Когато чу молбата на Бард, царят се смили над Езерните хора, защото той беше господар на добронамерени и кротки същества и вместо да продължи направо към Планината, както си беше намислил, се спусна бързо надолу по реката към Дългото езеро. За съжаление, не разполагаше с достатъчно лодки и салове, за да натовари всичките си воини, затова те трябваше да вървят дотам пеш. Големите товари със стоки обаче, Горския цар прати по водата. Елфите по начало са бързоноги и макар в онези дни да не бяха привикнали да изминават дълги разстояния и да не познаваха добре опасните земи между Гората и Дългото езеро, успяха да се придвижат навреме. Само пет дни след смъртта на дракона те се озоваха на бреговете на езерото при развалините на града. Както би могло да се предположи, посрещнаха ги с радост, а старейшината и съветниците му бяха готови да сключат за бъдеще каквато и да било сделка с Горския цар, стига, той да им окажеше помощ сега.
Скоро бе изготвен план за действие. Жените, децата, старците и болните заедно със старейшината останаха при езерото, с тях останаха също неколцина мъже с различни занаяти и няколко опитни елфи. Отначало те сечаха дървета и събираха дървения материал, който се изпращаше от Гората, а после построиха покрай брега множество дървени колибки за защита срещу наближаващата зима. Под ръководството на старейшината, те се заловиха да планират и нов град — по-красив и по-голям от предишния. Той обаче, нямаше да бъде построен на същото място, а малко по-нагоре на северния бряг, тъй като всички се страхуваха от водите, където бе потънал драконът. Той никога нямаше да се върне върху златното си ложе, защото лежеше сгърчен, студен като камък на дъното на плитчините. Дълги години, когато езерото биваше спокойно, огромните му кости се виждаха да стърчат сред развалините на стария град. Малцина обаче се осмеляваха да доближат това място, а и никой не посмя да се гмурне в студената вода, за да извади скъпоценните камъни, които се бяха изронили от гниещия му труп.
Всички мъже, годни да носят оръжие, и по-голямата част от войската на Горския цар се приготвиха да тръгнат на север към Планината. И тъй, на единадесетия ден от гибелта на града челните редици на воините минаха през скалистия отвор в горния край на езерото и поеха сред опустошените земи.

15. ОБЛАЦИТЕ СЕ СГЪСТЯВАТ

А сега, нека се върнем при Билбо и джуджетата. Цяла нощ те се редуваха един по един да стоят на стража, но не чуха, нито пък видяха и следа от опасност. Така ги свари утрото. Птиците по небето обаче ставаха все по-многобройни, бяха долетели ята дори от юг, а гаргите, които все още живееха около Планината, не спираха да кръжат и да грачат.
— Става нещо необичайно — рече Торин. — Времето за есенния прелет вече е минало, пък и тези птици си живеят целогодишно по тия земи. Има най-много скорци и червенушки, а в далечината се съзират и множество лешояди, сякаш предстои битка!
Изведнъж Билбо посочи с пръст:
— Ето че и старият дрозд се появи отново! — възкликна той. — Явно е успял да се измъкне здрав и читав онази нощ, когато Смог срина планинския склон, но охлювите сигурно са загинали.
Старият дрозд наистина беше там и когато Билбо насочи вниманието на останалите към него, той полетя към тях и кацна на един камък наблизо. После плесна с криле и запя, след това наклони глава встрани, сякаш се ослушваше, сетне пак запя и пак се ослуша.
— Изглежда, че иска да ни каже нещо — рече Балин, но аз не разбирам езика на тези птици. Ти разбираш ли го, Билбо?
— Не много добре — отвърна Билбо (а всъщност той изобщо нищо не разбираше), — но старият ни приятел изглежда много възбуден.
— Съжалявам, че не е гарван! — рече Балин.
— Мислех, че не обичаш гарваните! Не им се зарадва особено, когато ги видяхме преди известно време.
— Това бяха гарги! Зли, коварни и груби създания! Ти навярно чу какви лоши думи ни наговориха. Гарваните обаче са съвсем различни. Между тях и поданиците на Трор някога съществуваше голяма дружба. Те ни донасяха тайни сведения и ние ги възнаграждавахме за това с разни лъскави предмети, които обичаха да крият в гнездата си.
— Те живеят много дълго, паметта им е силна и предават набраната мъдрост на потомците си. Като малък познавах много от гарваните, които живееха по тия скали. Самото възвишение, на което се намираме сега, някога се наричаше Гарвановия хълм, защото тук, над караулното помещение, живееше една много мъдра и много известна двойка гарвани — старият Карк и жена му. Но аз не допускам да е оцелял някой от тази древна порода.
Балин едва бе свършил да говори, когато старият дрозд нададе силен крясък и отлетя.
— Ние не го разбираме, но аз съм повече от сигурен, че той ни разбира — рече Балин. — Наблюдавайте и ще видите какво ще стане!
Скоро се чу пърхане на криле и дроздът се върна; с него обаче долетя и една немощна стара птица. Тя явно беше сляпа, едва летеше и върхът на главата й беше плешив. Беше огромен прастар гарван. Гарванът кацна тежко на земята пред тях, бавно плесна с криле и се поклони на Торин.
— О, Торин, син на Трейн, и ти, Балин, син на Фундин! — рече гарванът (и дори Билбо разбра какво каза, тъй като той говореше на обикновен език, а не на птичи). — Аз съм Роак, син на Карк. Карк е мъртъв, но вие, доколкото знам, сте го познавали добре някога. Сто и петдесет и три години са минали, откак съм излязъл от яйцето, но не забравям онова, което ми е казал баща ми. Сега аз съм водачът на големите гарвани от Планината. Не сме много, но все още помним някогашния цар. Повечето от моите гарвани сега не са у дома си, защото на юг има интересни новини — някои от тях ще ви зарадват, но други няма да ви се харесат много.
— Ето вижте! Птиците от юг, от изток и от запад отново се събират при Планината и в Дейл, защото се чу, че Смог е мъртъв!
— Мъртъв ли? Мъртъв ли? — завикаха джуджетата. — Мъртъв! Тогава напразно сме се страхували… и съкровището е наше!
Те се изправиха и заподскачаха от радост.
— Да, мъртъв е — рече Роак. — Дроздът, нека перата му никога не окапят, го е видял как умира и ние можем да се доверим на думите му. Видял го е да загива в битката с жителите на Есгарот преди три нощи, тъкмо когато е изгрявала луната.
Дълго време Торин не можа да накара джуджетата да млъкнат, за да изслушат останалата част от новините на гарвана. Най-сетне, след като успя да разкаже подробно за битката, Роак се обърна към Торин:
— Дотук всичко е радостно, Царю на Планината! Спокойно можеш да се върнеш в подземията си. Цялото съкровище е твое — поне засега. Но освен птиците и мнозина други са се запътили насам. Новината за смъртта на дракона вече се е разнесла навсякъде, а легендата за съкровищата на Трор не се е забравила с годините; не един и двама жадуват да получат дял от богатата плячка. Царят на елфите вече е на път с войската си, следван от ята лешояди, които очакват в най-скоро време да се развихрят битки и кръвопролития. Езерните хора негодуват и твърдят, че джуджетата са им навлекли всички сегашни беди. Смог разруши града им и ги остави без подслон, а и мнозина от тях загинаха. Ето защо, те също смятат да потърсят обезщетение от вашето съкровище независимо дали сте живи, или мъртви. Сега остава вие да решите разумно как да постъпите. За съжаление сте само тринадесетима — твърде малка част от големия род на Дурин, който някога живееше тук, а сега е разпръснат по всички посоки. Ако искате, чуйте моя съвет — не се доверявайте на старейшината на Езерните хора, а на онзи, който със стрелата си уби дракона. Той се казва Бард и е потомък на Гирион, от града Дейл; на вид е суров и мрачен, но е честен човек. И след всички тези гибелни години отново ще се възцари мир между джуджетата, хората и елфите, но това може да стане с цената на много злато. Казах всичко! Тогава Торин се провикна гневно:
— Много сме ти благодарни, Роак, сине на Карк! Ти и твоите близки няма да бъдете забравени. Но докато сме живи, никой крадец или насилник няма да отнесе и грам от нашето злато! Ако искаш занапред да сме ти още по-благодарни, известявай ни за всички, които наближават насам. Ще те помоля и още нещо: ако сред вас има млади гарвани с яки крила, изпрати ги при нашите родственици в планините на север, на запад и на изток оттук, за да ги уведомят за тежкото ни положение. Прати най-първо вестоносци при моя братовчед Дейн от Железните възвишения, защото той има добре въоръжени воини и живее най-близо. И нека побърза!
— Не бих могъл да кажа дали решението ви е разумно, или не, но ще направя каквото мога — изграка Роак и отлетя.
— А сега, обратно в Планината! — извика Торин. — Остава ни малко време.
— А също и храна! — обади се Билбо, който винаги гледаше на нещата откъм практичната им страна. Той си мислеше, че със смъртта на дракона приключението ще свърши, но разбра, че много се е лъгал, и беше готов да отстъпи част от печалбата си за мирното уреждане на въпроса.
— Обратно в Планината! — извикаха в хор джуджетата, сякаш изобщо не го бяха чули, и той — ще не ще — тръгна подире им.
Вие вече знаете някои от събитията и разбирате, че джуджетата все още разполагаха с няколко дни за подготовка. Те отново огледаха грижливо подземията и откриха, както всъщност и очакваха, че единствено Главната порта е отворена; всички други входове (с изключение, разбира се на тайната врата) Смог отдавна бе разрушил и заприщил така, че от тях не беше останала и следа. Затова джуджетата се заловиха усилено да укрепват главния вход и да правят нова пътека, водеща навън. Сечива имаше в изобилие — същите, които някогашните копачи, каменоделци и зидари бяха използували в миналите дни, пък и в този вид работа, джуджетата все още бяха много изкусни.
Докато те работеха, гарваните непрестанно им носеха новини. По този начин научиха, че Горския цар се отбил от пътя си и тръгнал към Езерото, а това им даваше възможност да си поотдъхнат. Другото, още по-важно за тях съобщение беше, че три от кончетата им се били спасили от яростта на дракона и сега се лутали по бреговете на Течащата река, недалеч от мястото, където бяха оставили част от запасите си. Затова, докато другите продължаваха да работят, Фили и Кили, напътвани от един гарван, отидоха да намерят кончетата и да пренесат каквото могат от припасите.

