Предговор

Безспорно има много читатели на „Властелинът на пръстените“, за които легендите за Древните дни (както бяха публикувани под различна форма в „Силмарилион“, „Недовършени предания“ и „История на Средната земя“) са съвсем непознати, освен може би със славата си на странни и трудни четива, както по форма, така и по съдържание. По тази причина отдавна смятах, че има основания да представя бащиния ми удължен вариант на легендата за Децата на Хурин като независимо произведение между отделни корици, с минимум редакторска намеса, и най-вече като цялостно повествование без пропуски или прекъсвания, ако това може да се извърши без изопачаване или допълнително съчинителство, въпреки недовършеното състояние, в което са останали някои части.
Мислех си, че ако историята за участта на Турин и Ниенор, рожби на Хурин и Морвен, може да бъде представена по такъв начин, ще се отвори прозорец към сцена и действие в една непозната Средна земя — разказ ярък и непосредствен, ала замислен като предание от древни епохи: потъналите земи отвъд Сините планини, където Дървобрад бродел в своята младост, и животът на Турин Турамбар в Дор-ломин, Дориат, Нарготронд и Бретилския лес.
Следователно тази книга е насочена преди всичко към такива читатели, които навярно си спомнят, че бронята на Корубана е тъй ужасно корава, та „нямаше човешка сила, която да пробие тия гнусни гънки — дори джудже или елф да бяха изковали стоманата, дори да я стискаше десницата на Берен или Турин“, или че в Ломидол Елронд споменава Турин пред Фродо като „могъщ приятел на елфите от древността“; но не знаят повече за него.

Когато бил млад, през годините на Първата световна война и много преди да се появи и намек за преданията, които щели да оформят повествованието на „Хобитът“ и „Властелинът на пръстените“, баща ми започнал да пише поредица от разкази, която нарекъл „Книга на изгубените легенди“. Това бил първият му опит в творческата литература, и то солиден, защото макар цикълът да останал недовършен, в него има четиринайсет напълно готови разказа. Именно в „Книга на изгубените легенди“ за пръв път в повествованието се появили Боговете или Валарите; елфите и хората като Чеда на Илуватар (Създателя); Мелкор-Моргот, Великият враг; Балрози и орки; и земите, където се разиграват Преданията: Валинор, „земя на Боговете“ отвъд западния океан и „Големите земи“ (по-късно наречени „Средната земя“ между моретата на изток и запад).
От „Изгубените легенди“ три са най-дълги и цялостни, като и трите са свързани както с хората, така и с елфите: „Легенда за Тинувиел“ (която се появява в съкратен вид във „Властелинът на пръстените“ като предание за Берен и Лутиен, което Арагорн разказва пред хобитите на Бурния връх; написана е от баща ми през 1917 г.), „Турамбар и Фоалоке“ (очевидно Турин Турамбар и Драконът са съществували през 1919 година, ако не и по-рано), и „Падането на Гондолин“ (1916–17). В един често цитиран откъс от дълго писмо, описващо творчеството му през 1951 г., три години преди издаването на „Задругата на пръстена“, баща ми разказва за ранните си амбиции: „преди много, много години (вече отдавна не съм тъй наперен) имах намерение да създам цикъл от повече или по-малко свързани легенди, с обхват от необятното и космогоничното до нивото на романтична приказка — по-мащабните да се градят върху по-малките, свързани със земята, а по-малките да черпят величие от обширния декор… Някои от големите легенди написах изцяло, други оставих само във вид на планове и наброски“.
От този спомен личи, че още в самото начало част от идеята му за онова, което по-късно се превърна в „Силмарилион“, е изисквала някои „легенди“ да бъдат разказани в далеч по-пълна форма; и наистина, в същото писмо от 1951 г. той изрично споменава трите истории, които посочих по-горе като най-дълги в „Книга на изгубените легенди“. В случая разказът за Берен и Лутиен е наречен „главната от историите в «Силмарилион»“ и баща ми говори за него така: „историята (според мен красива и могъща) е героично-романтична приказка, четивна сама по себе си, със съвсем малко най-общи сведения за историческия фон. Но тя представлява и основно свързващо звено в цикъла и, извадена от него, губи пълното си значение“. „Има и други истории, почти също тъй завършени — продължава той — и също тъй независими, и все пак свързани с общото повествование“: това са „Децата на Хурин“ и „Падането на Гондолин“.
От думите на баща ми изглежда безспорно, че ако би могъл да постигне окончателни и завършени повествования в желания от него мащаб, той е виждал трите „Велики легенди“ за Древните дни (Берен и Лутиен, Децата на Хурин и Падането на Гондолин) като достатъчно завършени сами по себе си, за да не изискват познаване на големия сбор от легенди, известен под името „Силмарилион“. От друга страна, както отбелязва баща ми на същото място, разказът за Децата на Хурин е неразделна част от историята на елфите и хората в Древните дни и се налага голям брой отпратен към събития и обстоятелства от това по-голямо повествование.
Би било изцяло против идеята на настоящата книга да обременим нейното четене с изобилие от бележки, даващи информация за личности и събития, които така или иначе рядко имат сериозно значение за непосредствения ход на сюжета. Би било полезно обаче тук-там да се предлага подобна помощ и затова дадох във Въведението много кратка обрисовка на Белерианд и неговите народи към края на Древните дни, когато се раждат Турин и Ниенор; а освен карта на Белерианд и земите на север включих списък на всички имена, срещани в текста, със съвсем лаконични сведения за всекиго и опростени родословия.
В края на книгата има Приложение в две части: първата засяга опитите на баща ми да постигне окончателна форма на трите предания, а втората е свързана със съставянето на текста от настоящата книга, в редица отношения твърде различен от онзи в „Недовършени предания“.
Много съм благодарен на сина си Адам Толкин за безценната помощ при подготовката и съставянето на материала от Въведението и Приложението, както и за прехвърлянето на книгата в страховития (поне за мен) свят на електрониката.

Въведение

Средната земя в Древните дни

Образът на Турин имаше дълбоко значение за баща ми и влагайки цялата си прямота и сърдечна обвързаност, той успя да сътвори трогателен портрет на момчешките му години, извънредно важен за целия разказ: неговата суровост и липса на веселие, неговото състрадание и чувството му за правда; а също така да обрисува образа на Хурин: бърз, весел и жизнерадостен; и на майка му Морвен: сдържана, храбра и горда; описваше и живота на семейството в студените земи на Дор-ломин през вече изпълнените със страх години, след като Моргот разкъсал Обсадата на Ангбанд още преди Турин да се роди.
Но всичко това е станало през Древните дни, Първата епоха на света — невъобразимо далечно време. Дълбините на времето, до които се простира тази история, са предадени незабравимо в един откъс от „Властелинът на пръстените“. На големия съвет в Ломидол Елронд говори за Последния съюз на елфи и хора в края на Втората епоха, преди повече от три хиляди години:

Подир тези слова Елронд помълча и въздъхна.
— И днес виждам величието на знамената им — каза той. — То ми напомняше славата на Старите времена и войнството на Белерианд, тъй много велики принцове и пълководци се бяха сбрали. И все пак не тъй много, не тъй прекрасни, както в дните, когато рухна Тангородрим и елфите вярваха, че злото е свършило завинаги, ала не бе тъй.
— И днес виждаш? — неусетно изрече на глас мисълта си смаяният Фродо. — Но аз мислех… — заекна той, докато Елронд се обръщаше към него — аз мислех, че гибелта на Гил-галад е била в безкрайно далечна епоха.
— Наистина е тъй — тържествено отвърна Елронд. — Ала моите спомени стигат чак до Старите времена. Мой отец бе Еарендил, роден в Гондолин преди разрухата му, а майка ми бе Елвинг, дъщеря на Диор, син на Лутиен Дориатска. Видял съм три епохи в Запада на този свят, много поражения и много безплодни победи.

Шест и половина хилядолетия преди в Ломидол да започне Съветът на Елронд, Турин се ражда в Дор-ломин „през зимата на годината“ „с поличби за скръб“, както е записано в "Анали на Белерианд".
Но трагедията на неговия живот далеч не се изчерпва единствено с описанието на образа, понеже той е обречен да живее в плен на едно проклятие с огромна и тайнствена мощ — ненавистната прокоба, хвърлена от Моргот върху Хурин, Морвен и децата им, тъй като Хурин го предизвикал и отказал да се покори пред волята му. А Моргот, отсетне наречен Черния враг, е по произход, както сам заявява пред доведения пленник Хурин, „Мелкор, пръв и най-могъщ сред Валарите, що съществуваха преди света“. Сега, въплътен трайно във форма гигантска и величава, ала страховита, крал над северозапада на Средната земя, той присъства телесно в своята чудовищна крепост Ангбанд, Железния пъкъл: отдалече се вижда как зловонните черни пушеци, излитащи от върховете на Тангородрим и натрупаните върху Ангбанд планини, оскверняват северното небе. В Анали на Белерианд е казано, че „портите на Моргот били само на сто и петдесет левги от моста на Менегрот — далече, ала все пак прекалено близо“. Тия думи намекват за моста, водещ към чертозите на елфическия крал Тингол, който взема Турин за свой приемен син — чертозите се наричат Менегрот, Хилядата пещери, далече на югоизток от Дор-ломин.

Ала бидейки въплътен, Моргот се бои. Баща ми пише за него: „колкото повече растяло неговото лукавство и колкото повече зло разпращал чрез лъжи и гнусни твари, толкова повече се пилеела мощта му и го обвързвала към земята, та вече ни можел, ни искал да напусне мрачната си крепост“. Затова, когато препуска сам към Ангбанд да призове Моргот на двубой, Върховният крал на Нолдорите Финголфин се провиква пред портата: „Излез, владетелю на страхливци, да се биеш със собствената си десница! Обитател на мрачни бърлоги, майстор на скверни примки, лъжец и потайник, враг на Боговете и елфите, ела! Желая да видя мерзкото ти лице“. Тогаз (казват) Моргот излязъл. Понеже не можел да отхвърли подобно предизвикателство пред лицето на своите пълководци. Сражава се с огромния чук Гронд, който при всеки удар издълбава бездънна яма, и накрая поваля Финголфин на земята; но преди да загине, Финголфин разсича грамадния крак на Моргот „и потоци черна, димяща кръв бликнали, та запълнили ямите, що бил издълбал Гронд. А Моргот от онзи ден останал завинаги хром с единия крак“. По същия начин, когато под облика на вълк и прилеп Берен и Лутиен се добират до най-дълбоката зала в Ангбанд, където седи Моргот, Лутиен хвърля над него магия и „изведнъж той рухнал като планинска лавина и с тътен се сгромолясал от трона на пода на пъклената си зала. Желязната корона с трясък се търкулнала от главата му“.
Проклятието на подобно създание, способно да твърди, че „сянката на замислите ми обгръща Арда (Земята) и бавно, но сигурно преклонява всичко в нея към моите цели“ не е като прокобите или проклятията на същества с далеч по-малка мощ. Моргот не „призовава“ злини или бедствия върху Хурин и неговите деца, не се обръща към по-висша сила с молба да стори това; защото той, „Повелител на съдбините на Арда“, както се назовава сам пред Хурин, възнамерява да стовари погибел върху противника чрез силата на собствената си титанична воля. Тъй той „предначертава“ бъдещето на ония, които мрази, и тъй казва на Хурин: „над всички, които обичаш, мисълта ми ще тегне като съдбовен облак, додето рухнат в мрак и погибел“.
Мъчението, което измисля за Хурин, е „да вижда с Морготовия взор“. Баща ми обяснява какво означава това: ако човек бъде принуден да надникне в Морготовото око, ще „види“ (или ще получи в ума си от ума на Моргот) неустоимо правдоподобен образ на събитията, изопачен чрез бездънното Морготово лукавство; а ако изобщо някой би могъл да устои пред повелята на Моргот, то това не е Хурин. Отчасти причината (казва баща ми) е, че неговата обич към близките му и отчаяната му тревога за тях го изпълват с копнеж да узнае всичко възможно, независимо какъв е източникът; от друга страна, виновна е гордостта му, вярата, че е надделял в спора с Моргот и ще може да го победи с поглед, или поне ще запази достатъчно здрав разум, за да различи истина от измама.
През целия живот на Турин след заминаването му от Дор-ломин и през целия живот на сестра му Ниенор, която никога не е виждала своя баща, такава е участта на Хурин, прикован неподвижно върху каменен трон над Тангородрим — да пие все по-горчивата чаша на страданията, вдъхновени от неговия мъчител.
В разказа за Турин, който сам си избира името Турамбар, тоест „Повелител на съдбата“, проклятието на Моргот се явява като мощ, пусната да твори зло, дирейки своите жертви; затова според преданието самият низвергнат Валар се бои, че Турин „ще се сдобие с такава мощ, та хвърлената над него прокоба да се обезсмисли и той да избегне предначертаната му участ“. А след това в Нарготронд Турин укрива истинското си име и се гневи, когато Гвиндор го разкрива: „сега си ми сторил зло, приятелю, като назова истинското ми име и тъй призова злата съдба, от която желаех да се укрия“. Именно Гвиндор е разказал на Турин за слуха, чут по време на пленничеството му в Ангбанд, че Моргот е хвърлил проклятие върху Хурин и целия негов род. Но сега отговаря на разгневения Турин: „Не в името е съдбата, а в самия теб“.
Тази сложна идея е тъй съществена за целия разказ, че баща ми дори предлага алтернативно заглавие: „Нарн е’Рах Моргот“, тоест „Разказ за Прокобата на Моргот“. А възгледите му по въпроса личат ясно в думите: „Тъй свършва историята за Турин клети, най-злото от всички деяния на Моргот сред людете в древния свят“.
Когато броди из гората Ветроклин, носейки на ръце Мери и Пипин, Дървобрад им пее за местата, които е познавал в далечни времена, и за дърветата, расли там:

Сред върбов лъг в Тасаринан напролет крачех аз.
Ах, как ухае пролетта сред Нан-тасарион!
И казах, че е добро.
А лете бродех из брестака на Осирианд.
Ах, как блести и пее лятото край Седемте реки
на Осир!
И помислих, че е по-добро.
При буковете в Нелдорет наесен стигнах аз.
Ах, как горят червени и златисти и как въздишат
листи наесен в Таур-на-нелдор!
Надхвърляше мечтите ми това.
На платото Дортонион, сред борови гори през
зимата качих се.
Ах, вятърът как пее, как бели са и черни
клонаците
през зимата над Ород-на-Тон?
И с песен се надигна гласът ми из небето.
А днес под морските вълни са всички тез страни
и крача аз из Амбарона, Тауреморна и Алдаломе,
из родния си Ветроклин,
где корените са тъй дълги.
А трупат се години, по-гъсти от листата
в Тауреморналоме.

Паметта на Дървобрад, „Ент земероден, стар като гранита“, е наистина дълга. Той си спомня горите в необятната страна Белерианд, унищожена от катаклизмите на Великата битка в края на Древните дни. Великото море нахлува в нея и залива всички земи западно от Сините планини, наричани Еред Луин и Еред Линдон; затова картата към „Силмарилион“ свършва на изток с тази планинска верига, а картата към „Властелинът на пръстените“ започва на запад от нея; и земите отвъд планините, наречени на тази карта Форлиндон и Харлиндон (Северен Линдон и Южен Линдон), са единственото останало през Третата епоха от онази страна, наричана Осирианд, Земя на Седемте реки или Линдон, из чиито брястови гори някога е бродил Дървобрад.
Бродил е и сред огромните борове на платото Дортонион („Земя на боровете“), наречено по-късно Таур-ну-Фуин, „Гора под нощта“, когато Моргот го превърнал в „област на ужас и мрачна магия, на скиталчество и отчаяние“; и е стигал до Нелдорет, северната гора на Дориат, царството на Тингол.
Именно в Белерианд и земите на север се разиграва страшната участ на Турин; и наистина, както Дортонион, така и Дориат, където е бродил Дървобрад, играят съдбовна роля в живота му. Той е роден в свят на войни, макар да е бил още дете, когато се води последната и най-страшна битка от войните в Белерианд. Едно съвсем кратко описание как се е стигнало до това би отговорило на въпросите, които могат да възникнат, и ще осветли някои мимоходом споменати подробности в хода на действието.
Изглежда, че откъм север границите на Белерианд са били очертани от Еред Ветрин, Планините на Сянката, отвъд които лежала страната на Хурин — Дор-ломин, част от Хитлум; на изток Белерианд се простирал до подножието на Сините планини. Още по-далече на изток имало земи, които почти не се упоменават в историята на Древните дни; но народите в тази история са дошли от изтока през проходите в Сините планини.
Елфите се появили на бял свят в далечния изток, край едно езеро, наречено Куивиенен, Вода на Пробудата; и оттам Валарите ги призовали да напуснат Средната земя и през Великото море да стигнат до „Блаженото царство“ Аман в запада на света, земята на Боговете. Онези, които приели призива, били поведени на дълъг поход от Куивиенен през Средната земя; водел ги Ороме Ловеца и те се наричат Елдари, Елфи от Великото пътешествие, Върховни елфи — за разлика от онези, които отхвърлили призива и избрали Средната земя за своя родина и своя съдба. Те са „по-дребните елфи“, наричани Авари, тоест Нежелаещи.
Но макар и да прекосили Сините планини, не всички Елдари заминали отвъд Морето; онези, които останали в Белерианд, се наричат Синдари, Сиви елфи. Техен върховен крал бил Тингол (което означава Сивоплащ), който властвал от Менегрот, Хилядата пещери в Дориат. И не всички Елдари, които пресекли Великото море, останали в страната на Валарите; едни от най-великите сред тях, наречени Нолдори (Владетели на премъдростите), се завърнали в Средната земя и поради туй ги наричат още Изгнаници. Начело на техния бунт срещу Валарите стоял Феанор, първородният син на Финве, който повел похода на Нолдорите от Куивиенен, ала вече бил мъртъв. Това повратно събитие в историята на елфите е описано накратко от баща ми в приложение А към „Властелинът на пръстените“:

Феанор бил най-великият сред Елдарите в изкуствата и познанията, ала и най-гордият и най-своеволният. Той изваял Трите Скъпоценни камъка — Силмарилите, и ги изпълнил със сиянието на Двете дървета — Телперион и Лаурелин, що давали светлина на земята на Валарите. Скъпоценните камъни били възжелани от Моргот Врага, който ги откраднал и — след като погубил дърветата, ги взел в Средната земя и ги пазел в голямата си крепост Тангородрим (планините над Ангбанд). Пряко волята на Валарите, Феанор напуснал Блаженото Кралство и отишъл в изгнание в Средната земя, водейки със себе си голяма част от своя народ. Че в гордостта си възнамерявал силом да си върне Камъните от Моргот. Последвала безнадеждната война на Елдарите и Едаините срещу Тангородрим, в която накрая те били напълно разбити.

Феанор паднал в битка скоро подир завръщането на Нолдорите в Средната земя, а седмината му синове владеели обширни земи в източната част на Белерианд, между Дортонион (Таур-ну-Фуин) и Сините планини. Ала властта им била унищожена в страшната Битка на Неизброимите сълзи, която е описана в „Децата на Хурин“. И оттогава насетне „Феаноровите синове се лутали като сухи листа, понесени от вихъра“.
Вторият син на Финве бил Финголфин (полубрат на Феанор), приет за върховен владетел на всички Нолдори. Той и синът му Фингон властвали над Хитлум, който се намирал на северозапад от могъщата верига Еред Ветрин, Планините на Сянката. Финголфин живеел в Митрим, край голямото езеро със същото име, а Фингон държал Дор-ломин в южния край на Хитлум. Главната им крепост била Барад Ейтел (Кула на Извора), където река Сирион извирала от източния склон на Планините на Сянката — Садор, старият хром слуга на Хурин и Морвен, служил там дълги години, както разказал сам на Турин. След гибелта на Финголфин в двубоя с Моргот Фингон станал вместо него върховен крал на Нолдорите. Турин го видял веднъж, когато той „с мнозина от своите приближени пресякъл Дор-ломин и минал по моста над Нен Лалаит, цял облечен в бяло и сребристо“.
Вторият син на Финголфин бил Тургон. След завръщането на Нолдорите той най-напред обитавал крайморския дворец Винямар в областта Невраст, западно от Дор-ломин; но тайно изградил скрития град Гондолин, който се издигал на хълм насред равнината, наречена Тумладен, обкръжена изцяло от Пръстеновите планини, източно от река Сирион. Когато Гондолин бил изграден подир дълги години тежък труд, Тургон напуснал Винямар и заживял в Гондолин със своя народ, в който имало както Нолдори, така и Синдари. Векове наред тази прекрасна елфическа твърдина се пазела в най-строга тайна. Единственият й вход бил неоткриваем и строго пазен, тъй че никой външен не можел да мине оттам; и Моргот не можел да узнае къде се намира. Чак след Битката на Неизброимите сълзи, когато били отминали над триста и петдесет години, откакто напуснал Винямар, Тургон излязъл с могъщата си армия от Гондолин.
Третият син на Финве, брат на Финголфин и полубрат на Феанор, бил Финарфин. Той не се върнал в Средната земя, но синовете и дъщеря му тръгнали с Финголфин и неговите синове. Най-големият син на Финарфин бил Финрод, който, вдъхновен от величието и хубостта на Менегрот в Дориат, сътворил подземния град-крепост Нарготронд и заради туй го нарекли Фелагунд, що на езика на джуджетата означава „Владетел на пещерите“ или „Онзи, който дълбае пещери“. Портите на Нарготронд се отваряли към клисурата на река Нарог в Западен Белерианд, където течението минавало през високите хълмове, наречени Таур-ен-Фарот или Фаротско плато; но кралството на Финрод се простирало надлъж и нашир — на изток до река Сирион, а на запад до река Нениг, която се вливала в залива Егларест. Ала Финрод бил погубен в тъмниците на Саурон, най-главния сред Морготовите слуги, и короната на Нарготронд поел Ородрет, вторият син на Финарфин — това станало една година след като Турин се родил в Дор-ломин.
Другите Финарфинови синове — Ангрод и Аегнор, васали на брат си Финрод — живеели в Дортонион, обърнат на север към просторната равнина Ард-гален. Сестрата на Финрод, Галадриел, дълго живяла в Дориат с кралица Мелиан. Мелиан била от могъщите духове, наричани Маяри, но приела човешки облик и заживяла с крал Тингол в гората Белерианд — тя била майка на Лутиен и прародителка на Елронд. Малко преди завръщането на Нолдорите от Аман, когато пълчищата от Ангбанд нахлули на юг в Белерианд, Мелиан (както е казано в „Силмарилион“) вложила цялото си могъщество, за да изтъче около тях невидима стена от сянка и смут — Поясът на Мелиан, през който никой не можел да мине против нейната воля или волята на Тингол, освен ако владеел по-велика мощ от тази на Маярите. И оттогава тия земи били наречени Дориат, „Страната на Пояса“.
През шейсетата година след завръщането на Елдарите свършил дългият мир — огромни пълчища орки връхлетели откъм Ангбанд, ала били напълно разбити и унищожени от Нолдорите. Тая битка била наречена Дагор Аглареб, Славното сражение; но елфическите владетели усетили в нея предупреждение и започнали Обсадата на Ангбанд, която траяла почти четиристотин години.

Разказват, че хората (наричани от елфите Атани, тоест „Вторите“, или Хилдори, „Следващите“) се появили в далечния изток на Средната земя към края на Древните дни; но людете, що навлезли в Белерианд през дните на Дългия мир, когато Ангбанд бил обсаден и портите му били затворени, никога не говорели за прежната си история. Водачът на тия първи хора, прекосили Сините планини, се наричал Беор Стари. На краля на Нарготронд Финрод Фелагунд, който ги срещнал пръв, Беор рекъл: „Мрак лежи зад нас и завинаги сме му обърнали гръб, та не желаем даже в мислите да се връщаме нататък. На запад са обърнати сърцата ни и вярваме, че там ще намерим Светлина.“ Садор, старият слуга на Хурин, говори по същия начин на малкия Турин. Но разказват, че когато узнал за появата на хората, Моргот за сетен път напуснал Ангбанд и отишъл към Изтока; и че първите хора, навлезли в Белерианд, „се разкаяли и разбунтували против Мрачната сила и затуй били гонени и жестоко потискани от ония, що се прекланяли пред Силата и нейните слуги“.
Тия хора спадали към три рода, известни като род на Беор, род на Хадор и род на Халет. Хуриновият баща Галдор Високи бил от рода на Хадор, по-точно негов син; ала майка му била от рода на Халет, а съпругата му Морвен — от рода на Беор и сродница на Берен.
Хората от Трите рода носели общото име Едаини (синдаринската форма на Атани) и били наричани още Елфически приятели. Хадор обитавал Хитлум и крал Финголфин му поверил властта над Дор-ломин; людете на Беор се заселили в Дортонион; а народът на Халет по онова време живеел в Бретилския лес. След като свършила Обсадата на Ангбанд, през планините дошли съвсем други хора; обикновено ги наричали Източни пришълци и някои от тях изиграли важна роля в историята на Турин.
Обсадата на Ангбанд приключила с ужасяваща ненадейност (макар ударът да бил подготвян отдавна) през една нощ в средата на зимата, 395 години след като била започнала. Моргот тласнал навън огромни реки от пламък, които се понесли по склоновете на Тангородрим, и просторната степ Ард-гален на север от възвишенията Дортонион се превърнала в обгорена, гола и безплодна пустош, известна насетне с името Анфауглит, което означава Задавящия прах.
Този пагубен щурм бил наречен Дагор Браголах или Битката на Внезапния пламък. Глаурунг, Бащата на всички дракони, за пръв път излетял от Ангбанд с цялата си мощ; несметни пълчища орки връхлетели на юг; елфическите владетели от Дортонион били изклани заедно с повечето бойци от народа на Беор. Крал Финголфин и синът му Фингон били отблъснати заедно с войската от Хитлум към крепостта Ейтел Сирион под източния склон на Планините на Сянката. И при нейната отбрана паднал убит Хадор Златокоси. Тогава владетел на Дор-ломин станал Галдор, бащата на Хурин; защото Планините на Сянката преградили пътя на огнените потоци и Хитлум и Дор-ломин останали непокорени.
В годината след Браголах, обзет от ярост и отчаяние, Финголфин препуснал към Ангбанд да предизвика Моргот на двубой. Две години по-късно Хурин и Хуор отишли в Гондолин. След още четири години, при нов вражески щурм, Галдор загинал в крепостта Ейтел Сирион — Садор бил там, както сам казва на Турин, и видял как Хурин (по онова време млад мъж на двайсет и една години) „пое властта и командването“.
Споменът за всички тия събития бил свеж в Дор-ломин девет години подир Битката на Внезапния пламък, когато се родил Турин.

Глава I
Детството на Турин

Хадор Златокоси бил владетел на Едаините и скъп приятел на Елдарите. До сетния си ден той служил вярно на Финголфин, който му дал обширни земи в оная област на Хитлум, наречена Дор-ломин. Дъщеря му Глоредел се омъжила за Халдир, син Халмиров, владетел на людете от Бретилския лес; на същия празник синът му Галдор Високи се венчал с Халмировата щерка Харет.
Галдор и Харет имали двамина синове — Хурин и Хуор. Макар да бил с три години по-голям, Хурин не израснал висок като мъжете от своя род; в това приличал на майка си, но по всичко останало бил като дядо си Хадор — белолик, русокос, с крепка снага и пламенен дух. Ала пламъкът в гърдите му горял равномерно, укротяван от силна воля. Сред всички люде от Севера той най-добре познавал замислите на Нолдорите. Брат му Хуор бил снажен и нямало по-висок от него сред Едаините, освен синът му Туор, нито по-бърз бегач; но ако надбягването било дълго и тежко, Хурин се прибирал пръв, защото до самия край бягал също тъй бързо, както и в началото. Голяма обич свързвала двамата братя и на младини те рядко се разделяли.
Хурин взел за жена Морвен, щерка на Барагунд, който пък бил син на Бреголас от Беоровия род; и тъй се сродил с Берен Едноръки. Морвен била висока и тъмнокоса, а заради прекрасното й лице и искрящия й поглед хората я наричали Еледвен, що значи „елфическо сияние“; но по нрав често била горделива и строга. Скърбите на Беоровия род нажалявали сърцето й, защото след разрухата на Дагор Браголах била избягала от Дортонион и живеела като изгнаница в Дор-ломин.
Първородният син на Хурин и Морвен се наричал Турин и бил роден в годината, в която Берен пристигнал в Дориат и открил Тинголовата щерка Лутиен Тинувиел. Сетне Морвен родила на Хурин дъщеря и я нарекли Урвен; но всички, които я познавали в нейния кратък живот, предпочитали името Лалаит, що означава „смях“.
Хуор пък се венчал за Риан, братовчедката на Морвен; тя била дъщеря на Белегунд, син Бреголасов. За зла участ се била родила в тия тежки времена, защото имала нежно сърце и не обичала нито лова, нито войната. Отдавала обичта си на дивите цветя и дървета, а освен туй пеела и съчинявала песни. Само от два месеца била омъжена за Хуор, когато той заминал с брат си за Нирнает Арноедиад, и повече не го видяла.

