
— Чудя се какво ни чака — каза Сам. — Буря ли се задава? Ако е тъй, ще да е най-страшната, откакто свят светува. Има да си мечтаем да сме в някоя дълбока дупка, а не заклещени из храсталака. — Той се ослуша. — Какво беше това? Гръмотевица ли, барабани ли, що ли?
— Не знам — каза Фродо. — Вече от доста време гръмоли. Понякога сякаш земята се разтърсва, друг път като че застоялият въздух те удря в ушите.
— Къде е Ам-гъл? — озърна се Сам. — Не се ли е върнал още?
— Не — каза Фродо. — Ни съм го чувал, ни съм го виждал.
— Не мога да го търпя — заяви Сам. — Правичката да си кажа, не помня да съм вземал за из път нещо, което с такова удоволствие бих изгубил някъде. Ама ще е тъкмо в неговия стил да ни води толкова мили и да се затрие тъкмо сега, когато ще ни е най-нужен… е, ако изобщо ще има полза от него, в което се съмнявам.
— Забравяш Блатата — напомни Фродо. — Надявам се да не му се е случило нещо.

— Аз пък се надявам да не ни готви някой номер. И във всеки случай, надявам се да не е попаднал в чужди ръце, дето се вика. Че ако попадне, големи неприятности ни чакат.
В този миг отново се раздаде тътен и грохот — вече по-мощен и плътен. Земята потръпна под нозете им.
— Мисля, че и бездруго, ни чакат неприятности — каза Фродо. — Боя се, че нашето пътешествие е към края си.
— Може би — отвърна Сам, — но има ли живот, има и надежда, както казваше моят Старик, и честичко добавяше: значи трябва да се подкрепим. Хапнете някой залък, господин Фродо. После дремнете.
Следобедът — поне Сам предполагаше, че трябва да го нарича така — бавно отмина. Надничайки извън прикритието, виждаше само кафеникав свят без светлини и сенки, който бавно сe преливаше в безформен, безцветен здрач. Фродо спеше неспокойно, мяташе се и мърмореше от време на време. На два пъти Сам като че го чу да изрича името на Гандалф. Времето сякаш се влачеше безкрай. Изведнъж Сам дочу зад гърба си съскане и ето че там беше Ам-гъл на четири крака, втренчил в тях лъскавите си очи.
— На крак, на крак! На крак, сънливци! — прошепна той. — На крак! Няма време за губене. Трябва да вървим, да, трябва веднага да вървим. Няма време за губене!
Сам го изгледа с подозрение — стори му се изплашен или развълнуван.
— Да тръгваме сега ли? Какви са тия игри? Още не е време. Не е дошло времето за чай, поне в ония прилични места, където се пие чай.
— Глупак! — изсъска Ам-гъл. — Тук не са прилични места. Не ни остава време, да, времето бяга. Няма време за губене. Трябва да вървим. Събуди се, господарю, събуди се!
Той се вкопчи в спящия. Стреснат, Фродо се надигна и го хвана за ръката. Ам-гъл се издърпа и отстъпи назад.
— Не бива да са глупави — изсъска той. — Трябва да вървим. Няма време за губене!
Нищо повече не можаха да изкопчат от него. Не казваше нито къде е бил, нито какво очаква да се случи, та толкова бърза. Сам не криеше, че е изпълнен с дълбоки подозрения, но Фродо не показваше какво му минава през ум. Той въздъхна, вдигна раницата и се приготви да потегли към прииждащия мрак.
Ам-гъл ги поведе крадешком надолу по склона на хълма. Използуваше всяко възможно прикритие, а през откритите места притичваше прегърбен почти до земята, но светлината вече бе толкова помръкнала, че и най-зорките зверове на пущинака едва ли биха забелязали хобитите, заметнати с тъмносивите плащове, нито пък биха ги чули, защото крачеха предпазливо, както умее дребният народ. Те отминаха и изчезнаха, без да пропука вейка или да шумне листец.
Около един час безмълвно крачиха в колона, потиснати от здрача и тишината из местността, нарушавана сегиз-тогиз само от неясния тътен на далечни гръмотевици или биенето на тъпани в някоя долина сред хълмовете. От скривалището се спуснаха надолу, после завиха на юг и по най-правия път, който Ам-гъл можеше да открие през дългия, неравен склон, се устремиха към планините. Скоро пред тях като черна стена се извиси редица дървета. Като наближиха, разбраха, че са огромни, много стари на вид и все още високи, макар върховете им да бяха пречупени и голи, сякаш бури и мълнии бяха бушували над тях, без да успеят да ги унищожат или да изтръгнат дълбоките им корени.
— Кръстопътят, да — прошепна Ам-гъл първите думи, откакто бяха напуснали скривалището. — Натам трябва да вървим.
Сега той зави на изток, поведе ги нагоре по склона и ето че внезапно пред тях се разкри Южният път, лъкатушещ в подножието на планините, за да потъне накрая сред широкия кръг от дървета.
— Няма друг път — прошепна Ам-гъл. — Няма пътеки отвъд пътя. Няма пътеки. Трябва да стигнем до Кръстопътя. Но бързайте? Пазете тишина!
Потайно, като съгледвачи във вражески стан, тримата пропълзяха към пътя и се прокраднаха от западната му страна под каменистия насип — самите те сиви като камък и леконоги като дебнещи котки. Най-после стигнаха до дърветата и видяха, че те растат в широк кръг като огромен шатър, открит в средата за мрачното небе; промеждутъците на грамадните дънери напомняха величави тъмни арки на някаква разрушена зала. Точно в средата се срещаха четири пътя. Зад гърба на пътниците лежеше пътят към Моранон; пред тях той продължаваше дългия си поход на юг; пътят от древния Осгилиат идваше отдясно, пресичаше и отминаваше на изток в мрака — там бе четвъртият път, онзи, по който щяха да поемат.
Както бе спрял за миг, изпълнен с ужас, Фродо забеляза, че е грейнала светлина — съзря я да облива лицето на застаналия до него Сам. Обърна се нататък и под клонестата арка видя пътят за Осгилиат да слиза като изпъната панделка надолу и надолу, все на запад. Там, в далечините отвъд обгърнатия в сянка печален Гондор, залязващото Слънце най-сетне бе намерило пролука в безбрежния, бавно пълзящ облачен покров и слизаше като зловещ пожар към все още неоскверненото море. Кратък отблясък падна върху една огромна седяща фигура, застинала тържествено като величавите каменни крале от Аргонат. Годините бяха я изгризали, ръце на злосториици бяха я осакатили. Главата й бе изчезнала и вместо нея бе сложен за присмех грубо издялан кръгъл камък, нескопосно нашарен от дивашки ръце като ухилено лице с едно-единствено, голямо червено око насред челото.
По коленете, по високия трон и по целия пиедестал се чернееха неграмотни драскулки наред със скверните символи, използувани от тварите на Мордор. Внезапно сред косите слънчеви лъчи Фродо зърна главата на древния крал да се търкаля край пътя.
— Виж, Сам! — смаяно викна той. — Виж! Кралят пак има корона!
Очите бяха кухи, каменната брада бе строшена, но около високото непреклонно чело се виеше корона от злато и сребро. Едно пълзящо растение с цветове като бели звездички се бе обвило над веждите, сякаш за да почете низвергнатия крал, а в пукнатините на каменната му коса искряха жълти лютичета.
— Не могат вечно да завоюват! — каза Фродо. Сетне мимолетното видение изведнъж изчезна. Слънцето се гмурна надолу и сякаш изгасна последната лампа. Настана черна нощ.

ГЛАВА 8
СТЪЛБИТЕ НА КИРИТ УНГОЛ

Ам-гъл дърпаше плаща на Фродо и съскаше от страх и нетърпение.
— Трябва да вървим — каза той. — Не бива да стоим тук. Бързайте!
Фродо неохотно обърна гръб на Запад и последва своя водач към мрака на Изтока. Напуснаха пръстена от дървета и се запромъкваха покрай пътя към планините. До някое време и този път вървеше право, но скоро взе да се отклонява на юг, додето излезе точно под огромния скален масив, който бяха видели отдалече. Канарите се извисиха над тях мрачни и заплашителни, по-черни от черното небе отвъд. Пътят пропълзяваше в сянката им, заобикаляше ги и отново се втурваше на изток по стръмното нагорнище.
Фродо и Сам се тътреха с натегнали сърца и вече нямаха сили да се тревожат от заплахата. Фродо клюмаше, товарът отново го теглеше надолу. Щом отминаха Кръстопътя, тежестта — почти забравена в Итилиен — пак взе да нараства. Сега, усещайки стръмния път под нозете си, той морно погледна нагоре и, както му бе предсказал Ам-гъл, видя града на Духовете на Пръстена. Приклекна и се прикри зад каменния насип.
