Нощта се спускаше, а Конниците още не връхлитаха на бой. Много орки бяха загинали, но оставаха над двеста. В ранния здрач бандата се изкатери на едно хълмче. Горските покрайнини бяха съвсем близо, на не повече от три фурлонга, ала не можеха да продължат. Конниците ги бяха обкръжили. Една малка групичка наруши заповедта на Углук и побягна към гората — само трима се завърнаха.
— Е, добре се насадихме — озъби се Гришнах. — Чудесно ръководство! Надявам се, че великият Углук пак ще ни измъкне.
— Оставете полуръстовете! — нареди Углук, без да му обръща внимание. — Ти, Лудгуш, вземи още двама и стойте на стража край тях! Няма да ги убивате, освен ако мръсните Белокожи нахлуят дотук. Разбрано? Трябват ми, докато съм жив. Но не им давайте никаква възможност да викат или да бягат. Вържете им краката! Последната част от заповедта бе изпълнена безмилостно. Но Пипин откри, че за пръв път се е озовал близо до Мери. Орките вдигаха оглушителен шум, крещяха, дрънкаха оръжие и хобитите успяха да поговорят шепнешком.
— Не ми се нрави тая работа — каза Мери. — Направо съм съсипан. Мисля, че не ще мога да пропълзя надалеч, дори да съм свободен.
— Лембас! — прошепна Пипин. — Лембас… остана ми малко. Ти имаш ли? Не вярвам да са взели друго освен мечовете ни.
— Да, имах един пакет в джоба — отвърна Мери, — но сигурно е станал на трохи. Все едно, не мога да си пъхна устата в джоба!
— Няма да се наложи. Аз…
Но в този момент жесток ритник даде на Пипин да разбере, че шумът е затихнал и стражите са нащрек.
Нощта бе студена и тиха. Около могилката, на която се бяха струпали орките, запламтяха стражеви огньове — в мрака те описваха златисточервен кръг. Бяха на разстояние един добър изстрел, но ездачите не се показваха пред светлината и орките изхабиха много стрели в безсмислено мерене по огньовете, докато Углук не им забрани. Конниците не издаваха нито звук. По-късно, когато луната изгря над мъглите, те се мяркаха понякога като сенчести фигури, които проблясваха от време на време под бялата светлина и продължаваха безспирните си обиколки.
— Слънцето чакат, проклети да са! — изръмжа един от пазачите. — Защо не опитаме да се съберем и да разкъсаме обръча? Бих искал да знам какво си въобразява старият Углук?
— Не се и съмнявам, че искаш — озъби се Углук, изскачайки изотзад. — Искаш да кажеш, че съм изкуфял, а? Проклетник! И ти си като оная паплач — ларвите и маймуните от Лугбурз. Няма смисъл да ги повеждаме в атака. Само ще изквичат и ще се разбягат, а ония мръсни коняри са достатъчно много, за да ни изчистят до един из равнината. Само за едно ги бива тия ларви — виждат като прилепи из мрака. Но доколкото съм чувал, нощем Белокожите били по-зорки от останалите човеци; и не забравяйте конете им! Казват, че виждали нощния ветрец. Обаче тия приятелчета не знаят едно — Маухур е в гората с момците си и всеки момент ще се появи оттам.
Очевидно думите на Углук напълно задоволиха исенгардците, но останалите орки бяха отчаяни и непокорни. Наслагаха няколко поста, ала повечето стражи налягаха по земята и си почиваха в приятния мрак. Наистина, отново бе станало съвсем тъмно; луната бе потънала в гъстите облаци на запад и Пипин не виждаше нищо на повече от няколко фута. Светлината на огньовете не достигаше до могилката. Ездачите обаче не се задоволяваха само да изчакват утрото, оставяйки врага да почива. Внезапна врява откъм източния склон разкри, че нещо не е наред. Изглежда, неколцина мъже се бяха приближили, слезли от конете си, пропълзели към покрайнините на бивака и убили няколко орки, после пак бяха изчезнали надалеч. Углук хукна да предотврати паниката.
Пипин и Мери седнаха. Исенгардските им пазачи бяха изтичали с Углук. Но надеждите на хобитите за бягство скоро отлетяха. Две дълги космати ръце ги стиснаха за шиите и ги придърпаха един до друг. Смътно различиха помежду си едрата глава и грозното лице на Гришнах; отвратителният му дъх изгаряше бузите им. Той взе да опипва и да бърника по дрехите им. Пипин изтръпна, усещайки как корави студени пръсти се плъзват по гърба му.
— Е, дребосъчета мои! — тихо прошепна Гришнах. — Радвате ли се на почивката? Или не? Мястото комай не е много удобно — мечове и камшици от едната страна, гадни копия от другата. Дребосъците не бива да се месят в работи, дето са прекалено големи за тях.
Пръстите му продължаваха да опипват. Очите му просветваха като неясен, но жарък огън.
Мисълта изведнъж нахлу в главата на Пипин, сякаш непосредствено бе уловил вълнението на врага: „Гришнах знае за Пръстена! Търси го, докато Углук е зает — навярно иска да си го присвои.“
Студен страх изпълни сърцето на Пипин, ала в същото време той се питаше как би могъл да използува алчността на Гришнах.
— Не вярвам да го намериш така — прошепна той. — Не се намира лесно.
— Да го намеря? — възкликна Гришнах; пръстите му спряха да пълзят и стиснаха рамото на Пипин. — Какво да намеря? За какво говориш, дребосък?
Пипин помълча. После изведнъж издаде гърлен звук в мрака: ам-гъл, ам-гъл и добави:
— Нищо, безценни мой.
Хобитите усетиха как се отдръпват пръстите на Гришнах.
— Охо! — тихичко изсъска гоблинът. — Значи това мислел той, нали? Охо! Много, много опасно, дребосъчета мои.
— Може би — обади се Мери, който бе нащрек и разбираше догадката на Пипин. — Може би и не само за нас. Но ти си знаеш най-добре. Искаш ли го, или не? И какво ще дадеш в замяна?
— Искам ли го? Искам ли го? — изрече Гришнах, сякаш озадачен, ала ръцете му трепереха. — Какво ще дам в замяна? Какво искате да кажете?
— Искаме да кажем — отвърна Пипин, подбирайки внимателно думите, — че няма смисъл да тършуваш в тъмното. Можем да ти спестим време и усилия. Но първо трябва да ни развържеш краката, иначе нищо няма да направим и нищо няма да кажем.
— Мои скъпи, нежни, малки глупачета — изсъска Гришнах, — всичко, което имате и знаете, ще бъде изкопчено, когато му дойде времето — всичко! Тогава ще ви се иска да знаете повече, та да задоволите Питащия, да, ще ви се иска — съвсем скоро. Няма да бързаме с разпита. О, не! За какво мислите, че ви оставиха живи? Скъпи малки момченца, моля ви, повярвайте, като казвам, че не е от доброта — Углук никога не е имал такъв порок.
— Никак не е трудно да ти повярвам — каза Мери. — Но още не си се прибрал с плячката. И каквото и да се случи, няма изгледи да стане по твоему. Ако стигнем в Исенгард, великият Гришнах няма да спечели — Саруман ще прибере каквото намери. Ако искаш нещо за себе си, сега е време да преговаряш.
Гришнах вече не се владееше. Изглежда, името на Саруман особено го вбесяваше. Времето минаваше и суматохата утихваше. Всяка минута можеше да се върне Углук или някой от исенгардците.
— Дали е… у някой от вас? — изръмжа той.
— Ам-гъл, ам-гъл! — избълбука Пипин.

— Развържи ни краката! — каза Мери. Ръцете на орка неудържимо затрепераха. — Проклета, мръсна, дребна сган! — изсъска той. — Да ви развържа краката? Ще развържа всяка жила в телата ви. Да не мислите, че не мога да ви претърся до костите? Да ви претърся! Ще ви накълцам и двамата на треперещи парцалчета. И с вързани крака мога да ви отнеса — и да сте само мои!
Изведнъж той ги грабна. В ръцете и плещите му се криеше ужасяваща сила. Намести ги под мишници и жестоко ги притисна към ребрата си; затули устата им с грамадни задушаващи длани. После ниско приведен се хвърли напред. Бързо и безшумно пробяга до подножието на могилката. Избирайки подходяща пролука между стражите, той се плъзна в нощта като зла сянка по склона и хукна на запад, към изтичащата от гората река. В тази посока имаше широко голо пространство с един-единствен огън.
Като отмина десетина ярда, той се спря да се огледа и ослуша, Не чу и не видя нищо. Бавно запълзя по-нататък, почти прегънат на две. Отново приклекна и се ослуша. После се изправи, сякаш искаше въпреки риска да се втурне напред. В същия миг пред него се извиси черната фигура на конник. Конят изпръхтя и се изправи на задни крака. Човекът извика.
Придърпвайки хобитите под себе си, Гришнах се просна на земята; после изтегли меча си. Несъмнено се готвеше да убие пленниците, за да не им позволи да избягат или да изчакат спасението, но това го погуби. Мечът тихо иззвънтя и слабо проблесна в долитащата отляво светлина на далечния огън. Из мрака профуча стрела — изкусно насочена или водена от съдбата, тя прониза десницата му. Той изтърва меча и изпищя. Бързо затрополиха копита и тъкмо когато Гришнах скочи и побягна, конникът го прегази и го промуши с копието си. Оркът нададе отвратителен треперлив крясък и остана да лежи неподвижно.
Хобитите продължаваха да се притискат към земята, както ги бе оставил Гришнах. Още един конник препусна да помогне на другаря си. Дали с особено острото си зрение или с някакво друго сетиво, конят ги усети, засили се и леко ги прескочи, но ездачът не ги забеляза както лежаха, завити с елфическите си плащове, все още прекалено замаяни и изплашени, за да помръднат.
Най-после Мери се размърда и тихичко прошепна:
— Дотук добре — но ние как да се отървем от копията? Отговорът дойде почти веднага. Крясъците на Гришнах бяха разбудили орките. По рева и писъците, долитащи от могилата, хобитите се досетиха, че са открили изчезването им — Углук навярно събаряше още няколко глави. И изведнъж ответни крясъци на орки долетяха отдясно, извън кръга от стражеви огньове — откъм гората и планините. Явно Маухур бе пристигнал и атакуваше обсаждащата войска. Затропаха препускащи коне. Ездачите стягаха обръча около хълмчето, приемайки заплахата на оркските стрели, за да предотвратят пробива, а част от отряда се устреми против новодошлите. Внезапно Мери и Пипин разбраха, че без да помръднат, са останали извън пръстена — вече нищо не ги делеше от бягството.
— Сега — каза Мери — бихме могли да се измъкнем, ако не ни бяха вързани ръцете и краката. Обаче не мога нито да напипам възела, нито да прегриза въжето.
— Не се мъчи — отвърна Пипин. — Тъкмо се канех да ти кажа — успях да си освободя ръцете. Тия примки стоят само за вид. По-добре хапни първо малко лембас.
Той свали въжето от китките си и измъкна един пакет. Питките бяха натрошени, но все още добре запазени в обвивката от листа. Хобитите хапнаха по два-три залъка. Вкусът им напомни за красиви лица, смях и здравословна храна в отдавна вече отминали спокойни дни. Седнали в мрака, те известно време се храниха замислено, без да обръщат внимание на крясъците и шума на близката битка. Пипин пръв се завърна към настоящето.
— Трябва да изчезваме — каза той. — Само секундичка! Мечът на Гришнах лежеше наблизо, но бе прекалено тежък и неудобен; тогава Пипин пропълзя напред, намери тялото на гоблина и измъкна от ножницата му дълъг остър кинжал. С него бързо преряза въжетата.
— А сега дим да ни няма! — каза той. — Като се постоплим малко може би ще успеем да се изправим и да вървим. Но поне в началото ще е по-добре да пълзим.
Запълзяха. Тревата бе мека и податлива, това им помагаше, но все пак измъкването бе бавно и мъчително. Заобиколиха отдалеч стражевия огън и малко по малко пролазиха напред, докато наближиха реката, бълбукаща из черните сенки под стръмния бряг. После се огледаха назад.
Шумът бе заглъхнал. Очевидно Маухур и „момците“ му бяха избити или отблъснати. Конниците бяха подновили своето безмълвно, зловещо бдение. То нямаше да трае дълго. Нощта вече преваляше. На изток, докъдето облаците не бяха стигнали, небето взе да просветлява.
— Трябва да намерим укритие — каза Пипин, — иначе ще ни видят. Какво ни грее, че Конниците ще открият, че не сме орки, ако вече сме мъртви. — Той се надигна и тропна с нозе. — Тия въжета са ме прерязали като тел, но краката ми взеха да се стоплят. Ти как си, Мери?
Мери се изправи.
— Да, мога да се справя. Лембас дава кураж! Много по-благотворно действува, отколкото топлината на онова оркско питие. Питам се от какво ли го правят. Комай е по-добре да не знаем. Хайде да пийнем малко вода, та да отмием спомена за него. — Не тук, брегът е много стръмен — каза Пипин. — Сега напред!
Рамо до рамо те завиха настрани и бавно закрачиха покрай реката. Зад тях на изток продължаваше да просветлява. Докато вървяха, те обменяха впечатления за всичко станало след залавянето им, разговаряйки шеговито като истински хобити. От думите им нито един слушател не би се досетил, че са страдали жестоко и сред ужасни заплахи са крачили безнадеждно към мъчения и смърт, че дори и сега знаят добре колко малка надежда имат да намерят приятели и безопасност.
— Изглежда, че се справяш добре, господин Тук — каза Мери. — Току-виж, заслужиш цяла глава от книгата на Билбо, ако успея да се добера до него, за да му разкажа. Добра работа свърши — особено като се досети за играта на онзи космат злодей и му разигра нужната роля. Но се питам дали някой ще открие следите ти и брошката. Знам колко бих съжалявал, ако изгубя моята, и ми е мъчно, като си мисля, че твоята е изчезнала завинаги. Доста ще трябва да се постарая, докато се изравня с теб. Но сега братовчедът Брендифук минава начело. Дойде време и той да се прояви. Не вярвам да си много наясно къде се намираме; аз обаче използувах по-разумно времето в Ломидол. Вървим покрай Ентомил на изток. Напред са последните възвишения на Мъгливите планини и гората Ветроклин. Докато говореше, право пред тях се извисиха мрачните горски покрайнини. Отстъпвайки от идващата зора, нощта сякаш бе намерила убежище под огромните дървета.
— Води напред, господин Брендифук! — каза Пипин. — Или по-точно води назад! Предупредиха ни да се пазим от Ветроклин. Но такъв учен хобит като теб сигурно не е забравил.
— Не съм — отвърна Мери, — но все едно, гората ми се струва по-добро решение, отколкото да се върнем посред битката.
Той пръв навлезе под грамадните дървесни клони. Неизмеримо стари изглеждаха те. Полюшвани от вятъра, под тях висяха огромни провлачени бради от лишеи. Хобитите се озърнаха от сянката надолу към склона — сред мътните лъчи дребните стаени фигурки напомняха елфически деца в дълбините на времето, надничащи смаяно от Дивата гора към своето първо утро.
Далеч отвъд Великата река и Кафявите земи, отвъд безкрайните сиви левги зората изгря червена като пламък. С гръмка песен я поздравиха бойните рогове. Роханските конници изведнъж се оживиха. Отново се заобаждаха рог след рог.
В хладния въздух Мери и Пипин ясно чуха как зацвилиха бойни коне и внезапно запяха безброй мъже. Крайчецът на слънцето се надигна като огнена дъга над ръба на света. После Конниците с могъщ вик налетяха от Изтока; по ризници и копия блестеше пурпурна светлина. Орките пищяха и изстрелваха последните си стрели. Хобитите видяха няколко ездачи да падат; но колоната продължи нагоре, заля хълма, после отстъпи и нападна отново. Повечето от оцелелите разбойници се пръснаха и побягнаха насам-натам, преследвани до смърт един по един. Но някаква групичка се бе събрала в черен клин и решително се насочи към гората. Орките се впуснаха в атака нагоре по склона, право срещу стражата. Наближаваха и изглеждаше сигурно, че ще избягат — вече бяха съсекли трима конници, преградили пътя им.

