Глава XIV
Пътешествието на Морвен и Ниенор към Нарготронд

Когато си отишла Лютата зима, в Дориат пристигнали нови вести от Нарготронд. Защото неколцина, що били успели да се спасят от набега и да преживеят някак зимните студове из пущинака, пристигнали най-сетне да дирят убежище при Тингол и граничните бранители ги отвели пред краля. И някои казвали, че цялата вражеска войска се е оттеглила на север, а други — че Глаурунг още се спотайва в чертозите на Фелагунд; трети твърдели, че Мормегил е загинал, а четвърти — че е омагьосан от дракона и стои там като каменна статуя. Но в едно всички били съгласни: че преди края в Нарготронд се разбрало кой е Черния меч — сам Турин, син на Хурин от Дор-ломин.
Скръб и страх обзели тогаз Морвен и Ниенор; и Морвен рекла:
— В туй съмнение си личи пръстът на Моргот! Няма ли как да разберем истината, та да знаем твърдо, че ни е сполетяло най-лошото?
А Тингол също желаел да узнае повече за съдбата на Нарготронд и вече си бил наумил да прати нататък неколцина, що умеели да се движат потайно; ала вярвал, че Турин наистина е загинал или омагьосан без надежда за избавление и сърцето му се късало като мислел за мига, когато Морвен ще го узнае със сигурност. Затуй й рекъл:
— Опасни са тия дела, владетелко на Дор-ломин, и трябва да се обмислят. Току-виж подобни съмнения наистина се окажат Морготово дело, целящо да ни тласне към прибързани постъпки.
Но от скръб Морвен сякаш била загубила разсъдък и се провикнала:
— Прибързани ли, господарю? Ако синът ми броди гладен из горските дебри, ако линее в окови, ако тялото му лежи непогребано, тогава наистина ще побързам. Тръгвам да го диря, без да губя нито час.
— Владетелко на Дор-ломин — рекъл Тингол, — едва ли би пожелал подобно нещо синът Хуринов. Той би решил, че тук си по-добре опазена, отколкото където и да било другаде — тук, под грижите на Мелиан. От името на Хурин и Турин те призовавам да не бродиш сама сред черните заплахи на днешните страшни дни.
— Не си опазил Турин от заплахите, а сега ме възпираш да ида при него — викнала Морвен. — Под грижите на Мелиан, казваш! Да, като пленница на Пояса. Дълго се колебах, преди да дойда насам, а сега съжалявам, че го сторих.
— Не, владетелко на Дор-ломин — отвърнал Тингол, — щом говориш така, знай едно: Поясът е отворен. Свободна дойде насам; свободна си и да останеш… или да си вървиш.
Тогаз мълчаливата Мелиан продумала:
— Не си тръгвай оттук, Морвен. Верни слова изрече: туй съмнение е от Моргот. Тръгнеш ли, покоряваш се на неговата воля.
— Страхът от Моргот не ще ме удържи да изпълня повелята на кръвта — отвърнала Морвен. — А ако наистина се боиш за мен, господарю, то дай ми спътници от бойците си.
— Не мога да ти заповядвам — рекъл Тингол. — Ала над бойците си имам пълна власт. Пращам ги там, където сам реша.
Нищо повече не изрекла Морвен и заридала; после напуснала кралските покои. Скръб натежала в сърцето на Тингол, понеже му се струвало, че Морвен е обезумяла; и запитал Мелиан дали не ще може да я удържи със своята сила.
— Много мога да сторя срещу прииждащото зло — отвърнала тя. — Ала нямам власт против волята на ония, що искат да си отидат. Туй зависи само от теб. Ако желаеш да я удържиш, ще трябва да го сториш насила. Ала може би все още има начин да промениш решението й.

А Морвен отишла при Ниенор и рекла:
— Сбогом, дъще Хуринова. Тръгвам да диря сина си, или поне вести за него, тъй като тук никой не иска да стори друго, освен да протака, додето стане твърде късно. Чакай ме тук и дано се завърна.
Тогава Ниенор, обзета от страх и тревоги, поискала да я удържи, но Морвен не отговорила нищо и отишла в покоите си; а когато настанало утро, взела кон и потеглила.
Тингол бил повелил никой да не я възпира или съпровожда открито. Но щом поела на път, свикал отряд от най-опитните и храбри гранични бранители начело с Маблунг.
— Бързо тръгнете след нея — рекъл им той, — ала тъй, че да не ви забележи. Но когато навлезе в пущинака, покажете се, ако я заплаши опасност; не се ли завърне и тогава, пазете я както можете. Искам обаче неколцина от вас да отидат напред и да разузнаят колкото е възможно повече.
Тъй Тингол изпратил по-голям отряд, отколкото възнамерявал отначало, и между бойците имало десет конници с резервни коне. Те последвали Морвен, а тя се отправила на юг през Регион и стигнала до бреговете на Сирион над Здрачните езера; там спряла, понеже реката била пълноводна и бърза, та не знаела как да я пресече. Затуй бойците трябвало да се разкрият и Морвен ги запитала:
— Да не би Тингол да иска да ме възпре? Или най-сетне се престраши да ми прати помощта, що отказа преди?
— И едното, и другото — отвърнал Маблунг. — Няма ли да се завърнеш?
— Не — казала тя.
— Тогава съм длъжен да ти помогна — рекъл Маблунг, — макар и против волята си. Дълбок и пълноводен е тук Сирион, та крие смъртна заплаха и за човек, и за звяр.
— Тогава ме прехвърли на отвъдния бряг тъй, както го прави народът ви — рекла Морвен, — инак ще се опитам да преплувам дотам.
Волю-неволю, Маблунг я отвел до Здрачните езера. Там, между обраслите с тръстики дерета по източния бряг, имало скрити и охранявани лодки и салове; защото чрез тях Тингол пращал вестоносци при своите близки в Нарготронд. Изчакали да падне нощ и да изгреят звезди, после прекосили реката сред бледите мъгли преди разсъмване. И докато червеното слънце изгрявало иззад Сините планини, а свежият утринен вятър налетял да разкъса мъглите, отрядът се изкачил по западния бряг и напуснал Пояса на Мелиан. Снажни елфи от Дориат били всички бойци, наметнати със сиви плащове над ризниците. Морвен ги гледала от сала как крачат беззвучно, ала изведнъж възкликнала и посочила към последния в отминаващата колона.
— Откъде дойде този? — запитала тя. — Трижди по десет дойдохте при мен. Трижди по десет и един слизате на брега!
Тогава другите се обърнали и видели, че зората блести по буйни златисти коси, защото това била Ниенор с отметната от вятъра качулка. Тъй се разкрило, че тя била последвала бойците и се присъединила към тях в тъмното, преди да прекосят реката. Смут ги обзел, а най-много се стреснала Морвен.
— Върни се, върни се! Повелявам ти! — викнала тя.
— Щом Хуриновата съпруга може да следва зова на кръвта въпреки всички съвети — рекла Ниенор, — значи туй е позволено и за дъщеря му. Ридание си ме нарекла, ала не ще ридая сама за баща, брат и майка. Но от всички, що споменах, единствено теб познавам и обичам над всичко друго. Не се ли боиш, не ще се уплаша и аз.
И наистина, не личал страх ни в гласа, ни в постъпките й. Снажна и крепка изглеждала; защото била висока като всички от Хадоровия род и тъй, облечена в елфически одежди, не се различавала от стражите, бидейки по-дребна само от най-могъщите сред тях.
— Що си решила да сториш? — запитала Морвен.
— Да дойда, където отиваш — отвърнала Ниенор. — Избирай сама. Можеш да ме върнеш обратно и да останем на сигурно място под грижите на Мелиан; защото е неразумно да се отхвърлят съветите й. Или пък да знаеш, че тръгнеш ли срещу опасностите, с теб ще бъда и аз.
Защото всъщност Ниенор била дошла най-вече с надеждата, че от страх и обич към нея майка й ще се завърне; а Морвен наистина се двоумяла.
— Едно е да отхвърлиш съвет — рекла тя, — а съвсем друго да престъпиш майчината заръка. Връщай се!
— Не! — възразила Ниенор. — Вече отдавна не съм дете. Имам собствена воля и разум, макар досега да не се бяха сблъсквали с твоите. Идвам с теб. Предпочитам да е към Дориат, понеже почитам неговите управници; ако ли не — тогава на запад. Всъщност ако изобщо някоя от нас тръгне напред, туй би трябвало да съм аз, в разцвета на силите си.
Тогава Морвен съзряла Хуриновото упорство в сивите очи на Ниенор и се разколебала; ала нямала сили да превъзмогне гордостта и не желаела (въпреки разумните слова) да се върне подир дъщеря си като оглупяла и капризна старица.
— Продължавам напред, както съм го решила — рекла тя. — Идвай и ти, ала туй ще е против моята воля.
— Тъй да бъде — отвърнала Ниенор.
Тогава Маблунг рекъл на своя отряд:
— Истина е, че не поради липса на храброст, а от безразсъдство носи Хуриновият род скръб за всички останали. Тъй беше дори с Турин; ала близките му изглеждаха по-разсъдливи. Сега всички са като обезумели и това не ми се нрави. От гонитбата на Вълка не съм се боял тъй, както от тази задача на краля. Що да сторим?
А Морвен, която тъкмо слизала от сала и наближила към него, чула последните му слова и отвърнала:
— Върши каквото ти е повелил кралят. Търси вести за Нарготронд и Турин. Заради туй сме тръгнали всички.
— Ала пътят е дълъг и опасен — рекъл Маблунг. — Ако продължите по-нататък, ще трябва да яхнете коне и да се движите между ездачите, без да се отделяте нито за миг.

И тъй, когато съвсем се развиделило, те поели напред бавно и предпазливо, та напуснали тръстиките и върбалаците и стигнали до мрачните гори, що покривали по-голямата част от южната равнина пред Нарготронд. Цял ден се движили право на запад, без да чуят и зърнат нищо из пущинака; защото цялата местност била безмълвна и на Маблунг му се струвало, че някакъв неотдавнашен страх тегне над нея. По същия път бил минал Берен преди години и тогава из цялата гора се спотайвали очи на преследвачи; ала сега целият нарогски народ бил изчезнал, а орките като че ли все още не върлували толкова далече на юг. Тази нощ спрели на лагер сред дивото усое, без да палят огън.
През следващите два дни продължили напред и привечер на третия ден след Сирион прекосили равнината и наближили източния бряг на Нарог. Тъй силна тревога обзела Маблунг тогава, че помолил Морвен да спрат. Но тя се разсмяла и рекла:
— Ти комай с радост би се отървал от нас. Скоро и туй ще стане. Ала трябва да ни изтраеш още малко. Прекалено далече сме стигнали, за да се поддадем тъкмо сега на страха.
Тогава Маблунг се провикнал:
— Замаяни сте вие двете, замаяни и безразсъдни. Не помагате, а ни пречите в търсенето на вести. Чуйте ме сега! Имах заръка да не ви спирам насила; ала кралят ми повели и да ви пазя както умея. Само едно мога да сторя сега. Ще ви пазя. Утре ще ви отведа до близкия Хълм на съгледвачите Амон Етир; там ще останете под охрана и не ще мръднете нито крачка напред, докато аз заповядвам тук.
А Амон Етир се наричала една огромна могила, която някога по заповед на Фелагунд била издигната с много труд в равнината пред портите на Нарготронд на една левга източно от Нарог. Цялата била обрасла с гори, само върхът оставал гол, та да разкрива обзор във всички посоки към околните области и към пътищата, що водели до големия нарготрондски мост. Малко преди пладне отрядът достигнал хълма и се изкатерил по него откъм източната страна. И като погледнал оттам към Фаротското плато, що се издигало кафяво и голо отвъд реката, Маблунг зърнал с острия си елфически поглед терасите на Нарготронд върху стръмния западен бряг, а зад тях като черна дупчица в скалната стена зеела Фелагундовата порта. Ала не дочул никакъв звук, нито пък зърнал следи от вражеска войска или от дракона, освен пожарището покрай Портите, останало още от деня на нападението. Всичко изглеждало мирно и тихо под бледите слънчеви лъчи.
Тогава Маблунг, както вече бил казал, заповядал на десетимата конници да пазят Морвен и Ниенор на хълма и да не мърдат оттам до неговото завръщане, освен ако не ги връхлети голяма заплаха; а случела ли се беда, трябвало да обкръжат Морвен и Ниенор и да бягат колкото се може по-бързо на изток към Дориат, пращайки напред вестоносец да дири помощ.
Сетне Маблунг взел останалите двайсет бойци и се промъкнал предпазливо надолу по склона; а щом стигнали до равнината на запад, където дърветата били редки, всички се разпръснали и с дързост, но предпазливо продължили един по един да се прокрадват към брега на Нарог. Самият Маблунг избрал средния път към моста, ала когато стигнал до него, видял, че е разрушен, а долу в дълбоката клисура реката била придошла от дъждовете, та се пенела с грохот и рев около рухналите камъни.
Но Глаурунг се спотайвал там, в сянката на големия коридор, що водел навътре от разрушените Порти, и отдавна бил усетил съгледвачите, макар че едва ли имало в Средната земя други очи, способни да ги различат. Остър бил скверният му взор, по-остър от този на орлите, а и надалеч виждал по-добре от елфите; затуй разбрал, че неколцина са останали да изчакат върху голия връх на Амон Етир.
И докато Маблунг се промъквал между скалите, търсейки път да прекоси буйната река по рухналите камъни от моста, Глаурунг връхлетял изневиделица, бълвайки огромни огнени езици и пропълзял надолу в реката. Мигом се раздало оглушително съскане и бликнали облаци пара, та Маблунг и неговите бойци, които се спотайвали наблизо, били обгърнати в непрогледни изпарения и гнусно зловоние; и повечето избягали напосоки към Хълма на съгледвачите. Но докато Глаурунг прекосявал Нарог, Маблунг се отдръпнал настрани, залегнал под една скала и зачакал, защото му се струвало, че все още не е изпълнил задачата си. Вярно, вече знаел, че Глаурунг обитава в Нарготронд, ала имал заръка и да узнае истината за Хуриновия син; и събирайки храброст в сърцето си, решил, щом отмине Глаурунг, да се прехвърли отвъд реката и да претърси чертозите на Фелагунд. Смятал, че е сторил всичко необходимо за опазването на Морвен и Ниенор — идващият дракон се виждал отдалече и конниците навярно вече препускали към Дориат.
Тъй Глаурунг отминал покрай Маблунг като смътна грамада сред мъглата; движел се бързо, защото бил могъщ Червей, а не му липсвала и пъргавина. Тогава Маблунг с безумна храброст прегазил Нарог зад гърба му; ала стражите върху Амон Етир съзрели идването на дракона и ги обзел ужас. Веднага заръчали на Морвен и Ниенор да яхнат конете без възражения и се приготвили да избягат на изток, както им било наредено. Но както слизали по склона към равнината, зъл вятър довял облаците от изпарения, носещи зловоние, което нито един кон не могъл да изтърпи. Заслепени от мъглата и обезумели от вонята на дракона, конете станали неуправляеми и лудешки препуснали насам-натам. Бойците се разпръснали, та някои от тях пострадали зле при сблъсъци с дърветата, а други напразно търсели отряда. Конско цвилене и човешки крясъци долитали до ушите на Глаурунг; и драконът се зарадвал.
Докато се борел с коня си сред мъглата, един от ездачите зърнал внезапно лейди Морвен да минава наблизо като сив призрак върху безумен жребец; ала тя изчезнала в сумрака с викове _„Ниенор“_ и повече не я видели.
А когато слепият ужас връхлетял върху отряда, побеснелият кон на Ниенор се препънал и я изхвърлил от седлото. Паднала меко върху тревата, та не пострадала; но когато се изправила на нозе, била сама — изгубена сред мъглата без кон и спътници. Не загубила кураж, а се замислила; сторило й се глупаво да тича към един или друг вик, защото гласовете долитали отвсякъде, ала ставали все по-слаби. Сметнала за по-добре да потърси отново хълма — несъмнено Маблунг щял да мине оттам, преди да си тръгне, та макар и само за да провери дали някой от неговия отряд не е изостанал.
Затуй търсейки напосоки според наклона под нозете си, тя скоро открила хълма, който наистина не бил далече; и бавно се изкатерила по пътеката откъм източната му страна. Колкото по-нагоре отивала, толкова по-рядка ставала мъглата, докато накрая излязла под слънчевите лъчи върху голия връх. Пристъпила тогава напред и погледнала на запад. А там, право срещу нея, била грамадната глава на Глаурунг, който тъкмо в този миг пропълзял нагоре от другата страна; и преди да разбере що става, взорът й срещнал очите му, а те били страшни и изпълнени със зловещия дух на неговия господар Моргот.
Тогава Ниенор се опитала да устои пред Глаурунг, защото била силна духом; ала той напрегнал цялата си мощ срещу нея и запитал:
— Що дириш тук?
И принудена да отговори, тя изрекла:
— Търся човек на име Турин, що някога живееше тук. Ала той навярно е мъртъв.
— Не знам — рекъл Глаурунг. — Бяха го оставили тук да защитава жените и старците; но когато дойдох, той позорно заряза поста си и избяга. Храбрец беше на думи, мерзък страхливец на дело. Защо ти е такъв човек?
— Лъжеш — отвърнала Ниенор. — Децата на Хурин може да са всичко друго, но не и страхливци. Не се боим от теб.
Разсмял се Глаурунг, защото с тия слова Хуриновата дъщеря се разкрила пред неговата злоба.
— Тогава сте глупци и ти, и твоят брат — рекъл той. — А хвалбите ти ще излязат само надути слова. Защото аз съм Глаурунг!
После впил поглед в очите на Ниенор и волята й се прекършила. Сторило й се, че слънцето избледнява болнаво и наоколо пада здрач. Постепенно я обгърнал непрогледен мрак, в който нямало друго, освен пустота; не знаела нищо, не чувала нищо и не помнела нищо.

