Ниенор в Бретил

Колкото до Ниенор, тя бягала из горите, чувайки зад гърба си крясъците на преследвачите; а одеждите си раздрала, хвърляйки тичешком дреха след дреха, додето останала съвсем гола; и през целия този ден продължила да тича като звяр подгонен до пръсване на сърцето, що не смее да спре, за да си поеме дъх. Ала привечер лудостта й внезапно преминала. Спряла се за миг като замаяна, а сетне от изтощение рухнала като подкосена в несвяст сред високите папрати. И там, сред старата шума и младите пролетни кълнове, заспала дълбоко, откъсната от целия свят.
На сутринта се събудила и слънчевите лъчи я зарадвали, сякаш едва сега се раждала за живот; и всичко, що виждала, й се струвало ново и непознато, та не знаела кое как се нарича. Защото зад нея лежала само мрачна пустота, през която не можел да мине ни спомен за онуй, що познавала преди, ни ехо от слово човешко. Само сянка от ужас си припомняла, затова била плашлива и вечно дирела скривалище — ту се катерела по дървета, ту се шмугвала в някой шубрак, бърза като катеричка или лисица, колчем я стреснел звук или сянка; и оттам дълго надничала през листата, преди пак да поеме напред.
Дълго вървяла тъй все в оная посока, що избрала най-напред, додето излязла край река Теиглин и утолила жаждата си; но храна не намерила, нито пък знаела как да си набави, а била прегладняла и зъзнела от студ. И тъй като дърветата отвъд реката изглеждали по-гъсти и сенчести (а наистина било така, понеже оттам започвал Бретилският лес), тя прегазила през водата, стигнала до една зелена могила и се проснала по очи, защото била изтощена, а й се струвало, че мракът, от който бягала, пак я настига и слънцето гасне.
Но всъщност черна буря се задавала откъм Юга, влачейки порой и светкавици; и Ниенор лежала там, сгърчена от ужас пред гръмотевиците, а мрачният дъжд обсипвал нейната голота.
Тъй се случило, че в този час неколцина горяни от Бретил минали оттам подир набег срещу орките, бързайки да прекосят Теиглинските бродове и да се доберат до едно близко убежище; и ненадейно избухнала страховита мълния, та цялата могила Хауд-ен-Елет лумнала в бели пламъци. Тогаз Турамбар, който водел отряда, отскочил назад, закрил очи и се разтреперал; защото му се сторило, че вижда призрака на погубена девойка, проснат върху гроба на Финдуилас.
Но един неговите бойци изтичал към могилата и му извикал:
— Насам, господарю! Тук лежи млада жена и още е жива!
Приближил се Турамбар и я вдигнал; от мокрите й коси се стичала вода, ала тя само стискала очи и треперела, без да се съпротивлява. Смаян от туй, че лежи гола по дъжда, Турамбар метнал плаща си около нея и я отнесъл в една ловджийска колиба сред гората. Там наклали огън и я стоплили със завивки, а тя отворила очи и ги огледала; щом взорът й паднал върху Турамбар, лицето й грейнало, утешила се изведнъж и протегнала ръка към него, защото усетила, че сякаш най-сетне е намерила нещо дълго търсено в мрака. А Турамбар поел нейната ръка, усмихнал се и рекъл:
— Няма ли да ни кажеш сега своето име, род и какво зло те е сполетяло?
Тогава тя поклатила глава и мълчаливо заплакала; повече не я разпитвали, додето не заситила глада си със скромната храна, която могли да й предложат. Като се нахранила, тя въздъхнала и пак положила ръка в десницата на Турамбар; а той рекъл:
— С нас ще си в безопасност. Тази нощ можеш да отпочинеш тук, а на разсъмване ще те отведем в нашето селище сред горските дебри. Ала бихме желали да знаем твоето име и род, та да открием близките ти и да им отнесем вест за тебе. Няма ли да ни кажеш?
Но тя пак не отговорила и се разплакала.
— Не бой се! — рекъл Турамбар. — Навярно историята е твърде печална, за да я разказваш тъй скоро. Но трябва да ти дам име и ще те назова Ниниел, що значи Просълзената.
Като чула името, тя вдигнала очи и поклатила глава, но послушно повторила:
— Ниниел.
Това била първата дума, която изрекла подир мрака и той получила името си между горяните.
На сутринта понесли Ниниел към Ефел Брандир и пътят се изкачвал стръмно нагоре към Амон Обел до мястото, където трябвало да пресече буйния поток Келеброс. Там бил изграден дървен мост, а под него течението прелитало през каменния ръб и по множество пенести стъпала падало далече надолу към дълбок скален басейн; и водните пръски изпълвали въздуха наоколо като ситен дъждец. Край водопада се простирала зелена морава, обкръжена с брези, а от моста се разкривала гледка на запад към Теиглинската клисура. Въздухът бил прохладен и през лятото пътниците често спирали там да отпочинат и да се напият със студена вода. Димрост се наричал тоя водопад, що означава Дъждовната стълба, ала от онзи ден станал Нен Гирит, тоест Треперещата вода; защото Турамбар и неговите спътници спрели там, но щом достигнала това място, Ниниел се разтреперала цялата и вече не могли да я стоплят и утешат(24). Затуй побързали напред; но докато се доберат до Ефел Брандир, Ниниел вече пламтяла от треска.
Дълго лежала болна и Брандир се борел с цялото си знахарско умение да я изцели, а жените на горяните бдели над нея денем и нощем. Ала само когато Турамбар бил до нея, тя лежала спокойно и заспивала без да стене; и още нещо забелязали всички, които я гледали: макар да бълнувала често, през цялото си боледуване тя не изрекла ни слово, било то на елфически или човешки език. А когато здравето й се възвърнало малко по малко, та станала на нозе и пак започнала да се храни, бретилските жени трябвало да я учат на говор дума по дума като малко дете. Но Ниниел усвоявала тия уроци бързо и с жива наслада като човек, що отново намира изгубени съкровища; и когато най-сетне можела да разговаря с приятелките си, често питала:
— Как се нарича ето това? Защото в мрака изгубих името му.
И когато вече се крепяла на нозе без чужда помощ, взела често да ходи в дома на Брандир; защото най-силно желаела да научи имената на живите твари, а той знаел много за тях; и двамата се разхождали из градините и пасищата.
Обикнал я тогава Брандир; а щом заякнала, тя взела да го го подкрепя, понеже бил хром, и го наричала свой брат. Ала на Турамбар отдавала цялото си сърце и само в негово присъствие се усмихвала, а почнел ли да говори забавно, често избухвала в смях.
През една златна есенна вечер двамата седели един до друг, а слънцето пръскало огнени лъчи по склона и къщите на Ефел Брандир и наоколо царувал безметежен покой. Тогава Ниниел продумала:
— Вече питах за всички имена, освен твоето. Как се наричаш?
— Турамбар — отвърнал той.
Замълчала тя, сякаш се вслушвала в далечен отзвук; но накрая казала:
— И какво означава това, или е просто име, за да те знаят?
— Означава — отвърнал той — Повелител на Мрачната сянка. Защото и аз, Ниниел, имах мрак, в който изгубих много неща; ала сега вярвам, че съм го превъзмогнал.
— И ти ли си бягал от него чак до тия красиви гори? — запитала тя. — Кога успя да се спасиш, Турамбар?
— Да — отговорил той, — дълги години бягах. А се спасих заедно с теб. Защото мрачно бе, когато дойде ти, Ниниел, но оттогава насам грее светлина. И ми се струва, че най-сетне откривам нещо, което отдавна съм търсил.
А после, докато вървял през здрача към своя дом, Турамбар промълвил:
— Хауд-ен-Елет! От зелената могила дойде тя. Поличба ли е туй и как да я изтълкувам?

Отминала златната есен, дошла мека зима и започнала нова спокойна година. В Бретилския лес настанал мир, горяните заживели кротко и не напускали своите места, та не получавали вести от околните земи. Защото по онова време орките, които идвали на юг към мрачното царство на Глаурунг или дебнели около границите на Дориат, избягвали Теиглинските бродове и минавали отвъд реката далече на запад.
А Ниниел оздравяла напълно и станала снажна хубавица; не се удържал Турамбар и я помолил да му стане жена. Възрадвала се тя; но когато Брандир чул тая вест, сърцето му се свило и рекъл:
— Не бързай! И не мисли лошо за мен, задето те съветвам да изчакаш.
— Каквото и да сториш, не ще помисля лошо за теб — отвърнала Ниниел. — Ала защо ми даваш такъв съвет, мъдри братко?
— Мъдри братко ли? — възкликнал той. — Сакат братко кажи, грозен и недостоен за обич братко. Пък и сам не зная защо. Ала сянка тегне над този човек и затова се боя.
— Имало е сянка — рекла Ниниел, — той сам ми каза. Но е избягал от нея, както и аз. А нима не заслужава обич? Макар днес да живее в мир, не е ли бил някога най-славният пълководец, от когото бягали презглава всички врагове?
— Кой ти каза това? — запитал Брандир.
— Дорлас — отвърнала тя. — Не е ли истина?
— Истина е — рекъл Брандир, ала бил недоволен, защото Дорлас предвождал ония, които желаели пак да нападнат орките. А все още се мъчел да измисли с какво да удържи Ниниел от женитбата; затуй добавил: — Истина, но не цялата; защото той е бил пълководец на Нарготронд, а преди туй дошъл от Севера и казват, че бил син на Хурин Дор-ломински от войнствения Хадоров род. — И виждайки, че сянка минала по лицето й като споменал името, Брандир изтълкувал това погрешно и продължил: — С право би си помислила, Ниниел, че такъв човек вероятно в най-близко време ще тръгне отново на бой, може би далече от тукашните земи. И ако стане тъй, как ще го понесеш? Пази се, защото предчувствам, че влезе ли Турамбар в нова битка, не той, а Сянката ще победи.
— Трудно ще го понеса — отговорила тя, — ала омъжена или не, би ми било еднакво тежко. А като съпруга може би ще открия как да го удържа и да отблъсна сянката.
Все пак словата на Брандир я смутили и тя помолила Турамбар да почака. Удивил се той и го обзела печал; а когато узнал от Ниниел, че Брандир я е посъветвал да не бърза, тъгата му се превърнала в гняв.
Но щом настанала нова пролет, рекъл на Ниниел:
— Времето минава. Чакахме дълго и повече не желая да чакам. Стори каквото ти повелява сърцето, обична Ниниел, ала разбери: нямам друг избор. Или ще се върна да воювам из пущинака, или ще се оженим и вече никога не ще тръгна на бой, освен за да те защитя, ако някакво зло дойде към нашия дом.
Тогава тя склонила на драго сърце, дала му дума и в средата на лятото се венчали; а горяните устроили голям празник и като сватбен дар им построили красива къща върху Амон Обел. Там двамата заживели честито, ала Брандир бил неспокоен и сянката в сърцето му ставала все по-мрачна.



