Разказват предания, че когато безброй Елдари потеглили от Куивиенен, Ороме препускал пред тях върху своя бял жребец Нахар със златни копита; и като отминали на север от морето Хелкар, те завили на запад. Далече в северния небосклон пред тях още висели огромни черни облаци над руините от войната и по тия места не греели звезди. Страх обзел тогава мнозина, та се разкаяли и поели обратно и за тях не се знае нищо.
Дълъг и бавен бил западният поход на Елдарите, защото неизмерни били просторите на Средната земя и трудно се крачело из безпътицата. А и самите те не бързали, защото ги изпълвало изумление пред всичко, що виждали и затуй неведнъж пожелавали да се заселят в равнините край някоя река; и макар все още да не губели решителност, мнозина вече се бояли от края на пътешествието. Затова щом ги напуснел Ороме да свърши някое друго дело, спирали те своя поход, докато се върнел да ги поведе отново. И тъй след дълго и бавно пътуване прекосили Елдарите една гъста гора и излезли край бреговете на огромна река, каквато не били виждали дотогаз; а отвъд нея се извисявали планини, чиито остри върхове сякаш пронизвали царството на звездите. Тази река, казват, била същата, която отпосле нарекли Андуин Велики и още в ония времена отделяла западните краища на Средната земя. Планините пък били Хисаеглир, Мъгливите кули по границите на Ериадор; ала в онези дни били далеч по-страховити, защото Мелкор ги бил издигнал, за да възпира набезите на Ороме. Дълго живели Телерите по тия брегове и искали да останат там завинаги, но Ваниярите и Нолдорите прекосили реката и Ороме ги повел по планинските проходи. А когато Ороме се отдалечил, погледнали Телерите към сенчестите зъбери и ги обзел страх.
Тогава от отряда на Олве се отделил един елф, който вечно крачел в последните редици; името му било Ленве. Напуснал той западния поход, повел още мнозина на юг покрай бреговете на Великата река и тъй изчезнали задълго от своите сродници. Нарекли ги Нандори и станали те отделен народ със свои собствени нрави и обичаи; влюбени били във водите и живеели край потоци и звънки водопади. От всички елфи тъкмо те имали най-големи познания за всичко живо, било то дърво, трева, птица или звяр. В по-късни години Денетор, синът на Ленве, най-сетне поел отново на запад и повел част от онзи народ през планините към Белерианд още преди да изгрее за пръв път Луната.


Подир дълъг път Ваниярите и Нолдорите прехвърлили Еред Луин, сиреч Сините планини, що делят Ериадор от най-западната област на Средната земя, наричана от елфите Белерианд; и челните им отряди прекосили долината Сирион и слезли към бреговете на Великото море между Дренгист и залива Балар. Ала щом съзрели водите, страх велик ги обхванал и мнозина се оттеглили из горите и възвишенията на Белерианд. Оставил ги тогаз Ороме и се върнал във Валинор да подири съвет от Манве.
А отрядът на Телерите минал през Мъгливите планини и прекосил просторните земи на Ериадор, подканван непрестанно от Елве Синголо, който бил нетърпелив да се завърне към Валинор и Светлината, що веднъж бил съзрял; пък и не искал той да се дели от Нолдорите, защото крепка дружба го свързвала с вожда им Финве. Тъй подир дълги години Телерите също се прехвърлили през Еред Луин в най-източните области на Белерианд. Там обаче се задържали и живели известно време край река Гелион.

4. За Тингол и Мелиан

Мелиан била една от Маярите, сродница на Валарите. Обитавала из градините на Лориен и нямало там никой по-красив, по-мъдър и по-изкусен в омайните песни. Казват, че когато в часа на смесените светлини запеела сред Лориен, Валарите изоставяли всяко дело, замлъквали камбаните на Валмар и потоците спирали да текат. Вредом я съпровождали славеи, а тя ги учела на песни; и обичала гъстите сенки на горските дебри. Приличала на Явана, каквато била преди Светът да е сътворен; а когато народът на Куенди се пробудил край Куивиенен, напуснала Валинор и отишла в Отвъдните земи, за да изпълни предутринното безмълвие със звънка песен и с гласовете на своите птици.
Когато пътят на Телерите, както бе казано, наближил края си, този народ спрял задълго в Източен Белерианд отвъд река Гелион; по онова време мнозина Нолдори още били на запад из горите, наречени по-късно Нелдорет и Регион. Елве, вождът на Телерите, често тръгвал из горските дебри да дири своя приятел Финве по земите на Нолдорите; и тъй веднъж стигнал самичък под звездния блясък до гората Нан Елмот и там изведнъж чул песента на славеи. Чар омаен паднал над него и той застинал; и през вълшебната песен на _ломелинди_ чул нейде далече гласа на Мелиан, що изпълнил сърцето му с копнеж и почуда. Забравил за своя народ и за своите цели, тръгнал подир птиците през сенките горски и се изгубил из гъсталака на Нан Елмот. Ала най-сетне излязъл на открита поляна под звездите и там съзрял Мелиан; от мрака я гледал, а по лицето й греел блясъкът на Аман.
Тя не продумвала, ала изпълнен с обич Елве пристъпил, хванал я за ръката и тозчас станала магия, та стояли тъй дълги години, докато в небосвода над тях бавно кръжали звездите; и преди да изрекат слово, високи израсли край тях дърветата на Нан Елмот.
Дълго търсили Елве, ала никой не го открил и накрая Олве станал вожд на Телерите и ги повел, както ще разкажем по-сетне. И макар дълго да живял Елве, вече никога не достигнал Валинор, а и Мелиан не се завърнала там додето царували блажено двамата из горите; и от тях идвали сетне в жилите на елфи и хора капчици от кръвта на ония Айнури, що били при Илуватар още преди сътворението на Еа. В по-късни години станал Елве владетел прославен и негов народ били всички Елдари от Белерианд; наричали ги Синдари, що значи Сиви или Здрачни елфи, а той бил крал Сивоплащ — Елу Тингол, както казвали по ония земи. Мелиан била неговата кралица, по-мъдра от всякоя друга рожба на Средната земя; и потайните им чертози били в Менегрот — Хилядата пещери сред Дориат. Велик бил Тингол между Елдарите и още по-велика мощ му давала Мелиан; защото единствен той от всички Синдари съзрял с очите си Двете дървета в дните на техния цъфтеж и макар да бил крал на Уманиярите, не се числи в народа на Морикуенди, а го смятат за един от Елфите на Светлината, най-могъщият владетел на Средната земя. И от любовта на Тингол и Мелиан се появили на този свят най-прекрасните Чеда на Илуватар.

5. За Елдамар и Принцовете на Елдарите

След време Ваниярите и Нолдорите достигнали най-западните брегове на Отвъдните земи. През онази епоха след Сражението на Всемогъщите северните брегове се извивали все на запад, тъй че в най-северните краища на Арда само тесен пролив делял Отвъдните земи от Аман, върху който бил построен Валинор; ала там лютите студове на Мелкор били изпълнили морето с плаващи ледове. Затуй Ороме повел Елдарите не към далечния север, а из прекрасните земи покрай река Сирион, що отпосле били наречени Белерианд; и от ония брегове за пръв път съзрели Елдарите с трепет и страх океана бездънен и необятен между себе си и Планините на Аман.
По молба на Валарите отишъл Улмо до бреговете на Средната земя и там заговорил с Елдарите, що стояли и гледали мрачните вълни; и със словата си мъдри и песента на мощните рогове от раковини морски превърнал страха им в копнеж по морето. А сетне изтръгнал един остров, що още подир пагубното рухване на Илуин бил останал да стърчи самотен насред морето, далеч от всеки бряг; и с помощта на слугите си понесъл тая грамада като ладия величава и я закотвил в Баларския залив, где се вливали водите на Сирион. Качили се тогаз на острова Ванияри и Нолдори, с него потеглили през морето и накрай стигнали дългите брегове под Планините на Аман; навлезли в блажения Валинор и с радост били посрещнати там. Ала източното крайче на острова, що било здраво закотвено за плитчините край устието на Сирион, се отчупило и останало сред Баларския залив, към който сетне нерядко се връщал Осе.
Телерите обаче още се бавели в Средната земя, понеже обитавали Източен Белерианд надалеч от морето и твърде късно дочули зова на Улмо; а и мнозина все още дирели своя владетел Елве и не желаели да потеглят без него. Но когато узнали, че Ингве и Финве са отвели своите народи, мнозина Телери побързали към устието на Сирион и останали там да живеят във вечен копнеж по изгубените приятели; и избрали за свой крал Олве, брата на Елве. Дълго останали край бреговете на западните морета, а Осе и Уинен идвали там и се сдружили с тия народи; често ги учел Осе на мъдрост дълбока, седнал върху скала близо до земната суша и от него узнали всички тайни на морето и морската песен. Тъй Телерите, що от самото начало обичали водата и били най-сладкогласни от всички елфи, се влюбили навеки в морето и сред техните песни зазвучал гласът на прибоя.
Подир дълги години Улмо се вслушал в молбите на Финве и неговите Нолдори, що скърбели по дружбата с изостаналите Телери и решил да отведе и тях в Аман, ако пожелаят. И те наистина пожелали, ала велика била тъгата на Осе, когато пристигнал Улмо край бреговете на Белерианд да ги отнесе към Валинор; защото царство на Осе били моретата на Средната земя около бреговете на Отвъдните земи и скръб го обзела, че не ще чуе вече глас на Телери. Убедил някои от тях да останат и те били наречени Фалатрими — елфи от Фалас, които живеели в древните дни покрай заливите Бритомбар и Егларест, първи моряци и корабостроители в Средната земя. Кирдан Корабостроителя бил техен владетел.
Мнозина близки и сродници на Елве Синголо също останали да го дирят из Отвъдните земи, макар че с радост щели да поемат към Валинор, ако Улмо и Олве били изчакали още малко. Но Олве бързал да тръгне; и накрая главният отряд на Телерите се качил върху острова и Улмо го понесъл през вълните. А близките на Елве останали на брега и се нарекли Еглати, що значи Изоставеният народ. Предпочитали да живеят из горите и хълмовете на Белерианд, защото гледката към вълните им навявала скръб; ала копнежът по Аман останал навеки в сърцата им.
А когато Елве се пробудил от дългия унес, излязъл заедно с Мелиан от Нан Елмот и двамата заживели сред ония земи. Страстно копнеел той да види отново светлика на Двете дървета, ала по лицето на Мелиан съзирал като в смътно огледало лъчите на Аман и туй му стигало. Сбрал се наоколо неговият народ с радост и изумление, защото ако и да бил преди могъщ и прекрасен, сега го виждали като най-велик сред Маярите, по-висок от всякое друго Чедо на Илуватар и над сребърните му коси се реел вятърът на съдбовна слава.