Дълга напречна долина прорязваше планините като дълбок пролив на сенчесто море. На отсрещния склон, малко навътре в долината, на висока скална площадка върху черния скут на Ефел Дуат се издигаха стените и кулите на Минас Моргул. Всичко бе мрачно наоколо, земя и небе, ала по нея се стичаше светлина. Но пленените лунни лъчи прозираха като древни времена през мраморните стени на Минас Итил, Лунната кула, прекрасна и искряща в прегръдката на хълмовете. Не, по-бледа от лъчите на болнавата луна, чезнеща в някакво бавно затъмнение, бе тази светлина, ту гаснеща, ту просветваща като злокобен дъх на тлен, мъртва светлина, лъчи, които не осветяват нищо. В стените и кулата зееха прозорци като безброй черни дупки, надничащи към пустотата вътре, ала върхът на кулата бавно се въртеше ту насам, ту натам като глава на чудовищен призрак, който се озърта в нощта. Тримата спътници дълго стояха там, свити, безволно загледани нагоре. Ам-гъл се опомни пръв. Отново ги задърпа тревожно за плащовете, но не изрече нито дума. Едва ли не насила ги помъкна напред. Всяка крачка бе неуверена, а времето сякаш бе забавило своя ход, та от вдигането на крака до отпускането му минаваха дълги, мъчителни минути.
И тъй, бавно достигнаха белия мост. Тук неясно просветващият път минаваше над потока в дъното на долината и лъкатушеше нагоре към градската порта — черна паст, зейнала сред външния пръстен на северната стена. От двете страни се разстилаха широки тераси, сенчести поля, покрити с бледи цветя. И те светеха — прекрасни, ала страховити по форма като безумни творения на кошмарен сън; излъчваха слаб, но отвратителен трупен мирис, дъх на тлен изпълваше въздуха. Мостът прескачаше от едната поляна към другата. В началото му се издигаха изкусно изваяни фигури — човешки и животински, ала всички до една скверни и отвратителни. Отдолу водата течеше безшумно и се изпаряваше, но парите, които се надигаха на тръпнещи спирали край моста, бяха мъртвешки хладни. Фродо усети, че му се завива свят и съзнанието му помръкна. После изведнъж, сякаш тласкан от нечия чужда воля, той забърза, залитайки напред. Бе протегнал ръце като слепец, а главата му се люшкаше. Двамата спътници изтичаха подир него. Сам пое господаря си на ръце, когато той се препъна и едва не падна досами началото на моста.
— Не натам! Не, не натам! — прошепна Ам-гъл, ала дъхът между зъбите му сякаш раздра като изсвирване тежкия покой и той ужасен се сви на земята.
— Стойте, господин Фродо! — промърмори Сам в ухото на Фродо. — Върнете се! Не на там. Ам-гъл казва да не ходите и поне този път съм съгласен с него.
Фродо прокара ръка по челото си и откъсна очи от града на хълма. Фосфоресциращата кула го бе омаяла и той се бореше с обзелото го желание да изтича по искрящия път нагоре към портата. Накрая с усилие се завъртя и при това движение усети как Пръстенът се съпротивява, изпъвайки верижката на врата му, а и очите му сякаш ослепяха, щом погледна настрани. Мракът отпред бе непроницаем.
Запълзял по земята като подплашен звяр, Ам-гъл вече изчезваше в здрача. Подкрепяйки и водейки своя залитащ господар, Сам го последва колкото можеше по-бързо. Недалеч от отсамния бряг на потока имаше пукнатина в каменната стена край пътя. Минаха през нея и Сам видя, че се намират на тясна пътека, която в началото блещукаше неясно, както и главният път, сетне се изкатерваше над полята с мъртвешките цветя и там помръкваше, криволичейки по северния склон на долината.
Рамо до рамо, хобитите се повлякоха по тази пътека, без да виждат избързалия напред Ам-гъл, освен когато се обръщаше да ги подкани. Тогава очите му засияваха със зеленикавобяла светлина, отразяваща може би злокобното сияние на Моргул или разпалена от някакво ответно настроение в душата му. Фродо и Сам непрестанно усещаха този мъртвешки блясък дори когато се озъртаха боязливо през рамо или свеждаха очи да дирят притъмнялата пътека. Бавно и мъчително се влачеха напред. Когато се изкачиха над зловонието и изпаренията на отровния поток, дъхът им олекна и мислите им се избистриха, ала сега в нозете им тегнеше непоносима умора, сякаш цяла нощ бяха мъкнали тежък товар или дълго бяха плували срещу някакъв мощен прилив. Накрая вече не можеха да продължат без почивка.
Фродо спря и седна на един камък. Бяха се изкатерили до върха на огромна и гола скална гърбица. Напред имаше пролука в склона на долината и пътеката продължаваше покрай нея, превръщаше се в тесен корниз над бездната, катереше се по отвесната южна страна на планината и чезнеше нейде горе из мрака.
— Трябва да поотдъхна, Сам — прошепна Фродо. — Тежи, моето момче, много тежи. Питам се докъде ли ще мога да го нося? Каквото ще да става, трябва да си почина, преди да поемем натам. — Той посочи към тесния път пред тях.
— Шшш! Шшш! — изсъска Ам-гъл, дотичвайки назад. — Шшш! Беше притиснал устните си с пръсти и настоятелно клатеше глава. Като задърпа ръкава на Фродо, той посочи пътеката, но Фродо не помръдна.
— Не сега — промърмори той, — не сега. — Умората и нещо по-тежко от нея го потискаше, сякаш гибелно заклинание бе паднало на ума и тялото му. — Трябва да си почина.
При тези думи страхът и вълнението на Ам-гъл нараснаха дотолкова, че той отново заговори, съскайки в шепите си, като да скрие звука от невидими подслушвачи горе из въздуха.
— Не тук, не. Никаква почивка тук. Глупци! Очите могат да ни видят. Ще ни видят, щом излязат на моста. Елате, да се махаме! Нагоре, нагоре! Елате!
— Елате, господин Фродо — каза Сам. — И сега е прав. Не можем да стоим тук.
— Добре — каза Фродо с далечен глас, сякаш говореше в полусън. — Ще се помъча.
И той морно се изправи.
Но бе прекалено късно. В този миг скалата под тях се люшна и затрепера. По-мощен отпреди, гръмовният тътнеж се търкулна под земята и отекна из планините. Ненадейно огромна червена мълния раздра нощта. Далеч отвъд източните планини тя се стрелна в небето и обагри в пурпур ниските облаци. Сред тая долина, изпълнена със сянка и хладна мъртвешка светлина, заревото изглеждаше непоносимо ярко, ослепително. Каменни върхове и хребети като нащърбени ножове изникнаха с непроницаема чернота на фона на бликналия от Горгорот пламък. Сетне долетя оглушителен гръмотевичен трясък.
И Минас Моргул отговори. Засияха бледи мълнии, разклонени сини пламъци избликнаха от кулата и околните хълмове към навъсените облаци. Земята застена и от града долетя вик. Сред дрезгави, пискливи гласове като крясъци на хищни птици, сред пронизителното цвилене на побеснели от ужас коне се раздаде сърцераздирателен тръпнещ писък, който бързо изтъняваше, докато стана недоловим за слуха. Хобитите се завъртяха към него и се проснаха по очи, притискайки ушите си с длани.
Когато страховитият крясък постепенно заглъхна с отвратителен протяжен вой, Фродо бавно надигна глава. Отсрещният склон със стените на злокобния град сега бе почти наравно с погледа му; мрачната врата, оформена като уста със светещи зъби, зееше широко разтворена. И от нея излизаше армия.

Цялата орда бе облечена в самурови кожи, черни като нощта. На фона на мъждивите стени и блещукащия път Фродо виждаше редица подир редица от дребни черни фигурки да маршируват бързо и безмълвно, устремени навън в безконечен поток. Кавалерията се движеше пред тях като огромен отряд от подредени една след друга сенки, а начело се извисяваше над другите един Конник — целият в черно, само на главата си носеше над качулката шлем като корона, в която потрепваха заплашителни светлинки. Сега той наближаваше моста под тях и втораченият поглед на Фродо го следеше, неспособен да мигне или да се отклони. Не бе ли това Водачът на Черните конници, дошъл отново на земята да поведе на бой призрачните си пълчища? И наистина, завърнал се бе изпитият крал, чиято хладна десница бе повалила Носителя на Пръстена със смъртоносния кинжал. Болка затуптя в старата рана и към сърцето на Фродо се разля непоносим студ.