Идването на Глаурунг

Междувременно мощта и злобата на Глаурунг нараснали неимоверно; затлъстял от безделие, сбирал той орките около себе си като дракон-владетел и държал в подчинение цялото Нарготрондско кралство. И преди да свърши годината (третата откакто Турамбар се заселил при горяните), драконът започнал да напада земите, където за известно време бил настанал мир; понеже и Глаурунг, и неговият господар знаели много добре, че в Бретил все още живеят шепа свободни люде — последните от Трите рода, отказващи да се преклонят пред мощта на Севера. А туй не можели да понесат; защото Моргот възнамерявал да покори цял Белерианд и да претърси всяко кътче, та дори и в най-затънтената дупка да не остане жива твар, непоробена от него. Поради това няма значение дали Глаурунг се досещал къде е укрит Хуриновият син или (както твърдят някои) Турин наистина бил успял временно да избяга от Злото око, що го преследвало. Защото в крайна сметка всички съвети на Брандир щели да се окажат безплодни и за Турамбар щяло да има само един избор: да седи със скръстени ръце, додето накрая го хванат като плъх; или да се разкрие и да тръгне на бой.
Но когато в Ефел Брандир пристигнали първите вести за нашествието на орките, той отстъпил пред молбите на Ниниел и не отишъл да се сражава. Защото тя рекла:
— Още не са нападнати домовете ни, както говорихме някога. Казват, че орките били малко. А от Дорлас чух, че преди твоето идване често имало подобни схватки и горяните отблъсквали враговете.
Горяните обаче губели битка подир битка, защото тия орки били от най-гнусните — свирепи и хитри; вече не минавали както преди покрай гората, изпълнявайки други задачи, нито пък нахлували на малки групи, а идвали с твърдата цел да завоюват Бретилския лес. Поради туй Дорлас и неговите бойци били отблъснати с тежки загуби, а орките прекосили Теиглин и почнали да върлуват далеч навътре из горите. Дошъл Дорлас при Турамбар, показал му раните си и рекъл:
— Виж, нима не са ни налегнали тежки времена подир привидния мир, както предричах? И нима ти сам не помоли да те броим за един от нас, вместо за чужденец? Не е ли тази заплаха и твоя? Защото домовете ни не ще останат укрити, ако орките нахлуят още малко насам.
Тогава Турамбар станал, взел отново меча Гуртанг и тръгнал на бой; и като узнали това, горяните се въодушевили и го последвали, та сбрал стотици бойци. После тръгнали да претърсват гората, избили всички орки, които се спотайвали из нея и ги окачили по дърветата около Теиглинските бродове. А когато насреща им тръгнала нова войска, причакали я в засада; тъй много били горяните и тъй велик ужас вдъхвало завръщането на Черния меч, че слисаните орки загубили ума и дума и почти всички паднали убити. Тогава горяните наклали грамадни огньове и изгорили накуп съсечените Морготови войници, а пушекът на тяхната мъст се издигнал към небесата и вятърът го отнесъл на запад. Но неколцина оцелели врагове се завърнали в Нарготронд да разкажат какво ги сполетяло.
Свиреп гняв обзел тогава Глаурунг; но отначало той не предприел нищо и само обмислял каквото бил узнал. Тъй зимата отминала в мир и хората говорели:
— Велик е Черния меч от Бретил, защото пред него паднаха всичките ни врагове.
Ниниел била честита и се радвала на Турамбаровата слава; ала сам той седял умислен и си казвал: „Жребият е хвърлен. Сега идва проверка, в която ще проличи дали заслужавам хвалбите, или туй са само надути слова. Повече няма да бягам. Истински Турамбар ще бъда и със собствената си воля и доблест ще превъзмогна съдбата… или ще загина. Но дори и да падна, поне Глаурунг ще погубя.“
При все това безпокойството не го напускало и той изпратил храбри мъже да разузнават далече наоколо. Защото макар да не било обявено, Турамбар вече се разпореждал като пълноправен владетел на Бретилския лес и никой не слушал Брандир.
Пролетта донесла надежда и хората работели с песен на уста. Ала през тая пролет Ниниел заченала, почнала да линее и радостта й помръкнала. А скоро людете, що понякога излизали отвъд Теиглин, взели да се завръщат със странни вести за големи пожарища из горите в равнината край Нарготронд и горяните недоумявали какво може да означава това.
Не след дълго дошли нови вести: че пожарищата идват на север и че сам Глаурунг ги подпалва. Защото той бил напуснал Нарготронд и бродел по някаква своя работа. Тогава глупците и склонните към празни надежди рекли:
— Остана без армия и най-сетне е поумнял, та се връща там, откъдето дойде.
Други пък казвали:
— Да се надяваме, че ще ни отмине.
Но Турамбар не хранел подобна надежда и знаел, че Глаурунг идва да го търси. Затуй, макар че криел тревогата си от Ниниел, ден и нощ мислел какво да предприеме; а пролетта отминавала и наближило лятото.
Дошъл ден, когато двама мъже дотичали в Ефел Брандир пребледнели от ужас, защото били видели Великия червей.
— Истина е, господарю — рекли те на Турамбар, — вече наближава право към Теиглин. Лежеше сред огромни пламъци и дърветата димяха около него. Зловонието му е непоносимо. И ни се стори, че гнусната му следа се простира на много левги назад към Нарготронд, без да завива нито веднъж, като че идва точно към нас. Що можем да сторим?
— Малко — отвърнал Турамбар, — ала аз вече съм го обмислил. Вашата вест ми носи не страх, а надежда; защото ако наистина продължи право напред без завои, както казвате, тогава има изход за хората с храбри сърца.
Горяните се зачудили, защото по онова време Турамбар не казал нищо повече; но твърдостта му им вдъхнала надежда(25).

Ето какво било течението на Теиглин. Бърз и буен като Нарог, той се спускал от Еред Ветрин — изпървом между ниски брегове, додето след Бродовете придобивал сила от други потоци и си прорязвал път през подножието на възвишенията, по които растял Бретилският лес. Оттам нататък продължавал през дълбоки клисури, чиито стръмни склонове били като скални стени, а по дъното им водите беснеели с оглушителен грохот. И точно по пътя на Глаурунг, северно от мястото, където се вливал Келеброс, лежала една от тия клисури — далеч не най-дълбоката, ала по-тясна от всички други. Затуй Турамбар пратил там трима храбри мъже да дебнат за идването на дракона; а сам той се канел да отиде при високия водопад Нен Гирит, където вестите щели да го достигнат по-бързо, а и можел да оглежда надалече из областта.
Но най-напред сбрал всички горяни в Ефел Брандир и изрекъл такива слова:
— Бретилски мъже, задава се смъртоносна заплаха, която само с велика доблест бихме успели да предотвратим. Броят ни сега няма значение; с хитрост трябва да се преборим и да разчитаме на щастливата си звезда. Тръгнем ли против дракона с цялата си сила, както срещу войска от орки, само ще се обречем на гибел, оставяйки жените и децата си беззащитни. Затуй ви казвам да останете тук и да се приготвите за бягство. Защото ако дойде Глаурунг, ще трябва да изоставите това селище и да се разпръснете надлъж и шир; тъй някои ще могат да си спасят живота. Защото няма съмнение, че драконът на всяка цена ще дойде в нашето селище, за да го унищожи и изтреби всичко живо; ала сетне не ще остане тук. В Нарготронд е цялото му съкровище и там има подземни зали, където може да лежи и да расте в безопасност.
Отчаяли се тогава горяните и унило навели глави, понеже вярвали в Турамбар и разчитали на по-голяма надежда в словата му. Но той продължил:
— Не, дотук беше лошото. А то не ще се случи, ако съдбата е благосклонна и добре съм обмислил нещата. Защото не вярвам, че драконът е непобедим, макар с годините да е придобил огромна мощ и злоба. Знам нещичко за него. Не от тялото си черпи сила той, колкото и да е могъщо, а от злия дух, що го обладава. Защото чуйте какво ми разказаха люде, които са се сражавали през годината на Нирнает, когато и аз, и почти всички вие сме били още деца. В онова сражение джуджетата устояли пред дракона, а Азагал от Белегост го наранил тъй жестоко, че той избягал обратно в Ангбанд. Ала ето ви тук един трън, който е по-остър и дълъг от кинжала на Азагал.
При тия думи Турамбар изтеглил Гуртанг от ножницата, вдигнал го със замах над главата си и на всички наоколо им се сторило, че от десницата на Турамбар бликнал пламък високо във въздуха. Тогава се провикнали като един:
— Черния трън от Бретил!
— Да, туй е Черния трън от Бретил — рекъл Турамбар — и има с какво да изплаши врага. Защото трябва да знаете едно: такава е орисията на този дракон (а и на неговото потомство, казват), че колкото и могъща костна броня да го покрива, по-яка дори от желязо, отдолу трябва да се влачи върху змийски корем. Затуй, бретилски люде, тръгвам сега да се добера както мога до търбуха на Глаурунг. Кой идва с мен? Трябват ми само неколцина мъже с крепки ръце и още по-крепки сърца.
Тогава Дорлас излязъл напред и рекъл:
— Аз идвам с теб, господарю; винаги съм предпочитал да тръгна срещу врага, отколкото да го изчаквам.
Ала никой друг не бързал да отговори на призива, защото ги бил обзел страх от Глаурунг, след като разказът на разузнавачите, които го видели, тръгнал от уста на уста. Тогава Дорлас се провикнал:
— Слушайте, бретилски мъже, вече е ясно, че за днешните беди всички съвети на Брандир са били безплодни. С криене не ще се спасим. Няма ли някой сред вас да заеме мястото на Хандировия син, та да спаси от позора рода на Халет?
Чул тия присмехулни слова Брандир, който седял върху трон като предводител на сбора, ала всъщност никой не го зачитал; и горчилка се вляла в сърцето му, защото Турамбар не упрекнал Дорлас. Но един негов сродник на име Хунтор се изправил и рекъл:
— Зле постъпваш, Дорлас, като хулиш тъй своя вожд, чиито нозе за беда не могат да сторят каквото желае сърцето му. Внимавай, да не би на свой ред да срещнеш подобна участ! И как твърдиш, че съветите му са били безплодни, когато никой не пожела да ги слуша? Сам ти, неговият поданик, ги обезсмисли. Казвам ти, че се сбъдна каквото предрече Брандир — Глаурунг идва сега към нас, както дойде в Нарготронд, понеже с делата си се издадохме. Но тъй като злото вече е сторено, ако ми разрешиш, сине Хандиров, ще отида да защитя доблестта на нашия род.
Тогава Турамбар казал:
— Трима са достатъчно! Вас двамата ще взема. Ала и теб не пренебрегвам, вожде. Чуй ме! Трябва да тръгнем час по-скоро и за тази задача ще са ни потребни здрави нозе. Смятам, че мястото ти е сред твоя народ. Защото си мъдър и владееш целителските умения; а може би не след дълго людете ще се нуждаят както от мъдрец, тъй и от целител.
Но макар и красиви, тия слова само още повече огорчили Брандир и той рекъл на Хунтор:
— Върви тогава, ала не чакай от мен одобрение. Защото сянка тегне над този човек и тя ще те отведе към погибел.
А Турамбар бързал да потегли; но когато отишъл да се сбогува с Ниниел, тя заридала скръбно и се вкопчила в него.
— Не тръгвай, Турамбар, умолявам те — рекла. — Не предизвиквай сянката, от която си избягал. Не и не, по-добре ще е да побегнеш пак и да ме вземеш със себе си надалеч от тук!
— Обична ми Ниниел — отвърнал той, — вече нито ти, нито аз имаме накъде да бягаме. В тия земи сме обречени да останем. А дори и да избягам, изоставяйки този гостоприемен народ, бих могъл да те отведа единствено към безлюдната пустош, где ще откриеш само гибел за себе си и нероденото ни дете. Стотици левги път има до която и да било друга страна, останала засега извън властта на Сянката. Събери кураж, Ниниел. Защото предричам: ти и аз не ще загинем от този дракон, нито от който и да било друг слуга на Севера.
Тогава Ниниел млъкнала и престанала да ридае, ала прощалната й целувка била студена.
А Турамбар заедно с Дорлас и Хунтор препуснал към Нен Гирит и когато пристигнали, залязващото слънце вече хвърляло дълги сенки; и последните двама разузнавачи ги чакали там.
— Без малко да закъснееш, господарю — рекли те. — Защото драконът дойде насам и когато си тръгвахме, вече бе достигнал ръба на клисурата и гледаше свирепо отвъд Теиглин. Не спира ни денем, ни нощем, та трябва да сме готови за набега му още преди разсъмване.
Погледнал Турамбар отвъд водопадите на Келеброс и в светлината на залеза зърнал черни колони от пушек да се издигат покрай реката.
— Няма време за губене — рекъл той, — ала поне тази вест е добра. Защото се боях, че драконът може да заобиколи; ако бе отишъл на север към Бродовете и бе открил пътя през низините, щеше да сложи край на надеждите ни. Ала явно е побеснял от гордост и злоба, та върви безогледно напред.
Ала докато изричал това, сам се зачудил и се запитал на ум: „Възможно ли е дори тъй гнусна и люта твар да се бои от Бродовете досущ като орките? Хауд-ен-Елет! Нима и от гроба си Финдуилас възпира злата ми участ?“
После се обърнал към своите спътници и добавил:
— Ето каква задача ни предстои сега. Трябва да изчакаме още малко; защото прекалената прибързаност ще е също тъй пагубна, както и закъснението. Падне ли здрач, ще се промъкнем скришом надолу към Теиглин. Ала внимавайте. Защото слухът на Глаурунг е също тъй остър, както и взорът му — а да ни усети е равносилно на гибел. Ако стигнем незабелязано до реката, после ще трябва да се спуснем в клисурата, да прекосим течението и тъй да застанем на пътя, по който ще поеме.
— Ала как може Глаурунг да мине оттам? — запитал Дорлас. — Колкото и да е пъргав, все пак си остава грамаден дракон — как ще се спусне по едната скала и как ще се изкатери по другата, докато задницата му още слиза надолу? А дори и да го стори, какъв смисъл има да стоим в буйните води под него?
— Може и да го стори — отвърнал Турин — и ако е тъй, зло ни очаква. Ала според онуй, що знам за него, както и според мястото, където лежи сега, мога да се надявам, че е замислил друго. Стигнал е до ръба на Кабед-ен-Арас, през който, както разказвате, някога бил прескочил подгонен елен, за да се спаси от ловците на Халет. Тъй грамаден е сега Глаурунг, че според мен ще опита да се прехвърли оттам. В туй е цялата ни надежда и на нея трябва да разчитаме.
При тия слова сърцето на Дорлас изтръпнало; защото той познавал целия Бретилски лес по-добре от всеки друг горянин, а клисурата Кабед-ен-Арас наистина била зловещо място. Откъм източната й страна се издигала гола отвесна скала, обрасла само най-горе с дървета; от другия край брегът бил малко по-полегат и обрасъл с гъсталак от провиснали дървета и храсти, ала между тях водата бушувала сред скалите и макар че храбър мъж можел да я прекоси посред бял ден, нощем било сигурна смърт да тръгнеш през нея. Но такъв бил планът на Турамбар и нямало смисъл да спори с него.
По здрач тримата поели на път и не тръгнали право към дракона, а отначало минали по пътеката за Бродовете; не след дълго завили на юг по друга тясна пътека и през горските сенки излезли над Теиглин(26). И докато наближавали Кабед-ен-Арас стъпка по стъпка, спирайки често, за да се ослушат, насреща им долетял мирис на изгорели дървета, смесен с непоносимо зловоние. На изток зад тях заблещукали първите звезди, а на запад сред сетните дневни отблясъци се издигали бледи, нетрепващи струйки дим.