— Прекалено дълго наблюдавахме — каза Мери. — Това е Углук. Не искам пак да се срещам с него.
Хобитите се обърнаха и побягнаха към дълбините на горските сенки.
Така не видяха последната схватка, когато Углук бе застигнат и заклещен досами границата на Ветроклин. Там най-сетне го посече Еомер, Трети воевода на Пределите, който слезе от коня и се би с него меч против меч. И сред необятната степ зорките Конници подгониха малцината орки, които се бяха изплъзнали и все още имаха сили да бягат.
После, след като натрупаха могила над загиналите си другари и ги възславиха с песен, Конниците запалиха грамадна клада и развеяха пепелта на враговете. Тъй свърши набегът и вестите за нето вече никога не стигнаха до Мордор и Исенгард; ала пушекът от кладата се издигна до небето и бе забелязан от множество бдителни погледи.

ГЛАВА 4
ДЪРВОБРАД

В това време хобитите бързаха, доколкото им позволяваха мракът и гъсталаците, покрай буйната река — на запад и нагоре, към планинските склонове, все по-навътре из дълбините на Ветроклин. Страхът им от орките постепенно затихна и те потътриха крака. Обзе ги странен задух, сякаш въздухът бе съвсем разреден или оскъден. Накрая Мери спря.
— Не можем да продължаваме така — изпъшка той. — Трябва да си поема дъх.
— Във всеки случай дай да пийнем по една глътка — каза Пипин. — Гърлото ми изгаря.
Той се изкатери на един грамаден корен, който се виеше надолу към потока, и като се приведе, събра малко вода в шепите си. Тя бе бистра и хладна и хобитът отпи на дълги глътки. Мери последва примера му. Водата ги освежи и като че ободри сърцата им; те поседяха край потока, цамбуркайки подутите си нозе и озъртайки се към дърветата, които безмълвно стояха наоколо, редица след редица, докато изчезнат сред сивия здрач във всички посоки.
— Надявам се, че още не си се заблудил — каза Пипин, облягайки гръб на един грамаден дънер. — Ако не друго, можем поне да следваме течението на потока, Ентомил ли беше, как ли, и да се измъкнем по пътя, по който дойдохме.
— Можем, ако краката ни издържат — каза Мери — и ако има какво да дишаме.
— Да, тук всичко е мъжделиво и задушно — съгласи се Пипин. — напомня ми някак старата стая в Големия дом на Туковци в Смяловете на Скътана паланка — грамадно помещение, в което мебелите не са сменяни и размествани от поколения насам. Разправят, че Стария Тук живеел там година след година и двамата със стаята ставали все по-стари и по-занемарени… и откакто умрял, вече един век нищо не е променяно. А Стария Геронтиус е бил мой прапрадядо — значи доста отдавна е било. Но това не е нищо в сравнение с чувството за древност сред тая гора. Погледни всички тия сълзящи, провлечени бради и мустаци от лишеи! И повечето дървета изглеждат полуприкрити от неопадали, парцаливи сухи листа. Не е редна тая работа. Не мога да си представя как би изглеждала пролетта тук, ако изобщо настъпи; да не говорим за пролетно почистване.
— Но слънцето във всеки случай трябва да наднича насам от време на време — каза Мери. — Това място съвсем не прилича на Билбовите описания на Мраколес. Там всичко било мрачно и черно, там се спотайвали мрачни и черни същества. Тук е само мъгляво и задръстено от дървета. Изобщо не мога да си представя тъдява да се заселят животни или поне да останат за по-дълго.
— Нито пък хобити — каза Пипин. — А и не ми се нрави мисълта да опитаме да я прекосим. Не вярвам да се намери нещо за ядене на стотици мили наоколо. Как сме със запасите?
— Зле — каза Мери. — Избягахме само с два резервни пакета лембас и зарязахме всичко останало. — Двамата огледаха какво бе останало от елфическите питки: натрошени залъци за около пет оскъдни дни, това бе всичко. — И нямаме нито наметка, нито одеяло. Ще зъзнем тая нощ накъдето и да тръгнем.
— Е, крайно време е да изберем посоката — каза Пипин. — Утрото сигурно напредва.
Точно тогава те забелязаха жълтеникавата светлина, която се бе появила някъде по-навътре в гората — като че изведнъж снопчета слънчеви лъчи бяха пронизали горския покров.
— Здрасти! — каза Мери. — Докато бяхме под дърветата, Слънцето сигурно се е крило в облак и сега отново се е показало; или пък се е издигнало достатъчно високо, за да надникне през някоя пролука. Не е далече — да идем да видим!
Откриха, че е по-далече, отколкото бяха мислили. Склонът продължаваше стръмно да се издига и ставаше все по-каменист. С наближаването светлината се засили и хобитите видяха, че отпред има скална стена — отвесен ръб на хълм или внезапен край на някой от протегнатите дълги корени на далечните планини. По него не растяха дървета и слънцето огряваше с пълна сила каменистото му лице. Клоните на дърветата в подножието се протягаха нагоре неподвижно вцепенени, сякаш посягаха за топлинка. Тъй дрипавата и сива преди малко гора сега блестеше с богати кафяви и меки сиво-черни цветове по кората, напомняща полирана кожа. Дървесните стволове сияеха с нежна зеленина като млада трева — наоколо се разстилаше ранна пролет или мимолетен спомен за нея.
В лицето на скалната стена бе издълбано нещо като стълба — навярно естествена, създадена от ветрове и дъждове, нацепили скалата; беше груба и неравна. Високо горе, почти наравно с върхарите, имаше площадка под надвиснала канара. Нищо не растеше по нея освен редки треви и буренаци на ръба и един стар дънер само с два оцелели клона — той сякаш напомняше фигурата на някакъв съсухрен старец, който премигва срещу утринните лъчи.
— Нагоре! — радостно рече Мери. — Напред, за глътка въздух и поглед към околността!
С много мъки се изкатериха по скалата. Ако стълбата бе изкуствено издълбана, то явно я бяха предвидили за по-големи и по-дълги нозе от техните. Хобитите се стремяха нагоре твърде нетърпеливо, за да се изненадат от удивителната бързина, с която бяха заздравели раните и болежките от пленничеството и се бе възстановила пъргавината им. Най-после стигнаха до ръба на площадката, почти в подножието на стария дънер; после рипнаха горе, обърнаха гръб на хълма, дълбоко си поеха въздух и погледнаха на изток. Видяха, че са навлезли само три-четири мили в гората — теметата на дърветата се спускаха по склоновете към равнината. Там, близо до горските покрайнини, се издигаха високи спирали от къдрав черен пушек, увисваха нерешително и сетне отплуваха към възвишенията.
— Вятърът се променя — каза Мери. — Пак духа от изток. Хладно е тук.
— Да — каза Пипин. — Боя се, че това е само мимолетен проблясък и после всичко пак ще стане сиво. Колко жалко! Тази чорлава стара гора изглеждаше тъй различна под слънчевите лъчи. Имах чувството, че съм почти готов да обикна това място.
— Почти си бил готов да обикнеш Гората! Хубаво! Извънредно любезно от твоя страна — изрече един странен глас. — Я се обърнете да ви видя лицата. Имам чувството, че съм почти готов да ви намразя и двамата, но да не прибързваме. Обърнете се! Две големи възлести длани се отпуснаха на раменете им и ги завъртяха плавно, но неудържимо, после две огромни ръце ги повдигнаха нагоре.
Пред очите им се появи най-необичайното лице, което биха могли да си представят. То принадлежеше на грамадно човекоподобно, едва ли не тролоподобно същество, високо над четиринадесет фута, извънредно силно, с високо чело и почти без шия. Трудно бе да се разбере дали е облечено в нещо като зеленокафява кора, или това е кожата му. Във всеки случай почти до самия дънер ръцете не бяха сбръчкани, а покрити с гладка кафява кожа. Широките крака имаха по седем пръста. Долната част на дългото лице бе покрита с буйна сива брада — рунтава, почти чепата в основата, фина и мъхеста по краищата. Но засега хобитите не забелязваха почти нищо освен очите. Тия дълбоко хлътнали очи ги изучаваха бавно и сериозно, ала много проницателно. Бяха кафяви, напръскани със зелени искрици. По-късно Пипин често се мъчеше да опише първото си впечатление от тези очи. „Имах чувството, че зад тях се крие огромен кладенец, изпълнен с паметта на безбройни векове и дълги, бавни, улегнали размисли; но по повърхността им искреше настоящето — както слънчеви отблясъци потрепват по най-високите листа на огромно дърво или по вълничките на бездънно езеро. Не знам, но го усещах като нещо, израснало от земята… задрямало, може да се каже, или просто събрано между крайчеца на корените и връхчетата на листата, между земните дълбини и небето, и то изведнъж се бе събудило и ме оглеждаше със същото бавно внимание, с което безброй години е обсъждало вътрешните си дела.“

— Хръм, хум — промърмори гласът, плътен като басов дървен духов инструмент. — Много странно наистина. Да не прибързваме, това е моят девиз. Но ако ви бях видял, преди да чуя гласовете ви — харесаха ми: приятни тънки гласчета; напомниха ми нещо, но не зная точно какво — ако ви бях видял, преди да ви чуя, просто щях да ви стъпча, мислейки, че сте малки орки, и чак после щях да открия грешката си. Много сте странни наистина. Клон и корен, много странни!
Макар и все още изумен, Пипин вече не се боеше. Под взора на тия очи усещаше напрегнато любопитство, но не и страх.
— Моля ви — обади се той, — кой сте вие? И какво сте?
В старите очи се мярна особено изражение, напомнящо предпазливост; дълбоките кладенци се затвориха.
— Ами такова, хрьм — отговори гласът, — е, аз съм ент, поне така ме наричат. Да, това е думата, ент. Самият ент, може да се каже на вашия език. Ветроклин е името ми според едни, Дьрвобрад казват други. Мисля, че Дървобрад е подходящо.
— Ент? — запита Мери. — Какво е това? Вие сам как се наричате? Какво е истинското ви име?
— Ха де! — отвърна Дървобрад. — Ха! Голям залък лапни, голяма дума не казвай! Не толкоз чевръсто. Сега аз разпитвам. В моята страна сте. Чудя се вие какво сте! Не мога да ви намеря място. Като че не се връзвате в старите списъци, които научих на младини. Но това беше много, много отдавна и може да са съставили нови списъци. Чакай да видим! Чакай да видим! Как почваше?

Узнай сега науката за Живите създания!
Отпърво четири, свободните народи:
най-стари са на елфите чедата;
джудже копач из мрака обитава;
ент земероден, стар като гранита;
човекът смъртен, властелин на коня…
Хм, хм, хм.
Строител бобър и козел скокливец,
мечокът медояд, глиган побойник;
гладникът пес и заекът страхливец…
Хм, хм.
Орел в гнездото, волът пък на паша,
елен рогат; най-бърз в небето — ястреб,
най-бял е лебедът, змията най-студена…

— Хум, хм; хум, хм, как беше по-нататък? Рум-тум, рум-тум, румти, тум-тум. Дълъг списък беше. Но, така или иначе, вие май никъде не се вмествате!
— Изглежда, че нас винаги ни забравят в старите списъци и старите легенди — каза Мери. — А пък съществуваме от доста време. Ние сме хобити.
— Защо не вмъкнете нов ред? — обади се Пипин.
И хобит-полуръст живее в дупки.
Сложете ни между четирите, след човека (Големите хора), и всичко е наред.
— Хм! Не е зле, не е зле — каза Дървобрад. — Ще свърши работа. 3начи в дупки живеете, а? Звучи много правилно и благоприлично. Обаче кой ви нарича хобити! Не ми звучи като елфическо слово. Елфите са измислили всички думи — от тях е започнало.
— Никой друг не ни нарича хобити; ние сами се наричаме така — каза Пипин.
— Хум, хмм! Е, хайде сега! Не толкоз припряно! Значи вие самите се наричате хобити? Ама не бива така да го казвате на този и онзи. Ако не внимавате, ще вземете да си изкажете и истинските имена.
— Не се плашим от това — каза Мери. — Всъщност аз съм Брендифук, Мериадок Брендифук, макар че най-често ме наричат просто Мери.
— А аз съм Тук, Перегрин Тук, но всички ме наричат Пипин или даже Пип.
— Хм, ама вие наистина сте припрян народ, както виждам — каза Дървобрад. — Вашето доверие е чест за мен, но не бива отведнъж да си позволявате подобни волности. Да знаете, че има енти и енти; или по-точно има енти и същества, които приличат на енти, но не са, както бихте казали вие. Ако не възразявате, ще ви наричам Мери и Пипин — хубави имена. Защото нямам намерение да ви кажа своето име, във всеки случай засега. — В очите му заискри странен, многозначителен и развеселен поглед със зелен проблясък. — Първо на първо, това би ни отнело доста време — името ми расте непрекъснато, а аз съм живял много, много дълго; тъй че моето име е като приказка. В моя език, Древноентически, както бихте го нарекли, истинските имена разказват историята на онова, на което принадлежат. Прекрасен език, но за да го използуваш, трябва извънредно много време, защото ние говорим на него само за онова, което си заслужава дългото говорене и дългото слушане. Но сега — очите изведнъж станаха много ярки и „сегашни“, като че се смалиха и погледът им се изостри — какво става? Какво правите всички тук? Аз виждам и чувам (и надушвам, и усещам) много неща от този, от този, от този а-лала-лала-румба-ка-манда-линд-ор-буруме. Извинявайте, това е част от името, с което го наричам; не знам как беше думата във външните езици — нали разбирате, това, на което се намираме, на което стоя в хубавите утрини и мисля за слънцето, за тревите отвъд гората, за конете, облаците и развитието на света. Какво става? Какво е замислил Гандалф? И тия… бурарум — той издаде дълбок тътнещ звук като фалшива нота на огромен орган, — тия орки и младият Саруман там, в Исенгард? Аз обичам новините. Само не припирайте толкова.
— Много неща стават — отвърна Мери — и даже да се помъчим да припираме, ще ни трябва много време, за да ги разкажем. Но ти каза да не избързваме. Трябва ли отведнъж да ти кажем всичко? Ще сметнеш ли за невъзпитано, ако запитаме какво ще правиш с нас и на чия страна си? И познаваше ли Гандалф?
— Да, познавам го — единствения вълшебник, който наистина се интересува от дървета — каза Дървобрад. — Вие познавате ли го?
— Да — печално каза Пипин, — познавахме го. Той беше чудесен приятел и наш водач.
— Тогава мога да отговоря на останалите ви въпроси — каза Дървобрад. — Няма да правя нищо със вас — ако с тия думи искате да кажете „да направя нещо на вас“ без ваше разрешение. Може и да сторим нещо заедно. А за страните не знам. Аз си имам свой път, но вашият и моят могат да вървят заедно донякъде. Ала вие говорите за благородния Гандалф така, сякаш е бил в история, стигнала до своя край.
— Да, така е — скръбно потвърди Пипин. — Историята, изглежда, продължава, но се боя, че Гандалф изчезна от нея.
— Ооо, гледай ти! — каза Дървобрад. — Хум, хм, аха. — Той замълча и дълго гледа хобитите. — Хум, ъъъ… е, не знам какво да кажа. Хайде де!
— Ако би желал да чуеш още — каза Мери, — ще ти разправим. Но за това трябва време. Не би ли ни пуснал долу? Не можем ли да поседим тук на припек, докато разказваме? Сигурно се изморяваш да ни държиш.
— Хм, да се изморявам? Не, не се изморявам. И не сядам. Не съм много, хм, сгъваем. Но ето че слънцето наистина напича. Хайде да слезем от този… как казахте, че го наричате?
— Хълм? — предложи Пипин.
— Площадка? Стъпало? — предложи Мери.
Дървобрад замислено повтори думите.
— Хълм. Да, това беше. Но е прибързана дума за нещо, стоящо тук, откакто се е оформила тая част на света. Но както и да е. Хайде да слезем от него и да вървим.
— Къде ще ходим? — запита Мери.
— У дома или по-точно в един от домовете ми — отговори Дървобрад.
— Далече ли е?
— Не знам. Вие навярно бихте рекли, че е далече. Но какво значение има?
— Ами разбирате ли, изгубихме всичкия си багаж — обясни Мери. — Почти не ни остана храна.
— О! Хм! За това не се тревожете — каза Дървобрад. — Мога да ви дам питие, от което още много, много дълго няма да спрете да растете и зеленеете. А ако решим да се разделим, мога да ви оставя извън страната си, в която точка пожелаете. Да вървим!
Държейки хобитите внимателно, но здраво върху свивките на лактите си, Дървобрад вдигна първо единия си широк крак, после другия и ги премести към ръба на площадката. Пръстите, подобни на корени, се вкопчиха в скалата. После той предпазливо и тържествено запристъпва от стъпало на стъпало и достигна подножието на Гората. Веднага потегли през дърветата с дълги, бавни разкрачи — все по-навътре и по-навътре из дебрите и без да се отдалечава от потока, упорито се заизкачва по планинските склонове. Много от дърветата изглеждаха заспали или сякаш не му обръщаха внимание, както и другите същества, с които се разминаваха, но някои потръпваха, а други вдигаха клони над главата му, щом наближаваше. И през цялото време, докато крачеше, той си мърмореше, издавайки безкраен напевен поток от музикални звуци.