Бяха изминали четири дена и вече се знаеше, че обединените армии на Езерните хора и елфите бързо настъпват хъм Планината. Но сега надеждите на джуджетата отново се бяха възродили. Храната щеше да им стигне за няколко седмици, ако я пестяха, разбира се, тя се състоеше предимно от крам, който доста им беше омръзнал, но все пак утоляваше глада им. Портата беше затворена с висока стена от плътно наредени правоъгълни каменни блокове. В стената бяха оставени дупки, през които джуджетата можеха да наблюдават или да стрелят с лъкове, но вход нямаше. Защитниците влизаха и излизаха, като се катереха по подвижните стълби и изтегляха необходимите им неща с въжета. В подножието на новата стена беше оставен малък свод, за да се изтича реката, но тясното й корито беше изместено встрани от Портата, така че отпред се образуваше обширно езеро, което стигаше чак до склона, откъдето потокът се спускаше надолу към Дейл. До портата сега беше възможно да се достигне само чрез плуване или по една тясна издатина на скалата отляво, гледано от вътрешната страна на стената. Фили и Кили бяха довели кончетата само до началото на стълбите, започващи от стария мост, там ги бяха разтоварили, бяха им заръчали да се върнат обратно при господарите си и ги бяха натирили (без товар) на юг.
Една нощ, на юг от Дейл се появиха множество светлинки, подобни на пламъците на факли.
— Ето че дойдоха! — извика Балин. — И лагерът им е много голям. Трябва да са се промъкнали в долината под прикритието на мрака.
Тази нощ джуджетата почти не спаха. Утрото едва бе просветляло, когато те видяха към тях да се запътва една група. Иззад стената те наблюдаваха как противниците им — въоръжени за война Езерни хора и елфи — стигнаха края на долината и бавно се заизкачваха нагоре. Най-сетне онези, които вървяха начело, се изкатериха по порутените камъни и се появиха на върха на склона. Голяма беше изненадата им обаче, когато видяха пред себе си езерото и затворената със стена от наскоро издялани каменни блокове Порта.
Докато стояха там объркани и разговаряха и сочеха напред, Торин се провикна високо:
— Кои сте вие, дето идвате въоръжени сякаш за война пред портите на Торин, сина на Трейн, Царя на Планината, и какво желаете?
Отговор обаче, не се получи. Едни от воините бързо се върнаха назад, а другите постояха още малко, загледани в укрепената Порта, после също се обърнаха и последваха другарите си. Този ден лагерът бе преместен на изток от реката, тъкмо между разклоненията на Планината. Скалите се огласиха от гласове и песни, нечувани отколе. Долитаха също и нежните звуци на арфи, които ехото подемаше и отнасяше нагоре към джуджетата, а на тях започваше да им се струва, че въздухът сякаш става по-топъл и че усещат уханието на цъфнали напролет горски цветя.
Билбо едва сдържаше желанието си да излезе от тъмната крепост, да се спусне долу и да се присъедини към веселието край огньовете. Някои от по-младите джуджета също се разнежиха и взеха да подмятат, че биха искали нещата да се разрешат по такъв начин, че да могат да се срещнат с пришълците долу като с приятели, но Торин се намръщи и ги сгълча.
Тогава джуджетата също извадиха арфи и разни други инструменти, които бяха намерили сред съкровищата, и засвириха, за да подобрят настроението му, но тяхната песен не приличаше на песента на елфите, а по-скоро на онази, която бяха пели преди време в малката хобитова дупка на Билбо.

В дълбоките недра на Планината
пристигна Царя в залата позната!
Лежи убит Смог, дракон страховит —
това ще е на всеки враг съдбата.

С оръжие добре сме заредени,
а Портата е здраво укрепена.
И златото видели, по сме смели —
неправдата е вече победена!

С вълшебни думи, с удари припряни
джуджета нявга сякаш със камбани
звънтяха с чукове в потайни кътове
сред проходи, в скалите прокопани.

В огърлици нанизваха звездите,
от огъня на дракони искрите
те влагат в корони. Звуци ронят
на арфа златна струни гласовити.

Планинският престол е пак свободен.
О, чуйте, скитащи, мигът е сгоден:
при нас елате — сродник и приятел
са нужни днес на Царя благороден!

Зовем ви от планинските чукари:
върнете се при пещерите стари!
Не друг, сам Царя ви очаква тук,
сияят долу златните камари.

Пристигна Царя в залата позната
в дълбоките недра на Планината!
Смог, дракон страховит, лежи убит —
това ще е на всеки враг съдбата.