Когато Турамбар си заминал, Ниниел останала да стои безмълвна и неподвижна като камък; но Брандир дошъл при нея и казал:
— Не мисли за най-страшното, Ниниел, преди да е дошло. Ала нима не те посъветвах да изчакаш?
— Вярно, тъй беше — отвърнала тя. — Но и да бях те послушала, с какво щеше да ми помогне това? Любовта може да страда и без венчило.
— Знам — рекъл Брандир. — И все пак венчилото не е дреболия.
— Вече втори месец нося негова рожба — рекла Ниниел. — Ала от туй товарът на страха ми за Турамбар не става ни по-лек, ни по-тежък. Не те разбирам, Брандир.
— Аз самият не се разбирам — отвърнал той. — И все пак се боя.
— Не те бива за утешител! — възкликнала тя. — Но, Брандир, скъпи приятелю, с венчило или без него, майка или девица, ужасът ми е непоносим. Повелителя на Съдбата отиде надалеч, за да се пребори със своята участ; как да остана тук и да изчаквам бавните вести, били те добри или лоши? Може би тази нощ той ще се срещне с дракона; как да седя тук и как да изтрая тия гибелни часове?
— Не знам — рекъл Брандир, — ала тъй или иначе часовете ще трябва да минат и за теб, и за съпругите на ония, що тръгнаха с него.
— Нека всяка от тях да стори каквото й повели сърцето! — извикала Ниниел. — Колкото до мен, аз тръгвам натам. Не ще се деля от своя повелител в страшен час. Отивам да посрещна вестите!
Мрачен ужас обзел Брандир при тия слова, та се провикнал:
— Не ще го сториш, ако мога да ти попреча. Защото тъй осуетяваш всичките ни планове. Далече е дотам и ако се случи най-лошото, тук бихме имали време да избягаме.
— Ако се случи най-лошото, не бих искала да избягам — промълвила тя. — Безполезна е вече твоята мъдрост и не ще можеш да ме възпреш.
После излязла пред хората, струпани на открито между къщите на Ефел и се провикнала:
— Бретилски люде! Не ще чакам тук. Загине ли моят повелител, напразни са всички надежди. Вашите земи и гори ще бъдат изгорени докрай, къщите ви изпепелени и никой, никой не ще се спаси. Тогава защо да се бавим тук? Отивам да посрещна вестите и съдбата, каквато и да е тя. Който мисли като мен, нека ме придружи.
Мнозина пожелали да тръгнат с нея — жените на Дорлас и Хунтор, защото обичните им съпрузи били тръгнали с Турамбар; други пък от жалост към Ниниел и от желание да се сприятелят с нея; а още мнозина били подмамени от мълвата за дракона, мислейки от храброст или от глупост (понеже знаели твърде малко за злото), че ще видят странни и славни дела. Защото неизмерно велик бил станал Черния меч в умовете им, та малцина можели да си представят, че дори и Глаурунг е способен да го надвие. Поради всичко туй не след дълго вкупом се втурнали към заплахата, която не осъзнавали; и само с няколко кратки почивки най-подир стигнали изтощени до Нен Гирит тъкмо по здрач, обаче малко след като Турамбар потеглил оттам. Ала нощта охладила горещите им глави и мнозина се почудили на собствената си дързост; а като чули от двамата разузнавачи колко близо е дошъл Глаурунг, сърцата им изстинали и не посмели да продължат. Някои се вглеждали с тревожни очи към Кабед-ен-Арас, но не различавали нищо и чували само хладната песен на водопада. А Ниниел седнала настрани и затреперала от глава до пети.

Когато Ниниел и другите с нея се отдалечили, Брандир рекъл на останалите:
— Вижте как ме пренебрегват и отхвърлят всички мои съвети. Нека Турамбар да бъде ваш вожд и по име, след като вече бездруго е отнел цялата ми власт. Защото отсега нататък се отричам и от властта, и от племето. Повече никой да не ме търси за съвет или изцеление!
И той пречупил жезъла, а подир туй си помислил: „Вече нищо не ми остава, освен обичта към Ниниел; където и да отиде, каквото и да стори, било то разсъдливо или безумно, трябва да я последвам. В този мрачен час нищо не може да се предвиди; ала има надежда дори и немощен мъж като мен да я опази от злото, ако стои наблизо.“
Препасал тогава дълъг меч, както рядко бил правил преди, взел патерицата и колкото можел по-бързо минал през портата на Ефел, куцайки подир другите по дългата пътека към западните предели на Бретилския лес.

Гибелта на Глаурунг

Най-сетне, когато мрачна нощ паднала над земите, Турамбар заедно с двамата си спътници стигнал до Кабед-ен-Арас и се зарадвал на грохота на реката; защото макар да вещаел заплахи в клисурата, този шум заглушавал всичко останало. Тогава Дорлас ги повел на юг и след малко им показал как до се спуснат по една пукнатина до подножието на канарата; ала там храбростта му изневерила, защото във водата имало купища камъни и скали, а течението бушувало между тях със страховито скърцане.
— Туй е прав път към гибелта — рекъл Дорлас.
— Към гибел или към живот, ала друг път няма — отвърнал Турамбар, — а протакането не ще ни донесе надежда. Затуй вървете след мен!
После тръгнал пръв и благодарение на силата и пъргавината си, или пък закрилян от съдбата, успял да мине отвъд и се обърнал сред мрака да види кой ще е втори. Тъмен силует пристъпил до него.
— Дорлас? — запитал Турамбар.
— Не, аз съм — отвърнал Хунтор. — Дорлас не намери храброст да прекоси реката. Защото човек може да обича битките и при все това да се бои от други неща. Сега навярно седи разтреперан на онзи бряг; и дано се засрами за хулите срещу моя сродник.
Турамбар и Хунтор поседнали да отпочинат, ала скоро нощният хлад взел да ги пронизва, защото били мокри от глава до пети, та станали и подирили покрай потока път на север, където лежал Глаурунг. Там бездната ставала още по-тясна и мрачна, и докато напредвали пипнешком, зърнали над себе си отблясъци като от гаснещ огън, а сетне дочули как Великият червей ръмжи в неспокойната си дрямка. Тогава взели да търсят как да се изкатерят до ръба; защото в туй била цялата им надежда да достигнат незащитеното място на врага. Ала тъй гнусно станало зловонието, че главите им се замаяли и те се подхлъзвали по скалите, вкопчвали се в редките дървета и повръщали неудържимо, забравяйки в страданията си всеки друг страх, освен ужаса да не полетят към каменните зъби на Теиглин.
Тогава Турамбар рекъл на Хунтор:
— Хабим сетни сили без никаква полза. Защото напразно е да се катерим, додето не сме сигурни, че драконът ще премине.
— А когато разберем — възразил Хунтор, — не ще имаме време да дирим изход от бездната.
— Вярно — отвърнал Турамбар. — Но когато всичко зависи от случайността, на нея трябва да се доверим.
Затуй спрели и зачакали, гледайки от дълбоката клисура как високо горе една бяла звезда бавно пълзи през тясната ивица небе; и Турамбар постепенно се унесъл в дрямка, сред която с цялата си сила и воля се катерел нагоре, макар че черен вихър го засмуквал назад и раздирал нозете му.
Изведнъж прогърмял оглушителен шум и стените на бездната се разтресли от ехото. Турамбар трепнал и рекъл на Хунтор:
— Ето, раздвижва се. Идва нашият час. Удряй с все сила, защото сега двамината ще трябва да се бием за трима!
В този миг Глаурунг започнал своя набег срещу Бретил; и всичко станало както се надявал Турамбар. Защото драконът бавно провлачил тежкото си туловище към ръба на канарата и вместо да завие, се приготвил да прескочи над бездната с могъщите си предни лапи, а подир туй да прехвърли отвъд и цялото тяло. С него идвал и ужасът, понеже не дошъл право над тях, а малко на север и двамата зърнали изотдолу как сянката на грамадната му глава закрива звездите; в зиналата му паст имало седем огнени езика. После избълвал пламтящ облак, та кърваво зарево огряло цялата клисура и черни сенки заподскачали между скалите; а дърветата срещу него се сгърчили сред колони от дим и в реката с трясък се посипали камъни. Сетне той се метнал напред, сграбчил отсрещната канара с чудовищните си нокти и почнал да се прехвърля отвъд.
Сега Турамбар и Хунтор се нуждаели от храброст и бързина, защото макар че избегнали пламъците, не се намирали точно на пътя на Глаурунг и трябвало тепърва да стигнат до него, преди да е преминал, инак губели всяка надежда. Забравил за опасността, Турамбар изтичал напред покрай реката; ала тъй страшна била жегата и вонята под дракона, че той се полюшнал и щял да падне, ако не го бил сграбчил Хунтор, който храбро идвал сред него.
— Доблестно сърце! — рекъл Турамбар. — Щастлив избор бе, че те взех за придружител!
Ала преди да довърши, грамаден камък се стоварил отгоре, разбил главата на Хунтор и го запокитил в реката — тъй намерил своя край един от най-храбрите бойци в рода на Халет. Тогава Турамбар се провикнал:
— Уви! Зле е за всекиго да крачи в моята сянка! Защо ли потърсих помощ? Ето, вече си сам, Повелителю на Съдбата, както би трябвало да знаеш, че ще стане. Завладявай сега сам-самичък!
После призовал цялата си воля и ненавист към дракона и неговия господар — и сякаш ненадейно открил в тялото и душата си сили, каквито не бил опознал дотогава; корен по корен, камък по камък преодолял отвесната канара, додето се вкопчил в едно тънко дръвче, което растяло малко под ръба на клисурата и макар с опожарена корона, все още се държало здраво върху корените. И тъкмо когато се намествал в чатала между два клона, търбухът на дракона се появил право отгоре и провиснал досами главата му, преди Глаурунг да го придърпа нагоре. Блед и сбръчкан бил той изотдолу, цял омазан в мътна слуз, по която полепвали всевъзможни боклуци; и излъчвал непоносим мирис на смърт. Тогава Турамбар изтеглил Черния меч на Белег и замахнал нагоре с цялата мощ на десницата и омразата си; и дългото, гибелно и кръвожадно острие потънало в драконовия търбух чак до дръжката.
А Глаурунг като усетил смъртоносния удар, надал писък, който разтърсил горите и вцепенил от ужас людете край Нен Гирит. Турамбар се люшнал като от удар и полетял надолу, а мечът се изтръгнал от десницата му и останал да стърчи в търбуха на дракона. Защото в чудовищен спазъм Глаурунг сбрал цялото си треперещо туловище, преметнал го отвъд клисурата и там се загърчил от болка, свивайки и разпускайки тяло, додето опустошил всичко наоколо и накрая останал да лежи неподвижно сред пушек и каменни отломки.
Замаян и почти загубил свяст, Турамбар висял, вкопчен в корените на дръвчето. Ала успял да превъзмогне шемета, раздвижил се и къде с опора, къде с падане постепенно се добрал до реката; отново дръзнал да я прекоси, но сега лазел по камъните на четири крака с окървавени нокти и заслепен от пяната, додето накрая преминал отвъд и с последни сили се изкатерил до пукнатината, по която били слезли. Тъй най-сетне излязъл пред умиращия дракон и с люта радост се взрял в поваления враг.
Там лежал Глаурунг със зинала паст; ала гаснели вече всичките му огньове и злите му очи били затворени. Проснат бил на една страна, изпружен с цяло тяло и дръжката на Гуртанг стърчала от търбуха му. Възрадвало се тогава сърцето на Турамбар и макар че драконът още дишал, той поискал да прибере меча си, който ценял и преди, но сега го поставял над всички съкровища на Нарготронд. Верни се оказали словата, изречени при изковаването на този меч — че никоя твар, била тя голяма или малка, не ще надживее неговото ухапване.
Затуй пристъпил към своя ненавистен враг, стъпил върху корема му и като хванал дръжката на Гуртанг, напънал с все сила да го изтегли. И викнал присмехулно, напомняйки за словата, изречени пред портите на Нарготронд:
— Здравей, Червей на Моргот! Добра среща отново! Умри сега и дано мракът те погълне навеки! Тъй мъсти Турин, син Хуринов.
После изтръгнал меча, но при това струя черна кръв плиснала върху ръката му и отровата го изгорила жестоко, та изкрещял от болка. Тогава Глаурунг се размърдал, отворил скверните си очи и погледнал Турамбар с тъй люта злоба, че сякаш стрела го пронизала; и заедно с непоносимата болка в ръката туй го повалило в несвяст като мъртъв край дракона, а мечът останал затиснат под тялото му.

