Оригинално заглавие: The Hobbit, Or There And Back Again
Година: 1937
Превод от английски: Красимира Тодорова



Съдържание:
1. Неочаквани гости
2. Овнешко печено
3. Кратък отдих
4. Над хълм или под хълм
5. Гатанки в тъмнината
6. От трън, та на глог
7. Необикновен подслон
8. Пеперуди и паяци
9. Буретата
10. Сърдечно посрещане
11. На прага
12. Среща с дракона
13. Къде е драконът?
14. Огън и вода
15. Облаците се сгъстяват
16. Облаците се разпръсват
17. Обратният път
18. Последният етап

1. НЕОЧАКВАНИ ГОСТИ

В една дупка в земята живееше един хобит. Това обаче не беше някаква неприветлива, мръсна и тинеста дупка с остатъци от опашки на червеи и с миризма на влага; не беше и някоя суха, песъчлива и празна дупка, в която няма нито на какво да седнеш, нито какво да хапнеш. Не — това беше дупка на хобит, а дупката на един хобит означава удобство.
Вратата й бе като кръгло прозорче на кораб, беше боядисана в зелено и точно в средата й имаше кръгла и лъскава месингова дръжка. Тази врата водеше към коридор, който имаше формата на тръба и съвсем приличаше на тунел — един много удобен тунел без дим, с облицовани стени, чийто под бе постлан с плочки и килим. В подобния на тунел коридор бяха наредени много столчета и много, много куки за окачване на шапки и палта — защото хобитът обичаше да посреща гости. Тунелът лъкатушеше и лъкатушеше напред към склона на един хълм — Хълма, както го наричаха на много километри наоколо, — а от двете му страни се виждаха множество малки кръгли вратички. За да отидеш на гости у хобита, не бе нужно да изкачваш стъпала. Спални, бани, изби, килери за провизии (немалко на брой), кухни, трапезарии — всичко се намираше на един и същи етаж, а всъщност и в един и същи коридор. Най-хубавите стаи бяха разположени от лявата страна (като се влиза отвън), защото само те имаха прозорци — кръгли прозорци, които гледаха към градината и към спускащите се надолу към реката ливади отвъд нея.
Този хобит беше заможен и се наричаше Билбо Бегинс. Бегинсови живееха в съседство с Хълма от незапомнени времена и всички ги уважаваха, не само защото повечето от тях бяха богати, а заради това, че те никога не се впускаха в приключения, нито пък правеха нещо неочаквано — винаги можеше да знаеш какво би отговорил един член от това семейство на какъвто и да било въпрос, без дори да си правиш труда да го питаш.
В тази история се разправя за това, как един хобит от Бегинсовите се впусна в приключение и как извърши и каза някои най-неочаквани неща. Той може би загуби уважението на съседите си, но спечели — е, вие сами ще видите дали изобщо спечели нещо накрая.
Майката на нашия хобит… Но какво всъщност е това хобит? Струва ми се, че трябва да направя известно описание на тези същества, тъй като в наше време те вече се срещат рядко и се плашат от нас — Големите хора, както ни наричат. Те са (или са били) дребни човечета, на половината на нашия ръст и малко по-мънички от брадатите джуджета. Хобитите обаче са без бради. В тях няма почти нищо вълшебно с изключение на това, че могат бързо и тихо да изчезват, когато Големите тромави хора, като вас и мен, се появят, вдигайки шум, сякаш са слонове; а хобитите умеят да долавят всеки шум на повече от километър и половина разстояние. Те имат пълни коремчета, обличат се в ярки цветове (най-вече в зелено и жълто) и не носят обувки, защото природата ги е създала с ходила от дебела кожа, покрити с гъста и топла кафява козина, подобно на косата на главите им (само че тя е къдрава), имат дълги и сръчни кафяви пръсти на ръцете си, добродушни лица и се смеят шумно и звънливо (особено след като се наобядват, а това те правят два пъти на ден, когато има повечко за хапване).
Сега вече знаете достатъчно за тези малки човечета, за да продължим по-нататък. Както бях започнал да ви разказвам, майката на нашия хобит — Билбо Бегинс — беше прочутата Беладона Тук, една от трите славни дъщери на стария Тук, предводителя на хобитите, живеещи отвъд Реката — малката рекичка, която тече в подножието на Хълма. Често се говореше (в другите семейства), че някога, много отдавна, един от прадядовците на Тук се бил оженил за самодива. Това, разбира се, беше измислица, но в техния род все пак имаше нещо не съвсем хобитово и от време на време някой от тях се впускаше в приключения. Той тихичко изчезваше, а семейството потулваше работата. Без съмнение, обаче Тукови не се ползуваха с онова уважение, на което се радваха Бегинсови, макар да бяха безспорно по-богати.
Самата Беладона Тук не преживя никакви приключения, след като стана госпожа Бънго Бегинс. Бънго, бащата на Билбо, построи за нея (и донякъде с парите от нейната зестра) най-разкошната от всички хобитови дупки, които можеха да се намерят под Хълма, над Хълма или отвъд Реката, и те живяха там до края на дните си. Не беше изключено обаче Билбо, единственият й син, макар да изглеждаше и да се държеше съвсем като благоразумния си и кротък баща, да бе наследил по линията на семейство Тук нещо чудато в характера си, нещо, което само чакаше случай да се прояви. Билбо порасна, стана мъж и наближаваше вече петдесетте, но случаят все още не се беше явил и той си живееше удобно и спокойно в построената от баща му красива хобитова дупка, която току-що ви описах, твърдо решен да си остане в нея завинаги.
Но ето че една сутрин, много отдавна — когато на света имаше по-малко шум и повече зеленина, а хобитите бяха все още многобройни и живееха щастливо и самият Билбо Бегинс си стоеше след закуска на вратата, пушейки една много дълга дървена лула, която му стигаше почти до покритите с козина (старателно сресана) пръсти на краката, — най-неочаквано се появи Гандалф. Гандалф ли? Ако сте чували само за една четвърт от това, което аз съм чувал за него, а аз съм чувал съвсем малко от онова, което има да се чува, то тогава трябва да се приготвите да чуете една крайно интересна приказка. Приказките и приключенията просто никнеха като гъби по най-удивителен начин навсякъде, където се появяваше той. Гандалф не бе наминавал Под хълма от години — всъщност откакто бе умрял приятелят му, Старият Тук — и хобитите бяха почти забравили как изглеждаше той. Беше заминал по своя работа за Хълма и отвъд Реката, още когато те бяха малки момиченца и момченца.
Ето защо, нищо неподозиращият Билбо никак не се изненада, когато видя пред себе си един стар човек с тояга. На главата си непознатият носеше висока островърха синя шапка, беше наметнат с дълъг, сив плащ, на врата си имаше сребрист шал, над който се спускаше дългата му до пояса брада, а краката му бяха обути в огромни черни ботуши.
— Добро утро! — каза Билбо, като имаше точно това наум, защото слънцето грееше, а тревата беше зелена, зелена. Но Гандалф го изгледа изпод дългите си рунтави вежди, които стърчаха извън широката периферия на шапката му, и попита:
— Какво искаш да кажеш? Пожелаваш ми добро утро или искаш да подчертаеш, че утрото е добро независимо дали това ми е приятно, или не; или пък, че в такова утро човек трябва да бъде добър?
— Всичките тези неща заедно — рече Билбо. — А отгоре на това утрото е много добро и за изпушване лула тютюн на открито. Ако си имате лула, седнете и си я напълнете от моя тютюн. Няма за какво да се бърза, целият ден е пред нас! — И Билбо седна на една пейка до вратата, кръстоса крака и пусна красиво сивкаво колелце дим, което се понесе във въздуха и цяло-целеничко отплува към Хълма.
— Отлично! — каза Гандалф. — Но тази сутрин аз нямам време да пускам колелца от дим. Подготвям едно приключение и съм тръгнал да търся някой, който да вземе участие в него, ала ми е много трудно да го намеря.
— И аз мисля, че е трудно, особено по тези места! Ние сме обикновени, кротки същества и приключенията не са за нас. Това са неприятни, опасни, неприлични неща! Карат те само да закъсняваш за обед! Не разбирам какво добро виждат някои в тях — додаде господин Бегинс, пъхна палец под една от презрамките си и пусна ново, още по-голямо колелце дим. После извади писмата си от сутрешната поща и започна да ги чете, давайки си вид, че не обръща внимание на стария човек. Той не му беше много по вкуса и затова му се искаше по някакъв начин да го отпрати. Но старият човек не се и помръдваше. Стоеше, облегнат на тоягата си, и се взираше в Билбо, без да проговори нито дума, докато най-накрая Билбо се почувствува доста неудобно и дори малко се ядоса.
— Добро утро! — каза отново той. — На нас тук не ни трябват приключения, благодаря! Можете да потърсите желаещи на Хълма или отвъд Реката. — С това той искаше да покаже, че разговорът е свършил.
— Колко много неща изразяваш ти с едно „Добро утро“! — каза Гандалф. — Сега искаш да кажеш, че желаеш да се отървеш от мен и че утрото няма да е добро, докато не се махна.
— Съвсем не, съвсем не, драги ми господине! Но почакайте, всъщност знам ли ви името?