Песента явно се понрави на Торин, защото той се засмя и си възвърна доброто настроение. Тогава започнаха да пресмятат гласно колко е разстоянието до Железните възвишения и за колко ли време Дейн ще може да стигне до Опустошената планина, ако тръгне веднага, щом получи вестта. Но душата на Билбо се сви — както от песента, така и от последвалия разговор, защото те звучаха много войнствено.
Рано на следващата сутрин джуджетата видяха една група копиеносци да прекосяват реката и да се упътват към долината. Те носеха със себе си зеленото знаме на Горския цар и синьото знаме на Езерните хора и вървяха, докато не стигнаха пред самата стена на Портата.
Торин отново им подвикна високо:
— Кои сте вие, дето идвате въоръжени като за война пред портите на Торин, сина на Трейн, Царя на Планината?
Този път получи отговор.
Един висок човек с черна коса и мрачно лице пристъпи напред и извика:
— Здравей, Торине! Защо се укриваш като крадец в тази крепост? Ние не сме ви врагове и се радваме, че ви сварваме невредими. Като тръгвахме насам, и през ум не ни минаваше, че ще срещнем жива душа тук, но щом е тъй, тогава има за какво да поговорим и какво да обсъдим.
— Кои сте вие и за какво искате да разговаряме?
— Аз съм Бард. Моята ръка погуби дракона и освободи съкровищата ви. Нима това не ви интересува? Аз съм също и потомък на Гирион от Дейл, а към вашите съкровища е прибавена и голяма част от неговите богатства, които някога Смог е отмъкнал. По-този въпрос също ли няма какво да си кажем? Но нека вървим нататък: в предсмъртния си час Смог срина жилищата на хората от Есгарот, а аз съм все още служител на техния старейшина. От негово име искам да ви попитам: не помислихте ли за нещастията и бедите, които сполетяха тези хора? Те ви помогнаха, когато бяхте в нужда, а като отплата вие им пратихте само гибел и разрушение, макар без съмнение да не сте го сторили умишлено.
Тези думи бяха верни и справедливи, макар да бяха изречени гордо и мрачно, и Билбо си помисли, че Торин веднага ще признае истинността им. Разбира се, хобитът не очакваше някой да си спомни, че тъкмо той бе открил слабото място на дракона, затова и не се разочарова. Но в същото време и не подозираше каква власт имаше тъй дълго пазеното от Смог злато върху сърцата на джуджетата.
През последните няколко дни Торин бе прекарал часове сред съкровищата и страстта му към тях бе взела връх над всяко друго чувство. Макар да търсеше главно диаманта Аркен, той не оставаше безразличен и към множеството други прекрасни неща, които будеха безброй спомени за мъките и неволите на неговия род.
— Най-слабото основание си го оставил последно, а му отреждаш най-важното място — рече Торин. — Но аз най-напред ще отговоря на него. Никой не може да предявява права към нашето съкровище заради това, че Смог е погубил близките му и го е оставил без подслон. Това съкровище не принадлежеше на дракона, че да се изкупват сега с него злочинствата му. За помощта, която получихме от Езерните хора, ние ще се отплатим богато — когато дойде времето за това. Но нищичко няма да дадем — нито дори грам, — ако ни заплашвате със сила. Докато тази въоръжена армия стои пред вратите ни, ние ще гледаме на вас като на врагове и крадци. А сега аз искам да ви попитам нещо: какъв дял от съкровището щяхте да дадете на нашите родственици, ако бяхте ни сварили мъртви?
— Въпросът ти е справедлив — рече Бард, — но не е сега време да ти отговарям, защото нито вие сте мъртви, нито ние сме разбойници. Освен това имотните би трябвало да проявяват по-голяма милост към бедствуващите, които са им се притекли на помощ, когато те самите са били в нужда. А сега остава да отговориш и на другите ми искания.

— Вече казах, че не желая да разговарям с хора, които чакат въоръжени пред портите ни. Още по-малко пък бих разговарял с воините на Горския цар, за когото не си спомням с особено добро чувство. В този разговор те нямат място. Затова вървете си, докато стрелите ни не са излетели! Ако искате отново да говорите с мен, първо отпратете войската и елфите в гората, където всъщност й е мястото, и тогава елате, но не забравяйте да оставите оръжието си, преди да приближите насам.
— Горския цар е мой приятел — отвърна Бард. — Той помогна на Езерните хора да се оправят от сполетялата ги беда, без да им е задължен с нищо; направи го ей тъй, просто от приятелство. Но ние ще ти оставим време да се покаеш за думите си. Дано да си помъдрял, когато се върнем! — додаде той, обърна се и тръгна към лагера.
Не минаха много часове и знаменосците се върнаха; напред пристъпиха тръбачите и вдигнаха тръбите си.
После се обади някакъв глас:
— В името на Есгарот и на Гората, ние се обръщаме към Торин Дъбовия щит, синът на Трейн, който сам се нарича Цар на Планината, за да го подканим да задоволи исканията, които предявихме, в противен случай ще го сметнем за наш враг. Той е длъжен да предаде поне една дванадесета част от съкровището на Бард, убиеца на дракона и наследника на Гирион. От своята част Бард ще задели нужната помощ за Есгарот; ако Торин желае да спечели уважението и приятелството, с което са се ползували прадедите му из тези земи, то нека и той отдели нещо от своята част, за да подпомогне Езерните хора.
Тогава Торин грабна един рогов лък и отпрати една стрела към говорещия. Стрелата се заби в щита му и потрепера.
— Щом твоят отговор е такъв — извика вестоносецът, — аз обявявам Планината за обсадена. Ще останете в нея, докато сами не поискате примирие и не пожелаете да разговаряте с нас. Няма да насочваме към вас оръжието си, а просто ще ви оставим да се радвате на вашето злато. Ако искате, бихте могли и да го ядете!
С тези думи вестоносците си тръгнаха и оставиха джуджетата да обмислят положението си. Торин беше така помрачнял, че дори някой и да искаше да му отправи упрек, не посмя да се обади. Повечето от джуджетата обаче, изглежда, бяха на неговото мнение, с изключение може би на стария дебел Бомбур, Фили и Кили и, естествено, Билбо, който никак не одобряваше този обрат на нещата. Планината и без това вече твърде много му бе омръзнала, а вероятността да седи обсаден в нея съвсем не беше по вкуса му.
— Тук всичко все още така мирише на дракон — измърмори Билбо на себе си, че просто ми се повдига. А този крам направо ми засяда на гърлото.
Дните течаха бавно и мъчително. Повечето от джуджетата прекарваха времето в разпределяне и подреждане на съкровището. Торин им бе наредил да търсят най-грижливо и във всяко ъгълче диаманта Аркен.
— Защото диамантът на моя баща — обясни той — струва повече от една цяла река злато, а за мен пък въобще няма цена. От цялото богатство аз искам за себе си само този камък и жестоко ще си отмъстя на онзи, който го намери и не ми го предаде.
Билбо чу тези думи и го обзе страх — какво ли щеше да стане, ако камъкът бъдеше намерен в старата изпокъсана бохча, напълнена с разни вехтории, използувана от него вместо възглавница? Той обаче не се издаде, защото — докато дните се нижеха мъчително бавно — в главата му бе започнал да зрее един план.
Нещата продължаваха все така, докато един ден гарваните не донесоха вестта, че Дейн с повече от петстотин джуджета е потеглил от Железните възвишения и се намира на два дни път от Дейл.
— Но те не могат да стигнат до Планината незабелязано — рече Роак — и аз се страхувам, че в долината ще се разрази битка. А от това добро няма да произлезе. Колкото и да са смели и добре въоръжени, родствениците ви не могат да надвият на многобройната армия, която ви е обсадила; а дори и да успеят да я надвият, какво ще спечелите? Зимата и снегът с бързи крачки настъпват насам. Как ще се изхраните сред тези опустели земи? Макар и дракона да го няма вече, съкровището само ще ви погуби!
Торин обаче не се уплаши.
— Зимата и снегът ще нападнат също и хората, и елфите — рече той — и тогава ще видим как ще им устоят в открития си лагер. Като се намерят притиснати от нашите приятели, от една страна, и от зимата, от друга страна, тогава може би ще започнат да преговарят по-смирено.
Тази нощ Билбо реши да приведе плана си в действие. Небето беше почти черно, тъй като нямаше луна. Щом се стъмни напълно, хобитът отиде до своето ъгълче в малката стаичка край самата порта и измъкна от бохчата едно въже и диаманта Аркен, увит в някакво парцалче. После се покатери на върха на стената. Там беше само Бомбур, тъй като беше дошъл негов ред да стои на пост; джуджетата не поставяха повече от един страж.
— Ама че студено! — рече Бомбур. — Жалко, че не можем и ние да си запалим огън, както ония долу в лагера!
— Вътре е топло — забеляза Билбо.
— Сигурно, но аз трябва да стоя тук до полунощ — измърмори недоволно дебелото джудже. — Общо взето, лоша работа. Не че си позволявам да упреквам Торин — нека брадата му расте все по-дълга и по-дълга — но той винаги си е бил твърдоглав.
— Да, да, а на мен пък краката ми се втвърдиха — рече Билбо. — Изморих се от стълби и проходи. Иска ми се да усетя вече тревица между пръстите си.
— Аз пък съм готов всичко да дам за една глътка силно питие и за едно меко легло след хубава вечеря!
— Не мога да ти доставя тези неща, докато обсадата продължава. Отдавна обаче не съм стоял на пост и бих могъл да те отменя, ако искаш. Не ми се спи тази вечер.
— Добър приятел си ти, Билбо, и аз с удоволствие ще приема предложението ти. Ако се случи нещо важно, не забравяй първо да ме събудиш! Аз ще полегна наблизо, в стаичката отляво.
— Върви, върви! — подкани го Билбо. — Ще те събудя точно в полунощ, за да можеш ти пък да събудиш следващия, който стои на пост.
Щом Бомбур си отиде, Билбо надяна пръстена, завърза въжето, спусна се надолу по стената и тръгна. Имаше пет часа на разположение. През това време Бомбур щеше да спи (след случката в гората той гледаше да заспи, щом му се отдадеше възможност, тъй като се опитваше да възстанови приятните сънища, които бе сънувал тогава); всички останали щяха да се навъртат около Торин. Едва ли някой — дори Фили или Кили — би отишъл на стената, преди да е дошъл неговият ред.
Тъмнината беше непрогледна. Билбо вървя известно време по новата пътека, а после се заспуска към по-ниското корито на реката и пътят му стана непознат. Най-после, се добра до завоя, където трябваше да прекоси реката, ако искаше да отиде към лагера. Тук коритото на реката беше плитко, но вече доста широко и за малкия хобит не беше лесно да го прегази в тъмнината. Почти беше стигнал отвъд, когато кракът му се подхлъзна на един заоблен камък и той цопна в студената вода. Едва успя да се изправи и да се покатери по насрещния бряг, целият мокър и разтреперан, когато от мрака изскочиха елфите със своите ярки фенери, за да разберат какво беше причинило шума.
— Не беше риба! — каза един елф. — Навярно е някой шпионин. Угасете светлините! На него те ще му помогнат повече, отколкото на нас. Нищо чудно, ако онова странно малко същество, за което казват, че им било слуга, се е промъкнало дотук.
— Да, слуга съм наистина! — изсумтя Билбо и най-неочаквано кихна силно; елфите в миг се събраха около мястото, откъдето се чу звукът.
— Запалете светлината! — рече Билбо. — Аз съм тук, ако търсите мен! — Той си свали пръстена и изскокна иззад една скала.
Колкото и да бяха изненадани, елфите бързо го хванаха.
— Кой си ти? Ти ли си тъй нареченият хобит? Какво дириш тук? Как успя да минеш покрай нашите часови? — питаха елфите един през друг.
— Щом толкова искате да знаете, аз съм господин Билбо Бегинс — отвърна Билбо. — Съдружник съм на Торин. Познавам много добре вашия цар, макар той да не ме познава. Но Бард ще си спомни за мен, а аз всъщност искам да се видя именно с него.
— Така ли? — рекоха елфите. — И по каква работа?
— По моя лична, добри ми елфи. Но ако искате по-скоро да се махнете от това студено и тъжно място и да се върнете обратно във вашите гори — добави Билбо, — заведете ме бързо при огъня да се изсуша, а след това ме оставете да поговоря с водителите ви. Разполагам с малко време.
И тъй, два часа след като се измъкна от Портата, Билбо вече се намираше край големия огън пред една голяма шатра, а отпреде му седяха Горския цар и Бард и се взираха любопитно в него. Хобит, облечен в ризница на елф и загърнат отгоре със старо одеяло, беше нещо ново за тях.
— Нали разбирате — говореше Билбо с най-делови тон, — така повече не може да продължава. На мен безкрайно ми омръзна цялата тази работа. Иска ми се да съм си у дома на запад, където всички са по-благоразумни. Не мога обаче да си тръгна, тъй като съм заинтересован материално — имам да получавам една четиринадесета част, точно определена според едно писмо, което за щастие съм запазил.