В мига, когато тия мисли го изпълваха с ужас и го обвързваха като заклинание, Конникът внезапно спря пред моста, а зад него застина и цялата орда. Настана гробовна тишина. Може би Пръстенът зовеше Водача на духовете и той се бе смутил за миг, усещайки в своята долина нечия чужда мощ. Черната глава, увенчава с шлем и корона от ужас, се завъртя насам-натам, обхождайки сенките с невидимите си очи. Без сили да помръдне, Фродо чакаше като птичка пред идваща змия. И докато чакаше, усети по-настоятелно от когато и да било заповедта да надене Пръстена. Но колкото и мощен да бе натискът, вече не бе склонен да му се поддаде. Знаеше, че пръстенът само ще го предаде и че дори да го надене, няма — все още няма — силата да се пребори с Моргулския крал. Макар да бе поразен от ужас, волята му не отстъпи ни крачка пред тази команда и той само усещаше ударите на чудовищна външна мощ. Тя завладя ръката му и докато умът на Фродо наблюдаваше, без да го желае, ала безучастно (сякаш гледаше някаква стара и далечна история), ръката запълзя инч по инч към верижката на шията му. Сетне собствената му воля се разбуди, бавно изтласка ръката назад и я прати да подири нещо друго, нещо укрито на гърдите му. То му се стори хладно и твърдо, когато го стисна в шепа — стъкленицата на Галадриел, тъй дълго кътана и почти забравена до този час. Щом я докосна, за известно време всякаква мисъл за Пръстена излетя от главата му. Той въздъхна и наведе глава. В същия миг Кралят на духовете се извърна, пришпори коня и препусна през моста, последван от цялото си мрачно войнство. Може би елфическите плащове заблуждаваха невидимите му очи, а умът на мъничкия му противник, намерил нова сила, бе отблъснал неговата мисъл. Но той бързаше. Часът вече бе ударил и по заповед на великия си Властелин трябваше да потегли на бой срещу Запада.
Като сянка сред сенките той скоро отмина надолу по лъкатушещия път, а зад него черните редици продължаваха да пресичат моста. От дните на Исилдуровата мощ не се помнеше тъй многобройна армия да е излизала от тази долина, нито пък тъй гнусна и въоръжена до зъби паплач да е връхлитала към бродовете на Андуин; и все пак бе само една и дори не най-голямата от войските, които потегляха от Мордор.
Фродо се размърда. И внезапно в душата му изплува споменът за Фарамир. "Най-сетне бурята се разрази — помисли той. — Тия безкрайни редици от копия и мечове отиват към Осгилиат. Ще успее ли Фарамир да пресече навреме? Той се догаждаше, ала знаеше ли часа? И кой може да удържи бродовете сега, когато се задава Кралят на Деветте Конници? Ще дойдат и други армии. Закъснях. Всичко е, загубено. Много се бавих из пътя. Всичко е загубено. Дори и да изпълня задачата си, никой не ще узнае. Не ще има кому да кажа. Ще бъде напразно.
Смазан от безсилие, той зарида. А Моргулското войнство все тъй минаваше по моста.
И тогава от безкрайно далече, сякаш от спомените за Графството през някое ранно слънчево утро, когато денят зове и вратите се разтварят, той дочу гласа на Сам:
— Събудете се, господин Фродо! Събудете се! Почти не би се изненадал, ако гласът добавеше: „Закуската ви е готова.“ Но Сам явно бе разтревожен и припрян.
— Събудете се, господин Фродо! — повтори той. — Отидоха си. Раздаде се глух звън. Портите на Минас Моргул се бяха затворили. Последният ред копия чезнеше надолу по пътя. Отвъд долината кулата все още се хилеше зловещо, ала светлината в нея гаснеше. Целият град потъваше в мрачна, тягостна сянка на безмълвие. Ала и сега го изпълваше бдителност.
— Събудете се, господин Фродо! Отидоха си и ще е добре да тръгваме и ние. Отсреща е останало нещо живо, нещо с очи или поне с виждаща мисъл, ако ме разбирате; колкото повече стоим на едно място, толкова по-скоро ще ни спипа. Хайде, господин Фродо!
Фродо надигна глава, после се изправи. Отчаянието не го напускаше, но слабостта бе отминала. Той дори се усмихна мрачно, усещайки сега толкова ясно, колкото преди миг бе чувствувал обратното, че ако може, ще трябва да изпълни дълга си и че целта няма нищо общо с това, дали Фарамир, Арагорн, Елронд, Галадриел, Гандалф или който и да било ще разбере някога за това. Той стисна тояжката с едната си ръка и стъкленицата с другата. Като зърна, че през пръстите му се процежда ясна светлина, прибра я в пазвата и я притисна към сърцето си. Сетне обърна гръб на Моргул — вече само мъждива светлинка отвъд мрачна пропаст — и се приготви да поеме нагоре.
Изглежда, че когато се отвориха портите на Минас Моргул, Ам-гъл бе пропълзял покрай ръба към отвъдния мрак, изоставяйки хобитите там, където се бяха проснали. Сега се довлече назад с тракащи зъби и треперещи пръсти.
— Безумци! Глупци! — изсъска той. — Живо! Да не мислят, че заплахата е отминала. Не е. Живо!
Без да отвръщат, те го последваха към стръмния корниз. Дори след като бяха видели толкова много заплахи, пътят не им се нравеше твърде, ала това не трая дълго. Скоро пътеката наближи един заоблен ръб, където планинският склон отново свръщаше настрани и внезапно навлезе в тесен отвор сред скалата. Бяха достигнали първата от стълбите, за които говореше Ам-гъл. Наоколо царуваше почти пълен мрак и те едва различаваха протегнатите си ръце, но бледите очи на Ам-гъл засияха няколко фута по-нагоре, когато се обърна към тях.
— Внимателно! — прошепна той. — Стъпала. Много стъпала. Трябва да внимават!
И наистина трябваше да внимават. Отначало Фродо и Сам се чувствуваха по-спокойни под закрилата на стените, но стълбата бе стръмна, почти отвесна, и докато се катереха нагоре, те все по-натрапчиво усещаха дълбокия черен кладенец под себе си. А стъпалата бяха тесни, неравномерно разположени и често коварни — бяха изтъркани и гладки по ръбовете, някои бяха счупени, други пукаха, щом положеха крак върху им. Хобитите мъчително продължаваха напред и накрая взеха да се вкопчват отчаяно с пръсти в близките стъпала, превъзмогвайки с усилие на волята болката при всяко прегъване и изправяне на коленете, а стълбата навлизаше все по-дълбоко в отвесния планински склон, все по-нагоре се издигаха стените над главите им.
Накрая, тъкмо когато усещаха, че не ще издържат повече, те отново зърнаха очите на Ам-гъл.
— Стигнахме догоре — прошепна той. — Първата стълба свърши. Умни хобити, дето се изкатериха толкова високо, много умни хобити. Само още няколко стъпала и край, да.
Замаяни и изтощени, Сам и Фродо изпълзяха по сетното стъпало и седнаха да разтрият краката и коленете си. Намираха се в дълбок и мрачен коридор, който, изглежда, продължаваше напред, но вече по-полегато и без стъпала, Ам-гъл не им позволи да почиват дълго.

— Остава още една стълба — каза той. — Много по-дълга стълба. Почивката — като стигнем върха на другата стълба. Не сега.
— По-дълга ли каза? — изстена Сам.
— Да, да, по-дълга — отвърна Ам-гъл. — Но не толкова трудна. Хобитите се изкатериха по Правата стълба. Сега е ред на Витата.
— А после какво? — заинтересува се Сам.
— Ще видим — тихичко рече Ам-гъл. — О, да, ще видим!
— Ти комай беше казал, че има тунел — настоя-Сам. — Не трябва ли да минем през тунел или нещо подобно?
— О, да, има тунел — потвърди Ам-гъл. — Но хобитите могат да си починат, преди да навлязат в него. Ако го минат, ще са почти на върха. Почти там, ако минат. О, да!
Фродо потрепера. От катеренето се бе изпотил, но сега се чувствуваше хладен и лепкав, а от невидимите висини по мрачния тунел вееше мразовит полъх. Стана и се разтърси.
— Да вървим! Тук не е място за седене.