Въпреки зловонието и мрака, Маблунг дълго обикалял из залите на Нарготронд; ала не открил жива душа — нищо не помръдвало сред купищата кости и никой не отвръщал на виковете му. Накрая, понеже го потискал безмълвният ужас на това място, а и се боял от завръщането на Глаурунг, той се отправил към Портите. На запад слънцето залязвало и мрачните сенки на Фарот падали изотзад върху терасите и буйната река под тях; но в далечината върху Амон Етир като че ли се виждал грозният силует на дракона. Още по-трудно и опасно било сега за Маблунг прекосяването на Нарог, защото страхът го гонел по петите; и едва достигнал отвъдния бряг и пропълзял настрани под скалите, когато се задал Глаурунг. Ала сега драконът пълзял бавно и предпазливо; защото огньовете в него догаряли — много мощ бил изгубил и искал да отпочине сред мрака. Пролазил той през реката и се отправил нагоре към портите като огромна пепелява змия, оставяща зад търбуха си лигава диря.
Ала преди да влезе, спрял, озърнал се на изток и от зиналата му паст долетял смехът на Моргот — приглушен, но ужасен като ехо на злобна радост от далечните черни бездни. А подир смеха се раздал леден и страшен глас:
— Ето, че се спотайваш като полска мишка под брега, храбри Маблунг! Зле изпълняваш заръката на Тингол. Побързай сега към хълма, та да видиш какво стана с онези, що трябваше да опазиш!
После Глаурунг влязъл в леговището си, а слънцето залязло и здрачна вечер пръснала хлад над земите. Втурнал се Маблунг към Амон Етир; и когато се изкатерил на върха, откъм Изтока заблещукали звезди. На техния фон зърнал да стои мрачна и неподвижна фигура, сякаш изваяна от камък. Ниенор била това и нито чувала що й говори, нито отвръщала на словата му. Ала когато я хванал за ръка, трепнала и тръгнала покорно след него; и вървяла накъдето я водел, ала щом я пускал, пак застивала неподвижно.
Безмерна скръб обзела смаяния Маблунг; но не му оставал друг избор, освен да поведе Ниенор по дългия път на изток без помощ и дружина. Тъй поели напред, бродейки като насън през равнината, потънала в нощни сенки. А когато пак настанало утро, Ниенор се препънала, паднала и останала да лежи, а Маблунг загубил надежда, та седнал до нея.
— С право се боях от тази задача — рекъл той. — Защото изглежда, че ще ми бъде последна. С тая клета рожба човешка ще загина сред пущинака и името ми ще се покрие с позор в Дориат — ако изобщо стигнат дотам вести за нашата участ. Всички други навярно са мъртви, едничка тя оцеля, ала само за страдания.
Тъй ги заварили трима от отряда, които били избягали от Нарог след идването на Глаурунг и подир дълго лутане се върнали към хълма, когато мъглата отминала; и като не срещнали никого там, решили да поемат обратно. Обнадеждил се Маблунг и заедно тръгнали на североизток, защото откъм южната страна нямало път за Дориат, а след падането на Нарготронд било забранено саловете и лодките да се използват за връщане в Потайното кралство.
Дълъг и бавен бил техният път, сякаш водели болнаво дете. Ала с отдалечаването от Нарготронд и наближаването към Дориат клетата Ниенор малко по малко си възвръщала силите и вече можела покорно да върви часове наред, докато я водели за ръка. Нищо обаче не виждала с широко разтворените си очи, нито пък чувала с ушите си и от устните й не се отронвало слово.
Най-сетне подир много дни наближили западната граница на Дориат южно от Теиглин; защото възнамерявали да пресекат тясната ивица от Тинголовите земи отвъд Сирион и тъй да стигнат до охранявания мост недалеч от мястото, където се вливал Есгалдуин. Спрели за малко да си починат; положили Ниенор върху постеля от трева и за пръв път изцъклените й очи се затворили, сякаш била заспала. После елфите също налягали и от умора дори не помислили какви заплахи ги дебнат. Тъй ги нападнала изневиделица банда орки — една от многото, които напоследък върлували из ония места досами границите на Дориат. В разгара на схватката Ниенор изведнъж рипнала от постелята като човек, който се събужда посред нощ от тревожен звук, и с писък побягнала през гората. Тогава орките се обърнали и я подгонили, а елфите се втурнали подир тях. Ала нещо странно било станало с Ниенор, та надбягала всички, летейки като сърна между дърветата с развени по вятъра коси. Колкото до Маблунг и другарите му, те бързо догонили орките и ги изклали до един, а сетне побързали напред. Но Ниенор вече била отлетяла надалеч като призрак; и нито я зърнали, нито открили следа от нея, макар да търсили дълги дни.
Накрая Маблунг се завърнал в Дориат, прегърбен от скръб и срам.
— Избери си нов водач на бранителите, господарю — рекъл той на краля. — Защото аз съм опозорен.
Но Мелиан отвърнала:
— Не е тъй, Маблунг. Ти стори всичко възможно и никой друг сред служителите на краля нямаше да постигне толкова. Ала за зла беда си се сблъскал с прекомерно могъщество, срещу което не би се преборил никой от живите днес в Средната земя.
— Пратих те да събереш вести и ти изпълни заръката — добавил Тингол. — Не е твоя вината, че онези, които тия вести засягат най-много, вече няма как да ги чуят. Да, скръбен край сполетя целия Хуринов род, ала не го поемай на свой гръб.
Защото не само Ниенор избягала безумно из пущинака, но и Морвен била изчезнала. Нито тогава, нито по-късно пристигнали ясни вести за участта й в Дориат или Дор-ломин. А Маблунг не пожелал да си почине, поел с малък отряд из пущинака и три години кръстосвал надлъж и шир от Еред Ветрин чак до устието на Сирион, търсейки дирите на изчезналите.

Глава XV
Ниенор в Бретил

Колкото до Ниенор, тя бягала из горите, като чувала зад гърба си крясъците на преследвачите; а одеждите си раздрала, хвърляйки тичешком дреха след дреха, додето останала съвсем гола; и през целия този ден продължила да тича като звяр, подгонен до пръсване на сърцето, що не смее да спре, за да си поеме дъх. Ала привечер лудостта й внезапно преминала. Спряла за миг като замаяна, а сетне от изтощение рухнала като подкосена в несвяст сред високите папрати. И там, сред старата шума и младите пролетни кълнове, заспала дълбоко, откъсната от целия свят.
На сутринта се събудила и слънчевите лъчи я зарадвали, сякаш едва сега се раждала за живот; и всичко, що виждала, й се струвало ново и непознато, та не знаела кое как се нарича. Защото зад нея лежала само мрачна пустота, през която не можел да мине ни спомен за онуй, що познавала преди, ни ехо от слово човешко. Само сянка от ужас си припомняла, затова била плашлива и вечно дирела скривалище — ту се катерела по дървета, ту се шмугвала в някой шубрак бърза като катеричка или лисица, колчем я стреснел звук или сянка; и оттам дълго надничала с плахи очи през листата, преди пак да поеме напред.
Дълго вървяла тъй все в оная посока, що избрала най-напред, додето излязла край река Теиглин и утолила жаждата си; но храна не намерила, нито пък знаела как да си набави, а била прегладняла и зъзнела от студ. И тъй като дърветата отвъд реката изглеждали по-гъсти и сенчести (а наистина било така, понеже оттам започвал Бретилският лес), тя прегазила през водата, стигнала до една зелена могила и се проснала по очи, защото била изтощена, а й се струвало, че мракът, от който бягала, пак я настига и слънцето гасне.
Но всъщност черна буря се задавала откъм Юга, влачейки порой и светкавици; и Ниенор лежала там, сгърчена от ужас пред гръмотевиците, а мрачният дъжд обсипвал нейната голота и тя гледала безмълвно като зверче в капан.
Тъй се случило, че в този час неколцина горяни от Бретил минали оттам подир набег срещу орките, бързайки да прекосят Теиглинските бродове и да се доберат до едно близко убежище; и ненадейно избухнала страховита мълния, та цялата могила Хауд-ен-Елет лумнала в бели пламъци. Тогаз Турамбар, който водел отряда, отскочил назад, закрил очи и се разтреперил; защото му се сторило, че вижда призрака на погубена девойка, проснат върху гроба на Финдуилас.
Но един от неговите бойци изтичал към могилата и му извикал:
— Насам, господарю! Тук лежи млада жена и още е жива!
Приближил се Турамбар и я вдигнал; от мокрите й коси се стичала вода, ала тя само стискала очи и треперела, без да се съпротивлява. Смаян от туй, че лежи гола по дъжда, Турамбар я завил с плаща си и я отнесъл в една ловджийска колиба сред гората. Там наклали огън и я стоплили със завивки, а тя отворила очи и ги огледала. Щом взорът й паднал върху Турамбар, лицето й грейнало, утешила се изведнъж и протегнала ръка към него, защото усетила, че сякаш най-сетне е намерила нещо дълго търсено в мрака. А Турамбар поел нейната ръка, усмихнал се и рекъл:
— Няма ли да ни кажеш сега своето име, род и какво зло те е сполетяло?
Тогава тя поклатила глава и мълчаливо заплакала; повече не я разпитвали, додето не заситила глада си със скромната храна, която могли да й предложат. Като се нахранила, тя въздъхнала и пак положила ръка в десницата на Турамбар; а той рекъл:
— С нас ще си в безопасност. Тази нощ можеш да отпочинеш тук, а на разсъмване ще те отведем в нашето селище сред горските дебри. Ала бихме желали да знаем твоето име и род, та да открием близките ти и да им отнесем вест за тебе. Няма ли да ни кажеш?
Но тя пак не отговорила и се разплакала.
— Не бой се! — рекъл Турамбар. — Навярно историята е твърде печална, за да я разказваш тъй скоро. Но трябва да ти дам име и ще те назова Ниниел, що значи Просълзената.
Като чула името, тя вдигнала очи и поклатила глава, но послушно повторила:
— Ниниел.
Това била първата дума, която изрекла подир мрака, и тъй получила името си между горяните.

На сутринта понесли Ниниел към Ефел Брандир. Пътят се изкачвал стръмно нагоре до мястото, където трябвало да пресече буйния поток Келеброс. Там бил изграден дървен мост, а под него течението прелитало през каменния ръб и по множество пенести стъпала падало далече надолу към дълбок скален басейн; и водните пръски изпълвали въздуха наоколо като ситен дъждец. Край водопада се простирала зелена морава, обкръжена от брези, а от моста се разкривала гледка на запад към Теиглинската клисура. Въздухът там винаги бил прохладен и през лятото пътниците често спирали да отпочинат и да се напият със студена вода. Димрост се наричал тоя водопад, що означава Дъждовната стълба, ала от онзи ден станал Нен Гирит, тоест Треперещата вода; защото Турамбар и неговите спътници спрели там, но щом достигнала това място, Ниниел се разтреперила цялата и вече не могли да я стоплят и утешат. Затуй побързали напред; но докато се доберат до Ефел Брандир, Ниниел вече пламтяла от треска.
Дълго лежала болна и Брандир се борел с цялото си знахарско умение да я изцели, а жените на горяните бдели над нея денем и нощем. Ала само когато Турамбар бил до нея, тя лежала спокойно и заспивала, без да стене; и още нещо забелязали всички, които я гледали: макар да бълнувала често, през цялото си боледуване тя не изрекла ни слово, било то на елфически или човешки език. А когато здравето й се възвърнало малко по малко, та станала на нозе и пак започнала да се храни, бретилските жени трябвало да я учат на говор дума по дума като малко дете. Но Ниниел усвоявала тия уроци бързо и с жива наслада като човек, що отново намира изгубени съкровища; и когато най-сетне можела да разговаря с приятелките си, често питала:
— Как се нарича ето това? Защото в мрака изгубих името му.
И когато вече се крепяла на нозе без чужда помощ, взела често да ходи в дома на Брандир; защото най-силно желаела да научи имената на живите твари, а той знаел много за тях; и двамата се разхождали из градините и пасищата.
Обикнал я тогава Брандир; а щом заякнала, тя взела да го подкрепя, понеже бил хром, и го наричала свой брат. Ала на Турамбар отдавала цялото си сърце и само в негово присъствие се усмихвала, а почнел ли да говори забавно, често избухвала в смях.
През една златна есенна вечер двамата седели един до друг, а слънцето пръскало огнени лъчи по склона и къщите на Ефел Брандир и наоколо царувал безметежен покой. Тогава Ниниел продумала:
— Вече питах за всички имена освен за твоето. Как се наричаш?
— Турамбар — отвърнал той.
Замълчала тя, сякаш се вслушвала в далечен отзвук; но накрая казала:
— И какво означава това, или е просто име, за да те знаят?
— Означава — отвърнал той — Повелител на Мрачната сянка. Защото и аз, Ниниел, имах мрак, в който изгубих много скъпи неща; ала сега вярвам, че съм го превъзмогнал.
— И ти ли си бягал от него чак до тия красиви гори? — запитала тя. — Кога успя да се спасиш, Турамбар?
— Да — отговорил той, — дълги години бягах. А се спасих заедно с теб. Защото мрачно бе, но откакто дойде ти, Ниниел, грее светлина. И ми се струва, че най-сетне откривам нещо, което отдавна съм търсил.
А после, докато вървял през здрача към своя дом, Турамбар промълвил:
— Хауд-ен-Елет! От зелената могила дойде тя. Поличба ли е туй и как да я изтълкувам?

Отминала златната есен, дошла мека зима и започнала нова спокойна година. В Бретилския лес настанал мир, горяните заживели кротко и не напускали своите места, та не получавали вести от околните земи. Защото по онова време орките, които идвали на юг към мрачното царство на Глаурунг или дебнели около границите на Дориат, избягвали Теиглинските бродове и минавали отвъд реката далече на запад.
А Ниниел оздравяла напълно и станала снажна хубавица; не се удържал Турамбар и я помолил да му стане жена. Възрадвала се тя; но когато Брандир чул тая вест, сърцето му се свило и рекъл:
— Не бързай! И не мисли лошо за мен, задето те съветвам да изчакаш.
— Каквото и да сториш, не ще помисля лошо за теб — отвърнала Ниниел. — Ала защо ми даваш такъв съвет, мъдри братко?
— Мъдри братко ли? — възкликнал той. — Сакат братко кажи, грозен и недостоен за обич братко. Пък и сам не зная защо. Ала сянка тегне над този човек и затова се боя.
— Имало е сянка — рекла Ниниел, — той сам ми каза. Но е избягал от нея, както и аз. А нима не заслужава обич? Макар днес да живее в мир, не е ли бил някога най-славният пълководец, от когото бягали презглава всички врагове?
— Кой ти каза това? — запитал Брандир.
— Дорлас — отвърнала тя. — Не е ли истина?
— Истина е — рекъл Брандир, ала бил недоволен, защото Дорлас предвождал ония, които желаели пак да нападнат орките. А все още се мъчел да измисли с какво да удържи Ниниел от женитбата; затуй добавил: — Истина, но не цялата; защото той е бил пълководец на Нарготронд, а преди туй дошъл от Севера и казват, че бил син на Хурин Дор-ломински от войнствения Хадоров род. — Брандир видял, че сянка минала по лицето й, щом споменал името, но го изтълкувал погрешно и продължил: — С право би си помислила, Ниниел, че такъв човек вероятно в най-близко време ще тръгне отново на бой, може би далече от тукашните земи. И ако стане тъй, как ще го понесеш? Пази се, защото предчувствам, че влезе ли Турамбар в нова битка, не той, а Сянката ще победи.
— Трудно ще го понеса — отговорила тя, — ала омъжена или не, би ми било еднакво тежко. А като съпруга може би ще открия как да го удържа и да отблъсна сянката.
Все пак словата на Брандир я смутили и тя помолила Турамбар да почака. Удивил се той и го обзела печал; а когато узнал от Ниниел, че Брандир я е посъветвал да не бърза, тъгата му се превърнала в гняв.
Но щом настанала нова пролет, рекъл на Ниниел:
— Времето минава. Чакахме дълго и повече не желая да чакам. Стори каквото ти повелява сърцето, обична Ниниел, ала разбери: нямам друг избор. Или ще се върна да воювам из пущинака, или ще се оженим и вече никога не ще тръгна на бой, освен за да те защитя, ако някакво зло дойде към нашия дом.
Тогава тя склонила на драго сърце, дала му дума и в средата на лятото се венчали; а горяните устроили голям празник и като сватбен дар им построили красива къща върху Амон Обел. Там двамата заживели честито, ала Брандир бил неспокоен и сянката в сърцето му ставала все по-мрачна.

Глава XVI
Идването на Глаурунг

Междувременно мощта и злобата на Глаурунг нараснали неимоверно; затлъстял от безделие, сбирал той орките около себе си като дракон-владетел и държал в подчинение цялото някогашно Нарготрондско кралство. И преди да свърши годината (третата, откакто Турамбар се заселил при горяните), драконът започнал да напада земите, където за известно време бил настанал мир; понеже и Глаурунг, и неговият господар знаели много добре, че в Бретил все още живеят шепа свободни люде — последните от Трите рода, отказващи да се преклонят пред мощта на Севера. А туй не можели да понесат; защото Моргот възнамерявал да покори цял Белерианд и да претърси всяко кътче, та дори и в най-затънтената дупка да не остане жива твар, непоробена от него. Поради това няма значение дали Глаурунг се досещал къде е укрит Хуриновият син, или (както твърдят някои) Турин наистина бил успял временно да избяга от Злото око, що го преследвало. Защото в крайна сметка всички съвети на Брандир щели да се окажат безплодни и за Турамбар щяло да има само един избор: да седи със скръстени ръце, додето накрая го хванат като плъх, или да се разкрие и да тръгне на бой.
Но когато в Ефел Брандир пристигнали първите вести за нашествието на орките, той отстъпил пред молбите на Ниниел и не отишъл да се сражава, защото тя рекла:
— Още не са нападнати домовете ни, както говорихме някога. Казват, че орките били малко. А от Дорлас чух, че преди твоето идване често имало подобни схватки и горяните отблъсквали враговете.
Горяните обаче губели битка подир битка, защото тия орки били от най-гнусните — свирепи и хитри; вече не минавали както преди покрай гората, изпълнявайки други задачи, нито пък нахлували на малки групи, а идвали с твърдата цел да завоюват Бретилския лес. Поради туй Дорлас и неговите бойци били отблъснати с тежки загуби, а орките прекосили Теиглин и почнали да върлуват далеч навътре из горите. Дошъл Дорлас при Турамбар, показал му раните си и рекъл:
— Виж, господарю, нима не са ни налегнали тежки времена подир привидния мир, както предричах? И нима ти сам не помоли да те броим за един от нас вместо за чужденец? Не е ли тази заплаха и твоя? Защото домовете ни не ще останат укрити, ако орките нахлуят още малко насам.
Тогава Турамбар станал, взел отново меча Гуртанг и тръгнал на бой; и като узнали това, горяните се въодушевили и го последвали, та сбрал стотици бойци. После тръгнали да претърсват гората, избили всички орки, които се спотайвали из нея, и ги окачили по дърветата около Теиглинските бродове. А когато насреща им тръгнала нова войска, причакали я в засада; тъй много били горяните и тъй велик ужас вдъхвало завръщането на Черния меч, че слисаните орки загубили ума и дума и почти всички паднали убити. Тогава горяните наклали грамадни огньове и изгорили накуп съсечените Морготови войници, а пушекът на тяхната мъст се издигнал към небесата и вятърът го отнесъл на запад. Но неколцина оцелели врагове се завърнали в Нарготронд да разкажат какво ги сполетяло.
Свиреп гняв обзел тогава Глаурунг; но отначало той не предприел нищо и само обмислял каквото бил узнал. Тъй зимата отминала в мир и хората говорели:
— Велик е Черния меч от Бретил, защото пред него паднаха всичките ни врагове.
Ниниел била честита и се радвала на Турамбаровата слава; ала той седял умислен и си казвал: „Жребият е хвърлен. Сега идва проверка, в която ще проличи дали заслужавам хвалбите, или туй са само надути слова. Повече няма да бягам. Истински Турамбар ще бъда и със собствената си воля и доблест ще превъзмогна съдбата… или ще загина. Но дори и да падна, поне Глаурунг ще погубя.“
При все това безпокойството не го напускало и той изпратил храбри мъже да разузнават далече наоколо. Защото, макар да не било обявено, Турамбар вече се разпореждал като пълноправен владетел на Бретилския лес и никой не слушал Брандир.
Пролетта донесла надежда и хората работели с песен на уста. Ала през тая пролет Ниниел заченала, почнала да линее и радостта й помръкнала. А скоро людете, що понякога излизали отвъд Теиглин, взели да се завръщат със странни вести за големи пожарища из горите в равнината край Нарготронд и горяните недоумявали какво може да означава това.
Не след дълго дошли нови вести: че пожарищата идват на север и че сам Глаурунг ги подпалва. Защото той бил напуснал Нарготронд и бродел по някаква своя работа. Тогава глупците и склонните към празни надежди рекли:
— Остана без армия и най-сетне е поумнял, та се връща там, откъдето дойде.
Други пък казвали:
— Да се надяваме, че ще ни отмине.
Но Турамбар не хранел подобна надежда и знаел, че Глаурунг идва да го търси. Затуй, макар че криел тревогата си от Ниниел, ден и нощ мислел какво да предприеме; а пролетта отминавала и наближило лятото.
Дошъл ден, когато двама мъже дотичали в Ефел Брандир пребледнели от ужас, защото били видели Великия червей.
— Истина е, господарю — рекли те на Турамбар, вече наближава право към Теиглин. Лежеше сред огромни пламъци и дърветата димяха около него. Зловонието му е непоносимо. И ни се стори, че гнусната му следа се простира на много левги назад към Нарготронд, без да завива нито веднъж, като че идва точно към нас. Що можем да сторим?
— Малко — отвърнал Турамбар, — ала аз вече съм го обмислил. Вашата вест ми носи не страх, а надежда; защото, ако наистина продължи право напред без завои, както казвате, тогава има изход за хората с храбри сърца.
Горяните се зачудили, защото по онова време Турамбар не казал нищо повече; но твърдостта му им вдъхнала надежда.