И Билбо измъкна от джоба на старата си дреха (която все още носеше върху ризницата), смачкано и изпоцапано, писмото на Торин, което бе намерил през месец май под часовника на полицата на камината!
— Имам дял от общата печалба, нали разбирате — продължи той. — Добре съм осведомен по тия неща. Лично аз съм готов, преди да предявя своите права, да разгледам внимателно всичките ви искания и да отделя от цялото онези от тях, които са наистина основателни. Вие обаче не познавате Торин Дъбовия щит така, както аз вече го познавам. Уверявам ви, че той е готов да седи върху купа злато и да гладува дотогава, докато вие седите тука.
— Щом иска, нека седи! — рече Бард. — Такива глупаци като него заслужават да гладуват.
— Точно така — съгласи се Билбо. — Разбирам какво имате предвид. В същото време обаче, зимата бързо ни приближава. Скоро тук всичко ще се покрие със сняг и продоволствието ще стане трудно — дори и за елфите, струва ми се. Освен това ще възникнат и други неприятности. Чували ли сте за Дейн и джуджетата от Железните възвишения?
— Чували сме, и то още откога. Но какво общо има той с нас? — попита Горския цар.
— Така си и мислех. Виждам, че някои неща не са ви известни. В такъв случай ще ви ги кажа — Дейн се намира на по-малко от два дена път оттук и наближава насам заедно с повече от петстотин яки и смели джуджета, голяма част от тях са участвували в страшните войни между джуджетата и злите духове, за които несъмнено сте чували. Страхувам се, че като пристигнат тук, ще ви създадат сериозни неприятности.
— Защо ни казваш това? Предаваш приятелите си или заплашваш нас? — попита мрачно Бард.
— Драги ми Бард! — рече с пискливото си гласче Билбо. — Не бъди така припрян! Не съм срещал досега такива мнителни хора! Аз просто се опитвам да спася от беди всички ни. Затова ще ви направя едно предложение.
— Нека го чуем! — отвърнаха събеседниците му.
— По-добре го вижте! — рече Билбо. — Ето го! Той извади диаманта Аркен и хвърли настрани обвивката му.
Горския цар, чиито очи бяха привикнали да гледат разни красиви и скъпи неща, просто онемя от учудване. Дори Бард се смълча и впери възхитен поглед в камъка. Сякаш някакво стъклено кълбо беше напълнено с лунна светлина и висеше пред тях в мрежа, изтъкана от лъчите на заскрежени звезди.
— Това е диамантът на Трейн — рече Билбо. — Сърцето на Планината, а също и сърцето на Торин. Той го оценява по-високо дори от златна река. Аз ще ви го дам. Той ще ви помогне по-лесно да постигнете споразумение.
След тези думи, Билбо погледна за последен път с копнеж прекрасния скъпоценен камък и разтреперан от вълнение го подаде на Бард, а Бард го взе в ръката си като зашеметен.
— Но твой ли е, че ни го даваш? — попита Бард, когато дойде най-после на себе си.
— О, не, не съвсем! — отвърна малко смутено хобитът. — Но аз все пак имам известни права над него — нали ми се полага дял от съкровището. Аз може и да съм разбойник — поне за такъв ме смятат, макар че аз самият не се смятам, — но съм честен. Така или иначе, сега се връщам обратно и джуджетата могат да правят с мен каквото пожелаят. Надявам се, обаче, че на вас камъкът ще ви бъде от полза.
Горския цар погледна Билбо с безкрайна почуда.
— Билбо Бегинс — рече той, — ти си много по-достоен да носиш ризницата на принцовете елфи от мнозина други, които са изглеждали по-величествени в нея! Чудя се обаче, дали и Торин Дъбовия щит е разбрал това. Аз познавам по-добре от теб нрава на джуджетата и те съветвам да останеш при нас. Тук ти ще бъдеш почитан и желан.
— В това съм сигурен и много ти благодаря — отвърна Билбо с поклон, — но смятам, че не бива да изоставям приятелите си по такъв начин след всичко, което сме преживели заедно. Освен това, обещах на Бомбур да го събудя точно в полунощ! Както виждате, трябва да си вървя, и то по-бързо.
Как ли не го увещаваха, но Билбо не склони да остане, ето защо най-накрая повикаха няколко елфи, които да го придружават, и той си тръгна, изпратен с най-голямо уважение и от Горския цар, и от Бард. Когато прекосяваше лагера, някакъв стар човек, загърнат с тъмна наметка, се надигна от прага на една шатра и се приближи към него.
— Браво! Браво за смелата постъпка, господин Бегинс! — рече той, като потупа Билбо по рамото. — Все нови и нови качества се разкриват у теб!
Това беше Гандалф.
За първи път от много дни насам Билбо истински се зарадва. За съжаление нямаше време да получи отговор на всички въпроси, които желаеше да зададе.
— Имай търпение, всичко ще научиш! — успокои го Гандалф. — Ако не се лъжа, нещата отиват към своя край. На теб ти предстои една неприятност, но ти не падай духом! Ще се измъкнеш от нея благополучно. Дочуват се едни новини, които дори и гарваните още не знаят. Лека нощ!
Озадачен, но в същото време и зарадван, Билбо продължи напред. Елфите, които го придружаваха, го заведоха до един удобен за преминаване брод и му помогнаха да премине реката, без да се измокри. След това, той се сбогува с тях и предпазливо се заизкачва нагоре към Портата. По едно време се почувствува безкрайно изморен, но успя преди полунощ да се добере до въжето (то си стоеше там, където го беше оставил) и да се изкатери по него. Намерил се веднъж горе, Билбо отвърза въжето, скри го, после седна на стената и с тревога се замисли как ли ще се развият нещата по-нататък.
В полунощ, хобитът събуди Бомбур, после на свой ред се търкулна в ъгълчето си, без да изслуша благодарностите на старото джудже (които смяташе, че не е заслужил), и бързо-бързо заспа, оставяйки всичките си грижи и тревоги за сутринта. И знаете ли какво му се присънваше през цялото време — пържени яйца с бекон.