А Осе последвал отряда на Олве и когато стигнали залива Елдамар (наричан още Елфодом), призовал елфите с мощен глас; а те го чули и помолили Улмо да спре за малко пътуването. Вслушал се Улмо в молбата и по негова заръка Осе закотвил острова в дъното на морето. Тъй охотно се съгласил с елфите Улмо, понеже разбирал сърцата на Телерите и още пред Съвета на Валарите бил се възпротивил срещу призива, смятайки, че ще е по-добре Куендите да си останат в Средната земя. Недоволни били Валарите, щом узнали какво е сторил; скръб обзела Финве, че Телерите няма да дойдат, а още по-скръбен станал, когато узнал, че Елве е изоставен, защото разбирал, че повече не ще го види другаде, освен в чертозите на Мандос. А островът повече не помръднал и тъй си останал насред залива Елдамар; и го нарекли Тол Ересеа, що значи Самотния остров. Там заживели Телерите на воля под звездния небосвод, ала от своите земи виждали Аман и безсмъртния бряг; и заради дългия престой на Самотния остров езикът им станал по-различен от този на Ваниярите и Нолдорите.
На тия последните били отредени земи във Валинор. Но дори и под лъчезарните цветове на Двете дървета копнеели те понякога да зърнат звездите; затуй бил изсечен проход сред величавите стени на Пелори и там, в дълбоката долина, що слизала към морето, издигнали Елдарите висока зелена могила и я нарекли Туна. От запад я огрявал светликът на Дърветата; а на изток, где падала нейната сянка, гледала към залива Елфодом и Самотния остров сред Сенчестите морета. А през Калакирия, що значи Проход на Светлината, се леели лъчите на Блаженото царство, обливали мрачните вълни със сребро и злато, додето накрай достигали Самотния остров и правели западните му брегове зелени и прекрасни. Там за пръв път разцъфнали цветя източно от Планините на Аман.
Върху Туна издигнали елфите град Тирион с бели стени и тераси; и най-висока сред него била кулата на Ингве — Миндон Елдалиева, чиято сребърна лампа греела надалеч над мъглите морски. Малцина от простосмъртните люде са стигали с ладии чак дотам, та да зърнат нейните бледи лъчи. В Тирион върху Туна дълго живели задружно Нолдори и Ванияри. И тъй като от всичко във Валинор най-много обичали Бялото дърво, Явана им сътворила друго дърво, досущ като умален образ на Телперион, само дето не греело със своя зарница; Галасилион се наричало то на синдарински език. Засадили го на терасата под Миндон и там разцъфтяло и дало още много издънки из Елдамар. По-късно една от тия фиданки била отнесена в Тол Ересеа и израсла като могъщо дърво, наречено Келеборн; а подир време, както е разказано другаде, от нея дошло и потеклото на Нимлот, Бялото дърво в Нуменор.
Манве и Варда обичали най-много Ваниярите, Прекрасните елфи; Нолдорите пък били любимци на Ауле и той често идвал при тях със своята свита. Велики познания и умения придобили от него; ала още по-ненаситна ставала жаждата им за знание и често надминавали своя учител. Непрестанно се менял езикът им, защото били страстни любители на словото и вечно търсели най-уместни названия за онуй, що виждали или измисляли. И тъй се случило, че зидарите от рода на Финве търсейки из хълмовете камък за строеж (защото с голяма радост строяли високи кули), първи открили безценните камъни и изкопали несметни богатства; а сетне измислили и инструменти, с които да ги извайват и режат в най-различни форми. Ала за себе си нищо не пазели, а раздавали щедро и със своя труд обогатили цял Валинор.
По-късно Нолдорите се завърнали в Средната земя и тъй като в нашия разказ ще става дума най-вече за техните дела, редно е тук да изброим имената на техните владетели тъй, както са ги изричали елфите в Белерианд.
Финве бил крал на Нолдорите. Синовете му се наричали Феанор, Финголфин и Финарфин; ала Феанор бил роден от Мириел Серинде, а майка на Финголфин и Финарфин била Индис от народа на Ваниярите.
От тримата братя Феанор бил най-учен и най-умел в занаятите и словесното изкуство; духът му горял като пламък. Финголфин бил най-доблестен, силен и храбър. Финарфин бил най-красив и най-мъдър в сърдечните дела; той завинаги си останал приятел със синовете на Олве, владетеля на Телерите, а за жена взел неговата щерка Еарвен — лебедовата девойка от Алквалонде.
Седемте синове на Феанор били: Маедрос високия; славният певец Маглор, чийто глас се разнасял далече отвъд планини и морета; Келегорм прекрасния и Карантир мрачния; майсторът Куруфин, който бил наследил бащината си сръчност; а най-малките Амрод и Амрас били близнаци, напълно еднакви по дух и по тяло. В по-късни дни се прославили те като ловци из Средната земя; ловец бил и Келегорм, който във Валинор дружал с Ороме и често препускал подир звуците на неговия рог.

Синовете на Финголфин били двама — Фингон, който после станал крал на Нолдорите в северните земи и Тургон, владетел на Гондолин; сестра им била Аредел Белоликата. Тя била най-малката, ала когато израсла на ръст и хубост, станала снажна девойка и обичала да препуска на лов из горите. Често я придружавали нейните братовчеди, синовете на Феанор, но никому не дарила сърцето си. Наричали я Ар-Фейниел, Бялата владетелка на Нолдорите, защото наистина имала белоснежно лице под гъстите тъмни коси и винаги се обличала в сребристо и бяло.
Синовете на Финарфин били Финрод непреклонния (когото по-сетне нарекли Фелагунд, Властелин на пещерите), Ородрет, Ангрод и Аегнор; и четиримата обичали като родни братя синовете на Финголфин. Имали и сестра — Галадриел, най-прекрасната девойка в целия род на Финве; косите й греели като злато, сякаш в къдриците се таял блясъкът на Лаурелин.


Тук трябва да кажем как Телерите най-сетне пристигнали в Аман. Дълго живели те в Тол Ересеа, ала малко по малко сърцата им се променяли и ги теглело все към светлината, що се стелела отвъд морето към Самотния остров. Разкъсвали се душите им между любовта към песните на вълните по техните брегове и копнежа да видят своите близки сред величието на Валинор; и накрая надделяла жаждата за светлина. Тогаз по волята на Валарите Улмо им пратил техния приятел Осе и макар че скърбял, той ги научил на корабните изкуства; а когато корабите били готови, пратил им за прощален дар огромно ято лебеди с крепки криле. И тия лебеди тласнали белите кораби на Телерите през морето, где не подухвал ветрец; и тъй най-сетне последните пътници стигнали до Аман и бреговете на Елдамар.
Там се заселили те и ако искали, можели да съзерцават блясъка на Дърветата, да крачат по златните улици на Валмар и да се изкачват по кристалните стълби на Тирион над зелената могила Туна; ала най-често плавали с ладии бързи по водите на залива Елфодом или бродели сред прибоя и косите им блестели под светлината, що долитала иззад хълма. С купища камъни безценни ги дарявали Нолдорите в ония дни — опали, елмази и бистри кристали — а те пръскали тия богатства по бреговете и в плитките заливи; вълшебни били плажовете на Еленде в ония дни. И много перли извлекли сами от дълбините; перлени били техните домове и чертозите на Олве в Алквалонде — Лебедовия пристан, озарен с безброй фенери. Защото Алквалонде бил техен град и пристан за техните кораби; а корабите си градели подобно на лебеди със златни клюнове и очи от злато и черен ахат. Портата на този пристан била скална арка, изваяна от вълните; и се намирала на границите на Елдамар, северно от Калакирия, где светлината звездна била ярка и чиста.


Подир време Ваниярите обикнали земите на Валарите и светлината на Двете дървета; напуснали Тирион и заживели по планините на Манве или из равнините и горите на Валинор и тъй постепенно се разделили с Нолдорите. Но паметта за Средната земя под звездния блясък се съхранила в сърцата на Нолдорите и те останали да живеят в Калакирия или из хълмовете и долините, где се чувал прибоят на западните морета; и макар мнозина от тях да предприемали дълги пътешествия из страната на Валарите, дирейки тайните на земи, води и живи създания, все пак в ония дни се сближили народите на Туна и Алквалонде. Финве царувал в Тирион и Олве в Алквалонде; но Ингве бил смятан за Върховен владетел на всички елфи. Той си избрал да живее при Манве на връх Таникветил.
Феанор и синовете му рядко се задържали на едно място, защото предпочитали да бродят на длъж и шир из пределите на Валинор и в търсене на неизвестното стигали чак до границите на Мрака и студените брегове на Външното море. Често гостували в чертозите на Ауле; но Келегорм предпочитал дома на Ороме и там узнал всички премъдрости за зверове и птици и се научил да говори на техен език. Защото всички живи твари, що са били и ще бъдат в пределите на Арда, освен злите и гнусни изчадия на Мелкор, живеели тогава по земите на Аман; а имало и много други, що никога не са виждани и навярно няма да бъдат видени в Средната земя, тъй като светът се е променил безвъзвратно.

6. За Феанор и освобождаването на Мелкор

Тъй най-сетне се сбрали във Валинор Трите народа на Елдарите, а Мелкор бил окован. Туй било честитото Пладне на Блаженото царство, време на слава и радост — дълго по години, ала кратко за спомена. В ония дни се извисили Елдарите телом и духом, а Нолдорите неуморно напредвали в премъдрости и занаяти; и дълги години запълнили със своя труд, от който се раждали безброй прекрасни, вълшебни неща. Пак тогава Нолдорите измислили първите букви и Румил от Тирион било името на първия мъдрец, що сътворил знаци за записване на слово и песен чрез резба върху метал и камък или чрез писмена с перо и четка.
Пак по онуй време се родил в Елдамар, в чертозите кралски сред Тирион върху Туна, първородният й най-любим син на Финве. Куруфинве било неговото име, ала майка му го наричала Феанор, що значи Дух на Огъня; и тъй го помнят всички предания на Нолдорите.
Мириел била майка му, наричана още Серинде заради ненадмината си сръчност с иглата и тъкачния стан; нямало дори сред Нолдорите по-изкусни ръце от нейните, щом станело дума за най-фина бродерия. Велика и светла била любовта на Финве и Мириел, защото разцъфнала в щастливите дни на Блаженото царство. Ала за да даде живот на сина си, Мириел бавно изтляла телом и духом; и подир раждането закопняла да се освободи от непосилния товар на живота. След като надарила детето с живот и име, рекла тя на Финве:
— Вече никога не ще се роди дете от мен; силата, що би дала живот на мнозина, се е сбрала изцяло във Феанор.
Наскърбил се Финве, защото Нолдорите били още в зората на дните си и желаел да народи още много чеда сред блаженството на Аман; и отвърнал:
— Та нима не ще те изцели самият Аман? Нали тук всяка умора намира отдих.
Но когато видял, че Мириел продължава да линее, Финве подирил съвет от Манве; а Манве я поверил на Ирмо от Лориен да се грижи за нея. На раздяла (за малко, както си мислел), Финве бил тъжен, понеже му се струвало несправедливо майката да отпътува, без да види поне как ще започнат детските дни на нейното чедо.
— Прав си, така е — рекла Мириел — и бих заридала, ако не бях тъй изнурена. Ала не ме упреквай за туй и за всичко, що може да дойде насетне.
После отишла в градините на Лориен и легнала да почива; ала макар да била на вид като заспала, духът й напуснал тялото и безмълвно отлитнал в чертозите на Мандос. Прислужниците на Есте се грижели за тялото на Мириел и то останало непроменено, но тя вече не се завърнала. От тогаз заживял Финве в скърби; често отивал в градините на Лориен и седнал под сребърните върби край тялото на жена си, зовял я с най-нежни имена. Ала всичко било напразно; и само той едничък в Блаженото царство бил лишен от радост. Подир време престанал да ходи в Лориен.
Отдал той цялата си любов на детето; а Феанор расъл бързо, сякаш таен огън пламтял в него. Станал висок, красив и сръчен, с пронизващо ясен взор и черни гарванови коси; твърд и непоклатим бил във всяко начинание. Малцина успявали да променят волята му със слово и никой не можел да го разколебае със сила. Сред всички Нолдори тогаз и насетне той бил най-мъдър и най-изкусен. На младини като решил да подобри делото на Румил, създал писмената, що до днес носят неговото име и с които си служат Елдарите; пак той пръв сред Нолдорите открил как умел майстор може да сътвори камъни безценни, по-прекрасни от ония в недрата земни. Първите, що направил, били прозрачни и бистри, ала сложени под звездната светлина, почвали да искрят с огън сребрист и синкав по-ярко даже от Хелуин; създал и други кристали, в които дребни, но ясни се виждали образи отдалече, сякаш през взора на орлите на Манве. Рядко давал Феанор покой на ума и ръцете си.
Още в най-ранна младост взел той за невяста Нерданел, щерка на великия ковач Махтан, когото Ауле най-много обичал сред всички Нолдори; и от Махтан узнал много за туй, как се изработват предмети от метал и камък. Нерданел също имала твърда воля, ала била по-търпелива, тъй като желаела да разбере чуждия ум, а не да го покорява и отначало удържала Феанор, щом сърцето му се разпалело прекалено; но сетне делата му взели да я наскърбяват и двамата охладнели един към друг. Седем сина родила тя на Феанор; нрава си предала на някои от тях, но не на всички.
Станало тъй, че Финве си взел за втора жена Индис Прекрасната. Тя била от Ваниярите, близка сродница на техния крал Ингве; по нищо не напомняла за Мириел, защото била златокоса и снажна. Дълбоко я обикнал Финве и отново се развеселил. Ала сянката на Мириел не напускала нито дома на Финве, нито сърцето му; и от всички наоколо той дарявал Феанор с най-много обич и грижи.
Не се понравила на Феанор сватбата на баща му; и нямало любов у него нито към Индис, нито към синовете й Финголфин и Финарфин. Заживял той отделно, зает да изследва земите на Аман или да събира с наслада премъдрости и майсторски тайни похвати. В ония злощастни събития, що дошли насетне по негова вина, мнозина видели след време резултат от разлъката с рода на Финве и смятали, че ако Финве бил превъзмогнал скръбта, за да се посвети на своя славен син, нямало да се стигне до проклятията на Феанор и всичко би тръгнало другояче, а злината велика би била избегната; защото скръбта и раздорите в рода на Финве са запечатани навеки в паметта на Нолдорите. Но децата на Индис били могъщи и славни, а и техните деца също; и много би загубила историята на Елдарите, ако не ги е имало.