Ала сега нашият разказ се връща към Хурин и Хуор в дните на тяхната младост. Казват, че за известно време Галдоровите синове живели в Бретил като приемни чеда на чичо си Халдир, какъвто бил обичаят на людете от Севера по онова време. Те често излизали заедно с бретилските мъже на бран срещу орките, които връхлитали по северните граници на земите им; понеже Хурин, макар и едва седемнайсетгодишен, вече бил силен, а по-малкият Хуор бил висок колкото зрелите мъже на онзи народ.
Веднъж Хурин и Хуор тръгнали с отряд съгледвачи, но орки нападнали групата из засада, разпръснали я и подгонили братята към Бритиахския брод. Там те щели да бъдат пленени или съсечени, ако не ги спасила мощта на Улмо, все още съхранена във водите на Сирион; и разказват, че мъгла придошла откъм реката и ги укрила от враговете, та избягали през Бритиах към Димбар. В тежки лишения дълго бродили там между хълмовете под непристъпните стени на Крисаегрим, додето съвсем се залутали из тия коварни земи и не знаели нито накъде да вървят, нито как да се върнат обратно. Там ги съзрял Торондор и пратил два от орлите си да им помогнат. И орлите ги отнесли нависоко, отвъд Пръстеновите планини към потайната долина Тумладен и скрития град Гондолин, още невиждан от човешки взор.
Там крал Тургон ги приел дружески, след като узнал от кой род са; защото Хадор бил Елфически приятел, а освен туй Властелинът на Водите Улмо бил посъветвал Тургон да бъде любезен с хората от Хадоровия род, от които щял да получи помощ в тежък час. Почти година гостували Хурин и Хуор в кралския дворец; и казват, че по онова време Хурин, който имал остър и пъргав ум, узнал от елфите много премъдрости, а покрай туй донякъде опознал плановете и замислите на краля. Защото Тургон обикнал синовете на Галдор и често разговарял с тях; и искал да ги задържи в Гондолин най-вече от обич, а не заради своя закон, повеляващ всеки чужденец, бил той човек или елф, който веднъж открие пътя към потайното кралство и види града, да остане чак докато кралят реши да изведе навън укрития си народ.
Но Хурин и Хуор копнеели да се завърнат при близките си и да споделят с тях битки и лишения. Накрая Хурин рекъл на Тургон:
— Повелителю, ние сме простосмъртни люде, а не Елдари. Вие можете да търпите безброй години, очаквайки схватка с врага в някой далечен ден; ала за нас времето е кратко, бързо вехнат в гърдите ни надежди и сили. Освен туй не сме открили сами пътя към Гондолин и, честно казано, даже не знаем къде точно е този град; защото със страх и изумление минахме по високите въздушни пътища, а вълнението бе замъглило погледите ни.
Тогава Тургон приел молбата и рекъл:
— Както дойдохте, така ще трябва и да си идете, стига Торондор да склони. Скърбя за тази раздяла; ала не след дълго, поне по елдарските мерки, може отново да се срещнем.
Но кралският сестрин син Маеглин, който бил могъщ в Гондолин, съвсем не скърбял за раздялата, защото не обичал човешкия род и завиждал за кралската благосклонност; та рекъл на Хурин:
— Сами не разбирате каква чест ви оказва кралят, а някои може да се зачудят защо строгият закон се нарушава заради двама човешки юноши. По-безопасно ще е двамата да останете тук като наши слуги до края на живота си.
Хурин му отвърнал:
— Велика е тази чест, не ще и дума; но ако не стига честното ни слово, тогава ще дадем и клетва.
И братята се заклели да не разкриват замислите на Тургон и да пазят в тайна всичко видяно в неговото кралство. После се сбогували и сред нощния мрак преди разсъмване орлите ги пренесли в Дор-ломин. С радост ги посрещнали близките им, защото от Бретил била дошла вест, че са изчезнали безследно. Но дори пред своя баща двамата не искали да разкрият къде са били и споменали само, че орлите им помогнали да се доберат от пущинака до родния край. Но Галдор казал:
— Цяла година ли живяхте из пущинака? Или орлите ви дадоха подслон в гнездата си? Намерили сте храна и одежди, та се завръщате като принцове, а не като горски скиталци.
А Хурин му отвърнал:
— Бъди доволен, че се завърнахме, татко; разрешиха ни да го сторим само срещу клетва за мълчание. Тази клетва ни обвързва и днес.
Повече не ги разпитвал Галдор, ала и той, и мнозина други се досещали за истината. Понеже си мислели, че и клетвата, и орлите сочат към Тургон.
Тъй минавали дните и злокобната сянка на Моргот ставала все по-мрачна. Ала през четиристотин шейсет и деветата година от завръщането на Нолдорите в Средната земя сред елфи и люде се зародила надежда, защото плъзнала мълва за подвизите на Берен и Лутиен и посрамването на Моргот върху собствения му трон в Ангбанд. Някои дори твърдели, че Берен и Лутиен са още живи или са се завърнали от смъртта. Пак през онази година доблестните цели на Маедрос били почти достигнати — с обединени сили Елдари и Едаини отблъснали атаката на Моргот и изхвърлили орките от Белерианд. Тогава се заговорило за бъдни победи и разплата за Дагор Браголах, когато Маедрос щял да поведе обединената войска, да погребе навеки Моргот под земята и да запечата Дверите на Ангбанд.
Ала по-мъдрите все още тръпнели от тревога, че Маедрос твърде рано разкрива растящата си сила и че Моргот ще има предостатъчно време да крои козни против него. „Ново зло ще се излюпи в Ангбанд, и то такова, каквото ни елфи, ни люде могат да си представят“ — казвали те. И сякаш за да потвърди словата им, през есента на онази година под оловните небеса налетял лош вятър откъм Севера. Нарекли го Злия дъх, понеже разнасял незнайна болест; мнозина измрели от нея из северните земи, граничещи с Анфауглит — най-вече невръстни деца или съзряващи юноши и девойки от човешкия род.
В онази година Турин, син Хуринов, бил едва петгодишен, а сестра му Урвен била навършила три през пролетта. Когато тичала из тревите, косата й се жълтеела като диво цвете, а смехът й звънтял като песента на веселото поточе, що припкало надолу по хълма край стените на бащиния й дом. Името му било Нен Лалаит, та покрай него всички в семейството наричали и детето Лалаит, понеже сърцата им се изпълвали с радост, колчем Урвен била до тях.
Ала Турин не срещал подобна обич. Той имал тъмна коса като майка си, а и по нрав щял да прилича на нея, защото не бил весел и рядко продумвал, макар че отрано се научил да говори и винаги изглеждал по-възрастен от годините си. Трудно забравял неправди и подигравки; но в гърдите му пламтял и бащиният огън, та понякога избухвал внезапно и люто. А тъй като бил и жалостив, скърбите и страданията на всяка жива твар можели да го трогнат до сълзи; в туй също приличал на баща си, понеже Морвен била сурова както към другите, тъй и към себе си. Турин я обичал, защото разговаряла с него открито и просто; баща си виждал рядко, тъй като Хурин често потеглял на дълги походи заедно с войската на Финголфин, що пазела източните предели на Хитлум, а когато се завръщал, бързата му реч, изпълнена със странни слова, шеги и двусмислици, обърквала и безпокояла Турин. По онова време цялата топлина от сърцето му принадлежала на неговата сестричка Лалаит; ала рядко играел с нея и предпочитал да я пази скришом и да я гледа как тича през треви или горички и пее песнички, съчинени от децата на Едаините в ония древни времена, когато словата още били свежи по устните им.
— Прекрасна като елфическо чедо е Лалаит — казал веднъж Хурин на Морвен, — ала по-недълготрайна, уви. Но може би тъкмо туй я прави още по-прекрасна и по-скъпа за сърцата ни.
Турин чул тия думи и дълго мислил над тях, но не можал да ги проумее, защото не бил виждал елфически деца. По онова време нито един от Елдарите не живеел из бащините му земи, та момчето ги било виждало само веднъж — когато крал Фингон с мнозина от своите приближени пресякъл Дор-ломин и минал по моста над Нен Лалаит, цял облечен в бяло и сребристо.
Ала още преди да си отиде годината, бащините слова се оказали верни; защото Злият дъх стигнал до Дор-ломин и Турин се разболял, та дълго лежал в постеля с треска и черни кошмари. А когато оздравял, защото му било писано да оцелее, и отново се налял с жизнена сила, попитал за Лалаит. Но бавачката му отвърнала:
— Не говори вече за Лалаит, сине Хуринов; а колкото до сестра ти Урвен — питай майка си за нея.
И когато Морвен дошла при него, Турин попитал:
— Вече не съм болен и желая да видя Урвен; но защо не бива да я наричам Лалаит?
— Защото Урвен е мъртва и заглъхна смехът в този дом — отговорила тя. — Но ти си жив, сине на Морвен; жив е и Врагът, който ни стори това.
Повече не се опитала да утеши нито него, нито себе си; защото посрещала скърбите с мълчание и твърдо сърце. Ала Турин се нажалил открито и взел арфата да съчини печална песен; а като не успял, строшил я, излязъл и с протегнати към Севера юмруци извикал:
— Осквернителю на Средната земя, дано да те видя лице срещу лице и да те обезобразя, както стори моят владетел Финголфин.
После цяла нощ горчиво плакал насаме и повече никога не изрекъл пред Морвен името на сестра си. Само към един приятел се обърнал по онова време и нему разкрил своята скръб сред опустялата къща. Този приятел се наричал Садор, прислужник в дома на Хурин; хром бил, та никой не му обръщал внимание. Някога работел като дървар, ала по грешка или от несръчност посякъл дясното си стъпало, та цялата му нога изсъхнала; и Турин го наричал Лабадал, що означава „Куцокрак“, но Садор не се дразнел от прозвището, понеже било дадено от жалост, а не за присмех. Той работел в стопанските пристройки — изработвал или поправял разни дреболии за къщата, тъй като бил умел дърводелец; и за да му спести ходенето, Турин тичал да донесе едно или друго, а понякога тайно отмъквал някой инструмент или парче дърво, ако смятал, че ще е потребно на неговия приятел. Тогава Садор се усмихвал, но му заръчвал да върне даровете на място.
— Раздавай с широка ръка, ала само онуй, що е твое — казвал той.
И се мъчел както може да отвърне на детската обич, дялкайки дървени фигурки на хора и животни; но Турин най-много обичал приказките му, защото Садор бил младеж по времето на Дагор Браголах и често се връщал към спомена за своите кратки дни на мъжка сила, преди да осакатее.
— Велика битка е било, тъй казват, сине Хуринов. През онази година бедата ме откъсна от горската работа; ала не се бих в Браголах, инак щях да получа по-славна рана. Защото закъсняхме и вече нямаше що да сторим, освен да носим погребалното ложе на стария господар Хадор, който падна, защитавайки крал Финголфин. След туй отидох войник и дълги години бях в Ейтел Сирион, могъщата крепост на елфическите крале; или поне сега ми се струват дълги, тъй като в сивите дни отподире няма що да се мери с тях. В Ейтел Сирион бях, когато Черния крал ни нападна, а дядо ти Галдор беше там кралски наместник. Той загина в оная битка; и видях как баща ти пое властта и командването, макар едва да бе възмъжал. Огън, казват, имало в него, що нажежавал меча в десницата му. Подир него тръгнахме всички и изтласкахме орките в пясъците; и от онзи ден не дръзнаха пак да се покажат под стените ни. Но уви! Преситих се на битки, понеже бях пролял потоци от кръв; и ме пуснаха да се върна в горите, за които копнеех. Там най-сетне получих рана; защото онзи, що бяга от участта си, може някой ден да открие, че само е избрал по-пряка пътека.
Тъй говорел Садор, когато момчето поотраснало; а Турин взел да задава въпроси, на които старецът се затруднявал да отговори, защото мислел, че трябва някой по-близък да го направи. И един ден Турин го попитал:
— Вярно ли думаше баща ми, че Лалаит е като елфическо чедо? И какво имаше предвид, като казваше, че е по-недълготрайна?
— Прав бе — отвърнал Садор, — защото в невръстни години чедата на елфи и люде изглеждат съвсем еднакво. Ала чедата човешки израстват по-бърже и младостта им скоро отминава; такава е нашата участ.
Тогава Турин пак запитал:
— А що е участ?
— За участта човешка — рекъл Садор — трябва да питаш някой по-мъдър от Лабадал. Но както го разбирам аз, ние бързо се изморяваме и умираме; а за зла беда мнозина срещат смъртта дори и по-рано. Ала елфите не се изморяват и не умират, освен от най-тежки злочестини. Изцеляват се те от рани и скърби, що биха погубили човека; а някои казват, че дори и когато загубят телата си, пак се завръщат. С нас не е така.
— Значи Лалаит няма да се завърне? — запитал Турин. — Къде е отишла?
— Няма да се завърне — рекъл Садор. — А къде е отишла никому не е известно; или поне аз не знам.
— Винаги ли е било така? Или може би над нас тегне някакво проклятие на Проклетия крал, нещо като Злия дъх?
— Не знам. Мрак лежи зад нас и малко предания са дошли от него. Бащите на нашите бащи може да са имали какво да кажат, ала не са го изрекли. Дори имената им тънат в забрава. Планините стоят между нас и живота, който са напуснали, бягайки от незнайно какво.
— Страх ли ги е било? — запитал Турин.
— Може и тъй да е — отвърнал Садор. — Може да сме избягали от страха пред Мрака само за да открием, че и тук той е пред нас и няма накъде да бягаме освен в Морето.
— Вече не се страхуваме — рекъл Турин, — или поне не всички. Баща ми не знае що е страх и никога не ще узнае; ако не мога да съм като него, ще бъда като майка си — ще се боя, ала няма да го показвам.
Тогава Садор усетил, че Туриновите очи не са като очи на дете, и си помислил: „Скръбта закалява храбрите души“, ала на глас изрекъл:
— Сине на Хурин и Морвен, не е по силите на Лабадал да гадае що ще стане с душата ти; но рядко и на малцина ще разкриваш какво се спотайва в нея.
Турин му отвърнал:
— Може би е по-добре да не казваш какво желаеш, ако не можеш да го имаш. А желая, Лабадал, да бъда един от Елдарите. Тогава Лалаит би могла да се завърне, макар и отдалеч, а аз щях да я чакам. Порасна ли, ще отида да воювам за елфическия владетел също като теб, Лабадал.
— Много можеш да научиш от елфите — рекъл Лабадал и въздъхнал. — Те са красив, вълшебен народ и притежават власт над сърцата човешки. Ала въпреки туй понявга си мисля, че по-добре би било да не бяхме ги срещали, та да крачим по скромните земни друмища. Защото те вече са древни по мъдрост, горди и издръжливи. В тяхната светлина ние помръкваме или изгаряме прекомерно бързо, а човешката участ ни наляга още по-тежко.
— Но баща ми ги обича — възразил Турин — и не е щастлив без тях. Той казва, че почти всичко, което знаем, сме го научили от тях и тъй сме станали по-достоен народ; казва още, че людете, пристигнали наскоро иззад Планините, не са кой знае колко по-добри от орките.
— Вярно е — отговорил Садор, — поне за някои измежду нас. Ала стръмният път е мъчителен, а от високо лесно се пада.

По онова време Турин бил почти осемгодишен — през месец Гваерон по летоброенето на Едаините, в годината, що никога не ще се забрави. Сред възрастните вече се говорело за сбиране на оръжия и могъщи армии, но мълвата още не стигала до Турин; забелязвал обаче той, че баща му често го гледа втренчено, както се взира човек в нещо скъпо, що трябва да напусне.
А Хурин добре познавал храбростта и сдържания език на Морвен, та често разговарял с нея за плановете на елфическите крале и за туй, какво може да стане, ако успеят или се провалят. Сърцето му преливало от надежда и твърдо вярвал в крайната победа; защото му се струвало невъзможно да има в Средната земя сила, способна да погаси блясъка и мощта на Елдарите.
— Те са виждали Светлината на Запада — казвал той — и в края на краищата Мракът трябва да побегне пред лицата им.
Морвен не му възразявала, понеже щом била с Хурин, щастливият край изглеждал несъмнен. Ала в нейния род също познавали елфическите премъдрости и тя си казвала наум: „И все пак не са ли напуснали Светлината, не са ли днес лишени от нея? Може би Властелините на Запада са ги прокудили от мислите си; а тогаз как биха могли дори и Първородните да победят един от Всемогъщите?“
У Хурин Талион сякаш нямало и сянка от подобни съмнения; ала през едно пролетно утро на онази година той се събудил от неспокойна дрямка и през целия ден бил като мрачен облак; а вечерта рекъл внезапно:
— Когато ме призоват, Морвен Еледвен, ще те оставя да пазиш наследника на Хадоровия род. Кратък е човешкият живот и много беди го заплашват дори в мирно време.
— Винаги е било така — отвърнала тя. — Но какво се спотайва в словата ти?
— Сигурно ще да е само обикновена предпазливост — рекъл Хурин, ала изглеждал разтревожен. — Обаче който гледа открито напред, трябва да вижда едно: че нещата не ще останат такива, каквито бяха. Сблъсъкът ще е жесток и едната страна ще рухне. Ако паднат елфическите крале, зло ще сполети и Едаините; а ние сме най-близо до Врага. Тая земя може да попадне в негова власт. Но дойде ли бедата, не ще ти кажа: „Не се страхувай!“. Защото ти се боиш единствено от онова, що заслужава страх, и при това не губиш надежда. Ала ще ти кажа: „Не чакай!“. Ще се върна, когато мога, но не ме чакай! Бягай на юг колкото се може по-бързо — оцелея ли, ще тръгна подир теб и ще те открия, дори ако трябва да претърся цял Белерианд.
— Белерианд е обширен и няма в него домове за изгнаници — рекла Морвен. — Накъде да бягам и кого да взема със себе си — мнозина или шепа избрани?
Дълго мислил Хурин и накрая продумал:
— Иди при майчиния ми род в Бретил. Дотам са около трийсет левги по птичи полет.
— Как могат да ни помогнат людете, ако наистина дойдат зли времена? — запитала Морвен. — Беоровият род вече падна. Рухне ли и великият Хадоров род, в какви дупки ще се укрива малобройният Народ на Халет?
— В каквито намерят — отвърнал Хурин. — Малцина са те и неуки, ала не се съмнявай в тяхната доблест. Къде другаде виждаш надежда?
— Не говориш за Гондолин — рекла Морвен.
— Не говоря, защото туй име нивга не е минавало отвъд устните ми — казал Хурин. — И все пак вярно е онова, що си чувала: някога бях там. Ала ти признавам сега откровено, както никому другиму: не знам къде е.
— Но се досещаш и според мен доста точно — добавила Морвен.
— Може и тъй да е — рекъл Хурин. — Но додето сам Тургон не ме освободи от клетвата, не бих споделил догадките си дори и с теб; тъй че напразно би търсила. А ако за свой срам и позор проговоря, най-много да стигнеш до заключена порта; защото до мига, когато Тургон тръгне на бой (а за подобно нещо не се говори и няма надежда скоро да стане), никой не ще влезе в Потайното кралство.
— Щом в твоя род няма надежда — рекла Морвен — и щом приятелите ти отказват помощ, значи трябва сама да решавам; и сега ми хрумна мисъл за Дориат.
— Все нависоко се целиш — казал Хурин.
— Прекомерно високо навярно — отвърнала Морвен. — Ала според мен най-последен от всички прегради ще устои Поясът на Мелиан; а в Дориат не ще пренебрегнат гост от Беоровия род. Нима не съм сродница на краля? Нали баща ми е внук на Брегор, също като Берен, син Барахиров.
— Сърцето ми не клони към Тингол — възразил Хурин. — Не ще види крал Фингон помощ от него; и сам не знам каква сянка обгръща духа ми, колчем помисля за Дориат.
— Моята душа пък помръква, щом се спомене за Бретил — отвърнала Морвен.
Тогава Хурин изведнъж се разсмял и рекъл:
— Ето че седнахме да спорим за неуловими неща и сенки от лоши сънища. Не ще дойде бедата; а ако все пак ни сполети, тогава всичко зависи от твоята храброст и мъдрост. Стори каквото ти повелява сърцето; само недей да се бавиш. А ако постигнем победа, елфическите крале са решили да възстановят всички владения на Беоровия род; а наследницата си ти, Морвен, щерка Барагундова. Необятни земи ще владеем тогава и велико наследство ще се падне на нашия син. Без злото от Севера той ще се сдобие с несметно богатство и ще бъде крал между людете.
— Хурин Талион — рекла Морвен, — туй ще е по-вярно да кажа: нависоко гледаш, ала се боя да не паднем низко.
— От туй и в най-злия случай недей да се боиш — казал Хурин.
През тая нощ Турин в полусън сякаш усетил как майка му и баща му стоят край леглото и го гледат със свещи в ръце; ала не успял да зърне лицата им.

В утрото на Туриновия рожден ден Хурин подарил на сина си елфически кинжал с дръжка и ножница в сребристо и черно; и рекъл:
— Наследнико на Хадоровия род, ето ти дар за празника. Ала внимавай! Люто е острието, а стоманата служи само на оногова, що я владее. Би срязала ръката ти също тъй лесно, както и всяко друго нещо. — После вдигнал Турин върху масата, целунал го и добавил: — Ето че вече ме надвишаваш по ръст, сине на Морвен; скоро наистина ще си толкоз висок. И дойдат ли тия дни, мнозина ще се боят от кинжала ти.
Тогава Турин избягал от стаята и се усамотил, а в сърцето му греела топлина като пръв слънчев лъч над замръзналата земя. Повтарял си бащините слова: наследник на Хадоровия род; но и други слова му дошли на ум: „Раздавай с широка ръка, ала само онуй, що е твое“. Изтичал при Садор и се провикнал:
— Лабадал, днес ми е празник, рожденият ден на наследника на Хадоровия род! Затуй ти нося подарък. Ето нож тъкмо какъвто ти трябва; с него можеш дори и косъм на две да срежеш.
Смутил се Садор, понеже знаел, че Турин сам е получил кинжала тази сутрин; ала сред людете се смятало за оскърбление да откажеш дар от чиято и да било десница. Затуй отговорил тържествено:
— От щедър род произхождаш, сине Хуринов. Нищо не съм сторил, за да заслужа подобен подарък, и едва ли ще го заслужа в малкото дни, що ми остават; но ще сторя каквото мога. — А когато изтеглил кинжала от ножницата, добавил: — Щедър дар е наистина — острие от елфическа стомана. Отдавна ми липсваше допирът до нея.
Скоро Хурин забелязал, че Турин не носи кинжала, и го запитал дали не се е изплашил от предупреждението. А Турин отговорил:
— Не, но го подарих на Садор дърводелеца.
— Нима пренебрегваш бащиния си дар? — запитала Морвен.
— Не — отговорил Турин, — но обичам Садор и ми е жал за него.
Тогава Хурин продумал:
— С право си подарил и трите неща, Турин: обич, жалост, а кинжалът е най-дребният дар.
— Макар че не вярвам Садор да го заслужава — добавила Морвен. — Сам се е осакатил от некадърност и бави важната работа, защото прахосва време за дреболии, които никой не му е възложил.
— Въпреки туй бъди жалостива — отвърнал Хурин. — Честна ръка и вярно сърце могат да сбъркат; а тогаз раната е по-люта, отколкото ако враг я нанесе.
— Сега обаче ще трябва да чакаш за друг кинжал — рекла Морвен на Турин. — Тъй подаръкът ще е истински, защото го правиш за своя сметка.
Все пак Турин забелязал, че насетне към Садор се отнасяли по-благосклонно, а той се захванал да изработи голям трон за владетеля на дома.

Дошло едно ясно утро през месец Лотрон, когато Турин изведнъж се събудил от песента на тръби; и като изтичал на прага, зърнал в двора да се тълпят хора на коне или спешени, всички в пълно бойно снаряжение. Застанал сред тях, Хурин говорел с бойците и раздавал команди; и Турин разбрал, че още същия ден ще потеглят за Барад Ейтел. Тук била само охраната и свитата на Хурин, но трябвало да се явят всички мъже от страната. Някои вече били заминали с чичо му Хуор; мнозина други щели да застигнат по пътя владетеля на Дор-ломин и да последват знамената му към кралския сбор.
Тогава Морвен се сбогувала с Хурин, без да рони сълзи; и рекла:
— Ще пазя каквото ми повери — и онуй, що вече имаме, и другото, що тепърва ще дойде.
А Хурин й отговорил:
— Сбогом, владетелко на Дор-ломин; тръгваме днес с такава надежда, каквато нивга до днес не сме видели. Нека мислим, че насред лютата зима празникът ще е по-весел от всякога, а подир нея ще дойде пролет без страх и тревоги! — Сетне вдигнал Турин на рамо и викнал към бойците: — Покажете на Хадоровия наследник как блестят мечовете ви!
И слънцето заблестяло по остриетата, когато петдесет меча изхвръкнали от ножниците и в двора отекнал бойният вик на Едаините от Севера: _Лахо калад! Дрего морн!_ Пламни, светлина! Бягай, нощ!
Тогава Хурин най-сетне възседнал коня, златното му знаме се развяло, а тръбите отново запели в утрото; и тъй Хурин Талион потеглил за Нирнает Арноедиад.
А Морвен и Турин останали на портата, додето вятърът им донесъл отдалече неясния звук на самотен рог — знак, че Хурин е отминал билото на хълма и вече не вижда дома си.

Глава II
Битката на Неизброимите сълзи

Много песни и много предания са сътворили елфите за Нирнает Арноедиад, Битката на Неизброимите сълзи, в която загинал Фингон и паднал покосен цветът на Елдарите. Ако всички се преразкажат, цял живот не би стигнал да се изслушат. Затуй сега ще разкажем само ония дела, що имат връзка със съдбините на Хадоровия род и децата на Хурин Непреклонни.
След като дълго сбирал колкото можел бойци, Маедрос насрочил атака за утрото точно в средата на лятото. В уречения ден звънките тръби на Елдарите поздравили изгряващото слънце и на изток се развяло знамето на Феаноровите синове, а на запад вдигнал знаме Фингон, върховен крал на Нолдорите.
Погледнал Фингон от крепостните стени на Ейтел Сирион и не видял нищо, тъй като цялата му армия била разположена из горите и долините източно от Еред Ветрин, изкусно укрита от взора на Врага; знаел обаче, че силата е голяма. Защото там се били събрали всички Нолдори от Хитлум заедно с мнозина елфи от Фалас и Нарготронд; а имало и много бойци от човешките племена. Отдясно бил отрядът от Дор-ломин с доблестния Хурин и брат му Хуор, а към тях се присъединил Халдир от Бретил с множество люде от горските племена.
После Фингон погледнал на изток и с проницателния си елфически взор съзрял в далнината прах и блясък на стомана като звезди в мъгла. Тогава Фингон погледнал към Тангородрим и видял, че мрачен облак е надвиснал над него, а от върха се издига черен дим; разбрал, че е лумнал гневът на Моргот и предизвикателството им ще бъде прието, и колебание се загнездило в сърцето му. Ала ненадейно от юг се надигнал вик и вятърът го разнесъл от долина на долина, та гласовете на елфи и люде се слели във възглас на радостно изумление. Защото неканен и неочакван, Тургон бил отворил портите на Гондолин и водел войска от десет хиляди храбри бойци с лъскави ризници, дълги мечове и копия като неизбродна гора. Щом Фингон чул в далечината да пеят могъщите тръби на брат му Тургон, колебанието изчезнало, възрадвало се сърцето му и той се провикнал:
— Утулие’н ауре! Айя Елдалие ар Атанатари, утулие’н ауре! Денят дойде! Вижте, Елдари и синове човешки, денят дойде!
И всички, що чули мощния му глас да кънти над хълмовете, отвърнали с възглас:
— Аута и ломе! Нощта си отива!
Не след дълго започнала великата битка. Защото Моргот, който знаел какво вършат и подготвят неговите противници, бил скроил плановете си според часа на техния щурм. Могъща армия от Ангбанд наближавала към Хитлум, докато друга, още по-мощна, отивала срещу Маедрос, за да осуети обединението на двете войски. И онези, които излезли срещу Фингон, били облечени в тъмни одежди и укривали стоманените оръжия, та тъй успели да стигнат далече по пясъците на Анфауглит, преди елфите да ги забележат.
Пламнали тогава сърцата на Нолдорите и пълководците им поискали да нападнат врага сред равнината; Фингон обаче възразил с такива слова:
— Пазете се от лукавството на Моргот, доблестни воини! Неговата мощ винаги е по-голяма, отколкото изглежда, а целта му никога не се оказва такава, каквато я разкрива. Не показвайте своята сила и оставете врага сам да се погуби с нападение срещу хълмовете.
Защото планът на кралете бил Маедрос да тръгне открито през Анфауглит с цялата си войска от елфи, хора и джуджета; и когато накара, както се надявали, основните армии на Моргот да отвърнат на удара, тогава Фингон да удари от Запада, та тъй мощта на Моргот да попадне между чука и наковалнята и да бъде разбита; а сигналът за туй трябвало да е лумването на голям огън в Дортонион.
Но военачалникът, когото Моргот бил натоварил да води западната войска, имал заповед на всяка цена бързо да подмами Фингон от хълмовете. Затова продължил напред, докато челните му редици достигнали бреговете на Сирион, от крепостта Ейтел Сирион до потока Ривил и Серехското мочурище; и предните постове на Фингон различили очите на враговете. Предизвикателството обаче останало без отговор и подигравателните крясъци заседнали в гърлата на орките, щом видели безмълвните стени и спотаената из хълмовете заплаха.
Тогава военачалникът пратил напред конници със сигнал за преговори и те наближили крепостта Барад Ейтел. Със себе си водели Гелмир, син Гуилинов — благородник от Нарготронд, пленен и жестоко ослепен по време на Браголах; глашатаите го извели напред и се провикнали:
— В Ангбанд имаме още мнозина като този, ала ако искате да ги намерите, ще трябва да побързате. Защото смятаме да им видим сметката веднага щом се завърнем.
И пред очите на елфите отсекли първо ръцете му, после краката му и захвърлили обезобразения труп.
За зла участ тъкмо в тази крепост стоял Гвиндор, син Гуилинов, заедно с мнозина бойци от Нарготронд; тръгнал бил той на рат с цялата сила, що могъл да сбере, от скръб заради пленяването на брат му. Пламнала яростта му и той скочил на седлото, следван от множество конници. Настигнали пратениците на Ангбанд и ги съсекли; и всички от Нарготронд връхлетели подире им и нахлули дълбоко във вражеските редици. И като видели това, всички Нолдори пламнали от гняв, а Фингон надянал белия си шлем, заповядал на тръбачите да свирят и изведнъж цялата му армия се втурнала надолу по хълмовете в ненадейна атака.
Като пожар сред сухи тръстики блеснали мечовете на Нолдорите; тъй стремителен и свиреп бил техният удар, че едва не провалил всички замисли на врага. Подмамващата армия, която Моргот изпратил на запад, била пометена и унищожена още преди да се укрепи, а знамената на Фингон прекосили Анфауглит и се развели пред стените на Ангбанд.
Начело на схватката все тъй препускали Гвиндор и елфите от Нарготронд, но дори след първата победа нищо не можело да ги удържи; нахълтали през външните порти и изклали стражата по стълбищата на Ангбанд; а Моргот треперел на своя подземен трон, като ги чувал как блъскат по вратите му. Ала храбреците се озовали в капан и били избити — всички освен Гвиндор, когото орките заловили жив; защото Фингон не можел да им се притече на помощ. През многобройните потайни врати на Тангородрим Моргот бил изпратил навън основната си армия, която дотогава чакала, и Фингон бил отблъснат от крепостта с тежки загуби.
А на четвъртия ден от войната сред равнината Анфауглит започнало сражението, наречено Нирнает Арноедиад, що означава Неизброими сълзи, защото нито една песен или предание не може да побере цялата му скръб. Не ще разказваме тук за станалото в битката откъм изток: как джуджетата от Белегост обърнали в бягство дракона Глаурунг; как заради черната измяна на Източните пришълци паднала армията на Маедрос и избягали синовете на Феанор. На запад Фингоновата войска отстъпила отвъд пясъците и там загинал Халдир, син Халмиров заедно с повечето бойци от Бретил. А привечер на петия ден, докато още били далече от Еред Ветрин, армиите от Ангбанд обкръжили Фингоновата войска и нападали до зазоряване, стягайки обръча все по-плътно. На сутринта у бойците се зародила надежда, защото дочули роговете на Тургон, който наближавал с армията от Гондолин; понеже по-голямата част от тази армия била разположена на юг да охранява Сирионския проход и Тургон удържал бойците си от прибързани атаки. Сега бързал да се притече на помощ на брат си. Гондолиндримите били могъщи и редиците им сияели като стоманена река под слънчевите лъчи, защото мечът и ризницата дори на най-незначителния сред воините на Тургон стрували повече от хазната на който и да било крал човешки.
Една фаланга от кралската гвардия разкъсала обръча на орките и Тургон с меч в ръка си пробил път до своя брат. И разказват, че радостна била насред жестоката битка срещата между Тургон и Хурин, който стоял неотстъпно до Фингон. За известно време силите на Ангбанд били отблъснати и Фингон започнал отстъплението отново. Ала след като разбил Маедрос на изток, Моргот вече разполагал със свободна могъща войска и преди Фингон и Тургон да се доберат до закрилата на хълмовете, против тях връхлетяла вража сила, три пъти по-многобройна от бойците, що им оставали. Дошъл бил самият Готмог, върховен военачалник на Ангбанд. Като черен клин се забил той между елфическите отряди около крал Фингон и отблъснал Тургон и Хурин към Серехското мочурище. После се нахвърлил срещу Фингон. Зловеща била тая битка. Накрая Фингон останал сам сред телата на мъртвата си гвардия и храбро се сражавал с Готмог чак докато един Балрог го обвил изотзад с огнения си бич. Тогава Готмог го съсякъл с черния си топор и бял пламък избухнал над разцепения шлем на Фингон. Тъй паднал Върховният крал на всички Нолдори; и враговете го смазали в праха с боздуганите си, а синьо-сребристото му знаме стъпкали в локвата от кръвта му.
Сражението било загубено; ала Хурин, Хуор и последните оцелели от Хадоровия род все още стояли неотстъпно до Тургон Гондолински и пълчищата на Моргот не успявали да превземат Сирионския проход. Тогава Хурин рекъл на Тургон:
— Бягай, господарю, додето още е време! Защото ти си последен от Финголфиновия род и в теб се таи сетната надежда на Елдарите. Докато съществува Гондолин, Моргот не ще се отърве от страха в сърцето си.
— Вече не ще се съхрани дълго тайната на Гондолин, а бъде ли открит, той е обречен да падне — отвърнал Тургон.
Хуор обаче се намесил:
— И все пак, ако Гондолин устои само още малко, от твоя род ще разцъфти надежда за елфи и хора. Това ще ти кажа, господарю, защото го виждам с очите на обречения: макар че тук се разделяме завинаги и повече не ще зърна белите стени на твоя град, от теб и от мен ще се роди нова звезда. Сбогом!
А Маеглин, сестриният син на Тургон, който стоял наблизо, чул тия слова и вече не ги забравил.
Послушал Тургон съвета на Хурин и Хуор и заповядал на войската си да се оттегли през Сирионския проход; а двамата му военачалници Ектелион и Глорфиндел охранявали фланговете отдясно и отляво, тъй че нито един враг не успял да се промъкне покрай тях, понеже единственият път из онази област бил тесен и минавал по западния бряг на все по-широката река Сирион. Людете от Дор-ломин останали последни да отбраняват отстъплението, както сами пожелали Хурин и Хуор; защото дълбоко в сърцата си те не искали да напуснат Северните земи и след като не можели да отвоюват домовете си, решили да се сражават докрай. Тъй Тургон си пробил с бой път на юг, докато достигнал отвъд охраняваните позиции на Хурин и Хуор, слязъл покрай Сирион и се спасил; сетне изчезнал сред планините, където взорът на Моргот не можел да го открие. А двамата братя свикали около себе си последните храбри люде от Хадоровия род и крачка по крачка се оттеглили отвъд Серехското мочурище, додето преминали потока Ривил. Там спрели и повече не отстъпили.
Тогава всички пълчища на Ангбанд налетели бясно насреща им, запълнили потока със собствените си трупове и минали по тях, та обкръжили последните бойци от Хитлум, както прииждащ прилив сключва обръч около гранитна скала. Когато слънцето клоняло към залез и сенките на Еред Ветрин притъмнявали, Хуор рухнал с отровна стрела в окото и всички доблестни мъже от Хадоровия род паднали мъртви около него; а орките отсекли главите им и под кървавите лъчи на залеза ги струпали на грамада като безценна плячка.
Последен от всички останал Хурин. Като видял, че е сам, той захвърлил щита, грабнал секирата на един орк-пълководец и я размахал с две ръце; и в песните се разказва, че секирата му димяла и тлеела от черната кръв на троловете около Готмог, а подир всеки посечен враг Хурин надавал вик:
— _Ауре ентулува!_ Пак ще настане ден!
Седемдесет пъти извикал; ала накрая го заловили жив, както бил повелил Моргот, който искал да го накаже с по-люта участ от гибелта. Затуй орките сграбчвали Хурин с ръце, що продължавали да го стискат дори и отсечени; а на мястото на убитите идвали нови и нови, докато го затрупали под телата си. Тогава Готмог оковал пленника и със злобни насмешки го помъкнал към Ангбанд.