Коридорът, изглежда, продължаваше много мили напред, а хладният въздух ги облъхваше непрестанно и постепенно се обърна в пронизващ до кости вятър. Сякаш планините опитваха да ги сплашат със смъртоносния си дъх, да ги отблъснат от тайните на висините или да ги издухат назад към мрака. Разбраха, че са стигнали до края едва когато внезапно усетиха, че отдясно има стена. Не виждаха почти нищо. Над тях и наоколо се извисяваха безформени грамади и сиви сенки, но тук-там, високо над надвисналите облаци проблясваше мътна червена светлина и за миг пътниците зърнаха отпред и от двете им страни да стърчат високи върхове като клони, подпрели необятен хлътнал свод. Отляво имаше канара, отдясно — пропаст.
Ам-гъл ги поведе плътно в подножието на канарата. Засега бяха привършили с катеренето, но тук пътят бе по-неравен и опасен в мрака, препречваха го рухнали скали и каменни блокове. Вървяха бавно и предпазливо. Нито Сам, нито Фродо можеше вече да си представи колко часа са минали, откакто бяха навлезли в Моргулската долина. Нощта изглеждаше безкрайна.
Накрая усетиха, че пак са наближили огромна надвиснала стена и отпред се разкри входът към нова стълба. Отново поспряха и сетне се заизкачваха. Катеренето бе дълго и трудно, ала тук стъпалата не пробиваха планинския склон. Титаничната канара се накланяше назад и пътеката се виеше като змия по нея. На едно място тя пропълзяваше настрани досами ръба на мрачната бездна и хвърляйки поглед надолу, Фродо зърна под себе си като необятен кладенец широкия пролом в началото на Моргулската долина. Из дълбините му като върволица от светулки блещукаше призрачният път от мъртвия град към Безименния проход. Фродо побърза да извърне глава.
Стълбата продължаваше да се вие и пълзи все напред и нагоре, докато последната редица стъпала, къса и права, отново се изкатери на равното. Пътеката се бе отклонила от главния проход в огромния пролом и сега поемаше свой собствен опасен курс по дъното на една по-тясна клисура из най-високите области на Ефел Дуат. От двете страни хобитите смътно различаваха каменни кули и зъбери, сред които по-черни от нощта зееха широки процепи и пукнатини, пробити и изгризани в сенчестите скали от студа на отдавна забравени зими. А червеното зарево в небето сега изглеждаше по-ярко, ала все още не можеха да разберат дали наистина под тия мрачни краища настъпва злокобно утро или виждат само пламъците на някакво чудовищно Сауроново насилие над многострадалните земи на Горгорот отвъд планините. Като погледна нагоре, Фродо зърна далеч напред и безкрайно високо онова, което предполагаше, че ще е висшата точка на този мъчителен път. Върху мъждивата червенина на източното небе се очертаваше пролом в последния хребет — тесен, дълбоко хлътнал между два черни върха и на всеки връх се издигаше каменен рог. Спря и се вгледа по-внимателно. Отляво рогът бе висок и строен; вътре пламтеше червена светлина или пък отвъдното зарево се процеждаше през някакъв отвор. Изведнъж разбра, че това е черна кула, надвиснала над прохода. Докосна ръката на Сам и посочи нататък.
— Не ми се нрави тая гледка! — каза Сам. — Значи тоя твой таен път се оказва охраняван в крайна сметка — обърна се той към Ам-гъл. — Което си знаел през цялото време, предполагам?
— Те наблюдават всички пътища, да — отвърна Ам-гъл. — Разбира се, че ги наблюдават. Но хобитите трябва да се промъкнат отнякъде. Тоя път може да е най-зле охраняван. Може би всички са отишли към голямата битка, може би!
— Може би — изръмжа Сам. — Е, засега изглежда, че има още доста катерене, додето стигнем там. А и тунелът ни чака. Мисля, че би трябвало да си починете, господин Фродо. Не знам кое време е, нощ ли е или ден, но се мъкнем вече дълги часове.
— Да, трябва да си починем — каза Фродо. — Хайде да намерим някое кътче на завет и да съберем сили… за последния преход.
И наистина така го усещаше. Ужасите на отвъдните земи и делото, което трябваше да извърши там, му се струваха все още твърде далечни, за да се тревожи за тях. Бе напрегнал цялата си воля към една цел — да проникне някак през тази непреодолима стена и нейната стража. Стореше ли невъзможното, тогава някак си щеше да изпълни и задачата или поне така му се струваше в морния и мрачен час, докато все още се влачеше из каменните сенки под Кирит Унгол.
Седнаха в мрачната пукнатина, между две грамадни каменни колони — Фродо и Сам малко навътре, а Ам-гъл се сви на земята близо до отвора. Хобитите похапнаха, уверени, че това ще е последната им трапеза, преди да се спуснат в Безименната страна, може би и последната им съвместна трапеза. Задоволиха се с малко от гондорските запаси и една-две елфически питки, после отпиха по глътка вода — само колкото да навлажнят пресъхналите си гърла, защото трябваше да пестят.
— Питам се кога ли пак ще намерим вода? — обади се Сам. — Но предполагам, че и там трябва да пият, Орките все пият нещо, нали?
— Да, пият — каза Фродо. — Но да не говорим за това. Не са за нас техните напитки.
— Значи толкова по-важно е да напълним манерките. Но насам няма никаква вода — отдавна не съм чувал бълбукане. Пък и Фарамир казваше да не пием моргулска вода.
— Никаква вода, извираща от Имлад Моргул, така каза. Вече не сме в долината и ако срещнем извор, той ще отива към нея, а не обратно.
— Бих рискувал само ако умирам от жажда — каза Сам. — Някакво зловещо чувство тегне над тия места. — Той подсмъркна. — И намирисва. Усещате ли? Странна миризма, застояла. Не ми харесва.
— Тук изобщо нищо не ми харесва — отвърна Фродо, — канара и връх, кокал или дъх. Земя, въздух и вода, всичко изглежда прокълнато. Но такъв път ни е отреден.
— Да, така е — съгласи се Сам. — И изобщо нямаше да сме тук, ако знаехме повечко, преди да потеглим. Но предполагам, че често става тъй. Юначествата в старите приказки и песни, господин Фродо — аз ги наричах приключения. Мислех си, че чудесните герои в легендите ходят да ги търсят, защото ги желаят, защото са вълнуващи, а пък животът е скучничък и трябва малко развлечение, дето се вика. Но не е така в истинските легенди, в ония, които остават в паметта. Обикновено хората сякаш просто се заплитат в тях — такъв път им е бил отреден, както казахте. Но предполагам, че са имали безброй възможности, също като нас, да се върнат назад, само че не са го сторили. А ако бяха отстъпили, нямаше да знаем, защото щяха да потънат в забрава. Ние чуваме само за ония, които просто са си вървели напред… и невинаги към щастливия край, забележете, във всеки случай не към онова, което героите (а не слушателите) биха нарекли „щастлив край“. Нали знаете, да се върнат у дома и да заварят всичко наред, макар и попроменено — както старият господин Билбо. Но това не винаги са най-интересните приказки, ако и да изглеждат най-приемливи за героя! Питам се в каква ли легенда сме попаднали?
— И аз се питам — каза Фродо. — Но не знам. В истинските легенди е винаги така. Погледни която и да е от любимите си истории. Ти можеш да знаеш или да се досещаш каква е, щастлива или печална, но героите не знаят. И не ти се иска да узнаят.
— Не, сър, разбира се, че не. Берен например — той не си е мислил, че ще вземе Силмарила от Желязната корона в Тангородрим и все пак го е сторил, а там е било къде-къде по-лошо място, изпълнено с по-черни заплахи от нашите. Но разбира се, оная легенда е дълга, минава през щастие и скръб и продължава отвъд тях… а Силмарилът е стигнал чак до Еарендил. Ама как не се сетих досега, сър! Ние имаме… вие имате от неговата светлина в оная звездна стъкленица, която ви подари Владетелката! Ами че като си помисли човек, още сме в същата легенда! Тя продължава. Нима великите легенди никога не свършват?
— Не, легендите не свършват — каза Фродо. — Само хората идват и си отиват, когато ролята им свърши. И нашата ще свърши… рано или късно.