Ето какво било течението на Теиглин. Бърз и буен като Нарог, той се спускал от Еред Ветрин — изпървом между ниски брегове, додето след Бродовете придобивал сила от други потоци и си прорязвал път през подножието на възвишенията, по които растял Бретилският лес. Оттам нататък продължавал през дълбоки клисури, чиито стръмни склонове били като скални стени, а по дъното им водите беснеели с оглушителен грохот. И точно по пътя на Глаурунг, северно от мястото, където се вливал Келеброс, лежала една от тия клисури — далеч не най-дълбоката, ала по-тясна от всички други. Затуй Турамбар пратил там трима храбри мъже да дебнат за идването на дракона; а сам той се канел да отиде при високия водопад Нен Гирит, където вестите щели да го достигнат по-бързо, а и можел да оглежда надалече из областта.
Но най-напред сбрал всички горяни в Ефел Брандир и изрекъл такива слова:
— Бретилски мъже, задава се смъртоносна заплаха, която само с велика доблест бихме успели да предотвратим. Броят ни сега няма значение; с хитрост трябва да се преборим и да разчитаме на щастливата си звезда. Тръгнем ли против дракона с цялата си сила, както срещу войска от орки, само ще се обречем на гибел, оставяйки жените и децата си беззащитни. Затуй ви казвам да останете тук и да се приготвите за бягство. Защото, ако дойде Глаурунг, ще трябва да изоставите това селище и да се разпръснете надлъж и шир; тъй някои ще могат да си спасят живота. Понеже няма съмнение, че драконът на всяка цена ще дойде в нашето селище, за да го унищожи и изтреби всичко живо; ала сетне не ще остане тук. В Нарготронд е цялото му съкровище и там има подземни зали, където може да лежи и да расте в безопасност.
Отчаяли се тогава горяните и унило навели глави, понеже вярвали в Турамбар и разчитали на по-голяма надежда в словата му. Но той продължил:
— Не, дотук беше лошото. А то не ще се случи, ако съдбата е благосклонна и добре съм обмислил нещата. Защото не вярвам, че драконът е непобедим, макар с годините да е придобил огромна мощ и злоба. Знам нещичко за него. Не от тялото си черпи сила той, колкото и да е могъщо, а от злия дух, що го обладава. Защото чуйте какво ми разказаха люде, които са се сражавали през годината на Нирнает, когато и аз, и почти всички вие сме били още деца. В онова сражение джуджетата устояли пред дракона, а Азагал от Белегост го наранил тъй жестоко, че той избягал обратно в Ангбанд. Ала ето ви тук един трън, който е по-остър и дълъг от кинжала на Азагал.
При тия думи Турамбар изтеглил Гуртанг от ножницата, вдигнал го със замах над главата си и на всички наоколо им се сторило, че от десницата на Турамбар високо във въздуха бликнал пламък. Тогава се провикнали като един:
— Черния трън от Бретил!
— Да, туй е Черния трън от Бретил — рекъл Турамбар — и има с какво да изплаши врага. Защото трябва да знаете едно: такава е орисията на този дракон (а и на неговото потомство, казват), че колкото и могъща костна броня да го покрива, по-яка дори от желязо, отдолу трябва да се влачи върху змийски корем. Затуй, бретилски люде, тръгвам сега да се добера както мога до търбуха на Глаурунг. Кой идва с мен? Трябват ми само неколцина мъже с крепки ръце и още по-крепки сърца.
Тогава Дорлас излязъл напред и рекъл:
— Аз идвам с теб, господарю; винаги съм предпочитал да тръгна срещу врага, отколкото да го изчаквам.
Ала никой друг не бързал да отговори на призива, защото ги бил обзел страх от Глаурунг, след като разказът на разузнавачите, които го видели, тръгнал от уста на уста. Тогава Дорлас се провикнал:
— Слушайте, бретилски мъже, вече е ясно, че за днешните беди всички съвети на Брандир са били безплодни. С криене не ще се спасим. Няма ли някой сред вас да заеме мястото на Хандировия син, та да спаси от позора рода на Халет?
Чул тия присмехулни слова Брандир, който седял върху трон като предводител на сбора, ала всъщност никой не го зачитал; и горчилка се вляла в сърцето му, защото Турамбар не упрекнал Дорлас. Но един негов сродник на име Хунтор се изправил и рекъл:
— Зле постъпваш, Дорлас, като хулиш тъй своя вожд, чиито нозе за беда не могат да сторят каквото желае сърцето му. Внимавай, да не би на свой ред да срещнеш подобна участ! И как твърдиш, че съветите му са били безплодни, когато никой не пожела да ги слуша? Сам ти, неговият поданик, ги обезсмисли. Казвам ти, че се сбъдна каквото предрече Брандир — Глаурунг идва сега към нас, както дойде в Нарготронд, понеже с делата си се издадохме. Но тъй като злото вече е сторено, ако ми разрешиш, сине Хандиров, ще отида да защитя доблестта на нашия род.
Тогава Турамбар казал:
— Трима са достатъчно! Вас двамата ще взема. Ала и теб не пренебрегвам, вожде. Чуй ме! Трябва да тръгнем час по-скоро и за тази задача ще са ни потребни здрави нозе. Смятам, че мястото ти е сред твоя народ. Защото си мъдър и владееш целителските умения; а може би не след дълго людете ще се нуждаят както от мъдрец, тъй и от целител.
Но макар и красиви, тия слова само още повече огорчили Брандир и той рекъл на Хунтор:
— Върви тогава, ала не чакай от мен одобрение. Защото сянка тегне над този човек и тя ще те отведе към погибел.
А Турамбар бързал да потегли; но когато отишъл да се сбогува с Ниниел, тя заридала скръбно и се вкопчила в него.
— Не тръгвай, Турамбар, умолявам те! — рекла. — Не предизвиквай сянката, от която си избягал! По-добре ще е да побегнеш пак и да ме вземеш със себе си!
— Обична ми Ниниел — отвърнал той, — вече нито ти, нито аз имаме накъде да бягаме. В тия земи сме обречени да останем. А дори и да избягам, изоставяйки този гостоприемен народ, бих могъл да те отведа единствено към безлюдната пустош, где ще откриеш само гибел за себе си и нероденото ни дете. Стотици левги път има до която и да е друга страна, останала засега извън властта на Сянката. Събери кураж, Ниниел. Защото предричам: ти и аз не ще загинем от този дракон, нито от който и да било друг слуга на Севера.
Тогава Ниниел млъкнала и престанала да ридае, ала прощалната й целувка била студена.
А Турамбар заедно с Дорлас и Хунтор препуснал към Нен Гирит и когато пристигнали, залязващото слънце вече хвърляло дълги сенки; и последните двама разузнавачи ги чакали там.
— Без малко да закъснееш, господарю — рекли те. — Защото драконът дойде насам и когато си тръгвахме, вече бе достигнал ръба на клисурата и гледаше свирепо отвъд Теиглин. Не спира ни денем, ни нощем, та трябва да сме готови за набега му още преди разсъмване.
Погледнал Турамбар отвъд водопадите на Келеброс и в светлината на залеза зърнал черни колони от пушек да се издигат покрай реката.
— Няма време за губене — рекъл той, — ала поне тази вест е добра. Защото се боях, че драконът може да заобиколи; ако бе отишъл на север към Бродовете и бе открил стария път през низините, щеше да сложи край на надеждите ни. Ала явно е побеснял от гордост и злоба, та върви безогледно напред.
Но докато изричал това, сам се зачудил и се запитал наум: „Възможно ли е дори тъй гнусна и люта твар да се бои от Бродовете досущ като орките? Хауд-ен-Елет! Нима и от гроба си Финдуилас възпира злата ми участ?“
После се обърнал към своите спътници и добавил:
— Ето каква задача ни предстои. Трябва да изчакаме още малко; защото прекалената прибързаност ще е също тъй пагубна, както и закъснението. Падне ли здрач, ще се промъкнем скришом надолу към Теиглин. Ала внимавайте! Защото слухът на Глаурунг е също тъй остър, както и взорът му а да ни усети е равносилно на гибел. Ако стигнем незабелязано до реката, после ще трябва да се спуснем в клисурата, да прекосим течението и тъй да застанем на пътя, по който ще поеме.
— Ала как може Глаурунг да мине оттам? — запитал Дорлас. — Колкото и да е пъргав, все пак си остава грамаден дракон — как ще се спусне по едната скала и как ще се изкатери по другата, докато задницата му още слиза надолу? А дори и да го стори, какъв смисъл има да стоим в буйните води под него?
— Може и да го стори — отвърнал Турин — и ако е тъй, зло ни очаква. Ала според онуй, що знам за него, както и според мястото, където лежи сега, мога да се надявам, че е замислил друго. Стигнал е до ръба на Кабед-ен-Арас, през който, както разказвате, някога бил прескочил подгонен елен, за да се спаси от ловците на Халет. Тъй грамаден е сега Глаурунг, че според мен ще опита да се прехвърли оттам. В туй е цялата ни надежда и на нея трябва да разчитаме.
При тия слова сърцето на Дорлас изтръпнало; защото той познавал целия Бретилски лес по-добре от всеки друг горянин, а клисурата Кабед-ен-Арас наистина била зловещо място. Откъм източната й страна се издигала гола отвесна скала, обрасла само най-горе с дървета; от другия край брегът бил малко по-полегат и не тъй висок, обрасъл с гъсталак от провиснали дървета и храсти, ала между тях водата бушувала сред скалите и макар че храбър и крепък мъж можел да я прекоси посред бял ден, нощем било сигурна смърт да тръгнеш през нея. Но такъв бил планът на Турамбар и нямало смисъл да спори с него.
По здрач тримата поели на път, като не тръгнали право към дракона, а отначало минали по пътеката за Бродовете; не след дълго завили на юг по друга тясна пътека и през горските сенки излезли над Теиглин. И докато наближавали Кабед-ен-Арас стъпка по стъпка, спирайки често, за да се ослушат, насреща им долетял мирис на изгорели дървета, смесен с непоносимо зловоние. Ала въздухът не потрепвал и царувала мъртвешка тишина. На изток пред тях заблещукали първите звезди, а на запад сред сетните дневни отблясъци се издигали бледи, нетрепващи струйки дим.

Когато Турамбар си заминал, Ниниел останала да стои безмълвна и неподвижна като камък; но Брандир дошъл при нея и казал:
— Не мисли за най-страшното, Ниниел, преди да е дошло. Ала нима не те посъветвах да изчакаш?
— Вярно, тъй беше — отвърнала тя. — Но и да бях те послушала, с какво щеше да ми помогне това? Любовта може да страда и без венчило.
— Знам — рекъл Брандир. — И все пак венчилото не е дреболия.
— Тъй е — рекла Ниниел. — Вече втори месец нося негова рожба. Ала от туй товарът на страха ми за Турамбар не става ни по-лек, ни по-тежък. Не те разбирам, Брандир.
— Аз самият не се разбирам — отвърнал той. — И все пак се боя.
— Не те бива за утешител! — възкликнала тя. — Но, Брандир, скъпи приятелю, с венчило или без него, майка или девица, ужасът ми е непоносим. Повелителя на Съдбата отиде надалеч, за да се пребори със своята участ; как да остана тук и да изчаквам бавните вести, били те добри или лоши? Може би тази нощ той ще се срещне с дракона; как да седя тук и как да изтрая тия гибелни часове?
— Не знам — рекъл Брандир, — ала тъй или иначе часовете ще трябва да минат и за теб, и за съпругите на ония, що тръгнаха с него.
— Нека всяка от тях да стори каквото й повели сърцето! — извикала Ниниел. — Колкото до мен, аз тръгвам натам. Не ще се деля от своя повелител в страшен час. Отивам да посрещна вестите!
Мрачен ужас обзел Брандир при тия слова, та се провикнал:
— Не ще го сториш, ако мога да ти попреча. Защото тъй осуетяваш всичките ни планове. Далече е дотам и ако се случи най-лошото, тук бихме имали време да избягаме.
— Ако се случи най-лошото, не бих искала да избягам — промълвила тя. — Безполезна е вече твоята мъдрост и не ще можеш да ме възпреш.
После излязла пред хората, струпани на открито между къщите на Ефел, и се провикнала:
— Бретилски люде! Не ще чакам тук. Загине ли моят повелител, напразни са всички надежди. Вашите земи и гори ще бъдат изгорени докрай, къщите ви изпепелени и никой, никой не ще се спаси. Тогава защо да се бавим тук? Отивам да посрещна вестите и съдбата, каквато и да е тя. Който мисли като мен, нека ме придружи!
Мнозина пожелали да тръгнат с нея — жените на Дорлас и Хунтор, защото обичните им съпрузи били тръгнали с Турамбар; други пък от жалост към Ниниел и от желание да се сприятелят с нея; а още мнозина били подмамени от мълвата за дракона, мислейки от храброст или от глупост (понеже знаели твърде малко за злото), че ще видят странни и славни дела. Защото неизмерно велик бил станал Черния меч в умовете им, та малцина можели да си представят, че дори и Глаурунг е способен да го надвие. Поради всичко туй не след дълго вкупом се втурнали към заплахата, която не осъзнавали; и само с няколко кратки почивки най-подир стигнали изтощени до Нен Гирит тъкмо по здрач, обаче малко след като Турамбар потеглил оттам. Ала нощта охладила горещите им глави и мнозина се почудили на собствената си дързост; а като чули от двамата разузнавачи колко близо е дошъл Глаурунг и какви са безумните намерения на Турамбар, сърцата им изстинали и те не посмели да продължат. Някои се вглеждали с тревожни очи към Кабед-ен-Арас, но не различавали нищо и чували само хладната песен на водопада. А Ниниел седнала встрани и затреперила от глава до пети.

Когато Ниниел и другите с нея се отдалечили, Брандир рекъл на останалите:
— Вижте как ме пренебрегват и отхвърлят всички мои съвети! Изберете си друг водач, понеже тук и сега се отричам от власт и племе. Нека Турамбар да бъде ваш вожд и по име, след като вече бездруго е отнел цялата ми власт. Повече никой да не ме търси за съвет или изцеление!
И той пречупил жезъла, а подир туй си помислил: „Вече нищо не ми остава, освен обичта към Ниниел; където и да отиде, каквото и да стори, разсъдливо или безумно, трябва да я последвам. В този мрачен час нищо не може да се предвиди; ала има надежда дори и немощен мъж като мен да я опази от злото, ако стои наблизо.“
Препасал тогава къс меч, както рядко бил правил преди, взел патерицата и колкото можел по-бързо минал през портата на Ефел, куцайки подир другите по дългата пътека към западните предели на Бретилския лес.