Тъй завършила битката Нирнает Арноедиад в часа, когато Слънцето потъвало зад Морето. Нощ паднала над Хитлум и откъм Запада налетяла свирепа буря.
Голямо било тържеството на Моргот, ако и още да не се били сбъднали всичките му коварни замисли. Една мисъл го мъчела тежко и помрачавала радостта от победата: Тургон се бил изплъзнал от мрежата му, а от всичките си врагове Моргот тъкмо него най-много желаел да хване или унищожи. Защото сега Тургон от могъщия род Финголфинов бил по право крал на всички Нолдори; а Моргот ненавиждал всички от този род и се боял от тях заради дружбата им с неговия могъщ неприятел Улмо и заради раните, що някога му нанесъл в сражение мечът на Финголфин. Но най-много се боял от Тургон, понеже още във Валинор бил усетил как, колчем го приближи, над душата му пада черна сянка, предвещаваща, че в някой незнаен ден тъкмо от Тургон ще дойде неговата погибел.

Глава III
За разговора между Хурин и Моргот

По заповед на Моргот след дълъг и изнурителен труд орките събрали всички тела на загиналите във великата битка заедно с броните и оръжията им и ги струпали на огромна камара насред равнината Анфауглит; върхът на тая зловеща могила се виждал отдалеч и Елдарите я нарекли Хауд-ен-Нирнает, що означава Хълм на сълзите. Но върху този хълм израсла буйна трева и единствено той се зеленеел сред цялата пустош; и вече никоя твар на Моргот не посмяла да стъпи върху земята, под която ръждата превръщала в прах мечовете на Елдари и Едаини. Кралството на Фингон вече не съществувало, а Феаноровите синове се лутали като сухи листа, понесени от вихъра. В Хитлум не се завърнал нито един боец от Хадоровия род, нямало и вести за хода на битката и съдбата на техните владетели. Моргот обаче пратил натам смугли люде от източните племена, които преминали на негова служба, затворил ги в Хитлум и забранил да напускат пределите му. Само това им дал наместо обещаните щедри награди за измяната към Маедрос: да грабят и измъчват старците, жените и децата от Хадоровия народ. Оцелелите Елдари от Хитлум били откарани на робски труд в северните мини. Само малцина успели да се укрият из пущинаците и планините. Орки и вълци бродели на воля из целия Север и нахлували все по-далече на юг в Белерианд. Там все още оцелявали Дориат и Нарготронд; но Моргот не им обръщал внимание — или защото не знаел за тях, или защото още не бил дошъл техният час в дълбините на неговата злоба. Ала мисълта му неотклонно се връщала към Тургон.
Затуй довели Хурин пред Моргот, понеже Врагът знаел от своите съгледвачи и чрез черните си изкуства, че този човек е приятел с краля на Гондолин; и първо се опитал да го прекърши с очите си. Но Хурин още не се поддавал на страх и устоял. Тогаз Моргот повелил да бъде окован и подложен на бавни мъчения; а подир време дошъл при него и му предложил да излезе на воля или да получи слава и власт като пръв Морготов пълководец, ако само разкрие где е твърдината на Тургон и каквото още знае за плановете на краля. Ала Хурин Непреклонни му се присмял с такива слова:
— Сляп си ти, Моргот Бауглир, и сляп ще останеш навеки, защото виждаш единствено мрака. Не знаеш що завладява сърцата човешки, а и да знаеше, не би могъл да го дадеш. Само глупец приема дар от Моргот. Ти първо платата взимаш, а сетне отказваш обещаното; и ако ти кажа каквото ме питаш, не ще получа друго, освен смъртта.
Разсмял се Моргот и отвърнал:
— За смърт тепърва ще молиш.
Сетне отвел Хурин при могилата Хауд-ен-Нирнает, що била струпана съвсем наскоро и над нея още витаело смъртно зловоние. А като стигнали върха, наредил му да погледне на запад, към Хитлум, и да помисли за жена си, детето и другите близки.
— Защото сега те са в мои владения — рекъл Моргот — и зависят от моята милост.
— Няма милост в теб — отговорил Хурин. — Ала чрез тях не ще се добереш до Тургон, тъй като те не знаят неговите тайни.
Гняв обзел тогава Моргот, та извикал:
— Но ще се добера до теб и твоя проклет род; и ако ще цял от стомана да си, пак ще се прекършиш пред моята воля.
Взел един дълъг меч, що лежал наблизо, и го прекършил пред очите на Хурин, та едно късче се впило в лицето му; ала Хурин не трепнал. Тогаз Моргот прострял дългата си ръка към Дор-ломин и проклел Хурин, Морвен и всичките им потомци с такива слова:
— Гледай! Сянката на мисълта ми ще тегне над тях гдето и да отидат, а омразата ми ще ги преследва до края на света.
Ала Хурин отвърнал:
— Всуе говориш. Не можеш ни да ги видиш, ни да владееш съдбата им отдалече — поне додето запазваш тая телесна форма и още жадуваш да бъдеш видим владетел на света.
Тогава Моргот се обърнал към него и рекъл:
— Глупец си ти, дребен сред людете, а те пък са най-дребни сред всички словесни твари! Виждал ли си Валарите, мерил ли си мощта на Манве и Варда? Знаеш ли докъде стига тяхната мисъл? Или си въобразяваш, че мислят за теб и ще те защитят отдалече?
— Не знам — отвърнал Хурин. — Ала може и тъй да стане, ако пожелаят. Защото дорде съществува Арда, не ще слезе от трона Върховния владетел.
— Ти го каза — рекъл Моргот. — Аз съм Върховния владетел — Мелкор, пръв и най-могъщ сред Валарите, що съществуваха преди света и го сътвориха. Сянката на замислите ми обгръща Арда и бавно, но сигурно преклонява всичко в нея към моите цели. Ала над всички, които обичаш, мисълта ми ще тегне като съдбовен облак, додето рухнат в мрак и погибел. Гдето и да отидат, зло ще се надига. Каквото и да изрекат, беда ще навличат със словата си. Всякоя тяхна постъпка ще се обръща насреща им. Ще умират без надежда, проклинайки както живота, тъй и смъртта.
Но Хурин му отвърнал:
— Забрави ли кому говориш? В древни времена си изрекъл подобни неща пред дедите ни; ала ние избягахме от твоята сянка. А сега те познаваме, понеже срещнахме лица, що са виждали Светлината, и чухме гласове, що са приказвали с Манве. Имало те е преди Арда, ала и други е имало; и не си я сътворил ти. Нито си най-могъщ; понеже сам за себе си прахосваш своята сила и всуе се мъчиш да изпълниш с нея пустотата в душата си. Не си нищо друго, освен избягал роб на Валарите и веригата им още те чака.
— Добре си научил уроците на своите господари — рекъл Моргот. — Ала детинските им познания не ще ти помогнат сега, когато те всички избягаха надалеч.
— Още нещо ще ти река накрая, робе Моргот — казал Хурин, — и то не идва от познанията на Елдарите, а самичко избликна в сърцето ми. Не си повелител на людете и никога не ще бъдеш, та дори цялата Арда и Менел да паднат под твоя власт. Отвъд Кръговете на Света не ще преследваш ония, които отхвърлят твоята воля.
— Не ще ги преследвам — отвърнал Моргот, — защото отвъд Кръговете на Света е само Нищото. Но навсякъде другаде никой не ще ми избяга, освен ако предпочете пустотата.
— Лъжеш — рекъл Хурин.
— Сам ще видиш и ще признаеш, че не лъжа — казал Моргот.
И като върнал Хурин в Ангбанд, сложил го върху каменен трон над Тангородрим, от който се виждало чак до земите на Хитлум на запад и Белерианд на юг. Приковал го там с цялата си магическа сила, а после отново го проклел и наложил властта си над него, та да не може ни да помръдне, ни да умре, докато сам Моргот не го освободи.
— Остани сега тук — рекъл му — и гледай земите, където отчаяние и безброй беди ще сполетят ония, що сам ми предаде. Защото ти дръзна да ми се присмееш и да оспориш силата на Мелкор, Повелител на съдбините на Арда. Затуй от днес нататък с моя взор ще виждаш и с моите уши ще чуваш, и нищо не ще е укрито от теб.

Глава IV
Бягството на Турин

Само трима мъже успели най-подир да се завърнат в Бретил по страшните пътища на Таур-ну-Фуин; и когато Хадоровата дъщеря Глоредел узнала за гибелта на Халдир, скръбта я отнесла в гроба.
В Дор-ломин не пристигнали вести. Обезумяла от тревоги, Хуоровата съпруга Риан избягала сред пущинака; ала там й помогнали Сивите елфи от Митрим и когато родила сина си Туор, те го взели под своя закрила. А Риан отишла до Хауд-ен-Нирнает, легнала навръх могилата и издъхнала.
Морвен Еледвен останала в Хитлум и скърбяла безмълвно. Синът й Турин едва бил навършил осем години, а тя чакала второ дете. Тежки дни настанали за нея. Тълпи от Източни пришълци нахлули в страната, тормозели хората от Хадоровия род, отнемали им всички имоти и ги поробвали. От земите на Хурин отвели всички, що можели да работят или да служат по някакъв друг начин, дори невръстните момчета и момичета, а старците посекли или ги прокудили да мрат от глад из пущинака. Ала още не смеели да вдигнат ръце срещу владетелката на Дор-ломин или да я прогонят от дома й; защото сред тях се носела мълва, че е опасна вещица и си има вземане-даване с белите демони — тъй наричали елфите, понеже ги ненавиждали, но страхът им бил по-силен от омразата. Поради тая боязън избягвали планините, където мнозина Елдари намерили убежище, особено из южните области на страната; и след грабежите и безчинствата пришълците пак се оттеглили на север. Защото Хуриновият дом се намирал в югоизточния край на Дор-ломин и планините били наблизо; потокът Нен Лалаит извирал от подножието на Амон Дартир, по чийто склон минавал стръмен проход. През него най-храбрите можели да прекосят Еред Ветрин и покрай изворите на Глитуи да слязат в Белерианд. Ала за туй още не знаели ни Източните пришълци, ни дори самият Моргот; защото докато траела властта на Финголфин, цялата онази страна била укрита от Врага и нито един негов слуга не смеел да навлезе там. Вярвал той, че Еред Ветрин е непристъпна преграда както срещу бягство от север, тъй и срещу атака от юг; и наистина, за всяка твар, стъпваща по земята, нямало друг проход между Серех и далечния запад, където Дор-ломин се преливал в Невраст.
Тъй се случило, че подир първото нашествие Морвен била оставена на мира, макар че зли люде върлували из околните гори и било опасно да се излиза далеч от къщи. Под закрилата на Морвен все още оставал Садор дърводелецът заедно с неколцина други старци и старици, а също и Турин, когото не пускала отвъд оградата. Но имението на Хурин скоро западнало и макар да работела от тъмно до тъмно, Морвен изпаднала в нищета и от глада я спасявала единствено помощта, що й изпращала тайно Хуриновата сродница Аерин; защото някой си Брода от Източните пришълци я бил взел насила за своя съпруга. Горчиви били тия подаяния за Морвен, ала ги приемала заради Турин и още нероденото дете, а най-вече защото, както сама казвала, всичко идвало от нейния имот. Понеже тъкмо този Брода заграбил имуществото, добитъка и хората от Хуриновото имение и откарал всичко в собственото си жилище. Той бил храбър боец, но нямал власт сред своя народ, преди да пристигне в Хитлум; и търсейки мощ и богатство, решил да завладее земи, които другите пришълци пренебрегвали. Видял Морвен само веднъж, когато дошъл да разграби дома й; ала ужас велик го обзел пред нея. Сторило му се, че поглежда в безмилостните очи на някой от белите демони, та затреперил от страх да не би незнайно зло да го сполети; затуй нито посмял да разграби дома й, нито открил Турин, инак кратък щял да бъде животът на наследника на истинския владетел.
Брода поробил Сламените глави, както наричал людете от Хадоровия род, и ги пратил да строят дървен дворец сред полето на север от Хуриновия дом; държал робите си зад ограда като добитък, ала ги охранявал слабо. А между тях неколцина не прекланяли глави и дори с риск за живота си били готови да подпомогнат Владетелката на Дор-ломин. Чрез тях до Морвен тайно стигали новини от страната, макар че нямало надежда в словата им. Аерин обаче била взета не за робиня, а като съпруга на Брода, защото в свитата му имало малко жени и нито една от тях не можела да се мери с дъщерите на Едаините; а той се надявал да превърне областта в свое владение и желаел наследник, комуто да я остави.
Не говорела Морвен пред сина си за онуй, що се случило и що можело тепърва да ги сполети; а той се боял да наруши с въпроси мълчанието й. Когато пришълците за пръв път се появили в Дор-ломин, Турин запитал майка си:
— Кога ще се завърне баща ми да пропъди тия грозни крадци? Защо не си идва?
Морвен отговорила:
— Не знам. Може да е загинал или хванат в плен; а може и да е прокуден надалеч, та няма как да се върне през вражия пръстен, що ни обгражда.
— Тогава мисля, че е загинал — рекъл Турин, ала не заплакал пред майка си, — защото ако беше жив, никой не би го удържал да се върне и да ни помогне.
— Не вярвам нито в едното, нито в другото, сине мой — отвърнала Морвен.

Минавало време и все повече натежавало сърцето на Морвен от страх за сина й Турин, наследник на Дор-ломин и Ладрос; защото не виждала друга надежда за него, освен скоро да стане роб на Източните пришълци. Тогаз си припомнила разговора с Хурин и мисълта й пак се насочила към Дориат; и накрая решила, ако е възможно, тайно да прати Турин при крал Тингол с молба за убежище. И докато седяла и размишлявала как да го стори, ясно дочула в мислите си гласа на Хурин: _Бързай! Не ме изчаквай!_ Ала вече й наближавало време за раждане, а пътят бил тежък и опасен — колкото повече хора тръгнели, толкоз по-малка надежда щели да имат за бягство. А сърцето все още я залъгвало с напразни надежди; в дъното на душата си предчувствала, че Хурин не е мъртъв, и сред безсънните нощни часове се ослушвала да долови стъпките му, или пък денем й се причувало откъм двора цвиленето на неговия жребец Арох. Нещо повече, макар че вече скланяла да повери другиму грижите за сина си, както било обичайно по онова време, още не можела да пребори гордостта си и сама да моли някого за милостиня, пък бил той и крал. Затуй не послушала гласа на Хурин и тъй се заплела първата нишка от Туриновата съдба.

Докато Морвен стигне до това решение, вече наближила есента на Скръбната година и трябвало да побърза; защото времето за пътуване привършвало, а тя се бояла, че ако изчака зимата да отмине, Турин може да бъде отведен в робство. Източните пришълци се навъртали около оградата и наблюдавали дома й. Един ден се престрашила и казала на Турин:
— Баща ти не се завръща. Значи трябва да заминеш, и то час по-скоро. Така би желал той.
— Да заминем? — възкликнал Турин. — Че къде ще отидем? Отвъд Планините ли?
— Да — отвърнала Морвен, — на юг, отвъд Планините. На юг — само там още може да има надежда. Ала не казах _ние,_ сине мой. Ти трябва да заминеш, а аз да остана.
— Не мога да тръгна сам! — възразил Турин. — Няма да те изоставя. Защо да не заминем заедно?
— Аз не мога — рекла Морвен. — Но не ще тръгнеш сам. Ще пратя с теб Гетрон, а може би и Гритнир.
— Няма ли да пратиш Лабадал? — запитал Турин.
— Не, защото Садор е хром — отвърнала Морвен, — а пътят ще е тежък. Тъй като си мой син и настанаха мрачни дни, не ще те залъгвам: може да загинеш по този път. Зимата наближава. Ала останеш ли, чака те по-страшна, робска участ. Ако искаш подир години да бъдеш истински мъж, събери храброст и върши каквото ти казвам.
— Но тъй ще те изоставя само със Садор, слепия Рагнир и старите жени — рекъл Турин. — Не казваше ли баща ми, че аз съм наследник на Хадоровия род? Наследникът трябва да остане в Хадоровия дом, за да го защитава. Сега съжалявам, че не задържах онзи кинжал!
— Прав си, наследникът трябва да остане, ала не може — казала Морвен. — Вярвам, че някой ден ще се завърне. А сега бъди храбър! Стане ли по-зле, ще те последвам, стига да мога.
— Но как ще ме откриеш сред пущинака? — запитал Турин; изведнъж сърцето му не издържало и той заплакал открито.
— Ако се вайкаш, други твари ще те открият преди мен — отвърнала майка му. — Знам накъде отиваш, та ако стигнеш дотам и останеш, мога да те намеря. Защото те пращам при крал Тингол в Дориат. Нима предпочиташ да бъдеш роб, отколкото кралски гост?
— Не знам — отвърнал Турин. — Нямам представа що е роб.
— Отпращам те, за да не го научиш — рекла Морвен. После застанала пред момчето, дълго го гледала в очите, сякаш се мъчела да разгадае някаква тайна, и накрая добавила: — Трудно е, сине мой. И не само за теб. За мен е трудно в тежките дни да избера най-доброто. Ала върша онуй, което смятам за правилно; инак защо ще се разделям с най-скъпото, що ми остана?
Повече не разговаряли; смут и скръб изпълнили Туриновото сърце. На сутринта той отишъл при Садор, който цепел дърва за огрев, а дървата им били малко, понеже не смеели да излизат из гората; старецът тъкмо се подпирал на патерицата и гледал недовършения трон на Хурин, захвърлен в един ъгъл.
— Дойде и неговият ред — промълвил той, — защото в днешните дни трябва да мислим само за най-насъщното.
— Не бързай да го цепиш — рекъл Турин. — Може баща ми скоро да се завърне и тогава ще се зарадва да види какво си направил, додето го нямаше.
— Лъжовните надежди са по-опасни от страховете — отвърнал Садор — и няма да ни стоплят през зимата. — Той опипал дърворезбата по трона и въздъхнал. — Само съм си прахосвал времето, макар че ми беше приятно. Но всяко нещо е недълготрайно; и комай радостта от труда си остава единствено важна. А сега по-добре да ти върна подаръка.
Турин протегнал ръка, ала веднага я отдръпнал.
— Подарък не се взима обратно — възразил той.
— Нали е мой, защо да не го дам комуто си искам? — запитал Садор.
— Дай го комуто искаш — отвърнал Турин, — само не и на мен. Ала защо ще го даваш?
— Нямам надежда да го използвам за достойни дела — рекъл Садор. — В идните дни не ще има друго за Лабадал, освен робски труд.
— Що е роб? — запитал Турин.
— Предишен човек, към когото се отнасят като към добитък — отговорил Садор. — Хранят го само за да живее, живее само за да работи, работи само поради страх от болка и смърт. А понякога тия грабители раздават болка и смърт просто за собствено удоволствие. Чувал съм, че избират най-бързоногите и ги преследват с псета из пущинака. Те са научили от орките много повече, отколкото ние от Прекрасния народ.
— Сега разбирам — продумал Турин.
— Тъжно е, че трябва да разбереш подобни неща в тъй ранна възраст — рекъл Садор; сетне видял странното изражение на Турин и запитал: — Какво разбираш?
— Защо ме отпраща майка ми — отговорил Турин и в очите му избили сълзи.
— А! — възкликнал Садор и тихичко си промълвил: — Ала защо тъй късно? — После се обърнал към Турин. — Чини ми се, че не е за сълзи тая новина. Ала знай, че не бива да говориш за майчините си планове нито на Лабадал, нито комуто и да било. В днешно време всички стени и огради имат уши — уши, що не растат на почтени глави.
— Но аз трябва да поговоря с някого! — рекъл Турин. — Винаги съм споделял с теб. Не искам да те напусна, Лабадал. Нито пък да напусна този дом и майка си.
— Ала ако не го сториш — възразил Лабадал, — скоро ще дойде завинаги краят на Хадоровия род. Сигурно вече разбираш това. Лабадал не иска да си тръгваш, но Садор, верният слуга на Хурин, ще бъде по-щастлив, ако Хуриновият син се изтръгне от лапите на пришълците. Е, няма как, трябва да се сбогуваме. Сега ще вземеш ли моя кинжал като прощален подарък?
— Не! — рекъл Турин. — Майка ми казва, че отивам при елфите, при краля на Дориат. Там сигурно ще си намеря и по-хубави неща. Ала не ще мога да ти изпратя подаръци, Лабадал. Ще бъда надалеч и съвсем сам.
После Турин се разплакал, но Садор му рекъл:
— Ехей! Къде е Хуриновият син? Не чак толкоз отдавна го чух да казва: _Порасна ли, ще отида да воювам за елфическия владетел._
Тогава Турин преглътнал сълзите и отвърнал:
— Много добре; щом е изрекъл такива слова, Хуриновият син трябва да удържи на думата си и да си замине. Но винаги когато казвам, че ще сторя едно или друго, нещата изглеждат съвсем различни, щом дойде време да изпълнявам. Сега съжалявам. Вече ще трябва да внимавам какво изричам.
— Да, така ще е най-добре — рекъл Садор. — Мнозина дават подобен съвет, ала малцина го изпълняват. Нека оставим на мира бъдните дни. И сегашният ни е премного.
Скоро Турин се подготвил за пътешествието, сбогувал се с майка си и тайно потеглил заедно с двама спътници. Но когато му рекли да се обърне и да погледне бащиния си дом, болката от раздялата го пронизала като меч, та се провикнал:
— Морвен, Морвен, кога ще те видя отново?
А Морвен, както стояла на прага, чула този вик да отеква из гористите хълмове и впила до болка пръсти в рамката на вратата. Туй била първата истинска скръб на Турин.
В началото на следващата година Морвен родила дъщеря и я нарекла Ниенор, що означава „ридание“; ала по туй време Турин вече бил далече. Дълъг и тежък бил пътят му, защото властта на Моргот се простирала из цялата страна; но имал за водачи Гетрон и Гритнир, които били млади по времето на Хадор и сега въпреки преклонната си възраст оставали доблестни мъже, а освен туй познавали добре местността, понеже някога често пътували из Белерианд. Тъй благодарение на съдбата и собствената си храброст те прехвърлили Сенчестите планини и като се спуснали към Сирионската долина, навлезли в Бретилския лес; и най-подир, грохнали от страхове и умора, стигнали границите на Дориат. Ала там се залутали в мрежите и лабиринтите на кралицата и бродили безцелно из непроходимите дебри, додето храната им свършила. Били само на косъм от гибелта, защото откъм Севера се задавала студена зима; ала съдбата пазела Турин за по-тежки страдания. Както лежали отчаяни и безсилни, чули песен на рог. Белег Крепколък ловувал по ония места, понеже живеел край самите граници на Дориат и се славел като най-опитен следотърсач на своето време. Чул той виковете им и се запътил натам, а като нахранил и напоил странниците, узнал имената им и откъде идват, та го обзела жал и почуда. Още от пръв поглед харесал Турин, тъй като момчето имало красотата на майка си и очите на баща си, а освен туй било крепко и силно.
— Какъв дар би си пожелал от крал Тингол? — запитал го той.
— Искам да бъда боец от неговата конница, та да препусна срещу Моргот и да отмъстя за баща си — отвърнал Турин.
— Може и тъй да стане, като пораснеш след някоя и друга година — рекъл Белег. — Защото макар че си още малък, в теб личи храбрият мъж, достоен да бъде син на Хурин Непреклонни.
А името на Хурин било почитано във всички елфически кралства. Затуй Белег охотно станал водач на странниците и ги поканил в хижата, където живеел по онова време заедно с други ловци; там се подслонили, докато чакали пратеник да отнесе вестта до Менегрот. А когато дошло известие, че Тингол и Мелиан ще приемат Хуриновия син и неговите пазители, Белег ги повел по скришни пътеки към Потайното кралство.
Тъй Турин стигнал до големия мост над Есгалдуин и минал през портите на Тинголовия чертог; и като дете зяпнал пред чудесата на Менегрот, които дотогава не бил виждал друг простосмъртен освен Берен. Тогава Гетрон изрекъл пред Тингол и Мелиан посланието на Морвен; а Тингол го изслушал благосклонно и взел Турин върху коляното си в чест на Хурин, най-могъщ сред людете, и на неговия сродник Берен. И които видели това, се поразили, понеже то означавало, че Тингол осиновява Турин; а по онуй време било нечувано елфически благородник, та камо ли крал, да вземе човешко чедо. После Тингол изрекъл:
— Тук, сине Хуринов, ще бъде твоят дом; и през целия ти живот ще те почитат като мой син, ако и да си човек. Мъдрост ще получиш, недостъпна за мярката на простосмъртните, и елфически оръжия ще докосват ръцете ти. Може да дойде ден, когато ще извоюваш отново бащините си владения в Хитлум, ала дотогава живей тук, обичан от всички.

Тъй заживял Турин в Дориат. За известно време с него били и двамата му пазители Гетрон и Гритнир, макар че копнеели да се завърнат при своята господарка в Дор-ломин. Сетне старост и болести надвили Гритнир, та останал при Турин, додето издъхнал; Гетрон обаче си тръгнал и Тингол пратил отряд бойци да го упътват и охраняват, а по тях предал вест за Морвен. Най-сетне стигнали до Хуриновия дом и когато Морвен узнала, че Турин е приет с почести в чертозите на Тингол, скръбта й понамаляла. Освен туй елфите носели богати дарове от Мелиан и покана да тръгне с тях към Дориат. Защото Мелиан била мъдра и предвидлива, та се надявала тъй да отбегне злото, зародено в черните замисли на Моргот. Но Морвен не пожелала да напусне дома си, понеже по нрав оставала все тъй горделива; а и Ниенор била още невръстно пеленаче. Затуй благодарила на елфите и ги отпратила, като им подарила последните си златни дреболии, за да прикрие в каква бедност е изпаднала; заръчала им още да отнесат на Тингол Хадоровия шлем. А Турин ден подир ден очаквал завръщането на пратениците; и когато се завърнали сами, той избягал в гората и заридал; защото знаел за поканата на Мелиан и се надявал Морвен да пристигне. Туй била втората скръб на Турин.
Когато пратениците предали отговора, Мелиан се затрогнала и опечалила, понеже усещала мислите на Морвен; и разбрала, че не ще бъде избегнато лесно онуй, що предугаждала.
Шлемът на Хадор попаднал в Тинголовите ръце. Този шлем бил от сива стомана със златни инкрустации и гравирани около тях победни руни. Магическа сила пазела носителя му от смъртоносни рани, понеже всеки меч се трошал в него и всяка стрела отскачала. Изработен бил от ногродския майстор Телчар, чиито творения се славели по цялата Средна земя. Имал забрало (като ония, с които джуджетата закривали очите си в ковачниците) и лицето на онзи, що го наденел, вдъхвало страх в душите на враговете, а в същото време било опазено от стрели и огън. Върху гребена предизвикателно се издигало позлатено изображение на главата на дракона Глаурунг; защото шлемът бил изработен скоро след първото му излизане от Морготовите порти. Хадор, а и Галдор подир него, често го носели на война; и гордост обземала душите на хитлумските бойци, щом го зърнели да се извисява сред битката, та се провиквали: „По-доблестен е Драконът на Дор-ломин от златния червей на Ангбанд!“
Хурин обаче не обичал да го носи и казвал: „Предпочитам да гледам враговете с истинското си лице“. Ала все пак смятал шлема за едно от най-скъпите родови съкровища.
Дълбоко под Менегрот Тингол имал складове, пълни с безброй несравними оръжия: ризници с форма на рибени люспи, блестящи като езеро под луната; мечове и топори, щитове и шлемове, изковани от самия Телчар и неговия учител, стария Гамил Зирак, както и от още по-изкусни елфически майстори. Защото бил получил в дар предмети, идващи от Валинор и изработени от сръчните ръце на Феанор, с когото никой не ще се мери, додето свят светува. Ала приел Хадоровия шием с такава радост, сякаш съкровищницата му била празна, и от сърце изрекъл:
— Горди глави имаха предците Хуринови, що носеха този шлем.
После му хрумнало нещо, та призовал Турин и казал, че Морвен праща на сина си славен дар, наследство от неговите деди.
— Вземи сега Драконовата глава на Севера — рекъл Тингол, — и я носи с чест, когато настане време.
Но Турин още бил прекалено малък, за да повдигне шлема, и не му обърнал внимание поради скръбта в сърцето си.