Писъкът на Глаурунг долетял до хората край Нен Гирит и ги изпълнил с ужас; а когато съзрели в далечината огненото опустошение от предсмъртния гърч на дракона, те решили, че тъпче и унищожава онези, що го нападнали. Тогава от сърце съжалили, че не са нейде по-надалече; но не смеели да напуснат възвишението, защото си спомняли словата на Турамбар, че ако Глаурунг победи, най-напред ще отиде в Ефел Брандир. Затуй се взирали с ужас да видят накъде ще тръгне, но никой не бил толкоз храбър, че да слезе и да донесе вести от мястото на сражението. А Ниниел седяла неподвижно, само треперела цялата и не можела да овладее ръцете и нозете си; защото когато дочула гласа на дракона, сърцето й замряло и усетила как мракът отново се прокрадва към нея.
Тъй я заварил Брандир. Защото макар и грохнал от умора, той най-сетне стигнал до моста над Келеброс; по целия дълъг път куцукал самичък с патерицата си, а това място било поне на пет левги от неговия дом. Тласкал го страхът за Ниниел, а сега чул новини, с които се сбъдвали най-мрачните му предчувствия.
— Драконът мина реката — казвали хората, — а Черния меч несъмнено е мъртъв, както и другите, що бяха с него.
Тогава Брандир застанал до Ниниел, усетил как страда и сърцето му се свило от жалост за нея; ала въпреки туй си помислил: „Черния меч загина, но Ниниел е жива.“ После потръпнал, защото изведнъж му станало студено край водите на Нен Гирит. И той загърнал Ниниел с плаща си. Но не намирал какво да каже; а тя мълчала.
Времето отминавало, а Брандир все тъй стоял безмълвно до нея, взирал се в нощта и напрягал слух; ала нищо не виждал, чувал само падащите води на Нен Гирит си помислил: „Глаурунг сигурно вече е навлязъл в Бретил“. Но вече не съжалявал своите люде — тия глупци, що се присмивали на съветите му и тъй го унизили. „Нека драконът иде към Амон Обел, тогава ще имам време да избягам и да отведа Ниниел.“ Накъде — нямал представа, защото никога не бил излизал извън Бретил.
Най-сетне той се привел, докоснал ръката на Ниниел и рекъл:
— Няма закога да чакаме, Ниниел! Ела! Време е да вървим. Ако си съгласна, аз ще те водя.
Тогава тя се изправила безмълвно, хванала го за ръката и двамата минали по моста, а сетне продължили по пътеката към Теиглинските бродове. Но ония, които ги видели да се движат като сенки през мрака, нито знаели кои са, нито пък се интересували. А когато се отдалечили под стихналите дървета, луната изгряла иззад Амон Обел и обляла с мътно сияние горските поляни. Тогава Ниниел спряла и рекла на Брандир:
— Това ли е пътят?
А той отвърнал:
— За какъв път говориш? Свърши се нашата надежда в Бретил. Нямаме друг път, освен да се спасим от дракона и да избягаме надалеч, докато още е време.
Смаяно го погледнала Ниниел и рекла:
— Нима не предложи да ме отведеш при него? Или си искал да ме измамиш? Черния меч бе мой любим и съпруг, тръгнала съм само за да го диря. А ти какво си мислеше? Прави сега каквото желаеш, ала аз трябва да бързам.
И докато Брандир стоял замаян, тя побягнала от него; а той се провикнал след нея:
— Чакай, Ниниел! Не тръгвай сама! Не знаеш какво ще завариш. Идвам с теб!
Ала тя не го чувала и тичала тъй, сякаш изстиналата й допреди малко кръв изведнъж се била разгоряла; и макар че Брандир бързал след нея доколкото можел, скоро я изгубил от поглед. Тогава той проклел недъгавата си участ; но не пожелал да се върне.
Наближавало пълнолуние, а бялата луна се издигала високо в небето и когато Ниниел слязла по склона към речната долина, сторило й се, че си я спомня и това я изпълнило със страх. Защото била излязла край Теиглинските бродове и пред нея се извисявала могилата Хауд-ен-Елет, окъпана в лунен светлик, с черна сянка отметната настрани; и от тази могила лъхало чувство на ужас.
С писък свърнала Ниниел настрани и побягнала на юг покрай реката, захвърляйки тичешком плаща си, сякаш отхвърляла мрака, полепнал по нея; а отдолу била облечена в бяло и трепетно искряла под лунните лъчи между дърветата. Тъй я зърнал Брандир от хълма, та се втурнал да й пресече пътя и случайно открил тясната пътека, по която бил минал Турамбар; отбил се по нея, слязъл стръмно на юг към реката и най-сетне взел да догонва Ниниел. Ала макар да викал, тя не обръщала внимание или не чувала и скоро пак изчезнала далече напред; и тъй наближили гората край Кабед-ен-Арас, където умирал Глаурунг.
На юг луната сияела сред безоблачното небе с бистра, студена светлина. Наближавайки опустошеното от Глаурунг място, Ниниел го зърнала как лежи там и търбухът му се сивее под лунните лъчи; ала до него лежал и човек. Тогава забравила за страха, втурнала се сред тлеещите отломки и тъй стигнала до Турамбар. Тъй бил паднал на една страна върху меча си, а лицето било мъртвешки бледо в неясната светлина. Тогава Ниниел се проснала с ридания върху него и го целунала; сторило й се, че долавя слаб дъх, но решила, че туй ще да е заблуда или измамна надежда, защото бил студен и нито помръдвал, нито й отговарял. И докато го галела, открила, че ръката му е почерняла като от изгаряне; измила я тогава със сълзи и превързала раната с парче от дрехата си. Ала понеже той още не помръдвал от нейния допир, пак го целунала и се провикнала:
— Турамбар, Турамбар, върни се! Чуй ме! Събуди се! Аз съм Ниниел. Драконът е мъртъв, мъртъв и само аз стоя тук край теб.
Но той не отговарял.
Дочул плача й Брандир, защото също бил стигнал до опустошеното място; но тъкмо се канел да пристъпи към Ниниел, когато изведнъж спрял и застинал. Защото при вика на Ниниел драконът се размърдал за сетен път, открехнал очи и луната проблеснала в тях, когато задъхано проговорил:
— Здравей, Ниенор, дъще Хуринова. Ето че пак се срещаме преди края. Радост ти нося — най-сетне намери брат си. И сега ще го опознаеш: убиец в нощния мрак, коварен към враговете, неверен към приятелите и проклятие за своя род — такъв е Турин, син Хуринов! Ала най-грозното от всичките му дела вече усещаш в утробата си.
Тогава Ниенор останала като зашеметена, а Глаурунг издъхнал; и с гибелта му пелената на злата магия паднала от нея, та изведнъж зърнала ясно целия си живот ден подир ден, а не забравила и какво се било случило откакто лежала върху Хауд-ен-Елет. Цялата се разтресла от ужас и омерзение. А Брандир, който чул всичко, загубил сили и се подпрял на едно дърво.
Внезапно Ниенор скочила на нозе, спряла се за миг, бледа като призрак под луната, свела взор към Турин и се провикнала:
— Сбогом, о, дважди любими! А Турин Турамбар турун амбартанен: повелител на съдбата от съдба повален! Блазе ти, че си мъртъв!
А сетне, обезумяла от скръб и непоносим ужас, диво побягнала от онова място; а Брандир закуцукал след нея, крещейки:
— Чакай! Чакай, Ниниел!
За миг се спряла тя, погледнала назад с изцъклени очи и се провикнала:
— Да чакам ли? Все това ме съветваш. Да бях те послушала! Ала вече е твърде късно. Не ще чакам вече на тая земя.
И пак се втурнала пред него(27).
Бързо стигнала до Кабед-ен-Арас, спряла там и се вгледала в клокочещата вода с вик:
— Вода, вода! Приеми сега Ниниел Ниенор, дъщеря Хуринова; Просълзено Ридание, дъщеря на Морвен! Приеми ме, та да замина надолу към Морето!
С тия слова се хвърлила отвъд ръба — бял проблясък, погълнат от черната бездна; вик, заглъхнал сред грохота на реката.
Продължавали да текат водите на Теиглин, ала нямало вече Кабед-ен-Арас — от тогава насетне людете винаги наричали тая клисура Кабед Наерамарт; защото нямало вече елен да прескочи над нея, отбягвали я всички живи твари и не стъпвал там човешки крак. Последен от хората надникнал в нейния мрак Брандир, син Хандиров; защото не намерил нужната смелост в сърцето си и макар вече да ненавиждал живота, не успял да срещне там смъртта, за която копнеел(28). Тогава мислите му се върнали към Турин Турамбар и той извикал:
— Да те мразя ли, или да те окайвам? Ала ти вече си мъртъв. Не ти дължа благодарност, похитителю на всичко, що притежавах или желаех. Но моят народ ти е длъжник. От мен подобава да узнаят какво се случи.
И закуцал отново към Нен Гирит, заобикаляйки с тръпки на ужас мястото, където лежал драконът; и докато се катерел по стръмната пътека, натъкнал се на човек, който надничал измежду дърветата, ала щом го видял, мигом се дръпнал назад. Брандир обаче бил разпознал лицето му в сетните лъчи на залязващата луна.
— Хей, Дорлас! — провикнал се той. — Какви вести носиш? Как тъй остана жив? И къде е моят сродник?
— Не знам — мрачно отвърнал Дорлас.
— Странна работа — рекъл Брандир.
— Ако искаш да знаеш — казал Дорлас, — Черния меч ни караше да прекосим в тъмното бързеите на Теиглин. Странно ли е, че не можах да го сторя? Въртя брадвата по-добре от мнозина други, ала не умея да скачам като козел.
— Значи са тръгнали без теб срещу дракона? — възкликнал Брандир. — Ала как е станало туй, след като той е преминал? Трябваше поне да останеш наблизо и да видиш какво ще се случи.
Но Дорлас не отговарял и само го гледал с ненавист в очите. Тогава Брандир разбрал всичко, усещайки изведнъж, че този човек е изоставил другарите си и от непоносим срам се укрива в горите.
— Позор за теб, Дорлас! — рекъл той. — От теб дойдоха всичките ни беди: ти приюти Черния меч, ти доведе дракона, ти ми се присмиваше, ти поведе Хунтор към гибел, а накрая избяга да се спотайваш като страхливец в горите! — Сетне му хрумнало още нещо, та изрекъл с гняв: — Защо не ни донесе вести? Туй беше най-дребното изкупление за такава вина. Ако го бе сторил, не би се наложило Ниниел сама да ги търси. И тогава нямаше да се срещне с дракона. Можеше да живее. Мразя те, Дорлас!
— Задръж си омразата! — отвърнал Дорлас. — Тя е немощна като ума ти. Мен ако питаш, най-добре орките да дойдат и да те окачат като плашило в собствената ти градина. Първо себе си наречи страхливец!
А подир туй, понеже срамът го правел още по-гневлив, той замахнал срещу Брандир с грамадния си юмрук и тъй свършил неговият живот още преди смайването да напусне очите му — защото Брандир изтеглил меча и замахнал, та го съсякъл смъртоносно. Сетне дълго стоял разтреперан и отвратен от кръвта; накрая захвърлил меча, обърнал се и продължил прегърбен напред, като се подпирал на патерицата.
Когато Брандир стигнал до Нен Гирит, бледата луна била залязла и нощта просветлявала; на изток се разпуквала зората. Хората, що все още се тълпели край моста, го видели да идва като сива сянка в предутринния сумрак и някои от тях му подвикнали смаяно:
— Къде беше? Видя ли Ниниел? Защото тя си замина.
— Да, замина си — рекъл той. — Замина, замина и вече не ще се завърне. Ала аз дойдох да ви донеса вести. Чуйте ме сега, бретилски люде, и кажете имало ли е някога разказ като тоя, що нося! Драконът е мъртъв, ала и Турамбар лежи мъртъв до него. И това са добри вести — да, добри са и двете.
Тогава народът замърморил, смаян от неговите слова, и някои рекли, че е полудял; но Брандир извикал:
— Изслушайте ме до края! Ниниел също е мъртва — прекрасната Ниниел, която обичахте, която и аз обичах повече от всичко на света. Тя се хвърли отвъд ръба на Еленовия скок(29) и острите зъби на Теиглин я погълнаха. Отиде си, ненавиждайки белия свят. Защото ето какво узна преди да избяга: и двамата са били Хуринови чеда, брат и сестра. Мормегил наричаха него, а сам си избра името Турамбар, за да скрие предишното — Турин, син Хуринов. Нея пък нарече Ниниел, понеже не знаеше, че е Ниенор, дъщеря Хуринова. В Бретил дойдоха, влачейки подир себе си сянката на черна участ. Тук се стовари съдбата върху им и не ще се отърват вече от скръб тия земи. От днес не ги наричайте нито Бретил, нито страна на Халетримите, а Сарх ния Хин Хурин — Гроб на Хуриновите чеда!
Тогава, макар все още да не разбирали как се е стигнало до тая беда, людете заридали и някои от тях рекли:
— Гроб си намери в Теиглин скъпата Ниниел, гроб трябва да има и за Турамбар, най-храбрия сред мъжете. Не бива спасителят ни да лежи под небето. Нека идем да го потърсим.