— И тогава ще можем да си починем и да поспим — добави Сам. После мрачно се разсмя. — Точно това си мисля, господин Фродо. Най-обикновена почивка, сън и да се събудим за сутрешната работа в градината. Боя се, че през цялото време това ми е едничката надежда. Разните големи и важни планове не са за такива като мен. И все пак се питам дали някой ден ще попаднем в песен или легенда. Е, вярно, вече сме попаднали, но искам да кажа: словоплетците да поемат тая история, та много и много години подир това да я разправят край огнището или да четат от грамадански книги с червени и черни букви. И някой ще каже: „Хайде да чуем за Фродо и Пръстена!“ А друг: „Да, това е любимата ми приказка. Фродо е бил храбър, нали татко?“ — „Да, моето момче, най-прочутият хобит, а това не е малко.“
— Даже е попрекалено — каза Фродо и се разсмя звънко, от сърце. Откакто Саурон бе дошъл в Средната земя, тия мрачни места не бяха чували такъв звук. На Сам изведнъж му се стори, че камъните се ослушват, а високите канари се свеждат над тях. Но Фродо не им обърна внимание и отново се разсмя.
— Ех, Сам, като те слушам и някак се развеселявам, сякаш легендата вече е написана докрай. Но ти пропусна един от главните герои — юначния Самознай. „Искам още за Сам, татко. Защо не са вмъкнали повече от приказките му, татко? Тях харесвам, разсмиват ме. А пък Фродо не би стигнал далеч без Сам, нали, татко?“
— Хайде, не се подигравайте, господин Фродо — каза Сам. — Аз говорех сериозно.
— И аз — отвърна Фродо. — Не се подигравам. Само дето малко прибързваме. Ние двамата, Сам, още се влачим из най-страшната част от легендата и нищо чудно тъкмо тук някой да каже: „Затвори книгата, татко, не искаме да четеш.“
— Може би — кимна Сам, — но аз не бих го казал. Всичко е другояче, когато нещата са отдавна отминали включени в част от голямата легенда. Ами че дори Ам-гъл би могъл да изглежда добър в приказката, във всеки случай по-добър, отколкото като ти се изпречи на пътя. А и както разправя, едно време е обичал приказки. Питам се за какъв се мисли — за герой или негодник? Ам-гъл! — подвикна той. — Би ли искал да си герой… ама къде изчезна пак?
От Ам-гъл нямаше и следа нито край входа на убежището им, нито из околните сенки. Както обикновено, той бе отказал храната им и прие само глътка вода, сетне като че се бе сгушил да поспи. Предишния ден бяха предположили, че поне една от целите на дългото му отсъствие е била да подири храна по своя вкус, а сега явно пак се бе измъкнал, докато разговаряха. Но за какво ли този път?
— Не ми харесва, дето се изнизва, без да се обади — каза Сам. — Още повече сега. Не може да дири храна из тия места, освен ако му е хрумнало да дъвче камънаци. То тук и стръкче мъх не се намира!
— Вече няма смисъл да се тревожиш за Ам-гъл — каза Фродо. Без него нямаше да се доберем дотук, дори прохода нямаше да видим, тъй че трябва да се примирим с нрава му. Ако ни мами — мами ни, и толкоз.
— Все пак бих предпочел да го държа под око — заяви Сам. — Особено ако ни мами. Спомнете си, че така и не ни каза дали проходът е охраняван, или не. А сега откриваме отсреща кула… може да е изоставена, може и да не е. Мислите ли, че е отишъл да ги доведе — орките или някакви други твари?
— Не, не мисля — отвърна Фродо. — Дори да е замислил някаква злина, което е напълно възможно, не вярвам да доведе орките или други слуги на Врага. Защо да чака досега, да търпи мъките на дългото изкачване и да идва тъй близо до страната, от която се бои? Откакто го срещнахме, навярно е имал не една възможност да ни предаде на орките. Не, ако изобщо предприеме нещо, то ще е някакво самостоятелно дребно коварство, за което се надява, че никой няма да узнае.
— Е, предполагам, че сте прав, господин Фродо — съгласи се Сам. — Не че ми олеква кой знае колко. Не греша: уверен съм, че мене би ме предал на орките, без да му мигне окото. Но бях забравил… Безценното му. Не, предполагам, че през цялото време целта е била Безценното за горкия Смеагол. Това е единствената идея на всичките му кроежи, ако изобщо крои нещо. Едно не мога да се досетя — с какво ще му помогне това, че ни доведе насам.
— Нищо чудно и той да не може да се досети — каза Фродо. — И не вярвам в замътената му глава да има само един прост и ясен план. Мисля, че отчасти наистина се мъчи да спаси Безценното от Врага, додето му е по силите. Защото и за него би било пагубно, ако Врагът го овладее. А от друга страна, навярно просто протака и изчаква да му дойде късметът.
— Да, Крадльо и Смрадльо, както казвах преди — рече Сам. — Но колкото повече наближават земите на Врага, толкова повече Крадльо ще заприличва на Смрадльо. Помнете ми думата: ако изобщо стигнем до онзи проход, той не ще ни остави да пренесем съкровището през границата без неприятности.
— Още не сме стигнали дотам — каза Фродо.
— Не, но дотогава ще трябва да си отваряме очите на четири. Ако ни завари да дремем, Смрадльо бързичко ще изплува на повърхността. Ама не мислете, господарю, че ще е опасно да поспите сега. Легнете до мен, тук сте на сигурно място. Драго ще ми стане да ви видя, че спите. Аз ще ви пазя; пък и легнете ли до мен, ще ви прегърна и никой не ще може да ви пипне, без верният Сам да усети.
— Да спя! — промълви Фродо и въздъхна, сякаш бе зърнал сред пустиня прохладен зелен мираж. — Да, дори и тук бих могъл да поспя.
— Спете тогава, господарю! Положете глава в скута ми.
И така ги завари Ам-гъл няколко часа по-късно, когато изпълзя крадешком надолу по пътеката от отсрещния полумрак. Облегнал гръб на камъка, Сам седеше с клюмнала настрани глава и дишаше тежко. Фродо бе отпуснал глава в скута му и спеше дълбоко, на бялото му чело лежеше мургавата десница на Сам, а левицата мирно почиваше върху гърдите на господаря. Покоят бе изгладил лицата и на двамата.
Ам-гъл се вгледа в тях. Странно изражение изплува на изпитото му, прегладняло лице. Блясъкът в очите му помръкна и сега те изглеждаха мътни, сиви, стари и уморени. Той се преви като от болезнен спазъм и се извърна настрани, взря се нагоре към прохода, поклащайки глава, сякаш увлечен в някакъв вътрешен спор. Сетне се върна назад, бавно протегна трепереща ръка и много предпазливо докосна коляното на Фродо — ала докосването бе почти ласка. Ако в този мимолетен миг някой от спящите можеше да го види, би си помислил, че е съзрял стар, морен, съсухрен от старост хобит, преплувал през годините далеч отвъд отредения му срок, далеч от роднини и близки, от полята и реките на младостта — старо, прегладняло и клето създание.
Но от докосването Фродо се размърда и тихичко извика насън, а Сам незабавно се разбуди. Първото, което видя, бе Ам-гъл — зает „да опипва господаря“, както му се стори.
— Хей, ти! — грубо рече той. — Какво си замислил!
— Нищо, нищо — меко отвърна Ам-гъл. — Мил господар!
— Не споря — каза Сам. — Но къде беше, дърт негоднико? Сигурно си скитосвал насам-натам.

Ам-гъл се отдръпна и под тежките му клепачи заискри зелена светлина. Сега бе досущ като паяк — с изпъкнали очи, приклекнал на свити ръце и крака. Мимолетният миг бе отминал и вече нямаше да се върне.
— Скитоссвал, скитоссвал! — изсъска той. — Тия хобити вечно са толкоз любезни, да. О, мили хобити! Смеагол ги води по тайни пътища, които никой друг не би открил. Морен е, жаден е, да, жаден, но ги води и дири пътеки, а те казват: скитосваш, скитосваш. Много мили приятели. О, да, безценни, много мили.
Макар да си остана недоверчив, Сам усети леко угризение.
— Извинявай — каза той. — Съжалявам, но ме стресна от сън. А пък не трябваше да спя, затова малко се разлютих. Но господин Фродо е уморен, помолих го да подремне; ами това е. Извинявай. Ама къде, беше наистина!
— Скитосвах — каза Ам-гъл и зеленият блясък все тъй пламтеше в очите му.
— Добре де — каза Сам, — мисли каквото искаш! Не вярвам да съм бил далеч от истината. А сега ще е най-добре всички да вземем да скитосваме нагоре. Кое време е? Днес ли е или утре?
— Утре е — каза Ам-гъл, — по-точно беше утре, когато хобитите легнаха да спят. Много глупаво, много опасно… ако не беше горкият Смеагол да скитосва наоколо и да пази.
— Май скоро ще ни втръсне тая дума — каза Сам. — Нищо де. Ще събудя господаря.
Той нежно приглади къдриците над челото на Фродо и като се приведе над него, тихичко изрече:
— Събудете се, господин Фродо! Събудете се!