Известно време хобитите мълчаха. Колкото и да е странно, те се чувствуваха удобно и в безопасност и имаха за какво да размислят и да се удивляват. Накрая Пипин се осмели да заговори отново:
— Моля те, Дървобрад, ще разрешиш ли да запитам нещо? Защо Келеборн ни предупреди да се пазим от тази гора? Той ни каза да не рискуваме да се оплетем в нея.
— Хмм, тъй ли казал? — избоботи Дървобрад. — Аз пък бих могъл да ви кажа почти същото, ако отивахте в обратната посока. Не рискувайте да се оплетете из горите на Лаурелиндоренан! Така го наричаха елфите някога, но сега са съкратили името: наричат го Лотлориен. Навярно са прави — може би наистина не расте, а вехне. Страна на Долината на Пеещото Злато, това бе тя едно време. Сега е Цвете на Бляновете. Такива ми ти работи! Обаче е странно място и не всеки би дръзнал да навлезе там. Изненадан съм, че сте успели да излезете, но много повече ме изненадва, че изобщо сте влезли — това не се е удавало на чужденци от много години насам. Странни са ония земи. И тия също. Скръбта ни споходи. Ай, споходи ни скръбта. Лаурелиндоренан линделорендор малинорнелион орнемалин — затананика си той. — Мисля си, че те там изостават от света. Нито този край, нито който и да било друг освен Златната гора напомня онова, що е било, когато Келеборн бе млад. И все пак: Таурелиломеа-тумбалеморна Тумбалетауреа Ломеанор, така казваха някога. Нещата се промениха, но тук-там все още е вярно.
— Какво искаш да кажеш? — обади се Пипин. — кое е вярно?
— Дърветата и ентите — каза Дървобрад. — Аз самият не разбирам всичко, което става, тъй че не мога да ви го обясня. Някои от нас и до днес са истински енти, доста жизнени и подвижни по нашите представи, но мнозина стават все по-сънливи, вдървяват се, както бихте казали вие. Естествено, повечето дървета са си просто дървета, ала много от тях са полубудни. Някои са съвсем будни, а една част, такова, ъъъ… да де, поентяват. Това продължава непрекъснато. Когато с някое дърво се случи такова нещо, откриваш, че някои имат лоша сърцевина. То няма нищо общо с дървесината им — не това имам предвид. Ами че надолу по Ентомил аз познавах някои добри стари върби, които отдавна изчезнаха, уви! Те бяха съвсем кухи, направо се разпадаха на парчета, но бяха кротки и сладкодумни като млади листенца. А в долините из планинското подножие има някои дървета, яки като кремък, но лошави от върха до корена. И тая работа като че се разпространява. Из нашия край имаше много опасни области. И до днес са се запазили някои твърде черни места.
— Като Старата гора на север, искаш да кажеш? — запита Мери.
— О, да, да, нещо подобно, но много по-лошо. Не се съмнявам, че на север още тегне част от сянката на Великия мрак; лошите спомени се предават от поколение на поколение. Но из нашия край има долини, където Мракът никога не се е разсейвал, а дърветата са по-стари от мен. Ние обаче правим каквото можем. Държим настрана чужденците и лудите глави; учим и възпитаваме, бродим и плевим. Ние, старите енти, сме пастири на дърветата. Малцина сме останали днес. Казват, че овцете ставали като овчарите, а овчарите като овцете, но става бавно, а те не живеят дълго. С дърветата и ентите е по-бързо, те заедно крачат през вековете. Защото ентите са по-близки до елфите: не тъй самовлюбени като хората и по-умели, когато трябва да проникнат в другите същества. А от друга страна, ентите са по-близки до хората, по-променливи от елфите и по-бързо схващат цветовете на външния свят, както бихте казали вие. Или по-добри и от хората, и от елфите — защото са по-настойчиви и по-дълго обмислят всяко нещо. Днес мнозина от моя народ са досущ като дървета и само нещо голямо може да ги разбуди; говорят само шепнешком. Но някои от моите дървета са станали гъвкави и много от тях умеят да разговарят с мен. Разбира се, елфите го започнаха — да разбуждат дърветата, да ги учат да разговарят и да изучават дървесния им език. Древните елфи открай време искаха да приказват с всичко живо. Но после дойде Великият мрак и те заминаха отвъд Морето или избягаха и се скриха в далечни долини и запяха песни за дните, що вече не ще се върнат. Някога о, да, да, имаше едно време безкраен лес оттук до Лунните планини, а тук бе само Източният край. Волни дни бяха тогава! В ония времена можех цял ден да бродя и да пея, без да чуя нищо друго освен ехото на собствения си глас из гънките на хълмовете. Горите бяха като в Лотлориен, само че по-гъсти, по-силни, по-млади. А ароматът на въздуха! Понякога по цяла седмица само дишах.
Дървобрад замълча и макар да крачеше широко, грамадните му крака почти не издаваха звук. После отново взе да мънка и в гласа му заромоли песен. Хобитите постепенно осъзнаха, че той пее за тях:

Сред върбов лъг в Тасаринан напролет крачех аз.
Ах, как ухае пролетта сред Нан-тасарион!
И казах, че е добро.
А лете бродех из брестака на Осирианд.
Ах, как блести и пее лятото край Седемте реки на Осир!
И помислих, че е по-добро.
При буковете в Нелдорет наесен стигнах аз.
Ах, как горят червени и златисти и как въздишат листи
наесен в Таур-на-нелдор! Надхвърляше мечтите ми това.
На платото Дортонион, сред борови гори през зимата качих се.
Ах, вятърът как пее, как бели са и черни клонаците през
зимата над Ород-на-Тон?
И с песен се надигна гласът ми из небето.
А днес под морските вълни са всички тез страни
и крача аз из Амбарона, Тауреморна и Алдаломе,
из родния си Ветроклин,
где корените са тъй дълги.
А трупат се години, по-гъсти от листата
в Тауреморналоме.

Песента свърши и той продължи да крачи мълчаливо, а в цялата гора, докъдето стигаше слухът, не трепваше нито звук.
Денят гаснеше и здрачът обгръщаше дървесните стволове. Най-сетне хобитите смътно видяха напред да се издигат стръмните мрачни земи — бяха достигнали подножието на планините и зелените корени на високия Метедрас. От високите си извори младият Ентомил подскачаше по склона от стъпало на стъпало насреща им. Вдясно от потока имаше дълго нанагорнище, покрито с посивяла в полумрака трева. Там не растяха дървета и земята лежеше под открито небе; сред облачни брегове вече сияеха звездни езерца.
Почти без да забавя крачка, Дървобрад се устреми нагоре по склона. Изведнъж хобитите видяха отпред широк отвор. Две големи дървета го ограждаха отстрани като живи портални колони, но нямаше друга порта освен преплетените им клони. Когато старият ент наближи, дърветата вдигнаха вейки и листата им трепетно зашумоляха. Те бяха вечнозелени и тъмните им гладки листа лъщяха в сумрака. Зад тях имаше широка равна площадка, сякаш в хълма бе изсечен подът на огромна зала. От двете страни стените се извисяваха стръмно нагоре до петдесет и повече фута височина, а край всяка от тях растеше алея от дървета, които сякаш също се издигаха с приближаването на гостите.
Към края скалната стена беше отвесна, но в дъното бе издълбана плитка ниша със сводест таван — единствения таван на залата, ако не се смятаха дървесните клони, които плътно засенчваха земята от вътрешната страна, оставяйки само една широка открита пътека по средата. Малко поточе се откъсваше от изворите горе и напускайки главното корито, се лееше със звън по отвесната стена, разсипвайки сребристи капки като завеса пред сводестата ниша. Водата отново се сбираше в каменен басейн на пода сред дърветата, а оттам преливаше и бягаше покрай откритата пътека да придружи Ентомил в пътешествието му през гората.
— Хм! Ето че стигнахме! — наруши дългото си мълчание Дървобрад. — Носих ви около седемдесет хиляди ентически разкрача, но не знам на какво се равнява това по мерките на вашата страна. Така или иначе, сега сме край корените на Последната планина. Част от името на това място би могла да се преведе на вашия език като Бликнидом. Обичам си го. Тук ще прекараме нощта.
Той ги остави на тревата между дървесните алеи и те го последваха към големия свод. Сега хобитите забелязаха, че докато върви, ентът почти не прегъва колене, а разтваря нозе в широк разкрач. Той първо забиваше в земята големите си пръсти (а те наистина бяха големи и много широки) и чак след това я докосваше с която и да било друга част от ходилата си.
Дървобрад постоя малко под сипещите се като дъжд води на извора и дълбоко си пое дъх; сетне се разсмя и влезе навътре. Там имаше грамадна каменна маса, но нямаше столове. В дъното на нишата вече беше съвсем тъмно. Дървобрад вдигна две големи съдини и ги постави на масата. Изглеждаха пълни с вода, но той разпери длани отгоре им и те незабавно засияха, едната със златиста, а другата с яркозелена светлина; двете светлини се размесиха и огряха нишата, сякаш бе заблестяло лятно слънце през свод от млади листа. Хобитите се озърнаха и видяха, че дърветата в дворчето също просветляват — отначало слабо, но сиянието бързо се засилваше, докато всяко листенце бе обрамчено от светлина: ту зелена, ту златна, ту медночервена; накрая дървесните стъбла заприличаха на колони, изваяни от лъчезарен камък.