Глава V
Турин в Дориат

През детските си години в кралство Дориат Турин бил непрестанно под надзора на Мелиан, макар че рядко я виждал. Но имало едно девойка на име Нелас, която живеела из горите; и по заръка на Мелиан тя следвала Турин, колчем се запътел из пущинака, и често го срещала там, сякаш случайно. После си играели заедно или се разхождали, хванати за ръка; защото той растял бързо, а тя изглеждала като девойка на негова възраст и наистина по сърце била такава въпреки дългите си елфически години. Много узнал Турин от Нелас за пътищата и живите твари на Дориат, а освен туй тя го учела на синдарински език, както се говорел в древното кралство — старинен, изискан и богат с прекрасни слова. Всичко туй за известно време го развеселило, додето над душата му паднала друга сянка и детската дружба отминала като пролетно утро. Защото Нелас не ходела в Менегрот и за нищо на света не искала да навлезе под каменните сводове; тъй че когато детството взело да си отива и Турин насочил мисли към мъжките подвизи, срещите им ставали все по-редки и накрая съвсем престанали. Ала тя все още дебнела да го зърне скришом.
Девет години живял Турин в чертозите Менегрот. Ала сърцето и мислите му непрестанно се връщали към съдбата на неговите близки и понякога получавал вести от тях. Защото, когато било възможно, Тингол пращал вестоносци при Морвен, а тя връщала по тях новини за сина си; тъй Турин узнал, че сестра му Ниенор расте и хубавее като цвете сред мрачния Север и че участта на Морвен вече не е толкоз окаяна, както преди. Сам той бързо растял и станал напет и снажен сред людете, та надминал по ръст елфите от Дориат, а силата и храбростта му се прославили из Тинголовото кралство. През ония години узнал много премъдрости, понеже охотно слушал предания за древните времена и великите прежни подвизи; и станал замислен и немногословен. Белег Крепколък често идвал в Менегрот и водел Турин на далечни походи, за да го учи на следотърсачество, стрелба с лък и (което най му допадало) боравене с меч; но в изкусните занаяти не бил много сръчен, понеже трудно овладявал собствената си сила, та често се случвало с рязък замах да повреди каквото е подхванал. И в други области съдбата сякаш не била благосклонна към него, тъй че нерядко замислите му се проваляли и не постигал желаното; трудно намирал приятели, защото не бил весел по дух и рядко се смеел, а над младостта му тегнела сянка. Ала все пак заслужил обич и уважение от ония, що го познавали, а всички останали му отдавали почит като на кралски син.
Но имало в Дориат един, който завиждал на тая почит и завистта му растяла с възмъжаването на Турин; наричал се Саерос. Той бил горделив и се отнасял високомерно с всички, които смятал за по-ниски по ранг и заслуги от него. Сприятелил се с песнопоеца Даерон, понеже сам бил надарен певец; хората обаче не му допадали, а най-силна неприязън изпитвал към рода на Берен Ерхамион.
— Нима е разумно — казвал той — да допускаме по нашите земи още някой от онзи окаян народ? Не ни ли стигат бедите, що първият навлече на Дориат?
Затуй гледал Турин накриво и злословел за всяка негова постъпка; ала умело прикривал злобата си с лукави слова. Срещнел ли Турин насаме, заговарял високомерно и пренебрежително; а Туриновото търпение се изчерпвало, макар че дълго отвръщал с мълчание на злословието, понеже Саерос бил кралски съветник и един от най-високопоставените благородници в Дориат. За беда мълчанието му само дразнело Саерос още повече.

В годината, когато Турин навършил седемнайсет, скръбта му се подновила, защото вестите от Дор-ломин ненадейно секнали. Напоследък мощта на Моргот непрестанно растяла и вече цял Хитлум се намирал под неговата сянка. Той несъмнено знаел много за близките на Хурин и дотогава не ги тормозел само за да изпълни черните си замисли; ала сега, пак заради същите планове, разположил зорка стража из всички проходи на Сенчестите планини, та само със смъртен риск можело да се влезе или излезе от Хитлум; а орките върлували по горното поречие на Сирион и около изворите на Нарог и Теиглин. Тъй настанало време, когато вестоносците на Тингол не се завърнали, и той решил да не изпраща други. Защото мразел поданиците му да излизат извън охраняваните граници и тъкмо с туй най-силно бил показал своята благосклонност към Хуриновия род — че по опасните пътища пратил вестоносци при Морвен в Дор-ломин.
Натежало от скръб сърцето на Турин, защото не знаел каква нова беда се задава и се боял, че може зло да е сполетяло Морвен и Ниенор; и дълги дни седял мълчаливо, мислейки за упадъка на Хадоровия род и людете от Севера. Най-сетне станал и тръгнал да дири Тингол; открил го да седи с Мелиан в сянката на Хирилорн, огромния бук край Менегрот.
Смаяно се вгледал Тингол в Турин, защото изведнъж вместо любимия си доведен син зърнал сякаш непознат човек — висок, тъмнокос, с дълбоко хлътнали и проницателни очи сред бялото лице, суров и горделив; ала мълчал Турин.
— Що желаеш, сине мой? — попитал Тингол и се досетил, че не ще да е малка молбата.
— Ризница, меч и щит като за мен, господарю — отговорил Турин. — А освен туй, ако ми разрешиш, бих искал сега да взема Драконовия шлем на предците си.
— Ще ги имаш — рекъл Тингол. — Ала защо са ти потребни тия оръжия?
— Потребни са ми като на мъж — отвърнал Турин — и като на син, що помни рода си. Ще ми трябват и спътници, доблестни в битките.
— Давам ти място сред моите мечоносци, защото усещам, че мечът ще бъде твое оръжие — казал Тингол. — И ако желаеш, с тях можеш да тръгнеш на бойно кръщение по границите.
Но Турин отвърнал:
— Отвъд пределите на Дориат ме влече сърцето; не за отбрана копнея, а за атака срещу Врага.
— Тогаз ще трябва да тръгнеш сам — рекъл Тингол. — Във войната срещу Ангбанд управлявам войската си както сметна за добре, сине Хуринов. Не предвиждам да пратя въоръжени отряди извън Дориат ни в близко, ни в по-далечно бъдеще.
— Ала ти си свободен да вървиш накъдето поискаш, сине на Морвен — добавила Мелиан. — Поясът на Мелиан не възпира ония, що са тръгнали с наше позволение.
— Освен ако се вслушаш в съвета ми — рекъл Тингол.
— Какъв е твоят съвет, господарю? — запитал Турин.
— По снага изглеждаш истински мъж, та дори и надхвърляш мнозина вече — отговорил Тингол, — ала всъщност тепърва има да чакаш мъжката зрялост. Дотогава трябва търпеливо да пробваш и обучаваш своята сила. А дойде ли време, може би ще послушаш дълга към своя род; но едва ли има надежда един-единствен човек да стори срещу Мрачния владетел нещо друго, освен до сетния миг да помага на елфическите владетели в тяхната отбрана.
А Турин възразил:
— Моят сродник Берен е сторил повече.
— Заедно с Лутиен — рекла Мелиан. — Но не подобава да говориш толкоз дръзко пред бащата на Лутиен. Мисля, че не тъй възвишена е съдбата ти, сине на Морвен, макар в теб да има величие и за добро или зло участта ти да се преплита с нашата. Сам от себе си се пази, инак бедата те чака. — И като помълчала малко, отново продумала: — Върви сега, сине наш; и помни съвета на краля. Той винаги ще е по-мъдър от собствената ти мисъл. А станеш ли истински мъж, не вярвам да останеш задълго при нас в Дориат. Ако в идните дни не забравиш словата на Мелиан, туй ще е за твое добро: бой се от жегата и студа в сърцето си и бъди търпелив, ако можеш.
Тогава Турин се поклонил ниско пред тях и си тръгнал. Не след дълго надянал Драконовия шлем, взел оръжия и заминал към северните предели, за да се присъедини към елфическите бойци, що непрестанно воювали там с орките и всички други гнусни слуги на Моргот. Тъй още преди да се бил разделил докрай с юношеските години, доказал своята сила и доблест; и помнейки злочестините на близките си, препускал начело във всяка храбра атака, та цял се покрил с белези от копията, стрелите и кривите мечове на орките.
Ала съдбата го пазела от гибел; и от горите плъзнала мълва далеч извън границите на Дориат, че Драконовият шлем на Дор-ломин отново излиза на бой. Чувайки тая вест, мнозина мълвели с почуда: „Да не би духът на Хадор или Галдор Високи да се е завърнал от смъртта; или пък Хурин Хитлумски да е избягал най-сетне от бездънните ями на Ангбанд?“
По онуй време един-единствен сред граничните бойци на Тингол бил по-могъщ от Турин — Белег Крепколък; и двамата крачели рамо до рамо във всяка опасна мисия далеч из горите.
Тъй отминали три години и през това време Турин рядко се връщал в Тинголовите чертози; вече нехаел за дрехите и външността си, та косата му се сплъстила, а над ризницата намятал сив плащ, протрит и петносан от дъждовете. Ала на третото лято след заминаването му, когато бил вече двайсетгодишен, пожелал да си почине, а и оръжията му се нуждаели от грижите на ковач; една вечер пристигнал нечакан в Менегрот и отишъл в трапезната зала. Тингол не бил там, понеже през лятото двамата с Мелиан обичали да бродят из зелените дебри. Уморен и замислен, Турин седнал на масата, без да избира; за беда се озовал сред благородниците на кралството и заел тъкмо мястото, определено за Саерос. А Саерос влязъл след малко и се разгневил, мислейки, че Турин е постъпил тъй от гордост и за да го предизвика; а още повече се ядосал, като видял, че вместо да укорят натрапника, другите го приемат сърдечно.
Отначало Саерос също се престорил на добродушен и отишъл да седне срещу Турин.
— Рядко ни радва с присъствието си този защитник на границите — рекъл той — и с радост отстъпвам любимото си място срещу честта да поговоря с него.
Но Турин, който говорел с Маблунг, не се изправил и само кратко му благодарил.
Сетне Саерос го отрупал с въпроси за вести от границите и битките из пущинака; ала макар словата да изглеждали любезни, подигравката в гласа му била неприкрита. Не издържал тогава Турин, погледнал го и изведнъж усетил горчилката на изгнанието; и въпреки светлините и звънкия смях из елфическите чертози, в мислите си се върнал към Белег и воинския живот сред горите, а подир туй още по-надалеч — към Морвен и бащиния му дом в Дор-ломин; навъсил се от мрачните мисли и не отвърнал на Саерос. А онзи, като помислил туй за знак на неприязън, престанал да удържа гнева си; извадил златен гребен, хвърлил го на масата пред Турин и рекъл:
— Човече от Хитлум, ти несъмнено си дошъл набързо на тая трапеза, та можем да ти простим съдрания плащ; ала поне не оставяй главата си занемарена като къпинов гъсталак. А и ако разкриеш ушите си, може би ще чуваш по-добре какво ти се говори.
Нищо не казал Турин, само отправил очи към Саерос и в тъмните им дълбини заблестели искри. Но Саерос пренебрегнал предупреждението и отвърнал с презрителен поглед, изричайки на всеослушание:
— Ако мъжете от Хитлум изглеждат тъй диви и грозни, то какви ли ще да са жените по ония земи? Да не би да търчат из горите като безсловесни твари, облечени само с косите си?
Грабнал тогава Турин един бокал, запокитил го право в лицето му и Саерос рухнал назад с тежка рана; сетне Турин извадил меча и щял да се нахвърли отгоре му, ако не го удържал Маблунг ловеца. А Саерос станал, изплюл върху масата кървава храчка и продумал с разкъсани устни:
— Докога ще даваме подслон на тоя Воз-горянин? Кой повелява тук тази вечер? Кралските закони наказват строго ония, що злоупотребяват с гостоприемството; а за изваждане на меч в чертозите най-меката присъда е вечно изгнание. Извън чертога ще ти отговоря, Воз-горянино!
Ала щом Турин зърнал кръвта върху масата, главата му охладняла; и като се изтръгнал от хватката на Маблунг, безмълвно напуснал залата.
Тогава Маблунг рекъл на Саерос:
— Какво те прихваща тая вечер? За свадата сам си виновен; и може би кралят ще отсъди, че разбитата уста е заслужена отплата за злобния присмех.
— Ако онуй недоносче има някакви жалби, нека тича да се оплаква на краля — отвърнал Саерос. — Ала изваждането на меч в тази зала не може да се оправдае с нищо. Стори ли онзи Воз-горянин същото и навън, ще го убия.
— Не бъди чак толкоз уверен — рекъл Маблунг. — Ала който и да загине, туй ще е истинско зло, по-достойно за Ангбанд, отколкото за Дориат и само нови беди ще поникнат от него. Искрено вярвам, че някаква сянка се е протегнала тази вечер откъм Севера да ни докосне. Внимавай, Саерос, да не би в своята гордост да изпълниш Морготовата воля и не забравяй, че си от Елдарите.
— Не го забравям — отвърнал Саерос; ала не усмирил гнева си и цяла нощ мислил за оскърблението и злобата му растяла.
На сутринта, когато Турин напуснал Менегрот и се запътил към северните предели, той го причакал в засада. Преди Турин да измине много път, Саерос ненадейно връхлетял изотзад с гол меч в едната ръка и щит в другата. Но Турин, привикнал да бъде нащрек из пущинака, зърнал атаката с крайчеца на окото си, отскочил настрани, бързо извадил меча си и се завъртял срещу врага.
— Морвен! — провикнал се той. — Сега оскърбителят ти ще плати за подигравките!
С един удар разцепил щита на Саерос и мечовете им подхванали светкавична борба. Ала Турин дълги години бил усвоявал суровите бойни уроци, та станал бърз като елф, само че много по-силен. Скоро надделял в схватката и като наранил десницата на врага, вече го държал в своя власт. Стъпил тогава върху меча, който Саерос изпуснал, и казал:
— Саерос, чака те дълъг бяг, та одеждите само ще пречат; стигат ти и косите.
После изведнъж го повалил, смъкнал му дрехите и Саерос се изплашил, усещайки силата му. Но Турин го оставил да се изправи и викнал:
— Бягай! Бягай подлецо, що осмиваш жените! И ако не си по-бърз от елен, с меча ще те подкарвам изотзад.
После забил острието на меча си в задницата на Саерос и онзи хукнал из пущинака с диви вопли за помощ; а Турин тичал подире му като хрътка, та накъдето и да свърнел Саерос, все усещал отзад острието на меча.
Воплите на Саерос привлекли мнозина към тая гонитба и те се втурнали подир двамата, ала само най-бързите не изостанали. Най-отпред тичал Маблунг и смут го обземал, защото, макар да не одобрявал снощните подигравки, спомнял си поговорката: „зло, събудено призори, до вечерта се превръща в Морготова радост“; а освен туй елфите смятали за непочтено да посрамват когото и да било без съд и присъда. Никой не знаел тогава, че Саерос пръв нападнал Турин и искал да го погуби.
— Спри, Турин, спри! — провикнал се той. — Туй е оркско дело сред горските дебри!
Ала Турин отвърнал:
— Оркско дело сред дебрите за оркски слова в чертога!
Преди Маблунг да продума, Турин тъкмо се канел да пусне Саерос, но сега надал вик и пак се втурнал подире му; а онзи вече не се надявал на помощ и като мислел, че смъртта го гони по петите, тичал слепешком напред, додето изведнъж стигнал ръба на дълбока клисура между скалите, по която течал приток на Есгалдуин, а отсрещният бряг бил далече дори за еленов скок. Обзет от ужас, Саерос опитал да я прескочи; но не успял да се закрепи на другия бряг и с крясък рухнал назад, та загинал върху голяма скала сред потока. Тъй свършил животът му в Дориат; и дълго щял да го държи Мандос в чертозите си.
Взрял се Турин надолу към бездиханното тяло насред потока и си помислил: „Нещастен глупец! Оттук нататък щях да го пусна да се завърне в Менегрот. А сега ме очерни с вина незаслужена“. Обърнал се с мрачен взор към Маблунг и другите, що наближили и спрели до него на ръба. Подир дълго мълчание Маблунг продумал:
— Уви! Ела сега с нас, Турин, защото в такова дело сам кралят трябва да отсъди.
Но Турин възразил:
— Ако кралят съдеше справедливо, би ме обявил за невинен. Ала не беше ли този тук негов съветник? Може ли справедлив крал да си избере приятел с лукаво сърце? Отхвърлям както законите, тъй и присъдата му.
— Прекомерно са горделиви тия слова — рекъл Маблунг, макар че от сърце съжалявал младежа. — Научи се на мъдрост! Не ставай доброволен изгнаник. Моля те да се завърнеш с мен като приятел. Има и други свидетели. Когато кралят узнае истината, навярно ще ти прости.
Но на Турин му били омръзнали елфическите чертози, а и се боял, че може да го затворят; затуй рекъл на Маблунг:
— Отхвърлям молбата ти. Не искам от крал Тингол прошка за каквото и да било; и сега отивам там, където властта му не ще ме достигне. Имате само два избора: да ме пуснете или да ме убиете, ако такъв е законът ви. Защото сте малцина, за да ме хванете жив.
По пламъка в погледа му разбрали, че казва истината, и го оставили да си върви; а Маблунг промълвил:
— Стига ни и една гибел.
— Не съм я желал, но и не скърбя за нея — отвърнал Турин. — Нека Мандос му отсъди каквото е заслужил; и ако някога пак се завърне в земите на живите, дано да е по-мъдър. Сбогом!
— Щом това желаеш, върви си с мир! — рекъл Маблунг. — Ала тръгнеш ли, не се надявам на добро. Сянка е легнала на сърцето ти. Дано при следващата ни среща тя не се окаже още по-мрачна.
Вместо отговор Турин им обърнал гръб и с бърза крачка се отправил самичък незнайно накъде.

Разказват, че когато Турин не се завърнал към северните предели на Дориат и нямало вести от него, сам Белег Крепколък отишъл в Менегрот да го дири; и с натежало сърце узнал що е сторил Турин и как е избягал. Не след дълго Тингол и Мелиан се завърнали в чертога, понеже лятото отминавало; а когато чул какво се е случило, кралят казал:
— Скръбна е тази случка и трябва да изслушам всичко докрай. Макар че е погубен моят съветник Саерос, а доведеният ми син Турин избяга, утре ще седна на съдния трон и ще изслушам пак всичко поред, преди да отсъдя.
На другия ден кралят седнал в тронната зала на Менегрот и сбрал всички свои съветници и благородниците от Дориат. Много свидетели били разпитани и от тях Маблунг говорил най-дълго и най-ясно. А когато разказал за свадата край трапезата, на краля се сторило, че Маблунговото сърце клони към Турин.
— Като приятел на Турин, син Хуринов, ли говориш? — попитал кралят.
— Приятел му бях, ала по-силно и по-отдавна обичам истината — отговорил Маблунг. — Чуй ме докрай, господарю!
Когато всичко било проучено и разказано чак до прощалните слова на Турин, Тингол въздъхнал и рекъл:
— Уви! Виждам по лицата ви сянка. Как се е прокраднала в моето кралство? Туй е дело на нечия зла воля. Смятах Саерос за верен и мъдър; ала да беше жив, щеше да познае гнева ми, понеже злонамерен е бил присмехът му и смятам него отговорен за всичко, станало край трапезата. Дотук Турин има моята прошка. Ала не мога да отмина с лека ръка делата му сетне, когато гневът би трябвало да е охладнял. Посрамването на Саерос и гонитбата до смърт са още по-черни деяния от самата обида. Те издават жестоко и горделиво сърце. — Тук Тингол дълго мълчал и най-сетне изрекъл със скръб: — Неблагодарен храненик е той и прекомерно надменен за човешката си участ. Как да приютя оногова, що презира мен и моя закон, как да му простя, ако не се разкайва? Ето каква е присъдата: ще прокудя Турин от Дориатското кралство. Ако пожелае да влезе, нека бъде доведен на съд при мен; и вече не е мой син, додето не помоли за прошка в нозете ми. Ако някой тук смята това за несправедливо, нека говори!
Тогава в залата настанала тишина и Тингол вдигнал ръка да обяви присъдата за произнесена. Но в този момент Белег дотичал отвън и се провикнал:
— Господарю, мога ли да говоря?
— Късно идваш — рекъл Тингол. — Не беше ли поканен заедно с другите?
— Тъй е, господарю — отвърнал Белег, — ала се забавих; търсех някого. Най-сетне водя свидетел, когото трябва да изслушаме преди присъдата.
— Бях призовал всички, що имат нещо да кажат — рекъл кралят. — Какво би могло да промени словата на ония, които изслушах досега?
— Сам ще решиш, като го чуеш — казал Белег. — Изпълни тази моя молба, ако съм заслужил благоволението ти.
— Заради теб ще я изпълня — рекъл Тингол.
Тогава Белег излязъл и довел за ръка девойката Нелас, която живеела из горите и никога не идвала в Менегрот; а тя се стъписала от грамадната колонна зала с каменен свод и от множеството очи, вперени в нея. И когато Тингол й повелил да говори, рекла:
— Господарю, аз седях на едно дърво…
Ала след туй се запънала от трепет пред краля и не могла да изрече нищо повече. А той се усмихнал и казал:
— И други са вършили същото, но не са считали за потребно да ми разкажат.
— Тъй е — отвърнала тя, окуражена от неговата усмивка. — Дори самата Лутиен! През онова утро си мислех за нея и за човека Берен.
Нищо не казал Тингол, само престанал да се усмихва и зачакал Нелас да продължи.
— Защото Турин ми напомня за Берен — изрекла тя най-сетне. — Чувала съм, че били сродници, и туй личало, ако се вгледаш по-близо.
Не изтърпял Тингол и я прекъснал:
— Може и тъй да е. Ала Турин, син Хуринов, стори презряно дело и вече не ще го виждаш, та да обсъждаш родословието му. Защото сега ще изрека присъдата.
— Повелителю! — викнала тя. — Изтърпи още малко и ме остави да довърша. Седях на едно дърво, за да зърна Турин, докато минава по пътя; и видях как Саерос изскочи от гората с щит и меч, та го нападна изневиделица.
При тази вест из залата се надигнал ропот и кралят вдигнал десница с такива слова:
— По-сериозно свидетелство носиш, отколкото очаквах. Внимавай сега какво изричаш; защото тук се решава човешка съдба.
— Тъй рече и Белег — отвърнала тя — и само затуй се осмелих да дойда тук, та Турин да не бъде осъден несправедливо. Той е храбър, но и милостив. Двамата се сражаваха, господарю, додето Турин отне на Саерос щита и меча; ала не го съсече. Затуй не вярвам, че е желал смъртта му. А ако и да посрами Саерос, то срамът беше заслужен.
— Тук аз отсъждам — рекъл Тингол. — Ала онуй, що казваш, ще ме ръководи. — После разпитал Нелас най-подробно; накрая се обърнал към Маблунг и продумал: — Странно, че Турин не ти е разказал нищо.
— И все пак тъй беше — отвърнал Маблунг. — Ако бе проговорил, щях да ти го разкажа. И с други слова щяхме да се простим.
— Друга ще е и присъдата ми сега — рекъл Тингол. — Чуйте! Каквато и вина да носи Турин, опрощавам я, понеже виждам, че е бил оскърбен и предизвикан. И тъй като са верни словата му, че мой съветник е сторил подобна злина, не искам да моли за прошка, а сам ще го диря навсякъде; и ще го призова да се завърне с почести в моя чертог.
Ала когато присъдата била произнесена, Нелас изведнъж заридала.
— Къде да го намерим? — запитала тя. — Той напусна земите ни, а светът е широк.
— Ще го търсим — отвърнал Тингол.
После кралят станал от трона, а Белег извел Нелас от Менегрот и рекъл:
— Не плачи, защото, ако Турин още е жив и броди нейде в изгнание, ще го намеря, та дори всички други да не успеят.
На другия ден Белег отишъл при Тингол и Мелиан и кралят му рекъл:
— Дай ми съвет, Белег, защото съм наскърбен. Приех Турин за свой син и такъв ще остане навеки, освен ако сам Хурин се завърне от сенките да си го вземе. Не искам да се говори, че несправедливо е бил прокуден из пущинака, затуй с радост ще го приема обратно; обичах го от сърце.
А Белег отговорил:
— Дай ми разрешение, господарю, и от твое име ще поправя злото, стига да мога. Защото такъв храбър мъж, в какъвто той несъмнено ще се превърне, не бива да пилее живота си из пущинака. Потребен е той на Дориат и потребността ще расте тепърва. Не само ти, а и аз го обичам.
— Сега вече имам надежда диренето да бъде успешно — казал Тингол на Белег. — Върви с най-добрите ми пожелания и ако намериш Турин, пази го и го напътствай, както умееш. Белег Куталион, отдавна си пръв сред бранителите на Дориат и за много храбри и мъдри дела заслужаваш моята благодарност. А най-достойно дело ще е за мен да намериш Турин. На раздяла пожелай какъвто си искаш дар и не ще ти откажа.
— Щом е тъй, ще помоля за добър меч — казал Белег, — понеже орките напоследък идват на тълпи, та само лък не е достатъчен, а сегашният ми меч не се справя с техните ризници.
— Избирай измежду всичко в моите оръжейници — отвърнал Тингол, — стига само да не е собственият ми меч Аранрут.
Тогава Белег избрал Англахел; мощен бил този меч и носел името си от туй, че бил изкован от небесно желязо, що паднало някога от небето като пламтяща звезда; острието му лесно прорязвало всяко земно желязо. В цялата Средна земя имало само още един като него. За онзи меч не ще стане дума в нашия разказ, макар че същият майстор го изковал от същата руда; и този майстор бил Еол Мрачния елф, който взел за жена Тургоновата сестра Аредел. Макар и неохотно, някога той дал Англахел на Тингол като залог срещу разрешението да живее в Нан Елмот; другия меч, наречен Ангуирел, запазил за себе си, докато не го откраднал синът му Маеглин.
Но когато Тингол протегнал дръжката на Англахел към Белег, Мелиан погледнала острието и казала:
— Зло има в този меч. Мрачната душа на ковача все още живее в него. Няма да обича той онзи, комуто служи; а и няма да остане при теб задълго.
— Както и да е, ще си служа с него, додето мога — отвърнал Белег и като благодарил на краля, взел меча и си тръгнал.
През безброй заплахи обикалял надлъж и шир Белерианд, дирейки напразно вести от Турин; и зимата отминала, а подир нея и пролетта.

Глава VI
Турин между разбойниците

Тук разказът пак се завръща към Турин. Смятайки, че е престъпник и кралят ще го преследва, той не отишъл при Белег на северните граници, а се отправил на запад; тайно напуснал Охраняваното кралство и стигнал до горските дебри южно от Теиглин. Преди Нирнает Арноедиад там живеели множество хора, разделени на малки общини; повечето били от Народа на Халет, но нямали общ владетел и се прехранвали с лов, скотовъдство и земеделие, като отглеждали свине из дъбовите гори и обработвали малки парчета разчистена земя. Но сега почти всички били изтребени или били избягали към Бретил и над областта тегнел страхът от орки и разбойници. Защото по онова пагубно време се лутали мнозина бездомни и отчаяни люде — жертви на битки и опустошение; и някои се отдавали на злодеяния из пущинака. Лете ловували и сбирали храна както могат; ала щом ги налегнел гладът или друга нужда, ставали жестоки. Досущ като вълци, най-страшни били през зимата и ония, що още пазели домовете си, ги наричали Гаурваит, тоест вълчи хора. Шестдесетина от тях се били сбрали в шайка, която върлувала из горите отвъд западните предели на Дориат; и си заслужили ненавист почти колкото орките, понеже сред тях имало коравосърдечни изгнаници, мразещи собствения си род.
Най-суров бил някой си Андрог, прокуден от Дор-ломин заради убийство на жена; други също идвали от онзи край: старият Алгунд — най-възрастният от цялата шайка, избягал от сраженията на Нирнает Арноедиад, и главатарят на шайката Форвег — рус мъж с тревожен блясък в очите, едър и храбър, ала забравил доблестните нрави на Едаините от Хадоровия род. И все пак понякога бил мъдър и великодушен. Тия разбойници вече били загубили десетина човека от лишения или в схватки; вечно били нащрек и когато почивали, разполагали стража наоколо, а щом тръгнели на път, пращали напред разузнавачи. Затуй, щом Турин се залутал из тяхната област, те бързо го усетили. Проследили го и сключили обръч наоколо; и щом той излязъл на полянката край един бистър поток, ненадейно се озовал обкръжен от мъже с обтегнати лъкове и голи мечове в ръцете.
Тогава Турин спрял, но не проявил страх.
— Кои сте вие? — попитал той. — Мислех, че само орки нападат людете от засада; ала виждам, че съм грешил.
— И пагубно си грешил — отвърнал Форвег, — защото тия места са наши и никому не разрешаваме да броди по тях. На нарушителите отнемаме живота, ако не могат да се откупят.
Разсмял се мрачно Турин и рекъл:
— Не ще видите откуп от един престъпник и изгнаник. Падна ли мъртъв, можете да ме претърсите, ала скъпо ще ви струва да се уверите, че говоря истината. Мнозина от вас ще умрат преди мен.
И все пак смъртта му изглеждала неминуема, понеже десетки стрели били сложени на тетивата и чакали само словото на главатаря; и макар че Турин носел елфическа ризница под сивия плащ и туниката, все някоя щяла да го нарани смъртоносно. А нито един от враговете не стоял толкоз близо, че да се хвърли с меч срещу него. Но внезапно Турин приклекнал, понеже видял няколко камъка в потока пред нозете си. В същия този миг един разбойник, разгневен от горделивите му слова, пуснал стрела право към лицето му; ала тя минала над Турин, а той рипнал, та запратил камъка по стрелеца със страховита сила и точност; и онзи рухнал на земята с разцепен череп.
— Жив може да съм ви по-полезен от тоя клетник — рекъл Турин и като се обърнал към Форвег, добавил: — Ако ти си главатар тук, не би трябвало да разрешаваш стрелба без твоя команда.
— Наистина не разрешавам — отвърнал Форвег, — ала той си получи заслуженото. Взимам те вместо него, стига да слушаш по-добре.
— Ще те слушам — казал Турин, — докато си главатар и във всичко, що зависи от главатаря. Но според мен изборът на нов човек в една задруга не зависи само от предводителя. Всички гласове трябва да се изслушат. Има ли и такива, които не ме желаят?
Тогава двамина разбойници възразили; единият се казвал Улрад и бил приятел на убития.
— Странен е тоя начин за влизане в шайката — викнал той, — като убиеш един от най-добрите.
— Не безпричинно — отвърнал Турин. — Но елате, щом искате! Готов съм да застана и срещу двама ви с оръжие или с голи ръце. Тогава ще видите, че съм достоен да заместя един от най-добрите. Но ако ще ползвате лъкове, трябва и на мен да дадете.
После сам тръгнал насреща; но Улрад отстъпил и не пожелал да се бие. Другият захвърлил лъка и пристъпил срещу Турин. Той бил Андрог от Дор-ломин. Застанал пред Турин и го огледал от глава до пети.
— Не — рекъл накрая и поклатил глава. — Както знаят всички тук, аз не съм страхливец, но не мога да се меря с теб. А мисля, че и никой друг не може. Идвай с нас, мен ако питаш. Ала странен блясък има в очите ти; личи, че си опасен. Как ти е името?
— Неитан се наричам, що значи Онеправдан — отговорил Турин.
И оттогава насетне разбойниците го наричали Неитан; ала макар да им казал, че е пострадал от неправда (и охотно приемал словата на други, що твърдели същото), не разкривал нищо повече за досегашния си живот и дом. Все пак личало, че от високо е паднал — не носел нищо, освен оръжията си, ала те били изковани от елфически майстори. Скоро спечелил всеобщо уважение, тъй като бил силен и храбър, и освен туй по-добре познавал горите, пък и не бил алчен и не мислел за себе си; та взели да му се доверяват; ала в същото време се боели от него заради внезапните изблици на неразбираема ярост.
Гордостта го възпирала да се завърне в Дориат, а в Нарготронд не приемали никого подир гибелта на Фелагунд. Дребните люде от Народа на Халет презирал, а в Дор-ломин не смеел да отиде, понеже ония места гъмжали от врагове, пък и си мислел, че за сам човек няма надежда да прекоси проходите на Сенчестите планини. Затуй заживял сред разбойниците, тъй като с други хора по-лесно понасял несгодите из пущинака; а понеже искал да живее и не можел непрестанно да враждува с тях, рядко опитвал да усмири злодеянията им. Скоро привикнал към суровия и често жесток живот, ала понякога в душата му се разбуждали срам и жалост, та ставал опасен в гнева си. Сред такива заплахи и несгоди дочакал края на годината и преживял гладната зима, додето дошъл топъл полъх и настанала пролет.
А в горите южно от Теиглин, както вече бе казано, няколко човешки общини все още оцелявали с тежък труд, страхове и упорство. Макар да не изпитвали ни обич, ни жал към Гаурваитите, през лютата зима те късали от залъка си и слагали храна там, където разбойниците можели да я намерят; тъй се надявали да избегнат нападения на прегладнелите злодеи. Ала от птиците и зверовете получавали повече благодарност, отколкото от разбойниците, и не даровете ги спасявали, а кучетата и високите огради. Защото около земите на всеки чифлик имало здрави плетове, а къщите били защитени с ровове и стобори от остри колове; между чифлиците пък имало утъпкани пътеки и при нападение хората можели да повикат помощ с роговете си.
Когато дошла пролетта, за разбойниците станало опасно да се навъртат около домовете на горяните, които можели да се съберат за хайка; и Турин се чудел защо Форвег не ги отвежда нейде по-надалеч. Повече дивеч и по-малко опасности имало на юг, където вече не живеели хора. Един ден Турин забелязал, че Форвег и приятелят му Андрог са изчезнали; запитал къде са, ала другите се разсмели.
— Сигурно са отишли нейде по своя си работа — рекъл Улрад. — Скоро ще си дойдат и тогава потегляме. Набързо, може би; защото голям късмет ще имаме, ако тия двамата не разбунят кошера.
Слънцето греело и младите листа се раззеленявали; отвратен от мизерния разбойнически лагер, Турин тръгнал да броди сам надалеч из гората. Неволно си припомнил Потайното кралство и сякаш чувал имената на цветята в Дориат да отекват като слова от полузабравен древен език. Ала внезапно дочул писъци и от лешниковия гъсталак изскочила млада жена. Личало, че е изплашена до смърт, а дрехите й били раздрани. Както бягала, тя се препънала и рухнала задъхана на земята. Тогава Турин се втурнал към лещака с гол меч и съсякъл преследвача, що търчал подир нея; и едва в този миг видял, че туй е Форвег.
Но както стоял и гледал смаяно кръвта по тревата, от гъсталака изскочил Андрог и също спрял изумен.
— Лоша работа, Неитан! — провикнал се той и изтеглил меча си.
Ала Турин вече се бил опомнил и го попитал:
— А къде са орките? Сигурно сте ги надбягали, за да помогнете на тая клетница.
— Орки ли? — рекъл Андрог. — Глупец! И ти се наричаш разбойник. Няма друг закон за разбойника, освен онуй, що желае. Гледай си работата, Неитан, и не се меси в чуждата.
— Тъй ще сторя — отвърнал Турин. — Ала днес пътищата ни се пресичат. Остави тая жена на мен, инак ще последваш Форвег.
Андрог се разсмял и рекъл:
— Щом е тъй, прави каквото желаеш. Зная, че сам не мога с теб да се меря; ала другите може да погледнат убийството с лошо око.
Тогава жената се изправила на нозе и положила ръка върху рамото на Турин. Взряла се в кръвта, после погледнала Турин и в очите й блеснала радост.
— Убий го, благородни човече! — рекла тя. — Убий и него! А после ела с мен. Предоволен ще е баща ми Ларнах, ако донесеш главите им. Щедра награда е давал той за две „вълчи глави“.
Но Турин запитал Андрог:
— Далече ли е домът й?
— На около миля оттук — отвърнал онзи, — в един укрепен чифлик. Тя се мотаеше извън оградата.
— Бягай бързо тогава — обърнал се Турин към жената. — И кажи на баща си да те пази по-добре. Ала нито заради него, нито за когото и да било на света не бих отрязал главите на своите събратя. — После прибрал меча и рекъл на Андрог: — Хайде! Да се връщаме. Ако искаш да погребеш главатаря си, ще трябва да го сториш сам. И побързай, защото скоро може да дойде потеря. Не забравяй да вземеш оръжията му!
Жената хукнала през гората и на няколко пъти се озърнала, преди дърветата да я скрият. Без повече думи Турин поел обратно, а Андрог гледал подир него навъсен, сякаш се мъчел да разгадае гатанка.