Гибелта на Турин

А когато Ниниел избягала, Турин се размърдал и му се сторило, че я чува да го зове от далечен бездънен мрак; но със смъртта на Глаурунг съзнанието му се възвърнало и той отново си поел дълбоко дъх, после въздъхнал и от изтощение потънал в дълбока дрямка. Преди разсъмване обаче нощният студ взел да го мъчи, та се завъртял насън, дръжката на Гуртанг го подпряла в ребрата и той се събудил. Нощта отминавала и из въздуха се носел утринен полъх; скочил той на нозе, като си припомнил победата и парещата отрова на дракона. Вдигнал ръка, огледал я и се почудил. Защото била превързана с все още влажно парче бял плат, което облекчавало болката; и си рекъл:
— Как тъй някой се е погрижил за мен, а сетне ме е изоставил да лежа на студения камък сред хаос и драконово зловоние? Какви ли странни неща са се случили?
Тогава се провикнал, ала никой не му отговорил. Наоколо имало само мрак, опустошение и зловещ мирис на смърт. Привел се да вдигне меча си и видял, че е цял, а сиянието по острието блести все тъй ярко.
— Скверна бе отровата на Глаурунг — промълвил той, — ала ти си по-крепък от мен, Гуртанг! От ничия кръв не се отказваш. Твоя е победата. Ела сега! Трябва да подиря помощ. Изнурено е моето тяло и мраз пронизва костите ми.
После обърнал гръб на Глаурунг и го оставил да гние; но докато се отдалечавал от онова място, всяка нова стъпка му се струвала все по-тежка и той си помислил: „Може би край Нен Гирит ще заваря да ме очаква някой от разузнавачите. Ала ми се ще час по-скоро да стигна до своя дом, та да усетя нежните ръце на Ниниел и знахарските умения на добрия Брандир!“
И тъй крачел изнемощял под мътните лъчи на зората, като се подпирал с Гуртанг, додето най-сетне стигнал край Нен Гирит и застанал пред людете, тъкмо когато тръгвали да търсят трупа му.
С ужас се отдръпнали те, мислейки, че това е неприкаяният му дух, а жените надали вой и закрили очи. Но Турин им рекъл:
— Не, радвайте се вместо да ридаете! Вижте! Нима не съм жив? И нима не погубих дракона, от който се бояхте?
Тогава всички се обърнали към Брандир и викнали:
— Глупец си ти с твоите лъжовни приказки, че бил мъртъв. Не ти ли казахме, че си луд?
А Брандир гледал като втрещен към него с ужас в очите и нищо не можел да изрече. Но Турин му казал:
— Значи ти си дошъл там да превържеш ръката ми? Благодаря. Ала явно губиш уменията си, щом не можеш да различиш смърт от припадък. — А после се обърнал към хората: — Не говорете така за него, глупци. Кой от вас би сторил повече? Той поне имаше доблестта да слезе до бойното поле, докато вие седяхте тук и се вайкахте! Е, хайде, сине Хандиров! Още много неща искам да узная. Защо си тук и защо са дошли всички тия люде, които оставих в Ефел? Щом съм тръгнал заради вас срещу смъртна заплаха, не мога ли да разчитам, че ще изпълните волята ми, докато ме няма? И къде е Ниниел? За нея поне се надявам, че не сте я довели насам, а си стои където заръчах — в моя дом с охрана от храбри мъже.
А когато никой не му отговорил, той се провикнал:
Хайде, кажете къде е Ниниел? Защото най-напред нея искам да видя; и на нея най-напред ще разкажа за делата от тази нощ.
Ала всички извръщали лица и накрая Брандир продумал:
— Ниниел не е тук.
— Много добре — рекъл Турин. — Щом е тъй, ще се прибера у дома. Има ли тук кон да ме носи? Или още по-добре носилка. Много сили загубих в тежката битка.
— Не, не! — отчаяно рекъл Брандир. — Празна е твоята къща. Ниниел не е там. Мъртва е.
Но една от жените — съпругата на Дорлас, която не обичала Брандир — викнала пискливо:
— Не го слушай, господарю! Той е полудял. Дойде с викове, че си мъртъв и нарече туй добра новина. Защо тогава да вярваме на приказките му за Ниниел — че била мъртва, та дори и още по-лошо?
Тогава Турин пристъпил към Брандир и извикал:
— Значи моята смърт била добра новина? Да, знам си, че открай време я ревнуваш от мен. А сега била мъртва, казваш? Та дори и още по-лошо. Каква лъжа си сътворил в своята злоба, проклетнико сакати? Може би си искал да ни погубиш с гнусни слова, тъй като не владееш друго оръжие?
Гняв пламнал в Брандировото сърце, та прогонил всяка жалост и той се провикнал:
— Полудял ли? Не, лудият си ти, Черен меч с черна съдба! А заедно с теб и всички тия слабоумни люде. Не лъжа! Ниниел е мъртва, мъртва, мъртва! Върви да я търсиш в Теиглин!
Замръзнал Турин неподвижно и тихо продумал:
— Откъде знаеш? Как си я тласнал към гибел?
— Знам, защото я видях да се хвърля — отвърнал Брандир. — Ала не аз, а ти я тласна. Тя избяга от теб, сине Хуринов и се хвърли в Кабед-ен-Арас, та никога вече да не те види. Ниниел! Ниниел ли? Не, тя бе Ниенор, дъщеря Хуринова.
Тогава Турин сграбчил Брандир и го разтръскал; защото в тия слова дочул как го догонват стъпките на съдбата, ала от ужас и ярост сърцето му не искало да ги приеме, както смъртно ранен звяр е готов да нарани всекиго около себе си, преди да издъхне.
— Да, аз съм Турин, син Хуринов — викнал той. — Отдавна си се досетил за туй. Ала нищо не знаеш за сестра ми Ниенор. Нищо! Тя е на сигурно място в Потайното кралство. Туй е лъжа, зачената в гнусните ти мисли, за да подлудиш първо съпругата ми, а сетне и мен. Хром злодей — значи си искал да тласнеш към гибел и двама ни?
Но Брандир отблъснал ръката му и отвърнал:
— Не ме докосвай! Укроти малко безумството си. Онази, която наричаш своя съпруга, дойде и те превърза, а ти не отговори на нейния зов. Ала друг отговори наместо теб — драконът Глаурунг, който навярно е омагьосал пагубно и двама ви. Тия слова изрече, преди да издъхне: „Ниенор, дъще Хуринова, ето го брат ти, коварен към враговете, неверен към приятелите, проклятие за своя род — такъв е Турин, син Хуринов“. — После Брандир изведнъж избухнал в безумен смях. — Разправят, че на смъртно легло човек говори истината — изкискал се той. — А комай и с драконите е същото. Турин, сине Хуринов, проклет да е твоят род и всички, които те подслонят!
Тогава Турин сграбчил Гуртанг и свиреп огън лумнал в очите му.
— А що да речем за теб, недъгава твар? — бавно продумал той. — Кой й разкри зад гърба ми моето истинско име? Кой я отведе при драконовата злоба? Кой стоя със скръстени ръце и я остави да умре? Кой дойде насам, та час по-скоро да разкаже на всеослушание за нейния ужас? Кой ми се надсмива злорадо сега? Значи хората казвали истината, преди да умрат? Говори тогава, без да се бавиш.
А Брандир като видял смъртта си изписана върху Туриновото лице, останал неподвижен и не побягнал, макар че нямал друго оръжие, освен патерицата си; и рекъл:
— Дълъг е разказът за онуй, що се случи, а вече съм изморен от теб. Ала ти злословиш за мен, сине Хуринов. Нима и Глаурунг е злословил? Посечеш ли ме, всички ще видят, че е бил прав. Но не се боя от смъртта, защото след нея ще ида да търся обичната Ниниел и може би пак ще я намеря отвъд Морето.
— Ниниел ли да търсиш? — викнал Турин. — Не, Глаурунг ще намериш, та заедно да творите лъжи. Ще спиш до Червея, твоя събрат по душа, и в един общ мрак ще гниете!
Сетне вдигнал Гуртанг и смъртоносно съсякъл Брандир. Ала хората закрили очи пред страшната гледка и когато се обърнал да напусне Нен Гирит, всички побягнали с ужас от него.
Тръгнал тогаз Турин като обезумял през горските дебри и ту проклинал Средната земя и човешката участ, ту страстно зовял Ниниел. Но когато най-сетне лудостта го напуснала, той седнал, замислил се над делата си и от устните му се отронил вик:
— Тя е на сигурно място в Потайното кралство!
И си помислил, че след като целият му живот е съсипан, трябва да тръгне нататък; защото всички лъжи на Глаурунг го тласкали надалеч от Дориат. Затуй се изправил, поел към Бродовете на Теиглин и минавайки покрай Хауд-ен-Елет, извикал:
— О, Финдуилас, горчиво платих, задето се вслушах в словата на дракона! Дай ми мъдрост сега!
Ала още преди да довърши, зърнал дванайсет въоръжени елфически бойци да минават през Бродовете; и когато наближили, разпознал между тях Маблунг, пръв пълководец на Тингол. А Маблунг го приветствал с вик:
— Турин! Добра среща най-сетне! Дълго те търсих и се радвам да те видя, макар да личи, че тия години са били тежки за теб.
— Тежки! — повторил Турин. — Да, тежки като Морготовите нозе. Ала щом се радваш да ме видиш жив, значи си единствен в Средната земя. Защо ми се радваш?
— Защото името ти е на почит сред нас — отвърнал Маблунг. — И макар че от много заплахи успя да се изплъзнеш, напоследък се боях за теб. Гледах идването на Глаурунг и си мислех, че е постигнал гнусните си цели, а сега се завръща при своя господар. Ала той зави към Бретил и в същото време узнах от бродници из пущинака, че Черния меч от Нарготронд се бил появил отново и орките се бояли до смърт от него. Тогава ме обзе тревога и си рекох: „Уви! Там, където не смеят да припарят орките, сам Глаурунг отива да дири Турин“. Затуй дойдох час по-скоро насам да те предупредя и да ти помогна.
— Бързал си, ала не достатъчно — рекъл Турин. — Глаурунг е мъртъв.
Тогава елфите го погледнали смаяно и възкликнали:
— Убил си Великия червей! Навеки ще се слави твоето име сред елфи и люде!
— Не ме е грижа — отвърнал Турин. — Защото и сърцето ми загина. Ала щом идвате от Дориат, разкажете ми вести за моите близки. В Дор-ломин узнах, че са забягнали в Потайното кралство.
Дълго не отговаряли елфите, но накрая Маблунг продумал:
— Тъй сториха наистина, в годината преди идването на дракона. Но сега не са там, уви!
Изстинало сърцето на Турин, защото дочул как стъпките на съдбата го гонят към страшния край.
— Продължавай! — викнал той. — И не се бави!
— Двете тръгнаха из пущинака да те дирят — рекъл Маблунг. — Туй бе против всички разумни съвети; ала щом разбраха, че ти си Черния меч, пожелаха да идат към Нарготронд; а Глаурунг изскочи насреща и разпръсна тяхната стража. От онзи ден никой не е видял Морвен; Ниенор пък бе омагьосана, та загуби реч и разум, после избяга на север като горска сърна и изчезна сред дебрите.
Тогава за почуда на елфите Турин се разсмял гръмко и пронизително.
— Не е ли шега това? — викнал той. — О, прекрасната Ниенор! Значи избягала от Дориат към дракона, а от дракона към мен. Каква благосклонна съдба! Мургава като горски плод бе тя, с тъмни коси; дребна и крехка като елфическо чедо, никой не би могъл да я сбърка!
Стъписал се тогава Маблунг и рекъл:
— Тук трябва да има някаква грешка. Не бе такава сестра ти. Висока бе, със сини очи и коса от чисто злато — истинско копие на баща си Хурин. Не може да си я виждал!
— Не може ли, Маблунг, не може ли? — провикнал се Хурин. — А защо не? Та аз съм сляп, погледни ме! Не знаеше ли? Сляп, сляп и залутан още от детство в мрачните мъгли на Моргот! Затуй остави ме! Върви си, върви! Върни се в Дориат и дано зимна слана го попари! Проклет да е Менегрот! Проклет да е и пътят, по който стъпваш! Вече всичко свърши. Сега идва нощта!
После избягал по-бързо от вятъра, а те гледали подир него с почуда и страх. И Маблунг рекъл:
— Случило се е нещо необичайно и страховито, за което не знаем. Нека да го последваме и да му помогнем, ако ни е по силите — защото той е обезумял и безразсъден.
Но Турин ги изоставил далече зад себе си, стигнал до Кабед-ен-Арас и спрял; чул грохота на водата и видял, че дърветата наблизо и надалеч са съсухрени и мъртвите им листа се ронят печално, сякаш зима била настанала в първите дни на лятото.
— Кабед-ен-Арас, Кабед Наерамарт! — извикал той. — Не ще оскверня водите, които измиха Ниниел. Защото зли бяха всичките ми дела, а най-страшно излезе последното.
Сетне изтеглил меча си и продумал:
— Здравей, Гуртанг, смъртоносно желязо, ти единствен сега ми остана! Ала познаваш ли друг господар и друга вярност, освен ръката, що те размахва? От ничия кръв не се отказваш. Ще приемеш ли тогаз и Турин Турамбар? Ще ме погубиш ли бързо?
И в отговор от острието долетял студен глас:
— Да, ще изпия кръвта ти, та дано да забравя кръвта на своя господар Белег и кръвта на Брандир, когото посече несправедливо. Бързо ще те погубя.
Тогава Турин забол в земята дръжката на меча, хвърлил се върху Гуртанг и черното острие му отнело живота.
А Маблунг като дошъл, погледнал грозното туловище на мъртвия Глаурунг, после съзрял трупа на Турин и дълбоко се наскърбил, мислейки за Хурин какъвто го бил видял в битката Нирнает Арноедиад и за страшната участ на неговото семейство. Докато елфите стояли там, хората слезли от Нен Гирит да погледат дракона и като видели какъв страшен край е сполетял Турин Турамбар, всички заридали; а елфите се потресли, щом узнали най-сетне какво означавали сетните слова на Турин. Тогава Маблунг изрекъл горчиво:
— Аз също бях замесен в съдбата на Хуриновите чеда и тъй погубих с думи оногова, когото обичах.
После вдигнали Турин и открили, че мечът му се е строшил на две. Тъй изчезнало и последното, що притежавал.
С много труд събрали купища дърва, наклали огромна клада и унищожили трупа на дракона, додето останала само пепел и стрити на прах кости. Но за Турин изкопали гроб и му издигнали могила там, където бил паднал, а до него положили строшения Гуртанг. И когато всичко свършило и песнопойците на елфи и люде го оплакали, заедно довлекли върху могилата грамаден сив камък; и на него елфите изсекли с дориатски руни:

ТУРИН ТУРАМБАР ДАГНИР ГЛАУРУНГА

А по-долу изписали също:

НИЕНОР НИНИЕЛ

Ала тя не била там и никой никога не узнал накъде са я отнесли хладните води на Теиглин.

Тъй свършва Разказът за децата на Хурин — най-дългата от всички балади в Белерианд.


БЕЛЕЖКИ

22 Виж Приложението, в което се споменава, че Ородрет разменял вести с Тингол „по тайни пътища“.

23 В „Силмарилион“ (стр. 149) Фаротското плато или Таур-ен-Фарот е представено като „просторни гористи плата“. Описанието му тук като „кафяво и голо“ може би се отнася само до началото на пролетта, преди дърветата да се разлистят.

24 Би могло да се предположи, че едва след гибелта на Турин и Ниенор, когато всичко е свършило, някой си е припомнил за този пристъп, разбрал е неговия смисъл и Димрост е преименуван на Нен Гирит; но в легендата през цялото време се използва наименованието Нен Гирит.

25 Ако Глаурунг наистина е възнамерявал да се завърне в Ангбанд, би могло да се предположи, че ще потегли по стария път към Теиглинските бродове — маршрут, твърде близък до този, по който стига до Кабед-ен-Арас. Може би горяните са очаквали да тръгне към Ангбанд както е дошъл преди време — покрай Нарог и Иврин. Показателни са думите на Маблунг: „Гледах идването на Глаурунг и си мислех, че… се завръща при своя господар. Ала той зави към Бретил…“
Когато говори за надеждата Глаурунг да продължи направо без завои, Турамбар има предвид, че ако драконът мине покрай Теиглин до бродовете, тогава ще може да навлезе в Бретил, без да преодолява клисурата, където е уязвим — това личи и от по-нататъшния му разговор край Нен Гирит.

26 Не открих карта, която да илюстрира подробно представата на баща ми за местността, но тази скица поне отговаря на изискванията на повествованието:
(От преводача: тук трябва да се включи факсимиле на картата от стр. 149 на книгата със следните наименования:
Към Амон Обел; Нен Гирит; река Келеброс; Теиглински клисури; Теиглински бродове; към Нарготронд)

27 Изразите „диво побягнала от онова място“ и „пак се втурнала пред него“ подсказват, че е имало известно разстояние между ръба на клисурата и мястото, където Турин лежи до мъртвия Глаурунг. Може би в предсмъртния си гърч драконът се е преметнал далече напред.

28 Малко по-късно в разказа самият Турин преди смъртта си нарича това място Кабед Наерамарт и може да се предположи, че името се е съхранило като спомен за последните му думи.
Съществува привидно противоречие в твърдението (срещано както тук, така и в „Силмарилион“), че Брандир е последният човек, надникнал в Кабед-ен-Арас, макар че по-късно там идва Турин, а също така елфите и всички горяни, които струпват могила над трупа му. Навярно то може да се обясни, ако приемем израза в по-тесен смисъл: Брандир е последният, който наднича „в нейния мрак“. Всъщност баща ми възнамеряваше да промени историята тъй, че Турин да се самоубие не край Кабед-ен-Арас, а върху могилата на Финдуилас при Теиглинските бродове; този вариант обаче никога не се е появявал в писмена форма.

29 Тези думи подсказват, че вероятно първоначалното име на клисурата е било Еленов скок и именно така се превежда названието Кабед-ен-Арас.



ПРИЛОЖЕНИЕ

От онзи момент на разказа, когато Турин и неговите хора се настаняват в древното жилище на калпавите джуджета върху Амон Руд, липсва цялостно и подробно повествование чак докато „Нарн и Хин Хурин“ продължава с Туриновото пътуване на север след падането на Нарготронд. Все пак от множеството експериментални или обяснителни чернови и записки можем да зърнем много неща, останали скрити зад далеч по-краткия текст на „Силмарилион“, а дори и да срещнем отделни откъси, разработени на нивото на цялата история.
Един откъслечен пасаж описва живота на разбойниците върху Амон Руд малко след тяхното заселване там и дава допълнително описание на Бар-ен-Данвед.

Дълго време разбойниците живели спокойно и приятно. Храната била в изобилие и имали добро убежище — топло, сухо и предостатъчно за всички; защото открили, че при необходимост пещерите можели да подслонят повече от стотина души. Навътре имало друга, по-малка зала с огнище от едната страна, чийто комин минавал през скалата към изкусно укрита пукнатина в склона на върха. Имало и още много помещения, към които се стигало от залата или от коридора — някои били жилища, други служели за работилници или складове. Мим бил далеч по-опитен от тях в трупането на запаси и имал множество съдове и сандъци от камък и дърво, останали още от древни времена. Ала повечето от стаите били пусти; в оръжейниците висели ръждиви и прашни топори и други оръжия, лавиците в килерите били празни, ковачниците отдавна не работели. Само една работилница правела изключение — малка стаичка зад вътрешната зала, в която имало пещ, свързана с комина на голямото огнище. Мим работел там понякога, ала не разрешавал никому да влиза заедно с него.
До края на годината разбойниците не нападнали никого, а за лов и дирене на храна излизали обикновено на малки групички. Но дълго време не успявали да открият обратния път и едва неколцина, между които и Турин, опознали добре околните пътеки. Все пак, като видели, че умел следотърсач може да стигне до тяхното убежище и без помощта на Мим, те разположили денонощна стража край пукнатината в северния склон. Откъм юг не очаквали врагове, нито пък имало опасност някой да изкачи Амон Руд по отвесната скала; но денем обикновено пращали наблюдател горе на върха да оглежда цялата област. Колкото и стръмни да били склоновете, този връх все пак можел да бъде достигнат, защото в скалата на изток от пещерата били изсечени удобни за хората стъпала.
Тъй годината се изнизала без беди и тревоги. Но когато дните взели да намаляват, езерото станало тъмно и хладно, брезите край него захвърлили пъстрата си премяна и налетели проливни дъждове, хората трябвало да прекарват все повече време в пещерата. Скоро им омръзнал подземният мрак и мътната светлина на огъня в общата зала; и повечето от тях взели да мислят, че ще е по-добре, ако не споделят жилището с Мим. Прекалено често се случвало той да изниква от някое сенчесто кътче, докато го мислели, че е съвсем другаде; и когато бил наблизо, обземал ги смут, та всеки разговор секвал. Скоро взели да си говорят само шепнешком.
Ала с Турин не било така и туй ги карало да се чудят; той все повече се сприятелявал със старото джудже и все по-често слушал неговите съвети. През зимните вечери седял с часове наред при Мим, слушайки разкази за древни премъдрости или за дългия живот на джуджето; и никога не го упреквал, че говори зле за Елдарите. Мим изглеждал много доволен и отвръщал на Турин с искрена благосклонност; само него допускал от време на време в своята ковачница и там двамата разговаряли тихичко. Хората обаче не били твърде доволни; а Андрог гледал на всичко туй със завистливо око.

В Текста на „Силмарилион“ не намираме никакви указания как Белег е открил пътя към Бар-ен-Данвед — той просто се появява сред разбойниците „през един сумрачен зимен ден“. В някои кратки бележки се среща идеята, че поради непредвидливостта на разбойниците хранителните запаси в Бар-ен-Данвед намаляват през зимата, а Мим се скъпи да дели с тях корените от своя склад; затова в началото на годината те излизат на голям лов. Наближавайки Амон Руд, Белег се натъква на следите им и според един от вариантите ги проследява до бивака, на който трябва да спрат заради внезапна снежна буря, а според друга версия върви след тях чак до Бар-ен-Данвед и незабелязано се вмъква вътре.
Пак по това време Андрог, търсейки скритите запаси на Мим, се залутва из пещерата и открива тайно стълбище, водещо към плоския връх на Амон Руд (именно по това стълбище част от разбойниците напускат Бар-ен-Данвед при нападението на орките — „Силмарилион“, стр. 265). При тази експедиция или малко по-късно Андрог решава да пренебрегне проклятието на мим, взима лък и бива ранен от отровна стрела — само в един от няколкото варианта на текста се споменава, че стрелата е оркска.
Белег успява да излекува раната, но изглежда, че това съвсем не намалява омразата и недоверието на Андрог към него; а Мим започва още по-люто да ненавижда елфа, който е „развалил“ проклятието му. „Нищо, то ще ухапе отново“ — казва той. По-късно на Мим му хрумва, че ако и той хапне лембас, приготвен от Мелиан, ще си възвърне силата и младостта; и тъй като не успява да открадне, почва да се преструва на болен и моли своя враг за малко лембас. Когато Белег му отказва, омразата на Мим става непоколебима — най-вече заради обичта на Турин към елфа.
Можем да споменем още, че когато Белег изважда пакета с лембас от вързопа си (виж „Силмарилион“, стр. 260, 263), Турин отказва да хапне:

Червените отблясъци на огъня играели по сребристите листа; и когато Турин зърнал печата, очите му станали мрачни.
— Какво си донесъл? — запитал той.
— Най-големия дар, що все още можем да предложим на онези, които обичаме — отвърнал Белег. — Туй е лембас, пътният хляб на Елдарите, от който досега не е хапнал нито един човек.
— Шлема на дедите си ще приема — рекъл Турин — с благодарност, задето си го опазил; но дарове от Дориат не ще докосна.
— Тогаз върни там меча и другите си оръжия — рекъл Белег. — Върни всичко, що си научил и грижите за детството ти. Ала поне не карай хората си да умират сред тази пустош заради твоя каприз. Пък и този хляб бе дар за мен, а не за тебе, тъй че мога да го деля с когото си искам. Не яж, ако ти пресяда на гърлото; но други тук могат да се окажат по-гладни и не тъй горделиви.

Тогава Турин се засрамва и усмирява гордостта си.

В ръкописите срещаме някои допълнителни сведения за Дор-Куартол, Земята на Лъка и Шлема, където Белег и Турин от своята крепост върху Амон Руд стават водачи на силен въоръжен отряд из областта южно от Теиглин („Силмарилион“, стр. 265).

Турин охотно приемал всички, що идвали при него, но по съвет на Белег не допускал нито един новобранец в своето убежище върху Амон Руд (а сега то било наречено Ехад и Седрин, сиреч Лагер на верните); пътя натам знаели само бойците от Стария отряд и никому не го разкривали. Но постепенно създали други охранявани лагери и укрепления: в горите на изток, по възвишенията и из южните мочурища, от Метед-ен-глад („Края на гората“) до Бар-ериб, който се намирал на няколко левги южно от Амон Руд; и от всички тия места хората можели да виждат върха на Амон Руд и чрез тайни сигнали да получават вести и заповеди.
Тъй още преди да отмине лятото, последователите на Турин се превърнали в могъща армия; и властта на Ангбанд била отхвърлена. Мълва за тях стигнала дори до Нарготронд и мнозина там се развълнували, казвайки, че щом група бунтовници може да нанесе такъв удар на Врага, то какво ли пък би сторил владетелят на Нарог. Но Ородрет не пожелал да промени плановете си. Във всичко следвал замислите на Тингол, с когото разменял вести по тайни пътища; а и бил мъдър владетел, доколкото са мъдри ония, що най-напред мислят за своя народ и как да опазят живота и благоденствието му от вражата сила. Затуй не разрешил на нито един свой боец да се присъедини към Турин и пратил вестоносци да му кажат, че каквото и да планува или върши в своите битки, не бива да стъпва на нарготрондски земи, нито да отблъсква орките натам. Ала макар да отказвал въоръжена подкрепа на Двамата военачалници, във всичко друго им обещал помощ (и за туй вероятно го били посъветвали Тингол и Мелиан).