16. ОБЛАЦИТЕ СЕ РАЗПРЪСВАТ

На следващото утро, в лагера прозвучаха тръби. Скоро след това джуджетата видяха, че по тясната пътека към тях бързо се приближава вестоносец. Той се спря на известно разстояние от стената и оттам на висок глас попита Торин дали не желае да изслуша още веднъж пратениците на двете армии, тъй като се били получили новини, според които нещата се променяли.
— Научили са за Дейн! — рече Торин, като чу думите на вестоносеца. — Разбрали са, че идва. Знаех си, че това ще промени настроението им! Нека дойдат, ще ги изслушам, но да не са много на брой и да не носят оръжие — извика той високо на вестоносеца.
Около пладне знамената на Гората и на Езерото се появиха отново. Към портата се бе отправила група от двадесетина пратеници. В началото на тясната пътека те оставиха мечовете и копията си и пак продължиха да се изкачват нагоре. Джуджетата с почуда видяха, че сред пратениците са и Бард, и Горския цар, а начело на всички вървеше един старец, загърнат с наметка, с ниско спусната качулка, който носеше масивно дървено ковчеже, обковано с желязо.
— Здравей, Торине! — рече Бард. — Още ли не си променил решението си?
— Моето решение не се променя с изгрева и залеза на няколко слънца — отвърна Торин. — Нима си дошъл да ми задаваш безсмислени въпроси? Войската на елфите още не си е отишла, както аз поръчах! А докато не си отиде тя, напразно идваш да преговаряш с мен.
— Няма ли нещо, срещу което би отстъпил част от твоето злато?
— Нищо, което ти или твоите приятели можете да предложите.
— А какво ще кажеш за диаманта на Трейн? — рече Бард и в този момент старият човек отвори ковчежето и вдигна високо скъпоценния камък. Макар и да беше ярко утро, от ръката му заструи светлина. Торин направо онемя от учудване. Дълго време никой не проговори.
Най-сетне Торин наруши мълчанието и гласът му просто се задавяше от гняв.
— Този камък принадлежеше на моя баща, следователно е мой. Защо трябва да купувам своята собственост? — Изведнъж обаче, той бе обладан от силна почуда и добави: — А как се добрахте до тази наследствена вещ, ако изобщо има смисъл да се задават подобни въпроси на крадци?
— Ние не сме крадци — отвърна Бард. — Това, което ти принадлежи, ще си го получиш, когато ни дадеш онова, което принадлежи на нас.
— Как се добрахте до него? — изкрещя Торин още по-гневно.
— Аз им го дадох! — обади се тихичко Билбо, който, силно изплашен, надничаше от стената.
— Ти ли? — викна Торин, като се обърна към него и го сграбчи с две ръце. — Ти ли, жалък хобит? Ти ли, недорасъл… разбойнико? — И като не можа да намери повече думи, той разтърси горкия Билбо така, сякаш беше заек.
— Кълна се в брадата на Дурин! Жалко, че Гандалф не е тук! Проклет да е, загдето те избра да ни помагаш! Дано брадата му да окапе! А теб ще те хвърля на скалите! — викна той на Билбо и го вдигна високо.
— Почакай! Желанието ти е изпълнено! — обади се един глас. Старият човек с ковчежето, отметна назад качулката и наметката. — Ето го и Гандалф! И, както изглежда, тъкмо навреме. На теб може да не ти харесва моят разбойник, но, моля те, не му причинявай зло. Остави го долу и първо чуй какво има да ти каже!
— Вие, изглежда, всички сте се съюзили против мен? — каза Торин и пусна Билбо върху плоския горен край на стената. — Никога вече не желая да имам работа с вълшебници или с техните приятели. Е, какво имаш да ми казваш ти, потомъко на плъховете?
— Ай! Ай! — рече Билбо. — Цялата история, разбира се, е крайно неприятна. Ти обаче навярно си спомняш как веднъж ми каза, че мога да си избера моята четиринадесета част! Може да съм взел думите ти твърде буквално, а може и да е вярно това, което са ми казвали за джуджетата — че са по-любезни на думи, отколкото на дела. Потомък на плъховете! Това ли е цялата благодарност, която ти ми обещаваше от твое име и от името на целия ти род, Торине? Приеми, че съм се разпоредил с моя дял така, както съм пожелал, и нека с това приключим сметките.
— Няма как, ще приема — рече Торин мрачно. — С това наистина ще приключим сметките и дано повече никога не се срещнем! — После той се обърна и се провикна над стената: — Хитро ме измамихте, няма що! Добре сте се досетили, че не бих могъл да оставя в чужди ръце диаманта Аркен, съкровището на моя род. Съгласен съм за него да ви дам една четиринадесета част от богатствата в сребро, злато и скъпоценни камъни. Това обаче ще бъде същевременно и обещаният дял на този изменник, неговата награда, пък вие си я делете както искате. Съмнявам се, че той изобщо ще получи нещо от нея. Във всеки, случай, ако искате да остане жив, вземете си го с вас; той вече не ми е приятел, а враг.
— Хайде, слизай при приятелите си — обърна се Торин към Билбо, — иначе ще те хвърля аз.
— Ами среброто и златото? — попита Билбо.
— Тях ще получиш по-късно, когато разпределим всичко — отвърна Торин и добави: — Хайде, слизай!
— А дотогава ние ще задържим камъка — извика Бард.
— Не се държиш както подобава на един Цар на Планината — забеляза Гандалф. — Но нещата все още могат да се променят.
— Да, могат наистина! — потвърди Торин. Слабостта му към съкровищата беше толкова голяма, че той вече премисляше дали с помощта на Дейн не би могъл да си възвърне диаманта, без да заплати обещаната награда.
И тъй, Билбо се спусна по стената и си тръгна, без да получи нищо за всичките неприятности, които бе преживял. Останала му бе само ризницата, която Торин му бе дал по-рано. Не едно и две от джуджетата изпитаха срам и съжаление в този момент.
— На добър час! — извикаха те. — Може отново да се срещнем като приятели.
— Махай се! — изкрещя подире му Торин. — На гърба си носиш ризница, изработена някога от изкусните джуджета, която не заслужаваш; нея стрела не може да я пробие, но ако не побързаш, ще пронижа жалките ти крака!
— Хайде, хайде, не се гневи толкова! — посъветва го Бард. — Ще ти оставим време до утре. По пладне ще се върнем, за да видим дали си отделил от съкровището частта, срещу която ще получиш камъка. Ако си сторил това без хитрина и измама, ще се разотидем мирно и тихо и войската на елфите ще се върне в гората. До скоро виждане!
С това разговорът приключи и пратениците се върнаха в лагера, а Торин изпрати чрез Роак вестоносци, които да предупредят Дейн за случилото се и да го подканят да побърза.
Измина денят, а после и нощта. На следващия ден вятърът се обърна на запад и небето силно притъмня. Рано сутринта в лагера се чу вик. Бързоходци дотичаха и съобщиха, че армия от джуджета се е появила при източното разклонение на Планината и бързо напредва към Дейл. Дейн бе избързал през нощта и бе пристигнал по-рано, отколкото го бяха очаквали. Воините му бяха облечени в дълги до коленете ризници от стоманени халки, а краката им бяха обути в чорапи от тънка и гъвкава метална мрежа, чиято направа беше тайна на оръжейниците на Дейн. Джуджетата по начало са доста силни за ръста си, но тези бяха по-силни от всички други. Обикновено се сражаваха с тежки двувърхи кирки, но всеки от тях носеше и по един къс, широк меч, препасан на кръста, и по един заоблен щит, провисен на рамо. Брадите им бяха раздвоени, оплетени да плитка и пъхнати в коланите им. Шапките им бяха от желязо, обувките — също подковани с желязо, а от лицата им лъхаше смелост и мъжество.
В лагера затръбиха тръби и призоваваха хора и елфи на оръжие. Джуджетата вече се изкачваха към долината с бърза крачка. Спряха се между реката и източното разклонение; няколко от тях обаче продължиха пътя си, прекосиха реката и се приближиха до лагера. Там те оставиха оръжието си на земята и вдигнаха ръце в знак, че идват мирно да преговарят. Бард излезе да ги посрещне, а с него тръгна и Билбо.
— Изпраща ни Дейн, синът на Нейн — отвърнаха те на въпроса на Бард. — Бързаме да отидем при нашите родственици в Планината, тъй като научихме, че са си възвърнали някогашните владения. Но кои сте вие и защо стоите в равнината като врагове край обсадена крепост?
Това, разбира се, бе казано по учтивия и старомоден начин на изразяване при подобни случаи, но всъщност означаваше: „Искаме да минем; дайте ни път, иначе ще се бием с вас!“ Джуджетата на Дейн възнамеряваха да се промъкнат между Планината и завоя на реката, защото тясната ивица земя там не изглеждаше, така здраво охранявана.