Ала докато Феанор и нолдорските майстори се трудели с наслада, без да виждат край на делата си и докато растели синовете на Индис, Пладнето на Валинор наближавало своя завършек. Защото се случило тъй, че както били отредили Валарите, Мелкор изтърпял три епохи в плен и самота сред чертозите на Мандос. И както му бил обещал Манве, накрая го довели отново пред троновете на Валарите. Видял Мелкор тяхната слава и блаженство и люта завист изпълнила сърцето му; погледнал Чедата на Илуватар, седнали край нозете на Всемогъщите и пламнала в него черна омраза; съзрял блясъка на безброй камъни безценни и закопнял алчно за тях; ала затаил всички тия мисли и решил да изчака с отмъщението си.
Пред портите на Валмар рухнал Мелкор в нозете на Манве и замолил за прошка, като се заклел, че ако му отредят дори последното място сред свободните във Валинор, ще помага за всякое дело на Валарите и всички сили ще хвърли за изцеление на злините, що бил причинил на света. И Ниена подкрепила молбата му; ала Мандос мълчал.
Простил му тогава Манве; но Валарите все още не смеели да го изпускат от надзор и поглед, та му забранили да излиза отвъд портите на Валмар. Ала благи изглеждали по онуй време речите и делата Мелкорови, тъй че не само Елдарите, а и самите Валари получавали мъдри съвети, щом решели да се обърнат към него; подир време му разрешили да броди на воля и Манве помислил, че най-сетне Мелкор се е изцелил от злото. Защото нямал в душата си Манве нито капчица зло, та не умеел да го разбира, а пък знаел, че отначало е бил равен нему Мелкор в мислите на Илуватар; затуй не умеел да проникне в сърцето Мелкорово и да съзре, че любовта е изчезнала оттам навеки. Но Улмо не се подлъгал, а и Тулкас стискал юмруци, колчем видел наблизо врага си Мелкор; защото бавно се разгневява Тулкас, ала и бавно забравя. И все пак двамата уважили присъдата на Манве, тъй като онзи, що защитава властта от бунтари, не бива сам да се бунтува.
От дън душа ненавиждал Мелкор всички Елдари — както защото били радостни и прекрасни, тъй и защото в тях виждал повода за гнева на Валарите, що го низвергнал от Утумно. И затуй още повече се преструвал на изпълнен с обич, дирел тяхната дружба и им предлагал помощ със съвет и дело във всяко трудно начинание. Вярно, Ваниярите не му вярвали твърде, тъй като живеели в светлината на Двете дървета и нищо друго не искали; Телерите пък сам той пренебрегвал, понеже му се стрували твърде слаби и недостойни инструменти за неговите мрачни замисли. Ала Нолдорите с радост приемали тайните премъдрости, що им разкривал; и някои от тях се вслушвали в думи, които би било по-добре никога да не са чували. По-късно Мелкор твърдял, че тайно бил научил Феанор на множество изкусни похвати и неотстъпно го ръководел в създаването на най-великите му творения; но туй е лъжа от алчност и завист, защото никой сред Елдарите не е ненавиждал Мелкор повече от Феанор, сина на Финве, който пръв го нарекъл Моргот; и макар да бил оплетен в паяжината на злобата Мелкорова срещу Валарите, никога не търсел ни съвет, ни разум от него. Слушал Феанор само пламъка на сърцето си и работел все по-усърдно в пълна тайна от всички; помощ и съвет не поискал от никого в Елдамар, освен само за малко от жена си, мъдрата Нерданел.

7. За Силмарилите и свадата на Нолдорите

По онова време били създадени съкровищата, що останали отпосле сред най-славните творения на елфите. Защото на върха на своето умение Феанор закопнял за нещо ново, а може би го докоснала и сянката на предчувствие за идещите съдбовни дни; и той се замислил как да съхрани навеки нетленна зарницата от Двете дървета — славата на Блаженото царство. Сред дълбока тайна подхванал дълъг труд, в който вплел всичките си познания, сили и най-тънки умения; и ето че накрая сътворил Силмарилите.
Като три безценни камъка изглеждали те на вид. Ала от що са били изваяни не ще узнаем до самия Край на битието, когато Слънцето погасне, Луната се сгромоляса и когато се завърне Феанор, който загинал още преди Слънцето да грейне на небосклона, а днес седи в Чертога на очакването и никога не идва сред своя народ. На елмазни кристали приличали, но безмерно по-крепки, та никоя сила в Пределите на Арда да не разбие и помрачи тяхната хубост. И все пак онзи кристал не бил за Силмарилите нищо повече от онуй, що представлявали тленните тела за Чедата на Илуватар: дом за вътрешната жар, изпълнила ядрото и всичките им части с вечен живот. А жарта на Силмарилите сътворил Феанор като слял лъчи от Дърветата на Валинор и тая светлина е жива до днес, ако и да са посърнали Дърветата още във времена незапомнени. Затуй даже и в мрака на най-дълбоката съкровищница сияели Силмарилите със свое собствено зарево като звездите на Варда; и при все това като живи създания се радвали те на светлината, приемали я, а сетне я връщали с още по-вълшебни багри.
С изумление и наслада в душите съзерцавали делото Феанорово всички обитатели на Аман. И Варда благословила Силмарилите, та насетне жарта им да изпепелява всяка тленна плът, всяка нечиста ръка или зла твар, що ги докосне; а Мандос предрекъл, че в тях са обвързани съдбините на всичко в Арда — земна твърд, морета и небеса. Безмерна любов пламтяла в сърцето на Феанор към тия творения на десницата негова.
Сетне Мелкор закопнял по Силмарилите и самият спомен за тяхната лъчезарна хубост разяждал гърдите му като огън. От онзи миг пламналият копнеж го тласкал да дири все по-неуморно как да погуби Феанор и да сложи край на дружбата между Валарите и елфите; ала той лукаво прикривал стремежите си и в телесния му облик все още не проличавала нито капчица от неговата злоба. Дълъг бил черният му труд, бавно и безплодно изпървом изглеждало злото дело. Но който сее лъжи, рано или късно събира богата жътва и тогаз се оттегля на отдих, додето други орат и сеят наместо него. Дори и Мелкор намирал уши, готови да го слушат, а някои езици охотно раздухвали жаравата на чутото; и лъжите му пълзели от приятел на приятел под булото на тайна, доказваща колко мъдър е онзи, що знае за нея. Горчиво щели да платят в идните дни Нолдорите за лудостта си да слушат с доверчиво ухо.
Когато видял как мнозина се скланят към него, Мелкор взел по-често да броди сред тях и паяжината на благите му слова ги оплитала тъй изкусно, че отпосле мнозина слушатели си припомняли всичко като свои собствени мисли. Умеел той да поражда в душите им видения за величави кралства на изток, где биха могли волно и могъщо да повеляват каквото си пожелаят; а сетне плъзнала мълва, че само от завист Валарите са довели Елдарите в Аман, тъй като се бояли, че щом елфите се размножат и заселят земите на широкия свят, вече не ще има как да се овладее тяхната прелест и творческата мощ, що сам Илуватар им бил подарил.
И друго имало по онова време — макар Валарите да очаквали предстоящата поява на людете, елфите не знаели нищо за нея, защото Манве още не им я бил разкрил. Ала усещайки как да очерни мълчанието на Валарите, Мелкор тайно нашепвал за идването на простосмъртните хора. А всъщност малко знаел за съществата човешки, понеже някога сред Великата музика бил увлечен в свои собствени мисли и пренебрегнал Третата песен на Илуватар; и все пак сред елфите се понесла мълва, че Валарите разбирали колко по-лесно ще управляват немощните и тленни люде и тъй ще лишат елфите от наследството на Илуватар, затуй Манве ги държи в плен, та хората да заемат тяхното място из владенията на Средната земя. Лъжовно било всичко това, а и рядко са съумявали насетне Валарите да надвият волята човешка; ала мнозина от Нолдорите повярвали, макар и само отчасти, в злите слова.
Тъй не усетили Валарите как отрова разяжда покоя на Валинор. Нолдорите почнали да роптаят срещу тях и мнозина се отдали на горделивост, забравяйки колко много от знанията и притежанията им са дарове на Валарите. Новият пламък на копнежа за свобода и необятни владения лумнал най-буйно в горделивото сърце на Феанор; а Мелкор се смеел потайно — нали тъкмо това целели лъжите му, тъй като люто ненавиждал Феанор и копнеел неуморно за Силмарилите. Но не му позволявали да пристъпи до тях; само на най-големи празници изваждал Феанор тия безценни камъни да озари с тях челото си, а през останалото време ги държал под стража сред дълбините на своята съкровищница в Тирион. Защото алчност се примесвала капка по капка в любовта му към Силмарилите и той почнал да ги крие като скъперник от взора на всекиго освен своя баща и седмината си синове; вече рядко си спомнял, че светлината в тях не е негова.
Велики владетели били Феанор и Финголфин, двамата по-малки синове на Финве; всички в Аман ги почитали, ала гордостта разпалила в душите им ревност за права и притежания. Тогава Мелкор пръснал из Елдамар нови лъжи и скоро стигнала до Феанор мълва, че с разрешение на Валарите Финголфин и неговите синове плетат таен заговор, та да низвергнат от власт Финве и да лишат Феанор от старшинство; туй било, нашепвала мълвата, защото Валарите искали Силмарилите да не се съхраняват в Тирион, а да попаднат в тяхно владение. До Финголфин и Финарфин пък достигали други слова: „Пазете се! Не храни любов горделивият син на Мириел към чедата на Индис. Сега е станал могъщ и държи баща си в здрава хватка. Не след дълго ще дойде да ви прокуди от Туна!“
И когато видял, че лъжите му тлеят и гордост и гняв са обзели Нолдорите, Мелкор им заговорил за оръжия; от онези времена започнали Нолдорите да коват мечове, топори и копия. Изработвали и щитове, украсени със знаците на много родове и племена, що разпалвали съперничества помежду си; ала щитовете изнасяли на бял свят, а за оръжията не продумвали никому, защото всеки си мислел, че той единствен е бил предупреден. А Феанор съградил тайна ковачница, за която даже Мелкор не знаел; там изковал люти мечове за себе си и своите синове, там създал и високи шлемове с алени пера. Горчиво оплаквал Махтан онзи ден, в който споделил със съпруга на Нерданел всичките ковашки премъдрости, що бил узнал от Ауле.
Тъй с лъжи, злокобни слухове и лъжовни съвети разпалил Мелкор вражда в сърцата на Нолдорите; и от техния раздор дошъл край на блажените дни във Валинор и помръкнала прежната слава. Защото Феанор вече изричал открито слова бунтовни срещу Валарите и гръмко обявявал, че ще напусне Валинор и ще освободи от иго ония Нолдори, що решат да го последват из Отвъдните земи.
Тръгнал раздорът из Валинор и Финве се разтревожил; призовал той на съвет всички свои велможи. Ала дотичал тогаз в чертозите му Финголфин, застанал пред него и рекъл:
— Кралю и татко мой, не ще ли усмириш гордостта на брата ни Куруфинве, когото, уви, прекалено вярно наричат Дух на Огъня? С какво право говори от името на народа, сякаш е крал? Та нали ти сам някога си убедил Куендите да послушат зова на Валарите. Ти си повел Нолдорите по дългия и опасен път из Средната земя към светлината на Елдамар. Ако и днес не се разкайваш за туй, имаш поне двамина синове, що почитат словата ти.
Ала преди да довърши Финголфин, в чертога нахълтал Феанор, сякаш за схватка готов — с висок шлем увенчан и с остър меч на пояса.
— Значи тъй било, както си мислех — продумал той. — Моят природен брат ме е изпреварил пред баща ми, както неведнъж вече е ставало.
А после се завъртял към Финголфин и изтеглил меча с яростен вик:
— Махай се и заеми мястото, що заслужаваш!

Поклонил се Финголфин на Финве и без да поглежда Феанор мълчаливо напуснал чертога. Но Феанор тръгнал подире и го спрял пред вратите на кралските покои; и към сърцето на Финголфин притиснал бляскавия си меч.
— Виж, полубратко! — рекъл той. — Туй е по-остро от твоя език. Опитай само още веднъж да ми отнемеш старшинството и бащината обич, пък може тогаз да отърва Нолдорите от такъв като тебе, що се мъчи всичко да овладее с лукавство.
Мнозина чули тия слова, понеже домът на Финве бил сред просторния площад под кулата Миндон; ала Финголфин пак не отвърнал, а минал безмълвно между тълпата и отишъл да подири брат си Финарфин.
Не можел да се укрие от Валарите раздорът между Нолдорите, но семената му били засети сред мрака; затуй когато Феанор заговорил открито против тях, решили, че той тласка цялото недоволство от високомерие и горделивост, макар че гордостта вече била обзела всички Нолдори. А Манве се натъжил, ала само бдял и не продумвал. Елдарите били дошли във Валинор свободно и можели да си отидат; а Валарите, даже и да го смятали за безумство, нямало да ги удържат. Но делата на Феанор нямало как да се пренебрегнат и натегнали сърцата на Валарите от гняв и печал; призовали го да се яви пред портите на Валмар и да отговаря за всичко, що е изрекъл и сторил. Там призовали и всички съпричастни или знаещи нещо за тия дела; и щом Феанор застанал пред Мандос насред Пръстена на Съдбата, повелили му да отговаря на всичко, за което го питат. Тогаз най-сетне се разкрил коренът на лукавството Мелкорово; и Тулкас тозчас напуснал съвета, за да го хване и доведе отново на съд. Ала и Феанор не бил признат за невинен, понеже нарушил покоя на Валинор и вдигнал меч срещу брата си; и Мандос му рекъл:
— За иго говориш, ала ако туй е иго, нийде не ще избягаш от него; защото Манве е повелител не само на Аман, но и на цяла Арда. А делата ти са неправедни както в Аман, тъй и извън него. Затова чуй своята участ: за дванайсет години да напуснеш Тирион, где изрече заплахата. Сам от себе си потърси съвет през тия години и не забравяй кой си и що си. Мине ли срокът, делото ще се забрави и ще остане само спомен, ако другите ти простят.
Тогава Финголфин рекъл:
— Аз прощавам на брат си.
Но Феанор не отвърнал и стоял мълчалив пред Валарите. После обърнал гръб на съвета и напуснал Валмар.
С него заминали в изгнание седмината му синове и в най-северните краища на Валинор изградили сред хълмовете крепост могъща и съкровищница под нея; там, във Форменос трупали те безброй камъни безценни и ковели оръжия, а Силмарилите криели в желязна стая. От любов към Феанор там дошъл и самият Финве, а Финголфин останал да властва над Нолдорите в Тирион. Тъй лъжите на Мелкор привидно се сбъднали, макар че сам Феанор с делата си довел до това; а посятото от Мелкор огорчение устояло и още дълго не изчезнало между потомците на Финголфин и Феанор.