Фродо се размърда, отвори очи и се усмихна, виждайки склоненото отгоре лице на Сам.
— Рано ме вдигаш, нали, Сам? Още е тъмно.
— Да, тук винаги е тъмно. Но Ам-гъл се върна, господин Фродо, и казва, че е утре. Значи трябва да вървим. Още малко остана. Фродо дълбоко въздъхна и седна.
— Още малко! — каза той. — Здрасти, Смеагол! Намери ли нещо за хапване? Почина ли си?
— Няма храна, няма почивка, нищо няма за Смеагол — отвърна Ам-гъл. — Той е скитник.
Сам изцъка с език, но се удържа.
— Недей да си слагаш прякори, Смеагол — възрази Фродо. — Неразумно е, все едно дали са верни, или не.
— Смеагол трябва да приема каквото му подхвърлят — отвърна Ам-гъл. — Тоя прякор му го даде господин Самознай, хобитът, който знае толкова много.
Фродо изгледа Сам.
— Да, сър — призна си Сам. — Подметнах тая дума, като се бях стреснал от сън и го зърнах наблизо. Казах, че съжалявам, ама търпението ми се изчерпа.
— Добре, да забравим това — каза Фродо. — Но сега, Смеагол, изглежда, че двамата с теб стигнахме където трябваше. Кажи ми, можем ли сами да намерим пътя по-нататък? Проходът вече се вижда и ако знаем пътеката натам, предполагам, че споразумението ни е приключило. Ти изпълни каквото бе обещал и сега си свободен — свободен да се върнеш, където ще намериш храна и почивка, да вървиш накъдето желаеш, само не при слугите на Врага. И някой ден може да си получиш наградата — от мен или от ония, що ще ме помнят.
— Не, не, още не — изхленчи Ам-гъл. — О, не! Те не могат сами да намерят пътя, нали? О, не, наистина не. Тепърва идва ред на тунела. Смеагол трябва да продължи. Няма почивка. Още не!

ГЛАВА 9
БЪРЛОГАТА НА КОРУБАНА

Може наистина да беше ден, както казваше Ам-гъл, но хобитите почти на забелязваха разликата, само натегналият небосвод като че не бе тъй непроницаемо черен, а по-скоро напомняше безкраен димен покров; дълбокият нощен мрак още се спотайваше из пукнатини и ями, ала сега каменистият свят наоколо бе обгърнат от мъглява сива сянка. Ам-гъл пое начело и хобитите го последваха рамо до рамо до дългата стръмна клисура сред стълбове и колони от нацепена, изветряла скала, които стърчаха от двете им страни като грамадни безформени статуи. Не се чуваше никакъв звук. Някъде напред, на около миля може би, се извисяваше сива стена — последен чудовищен планински масив, устремен право нагоре. Все по-тъмна се мержелееше канарата и растеше с всяка крачка, докато надвисна над тях, закривайки всичко лежащо отвъд нея. Дълбока сянка тегнеше в подножието й. Сам подуши въздуха.
— Фу! Каква воня! — промърмори той. — Става все по-силна и по-силна.
Скоро навлязоха в сянката и сред нея зърнаха отвора на нова пещера.
— Натам е пътят — тихо каза Ам-гъл. — Това е входът на тунела. Той не каза името му — Торех Унгол, Бърлогата на Корубана. Отвътре долиташе смрад, не просто болнавият мирис на тлен сред полята на Моргул, а гнусно зловоние, сякаш сред мрака бе струпана накуп неописуема мръсотия.
— Това ли е единственият път, Смеагол? — запита Фродо.
— Да, да — отвърна той. — Да, сега трябва да вървим натам.
— Да не искаш да кажеш, че си минавал през тая дупка? — обади се Сам. — Пфу! Е, сигурно вонята не ти пречи.
Очите на Ам-гъл проблеснаха.
— Той не знае какво ни пречи, нали, безценни? Не, не знае. Но Смеагол може да търпи. Да. Минавал е оттук. О, да, точно оттук. Това е единственият път.
— Питам се откъде ли идва вонята — рече Сам. — Смърди като… е, по-добре да не приказвам. На бас се хващам, че е някоя гадна оркска дупка, претъпкана с боклуци от сто години насам.
— Добре де — каза Фродо. — Орки или не, щом е единственият път, ще трябва да минем по него.
Дълбоко си поеха дъх и влязоха вътре. След няколко крачки потънаха в непрогледен мрак. Откакто напуснаха черните коридори на Мория, Фродо и Сам не бяха срещали подобна тъмнина, а колкото и невероятно да изглеждаше, тук тя бе още, по-плътна и тежка. Тук въздухът бе неподвижен, застоял, тежък и звуците замираха в него. Сякаш крачеха през черни изпарения, породени от самия мрак, и всяко вдишване носеше слепота не само на очите, но и за разума, та дори споменът за цветове, форми и светлина помръкна в мислите им. Нощта беше всичко, нощта щеше да е всичко — от началото до свършека на света.
Но засега им оставаше поне осезанието и отначало чувствителността на ръцете и краката им изглеждаше почти болезнено изострена. За тяхна изненада стените се оказаха гладки, а подът, с изключение на някое стъпало тук-там, бе равен и прав, устремен нагоре все така полегато. Тунелът бе висок и просторен, толкова просторен, че макар да вървяха един до друг, докосвайки страничните стени с протегнати ръце, хобитите бяха разделени — мракът ги обгръщаше в самота.
Ам-гъл бе тръгнал пръв и, изглежда, беше само няколко крачки по-напред. Докато още бяха в състояние да обръщат внимание на такива неща, те го чуваха да съска и да се дави нейде съвсем наблизо. Но с времето сетивата им се притъпиха, осезанието и слухът като че се вцепениха и пътниците продължаваха да опипват, да крачат все напред и напред, тласкани само от силата на волята, с която бяха влезли навътре — волята да минат през мрака и желанието да стигнат до отвъдната порта.
Скоро изгубиха чувството за време и разстояние, но навярно не бяха вървели дълго, когато, опипвайки стената отдясно, Сам откри, че в нея има отвор — за миг усети да полъхва не толкова, застоял въздух, сетне отмина нататък.
— Тук има и други коридори — с усилие прошепна той и му се стори, че звуците с мъка излизат от устните му. — На оркска бърлога прилича, не ще и дума!
След това — той отдясно, Фродо отляво — минаха край още три-четири подобни отвора, ту по-малки, ту по-големи, но засега не се колебаеха в избора на главния път, който беше прав, без завои, и непрекъснато се изкачваше. Ала колко бе дълъг, колко още трябваше да търпят и щяха ли да издържат? Колкото повече се изкачваха, толкова по-душно ставаше; взе да им се струва, че в непрогледната тъма често срещат не само зловонния въздух, но и някакви по-плътни препятствия. Докато се провираха напред, усещаха как нещо се провлачва по главите и ръцете им — дълги пипала или провиснали налепи, не можеха да разберат. А вонята продължаваше да се засилва. Тя стана толкова непоносима, че скоро бяха готови да повярват, че от всичките им сетива е оцеляло единствено обонянието — и то за да ги мъчи. Час, два, три — колко бяха прекарали в тази мрачна дупка? Часове… а може би дни, седмици. Присвил рамене, Сам се отдръпна от стената на тунела към Фродо, ръцете им се срещнаха, преплетоха пръсти и така, един до друг, двамата продължиха упорито напред.
Най-сетне, както опитваше лявата стена, Фродо внезапно стигна до пустота. Едва не падна настрани. Тук имаше някакъв отвор в скалата, по-широк от всички срещани досега, от него долиташе гнусна смрад и чувство за толкова жестока спотаена злоба, че Фродо се олюля. В същия миг и Сам залитна напред.
Борейки се с призляването и страха, Фродо стисна ръката на Сам.
— Ставай! — изрече той с беззвучен дрезгав шепот. — Всичко идва оттук, вонята и заплахата. Да бягаме! Бързо!
Напрягайки сетните остатъци от сила и решителност, той вдигна Сам на крака и застави собствените си крайници да се раздвижат. Сам се запрепъва край него. Крачка, две, три… шест. Навярно бяха отминали страховития невидим отвор — така или иначе, изведнъж стана по-леко да се движат, сякаш враждебната воня ги бе изтървала за миг. Все тъй, ръка за ръка, те продължиха да се влачат напред.
Но почти веднага налетяха на нова пречка. Изглежда, че галерията се раздвояваше и в мрака не можеха да разберат кой тунел е по-широк или продължава по-направо. Накъде да поемат, наляво или надясно? Нямаше какво да ги упъти, а погрешният избор почти несъмнено щеше да се окаже фатален.