Бард, разбира се, отказа да позволи на джуджетата да тръгнат направо към Планината. Той искаше първо да получи златото и среброто, обещани от Торин в замяна за диаманта Аркен, защото се опасяваше, че щом веднъж тази многобройна и войнствена армия влезе в крепостта, Торин ще се отрече от думата си. Джуджетата на Дейн носеха със себе си голям запас от продоволствия — всяко от тях освен оръжието си, по дългия път бе влачило на гърба си и по една тежка торба. Снабдени по този начин, те щяха да издържат още дълго на обсадата, а в това време можеха да дойдат още и още джуджета, тъй като Торин имаше много родственици. Можеха също да отворят наново и някоя от другите порти, което би наложило на обсаждащите да обкръжат цялата Планина, а за това не бяха достатъчно многобройни.
Такива всъщност бяха и плановете на джуджетата (гарваните вестоносци непрестанно сновяха между Торин и Дейн), но засега пътят беше затворен и пратениците се оттеглиха, мърморейки ядовити думи под носа си.
Бард изпрати незабавно свои хора при Портата, но там нямаше нито злато, нито сребро. Наместо това, щом се приближиха достатъчно, от стената срещу тях се изсипаха стрели и те уплашено хукнаха обратно! Сега в лагера всичко се вдигна на крак, като при битка, защото джуджетата на Дейн продължаваха да напредват по източния бряг.
— Глупци! — засмя се Бард. — Как безразсъдно се доближават до склона на Планината. Може и да умеят да се бият в подземията, но над земята война не знаят да водят. Нашите многобройни стрелци и копиеносци, скрити сред скалите, всеки момент могат да нападнат десния им фланг. Ризниците им може да са от яки по-яки, но това няма да им помогне. Хайде да ги нападнем едновременно от двете страни, преди още да са се опомнили!
Горския цар обаче възрази:
— Аз искам още малко да изчакам, преди да започна тази война за злато. Джуджетата не могат да минат оттук, ако ние не ги пуснем, нито пък могат да предприемат нещо незабелязано от нас. Нека все още се надяваме, че ще се споразумеем. Ние сме повече на брой и ако в последна сметка все пак се стигне до въоръжено стълкновение, ще ги надвием.
Той обаче си правеше сметка без джуджетата. Мисълта, че диамантът Аркен се намира в ръцете на обсадниците, просто не им даваше мира. Освен това, те усетиха колебанието на Бард и приятелите му и решиха да ги нападнат, докато те умуват.
Внезапно, без никакво предизвестие, джуджетата мълком се хвърлиха в атака. Лъкове се опънаха, стрели засвистяха и всеки миг битката щеше да се разрази.
И изведнаж, силно притъмня. Черен облак препусна по небето. Гръмотевици, понесени от буйния вятър, забоботиха и загромолиха, светкавици осветиха върха на Планината и ето че сред страшния тътен вихрено се зададе нов черен облак; той обаче не идваше оттам, откъдето духаше вятърът, а от север. Това беше огромен облак от птици, които летяха тъй плътно една до друга, че лъч светлина не проникваше между крилете им.
— Спрете! — извика Гандалф, който неочаквано застана с вдигнати ръце между настъпващите джуджета и готовите за отбрана редици от хора и елфи. — Спрете! — извика той с гръмлив глас и краят на жезъла му проблесна като светкавица. — Голяма опасност застрашава всички! Уви, тя дойде по-бързо, отколкото очаквах. Това са злите духове! О, Дейн, от север приближава Болг, чийто баща ти уби в Мориа! Ето виж! Море от прилепи се носи над армията му, като море от прелетни скакалци. Начело са злите духове, следвани от цели пълчища вълци.
Всички безкрайно се учудиха, обхвана ги безпокойство. Докато Гандалф говореше, стана още по-тъмно. Джуджетата спряха и се загледаха към небето. Елфите се развикаха уплашено.
— Хайде, хайде, запазете спокойствие. Все още има време да обмислим нещата. Нека Дейн, синът на Нейн, дойде бързо при нас!
Тъй започна една битка, която никой не беше очаквал; тя бе наречена Битката на петте армии и беше наистина страховита. От едната страна се сражаваха злите духове и вълците, а от другата — елфите, хората и джуджетата. Ето всъщност, как стана всичко:
След смъртта на Великия зъл дух на Мъгливите планини ненавистта на неговите близки и подчинени към джуджетата се разпали наново със страшна сила — те просто побесняха от яд. Вестоносци засноваха между градовете, по селищата и укрепените обиталища на злите духове, защото те бяха решили да завладеят напълно севера. По тайни пътища се сдобиваха със сведения, а в планинските им подземия усилено се ковяха оръжия и се правеха приготовления за поход. Най-сетне от всички посоки — от хълмове и долини — към столицата, която се намираше в планината Гундабад, заприиждаха въоръжени до зъби зли духове. Те се движеха по подземните проходи или използуваха прикритието на мрака, докато накрая се събра огромна армия, готова при първата голяма буря да връхлети ненадейно върху юга. Тогава се разчу новината за смъртта на Смог и сърцата на злите духове се изпълниха с радост. Нощ след нощ, те препускаха като хали през планините и пристигнаха от север почти веднага след Дейн. Дори и гарваните не знаеха за тяхното приближаване, докато те не се появиха в неравната местност, която отделяше Опустошената Планина от останалите възвишения. Не се знае доколко и Гандалф беше осведомен за това, но очевидно и той не беше очаквал толкова скорошно нападение.
След като обсъди положението с Горския цар, с Бард, и Дейн — водача на джуджетата, който бе побързал да се присъедини към тях (злите духове бяха всеобщ враг и при тяхната поява всички разпри се забравиха), Гандалф състави план за действие. Единствената надежда за успех бе те да се укрепят по двата високи склона, спускащи се на юг и на изток, и след това да подмамят злите духове в долината между разклоненията на Планината. Този план обаче криеше една опасност: ако злите духове се окажеха толкова многобройни, че успееха да обкръжат цялата планина, тогава щяха да притиснат защитниците от всички страни. Въпреки това, нямаше време да се съставя друг план или пък да се търси помощ отнякъде.
Скоро гръмотевичната буря отмина с грохот към югоизток. Облакът от прилепи продължаваше да лети ниско, наближи Планината и взе да кръжи над готовите за отбрана воини, като закриваше светлината и ги изпълваше със страх.
— Към Планината! — извика Бард. — Към Планината! Да заемем местата си, докато все още има време!
Елфите се укрепиха в скалистото подножие на южното разклонение, а на източното се разположиха хората и джуджетата. Бард и неколцина от по-пъргавите хора и елфи се изкачиха на върха, на източното разклонение, за да хвърлят поглед на север. Скоро, те видяха как земите в подножието на Планината просто почерняха от настъпващото множество. Не след дълго челните редици заобиколиха долния край на разклона и се втурнаха към Дейл. Това бяха най-бързите вълкоездачи, чиито крясъци направо раздираха въздуха. Неколцина смели мъже се изпречиха пред тях с намерението да ги възпрат, но повечето бяха повалени, а останалите се разбягаха във всички посоки. Както се бе надявал Гандалф, армията на злите духове, следвайки челните си редици, влетя стремително в долината и се втурна между разклоненията на Планината, за да търси врага. Безброй червени и черни знамена се залюляха безредно насам-натам.