Когато разбрал, че хитрините му са излезли наяве, Мелкор се укрил и побягнал от място на място като облак между хълмовете; напразно го дирил Тулкас. И се сторило на народите във Валинор, че по онова време помръкнали лъчите на Двете дървета, а всички сенки станали по-дълги и мрачни.
Казват, че Мелкор дълго не се мярнал из Валинор и нямало вести от него, додето изведнъж не се явил пред портите на Форменос да поговори с Феанор. Дружба предлагал с лукави слова и пак го скланял към прежната мисъл за бягство от хомота на Валарите. Рекъл му още:
— Виж колко вярно излезе всичко, що ти думах; виж как си прокуден несправедливо. Но ако сърцето на Феанор още е волно и храбро както бяха словата му в Тирион, нека разчита на моята помощ, за да го отнеса надалеч от тия поробени земи. Та не съм ли и аз от Валарите? Да, заслужавам туй име даже повече от онез, що горделиво се пъчат из Валимар; и винаги съм бил приятел на Нолдорите — най-изкусен и храбър народ в цяла Арда.
Феанор, който още носел в сърцето си горчилка от унижението пред Мандос, гледал Мелкор безмълвно и се питал дали ще може да му се довери в бягството от Валинор. А Мелкор като го видял, че се колебае и като знаел как алчната страст по Силмарилите е оплела сърцето му, рекъл накрая:
— Здрава е твоята крепост и зорко я пазиш; ала не вярвай, че която и да било съкровищница може да съхрани Силмарилите, щом са в кралството на Валарите!
Но лукавството му надхвърлило целта си; словата улучили прекалено дълбоко и разбудили далеч по-буен пламък, отколкото възнамерявал; с огнен взор пронизал Феанор красивата външност Мелкорова и измамните воали около замислите му, та прозрял зад тях лютата алчност по Силмарилите. Тогава омразата надделяла над страха и той проклел Мелкор и му наредил да се маха с думите:
— Върви си от моята порта, затворнико на Мандос!
После захлопнал вратите на своя дом пред лицето на най-могъщия от всички, що обитават Еа.
Тръгнал си Мелкор безславно, защото сам бил в опасност и виждал, че още не е дошло време за мъст; ала сърцето му преливало от черна ярост. А финве тръпнел от страх и тозчас пратил вестоносци при Манве във Валмар.
Когато пристигнали вестоносците от Форменос, Валарите тъкмо се сбирали на съвет, понеже ги тревожело удължаването на сенките. Скокнали веднага Ороме и Тулкас, ала докато започвали гонитбата, дошли пратеници от Елдамар да кажат, че Мелкор е избягал през Калакирия и от хълма Туна елфите са го видели да минава свирепо като буреносен облак. Казали още, че оттам е завил на север, защото Телерите от Алквалонде зърнали сянката му да минава край тяхното пристанище и да отива към Араман.
Тъй Мелкор напуснал Валинор и за дълго време Двете дървета отново сияели безметежно и изпълвали със своя светлик цялата страна. Но Валарите напразно търсели вести за своя враг; и както бавно расне в далечината черен облак, тласкан от студения вятър, тъй и съмнението малко по малко помрачавало радостта на всички в Аман с тревога и страх от идващи незнайни беди.

8. За помръкването на Валинор

Когато узнал Манве по какви пътища е поел Мелкор, сторило му се ясно, че врагът е решил да избяга към някогашната си твърдина в Средната земя; бързо се втурнали Ороме и Тулкас на север, за да го заловят, ала не открили ни слух, ни следа от него по бреговете на Телерите и сред неизбродната пустош, що стига чак до Ледовете. Подир туй удвоили стражата по северните предели на Аман; но било безполезно, понеже още преди да тръгне потерята, Мелкор се бил върнал назад и тайно отишъл далече на юг. Защото все още бил един от Валарите и като своите братя умеел да променя телесния си облик или да крачи съвсем без одежди, макар че скоро щял да изгуби навеки тая способност.
Тъй стигнал незабелязан до мрачната област Авасар. Тия тесни земи лежали южно от залива Елдамар, в източното подножие на Пелори и техните дълги, печални брегове се разстилали далече на юг неизследвани и неосветени. Там, между стръмните планински стени и студеното мрачно море тегнели най-гъстите сенки в целия свят; и там, в Авасар, тайно и незнайно за никого била изградила леговището си страшната Унголиант. Елдарите не знаели откъде е дошла, ала някои казват, че в древни епохи била излязла от мрака над Арда, когато Мелкор за пръв път погледнал със завист Владенията на Манве; казват още, че била сред първите, които покварил, за да му служат. Ала скоро тя се отрекла от Господаря си, понеже искала сама да е господарка на своята алчност и да поглъща всичко, та тъй да запълни вътрешната си пустота; после избягала на юг от набезите на Валарите и ловците на Ороме, защото тяхната бдителност вечно била насочена към севера, а южните земи дълго оставали неопазени. Оттам пропълзяла към блясъка на Блаженото царство, защото едновременно ненавиждала светлината и жадувала за нея.
В пропаст дълбока живеела и придобила облика на паяк с чудовищни форми, що тъчел черни мрежи в пролома между планините. Там изсмуквала всяка светлина, която успявала да намери и я бълвала преобразена на сенчести примки от задушлив мрак, додето накрая светлината престанала да достига нейното леговище; и глад страховит я обзел.
Дошъл Мелкор в Авасар да я подири; и отново надянал облика, с който властвал като тиран в Утумно — Мрачен владетел, огромен и страшен. Там, в черните сенки, невидими даже за Манве от високите му чертози, Мелкор и Унголиант дълго кроили планове за мъст. Ала когато разбрала Унголиант що е замислил Мелкор, заколебала се между алчност и страх; плашели я бойците на Аман и гневът на страховитите Властелини, та не смеела да напусне леговището си. Затуй й рекъл Мелкор:
— Върши каквото ти кажа; и ако подир всичко още си гладна, ще ти дам каквото пожелаеш. Да, с двете ръце ще ти го дам.
Обещавал без колебание, както винаги правел, а в душата си тайно се смеел. Тъй големият крадец подмамил малкия с лъжовни думи.
И когато потеглили, Унголиант изтъкала около Мелкор наметало от мрак, или по-точно Несветлина, в която сякаш всичко чезнело и очите не можели да я прозрат, понеже била създадена от пустота. После бавно изплела своите мрежи: въже по въже от пролом до пролом, от издатина до зъбер; и тъй се катерела и лазела все по-нагоре, додето накрай достигнала върха на Хиярментир, най-високите планини в оная област далече на юг от великия Таникветил. Не бдели натам Валарите, понеже западно от Пелори се простирала пустош сред здрача, а на изток планините надвисвали над безбрежното море и само под забравения Авасар имало късче земя.
Но сега на планинския връх лежала Унголиант сред мрака; изплела тя въжена стълба и я спуснала надолу, а Мелкор се изкатерил и изправен до нея хвърлил взор към Опазеното царство. Стелели се под тях лесовете на Ороме, а откъм запад искрели ливадите и полята на Явана, позлатени от високата пшеница на боговете. Ала Мелкор гледал на север и съзирал в далечината светлите равнини и сребристите куполи на Валмар, облени от смесените лъчи на Телперион и Лаурелин. Разсмял се тогава с пълен глас и хукнал стремглаво по дългите западни склонове; а Унголиант била до него и нейният мрак го прикривал.
Знаел добре Мелкор, че туй било време за празник. Макар че всички времена и сезони били по волята на Валарите и във Валинор нямало ни зима, ни смърт, все пак живеели те тогава сред царството на Арда, а то е само малка частица от чертозите на Еа, чийто живот се мери с цялото Време от първата до последната нотка в Песента на Еру. И понеже обичали тогаз Валарите (както е разказано в „Айнулиндале“) да си избират одежди като тела на Чедата Илуватарови, трябвало също тъй да ядат и пият, затуй сбирали плодовете на Явана от Земята, що сътворили по волята на Еру.
Явана била отредила време за цъфтеж и плод на всичко, растящо из Валинор; и при всяко сбиране на първите плодове Манве устройвал върху Таникветил славен празник за възхвала на Еру и там всички народи на Валинор изливали своята радост в музика и песен. Настанал бил този час и Манве повелил празникът да бъде по-славен от всички други, откакто пристигнали Елдарите в Аман. Защото макар бягството на Мелкор да вещаело бъдещи злочестини и скърби, та никой не знаел какви ли още рани ще нанесе на Арда, преди да го усмирят отново, все пак с този празник искал Манве да поправи злото, що се било надигнало сред Нолдорите; и всички били поканени в неговите чертози върху Таникветил, за да сложат край на ежбите между принцовете и да забравят навеки измамите на Врага.

Пристигнали там Ваниярите, дошли и Нолдорите от Тирион, сбрали се всички Маяри и Валарите се явили в цялата си величава хубост; запял народът пред Манве и Варда в необятните им чертози, затанцувал по зелените склонове на Планината, що гледала на запад към Двете дървета. Опустели през онзи ден широките улици на Валмар и замлъкнали стълбищата на Тирион; и цялата страна дремела в мир и покой. Само Телерите отвъд планините пеели още по бреговете морски; защото рядко се съобразявали те с годишните времена и не мислели ни за тревогите на Повелителите, ни за черната сянка над Валинор, щом още не ги била докоснала.
Само едно помрачило замисъла на Манве. Феанор дошъл на празника, понеже нему единствено заповядали да се яви, ала Финве го нямало, както и други Нолдори от Форменос. Защото бил рекъл Финве:
— Додето трае присъдата син ми Феанор да не пристъпва до Тирион, смятам се за низвергнат от кралската длъжност и не ще се срещам със своя народ.
А Феанор не дошъл с празнични дрехи, не носел ни накит, ни сребро, злато или камък безценен; и за да лиши Валарите и Елдарите от гледката на Силмарилите, оставил ги в стаята желязна сред Форменос. Все пак срещнал той Финголфин пред трона на Манве и се примирил с него на думи; а Финголфин вече смятал за дреболия ваденето на меча, затуй му протегнал десница и рекъл:
— Както обещах, тъй ще сторя сега. Прощавам ти и зло не помня.
Поел Феанор ръката му без да продума, но Финголфин добавил:
— Половин брат по кръв, ала истински брат по сърце ще ти бъда. Ти ще повеляваш, аз ще изпълнявам. И дано вече свада не ни раздели.
— Чух те — промълвил Феанор. — Тъй да бъде.
Не знаели те какъв смисъл ще придобият тепърва словата им.
Разказват, че както стояли Феанор и Финголфин пред Манве, настанал часът, когато греели и Двете дървета, а лъчите им се преплитали и обливали безмълвния Валмар със сребристо и златно сияние. И в същия този час нахлули Мелкор и Унголиант през полята на Валинор като сянка на черен облак, понесен от ветровете над слънчевата земя; и стигнали пред зелената могила Езелохар. Тогаз Несветлината на Унголиант придошла чак до корените на Двете дървета, а Мелкор скокнал върху могилата и с черното си копие пронизал Дърветата с рани дълбоки чак до сърцевината, та бликнал сокът им като кърви и се разлял по земята. Изсмукала го Унголиант, а сетне се запрехвърляла от Дърво на Дърво, впивайки черната си човка в техните рани, додето ги изцедила докрай и отровата на Смъртта се преляла от нея в техните тъкани, та съсухрила лист, клон и корен; и тъй погубила Дърветата. Ала все още била жадна, затуй отишла при Изворите на Арда и ги изпила до дъно, а от търбуха си бълвала черни пари и се издула тъй необятна и грозна, че даже Мелкор се изплашил.