— Накъде отиде Ам-гъл? — изпъшка Сам. — И защо не ни изчака?
— Смеагол! — опита се да извика Фродо. — Смеагол! Ала гласът му бе прегракнал и едва излетяло от устните му, името заглъхна. Не отвърна ни глас, ни ехо, нито дори трепет на въздуха.
— Чини ми се, че тоя път наистина е избягал — промърмори Сам. — Комай точно тук се е канил да ни доведе. Ам-гъл! Ще съжаляваш за това, само да те спипам.
Тършувайки и опипвайки из тъмното, те скоро откриха, че левият отвор е запречен — или беше задънена улица, или от свода бе рухнала скала.
— Насам няма път — прошепна Фродо. — Верен или не, трябва да поемем по другия.
— И по-бързо! — изпъхтя Сам. — Насам се навърта нещо по-лошо от Ам-гъл. Усещам как ни гледа.
Едва бяха изминали няколко ярда, когато в тежката, глуха тишина долетя ненадеен ужасяващ звук — гъгниво бълбукане и протяжно отровно съскане. Завъртяха се, но нищо не успяха да видят. Застинали неподвижно, двамата се взираха и чакаха неизвестно какво.
— Капан! — възкликна Сам, положи ръка върху дръжката на меча и неволно си спомни за мрака в могилата, където го бе намерил.
„Ех, ако старият Том беше наблизо сега!“ — помисли си той. Сетне, както стоеше сред мрака, с натегнала в сърцето чернилка от отчаяние и гняв, стори му се, че вижда светлина — светлина в съзнанието си, отначало почти непоносимо ярка, като слънчев лъч за очи, които дълго са се мъчили сред бездънен кладенец. После светлината се превърна в цвят — зелено, златно, сребристо, бяло. Нейде далече, като миниатюрна картинка, изрисувана от елфически пръсти, зърна Владетелката Галадриел, застанала в лориенската трева с дарове в шепите. „А за теб, Носителю на Пръстена — чу той далечен, но ясен глас, — съм приготвила това.“
Бълбукащото съскане наближаваше и се раздаде скърцане, сякаш пукаха ставите на някаква огромна твар, която бавно и решително напредваше в мрака. Откъм нея долиташе смрад.
— Господарю, господарю! — викна Сам и в гласа му бликнаха живот и настойчивост. — Дарът на Владетелката! Звездната стъкленица! Светлина в мрачните места, нали така казваше. Звездната стъкленица!
— Звездната стъкленица? — промърмори Фродо, сякаш без да разбира отговаряше от дълбините на дрямката. — Ами, да! Как можах да я забравя? Светлина, когато помръкнат всички други светлини! А сега наистина само светлината може да ни спаси.

Бавно потъна ръката му в пазвата, бавно издигна той Стъкленицата на Галадриел. За миг тя просветна неясно като изригваща звезда, която се бори с техните земни мъгли, сетне мощта й нарасна и заедно с надеждата в душата на Фродо тя се разгоря и лумна със сребърен пламък като мъничко, ослепително грейнало слънце, сякаш сам Еарендил бе слезнал от високите поля на залеза с последния Силмарил на чело. Мракът отстъпи пред нея и тя като че засия сред глобуса от въздушен кристал, а по ръката под нея заискри пламък.
Фродо смаяно гледаше този вълшебен дар, който бе носил тъй дълго, без да подозира цялата му ценност и мощ. Почти не си бе спомнял за него по пътя, преди да стигнат до Морулската долина, и никога не го бе използувал от страх да не се издаде със светлината.
— Айя Еарендил Еленион Анкалима! — изкрещя той, без да знае що е изрекъл, сякаш през устните му говореше друг глас — ясен, несмутен от зловонния въздух на подземието.
Но в Средната земя има и други сили, величия на нощта, и те са древни и могъщи. А Тя, която броди из мрака, бе чувала в Дълбините на времето елфите да надават този вик, без да се изплаши от него. Не се стресна и сега. Още преди да довърши, Фродо усети напора на чудовищна злоба и убийствен поглед, вперен в него. Малко по-надолу из тунела, между тях и отвора, където се бяха препънали, той постепенно взе да различава очи — два огромни грозда от фасетъчни очи. Прииждащата заплаха най-сетне бе разкрита. Лъчите на звездната стъкленица се пречупваха и отразяваха в хилядите им фасетки, ала зад блясъка бавно се разгоряваше смъртоносен пламък, подклаждан от някакъв дълбок кладенец на злобната мисъл. Чудовищни и страховити бяха тия очи, животински, но изпълнени с ясни намерения, грозна наслада и злорадство над пленените жертви, изгубили всяка надежда за бягство.
Поразени от ужас, Фродо и Сам бавно отстъпваха назад, приковали поглед в страховития взор на тия пагубни очи, но с всяка тяхна крачка очите пристъпваха напред. Ръката на Фродо се люшна и Стъкленицата бавно слезе надолу. И изведнъж, изпуснати от злобната магия, за да потърчат в безпомощна паника за забава на очите, двамата се завъртяха и побягнаха, ала, тичайки, Фродо се озърна и с ужас видя, че очите тутакси се впускат подир тях. Смъртоносното зловоние ги обгръщаше като облак.
— Стой! Стой! — отчаяно викна той. — Бягството е безсмислено. Очите бавно пълзяха напред.
— Галадриел! — изкрещя той и като събра смелост, отново надигна Стъкленицата.
Очите спряха. За миг погледът им отслабна, сякаш ги бе смутило неясно съмнение. Тогава сърцето на Фродо пламна и без да мисли дали постъпва безумно, отчаяно или храбро, той пое Стъкленицата в лявата си ръка, а в дясната изтегли меча. Жилото излетя от ножницата и по тънкото еластично острие заиграха сребърни искри, а по ръбовете лумна синкав пламък. С високо вдигната звезда, с изпънат меч, Фродо, хобит от графството, закрачи непреклонно срещу очите.
Те се подвоумиха. Обхвана ги колебание пред наближаващата светлина. Едно по едно помръкнаха и бавно отстъпиха назад. Още никога не ги бе пробождала тъй убийствено ярка светлина. Тук, под земята, се бяха укрили в безопасност от слънце, луна и звезди, но ето че звездата сама бе слязла към земните недра. Тя наближаваше неумолимо и очите потръпнаха от страх. Изгаснаха едно след друго; обърнаха се и там, където не достигаше светлината, огромно туловище ги закри с чудовищната си сянка. Очите изчезнаха.
— Господарю, господарю! — извика Сам. Изтеглил меча си за бой, той бе застанал плътно отзад. — Звезди и слава! Песни ще пеят елфите за вас, само да узнаят! И дано доживея да им разправя и да ги чуя как пеят. Само не продължавайте нататък, господарю. Не слизайте в онази бърлога! Сега е едничкият ни шанс. Да се измъкваме от тая гнусна дупка.
И тъй те отново се обърнаха и първо закрачиха, сетне затичаха, защото тунелът напред се издигаше стръмно и с всяка крачка възлизаха все по-високо над зловонието на невидимото леговище, а в нозете и сърцата им се възраждаше нова сила. Но зад тях още се прокрадваше омразата на Пазителката — може би временно заслепена, ала непобедена, все тъй жадна за смърт. Ето че насреща им долетя чист, прохладен въздух. Най-сетне отворът в края на тунела бе пред тях. Задъхани, зажаднели за открит простор, те се хвърлиха напред; и изведнъж смаяно се олюляха и паднаха назад. Изходът бе запречен с някаква преграда, но не от камък — привидно мека и податлива, а всъщност непробиваемо яка; въздухът минаваше през нея, но не прозираше нито лъч. Отново се втурнаха и отново отхвръкнаха назад.
Вдигнал високо Стъкленицата, Фродо се вгледа и зърна отпред някаква сивота, която звездното сияние не можеше нито да прониже, нито да освети, като че бе сянка, неродена от светлина, и затова неподвластна на нея. От пода до тавана, от стена до стена бе разпъната грижливо широко мрежа, изплетена сякаш от някакъв грамаден паяк, но по-гъста и далеч по-огромна — всяка нишка бе дебела колкото въже.
— Паяжини! — зловещо се разсмя Сам. — Това ли било? Паяжини! Ама какъв паяк! Сега ще им видим сметката!
Той яростно замахна с меча си, ала ударената нишка не се скъса. Само леко се поддаде и сетне като изпъната тетива отклони острието и отхвърли нагоре меча и ръката. Три пъти удари Сам с все сила и накрая една-единствена от безбройните нишки се скъса, завъртя се и изсвистя във въздуха. Единият край шибна ръката на Сам, той изкрещя от болка, отскочи и притисна удареното място към устата си.