Последва страховита битка, по-страховита от всички, които Билбо беше виждал някога. Макар за момента тя да му вдъхваше панически ужас, по-късно той най-много обичаше да си спомня и да разказва с гордост именно за нея, въпреки че неговото лично участие беше незначително. Всъщност, Билбо си надяна вълшебния пръстен още в самото начало и по този начин се скри от погледа на врага, но не и изцяло от опасността. Такъв пръстен не може напьлно да те предпази от нападението на зли духове, нито пък да възпре летящите към теб стрели и копия; той може само да ти помогне да станеш вевидим, така че главата ти да не служи за постоянен прицел на вражеските стрелци и копиеносци.
Елфите първи се впуснаха в атака. Тяхната ненавист към злите духове е безпощадна и непримирима. Копията и мечовете им просветваха в мрака, сякаш от тях излизаха пламъци — такъв неукротим гняв владееше ръцете, които ги размахваха. Щом вражеската армия се стълпи в долината, елфите изсипаха отгоре й дъжд от стрели. Стрелите бяха последвани от стотици и стотици копиеносци, които се втурнаха ожесточено надолу. Започнаха да нанасят удари. Понесоха се оглушителни писъци. Скалите се обагриха с кръвта на злите духове.
Тъкмо когато атаката на елфите поотслабна и злите духове започнаха да се съвземат от неочаквания напор, от другия край на долината се понесе гърлен рев. С викове „Мориа“ и „Дейн“ джуджетата от Железните възвишения се впуснаха напред и размахаха кирките си. До тях тичаха устремно и Езерните хора с дългите си мечове.
Сред редиците на злите духове, настъпи смут. Докато те се обръщаха да посрещнат новото нападение, елфите отново връхлетяха отгоре им с удвоени сили. Голяма част от злите духове вече бягаха надолу към реката с надеждата да се спасят от хитро устроената им клопка, а в същото време техните съюзници — вълците — бързаха да разкъсат мъртвите и ранените. Победата изглеждаше вече съвсем близка, когато горе от височините внезапно се разнесе вик.
Една част от злите духове бяха успели да заобиколят Планината от другата й страна и някои от тях вече се бяха изкатерили по склоновете над Портата; онези, които вървяха отзад, обаче, така притискаха първите, че те с писъци политаха от скалите в урвите. Целта на злите духове беше да нападнат двете разклонения отгоре, като достигнат до тях по пътеките, които тръгваха от централния масив на Планината; защитниците бяха по-малобройни и едва ли щяха дълго да удържат позициите си. Всяка надежда за победа отлетя. Те бяха възпрели само първата атака на страшния враг.
Денят взе да преваля. Злите духове се събраха отново в долината. Дойдоха и вълците, които се нахвърлиха лакомо на плячката си, а след тях дойдоха и телохранителите на Болг — зли духове с огромен ръст, въоръжени със стоманени ятагани. Скоро небето притъмня съвсем, а прилепите продължаваха да кръжат около главите и ушите на хората и елфите или пък кацаха като вампири върху телата на убитите. Бард с всички сили отбраняваше източното разклонение, но въпреки това бавно отстъпваше. Елфите, обградили своя цар, се защищаваха на южния разклон, близо до наблюдателния пост на Гарвановия хълм.
Внезапно се чу силен вик и от Портата долетяха звуците на тръба. Защитниците бяха забравили Торин! Част от стената, отместена с помощта на лостове, политна напред и се сгромоляса с трясък в езерото. Царя на Планината изскочи отвътре, следван от другарите си. Джуджетата махнаха наметките и качулките си и останаха само по лъскавите си ризници, от очите им сякаш излизаха червени искри. В мъждивата светлина Торин така блестеше, като че целият бе от злато. Злите духове започнаха да мятат големи камъни от върха, но джуджетата не се уплашиха; те се затичаха по нанадолнището и се включиха в битката. Вълци и ездачи се разбягаха ужасени. Торин размахваше устремно брадвата си и летеше невредим напред.
— След мен! След мен, елфи и хора! След мен, родственици мои! — крещеше той и гласът му ехтеше като ловджийски рог в долината.
Джуджетата на Дейн се втурнаха безредно да му помагат. Последваха ги и мнозина от Езерните хора, които Бард не можа да възпре; от другата страна пък елфите копиеносци връхлетяха с копията си. Още веднъж събраните в долината зли духове бяха сразени. Мъртвите им тела, струпани на камари по целия Дейл, представляваха грозна гледка. Вълците се пръснаха и Торин се насочи право към телохранителите на Болг, но не можа да проникне през редиците им. Зад него, редом със злите духове, лежаха немалко хора, джуджета и елфи — красиви елфи, които още дълго можеха да си живеят весело в гората. На едно място, долината се разширяваше и набегът загуби част от стремителността си. Поддръжниците на Торин бяха малко. Фланговете им не бяха защитени. Скоро настъплението им се обърна в отбрана и те се видяха обградени от всички страни от зли духове и вълци. Телохранителите на Болг, с оглушителни викове връхлетяха отгоре им като морска вълна върху пясъчна скала. Помощ от приятелите си не можеха да получат, защото нападението от Планината бе подновено с удвоена сила, така че и хора, и елфи бавно губеха сили и отстъпваха.
Билбо наблюдаваше с безпокойство всичко това. Той си бе избрал място на Гарвановото възвишение сред елфите — отчасти защото оттам по-лесно можеше да се избяга, и отчасти, защото предпочиташе (повлиян от Туковската жилка) при една последна отчаяна схватка да защищава Горския цар. Гандалф също беше там, седеше на земята, дълбоко умислен и навярно приготвяше някоя от своите поразяващи светкавици, за да я пусне, преди да настъпи краят.
А краят не изглеждаше да е далеч. „Скоро злите духове ще стигнат до Портата и тогава ще избият всички ни или ще ни отведат в плен — помисли си Билбо. — Просто да ти се доплаче след всичко преживяно. По-добре Смог да беше останал жив и да си пази проклетото съкровище, отколкото тези коварни същества да го завладеят, а горкият стар Бомбур и Балин, и Фили, и Кили, и всички останали да загинат, а също и Бард и Езерните хора, и веселите елфи. О, горко ми! Слушал съм много песни за битки и те винаги са ме карали да мисля, че и в поражението има нещо славно. А сега разбирам, че то е не само безславно, но и трагично.“
Вятърът разкъса облаците и червеното зарево на залеза обагри запада. Изненадан от внезапното просветляване, Билбо се огледа наоколо и в същия миг силно извика; беше вядял нещо, което изпълни сърцето му с радост — малки тъмни фигурки, които се носеха величествено във въздуха, сгрени от лъчите на залязващото слънце.
— Орлите! Орлите! — закрещя хобитът. — Орлите идват!
Очите на Билбо рядко се лъжеха. Орлите наистина идваха, носейки се плавно по вятъра, редица след редица, толкова много на брой, сякаш бяха събрани от гнездата на целия Север.
— Орлите! Орлите! — отново извика Билбо, като взе да размахва ръце и да подскача.
Елфите не можеха да го видят, но го чуваха. Скоро и те подеха неговия вик и той огласи долината. Много учудени погледи се вдигнаха нагоре, но летящите птици засега се виждаха само от южното разклонение на Планината.
— Орлите! — извика още веднъж Билбо, но в този миг един голям камък полетя отгоре му и го удари тежко по шлема; хобитът се строполи на земята и оттам нататък не помнеше нищо повече.