— Да, да, драги ми господине. Аз знам твоето, Билбо Бегинс. А и ти знаеш моето, но не си спомняш, че е мое. Аз съм Гандалф и Гандалф това съм аз! Като си помисля само, че доживях да бъда „доброутросван“ от сина на Беладона Тук, сякаш съм дошъл да продавам копчета пред вратата му!
— Гандалф? Гандалф? Майчице! Онзи странствуващ вълшебник, дето бе подарил на Стария Тук вълшебните диамантени копчета за риза, които, като се закопчееха веднъж, се разкопчаваха само когато им се наредеше? Онзи, дето е разказвал такива прекрасни приказки за дракони, за зли духове, за великани, за избавление на принцеси и за неочакваното щастие, сполетяло злочести сираци? Същият онзи, дето е изработвал такива чудесни фойерверки! Спомням си го добре. Старият Тук обикновено ги пускаше вечерта срещу Еньовден. Каква красота! Те се издигаха като огромни огнени лилии и се посипваха надолу като златен дъжд, озарявайки тъмнината през цялата вечер!
Сега вече виждате, че господин Бегинс съвсем не беше така груб и безчувствен, както искаше да се представи, и че много, много обичаше цветята.
— Нима ти си същият онзи Гандалф — продължи Билбо, — който е подмамвал толкова много кротички и тихи момчета и момичета да се впускат в най-различни безумни приключения? Като се започне например от катеренето по дърветата и се стигне до гостуването при горските духове или пък до пътешествията с кораби към непознати брегове! Честна дума, животът е бил много интерес… Искам да кажа, че едно време ти доста си обърквал нещата по тия места. Извинявай, но не знаех, че все още се занимаваш с подобни работи.
— Че с какво друго да се занимавам? — попита вълшебникът. — Все пак радвам се, че си спомняш нещичко за мен. Във всеки случай спомняш си с удоволствие за моите фойерверки, а това ми дава известна надежда. И от уважение към твоя дядо, Стария Тук, и към горката Беладона аз ще ти дам това, което си поиска.
— Извинявай, но аз не съм поисквал нищо.
— Поиска, поиска! И то два пъти. Затова ще ме извиниш, и ти, но ще задоволя желанието ти. Всъщност ще отида дори още по-далеч — ще те пратя да участвуваш в едно приключение. На мен ще ми бъде забавно, на теб — приятно, а по всяка вероятност и полезно, стига да се завърнеш здрав и читав.
— Съжалявам, но аз не желая да участвувам в никакви приключения, благодаря. И най-малко днес. Добро утро! Но, моля, заповядай на чай винаги, когато пожелаеш! Защо не и утре? Ела утре! Довиждане! — И с тези думи Билбо обърна гръб, мушна се уплашено през кръглата зелена врата и я затвори бързо, но не дотолкова, че да излезе невъзпитано. Вълшебниците все пак са си вълшебници.
— Защо, по дяволите, го поканих на чай! — рече си Билбо, като влизаше в кухненския килер. Той съвсем наскоро беше закусил, но си мислеше, че една-две чаени сладки и нещичко за пийване щяха да му помогнат да се съвземе от преживения страх.
В това време Гандалф все още стоеше вън, пред вратата и тихо се смееше. След малко той пристъпи напред и с острия връх на жезъла си надраска някакъв странен знак върху красивата зелена входна врата на хобита. После си тръгна, а Билбо, който довършваше втората си сладка, тъкмо в този момент си помисли как благополучно се бе измъкнал от предлаганите приключения.
На следния ден почти бе забравил за Гандалф. Той не запомняше нещата, освен ако не си ги запишеше в календара бележник например така: „Гандалф. Чай. Сряда.“ А през вчерашния ден бе твърде объркан, за да направи подобно нещо.
Малко преди часа за чай на входната врата се позвъни силно и тогава той си спомни за поканата. Втурна се да сложи чайника на огъня, добави още една чашка и една чинийка, още няколко сладки и изтича към вратата.
— Много съжалявам, че те накарах да чакаш! — се канеше да каже той, когато видя, че пред него съвсем не стои Гандалф, а едно джудже с дълга синя брада, пъхната в златен колан, лъскавите му очички гледаха ококорено изпод тъмнозелената качулка. Веднага щом вратата се отвори, то се втурна вътре, сякаш го очакваха.
Джуджето закачи качулката и наметката си на най-близката закачалка и като се поклони ниско, каза:
— Дуалин, на твоите услуги!
— Билбо Бегинс, на твоите! — отвърна хобитът, твърде изненадан, за да задава каквито и да било въпроси в момента. После се почувствува неловко от настъпилото мълчание и добави: — Тъкмо се канех да пия чай, моля, заповядай да изпиеш и ти една чашка заедно с мен. — Думите му прозвучаха може би малко нелюбезно, макар да бяха казани от сърце. Пък и как би могло да бъде другояче, когато едно джудже идва непоканено в къщата ти и окачва дрехите си в коридора, без да каже нито една дума за обяснение.
Не бе изминало много време, откакто бяха седнали край масата — всъщност едва бяха стигнали до третата сладка, — когато звънецът отново иззвъня, този път още по-силно.
— Моля да ме извиниш — рече Билбо и се втурна към вратата.
— Ето че дойде най-после! — канеше се да каже той на Гандалф този път. Но пак не беше Гандалф. Вместо него на входа стоеше едно джудже с бяла брада и алена качулка. То също се вмъкна вътре, щом вратата се отвори, сякаш бе поканено.
— Виждам, че вече са започнали да пристигат — рече джуджето, като зърна закачената в коридора зелена наметка на Дуалин. То окачи своята редом с другата и като сложи ръка на гърдите си, каза:
— Балин, на твоите услуги!
— Благодаря — отвърна Билбо, като едва си пое дъх от изненада. Този отговор не беше особено подходящ, но думите „те вече са започнали да пристигат“ страшно го бяха смутили. Той обичаше гости, но предпочиташе да ги познава и да ги кани сам. Изведнъж му мина ужасната мисъл, че сладките може и да не стигнат и тогава той, домакинът — а Билбо знаеше задълженията на един домакин и ги спазваше дори когато му беше неприятно, — нямаше да хапне нито една.
— Заповядай да пийнеш чаша чай — успя да каже той, след като си пое дълбоко дъх.
— Бих предпочел малко бира, ако това няма да те затрудни, любезни господине — каза белобрадият. — А питка ще си хапна с удоволствие — питка с ким, стига да ти се намира.
— Намира ми се, намира ми се — отвърна Билбо, изненадан сам от любезността си. И той се затича към избата да напълни една халба бира, а оттам — към един от килерите, откъдето изнесе, две красиви кръгли питки с ким, които си бе изпекъл следобеда с намерение да си ги хапне сладко на вечеря.
Когато се върна, Балин и Дуалин се разговаряха на масата като стари приятели (а те всъщност бяха братя). Билбо тръсна пред тях бирата и питките и тъкмо тогава звънецът пак иззвъня веднъж и още веднъж.
„Този път вече сигурно е Гандалф“ — помисли си Билбо, докато подтичваше запъхтян по коридора. Но пак не беше Гандалф, а две нови джуджета — и двете със сини качулки, сребърни колани и жълти бради. Всяко от тях носеше торба с инструменти и по една лопата. Те се втурнаха вътре, щом вратата се отвори, но Билбо вече никак не се учуди.
— С какво мога да ви бъда полезен, драги джуджета? — попита той.
— Кили, на твоите услуги? — рече едното.
— И Фили! — добави второто. И двете едновременно си свалиха качулките и се поклониха.
— На вашите услуги и на услугите на вашите семейства! — отвърна Билбо, не забравяйки този път добрите си обноски.
— Дуалин и Балин са вече тук, както виждам — рече Кили. — Бързо да се присъединяваме и ние към бандата!
„Банда ли? — помисли си господин Бегинс. — Тази дума не ми харесва. Трябва да поседна за минутка, да събера мислите си и да пийна нещо.“ — Но едва бе отпил глътка в един ъгъл — четирите джуджета седяха около масата и си говореха за златни мини, за свади със зли духове, за сторени от дракони злини и за много други неща, които той не разбираше, а и не желаеше да разбере, защото му звучаха много приключенски, — когато „дзън-дзън-дзън-дзън“ звънецът иззвъня отново, сякаш някое непослушно момченце хобит се опитваше да откъсне кордона.
— Има някой на вратата! — рече той, като примигна.
— И то не един, а четирима, ако се съди по звъненето — каза Фили. — Впрочем ние ги видяхме отдалеч, когато идвахме; те вървяха зад нас.

Горкият малък хобит седна в коридора, скри глава в ръцете си и взе да се пита какво всъщност ставаше, какво още имаше да става и дали всички щяха да останат за вечеря. В този момент звънецът иззвъня отново, и то най-силно от всички предишни пъти, и Билбо хукна към вратата. Но там стояха не четири, а пет джуджета — още едно се бе присъединило към останалите, докато той бе седял в коридора, обзет от недоумение. И едва бе успял да завърти дръжката на вратата, когато всички те вече бяха вътре, покланяха се едно подир друго с думите: „На твоите услуги“. Имената им бяха Дори, Нори, Ори, Оин и Глоин. Много скоро две пурпурни качулки, една сива, една кафява и една бяла увиснаха на закачалките, а новодошлите, пъхнали големите си ръце в златните си и сребърни колани, се упътиха към стаята, където вече седяха другите. И наистина събра се една доста големичка „банда“. Някои искаха светла бира, други тъмна, а трети — кафе. Никой обаче не се отказваше от сладките, така че за известно време домакинът беше много зает.
Тъкмо бе сложил една голяма кана с кафе на огнището, а джуджетата бяха омели питките с ким и започваха да лапат кифлите с масло, когато се почука силно. Не се позвъни, а се издумка: дум, дум! Някой удряше с бастун по красивата зелена врата.
Билбо изтича по коридора, ядосан, объркан и обезпокоен — такава неприятна сряда той не помнеше. Отвори рязко вратата и вътре нападаха едно върху друго нови четири джуджета. А зад тях, облегнат на тоягата си, стоеше и се смееше Гандалф. Той здравата бе олющил красивата зелена врата; при чукането беше заличил и тайния знак, поставен от него предишната сутрин.
— По-полека, по-полека! — рече той, — Не е хубаво от твоя страна, Билбо, да караш приятелите ти да те чакат на вратата, а после да я отваряш като запушалка на бутилка шампанско! Запознай се с Бифур, Бофур, Бомбур и най-вече с Торин!
— На твоите услуги! — казаха Бифур, Бофур и Бомбур, застанали в редица. После те окачиха две жълти качулки, една светлозелена, а също и една небесносиня с дълъг сребърен пискюл. Последната принадлежеше на Торин, едно важно и преважно джудже, всъщност не друг, а самият Торин Дъбовия щит. Той беше много ядосан, че се бе проснал върху изтривалката на Билбо, а Бифур, Бофур и Бомбур се бяха стоварили отгоре му — още повече, че Бомбур беше извънредно дебел и тежък. И какъвто си беше горделив, Торин не каза нищо за каквито и да било „услуги“, но горкият господин Бегинс толкова пъти му се извини, че накрая той изсумтя „моля, няма защо“ и престана да се цупи.
— Сега вече всички сме тук! — каза Гандалф, като погледна редицата от тринадесет качулки — коя от коя по-хубави — и собствената си шапка, окачена редом с тях. — Каква весела компания! Надявам се, че сте оставили нещо за пийване и хапване и за закъснелите! Какво е това? Чай? Не, благодаря. За мен бих искал да донесеш малко червено вино.
— И за мен — рече Торин.
— И малинов конфитюр, и ябълкова пита — рече Бифур.
— И палачинки, и сирене — рече Бофур.
— И баница с месо, и салата — рече Бомбур.
— И още сладки, и бира, и кафе, ако нямаш нищо против — провикваха се останалите джуджета през вратата.
— Прибави и няколко яйца, любезни приятелю извика подире му Гандалф, когато Билбо тичаше объркан от единия килер към другия. — Не забравяй студеното пиле и туршията!
„Той, изглежда, знае толкова добре с какви провизии са пълни килерите ми, колкото и аз самият!“ — помисли си господин Бегинс, който вече беше напълно объркан и се питаше отчаяно дали насред собствената му къща не започваше някакво най-ужасно приключение.
Когато успя да натрупа всички бутилки, чинни, вилици, лъжици, чаши, блюда с ястия и какво ли не върху огромните табли, той вече беше така разгорещен и ядосан, че лицето му пламтеше от руменина.
— Колко са нахални и досадни тези джуджета! — каза високо Билбо. — Защо не дойдат да ми помогнат! — И ето! О, чудо! На вратата на кухнята вече стояха Балин и Дуалин, а зад тях — Кили и Фили, и преди той да успее да изрече дума, те бяха отнесли таблите и няколко масички в гостната стая и бяха подредили всичко.
Гандалф седеше начело на групата, а тринадесетте джуджета се бяха наредили в кръг от двете му страни; Билбо си беше придърпал един стол до огъня и хрупкаше някакъв бисквит (целият му глад се бе изпарил), като се мъчеше да си даде вид, че намира всичко това за съвсем естествено и че не вижда нищо приключенско в него. Джуджетата ядяха и ядяха, говореха и говореха, а времето летеше. Най-после те отместиха столовете си назад и Билбо стана да раздигне чиниите и чашите.
— Предполагам, че всички ще останете за вечеря? — попита той с любезен, но не особено настойчив тон.
— Разбира се — отвърна Торин. — Ще останем не само за вечеря, а и след вечеря. С работата ще се заловим по-късно, първо, трябва да си посвирим и попеем. А сега всичко да се разтреби!
Тогава дванадесетте джуджета — Торин, като по-важен, остана да разговаря с Гандалф — скочиха на крака и натрупаха всичко накуп. После, без да търсят табли, тръгнаха към кухнята, като носеха в ръка цели камари чинии с по една бутилка отгоре, а Билбо подтичваше подире им и почти крещеше от страх: „Моля, внимавайте!“ и „Моля, не си правете труд! Аз сам мога да се справя!“ Но джуджетата се правеха, че не го чуват, и започнаха да пеят:

Щърбете чаши, пукайте чинии
и вилици, и ножове кривете!
Туй мрази Билбо Бегинс, чуйте вие:
бутилките по пода разхвърлете!

Покривките му с масло омажете,
в килера с мляко — плочките измити,
огризките из спалнята пръснете,
а виното разлейте по вратите!

Строшете всички съдове от глина,
на късчета ги счукайте с чукало!
Хвърлете после в холната камина
отломките и всичко оцеляло!

Туй мрази Билбо Бегинс, чуйте вие:
добре пазете чаши и чинии!

Те, разбира се, не направиха нито едно от тези ужасни неща, а с бързината на светкавица измиха и прибраха всяко нещо, здраво и читаво, на мястото му, докато Билбо през това време се въртеше ту насам, ту натам насред кухнята и се мъчеше да види какво правят. После те се върнаха в гостната и завариха Торин да си пуши лулата, вдигнал крака на решетката пред камината. Той пускаше огромни колела дим и като им кажеше накъде да полетят, те политаха — нагоре в комина или зад часовника на камината, или под масата, или започваха да се въртят в кръг около тавана. Но накъдето и да отидеха, те не бяха достатъчно бързи, за да убягнат на Гандалф. Пук! И той изпращаше едно малко колелце дим от късата си глинена лула право през колелцата на Торин. После димните колелца на Гандалф ставаха зелени, връщаха се и започваха да кръжат над главата на вълшебника. Вече цяло облаче от тях се бе събрало около него и това му придаваше чудноват и загадъчен вид. Билбо стоеше и наблюдаваше безмълвно — той много обичаше да пуска колелца от дим — и изведнъж се засрами, като си спомни колко горд се бе чувствувал предишната сутрин от колелцата, които бе пращал по вятъра през хълма.
— А сега малко музика! — рече Торин. — Извадете инструментите!
Кили и Фили изтичаха до торбите си и донесоха две малки цигулки; Дори, Нори и Ори измъкнаха някъде изпод дрехите си флейти; Бомбур довлече от преддверието барабан; Бифур и Бофур също излязоха и се върнаха с кларнети, които бяха оставили в подставката за бастуни. Дуалин и Балин казаха:
— Извинете, но ние оставихме нашите инструменти при входа.
— Тогава донесете и моя — рече Торин.