Тъй паднал мрак черен над Валинор. Много е разказано за онзи ден в книгата „Алдудение“ на Елемире от Ваниярите, за която знаят всички Елдари. Но ни песен, ни разказ може да побере всичката тогавашна скръб и ужас. Изчезнала Светлината; ала мракът, що я последвал, бил нещо повече от липса на светлина. В онзи час бил сътворен Мрак, който изглеждал не като пустота, а като нещо със свой собствен облик; защото бил създаден чрез злобна магия от самата Светлина и имал властта да пронизва очите, да прониква в душата и разума, та тъй да потиска свободната воля.
Погледнала Варда от Таникветил и съзряла Сянката да се извисява внезапно като огромни сумрачни кули; цял Валмар тънел в море от нощ дълбока. Скоро само Свещената планина се издигала като самотен остров сред потопения свят. Всяка песен замлъкнала. Настанала тишина над Валинор и не се чувал ни звук, само вятърът носел през далечния планински пролом жалните вопли на Телерите като студения писък на чайки над вълните. Защото студен дъх повял в онзи миг откъм Изтока и необятните морски сенки се понесли срещу брега.
Но Манве от своя висок трон погледнал надалеч и само неговите очи пронизвали тъмата нощна, додето зърнали Мрак над мрака, непроницаем дори и за него, огромен, ала далечен; движел се този Мрак на север с бързина неуловима и разбрал Манве, че Мелкор е дошъл и си е заминал.
Почнала се тогава потеря; и земята трептяла под галопа на Манве и неговата дружина, а огънят, лумнал изпод копитата на Нахар, бил първата светлина, що се завърнала във Валинор. Но всеки път щом настигали Облака на Унголиант, конниците на Валарите ослепявали, смут ги обземал и се разпилявали, без да знаят къде отиват; а песента на Валарома глъхнела и занемявала. Сам Тулкас бил като оплетен в черна мрежа сред мрака и стоял безсилен и напразно раздавал удари напосоки. А когато Мракът отминал, било твърде късно; Мелкор си бил отмъстил и избягал накъдето желаел.

9. За бягството на Нолдорите

Подир време се сбрало велико множество около Пръстена на Съдбата; а Валарите седели в сянка, понеже било през нощта. Но звездите на Варда искрели високо в небето и въздухът бил прозрачен, защото ветровете на Манве били прогонили мъртвешките изпарения и върнали назад морските сенки. Изправила се тогаз Явана и застанала над Езелохар, Зелената могила, що била сега безплодна и черна; простряла ръце над дърветата, но те били мъртви и сухи, та щом докосвала някой клон, той се откършвал и падал безжизнен в нозете й. Мнозина надигнали глас за жалба; и скърбящите мислели, че са изпили до дъно скръбната чаша, що Мелкор им напълнил. Ала не било тъй.
Рекла Явана на всички Валари:
— Свърши се вече със Светлината на Двете дървета, жива е тя още само в Силмарилите на Феанор. Прозорлив е бил той! Даже и за най-могъщите след Илуватар има дела, що могат да се постигнат веднъж и само веднъж. Аз сътворих Светлината на Двете дървета и додето светува Еа, не ще мога да го повторя. Ала ако имах поне искрица от нея, бих смогнала да вдъхна живот на Дърветата, преди корените им да изтлеят; и тогаз раните ни ще се изцелят, а злобата Мелкорова ще остане беззъба.
Изрекъл тогава Манве:
— Чу ли що продума Явана, о, Феанор, сине на Финве? Ще изпълниш ли онуй, за което те моли?
Възцарила се тишина, ала Феанор не изрекъл ни слово. Провикнал се тогава Тулкас:
— Изречи да или не, Нолдоре! Ала кой ли би отказал на Явана? И не е ли дошла изпървом тяхната светлина от нея?
Но Ауле Твореца му рекъл:
— Не бързай! Сам не знаеш за колко велика услуга молим. Дай му покой още малко.
В този миг викнал Феанор с болка горчива:
— И за вас, и за не тъй великите има дела, що се постигат само веднъж през живота; и в тия дела намира покой сърцето. Мога и да разбия камъните безценни, ала не ще сътворя вече други подобни по прелест; и трябва ли да го сторя, нека по-добре сам сърцето си да разбия и да погина пръв от всички Елдари в Аман.
— Не ще си пръв — отвърнал Мандос.
Ала никой не разбрал словата му; и отново настанала тишина, додето Феанор тънел в размисли мрачни. Сторило му се, че е попаднал във вражески обръч и отново си припомнил словата Мелкорови, че няма спасение за Силмарилите, ако Валарите ги пожелаят. „А не е ли и той Валар като другите — мълвяла неговата мисъл, — и не разбира ли що е в душите им? Да, крадец познава крадеца!“ И се провикнал високо:
— Туй не ще сторя по собствена воля. А ако ме принудят Валарите, вече ще зная наистина, че Мелкор им е сродник.
Продумал тогава Мандос:
— Ти го изрече.
А Ниена се изкачила по Езелохар и със сълзи измила скверните следи на Унголиант; и скръбна песен запяла за болките на света и Помръкването на Арда.
Ала докато скърбяла Ниена, дотърчали нолдорски пратеници от Форменос с нови зли вести. Разказали те как Мрак заслепяващ дошъл на север, а посред него крачела безименна сила и Мракът извирал от нея. Мелкор също бил там и когато нахлул в дома на Феанор, съсякъл пред прага Финве, краля на всички Нолдори, и тъй се проляла първата кръв сред Блаженото царство; защото Финве единствен не бил избягал от ужас пред Мрака. Разказали още, че Мелкор разрушил крепостта Форменос и откраднал всички съкровища на Нолдорите, струпани в нея; а от Силмарилите нямало и следа.
Изправил се тогаз Феанор, вдигнал ръце пред Мандос и проклел Мелкор с името Моргот, що значи Черен враг на Света; и от онзи ден само под туй име го знаят Елдарите. А още проклел Феанор призива на Манве и часа, в който приел да дойде на Таникветил, понеже обезумял от скръб и ярост, та вярвал, че ако бил останал във Форменос, щял да постигне друго, освен и той да загине, както замислял Мелкор от самото начало. После напуснал Пръстена на Съдбата и побягнал в нощта, защото обичал своя баща като Светлината на Валинор и безсмъртните творения на ръцете си; а кой ли сред синовете елфически и човешки е могъл да оцени баща си по-високо?
Мнозина изпитали състрадание към болката на Феанор, ала загубата не била само негова; а Явана ридаела край могилата от страх, че Мракът ще погълне навеки последните лъчи от Светлината на Валинор. Защото макар Валарите да не разбирали още докрай какво се е случило, вече знаели, че Мелкор е подирил помощ от някаква чужда на Арда сила. Силмарилите били изчезнали и на пръв поглед изглежда все едно дали бил казал да или не Феанор на Явана; ала ако се бил съгласил отначало, преди да чуе вестите от Форменос, други биха били сетнешните му дела. А сега наближавал съдбовният час на Елдарите.
Междувременно Моргот избягал от потерята на Валарите и се добрал до пущинаците на Араман. Тия земи лежали далече на север, между планините Пелори и Великото море, също както бил разположен Авасар на юг; само че Араман бил по-просторен и между брега и планините се разстилали безплодни равнини, облъхвани от свирепия мраз на близките Ледове. Придружен от Унголиант, Моргот прекосил бързо тия места и през мъглите на Ойомуре стигнал до Хелкараксе, где проливът между Аман и Средната земя бил изпълнен с плаващи ледени грамади; прехвърлил се и тъй най-сетне достигнал северните области на Отвъдните земи. Заедно продължили напред, защото Моргот не можел да се отърве от Унголиант и нейният облак все още бил около него, а тя го следяла зорко с всичките си очи; и стигнали до земите на север от залива Дренгист. Наближавали до руините на Ангбанд, някогашната могъща западна крепост на Моргот; усетила Унголиант каква надежда се таи в сърцето му и разбрала, че ще се помъчи да избяга от нея, затуй го спряла и настояла да изпълни обещаното.
— Чуй ме, Черно сърце — продумала тя. — Аз сторих каквото пожела. Ала все още съм гладна.
— Що повече искаш? — отвърнал Моргот. — Целия свят ли желаеш за търбуха си ненаситен? Не съм ти го обещал. Аз съм негов Владетел.
— Не ми е потребно чак толкоз много — рекла Унголиант. — Ала ти грабна велико съкровище от Форменос; него искам. Да, с двете ръце ще ми го дадеш.
Нямал друг избор Моргот, освен да й даде камъните безценни, ала един по един и с неохота; а тя ги поглъщала и изчезвала прелестта им от този свят. Все по-чудовищна и мрачна растяла Унголиант, но не се засищала нейната лакомия.
— С левицата само даваш — рекла тя. — Отвори и десницата.
А в десницата си Моргот стискал Силмарилите и макар да били заключени в кристално ковчеже, те вече започвали да го изгарят и ръката му се гърчела от болка, ала въпреки туй не я разтварял.
— Не! — възразил той. — Вече взе онуй, що ти се полагаше. И делото си успя да извършиш само чрез моята сила, вложена в тебе. Повече не си ми нужна. А тия неща вече не ще получиш, нито пък ще ги видиш отново. Обричам ги да са мои во веки веков.
Но Унголиант била станала огромна, а Моргот бил загубил много от силите, що вложил в нея; и тя се изправила срещу него, в облака го обгърнала и с лепкави мрежи опитала да го удуши. Надал тогаз Моргот вик ужасяващ и отекнал гласът му из планините. И отпосле оная местност била наречена Ламот, защото ехото от писъка му останало в нея завинаги, тъй че провикнел ли се някой там, разбуждал екота и цялата пустош между хълмовете и морето се изпълвала с глъчка като от безброй отчаяни гласове. Викът на Моргот в онзи миг бил най-могъщият и страховит звук, чуван някога из северния свят; планините се разтърсили, земята потреперала и величавите скали се разцепили на две. До най-забравени дълбини се чул този вик. А далече под разрушените сводове на Ангбанд, сред подземия, где не били слизали увлечените в битката Валари, все още се спотайвали Балрози и чакали завръщането на Господаря си; щом го чули, тозчас излетели нагоре, прехвръкнали през Хитлум и се спуснали над Ламот като огнена буря. С камшици от пламък свиреп разкъсали мрежите на Унголиант, а тя изпищяла и хукнала в лудешки бяг, бълвайки черни изпарения, за да се укрие; и в своето бягство от севера стигнала до Белерианд и заживяла под Еред Горгорот, в оная мрачна долина, що сетне била наречена Нан Дунгортеб или Долина на Страшната смърт заради ужаса, който тя отгледала там. Защото в оная долина още от дните, когато бил съграден Ангбанд, живеели други скверни твари в паешка форма, та сега Унголиант се съвъкупила с тях и сетне ги изяла; и макар че подир туй Унголиант заминала да броди накъдето желае из забравените южни области на света, нейните изчадия останали да обитават там и да тъкат своите гнусни мрежи. Никоя легенда не споменава що се е случило с нея. Ала някои казват, че свършила още в най-древни времена, когато от глад ненаситен сама себе си била изяла.

И тъй не се сбъднал страхът на Явана, че Силмарилите ще бъдат погълнати и ще се превърнат в пустота; но си останали във владение на Моргот. А той след като се освободил, сбрал отново всички свои слуги сред руините на Ангбанд. Там издълбал пак необятни подземия и тъмници, а над портите издигнал тройния връх Тангородрим и от върха нагоре вечно се виел огромен облак от черен пушек. Безбройни станали пълчищата му от демони и зверове, а грозният народ на орките, сътворен някога от него, сега се множал без мярка в утробата на земята. Черна сянка натегнала над Белерианд, както разказват легендите; а в Ангбанд сам Моргот си изковал грамадна желязна корона и се обявил за Крал на Света. Като знак за туй прикрепил Силмарилите върху короната. Ръцете му били изгорени до черно от допира с тия свещени кристали и черни си останали до края; никога не успял да се освободи от болката на изгарянето и това още повече го гневяло. А короната нито за миг не свалял от главата си, макар нейната тежест да го гнетяла със смъртна умора. Само веднъж и то за кратко напуснал потайно бърлогата си в далечния Север; пък и изобщо рядко излизал от дълбините на своята крепост, та дори армиите си ръководел само от трона. И додето траяла властта му, един-единствен път се изправил с оръжие в ръката.
Горделив бил той още в дните преди своето унижение и рухването на Утумно, ала сега от гордост изгарял и цялата своя сила духовна хвърлял, за да пороби още повече слугите си и да им вдъхне жажда за злото. Ала въпреки туй още дълго траяло величието му на един от Валарите, макар и преобразено в ужас; и пред лика му всички освен най-храбрите рухвали в черната бездна на страха.