— Добре, добре, сега пак можем да поприказваме — рече Дървобрад. — Предполагам, че сте жадни. Може би сте и уморени. Пийнете от това!
Той мина в задната част на нишата и хобитите видяха там няколко високи каменни делви с тежки похлупаци. Дървобрад отхлупи едната, пъхна вътре грамаден черпак и напълни с него три чаши — една много голяма и две по-малки.
— Това е ентически дом — каза той — и за съжаление нямам столове. Но можете да седнете на масата.
Поемайки хобитите, той ги положи на огромната каменна плоча, шест фута над земята, и те седнаха там, клатушкайки крака и отпивайки на малки глътки.
Питието напомняше вода, всъщност почти не се различаваше от вкуса на влагата, която бяха пили от Ентомил в покрайнините на гората, и все пак в него имаше някакъв неописуем аромат или вкус — макар и слаб, той им напомняше мириса на далечна гора, долетял с хладния нощен ветрец. Действието на течността започваше от пръстите на краката и постепенно се издигаше по крайниците, носейки свежест и нови сили в своя възходящ прилив чак до връхчето на всеки косъм. Хобитите наистина усетиха как косите им се надигат, развяват се, къдрят се и растат. Колкото до Дървобрад, той първо изми краката си в басейна пред свода, после изпразни чашата си на една дълга и бавна глътка. Хобитите имаха чувството, че никога няма да свърши. Най-сетне той отново остави чашата и въздъхна:
— Аах. Хм, хум, сега можем да говорим на спокойствие. Вие седнете на пода, а аз ще полегна, иначе питието ще ме удари в главата и ще ми се доспи.
Отдясно в нишата имаше великанско легло на ниски крачета, дълги само два фута, покрито с дебел слой суха трева и папрат. Дървобрад бавно се отпусна на него (като едва-едва се прегъна в кръста) и накрая се изпъна по гръб, скръстил ръце под главата си, и се загледа в тавана, по който блещукаха светлинки, сякаш листа танцуваха под слънчеви лъчи. Мери и Пипин седнаха до него на купчинки трева.
— Разкажете ми сега историята си и не бързайте! — каза Дървобрад.
Хобитите заразправяха приключенията си, откакто бяха напуснали Хобитово. Разказът бе пообъркан, защото те непрестанно се прекъсваха един друг, а Дървобрад често спираше разказвача и го връщаше към някой по-ранен момент или скачаше напред, задавайки въпроси за по-сетнешни събития. Не споменаха обаче нищо за Пръстена и не казаха защо са били изпратени на път, нито накъде са отивали, а и той не попита за това.
Дървобрад проявяваше огромен интерес към всичко: към Черните конници, Елронд, Ломидол, Старата гора, Том Бомбадил, Морийските мини, Лотлориен и Галадриел. Отново и отново ги караше да описват Графството и областите му. По този повод каза нещо странно:
— Не сте ли виждали някакви, хм, някакви енти по ония места, а? Е, всъщност би трябвало да кажа не енти, а ентруги, съпруги на ентите.
— Ентруги? — рече Пипин. — На вас ли приличат?
— Да, хм, такова, не — всъщност и аз вече не знам — замислено рече Дървобрад. — Но вашата страна би им харесала, та просто се питах.
Във всеки случай Дървобрад прояви особен интерес към всичко, свързано с Гандалф, а най-много се интересуваше от делата на Саруман. Хобитите дълбоко съжаляваха, че знаят толкова малко — помнеха само неясния разказ на Сам за онова, което Гандалф бе казал пред Съвета. Но поне едно им бе ясно — че Углук и бандата му идваха от Исенгард и наричаха Саруман свой господар.
— Хм, хум! — каза Дървобрад, когато най-сетне след много криволици и лъкатушения разказът им стигна до битката между орките и Роханските конници. — Добре, добре! Цял куп новини, не ще и дума. Не ми казахте всичко, да-да, далеч не беше всичко. Но не се съмнявам, че правите каквото ви е заръчал Гандалф. Виждам, че се готви нещо много голямо, и в някой прекрасен или ужасен ден може би ще узная какво е то. Кълна се в клон и корен, ама че странна работа: изникват дребосъци, дето ги няма в старите списъци — и гледай ти! — Деветте забравени Конници отново изскачат, за да ги преследват, а Гандалф ги повежда на велико пътешествие, Галадриел ги приютява в Карас Галадон и орките ги преследват безброй левги из Дивите земи; изглежда, наистина голяма буря ги е повлякла. Дано се преборят с нея!
— Ами ти? — запита Мери.
— Хум, хм, досега не съм се кахърил за Великите войни — отвърна Дървобрад, — те засягат главно елфите и хората. Това е работа за вълшебници — вълшебниците все се тревожат за бъдещето. Не съм напълно на ничия страна, защото никой не е напълно на моя страна, ако ме разбирате — в днешно време никой не се вълнува за дърветата като мен, дори елфите. И все пак към елфите съм по-благосклонен, отколкото към другите — в древни времена елфите ни излекуваха от безмълвието и такъв велик дар не може да се забрави, ако и да се разделиха пътищата ни отпосле. И, разбира се, има неща, на чиято страна изобщо не съм, изцяло съм против тях — тия… бурарум (той отново издаде дълбок тътен, изпълнен с отвращение)… тия орки и техните господари. Бях взел да се тревожа, когато над Мраколес натегна сянка, но като се премести в Мордор, за известно време се поуспокоих — Мордор е много далече. Ала вятърът, изглежда, е повял от Изтока и може би наближава времето, когато ще изсъхнат всички гори. Няма що да стори един стар ент, та да възпре тая буря — трябва да я издържи или да рухне. Но Саруман! Саруман е съсед — не мога да си затварям очите. Предполагам, че трябва да предприема нещо. Напоследък често се питам какво да правя със Саруман.
— Кой е Саруман? — обади се Пипин. — Знаеш ли нещо от историята му?
— Саруман е вълшебник — отговори Дървобрад. — Повече от това не мога да кажа. Не знам историята на вълшебниците. Изпървом те се появиха след идването на Големите кораби отвъд Морето, ала така и не знам дали са дошли с Корабите. Мисля, че величието на Саруман беше всепризнато сред тях. Той престана да броди и да се занимава с делата на елфи и хора преди известно време — преди много дълго време, бихте казали вие, засели се в Ангреност, или Исенгард, както го наричат хората от Рохан. В началото беше много кротък, но славата му взе да расте. Разправят, че го избрали за предводител на Белия съвет, но от това не излязло нищо добро. Сега се питам дали Саруман още тогава не е кривнал по лоши пътища. Но във всеки случай не безпокоеше съседите си. Бях свикнал да си приказвам с него. По едно време постоянно се разхождаше из горите ми. Любезен беше в ония дни, винаги молеше за разрешение (поне когато ме срещаше), и все жадуваше да чуе нещо ново. Сам никога не би открил много от онова, което му казах, ала не ми се отплати със същото. Не си спомням изобщо да ми е казвал нещо важно. И това се задълбочаваше все повече и повече; лицето му, както си го припомням — не съм го виждал от много дни насам, — заприлича на прозорец в каменна стена: прозорец с капаци отвътре. Струва ми се, че сега разбирам какво е замислил. Крои планове да се превърне в Сила. Умът му е сглобен от колела и метал, живите създания го интересуват само докато му служат в момента. А сега се изясни, че той е черен предател. С гнусен народ се е свързал, с орките. Брм, хум! И още по-лошо — той прави нещо с тях, нещо опасно. Защото тия исенгардци приличат по-скоро на зли човеци. Скверните твари, породени от Великия мрак, имат една обща черта — не могат да понасят Слънцето, ала орките на Саруман го търпят, макар и да го ненавиждат. Питам се, какво ли е направил? Дали са хора, които е съсипал, или е смесил расите на човеци и орки? Черно зло би било това! — Дървобрад затътна, сякаш изричаше някакво дълбоко, подземно ентическо проклятие. — Преди известно време взех да се чудя как дръзват орките да бродят тъй волно из горите ми. Едва напоследък се досетих, че вината е на Саруман, който отдавна е разузнал всички пътища и е открил тайните ми. Сега той и скверният му народ правят поразии. По границите секат дървета — здрави дървета. Понякога просто ги повалят и ги оставят да гният — от оркска злоба, но най-често ги цепят и ги откарват да подхранват огньовете в Ортанк. Тия дни над Исенгард непрестанно се надига пушек. Проклет да е, клон и корен! Много от тия дървета бяха мои приятели, създания, които познавах още от лешник и жълъд; мнозина бяха надарени с глас, а днес завинаги са замлъкнали. А там, где някога пееха горички, сега се простират само сечища и бодливи храсталаци. Немарлив бях. Изтървах нещата. Това трябва да спре!
Дървобрад рязко скочи от леглото, изправи се и стовари длан върху масата. Светещите съдини се разтърсиха и изхвърлиха нагоре огнени фонтани. В очите му тлееше зелен пламък, а брадата му настръхна като огромна метла.

— Ще го спра! — избоботи той. — И вие ще дойдете с мен. Може би ще успеете да ми помогнете. Така ще помогнете и на приятелите си, защото, ако не обезвредим Саруман, Рохан и Гондор ще се окажат между два огъня. Пътищата ни водят в една посока — към Исенгард!
— Ще дойдем с теб — каза Мери. — Ще сторим каквото можем.
— Да! — потвърди Пипин. — Бих искал да видя Бялата ръка повалена. Бих искал да съм там, дори и да няма много полза от мен — никога не ще забравя Углук и пътя през Рохан.
— Добре! Добре! — рече Дървобрад. — Но аз изрекох прибързани слова. Не бива да избързваме. Прекалено се разгорещих. Сега трябва да се успокоя и да помисля; на думи лесно се вика стой! — на дело е трудно.
Той прекрачи към сводестия изход и постоя известно време под пръските на потока. После се разсмя, разтърси се и изсипа на земята безброй капки, просветващи като червени и зелени искри. Върна се, отново се изпъна на леглото и замълча.
По някое време хобитите го чуха пак да си мърмори. Той като че броеше на пръсти.
— Ветроклин, Кристалан, Равношир, ай-ай — въздъхна той и се обърна към хобитите: — Лошото е, че сме останали толкова малко. Само трима от първите енти, които бродеха из горите преди Мрака: аз — Ветроклин, Кристалан и Равношир, както ни наричат елфите; ако предпочитате, можете да ги наричате Листовлас и Твърдокор. А и от трима ни Листовлас и Твърдокор не ги бива много за тая работа. Листовлас е станал сънлив, почти се е вдървил, както бихте казали вие — усамотява се и по цяло лято стои в полудрямка, затънал до колене сред дълбоките треви на ливадите. Цял е покрит с коса като листа. Обикновено зиме се събуждаше, но напоследък дори и тогава е прекалено сънлив, за да броди надалече. Твърдокор живееше по планинските склонове западно от Исенгард. Точно там станаха най-големите неприятности. Той бе ранен от орките, а мнозина от неговия род и дървесните му стада бяха избити и унищожени. Той се изкачи към възвишенията, сред любимите си брези, и не иска да слиза. И все пак смея да твърдя, че мога да сбера чудесен отряд сред по-младите — ако успея да ги убедя в необходимостта да ги раздвижа; ние не сме припрян народ. Ех, колко жалко, че сме малцина!
— Защо сте малцина, щом сте живели тъй дълго из този край? — обади се Пипин. — Много ли са загинали?
— O, не! — каза Дървобрад. — Никой не е умрял отвътре, както бихте казали вие. Разбира се, някои от нас рухнаха сред злощастията на дългите години, мнозина се вдървиха. Но ние никога не сме били многобройни и родът ни намалява. От страшно много години насам не сме имали ентчета — деца, както казвате вие. Нали разбирате, останахме без ентруги — съпруги на ентите.
— Колко печално! — каза Пипин. — Как тъй умряха всички?
— Не са умрели! — отвърна Дървобрад. — Не съм споменавал за умиране. Казах, че останахме без тях. Изгубихме ги и не можем да ги намерим. — Той въздъхна. — Мислех, че всички знаят за това. От Мраколес до Гондор елфи и хора пееха песни как ентите търсят ентруги. Не може съвсем да са ги забравили.
— Е, боя се, че песните не са преминали на запад от Планините, към Графството — каза Мери. — Няма ли да ни разкажеш нещо повече, или да изпееш някоя от песните?
— Да, ще го сторя — каза Дървобрад, явно доволен от молбата. — Но не мога да разкажа историята както трябва, само ще я изложа накратко, а после трябва да приключим разговора — утре имаме да свикваме съвет, да свършим много работа и може би да започнем поход.
— Странна и печална е тази история — продължи той след кратко мълчание. — Когато светът бе млад, а горите необятни и диви, ентите и ентругите — а тогава те бяха ентвойки, ах, как прекрасна бе Фимбретил, леконогата Кръщностания, в дните на нашата младост! — те бродеха заедно и заедно живееха. Но сърцата ни не растяха в една посока: ентите отдаваха обичта си на онова, що срещаха из света, а мислите на ентругите отлитаха в друга посока, защото ентите обичаха огромните дървета, горските дебри и склоновете на високите хълмове, пиеха от планинските потоци и ядяха само плодове, отронени от дърветата по пътя им; те се учеха от елфите и говореха с дърветата, но ентругите посвещаваха мислите си на дребните дръвчета и слънчевите ливади отвъд горските предели; те виждаха как напролет разцъфват трънкосливката из гъсталака, дивата ябълка и черешата, как зеленеят лете тревите в мочурищата и как се ронят тревни семена из есенни поля. Те не желаеха тия създания да разговарят с тях, а само да слушат и да изпълняват каквото им се каже. Ентругите им нареждаха да растат според тяхната воля, да раждат лист и плод какъвто те харесват; ентругите желаеха ред, изобилие и мир (а за тях това значеше нещата да стоят където са ги сложили). И тъй ентругите създаваха градини, в които да живеят. Но ентите продължаваха да скитат, само от време на време наминавахме към градините. Сетне, когато Мракът нахлу в Севера, ентругите прекосиха Великата река и сътвориха нови градини, разораха нови поля и взехме да ги виждаме по-нарядко. След отблъскването на Мрака земите на ентругите разцъфнаха богато и житни класове обсипаха полята им. Мнозина от хората изучиха изкуството на ентругите и им отдаваха велика почит, а ние бяхме само легенда за тях, тайна, скрита в горските дълбини. Ала и до днес сме тук, а пустош покри градините на ентругите — хората днес ги наричат Кафявите земи.
Спомням си как отдавна — по време на войната между Саурон и Морските хора — ме обзе желание отново да видя Фимбретил. Безмерно прекрасна бе още тя за моя взор, когато я съзрях за сетен път, макар че едва напомняше някогашната ентвойка. От тежък труд ентругите се бяха прегърбили и потъмнели; изсушени от слънцето, косите им бяха приели цвета на узряла пшеница, а бузите им червенееха като ябълки. Ала очите им си оставаха наши очи. Пресякохме Андуин и стигнахме до земите им, но открихме пустиня — войната бе минала оттам и всичко бе опожарено и изкоренено. И ентругите не бяха там. Дълго зовахме и дълго дирихме, питахме всички срещнати накъде са заминали ентругите. Едни казваха, че никога не са ги виждали, други твърдяха, че са ги видели да крачат на запад, трети — на изток, четвърти — на юг. Но гдето и да бродехме, нийде не ги открихме. Велика бе нашата скръб. Ала дивите гори ни призоваха и ние се завърнахме натам. Още дълги години редовно потегляхме да дирим ентругите бродехме надлъж и шир и ги зовяхме с прекрасните им имена. Но времето отминаваше, ние скитахме все по-рядко и все по-наблизо. И днес за нас ентругите са само спомен, а брадите ни са дълги и побелели. Елфите съчиниха много песни за Странствията на ентите и някои от тях се пееха и на човешки езици. Но ние не съчинихме нищо, стигаше ни да пеем прекрасните имена на ентругите, щом помислехме за тях. Вярваме, че в бъдни времена може отново да ги срещнем и може би нейде ще намерим земя, където да живеем заедно и всички да сме доволни. Но пророчеството гласи, че това ще стане само когато и ние, и те изгубим всичко, що имаме сега. Защото в древни времена Саурон унищожи градините, а днешният Враг навярно ще попари всички гори.
Една елфическа песен разказваше за това или поне аз така я разбирам. Пееха я и нагоре, и надолу по Великата река. Не са я измислили ентите, имайте предвид — на нашия език би била много дълга! Но ние я знаем наизуст и си я тананикаме от време на време. Ето как звучи на вашия език.

ЕНТ: Щом пролет ражда буков лист и в клона влива сок,
щом вятър вее, лъч блести над горския поток,
щом крачим леко, с дъх дълбок, и въздухът сияй,
ела при мен! Ела и виж — красив е моят край!

ЕНТРУГА: Щом пролет идва в нива, в двор и расне житен злак,
щом Цвят обсипе плоден клон като внезапен сняг,
щом слънце грее и дъждец в лъчите му играй,
не чакай да се върна аз — красив е моят край.

ЕНТ: Щом лято позлати света и под зелен покров
дърветата сънуват сън — тъй стар и вечно нов,
щом крие свеж сумрак лесът и вятърът замре,
ела при мен! Ела и виж, че тук е по-добре!

ЕНТРУГА: Щом топло лято озари натегналия плод,
щом с радост жъне златен клас работният народ,
щом в кошера се трупа мед и вятърът замре,
оставам в моя слънчев край, че тук е по-добре!

ЕНТ: Щом зима зла гора и хълм скове сред леден плен,
щом рухне моят лес и нощ погълне моя ден,
щом Изтокът ни прати дъжд, и ураган, и мрак,
ще диря теб, ще те зова, при теб ще дойда пак!

ЕНТРУГА: Щом зима песента скове сред сетната тъма,
щом няма плод, щом смях и труд заглъхнат у дома,
ще търся теб, ще чакам теб, за да се срещнем пак
и двама да поемем път под леден дъжд и мрак.

ДВАМАТА: И двама ще поемем път — на запад води той,
и край далечен ще дари сърцата ни с покой.