На няколко пъти е подчертано, че Белег през цялото време се противопоставя на Туриновите планове, макар да го подкрепя на дело; според него Драконовият шлем не е оказал върху Турин очакваното въздействие; освен това с тревога предчувства нещастия в идните дни. Съхранени са откъси от неговите разговори с Турин. В един от тях, докато двамата седят в убежището Ехад и Седрин, Турин казва на Белег:

— Защо си тъй угрижен и печален? Нима не ни потръгна откакто дойде при мен? Нима целите ми не са постигнати?
— Всичко е наред засега — рекъл Белег. — Враговете още са стреснати и изплашени. И тепърва ни предстоят добри дни; до някое време.
— А сетне?
— Сетне зимата. А подир нея още една година за ония, що доживеят.
— А сетне?
— Яростта на Ангбанд. Ние само опарихме връхчетата на пръстите на Черната ръка — нищо повече. Тя не ще се отдръпне.
— Но нима яростта на Ангбанд не е наша цел и радост? — запитал Турин. — Какво друго би искал да сторя?
— Знаеш много добре — отвърнал Белег. — Ала за онзи път си ми забранил да говоря. Чуй ме поне сега. От много неща се нуждае един предводител на могъща армия. Той трябва да има сигурно убежище; трябва да има богатство и мнозина работници, що владеят и друго освен меча. С бройката идва потребност от храна, която не се намира из пущинака; и така тайната свършва. Амон Руд е добро място за малоброен отряд — той има очи и уши. Но е усамотен и се вижда отдалече; даже и малка войска би го обградила напълно.
— Въпреки туй искам да бъда пълководец на собствена армия — рекъл Турин — и ако ми е писано, нека да загина. Тук преграждам набега на Моргот и додето се боря, той не може да използва южните пътища. Затуй би трябвало да са ми благодарни в Нарготронд; и да помагат поне с най-необходимото.

В друг кратък откъс от разговор между двамата, Турин дава следния отговор, когато Белег го предупреждава колко крехка е силата му:

— Искам да управлявам страна; ала не тази. Тук само събирам сила. Към бащините земи в Дор-ломин е устремено сърцето ми и натам ще тръгна, когато мога.

Намеква се също така, че Моргот за известно време удържа войските си и предприема само лъжливи атаки, „та с лесни победи да вдъхне самоувереност на тия бунтовници; както и станало“.

Андрог се появява отново в черновата за нападението срещу Амон Руд. Едва тогава разкрива на Турин, че има вътрешно стълбище; той е един от ония, които се измъкват по тайния проход към върха. Там се сражава по-храбро от всички други, но накрая пада, пронизан от смъртоносна стрела; и така се сбъдва проклятието на Мим.

Няма нищо съществено за добавяне към разказаното в „Силмарилион“ за пътешествието на Белег в търсене на Турин, срещата му с Гвиндор в Таур-ну-Фуин, спасяването на Турин и гибелта на Белег от неговата ръка. За това, че Гвиндор е притежавал една от сините „Феанорови лампи“ и за ролята, изиграна от нея в един от вариантите на повествованието, вече бе споменато в бележка 2 към „За Туор и неговото пристигане в Гондолин“.
Тук можем да отбележим, че баща ми възнамеряваше да продължи историята на Драконовия шлем от Дор-ломин през целия период на Туриновия престой в Нарготронд, а дори и по-нататък; това намерение обаче не бе осъществено в писмена форма. В съществуващите варианти Шлемът изчезва заедно с края на Дор-Куартол при унищожаването на бунтовническото убежище върху Амон Руд; но по някакъв начин е трябвало отново да се появи у Турин в Нарготронд. Това би могло да стане само ако той е взет от орките, които водят Турин към Ангбанд; но отнемането му заедно със спасяването на Турин от Белег и Гвиндор би изисквало сериозна допълнителна разработка на този епизод.
Няколко откъслечни записки споменават, че в Нарготронд Турин не желае да надява отново шлема „за да не се разкрие“, но че го носи, когато тръгва за битката в Тумхалад (в „Силмарилион“ на стр. 274 се казва, че по време на тази битка той носи джуджешката маска, която е намерил в оръжейниците на Нарготронд). Записките продължават така:

От страх пред този шлем всички врагове го заобикаляли и тъй излязъл невредим от смъртоносната битка. Тъй се завърнал в Нарготронд с Драконовия шлем на главата, а Глаурунг искал да лиши Турин от неговата защита (защото сам се боял от този шлем) и затуй взел да се подиграва, че Турин сигурно се обявява за негов васал и поддръжник, щом носи върху гребена на шлема си изображението на своя господар.
Ала Турин отговорил:
— Лъжеш ти и добре го знаеш. Защото това изображение е сътворено за присмех срещу теб; и додето има кой да го носи, не ще се отървеш от боязън, че в неговите ръце е съдбата ти.
— Тогаз ще трябва да чака за господар с друго име — рекъл Глаурунг, — понеже не се боя от Турин, син Хуринов. Точно обратното виждам сега. Не аз, а той няма доблест да ме погледне открито в лицето.
И наистина, тъй страховит бил драконът, че Турин не смеел да го погледне в очите, а закривал лице със спуснатото забрало на шлема и през целия разговор не поглеждал по-високо от нозете му. Ала след тая подигравка не успял да усмири гордостта си, та безразсъдно отметнал забралото и погледнал Глаурунг в очите.

На друго място има бележка, че едва когато чува в Дориат за появата на Драконовия шлем в Тумхаладската битка, Морвен се уверява във верността на слуховете, че Мормегил всъщност е нейният син Турин.
Накрая се намеква, че Турин е трябвало да носи Шлема, когато убива Глаурунг и да се подиграе на умиращия дракон със собствените му думи от Нарготронд за „господар с друго име“; няма обаче никакви сведения как би трябвало да се развие повествованието, за да стигне до този момент.

Съществува подробно и точно описание на Гвиндоровото противопоставяне срещу политиката на Турин в Нарготронд, което е съвсем слабо засегнато в „Силмарилион“ (стр. 273). Описанието не е обработено докрай в литературно отношение, но може да бъде представено така:

Пред кралския съвет Гвиндор винаги говорел против Турин, твърдейки, че понеже е бил в Ангбанд, знае много за мощта на Моргот и неговите планове.
— Дребните победи в крайна сметка ще се окажат безплодни — казвал той, — понеже чрез тях Моргот научава къде са най-храбрите му неприятели и сбира достатъчно сила, за да ги унищожи. Цялата обединена мощ на елфи и Едаини е стигнала само колкото да го удържат и да си спечелят мира на обсадата; дълго е траял той, ала само защото Моргот не бързал да разкъса обръча; и вече никога не ще бъде сключен подобен съюз. Сега в тайната е единствената ни надежда докато пристигнат Валарите.
— Валарите! — възкликнал Турин. — Те са ви изоставили, а нас, людете, презират. Каква полза да гледаме на запад отвъд безбрежното Море. Само с един Валар имаме работа и той се нарича Моргот; и дори ако в крайна сметка не успеем да го надвием, поне ще го нараним и ще му попречим. Защото и най-дребната победа си остава победа, независимо какво произлиза от нея. А и така е най-разумно; понеже не сторите ли нещо, за да го спрете, не след много години цял Белерианд ще падне под неговата сянка и тогава той ще ви изрови един по един от скривалищата. А после какво? Жалка шепичка оцелели ще избягат на юг и на запад, за да се крият по морските брегове, хванати в клещи между Моргот и Осе. Тогава по-добре да си спечелим епоха на слава, макар и да е мимолетна. Говориш за тайна и казваш, че в нея е единствената ни надежда; ала можеш ли да издебнеш и унищожиш всеки един съгледвач на Моргот, чак до последния, та никой да не се завърне с вести в Ангбанд — и няма ли тъкмо туй да му покаже, че още сме живи и точно къде се укриваме? Ето какво ще добавя: макар да е кратък животът на простосмъртните люде пред този на елфите, те предпочитат да го загубят в сражение, отколкото в позорен бяг или робство. Велик подвиг е предизвикателството на Хурин Талион; и дори ако унищожи героя, Моргот няма власт да върне стореното назад. Самите Западни властелини ще почитат героя; и не са ли записани неговите дела в историята на Арда, що ни Моргот, ни всемогъщият Манве може да промени.
— За възвишени неща говориш — отвърнал Гвиндор — и ясно личи, че си живял между Елдарите. Ала мрак е паднал над теб, щом слагаш на една везна Моргот и Манве или наричаш Валарите врагове на елфи и люде; защото Валарите не презират нищо на този свят, а най-малко пък Чедата на Илуватар. Какво знаеш ти за надеждите на Елдарите? Между нас се носи пророчество, че един ден пратеник от Средната земя ще стигне през сенките до Валинор и Манве ще го изслуша, а Мандос ще се смили. Нима не бива заради онова време да съхраним семето на Нолдорите и Едаините? А Кирдан сега живее на юг и там гради кораби; ала що знаеш ти за корабите и Морето? Само за себе си мислиш и за собствената си слава, а нас съветваш да сторим същото; но ние трябва да мислим и за другите, защото не всички могат гордо да паднат в сражение — и додето имаме сили, трябва да ги опазим от война и разруха.
— Изпратете ги тогава при корабите си, докато още е време — рекъл Турин.
— Те не биха се разделили с нас — възразил Гвиндор — дори ако имаше как Кирдан да ги издържа. Докато е възможно, трябва да живеем заедно, а не да си играем със смъртта.
— На всичко туй вече отговорих — рекъл Турин. — Храбра защита на границите и мощни удари, преди врагът да се е събрал — това е най-сигурната ви надежда да живеете по-дълго заедно. И нима ония, за които говориш, обичат страхливци, що се спотайват из горите и дебнат като вълци; не биха ли предпочели герои, що с гордо вдигнат шлем и здрав щит отблъскват далеч по-многоброен неприятел? За жените на Едаините поне знам, че това предпочитат. Те не възпряха мъжете си преди Нирнает Арноедиад.
— Ала далеч по-тежка скръб ги сполетя, отколкото ако туй не се бе случило — отвърнал Гвиндор.

Любовта на Финдуилас към Турин също е трябвало да бъде описана много по-подробно:

Финдуилас, дъщерята на Ородрет, била златокоса като всички от Финарфиновия род и Турин взел да изпитва наслада от срещите с нея; защото тя му напомняла за неговите близки и жените от бащиния му дом в Дор-ломин. Отначало я срещал само когато Гвиндор бил наблизо; но след време тя почнала да го търси и двамата често се срещали насаме, сякаш случайно. Тогава тя го разпитвала за Едаините, от които била виждала само малцина, за неговия род и страната му.
Турин охотно й разказвал за всичко това, макар да не споменавал точно къде е родният му край и как се наричат близките му; а веднъж рекъл:
— Имах сестричка на име Лалаит — аз поне я наричах така; и за нея ми напомняш. Но Лалаит беше дете, златно цвете сред зелената пролетна трева; и ако бе живяла, днес може би щеше да е посърнала от скръб. Ала ти си величава като златно дърво; как бих искал да имам тъй прекрасна сестра!
— Та ти също си величав — отвърнала тя, — досущ като владетелите от Финголфиновия род. И не мисля, че Агарваен е истинското ти име, нито пък ти подхожда, Аданедел. Бих те нарекла Тхурин, що означава Потайния.
При тия слова Турин се стреснал, но рекъл само:
— Не е това името ми; и не съм владетел, защото нашите владетели са от Елдарите, а аз не съм.

Скоро Турин забелязал, че дружбата му с Гвиндор почва да охладнява; и се зачудил, защото до неотдавна скръбта и ужасът от Ангбанд малко по малко напускали елфа, а сега сякаш се връщали, превърнати в скръб и тревога. „Може би е наскърбен, помислил си той, понеже се противопоставям на неговите съвети и го оборвам; ще ми се да не беше така.“ Защото той обичал Гвиндор като свой водач и изцелител, та дълбоко скърбял за бедите му. Но по онова време лъчезарната Финдуилас също помръкнала, бавни станали нейните стъпки и тревожно лицето й; и като видял това, Турин предположил, че словата на Гвиндор са вселили в сърцето й страх от онуй, що може да връхлети.
А всъщност в мислите си Финдуилас се разкъсвала на две. Защото почитала и съжалявала Гвиндор, та не желаела да прибави и капка към неговите страдания; ала въпреки волята й любовта към Турин раснела ден подир ден и тя често си мислела за Берен и Лутиен. Но Турин не бил като Берен! Не я пренебрегвал и се радвал, колчем се срещали; и все пак тя разбирала, че не ще намери в него обичта, за която копнеела. Другаде били умът и сърцето му — край отдавна изтекли реки и потоци.