Когато се разчуло, че Моргот е избягал от Валинор и потерята не го е настигнала, Валарите задълго останали в мрака сред Пръстена на Съдбата, а Маярите и Ваниярите ридаели край тях; ала повечето Нолдори се завърнали в Тирион да оплачат помръкването на своя прекрасен град. През сумрачната клисура Калакирия прииждали мъгли откъм сенчестите морета и обгръщали кулите, а лампата на Миндон бледо мъждукала в здрача.
Тогава изведнъж пристигнал Феанор и призовал всички да дойдат в кралските покои върху Туна; но изгнанието му още не било отменено и той се разбунтувал срещу Валарите. Сбрало се начаса множество, за да го чуе що има да каже; всеки носел факла в ръка, та се изпълнили с пламъци мрачните склонове и стълбищата по тях. Феанор бил майстор на словото и щом пожелаел, чрез езика си придобивал власт над сърцата; а речта му през оная нощ Нолдорите вече никога не забравили. Свирепи и люти били словата му, изпълнени с горделива закана; и когато ги чули, лудост обзела Нолдорите. Към Моргот обръщал най-вече гнева и омразата си Феанор, ала почти всичко изречено се зараждало от самите лъжи на Врага; а той не усещал, понеже бил покрусен от скръб по погубения си баща и ярост за похитените Силмарили. Обявил се за крал на всички Нолдори подир гибелта на Финве и отменил всички повели на Валарите.
— Защо, народе Нолдорски — провикнал се Феанор, — защо и занапред да слугуваме на завистливите Валари, що дори и сред своето царство не умеят да ни опазят от Врага. И макар да враждуват, не е ли и той от техния род? Мъст говори в сърцето ми, ала и без нея не бих търпял да остана в една страна с рода на бащиния ми убиец и похитителя на безценните ми съкровища. Но едва ли съм единствения храбрец сред нашия храбър народ. И нима не загубихме всички своя крал? А какво ли друго не сме изгубили, заточени в тия тесни земи между планината и морето? Тук някога имаше светлина, която Валарите свидливо криеха от Средната земя, ала сега мрак обгръща всичко. Ще останем ли да скърбим бездейно като народ от сенки, призраци сред мъглата, всуе леещи сълзи над неблагодарни морета? Или ще се завърнем в родния край? Нежно се плискаха водите на Куивиенен под безоблачния звезден небосвод и просторни земи се разстилаха, где на воля да бродим свободни. Там се разстилат още и чакат кога ще осъзнаем, че бе лудост да ги напуснем. Елате! Оставете тоя град на страхливците!
Дълго говорил той и все приканвал Нолдорите да го последват и чрез доблест да се сдобият със свобода и велики кралства далече на изток, преди да е станало късно; защото в словата му отеквали лъжите Мелкорови, че коварните Валари ги държат в плен, та да дадат на човеците власт над Средната земя. Едва тогава мнозина Елдари узнали за идването на Следващите.
— Дълъг и труден е пътят — провикнали се те, — ала прекрасен ще бъде краят! Сбогом на робството! Но сбогом и на покоя! Сбогом на слабите духом! Сбогом на всички съкровища! Нови ще съберем. Лек товар си вземете, но не забравяйте мечовете! Защото ще стигнем по-далеч от Ороме и ще издържим повече от Тулкас; не ще се завърнем като тях от гонитбата. Подир Моргот чак до пределите на Земята! Люта бран го чака и ненавист навеки. А когато победим и си възвърнем Силмарилите, ние и само ние ще сме владетели на неосквернената Светлина, господари на блаженството и красотата на Арда. Никой друг народ не ще ни измести!
Заклел се тогаз Феанор с клетва най-страшна. Рипнали седмината му сина до него и дали същия обет, а изтеглените им мечове заблестели с кървава светлина под лъчите на факлите. Клетва изрекли, що никой не може да наруши и никой не бива да поема даже в името на Илуватар; и призовали над себе си Вечния Мрак, ако не я изпълнят, а за свидетели посочили Манве, Варда и свещения Таникветил; тъй дали дума да гонят с мъст и омраза чак до края на Света всеки Валар, демон, елф или човек още нероден, всякоя твар, била тя малка или голяма, зла или кротка, всякоя рожба на времето в идните дни, що дръзне да докосне, отнеме или задържи Силмарилите извън тяхно владение.
Тъй се обрекли Маедрос, Маглор, Келегорм, Куруфин, Карантир, Амрод и Амрас, седмината принцове на Нолдорите; и мнозина слушали с покруса страховитите им слова. Защото тъй изречена клетва, била тя за зло или добро, вече не се отменя и до свършека на света преследва както клетвопрестъпника, така и онзи, що остане верен на обета си. Подир туй Финголфин и синът му Тургон заговорили против Феанор и люти слова се изрекли, та още веднъж свадата едва не стигнала до мечове. Ала с реч умела и блага Финарфин се опитал да усмири Нолдорите и да ги склони към размисъл, преди да сторят нещо, що назад се не връща; и от синовете му единствен Ородрет изрекъл подобни думи. Финрод подкрепил своя приятел Тургон; но Галадриел, единствената девойка сред Нолдорите, що дръзнала да се възправи храбро пред разгневените принцове, настояла веднага да тръгнат. Не изрекла клетва, ала словата на Феанор за Средната земя запалили пламък в сърцето й, защото копнеела да види необятните волни земи и да властва над тамошните кралства както пожелае. Подкрепил я и Финголфиновият син Фингон, понеже също се трогнал от речта на Феанор, макар и да не го обичал; а с Фингон, както винаги, били Финарфиновите синове Ангрод и Аегнор. Но те запазили спокойствие и не продумали срещу бащите си.
След дълги разпри накрай надделял Феанор и повечето събрани Нолдори пламнали от жажда да видят нови и непознати земи. Затуй когато отново заговорил Финарфин за размисъл и отсрочка, мощен вик се надигнал:
— Не, да тръгваме час по-скоро!
И веднага почнали Феанор и синовете му да се готвят за поход.
Мъдри и предвидливи трябва да бъдат ония, що дръзват да поемат по тъй мрачен път. Ала всички се подготвяли набързо; Феанор час по час ги подканял, понеже се боял да не изстинат сърцата им, та да забравят неговите слова и друг съвет да подирят; а и въпреки гордата си реч помнел каква власт имат Валарите. Ала от Валинор не идвали вести и Манве мълчал. Не желаел да забранява или възпира плановете на Феанор, защото Валарите скърбели, че са ги обвинили в зла умисъл спрямо Елдарите и затуй не искали никого да държат в плен против неговата воля. Само гледали и изчаквали, но още не вярвали, че Феанор ще се наложи над народа на Нолдорите.

И наистина, щом почнал Феанор да се разпорежда как да потеглят на поход, тозчас пак пламнали раздори. Защото макар че ги бил убедил да тръгнат, мнозина не били склонни да приемат Феанор за свой крал. По-голяма обич бил спечелил Финголфин, тъй че синовете му, целият му род и повечето обитатели на Тирион не искали да се откажат от него, ако и той тръгне на поход; и така най-сетне поели Нолдорите по своя горчив път на два отделни отряда. Начело били Феанор и неговите последователи, ала далеч по-многоброен отряд идвал подир тях под властта на Финголфин; а Финголфин бил постъпил тъй неразумно само защото го призовавал синът му Фингон и защото не искал нито да се дели от своя народ, нито да го остави на прибързаните решения Феанорови. Не забравял той какви слова били изречени пред трона на Манве. Заедно с Финголфин и по същите причини потеглил Финарфин; но от всички тъкмо той най-силно се противил срещу похода. И сред многолюдния народ на Нолдорите във Валинор само един на десетима отказал да тръгне — някои от любов към Валарите (и най-вече към Ауле), други от обич към Тирион и безбройните прекрасни творения в него; но нито един отказ не бил породен от страх пред тежкия път.
Ала когато отекнала песента на тръби и Феанор потеглил през портите на Тирион, най-сетне пристигнал вестоносец от Манве с такива слова:
— Само със съвет се изправям против безумието Феанорово. Не тръгвайте! Лош е часът и пътят ви води към скръб, що не съзирате още. Не ще ви помогнат Валарите в този поход, ала не ще и попречат; знайте само едно: както свободно дойдохте, тъй и ще си отидете. Но ти, Феанор, сине на Финве, сам със своята клетва се превърна в изгнаник. С горчиви уроци ще узнаеш колко струват лъжите Мелкорови. Валар бил той, казваш. Тогаз си се клел напразно, понеже не ще надвиеш ни един от Валарите ни сега, ни додето съществува Арда, та дори и да те направи тройно по-могъщ Еру, чието име изрече.
Но Феанор се изсмял и проговорил не на пратеника, а на Нолдорите:
— Тъй! Значи храбрият ни народ трябвало да прокуди в изгнание само сина и внуците на своя крал, а подир туй да се завърне в ярема? Ала ако някои от вас решат да тръгнат с мен, аз ще им кажа: „Скръб ли ви предвещават? Та нали и в Аман я видяхме. Нали в Аман стигнахме от блаженство до горест. Нека сега да опитаме обратния път — през скръбта към радост, или поне към свобода.“
А после се обърнал към вестоносеца и извикал:
— Туй кажи на Манве Сулимо, Върховен владетел на Арда: ако не може Феанор да низвергне Моргот, поне не отлага битката и не скърби безплодно със скръстени ръце. А може пък Еру да е разпалил в мен огън по-жарък, отколкото подозираш. Ако не друго, то поне тъй жестока рана ще нанеса на Врага на Валарите, че всемогъщите сред Пръстена на Съдбата ще се изумят, щом узнаят за нея. Да, накрая дори и те ще ме последват. Сбогом!
Тъй величав и могъщ станал в онзи миг гласът на Феанор, че даже вестоносецът на Валарите се преклонил мълчаливо и поел обратно; а Нолдорите повече не се колебали. Продължили похода и начело по бреговете на Еленде крачели с бърза стъпка сродниците на Феанор; нито веднъж не обърнали взор към Тирион върху зелената Туна. Бавно и не тъй охотно идвал подир тях отрядът на Финголфин. В този отряд пръв бил Фингон; а последни идвали Финарфин, Финрод и мнозина от най-мъдрите и благородни Нолдори; често се оглеждали те да зърнат своя прекрасен град, додето лампата на Миндон Елдалиева изчезнала в нощта. От всички Изгнаници тъкмо те запазили най-жив спомена за блаженството, що били напуснали, а освен туй носели някои от прекрасните предмети, изработени в Тирион, макар и да бил само пречка този товар по дългия път.


Феанор повел Нолдорите накъм Севера, понеже целта му била да догони Моргот. Имало и друга причина: Туна под връх Таникветил се намирала близо до средата на Арда, где Великото море било неизмерно широко, докато на север пущинаците на Араман се сближавали с бреговете на Средната земя, та ги делял само тесен пролив. Но когато се избистрил разсъдъкът на Феанор, той проумял прекалено късно, че не ще успеят тия огромни отряди да изминат дългия път на север и подир туй да прекосят морската бездна другояче, освен с кораби; а за строеж на подобен флот било потребно много време и тежък труд, макар и да имало сред Нолдорите мнозина, посветени в тънкостите на този занаят. Решил тогаз да привлече към похода и Телерите, що открай време били приятели на Нолдорите; в бунтовното си безумие мислел, че тъй ще може да помрачи още малко блаженството на Валинор и в същото време да увеличи своята сила срещу Моргот. Затуй побързал към Алквалонде и заговорил пред Телерите както бил говорил вече в Тирион.
Ала ни едно от словата му не затрогнало Телерите. Дълбоко се наскърбили те от загубата на своите сродници и приятели, но предпочитали по-скоро да ги разубедят, отколкото да им помогнат; и не желаели ни да услужат с кораби, ни да помогнат в строежа против волята на Валарите. За себе си не желаели друг дом, освен бреговете на Елдамар и друг владетел освен Олве, принца на Алквалонде. А той никога не се бил заслушвал в словата на Моргот, нито пък бил го посрещал с добре дошъл по този край; все още вярвал, че Улмо и другите властелини сред Валарите ще сложат край на злодеянията на Моргот и от нощта ще изгрее нова зора.
Гняв обзел тогаз Феанор, защото го плашела всяка отсрочка; и ядно продумал на Олве:
— Дружбата ни отхвърляте в час на най-тежка нужда. А с радост приехте нашата помощ, когато дойдохте на тия брегове най-последни като малодушни ленивци и почти безимотни просяци. В колиби по бреговете бихте живели до днес, ако Нолдорите не бяха склонили да изсекат този пристан и с тежък труд да изградят стените около него.
Но Олве отвърнал:
— Не отхвърляме ничия дружба. Ала всеки приятел е длъжен да се бори с безумния избор на онзи, когото обича. А когато Нолдорите ни посрещнаха тук с поздрав и дружеска помощ, другояче говореше ти: че навеки ще живеем из земите на Аман като братя в съседни къщи. Колкото до белите ладии, не си ни ги дал ти. Не от Нолдорите изучихме тая премъдрост, а от Властелините на Морето; и всяка бяла греда сме изработили със собствен труд, а белите платна изтъкаха нашите дъщери и съпруги. Затуй ни ги даваме, ни ги продаваме, пък било то и заради дружба най-древна. Защото едно ще ти кажа, Феанор, сине на Финве: за нас те са като безценните камъни за Нолдорите — дело на сърцата ни и други подобни вече не ще сътворим.
Напуснал го тогаз Феанор и в размисли мрачни седял край стените на Алквалонде, додето се сбрал целият му отряд. Когато решил, че разполагат с достатъчно сили, нахлул в Лебедовия пристан и насила завзел корабите, що били закотвени там. Ала Телерите се възпротивили и хвърлили мнозина Нолдори в морето. Мечове блеснали тогава и люта битка се захванала по корабите, осветените пристани и даже по огромната скална арка над входа. Три пъти били отблъснати бойците на Феанор и мнозина загинали от двете страни; ала на помощ се притекъл Фингон с мнозина от най-предните в отряда на Финголфин, които щом видели, че се е захванала бран и техният народ отстъпва, връхлетели без да знаят кой е прав; мнозина искрено вярвали, че Телерите по заповед на Валарите са им устроили засада.
Тъй накрая Телерите били победени и мнозина моряци от Алквалонде погинали с люта смърт. Защото Нолдорите се сражавали отчаяно и свирепо, а Телерите били по-малобройни и почти нямали друго оръжие освен дългите си лъкове. Тогава Нолдорите отнели белите ладии, наблегнали върху греблата и поели на север покрай бреговете. А Олве призовал Осе на помощ, ала той не дошъл, понеже Валарите били забранили да се възпира със сила бягството на Нолдорите. Заридала Уинен за погубените моряци и морето се надигнало с гняв против злодеите, та разбило много от корабите и удавило ония, що били в тях. За Братоубийството в Алквалонде разказва жалната песен „Нолдоланте“ или „Падението на Нолдорите“, що съчинил Маглор, преди да изчезне.