— Така звучи горе-долу — каза Дървобрад, когато свърши песента. — Елфите са я измислили, разбира се — безгрижна, бързодумна, додето се вслушаш, и вече дошъл краят. По моята скромна преценка доста хубава. Но ентите от своя страна биха могли да кажат повечко, ако имаха време! А сега ще стана да си подремна. Вие къде ще останете?
— Ние обикновено спим легнали — каза Мери. — Тук сме си добре.
— Спите легнали! — възкликна Дървобрад. — Ама да, разбира се, хм, хум… бях забравил — тая песен ме настрои както в старите времена; без малко да реша, че разговарям с млади енти, да, да. Е, можете да заемете леглото. Аз ще постоя под дъжда. Лека нощ!
Мери и Пипин се изкатериха на леглото и се сгушиха в меките треви и папрати. Ложето беше свежо, ароматно и топло. Светлините изгаснаха и сиянието на дърветата помръкна, но все още можеха да различат отвън пред свода стария Дървобрад, застанал неподвижно с вдигнати над главата ръце. Ярките звезди надничаха от небето и огряваха водните струи, които се сипеха по пръстите и главата му и лееха, лееха към краката му стотици сребърни капки. Заслушани в техния звън, хобитите заспаха.
Когато се събудиха, хладните слънчеви лъчи огряваха просторния двор и пода на нишата. Високо в небето мощен източен вятър гонеше парцаливите облаци. Дървобрад не се виждаше, но докато се плискаха с вода от басейна край входа, Мери и Пипин го чуха как си тананика и пее, идвайки по пътеката между дърветата.
— Ху, хо! Добро утро, Мери и Пипин! — изтътна той, като ги видя. — Дълго спите. Аз вече направих неколкостотин крачки днес. Сега ще си изпием закуската и потегляме към Ентосбор. Той им наля две пълни паници от каменна делва, но не от снощната. Вкусът бе друг — по-земен и по-богат, по-укрепващ и хранителен, тъй да се каже. Докато хобитите седяха на ръба на леглото, пиеха и хрупаха парченца от елфическите питки (не толкова от глад, колкото защото смятаха дъвченето за задължителна част на всяка закуска), Дървобрад стоеше прав, тананикаше си на ентически или елфически, или някакъв чужд език и гледаше към небето.
— Къде е Ентосбор? — осмели се да запита Пипин.
— Ху, а? Ентосбор? — обърна се Дървобрад. — То не е местност, а събрание на ентите — напоследък рядко го свикваме. Аз обаче изкопчих от доста приятели обещание, че ще дойдат. Ще се срещнем на обичайното място — хората го наричат Диводол. Намира се южно оттук. Ще стигнем преди пладне.
Не след дълго потеглиха. Както и предния ден, Дървобрад носеше хобитите на ръце. Край входа на двора той зави надясно, прекрачи потока и се запъти на юг покрай подножията на величествените скалисти склонове, осеяни с редки дървета. По-нагоре хобитите зърнаха горички от бреза и калина, а над тях се катереха по стръмнините мрачни борови гори. Скоро Дървобрад се поотклони от хълмовете и потъна в дълбоките дебри, където дърветата бяха по-мощни, по-високи и по-гъсти от всичко, което хобитите бяха виждали досега. За малко усетиха лекия задух, който бяха забелязали при първото си навлизане във Ветроклин, ала това чувство бързо отмина. Дървобрад не разговаряше с тях. Тананикаше си дълбоко и замислено, но Мери и Пипин не схващаха думите — звучеше им като бум, бум, румбум, бурар, бум-бум, дарар-бум-бум, дарар-бум и тъй нататък с непрекъсната смяна на мелодия и ритъм. От време на време им се струваше, че дочуват отговор, тананикане или тръпнещ звук, долетял сякаш изпод земята, от клоните над главите им или може би от дънерите на дърветата, но Дървобрад нито спираше, нито обръщаше глава настрани.
Вървяха вече отдавна — Пипин опита да брои „ентокрачките“, но не успя и се обърка някъде на около три хиляди, когато Дьрвобрад взе да забавя ход. Изведнъж спря, остави хобитите на земята и като надигна ръце към устата си, сви длани на широка тръба, после духна или извика през тях. Мощно хуум, хом огласи горите като дълбок тръбен зов и сякаш отекна от дърветата. Нейде далече, от няколко посоки долетя подобно хуум, хом, хуум — не ехо, а отговор.
Дървобрад метна Мери и Пипин на рамо и пак закрачи, отпращайки от време на време нов тръбен зов, и всеки път отговорът долиташе все по-мощно и по-отблизо. Така най-сетне стигнаха до привидно непроходима стена от тъмнозелени дървета, каквито хобитите не бяха виждали досега — те се разклоняваха още от корените и бяха плътно окичени с тъмни лъскави листа, като зеленики без тръни. Покриваха ги множество твърди, изправени съцветия с големи и блестящи маслиненозелени пъпки.
Като зави наляво и заобиколи този грамаден жив плет, Дървобрад с няколко разкрача стигна до тесен вход. През него минаваше утъпкана пътека и изведнъж се спускаше по дълъг стръмен склон. Хобитите видяха, че слизат в обширен дол, кръгъл като паница, много широк и дълбок, увенчан по ръба с висока и тъмна вечнозелена ограда. Дъното беше тревисто и гладко, без никакви дървета освен три много високи и красиви бели брези в центъра на паницата. Към дола водеха още две пътеки — от запад и от изток.
Няколко енти вече бяха пристигнали. Други се задаваха по отсрещните пътеки или следваха Дървобрад. Когато наближиха, хобитите се загледаха в тях. Бяха очаквали да видят множество създания, подобни на Дървобрад, както всички хобити си приличат (поне в очите на чужденците). Много се изненадаха, като видяха съвсем друго. Ентите се различаваха един от друг както дърво от дърво, като бреза и бук, дъб и ела. Имаше няколко по-стари енти, брадати и чворести като яки, но древни дървета (макар никой да не изглеждаше тъй стар като Дървобрад), имаше снажни и здрави енти с източени ръце и нозе, с гладка кожа като горски дървета в първа младост, ала нямаше малки енти, нямаше фиданки. Сред широкото тревисто дъно на дола вече стояха около две дузини, а още много се задаваха отвън.
Отначало Мери и Пипин бяха поразени главно от разнообразието, което виждаха — многото форми, цветове, разликите в обхват и ръст, в дължината на ръце и нозе, в броя на пръстите по тях (всички възможни числа от три до девет). Неколцина изглеждаха по-близки или по-далечни роднини на Дървобрад и напомняха букови или дъбови дървета. Но имаше и други породи. Някои приличаха на кестени — енти с кафява кожа, грамадни ръце с криви пръсти и къси дебели крака. Други напомняха ясен — високи, стройни сиви енти с много пръсти по ръцете и дълги нозе; трети приличаха на ели (най-високите енти), а имаше и като брези, като калини, като липи. Но когато всички енти се събраха около Дървобрад, свеждайки леко глави, мърморейки с бавните си напевни гласове и гледайки дълго и внимателно към чужденците, тогава хобитите разбраха, че те всички са от един род и имат еднакви очи — не тъй стари и дълбоки като на Дървобрад, но с еднакъв бавен, търпелив, замислен израз и еднакви зелени отблясъци.

Веднага щом цялата компания се събра и застана в широк кръг около Дървобрад, започна странен и неразбираем разговор. Ентите бавно замърмориха; изпървом се присъедини един, после друг, докато запяха всички заедно в протяжен, ту извисен, ту низходящ ритъм; понякога той се засилваше от едната страна на кръга, сетне замираше, за да прогърми с мощен тътен от другата. Макар че не можеше нито да долови, нито да разбере думите — само предполагаше, че са на ентически език, — Пипин отначало реши, че звукът е много приятен за слушане, но вниманието му постепенно се отклони. След като мина дълго време (а песента нямаше никакво намерение да свършва), той взе да се пита, щом като ентическият език е толкова „неприбързан“, дали са успели да си кажат вече Добро утро, а ако Дървобрад е решил да прави проверка, колко ли дни ще му трябват, за да изпее имената на всички. "Интересно, как ли е на ентически език да и не? — помисли си той и се прозя. Дървобрад незабавно усети това.
— Хм, ха, хей, драги ми Пипин! — каза той и всички останали енти прекъснаха песента. — Бях забравил, че сте припрян народ, пък и, тъй или иначе, е уморително да слушате реч, която не разбирате. Сега може да слезете. Съобщих имената ви на целия Ентосбор, всички ви видяха, съгласиха се, че не сте орки и че трябва да вмъкнем нов ред в старите списъци. Засега сме само дотук, но за Ентосбор и това е набързо претупана работа. Ако искате, можете да се поразходите из дола. За освежаване ще откриете бистър извор ей там, на северния склон. Ние имаме да си кажем още някоя приказка, преди Ентосборът да почне наистина. После ще дойда да ви видя и да ви кажа как вървят нещата.
Той остави хобитите на земята. Преди да се отдалечат, те се поклониха ниско. Подобна акробатика, изглежда, развесели ентите извънредно много, ако се съди по тона на мърморенето и проблясъците в очите им, но скоро те се върнаха към обсъжданата тема. Мери и Пипин се изкачиха по западната пътека и надникнаха през отвора в живия плет. От ръба на низината започваха дълги, гористи склонове, а отвъд тях, над боровете на най-далечния хребет, се издигаше във висините остър и бял планински връх. Отляво, на юг, гората се спускаше и чезнеше в сивата далечина. Нейде там мъждукаше бледа зеленина и Мери предположи, че това са равнините на Рохан.
— Питам се, къде ли е Исенгард? — каза Пипин.
— Не знам точно къде се намираме — отвърна Мери, — но онзи връх навярно е Метедрас, а доколкото си спомням, пръстенът на Исенгард лежи сред нещо като разклонение или дълбок пролом в края на планините. Вероятно е оттатък този грамаден хребет. Там горе, вляво от върха, като че се надига пушек или мъгла, не ти ли се струва?
— Как изглежда Исенгард? Питам се дали ентите изобщо могат да му сторят нещо.
— И аз се питам. Исенгард е като пръстен от скали или хълмове, мисля, с просторна равнина отвътре и каменна колона по средата, наречена Ортанк. На нея е кулата на Саруман. В околната стена е пробита порта, може би не само една, и ми се струва, че през нея минава рекичка; тя се спуска от планините и пресича Роханския пролом. Чини ми се, че това място ще е костелив орех за ентите. Но тия енти ми вдъхват някакво странно чувство — някак не ми се вярва да са чак толкова безобидни и… да речем, забавни, колкото изглеждат. На вид са бавни, чудати и търпеливи, почти печални; и все пак вярвам, че могат и да се ядосат. А случи ли се това, бих предпочел да не им излизам насреща.
— Да! — каза Пипин. — Разбирам те. Това може да е като разликата между полегнала, замислено преживяща стара крава и връхлитащ бик; промяната може да стане изведнъж. Чудя се дали Дървобрад ще ги раздразни. Сигурен съм, че се кани да опита. Но те не обичат да се ядосват. Дървобрад се ядоса снощи и после пак тури сурдинката.
Хобитите се обърнаха. Ентите все тъй надигаха и снишаваха гласове, увлечени в съвещанието. Слънцето се бе изкачило по небосвода и надничаше над високата ограда, сияеше по върхарите на брезите и огряваше северния край на дола с хладна жълта светлина. Там хобитите забелязаха да проблясва изворче. Закрачиха по ръба на огромната паница, досами вечнозелените дървета — колко приятно бе отново да усетят под нозете си прохладна трева, без да бързат заникъде, — и слязоха към бликащата вода. Отпиха от чистата, пронизващо студена влага, после седнаха на един обрасъл с мъх камък и се загледаха как слънчеви петна играят по тревата и сенките на прелитащите облаци минават по дъното на дола. Ентите продължаваха да мърморят. Много странно и далечно изглеждаше това място, то бе извън техния свят, далеч от всичко, което им се бе случвало. Обхвана ги непоносим копнеж да видят и чуят другарите си, особено Фродо, Сам и Бързоход.
Най-сетне гласовете на ентите затихнаха, хобитите погледнаха надолу и видяха, че към тях се задава Дървобрад, придружен от още един ент.
— Хм, хум, ето ме пак — каза Дървобрад. — Изморихте ли се, траете ли вече, хмм, а? Е, боя се, че ще трябва още да потраете. Приключихме с първата част, но тепърва ще обяснявам как стоят нещата на ония, които живеят далече от Исенгард, и на ония, с които не можах да се видя преди Сбора, а после ще трябва да решим какво да правим. Обаче за ентите решението не отнема толкова много време, колкото изреждането на всички факти и събития, които трябва да си изяснят. Както и да е, няма да отричам, че още дълго няма да мръднем оттук — нищо чудно да постоим ден-два. Затова ви доведох събеседник. Той живее наблизо. Елфическото му име е Брегалад. Той казва, че вече е решил и няма нужда да стои на Сбора. Хм, хм, от всички той е най-близко до онова, което можем да наречем припрян ент. Сигурно добре ще се погаждате с него. Довиждане! Дървобрад им обърна гръб и се отдалечи. Брегалад постоя, проучвайки задълбочено хобитите; те пък го гледаха и се чудеха кога ли ще прояви някакъв признак на „припряност“. Той беше висок и изглеждаше един от най-младите енти; гладка лъскава кожа покриваше ръцете и нозете му, устните му бяха яркочервени, а косата му сивозелена. Можеше да се прегъва и люшка като стройно дърво под напора на ветровете. Най-после той заговори и гласът му, макар и звучен, беше по-висок и по-ясен от този на Дървобрад.
— Ха, хмм, приятели, хайде да се поразходим! Аз съм Брегалад, на вашия език това значи Бързолъч. Прякор, разбира се. Наричат ме така, откакто казах да на един възрастен ент, преди да бе довършил въпроса си. Освен това пия бързо и излизам от реката, докато някои още си топят брадите. Елате с мен! Той протегна надолу изящните си ръце и подаде на хобитите по една дългопръстна длан. И тримата прекараха целия ден в разходки из гората, в песни и смях, защото Бързолъч се смееше често. Смееше се, щом слънцето се покажеше иззад облак, смееше се, щом срещнеха поток или извор — тогава се привеждаше да наплиска нозете и главата си; понякога се смееше на звук или шепот, долетял откъм дърветата. А видеше ли калина, спираше за малко с протегнати ръце, пееше и се люшкаше в такт с песента. Привечер той ги отведе в своя ентически дом — нищо особено, просто обрасъл с мъх камък, положен сред тревата в подножието на зелен рид. Наоколо в кръг растяха калини и имаше вода (както във всеки ентически дом) — от стръмния склон бликаше извор. Тримата си побъбриха, докато над гората падаше мрак. Наблизо все тъй звучаха гласовете на Ентосбора, ала сега те изглеждаха по-дълбоки и не тъй спокойни, сегиз-тогиз нечий мощен глас се надигаше с висока, устремна мелодия и останалите замираха. Но Брегалад, застанал край хобитите, говореше на собствения им език кротко, почти шепнешком, и те узнаха, че той е от рода на Твърдокор и че родният му край е бил опустошен. Това им се стори напълно достатъчно обяснение за неговата „прибързаност“, поне що се отнася до орките.