— Ще минат дни, докато си пробием път по тоя начин — каза той. — Какво да правим? Връщат ли се очите?
— Не, не се виждат — отвърна Фродо. — Но все още усещам, че ме гледат или мислят за мен — може би кроят нов план. Ако тая светлина изгасне, няма да ги чакаме дълго.
— Тъкмо накрая да попаднем в капана! — горчиво възкликна Сам и гневът му засенчи умора и отчаяние. — Като мушици в паяжина. Дано по-скоро проклятието на Фарамир да настигне онзи Ам-гъл!
— Това сега няма да ни помогне — каза Фродо. — Хайде! Да видим какво ще постигне Жилото. Нали е елфически кинжал. В мрачните клисури на Белерианд, където са го изковали, е имало мрежи на ужаса. Но ти ще трябва де стоиш на стража и да ме пазиш от очите. Хайде, вземи звездната Стъкленица. Не бой се. Дръж я високо и наблюдавай!
Фродо пристъпи към огромната сива мрежа и я посече с широк замах, зърна как лютото острие бързо прелетя през ред плътно преплетени нишки и мигом отскочи назад. Обгърнат от синкав блясък, мечът ги сряза като откос свежа трева, въжетата отлетяха настрани, сгърчиха се и увиснаха безпомощно. В мрежата зейна широк процеп.
Фродо удряше и удряше, докато паяжината се раздра докъдето можеше да стигне, а горната част се разлюля като дрипа под напора на нахлуващия вятър. Примката бе разкъсана.
— Ела! — изкрещя Фродо. — Напред! Напред!
Изведнъж го изпълни докрай дива радост, че се е изтръгнал от дъното на отчаянието. Главата му се завъртя като от буйно вино. Без да спира да крещи, той се втурна навън.
За очите му, минали през бърлогата на нощта, тия мрачни земи изглеждаха светли. Огромните облаци пушек се бяха надигнали и изтънели. Отминаваха последните часове на мрачния ден, червеното зарево на Мордор бе помръкнало сред навъсен здрач. Ала на Фродо му се струваше, че вижда утро, изпълнено с внезапна надежда. Бе стигнал почти до върха на стената. Само още малко нагоре. Проходът Сирит Унгол бе пред него — неясен прорез в черния хребет, ограден от мрачно забити в небето скални остриета. Само един кратък устрем, един последен бяг и щеше да мине отвъд!
— Проходът, Сам! — изкрещя той, без да обръща внимание на пронизителния си глас, който, освободен от задухата на тунела, сега звучеше високо и волно. — Проходът! Тичай, тичай и ще минем — ще минем, преди някой да ни спре!
Сам го сподири с цялата си сила, която можеше да изстиска от нозете си, ала макар и да се радваше на свободата, той бе неспокоен и тичешком се озърташе към черния свод на тунела, очаквайки със страх да зърне очите или някаква невъобразима фигура да се втурне подир тях. И той, и господарят му знаеха твърде малко за хитрините на Корубана. Нейното леговище имаше много изходи.

Тя живееше тук открай време — злокобна твар с формата на паяк, досущ като ония, що някога са живели в Западните земи на елфите, потънали днес под морските вълни, като ония, с които се бил Берен из Планините на ужаса в Дориат и тъй в древни времена стигнал до Лутиен на зелената поляна сред дъбравата, огряна от лунна светлина. Как е стигнала Корубана дотук, бягайки от гибелта си — това не разказва ни една легенда, защото малко легенди са оцелели от Мрачните години. Но още бе тук тя, дошла преди Саурон и преди първия камък на Барад-дур; и не служеше никому, освен на себе си, пиеше кръвта на елфи и хора, подпухваше и тлъстееше от непрестанна жажда за нови пиршества, плетеше сенчести мрежи; всичко живо ядеше тя, а бълваше мрак. Надлъж и шир, от Ефел Дуат до източните хълмове, до Дол Гулдур и твърдините на Мраколес се бе разселило от долина на долина издребнялото й люпило — безродни потомци на жалки съпрузи, нейни собствени изчадия. Но никой не можеше да съперничи с нея, Великата Корубана, последна рожба на Унголиант, дошла да стъписа нещастния свят.
Още преди години я бе съзрял Ам-гъл — Смеагол, който тършуваше из всички мрачни дупки и в отдавна отминали дни се бе преклонил пред нея, бе я обожествил и сред умората на дългите пътища мракът на нейното зло неизменно крачеше край него, за да го заслони от светлина и разкаяние. Бе обещал да й доведе храна. Ала нейната алчност беше различна от неговата. Тя нито знаеше, нито се интересуваше от кули, пръстени или каквото и да било, сътворено от ум и ръка; за другите желаеше само смърт телом и духом, а за себе си — ненаситно лаком живот, все по-издут и подпухнал, додето планините изгубят сила да я удържат и мракът — да я укрива.
Но този копнеж бе отминал, отдавна вече гладуваше тя в потайната си бърлога, а силата на Саурон растеше и нито слънчев лъч, нито жива твар дръзваше да наближи границите му, градът в долината бе мъртъв, нямаше хора и елфи, само окаяни орки идваха насам. Мизерна храна, а отгоре на туй плашлива. Но тя трябваше да се храни и колкото и да се стараеха да дълбаят нови разклонени тунели под прохода и кулата, тя все намираше начин да ги издебне. Ала копнееше за по-крехко месо. И Ам-гъл го доведе.
„Ще видим, ще видим — честичко си повтаряше той, щом го налегнеше мрачно настроение по опасния път от Емин Муил към Моргулската долина. — Ще видим. Може би. О, да, може би ще го намерим. Когато тя захвърли кости и дрехи, ще си вземем Безценното, наградата за горкия Смеагол, дето й води хубава мръвка. И ще спасим Безценното, както обещахме. О, да. И като го спасим, ще й дадем да разбере. О, да, тъпкано ще й го върнем, безценни. На всички ще си върнем!“
Тъй си бе мислил той в едно дълбоко спотаено кътче на лукавия си ум, което още се надяваше да укрие от нея, дори когато отново се бе завърнал да й се поклони доземи, докато спътниците му спяха.
Колкото до Саурон, той знаеше къде се спотайва тя. Харесваше му мисълта, че още е там, прегладняла, но с незатихваща злоба и пази древния път на земите му по-сигурно от всеки друг страж, когото би могъл да сложи на прохода. Е, орките бяха полезни роби, но той ги имаше в изобилие. Ако от време на време Корубана спипа някого, за да си поддържа апетита — наздраве! И без него може. А понякога, както човек подхвърля лакомство на котката си (нарича я своя, ала не й дължи нищо), Саурон пращаше нататък пленниците, с които нямаше какво да прави — заръчваше да ги отведат в бърлогата и сетне да му разправят как си е поиграла.
Тъй живееха двамата, наслаждаваха се на собственото си коварство и не се бояха от щурм, ни от призраци, ни от какъвто и да било край на скверната си власт. До днес и муха не се бе изтръгвала от мрежите на Корубана — и тъкмо затуй толкоз люто я мъчеха сега и ярост, и глад.
Но бедният Сам не знаеше нищичко за бедата, която бяха разбудили, само в душата му се надигаше страх от някаква невидима заплаха, страхът се превръщаше в товар и той едва тичаше, а в краката му сякаш се наливаше олово.
Ужас го обкръжаваше отвсякъде, напред в прохода дебнеха врагове, а господарят му, обзет от безумие, се бе втурнал презглава насреща им. Откъсвайки очи от сянката назад и дълбокия здрач под скалата отляво, той се вгледа напред и видя две неща, които засилиха отчаянието му. Мечът, който Фродо не бе прибрал в ножницата, сияеше със синкав пламък, в прозорчето на кулата още трепкаше червената светлина, макар че небето зад нея бе притъмняло.
— Орки! — промърмори той. — Както сме хукнали, доникъде няма да стигнем. Орки се навъртат наоколо, че и по-лоши твари. Сетне старият навик да се прикрива го накара бързо да стисне в юмрук безценната Стъкленица, която продължаваше да носи. 3а момент ръката му засия с пламъка на живата кръв, после той напъха издайническата светлина в джоба на гърдите си и придърпа отгоре елфическия плащ. Опита да ускори крачка. Господарят постепенно се отдалечаваше, вече го бе изпреварил с двадесетина крачки и летеше като сянка, скоро щеше да се изгуби от поглед сред този сив свят.