Глава XVII
Гибелта на Глаурунг

Най-сетне, когато мрачна нощ паднала над земите, Турамбар заедно е двамата си спътници стигнал до Кабед-ен-Арас и се зарадвал на грохота на реката; защото, макар да вещаел заплахи в клисурата, този шум заглушавал всичко останало. Тогава Дорлас ги повел на юг и след малко им показал как да се спуснат по една пукнатина до подножието на канарата; ала там храбростта му изневерила, защото във водата имало купища камъни и скали, а течението бушувало между тях със страховито скърцане.
— Туй е прав път към гибелта — рекъл Дорлас.
— Към гибел или към живот, ала друг път няма — отвърнал Турамбар, — а протакането не ще ни донесе надежда. Затуй вървете след мен!
После тръгнал пръв и благодарение на силата и пъргавината си, или пък закрилян от съдбата, успял да мине отвъд и се обърнал сред непрогледния мрак да види кой ще е втори. Тъмен силует пристъпил до него.
— Дорлас? — запитал Турамбар.
— Не, аз съм — отвърнал Хунтор. — Дорлас не намери храброст да прекоси реката. Защото човек може да обича битките и при все това да се бои от други неща. Сега навярно седи разтреперан на онзи бряг; и дано се засрами за хулите срещу моя сродник.
Турамбар и Хунтор поседнали да отпочинат, ала скоро нощният хлад взел да ги пронизва, защото и двамата били мокри от глава до пети, та станали и подирили покрай потока път на север, където лежал Глаурунг. Там бездната ставала още по-тясна и мрачна и докато напредвали пипнешком, зърнали над себе си отблясъци като от гаснещ огън, а сетне дочули как Великият червей ръмжи в неспокойната си дрямка. Тогава взели да търсят как да се изкатерят до ръба; защото в туй била цялата им надежда да достигнат незащитеното място на врага. Ала тъй гнусно станало зловонието, че главите им се замаяли и те се подхлъзвали по скалите, вкопчвали се в редките дървета и повръщали неудържимо, забравяйки в страданията си всеки друг страх, освен ужаса да не полетят към каменните зъби на Теиглин.
Тогава Турамбар рекъл на Хунтор:
— Хабим сетни сили без никаква полза. Защото напразно е да се катерим, додето не сме сигурни, че драконът ще премине.
— А когато разберем — възразил Хунтор, — не ще имаме време да дирим изход от бездната.
— Вярно — отвърнал Турамбар. — Но когато всичко зависи от случайността, на нея трябва да се доверим.
Затуй спрели и зачакали, гледайки от дълбоката клисура как високо горе една бяла звезда бавно пълзи през тясната ивица небе; и Турамбар постепенно се унесъл в дрямка, сред която с цялата си сила и воля се вкопчвал и стискал, макар че черен вихър го засмуквал назад и раздирал нозете му.
Изведнъж прогърмял оглушителен шум и стените на бездната се разтресли от ехото. Турамбар трепнал и рекъл на Хунтор:
— Ето, раздвижва се. Идва нашият час. Удряй с все сила, защото сега двамината ще трябва да се бием за трима!
В този миг Глаурунг започнал своя набег срещу Бретил; и всичко станало така, както се надявал Турамбар. Защото драконът бавно провлачил тежкото си туловище към ръба на канарата и вместо да завие, се приготвил да прескочи над бездната с могъщите си предни лапи, а подир туй да прехвърли отвъд и цялото си тяло. С него идвал и ужасът, понеже не дошъл право над тях, а малко на север и двамата зърнали изотдолу как сянката на грамадната му глава закрива звездите, а в зиналата му паст имало седем огнени езика. После избълвал пламтящ облак, та кърваво зарево огряло цялата клисура и черни сенки заподскачали между скалите; а дърветата срещу него се сгърчили сред колони от дим и в реката с трясък се посипали камъни. Сетне той се метнал напред, сграбчил отсрещната канара с чудовищните си нокти и почнал да се прехвърля отвъд.
Сега Турамбар и Хунтор се нуждаели от храброст и бързина, защото макар че избегнали пламъците, не се намирали точно на пътя на Глаурунг и трябвало тепърва да се доберат до него, преди да е преминал, инак губели всяка надежда. Забравил за опасността, Турамбар изтичал напред покрай канарите, за да стигне под него; ала тъй страшна била жегата и вонята под дракона, че той се полюшнал и щял да падне, ако не го бил сграбчил Хунтор, който храбро идвал след него.
— Доблестно сърце! — рекъл Турамбар. — Щастлив избор бе, че взех точно теб!
Ала преди да довърши, грамаден камък се стоварил отгоре, разбил главата на Хунтор и го запокитил в реката — тъй намерил своя край един от най-храбрите бойци в рода на Халет. Тогава Турамбар се провикнал:
— Уви! Зле е за всекиго да крачи в моята сянка! Защо ли потърсих помощ? Ето, вече си сам, Повелителю на Съдбата, както би трябвало да знаеш, че ще стане. Завладявай сега сам-самичък!
После призовал цялата си воля и ненавист към дракона и неговия господар — и сякаш ненадейно открил в тялото и душата си сили, каквито не бил опознал дотогава; корен по корен, камък по камък преодолял отвесната канара, додето се вкопчил в едно тънко дръвче, което растяло малко под ръба на клисурата и макар с опожарена корона, все още се държало здраво върху корените. И тъкмо когато се намествал в чатала между два клона, търбухът на дракона се появил право отгоре и провиснал досами главата му, преди Глаурунг да го придърпа нагоре. Блед и сбръчкан бил той изотдолу, цял омазан в мътна слуз, по която полепвали всевъзможни боклуци; и излъчвал непоносим мирис на смърт. Тогава Турамбар изтеглил Черния меч на Белег и замахнал нагоре с цялата мощ на десницата и омразата си; и дългото, гибелно и кръвожадно острие потънало в драконовия търбух чак до дръжката.
Като усетил смъртоносния удар, Глаурунг надал писък, който разтърсил горите и вцепенил от ужас людете край Нен Гирит. Турамбар се люшнал като от удар и полетял надолу, а мечът се изтръгнал от десницата му и останал да стърчи в търбуха на дракона. Защото в чудовищен спазъм Глаурунг сбрал цялото си треперещо туловище, преметнал го отвъд клисурата и там, на отсрещния бряг, се загърчил от болка, свивайки и разпускайки тяло, додето опустошил всичко наоколо. Накрая останал да лежи неподвижно сред пушек и каменни отломки.
Замаян и почти загубил свяст, Турамбар висял, вкопчен в корените на дръвчето. Ала успял да превъзмогне шемета, раздвижил се и къде с опора, къде с падане постепенно се добрал до реката; отново дръзнал да я прекоси, но сега лазел по камъните на четири крака с окървавени нокти и заслепен от пяната, додето накрая преминал отвъд и с последни сили се изкатерил до пукнатината, по която били слезли. Тъй най-сетне излязъл пред умиращия дракон и с люта радост се взрял в поваления враг.
Там лежал Глаурунг със зинала паст; ала гаснели вече всичките му огньове и злите му очи били затворени. Проснат бил на една страна, изпружен с цяло тяло, а дръжката на Гуртанг стърчала от търбуха му. Възрадвало се тогава сърцето на Турамбар и макар че драконът още дишал, той поискал да прибере меча си, който ценял и преди, но сега го поставял над всички съкровища на Нарготронд. Верни се оказали словата, изречени при изковаването на този меч — че никоя твар, била тя голяма или малка, не ще надживее неговото ухапване.
Затуй пристъпил към своя ненавистен враг, стъпил върху корема му и като хванал дръжката на Гуртанг, напънал с все сила да го изтегли. И викнал присмехулно, напомняйки за словата, изречени пред портите на Нарготронд:
— Здравей, Червей на Моргот! Добра среща отново! Умри сега и дано мракът те погълне навеки! Тъй мъсти Турин, син Хуринов.
После изтръгнал меча, но струя черна кръв плиснала върху ръката му и отровата го изгорила жестоко, та изкрещял от болка. Тогава Глаурунг се размърдал, отворил скверните си очи и погледнал Турамбар с тъй люта злоба, че сякаш стрела го пронизала; и заедно с непоносимата болка в ръката туй го повалило в несвяст като мъртъв край дракона, а мечът останал затиснат под тялото му.
Писъкът на Глаурунг долетял до хората край Нен Гирит и ги изпълнил с ужас; а когато съзрели в далечината огненото опустошение от предсмъртния гърч на дракона, те решили, че тъпче и унищожава онези, що са го нападнали. Тогава от сърце съжалили, че не са нейде по-далече; но не смеели да напуснат възвишението, защото си спомняли словата на Турамбар, че ако Глаурунг победи, най-напред ще отиде в Ефел Брандир. Затуй се взирали с ужас да видят накъде ще тръгне, но никой не бил толкоз храбър, че да слезе и да донесе вести от мястото на сражението. А Ниниел седяла неподвижно, треперела цялата и не можела да овладее ръцете и нозете си; защото когато дочула гласа на дракона, сърцето й замряло и усетила как мракът отново се прокрадва към нея.
Тъй я заварил Брандир. Защото макар и грохнал от умора, той най-сетне стигнал до моста над Келеброс; по целия дълъг път куцукал самичък с патерицата си, а това място било поне на пет левги от неговия дом. Тласкал го страхът за Ниниел, а сега чул новини, с които се сбъдвали най-мрачните му предчувствия.
— Драконът мина реката — казвали хората, — а Черния меч несъмнено е мъртъв, както и другите, що бяха с него.
Тогава Брандир застанал до Ниниел, усетил как страда и сърцето му се свило от жалост за нея; ала въпреки туй си помислил: „Черния меч загина, но Ниниел е жива.“ После потръпнал, защото изведнъж му станало студено край водите на Нен Гирит, и загърнал Ниниел с плаща си. Но не намирал какво да каже; а тя мълчала.
Времето отминавало, а Брандир все тъй стоял безмълвно до нея, взирал се в нощта и напрягал слух; ала нищо не виждал, чувал само падащите води на Нен Гирит и си помислил: „Глаурунг сигурно вече е навлязъл в Бретил“. Но вече не съжалявал своите люде — тия глупци, що се присмивали на съветите му и тъй го унизили. „Нека драконът иде към Амон Обел, тогава ще имам време да избягам и да отведа Ниниел.“ Накъде — нямал представа, защото никога не бил излизал извън Бретил.
Най-сетне той се привел, докоснал ръката на Ниниел и рекъл:
— Няма за кога да чакаме, Ниниел! Ела! Време е да вървим. Ако си съгласна, аз ще те водя.
Тогава тя се изправила безмълвно, хванала го за ръката и двамата минали по моста, а сетне продължили по пътеката към Теиглинските бродове. Но ония, що ги видели да се движат като сенки през мрака, нито знаели кои са, нито пък се интересували. А когато се отдалечили под стихналите дървета, луната изгряла иззад Амон Обел и обляла с мътно сияние горските поляни. Тогава Ниниел спряла и рекла на Брандир:
— Това ли е пътят?
А той отвърнал:
— За какъв път говориш? Свърши се нашата надежда в Бретил. Нямаме друг път, освен да се спасим от дракона и да избягаме надалеч, докато още е време.
Смаяно го погледнала Ниниел и рекла:
— Нима не предложи да ме отведеш при него? Или си искал да ме измамиш? Черния меч бе мой любим и съпруг, тръгнала съм само за да го диря. А ти какво си мислеше? Прави сега каквото желаеш, ала аз трябва да бързам.
И докато Брандир стоял замаян, тя побягнала от него; а той се провикнал след нея:
— Чакай, Ниниел! Не тръгвай сама! Не знаеш какво ще завариш. Идвам с теб!
Ала тя не го чувала и тичала тъй, сякаш изстиналата й допреди малко кръв изведнъж се била разгоряла; и макар че бързал след нея, доколкото можел, Брандир скоро я изгубил от поглед. Тогава той проклел недъга си, но не пожелал да се върне.
Наближавало пълнолуние, а бялата луна се издигала високо в небето и когато Ниниел слязла по склона към речната долина, сторило й се, че си я спомня, и това я изпълнило със страх. Защото била излязла край Теиглинските бродове и пред нея се извисявала могилата Хауд-ен-Елет, окъпана в лунен светлик, с черна сянка отметната настрани; и от тази могила лъхал ужас.
С писък свърнала Ниниел настрани и побягнала на юг покрай реката, захвърляйки тичешком плаща си, сякаш отхвърляла мрака, полепнал по нея; а отдолу била облечена в бяло и трепетно искряла под лунните лъчи между дърветата. Тъй я зърнал Брандир от хълма, та се втурнал да й пресече пътя и случайно открил тясната пътека, по която бил минал Турамбар; отбил се по нея, слязъл стръмно на юг към реката и най-сетне взел да догонва Ниниел. Ала макар да викал, тя не обръщала внимание или не чувала и скоро пак изчезнала далече напред; и тъй наближили гората край Кабед-ен-Арас, където умирал Глаурунг.
На юг луната сияела сред безоблачното небе с бистра, студена светлина. Наближавайки опустошеното от Глаурунг място, Ниниел го зърнала как лежи там и търбухът му се сивее под лунните лъчи; ала до него лежал и човек. Тогава забравила за страха, втурнала се сред тлеещите отломки и тъй стигнала до Турамбар. Той бил паднал на една страна върху меча си, а лицето му било мъртвешки бледо в неясната светлина. Тогава Ниниел се проснала с ридания върху него и го целунала; сторило й се, че долавя слаб дъх, но решила, че туй е заблуда или измамна надежда, защото бил студен и нито помръдвал, нито й отговарял. И докато го галела, открила, че ръката му е почерняла като от изгаряне; измила я тогава със сълзи и превързала раната с парче от дрехата си. Ала понеже той още не помръдвал от нейния допир, пак го целунала и се провикнала:
— Турамбар, Турамбар, върни се! Чуй ме! Събуди се! Аз съм Ниниел. Драконът е мъртъв, мъртъв и само аз стоя тук край теб.
Но той не отговарял.
Дочул плача й Брандир, защото също бил стигнал до опустошеното място; но тъкмо се канел да пристъпи към Ниниел, когато изведнъж спрял и застинал. Защото при вика на Ниниел драконът се размърдал за сетен път, отворил очи и луната проблеснала в тях, когато проговорил задъхано:
— Здравей, Ниенор, дъще Хуринова. Ето че пак се срещаме преди края. Радост ти нося — най-сетне намери брат си. И сега ще го опознаеш: убиец в нощния мрак, коварен към враговете, неверен към приятелите и проклятие за своя род — такъв е Турин, син Хуринов! Ала най-грозното от всичките му дела вече усещаш в утробата си.
Тогава Ниенор останала като зашеметена, а Глаурунг издъхнал; и с гибелта му пелената на злата магия паднала от нея, та изведнъж зърнала ясно целия си живот ден подир ден, а не забравила и какво се било случило, откакто лежала върху Хауд-ен-Елет. Цялата се разтресла от ужас и омерзение. А Брандир, който чул всичко, загубил сили и се подпрял на едно дърво.
Внезапно Ниенор скочила на нозе, спряла се за миг, бледа като призрак под луната, свела взор към Турин и се провикнала:
— Сбогом, о, дважди любими! А Турин Турамбар турун амбартанен: повелител на съдбата от съдба повален! Блазе ти, че си мъртъв!
А сетне, обезумяла от скръб и непоносим ужас, диво побягнала от онова място; а Брандир закуцукал след нея, крещейки:
— Чакай! Чакай, Ниниел!
За миг тя се спряла, погледнала назад с изцъклени очи и се провикнала:
— Да чакам ли? Да чакам? Все това ме съветваш. Да бях те послушала! Ала вече е твърде късно. Не ще чакам вече на тая земя.
И пак се втурнала пред него.
Бързо стигнала до Кабед-ен-Арас, спряла там, вгледала се в клокочещата вода и извикала:
— Вода, вода! Приеми сега Ниниел Ниенор, дъщеря Хуринова; Просълзено Ридание, дъщеря на Морвен! Приеми ме, та да замина надолу към Морето!
С тия слова се хвърлила отвъд ръба — бял проблясък, погълнат от черната бездна; вик, заглъхнал сред грохота на реката.

Продължавали да текат водите на Теиглин, ала нямало вече Кабед-ен-Арас — оттогава насетне людете винаги наричали тая клисура Кабед Наерамарт, що значи Скок на страшната участ; защото нямало вече елен да прескочи над нея, отбягвали я всички живи твари и не стъпвал там човешки крак. Последен от хората надникнал в нейния мрак Брандир, син Хандиров; и се извърнал с ужас, защото не намерил нужната смелост в сърцето си и макар вече да ненавиждал живота, не успял да срещне там смъртта, за която копнеел. Тогава мислите му се върнали към Турин Турамбар и той извикал:
— Да те мразя ли, или да те окайвам? Ала ти вече си мъртъв. Не ти дължа благодарност, похитителю на всичко, що притежавах или желаех. Но моят народ ти е длъжник. От мен подобава да узнаят какво се случи.
И закуцал отново към Нен Гирит, заобикаляйки с тръпки на ужас мястото, където лежал драконът; и докато се катерел по стръмната пътека, натъкнал се на човек, който надничал измежду дърветата и щом го видял, мигом се дръпнал назад. Брандил разпознал лицето му в сетните лъчи на залязващата луна и се провикнал:
— Хей, Дорлас! Какви вести носиш? Как тъй остана жив? И къде е моят сродник?
— Не знам — мрачно отвърнал Дорлас.
— Странна работа — рекъл Брандир.
— Ако искаш да знаеш — казал Дорлас, — Черния меч ни караше да прекосим в тъмното бързеите на Теиглин. Странно ли е, че не можах да го сторя? Въртя брадвата по-добре от мнозина други, ала не умея да скачам като козел.
— Значи са тръгнали без теб срещу дракона? — възкликнал Брандир. — Ала как е станало туй, след като той е преминал? Трябваше поне да останеш наблизо и да видиш какво ще се случи.
Но Дорлас не отговарял и само го гледал с ненавист в очите. Тогава Брандир разбрал всичко, усещайки изведнъж, че този човек е изоставил другарите си и от непоносим срам се укрива в горите.
— Позор за теб, Дорлас! — рекъл той. — От теб дойдоха всичките ни беди: ти приюти Черния меч, ти доведе дракона, ти ми се присмиваше, ти поведе Хунтор към гибел, а накрая избяга да се спотайваш като страхливец в горите! — Сетне му хрумнало още нещо, та изрекъл с гняв: — Защо не ни донесе вести? Туй беше най-дребното изкупление за такава вина. Ако го бе сторил, не би се наложило Ниниел сама да ги търси. И тогава нямаше да се срещне с дракона. Можеше да живее. Мразя те, Дорлас!
— Задръж си омразата! — отвърнал Дорлас. — Тя е немощна като ума ти. Ако не бях аз, орките щяха да дойдат и да те окачат като плашило в собствената ти градина. Първо себе си наречи страхливец!
А подир туй, понеже срамът го правел още по-гневлив, той замахнал срещу Брандир с грамадния си юмрук и тъй свършил неговият живот още преди смайването да напусне очите му — защото Брандир изтеглил меча и замахнал, та го съсякъл смъртоносно. Сетне дълго стоял разтреперан и отвратен от кръвта; накрая захвърлил меча, обърнал се и продължил прегърбен напред, като се подпирал на патерицата.
Когато стигнал до Нен Гирит, бледата луна била залязла и нощта просветлявала; на изток се разпуквала зората. Хората, що все още се тълпели край моста, го видели да идва като сива сянка в предутринния сумрак и някои от тях му подвикнали смаяно:
— Къде беше? Видя ли Ниниел? Защото тя си замина.
— Да, замина си — рекъл той. — Замина; замина и вече не ще се завърне! Ала аз дойдох да ви донеса вести. Чуйте ме сега, бретилски люде, и кажете имало ли е някога разказ като тоя, що нося! Драконът е мъртъв, ала и Турамбар лежи мъртъв до него. И това са добри вести — да, добри са и двете.
Тогава народът замърморил, смаян от неговите слова, и някои рекли, че е полудял; но Брандир извикал:
— Изслушайте ме до края! Ниниел също е мъртва — прекрасната Ниниел, която обичахте, която и аз обичах повече от всичко на света. Тя се хвърли отвъд ръба на Еленовия скок и острите зъби на Теиглин я погълнаха. Отиде си, ненавиждайки белия свят. Защото ето какво узна, преди да избяга: и двамата са били Хуринови чеда, брат и сестра. Мормегил наричаха него, а сам си избра името Турамбар, за да скрие предишното — Турин, син Хуринов. Нея пък нарече Ниниел, понеже не знаеше, че е Ниенор, дъщеря Хуринова. В Бретил дойдоха, влачейки подир себе си сянката на черна участ. Тук се стовари съдбата върху им и не ще се отърват вече от скръб тия земи. От днес не ги наричайте нито Бретил, нито страна на Халетримите, а _Сарх ния Хин Хурин_ — Гроб на Хуриновите чеда!
Тогава, макар все още да не разбирали как се е стигнало до тая беда, людете заридали и някои от тях рекли:
— Гроб си намери в Теиглин скъпата Ниниел, гроб трябва да има и за Турамбар, най-храбрия сред мъжете. Не бива спасителят ни да лежи под небето. Нека идем да го потърсим.