Когато Турин се завърнал в лагера, заварил разбойниците смутени и неспокойни; защото прекалено дълго се били задържали на едно място близо до охраняваните чифлици и сега роптаели срещу Форвег.
— Играе си със съдбата за наша сметка — казвали те, — и други ще трябва да плащат за неговите удоволствия.
— Тогава си изберете нов главатар! — рекъл Турин, като застанал пред тях. — Форвег вече не може да ви предвожда, защото е мъртъв.
— Откъде знаеш? — запитал Улрад. — И ти ли си търсил мед от същия кошер? Пчелите ли го ужилиха?
— Не — отвърнал Турин. — Стигаше и едно жило. Аз го съсякох. Но пощадих Андрог и той скоро ще се завърне.
После разказал какво се случило, укорявайки всички, що вършели подобни дела; и докато още говорел, Андрог се завърнал с оръжията на Форвег.
— Виж, Неитан! — провикнал се той. — Няма потеря. Може би тя се надява пак да те срещне.
— Ако ме взимаш на подбив — рекъл Турин, — ще съжаля, че не й дадох главата ти. Разказвай сега и не губи време.
Тогава Андрог откровено разказал какво се е случило.
— Ала сега се питам по каква работа беше там Неитан — рекъл накрая. — Не по нашата, чини ми се. Защото, когато пристигнах, вече бе съсякъл Форвег. На жената това й допадна, та му предложи да тръгне с нея, ако ни отсече главите. Но той не пожела и я пропъди; затуй не разбирам какво толкоз имаше против главатаря. На мен ми пощади живота и макар и да не проумявам защо, съм благодарен.
— След такива слова недей да ми говориш, че си бил от Хадоровия род — отсякъл Турин. — На Улдор Проклети ще да си сродник и би трябвало да потърсиш служба в Ангбанд. Чуйте ме сега! — викнал той към всички. — Ето какъв избор предлагам: или ще ви бъда главатар наместо Форвег, или ме пуснете да си вървя. От днес нататък аз ще командвам този отряд, или ще го напусна. Но ако искате да ме убиете, то опитайте си късмета! Ще се бия, додето падна мъртъв… или поваля всички ви.
Тогава мнозина грабнали оръжията, ала Андрог се провикнал:
— Не! Главата, що Неитан пощади, не е чак толкоз празна. Сбием ли се, мнозина ще загинат без полза, додето повалим най-добрия боец между нас. — И се разсмял. — Както го приехме в шайката, тъй ще е и сега. Той убива, за да разчисти място. Може и днес да е за добро, както първия път; току-виж ни повел към нещо по-свястно от туй да се скитаме около хорските бунища.
А старият Алгунд добавил:
— Той е най-добрият сред нас. Навремето и ние бихме сторили същото, стига да имахме смелост; ала много неща сме забравили. Може би Неитан най-сетне ще ни върне в родния дом.
При тия слова на Турин му хрумнало, че ако очовечи разбойниците, може би с тяхна помощ ще успее да извоюва свое свободно владение. Ала само погледнал Алгунд и Андрог и отвърнал:
— В родния дом, казваш. Високи и студени са Сенчестите планини, що преграждат пътя ви. Отвъд тях чакат племената на Улдор и легионите на Ангбанд. Ако седем пъти по седем мъже не се плашат от всичко туй, ще ви поведа нататък. Ала колко ли път ще изминем, преди да паднем мъртви?
Всички замлъкнали. Тогава Турин продумал отново:
— Приемате ли ме за главатар? Ако е тъй, най-напред ще ви поведа из пущинака, далеч от човешките селища. Там може да ни потръгне, а може и да е по-зле; ала поне не ще срещнем ненавист от собствения си народ.
Тогава всички, които били от Хадоровия род, се сбрали около него и го обявили за свой главатар; волю-неволю се съгласили и другите. И Турин веднага ги повел надалеч от ония места.

Много вестоносци пращал Тингол да дирят Турин из Дориат и околните земи; ала през цялата тази година те дирили напразно, понеже никой не можел да предположи, че е тръгнал с банда разбойници и врагове човешки. Когато настанала зима, всички освен един се завърнали при краля. Само Белег продължавал да търси Туриновите следи из пущинака.
Ала в Димбар и по северните граници на Дориат нещата тръгнали зле. Драконовият шлем вече не излизал на бой, нямало го и Крепкия лък; и Морготовите слуги се окопитили, та непрестанно растяла както бройката, тъй и дързостта им. Зимата дошла и отминала, а напролет скверните твари подновили нападенията — нахлули в Димбар и страх обзел людете от Бретил, понеже злото вече гъмжало по всичките им граници освен по южната.
Вече ставало почти година, откак изчезнал Турин, а Белег продължавал да търси, макар вече да губел надежда. В странстванията си стигнал далече на север, чак до Бродовете на Теиглин, и там дочул зла вест за нов набег на орките от Таур-ну-Фуин, та се върнал обратно и случаят го довел при горяните малко след като Турин напуснал онези места. Тъй чул странната мълва, що се носела между тях. Снажен и величав човек или елфически воин, разказвали те, се появил от гората, съсякъл един Гаурваит и спасил дъщерята на Ларнах.
— Личеше, че е благороден — потвърдила тя пред Белег, — с горди и ясни очи, що едва благоволиха да ме погледнат. Ала въпреки туй нарече вълчите хора свои събратя и не пожела да погуби другия, що стоеше наблизо. А онзи знаеше името му и го нарече Неитан.
— Можеш ли да отгатнеш тая гатанка? — обърнал се Ларнах към елфа.
— Уви, мога — рекъл Белег. — Говорите за човека, когото търся.
Не разкрил на горяните нищо повече за Турин; но ги предупредил, че откъм север прииждат зловещи орди.
— Скоро орките ще дойдат да съсипят тия места, и то с такава сила, че няма надежда да ги отблъснете — казал им той. — Тази година най-сетне ще трябва да се простите с живота или свободата си. Бягайте към Бретил, додето е време!
После Белег бързо се отправил да подири леговището на разбойниците и следи, по които да разбере накъде са заминали. Скоро ги открил; ала Турин имал няколко дни преднина и водел шайката бързо, понеже се боял от потеря на горяните, а освен туй използвал цялото си умение, за да заблуди или обърка преследвачите. Повел хората си на запад, надалеч от горяните и границите на Дориат, додето достигнали северния край на могъщите възвишения, които се издигали между долините на Сирион и Нарог. Там земята била по-суха, а гората свършвала рязко под един хребет. Надолу се виждал древният Южен път, що идвал от Теиглинските бродове, за да мине покрай западното подножие на бърдата и да стигне до Нарготронд. Там разбойниците живели известно време в непрестанна тревога. Рядко се задържали по две нощи на един бивак и почти не оставяли следи. Поради туй Белег напразно ги търсил. Воден от знаци, що само той можел да разчита, и от слухове за минаващи хора сред дивите твари, с които умеел да говори, той често наближавал целта си, но когато я откривал, бивакът неизменно се оказвал изоставен; защото разбойниците били нащрек ден и нощ и щом дочуели някой да наближава, тутакси тръгвали пак на път.
— Уви! — въздишал Белег. — Прекалено добре съм обучил сина човешки на следотърсаческото изкуство! И елфически отряд не би могъл да се укрива по-добре.
А разбойниците усетили, че ги дебне някакъв неуморен и невидим преследвач, от когото не можели да се откъснат; и ги обзела тревога.

Не след дълго опасенията на Белег се сбъднали — орките нахлули през Бритиах и тъй като Хандир от Бретил сбрал всичките си люде и ги отблъснал, те отминали да дирят плячка на юг, през Теиглинските бродове. Мнозина горяни били послушали съвета на Белег и пратили челядта си да дири убежище в Бретилския лес. Жените, децата и охраната им минали навреме през Бродовете, та се спасили; но въоръжените мъже, що идвали подир тях, налетели на орките и се завързала неравна битка. Само малцина успели да си пробият път и да достигнат Бретил. Всички останали били съсечени или пленени; а орките разграбили чифлиците и ги опожарили. После веднага завили обратно на запад, търсейки пътя, понеже искали час по-скоро да се завърнат към Севера с плячката и пленниците.
Ала разбойническите разузнавачи скоро ги усетили; и макар да нехаели за пленниците, плячката от горяните разбудила тяхната алчност. Турин смятал за твърде опасно да се разкриват пред орките, без да знаят броя им; разбойниците обаче не го послушали, защото страдали от недоимък сред пущинака и вече роптаели срещу новия си главатар. Затуй, като си взел един-единствен спътник на име Орлег, Турин тръгнал да проследи орките; за свой заместник оставил Андрог и му заръчал да държи шайката в укритие.
Нашествениците били много повече от разбойниците, но се намирали в област, в която орките рядко дръзвали да нахлуят, а освен туй знаели, че отвъд пътя се простира Охраняваната равнина Талат Дирнен, над която зорко бдели бойци и съгледвачи от Нарготронд; и страхът ги правел предпазливи, та разузнавачите им се промъквали из горите от двете страни на въоръжените орди. Тъй били открити Турин и Орлег, защото докато те си почивали, трима разузнавачи се натъкнали на скривалището им; и макар да убили двама, третият избягал с крясъци: _„Голуг! Голуг!“._ А туй било името, с което ангбандските твари наричали Нолдорите. Тутакси навред из гората плъзнали пълчища орки. Като видял, че няма надежда за спасение, Турин решил поне да заблуди преследвачите и да ги отведе надалеч от бивака на своите хора; и понеже по крясъка _„Голуг!“_ разбрал, че се боят от нарготрондските съгледвачи, двамата с Орлег побягнали на запад. Ала потерята бързо ги настигала, та както и да лъкатушели, най-сетне били принудени да излязат от гората; но на открито врагът ги съзрял веднага и докато пресичали пътя, Орлег паднал под дъжд от стрели. Елфическата ризница обаче спасила Турин и той избягал към отвъдния пущинак; а там, благодарение на бързината и следотърсаческите си умения, се откъснал от преследвачите из далечни и непознати области. Тогава орките се изплашили, че може да ги нападнат елфите от Нарготронд, изклали пленниците и бързо поели обратно към Севера.

Когато отминали три дни, а Турин и Орлег още не се завръщали, някои от разбойниците поискали да напуснат пещерата, в която се укривали; Андрог обаче не се съгласил. И докато спорели разгорещено, пред тях изведнъж се изправила облечена в сиво фигура. Белег най-сетне ги бил намерил. Задавал се без оръжие, с протегнати напред длани, ала всички разбойници скочили стреснато на нозе, а Андрог се промъкнал изотзад, метнал примка около Белег и стегнал здраво ръцете му.
— Ако не приемате гости, трябваше да сте по-бдителни — рекъл Белег. — Защо ме посрещате тъй? Идвам като приятел и търся приятел. Чух, че го наричате Неитан.
— Няма го тук — отвърнал Улрад. — Но откъде знаеш името му, ако не си ни дебнал отдавна?
— Отдавна ни дебне — рекъл Андрог. — Туй е сянката, що се влачи подире ни. Може би сега ще узнаем истинската му цел.
После заръчал да вържат Белег за едно дърво край пещерата; и когато елфът бил омотан с въжета от глава до пети, разбойниците взели да го разпитват. Но на всичките им въпроси Белег отговарял едно и също:
— Приятел съм на Неитан още откакто го срещнах за пръв път в гората, а тогава той беше невръстно дете. Търся го само от обич и за да му донеса добра вест.
— Хайде да го заколим, та да се отървем веднъж завинаги — гневно предложил Андрог и погледнал с въжделение към големия лък на Белег, понеже самият той бил стрелец.
Но някои по-мекосърдечни му възразили, а Алгунд рекъл:
— Главатарят може скоро да се завърне; и тогава ще има да съжаляваш, като узнае, че е загубил наведнъж и приятел, и добра вест.
— Не вярвам на приказките на този елф — рекъл Андрог. — Той е съгледвач, пратен от краля на Дориат. Ако наистина носи вест, трябваше да ни я каже; а ние щяхме да преценим дали заради нея да му пощадим живота.
— Ще изчакам главатаря ви — отвърнал Белег.
— Ще стоиш вързан, додето не проговориш — рекъл Андрог.
Тогава по заповед на Андрог разбойниците оставили вързания Белег без храна и вода, а после седнали да пируват наблизо; ала той не казал нито дума. Когато отминали още два дни и две нощи, всички се разгневили, а ги обземал и страх, та искали час по-скоро да напуснат тия места; повечето вече били склонни да погубят елфа. Привечер се сбрали около него и Улрад донесъл главня от огъня пред пещерата. Но в този момент Турин се завърнал. Приближил се тихомълком, както му бил обичаят, спрял в сянката зад кръга от хора и под червената светлина на главнята зърнал измъченото лице на Белег.
Сякаш копие го пронизало право в сърцето и от очите му като капки от внезапно разтопен скреж бликнали дълго сдържани сълзи. Втурнал се към дървото и викнал:
— Белег! Белег! Как се появи тук? И защо си вързан?
Срязал веднага въжетата и Белег рухнал в прегръдките му. Скръб и ярост обзели Турин, когато узнал от хората си какво се е случило; ала най-напред трябвало да се погрижи за Белег. Докато вършел това, си мислел за досегашния си живот из горите и малко по малко гневът му се насочил срещу него самия. Защото често се случвало разбойниците да погубват хора, хванати близо до тяхното свърталище или причакани от засада по пътя, а той не ги възпирал; и често сам им говорел срещу крал Тингол и Сивите елфи, тъй че негова била вината да се отнасят с тях като с врагове. Тогава с болка на сърце се обърнал към своите хора и рекъл:
— Жестоки бяхте, и то без нужда. Досега никога не сме измъчвали пленници; ала тъй е — като орки живяхме и в орки се превърнахме. Безплодни и незаконни бяха всичките ни деяния, само на себе си служехме и подхранвахме ненавист в сърцата си.
Но Андрог възразил:
— Та кому да служим, ако не на себе си? Кого да обичаме, щом всички ни ненавиждат?
— Аз поне вече не ще вдигна ръка срещу елфи и люде — рекъл Турин. — Предостатъчно слуги си има Ангбанд. Ако други не пожелаят да споделят моя обет, ще тръгна сам.
Тогава Белег отворил очи и надигнал глава.
— Не ще си сам! — промълвил той. — Сега вече мога да изрека добрата вест. Не си изгнаник и името Неитан не ти подхожда. Ако си имал вина, тя е опростена. От година насам те търсят надлъж и шир, за да се върнеш с почести на кралска служба. Прекалено отдавна ни липсва Драконовият шлем.
Но Турин не се зарадвал на тая вест и дълго седял умислен; защото подир словата на Белег отново легнала сянка в сърцето му.
— Нека отмине нощта — рекъл накрая. — Тогава ще реша. Тъй или иначе утре ще трябва да напуснем това скривалище; защото не всички ни дирят с добри намерения.
— Че кой ли ни желае доброто? — промърморил Андрог и хвърлил злобен поглед към Белег.

Както всички древни елфи, Белег бързо се възстановявал от преживени несгоди, та на сутринта вече бил добре и поговорил с Турин насаме.
— Повече радост очаквах от вестта, що ти донесох — рекъл той. — Нали не ще откажеш да се завърнеш в Дориат?
И по всякакви начини умолявал Турин да тръгне с него; ала колкото повече настоявал, толкова по-упорит ставал Турин. Все пак младежът разпитал най-подробно за присъдата на Тингол. Белег му разказал каквото знаел и накрая Турин промълвил:
— Значи Маблунг наистина ми е бил приятел, както си мислех някога.
— По-скоро приятел на истината — отвърнал Белег, — а това в крайна сметка излезе най-добро; присъдата нямаше да е тъй справедлива, ако не бе свидетелството на Нелас. Но защо, Турин, не си казал на Маблунг как те е нападнал Саерос? Ако не бе премълчал, другояче щяха да тръгнат нещата. И — добавил той, гледайки разбойниците, налягали край входа на пещерата — щеше до днес да носиш гордо шлема си, вместо да изпаднеш дотук.
— Може и тъй да е, ако наричаш това „падение“ — рекъл Турин. — Но станалото — станало; а думите ми засядат на гърлото. Още преди да ми бе задал въпрос, в очите му имаше упрек за деяние, що не бях извършил. Горделиво беше човешкото ми сърце, както казва вашият елфически крал. И още е горделиво, Белег Куталион. Не ще ми позволи да се завърна в Менегрот и да търпя жалостиви погледи като съгрешило хлапе, дирещо прошка. Не прошка ми се полага, а извинение. Пък и отдавна вече не съм хлапе, а корав мъж, достоен за рода си и закален от съдбата.
Смутил се тогава Белег и запитал:
— Щом е тъй, как ще постъпиш?
— Ще скитам на воля — отговорил Турин. — Върви си с мир, тъй ми рече Маблунг на прощаване. Мисля, че прошката на Тингол не се разпростира и върху тия мои събратя по участ; но ако те не се разделят с мен сега, и аз не ще ги изоставя. Обичам ги по своему, та дори и най-лошите между тях. Те са от моя народ и във всекиго има зрънце добро, що може някой ден да покълне. Мисля, че ще застанат зад мен.
— С различни очи гледаме — рекъл Белег. — Опиташ ли се да ги отклониш от злото, ще ти изменят. Съмнявам се във всички, а най-много в един от тях.
— Та как може елф да прецени човека? — възразил Турин.
— Както преценява всяко деяние, независимо кой го извършва — отвърнал Белег, но не казал нищо повече и премълчал за злобата на Андрог, комуто най-вече дължал преживените мъки; защото усещал мрачното настроение на своя приятел и се боял, че Турин няма да му повярва, а туй ще накърни старата дружба и ще тласне Турин обратно към злото.
— Значи искаш да скиташ на воля, приятелю — продължил той. — Какво ще рече туй?
— Ще водя своите хора и ще воювам както аз си знам — отговорил Турин. — Ала поне в едно съм се променил: разкайвам се за всеки удар, що не беше насочен срещу общия Враг на люде и елфи. А най-силно желая да бъдеш до мен. Остани!
— Ако остана до теб, туй ще е от обич, но не и от разум — рекъл Белег. — Вещае сърцето ми, че трябва да тръгнем заедно към Дориат. Навсякъде другаде сянка лежи пред нас.
— И все пак не ще се завърна там — казал Турин.
— Уви! — промълвил Белег. — Но любящият баща отстъпва пред желанието на своя син дори когато вижда колко е неразумно. Ще склоня пред волята ти. По твоя молба ще остана.
— Добре ще е, наистина! — възкликнал Турин.
После замълчал, сякаш сам виждал сянката, и дълго се борил с гордостта, що не му давала да се завърне. Седял така и мрачно се взирал назад в отминалите години.
Сетне изведнъж се изтръгнал от унеса, погледнал Белег и рекъл:
— Ти спомена за една елфическа девойка, не помня коя точно. Много й дължа за навременната намеса пред краля; ала въпреки туй не си я спомням. Защо ли ме е причаквала на пътя?
Тогава Белег го изгледал странно и отвърнал:
— Вярно, защо ли? Приятелю мой, нима винаги си живял със задрямали чувства и ум? Та нали като момче се разхождаше с Нелас из горите на Дориат.
— Трябва да е било отдавна — рекъл Турин. — Или поне тъй ми се струва и мъгла закрива всичко в моето детство… освен спомена за бащиния дом в Дор-ломин. Но защо съм се разхождал с елфическа девойка?
— Може би заради онуй, на което е могла да те научи — отвърнал Белег, — та макар и да са само имената на няколко горски цветя. Тях поне не си забравил. Уви, сине човешки! И други скърби има в Средната земя освен твоята; има и рани, що не са от оръжие. Вече почвам да вярвам, че не е бивало да се срещат елфи и люде.
Турин не казал нищо, само се взрял в лицето на Белег, сякаш искал да разгадае словата му. А Нелас от Дориат повече не го видяла и сенките им се разделили навеки.
После Белег и Турин преминали към други въпроси и почнали да обсъждат къде да се заселят.
— Нека се върнем в Димбар на северната граница, където някога обикаляхме заедно! — казал с копнеж Белег. — Необходими сме там. — Напоследък орките са открили как да слизат от Таур-ну-Фуин; сега градят път през Анахския проход.
— Не помня такова нещо — отвърнал Турин.
— Защото досега не сме ходили тъй далече от нашите граници — казал Белег. — Но ти си виждал в далечината върховете на Крисаегрим и източно от тях — мрачните склонове на Горгорот. Анах се намира помежду им, над планинските извори на Миндеб. Тежък и опасен е пътят, ала вече мнозина врагове идват по него и хората от Бретилския лес се боят, че Димбар, който доскоро живееше в мир, бавно пада под властта на Черната ръка. Там е нашето място.
— Не, не ще се върна назад в живота — възразил Турин. — А и сега не ще е лесно да достигна Димбар. Сирион ще се изпречи на пътя ни, а през него няма ни брод, ни мост чак до Бритиах далече на север; опасно е да се минава през тази река. Освен в Дориат. Но не ще вляза в Дориат и не искам от Тингол нито разрешение, нито прошка.
— Корав мъж се наричаш, Турин. Да, корав си, ако под туй разбираш „непреклонен“. Ала сега идва мой ред. С твое разрешение ще си тръгна час по-скоро, а ти остани със здраве. Ако наистина искаш Крепколък да е до теб, търси ме в Димбар; защото натам се завръщам.
Тогава Турин не казал нищо повече.
На следващия ден Белег си тръгнал и Турин го изпроводил на един изстрел с лък извън лагера, обаче не казал нищо.
— Значи сбогом навеки, сине Хуринов? — запитал Белег.
Тогава Турин погледнал на запад и съзрял в далечината да се извисява връх Амон Руд; и без да знае какво го чака, отговорил:
— Ако наистина искаш да удържиш на думата си и да бъдеш до мен, дири ме на Амон Руд! Ако ли не, значи се сбогуваме за сетен път.
— Може би тъй ще е най-добре — рекъл Белег и си тръгнал.

Разказват, че когато се завърнал в Хилядата пещери, Белег разправил всичко на Тингол и Мелиан, като премълчал само за жестокостта на Туриновите разбойници. Въздъхнал Тингол и промълвил:
— Взех за свой син потомъка на Хурин и туй не може да се отмени ни от обич, ни от ненавист, освен ако сам Хурин Храбри дойде да си го поиска. Какво повече иска от мен Турин?
А Мелиан рекла:
— За своята помощ и доблест, Куталион, от мен ще получиш в дар най-достойното, що мога да дам.
И му дала запас от _лембас_ — прочутия хляб на елфите пътешественици — и всяка питка била увита в сребристо листо, а върху нишките, с които били превързани, имало бял восък с печата на кралицата във формата на цветче от Телперион; понеже според обичая на Елдарите само кралицата имала право да съхранява и раздава лембас.
— Този хляб — казала тя — ще помага из зимния пущинак на теб и онези, които те съпровождат. Защото поверявам на теб да го раздаваш от мое име, както пожелаеш.
С този дар Мелиан най-силно разкрила колко е благосклонна към Турин; защото никога дотогава Елдарите не били разрешавали на човек да опита от техните магически питки, а и отподире рядко се случвало подобно нещо.
Сетне Белег напуснал Менегрот и се завърнал към северните предели, където най-често живеел при бойните си другари; ала когато настанала зима и боевете стихнали, Белег внезапно изчезнал и приятелите му повече не го видели.

Глава VI
Турин между разбойниците

Тук разказът пак се завръща към Турин. Смятайки, че е престъпник и кралят ще го преследва, той не отишъл при Белег на северните граници, а се отправил на запад; тайно напуснал Охраняваното кралство и стигнал до горските дебри южно от Теиглин. Преди Нирнает Арноедиад там живеели множество хора, разделени на малки общини; повечето били от Народа на Халет, но нямали общ владетел и се прехранвали с лов, скотовъдство и земеделие, като отглеждали свине из дъбовите гори и обработвали малки парчета разчистена земя. Но сега почти всички били изтребени или били избягали към Бретил и над областта тегнел страхът от орки и разбойници. Защото по онова пагубно време се лутали мнозина бездомни и отчаяни люде — жертви на битки и опустошение; и някои се отдавали на злодеяния из пущинака. Лете ловували и сбирали храна както могат; ала щом ги налегнел гладът или друга нужда, ставали жестоки. Досущ като вълци, най-страшни били през зимата и ония, що още пазели домовете си, ги наричали Гаурваит, тоест вълчи хора. Шестдесетина от тях се били сбрали в шайка, която върлувала из горите отвъд западните предели на Дориат; и си заслужили ненавист почти колкото орките, понеже сред тях имало коравосърдечни изгнаници, мразещи собствения си род.
Най-суров бил някой си Андрог, прокуден от Дор-ломин заради убийство на жена; други също идвали от онзи край: старият Алгунд — най-възрастният от цялата шайка, избягал от сраженията на Нирнает Арноедиад, и главатарят на шайката Форвег — рус мъж с тревожен блясък в очите, едър и храбър, ала забравил доблестните нрави на Едаините от Хадоровия род. И все пак понякога бил мъдър и великодушен. Тия разбойници вече били загубили десетина човека от лишения или в схватки; вечно били нащрек и когато почивали, разполагали стража наоколо, а щом тръгнели на път, пращали напред разузнавачи. Затуй, щом Турин се залутал из тяхната област, те бързо го усетили. Проследили го и сключили обръч наоколо; и щом той излязъл на полянката край един бистър поток, ненадейно се озовал обкръжен от мъже с обтегнати лъкове и голи мечове в ръцете.
Тогава Турин спрял, но не проявил страх.
— Кои сте вие? — попитал той. — Мислех, че само орки нападат людете от засада; ала виждам, че съм грешил.
— И пагубно си грешил — отвърнал Форвег, — защото тия места са наши и никому не разрешаваме да броди по тях. На нарушителите отнемаме живота, ако не могат да се откупят.
Разсмял се мрачно Турин и рекъл:
— Не ще видите откуп от един престъпник и изгнаник. Падна ли мъртъв, можете да ме претърсите, ала скъпо ще ви струва да се уверите, че говоря истината. Мнозина от вас ще умрат преди мен.
И все пак смъртта му изглеждала неминуема, понеже десетки стрели били сложени на тетивата и чакали само словото на главатаря; и макар че Турин носел елфическа ризница под сивия плащ и туниката, все някоя щяла да го нарани смъртоносно. А нито един от враговете не стоял толкоз близо, че да се хвърли с меч срещу него. Но внезапно Турин приклекнал, понеже видял няколко камъка в потока пред нозете си. В същия този миг един разбойник, разгневен от горделивите му слова, пуснал стрела право към лицето му; ала тя минала над Турин, а той рипнал, та запратил камъка по стрелеца със страховита сила и точност; и онзи рухнал на земята с разцепен череп.
— Жив може да съм ви по-полезен от тоя клетник — рекъл Турин и като се обърнал към Форвег, добавил: — Ако ти си главатар тук, не би трябвало да разрешаваш стрелба без твоя команда.
— Наистина не разрешавам — отвърнал Форвег, — ала той си получи заслуженото. Взимам те вместо него, стига да слушаш по-добре.
— Ще те слушам — казал Турин, — докато си главатар и във всичко, що зависи от главатаря. Но според мен изборът на нов човек в една задруга не зависи само от предводителя. Всички гласове трябва да се изслушат. Има ли и такива, които не ме желаят?
Тогава двамина разбойници възразили; единият се казвал Улрад и бил приятел на убития.
— Странен е тоя начин за влизане в шайката — викнал той, — като убиеш един от най-добрите.
— Не безпричинно — отвърнал Турин. — Но елате, щом искате! Готов съм да застана и срещу двама ви с оръжие или с голи ръце. Тогава ще видите, че съм достоен да заместя един от най-добрите. Но ако ще ползвате лъкове, трябва и на мен да дадете.
После сам тръгнал насреща; но Улрад отстъпил и не пожелал да се бие. Другият захвърлил лъка и пристъпил срещу Турин. Той бил Андрог от Дор-ломин. Застанал пред Турин и го огледал от глава до пети.
— Не — рекъл накрая и поклатил глава. — Както знаят всички тук, аз не съм страхливец, но не мога да се меря с теб. А мисля, че и никой друг не може. Идвай с нас, мен ако питаш. Ала странен блясък има в очите ти; личи, че си опасен. Как ти е името?
— Неитан се наричам, що значи Онеправдан — отговорил Турин.
И оттогава насетне разбойниците го наричали Неитан; ала макар да им казал, че е пострадал от неправда (и охотно приемал словата на други, що твърдели същото), не разкривал нищо повече за досегашния си живот и дом. Все пак личало, че от високо е паднал — не носел нищо, освен оръжията си, ала те били изковани от елфически майстори. Скоро спечелил всеобщо уважение, тъй като бил силен и храбър, и освен туй по-добре познавал горите, пък и не бил алчен и не мислел за себе си; та взели да му се доверяват; ала в същото време се боели от него заради внезапните изблици на неразбираема ярост.
Гордостта го възпирала да се завърне в Дориат, а в Нарготронд не приемали никого подир гибелта на Фелагунд. Дребните люде от Народа на Халет презирал, а в Дор-ломин не смеел да отиде, понеже ония места гъмжали от врагове, пък и си мислел, че за сам човек няма надежда да прекоси проходите на Сенчестите планини. Затуй заживял сред разбойниците, тъй като с други хора по-лесно понасял несгодите из пущинака; а понеже искал да живее и не можел непрестанно да враждува с тях, рядко опитвал да усмири злодеянията им. Скоро привикнал към суровия и често жесток живот, ала понякога в душата му се разбуждали срам и жалост, та ставал опасен в гнева си. Сред такива заплахи и несгоди дочакал края на годината и преживял гладната зима, додето дошъл топъл полъх и настанала пролет.
А в горите южно от Теиглин, както вече бе казано, няколко човешки общини все още оцелявали с тежък труд, страхове и упорство. Макар да не изпитвали ни обич, ни жал към Гаурваитите, през лютата зима те късали от залъка си и слагали храна там, където разбойниците можели да я намерят; тъй се надявали да избегнат нападения на прегладнелите злодеи. Ала от птиците и зверовете получавали повече благодарност, отколкото от разбойниците, и не даровете ги спасявали, а кучетата и високите огради. Защото около земите на всеки чифлик имало здрави плетове, а къщите били защитени с ровове и стобори от остри колове; между чифлиците пък имало утъпкани пътеки и при нападение хората можели да повикат помощ с роговете си.
Когато дошла пролетта, за разбойниците станало опасно да се навъртат около домовете на горяните, които можели да се съберат за хайка; и Турин се чудел защо Форвег не ги отвежда нейде по-надалеч. Повече дивеч и по-малко опасности имало на юг, където вече не живеели хора. Един ден Турин забелязал, че Форвег и приятелят му Андрог са изчезнали; запитал къде са, ала другите се разсмели.
— Сигурно са отишли нейде по своя си работа — рекъл Улрад. — Скоро ще си дойдат и тогава потегляме. Набързо, може би; защото голям късмет ще имаме, ако тия двамата не разбунят кошера.
Слънцето греело и младите листа се раззеленявали; отвратен от мизерния разбойнически лагер, Турин тръгнал да броди сам надалеч из гората. Неволно си припомнил Потайното кралство и сякаш чувал имената на цветята в Дориат да отекват като слова от полузабравен древен език. Ала внезапно дочул писъци и от лешниковия гъсталак изскочила млада жена. Личало, че е изплашена до смърт, а дрехите й били раздрани. Както бягала, тя се препънала и рухнала задъхана на земята. Тогава Турин се втурнал към лещака с гол меч и съсякъл преследвача, що търчал подир нея; и едва в този миг видял, че туй е Форвег.
Но както стоял и гледал смаяно кръвта по тревата, от гъсталака изскочил Андрог и също спрял изумен.
— Лоша работа, Неитан! — провикнал се той и изтеглил меча си.
Ала Турин вече се бил опомнил и го попитал:
— А къде са орките? Сигурно сте ги надбягали, за да помогнете на тая клетница.
— Орки ли? — рекъл Андрог. — Глупец! И ти се наричаш разбойник. Няма друг закон за разбойника, освен онуй, що желае. Гледай си работата, Неитан, и не се меси в чуждата.
— Тъй ще сторя — отвърнал Турин. — Ала днес пътищата ни се пресичат. Остави тая жена на мен, инак ще последваш Форвег.
Андрог се разсмял и рекъл:
— Щом е тъй, прави каквото желаеш. Зная, че сам не мога с теб да се меря; ала другите може да погледнат убийството с лошо око.
Тогава жената се изправила на нозе и положила ръка върху рамото на Турин. Взряла се в кръвта, после погледнала Турин и в очите й блеснала радост.
— Убий го, благородни човече! — рекла тя. — Убий и него! А после ела с мен. Предоволен ще е баща ми Ларнах, ако донесеш главите им. Щедра награда е давал той за две „вълчи глави“.
Но Турин запитал Андрог:
— Далече ли е домът й?
— На около миля оттук — отвърнал онзи, — в един укрепен чифлик. Тя се мотаеше извън оградата.
— Бягай бързо тогава — обърнал се Турин към жената. — И кажи на баща си да те пази по-добре. Ала нито заради него, нито за когото и да било на света не бих отрязал главите на своите събратя. — После прибрал меча и рекъл на Андрог: — Хайде! Да се връщаме. Ако искаш да погребеш главатаря си, ще трябва да го сториш сам. И побързай, защото скоро може да дойде потеря. Не забравяй да вземеш оръжията му!
Жената хукнала през гората и на няколко пъти се озърнала, преди дърветата да я скрият. Без повече думи Турин поел обратно, а Андрог гледал подир него навъсен, сякаш се мъчел да разгадае гатанка.