Те се върнаха с две виоли, големи колкото самите тях, и с арфата на Торин, увита в зелен плат. Арфата беше красива, златна и щом Торин докосна струните й, от нея изведнъж се изтръгна такава нежна и приятна музика, че Билбо забрави всичко друго и се понесе из тъмни простори, под непознати луни, далеч отвъд реката и много далеч от своята дупка под хълма.
Мракът започна да прониква в стаята през малкото прозорче, което гледаше към склона на хълма; светлината на огъня блещукаше — беше хладна априлска вечер, — а те продължаваха да свирят и сянката на Гандалфовата брада се полюшваше върху стената.
Мракът изпълни вече цялата стая, огънят загасна, сенките се стопиха, а те все свиреха и свиреха. И изведнъж, продължавайки да свирят, те запяха едно по едно с плътните си гласове, както са пеели в древните си подземни жилища. Ето и един откъс от песента им, ако, разбира се, можете да си я представите като песен, понеже не е съпроводена от музика.

Към планините с вечната мъгла,
към пещерите в старата скала —
на бой за похитеното ни злато
в зори ще тръгнем срещу сила зла.

С вълшебни думи, с удари припряни
джуджета някога като с камбани
звънтяха с чукове в места потайни
сред проходи, в скалите прокопани.

За древните владетели в гората
ковяха накити от чисто злато,
а вместо перли в дръжките на саби
заключваха мощта на светлината.

В огърлици нанизваха звездите,
от огъня на дракони искрите
в корони слагаха, а в златна тел
превръщаха на слънцето лъчите.

Към планините с вечната мъгла,
към пещерите в старата скала —
да приберем отнетото ни злато
в зори ще тръгнем срещу сила зла.

За себе си и арфи, и бокали
от златото те бяха изковали.
От хората и елфите укрити,
на чудни песни бяха се отдали.

Но люшнаха се клони и листа,
на хълма вятър изсвистя в нощта
и в кървав огън пламнали дървета
засветиха на факли с яркостта.

В дола камбани яростно забиха
и поглед хората в небето впиха.
На Дракона гневът и злата мощ
къщята им на пух и прах разбиха.

Хълмът димеше в лунна светлина,
джуджетата пред страшната злина
побягнаха, за да дочакат вън
съдбата си под бледата луна.

Към планините с вечната мъгла,
към пещерите в старата скала —
да вземем арфите от чисто злато,
в зори ще тръгнем срещу сила зла.

Докато джуджетата пееха, Билбо усети как у него се заражда копнеж по красиви неща, измайсторени от сръчни ръце с вещина и чародейство — един страстен, неудържим копнеж, подобен на копнежа, който изгаряше сърцата на джуджетата. И изведнъж, в душата му се събуди неустрашимостта на прадядовците му Тук и той замечта да отиде и види големите планини, да чуе шепота на боровете и грохота на водопадите, да броди из пещерите и вместо бастуна си да носи меч. Билбо погледна навън през прозореца. Звездите блестяха върху тъмното небе над дърветата. За миг те му напомниха блестящите скъпоценни камъни на джуджетата, погребани в мрачните пещери. Внезапно в гората отвъд реката лумнаха пламъци — навярно някой палеше огън и Билбо си представи как хищни дракони плячкосват и опожаряват неговия тих и спокоен хълм. Побиха го тръпки и бързо, бързо той отново си стана обикновеният, кроткият господин Бегинс.
Той се изправи разтреперан. Половината от съзнанието му го караше да отиде и да донесе една лампа, а другата половина — само да се престори, че отива за лампа, а всъщност да се скрие в избата зад бурето с бира и да не се показва, докато всички джуджета не си отидат. Изведнъж забеляза, че музиката и пеенето са стихнали, а гостите му го гледат със святкащи в мрака очи.
— Къде отиваш? — попита Торин с тон, с който искаше да покаже, че знае какво става в главата на Билбо.
— Мислех си, че се нуждаете от малко светлина — рече виновно Билбо.
— Ние обичаме мрака — отвърнаха в хор джуджетата. — За тайните дела е нужна тъмнина. Има още много часове до зазоряването.
— Разбира се! — рече Билбо и бързо понечи да седне, но не улучи стола, строполи се върху решетката пред камината и с трясък прекатури ръжена и лопатката.
— Тихо! — обади се Гандалф. — Да чуем какво ще ни каже Торин. И Торин заговори.
— Слушайте, Гандалф, джуджета и ти, Билбо Бегинс — обърна се той към слушателите си. — Днес ние се събрахме в къщата на нашия приятел, този юначен хобит и достоен съучастник в нашия заговор — дано козината по краката му никога да не опада и виното и бирата му да са все така хубави! — Той спря да си поеме дъх и да получи от домакина отговор за любезността си, но горкият Билбо изобщо не разбра ласкателството. Само мърдаше устни в желанието си да възрази, че го наричат юначага и още по-лошо — съучастник, но не беше в състояние да издаде и звук, дотолкова бе загубил и ума, и дума. И тъй Торин продължи:
— Ние се събрахме да обсъдим нашите кроежи и намерения, нашите средства и начини на действие, нашите цели. Малко преди да съмне, ще потеглим на дълго пътешествие, от което някои от нас (а може би и всички, с изключение на нашия приятел и съветник, изкусния вълшебник Гандалф) няма да се завърнат. Това е един много важен момент. Смятам, че целта ни е добре известна на всички. На уважаемия господин Бегинс, а може би и на едно-две от по-младите джуджета (мисля, че ще бъда прав, ако назова например Кили и Фили) е необходимо да се даде известно кратко обяснение за точного положение…
Ето как обичаше да се изразява Торин. Той имаше голямо мнение за себе си и ако го бяха оставили, навярно щеше да продължи да говори така, докато му се свършеше дъхът, без да каже на някого нещо, което вече да не е известно. Но той бе грубо прекъснат. Горкият Билбо не можеше повече да издържа. При думите „няма да се завърнат“ той усети как вътре в него започва да се надига един вик, който не закъсня да пропищи пронизително като свирка на локомотив, излязъл от тунел. Джуджетата наскачаха и прекатуриха масата. Единият край на Гандалфовия магически жезъл припламна с ярка синя светлина и всички видяха горкият малък хобит, коленичил на килимчето пред камината, да трепере като лист. После той се простря по очи на пода и взе да вика: „Поразен от гръм, поразен от гръм!“ Дълго повтаряше само тези думи и джуджетата се видяха принудени, за да не им пречи, да го вдигнат и отнесат в съседната стая, където го положиха на едно канапе, оставиха до него чаша с някакво питие и се върнаха да дообсъдят потайното си дело.
— Невъздържано малко човече! — рече Гандалф, когато насядаха отново. — Понякога изпада в такива странни настроения, но иначе си го бива, много си го бива — свиреп е като дракон, на когото са настъпили опашката.
Ако сте виждали дракон с настъпена опашка, ще разберете, че думите на Гандалф биха могли да бъдат само едно поетическо преувеличение за който и да било хобит, та дори и за пра-правуйчото на Стария Тук — Ревящия бик, който бил толкова грамаден (за хобит, разбира се), че можел да повдигне кон. Той нападнал пълчищата зли духове при планината Грам в Битката за зелените поля и отсякъл главата на техния цар Голфимбул с един удар на дървената си тояга. Главата на царя прелетяла около стотина метра във въздуха и накрая паднала в една заешка дупка. Така Ревящия бик спечелил битката, а заедно с това била измислена играта голф (по името на нещастния Голфимбул).
Междувременно кроткият и простодушен потомък на Ревящия бик вече бе дошъл на себе си и като отпи една глътка от чашата, пропълзя плахо до вратата на гостната и чу Глоин да казва:

— Хм! (Или нещо подобно на сумтене.) Как мислите, дали ще ни върши работа? Чудесно е, че е тъй свиреп, както казва Гандалф, но един такъв вик в някой напрегнат момент ще бъде достатъчен да събуди и дракона, и всичките му родственици, и да ни погуби. Аз мисля, че в него се долавяше повече страх, отколкото невъздържаност. Всъщност, ако не беше знакът на вратата, щях да смятам, че съм сбъркал къщата. Още като зърнах дребното човече да изскача запъхтяно на прага, веднага се усъмних. Че то повече прилича на бакалин, отколкото на професионален разбойник!
В този миг Билбо завъртя дръжката на вратата и влезе. Неустрашимият дух на семейство Тук надделя. Той изведнъж почувствува, че е готов да се откаже и от леглото си, и от закуската си, само и само да го смятат за свиреп. А думите „като зърнах дребното човече да изскача запъхтяно на прага“ — действително го накараха да освирепее от гняв. Много пъти след това благоразумието, наследено от семейство Бегинс, го караше да съжалява за тази своя постъпка и той си казваше: „Ех, Билбо, какъв глупак излезе ти — сам пъхна крака си в капана“.
— Извинете ме — рече той, — че чух, без да искам, думите ви. Аз не разбирам за какво говорите и за какви разбойници споменавате, но разбрах едно (с това той искаше да защити достойнството си), а то е, че вие ме считате за недостоен. Но аз ще ви покажа кой съм. На вратата ми няма никакви знаци — боядисал съм я само преди една седмица — и съм убеден, че наистина сте сбъркали къщата. Усъмних се в това още като зърнах непознатите ви лица на входа. Но нека приемем, че не сте я сбъркали. Кажете ми какво искате да сторя и аз ще се постарая да го извърша, дори ако трябва да извървя пътя от Изток до Изток и да се сражавам със свирепите змейове в Страшната пустиня. Аз имам един пра-праправуйчо — Ревящия бик…
— Да, да, но това е било много отдавна — прекъсна го Глоин. — Аз говорех за теб. И освен това те уверявам, че на вратата имаше знак, какъвто обикновено се слага или се е слагал при този занаят, и се тълкува така: Професионален разбойник търси подходяща работа, придружена с интересни приключения и прилично възнаграждение. Ако повече ти харесва, вместо професионален разбойник можеш да кажеш: Опитен Търсач на Съкровища. Някои го казват и така. За нас обаче е все едно, Гандалф ни съобщи, че из тия места има такъв човек, който търси да се залови незабавно за Работа, и че е уговорил да се срещнем с него тук тази сряда по чаено време.
— Разбира се, че на вратата има знак — намеси се Гандалф. — Аз самият го сложих. И то напълно основателно. Вие ме помолихте да ви намеря четиринадесети човек за вашата експедиция и аз избрах Билбо Бегинс. Ако някой каже, че съм сбъркал в избора си, ще си останете тринадесет на брой и ще трябва или да търпите всички нещастия, които ще ви носи това число, или да се приберете обратно и да продължите да копаете въглища.
Той погледна така гневно Глоин, че джуджето се сви на стола си; а когато Билбо отвори уста да запита нещо, Гандалф се обърна към него, измери го неодобрително с поглед и така наежи рунтавите си вежди, че Билбо не усети как си затвори устата.
— Да сме наясно! — додаде Гандалф. — Никакви разправии повече! Аз избрах Билбо Бегинс и за вас това трябва да е достатъчно. Щом казвам, че е Професионален разбойник, значи е Професионален разбойник или ще стане, когато му дойде времето. Той притежава много повече качества, отколкото вие можете да си представите, и далеч повече, отколкото сам той подозира. Вие ще доживеете (надявам се) да ми благодарите. А сега, Билбо, момчето ми, донеси лампата, за да погледнем ей това тук!
При светлината на една голяма лампа с червен абажур той разпростря на масата парче пергамент, което приличаше на карта.
— Това го е направил Трор, дядото на Торин — каза той в отговор на любопитните въпроси на джуджетата, — и представлява план на планината.
— Не смятам, че ще ни помогне много — заяви пренебрежително Торин, след като хвърли бегъл поглед. — Аз достатъчно добре си спомням и планината, и земите около нея — зная къде е тъмната гора, зная къде е и мъртвата степ, където се раждат големите дракони.
— Върху планината е нарисуван един червен дракон — каза Балин, — но няма да ни е трудно да го открием и без тази рисунка, стига само да стигнем дотам.
— Има едно нещо обаче, на което вие не обърнахте внимание — каза вълшебникът, — и това е тайният вход. Виждате ли тази руническа буква на западната страна и ръката, която сочи от другите рунически букви към нея? С това е отбелязан тайният проход към Подземните галерии.
— Някога може и да е бил таен — рече Торин, — но сигурни ли сме, че все още е таен? Старият Смог живее достатъчно дълго там, за да е узнал всичко, което има да се узнава за тези пещери.
— И така да е, той не може да го използува вече от много години.
— Защо?
— Защото проходът е много малък. "Един метър и половина е висока вратата и трима могат да минат рамо до рамо’’ — казва руническото писмо, а Смог не е могъл да пропълзи през дупка с такива размери, дори като съвсем млад дракон, — камо ли сега, след като е погълнал толкова много джуджета и хора от долината.
— А на мен дупката ми се струва огромна — изписука Билбо (който не беше виждал дупки на дракони, а само дупки на хобити). Той отново бе започнал да се увлича от цялата тази история и забрави, че трябва да държи устата си затворена. Много обичаше карти и в преддверието си беше окачил една голяма карта на околната местност, на която бе отбелязал с червено мастило всичките си любими пътеки.
— Как може такава голяма врата да се пази скрита от когото и да било освен от дракона? — попита той.
Не забравяйте, че Билбо беше един съвсем мъничък хобит.
— По много начини — отговори Гандалф. — Но по какъв точно начин се пази скрита тази, ние няма да узнаем, докато не отидем там да видим. От картата разбирам, че проходът е затворен с врата, направена тъй, че да се слива съвсем със склона на планината. Доколкото знам, обикновено джуджетата правят тайните си врати именно по този начин. Нали така?
— Точно така — отвърна Торин.
— Освен това — продължи Гандалф — забравих да ви кажа, че за вратата има и ключ, един мъничък и много особен ключ. Ето го! — И вълшебникът подаде на Торин един ключ с дълга цев и с някакви сложни думи, изписани по него със сребро. — Пази го на сигурно място!
— Ще го пазя — рече Торин, като взе ключа, закачи го на една красива верижка, която висеше на врата му, и го скри под дрехата си. — Вече имам известна надежда. Тези новини променят нещата за добро. Досега ние не знаехме какво точно да правим. Смятахме да тръгнем на Изток и да стигнем тихо и мирно до дългото езеро. Оттам вече щяха да започнат трудностите.
— Ще започнат много преди това, ако изобщо познавам пътищата към изток — намеси се Гандалф.
— Оттам бихме могли да се спуснем по течащата река — продължи Торин, без да обърне внимание на думите на Гандалф — и да стигнем до развалините на Дейл — стария град в долината, разположен в съседство с планината. Но на никого от нас не се хареса идеята да минем през главната порта. Реката тече право през нея и през голямата канара на юг от планината, а оттам твърде често минава и драконът — освен ако не си е променил навиците.
— Това би било неблагоразумие — забеляза вълшебникът, — особено без помощта на някой смел воин или герой. Опитах се да намеря, но воините са заети да се сражават помежду си в далечни земи, а герои по тези места има малко и трудно можеш да ги откриеш. Мечовете тук са обикновено изтъпени, брадвите се използуват само за сечене на дървета, щитовете — за детски люлки или за похлупаци на съдове, а драконите са надалеч, на безопасно разстояние (затова ги смятат само за приказни същества). Ето защо аз се спрях на кражбата — особено като си припомних, че съществува странична порта. Тогава намерих професионалния разбойник, нашия малък Билбо Бегинс. Това е всичко, а сега нека продължим по-нататък и си съставим план за действие.
— Отлично — рече Торин и като се обърна с престорена любезност към Билбо, додаде: — В такъв случай да се надяваме, че нашият професионален разбойник ще ни даде някои полезни съвети и предложения.
— Преди всичко искам да знам нещо повече за тия неща — отговори Билбо, доста смутен и объркан вътрешно, но все още решен да не се предава. Имам предвид златото и дракона. Как е попаднало това злато там, на кого принадлежи и тъй нататък.
— Виж ти! — възкликна Торин. — Та нали ти дадохме карта? Нима не чу песента ни и разговора, който водим вече от часове?

— И все пак искам всичко да ми се обясни просто и ясно — упорито настояваше Билбо, като си придаде високомерен вид (какъвто обикновено си придаваше пред ония посетители, които идваха да искат от него пара назаем) с желанието да се представи за мъдър, благоразумен и вещ, та да оправдае препоръката на Гандалф. — Бих искал също да знам какви рискове поемам, какви разходи ще направя, колко време ще загубя, какво възнаграждение ще получа и тъй нататък — с което всъщност искаше да каже: „Каква полза ще имам от всичко това? И ще се върна ли жив и здрав?“
— Е, добре — съгласи се Торин. — Много отдавна. когато дядо ми Трор бил още млад, нашият род бил прогонен от далечния Север и се преселил с цялото си богатство и с всичките си сечива в планината, изобразена на тази карта. Планината била открита още от моя далечен праотец, Старият Трейн, но като се настанили там, родствениците ми прокопали мини и тунели, направили обширни галерии и просторни работилници и — доколкото ми е известно — изкопали много злато и много скъпоценни камъни. И така, те станали извънредно богати и знатни, а моят дядо бил избран за цар на планината и се ползувал с голямо уважение от страна на смъртните, които живеели на юг и постепенно се придвижвали все по-нагоре по течащата река към закътаната от планината долина.
Тогава беше построен честитият долинен град Дейл. Царе викаха на работа нашите ковачи и ги възнаграждаваха богато за майсторството им. Бащи идваха да ни молят да вземем синовете им да чиракуват при нас и ни се отплащаха щедро — най-вече с храна, тъй като ние не си правехме труд сами да си я произвеждаме или да я търсим. Щастливо време беше това. И най-бедните сред нас имаха достатъчно пари и да харчат, и да дават назаем. Имахме свободно време да майсторим красиви неща, ей тъй за удоволствие, да не говорим пък за прекрасните вълшебни играчки, подобни на които днес не могат да се намерят никъде по света. И тъй, подземията на дядо ми се напълниха със злато и скъпоценни камъни, с предмети, украсени с резба, а пазарът за играчки в град Дейл стана истинско чудо.
Без съмнение това доведе дракона при нас. Както знаеш, драконите крадат злато и скъпоценности от хората, от горските духове, елфите, и от джуджетата — от всеки, у когото ги намерят — и пазят плячката си, докато са живи (което означава завинаги, ако някой не ги убие), без да използуват дори и един пиринчен пръстен от нея. Впрочем те едва ли могат да отличат красивото от грозното, макар добре да знаят стойността на всяко нещо; пък и толкова са несръчни, че не могат да затегнат сами дори някоя поразхлабена люспа от бронята си. По онова време имаше много дракони на Север и златото там ставаше все по-оскъдно, понеже джуджетата бягаха на юг или пък биваха избивани. Драконите превръщаха всичко в развалини и пепелища и нещата отиваха от зле към по-зле. Всред всички дракони имаше един особено алчен, силен и зъл, наречен Смог. Един ден той полетя на юг. Отначало ние чухме някакъв силен шум, подобен на ураган, който се носеше от Север, а боровите дървета по планината взеха да се превиват и кършат. Всички, които в това време бяхме навън (и аз бях един от тези щастливци, защото като малък обичах приключенията, все скитах около планината и това всъщност ми спаси живота), още отдалече забелязахме как драконът се настанява сред огнен стълб на върха на нашата планина. После той се спусна надолу и когато достигна горите, те лумнаха в пламъци. В това време камбаните на град Дейл забиха и бойците грабнаха оръжието си. Джуджетата се втурнаха навън през голямата порта, но там ги чакаше драконът. Нито едно от тях не можа да се спаси. Придошлата река се обви в изпарения, над Дейл се спусна мъгла и в мъглата драконът нападна бойците и погуби почти всички — твърде обичайна за онези дни зла участ. След това той се върна обратно и пропълзя през главната порта и разора всички галерии, ходници, тунели, изби и жилищни помещения. Не остави живо нито едно джудже вътре и заграби всичките ни богатства. Навярно защото такъв е обичаят на драконите — той ги е струпал на огромна камара някъде дълбоко под земята и спи отгоре им като върху постеля. По-късно той взе нощем да изпълзява през голямата врата и да отива в Дейл; отмъкваше оттам хора, главно девойки, и ги изяждаше, докато накрая от града останаха само развалините — една част от жителите му бяха избити, а другата побягна. Какво става там сега, не зная със сигурност, но не допускам да има живот около планината на по-близко разстояние от дългото езеро.
Малцината от нас, които бедата свари отвън, седнахме, тихо заплакахме и запроклинахме Смог. Но ето че съвсем неочаквано при нас дойдоха баща ми и дядо ми — и двамата с опърлени бради. Те изглеждаха много мрачни и нищо, не говореха. Когато ги попитах как са се измъкнали, те ми казаха да си държа езика зад зъбите и допълниха, че един ден, когато му дойде времето, ще узная. След това се разделихме и всеки се залови да изкарва, както може, прехраната си из околните земи. Понякога изпадахме дотам, че се заемахме с ковашка работа или дори копаехме въглища. Но никога не забравихме откраднатото богатство. Дори и сега, когато имаме вече нещичко спестено и не можем да се оплачем, че сме безимотни — тук Торин погледна златната верижка на врата си, — ние все още желаем да си възвърнем златото и да приложим на дело проклятията ни, отправени към Смог — ако можем, разбира се.
Често съм се чудил как баща ми и дядо ми бяха успели да избягат. Сега разбирам, че са имали свой таен изход, за който единствено те са знаели. Очевидно е, че те са направили тази карта и искам да разбера как се е добрал Гандалф до нея и защо тя не е попаднала у мен — законния наследник.
— Аз не съм се „добрал“ до нея, тя ми беше поверена — отговори вълшебникът — Ако си спомняш, твоят дядо Трор бе погубен в мините на Мориа от злия дух Азог.
— Проклето да е името му! — рече Торин.
— А баща ти, Трейн тръгна нанякъде на 21 април преди сто години — падаше се четвъртък — и оттогава ти не си го видял.
— Вярно е, вярно е — потвърди Торин.
— Именно баща ти ми даде картата, за да ти я предам. И едва ли имаш право да ме укоряваш, че чак сега — и тъкмо по този начин — ти я предавам, защото ми беше извънредно трудно да те открия. Когато ми връчи картата, баща ти не можеше да си спомни собственото име, а камо ли да ми каже твоето. За това смятам, че вместо упреци заслужавам похвали и благодарности! Ето вземи — допълни той, подавайки картата на Торин.
— Все пак не ми стана ясно… — каза Торин и Билбо усети, че и той би искал да каже същото. Обяснението му се видя незадоволително.
— Дядо ти — каза вълшебникът с бавен и скръбен глас — дал за по-голяма сигурност картата на сина си, преди да замине за мините в Мориа. След като дядо ти бил убит, баща ти тръгнал с картата да си опита късмета. Много и най-различни премеждия преживял, но не успял да стигне до планината. По-късно — как е попаднал там, не зная — аз го открих затворен в тъмниците на Некроманта — злия магьосник.
— А ти какво правеше там? — попита Торин, като потръпна, а и всички останали джуджета потръпнаха.
— Вас това не ви засяга. Както обикновено, търсех да открия някои неща, но задачата се оказа много опасна и трудна. Дори аз, Гандалф, едва успях да се измъкна. Опитах се да спася баща ти, но беше вече много късно — той беше загубил ума си и говореше несвързано. Не си спомняше за нищо друго освен за картата и ключа.