Глава XVIII
Гибелта на Турин

А когато Ниниел избягала, Турин се размърдал и му се сторило, че я чува да го зове от далечен бездънен мрак; но със смъртта на Глаурунг съзнанието му се възвърнало и той отново си поел дълбоко дъх, после от изтощение потънал в дълбока дрямка. Преди разсъмване обаче лютият нощен студ взел да го мъчи, та се завъртял насън, дръжката на Гуртанг го подпряла в ребрата и той изведнъж се събудил. Нощта отминавала и из въздуха се носел утринен полъх. Скочил Турин на нозе, като си припомнил победата и парещата отрова на дракона. Вдигнал ръка, огледал я и се почудил. Защото била превързана с все още влажно парче бял плат, което облекчавало болката; и си рекъл:
— Как тъй някой се е погрижил за мен, а сетне ме е изоставил да лежа на студения камък сред хаос и драконово зловоние? Какви ли странни неща са се случили?
Тогава се провикнал, ала никой не му отговорил. Наоколо имало само мрак, опустошение и зловещ мирис на смърт. Привел се да вдигне меча си и видял, че е цял, а сиянието по острието блести все тъй ярко.
— Скверна бе отровата на Глаурунг — промълвил той, — ала ти си по-крепък от мен, Гуртанг! От ничия кръв не се отказваш. Твоя е победата. Ела сега! Трябва да подиря помощ. Изнурено е моето тяло и мраз пронизва костите ми.
После обърнал гръб на Глаурунг и го оставил да гние; но докато се отдалечавал от онова място, всяка нова стъпка му се струвала все по-тежка и той си помислил: „Може би край Нен Гирит ще заваря някой от разузнавачите. Ала ми се ще час по-скоро да стигна до своя дом, та да усетя нежните ръце на Ниниел и знахарските умения на добрия Брандир!“
И тъй крачел изнемощял под мътните лъчи на зората, като се подпирал с Гуртанг, додето най-сетне стигнал край Нен Гирит и застанал пред людете тъкмо когато тръгвали да търсят трупа му.
С ужас се отдръпнали те, мислейки, че това е неприкаяният му дух, а жените надали вой и закрили очи. Но Турин им рекъл:
— Не, радвайте се, вместо да ридаете! Вижте! Нима не съм жив? И нима не погубих дракона, от който се бояхте?
Тогава всички се обърнали към Брандир и викнали:
— Глупец си ти с твоите лъжовни приказки, че бил мъртъв. Не ти ли казахме, че си луд?
А Брандир го гледал като втрещен с ужас в очите и нищо не можел да изрече. Но Турин му казал:
— Значи ти си дошъл там да превържеш ръката ми? Благодаря. Ала явно губиш уменията си, щом не можеш да различиш смърт от припадък. — А после се обърнал към хората: — Не говорете така за него, глупци. Кой от вас би сторил повече? Той поне имаше доблестта да слезе до бойното поле, докато вие седяхте тук и се вайкахте! Е, хайде, сине Хандиров! Още много неща искам да узная. Защо си тук и защо са дошли всички тия люде, които оставих в Ефел? Щом съм тръгнал заради вас срещу смъртна заплаха, не мога ли да разчитам, че ще изпълните волята ми, докато ме няма? И къде е Ниниел? За нея поне се надявам, че не сте я довели насам, а си стои където заръчах — в моя дом с охрана от храбри мъже.
А когато никой не му отговорил, той се провикнал:
— Хайде, кажете къде е Ниниел? Защото най-напред нея искам да видя; и на нея най-напред ще разкажа за делата от тази нощ.
Ала всички извръщали лица и накрая Брандир продумал:
— Ниниел не е тук.
— Много добре — рекъл Турин. — Щом е тъй, ще се прибера у дома. Има ли тук кон да ме носи? Или още по-добре носилка. Много сили загубих в тежката битка.
— Не, не! — отчаяно рекъл Брандир. — Празна е твоята къща. Ниниел не е там. Мъртва е.
Но една от жените — съпругата на Дорлас, която не обичала Брандир — викнала пискливо:
— Не го слушай, господарю! Той е полудял. Дойде с викове, че си мъртъв, и нарече туй добра новина. Защо тогава да вярваме на приказките му за Ниниел — че била мъртва, та дори и още по-лошо?
Тогава Турин пристъпил към Брандир и извикал:
— Значи моята смърт била добра новина? Да, знам си, че открай време я ревнуваш от мен. А сега била мъртва, казваш? Та дори и още по-лошо. Каква лъжа си сътворил в своята злоба, проклетнико сакати? Може би си искал да ни погубиш с гнусни слова, тъй като не владееш друго оръжие?
Гняв пламнал в Брандировото сърце, та прогонил всяка жалост и той се провикнал:
— Полудял ли? Не, лудият си ти, Черен меч с черна съдба! А заедно с теб и всички тия слабоумни люде. Не лъжа! Ниниел е мъртва, мъртва, мъртва! Върви да я търсиш в Теиглин!
Замръзнал Турин неподвижно и тихо продумал:
— Откъде знаеш? Как си я тласнал към гибел?
— Знам, защото я видях да се хвърля — отвърнал Брандир. — Ала не аз, а ти я тласна. Тя избяга от теб, сине Хуринов, и се хвърли в Кабед-ен-Арас, та никога вече да не те види. Ниниел! Ниниел ли? Не, тя бе Ниенор, дъщеря Хуринова.
Тогава Турин сграбчил Брандир и го разтръскал, защото в тия слова дочул как го догонват стъпките на съдбата, ала от ужас и ярост сърцето му не искало да ги приеме, както смъртно ранен звяр е готов да нарани всекиго около себе си, преди да издъхне.
— Да, аз съм Турин, син Хуринов — викнал той. — Отдавна си се досетил за туй. Ала нищо не знаеш за сестра ми Ниенор. Нищо! Тя е на сигурно място в Потайното кралство. Туй е лъжа, зачената в гнусните ти мисли, за да подлудиш първо съпругата ми, а сетне и мен. Хром злодей — значи си искал да тласнеш към гибел и двама ни?
Но Брандир отблъснал ръката му и отвърнал:
— Не ме докосвай! Укроти малко безумството си. Онази, която наричаш своя съпруга, дойде и те превърза, а ти не отговори на нейния зов. Ала друг отговори наместо теб — драконът Глаурунг, който навярно е омагьосал пагубно и двама ви. Тия слова изрече, преди да издъхне: „Ниенор, дъще Хуринова, ето го брат ти, коварен към враговете, неверен към приятелите, проклятие за своя род — такъв е Турин, син Хуринов“. — После Брандир изведнъж избухнал в безумен смях. — Разправят, че на смъртно легло човек говори истината — изкискал се той. — А комай и с драконите е същото. Турин, сине Хуринов, проклет да е твоят род и всички, които те подслонят!
Тогава Турин сграбчил Гуртанг и свиреп огън лумнал в очите му.
— А що да речем за теб, недъгава твар? — бавно продумал той. — Кой й разкри зад гърба ми моето истинско име? Кой я отведе при драконовата злоба? Кой стоя със скръстени ръце и я остави да умре? Кой дойде насам, та час по-скоро да разкаже на всеослушание за нейния ужас? Кой ми се надсмива злорадо сега? Значи хората казвали истината, преди да умрат? Говори тогава, без да се бавиш.
А Брандир, като видял смъртта си изписана върху Туриновото лице, останал неподвижен и не побягнал, макар че нямал друго оръжие освен патерицата си; и рекъл:
— Дълъг е разказът за онуй, що се случи, а и вече съм изморен от теб. Ала ти злословиш за мен, сине Хуринов. Нима и Глаурунг е злословил? Посечеш ли ме, всички ще видят, че е бил прав. Но не се боя от смъртта, защото след нея ще ида да търся обичната Ниниел и може би пак ще я намеря отвъд Морето.
— Ниниел ли да търсиш? — викнал Турин. — Не, Глаурунг ще намериш, та заедно да творите лъжи. Ще спиш до Червея, твоя събрат по душа, и в общ мрак ще гниете!
Сетне вдигнал Гуртанг и смъртоносно съсякъл Брандир. Ала хората закрили очи пред страшната гледка и когато се обърнал да напусне Нен Гирит, всички побягнали с ужас от него.
Тръгнал тогаз Турин като обезумял през горските дебри и ту проклинал Средната земя и човешката участ, ту страстно зовял Ниниел. Но когато най-сетне лудостта на скръбта го напуснала, той седнал, замислил се над делата си и от устните му се отронил вик:
— Тя е на сигурно място в Потайното кралство!
И си помислил, че след като целият му живот е съсипан, трябва да тръгне нататък; защото всички лъжи на Глаурунг го тласкали надалеч от Дориат. Затуй се изправил, поел към Бродовете на Теиглин и минавайки покрай Хауд-ен-Елет, извикал:
— О, Финдуилас, горчиво платих, задето се вслушах в словата на дракона! Дай ми мъдрост сега!
Ала още преди да довърши, зърнал дванайсет въоръжени елфически бойци да минават през Бродовете; и когато наближили, разпознал между тях Маблунг, пръв пълководец на Тингол. А Маблунг го приветствал с вик:
— Турин! Добра среща най-сетне! Дълго те търсих и се радвам да те видя жив, макар да личи, че тия години са били тежки за теб.
— Тежки! — повторил Турин. — Да, тежки като Морготовите нозе. Ала щом се радваш да ме видиш жив, значи си единствен в Средната земя. Защо ми се радваш?
— Защото името ти е на почит сред нас — отвърнал Маблунг. — И макар че от много заплахи успя да се изплъзнеш, напоследък се боях за теб. Гледах идването на Глаурунг и си мислех, че е постигнал гнусните си цели, а сега се завръща при своя господар. Ала той зави към Бретил и в същото време узнах от бродници из пущинака, че Черния меч от Нарготронд се бил появил отново и орките се бояли до смърт от него. Тогаз ме обзе тревога и си рекох: „Уви! Там, където не смеят да припарят орките, сам Глаурунг отива да дири Турин“. Затуй дойдох час по-скоро насам да те предупредя и да ти помогна.
— Бързал си, ала не достатъчно — рекъл Турин. — Глаурунг е мъртъв.
Тогава елфите го погледнали смаяно и възкликнали:
— Убил си Великия червей! Навеки ще се слави твоето име сред елфи и люде!
— Не ме е грижа — отвърнал Турин. Защото и сърцето ми загина. Ала щом идвате от Дориат, разкажете ми вести за моите близки. Защото в Дор-ломин узнах, че са забягнали в Потайното кралство.
Дълго не отговаряли елфите, но накрая Маблунг продумал:
— Тъй сториха наистина, в годината преди идването на дракона. Но сега не са там, уви!
Изстинало сърцето на Турин, защото дочул как стъпките на съдбата го гонят към страшния край.
— Продължавай! — викнал той. — И не се бави!
— Двете тръгнаха из пущинака да те дирят — рекъл Маблунг. — Туй бе против всички разумни съвети; ала щом разбраха, че ти си Черния меч, пожелаха да идат към Нарготронд; а Глаурунг изскочи насреща и разпръсна тяхната стража. От онзи ден никой не е видял Морвен; Ниенор пък бе омагьосана, та загуби реч и разум, после избяга на север като горска сърна и изчезна сред дебрите.
Тогава за почуда на елфите Турин се разсмял гръмко и пронизително.
— Не е ли шега това? — викнал той. — О, прекрасната Ниенор! Значи избягала от Дориат към дракона, а от дракона към мен. Каква благосклонна съдба! Мургава като горски плод бе тя, с тъмни коси; дребна и крехка като елфическо чедо, никой не би могъл да я сбърка!
Стъписал се тогава Маблунг и рекъл:
— Тук трябва да има някаква грешка. Не бе такава сестра ти. Висока бе, със сини очи и коса от чисто злато — досущ като баща си Хурин. Не може да си я виждал!
— Не може ли, Маблунг, не може ли? — провикнал се Хурин. — А защо не? Та аз съм сляп, погледни ме! Не знаеше ли? Сляп, сляп и залутан още от детство в мрачните мъгли на Моргот! Затуй остави ме! Върви си, върви! Върни се в Дориат и дано зимна слана го попари! Проклет да е Менегрот! Проклет да е и пътят, по който стъпваш! Вече всичко свърши. Сега идва нощта!
После избягал по-бързо от вятъра, а те гледали подир него с почуда и страх. И Маблунг рекъл:
— Случило се е нещо необичайно и страховито, за което не знаем. Нека да го последваме и да му помогнем, ако ни е по силите — защото той е обезумял и безразсъден.
Но Турин ги оставил далече зад себе си, стигнал до Кабед-ен-Арас и спрял. Чул грохота на водата и видял, че дърветата наблизо и надалеч са съсухрени и мъртвите им листа се ронят печално, сякаш зима била настанала в първите дни на лятото.
— Кабед-ен-Арас, Кабед Наерамарт! — извикал той. — Не ще оскверня водите, които измиха Ниниел. Защото зли бяха всичките ми дела, а най-страшно излезе последното.
Сетне изтеглил меча си и продумал:
— Здравей, Гуртанг, смъртоносно желязо, ти единствен сега ми остана! Ала познаваш ли друг господар и друга вярност, освен ръката, що те размахва? От ничия кръв не се отказваш. Ще приемеш ли тогаз и Турин Турамбар? Ще ме погубиш ли бързо?
И в отговор от острието долетял студен глас:
— Да, ще изпия кръвта ти, та дано да забравя кръвта на своя господар Белег и кръвта на Брандир, когото посече несправедливо. Бързо ще те погубя.
Тогава Турин забол в земята дръжката на меча, хвърлил се върху Гуртанг и черното острие му отнело живота.

А Маблунг като дошъл, погледнал грозното туловище на мъртвия Глаурунг, после съзрял трупа на Турин и дълбоко се наскърбил, мислейки за Хурин, какъвто го бил видял в битката Нирнает Арноедиад, и за страшната участ на неговото семейство. Докато елфите стояли там, хората слезли от Нен Гирит да погледат дракона и като видели какъв страшен край е сполетял Турин Турамбар, всички заридали; а елфите се потресли, щом узнали най-сетне какво означавали сетните слова на Турин. Тогава Маблунг изрекъл горчиво:
— Аз също бях замесен в съдбата на Хуриновите чеда и тъй погубих с думи оногова, когото обичах.
После вдигнали Турин и открили, че мечът му се е строшил на две. Тъй изчезнало и последното, що притежавал.
С много труд събрали купища дърва, наклали огромна клада и унищожили трупа на дракона, додето останала само черна пепел и стрити на прах кости; и мястото на кладата останало навеки безплодно и голо. Но за Турин изкопали гроб и му издигнали могила там, където бил паднал, а до него положили строшения Гуртанг. И когато всичко свършило и песнопойците на елфи и люде го оплакали, разказвайки за храбростта на Турамбар и красотата на Ниниел, заедно довлекли върху могилата грамаден сив камък; и на него елфите изсекли с дориатски руни:

ТУРИН ТУРАМБАР ДАГНИР ГЛАУРУНГА

А по-долу изписали също:

НИЕНОР НИНИЕЛ

Ала тя не била там и никой никога не узнал накъде са я отнесли хладните води на Теиглин.

Тъй свършва Разказът за децата на Хурин —
най-дългата от всички балади в Белерианд.

След гибелта на Турин и Ниенор Моргот освободил Хурин от плен, за да изпълни докрай злия си замисъл. След дълго скитане Хурин се добрал до Бретилския лес и една вечер стигнал от Теиглинските бродове до мястото, където бил изгорен Глаурунг и където край Кабед Наерамарт се издигал големият камък. Какво станало там е разказано по-долу:
Хурин обаче не гледал камъка, защото знаел какво е изсечено на него; а очите му били забелязали, че не е сам. В сянката на камъка била коленичила прегърбена фигура. Приличала на бездомна старица, сломена от възрастта и тъй изнурена, че не обръщала внимание на неговото идване; но все още личало, че дрипите й някога са били скъпи одежди. И докато Хурин стоял безмълвен, тя отметнала парцаливата си качулка и бавно вдигнала лице, изпито и обезумяло като муцуна на дълго преследван вълк. Стара била и побеляла, с изтънял нос и строшени зъби, и с костелива ръка дърпала плаща върху гърдите си. Ала изведнъж отправила взор към него и тогава Хурин я познал; защото макар очите й сега да били безумни и пълни със страх, още блестяла в тях оная искра, която някога й донесла името Еледвен — най-гордата и най-прекрасната от всички простосмъртни жени на древните времена.
— Еледвен! Еледвен! — провикнал се Хурин, а тя се изправила, залитнала напред и той я подхванал в прегръдките си.
— Най-сетне идваш — промълвила тя. — Твърде дълго те чаках.
— Мрачен бе пътят — отвърнал той. — Идвам, когато мога.
— Ала вече е късно — рекла тя. — Твърде късно. Няма ги вече.
— Знам — казал той. — Но ти още си тук.
Ала Морвен възразила:
— Не задълго. Вече догарям. Ще си отида със слънцето. Няма ги вече. — И тя се вкопчила в плаща му. — Малко време остава, затуй ми кажи, ако знаеш! Как го е намерила?
Ала Хурин не отговорил, само седнал до камъка с Морвен в прегръдките си; и повече не изрекли ни дума; а когато слънцето залязло, Морвен въздъхнала, стиснала здраво ръката му и се отпуснала неподвижно; и Хурин разбрал, че е мъртва.