— В моя дом имаше калини — с мека печал изрече Брегалад, — калини, пуснали корени, когато бях още малко ентче — преди много, много години, в тих и спокоен свят. Ентите бяха посадили най-старите от тях, защото искаха да зарадват ентругите, ала те ги поглеждаха с усмивка и отвръщаха, че знаят къде цветът е по-бял и плодът по-богат. И все пак от цялата тази порода, рода на Розата, няма за мен по-прекрасни дървета. Те растяха и растяха, докато сенките им се превърнаха в зелени дворци, а червените гроздове наесен бяха прекрасен и чуден товар. Птичи ята се сбираха там. Аз обичам пернатите, дори когато бъбрят безспир, а и калините не жалеха изобилието си. Но птиците станаха враждебни и алчни, те късаха вейките и събаряха плода, без да го кълват. После дойдоха орки с брадви и отсякоха моите дървета. Дотичах, зовах ги с дългите им имена, ала те не потрепваха, не чуваха и не отвръщаха — лежаха мъртви.

О, Орофарне, Ласемиста, Карнимирие!
Калино, ти! О, как блести в косите ти цветът!
Калино, ах! По теб видях как грее чист денят:
ствол мек и сив, лист лек и жив нашепваха слова,
товар свещен, златочервен по твоята глава!
О, скръбен ден, лежиш пред мен и вехнеш в зной и пек
и стена аз, но твоят глас затихнал е навек.
О, Орофарне, Ласемиста, Карнимирие!

Хобитите заспаха, унесени в тихата песен на Брегалад, която сякаш оплакваше на различни езици гибелта на любимите му дървета.
С него прекараха и следващия ден, но не се отдалечаваха много от дома му. Най-често седяха мълчаливо на завет под рида, защото вятърът бе застудял, а облаците се събираха и тъмнееха, слънцето почти не се показваше, а в далечината все тъй се надигаха и затихваха гласовете на Ентосбора — ту гръмки и мощни, ту ниски и печални, ту бързи, ту бавни и тържествени като панихида. Настъпи втора нощ, а ентите продължаваха съвещанието под устремно летящи облаци и колебливо трепкащи звезди.
Дойде зората на третия ден — навъсен и ветровит. По изгрев-слънце гласовете на ентите се извисиха в мощна гълчава и отново замряха. Утрото напредна, вятърът затихна и въздухът натежа от очакване. Хобитите забелязаха, че сега Брегалад слуша напрегнато, макар че за тях звукът, долитащ от Сбора до укритието на ентическия дом, бе едва доловим.
Отмина пладне и слънцето, клонящо на запад към планините, провря дълги жълти лъчи през пролуките на облаците. Внезапно хобитите усетиха, че всичко тъне в покой; цялата гора се вслушваше мълчаливо. Какво значеше това? Брегалад стоеше изпънат и напрегнат и се оглеждаше на север към Диводол.
И сетне с грохот долетя кънтящ и мощен рев: ра-хуум-рах! Дървета се люшкаха и превиваха като ударени от вихър. Отново настъпи тишина и после се разнесе маршова мелодия като от тържествени барабани, а над тътнещите удари мощно и високо запяха неудържими гласове.

На щурм, на щурм, със гръм и шум — та-рунда рунда рунда рум!

Ентите идеха — все по-близко и все по-мощно се издигаха гласовете им.

На щурм със барабан и шум — та-руна руна руна рум!

Брегалад взе хобитите на ръце и с широки крачки напусна дома.
След малко видяха как наближава маршовата колона: с огромни крачки ентите прииждаха по нанадолнището. Начело беше Дървобрад, подир него, двама по двама, стъпваха в крак петдесетина последователи и отмерваха такта, удряйки с юмруци по дънерите си. От по-близко виждаха и пламналите в очите им искри.
— Хуум, хом! Ето че идем с гръм, ето че идем най-сетне! — подвикна Дървобрад, щом забеляза Брегалад и хобитите. — Елате със Сбора! Потегляме. Потегляме към Исенгард!
— Към Исенгард! — изреваха ентите в един глас.
— Към Исенгард!

Към Исенгард! Та бил макар от камък стар и с крепък зид,
та бил макар на Исенгард градът по-як и от гранит,
вървим, вървим, вървим на рат да срутим каменния град;
че лист и ствол е гняв пробол, сърца кипят — вървим на рат!
Към враг без ум, по прашен друм, сред гръм и шум, на щурм,
на щурм!
Към Исенгард със гняв на щурм!
Със гняв на щурм, със гняв на щурм!

Тъй пееха те и маршируваха на юг.
Брегалад с блеснали очи застана начело на колоната до Дървобрад. Старият ент отново пое хобитите, положи ги на рамо и те с тупкащи сърца, с вирнати глави гордо се понесоха пред пеещия отряд. Макар че бяха очаквали в края на краищата нещо да се случи, настъпилата у ентите промяна ги изуми. Сега тя изглеждаше внезапна като връхлитане на порой, който дълго е бил удържан от бент.
— Общо взето, ентите бързичко взеха решение, нали? — осмели се да подхвърли Пипин след време, когато песента бе прекъснала за малко и се чуваше само тътенът на ръце и нозе.
— Бързичко? — повтори Дървобрад. — Хуум! Да, тъй си е. По-бързо, отколкото очаквах. Право да си кажа, от много векове насам не съм ги виждал тъй ядосани. Ние, ентите, не обичаме да ни ядосват; никога не се ядосваме, додето не стане ясно, че е настъпила велика заплаха за нашите дървета и за живота ни. В тая гора подобно нещо не се е случвало от времето на войните между Саурон и Морските хора. Не друго ни разгневи толкоз, а черното дело на орките, безсмислената сеч — рарум, — лишена дори от фалшивия претекст, че трябва да подклаждат огньовете; пък и вероломството на съседа, който бе длъжен да ни помага. Вълшебниците би трябвало да знаят тия неща — и те наистина ги знаят. Нито в ентическия, нито в елфическия или човешкия език се намира достатъчно зло проклятие за подобна измяна. Долу Саруман!
— Наистина ли ще срутите Исенгард? — запита Мери.
— Хо, хм, ами знаете ли, може и да го сторим! Сигурно не ви е известно колко сме силни. Чували сте за троловете може би? Страшна мощ имат те. Но троловете са само имитация, грозно подобие на ентите, създадено от Врага сред Великия мрак, както и орките са копие на елфите. Ние сме по-силни от троловете. Изсечени сме от костите на самата земя. Можем да цепим скалите, както го правят дървесните корени, само че по-бързо, много по-бързо, стига да се разбуни духът ни! Ако не ни посекат, ако не ни порази огън или магия, можем да превърнем Исенгард в куп отломки, да стрием стените му на прах.
— Но Саруман ще опита да ви спре, нали?
— Хм, е, да, така си е. Не съм забравил това. Даже доста си мислих тъкмо по тоя въпрос. Но, виждате ли, мнозина енти са по-млади от мен, и то с не едно дървесно поколение. Сега са ядосани и мислят само за едно — да срутят Исенгард. Но не след дълго пак ще се позамислят, ще поохладнеят, като дойде време за вечерното питие. Ех, как ще ожаднеем! А сега нека си маршируват и пеят! Много път ни чака, ще има време за размисъл. И това не е малко, че започнахме.
Още дълго Дървобрад марширува и пя с останалите. Но след време гласът му спадна до шепот и накрая затихна. Пипин забеляза, че старото му чело е възлесто и сбръчкано. Най-после той вдигна глава и Пипин зърна в очите му печален взор, печален, ала не и нещастен. В тях грееше светлина, сякаш зеленият пламък бе потънал още по-дълбоко в мрачните кладенци на мислите му.
— Разбира се, много е вероятно, приятели — бавно изрече той, — много е вероятно да вървим към своята гибел — последния щурм на последните енти. Но ако си стоим у дома със скръстени ръце, все едно, гибелта ще ни открие рано или късно. Тази мисъл зрееше в сърцата ни и затова маршируваме сега. Не беше бързо решението. Сега поне сетният марш на ентите може да е достоен за песен. Ай — въздъхна той, — може пък и да помогнем на другите народи, преди да си отидем. И все пак как бих искал да видя, че се сбъдват песните за ентругите. Сърцето ми копнее пак да видя Фимбретил. Но тъй е, приятели, песните са като дърветата — раждат плод само когато им дойде времето, а понякога изсъхват преждевременно.
Ентите продължаваха напред с широка крачка. Бяха се спуснали в дълга низина, водеща на юг, сега взеха да се изкачват нагоре и все нагоре, към високия западен хребет. Горите останаха назад и те преминаха сред сгушени тук-там групи брезички, сетне излязоха на голите склонове, където нарядко растяха източени борове. Отпред слънцето потъна зад мрачните гърбове на хълмовете. Спусна се мъжделив здрач.
Пипин погледна назад. Ентите като че се бяха умножили… или какво ставаше? Там, където в сумрака трябваше да се простират отминатите голи склонове, сякаш зърна скупчени дървета. Но те се движеха! Възможно ли бе всички дървета на Ветроклин да се разбудят, гората да се надигне и да тръгне през хълмовете на бой? Той разтърка очи и се запита дали дрямката и здрачът не са го заблудили, ала огромните сиви силуети неуморно напредваха. Надигна се шум, сякаш вятърът стенеше в безбройни клони. Ентите вече наближаваха хребета песните бяха престанали. Падна нощ и настъпи мълчание — не се чуваше нищо освен лекият трепет на земята под нозете на ентите и едва доловим шепот, като че шушнеха безчет есенни листа. Най-сетне те застанаха на билото и се взряха надолу към мрачна бездна — огромен пролом в края на планините: Нан Курунир, долината на Саруман.
— Нощ тегне над Исенгард — каза Дървобрад.

ГЛАВА 5
БЕЛИЯТ КОННИК

— Измръзнах до кости — каза Гимли, пляскайки с ръце и тропайки с крака.
Денят най-сетне бе настъпил. Призори тримата другари бяха закусили с оскъдните си запаси, сега се готвеха в просветляващото утро отново да потърсят по земята следи от хобитите.
— И не забравяйте за оня старец! — добави Гимли. — Бих бил по-щастлив, ако можех да зърна отпечатък от ботуш.
— Че с какво ще те зарадва това? — запита Леголас.
— С това, че щом нозете му оставят следи, старецът може и да не е нещо повече от онова, което видяхме — отвърна джуджето.
— Може би — каза елфът, — но тежките ботуши може да не са оставили следа — тревата е висока и жилава.
— За един Скиталец това не е пречка — възрази Гимли. — На Арагорн му стига и едно приведено стръкче, за да разчете дирята. Но не вярвам да намери следи. Зловещия призрак на Саруман — него видяхме снощи. Дори сред утринните лъчи съм сигурен в това. Може и сега очите му да ни дебнат от Ветроклин.
— Нищо чудно — рече Арагорн. — Ала не съм сигурен. Мисля си за конете. Ти, Гимли, каза снощи, че са били подплашени. Но аз не мисля така. Чу ли ги, Леголас? Звучеше ли това като цвилене в ужас?
— Не — каза Леголас. — Чух ги ясно. Ако не бе мракът и собственият ни страх, бих предположил, че беснеят от ненадейна радост. Речта им бе като на коне, срещнали отдавна изчезнал другар.
— Тъй си помислих и аз — кимна Арагорн, — но не мога да разгадая гатанката, докато не се завърнат. Хайде! Зората бързо просветлява. Първо да огледаме, а после ще мислим! Ще почнем оттук, край нашия бивак, внимателно ще претърсим всичко наоколо и ще продължим нагоре към гората. Каквото и да мислим за снощния посетител, задачата ни е да открием хобитите. Ако случайно са избягали, трябва да са се скрили сред дърветата, иначе щяха да ги видят. Не намерим ли нищо от тук до горските покрайнини, тогава ще претърсим за сетен път бойното поле и пепелта. Но там надеждата е слаба — Роханските конници са си свършили работата твърде добре.
Тримата другари дълго пълзяха и опипваха земята. Дървото скръбно надвисваше над тях, вяло отпуснатите сухи листа потракваха сред мразовития източен вятър. Арагорн бавно се отдалечи. Стигна до пепелта от стражевия огън край реката, после продължи да дири назад, към могилката, където бе станало сражението. Внезапно се приведе ниско и едва не зарови лице в тревата. Сетне повика другите. Те дотичаха мигом.
— Най-после тук откриваме нещо ново! — каза Арагорн и вдигна пред очите им смачкан лист — широк и бледозлатист, но сега повехнал и потъмнял. — Малорнов лист от Лориен и по него има трошици, има ги и в тревата. И вижте! Наблизо се търкалят прерязани въжета!
— А ето и ножа, който ги е прерязал! — добави Гимли. Той се приведе и измъкна късо, назъбено острие от туфата, където се бяха вдълбали нечии тежки нозе. Отчупената дръжка лежеше наблизо.
— Оркско оръжие — каза Гимли, държейки предпазливо острието, и огледа с отвращение гравираната дръжка — тя бе оформена като грозна глава с кривогледи очи и злобно ухилена уста.
— Е, от всички загадки, които открихме, тая е най-странната! — провикна се Леголас. — Вързан пленник да избяга и от орките, и от обкръжаващите конници. После да спре на открито и да пререже въжетата с оркски кинжал. Но как и защо? Ако краката му са били вързани, то как е вървял? А ако са били вързани ръцете му, как е рязал с ножа? И ако не са били вързани нито ръцете, нито краката му, защо изобщо е срязал въжетата? После, доволен от сръчността си, сяда и спокойно си хапва питка! Това поне стига за доказателство, че е бил хобит, даже и да го нямаше малорновия лист. След това, предполагам, е превърнал ръцете си в криле и с чуруликане е хвръкнал към дърветата. Лесно ще го намерим — трябва само и ние да се снабдим с криле!
— Не ще и дума, тук е имало магия — каза Гимли. — Какво правеше онзи старец? Ти, Арагорн, какво ще речеш за тълкуването на Леголас? Можеш ли да добавиш нещо?
— Може и да успея — усмихна се Арагорн. — Наблизо има и други белези, които не забелязахте. Съгласен съм, че пленникът е бил хобит и че трябва да е освободил ръцете или краката си, преди да попадне тук. Ръцете, бих казал, защото така гатанката става по-проста, а и защото, както разчитам белезите, бил е донесен дотук от орк. Кръв се е проляла на няколко крачки от това място, оркска кръв. Наоколо има дълбоки отпечатъци от копита и следи от влачене на нещо тежко. Конниците са съсекли орка, а по-късно са отмъкнали трупа до огъня. Но хобита не са забелязали: той не е стоял „на открито“, нали е било тъмно, а и го е прикривал елфическият плащ. Бил е изтощен и гладен, значи няма нищо чудно, че щом прерязал въжетата с ножа на загиналия враг, похапнал и си отпочинал, преди да пропълзи по-надалеч. Избягал е без раница, без багаж, но поне едно ме утешава — че той е имал в джоба си малко лембас; навярно и това е типично за хобит. Казвам той, макар да се надявам и предполагам, че Мери и Пипин са били тук заедно. Нищо обаче не го доказва със сигурност.
— А как си е развързал ръцете някой от нашите приятели, какво предполагаш? — запита Гимли.
— Не знам как се е случило — отговори Арагорн. — Нито пък знам защо ги е отнасял оркът. Сигурно не за да им помогне в бягството. Не, сега ми се струва, че започвам да разбирам онова, което ме озадачаваше от самото начало: защо след гибелта на Боромир орките се задоволиха с Мери и Пипин? Те не търсиха останалите, не нападнаха бивака ни; вместо това побягнаха стремглаво към Исенгард. Дали не са предполагали, че са пленили Носителя на Пръстена и верния му другар? Не ми се вярва. Техните господари не биха се осмелили да дадат на орки толкова ясни заповеди, макар и да са знаели много; не биха им разказали открито за Пръстена — орките са неверни слуги. Но мисля, че им е било наредено на всяка цена да заловят хобитите — живи. Преди битката е бил направен опит за бягство с безценните пленници. Предателство навярно, какво друго да се очаква от подобни твари; сигурно някой едър и самонадеян орк е опитал да измъкне плячката за свои цели. Такава е моята версия. Възможни са и други. Но на едно можем да разчитаме при всички случаи: поне един от нашите приятели е избягал. Наш дълг е да го открием и да му помогнем, преди да се завърнем в Рохан. Нека не се плашим от Ветроклин, щом неволята го е тласнала към тия мрачни места.
— Не знам какво ме плаши повече — Ветроклин или мисълта за дългия път, който ще трябва да изминем пеш през Рохан — обади се Гимли.
— Тогава да вървим към гората — каза Арагорн.
Не след дълго Арагорн откри свежи дири. Близо до брега на Ентомил се натъкна на стъпки — хобитови стъпки, ала твърде неясни, за да подскажат нещо повече. После отново намери отпечатъци край дънера на едно голямо дърво досами края на гората. Сухата твърда почва не разкриваше много.
— Поне един хобит е постоял тук и се е огледал, после се е отправил към гората — каза Арагорн.
— Значи и ние трябва да влезем навътре — рече Гимли. — Но не ми харесва видът на тоя Ветроклин, пък и ни предупредиха да се пазим. Бих предпочел гонитбата да ни отведе където и да било, само не натам.
— Каквото и да разправят приказките, не усещам от гората да долита зло — каза Леголас. Той бе застанал под горския покров и приведен напред, сякаш се вслушваше и се взираше с широко разтворени очи към сенките. — Не, не е зло, или ако има зло, то е надалече. Долавям само слаби отгласи от мрачни места, където сърцата на дърветата са почернели. Няма злоба наблизо, но има бдителност и гняв.
— Е, срещу мен няма за какво да се гневят — каза Гимли. — Никому не съм сторил зло.
— И добре, че е тъй — отвърна Леголас. — Но, така или иначе, гората много е страдала. Нещо става вътре или скоро ще се случи. Не усещате ли напрежението? Дъхът ми спира от него.
— Усещам, че въздухът е застоял — каза джуджето. — Тая гора е малко по-светла от Мраколес, но е занемарена и плесенясала.
— Стара е, много стара — каза елфът. — Тъй стара, че ми възвръща младостта по-силно дори от пътешествието с деца като вас. Стара и пропита от спомени. Тук бих могъл да намеря щастие, ако бях дошъл в мирни дни.
— Сигурно, няма да споря — изсумтя Гимли. — Във всеки случай ти си горски елф, макар че елфите изобщо са странен народ. Но малко ми поолекна на сърцето. Където отидеш, ще дойда и аз. Само дръж лъка си готов за стрелба, а аз ще поразхлабя секирата на пояса си. Не за дърветата — бързо добави той, вдигайки очи към дървото, под което бяха застанали. — Не искам ненадейно да срещна онзи старец, без да съм си приготвил тема за разговор, това е. Хайде да вървим!
И тримата ловци потънаха в горите на Ветроклин. Леголас и Гимли оставиха на Арагорн да издирва следите. Дори и неговият поглед не откриваше много.