— Ние отдавна си разчистихме сметките със злите духове от Мориа — рече Торин. — Време е да помислим и за Некроманта.
— Не бъди глупав! Той е толкова могъщ противник, че ще надвие всички джуджета, събрани заедно, ако изобщо е възможно да се сберат от четирите краища на света. Баща ти искаше от тебе само едно — да разчетеш картата и да използуваш ключа. Драконът и планината са достатъчно тежка задача за тебе!
— Виждате ли, виждате ли! — неволно рече на глас Билбо.
— Какво да видим? — извикаха всички джуджета в хор и изведнъж се обърнаха към него, а Билбо толкова се смути, че взе да пелтечи.
— Виждате ли… искам да кажа…
— Какво? — попитаха те.
— Искам да ви кажа — посъвзе се Билбо — да тръгнете на Изток и там да поогледате нещата. В края на краищата има странична врата, пък и драконите, предполагам, понякога заспиват. Ако седнете на прага и поумувате по-дълго, сигурно ще измислите нещо. Впрочем, струва ми се, че предостатъчно говорихме тази вечер. Разбирате какво искам да кажа, нали? Добре е сега да подремнем малко, за да можем утре да станем рано. Ще ви поднеса чудесна закуска, преди да тръгнете.
— Искаш да кажеш: преди да тръгнем — обади се Торин. — Нали ти си професионалният разбойник? И вместо да ни караш ние да седим на прага на страничната врата и да умуваме, по-добре поумувай ти как да влезем през нея. А що се отнася до подремването и закуската — съгласен съм. Когато тръгвам. на път, обичам да похапвам шест яйца с шунка, но не бъркани, а на очи, затова внимавай да останат цели.
След като всички си поръчаха съответната закуска, без дори да кажат едно „моля“ (а това много ядоса Билбо), те станаха. Хобитът им приспособи легла от столове и канапета и като ги настани в гостните си стаи, сам отиде и легна в малкото си легло, изморен и угрижен. Във всеки случай нямаше никакво намерение да става рано и да им приготвя проклетите закуски. Мъжеството, наследено от прадядовците му Тук, започваше постепенно да го напуска и той не беше вече съвсем сигурен дали на сутринта ще тръгне изобщо на някакво си пътешествие.
Както си лежеше в леглото, той чуваше от съседната и най-хубава спалня Торин все още да си тананика:

Към планините с вечната мъгла,
към пещерите в старата скала —
на бой за похитеното ни злато
в зори ще тръгнем срещу сила зла.

С тази песен, звучаща в ушите му, Билбо заспа и сънува много мъчителни сънища. Когато се събуди, видя, че отдавна се бе разсъмнало.

2. ОВНЕШКО ПЕЧЕНО

Билбо скочи, облече халата си и отиде в трапезарията. Там не намери никого, имаше само следи от богата, приготвена набързо закуска. В стаята цареше пълен безпорядък, а в кухнята бяха натрупани камари от неизмити чинии. Почти всички съдове бяха използувани и измърсени. Неприятното миене и чистене, което му предстоеше, го накара да се убеди, че гостите от предишната вечер не са били само част от лошите му сънища, както се бе надявал. Като разбра обаче, че те са тръгнали без него и без дори да го събудят (но и без да му благодарят), Билбо се почувствува облекчен, но и мъничко разочарован, а това го изненада.
„Не ставай смешен, Билбо Бегинс! — рече си той. — Как можеш да мислиш за дракони и за други чудати глупости на твоята възраст!“ — Той си препаса една престилка, запали огъня, стопли вода и изми всичко. После си приготви една лека закусчица и я излапа в кухнята, преди да се залови с подреждането на трапезарията. Междувременно слънцето вече беше изгряло, пътната врата беше отворена и през нея повяваше топъл пролетен ветрец. Билбо започна да си подсвирква високо и полека-лека взе да забравя събитията от предната вечер. И тъкмо се канеше да излапа сладко край прозореца на трапезарията втората си закусчица, когато влезе Гандалф.
— Скъпи ми приятелю — каза той, — кога най-после ще дойдеш? Нали щяхте да тръгвате рано. А, ето че в десет и половина ти сладко-сладко си закусваш. Те ти оставиха поръка, защото не можеха да те чакат.
— Каква поръка? — попита изплашено горкият Билбо.
— И таз добра! — възкликна Гандалф. — Какво става с теб тази сутрин? Май не си бърсал прах от полицата на камината!
— Че какво общо има това с поръката? И без туй бях достатъчно зает с миенето на съдове след толкова гости.
— Ако беше избърсал прахта от полицата на камината, под часовника щеше да намериш ей това — каза Гандалф и подаде на Билбо една бележка (написана, разбира се, на лист от Билбовия бележник).
Ето какво пишеше в нея:
„От Торин и съдружие — ДО ПРОФЕСИОНАЛНИЯ РАЗБОЙНИК БИЛБО
С поздрав!
За гостоприемството ти — най-искрени благодарности, предложението да ни помагаш като специалист приемаме с радост. Условията: заплащане в брой; размер — не повече от една четиринадесета от общата печалба (ако има такава); всички пътни разноски осигурени; разноските по погребението ще се поемат от нас или от нашите пълномощници, ако възникне случай и въпросът не се уреди другояче.
Счетохме за ненужно да нарушаваме заслужената ти почивка и тръгнахме по-рано, за да направим нужните приготовления. Ще очакваме уважаемата ти личност в страноприемницата «Зеленият дракон», село Тихата река, точно в единадесет.
С надеждата, че няма да закъснееш, имаме честта да останем искрено твои Торин и съдружие.“
— Имаш още само десет минути. Ще трябва да тичаш. — забеляза Гандалф.
— Но… — рече Билбо.
— Няма време за това — прекъсна го вълшебникът.
— Но… — понечи отново да каже нещо Билбо.
— Нито пък за това има време! Тръгвай веднага! До края на живота си Билбо не можеше да си спомни как се намери навън без шапка, без бастун и без пари — изобщо без нито едно от онези неща, които обикновено вземаше със себе си, когато излизаше. Оставяйки втората си закуска недовършена и трапезарията — полуразтребена, той пъхна ключовете си в ръцете на Гандалф и затича надолу по пътеката толкова бързо, колкото можеха да го носят покритите му с козина крачета. Мина покрай голямата мелница, прекоси реката и със същата скорост продължи още около километър.
— Пристигна в Тихата река, силно запъхтян, тъкмо когато биеше единадесет часът, и откри, че бе забравил да си вземе носна кърпичка.
— Браво! — викна Балин, който стоеше на вратата на странноприемницата и го чакаше.
Тъкмо в този момент останалите джуджета се показаха на завоя на пътя откъм селото. Те бяха възседнали кончета, които бяха отрупани с всякакъв багаж — торби, вързопи, пакети, пакетчета и какви ли не дреболии. Имаше и едно съвсем мъничко конче, което очевидно бе предназначено за Билбо.
— Хайде, мятайте се и двамата на кончетата и да потегляме! — нареди Торин.
— Много съжалявам — рече Билбо, — но дойдох без шапка, забравих си носната кърпичка и не взех никакви пари. Намерих бележката ви едва в десет и четиридесет и пет, ако трябва да бъда точен.
— Не е нужно да си толкова точен — обади се Дуалин. — А за кърпичките не се тревожи! Докато постигнем целта на нашето пътешествие, ще трябва да минеш не само без носна кърпичка, ами и без много други неща. Що се отнася до шапката — аз нося в багажа си като запас една качулка и една наметка.
И тъй, те потеглиха бавно от странноприемницата върху натоварените кончета през една прекрасна утрин тъкмо преди началото на месец май. Билбо се бе пременил с тъмнозелена качулка (малко поизбеляла) и тъмнозелена наметка, които Дуалин му бе заел. Те му бяха възголемички и в тях той изглеждаше доста смешен. Какво би си казал баща му Бънго за него, не смея и да помисля. Единствената утеха на хобита бе, че не можеше да го сбъркат с джудже, тъй като нямаше брада.
Не бяха яздили много дълго, когато изведнъж до тях изникна Гандалф, възседнал великолепен бял кон. Той носеше със себе си множество носни кърпички, лулата на Билбо и тютюн. След това групата продължи пътя си много весело — през целия ден си разказваха приказки или пееха песни, които секваха единствено, когато джуджетата спираха някъде, за да се нахранят. Това обаче не ставаше така често, както Билбо би желал, но все пак той започваше да смята, че приключението в края на краищата не е чак толкова лошо нещо.
Отначало пътуваха през земите на хобитите — необятна на шир и длъж страна, обитавана от честен народ, с хубави пътища, с някоя и друга странноприемница, тук и там и с някое и друго мъничко човече, тръгнало нанякъде по работа. После стигнаха до земи, чиито жители говореха на непознат език и пееха песни, каквито Билбо чуваше за първи път. И сега вече бяха навлезли далеч навътре в изоставените земи, където не беше останало никакво население, нямаше странноприемници, а пътищата ставаха от лоши по-лоши. Недалеч пред тях се издигаха нагоре и нагоре мрачни възвишения, покрити с тъмни гори. На някои от тях се съзираха старинни замъци със зловещ вид, сякаш бяха построени от злодеи. Всичко изглеждаше печално и неприветливо, защото и времето внезапно се бе влошило. До този ден то беше така хубаво, както е обикновено през май във веселите приказки, но сега стана студено и влажно. И преди бяха принудени да нощуват, където сварят, но поне беше сухо.
— Като си помислиш само, че скоро ще настъпи юни! — измърмори възмутено Билбо, като шляпаше подир другите по една силно разкаляна пътека. Беше минало времето за чай, а още от сутринта неспирно валеше като из ведро. Дъждът се стичаше от качулката в очите му, а наметката му беше напоена с вода. Кончето му беше уморено и се препъваше о камъните. Всички бяха намръщени и не им се говореше. „Сигурен съм, че дъждът е наквасил и сухите дрехи, и торбите с храната — помисли си Билбо. — Да го вземат дяволите и разбойничеството, и всичко, свързано с него! Как ми се иска да съм си у дома, в моята приятна дупка край огъня, а чайникът да ми пее!“ — И много пъти още той щеше да изказва мислено това свое желание.
Джуджетата напредваха бавно, без да поглеждат назад и без да обръщат внимание на хобита. Някъде зад сивите облаци слънцето навярно залязваше, защото притъмня тъкмо когато те започнаха да се спускат надолу към дълбоката долина, на чието дъно течеше река. Задуха вятър и върбиге, които растяха по двата бряга, започнаха да се огъват и да стенат. Реката, придошла от дъждовете, се стичаше стремително от хълмовете и възвишенията на Север, но за щастие пътят я прекосяваше по един стар каменен мост.
Нощта беше почти настъпила вече, когато те преминаха отвъд. Вятърът разкъса сивите облаци и ги понесе на парцали по небето, а иззад тях, над хълмовете изплува бледата луна. Тогава групата спря и Торин измърмори нещо за „вечеря и за сухо местенце, където би могло да се подремне“.
И чак сега забелязаха, че Гандалф го нямаше. През целия път дотук той бе вървял с тях, без да споменава дали участвува в приключението, или просто ще ги придружава донякъде. Той беше ял най-много, беше говорил най-много и се беше смял най-много. А сега чисто и просто бе изчезнал!
— Тъкмо когато един вълшебник би могъл да бъде най-полезен! — изпъшкаха Дори и Нори (и те като Билбо, смятаха, че трябва да се хранят редовно, обилно и по-често).