Приложение

>> (1)
>> Развоят на великите легенди

Тези взаимосвързани, но независими предания отдавна изпъкват в дългата и сложна история на Валари, елфи и люде във Валинор и Големите земи; и през годините след като изоставил недовършени „Изгубените легенди“, баща ми обърнал гръб на прозата и започнал работа върху дълга поема със заглавие „Турин, син Хуринов и Глорунд Драконът“, по-късно превърната в преработен вариант на „Децата на Хурин“. Това станало в началото на 20-те години, когато бил назначен в Университета в Лийдс. За тази поема използвал староанглийската алитеративна стъпка (стихотворната форма на „Беовулф“ и други англосаксонски поетични творби), налагайки върху съвременния английски строгите форми на ударените срички и „началната рима“, спазвани от древните поети — умение, в което постигнал изключително майсторство под най-различни форми, от драматичния диалог в „Завръщането на Беортнот“ до елегията за хората, паднали в битката на Пеленорските поля. Алитеративната поема „Децата на Хурин“ е най-дългата му творба в тази стъпка, надхвърляйки две хиляди стиха; и все пак той я замислял в тъй щедри мащаби, че въпреки дължината й стигнал в повествованието само до нападението на дракона срещу Нарготронд, а сетне я изоставил. Като знаем още колко събития от „Изгубените легенди“ е трябвало да опише, няма съмнение, че в този мащаб биха били потребни още много хиляди стихове; а един втори вариант, прекъсващ в по-ранен момент от разказа, е почти двойно по-дълъг от първия вариант до същата точка.
В тази част от легендата за Децата на Хурин, която баща ми успял да изложи в своята алитеративна поема, старата история от „Книга на изгубените легенди“ е съществено разширена и задълбочена. Най-забележима е появата на великия подземен град-крепост Нарготронд и обширните земи на владенията му (централен елемент не само в легендата за Турин и Ниенор, но и в историята на Древните дни на Средната земя), с описание на земеделските земи на елфите от Нарготронд, което ни дава пряката възможност да зърнем „мирните умения“ на древния свят — а такива мигове са редки и оскъдни. Идвайки на юг покрай река Нарог, Турин и неговият спътник (в настоящата книга това е Гвиндор) открили земите около входа на Нарготронд привидно опустели:

… влезли в област орна// с цъфнали овошки;
през полята плодни// и прекрасни ниви
път пустинен водел,// празно било всичко,
лесове, ливади,// лъгът Нарготрондски,
реки ромонливи,// зад ракити скрити.
Лъскави лопати// из лехи лежали
сякаш без стопанин;// в гъстите градини
стълбичките стръмни// сам-сами стърчали;
взор вторачен впервал// всякой връх дървесен
и треви трептящи// слушали за стъпки;
посред топло пладне// тръпки ги побили.

И тъй двамата пътешественици стигнали до портите на Нарготронд в клисурата на Нарог:

над водите врящи// с вихрени въртопи
въсели се стръмни// върхове скалисти;
и зад ред дървета// длъгнеста тераса
със стълбички стръмни,// сечени в скалата,
ширели се широм// там насред наклона.
Порти полумрачни,// сводести и строги
зеели зловещо;// дънери дебели
горди ги градели;// и грамадни панти
водели въртежа// на врати високи
в камъните крепки// дълбоко вкопани.

Заловени от елфите, двамата били въведени през портите, които се затворили зад тях:

Стържене и скрипот// слели се, а сетне
грохнал гръм гръмовен;// с тътен титатничен
портите пределни// пътя пак прикрили,
а кънтеж прокобен// в пусти коридори
сурнал се и стихнал// в сводовете скрити;
секнал там светликът.// После ги повели
по сумрачни стълби,// стелещи се в стръмно;
слизали със стража// стъпка подир стъпка
чак дорде съзрели// слабо да светлеят
факли сред сумрака;// стъпки ускорили
и дочули глухи// гласове да гъгнат.
Сводът извисил се// в сенките и скоро
зад завой внезапен// зърнали с почуда
сбор смълчан и стихнал// на стотици сенки
в полумрак просторен// под потони пищни
мълком да ги чака.

Но текстът от „Децата на Хурин“, приведен в настоящата книга, ни казва само толкова:

А после станали, обърнали гръб на Ейтел Иврин и тръгнали на юг покрай бреговете на Нарог, докато били заловени от група елфи-разузнавачи и отведени като пленници в потайната крепост.
Тъй пристигнал Турин в Нарготронд.

Как се е стигнало до това? По-надолу ще се опитам да отговоря на този въпрос.
Изглежда съвсем сигурно, че всичко, което баща ми е написал в своята алитеративна поема за Турин, е сътворено в Лийдс, и че я е изоставил в края на 1924 или началото на 1925 година; ала защо го е сторил ще си остане неизвестно. Не е тайна обаче към какво се е насочил после — през лятото на 1925 година той подхванал нова поема в съвсем различна стъпка, осмосрични римувани куплети със заглавие "Балада за Леитиан" или „Освобождение от робството“. Така пристъпил към друга от легендите, която (както вече споменах) оформи много по-късно, през 1951 година, също тъй цялостна, независима и все пак свързана с „общата история“; защото тема на "Балада за Леитиан" е легендата за Берен и Лутиен. Той работил над тази втора дълга поема шест години и отново я изоставил през септември 1931 г., след като бил написал над 4000 стиха. Също като алитеративната поема „Децата на Хурин“, която изместила и наследила, тази поема представлява съществен напредък в развоя на първоначалната „Изгубена легенда“ за Берен и Лутиен.
През 1926 година, докато била в пълен ход работата над "Балада за Леитиан", той написал „Бележки за митологията“ специално за Р. У. Рейнолдс, който бил негов учител в бирмингамското училище „Крал Едуард“, за да обясни „основите на алитеративния вариант на легендата за Турин и дракона“. Този кратък ръкопис от двайсетина печатни страници е преднамерено написан като резюме в сегашно историческо време с лаконичен стил; и все пак той е отправната точка за следващите версии на „Силмарилион“ (макар това име все още да не присъства там). Но въпреки че в текста е изложена цялата митологична концепция, обектът на гордост явно е легендата за Турин — и наистина, пълното заглавие на ръкописа е „Бележки за митологията със специална отпратка към «Децата на Хурин»“, което издава и главната цел на неговото съставяне.
През 1930 г. дошъл ред на много по-съществена творба, "Куента Нолдоринва" („История на Нолдорите“ — защото историята на елфите Нолдори е централната тема в „Силмарилион“). Тя произхожда пряко от „Бележките“ и макар че силно разширил предишния текст и го представил в далеч по-завършен вид, баща ми все още виждал Куента като обобщаващ труд, резюме на далеч по-богати повествователни идеи, както ясно личи от подзаглавието, в което той изрично сочи, че това е „кратка история (на Нолдорите), извлечена от «Книга на изгубените легенди»“.
Не бива да се забравя, че по онова време Куента е представлявала (макар и като съвсем оголена структура) цялостния обхват на бащиния ми „въображаем свят“. Това не е историята на Първата епоха, в която се превърнала по-късно, защото все още нямало нито Втора, нито Трета епоха; нямало Нуменор, нямало хобити, и, разбира се, нямало Пръстен. Историята завършвала с Великата битка, в която Моргот най-сетне бил победен от другите Богове (Валарите), които „го изхвърлили през Портата на Безвременната нощ в Пустотата отвъд Стените на Света“; и баща ми написал в края на Куента: „Такъв е краят на легендите за дните преди дните в Северните области на Западния свят“.
Затова изглежда твърде странно, че Куента от 1930 г. въпреки всичко представлява единственият завършен текст (след „Бележките“) на „Силмарилион“, който той някога е съставил. По-късно, през 30-те години, дошъл нов вариант в красив ръкопис, носещ най-сетне заглавието "Куента Силмарилион, История на Силмарилите". Той е трябвало да бъде много по-дълъг от предшестващата "Куента Нолдоринва". Основната идея на творбата като обобщаване на митове и легенди (сами по себе си със съвсем различна същност и цел, ако бъдат разказани цялостно) съвсем не се е изгубила и отново е подчертана в заглавието „Куента Силмарилион… Това е кратка история, извлечена от множество древни предания, понеже всичко в нея е разказвано някога и все още се разказва сред Елдарите от Запада много по-пълно в други легенди и песни“.
Изглежда, възгледите на баща ми за „Силмарилион“ наистина са възникнали от факта, че онова, което сам нарича „етап Куента“ на своето творчество през 30-те години, е започнало като концентрирано резюме, служещо на конкретна цел, но сетне е претърпяло последователни етапи на разширяване и усъвършенстване, докато загубило вида на резюме, но въпреки това запазило от оригинала характерната „уравновесеност“ на тона. Другаде вече съм писал, че „сбитостта и лаконичността във формата и стила на «Силмарилион» с неговите намеци за укрити зад текста безброй векове на поезия и премъдрости силно навява усещането за «неразказани легенди» дори при самото им разказване; «дистанцията» никога не се губи. Няма разказвателно напрежение, няма ги страховете и натискът на непосредственото и незнайно събитие. Всъщност ние не виждаме Силмарилите, както виждаме Пръстена“.
Ала в тази си форма „Куента Силмарилион“ стигна до внезапен и, както се оказа, безвъзвратен край през 1937 година. На 21 септември „Хобитът“ бе издаден от Джордж Алън и Ънуин и не след дълго по тяхна молба баща ми им изпрати множество ръкописи, които бяха доставени в Лондон на 15 ноември 1937. Сред тях и „Куента Силмарилион“, докъдето бе стигнала в онзи момент, тоест завършваща по средата на изречението в края на страницата. Но докато основният текст липсваше, той продължи в конспективна форма повествованието до бягството на Турин от Дорит и началото на живота му като бунтовник:

… и като минал през границите на кралството, събрал отряд от най-бездомните и отчаяни люде, каквито се спотайвали в ония мрачни дни из пущинака; и вдигали те ръце срещу всекиго, що се изпречел на пътя им, бил той елф, човек или орк.

Това е предшественикът на пасажа в началото на главата „Турин между разбойниците“ в настоящата книга.
Баща ми бе стигнал до тези думи, когато му върнаха „Куента Силмарилион“ и другите ръкописи; и три дни по-късно той прати на Алън и Ънуин писмо със следните думи: „Написах първата глава на нова история за хобитите — «Един дългоочакван празник»“.
В този момент непрестанната и развиваща се традиция на „Силмарилион“ в обобщаващия „Куента стил“ стигна до края си, повалена насред полет — в мига, когато Турин напуска Дориат. В годините подир този момент по-нататъшната история остана в простата, концентрирана и недоразвита форма на Куента от 30-те години, сякаш замразена, докато могъщите структури на Втората и Третата епоха се надигаха при писането на „Властелинът на пръстените“. Но тази по-нататъшна история имаше изключително значение в древните легенди, защото заключителните истории (произтичащи от първоначалната „Книга на изгубените легенди“) разказваха за гибелната история на Хурин, бащата на Турин, след като Моргот го освободил, и за разрухата на елфическите кралства Нарготронд, Дориат и Гондолин, за които Гимли пее в мините на Мория хиляди години по-късно.

Светът бе чист, висок върхът
и още тачеше светът
крале могъщи в Гондолин
и Нарготронд; но пътят син
на Запад бе им отреден…

И това трябваше да бъде завършекът и венецът на цялото: участта на елфите Нолдори в дългата им борба против Морготовото могъщество и ролята на Хурин и Турин в тази история; завършвайки с преданието за Еарендил, който избягал от горящите руини на Гондолин.
Когато много години по-късно, в началото на 50-те, бе довършен „Властелинът на пръстените“, баща ми с енергия и увереност се насочи към „темата за Древните дни“, вече наречени „Първата епоха“; и през следващите години извади множество стари ръкописи от скривалищата, където дълго бяха лежали. Като се насочи към „Силмарилион“, той осея красивия ръкопис на „Куента Силмарилион“ с поправки и допълнения; но тази преработка секна през 1951 г., преди да стигне до мястото, където бе изоставил „Куента Силмарилион“ през 1937 г. заради онази „нова история за хобитите“.

Той започна преработка на "Балада за Леитиан" (изоставената през 1931 година поема в римувани стихове, разказваща историята на Берен и Лутиен), която скоро се превърна в почти съвършено нова поема с далеч по-висока стойност; но работата постепенно западна и в крайна сметка бе изоставена. След това се захвана с нещо, което трябваше да се превърне в дълга сага в проза за Берен и Лутиен, тясно свързана с преработената "Балада за Леитиан"; тя обаче също бе изоставена. Така не успя да се изпълни неговото желание, изразено в няколко последователни опита, да напише първите от „великите предания“ в желания от него мащаб.
Пак по това време той отново се насочи към „великото предание“ за Падането на Гондолин, съществуващо все още само във формата на „изгубена легенда“ отпреди около трийсет и пет години и в няколкото странички от "Куента Нолдоринва" от 30-те години. Така в разцвета на силите си трябваше да представи в разгърнато повествование изключителната история, която някога прочел пред Есеистичното дружество на своя колеж в Оксфорд през 1920 година и която през целия му живот си остана основен елемент от представите му за Древните дни. Специалната връзка с историята на Турин минава през братята Хурин, баща на Турин, и Хуор, баща на Туор. На младини Хурин и Хуор влезли в елфическия град Гондолин, укрит в пръстен от високи планини, както е разказано в „Децата на Хурин“; а по-късно в Битката на Неизброимите сълзи отново се срещнали с гондолинския крал Тургон, и той им казал: „Вече не ще се съхрани дълго тайната на Гондолин, а бъде ли открит, той е обречен да падне“. А Хуор отговорил: „И все пак, ако Гондолин устои само още малко, от твоя род ще разцъфти надежда за елфи и хора. Това ще ти кажа, господарю, защото го виждам с очите на обречения: макар че се разделяме тук завинаги и повече не ще зърна белите стени на твоя град, от теб и от мен ще се роди нова звезда“.
Това пророчество се изпълнило, когато Туор, пръв братовчед на Турин, дошъл в Гондолин и се венчал за Тургоновата дъщеря Идрил; защото техният син бил Еарендил — „нова звезда“, „надежда за елфи и хора“, който избягал от Гондолин. В бъдещата сага в проза „Падането на Гондолин“, започната вероятно през 1951 година, баща ми разказваше пътуването на Туор и елфическия му спътник и водач Воронве; и по пътя, сами насред пущинака, те чули вик из горите:

И докато стояли, измежду дърветата излязъл висок мъж, цял облечен в черно и с дълъг меч в ръката; смаяли се, защото и острието на меча било черно, но по ръбовете искрял хладен пламък.

Това бил Турин, бягащ от разрухата на Нарготронд; но Туор и Воронве не го заговорили и така „не узнали, че Нарготронд вече е паднал и че този мъж е Турин, син Хуринов, наричан още Черния меч. Тъй само за един-единствен миг през целия им живот се кръстосали пътищата на двамата сродници Турин и Туор“.
В новия разказ за Гондолин баща ми доведе Туор до високия проход в Пръстеновите планини, откъдето можел да плъзне поглед из равнината до Потайния град; и там, за жалост, спря и повече не продължи. По същия начин не постигна целта си в „Падането на Гондолин“; и не можем да видим нито Нарготронд, нито Гондолин през погледа му от късните години.
Другаде казах, че „след завършването на голямото «отклонение», наречено «Властелинът на пръстените», той, изглежда, пак се завърна към Древните дни с желание да подхване отново далеч по-мащабните замисли, с които бе започнал много отдавна «Книга на изгубените легенди». Завършването на «Куента Силмарилион» си остана негова цел; но «великите предания», значително разработени от своята първоначална форма, _от които трябваше да се оформят последните глави,_ така и не бяха завършени“. Тази забележка е вярна и за „великата легенда“ за Децата на Хурин; но в случая моят баща постигна много повече, макар че така и не успя да доведе по-значителна част от късния и силно разширен вариант до окончателен и завършен вид.
По същото време, когато пак се върна към „Балада за Леитиан“ и „Падането на Гондолин“, той започна отново работа над „Децата на Хурин“, но не от детството на Турин, а от последната част на историята, кулминацията на гибелната му съдба след унищожаването на Нарготронд. Това е текстът в настоящата книга от „Завръщането на Турин в Дор-ломин“ до смъртта му. Не мога да обясня защо баща ми избра да работи по такъв начин, вместо в обичайния си стил да започва пак отначало. Но в случая той остави купища по-сетнешни (но без дата) записки по историята от раждането на Турин до унищожаването на Нарготронд с множество разработки на старите варианти и разширения към неизвестни дотогава сюжети.
В по-голямата си част, ако не и изцяло, творбата спада към времето след издаването на „Властелинът на пръстените“. През онези години „Децата на Хурин“ стана за него доминиращата история от края на Древните дни и за дълго време й посвети цялата си мисъл. Но откри, че е трудно да наложи твърда повествователна структура, докато разказът растеше по сложност и брой на участниците; и наистина, на един дълъг отрязък историята се свежда до кърпеж от несвързани чернови и нахвърляни сюжетни линии.
И все пак в последната си форма „Децата на Хурин“ е главното повествование за Средната земя след завършването на „Властелинът на пръстените“; животът и смъртта на Турин са описани с убедителна сила и непосредственост, каквито едва ли ще срещнем другаде сред народите на Средната земя. По тази причина след дълго проучване на ръкописите се захванах в тази книга да сглобя текст, предлагащ непрекъснат разказ от начало до край, без вмъкване на други елементи, които не са автентични по замисъл.