Горската почва беше суха и покрита с дебел слой листа, но предполагайки, че бегълците ще се придържат към водата, той често се завръщаше към речния бряг. Така се натъкна на мястото, където Мери и Пипин бяха спрели да се напият и да изплакнат нозете си. Тук всички видяха ясно стъпките на двама хобити, единият малко по-дребен от другия.
— Добра вест — каза Арагорн. — Ала следите са отпреди два дни. Изглежда, че тук хобитите са се откъснали от речния бряг.
— Какво да правим тогава? — запита Гимли. — Не можем да ги гоним из дебрите на Ветроклин. Пристигнахме без никакви запаси. Ако не ги открием скоро, не виждам каква помощ ще им окажем, освен да седнем край тях и дружно да умрем от глад.
— И трябва да го сторим, ако наистина само това ни остава — каза Арагорн. — Да вървим.
Най-сетне те стигнаха до отвесния край на Дървобрадовия хълм и вдигнаха очи към скалната стена с грубите стъпала, водещи към високата площадка. Слънчеви проблясъци пронизваха забързаните облаци и сега гората не изглеждаше тъй сива и нерадостна.
— Да се качим и да поогледаме наоколо! — каза Леголас. — Все още се задъхвам. С удоволствие бих подишал малко чист въздух.
Пътниците се изкатериха нагоре. Арагорн дойде последен, с бавна крачка — той внимателно проучваше стъпалата и издатините.
— Почти съм уверен, че хобитите са се изкачили дотук — каза той. — Но има и други следи, много странни следи, които не разбирам. Питам се дали от този ръб ще зърнем нещо, което да ни подскаже пътя занапред.
Той се изправи и огледа наоколо, ала не видя нищо съществено. Площадката беше обърната на юг и изток, но само към изток гледката бе открита. Натам дървесните корони се спускаха редица подир редица към равнината, откъдето бяха дошли.
— Голяма обиколка направихме — каза Леголас. — Всички заедно можехме безопасно да стигнем дотук, ако бяхме напуснали Великата река на втория или третия ден, за да поемем на запад. Малцина са способни да предскажат накъде ще ги отведе пътят им, додето не стигнат неговия край.
— Но нали не искахме да идваме във Ветроклин — обади се Гимли.
— Ала ето че сме тук… и с двата крака в капана — каза Леголас. — Гледай!
— Какво да гледам? — запита Гимли.
— Там, сред дърветата.
— Къде? Нямам елфически очи.
— Шшш! По-тихо! Виж! — прошепна Леголас и посочи с ръка. — Долу в гората, точно където минахме преди малко. Той е. Не го ли виждаш как минава от дърво до дърво?
— Виждам, виждам сега! — изсъска Гимли. — Гледай, Арагорн! Не ти ли казвах? Ето го стареца. Цял омотан в мръсни сиви дрипи — затова не го забелязах отначало.
Арагорн се вгледа и съзря бавно крачещ прегърбен силует. Той не бе далече. Приличаше на стар просяк, който крачи морно и се подпира на чепата тояга. Клюмналата му глава не поглеждаше към тях. По други места навярно биха го посрещнали с любезни слова, но сега стояха мълчаливо и усещаха как ги изпълва странно очакване — задаваше се нещо, изпълнено със скрита мощ… или заплаха.
Гимли дълго гледа с широко разтворени очи как силуетът наближава крачка по крачка. Изведнъж не издържа и избухна:
— Лъкът ти, Леголас! Опъни го! Приготви се! Това е Саруман. Не го оставяй да заговори или да ни урочаса! Стреляй пръв!
Леголас хвана лъка и го натегна бавно, сякаш се бореше с нечия чужда воля. С хлабави пръсти измъкна стрела, но не я намести на тетивата. Арагорн стоеше безмълвно, напрегнат и съсредоточен.
— Какво чакаш? Какво ти става? — изрече Гимли със съскащ шепот.
— Леголас е прав — отвърна спокойно Арагорн. — Не можем да застреляме непознат старец така, изневиделица и без предизвикателство, колкото и да ни мъчат страхове и съмнения. Гледай и чакай!
В този миг старецът ускори крачка и с изненадваща бързина достигна подножието на скалната стена. После внезапно надигна поглед, докато тримата стояха неподвижно и се взираха надолу. Из въздуха тегнеше мълчание.
Не можеха да видят лицето му — той бе придърпал качулката надолу, а върху нея бе надянал широкопола шапка, тъй че сянката поглъщаше всичките му черти освен крайчеца на носа и сивата брада.
И все пак Арагорн имаше чувството, че съзира проблясъка на зорки и ясни очи под надвиснали тежки вежди. Най-после старецът наруши мълчанието.
— Добра среща, приятели — изрече той с кротък глас. — Бих искал да си поговорим. Ще слезете ли, или аз да се кача? И без да чака отговор, той взе да се катери.
— Сега! — викна Гимли. — Спри го, Леголас!
— Не казах ли, че искам да си поговорим? — запита старецът. — Махни тоя лък, уважаеми елфе!
Лък и стрела се отрониха от дланите на Леголас и ръцете му безволно увиснаха.
— А ти, уважаемо джудже, ако обичаш, дръпни ръка от дръжката на секирата, докато се добера нагоре! Тя не ще ти потрябва за разговора.
Гимли трепна и застина като камък, само очите му следяха как старецът подскача като планински козел по грубите стъпала. Умората сякаш го бе напуснала. Нещо проблесна, когато той стъпи на площадката, но видението бе прекалено кратко, за да бъдат уверени — мимолетно се бе мярнала белота, сякаш за миг се бе разкрила някаква дреха, обвита в сивите парцали. В тишината се раздаде съскане — Гимли си поемаше дъх.
— Добра среща, казвам пак! — изрече старецът, приближавайки към тях. Когато вече ги деляха само няколко крачки, той спря, облегна се на жезъла и протегнал глава напред, ги огледа изпод качулката — И какво ли дирите по тоя край? Елф, човек и джудже, всички облечени в елфическа носия. Не ще и дума, тука има някаква история, която си струва да се чуе. Насам рядко виждаме такива чудесии.
— Говориш като човек, който добре познава Ветроклин — рече Арагорн. — Така ли е?
— Не чак толкова добре — отвърна старецът, — тая гора трябва да се опознава с векове. Но сегиз-тогиз идвам насам.
— Можем ли да узнаем името ти, а после да чуем какво имаш да ни кажеш? — запита Арагорн. — Утрото отминава, а ни чака неотложна задача.
— Колкото до това, каквото имах да кажа, вече го чухте: какво дирите и какво можете да разправите за себе си? А пък името ми!…
Вместо да продължи, той избухна в дълъг, тихичък смях. При този звук по тялото на Арагорн пробяга тръпка, странен хладен трепет и все пак не усещаше страх или ужас — това бе по-скоро като внезапната целувка на мразовит въздух, като плясъка на хладен дъжд, разбуждащ заспалия от неспокойна дрямка.
— Името ми! — повтори старецът. — Не се ли досещате вече? — мисля, че сте го чували и преди. Да, чували сте го. Но хайде сега, какво ще ми разправите?
Тримата другари стояха безмълвно.
— Някой друг на мое място би се усъмнил дали задачата ви е почтена, щом я криете — каза старецът. — За щастие аз знам нещичко. Ако не греша, търсите следите на двама млади хобити. Да, хобити. Не ме зяпайте, като че никога не сте чували това странно име. Чували сте го, и аз също. Е, оня ден те се изкатериха дотук и имаха нечакана среща. Олекна ли ви сега? Сигурно ще искате и да узнаете къде са ги отвели? Добре, добре, може и да ви кажа туй-онуй. Но защо стоим? Вашата задача, виждате ли, вече не е толкова срочна, колкото си мислите. Дайте да седнем и да се настаним удобно.
Старецът им обърна гръб и се отдалечи към купчина нападали камъни и скали в подножието на канарата. И тутакси магията сякаш изчезна, тримата се отпуснаха и се раздвижиха. Ръката на Гимли мигом падна върху дръжката на секирата. Арагорн изтегли меча си. Леголас грабна лъка.
Без да им обръща внимание, старецът се наведе и седна на един широк, нисък камък. Сивият плащ се отметна и сега нямаше съмнение — отдолу той бе облечен в бяло.
— Саруман! — викна Гимли и с топор в ръка се хвърли към него. — Говори! Казвай къде си скрил приятелите ни! Какво си им сторил? Говори или така ще ти цепна шапката, че и вълшебник трудно ще я закърпи!
Старецът бе по-бърз. Той скочи на крака и се метна върху една грамадна скала. Изправи се там и изведнъж израсна, надвисна отгоре им. Плащът и сивите парцали отхвръкнаха настрани. Белите му одежди засияха. Той вдигна жезъла, секирата излетя от ръката на Гимли и със звън падна на скалата. Внезапен огън запламтя по меча в неподвижната десница на Арагорн. Леголас изкрещя и отпрати стрелата право нагоре — тя изчезна в огнено сияние.
— Митрандир! — извика елфът. — Митрандир!
— Добра среща за трети път, Леголас! — каза старецът.
Тримата се втренчиха в него. Косата му беше бяла като сняг под слънцето, сияйно бяла бе дрехата му, очите под гъстите вежди бяха пронизващо ясни като слънчеви лъчи, власт се криеше в десницата му. Разкъсвани от изумление, радост и страх, тримата стояха и не намираха думи.
Най-после Арагорн пристъпи от крак на крак.
— Гандалф! — изрече той. — Не сме се и надявали, но ето че в тежък час отново се завръщаш! Какво ли бе замъглило погледа ми? Гандалф!