В последна сметка решиха да лагеруват на мястото, където бяха спрели. Настаниха се под клоните на няколко скупчени дървета и макар там да беше по-сухо, вятърът ронеше дъждовните капки от листата и те неприятно капеха отгоре им. А и някаква проклетия сякаш се бе вселила в огъня им. Джуджетата могат да палят огън навсякъде и почти от всичко независимо дали духа, или не духа вятър, но тази нощ все не успяваха да го запалят. Не се справиха дори Оин и Глоин, които особено добре умееха, да вършат тази работа.
После пък едно от кончетата се подплаши — ей тъй, от нищо, — побягна като ужилено и преди да успеят да го хванат, цопна в реката. Докато го вадеха, Фили и Кили едва не се удавиха, а водата отнесе целия багаж, с който беше натоварено кончето. То носеше главно храна, така че за вечеря им остана съвсем малко, а за закуска — още по-малко.
Всички седяха мрачни, мокри и недоволни, докато Оин и Глоин напразно се мъчеха да запалят огъня и се караха помежду си. Билбо тъкмо размишляваше унило, че приключенията не се състоят само в яздене на кончета под майско слънце, когато Балин, техният наблюдател, извика:
— Ей там има светлина!
На известно разстояние от тях се извисяваше хълм, обрасъл с гъста гора. През тъмната грамада, от дървета прозираше мека червеникава светлина, излъчвана от трепкащите пламъци на факли.
След като я наблюдаваха известно време, те започнаха да спорят. Едни казваха „не“, други казваха „да“. Едни настояваха, че трябва да отидат и да видят какво е това и че всичко друго ще бъде по-добро от оскъдна вечеря, още по-оскъдна закуска й нощуване с мокри дрехи. Други възразяваха:
— Тези места са малко познати и са твърде близо до планините. Пътници рядко минават насам, старите карти са безполезни — нещата са се променили и пътят е незащитен. Не сме чували дори кой е владетелят тук, затова колкото по-малко любопитство проявяваме, толкова по-малко неприятности ще срещнем.
Едни упорствуваха:
— Е, да, но ние сме четиринадесетима. Други негодуваха:
— Къде се дяна Гандалф тъкмо сега? Накрая тази забележка се поде от всички. Дъждът взе да се излива с двойна сила, а Оин и Глоин се сбиха.
Това реши въпроса.
— В края на краищата нали водим професионален разбойник с нас — казаха джуджетата и тръгнаха, като поведоха кончетата си (с нужната предпазливост) по посока на светлината. Стигнаха до хълма и навлязоха в гората. Заизкачваха се нагоре по стръмнината, но никъде наоколо не се виждаше пътека, която да води към къща или към някаква друга сграда. Колкото и предпазливо да стъпваха джуджетата, наоколо се носеше страшно шумолене, скърцане и пращене (а и немалко клетви и ругатни), докато се провираха между дърветата в непрогледната тъмнина.
Изведнъж червеникавата светлина засия много силно през стволовете на близките дървета.
— Сега. вече идва редът на професионалния разбойник — казаха всички и погледнаха към Билбо.
— Трябва да отидеш и да разучиш каква е тази светлина, защо е запалена и дали е напълно безопасна — обърна се Торин към хобита. — Хайде бегом, да те няма! И ако всичко е наред, върни се веднага. Не е ли наред, върни се, ако можеш! Ако не можеш, избухай два пъти като улулица и веднъж като бухал, а ние ще сторим каквото можем.
И Билбо трябваше да тръгне, преди да успее да обясни, че може да буха като улулица или бухал толкова, колкото може да лети като прилеп. Във всеки случай, хобитите умеят да се движат безшумно в гората, съвсем безшумно. Те се гордеят с това свое качество и Билбо, докато се бяха промъквали през гората, се беше мусил презрително на „страшната врява“, която вдигаха джуджетата, макар че, струва ми се, вие или аз не бихме чули нищо в такава ветровита нощ, дори и ако групата минеше на две крачки от нас.
Що се отнася до Билбо, той се движеше тъй безшумно към светлината, че дори и мустачките на невестулка, намираща се съвсем наблизо, не биха трепнали. И, разбира се, стигна до огъня — защото това беше огън — без никой да го усети.
И ето какво видя:
Трима великани седяха край огромен огън от букови цепеници. Те печаха големи късове овнешко на дълги червени шишове и облизваха сока от пръстите си. Във въздуха се носеше апетитна миризма. Близо до огъня имаше буре с бира и великаните си наливаха от него в големи кани и пиеха от тях. Това бяха тролове. Да, наистина бяха тролове — великаните, които обитават хълмовете и пещерите. Дори и Билбо, макар да бе живял така затворено, можеше да ги познае по едрите им, груби лица, по ръста и по формата на краката, да не споменаваме пък за езика, на който говореха и който, в никакъв случай не можеше да се нарече изискан.
— Вчера овнешко, днеска овнешко, да пукна ако и утре пак не е овнешко — рече единият трол.
— От колко време не сме хапвали късче човешко месо — рече вторият. — Не проумявам защо, по дяволите, на Уйлям му хрумна да ни довлече по тия места, а на всичко отгоре и бирата е на привършване — добави тролът и блъсна Уйлям по лакътя тъкмо, когато той отпиваше голяма глътка от бирата си.
Уйлям се задави.
— Я си затваряй устата! — заплашително рече той, когато успя да си поеме дъх. — Не можем да очакваме хората вечно да минават оттук, за да можете да ги изяждате вие с Бърт. Откакто сме слезли от планините, двамата с него сте изплюскали вече село и половина. Какво повече искате? А беше време, когато съм те чувал да казваш: „Благодаря ти Бил“ — и то не за друго, а за една вкусна, тлъста, овнешка мръвка, като тази тук. — Той отхапа голям къс от овнешкия бут, който печеше и избърса уста в ръкава си.
Да, боя се, че троловете наистина се държат така, дори и онези от тях, които имат по една глава.
Щом чу това, което си говореха троловете, Билбо реши, че незабавно трябва да направи нещо: или да се върне тихичко при приятелите си и да ги предупреди, че наблизо има трима огромни тролове в лошо настроение, които с удоволствие биха си похапнали печени джуджета, а може би и някое конче за разнообразие, или да извърши някакво мъничко разбойничество. Един истински и опитен разбойник от приказките, в случая, щеше да пребърка джобовете на троловете — винаги си струва да го направиш, стига да можеш, — да грабне овнешкото то шишовете, да задигне бирата и да се измъкне незабелязано. Друг, по-практичен и с по-слабо чувство за професионална чест, навярно щеше да ги прободе с кама, преди те да се усетят. И тогава, остатъкът от нощта би минал по-весело и по-спокойно.
Билбо знаеше как се прави всичко това. Той беше чел за много неща, които никога не беше виждал, нито правил, но сега изведнъж се почувствува силно изплашет и объркан. Искаше му се да се намира на стотици киломтри оттук и все пак… Все пак не можеше да се върне при Торин и съдружие с празни ръце. Затова седеше в сянката и се двоумеше. От всички възможни разбойничества, които му минаха през ума, най-лесно му се виждаше да пребърка джобовете на троловете. Ето защо, най-накрая той пропълзя до едно дърво, тъкмо зад гърба на Уйлям.

Бърт и Том бяха до бурето, а Уйлям отново бе надигнал своята кана с бира. Билбо събра цялата си смелост и пъхна мъничката си ръка в огромния джоб на Уйлям. Там имаше кесия, която на Билбо се стори голяма, колкото торба.
„Ха! — помисли си Билбо, въодушевен от начинанието си, докато я измъкваше предпазливо. — Добро начало!“
За съжаление обаче, не беше така! Кесиите на троловете винаги могат да те вкарат в беда. Така стана и сега.
— Ей, кой си ти? — изписука кесията още докато се изхлузваше от джоба на трола.
Уилям мигом се обърна и сграбчи Билбо за врата, преди той да успее да се скрие зад дървото.
— Дявол да го вземе, Бърт, виж какво пипнах! — извика Уилям.
— Какво? — попитаха другите двама, като се приближиха.
— Да пукна, ако зная! Ей, ти какво си?
— Билбо Бегинс, раз… хобит — отвърна горкият Билбо, който трепереше от глава до пети и се чудеше как да избуха като улулица или бухал, преди да го удушат.
— Разхобит ли? — рекоха троловете учудено. Те обикновено бавно схващат и са крайно подозрителни към всичко, което не познават.
— Каква работа има всъщност един разхобит с моя джоб? — възкликна Уилям.
— И може ли да се сготви? — попита на свой ред Том.
— Трябва да опитаме — рече Бърт и грабна един шиш.
— Не си струва, ще остане една хапка, след като му одерем кожата и му изчистим костите — обади се Уилям, който вече здравата се беше наял.
— Може да се намерят и други като него наоколо и тогава ще си сготвим хубава гозба — забеляза Бърт. — Ей, ти, проклет малък заек, я кажи има ли още много мъничета, скрити из гората — обърна се той към Билбо и погледна покритите му с козина крака; после го хвана за пръстите на краката и го разтърси.
— Да, много — рече Билбо, преди да съобрази, че не бива да издава приятелите си. — Не, не, нито едно — побърза веднага да отрече той.
— Какво искаш да кажеш? — попита Бърт, като го хвана — този път за косата — и го вдигна нагоре.
— Това, което казвам — отговори Билбо, дишайки тежко. — И, моля ви, не ме гответе, любезни господа! Аз самият съм добър готвач и ще ви свърша повече работа като готвач, отколкото като сготвен. Ще ви приготвя прекрасна закуска за сутринта, ако не ме излапате за вечеря.
— Я го виж, смешния му самохвалко! — рече със снизхождение Уилям. Той вече се беше наял до пресита, а беше изпил и доста бира. — Смешен, малък самохвалко! — повтори той и добави: — Хайде да го пуснем!
— Добре, но нека първо каже какво се разбира под „много“ и „нито едно“ — отвърна Бърт. — Никак не ми се ще да ми прережат гърлото, докато спя! Ако му пъхнем пръстите на краката в огъня, той всичко ще си каже!
— Не съм съгласен — възрази Уилям. — В края на краищата аз го пипнах.
— Ти си един тлъст глупак, Уилям — рече му Бърт, — както вече ти го казах веднъж тази вечер.
— А ти пък си простак!
— Това повече не се търпи, Бил Хигинс — озъби се Бърт и стовари юмрука си в окото на Уилям.
Започна страхотен бой. Билбо, когото Бърт в яда си бе пуснал на земята, благоразумно побърза да изпълзи настрани от краката им, преди още те да се сдърлят като кучета и да почнат да се наричат с най-оскърбителни имена — които впрочем напълно им подхождаха. Скоро те се вкопчиха един в друг, търкулнаха се почти до самия огън и взеха да се ритат и да се удрят. Том ги зашиба с една вършина, за да ги накара да се опомнят, но това още повече ги разяри.
Тъкмо сега беше моментът Билбо да се измъкне.
Но Бърт просто беше премазал крачката му в огромната си лапа и той, горкият, нямаше сила да се надигне, а му се виеше и свят. Затова остана да лежи, дишайки тежко, вън от кръга на светлината.
В разгара на боя се появи Балин. Джуджетата бяха чули отдалеч шума и след като почакаха известно време Билбо да се върне или да избуха като бухал, запълзяха едно по едно, колкото бе възможно по-тихо към светлината. Щом зърна Балин, Том нададе страшен рев. Троловете направо ненавиждат джуджетата (ако не са сготвени). В миг Бърт и Бил спряха да се бият и извикаха:
— Бързо, Том, дай торбата!
И преди Балин (който се чудеше къде ли в цялата тази бъркотия се намира Билбо) да разбере какво става, една торба се нахлузи на главата му и той тупна на земята.
— Повече от сигурен съм, че и други ще дойдат — възкликна радостно Том. — Ето какво означавало това „много и нито едно“. Не разхобити, а много джуджета. Сега вече ми е ясно!
— Мисля, че си прав — рече Бърт, — затова най-добре е да се дръпнем от светлината.
Така и сториха. Стиснали в ръце торбите, в които обикновено носеха овнешкото месо и другата си плячка, те зачакаха в тъмнината. И щом някое джудже се появеше и погледнеше към огъня, към разлетите кани и към недояденото месо — изведнъж хоп! — на главата му се нахлузваше една торба и го поваляше. Скоро Дуалин се търкулна до Балин, Фили до Кили, Дори и Нори върху Ори, а Оин, Глоин, Бифур, Бофур и Бомбур се намериха всичките заедно на камара близо до огъня.
— Това ще им бъде за урок — каза Том, защото Бифур и Бомбур му бяха създали големи затруднения и се бяха борили като бесни, както се борят обикновено джуджетата, когато някой иска да ги хване.
Последен дойде Торин — но него не можеха да го изненадат неподготвен. Той идваше с предчувствието, че се е случила беда, и не му беше нужно да види подаващите се от торбите крака на приятелите си, за да се увери, че не всичко е наред. Ето защо той застана по-надалеч в сянката и каза:
— Какво се е случило? Кой е повалил моите хора?
— Троловете — прошепна Билбо иззад едно дърво. Великаните бяха го забравили. — Те се крият в шубраците с торби в ръце — поясни той.
— О, така ли? — рече Торин и скочи напред към огъня, преди те да се хвърлят отгоре му. Грабна голям клон и мушна горящия му край в окото на Бърт, преди той да успее да отскочи. Това извади Бърт от боя за известно време.
Билбо също не закъсня да се намеси. Той се опита да сграбчи Том за крака — дебел колкото ствола на младо дърво, но полетя като пумпал към шубраците, когато Том понечи да ритне сноп искри в лицето на Торин.
Торин обаче не му остана длъжен, цапардоса го с клона по устата и му изби един от предните зъби. Само как изрева от болка тролът — не мога да ви опиша. В този момент обаче Уилям се приближи изотзад и нахлузи една торба връз главата на Торин, която му стигна чак до петите. И с това битката свърши.
Сега вече всички джуджета бяха в капана — здраво завързани в торбите, а тримата разярени тролове (един с изгорено око и един с избит зъб) седяха край тях и спореха дали да ги изпекат на тих огън, дали, да ги скълцат на ситно и да ги сварят, или да седнат един след друг отгоре им и да ги смачкат на пихтия. А Билбо с изподрана кожа и изподрани дрехи се спотайваше на върха на един храст и не смееше да помръдне от страх да не го чуят.
И точно тогава се върна Гандалф. Но никой не го видя. Троловете тъкмо бяха решили да изпекат веднага джуджетата, но да ги изядат по-късно — това беше предложение на Бърт и след дълга разправия другите се бяха съгласили с него.
— Глупаво е да ги печем сега, това ще ни отнеме цяла нощ — обади се един глас. Бърт помисли, че е гласът на Уилям.
— Не започвай разправията отново, Бил — каза той, — иначе наистина ще ни отиде цялата нощ.
— Кой започва разправията? — изненадано попита Уилям, който мислеше, че Бърт бе проговорил пръв.
— Ти — рече Бърт.
— Лъжец! — сопна му се Уилям и разправията наистина започна отново.
Накрая те решиха да скълцат джуджетата на ситно и да ги сварят. За тази цел донесоха едно голямо черно гърне и извадиха ножовете си.
— Глупаво е да ги варим! Нямаме вода, а кладенецът е на много път оттук — чу се пак един глас. Бърт и Уилям помислиха, че гласът е на Том.
— Я млъквай! — викнаха те. — Така никога няма да свършим работа. И ако много знаеш, сам ще отидеш да донесеш водата.
— Млъквай ти! — озъби се Том, който мислеше, че това е гласът на Уилям. — Кой много знае — аз или ти?
— Глупак! — рече Уилям.
— Ти си глупак! — рече Том.
И те подновиха още по-разгорещено кавгата, докато най-накрая решиха да седнат един по един върху торбите и да смажат джуджетата на пихтия, а да ги сварят по-късно.
— Върху кого да седнем най-напред? — попита един глас.
— Най-добре върху последния — рече Бърт, чието око Торин бе изгорил. Той си помисли, че Том е задал въпроса.
— Защо питаш, като си отговаряш сам! — каза Том. — Щом искаш да седнеш върху последния, сядай. Но кой е той?
— Онзи с жълтите чорапи — отвърна Бърт.