Когато Турин се завърнал в лагера, заварил разбойниците смутени и неспокойни; защото прекалено дълго се били задържали на едно място близо до охраняваните чифлици и сега роптаели срещу Форвег.
— Играе си със съдбата за наша сметка — казвали те, — и други ще трябва да плащат за неговите удоволствия.
— Тогава си изберете нов главатар! — рекъл Турин, като застанал пред тях. — Форвег вече не може да ви предвожда, защото е мъртъв.
— Откъде знаеш? — запитал Улрад. — И ти ли си търсил мед от същия кошер? Пчелите ли го ужилиха?
— Не — отвърнал Турин. — Стигаше и едно жило. Аз го съсякох. Но пощадих Андрог и той скоро ще се завърне.
После разказал какво се случило, укорявайки всички, що вършели подобни дела; и докато още говорел, Андрог се завърнал с оръжията на Форвег.
— Виж, Неитан! — провикнал се той. — Няма потеря. Може би тя се надява пак да те срещне.
— Ако ме взимаш на подбив — рекъл Турин, — ще съжаля, че не й дадох главата ти. Разказвай сега и не губи време.
Тогава Андрог откровено разказал какво се е случило.
— Ала сега се питам по каква работа беше там Неитан — рекъл накрая. — Не по нашата, чини ми се. Защото, когато пристигнах, вече бе съсякъл Форвег. На жената това й допадна, та му предложи да тръгне с нея, ако ни отсече главите. Но той не пожела и я пропъди; затуй не разбирам какво толкоз имаше против главатаря. На мен ми пощади живота и макар и да не проумявам защо, съм благодарен.
— След такива слова недей да ми говориш, че си бил от Хадоровия род — отсякъл Турин. — На Улдор Проклети ще да си сродник и би трябвало да потърсиш служба в Ангбанд. Чуйте ме сега! — викнал той към всички. — Ето какъв избор предлагам: или ще ви бъда главатар наместо Форвег, или ме пуснете да си вървя. От днес нататък аз ще командвам този отряд, или ще го напусна. Но ако искате да ме убиете, то опитайте си късмета! Ще се бия, додето падна мъртъв… или поваля всички ви.
Тогава мнозина грабнали оръжията, ала Андрог се провикнал:
— Не! Главата, що Неитан пощади, не е чак толкоз празна. Сбием ли се, мнозина ще загинат без полза, додето повалим най-добрия боец между нас. — И се разсмял. — Както го приехме в шайката, тъй ще е и сега. Той убива, за да разчисти място. Може и днес да е за добро, както първия път; току-виж ни повел към нещо по-свястно от туй да се скитаме около хорските бунища.
А старият Алгунд добавил:
— Той е най-добрият сред нас. Навремето и ние бихме сторили същото, стига да имахме смелост; ала много неща сме забравили. Може би Неитан най-сетне ще ни върне в родния дом.
При тия слова на Турин му хрумнало, че ако очовечи разбойниците, може би с тяхна помощ ще успее да извоюва свое свободно владение. Ала само погледнал Алгунд и Андрог и отвърнал:
— В родния дом, казваш. Високи и студени са Сенчестите планини, що преграждат пътя ви. Отвъд тях чакат племената на Улдор и легионите на Ангбанд. Ако седем пъти по седем мъже не се плашат от всичко туй, ще ви поведа нататък. Ала колко ли път ще изминем, преди да паднем мъртви?
Всички замлъкнали. Тогава Турин продумал отново:
— Приемате ли ме за главатар? Ако е тъй, най-напред ще ви поведа из пущинака, далеч от човешките селища. Там може да ни потръгне, а може и да е по-зле; ала поне не ще срещнем ненавист от собствения си народ.
Тогава всички, които били от Хадоровия род, се сбрали около него и го обявили за свой главатар; волю-неволю се съгласили и другите. И Турин веднага ги повел надалеч от ония места.

Много вестоносци пращал Тингол да дирят Турин из Дориат и околните земи; ала през цялата тази година те дирили напразно, понеже никой не можел да предположи, че е тръгнал с банда разбойници и врагове човешки. Когато настанала зима, всички освен един се завърнали при краля. Само Белег продължавал да търси Туриновите следи из пущинака.
Ала в Димбар и по северните граници на Дориат нещата тръгнали зле. Драконовият шлем вече не излизал на бой, нямало го и Крепкия лък; и Морготовите слуги се окопитили, та непрестанно растяла както бройката, тъй и дързостта им. Зимата дошла и отминала, а напролет скверните твари подновили нападенията — нахлули в Димбар и страх обзел людете от Бретил, понеже злото вече гъмжало по всичките им граници освен по южната.
Вече ставало почти година, откак изчезнал Турин, а Белег продължавал да търси, макар вече да губел надежда. В странстванията си стигнал далече на север, чак до Бродовете на Теиглин, и там дочул зла вест за нов набег на орките от Таур-ну-Фуин, та се върнал обратно и случаят го довел при горяните малко след като Турин напуснал онези места. Тъй чул странната мълва, що се носела между тях. Снажен и величав човек или елфически воин, разказвали те, се появил от гората, съсякъл един Гаурваит и спасил дъщерята на Ларнах.
— Личеше, че е благороден — потвърдила тя пред Белег, — с горди и ясни очи, що едва благоволиха да ме погледнат. Ала въпреки туй нарече вълчите хора свои събратя и не пожела да погуби другия, що стоеше наблизо. А онзи знаеше името му и го нарече Неитан.
— Можеш ли да отгатнеш тая гатанка? — обърнал се Ларнах към елфа.
— Уви, мога — рекъл Белег. — Говорите за човека, когото търся.
Не разкрил на горяните нищо повече за Турин; но ги предупредил, че откъм север прииждат зловещи орди.
— Скоро орките ще дойдат да съсипят тия места, и то с такава сила, че няма надежда да ги отблъснете — казал им той. — Тази година най-сетне ще трябва да се простите с живота или свободата си. Бягайте към Бретил, додето е време!
После Белег бързо се отправил да подири леговището на разбойниците и следи, по които да разбере накъде са заминали. Скоро ги открил; ала Турин имал няколко дни преднина и водел шайката бързо, понеже се боял от потеря на горяните, а освен туй използвал цялото си умение, за да заблуди или обърка преследвачите. Повел хората си на запад, надалеч от горяните и границите на Дориат, додето достигнали северния край на могъщите възвишения, които се издигали между долините на Сирион и Нарог. Там земята била по-суха, а гората свършвала рязко под един хребет. Надолу се виждал древният Южен път, що идвал от Теиглинските бродове, за да мине покрай западното подножие на бърдата и да стигне до Нарготронд. Там разбойниците живели известно време в непрестанна тревога. Рядко се задържали по две нощи на един бивак и почти не оставяли следи. Поради туй Белег напразно ги търсил. Воден от знаци, що само той можел да разчита, и от слухове за минаващи хора сред дивите твари, с които умеел да говори, той често наближавал целта си, но когато я откривал, бивакът неизменно се оказвал изоставен; защото разбойниците били нащрек ден и нощ и щом дочуели някой да наближава, тутакси тръгвали пак на път.
— Уви! — въздишал Белег. — Прекалено добре съм обучил сина човешки на следотърсаческото изкуство! И елфически отряд не би могъл да се укрива по-добре.
А разбойниците усетили, че ги дебне някакъв неуморен и невидим преследвач, от когото не можели да се откъснат; и ги обзела тревога.

Не след дълго опасенията на Белег се сбъднали — орките нахлули през Бритиах и тъй като Хандир от Бретил сбрал всичките си люде и ги отблъснал, те отминали да дирят плячка на юг, през Теиглинските бродове. Мнозина горяни били послушали съвета на Белег и пратили челядта си да дири убежище в Бретилския лес. Жените, децата и охраната им минали навреме през Бродовете, та се спасили; но въоръжените мъже, що идвали подир тях, налетели на орките и се завързала неравна битка. Само малцина успели да си пробият път и да достигнат Бретил. Всички останали били съсечени или пленени; а орките разграбили чифлиците и ги опожарили. После веднага завили обратно на запад, търсейки пътя, понеже искали час по-скоро да се завърнат към Севера с плячката и пленниците.
Ала разбойническите разузнавачи скоро ги усетили; и макар да нехаели за пленниците, плячката от горяните разбудила тяхната алчност. Турин смятал за твърде опасно да се разкриват пред орките, без да знаят броя им; разбойниците обаче не го послушали, защото страдали от недоимък сред пущинака и вече роптаели срещу новия си главатар. Затуй, като си взел един-единствен спътник на име Орлег, Турин тръгнал да проследи орките; за свой заместник оставил Андрог и му заръчал да държи шайката в укритие.
Нашествениците били много повече от разбойниците, но се намирали в област, в която орките рядко дръзвали да нахлуят, а освен туй знаели, че отвъд пътя се простира Охраняваната равнина Талат Дирнен, над която зорко бдели бойци и съгледвачи от Нарготронд; и страхът ги правел предпазливи, та разузнавачите им се промъквали из горите от двете страни на въоръжените орди. Тъй били открити Турин и Орлег, защото докато те си почивали, трима разузнавачи се натъкнали на скривалището им; и макар да убили двама, третият избягал с крясъци: _„Голуг! Голуг!“._ А туй било името, с което ангбандските твари наричали Нолдорите. Тутакси навред из гората плъзнали пълчища орки. Като видял, че няма надежда за спасение, Турин решил поне да заблуди преследвачите и да ги отведе надалеч от бивака на своите хора; и понеже по крясъка _„Голуг!“_ разбрал, че се боят от нарготрондските съгледвачи, двамата с Орлег побягнали на запад. Ала потерята бързо ги настигала, та както и да лъкатушели, най-сетне били принудени да излязат от гората; но на открито врагът ги съзрял веднага и докато пресичали пътя, Орлег паднал под дъжд от стрели. Елфическата ризница обаче спасила Турин и той избягал към отвъдния пущинак; а там, благодарение на бързината и следотърсаческите си умения, се откъснал от преследвачите из далечни и непознати области. Тогава орките се изплашили, че може да ги нападнат елфите от Нарготронд, изклали пленниците и бързо поели обратно към Севера.

Когато отминали три дни, а Турин и Орлег още не се завръщали, някои от разбойниците поискали да напуснат пещерата, в която се укривали; Андрог обаче не се съгласил. И докато спорели разгорещено, пред тях изведнъж се изправила облечена в сиво фигура. Белег най-сетне ги бил намерил. Задавал се без оръжие, с протегнати напред длани, ала всички разбойници скочили стреснато на нозе, а Андрог се промъкнал изотзад, метнал примка около Белег и стегнал здраво ръцете му.
— Ако не приемате гости, трябваше да сте по-бдителни — рекъл Белег. — Защо ме посрещате тъй? Идвам като приятел и търся приятел. Чух, че го наричате Неитан.
— Няма го тук — отвърнал Улрад. — Но откъде знаеш името му, ако не си ни дебнал отдавна?
— Отдавна ни дебне — рекъл Андрог. — Туй е сянката, що се влачи подире ни. Може би сега ще узнаем истинската му цел.
После заръчал да вържат Белег за едно дърво край пещерата; и когато елфът бил омотан с въжета от глава до пети, разбойниците взели да го разпитват. Но на всичките им въпроси Белег отговарял едно и също:
— Приятел съм на Неитан още откакто го срещнах за пръв път в гората, а тогава той беше невръстно дете. Търся го само от обич и за да му донеса добра вест.
— Хайде да го заколим, та да се отървем веднъж завинаги — гневно предложил Андрог и погледнал с въжделение към големия лък на Белег, понеже самият той бил стрелец.
Но някои по-мекосърдечни му възразили, а Алгунд рекъл:
— Главатарят може скоро да се завърне; и тогава ще има да съжаляваш, като узнае, че е загубил наведнъж и приятел, и добра вест.
— Не вярвам на приказките на този елф — рекъл Андрог. — Той е съгледвач, пратен от краля на Дориат. Ако наистина носи вест, трябваше да ни я каже; а ние щяхме да преценим дали заради нея да му пощадим живота.
— Ще изчакам главатаря ви — отвърнал Белег.
— Ще стоиш вързан, додето не проговориш — рекъл Андрог.
Тогава по заповед на Андрог разбойниците оставили вързания Белег без храна и вода, а после седнали да пируват наблизо; ала той не казал нито дума. Когато отминали още два дни и две нощи, всички се разгневили, а ги обземал и страх, та искали час по-скоро да напуснат тия места; повечето вече били склонни да погубят елфа. Привечер се сбрали около него и Улрад донесъл главня от огъня пред пещерата. Но в този момент Турин се завърнал. Приближил се тихомълком, както му бил обичаят, спрял в сянката зад кръга от хора и под червената светлина на главнята зърнал измъченото лице на Белег.
Сякаш копие го пронизало право в сърцето и от очите му като капки от внезапно разтопен скреж бликнали дълго сдържани сълзи. Втурнал се към дървото и викнал:
— Белег! Белег! Как се появи тук? И защо си вързан?
Срязал веднага въжетата и Белег рухнал в прегръдките му. Скръб и ярост обзели Турин, когато узнал от хората си какво се е случило; ала най-напред трябвало да се погрижи за Белег. Докато вършел това, си мислел за досегашния си живот из горите и малко по малко гневът му се насочил срещу него самия. Защото често се случвало разбойниците да погубват хора, хванати близо до тяхното свърталище или причакани от засада по пътя, а той не ги възпирал; и често сам им говорел срещу крал Тингол и Сивите елфи, тъй че негова била вината да се отнасят с тях като с врагове. Тогава с болка на сърце се обърнал към своите хора и рекъл:
— Жестоки бяхте, и то без нужда. Досега никога не сме измъчвали пленници; ала тъй е — като орки живяхме и в орки се превърнахме. Безплодни и незаконни бяха всичките ни деяния, само на себе си служехме и подхранвахме ненавист в сърцата си.
Но Андрог възразил:
— Та кому да служим, ако не на себе си? Кого да обичаме, щом всички ни ненавиждат?
— Аз поне вече не ще вдигна ръка срещу елфи и люде — рекъл Турин. — Предостатъчно слуги си има Ангбанд. Ако други не пожелаят да споделят моя обет, ще тръгна сам.
Тогава Белег отворил очи и надигнал глава.
— Не ще си сам! — промълвил той. — Сега вече мога да изрека добрата вест. Не си изгнаник и името Неитан не ти подхожда. Ако си имал вина, тя е опростена. От година насам те търсят надлъж и шир, за да се върнеш с почести на кралска служба. Прекалено отдавна ни липсва Драконовият шлем.
Но Турин не се зарадвал на тая вест и дълго седял умислен; защото подир словата на Белег отново легнала сянка в сърцето му.
— Нека отмине нощта — рекъл накрая. — Тогава ще реша. Тъй или иначе утре ще трябва да напуснем това скривалище; защото не всички ни дирят с добри намерения.
— Че кой ли ни желае доброто? — промърморил Андрог и хвърлил злобен поглед към Белег.

Както всички древни елфи, Белег бързо се възстановявал от преживени несгоди, та на сутринта вече бил добре и поговорил с Турин насаме.
— Повече радост очаквах от вестта, що ти донесох — рекъл той. — Нали не ще откажеш да се завърнеш в Дориат?
И по всякакви начини умолявал Турин да тръгне с него; ала колкото повече настоявал, толкова по-упорит ставал Турин. Все пак младежът разпитал най-подробно за присъдата на Тингол. Белег му разказал каквото знаел и накрая Турин промълвил:
— Значи Маблунг наистина ми е бил приятел, както си мислех някога.
— По-скоро приятел на истината — отвърнал Белег, — а това в крайна сметка излезе най-добро; присъдата нямаше да е тъй справедлива, ако не бе свидетелството на Нелас. Но защо, Турин, не си казал на Маблунг как те е нападнал Саерос? Ако не бе премълчал, другояче щяха да тръгнат нещата. И — добавил той, гледайки разбойниците, налягали край входа на пещерата — щеше до днес да носиш гордо шлема си, вместо да изпаднеш дотук.
— Може и тъй да е, ако наричаш това „падение“ — рекъл Турин. — Но станалото — станало; а думите ми засядат на гърлото. Още преди да ми бе задал въпрос, в очите му имаше упрек за деяние, що не бях извършил. Горделиво беше човешкото ми сърце, както казва вашият елфически крал. И още е горделиво, Белег Куталион. Не ще ми позволи да се завърна в Менегрот и да търпя жалостиви погледи като съгрешило хлапе, дирещо прошка. Не прошка ми се полага, а извинение. Пък и отдавна вече не съм хлапе, а корав мъж, достоен за рода си и закален от съдбата.
Смутил се тогава Белег и запитал:
— Щом е тъй, как ще постъпиш?
— Ще скитам на воля — отговорил Турин. — Върви си с мир, тъй ми рече Маблунг на прощаване. Мисля, че прошката на Тингол не се разпростира и върху тия мои събратя по участ; но ако те не се разделят с мен сега, и аз не ще ги изоставя. Обичам ги по своему, та дори и най-лошите между тях. Те са от моя народ и във всекиго има зрънце добро, що може някой ден да покълне. Мисля, че ще застанат зад мен.
— С различни очи гледаме — рекъл Белег. — Опиташ ли се да ги отклониш от злото, ще ти изменят. Съмнявам се във всички, а най-много в един от тях.
— Та как може елф да прецени човека? — възразил Турин.
— Както преценява всяко деяние, независимо кой го извършва — отвърнал Белег, но не казал нищо повече и премълчал за злобата на Андрог, комуто най-вече дължал преживените мъки; защото усещал мрачното настроение на своя приятел и се боял, че Турин няма да му повярва, а туй ще накърни старата дружба и ще тласне Турин обратно към злото.
— Значи искаш да скиташ на воля, приятелю — продължил той. — Какво ще рече туй?
— Ще водя своите хора и ще воювам както аз си знам — отговорил Турин. — Ала поне в едно съм се променил: разкайвам се за всеки удар, що не беше насочен срещу общия Враг на люде и елфи. А най-силно желая да бъдеш до мен. Остани!
— Ако остана до теб, туй ще е от обич, но не и от разум — рекъл Белег. — Вещае сърцето ми, че трябва да тръгнем заедно към Дориат. Навсякъде другаде сянка лежи пред нас.
— И все пак не ще се завърна там — казал Турин.
— Уви! — промълвил Белег. — Но любящият баща отстъпва пред желанието на своя син дори когато вижда колко е неразумно. Ще склоня пред волята ти. По твоя молба ще остана.
— Добре ще е, наистина! — възкликнал Турин.
После замълчал, сякаш сам виждал сянката, и дълго се борил с гордостта, що не му давала да се завърне. Седял така и мрачно се взирал назад в отминалите години.
Сетне изведнъж се изтръгнал от унеса, погледнал Белег и рекъл:
— Ти спомена за една елфическа девойка, не помня коя точно. Много й дължа за навременната намеса пред краля; ала въпреки туй не си я спомням. Защо ли ме е причаквала на пътя?
Тогава Белег го изгледал странно и отвърнал:
— Вярно, защо ли? Приятелю мой, нима винаги си живял със задрямали чувства и ум? Та нали като момче се разхождаше с Нелас из горите на Дориат.
— Трябва да е било отдавна — рекъл Турин. — Или поне тъй ми се струва и мъгла закрива всичко в моето детство… освен спомена за бащиния дом в Дор-ломин. Но защо съм се разхождал с елфическа девойка?
— Може би заради онуй, на което е могла да те научи — отвърнал Белег, — та макар и да са само имената на няколко горски цветя. Тях поне не си забравил. Уви, сине човешки! И други скърби има в Средната земя освен твоята; има и рани, що не са от оръжие. Вече почвам да вярвам, че не е бивало да се срещат елфи и люде.
Турин не казал нищо, само се взрял в лицето на Белег, сякаш искал да разгадае словата му. А Нелас от Дориат повече не го видяла и сенките им се разделили навеки.
После Белег и Турин преминали към други въпроси и почнали да обсъждат къде да се заселят.
— Нека се върнем в Димбар на северната граница, където някога обикаляхме заедно! — казал с копнеж Белег. — Необходими сме там. — Напоследък орките са открили как да слизат от Таур-ну-Фуин; сега градят път през Анахския проход.
— Не помня такова нещо — отвърнал Турин.
— Защото досега не сме ходили тъй далече от нашите граници — казал Белег. — Но ти си виждал в далечината върховете на Крисаегрим и източно от тях — мрачните склонове на Горгорот. Анах се намира помежду им, над планинските извори на Миндеб. Тежък и опасен е пътят, ала вече мнозина врагове идват по него и хората от Бретилския лес се боят, че Димбар, който доскоро живееше в мир, бавно пада под властта на Черната ръка. Там е нашето място.
— Не, не ще се върна назад в живота — възразил Турин. — А и сега не ще е лесно да достигна Димбар. Сирион ще се изпречи на пътя ни, а през него няма ни брод, ни мост чак до Бритиах далече на север; опасно е да се минава през тази река. Освен в Дориат. Но не ще вляза в Дориат и не искам от Тингол нито разрешение, нито прошка.
— Корав мъж се наричаш, Турин. Да, корав си, ако под туй разбираш „непреклонен“. Ала сега идва мой ред. С твое разрешение ще си тръгна час по-скоро, а ти остани със здраве. Ако наистина искаш Крепколък да е до теб, търси ме в Димбар; защото натам се завръщам.
Тогава Турин не казал нищо повече.
На следващия ден Белег си тръгнал и Турин го изпроводил на един изстрел с лък извън лагера, обаче не казал нищо.
— Значи сбогом навеки, сине Хуринов? — запитал Белег.
Тогава Турин погледнал на запад и съзрял в далечината да се извисява връх Амон Руд; и без да знае какво го чака, отговорил:
— Ако наистина искаш да удържиш на думата си и да бъдеш до мен, дири ме на Амон Руд! Ако ли не, значи се сбогуваме за сетен път.
— Може би тъй ще е най-добре — рекъл Белег и си тръгнал.

Разказват, че когато се завърнал в Хилядата пещери, Белег разправил всичко на Тингол и Мелиан, като премълчал само за жестокостта на Туриновите разбойници. Въздъхнал Тингол и промълвил:
— Взех за свой син потомъка на Хурин и туй не може да се отмени ни от обич, ни от ненавист, освен ако сам Хурин Храбри дойде да си го поиска. Какво повече иска от мен Турин?
А Мелиан рекла:
— За своята помощ и доблест, Куталион, от мен ще получиш в дар най-достойното, що мога да дам.
И му дала запас от _лембас_ — прочутия хляб на елфите пътешественици — и всяка питка била увита в сребристо листо, а върху нишките, с които били превързани, имало бял восък с печата на кралицата във формата на цветче от Телперион; понеже според обичая на Елдарите само кралицата имала право да съхранява и раздава лембас.
— Този хляб — казала тя — ще помага из зимния пущинак на теб и онези, които те съпровождат. Защото поверявам на теб да го раздаваш от мое име, както пожелаеш.
С този дар Мелиан най-силно разкрила колко е благосклонна към Турин; защото никога дотогава Елдарите не били разрешавали на човек да опита от техните магически питки, а и отподире рядко се случвало подобно нещо.
Сетне Белег напуснал Менегрот и се завърнал към северните предели, където най-често живеел при бойните си другари; ала когато настанала зима и боевете стихнали, Белег внезапно изчезнал и приятелите му повече не го видели.

Глава VIII
Земята на Лъка и Шлема

През следващите дни Белег много се трудил за благото на отряда. Грижел се за ранените и болните и те бързо оздравявали. Защото в ония дни Сивите елфи все още били велик народ, надарен с голяма мощ и велика мъдрост за живота и живите твари; и макар да не били тъй мъдри и изкусни като Изгнаниците от Валинор, все пак през дългия си живот в Средната земя успели да натрупат редица познания, недостъпни за людете. Освен туй Белег Стрелеца бил прославен сред народа на Дориат; издръжлив бил и силен, надарен със зорък поглед и проницателен ум, а наложело ли се — храбър в битка, като разчитал не само на бързите стрели от дългия си лък, но и на мощния меч Англахел. Ала ден подир ден растяла омразата в сърцето на Мим, що ненавиждал елфите, както бе казано, и гледал със завистливо око обичта на Турин към Белег.
Когато отминала зимата, разтопили се снеговете и дошла пролетта, разбойниците пак трябвало да се захванат с по-сурови дела. Раздвижила се мощта на Ангбанд; като дълги пръсти на опипваща ръка тръгнали челните отряди на несметните му армии да разузнаят пътищата към Белерианд.
Кой ли познава черните замисли на Моргот? Кой би могъл да измери необятната мисъл на оногова, що някога бил Мелкор, най-могъщ певец сред Великата мелодия на Айнурите, а сега седял като мрачен владетел върху мрачния си трон далече на север и със злобно лукавство обсъждал всяка нова вест, узнавайки тъй за делата на своите врагове много повече, отколкото подозирал който и да било от тях, освен може би кралица Мелиан? Към нея често отпращал мислите си Моргот, ала никога не успявал да разгадае тайните й.
През онази година той насочил злобата си към земите западно от Сирион, където все още имало сила да му се противопостави. Гондолин още стоял, ала бил скрит. За Гондолин знаел, но засега не можел да го превземе. По-нататък бил Нарготронд, към който никой от неговите слуги не бил открил пътя и името му всявало ужас сред тях. А от далечния южен бряг на Арверниен и устието на Сирион, отвъд белите брезови гори на Нимбретил, долитала мълва за Пристанищата на Корабите. Дотам не можел да се добере, преди всичко друго да падне.
Затова орките прииждали откъм Севера на все по-несметни орди. През Анахския проход минали те и превзели Димбар, а подир туй нахлули в северните предели на Дориат. Продължили по древния път, който следвал дългото дефиле на Сирион, минавал край острова, където някога Финрод бил издигнал кулата Минас Тирит, пресичал земите между Малдуин и Сирион, а сетне през Бретилския лес достигал до Теиглинските бродове. Оттам в древни времена пътят навлизал в Охраняваната равнина и покрай подножието на възвишенията около Амон Руд продължавал през долината на Нарог, за да стигне най-сетне до Нарготронд. Но засега орките не смеели да напредват по него; защото из пущинака ги дебнела нова невидима заплаха и от червения връх бдели зорки очи, за които никой не ги бил предупредил.
През онази пролет Турин отново надянал Шлема на Хадор и Белег се възрадвал. Отначало отрядът им наброявал по-малко от петдесет бойци, ала следотърсаческите умения на Белег и доблестта на Турин ги превръщали за врага в цяла армия. Съгледвачите на орките били избивани, лагерите им били вечно под наблюдение, а ако се събирали по много, за да прекосят някоя теснина, от скалите или от дървесните сенки изскачал Драконовия шлем със своите хора, могъщи и люти. Скоро предводителите им се разтрепервали от самата песен на рога му нейде из хълмовете и орките удряли на бяг още преди да чуят свистенето на стрела или да зърнат изтеглен меч.

Разказват, че когато отстъпил на Турин и неговия отряд потайното си жилище върху Амон Руд, Мим настоял онзи, който бил пратил пагубната стрела по сина му, да пречупи лъка и стрелите си и да ги положи в нозете на Хим; а този човек бил Андрог. Неохотно изпълнил той волята на джуджето. А Мим обявил още, че Андрог не бива вече никога да похваща стрела или да носи лък, и го обвързал с такова проклятие: наруши ли обета, от собствения си лък да загине.
През пролетта на онази година Андрог пренебрегнал проклятието на Мим и пак взел лък при един боен набег от Бар-ен-Данвед; и в схватката бил ранен от оркска отровна стрела, та го донесли обратно умиращ от страшни мъки. Но Белег го изцелил от раната. И Мим започнал още по-люто да ненавижда елфа, осуетил проклятието му; ала казвал: „Нищо, то ще ухапе отново“.