Гимли не каза нищо, само падна на колене и закри очи.
— Гандалф — повтори старецът, като че диреше в старите спомени отдавна неизричана дума. — Да, това бе името. Аз бях Гандалф.
Той слезе от скалата, вдигна сивия плащ и се омота в него — засиялото слънце сякаш отново потъна в облак.
— Да, можете постарому да ме наричате Гандалф — промълви той с познатия глас на техния стар приятел и водач. — Стани, добри ми Гимли! Не те упреквам, пък и нищо не си ми сторил. Всъщност, приятели, нито едно от оръжията ви не може да ми причини зло. Радвайте се! Отново се срещаме. И то когато отливът започва. Велика буря се задава, но отливът започна.
Той положи ръка върху главата на Гимли, джуджето вдигна очи и изведнъж се разсмя.
— Гандалф! Но ти си в бяло от глава до пети!
— Да, сега съм бял — кимна Гандалф. — И всъщност не ще е грешка да се каже, че наистина съм Саруман — Саруман такъв, какъвто би трябвало да бъде. Но хайде сега, разкажете ми за себе си! Откакто се разделихме, минах през огън и водни бездни. Забравих много от онова, що мислех, че зная, и в замяна узнах много, що бях забравил. Виждам безброй далечни неща, но често не съзирам най-близките. Разкажете ми за себе си!
— Какво искаш да узнаеш? — запита Арагорн. — Дълъг ще е разказът за всичко, що се случи подир раздялата ни на Моста. Няма ли първо да споделиш вестите за хобитите? Намери ли ги и в безопасност ли са сега?
— Не, не съм ги намерил — каза Гандалф. — Мрак покриваше долините на Емин Муил и аз не знаех, че са пленени, додето не ми го каза орелът.
— Орелът! — възкликна Леголас. — Виждах един орел да се рее нависоко и надалече — за сетен път го съзрях преди три дни над Емин Муил.
— Да — каза Гандалф, — това бе Гуаихир, Господаря на вятъра, който ме спаси от Ортанк. Изпратих го напред да бди над реката и да събира вести. Остър е взорът му, ала не може да види скритото зад дърво и хълм. Нещичко откри той, нещичко разбрах сам. Пръстенът е отминал надалеч и вече нямаме сили да му помогнем — нито аз, нито който и да било от дружината, що потегли от Ломидол. Безумно близо се разкри на Врага, ала успя да избяга. И аз имах пръст в това: от едно възвишение се преборих с Черната кула и Сянката отмина. После бях изтощен, много изтощен и дълго бродих из мрачни видения.
— Значи знаеш за Фродо! — рече Гимли. — Как са нещата към него?
— Не мога да кажа. Той се изскубна от страшна заплаха, но още много опасности го дебнат. Реши да отиде в Мордор сам и потегли на път — само това знам.
— Не е сам — възрази Леголас. — Мислим, че и Самознай е тръгнал с него.
— Тъй ли! — рече Гандалф, очите му проблеснаха и усмивка огря лицето му. — Тъй ли било? За пръв път го чувам, но не се изненадвам. Добре! Много добре! Олекна ми на душата. Трябва да ми разкажете по-подробно. Сега седнете край мен и разправяйте за пътешествието си.
Тримата другари насядаха на земята край нозете му и Арагорн подхвана разказа. Гандалф дълго слуша мълчаливо, без да задава въпроси. Бе отпуснал ръце на коленете си, очите му бяха притворени. Най-после, когато Арагорн спомена за смъртта на Боромир и сетния му път по Великата река, старецът въздъхна.
— Не доизказваш всичко, за което знаеш или се досещаш, приятелю Арагорн — кротко изрече той. — Бедният Боромир! Не можех да видя какво му се е случило. Тежко изпитание за мъж като него — воин и владетел. Галадриел ми каза, че го дебне заплаха. Но той се е изтръгнал в последния миг. Радвам се. Ненапразно тръгнаха с нас младите хобити, стига и това, що сториха за Боромир. Но ролята им не свършва дотук. Съдбата ги доведе до Ветроклин и идването им бе като търкулване на дребни камъчета, с които започва планинска лавина. Дори сега, докато си говорим тук, чувам първия тътен. Тежко на Саруман, ако бентът се отприщи и го завари далеч от дома!
— В едно не си се променил, скъпи приятелю — каза Арагорн, — вечно говориш със загадки.
— Какво? Със загадки ли? — сепна се Гандалф. — Не! Говорех си сам. Стар навик да разговарям с най-мъдрия, който ми е подръка, уморяват ме дългите обяснения, нужни за по-младите.
Той се разсмя, но сега смехът бе топъл и дружески като слънчев светлик.
— Вече не съм млад, дори по летоброенето на Древните родове — възрази Арагорн. — Няма ли да ми откриеш по-ясно мисълта си?
— Какво да кажа аз тогава? — рече Гандалф и умислено помълча. — Ето как виждам нещата за момента, щом държиш да узнаеш мислите ми колкото се може по-ясно. Врагът, разбира се, отдавна знае, че Пръстенът е на път и че го носи хобит. Знае в каква численост потегли нашият Отряд от Ломидол и какъв е всеки от нас. Но той все още не проумява целта ни. Предполага, че всички заедно отиваме към Минас Тирит; точно това би сторил той на наше място. И според черната му мъдрост това би нанесло тежък удар по неговата мощ. Наистина велик страх го е обзел, като не знае кой ли исполин ще се яви изведнъж с Пръстена на ръката и ще го призове на бой, за да го низвергне и да заеме мястото му. И мисъл не минава през ума му, че бихме желали да го низвергнем и вече никой да не заеме трона му. И в най-черните сънища не го спохожда представата, че ще опитаме да унищожим самия Пръстен. Тъкмо тук несъмнено ще видите нашия шанс, нашата надежда. Мислейки само за война, той започна сражението, защото вярваше, че няма време за губене; ако първият удар е достатъчно мощен, може да няма нужда от втори. И той раздвижва преждевременно силите, които отдавна сбираше. Обезумял мъдрец. Ако бе впрегнал цялата си мощ да пази Мордор тъй, че никой да не може да влезе, ако бе вложил цялото си лукавство в издирването на Пръстена, тогава надеждата ни наистина щеше да посърне — нито Пръстен, нито носител щяха да му се изплъзват за дълго. Но сега окото му е забравило своя дом и се взира навън, а най-жадно гледа той към Минас Тирит. Скоро силата му ще връхлети като буря над крепостта. Защото той вече знае, че слугите, изпратени да погубят Отряда, отново са се провалили. Не са открили Пръстена. Не са довели и хобити за заложници. Само това да бяха сторили, за нас ударът можеше да е тежък, дори пагубен. Но нека не помрачаваме сърцата си с мисълта как Черната кула би ги съдила за тяхната доброта и вярност. Врагът се провали… поне засега. Благодарение на Саруман.
— Значи Саруман не е предател? — запита Гимли.
— О, предател е — отвърна Гандалф. — Двоен. И не е ли чудно? Нито едно от последните ни изпитания не изглеждаше тъй скръбно като измяната на Исенгард. Дори само като владетел и пълководец Саруман бе станал твърде силен. Той заплашва народа на Рохан и осуетява помощта му за Минас Тирит, докато главният удар наближава от Изтока. Ала предателското оръжие винаги е опасно за десницата, що го държи. На Саруман също му бе хрумнало да си присвои Пръстена или поне да хване един-двама хобити за злокобните си цели. Тъй че с общи усилия двамата ни врагове успяха само в едно — удивително бързо и точно навреме да доставят Мери и Пипин във Ветроклин, където иначе и кракът им нямаше да стъпи! И още — взаимно се изпълниха с нови съмнения, които разстройват плановете им. Благодарение на Роханските конници Мордор не ще чуе вест за битката, ала Мрачният владетел знае, че двама хобити са били заловени край Емин Муил и поведени към Исенгард против волята на собствените му слуги. Сега ще трябва да се бои както от Минас Тирит, така и от Исенгард. Ако повали Минас Тирит, тепърва ще си има работа със Саруман.
— Жалко, че по средата са нашите приятели — обади се Гимли. — Ако нищо не делеше Исенгард и Мордор, те щяха да се бият, а ние — да гледаме и да чакаме.
— Победителят би излязъл по-могъщ откогато и да било и освободен от товара на съмненията — каза Гандалф. — Но Исенгард не може да се сражава с Мордор, освен ако Саруман пръв се добере до Пръстена. Това вече никога не ще му се удаде. Той още не знае каква заплаха го дебне. И още много неща не знае. Толкова жадуваше да се докопа до плячката, че не можа да изчака у дома си и избърза насам, за да срещне и проследи пратениците си. Но този път закъсня. Още преди да стигне до тия места, битката вече бе свършила и нищо не можеше да се промени. Той не се задържа тук. Надничам в мислите му и виждам съмнения. Горите не са му подвластни. Той вярва, че конниците са изклали и изгорили всичко живо на бойното поле, но не знае дали орките са водили пленници. Не знае и за спречкването между неговите слуги и орките от Мордор, не знае за Крилатия пратеник.
— Крилатия пратеник! — провикна се Леголас. — Аз стрелях по него с лъка на Галадриел над Сарн Гебир и го повалих от висините. Той ни изпълваше с ужас. Що за ново страшилище е това?

— Такова, че стрелите са безсилни против него — отвърна Гандалф. — Ти си погубил само звяра, що го носи. Добро дело, но Конникът скоро е литнал наново. Защото той е Назгул, един от Деветте, яхнали сега крилати твари. Сянката на техния ужас скоро ще падне над последните армии на нашите приятели, закривайки слънцето. Но още не им е разрешено да пресичат Реката и Саруман не знае за новата форма, която са приели Духовете на Пръстена. Мисълта му лети все към Пръстена. Бил ли е на бойното поле? Намерен ли е? Ами ако Теоден, владетелят на Пределите, се добере до него и узнае за силата му? Само тази опасност вижда и сега бяга към Исенгард, за да удвои и утрои щурма си против Рохан. А през цялото време по-отблизо го дебне друга опасност, но унесен в трескави мисли, той не я вижда. Забравил е за Дървобрад.
— Пак си говориш сам — усмихна се Арагорн. — Не познавам тоя Дървобрад. А за Сарумановото двойно предателство донякъде се досещах, ала не виждам за какво е допринесло пристигането на двама хобити във Ветроклин, освен да ни тласне към дълга и безплодна гонитба.
— Чакай малко! — викна Гимли. — Друго искам да узная най-напред. Гандалф, тебе ли видяхме снощи или Саруман?
— Със сигурност не съм бил аз — отговори Гандалф, — следователно трябва да предположа, че сте видели Саруман. Явно толкова си приличаме, че мога да извиня желанието ти да пробиеш в шапката ми непоправима дупка.
— Добре де! — рече Гимли. — Радвам се, че не си бил ти.
— Да, добро ми джудже — отново се разсмя Гандалф, — утеха е да знаеш, че поне в това не грешиш. Та не знам ли и аз тегобата на грешките! Но, разбира се, не съм и помислил да те осъждам за посрещането. Как бих могъл, след като толкова често съм съветвал другарите си да подозират даже собствените си ръце, щом имат работа с Врага. Жив да си ми, Гимли, сине на Глоин! Дано някой ден ни видиш един до друг и да разбереш разликата!
— Ами хобитите! — намеси се Леголас. — Дълъг път извървяхме да ги видим, а ти, изглежда, знаеш къде са. Кажи!
— При Дървобрад и ентите — каза Гандалф.
— Ентите! — възкликна Арагорн. — Значи верни са старите легенди за обитателите на горските дебри и великаните — пастири на дърветата? Има ли още енти на тоя свят? Мислех, че те са само спомен от древни времена, ако изобщо някога са били нещо друго освен роханска легенда.
— Роханска легенда ли? — провикна се Леголас. — O, не, всеки елф от Дивите земи е пял песни за древните Онодрими и вековната им скръб. Ала дори и за нас те са само спомен. Ако можех да срещна някой от тях да крачи до днес по света, тогава наистина пак бих се почувствувал млад! Но Дървобрад… това е само другото име на Ветроклин, както го наричат в Общия език, а ти като че говореше за отделна личност. Кой е този Дървобрад?
— А! Сега питаш прекалено много — каза Гандалф. — Знам съвсем малко за неговата дълга, бавна история, ала и то е толкова много, че нямаме време за подобен разказ. Дървобрад е Ветроклин, пазач на гората, най-стар от ентите, най-старото живо същество, което още крачи под слънцето из Средната земя. И наистина се надявам да го видиш, Леголас. Мери и Пипин имаха късмет — срещнаха го тъкмо тук, където седим. Преди два дни той дойде насам и ги отнесе към своето жилище, далеч край корените на планините. Често му се случва да намине тук, особено когато духът му е неспокоен и смутен от слухове за външния свят. Преди четири дни го видях да крачи сред дърветата, мисля, че и той ме видя, защото се спря, но не го заговорих, бях дълбоко унесен в мисли и скован от умора подир борбата с окото на Мордор; той също не заговори и не изрече името ми.
— Може и той да те е помислил за Саруман — каза Гимли. — Но ти говориш за него като за приятел. Аз пък мислех, че Ветроклин е опасен.
— Опасен! — възкликна Гандалф. — Та не съм ли опасен и аз — по-опасен от всичко, що бихте срещнали, освен ако попаднете живи пред трона на Мрачния владетел. И Арагорн е опасен, и Леголас. Опасности те обграждат, Гимли, сине на Глоин, защото и ти си опасен по свой начин. Гората на Ветроклин несъмнено е опасна… не на последно място за ония, които прибързват със секирата, а и самият Ветроклин е страховит, ала въпреки това е мъдър и любезен. Сега обаче чашата на бавния му, тежък гняв прелива и изпълва цялата гора. Хобитите пристигнаха и вестите, които донесоха, бяха последната капка — тя скоро ще се превърне в потоп, но вълната е обърната срещу Саруман и секирите на Исенгард. Назрява нещо, което не се е случвало от Стари времена — ентите ще се събудят и ще открият, че са силни.
— Какво ще сторят? — смаяно запита Леголас.
— Не знам — рече Гандалф. — Мисля, че и те не знаят. Питам се…
Той замълча, привел замислено глава.
Тримата го гледаха. През бягащите облаци слънчев отблясък падна върху ръцете му, отпуснати на скута с дланите нагоре — сякаш светлина ги изпълни като вода в прозрачна чаша. Най-после той вдигна очи и се загледа право в слънцето.
— Утрото отминава — каза той. — Скоро ще трябва да вървим.
— Ще идем ли да намерим нашите приятели и да видим Дървобрад? — запита Арагорн.
— Не — отговори Гандалф. — Не натам е пътят ви. Словата ми бяха изпълнени с надежда. Ала само с надежда. А тя не е победа. Войната връхлетя върху нас и нашите приятели, война, в която само употребата на Пръстена би ни осигурила победата. С велика скръб и велик страх ме изпълва това — много ще трябва да унищожим и можем всичко да загубим. Аз съм Гандалф, Гандалф Белия, ала Черното все още е по-могъщо.
Той се изправи и засенчвайки очи, се загледа на изток, сякаш различаваше в далечината нещо невидимо за тях. После поклати глава и продължи с тих глас:
— Не, вече е недосегаем за нас. Поне от това да сме доволни. Пръстенът вече не може да ни изкушава. Ще трябва да преминем през тежки изпитания, на косъм от отчаянието, ала поне тая гибелна заплаха отмина. — Той се обърна. — Хайде, Арагорн, сине на Араторн! Не съжалявай за избора си в долината на Емин Муил и не мисли, че гонитбата е била напразна. Сред съмненията ти избра пътеката, която изглеждаше вярна — праведен бе изборът и заслужи награда. Така се срещнахме навреме, а иначе би станало късно. Но търсенето на другарите приключи. Дадената дума ще ви посочи накъде да потеглите сега. Трябва да стигнете до Едорас и да посетите Теоден в двореца му. Защото сте нужни. Сега Андурил трябва да разкрие блясъка си в битката, която тъй дълго чака. В Рохан нахлу война и още по-страшно зло: Теоден е болен.
— Значи вече никога не ще видим веселите млади хобити? — запита Леголас.
— Не казах такова нещо — рече Гандалф. — Кой знае? Имайте търпение. Идете където трябва и се надявайте! Към Едорас! И моят път е натам.
— Дълъг е този път за пешеходец, бил той млад или стар — каза Арагорн. — Боя се, че докато стигнем, битката отдавна ще е свършила.
— Ще видим, ще видим — каза Гандалф. — Идвате ли с мене?
— Да, ще потеглим заедно — каза Арагорн. — Но не се съмнявам, че можеш да стигнеш там преди мене, стига да поискаш.
Той се изправи и дълго гледа към Гандалф. Останалите мълчаливо се дивяха на тия двама, застанали един срещу друг. Сивият силует на човека, Арагорн, син на Араторн, бе висок и суров като камък, десницата му лежеше на дръжката на меча, сякаш могъщ крал бе пристъпил от морските мъгли към бреговете на простосмъртния народ. Пред него се извисяваше старият силует — бял, засиял, като че незнайна светлина пламтеше в него, прегърбен под товара на годините, ала изпълнен с недостъпна за кралете мощ.