Все пак повечето Нолдори оцелели и когато бурята отминала, те продължили напред — едни с кораби, други по суша; но пътят бил дълъг и с всеки изминат ден ставал все по-мъчителен. След като крачили дълго през неизбродната нощ, най-сетне стигнали до северните предели на Опазеното царство, где били студените планински граници на пущинака Араман. Там изведнъж съзрели мрачна фигура да се възправя върху висок зъбер над морския бряг. Някои казват, че туй бил самият Мандос, а не просто вестоносец на Манве. И чули тогава могъщ глас, тържествен и страшен, що ги заставил да спрат и да се ослушат. Застинали всички на място, а гласът се чул чак до края на тяхната колона и изрекъл пророческо проклятие, наречено отподире Северното пророчество или Прокобата на Нолдорите. Много неща предрекъл той с мрачни слова, макар че Нолдорите ги проумели едва когато наистина връхлетяла бедата; но всякое ухо чуло проклятието над ония, що не останат да дирят присъда и прошка от Валарите.
— Сълзи безброй ще проливате; а Валарите ще оградят Валинор и ще ви изоставят отвън, та дори и ехото от вашите жалби да не прехвръкне над планините. От Запада та чак до далечния Изток ще тегне гневът на Валарите върху рода Феаноров и върху всички, що го сподирят. Тяхната Клетва напред ще ги води, но и ще ги мами, та вечно да се изплъзват от ръцете им ония съкровища, заради които я дадоха. В зло ще се преобръща всякое начинание, ако и да започва добре; и всичко туй ще става поради предателство на брат от брата или поради страх от предателство. Тъй навеки ще си останете Обезправени. Кръв невинна проляхте в неправедна схватка и опетнихте земята на Аман. За кръвта с кръв ще платите и извън Аман ще обитавате в сянката на Смъртта. Защото наистина Еру ви обеща, че не ще умирате в Арда и болест на ще ви повали, ала враг може да ви погуби и тъй ще бъде; от меч ще загивате, от скръб и горест, а душите ви разголени ще отлитат в чертозите на Мандос. Там ще креете дълго в напразен копнеж по телата и не ще срещнете жалост, макар че ще се застъпват за вас братята, които погубихте. А ония, що устоят на всички несгоди в Средната земя и не дойдат при Мандос, ще се уморят от непосилния товар на света, ще залинеят и ще изглеждат като скръбни сенки пред по-младите бъдни народи. Тъй отредиха Валарите.
Свили се сърцата на мнозина; но Феанор намерил твърдост в гърдите си и отговорил:
— Клетва дадохме, а не празна дума. И на клетвата ще удържим. С много злини бяхме заплашени, та дори и с измяна; ала едно не се каза — че ще патим от страх, от малодушие и дела боязливи. Затуй повелявам да продължим, а към прокобата само едно ще добавя: за делата ни песни ще пеят чак до сетния ден на Арда.
Но в онзи час Финарфин напуснал похода и тръгнал назад, изпълнен със скръб и горчилка към рода Феаноров, понеже бил близък с Олве от Алквалонде; мнозина от свитата му поели подир него и с болка в душите изминали обратния път, додето видели отново в далечината да грее бледият лъч на Миндон над Туна и тъй се завърнали във Валинор. Там получили прошка от Валарите и Финарфин останал да властва над всички Нолдори в Блаженото царство. Ала синовете му не били с него, защото не искали да се делят от синовете на Финголфин; а и целият народ на Финголфин продължил напред, тласкан както от роднински дълг и пламенната воля на Феанор, тъй и от страх пред правосъдието на Валарите, понеже не всички били невинни за Братоубийството в Алквалонде. Храбри и горделиви били Фингон и Тургон, та затуй никога не изоставяли подхванатото чак до края, та ако ще и горчив да е той. Тъй продължила напред по-голямата част от отряда и скоро се започнали предвещаните злочестини.
Най-сетне достигнали Нолдорите северния край на Арда; съзрели първите ледени зъбери да плават насред морето и разбрали, че наближават до Хелкараксе. Защото между северните земи на Аман, които завивали на изток и най-източните земи на Ендор (сиреч Средната земя), които завивали обратно на запад, имало тесен пролив, където хладните води на Околното море се сливали с вълните на Белегаер и там се стелели непрогледни, убийствено хладни мъгли, а над морските течения отеквал трясъкът от сблъсъка на ледени планини. Така изглеждал Хелкараксе и още никой освен Валарите и Унголиант не бил дръзнал да го прекоси.
Спрял се там Феанор и започнали спорове между Нолдорите накъде да поемат. Ала вече ги обземал страх от студа и лепкавите мъгли, през които не прозирал ни един звезден лъч; разочаровали се мнозина от похода и почнали да роптаят, особено сред онези, що били последвали Финголфин, но непрестанно проклинали Феанор и го сочели като първопричина за всички беди на Елдарите. Феанор обаче знаел какво се говори и сбрал синовете си на съвет; и видели само два начина да стигнат от Араман до Ендор — с кораби или по ледовете на пролива. Но Хелкараксе изглеждал непроходим, а корабите били твърде малко. Много от тях потънали по дългия път, та останалите не стигали за прехвърляне на целия многоброен отряд; а никой не искал да чака по западните брегове, докато другите се прехвърлят — защото вече се разбуждал сред Нолдорите страх от измяна. Хрумнало тогаз на Феанор и синовете му да завземат всички кораби и да потеглят внезапно; туй не било трудно, понеже още от първата битка били поели цялата власт над флота и слагали в екипажите само ония, що чрез кръв се обвързали с Феанор. И сякаш призован от тях, долетял мощен вятър откъм северозапад, а Феанор се измъкнал потайно заедно с всички, които смятал за верни и отплавал в морето, изоставяйки Финголфин сред Араман. И тъй като по ония места морето било тясно, плавайки право на изток и леко на юг, корабите преминали без злополуки и Феанор пръв от всички Нолдори стъпил отново върху бреговете на Средната земя; а туй станало в устието на дългия залив Дренгист, що стигал чак до Дорломин.
Но когато стъпили на суша, Маедрос — първороден син на Феанор и по онуй време приятел на Фингон, преди да ги разделят лъжите Мелкорови — се обърнал към баща си с думите:
— А сега кои кораби и гребци да върнем и кого да доведат най-напред? Може би Фингон храбрия?
Безумно се разсмял Феанор и извикал:
— Никого не ще изпратим! Не е за мен загуба туй, що изоставих надире; безполезен товар се оказа по пътя. Тия, що ме кълняха, нека кълнат отново, а сетне с хленч да се завърнат в клетката на Валарите! Опожарете корабите!
Единствен Маедрос се отдръпнал, а Феанор заповядал на своя отряд да подпали белите ладии на Телерите. И тъй на онова място, наречено Лосгар, близо до устието на залива Дренгист, сред страховити и ярки пламъци изчезнали навеки най-прекрасните кораби, що някога са браздили морската шир. А народът на Финголфин зърнал отдалече кърваво зарево под облаците; и разбрали всички, че са предадени. Туй били първите плодове от Братоубийството и Прокобата на Нолдорите.
Огорчило се сърцето на Финголфин, като видял, че Феанор го е изоставил да загине сред Араман или да се върне посрамен при Валарите; ала сега възжелал по-силно от всякога да се добере някак до Средната земя и отново да срещне изменника. И дълго странствал със своя отряд сред страдания и несгоди, но премеждията закалявали тяхната доблест и твърдост; защото те били могъщ народ — първородни и безсмъртни рожби на Еру Илуватар, а идвали направо от Блаженото царство и още не тегнела върху плещите им умората земна. Млад бил пламъкът в храбрите им сърца и предвождани от Финрод, Галадриел и Финголфин със синовете му, дръзнали да продължат към жестокия Север; и като не открили друг път, накрая поели през ужасите на Хелкараксе с неговите смъртоносни ледени планини. Малко дела на Нолдорите в идните епохи могат да се мерят с този отчаян преход както по трудност, тъй и по скръб. Там изчезнала Еленве, съпругата на Тургон; още мнозина загинали, тъй че с далеч по-малоброен отряд достигнал най-сетне Финголфин до Отвъдните земи. И не питаели обич към Феанор ония, що накрая последвали неговите стъпки и с песента на тръби възвестили над Средната земя първия изгрев на Луната.

10. За Синдарите

Както вече бе казано, растяла властта на Елве и Мелиан из Средната земя и всички елфи в Белерианд — от моряците на Кирдан до волните ловци из Сините планини отвъд река Гелион — признавали Елве за свой владетел; Елу Тингол го наричали на езика на неговия народ, що означава Крал Сивоплащ. А самият му народ се наричал Синдари — Сиви елфи на звездния Белерианд; и макар да били Морикуенди, чрез управлението на Тингол и мъдростта на Мелиан се превърнали в най-прекрасен, най-умел и премъдър народ сред елфите в Средната земя. И в края на първата епоха от Оковаването на Мелкор, когато по цялата Земя царувал мир и славата на Валарите била достигнала върха си, дошла на бял свят Лутиен, единствено чедо на Тингол и Мелиан. Макар че почти цялата Средна земя още тънела в дълбокия Сън на Явана, под могъществото на Мелиан имало в Ериадор живот и радост, а ярките звезди блестели като сребърни пламъци; и там, сред гората Нелдорет, се родила Лутиен, а белите цветчета на _нифредилите_ припламнали в нейна чест като звезди по земята.