През онази година надлъж и шир из Белерианд, над гори, потоци и планински проходи плъзнала мълва, че в най-безнадеждния час отново се вдигат на бой Лъкът и Шлемът, що някога (както се мислело) били паднали в Димбар. Тогава мнозина елфи и люде — прокудени и лишени от всичко бездомници, които бродели без водач подир битки, поражения и разруха — открили в сърцата си нова храброст и се стекли нататък да дирят Двамата военачалници, макар че още никой не знаел где е тяхната крепост. Турин охотно приемал всички, що идвали при него, но по съвет на Белег не допускал ни един новобранец в своето убежище върху Амон Руд (а сега то било наречено Ехад и Седрин, сиреч Лагер на верните); пътя натам знаели само бойците от Стария отряд. Но постепенно създали наоколо други охранявани лагери и укрепления: в горите на изток, по възвишенията и из южните мочурища, от Метед-ен-глад (Края на гората) южно от Теиглинските бродове до Бар-ериб, който се намирал на няколко левги южно от Амон Руд в някогашните плодородни земи между Нарог и Сирионските езера. От всички тия места хората можели да виждат върха на Амон Руд и чрез тайни сигнали да получават вести и заповеди.
Тъй още преди да отмине лятото, последователите на Турин се превърнали в могъща армия; и властта на Ангбанд била отхвърлена. Мълва за тях стигнала дори до Нарготронд и мнозина там се развълнували, казвайки, че щом група бунтовници може да нанесе такъв удар на Врага, то какво ли би сторил владетелят на Нарог. Но кралят на Нарготронд Ородрет не пожелал да промени плановете си. Във всичко следвал замислите на Тингол, с когото разменял вести по тайни пътища; а и бил мъдър владетел, доколкото са мъдри ония, що най-напред мислят за своя народ и как да опазят живота и благоденствието му от вражата сила. Затуй не разрешил на нито един свой боец да се присъедини към Турин и пратил вестоносци да му кажат, че каквото и да планува или върши в своите битки, не бива да стъпва на нарготрондски земи, нито да отблъсква орките натам. Ала макар да отказвал въоръжена подкрепа на Двамата военачалници, във всичко друго им обещал помощ (и за туй вероятно го били посъветвали Тингол и Мелиан).
Тогава Моргот за известно време удържал десницата си; ала често се преструвал, че атакува, та с лесни победи да вдъхне самоувереност на тия бунтовници. Както и станало. Защото Турин вече наричал Дор-Куартол, сиреч Земя на Лъка и Шлема, цялата област между Теиглин и западните предели на Дориат; и като се обявил за неин владетел, си избрал новото име Гортол, що означава Страховития шлем, и в сърцето му се възродила прежната буйна дързост. Ала на Белег му се струвало, че Драконовият шлем не е подействал на Турин така, както той се надявал; и смут го обземал, като се взирал в идните дни.
Веднъж, когато лятото вече преваляло, двамата седели в Ехад и си почивали подир дълъг боен поход. Тогава Турин казал на Белег:
— Защо си тъй угрижен и печален? Нима не ни потръгна, откакто дойде при мен? Нима целите ми не са постигнати?
— Всичко е наред засега — рекъл Белег. — Враговете още са стреснати и изплашени. И тепърва ни предстоят добри дни; до някое време.
— А сетне? — попитал Турин.
— Сетне зимата — казал Белег. — А подир нея още една година за ония, що доживеят.
— А сетне?
— Яростта на Ангбанд. Ние само опарихме връхчетата на пръстите на Черната ръка — нищо повече. Тя не ще се отдръпне.
— Но нима яростта на Ангбанд не е наша цел и радост? — запитал Турин. — Какво друго би искал да сторя?
— Знаеш много добре — отвърнал Белег. — Ала за онзи път си ми забранил да говоря. Чуй ме поне сега. От много неща се нуждае един крал или предводител на могъща армия. Той трябва да има сигурно убежище; трябва да има богатство и мнозина работници, що владеят и друго освен меча. С бройката идва потребност от храна, която не се намира из пущинака. И така тайната свършва. Амон Руд е добро място за малоброен отряд — той има очи и уши. Но е усамотен и се вижда отдалече; даже и малка войска би го обградила напълно — освен ако разполага с могъща армия, каквато нямаме и едва ли ще имаме.
— Въпреки туй искам да бъда пълководец на собствена армия — рекъл Турин, — и ако ми е писано, нека да загина. Тук преграждам набега на Моргот и додето се боря, той не може да използва южните пътища.

Мълвата за Драконовия шлем из земите западно от Сирион скоро стигнала до Морготовите уши и тогава Врагът се разсмял, защото тъй отново му се разкрил Турин, който задълго бил укрит в сенките и под воалите на Мелиан. Ала той почвал да се бои, че Турин ще се сдобие с такава мощ, та хвърлената над него прокоба ще се обезсмисли и той ще избегне предначертаната му участ, или пък ще се оттегли в Дориат и пак ще изчезне от взора му. Наумил си тогава да залови Турин и да го пороби, или да го подложи на мъки като баща му.
Право бил казал Белег на Турин, че само са опарили връхчетата на пръстите на Черната ръка и че тя не ще се отдръпне. Но Моргот прикривал кроежите си и засега се задоволявал да праща натам най-умелите разузнавачи; и не след дълго около Амон Руд гъмжало от съгледвачи, що се спотайвали незабелязани из пущинака и не нападали влизащите или излизащи отряди.
Ала Мим усещал присъствието на орки из земите около Амон Руд и омразата към Белег зародила в помрачнялото му сърце зла умисъл. Един ден към края на годината рекъл на хората в Бар-ен-Данвед, че излиза със сина си Ибун да събират корени за зимните си запаси; но истинската му цел била да намери Морготовите слуги и да ги отведе до скривалището на Турин*.
[* Ала разказват и другояче: че Мим не търсел преднамерено орките. Към предателството го тласнало залавянето на сина му и заплахата да го измъчват.]
Все пак той се опитал да наложи някои условия на орките, които му се присмели, но Мим казал, че нищо не знаят, ако смятат да изкопчат с мъчения нещо от едно Калпаво джудже. Тогава те го попитали какви са условията и Мим ги обявил: да му платят в желязо теглото на всеки пленен или убит човек, а за Турин и Белег платата да е в злато; а когато се отърват от Турин и неговия отряд, да не закачат Мим и да му оставят дома; да оставят Белег завързан, та Мим да се разправя с него; а Турин да пуснат на свобода.
Емисарите на Моргот охотно приели тези условия без никакво намерение да ги изпълнят. Главатарят на орките нямал нищо против да остави Белег в ръцете на Мим; ала да пусне Турин не можело и дума да става — имал най-строга заповед да го отведе жив в Ангбанд. Приемайки поставените условия, той настоял да задържат Ибун за заложник; тогава Мим се уплашил и опитал да се отметне или да избяга. Ала орките държали сина му и той бил принуден да ги отведе до Бар-ен-Данвед. Тъй бил предаден Домът на откупа.
Вече бе казано, че каменистият масив на Амон Руд имал гол и плосък връх, ала колкото и стръмни да били склоновете му, хората можели да достигнат върха по изсечена в камъка стълба, която тръгвала от скалистата тераса пред дома на Мим. На върха имало стражи и те предупредили за наближаването на врага. Но водени от Мим, орките излезли на равната площадка пред портата и Турин и Белег били отблъснати към входа на Бар-ен-Данвед. Някои от хората, които опитали да се изкатерят по скалната стълба, били пронизани с оркски стрели.
Турин и Белег се оттеглили в пещерата и запушили входа с голям камък. В този тежък час Андрог им разказал за тайното стълбище към плоския връх на Амон Руд, което бил открил, когато се залутал из пещерите, както вече бе казано. Тогава Турин и Белег заедно с мнозина от своите хора се изкачили по това стълбище и излезли на върха, като изненадали малцината орки, що вече се били изкатерили по външните стъпала, и ги хвърлили в пропастта. За известно време удържали напора на изкачващите се орки, но на голата скала нямало укрития и мнозина били простреляни изотдолу. Най-храбър сред тях бил Андрог, който паднал на външното стълбище, смъртоносно ударен от стрела в главата.
Тогава Турин и Белег заедно с оцелелите се оттеглили към центъра на върха, където имало стърчащ камък, и като застанали в кръг около него, отбранявали се, додето не загинали всички освен Белег и Турин, защото върху тях орките хвърлили мрежи. Турин бил вързан и отнесен; а ранения Белег оставили да лежи със завързани китки и глезени за железни клинове, забити в скалата.
Като открили отвора на потайното стълбище, орките се спуснали надолу, та плячкосали и осквернили Бар-ен-Данвед. Не открили Мим, понеже се спотайвал дълбоко из пещерите; а когато си тръгнали от Амон Руд, той излязъл на върха. Отишъл до проснатия и неподвижен Белег и със злорад смях почнал да точи ножа си.
Ала не само Мим и Белег били живи на онзи каменен връх. Макар и смъртно ранен, Андрог пролазил сред труповете, сграбчил меч и замахнал срещу джуджето. С ужасен писък хукнал Мим към ръба на канарата и изчезнал — избягал надолу по една стръмна козя пътека, известна единствено нему. А Андрог със сетни сили срязал примките на Белег, та го освободил; и преди да умре, изрекъл:
— Твърде дълбоки са моите рани дори за целител като теб.

Глава X
Турин в Нарготронд

Отначало дори и най-близките роднини не познали Гвиндор, който бил тръгнал на бой млад и силен, а подир преживените мъки и страдания се завръщал като прегърбен старец от човешкия род; а сега отгоре на всичко бил и сакат. Но Финдуилас, дъщерята на крал Ородрет, веднага разбрала кой е и го посрещнала сърдечно, защото го обичала и преди Нирнает Арноедиад били сгодени, а Гвиндор толкова обичал нейната хубост, че я нарекъл Фаеливрин, що означава Слънчев блясък по езерото Иврин.
Тъй Гвиндор се прибрал у дома, а заради него приели и Турин; защото Гвиндор казал, че е храбър мъж и скъп приятел на Белег Куталион от Дориат. Но когато пожелал да каже името му, Турин го изпреварил и рекъл:
— Аз съм Агарваен, син на Умарт (а туй значело Окървавения, син на Злочестия), ловец из горите.
И макар да се досещали, че е избрал тези имена заради убийството на своя приятел (понеже не знаели други причини), елфите не го разпитвали повече.
Мечът Англахел бил изкован наново от изкусните нарготрондски ковачи и макар да си останал черен, по ръбовете му искрял блед пламък. Тогава самият Турин станал известен в Нарготронд с името Мормегил, тоест Черния меч, заради мълвата за подвизите му с това оръжие; а той нарекъл меча Гуртанг, що означава Смъртоносно желязо.
Заради своята доблест и военните си умения Турин спечелил благосклонността на Ородрет и бил приет сред неговите съветници. Но не му допадал начинът, по който воювали чрез засада, дебнене и стрелба от укритие — и призовавал да се откажат от него и да използват своята сила в открити сражения и преследване на Морготовите слуги. Пред кралския съвет Гвиндор винаги говорел против Турин по тия въпроси, твърдейки, че понеже е бил в Ангбанд, знае много за мощта на Моргот и неговите планове.
— Дребните победи в крайна сметка ще се окажат безплодни — казвал той, — понеже чрез тях Моргот научава къде са най-храбрите му неприятели и сбира достатъчно сила, за да ги унищожи. Цялата обединена мощ на елфи и Едаини е стигнала само колкото да го удържат и да си спечелят мира на обсадата; дълго е траял той, ала само защото Моргот не бързал да разкъса обръча; и вече никога не ще бъде сключен подобен съюз. Сега в тайната е единствената ни надежда. Докато пристигнат Валарите.
— Валарите! — възкликнал Турин. — Те вас са изоставили, а нас, людете, презират. Каква полза да гледаме през безбрежното Море към умиращия залез на Запада? Само с един Валар имаме работа и той се нарича Моргот; и дори ако не успеем да го надвием, поне ще го нараним и ще му попречим. Защото и най-дребната победа си остава победа, независимо какво произлиза от нея. А и така е най-разумно. В крайна сметка тайната е невъзможна — само оръжията са преграда срещу Моргот. Не сторите ли нещо да го спрете, не след много години цял Белерианд ще падне под неговата сянка и той ще ви изрови един по един от скривалищата ви. А после какво? Жалка шепичка оцелели ще избягат на юг и на запад, за да се крият по морските брегове, хванати в клещи между Моргот и Осе. Тогава по-добре да си спечелим епоха на слава, макар и да е мимолетна; защото краят няма да е по-лош. Говориш за тайна и казваш, че в нея е единствената ни надежда; ала можеш ли да издебнеш и унищожиш всеки съгледвач на Моргот, чак до последния, та никой да не се завърне с вести в Ангбанд — и няма ли тъкмо туй да му покаже, че още сме живи и точно къде се укриваме? Ето какво ще добавя: макар да е кратък животът на простосмъртните люде пред този на елфите, те предпочитат да го загубят в сражение, отколкото в позорен бяг или робство. Велик подвиг е предизвикателството на Хурин Талион; и дори ако унищожи храбреца, Моргот няма власт да върне стореното назад. Самите Западни властелини ще почитат героя; и не са ли записани неговите дела в историята на Арда, що ни Моргот, ни всемогъщият Манве може да промени.
— За възвишени неща говориш — отвърнал Гвиндор — и ясно личи, че си живял между Елдарите. Ала мрак е паднал над теб, щом слагаш на една везна Моргот и Манве и наричаш Валарите врагове на елфи и люде; защото Валарите не презират нищо на този свят, а най-малко пък Чедата на Илуватар. Какво знаеш ти за надеждите на Елдарите? Между нас се носи пророчество, че един ден пратеник от Средната земя ще стигне през сенките до Валинор и Манве ще го изслуша, а Мандос ще се смили. Нима не бива заради онова време да съхраним семето на Нолдорите и Едаините? А Кирдан сега живее на юг и там гради кораби; ала що знаеш ти за корабите и Морето? Само за себе си мислиш и за собствената си слава, а нас съветваш да сторим същото; но ние трябва да мислим и за другите, защото не всички могат гордо да паднат в сражение — и додето имаме сили, трябва да ги опазим от война и разруха.
— Изпратете ги тогава при корабите си, докато още е време — рекъл Турин.
— Те не биха се разделили с нас — възразил Гвиндор, — дори ако имаше как Кирдан да ги издържа. Докато е възможно, трябва да живеем заедно, а не да си играем със смъртта.
— На всичко туй вече отговорих — рекъл Турин. — Храбра защита на границите и мощни удари, преди врагът да се е събрал — това е най-сигурната ви надежда да живеете по-дълго заедно. И нима ония, за които говориш, обичат страхливци, що се спотайват из горите и дебнат като вълци; не биха ли предпочели герои, що с гордо вдигнат шлем и здрав щит отблъскват далеч по-многоброен неприятел? За жените на Едаините поне знам, че това предпочитат. Те не възпряха мъжете си преди Нирнает Арноедиад.
— Ала далеч по-тежка скръб ги сполетя, отколкото ако туй не се бе случило — отвърнал Гвиндор.

А Турин си спечелил благосклонността на Ородрет и станал главен съветник на краля, който за всичко се вслушвал в неговите думи. По онова време елфите от Нарготронд изоставили предишните бойни похвати и почнали да излизат в открити сражения, а в подземията си сбрали големи запаси от оръжия; и по съвет на Турин Нолдорите изградили могъщ мост над Нарог пред Фелагундовата порта, за да минават по-бързо войските им, тъй като войната сега се водела главно на изток от Нарог в Охраняваната равнина. На север Нарготронд удържал своята граница из „Спорните земи“ около изворите на Гинглит, Нарог и покрайнините на гората Нуат. Между Нениг и Нарог не пристъпвали орки; а на изток от Нарог кралството им стигало до Теиглин и Бърдата на Нибин-ноег.
Гвиндор изпаднал в немилост, защото бил болнав, та вече не препускал начело в сраженията и често го мъчели болки в осакатената лява ръка. Ала Турин бил още млад и едва сега възмъжавал наистина; а по облик бил същински син на Морвен Еледвен: тъмнокос, белолик, със сиви очи и по-красив от който и да било простосмъртен през Древните дни. Речта и обноските му сякаш идвали направо от древното кралство на Дориат, та дори и сред елфите често го мислели за наследник на някой от най-благородните нолдорски родове. Тъй храбър бил Турин и тъй умело владеел оръжията, особено меча и щита, че елфите казвали:
— Нищо не може да го погуби освен зла съдба или стрела отдалече.
Затуй му подарили джуджешка ризница да го пази; а веднъж, като бил освирепял, открил в оръжейниците и джуджешка маска, цялата позлатена. Оттогава си я слагал преди сражение и щом зърнели тая маска, враговете бягали презглава.
След като вече всичко ставало както желаел, и вършел доблестно каквото му било по душа, той станал любезен и не тъй мрачен както преди, та почти всички сърца го обикнали; и мнозина го наричали Аданедел, сиреч елфочовек. Ала най-силно трепвало сърцето на Ородретовата щерка Финдуилас, колчем той приближавал до нея. Тя била златокоса като всички от Финарфиновия род и Турин взел да изпитва наслада от срещите с нея; защото му напомняла за неговите близки и жените от бащиния му дом в Дор-ломин.
Отначало я срещал само когато Гвиндор бил наблизо; но след време тя почнала да го търси и двамата често се срещали насаме, сякаш случайно. Тогава тя го разпитвала за Едаините, от които била виждала само малцина, за неговия род и страната му.
Турин охотно й разказвал за всичко това, макар да не споменавал точно къде е родният му край и как се наричат близките му; а веднъж рекъл:
— Имах сестричка на име Лалаит — аз поне я наричах така; и за нея ми напомняш. Но Лалаит беше дете, златно цвете сред зелената пролетна трева; и ако бе живяла, днес може би щеше да е посърнала от скръб. Ала ти си величава като златно дърво; как бих искал да имам тъй прекрасна сестра!
— Та ти също си величав — отвърнала тя, — досущ като владетелите от Финголфиновия род; бих желала да имам тъй храбър брат. И не мисля, че Агарваен е истинското ти име, нито пък ти подхожда, Аданедел. Бих те нарекла Тхурин, що означава Потайния.
При тия слова Турин се стреснал, но рекъл само:
— Не е това името ми; и не съм владетел, защото нашите владетели са от Елдарите, а аз не съм от тях.

Скоро Турин забелязал, че дружбата му с Гвиндор почва да охладнява; и се зачудил, защото до неотдавна скръбта и ужасът от Ангбанд малко по малко напускали елфа, а сега той сякаш отново затъвал в печал и тревога. „Може би е наскърбен — помислил си Турин, — понеже се противопоставям на неговите съвети и го оборвам; ще ми се да не беше така.“ Защото той обичал Гвиндор като свой водач и изцелител, та дълбоко скърбял за бедите му. Но по онова време лъчезарната Финдуилас също помръкнала, бавни станали нейните стъпки и тревожно лицето й; и като видял това, Турин предположил, че словата на Гвиндор са вселили в сърцето й страх от онуй, що може да връхлети.
А всъщност в мислите си Финдуилас се разкъсвала на две. Защото почитала и съжалявала Гвиндор, та не желаела да прибави и капка към неговите страдания; ала въпреки волята й любовта към Турин раснела ден подир ден и тя често си мислела за Берен и Лутиен. Но Турин не бил като Берен! Не я пренебрегвал и се радвал, колчем се срещали; и все пак тя разбирала, че не ще намери в него обичта, за която копнеела. Другаде били умът и сърцето му — край отдавна изтекли реки и потоци.
Тогава Турин рекъл на Финдуилас:
— Не позволявай на Гвиндоровите слова да те изплашат. Той е страдал в тъмниците на Ангбанд; а тежко е за храбрец като него да бъде немощен и по неволя да изостава. Нуждае се от утеха и време за изцеление.
— Знам го добре — отвърнала тя.
— Но ние ще му спечелим това време! — добавил Турин. — Нарготронд ще устои! Моргот Страхливеца вече нивга не ще излезе от Ангбанд и сега разчита изцяло на слугите си; тъй казва Мелиан от Дориат. Те са пръстите на ръката му, а ние ще ги сечем и премазваме, додето отдръпне нокти. Нарготронд ще устои!
— Може би — рекла Финдуилас. — Ще устои, ако е по силите ти да го постигнеш. Ала внимавай, Тхурин; всеки път, щом тръгваш на рат, сърцето ми се свива от страх, че Нарготронд ще те загуби.

А подир туй Турин потърсил Гвиндор и му рекъл:
— Гвиндор, скъпи приятелю, ти отново изпадаш в печал; недей! Защото ще намериш изцеление в домовете на своя народ и под лъчезарния взор на Финдуилас.
Тогава Гвиндор се взрял в Турин, ала не казал нищо и лицето му помръкнало.
— Защо ме гледаш така? — запитал Турин. — Напоследък очите ти често се взират някак странно към мен. С какво съм те наскърбил? Оборвах съветите ти; ала човек трябва да казва каквото му е на душата, а не да крие своята истина заради каквото и да било. Много бих искал да сме на едно мнение; защото голям дълг имам към теб и не ще го забравя.
— Тъй ли? — рекъл Гвиндор. — Ала въпреки туй с дела и съвети променяш моя дом и моите близки. Сянката ти е паднала над тях. Как да се радвам, след като всичко загубих заради теб?
Но Турин не проумял тия слова и само предположил, че Гвиндор му завижда заради обичта и доверието на краля.

А когато Турин си отишъл, Гвиндор дълго седял унесен в мрачни мисли и проклинал Моргот, че може тъй да преследва със скръб своите жертви където и да избягат.
— Сега най-сетне — продумал той — вярвам на мълвата, що се носеше из Ангбанд, че Моргот е хвърлил прокоба над Хурин и целия му род.
И отишъл, та рекъл на Финдуилас:
— Съмнения и печал са те обзели; твърде често ми липсваш и почвам да се догаждам, че ме избягваш. Тъй като не ми казваш каква е причината, трябва да се досетя сам. Дъще на рода Финарфинов, нека няма печал помежду ни; макар че Моргот съсипа живота ми, аз продължавам да те обичам. Върви там, накъдето те тегли сърцето; понеже вече съм негоден да се оженя за теб и не ме тачат днес нито за доблест, нито за мъдрост.
Заридала тогаз Финдуилас.
— Не ридай! — промълвил Гвиндор. — Ала внимавай наистина да не стигнеш до плач! Не подобава на Първородните Чеда на Илуватар да се задомяват с Къснородените; пък и не е разумно, тъй като те са недълговечни и бързо си отиват, а за нас оставят скръбното вдовство до края на света. Самата съдба не ще позволи туй да се случи, освен веднъж или дваж заради някоя висша цел, която ние не проумяваме. Но този човек не е Берен, ако и да не му отстъпва по храброст и хубост. Съдбата виси над него и мрачна е тая съдба. Не пристъпвай към нея! Сториш ли го, обичта ще те тласне коварно към покруса и гибел. Чуй ме и запомни! Ако и с право да се нарича _агарваен,_ син на _умарт,_ истинското му име е Турин, син на Хурин, когото Моргот държи в тъмниците на Ангбанд, а над рода му е хвърлил тежко проклятие. Не се съмнявай в мощта на Моргот Бауглир! Нима не я виждаш изписана върху мен?
Изправила се тогаз Финдуилас и наистина изглеждала величава като кралица.
— Заслепени са твоите очи, Гвиндор — рекла тя. — Не виждаш и не разбираш що става тук. Трябва ли сега да поема двоен срам, като ти разкрия истината? Защото аз те обичам, Гвиндор, и вече не се срамувам от туй, ала още по-силна обич ме е обзела и не мога да избягам от нея. Не съм я търсила и дълго я отблъсквах. Но ако аз жаля твоите страдания, пожали и ти моите. Не ме обича Турин и никога не ще ме обикне.
— Казваш го рекъл Гвиндор, — за да отхвърлиш упрека от оногова, когото обичаш. Защо те търси той, защо седи дълго с теб и вечно си тръгва доволен?
— Защото и нему е потребна утеха — отвърнала Финдуилас, — а е лишен от близки и род. Вие и двамата страдате. А Финдуилас? Не стига ли, дето съм принудена да ти призная, че не съм обичана, а отгоре на туй ме обвиняваш в измама.
— Не, жените имат безпогрешен усет в тия неща — рекъл Гвиндор. — А и едва ли би се намерила такава, която да отрече, че е обичана.
— Ако някой от трима ни е вероломен, то това ще да съм аз — но не по своя воля. А какво да речем за твоите злокобни разкази за Ангбанд? Какво да речем за гибелта и разрухата? Аданедел е могъщ в песента на Света и някой ден ще се разкрие с пълен ръст пред Моргот.
— Горделив е той — промълвил Гвиндор.
— Ала и милостив — отвърнала Финдуилас. — Още не се е осъзнал, но жалостта може да проникне в сърцето му и той не ще я отхвърли. Може би тя ще е единственият ключ към него. Ала той не ме жали. Прекланя се пред мен, сякаш съм едновременно негова майка и кралица!
Може би вярно говорела Финдуилас, виждайки всичко с проницателния си елдарски взор. Без да знае що се е случило между Гвиндор и Финдуилас, Турин ставал все по-нежен към нея, а тя — все по-печална. Но един ден му рекла:
— Тхурин Аданедел, защо укри името си от мен? Ако знаех кой си, нямаше да те почитам по-малко, ала щях по-добре да разбера твоите скърби.
— Що искаш да кажеш? — запитал той. — За кого ме мислиш?
— За Турин, син на северния пълководец Хурин Талион.

А когато узнал от Финдуилас какво е станало, Турин се разгневил и рекъл на Гвиндор:
— Обичам те от все сърце затуй, че ме спаси и излекува. Ала сега си ми сторил зло, приятелю, като назова истинското ми име и тъй призова злата съдба, от която желаех да се укрия.
Но Гвиндор отвърнал:
— Не в името е съдбата, а в самия теб.

През ония дни на надежда и кратък отдих, когато Мормегиловата доблест отблъсквала мощта на Моргот западно от Сирион и из всички гори настанал мир, Морвен най-сетне избягала от Дор-ломин заедно с дъщеря си Ниенор и поела по дългия път към чертозите на Тингол. Там я чакала нова скръб, понеже узнала, че Турин е изчезнал и в Дориат нямало вести за него, откакто Драконовият шлем се загубил нейде на запад от Сирион; Морвен обаче останала в Дориат заедно с Ниенор като почетна гостенка на Тингол и Мелиан.

Глава XI
Падането на Нарготронд

Когато отминали пет години, откакто Турин дошъл в Нарготронд, през пролетта пристигнали двамина елфи, които се назовали Гелмир и Арминас от Финарфиновия народ; и казали, че носят вест за владетеля на Нарготронд. Турин вече командвал цялата нарготрондска войска и решавал всички ратни дела; суров бил станал и горделив, и повелявал както желаел или смятал за добре. Затуй ги отвели при него; ала Гелмир рекъл:
— С Ородрет, син Финарфинов трябва да разговаряме.
А когато дошъл Ородрет, Гелмир му казал:
— Господарю, ние бяхме от рода на Ангрод и дълго се скитахме подир Нирнает; напоследък обаче живяхме при Кирдан край устието на Сирион. Един ден той ни повика и заръча да дойдем при теб; защото сам Улмо, Властелин на Водите, му се явил и го предупредил, че голяма заплаха надвисва над Нарготронд.
Но Ородрет бил предпазлив и отговорил:
— Тогава защо идвате насам откъм Севера? Да не сте имали и други задачи?
Тогава Арминас рекъл:
— Да, господарю. Още от времето след Нирнает диря потайното кралство на Тургон, ала не го намерих; и сега се боя, че заради това търсене прекалено забавих вестта за тебе. Понеже, за да е по-бързо и тайно, Кирдан ни изпрати покрай брега с кораб, та слязохме в Дренгист. Но между крайбрежния народ имаше някои, дошли преди години като пратеници на Тургон, и от техните предпазливи слова ми се стори, че Тургон може да живее на север, а не на юг, както мислят мнозина. Ала не открихме ни признак, ни вест за онуй, що дирехме.
— Защо сте търсили Тургон? — запитал Ородрет.
— Защото се говори, че неговото кралство ще устои най-дълго срещу Моргот — отвърнал Арминас.
Зла поличба видял Ородрет в тия слова, та се разгневил.
— Тогаз не се бавете в Нарготронд — рекъл той, — защото тук не ще узнаете нищо за Тургон. И не се нуждая от чужди съвети, за да знам, че над Нарготронд надвисва заплаха.
— Не се гневи, господарю — рекъл Гелмир, — задето ти отговаряме правдиво. А и туй, че се отклонихме от правия път, не бе безполезно, понеже стигнахме по-далеч от всички твои разузнавачи; прекосихме Дор-ломин и земите под склоновете на Еред Ветрин, а сетне проследихме вражеското придвижване през Сирионския проход. Много орки и други зли твари се сбират по ония места, а около Сауроновия остров лагерува войска.
— Знам това — рекъл Турин. — Остарели са вашите вести. Ако в Кирдановото послание имаше някакъв смисъл, трябваше да го донесете по-рано.
— Поне изслушай посланието, господарю — обърнал се Гелмир към Ородрет. — Чуй що рече Владетелят на Водите! Тия слова е предал по Кирдан Корабостроителя: „Злото от Севера оскверни изворите на Сирион и моята мощ се отдръпна от безбройните пръсти на планинските потоци. Ала още по-лошо ще става тепърва. Затуй кажете на владетеля на Нарготронд: Затвори портите на крепостта и не излизай навън. Захвърли камъните на своята гордост в шумната река, та пълзящото зло да не открие път към вратата.“
Мрачни се сторили тия слова на Ородрет и той, както винаги, се обърнал към Турин за съвет. Но Турин не се доверявал на вестоносците и рекъл подигравателно:
— Какво знае за нашите войни Кирдан, що живее близо до Неприятеля? Нека морякът си гледа корабите! А ако Владетелят на Водите наистина е пожелал да ни прати съвет, нека говори по-ясно. Инак все пак бихме решили, че ще е по-добре да сберем своята сила и да тръгнем храбро срещу враговете, преди да са наближили.
Тогава Гелмир се поклонил на Ородрет и изрекъл:
— Говорих тъй, както ми е заръчано, господарю.
След туй се обърнал. А Арминас рекъл на Турин:
— Вярно ли е каквото съм чувал, че си от Хадоровия род?
— Тук ме наричат Агарваен, Черния меч от Нарготронд — отвърнал Турин. — Май много те бива да си държиш езика зад зъбите, приятелю Арминас. И добре, че тайната на Тургон е укрита от теб, инак скоро щеше да се разчуе чак до Ангбанд. Името на човека си е негова работа и ако Хуриновият син узнае, че си го издал, когато желае да се опази в тайна, то по-добре Моргот да те залови и с огнени клещи да ти изтръгне езика.
Стреснал се тогава Арминас от черния гняв на Турин; но Гелмир казал:
— Не ще бъде издаден от нас, Агарваен. Нима не сме се събрали на съвет зад закрити врати, та да говорим свободно? А според мен Арминас зададе този въпрос, понеже всички край Морето знаят колко дълбока обич изпитва Улмо към Хадоровия род и някои казват, че преди години Хурин и брат му Хуор са посетили Потайното кралство.
— Ако е тъй, то нито единият, нито другият е споменал нещо пред когото и да било, а най-малко пред невръстния си син — отговорил Турин. — Затуй не ми се вярва Арминас да е задал въпроса с надежда да узнае нещо за Тургон. Нямам вяра на подобни коварни пратеници.
— Задръж си недоверието! — гневно продумал Арминас. — Гелмир тълкува погрешно словата ми. Питах, понеже се усъмних в онуй, що тук се смята за очевидно; защото каквото и да е името ти, не приличаш на Едаините от Хадоровия род.
— А какво знаеш за тях? — запитал Турин.
— Виждал съм Хурин — отвърнал Арминас — и преди него дедите му. А сред Дор-ломинските пущинаци срещнах Туор, син на Хуриновия брат Хуор; и за разлика от теб, той е като дедите си.
— Може би — рекъл Турин, — макар до днес да не бях чувал нищичко за Туор. Ала макар главата ми да е тъмна, а не златокоса, туй не е повод за срам. Защото не съм първият син, що прилича по-скоро на майка си; а произхождам от Морвен Еледвен, потомка на Беор и сродница на Берен Камлост.
— Не за разликата между черно и златисто говорех — рекъл Арминас. — Другояче се държат останалите от Хадоровия род и Туор е като тях. Защото знаят що е любезност, вслушват се в добрите съвети и почитат Западните властелини. А ти, изглежда, не приемаш съвети от другиго и вярваш само на меча си; при това си и високомерен. Казвам ти, Агарваен Мормегил, че продължиш ли така, чака те не онази съдба, която заслужават потомците на Хадор и Беор.
— Тя винаги е била различна — отвърнал Турин. — И ако явно трябва да търпя Морготовата ненавист заради доблестта на баща си, то бива ли да понасям грубости и подигравки от един беглец, та макар и да твърди, че е от кралско потекло? Чуй моя съвет: върни се към безопасните брегове на Морето!
Тогава Гелмир и Арминас напуснали Нарготронд и се завърнали на юг; ала въпреки подигравките на Турин, охотно били готови да изчакат битката заедно със своя народ и си тръгнали само защото Кирдан им заръчал от името на Улмо да донесат вести какво става в Нарготронд и как е прието посланието. А Ородрет дълбоко се разтревожил от словата на вестоносците; но още по-злонравен станал Турин и за нищо на света не пожелал да се вслуша в съветите им, камо ли да разреши повалянето на големия мост. Защото макар и неизпълнени, словата на Улмо били изтълкувани вярно.