Съставянето на текста

В „Недовършени предания“, публикувани преди повече от четвърт век, представих частичен текст от дългия вариант на тази история, известна с елфическото название "Нарн и Хин Хурин", „Разказ за Децата на Хурин“. Но това бе само един елемент в голяма книга с разнообразно съдържание и текстът бе твърде недовършен, което съвпадаше с общия замисъл и същността на книгата — защото бях пропуснал множество съществени пасажи (един от тях извънредно дълъг), където текстът на "Нарн" и онзи от много по-краткия вариант в „Силмарилион“ почти си съвпадат или където реших, че не може да се предложи категоричен „дълъг“ текст.
Поради тези причини формата на "Нарн" в настоящата книга се различава в редица отношения от онази в „Недовършени предания“, като някои от причините се дължат на далеч по-задълбоченото проучване на огромния комплекс от ръкописи, което извърших след публикацията на онази книга. То ме отведе до различни изводи относно връзката и последователността на някои текстове, главно при извънредно неясния развой на легендата в периода „Турин между разбойниците“. По-долу следва описание и обяснение за съставянето на този нов текст от „Децата на Хурин“.
Важен елемент във всичко това е особеният статус на публикувания „Силмарилион“; защото както споменах в първата част на това Приложение, баща ми изостави „Куента Силмарилион“ в момента, до който бе стигнал, когато през 1937 година започна „Властелинът на пръстените“ (превръщането на Турин в разбойник след бягството му от Дориат). При оформянето на повествование за публикуваната творба аз използвах много от „Анали на Белерианд“, първоначално „Разказ за годините“, чиито следващи варианти нараснаха и се превърнаха в летописна повест, вървяща успоредно с ръкописите на „Силмарилион“ и стигаща до освобождаването на Хурин от Моргот след смъртта на Турин и Ниенор.
Затова първият откъс, който пропуснах във варианта на „Нарн и Хин Хурин“ за „Недовършени предания“ (отбелязан там с бележка 1), е описанието за престоя на младите Хурин и Хуор в Гондолин; сторих го просто защото историята е разказана в „Силмарилион“. Но баща ми всъщност бе написал два варианта: единият от тях беше специално предвиден за началото на "Нарн", но се основаваше едва ли не изцяло върху откъс от „Анали на Белерианд“ и почти в цялото си протежение не се отклонява от него. В „Силмарилион“ използвах двата текста, но тук се придържах към варианта на "Нарн".
Вторият откъс от "Нарн", който пропуснах в „Недовършени предания“ (отбелязан там с бележка 2), е описанието на Битката на Неизброимите сълзи, направено по същата причина; и тук отново баща ми бе написал два варианта, един в „Анали“ и втори, много по-късен, но строго съобразен с предишния. Този втори разказ за великата битка пак беше специално предвиден като съставен елемент на "Нарн" (текстът е озаглавен "Нарн II", т.е. втора част на "Нарн") и от самото начало заявява: „Затуй сега ще разкажем само ония дела, що имат връзка със съдбините на Хадоровия род и децата на Хурин Непреклонни“. Преследвайки тази цел, баща ми запази от разказа в „Анали“ само описанието на „западната битка“ и унищожаването на Фингоновата армия; и чрез това опростяване и съкращаване на повествованието промени хода на битката, описан в „Анали“. Разбира се, в „Силмарилион“ аз следвах „Анали“, макар и с известни подробности, взети от варианта на "Нарн"; но в настоящата книга се придържах към текста, който баща ми смяташе подходящ за "Нарн" като цяло.
От „Турин в Дориат“ новият текст е значително променен спрямо онзи от „Недовършени предания“. Има редица ръкописи, много от тях в съвсем груба форма, свързани с едни и същи повествователни елементи в различна степен на развитие, и в подобен случай очевидно е възможно да се възприемат различни възгледи относно подхода към оригиналния материал. Стигнах до мисълта, че при съставянето на текста за „Недовършени предания“ съм си позволил по-голяма редакторска волност, отколкото е било необходимо. В настоящата книга преразгледах оригиналните ръкописи и възстанових текста, като на много (най-често незначителни) места върнах оригиналите думи, вмъкнах изречения или кратки откъси, които не трябваше да бъдат съкращавани, и направих нов избор между оригиналните текстове.
Що се отнася до структурата на повествованието през онзи период от живота на Турин след бягството му от Дориат до разбойническото леговище на Амон Руд, баща ми имаше замисъл за някои повествователни „елементи“: кралският съд срещу Турин; даровете на Тингол и Мелиан за Белег; жестокостта на разбойниците към Белег в отсъствието на Турин; срещите на Турин и Белег. Той разместваше тези „елементи“ един спрямо друг и вмъкваше откъси от диалози в различен контекст; но му беше трудно да ги съчетае в улегнал „сюжет“ — „да открие какво се е случило всъщност“. Но сега, след дълги допълнителни проучвания, ми се струва ясно, че баща ми е постигнал задоволителна структура и последователност за тази част от историята, преди да я изостави; и че онова силно съкратено повествование, което съставих за публикувания „Силмарилион“, съвпада със замисъла му — с едно изключение.
В „Недовършени предания“ има трети пропуск в повествованието — историята прекъсва, когато Белег, след като най-сетне е открил Турин сред разбойниците, не успява да го убеди да се завърне в Дориат, и продължава едва при срещата на разбойниците с Калпавите джуджета. За попълване на празнината тук отново се обърнах към „Силмарилион“, като отбелязах, че в историята следва сбогуването на Белег с Турин и завръщането му в Менегрот, „където получава меча Англахел от Тингол и лембас от Мелиан“. Но всъщност може да се докаже, че баща ми е отхвърлил това; защото „всъщност се е случило“ друго — Тингол е дал Англахел на Белег след съда срещу Турин, когато Белег за пръв път тръгнал да го търси. Затова и в настоящия текст даването на меча става в онзи момент и не се споменава за лембас. В по-късния епизод, когато Белег се завръща в Менегрот след намирането на Турин, естествено в новия текст не става дума за Англахел, а само за дара на Мелиан.
Тук е мястото да отбележа, че изключих от новия текст два пасажа, които бях включил в „Недовършени предания“, но изглеждат изкуствено вмъкнати в разказа: това са историята как Драконовият шлем попаднал у Хадор от Дор-ломин и произходът на Саерос. Между другото, след задълбоченото запознаване с ръкописите останах с впечатление, че баща ми е отхвърлил името Саерос и го е заменил с Оргол, което по „лингвистична случайност“ съвпада със староанглийската дума "orgol, orgel" — „гордост“. Но вече ми се струва твърде късно за подобна замяна.

Главният пропуск на повествованието от „Недовършени предания“ е запълнен в новия текст от края на главата „За джуджето Мим“ през следващите глави „Земята на Лъка и Шлема“, „Смъртта на Белег“ и „Турин в Нарготронд“ до „Падането на Нарготронд“.
В тази част от „Сагата за Турин“ съществува сложна взаимовръзка между оригиналните ръкописи, историята, както е разказана в „Силмарилион“, откъслечните епизоди от приложенията в „Недовършени предания“ и новия текст в тази книга. Винаги съм предполагал, че баща ми е имал намерение подир време, след като създаде удовлетворителен вариант на „големия разказ“ за Турин, да извлече от него много по-кратка форма, така да се каже в стил „Силмарилион“. Но, разбира се, това не се случи; затова след повече от трийсет години аз се заех със странната задача да се опитам да имитирам онова, което той не е сторил — да напиша за „Силмарилион“ версия на най-късния вариант на историята, но като я извлека от смесения материал на „дългата версия“, тоест "Нарн". Това е глава 21 от публикувания „Силмарилион“.
Така в настоящата книга текстът, запълващ дългата празнина от историята в „Недовършени предания“, е извлечен от същите оригинални материали, както и съответният пасаж в „Силмарилион“, но в двата случая те са използвани с различни цели, а при новия текст — и с по-добро разбиране на лабиринта от чернови и бележки, както и на тяхната последователност. Много от оригиналните ръкописи, което беше пропуснато или съкратено в „Силмарилион“, остава достъпно; но там, където нищо не можеше да се добави към варианта от „Силмарилион“ (както при разказа за смъртта на Белег, извлечен от „Анали на Белерианд“), този вариант просто се повтаря.
В крайна сметка, макар че трябваше тук и там при сглобяването на различни чернови да вмъквам свързващи елементи, в представения тук удължен текст няма нито един допълнително „измислен“ елемент, та дори и най-дребен. Все пак текстът е изкуствен и другояче не може да бъде — особено ако се има предвид, че огромният масив от ръкописи представлява едно непрестанно развитие на самата история. Черновите със значение за формирането на непрекъснато повествование могат всъщност да спадат към по-ранен етап. Така например първичният текст на историята за идването на Туриновия отряд на хълма Амон Руд, намереното жилище там, животът им в него и краткотрайните успехи в Земята на Дор Куартол — всичко това е написано, преди да се появи и намек за Калпавите джуджета; колкото и да е странно, напълно оформено описание на жилището на Мим под върха се появява преди самия Мим.

В останалата част на историята, след завръщането на Турин в Дор-ломин, която баща ми беше написал в завършен вид, има много малко разлики от текста в „Недовършени предания“. Но има две места в описанието на атаката срещу Глаурунг в Кабед-ен-Арас, където съм поправил оригиналните думи, и трябва да обясня защо.
Първата поправка е свързана с географията. Казано е, че когато в съдбовната вечер Турин и неговите спътници напуснали Нен Гирит, те не тръгнали право към дракона, легнал отвъд клисурата, а най-напред минали по пътеката за Бродовете; но „не след дълго завили на юг по друга тясна пътека“ и пресекли горите над реката към Кабед-ен-Арас. Според оригиналния текст, докато се приближавали, „на изток зад тях заблещукали първите звезди“.
Докато подготвях текста за „Недовършени предания“, не забелязах, че това не може да бъде вярно, защото те определено не се движат на запад, а на изток или югоизток, тъй като се отдалечават от Бродовете, и първите звезди трябва да са пред тях, а не зад тях. Когато обсъждах това във „Войната за Силмарилите“, аз приех предположението, че „другата тясна пътека“ отива първо на юг, а после отново завива на запад, за да стигне до Теиглин. Но сега това ми се струва неправдоподобно и неподкрепено от повествованието; далеч по-просто би било „зад тях“ да се замени с „пред тях“, както и сторих в новия текст.
Картата, която скицирах, за да илюстрирам в „Недовършени предания“ разположението на местността, всъщност не е добре ориентирана. От бащината ми карта на Белерианд, възпроизведена и в моята карта към „Силмарилион“, личи, че Амон Обел е почти право на изток от Теиглинските бродове („луната изгряла иззад Амон Обел“), а Теиглин тече по клисурата на югоизток или юг-югоизток. Сега прерисувах картата и включих приблизителното местонахождение на Кабед-ен-Арас (в текста е казано, че „точно по пътя на Глаурунг, северно от мястото, където се вливал Келеброс, лежала една от тия клисури — далеч не най-дълбоката, ала по-тясна от всички други“).
Виж картата
Втората поправка засяга историята около убиването на Глаурунг при прекосяването на клисурата. Съществуват чернова и окончателен вариант. В черновата Турин и неговите спътници се изкачват по отсрещния бряг на пропастта, докато достигат под ръба; цяла нощ висят там и Турин „се борел с черни сънища, сред които с цялата си сила и воля се вкопчвал и стискал“. Когато денят наближава, Глаурунг се приготвя да прекоси клисурата „не право над тях, а малко на север“ и затова Турин е принуден да се спусне надолу до речното корито, а после пак да се изкатери по канарите към търбуха на дракона.
В окончателния вариант Турин и Хунтор са се изкатерили само донякъде по отсрещния бряг, когато Турин казва, че хабят силите си в изкачване, преди да знаят къде ще премине Глаурунг; „затуй спрели и зачакали“. Не се казва, че са слезли надолу от това място и откъсът за дрямката на Турин „сред която с цялата си сила и воля се вкопчвал и стискал“ отново се появява от черновата. Но в преработената история няма необходимост от вкопчване; те са могли и със сигурност са слезли до дъното, за да изчакат там. Всъщност точно така и става — в окончателния текст от „Недовършени предания“ е казано, че те не били на пътя на Глаурунг и Турин „изтичал напред покрай реката, за да стигне под него“. За по-логично замених „не стояли точно на пътя на Глаурунг“ с „не се намирали точно на пътя на Глаурунг“ и „изтичал напред покрай реката“ с „изтичал напред покрай канарите“
Сами по себе си това са дреболии, но осветляват може би най-ярко изобразените сцени от легендите за Древните дни и едно от най-великите събития в тях.

Списък на имената в „Разказ за децата на Хурин“

Със ▲ са отбелязани имената, които се срещат в картата на Белерианд.