А през втората епоха от пленничеството на Мелкор се случило тъй, че джуджетата минали през Сините планини, наричани още Еред Луин и стигнали в Белерианд. На своя език се наричали Хазади, ала Синдарите им дали име Наугрими — Дребен народ, или Гонхирими, що значи Господари на камъка. Далече на изток били най-древните обиталища на Наугримите, но подир туй по обичая на своя народ те издълбали множество зали и чертози под източните склонове на Еред Луин; и на своя език нарекли тия градове Габилгатол и Тумунзахар. Северно от величавия връх Долмед бил Габилгатол, наречен от елфите Белегост, що значи Хилядоград; на юг пък бил Тумунзахар с елфическото име Ногрод, сиреч Крепкосвод. Най-велик от всички подземни градове на джуджетата бил Хазад-дум, Джуджетвор или Хадходронд на елфически език, който по-късно в мрачните дни бил наречен Мория; ала той се намирал далече в Мъгливите планини, чак отвъд необятните простори на Ериадор, тъй че Елдарите знаели за него само от мълвата и разказите на джуджетата от Сините планини.
От Ногрод и Белегост напреднали джуджетата към Белерианд; и почуда изпълнила елфите, защото дотогаз се смятали за единствените живи твари в Средната земя, що изричат слова и творят с ръцете си, а всичко останало било зверове и птици. Но не разбирали нито дума от езика на Наугримите, който звучал за тях грубо и недодялано; и само неколцина Елдари успели да го овладеят. Джуджетата обаче били схватливи, а и предпочитали да изучат елфическия език, вместо да разкрият своя пред чужди народи. Малцина Елдари са стъпвали в Ногрод и Белегост освен Еол от Нан Елмот и син му Маеглин; ала джуджетата редовно минавали през Белерианд и изградили дълъг път, що минавал в подножието на връх Долмед, подир туй следвал течението на Аскар и пресичал Гелион при Сарн Атрад — Каменния брод, където в по-сетни години се водила велика битка. Хладна била открай време дружбата между Елдари и Наугрими, макар че имали полза от нея и двата народа; но по онова време още нямало скръб и раздор между тях, затуй крал Тингол посрещнал пришълците с радост. А в по-късни епохи джуджетата най-охотно дарявали своята дружба на Нолдорите и ги предпочитали сред всички останали елфи и хора заради тяхната обич към Ауле; и безценните камъни на Нолдорите възхвалявали над всички други богатства. В мрачните дълбини на Арда вече творели джуджетата велики дела, защото още от първите дни на своите Бащи били надарени с изумителна сръчност да обработват метал и камък; но в ония древни времена предпочитали мед и желязо пред сребро и злато.
Както всички Маяри, Мелиан била прозорлива; и когато отминала втората епоха от пленничеството на Мелкор, тя намекнала на Тингол, че Покоят на Арда не ще трае вечно. Замислил се той как да си изгради кралски дворец и могъща крепост за в случай, че злото отново се разбуди в Средната земя; и се обърнал за съвет и помощ към джуджетата от Белегост. Те се отзовали охотно, понеже в ония дни още не били уморени и непрестанно жадували за нови дела; и макар че джуджетата винаги искат награда за труда дори когато е весел, в онзи случай решили, че вече им е платено. Защото Мелиан ги учела на безброй нови премъдрости, за които жадували, а Тингол ги възнаграждавал най-щедро с прекрасни перли. Перлите му давал Кирдан, понеже ги имало много из плитчините край Баларския залив; Наугримите обаче никога не били виждали подобно чудо и ги приели с възхита. Една от перлите била голяма колкото гълъбово яйце и блестяла като звезден лъч по морската пяна; Нимфелос я нарекли и вождът на джуджетата в Белегост я ценял повече от цяла планина злато.
Дълго и с радост работили Наугримите за Тингол и по обичая на своя народ му сътворили чертози дълбоко под земята. Там, где се спускали водите на Есгалдуин да разделят дебрите на Нелдорет от Регион, насред гората се извисявал скалист хълм и реката заобикаляла подножието му. Там издигнали джуджетата портите на двореца, а над реката изградили мост, по който единствено можело да се стигне до входа. Отвъд портите просторни тунели водели надолу към чертози и зали, изсечени в самата скала — толкоз много и тъй необятни, че били наречени Менегрот, или Хилядата пещери.
Но и елфите не стояли със скръстени ръце, а рамо до рамо с джуджетата, макар и всеки по свой начин, сътворили наяве виденията на Мелиан — изумителни и прекрасни картини от задморския Валинор. Колоните на Менегрот били изсечени като буковете на Ороме със стъбло, клонак и листа, а в короните им греели златни фенери. Славеи пеели там като в градините на Лориен; сребърни чешми бликали над мраморни басейни, а подовете били от пъстроцветен камък. Изваяни фигури на зверове и птици тичали по стените, катерели се по колоните или надничали измежду каменните цветя по клонака. А Мелиан и девойките от нейната свита година подир година изпълвали залите с ръчно тъкани гоблени, по които били изобразени делата на Валарите, много от станалото след сътворението на Арда и сенки на бъдни събития. По-прекрасен дом не е имал и не ще има нито един крал източно от Морето.
Когато Менегрот най-сетне бил изграден и в кралството на Тингол и Мелиан все още царувал покой, Наугримите продължили да минават през планините и да обикалят цялата страна; ала рядко посещавали Фалас, защото мразели песента на вълните и не смеели да погледнат морето. А до Белерианд още не идвали вести за събитията по широкия свят.
Но като напреднала третата епоха от пленничеството на Мелкор, джуджетата се разтревожили и рекли на крал Тингол, че Валарите не са изтребили докрай злите изчадия на Севера, а оцелелите дълго са се множили в потайните сенки и вече излизат да бродят на длъж и шир.
— Люти твари — рекли те, — върлуват източно от планините и твоите някогашни сродници дирят убежище из хълмовете.
И не след дълго злите твари достигнали даже Белерианд през планинските проходи или откъм юг през мрачните гори. Вълци бродели из равнините, или изчадия във вълчи облик, а и други скверни рожби на мрака; и сред тях имало орки, що по-късно донесли разруха на Белерианд, ала по онова време още били малобройни и боязливи, та само душели из равнините, очаквайки завръщането на господаря си. Не знаели още елфите кои са и откъде идват; мислели ги за Авари, подивели и озлобени из пущинака, а в туй може и да е имало имало повече истина, отколкото подозирали.
Замислил се Тингол за оръжия, от които дотогаз не се нуждаел неговият народ и първите мечове му изковали Наугримите, защото имали дарба велика за подобни дела, макар че никой сред тях не е надминал ковачите на Ногрод и прославения майстор Телчар. Войнолюбиви били в древността Наугримите и се сражавали люто срещу всеки, който ги предизвика, било то слуги на Мелкор, Елдари, Авари, диви зверове, или нерядко даже племена от собствения им народ — джуджета от други родове и царства. Бързо усвоили от тях Синдарите цялата сръчност на ковашкото изкуство; ала в две неща си останали джуджетата ненадминати: нямало равни на тях в закаляването на стомана и в плетенето на ризници, измислени най-напред от ковачите на Белегост.
По това време се въоръжили Синдарите и прогонили всички зли твари, та в страната отново настанал мир; но в оръжейниците на Тингол останали да лежат топори, копия, мечове, високи шлемове и дълги бляскави ризници, защото веднъж изковани от джуджетата, броните не ръждясвали, а вечно греели като нови. И мъдро се оказало това решение на Тингол в идните години.

Както вече бе казано, някой си Ленве от отряда на Олве бил напуснал похода на Елдарите по времената, когато спрели край Великата река по западните предели на Средната земя. Малко се знае за скиталчествата на Нандорите, които повел надолу покрай Андуин — казват, че някои дълго живели из горите в долината на Великата река, други стигнали най-сетне до нейното устие и останали край Морето, а трети прехвърлили Белите планини, сиреч Еред Нимраис и като се върнали пак на север, навлезли в пущинаците на Ериадор между Еред Луин и далечните Мъгливи планини. Горски народ били те и нямали железни оръжия, та с ужас безмерен ги изпълнили набезите на злите твари от Севера, както казали Наугримите на крал Тингол в Менегрот. Затуй Денетор, синът на Ленве, като чул мълва за великото могъщество на Тингол и покоя в неговото кралство, събрал колкото можел от своя разпръснат народ и повел отряда през планините към Белерианд. Там ги посрещнал кралят като отдавна загубени сродници и останали да живеят в Осирианд, наречен още Земя на Седемте реки.
Малко се знае за дългите мирни години подир идването на Денетор. В ония дни, казват, Даерон Песнопоеца, пръв сред премъдрите в кралството Тинголово, сътворил своите руни; а Наугримите, що идвали в Белерианд, ги опознали и били толкоз доволни, че възхвалявали делото на Даерон повече от ближните му Синдари. Тъкмо Наугримите пренесли отвъд планините тия руни, наречени _кирти_ и ги раздали на други народи; ала до избухването на Войната рядко си служели с тях Синдарите за водене на летописи и тъй множество спомени изчезнали сред руините на Дориат. А и малко може да се говори за времена на блаженство и радост, додето не свършат; тъй и всяка творба прекрасна, додето е жива за взора, сама разказва за себе си, а чак когато изчезне навеки или я заплаши гибел, влиза в предания и песни.
В Белерианд през ония дни волно бродели елфите, бързи течали реките под звездния блясък, а нощните цветя пръскали аромат благоуханен; красотата на Мелиан била като щедро пладне, а хубостта на Лутиен като пролетно утро. В Белерианд властвал крал Тингол на своя трон като един от могъщите Маяри, чиято сила е в покоя, а радостта за тях е въздух всекидневен и мислите им текат безметежно от висините до низините. В Белерианд все още препускал понякога великият Ороме като вятър над планините и песента на мощния му рог кънтяла из звездните простори, а елфите се бояли от блясъка му величав и от могъщия тътен, с който се носел Нахар; ала когато отеквал Валарома сред хълмовете, знаели, че всички зли твари са побягнали надалече.


Но накрая се случило тъй, че наближил свършекът на блаженото време и пладнето на Валинор взело да клони към залез. Защото както разказват и както се знае от всички, понеже е съхранено в премъдри книги и песни, Мелкор погубил Дърветата на Валарите, а подир туй избягал и се завърнал в Средната земя. Далече на север пламнала свадата между Моргот и Унголиант; но могъщият писък на Моргот отекнал из цял Белерианд и всички се свили от ужас, защото макар и да не знаели какво им вещае, чували смъртна прокоба. Скоро подир туй Унголиант избягала от Севера и минала в кралството на Тингол, пръскайки около себе си мрак страховит; ала могъществото на Мелиан я възпряло, та не могла да навлезе в Нелдорет, а дълго се спотайвала из сенките на планините, що ограждали Дортонион на юг. Нарекли ги Еред Горгорот, тоест Планини на Ужаса и никой не смеел да иде натам или да премине наблизо; и живот, и светли лъчи чезнели там, а водите били отровени. А Моргот, както вече бе казано, се завърнал в Ангбанд, изградил го наново и над портите извисил зловонните кули на Тангородрим; и портите на Моргот били само на сто и петдесет левги от моста на Менегрот — далече, ала все пак прекалено близо.
Орките, що се множали в дълбините на земната твърд, станали силни и свирепи, а техният мрачен владетел им вдъхнал страст към рушене и смърт; излезли те през портите на Ангбанд под гъсти облаци, сътворени от Моргот и безшумно нахлули из северните плата. Оттам ненадейно връхлетели в Белерианд като могъща армия, за да погубят Тингол. А в онова просторно кралство мнозина елфи бродели на воля из горите или живеели мирно на малки и раздалечени общини; само около Менегрот насред Белерианд и край Фалас в земите на моряците имало многобройни племена. Но орките обкръжили Менегрот от всички страни; разположили се на два стана — източният бил между Келон и Гелион, а западният в равнините между Сирион и Нарог; и от тия лагери пращали набег след набег, а Тингол бил откъснат от народа на кирдан в Егларест. Тогава призовал на помощ Денетор и множество елфи се притекли от Регион отвъд Арос и от Осирианд за първата схватка на Белериандската война. И източният отряд на орките бил хванат в клещи от армиите на Елдарите между Арос и Гелион северно от Андрам; там били разбити, а онези, що побягнали от гибелта си на север, срещнали топорите на Наугримите, които идвали откъм връх Долмед; само малцина успели да се завърнат в Ангбанд.
Но скъпо струвала тази победа. Защото леко въоръжените елфи от Осирианд трудно можели да се мерят с орките, що носели подковани ботуши, железни брони и тежки копия с широки остриета; сам Денетор бил отблъснат и обкръжен върху хълма Амон Ереб. Там загинал заедно с целия си род, преди да се притече на помощ Тингол. Люто отмъстил за смъртта му Тингол, когато връхлетял изотзад върху орките и натрупал камари от леш, ала въпреки туй дълго скърбили Нандорите за своя вожд и нов вече не си избрали. След схватката някои се завърнали в Осирианд и разказите им изпълнили със страх останалите племена, та повече никога не излезли на открита бран, а се спотайвали плахо; и заради одеждите си с цвета на горски листа били наречени Лаикуенди, що значи Зелени елфи. Мнозина обаче отишли на север в охраняваното кралство на Тингол и се претопили сред неговия народ.
А когато се завърнал в Менегрот, Тингол узнал, че на запад пълчищата орки са постигнали победа и Кирдан е изтласкан до ръба на морето. Сбрал веднага всички, които успял да призове от Нелдорет и Регион, а Мелиан вложила цялото си могъщество, за да изтъче наоколо им невидима стена от сянка и смут — Поясът на Мелиан, през който никой не можел да мине против нейната воля или волята на Тингол, освен ако владеел по-велика мощ от тази на Маярите. И тия вътрешни земи, що носили задълго името Егладор, били наречени Дориат — защитеното кралство или Страна на Пояса. Вътре царувал тревожен покой; ала отвън дебнели страхове и заплахи, а слугите на Моргот бродели необезпокоявани чак до високите стени около заливите на Фалас.


Ала вече се задавали нови събития, що не могъл да предвиди никой в Средната земя — ни Моргот в мрачните си ями, ни Мелиан в Менегрот; защото не идвали от Аман ни пратеници, ни духове или сънни видения да донесат вести подир гибелта на Дърветата. По същото време прекосил Феанор Морето с белите ладии на Телерите, слязъл на суша край залива Дренгист и там опожарил корабите в Лосгар.