Тогава Турин рекъл на Финдуилас:
— Не позволявай на Гвиндоровите слова да те изплашат. Той е страдал в тъмниците на Ангбанд; а тежко е за храбрец като него да бъде немощен и по неволя да изостава назад. Нуждае се от утеха и време за изцеление.
— Знам го добре — отвърнала тя.
— Но ние ще му спечелим това време! — добавил Турин. — Нарготронд ще устои! Моргот Страхливеца вече никога не ще излезе от Ангбанд и сега разчита изцяло на слугите си; тъй казва Мелиан от Дориат. Те са пръстите на ръката му, а ние ще ги сечем и премазваме, додето отдръпне нокти. Нарготронд ще устои!
— Може би — рекла Финдуилас. — Ще устои, ако е по силите ти да го постигнеш. Ала внимавай, Аданедел; всеки път щом тръгваш на битка, сърцето ми се свива от страх, че Нарготронд ще те загуби.

А подир туй Турин потърсил Гвиндор и му рекъл:
— Гвиндор, скъпи приятелю, ти отново изпадаш в печал; недей! Защото ще намериш изцеление в домовете на своя народ и под лъчезарния взор на Финдуилас.
Тогава Гвиндор се взрял в Турин, ала не казал нищо и лицето му помръкнало.
— Защо ме гледаш така? — запитал Турин. — Напоследък очите ти често се взират някак странно към мен. С какво съм те наскърбил? Оборвах съветите ти; ала човек трябва да казва каквото му е на душата, а не да крие своята истина заради каквото и да било. Много бих искал да сме на едно мнение; защото голям дълг имам към теб и не ще го забравя.
— Тъй ли? — рекъл Гвиндор. — Ала въпреки туй с дела и съвети променяш моя дом и моите близки. Сянката ти е паднала над тях. Как да се радвам, след като всичко загубих заради теб?
Но Турин не проумял тия слова и само предположил, че Гвиндор му завижда заради обичта и доверието на краля.

Следва откъс, в който Гвиндор предупреждава Финдуилас да се пази от обичта си, като й разкрива кой е Турин. Този откъс се основава изцяло върху текста, публикуван в „Силмарилион“ (стр. 271–272). Но след речта на Гвиндор отговорът на Финдуилас е по-дълъг, отколкото в другия вариант:

— Заслепени са твоите очи, Гвиндор — рекла тя. — Не виждаш и не разбираш що става тук. Трябва ли сега да поема двоен срам, като ти разкрия истината? Защото аз те обичам, Гвиндор и вече не се срамувам от туй, ала още по-силна обич ме е обзела и не мога да избягам от нея. Не съм я търсила и дълго я отблъсквах. Но ако жалиш своите страдания, пожали и моите. Не ме обича Турин и никога не ще ме обикне.
— Казваш го — рекъл Гвиндор, — за да отхвърлиш упрека от оногова, когото обичаш. Защо те търси той, защо седи дълго с теб и вечно си тръгва доволен?
— Защото и нему е потребна утеха — отвърнала Финдуилас, — а е лишен от близки и род. Вие и двамата страдате. А Финдуилас? Не стига ли дето съм принудена да ти призная, че не съм обичана, а отгоре на туй ме обвиняваш в измама.
— Не, жените имат безпогрешен усет в тия неща — рекъл Гвиндор. — А и едва ли би се намерила такава, която да отрече, че е обичана.
— Ако някой от трима ни е вероломен, то това ще да съм аз — но не по своя воля. А какво да речем за твоите злокобни разкази за Ангбанд? Какво да речем за гибелта и разрухата? Аданедел е могъщ в песента на света и някой ден ще се разкрие с пълен ръст пред Моргот.
— Горделив е той — промълвил Гвиндор.
— Ала и милостив — отвърнала Финдуилас. — Още не се е осъзнал, но жалостта може да проникне в сърцето му и той не ще я отхвърли. Може би тя ще е единственият ключ към него. Ала той не ме жали. Прекланя се пред мен, сякаш съм едновременно негова майка и кралица!
Може би вярно говорела Финдуилас, виждайки всичко с проницателния си елдарски взор. Без да знае що се е случило между Гвиндор и Финдуилас, Турин ставал все по-нежен към нея, а тя — все по-печална. Но един ден му рекла:
— Тхурин Аданедел, защо укри името си от мен? Ако бях знаела кой си, нямаше да те почитам по-малко, ала щях по-добре да разбера твоите скърби.
— Що искаш да кажеш? — запитал той. — За кого ме мислиш?
— За Турин, син на северния пълководец Хурин Талион.

Тогава Турин упреква Гвиндор за разкриването на истинското му име, както е разказано в „Силмарилион“ (стр. 272).

Още един откъс от тази част на повествованието съществува в по-пълна форма, отколкото в „Силмарилион“ (няма друг вариант на битката в Тумхалад и падането на Нарготронд; а разговорът между Турин и дракона е предаден в „Силмарилион“ толкова подробно, че едва ли има възможност да се разшири допълнително). Този откъс представлява много по-подробно описание за пристигането на елфите Гелмир и Арминас в Нарготронд през годината на неговата гибел („Силмарилион“, стр. 273–274); предишната им среща с Туор в Дор-ломин, за която се споменава тук, е описана в главата „За Туор и неговото пристигане в Гондолин“.

През пролетта пристигнали двамина елфи, които се представили като Гелмир и Арминас от Финарфиновия народ и казали, че носят вест за владетеля на Нарготронд. Отвели ги при Турин; ала Гелмир рекъл:
— С Ородрет, син Финарфинов трябва да разговаряме.
А когато дошъл Ородрет, Гелмир му казал:
— Господарю, ние бяхме от рода на Ангрод и дълго се скитахме подир Дагор Браголах; напоследък обаче живяхме при Кирдан край устието на Сирион. Един ден той ни повика и заръча да дойдем при теб; защото сам Улмо, Властелин на Водите, му се явил и го предупредил, че голяма заплаха надвисва над Нарготронд.
Но Ородрет бил предпазлив и отговорил:
— Тогава защо идвате насам откъм Севера? Да не сте имали и други задачи?
Тогава Арминас рекъл:
— Господарю, още от времето след Нирнает диря потайното кралства на Тургон, ала не го намерих; и се боя, че заради това търсене прекалено забавих вестта за тебе. Понеже за да е по-бързо и тайно, Кирдан ни изпрати покрай брега с кораб, та слязохме в Дренгист. Но между крайбрежния народ имаше някои, дошли преди години като пратеници на Тургон и от техните предпазливи слова ми се стори, че Тургон може да живее на север, а не на юг, както мислят мнозина. Ала не открихме ни признак, ни вест за онуй, що дирехме.
— Защо сте търсили Тургон? — запитал Ородрет.
— Защото се говори, че неговото кралство ще устои най-дълго срещу Моргот — отвърнал Арминас.
Зла поличба видял Ородрет в тия слова, та се разгневил.
— Тогаз не се бавете в Нарготронд — рекъл той, — защото тук не ще узнаете нищо за Тургон. И не се нуждая от чужди съвети, за да знам, че над Нарготронд надвисва заплаха.
— Не се гневи, господарю — рекъл Гелмир, — задето ти отговаряме правдиво. А и туй, че се отклонихме от правия път не бе безполезно, понеже стигнахме по-далеч от всички твои разузнавачи; прекосихме Дор-ломин и земите под склоновете на Еред Ветрин, а сетне проследихме вражеското придвижване през Сирионския проход. Много орки и други зли твари се сбират по ония места, а около Сауроновия остров лагерува войска.
— Знам — рекъл Турин. — Остарели са вашите вести. Ако в Кирдановото послание имаше някакъв смисъл, трябваше да го донесете по-рано.
— Поне изслушай посланието, господарю — обърнал се Гелмир към Ородрет. — Чуй що рече Владетеля на Водите! Тия слова е предал по Кирдан Корабостроителя: „Злото от Севера оскверни изворите на Сирион и моята мощ се отдръпна от безбройните пръсти на планинските потоци. Ала още по-лошо ще става тепърва. Затуй кажете на владетеля на Нарготронд: затвори портите на крепостта и не излизай навън. Захвърли камъните на своята гордост в шумната река, та пълзящото зло да не открие път към вратата.“

Мрачни се сторили тия слова на Ородрет и той както винаги се обърнал към Турин за съвет. Но Турин не се доверявал на вестоносците и рекъл подигравателно:
— Какво знае за нашите войни Кирдан, що живее близо до Неприятеля? Нека морякът си гледа корабите! А ако Владетеля на Водите наистина е пожелал да ни прати съвет, нека говори по-ясно. Инак бихме решили, че ще е по-добре да сберем своята сила и да тръгнем храбро срещу враговете, преди да са наближили.
Тогава Гелмир се поклонил на Ородрет и изрекъл:
— Говорих тъй, както ми е заръчано, господарю.
След туй се обърнал. А Арминас рекъл на Турин:
— Вярно ли е каквото съм чувал, че си от Хадоровия род?
— Тук ме наричат Агарваен, Черния меч от Нарготронд — отвърнал Турин. — Май много те бива да си държиш езика зад зъбите, приятелю Арминас; и добре, че тайната на Тургон е укрита от теб, инак скоро щеше да се разчуе чак до Ангбанд. Името на човека си е негова работа и ако Хуриновият син узнае, че си го издал, когато желае да се опази в тайна, то по-добре Моргот да те залови и с огнени клещи да ти изтръгне езика.
Стреснал се тогава Арминас от черния гняв на Турин; но Гелмир казал:
— Не ще бъде издаден от нас, Агарваен. Нима не сме се събрали на съвет зад закрити врати, та да говорим свободно? А според мен Арминас зададе този въпрос, понеже всички край Морето знаят колко дълбока обич изпитва Улмо към Хадоровия род и някои казват, че преди години Хурин и брат му Хуор са посетили Потайното кралство.
— Ако е тъй, то нито единият, нито другият е споменал пред когото и да било, а най-малко пред невръстния си син — отговорил Турин. — Затуй не ми се вярва Арминас да е задал въпроса с надежда да узнае нещо за Тургон. Нямам вяра на подобни коварни пратеници.
— Задръж си недоверието! — гневно продумал Арминас. — Гелмир тълкува погрешно словата ми. Питах, понеже се усъмних в онуй, що тук се смята за очевидно; защото каквото и да е името ти, не приличаш на Едаините от Хадоровия род.
— А какво знаеш за тях? — запитал Турин.
— Виждал съм Хурин — отвърнал Арминас — и преди него дедите му. А сред Дор-ломинските пущинаци срещнах Туор, син на Хуриновия брат Хуор; и за разлика от теб, той е като дедите си.
— Може би — рекъл Турин, — въпреки че до днес да не бях чувал нищичко за Туор. Ала макар главата ми да е тъмна, а не златокоса, туй не е повод за срам. Защото не съм първият син, що прилича по-скоро на майка си; а произхождам от Морвен Еледвен, потомка на Беор и сродница на Берен Камлост.
— Не за разликата между черно и златисто говорех — рекъл Арминас. — Другояче се държат останалите от Хадоровия род и Туор е като тях. Защото знаят що е любезност, вслушват се в добрите съвети и почитат Западните властелини. А ти, изглежда, не приемаш съвети от другиго и вярваш само на меча си; при това си и високомерен. Казвам ти, Агарваен Мормегил, че продължиш ли така, чака те не онази съдба, която заслужават потомците на Хадор и Беор.
— Винаги е била различна — отвърнал Турин. — И ако явно трябва да търпя Морготовата ненавист заради доблестта на баща си, то бива ли да понасям грубости и подигравки от един беглец, та макар и да твърди, че е от кралско потекло? Чуй моя съвет: върни се към безопасните брегове на Морето.
Тогава Гелмир и Арминас напуснали Нарготронд и се завърнали на юг; ала въпреки подигравките на Турин, охотно били готови да изчакат битката заедно със своя народ и си тръгнали само защото Кирдан им заръчал от името на Улмо да донесат вести какво става в Нарготронд и как е прието посланието. А Ородрет дълбоко се разтревожил от словата на вестоносците; но още по-злонравен станал Турин и за нищо на света не пожелал да се вслуша в съветите им, камо ли да разреши повалянето на големия мост. Защото макар и неизпълнени, словата на Улмо били изтълкувани вярно.

Никъде не се обяснява защо Гелмир и Арминас с тяхното спешно послание за Нарготронд са били изпратени от Кирдан покрай цялото крайбрежие чак до залива Дренгист. Арминас твърди, че тъй би трябвало да е по-бързо и тайно; но без съмнение още по-тайно би било едно пътуване откъм юг нагоре покрай Нарог. Можем да предположим, че Кирдан е постъпил така по заповед на Улмо (за да срещнат Туор в Дор-ломин и да го упътят към Нолдорската порта), макар че това не се споменава никъде.