Агарваен — „Окървавения“, име, под което се представя Турин, когато пристига в Нарготронд.
Аданедел — „Елфочовек“, име, дадено на Турин в Нарготронд.
Аерин — Сродница на Хурин от Дор-ломин; взета за съпруга от източния пришълец Брода.
Азагал — Владетел на джуджетата от Белегост.
Айнури — „Свещените“, първите същества, сътворени от Илуватар преди създаването на Света — Валари и Маяри („духове от същия порядък като Валарите, но на по-ниско ниво“).
Алгунд Човек — от Дор-ломин, един от разбойниците, към чиято банда се присъединява Турин.
Амон Дартир▲ — Връх в планинската верига Еред Ветрин, южно от Дор-ломин.
Амон Етир — „Хълм на съгледвачите“, голяма могила, издигната по заповед на Финрод Фелагунд на една левга източно от Нарготронд.
Амон Обел▲ — Хълм в Бретилския лес, върху който е изграден Ефел Брандир.
Амон Руд▲ — „Голия хълм“, самотно възвишение сред пущинака на юг от Бретил, където е жилището на Мим.
Анах▲ — Проход, слизащ от Таур-ну-Фуин към западния край на Еред Горгорот.
Ангбанд — Могъщата крепост на Моргот в северозападния край на Средната земя.
Англахел — Мечът на Белег, дар от Тингол; след като е изкован наново за Турин, получава името Гуртанг.
Ангрод — Трети син на Финарфин, загинал в сражението Дагор Браголах.
Ангуирел — Мечът на Еол.
Андрог — Човек от Дор-ломин, водач на разбойниците, към чиято банда се присъединява Турин.
Анфауглит — „Задавящият прах“, просторната равнина на север от Таур-ну-Фуин, някога тревиста и наричана Ард-гален, но превърната от Моргот в пустиня при Битката на Внезапния пламък.
Аранрут — „Кралска ярост“, мечът на Тингол.
Арда — Земята
Аредел — Сестра на Тургон, съпруга на Еол.
Арминас — Елф от Нолдорите, който заедно с Гелмир отива в Нарготронд, за да предупреди Ородрет за наближаващата заплаха.
Арох — Конят на Хурин.
Арверниен▲ — Крайбрежието на Белерианд западно от устието на Сирион; споменава се в песента на Билбо в Ломидол.
Асгон — Старец от Дор-ломин, който помага на Турин да избяга след убийството на Брода.
Барагунд — Баща на Морвен; братовчед на Берен.
Барад Ейтел — „Кула на извора“, крепост на Нолдорите край Ейтел Сирион.
Барахир — Баща на Берен; брат на Бреголас.
Бар-ен-Данвед — „Дом на откупа“, име, което Мим дава на своето жилище.
Бар-ен-Нибин-ноег — „Дом на Калпавите джуджета“ върху Амон Руд.
Бар Ериб — Укрепление в Дор Куартол, южно от Амон Руд.
Бауглир — „Насилник“, „Потисник“, прозвище на Моргот.
Бездомен горянин — Име, с което се представя Турин при първата си среща с хората от Бретил.
Белег — Елф от Дориат, прославен стрелец; приятел и спътник на Турин. Наричан още "Куталион", тоест „Крепколък“.
Белегост — „Велика крепост“, един от двата града на джуджетата в Сините планини.
Белегунд — Баща на Риан; брат на Барагунд.
Белерианд▲ — Земите на запад от Сините планини през Древните дни.
Белтрондинг — Лъкът на Белег.
Беор — Водач на първите хора, навлезли в Белерианд; родоначалник на Беоровия род, един от трите първи Едаински родове.
Берен — Потомък на Беор, възлюбен на Лутиен, който отсича Силмарила от Морготовата корона; наричан „Едноръкия“, а също така Камлост, тоест „Празната десница“.
Битка на Неизброимите сълзи — Виж "Нирнает Арноедиад".
Браголах — Виж "Дагор Браголах".
Брандир — Вожд на Народа на Халет в Бретилския лес по времето на Турин Турамбар; син на Хандир.
Бреголас — Баща на Барагунд и дядо на Морвен.
Брегор — Баща на Барахир и Бреголас.
Бретил▲ — Гора между реките Теиглин и Сирион в Белерианд; Бретилски люде — Народът на Халет.
Бритиах▲ — Брод през река Сирион северно от Бретил.
Брода — Източен пришълец в Хитлум след Нирнает Арноедиад.
Валари — „Всемогъщите“ — всевластни духове, навлезли в Света в началото на времето.
Валинор — Страна на Валарите на запад отвъд Великото море.
Варда — Най-могъщата от Кралиците на Валарите, съпруга на Манве.
Великата могила — Виж "Хауд-ен-Нирнает".
Великата песен — Музиката на Айнурите, от която започнал Светът.
Владетелка на Дор-ломин — Морвен
Властелин на Водите — Валарът Улмо
Властелини на Запада — Валарите
Врагът — Моргот
Галдор Високи — Син на Хадор Златокоси; баща на Хурин и Хуор; загива в Ейтел Сирион.
Гамил Зирак — Един от най-големите майстори-ковачи между джуджетата, учител на Телчар от Ногрод.
Гаурваити — „Хора-вълци“, банда разбойници, из горите по западните граници на Дориат, към която се присъединява Турин.
Гваерон — „Ветровитият месец“, март.
Гвиндор — Елф от Нарготронд, влюбен във Финдуилас; спътник на Турин.
Гелмир (1) — Елф от Нарготронд, брат на Гвиндор.
Гелмир (2) — Елф от Нолдорите, който заедно с Арминас потегля към Нарготронд, за да предупреди Ородрет за наближаващата заплаха.
Гетрон — Един от спътниците на Турин в пътуването до Дориат.
Гинглит▲ — Река, която се влива в Нарог над Нарготронд.
Глаурунг — „Баща на драконите“, първият от драконите на Моргот.
Глитуи▲ — Река, която извира от Еред Ветрин и се влива в Теиглин на север от притока Малдуин.
Глоредел — Дъщеря на Хадор и сестра на Галдор, бащата на Хурин; съпруга на Халдир от Бретил.
Глорфиндел — Елфически благородник от Гондолин.
Гондолин▲ — Потайният град на крал Тургон.
Горгорот — Виж "Еред Горгорот".
Горяни — Обитатели на горите южно от Теиглин, нападани от Гаурваитите.
Гортол — „Страховития шлем“, име, което приема Турин в земите на Дор Куартол.
Готмог — Вожд на Балрозите; убиец на крал Фингон.
Гритнир — Един от спътниците на Турин в пътуването му до Дориат, където умира.
Гуилин — Елф от Нарготронд, баща на Гвиндор и Гелмир.
Гуртанг — „Смъртоносно желязо“, новото име на Англахел, мечът на Белег, след като бива изкован повторно за Турин в Нарготронд.
Дагор Браголах — Битка на Внезапния пламък (или само Браголах), сражението, в което Моргот слага край на обсадата на Ангбанд.
Даерон — Песнопоец от Дориат.
Димбар▲ — Областта между реките Сирион и Миндеб.
Димрост — „Дъждовната стълба“, водопади на река Келеброс в Бретилския лес, наречени по-късно Нен Гирит.
Дориат▲ — Кралство на Тингол и Мелиан в горите Нелдорет и Регион, управлявано от подземния дворец Менегрот край река Есгалдуин.
Дор Куартол — „Земя на Лъка и Шлема“, название на областта, която отбраняват Белег и Турин от своето убежище върху Амон Руд.
Дорлас — Влиятелен мъж сред Народа на Халет в Бретилския лес.
Дор-ломин — Област в южната част на Хитлум, дадена от крал Фингон за владение на Хадоровия род; родно място на Хурин и Морвен.
Дортонион▲ — „Земя на боровете“, просторни гористи възвишения по северните граници на Белерианд, по-късно наречени Таур-ну-Фуин.
Дренгист▲ — Дълъг залив, прорязващ планините Еред Ломин, Кънтящите планини.
Едаини — (единствено число адан или по-рядко едаин) — хората от Трите рода на Елфическите приятели.
Ейтел Иврин▲ — „Изворът на Иврин“, изворът на река Нарог в подножието на Еред Ветрин.
Ейтел Сирион▲ — „Изворът на Сирион“, върху източните склонове на Еред Ветрин; често споменаван във връзка с разположената там Нолдорска крепост (Барад Ейтел).
Ектелион — Елфически благородник от Гондолин.
Елдари — Елфите във Великото пътуване от Изтока към Белерианд.
Еледвен — Име на Морвен, „Елфически блясък“.
Еленов скок — Виж Кабед-ен-Арас.
Еол — Наричан „Мрачния елф“, велик ковач, който живеел в Нан Елмот; създател на меча Англахел; баща на Маеглин.
Еред Ветрин — „Сенчести планини“, „Планини на Сянката“, голямата планинска верига, която очертава границата на Хитлум откъм изток и юг.
Еред Горгорот▲ — „Планини на Ужаса“, стръмните склонове, с които Таур-ну-Фуин се спуска на юг; наричани и само Горгорот.
Есгалдуин▲ — Река в Дориат, която разделя горите Нелдорет и Регион, преди да се влее в Сирион.
Ефел Брандир — „Оградата на Брандир“, селище на горяните от Бретил върху Амон Обел. Понякога наричано само Ефел.
Ехад и Седрин — (или само Ехад), „Лагер на верните“ — име, дадено на дома на Мим върху Амон Руд.
Здрачни езера▲ — Област с мочурища и блата, където Арос се влива в Сирион.
Ибун — Един от синовете на Калпавото джудже Мим.
Иврин — Име на езеро и водопади под Еред Ветрин, откъдето започва река Нарог.
Изгнаници — Разбунтувалите се Нолдори, които избягват от Валарите към Средната земя.
Източни пришълци — Човешки племена, които идват в Белерианд след Едаините.
Илуватар — „Бащата на всичко“
Индор — Благородник от Дор-ломин, баща на Аерин.
Кабед-ен-Арас — „Еленов скок“ дълбока клисура на река Теиглин, където Турин убива Глаурунг.
Кабед Наерамарт — „Скок на страховитата участ“, име, дадено на Кабед-ен-Арас, след като Ниенор се хвърля от скалите на клисурата.
Калпави джуджета — Народ на джуджетата от Средната земя, чиито последни представители са Мим и двамата му синове.
Келеброс — Поток в Бретил, който се влива в Теиглин близо до Бродовете.
Кирдан — Наричан още Корабостроителя; повелител на заливите във Фалас; след унищожаването на пристанищата подир Нирнает Арноедиад избягва на юг към остров Балар.
Крепколък — Име на Белег; виж Куталион.
Крисаегрим▲ — Планински върхове южно от Гондолин, където вият гнездата си Орлите на Торондор.
Куталион — „Крепколък“, име на Белег.
Лабадал — Прозвище, с което малкият Турин нарича Садор.
Ладрос▲ — Земи на североизток от Дортонион, подарени от Нолдорските крале на хората от Беоровия род.
Лалаит — „Смях“, име, с което наричат Урвен.
Ларнах — Един от горяните в земите на юг от Теиглин.
Лотлан — Просторна равнина на изток от Дортонион (Таур-ну-Фуин).
Лотрон — Петият месец.
Лутиен — Дъщеря на Тингол и Мелиан, която след смъртта на Берен избира да бъде между простосмъртните и да сподели неговата съдба. Наричана Тинувиел, „щерка на здрача“, тоест Славей.
Маблунг — Елф от Дориат, старши пълководец на Тингол и приятел на Турин; наричан „Ловеца“.
Маеглин — Син на Еол Мрачния елф и Тургоновата сестра Аредел; предава Гондолин.
Маедрос — Първороден син на Феанор с владения на изток отвъд Дортонион.
Малдуин▲ — Приток на Теиглин.
Манве Старшият сред Валарите. — Наричан също така Върховен владетел.
Мандос — Един от Валарите — съдия и пазител на Домовете на мъртвите във Валинор.
Мелиан — Една от Маярите (виж Айнури), съпруга на Тингол и кралица на Дориат; създава около кралството омагьосан защитен пояс, наричан Пояс на Мелиан; майка на Лутиен.
Мелкор — Куенийското име на Моргот.
Менегрот▲ — „Хилядата пещери“, потайният чертог на Тингол и Мелиан край река Есгалдуин в Дориат.
Менел — Най-високата небесна област, където са звездите.
Метед-ен-Глад — „Край на гората“, укрепление на Дор Куартол, разположено в покрайнините на гората южно от Теиглин.
Мим — Калпавото джудже, живеещо върху Амон Руд.
Минас Тирит — „Стражева кула“, изградена от Финрод Фелагунд върху остров Тол Сирион.
Миндеб▲ — Приток на Сирион между Димбар и гората Нелдорет.
Митрим▲ — Югоизточната област на Хитлум, отделена от Дор-ломин с Митримските планини.
Морвен — Дъщеря на Барагунд от Беоровия род; съпруга на Хурин и майка на Турин и Ниенор. Наричана още Еледвен и Владетелка на Дор-ломин.
Моргот — Валар бунтовник, първоначално най-силен сред Всемогъщите. Наричан също така Черен крал, Мрачен владетел, Враг, Бауглир, а от Друедаините и Властелин на Мрака.
Мормегил — „Черния меч“, прозвище на Турин в Нарготронд.
Мрачен владетел — Моргот
Нан Елмот▲ — Гора в Източен Белерианд, където живее Еол.
Нарготронд▲ — „Великата подземна крепост на река Нарог“, създадена от Финрод Фелагунд и унищожена от Глаурунг; название и на цялото кралство Нарготронд, обхващащо земите на изток и на запад от реката.
Нарог▲ — Най-голямата река в Западен Белерианд, извираща от Иврин под Еред Ветрин; влива се в Сирион близо до устието му.
Невраст▲ — Област на запад от Дор-ломин отвъд Кънтящите планини (Еред Ломин).
Неитан — „Онеправдания“, име, с което се нарича Турин между разбойниците.
Нелас — Елфическа девойка от Дориат, приятелка на Турин в юношеските му години.
Нен Гирит — „Треперещата вода“, име, с което биват наречени водопадите Димрост на потока Келеброс в Бретилския лес.
Нен Лалаит — Поточе, извиращо от Еред Ветрин под връх Амон Дартир и минаващо покрай дома на Турин в Дор-ломин.
Ненинг▲ — Река в Западен Белерианд, край чието устие е пристанището Егларест.
Нибин-ноег, Нибин-ногрим — Калпавите джуджета.
Ниенор — „Ридание“, дъщеря на Хурин и Морвен, сестра на Турин; виж Ниниел.
Нимбретил▲ — Брезова гора в Арверниен, спомената в песента на Билбо в Ломидол.
Ниниел — „Просълзената“, име, с което Турин нарича Ниенор в Бретил.
Нирнает Арноедиад — „Битка на Неизброимите сълзи“, често наричана само Нирнает.
Ногрод — Един от двата града на джуджетата в Сините планини.
Нолдори — Вторият от Трите рода на Елдарите при Голямото пътешествие на запад от Куивиенен; наричани още „Дълбоки елфи“ и „Владетели на премъдростите“.
Нуат▲ — Гора на запад от горното поречие на Нарог.
Орлег — Разбойник от бандата на Турин.
Ородрет — Крал на Нарготронд след смъртта на Финрод Фелагунд; баща на Финдуилас.
Осе — Маяр на Морето, васал на Улмо.
Охраняваната равнина — Виж Талат Дирнен.
Охраняваното кралство — Виж Дориат.
Повелител на съдбата — Виж Турамбар.
Потайния град — Виж Гондолин.
Прекрасен народ — Елдарите.
Рагнир — Сляп слуга в дома на Хурин от Дор-ломин.
Регион▲ — Гъста гора в южната част на Дориат.
Риан — Братовчедка на Морвен; съпруга на Хуор, брата на Хурин, и майка на Туор.
Ривил▲ — Поток, който се спуска на север от Дортонион и се влива в Сирион край Серехското мочурище.
Садор — Дърводелец, слуга на Хурин от Дор-ломин и приятел на малкия Турин, който го нарича Лабадал.
Саерос — Елф от Дориат, съветник на крал Тингол; враждебно настроен към Турин.
Сауронов остров — Тол Сирион.
Сенчести планини▲ — Виж Еред Ветрин.
Серех▲ — Голямо мочурище на север от Сирионския проход, където река Ривил се спуска от Дортонион.
Сиви елфи — Синдари, име, дадено на Елдарите, които останали в Белерианд и не преминали на запад отвъд Великото море.
Синдарински език — Език на Синдарите, елфическият език в Белерианд.
Сините планини — Могъщата планинска верига (наричана още Еред Луин и Еред Линдон) между Белерианд и Ериадор през Древните дни.
Сирион▲ — Най-голямата река в Белерианд.
Скръбна година — Годината на Нирнает Арноедиад.
Сламени глави — Презрително прозвище, с което източните пришълци в Хитлум наричат Хадоровия род.
Стария отряд — Име, с което биват наречени в Дор-Куартол първоначалните участници в бандата на Турин.
Староелфически език — Виж Куенийски език.
Страна на върбите — Виж Нан-татрен.
Сулиме — Староелфическо име на третия месец според Нуменорския календар, отговарящ на месец март. Виж Гваерон.
Сухата река — Коритото на пресъхнала сега река, която някога е извирала от Пръстеновите планини, за да се влее в Сирион; по него се влиза в Гондолин.
Талат Дирнен▲ — „Охраняваната равнина“ на север от Нарготронд.
Талион — Виж Хурин.
Тангородрим — „Планини на Тиранията“, издигнати от Моргот над Ангбанд.
Таур-ну-Фуин▲ — „Гора под нощта“, по-сетнешно име на Дортонион.
Теиглин▲ — Приток на Сирион, извиращ от Сенчестите планини и минаващ през Бретилския лес.
Теиглински бродове▲ — Място, където Старият южен път за Нарготронд пресича Теиглин.
Телперион — Бялото дърво, първото от Двете дървета, огряващи Валинор.
Телчар — Прославен ковач от града на джуджетата Ногрод.
Тингол — „Сивоплащ“, „Сивия плащ“, владетел на Сивите елфи (Синдари); съпруг на Мелиан от Маярите; баща на Лутиен.
Тол Сирион▲ — Речен остров в Сирионския проход, върху който Финрод изградил крепостта Минас Тирит; по-късно превзет от Саурон.
Торондор — „Крал на Орлите“ (виж във „Властелинът на пръстените“, книга VI, глава 4: „стария Торондор, що някога, в младите дни на Средната земя градял гнездата си по непристъпните върхари на Околните планини“).
Трите рода — Родовете на Беор, Халет и Хадор.
Тумладен — Скритата долина в Пръстеновите планини, където се издига град Гондолин.
Тумхалад▲ — Долина в Западен Белерианд между реките Гинглит и Нарог, където е разбита войската на Нарготронд.
Туор — Син на Хуор и Риан; братовчед на Турин и баща на Еарендил.
Турамбар — „Повелител на съдбата“ — име, с което се представя Турин в Бретилския лес.
Тургон — Вторият син на крал Финголфин и брат на Фингон; създател и крал на Гондолин.
Турин — Син на Хурин и Морвен, за чиято съдба разказва баладата „Нарн и Хин Хурин“. За другите му имена виж Неитан, Агарваен, Тхурин, Мормегил, Бездомен горянин, Турамбар.
Тхурин — „Потайния“ — прозвище, дадено на Турин в Нарготронд от Финдуилас.
Улдор Проклети — Вожд на Източните пришълци, убит в Битката на Неизброимите сълзи.
Улмо — Един от великите Валари, „Властелин на Водите“.
Улрад — Един от разбойниците (Гаурваити), към чиято банда се присъединява Турин.
Умарт — „Зла участ“, измислено бащино име, с което Турин се представя в Нарготронд.
Урвен — Истинското име на Лалаит, дъщеря на Хурин и Морвен, която умира още в детските си години.
Фаеливрин — Гальовно прозвище, с което Гвиндор нарича Финдуилас.
Фалас▲ — Западните брегове на Белерианд.
Фаротско плато▲ — Възвишения на запад от река Нарог над Нарготронд.
Феанор — Първороден син на Финве, пръв водач на Нолдорите; полубрат на Финголфин и Финарфин; създател на Силмарилите; водач на Нолдорите в техния бунт срещу Валарите, но убит в сражение скоро след завръщането си в Средната земя. Виж също така Феанорови синове.
Феанорови синове — Виж Феанор. Седмината му синове имат владения в Източен Белерианд.
Фелагунд — „Създател на пещери“ — име, с което е известен Финрод след изграждането на Нарготронд.
Финарфин — Трети син на Финве, брат на Финголфин и полубрат на Феанор; баща на Финрод, Ородрет, Ангрод, Аегнор и Галадриел. Финарфин не се завръща в Средната земя.
Финголфин — Втори син на Финве, първия водач на Нолдорите; живее в Хитлум като Върховен крал на Нолдорите от Белерианд; баща на Фингон и Тургон.
Фингон — Първороден син на крал Финголфин и върховен крал на Нолдорите в Белерианд след смъртта на баща си.
Финдуилас — Дъщеря на Ородрет, втория крал на Нарготронд.
Финрод — Син на Финарфин; основател и крал на Нарготронд; брат на Ородрет и Галадриел; често наричан Фелагунд.
Форвег — Човек от Дор-ломин, главатар на бандата разбойници (Гаурваити), към които се присъединява Турин.
Хадор Златокоси — Приятел на елфите, владетел на Дор-ломин и васал на крал Финголфин; баща на Галдор, който пък е баща на Хурин и Хуор; загива в Ейтел Сирион по време на битката Дагор Браголах.
Халдир — Син на Халмир от Бретил; взима за съпруга Глоредел, дъщеря на Хадор от Дор-ломин.
Халет — Наричана още Владетелката Халет; прародителка на Втория род на Едаините, наричани Халетрими или Народ на Халет, обитаващи Бретилския лес.
Халмир — Вожд на Халадините, баща на Халдир.
Хандир Бретилски — Син на Халдир и Глоредел; баща на Брандир.
Харет — Дъщеря на Халмир от Бретил и съпруга на Галдор от Дор-ломин; майка на Хурин и Хуор.
Хауд-ен-Елет — „Могила на елфическата девойка“ край Теиглинските бродове, в която е погребана Финдуилас от Нарготронд.
Хауд-ен-Нирнает — „Хълм на сълзите“ в пустинята Анфауглит.
Хим — Един от синовете на Калпавото джудже Мим; убит от Андрог.
Хирилорн — Огромно буково дърво с три ствола в гората Нелдорет.
Хитлум▲ — „Земя на мъглата“ — северна област, ограничена от Планините на Сянката.
Хора-вълци — Виж Гаурваити.
Хунтор — Горянин от Бретил; придружава Турин при нападението срещу Глаурунг в Кабед-ен-Арас.
Хуор — Брат на Хурин; баща на Туор и дядо на Еарендил; загива в битката Нирнает Арноедиад.
Хурин — Владетел на Дор-ломин, съпруг на Морвен и баща на Турин и Ниенор, наричан Талион, Непреклонния.
Хълм на съгледвачите — Виж Амон Етир.
Чеда на Земята — Елфи и хора.
Чеда на Илуватар — Елфи и хора.
Черния крал — Моргот
Черния меч — Името на Турин в Нарготронд; а също така и самият меч. Виж Мормегил.
Шарбхунд — Име, с което Калпавите джуджета наричат Амон Руд.
Южен път — Древният път от Тол Сирион към Нарготронд през Теиглинските бродове.
Явана — Една от Валиерите (Кралици на Валарите), съпруга на Ауле.

Бележка за картата

Тази карта се основава изцяло на публикуваната в „Силмарилион“, която пък е извлечена от картата, която баща ми създаде през 30-те години и повече не я промени, като я използваше за цялото си следващо творчество. Доста по-съкратеното представяне на планини, хълмове и гори тук копира неговия стил.
При рисуването на новата карта въведох някои разлики, за да я опростя и да я направя по-пригодна специално за „Децата на Хурин“. Затова тя не стига на запад до Осирианд и Сините планини и някои географски подробности са пропуснати; нанесени са (с някои изключения) само названия, които се срещат в повествованието.

Виж картата

Легенда

Amon Darthir — Амон Дартир
Amon Obel — Амон Обел
Amon Rudh — Амон Руд
Anfauglith (Ard-galen) — Анфауглит (Ард-гален)
Arvernien — Арверниен
Beleriand — Белерианд
Birchwoods of Nimbrethil — Брезова гора Нимбретил
Brethil — Бретил
Brithiach — Бритиах
Crissaegrim — Крисаегрим
Crossings of Teiglin — Теиглински бродове
Dimbar — Димбар
Doriath — Дориат
Echoing Mountains — Кънтящите планини
Eglarest — Егларест
Eithel Ivrin — Ейтел Иврин
Eithel Sirion — Ейтел Сирион
Ered Gorgoroth — Еред Горгорот
Falas — Фалас
Fen of Serech — Серехско мочурище
Fens of Sirion — Сирионски блата
Firth of Drengist — Залив Дренгист
Forest of Neldoreth — Гора Нелдорет
Forest of Region — Гора Регион
Gates of Sirion — Сирионски порти
Gondolin — Гондолин
High Faroth — Фаротско плато
Hithlum — Хитлум
Ladros — Ладрос
Menegroth — Менегрот
Mithrim — Митрим
Mountains of Shadow — Сенчести планини
Mouths of Sirion — Устие на Сирион
Mts of Mithrim — Митримски планини
Nan Elmoth — Нан Елмот
Nargothrond — Нарготронд
Nevrast — Невраст
Old South Road — Старият южен път
Pass of Anach — Проход Анах
Ravines — Клисури
R. Esgalduin — p. Есгалдуин
R. Glithui — p. Глитуи
River Aros — Река Apoc
River Ginglith — Река Гинглит
River Narog — Река Нарог
River Nenning — Река Ненинг
Rivil — Ривил
R. Malduin — p. Малдуин
R. Mindeb — p. Миндеб
R. Sirion — p. Сирион
R. Teiglin — p. Теиглин
Talath Dirnen (The Guarded Plain) — Талат Дирнен (Охраняваната равнина)
Taur-nu-Fuin (Dorthonion) — Tayp-ну-фуин (Дортонион)
Tol Sirion — Тол Сирион
The Great Sea — Великото море
Tumhalad — Тумхалад
Twilit Meres — Здрачните езера
Vinyamar — Винямар
Woods of Nuath — Гора Нуат

END