Скоро подир отпътуването на вестоносците бретилският владетел Хандир загинал в битка; защото орките нахлули в земите му, търсейки да завладеят Теиглинските бродове за по-нататъшно настъпление. Хандир излязъл на бой срещу тях, ала хората от Бретил не устояли на удара и били отблъснати в горите. Орките не ги преследвали, понеже засега били постигнали своите цели; и продължили да сбират мощ в Сирионския проход.
А през есента на тая година Моргот решил, че е настанал часът, и пратил срещу Нарог огромната войска, която подготвял отдавна; и Бащата на драконите Глаурунг минал през Анфауглит, а оттам слязъл към северните долини на Сирион, опустошавайки всичко по пътя си. Водейки подир себе си огромна армия орки, в подножието на Еред Ветрин той осквернил Ейтел Иврин, подир туй се прехвърлил в Нарготрондското кралство и изпепелил цялата Охранявана равнина Талат Дирнен между Нарог и Теиглин.
Тогава бойците от Нарготронд излезли на бой; висок и страшен бил Турин през онзи ден и всички сърца се възрадвали, като го видели как язди отдясно на Ородрет. Ала Морготовата войска била далеч по-мощна, отколкото разкрили нарготрондските разузнавачи, а против връхлитащия Глаурунг не можел да устои никой, освен Турин, защитен от своята джуджешка маска.
Елфите били отблъснати и разбити в полята на Тумхалад; и там посърнала цялата бойна гордост на Нарготронд. Ородрет паднал, съсечен в челните редици, а Гвиндор, син Гуилинов, бил смъртно ранен. Но Турин му се притекъл на помощ и всички побягнали пред него; и като изнесъл Гвиндор от обръча, той избягал към горските дебри и там го положил върху тревата.
Тогава Гвиндор продумал:
— Носих те някога, ето че със същото ми се отплащаш! Но за зла участ бе моето носене, а напразно е твоето; защото няма вече лек за посеченото ми тяло, та ще трябва да напусна Средната земя. И макар да те обичам, сине Хуринов, от душа проклинам деня, в който те изтръгнах от орките. Ако не беше твоята храброст и гордост, още щях да се радвам на живот и обич, а Нарготронд щеше да устои още малко. А сега, ако ме обичаш, върви си! Бързай към Нарготронд да спасиш Финдуилас. И това ще ти кажа накрая: само тя е преградата между теб и жестоката участ. Изоставиш ли я, съдбата не ще те изостави. Сбогом!
Тогава Турин се втурнал обратно към Нарготронд, сбирайки по пътя всички разпилени бойци, които срещал; и докато вървели, вихър ронел листа от дърветата, защото подир есента се задавала люта зима. Но драконът Глаурунг и армията на орките го изпреварили, понеже се бил забавил да спасява Гвиндор, и нападнали изневиделица, преди стражата да узнае какво се е случило сред полята на Тумхалад. Пагубен се оказал през онзи ден мостът, що Турин наредил да се прехвърли над Нарог; защото бил голям и крепко изграден, та не успели набързо да го разрушат, и тъй врагът спокойно прекосил дълбоката река, а Глаурунг, обгърнат от огън, налетял срещу Фелагундовата порта, повалил я и нахлул в крепостта.
Когато се задал Турин, страховитото опустошение на Нарготронд вече отивало към края си. Орките били изклали или прогонили всички защитници и плячкосвали просторните зали, унищожавайки всичко, което не можело да се отнесе; а на терасата пред портата събрали ония жени и девойки, които още не били изгорени или съсечени, за да ги отведат като робини в Ангбанд. Сред тази скръбна разруха изведнъж налетял Турин и никой не можел да устои пред него; а и никой не дръзнал, защото той покосил всичко живо пред себе си, минал по моста и с меч си проправил път към пленничките.
Стигнал дотам съвсем самичък, защото малобройният му отряд се бил разбягал. Но в този миг Глаурунг излязъл от зейналата порта и легнал между Турин и моста. Сетне изведнъж злият дух в него проговорил:
— Здравей, сине Хуринов. Добра среща!
Завъртял се Турин и дръзко тръгнал насреща му; огън пламтял в очите му, а острието на Гуртанг лумнало като нажежено. Но Глаурунг не ударил с огнен дъх, а само отворил широко змийските си очи и се втренчил в храбреца. Без страх погледнал Турин право в тях, вдигайки меча за удар; но тутакси го надвила злата магия на драконовия взор, та застинал на място като вкаменен. Дълго стояли така в безмълвието пред славните Порти на Фелагунд. Ала накрая Глаурунг пак проговорил и се подиграл на Турин с такива слова:
— Зло беше всичко, що стори, сине Хуринов. Неблагодарен храненик, разбойник, убиец на своя приятел, крадец на чужда обич, натрапник в Нарготронд, безразсъден военачалник и изменник на своя род. В Дор-ломин майка ти и сестра ти живеят под робство в мизерия и нищета. Ти се гиздиш с кралски одежди, а те ходят в дрипи. Отколе жадуват да те зърнат, ала ти нехаеш. Честит ще е баща ти да чуе какъв син е отгледал; и скоро ще го узнае.
А Турин, както бил окован от магията на Глаурунг, изслушал тия слова и сякаш се зърнал в изкривено от злоба огледало и го обзела ненавист към онуй, що виждал.
Докато той се терзаел тъй в плен на драконовия поглед, без сила да помръдне, по заповед на Глаурунг орките повели своите пленнички, минали покрай Турин и поели по моста. Финдуилас била между тия клети жени, протягала ръце към Турин и го зовяла по име. Ала Глаурунг го държал прикован чак додето писъците и риданията на робините заглъхнали далече по северния път и Турин не можел дори да запуши уши, та да не чува този глас, който сетне го преследвал насън и наяве.
После Глаурунг ненадейно извърнал поглед и зачакал; а Турин бавно помръднал, сякаш се събуждал от грозен кошмар. И като се опомнил, връхлетял срещу дракона с яростен вик. Но Глаурунг се изсмял и казал:
— Ако си дириш смъртта, на драго сърце ще те погубя. Но тъй надали ще помогнеш на Морвен и Ниенор. Безответни останаха днес воплите на елфическата девойка. Ще пренебрегнеш ли с лека ръка и гласа на кръвта си?
А Турин изтеглил меча и замахнал да прониже очите на дракона; но Глаурунг се отдръпнал мълниеносно, извисил глава над него и рекъл:
— Не! Ти поне си далеч по-храбър от всички други, които съм срещал. Лъжат ония, що казват, че ние, драконите, не почитаме доблестта на враговете. Виж! Предлагам ти свобода. Иди при своя род, ако можеш. Върви си! А ако оцелеят елфи или хора, та да разказват легенди за днешните дни, с гняв ще изричат твоето име, отхвърлиш ли този дар.
Тогава Турин, още замаян от драконовия поглед, повярвал в словата на Глаурунг, сякаш наистина имал работа с враг, който знае що е жалост; обърнал се и побягнал по моста. Но докато се отдалечавал, Глаурунг злорадо подхвърлил зад гърба му:
— Бързай сега към Дор-ломин, сине Хуринов! Иначе току-виж орките пак те изпреварили. Тръгнеш ли да дириш Финдуилас, вече не ще зърнеш ни Морвен, ни сестра си Ниенор; и те ще те проклинат, додето са живи.
Не отговорил Турин и продължил да тича на север, а Глаурунг пак се разсмял, защото бил изпълнил повелята на своя господар. После решил да се позабавлява и с огнения си дъх изпепелил всичко наоколо. Всички плячкосващи орки пропъдил надалеч, като им забранил да вземат дори и най-дребния накит. След туй разбил моста и го съборил в пенестите води на Нарог; и като си осигурил безопасно убежище, събрал всички богатства от хазната на Фелагунд, струпал ги в най-дълбоката зала и легнал отгоре им да почива.
А Турин бързал на север през опустошените земи между Нарог и Теиглин, и Лютата зима идвала насреща му; защото през оная година паднал сняг още в края на есента, а пролетта била късна и мразовита. И докато вървял, все му се струвало, че чува как Финдуилас го вика по име през гори и бърда. Неимоверна била неговата болка, но в сърцето му тлеели лъжите на Глаурунг и като си представял как орките опожаряват дома на Хурин или измъчват Морвен и Ниенор, стискал зъби и продължавал по пътя, без да поглежда назад.

Глава XII
Завръщането на Турин в Дор-ломин

Накрая, изнурен от бързането и дългия път (защото бил изминал над четирийсет левги без нито миг отдих), с първите зимни слани Турин стигнал до Ивринските езера, що някога му дарили изцеление. Ала сега те били просто замръзнало мочурище и вече не можел да пие от тях.
Оттам стигнал до проходите за Дор-ломин. От Севера идвали снегове и лют студ, та пътищата били опасни и тежки. Макар да бил минал по тази пътека преди цели двайсет и три години, тя оставала отпечатана в сърцето му — толкоз болка и скръб усещал при всяка крачка подир раздялата с Морвен. Тъй най-сетне се завърнал в страната на своето детство. Безрадостна и пуста изглеждала тя сега, а рядко срещаните хора били груби и негостоприемни; говорели недодялания език на източните пришълци, а древното слово оставяли само за робите и враговете. Затуй Турин вървял предпазливо и безмълвно, с ниско спусната качулка и накрая стигнал до дома, що търсел. Пуст и мрачен бил той и наоколо нямало жива душа; защото Морвен била избягала, а пришълецът Брода (онзи, който насила взел за съпруга Хуриновата сродница Аерин) разграбил дома й, взимайки всички слуги и каквото било останало от имуществото. Дворецът на Брода се издигал най-близо до стария дом на Хурин и изтощен от дългия път и скръбта, Турин се отправил нататък да дири подслон; и наистина го намерил, понеже Аерин все още се мъчела да поддържа старото гостоприемство. Настанили Турин край огъня заедно със слугите и неколцина скитници, мрачни и дрипави като него; и той запитал какво ново има по този край.
При тия слова всички замлъкнали и някои се отдръпнали, като поглеждали боязливо странника. Ала един стар скитник с патерица рекъл:
— Ако трябва да говориш на стария език, добри човече, говори го по-тихо и не питай за новини. Нима желаеш да бъдеш пребит като бунтар или обесен като шпионин? Защото, както те гледам, може да си и едното, и другото. А туй значи — добавил той шепнешком, свеждайки глава към ухото на Турин, — че си от нявгашните благородници, що дойдоха тук заедно с Хадор в златните дни, преди да настанат вълчите времена. Има сред нас и такива, макар че днес са жалки просяци или роби и без добрината на господарката Аерин никога не биха видели огън и топла вечеря. Откъде идваш и какви вести дириш?
— Имаше една господарка на име Морвен — отговорил Турин. — Преди много години живях в нейния дом. След дълго скиталчество пак наминах там да подиря подслон, ала не заварих ни огън, ни люде.
— Тъй е повече от година — отвърнал старецът. — Ала и люде, и огън се срещаха рядко в този дом още от времето на жестоката война; защото, както навярно знаеш, тя беше от древния народ — вдовица на нашия господар Хурин, син Галдоров. Не посмяха да я докоснат обаче, защото им вдъхваше страх; прекрасна и горда бе като кралица, преди скръбта да помрачи лика й. Вещица я наричаха и страняха от нея. Вещица — на новия език туй значи „приятелка на елфите“. Но въпреки страха я ограбиха. Двете с дъщеря й щяха да гладуват, ако не беше господарката Аерин. Казват, че тя им помагала тайно и затуй често търпяла побоища от своя натрапен съпруг, грубиянина Брода.
— Значи повече от година — рекъл Турин. — Мъртви ли са, или поробени? Или може би орки са ги нападнали?
— Никой не знае със сигурност — отговорил старецът. — Но тя изчезна с дъщеря си; а Брода ограби каквото беше останало. Даже кучетата прибра, а слугите пороби, само неколцина тръгнаха по просия като мен. Дълги години съм служил на нея и на благородния господар. Садор Хромия ми е името — някога една проклета секира ме лиши от крак сред горите, инак днес и аз щях да лежа във Великата могила. Добре си спомням деня, когато отпратиха Хуриновото момче и колко плака то тогава; а сетне дълго рида и тя. Казват, че заминало за Потайното кралство. — При тия думи старецът прехапал език, огледал Турин подозрително и добавил: — Изкуфял съм вече и дрънкам глупости добри човече. Не ми обръщай внимание! Но макар че е приятно да си побъбря с човек, що говори древния език както в добрите времена, днешните дни са тежки и трябва да внимаваме. Не всички красиви слова идват от чисто сърце.
— Вярно — рекъл Турин. — Мрачно е сърцето ми. Ала ако се боиш, че съм шпионин на Севера или Изтока, значи не си помъдрял за тия дълги години, Садор Лабадал.
Старецът го погледнал втрещено; сетне продумал с треперещ глас:
— Ела навън! Там е студено, но безопасно. Ти говориш прекалено високо, а аз твърде много в този дом на пришълците.
Когато излезли на двора, той се вкопчил в плаща на Турин.
— Казваш, че тук си живял преди много години. Господарю Турин, защо се завърна? Най-сетне прогледна моят взор и те чуха ушите ми; имаш глас досущ като баща си. Ала единствен малкият Турин ме наричаше с името Лабадал. Не от зло сърце — по онуй време бяхме щастливи приятели. Що дириш тук сега? Малцина останахме; стари сме и без оръжие. По-щастливи от нас са ония във Великата могила.
— Не съм дошъл тук за битка — отвърнал Турин, — макар че словата ти ме карат да се замисля, Лабадал. Ала това ще почака. Дойдох да търся владетелката Морвен и Ниенор. Не ме бави, казвай каквото знаеш.
— Малко е то, господарю — рекъл Садор. — Те си заминаха тайно. Между нас плъзна мълва, че са повикани от господаря Турин; защото не се съмнявахме, че е станал велик през тия години — крал или пълководец в някоя южна страна. Обаче сега виждам, че едва ли е така.
— Да, не е така — отговорил Турин. — Бях благородник в южна страна, ала сега съм скитник. И не съм ги повикал.
— Тогава не знам що да ти кажа, господарю — рекъл Садор. — Но господарката Аерин несъмнено ще знае. Тя бе посветена във всички планове на майка ти.
— Как да стигна до нея?
— Това не знам. Дори ако някак успеем да й пратим вест, с много страдания ще трябва да заплати, бъде ли хваната да си шушука на прага с окаян скиталец от низвергнатия народ. А просяк като теб не може да тръгне направо из чертога към нейните покои — стори ли нещо подобно, пришълците мигом ще го пребият, а може и по-лошо да му се случи.
Тогава Турин гневно извикал:
— Значи не можело да тръгна през дома на Брода, без да ме пребият? Ела да видим!
С тия думи той излязъл в коридора, отметнал качулката и разблъсквайки всички по пътя си, поел с широка крачка право към трапезната зала, където седели Брода, съпругата му и други знатни пришълци. Неколцина се втурнали да го хванат, ала той ги повалил и се провикнал:
— Никой ли не командва в този дом, или само орки живеят тук? Къде е господарят?
Побеснял от яд, Брода се изправил и рекъл:
— В този дом аз съм господар.
Ала преди да продължи, Турин го прекъснал:
— Значи не си се научил на гостоприемство, каквото имаше в тази страна преди теб. Туй ли е днес мъжката храброст — да пращаш слуги с тояги срещу сродниците на жена си? Защото съм сродник на лейди Аерин и имам работа с нея. Ще ме поканиш ли, или сам да вляза?
— Заповядай — рекъл Брода и се навъсил; а Аерин пребледняла.
Тогава Турин пристъпил към трапезата, спрял и се поклонил.
— Прости ми, лейди Аерин — рекъл той, — че така нахълтвам при теб; но работата не търпи отлагане и отдалеч дойдох заради нея. Търся Морвен, владетелката на Дор-ломин, и нейната дъщеря Ниенор. Ала къщата им е пуста и разграбена. Що можеш да ми кажеш?
— Нищо — отвърнала Аерин, примряла от страх, понеже Брода я гледал втренчено.
— Не ти вярвам — рекъл Турин.
Тогава Брода скочил на нозе, изчервен от пиянска ярост.
— Стига толкоз! — креснал той. — Нима ще търпя жена ми да бъде обвинявана пред мен в лъжа от един просяк, що говори на робски език? Няма никаква владетелка на Дор-ломин. Колкото до Морвен, тя бе от робския народ и избяга, както прави всеки роб, ако не го наглеждат. Побързай да сториш същото, додето не съм заръчал да те провесят на някое дърво!
Изтеглил Турин черния си меч, хвърлил се напред, сграбчил Брода за косата и дръпнал назад главата му.
— Никой да не помръдва — рекъл, — инак тая глава ще хвръкне от раменете! Лейди Аерин, пак бих те помолил за прошка, ако вярвах, че този негодник поне веднъж ти е сторил добро. Говори сега, без да се бавиш. Не съм ли Турин, владетел на Дор-ломин? Трябва ли да ти заповядам?
— Заповядай ми — отвърнала тя.
— Кой разграби дома на Морвен?
— Брода — отговорила Аерин.
— Кога избяга тя и накъде?
— Преди година и три месеца — рекла Аерин. — Господарят Брода и други пришълци от Изтока я тормозеха немилосърдно. Отдавна беше поканена да отиде в Потайното кралство; и най-сетне тръгна натам. Защото по онова време доблестта на Черния меч от Юга бе освободила тамошните земи от злото; ала сега се говори, че бил загинал. Тя се надяваше да открие там своя син. Ала като те виждам тук, боя се, че всичко е тръгнало накриво.
А Турин избухнал в горчив смях.
— Накриво ли? — провикнал се той. — Да, всичко върви накриво — коварно и подло като козните на Моргот!
И изведнъж цял се разтресъл от черен гняв; защото в този миг очите му се разтворили, паднали сетните нишки от магията на Глаурунг и той осъзнал с какви лъжи е бил измамен.
— Нима бях подведен, та да дойда тук и да умра в безчестие, докато можех поне да загина храбро пред портите на Нарготронд? — запитал Турин. И му се сторило, че от нощта край двореца долитат писъците на Финдуилас. — Дори да умра тук, не ще да съм първият! — провикнал се той. После сграбчил Брода и с цялата нечовешка сила на своето отчаяние и гняв вдигнал потисника и го разтръскал като псе. — Морвен от робския народ ли рече? Ти, син на подлеци, крадец, роб на робите!
И подир туй запокитил Брода с главата напред през собствената му маса срещу другите пришълци, що се надигали, за да нападнат Турин. При падането вратът на Брода се строшил, а Турин рипнал след него и съсякъл още трима, които се криели под масата, понеже били без оръжие. Из залата се надигнал шум. Пришълците искали да се нахвърлят срещу Турин, ала наоколо се сбрали мнозина старци от Дор-ломин — дълги години били те безропотни слуги, но сега с гневни крясъци се вдигнали на бунт. Пламнала жестока битка и макар че робите се изправили срещу мечове и кинжали само с готварски ножове и каквото друго им попаднало под ръка, множество жертви рухнали и от двете страни, додето Турин се присъединил към тях и посякъл и последните пришълци.
После подпрял гръб на една колона да си почине и огънят на яростта му се превърнал в пепел. Ала старият Хадор пропълзял до него и го прегърнал през коленете, понеже бил смъртно ранен.
— Дълго очаквах този час, трижди по седем години, че и повече — продумал той. — Ала сега бягай, бягай, господарю! Бягай и не се завръщай без армия. Те ще вдигнат цялата област срещу теб. Мнозина успяха да се измъкнат. Бягай, инак тук ще ти бъде краят. Сбогом!
После се отпуснал на пода и издъхнал.
— Истина изрече той в предсмъртния си миг — рекла Аерин. — Ти узна каквото търсеше. Тръгвай сега, без да се бавиш! Ала най-напред иди при Морвен да я утешиш, инак ще смятам за непростимо всичко, що стори тук. Защото колкото и окаян да бе моят живот, ти ми навлече гибел с тая безумна ярост. Още преди да отмине нощта, пришълците от Изтока ще си отмъстят на всички, що са били в двореца. Прибързани са делата ти, сине Хуринов, сякаш още си онуй дете, което познавах.
— А ти си слаба по дух, Аерин, дъще Индорова, както едно време, когато те наричах „лельо“ и всяко псе можеше да те изплаши — рекъл Турин. — За по-милосърден свят си създадена. Хайде, ела! Ще те отведа при Морвен.
— Навън снегът е натрупал повече от човешки бой — отвърнала тя. — Смъртта ми е неминуема и с теб в пущинака, и с дивите пришълци. Вече не можеш да промениш стореното. Върви! Останеш ли, ще стане по-зле и Морвен ще се лиши от сина си. Върви, умолявам те!
Тогава Турин се поклонил ниско пред нея, обърнал се и напуснал двореца на Брода; а всички бунтовници, които още имали сили, тръгнали подир него. Избягали към планините, защото неколцина сред тях познавали пущинака и сега благославяли падащия сняг, що засипвал следите им. Затуй макар скоро да ги подгонила потеря с множество люде, коне и хрътки, бегълците успели да се доберат до южните хълмове. А като погледнали назад, зърнали пурпурна светлина нейде далече из ония места, що били напуснали.
— Те са подпалили двореца — рекъл Турин. — Защо ли им е трябвало?
— Те ли? Не, господарю, според мен тя го е сторила — възразил някой си Асгон. — Онзи, що стиска меч, често смята търпението за покорство. А тя стори много добрини за нас, макар че скъпо й струваха. Не бе малодушна по сърце и търпението й най-сетне е свършило.
Някои от най-издръжливите, които можели да устоят на зимните студове, останали с Турин и по закътани пътеки го отвели до едно планинско убежище — пещера, известна само на неколцина бегълци и разбойници; вътре имало скрити запаси от храна. Там изчакали снегът да спре, после му дали храна и го изпроводили до един рядко използван проход, водещ на юг към Сирионската долина, докъдето снеговете не били стигнали. На това място се разделили.
— Сбогом, владетелю на Дор-ломин — рекъл Асгон. — Ала не ни забравяй. Сега ще ни преследват като диви зверове; а подир твоето идване вълчият народ ще стане още по-жесток. Затуй върви и не се завръщай, освен ако не доведеш войска, за да ни избавиш. Сбогом!

Глава XIII
Пристигането на Турин в Бретил

Слизал Турин надолу към Сирион и дълбоко се двоумял. Защото му се струвало, че докато преди се разкъсвал в избора между две печални възможности, сега изниквала трета — зовът на неговия поробен народ, върху който само бил навлякъл нови страдания. Една-едничка утеха имал: че без съмнение Морвен и Ниенор отдавна са стигнали в Дориат и пътят им е бил разчистен чрез подвизите на Черния меч от Нарготронд. И си рекъл наум: „Дори да бях дошъл по-рано, можех ли да ги отведа на по-сигурно място? Рухне ли Поясът на Мелиан, значи всичко е свършено. Не, тъй ще е по-добре; защото, където и да живея, моят гневлив и прибързан нрав хвърля сянка наоколо. Нека ги пази Мелиан! А аз ще ги оставя засега да живеят спокойно и безметежно.“
И едва сега, когато вече било прекалено късно, тръгнал Турин да дири Финдуилас, бродейки из горите под склоновете на Еред Ветрин, подивял и боязлив като звяр; дълго дебнал в засада около пътищата на север от Сирионския проход. Ала бил закъснял, защото дъждове и снегове изличили всички дири. А когато слязъл надолу покрай Теиглин, се натъкнал на хора от Народа на Халет, които живеели в Бретилския лес. Войната била покосила мнозина от тяхното племе, а оцелелите обитавали потайно селище зад висока ограда върху Амон Обел сред горските дебри. Наричали го Ефел Брандир; защото Брандир, син Хандиров станал техен вожд след гибелта на баща си. Самият Брандир бил хром още от детството си, та не ставал за боец; освен туй имал кротка душа и предпочитал зелените гори пред хладната стомана, а от всички премъдрости най-много обичал познанията за треви и дървета.
Но някои от горяните все още преследвали орките по своите граници; и тъй станало, че когато Турин достигнал ония места, чул шума на битка. Побързал нататък и като се промъкнал предпазливо между дърветата, зърнал групичка хора, обкръжени от орки. Отбранявали се отчаяно, опрели гърбове в няколко дървета, които растели насред една поляна; ала орките били много и без чужда помощ людете нямали надежда за спасение. Затуй Турин се прикрил в гъсталака и взел да тропа и шумно да троши клони, а после се провикнал гръмогласно, сякаш водел цяла войска:
— А! Ето ги най-сетне! Всички след мен! Сечете наред!
Чувайки тия слова, слисаните орки се озърнали, а Турин се хвърлил напред, размахвайки ръце, сякаш за да прикани някого подир себе си, и острието на Гуртанг блестяло като пламък в десницата му. Твърде добре познавали орките този меч, та още преди да ги достигне, те се разпръснали и побягнали. Тогава горяните се втурнали към Турин и заедно изтласкали враговете в реката; само шепа орки се добрали до отвъдния бряг.
Накрая спрели на брега да си починат и Дорлас, предводителят на горяните, рекъл:
— Бърз си в борбата, благородни човече; ала твоите люде нещо се бавят.
— Не — отвърнал Турин, — толкоз сме неразделни, че тичаме заедно като един човек.
Тогава бретилците се разсмели и рекли:
— Е, такъв човек и сам да е, струва колкото цяла войска. Голяма благодарност ти дължим. Но кой си и що дириш тук?
— Само си върша работата, а тя е да съсичам орки — отговорил Турин. — Където ги има, там съм и аз. Наричат ме Бездомен горянин.
— Тогава ела да живееш при нас — рекли те. — Защото ние живеем в горите и имаме нужда от твоя занаят. Ще бъдеш добре дошъл!
А Турин ги погледнал странно и рекъл:
— Нима все още има люде, що биха търпели да помрачавам дома им? Само че, скъпи приятели, още не съм изпълнил своята скръбна задача — да намеря Финдуилас, щерка на Ородрет от Нарготронд, или поне да узная вести за нея. Уви! Много седмици минаха, откак бе отвлечена от Нарготронд, ала въпреки туй трябва да продължа да я диря.
Тогава те го погледнали с жалост и Дорлас отвърнал:
— Недей да я дириш. Защото един отряд орки дойде от Нарготронд към Теиглинските бродове и ние отрано ги усетихме — вървяха съвсем бавно, защото водеха множество пленници. Тогава решихме да дадем своя скромен принос във войната и причакахме орките с всички стрелци, що успяхме да съберем, като се надявахме да спасим част от пленниците. Но уви! Още щом ги нападнахме, гнусните орки съсякоха всички пленени жени; а дъщерята на Ородрет приковаха с копие за едно сухо дърво.
Застинал Турин, като че тия слова му нанесли гибелна рана.
— Откъде знаеш? — запитал той.
— Знам, защото тя ми го каза, преди да умре — отвърнал Дорлас. — Огледа ни, сякаш очакваше да види някого, после рече: „Мормегил. Кажете на Мормегил, че Финдуилас е тук“. Нищо друго не каза. Но заради сетните й слова я погребахме там, където издъхна. Вече от месец насам лежи под зелена могила край Теиглин.
— Отведете ме там — рекъл Турин.
Отвели го до една могилка край Теиглинските бродове. Там Турин рухнал и мрак го обгърнал, та горяните помислили, че е мъртъв. Но Дорлас се взрял в неподвижното тяло, а сетне се обърнал към своите люде и рекъл:
— Късно дойде! Жестока бе съдбата към него. Ала вижте — пред нас лежи сам Мормегил, славният пълководец от Нарготронд. По меча трябваше да го познаем, както го познаха орките.
Защото славата на Черния меч от Юга се носела надлъж и шир чак до най-глухите горски усои.
Затуй горяните с благоговение вдигнали Турин и го отнесли в Ефел Брандир; а Брандир излязъл да ги посрещне и се зачудил що за носилка влачат. Тогава дръпнал завивката, съзрял лика на Турин, син Хуринов, и черна сянка паднала на сърцето му.
— О, жестоки люде от Народа на Халет! — провикнал се той. — Защо отблъснахте десницата на смъртта от този човек? С много мъки и труд сте донесли насам сетното проклятие за нашето племе.
Но горяните отвърнали:
— Не, туй е Мормегил от Нарготронд, могъщ боец и страховит враг на орките; оцелее ли, ще ни бъде от помощ. А и да не оцелее, биваше ли да оставим човек, поразен от скръбта, да се валя като леш край пътя?
— Тъй е, не биваше — продумал Брандир. — Съдбата го е пожелала.
После взел Турин в собствения си дом и дълго се грижил за него.
А когато Турин най-сетне се изтръгнал от мрака, вече идвала пролетта; и като се събудил, зърнал слънчеви лъчи по зелените пъпки. Тогава се събудила в него и храбростта на Хадоровия род, та се надигнал и си рекъл: „Всичките ми дела и отминали дни бяха мрачни и пропити от зло. Ала настава нов ден. Тук ще заживея в мир и ще се отрека от род и име; тъй ще оставя сянката зад гърба си, или поне не ще я хвърлям върху ония, които обичам.“
Затова си избрал ново име и се нарекъл Турамбар, което на езика на Върховните елфи означавало Повелител на съдбата; заживял сред горяните и като спечелил обичта им, помолил ги да забравят предишното му име и да го смятат за роден в Бретилския лес. Ала със смяната на името не можал да промени докрай нрава си, нито пък да забрави докрай старите сметки с Морготовите слуги; и често ходел да гони орките заедно с неколцина храбри мъже, макар че туй не се нравело на вожда. Защото Брандир се надявал да опази народа си чрез смирение и потайност.
— Няма го вече Мормегил — казвал той, — ала внимавайте да не би храбростта на Турамбар да навлече страховита мъст върху Бретил!
Затуй Турамбар скътал черния си меч на тайно място и вече не го носел на бой, а предпочитал да борави с лък и копие. Но не позволявал орките да пресекат Теиглинските бродове или да се приближават до могилата, където почивала Финдуилас. Хауд-ен-Елет било наречено онова място, що означава Могила на елфическата девойка, и скоро орките взели да изпитват такъв ужас от него, че го заобикаляли отдалече. А Дорлас рекъл на Турамбар:
— От името се отказа, ала си оставаш Черния меч; и не е ли вярна мълвата, че той е син на Хурин от Дор-ломин и повелител на Хадоровия род?
А Турамбар отговорил:
— Тъй съм чувал и аз. Но ако си ми приятел, моля те да не го повтаряш.