— Глупости, онзи със сивите — обади се глас също като Уилямовия.
— Сигурен съм, че бяха жълти — възрази Бърт.
— Жълти бяха — потвърди Уилям.
— Защо тогава твърдиш, че са били сиви? — ядосано попита Бърт.
— Не съм казвал такова нещо. Том го каза.
— Не е вярно — отрече Том. — Ти го каза.
— Двама на един, затова затваряй си устата! — кресна Бърт.
— Ти на кого ги разправяш тия? — изрева Уилям.
— Хайде стига! — в хор казаха Том и Бърт. — Нощта преваля и скоро ще настъпи утрото. Да се залавяме за работа!
— Утрото да ви свари и да ви вкамени! — каза един глас, който приличаше на Уилямовия, но не беше неговият.
И точно в този момент небето над хълма просветля и от клоните на дърветата се понесе звучно чуруликане. Уилям вече никога не можа да проговори, защото се вкамени, както се навеждаше, а Бърт и Том се превърнаха в скали тъкмо когато се обръщаха към него. Там си стоят самотни и до днес и само птиците кацат по тях. Защото троловете, както може би знаете, трябва да се скриват под земята, преди да е настъпило утрото, иначе се превръщат в скалата, от която са направени, и никога вече не се съживяват.
— Отлично! — възкликна Гандалф, като пристъпи иззад едно дърво и помогна на Билбо да слезе от трънливия храст.
И едва сега на Билбо му стана ясно всичко. Гласът на вълшебника бе карал троловете да се препират и да се разправят, докато настъпи утрото и ги погуби.
Оставаше да се развържат торбите и да се освободят джуджетата. Те едва не се бяха задушили вътре и бяха ужасно изплашени — защото, съгласете се, че не е приятно да лежиш завързан и да чуваш през цялото време как троловете се двоумят дали да те изпекат, дали да те смачкат на пихтия, или да те накълцат на ситно. Преди да се успокоят, те трябваше два пъти да изслушат разказа на Билбо, за това, което му се беше случило.
— Не си избрал подходящо време да се упражняваш в пребъркване на джобове — рече с укор Бомбур, — след като на нас ни бяха нужни само огън и храна.
— А точно това не може да се вземе от тези тролове без борба — забеляза Гандалф. — Но било, каквото било, сега не губете повече време. Някъде наблизо трябва да е пещерата, в която троловете се крият от слънцето. Добре ще е да погледнем какво има в нея!
Всички се втурнаха да търсят пещерата и скоро откриха между дърветата отпечатъци от каменните ботуши на троловете. Тръгнаха по следите нагоре по хълма и те ги отведоха до грамадна, полускрита в шубраците каменна врата, която очевидно водеше към някаква пещера. Но вратата не можеше да се отвори. Тя не помръдна дори и когато всички с обши усилия започнаха да я бутат, а Гандалф опитваше различни заклинания.
— Дали това няма да свърши работа? — попита Билбо, когато всички вече бяха много уморени и отчаяни. — Намерих го на земята, когато троловете се биеха. — И той подаде един възголям ключ, който на Уилям сигурно се е виждал съвсем мъничък, едва ли не незабележим. Навярно бе паднал от джоба му — за щастие, преди да се вкамени.
— Защо не спомена за него по-рано? — викнаха ядосани джуджетата.
Гандалф грабна ключа и го пъхна в ключалката. Тогава с един силен тласък те открехнаха каменната врата и влязоха вътре. По пода се валяха оглозгани кости, въздухът бе напоен с противна миризма, но в замяна на това пък имаше в изобилие храна, нахвърляна в безпорядък по рафтовете и по земята сред бъркотията от най-разнообразна плячка — като се започне от пиринчените копчета и се стигне до гърнетата, натъпкани с жълтици. По стените имаше окачени и много дрехи — не по ръста на троловете, очевидно останали от жертвите им, — а сред тях висяха и няколко меча с различна направа, форма и големина. Два от тях привличаха особено вниманието с красивите си ножници и с украсените си със скъпоценни камъни дръжки.
Гандалф взе единия, а Торин — другия. Билбо си избра един нож с кожен калъф. Това, което на троловете бе служило за джобно ножче, на хобита щеше да върши работа като сабя.
— Остриетата им изглеждат добри — забеляза Гандалф, като ги измъкваше до половина и ги разглеждаше с любопитство. Те не са изработени нито от тролове, нито от местни ковачи, нито по наше време. Едва когато разчетем руническите букви върху тях, ще узнаем историята им.
— Да се махаме час по-скоро от тази противна миризма! — не се сдържа Фили.
И те бързо изнесоха гърнетата с жълтиците и онази част от храната, която изглеждаше недокосвана и годна за ядене. Изнесоха също и едно буре с бира, пълно догоре. По това време вече толкова бяха изгладнели, че никой и не помисли да придиря на храната, намерена в убежището на троловете. Техните собствени провизии бяха вече на свършване, а сега разполагаха с изобилие от хляб и сирене, с едно буре бира и със сланина, която изпекоха на догарящата жар.
След това си легнаха да спят, защото се чувствуваха много изтощени от нощните преживелици, и спаха чак до следобеда. Тогава доведоха кончетата си, натовариха на тях гърнетата с жълтици и ги пренесоха и закопаха на скришно място, недалеч от пътеката край реката, като изрекоха немалко заклинания над тях, за да не ги открие и вземе някой, докато те (ако им се отдадеше възможност) се върнат обратно и си ги приберат. Като свършиха и тази работа, отново възседнаха кончетата и бавно потеглиха по пътя към Изток.
— Къде беше отишъл, ако мога да попитам? — рече Торин на Гандалф, докато яздеха редом.
— Да погледна какво става напред — отговори вълшебникът.
— А какво те доведе обратно тъкмо навреме?
— Това, че погледнах назад.
— Добре, но не можеш ли да ми обясниш малко по-подробно? — продължи Торин.
— Тръгнах да проуча тайно пътя, по който ще вървим. Скоро той ще стане опасен и труден. Освен това исках и да попълня малкия ни запас от провизии. Не бях стигнал много далеч, когато срещнах двама мои приятели от уединената долина.
— Къде се намира тя?
— Не ме прекъсвай! — сопна му се Гандалф. — След няколко дни ще стигнеш там, ако имаш късмет, и ще узнаеш всичко за нея. Та, както казах, срещнах двама от хората на Елронд. Те бягаха да се спасят от троловете. Тъкмо от тях узнах, че трима тролове слезли от планините и се настанили в гората, недалеч от пътя. Всичко живо от околността се изплашило и избягало, затова те ловели от засада случайните пътници.
— Веднага разбрах, че ще имате нужда от мен. Като погледнах назад, в далечината видях сияние от огън и в същия миг тръгнах обратно. Сега вече знаеш всичко. Но, моля те, следващия път бъди по-предпазлив, иначе доникъде няма да стигнеш!
— Благодаря ти! — отвърна Торин.

3. КРАТЪК ОТДИХ

Макар че времето се подобри, този ден те нито пяха, нито си разказваха приказки. Така минаха и следващият, и по-следващият ден. Пътниците добре разбираха, че опасността все повече се приближава към тях от всички страни. Нощуваха под звездите, а кончетата им бяха по-сити от тях, защото трева имаше в изобилие, но торбите им с провизии се бяха поизпразнили, въпреки че ги бяха напълнили от запасите на троловете. Една сутрин стигнаха до някаква река, която течеше, шумна и пенлива, по камънаците. Намериха брод и я прегазиха. Отвъдният бряг беше стръмен и хлъзгав. Когато го изкачиха, водейки кончетата си за юздите, видяха, че големите планини съвсем са се приближили до тях. Изглеждаше едва ли не, че им остава само един ден път до подножието на най-близкото възвишение. То се издигаше мрачно и страховито, макар че кафявите му склонове бяха тук-там обагрени от слънчева светлина, а по върховете на разклоненията му блестеше сняг.
— Това ли е планината? — попита благоговейно Билбо, отворил широко очи. През живота си той не беше виждал толкова голямо нещо.
— Разбира се, че не! — отговори Балин. — Това е само началото на Мъгливите планини и ние първо ще трябва някак си да минем през тях, над тях и под тях, за да стигнем на отвъдната им страна в Пустинната земя. Дори и оттам до Опустошената планина на Изток, където Смог лежи върху нашите съкровища и ги пази, остава още много, много път.
— О! — рече Билбо и изведнъж се почувствува По-уморен от всякога. Отново си спомни — и не за последен път — за удобното си кресло пред огнището в своята любима дневна стая в хобитовата си дупка и за пеещия чайник.
Сега вече Гандалф тръгна начело.
— Ако объркаме пътя, с нас е свършено — предупреди той. — Преди всичко се нуждаем от храна и от сравнително безопасно място за почивка. Много важно е също да се навлезе в Мъгливите планини по верния път, иначе ще се изгубите в тях, ще трябва да се върнете обратно и да тръгнете отново (ако изобщо успеете да се върнете).
Те го попитаха накъде се е отправил и той отговори:
— Сега се намираме точно на границата на Пустинята, както някои от вас може би знаят. Някъде пред нас лежи скрита красивата Уединена долина, където живее Елронд в Последния удобен дом. Аз му пратих вест по моите приятели и сега ни очаква.
Съобщението на Гандалф ги успокои и обнадежди, но не беше така лесно, както изглеждаше, да се стигне до Уединената долина и да се открие Последният удобен дом на запад от планините. Пред тях се стелеше пуста земя — нито дървета, нито долчинки, нито баирчинки се срещаха по нея. Само един огромен склон, целият кафеникаво-жълт, тук-там с по някое тревнозелено или мъхово-зелено петно, което сочеше, че на това място навярно има вода. Склонът бавно-бавно се издигаше нагоре, за да се срещне с подножието на най-близкото. възвишение.
Утринта измина, настъпи следобедът, но в цялата смълчана пустош не се виждаше никаква следа от жилище. Пътниците започнаха да се тревожат, защото разбираха, че къщата можеше да лежи скрита чак някъде при планините. Пред краката им изведнъж зейваха тесни клисури със стръмни стени и те с изненада съзираха в тях дървета или някоя течаща на дъното река. На пътя им се изпречваха и дерета, които можеха да се преминат с един дълъг скок, макар че бяха много дълбоки й с пенливи водопади. Срещаха се и тъмни проломи, които нито можеш да прескочиш, нито можеш да преминеш с катерене. Имаше и блата — зелени, страшно красиви наглед, изпъстрени с ярки, високи цветя, но попаднеше ли в тях някое конче с товара на гърба си, едва ли щеше вече да се измъкне оттам.
Разстоянието от речния бряг до планините беше в действителност много по-голямо, отколкото можеше да се предположи. Това изненада Билбо. Единствената пътека беше отбелязана с бели камъчета — някои толкова мънички, че едва се виждаха, други-пък — полускрити от мъх и пирен.
Бавно се напредваше по тази пътека, макар да ги водеше Гандалф, който явно добре я познаваше. Главата му и дългата му брада се въртяха ту насам, ту натам, докато той се взираше за камъчетата, а останалите се водеха по него. Денят взе да преваля, но те ни най-малко не бяха се приближили до целта си. Времето за чай отдавна бе минало, а като че ли и времето за вечеря скоро щеше да направи същото. Нощни пеперуди запърхаха наоколо, светлината избледня, а луната още не беше изгряла. Кончето на Билбо взе да се спъва в камъни и коренища. И толкова неочаквано се намериха на ръба на един стръмен склон, че конят на Гандалф едва не се претърколи.
— Ето я най-после! — извика Гандалф и всички се струпаха около него. Долу, в низината, се виждаше една долина. Шум от бързотечаща вода в каменисто корито се носеше от дъното. Във въздуха се долавяше мирис на дървета, а отвъд реката мъждукаше светлина.
Билбо до края на живота си не забрави как се плъзгаха и хлъзгаха в мрака по лъкатушещата пътека надолу към Уединената долина. Колкото по-ниско слизаха, ставаше все по-топло, а от аромата на боровете на Билбо му се доспа и той от време на време така клюмаше, че едва не падаше от кончето си и забиваше нос в шията му.
Настроението на всички се повиши. Боровете се смениха с букове и дъбове, а мракът вече не ги плашеше. Зеленият цвят на тревата бе съвсем избледнял, когато най-сетне излязоха на една открита горска поляна, недалеч от брега на реката.
„Хм! Мирише ми на елфи!“ — помисли си Билбо и погледна нагоре към блещукащите със синкава светлина звезди. И тъкмо в този миг от дърветата се понесе песен, придружена със звънлив смях:

О, що ли тъй сте запъхтяни?
Къде, къде така
с тез кончета неподковани
през бързата река?
О, тра-ла-ла-лала
тук в тази долина!

О, кой ли ще открие,
каква ви е целта?
Димът над къщата се вие
и хлябът е в пещта.
О, тра-ла-ла-лала
в таз чудна долина!
Ха! Ха!

О, де сте тръгнали нехайно
с разветите бради?
Туй не е знайно, не е знайно!
И Билбо с вас върви,
И Балин води брата
тук долу в долината.
През юни!
Ха! Ха!

О, ще останете ли с нас,
или не ви се чака?
И кончетата в този час
объркват пътя в мрака.
Да тръгнете е скука,
а весело е тука —
ще слушате дори
до слънчеви зори
най-чудни песни!
Ха! Ха!

Така пееха те през смях от дърветата. „Весели безсмислици“ — ще си кажете вие, но те и да го узнаят, няма да се ядосат, а само още по-силно ще се разсмеят. Защото това наистина бяха елфи.
Скоро Билбо можа да ги различи в сгъстяващия се мрак. Той обичаше елфите, макар и да ги бе виждал рядко, но и малко се плашеше от тях. А джуджетата не се погаждат много с тези същества. Дори такива добри и благородни джуджета, като Торин и приятелите му, ги смятат за глупави (което е глупаво да се помисли) и се дразнят от тях, защото някои елфи им се смеят и подиграват, и то най-вече на дългите бради.

— Хе, хе! — обади се един глас. — Погледнете само! Хобитът Билбо на конче! Ама че забавно!
— Да, удивително и забележително!
После те запяха друга песен — също така весела, като тази, която ви предадох. Когато я свършиха, един висок млад елф се появи откъм дърветата и се поклони на Гандалф и Торин.
— Добре дошли в долината! — рече той.
— Благодаря — отвърна малко грубичко Торин, докато Гандалф вече беше слязъл от коня си и разговаряше весело с елфите.
— Малко сте се отклонили от пътеката, която води през реката към къщата отвъд — рече елфът. — Ние ще ви упътим, но ще трябва да слезете от кончетата и да минете по моста пеш. Ще останете ли за малко да попеете с нас, или ще тръгвате веднага? Там вече приготвят вечерята — додаде той. — Подушвам миризмата на дима от огъня.
Билбо беше много уморен, но му се искаше да остане за мъничко. Песните на елфите не са за изпускане, особено през юни, ако обичаш такива работи. Искаше му се също да размени и няколко думи насаме с тези чудновати същества, които му знаеха и името, и всичко друго за него, макар той да не се беше срещал никога досега с тях. Беше му интересно да чуе мнението им за неговото приключение. Елфите знаят много неща — научават всичко, което става по земята, така бързо, както бързо тече водата, а може би и по-бързо.
Джуджетата, обаче бяха гладни, искаше им се по-скоро да се навечерят, затова не пожелаха да останат. Потеглиха незабавно, като водеха кончетата си и скоро стигнаха до пътеката, а оттам — и до брега на реката. Реката течеше буйно и пенливо, както текат планинските потоци в лятна вечер, след като слънцето цял ден е огрявало снега по върховете. Каменният мост беше без парапет и много тесен — толкова тесен, че по него можеше да се движи само едно конче. Ето защо те трябваше да преминат много предпазливо, един по един, и да водят кончетата си за юздите. Елфите бяха донесли на брега силни фенери и докато групата преминаваше отвъд, те пееха весели песни.
— Не топи брадата си във водата, татенце! — закачаха те Торин, който се бе превил и вървеше почти на четири крака. — Достатъчно е дълга и без да я напояваш.
— Гледайте Билбо да не изяде всички сладки! — провикваха се шеговито елфите. — Много е дебел и вече няма да може да преминава през ключалки!
— Тихо, тихо, добри същества! И лека нощ! — обади се накрая Гандалф, който вървеше последен. — Долините имат уши, а пък езиците на някои елфи са прекалено бъбриви и весели. Лека нощ!
И тъй, най-после те стигнаха до Последния удобен дом и намериха вратите му широко отворени.
Колкото и да е странно, но за приятните неща и за приятно прекараното време няма какво толкова да се разказва, а и няма какво толкова да се слуша, докато от неприятните, тревожните и дори страшни неща може да се съчини един дълъг разказ, който дълго, дълго да се разказва.
И тъй, пътниците престояха в тази удобна къща доста дълго време, близо четиринадесет дни, и никак не им се тръгваше. Билбо беше готов да остане завинаги — дори и да имаше възможност, ако пожелаеше, да се озове безпрепятствено обратно в своята дупка. И все пак малко има да се разказва за това гостуване.

Стопанинът на къщата беше приятел на елфите. Неговите праотци са били възпявани в легендите още преди началото на Историята, преди войните между злите духове и елфите и преди появата на първите герои на Север. По времето на нашия разказ все още се срещаха неколцина техни потомци и Елронд, стопанинът на къщата, беше техен предводител. Той беше благонравен и красив като елф, силен като воин, мъдър като вълшебник, почитан, както се почита един цар на джуджетата, и благ като лятото. За него се говори в много приказки, но ролята му в приказката за голямото приключение на Билбо е малка, ала важна, както ще видите, когато стигнем до края. В къщата му се живееше прекрасно — независимо дали искаш да се храниш, да спиш, да работиш, да разказваш приказки или да пееш, да си седиш просто така и да си размишляваш — или да вършиш всички тези приятни неща заедно. Никакви злини не сполитаха долината.
Бих искал да имам време да ви разкажа поне някои от приказките или една-две от песните, които нашите пътешественици чуха в тази къща. Само за няколко дни всички — включително и кончетата — се ободриха и събраха сили. Дрехите им бяха закърпени, раните им — излекувани, настроението им се повиши и надеждите им се възвърнаха. Торбите им бяха отново пълни с храна — лека за носене, но достатъчно вкусна и питателна за преминаване на трудните планински проходи. Първоначалните им намерения се допълваха с мъдри съвети. Така измина времето до навечерието на Еньовден и те трябваше да потеглят отново на път със зората на следния ден. Елронд умееше да разчита всички рунически букви. Вечерта, преди да се разделят, той разгледа мечовете, взети от пещерата на троловете, и каза:
— Тези мечове не са майсторени от тролове. Те са стари, много стари, и са принадлежали на мои сродници — Великите елфи от Запад. Изработени са в град Гондолин за войните със злите духове. Навярно са попаднали в плячка на някой дракон или зъл дух, защото преди много години дракони и зли духове разрушили този град. Твоят меч, Торин, е много прочут и с рунически букви на него е написано името "Оркрист’’, което на древния език на Гондолин означава „Секира за зли духове“. А на твоя, Гандалф, е написано „Гламдринг-врагоубиеца“ и е бил носен от царя на Гондолин. Пазете ги добре!
— Чудя се откъде ли са ги докопали троловете? — каза Торин и погледна меча си с подновен интерес.
— Не мога да кажа със сигурност — отговори Елронд, — но не е трудно да се досетиш, че са ги заграбили от други крадци или пък са попаднали на останките на някогашните грабежи, укрити някъде в планините. Чувал съм, че все още имало забравени съкровища в изоставените ходници на мините в Мориа още от времето на войните между джуджетата и злите духове.
Торин се замисли над тези думи и след това, рече:
— Ще пазя с чест този меч! И нека в близко време той коси отново злите духове!
— Дано това да се сбъдне скоро, още в планините! — каза Елронд и после добави: — А сега дайте да видя картата ви!
Той я взе и дълго я разглежда, като клатеше глава. Елронд не одобряваше слабостта на джуджетата към златото, но мразеше драконите заради жестоките им злочинства. Споменът за разрушения град Дейл, за веселите му камбани и за обгорелите брегове на бистрата Течаща река го натъжи. На небето грееше широкият полумесец на луната. Елронд вдигна картата срещу бледата му светлина.
— Какво е това? — възкликна той. — Освен руническите букви, които казват: „Един метър и половина е висока вратата и трима могат да минат рамо до рамо“, има и лунни букви.
— А какви са лунните букви? — попита Билбо любопитно. Той имаше слабост към картите, както вече ви казах, обичаше изкусно изписаните рунически букви, макар буквите, които той самият пишеше, да бяха малко разкривени и тънички като паякови крачета.
— Лунните букви са пак рунически букви, но не се виждат винаги, а само когато луната ги освети от задната страна. В цялата работа обаче има една допълнителна тънкост — луната трябва да е в същото разположение и в същия сезон, както тогава, когато са били написани буквите. Те са измислени от джуджетата, които, са ги изписвали със сребърни писци, както ще потвърдят и приятелите ти. Лунните букви на тази карта очевидно са били написани много отдавна, в навечерието на Еньовден, при светлината на лунния сърп.
— И какво казват те? — попитаха в един глас Гандалф и Торин, може би малко засрамени, че Елронд пръв бе открил лунното писмо, макар да не бе имало възможност те да го сторят досега, пък и дълго време занапред не биха могли да го направят, ако се пропуснеше този момент.
— „Застани до сивия камък, когато дроздът запее — започна да чете Елронд, — и залязващото слънце в деня на Дурин ще огрее с последните си лъчи ключалката.“
— Дурин! Дурин! — извика Торин. — Той е бащата на бащите на най-старите джуджета — Дългобрадовците — и мой пръв праотец. Аз съм негов потомък.
— А какво е това „денят на Дурин“? — запита Елронд.
— Първият ден от Новата година на джуджетата — взе да обяснява Торин — е, както всички знаете, първият ден от последната луна на Есента. Ние наричаме деня на Дурин този ден, когато последната луна на Есента и слънцето са заедно на небето. Аз обаче се страхувам, че това няма да ни помогне много, защото в наши дни ние не умеем да познаваме кога настъпва този момент.
— Ще видим — рече Гандалф. — Има ли написано още нещо?
— На тази луна нищо повече не се вижда — отвърна Елронд.
После всички слязоха при реката, за да се насладят на песните и танците на елфите по случай Еньовден.
Следващата утрин беше такава свежа и приятна, за каквато можеше само да се мечтае. Небето беше синьо, без нито едно облаче по него, а слънцето танцуваше по водата. След прощалните песни конниците потеглиха бързо, готови за новите приключения, които щяха да преживеят по пътя си, докато прекосяват Мъгливите планини.