17. ОБРАТНИЯТ ПЪТ

Когато дойде на себе си, Билбо видя, че е съвсем сам. Лежеше върху плоските камънаци на Гарвановия хълм, а наоколо нямаше никой. Беше безоблачен и мразовит ден. Билбо трепереше целият и се чувствуваше вледенен като камък, но в главата му сякаш гореше огън.
— Какво е станало? — рече си той. — Във всеки случай все още не съм сред загиналите герои, но предполагам, че има време да стане и това.
Той се надигна с усилие и седна. Погледна към долината, но там не се виждаше нито един жив зъл дух. След малко главата му се попроясни и му се стори, че съзира елфи, които се движат долу сред скалите. Потри очи. Несъмнено някъде далеч в равнината все още имаше някакъв лагер, а пред Портата се забелязваше усилено движение навън и навътре. Джуджетата бързо събаряха стената, но всичко се вършеше напълно безшумно. Не се дочуваше нито говор, нито звук от песен. Самият въздух сякаш беше наситен със скръб.
— И все пак, изглежда, сме победили! — рече Билбо, като опипа наранената си глава. — Въпреки това обаче не ми се струва да е много весело.
Внезапно, той видя един човек да се изкачва по склона и да се насочва към него.
— Хей! — извика Билбо с немощен глас. — Хей? Какво става?
— Чий е този глас, дето се обажда сред камъните? — рече човекът, като се спря недалеч от мястото, където седеше Билбо, и се озърна.
Тогава Билбо се сети за пръстена.
— Ама че съм глупав и аз! — възкликна той. — Ето че не винаги е благоприятно да си невидим. В противен случай, предполагам, щях да прекарам нощта в топло и удобно легло.
— Аз съм! Билбо Бегинс. Другар на Торин — извика хобитът и побърза да свали пръстена.
— Добре, че те намерих! — рече човекът, като пристъпи напред. — Дирим те отдавна, защото имаме нужда от теб. Щяхме да те причислим към мъртвите, ако Гандалф, вълшебникът, не беше казал, че е чул гласа ти за последен път тук, на това място. Ето защо ме пратиха отново да огледам наоколо. Тежко ли си ранен?
— Както изглежда, здравата са ме хлопнали по главата — рече Билбо, — но добре, че си имам шлем, та черепът ми е останал невредим. Въпреки това обаче, се чувствувам зле, а краката ми са като сламени.
— Аз ще те отнеса до лагера в долината — рече човекът и го вдигна внимателно.
Той се движеше бързо и уверено и скоро Билбо бе положен пред една шатра в Дейл; до нея стоеше Гандалф с превързана ръка. Дори и вълшебникът не се беше отървал без рана, впрочем малцина бяха останали невредими.
Когато Гандалф видя Билбо, страшно се зарадва.
— Бегинс! — възкликна той. — Просто не ми се вярва! Все пак жив! Не можеш да си представиш колко се радвам! Вече започвах да се питам дали този път късметът ти не те е изоставил! Битката беше жестока и едва не завърши злощастно. Останалото ще ти разправя по-късно. А сега ела, че те очакват — додаде вълшебникът с натъжен глас и въведе хобита в шатрата. — Ето, Торине — рече Гандалф, когато влязоха, — доведох го.
Торин Дъбовия щит лежеше в шатрата, целият в рани, а разкъсаната му ризница и нащърбената му брадва бяха захвърлени на пода. Той отвори очи, когато Билбо се приближи до него.
— Прощавай, добри ми разбойнико! — с мъка изрече той. — Сега аз отивам при дедите си, в един свят, където златото и среброто нямат никаква стойност, затова искам да се разделя с теб приятелски и да си взема обратно горчивите думи, които ти казах при Портата.
Билбо се отпусна пред него на коляно, обзет от скръб.
— Прощавай, Царю на Планината! — рече той. — Уви, жесток е краят на приключението и цяла планина от злато не може да го изкупи. Но все пак аз се радвам, че споделих с теб всички опасности. Това е повече, отколкото един хобит от Бегинсовия род заслужава.
— Не говори тъй! — прекъсна го Торин. — Ти притежаваш качества, каквито сам не подозираш. Предостатъчно смелост и предостатъчно мъдрост! Ако всички скъпяха повече забавленията, песните и хубавото хапване пред съкровищата от злато, светът щеше да бъде по-весел. Но тъжен или весел, аз трябва да го напусна сега. Прощавай.
Билбо се отдалечи, загърна се в едно одеяло и — ако искате, вярвайте, ако искате, не — плака, докато му се зачервиха очите и гласът му пресипна. Мъничкият хобит имаше милостива душица. И наистина, дълго време сърцето не му даваше да се пошегува, както обичаше да прави.
— И все пак добре, че се събудих навреме — казваше си той. — Жал ми е, че Торин не е вече между живите, но се радвам, че можахме да се разделим помирени. Какъв глупак си ти, Билбо Бегинс, каква каша забърка с този диамант! Въпреки всичките ти усилия да откупиш с него мира и спокойствието, жестоката битка пак се разрази, за това, разбира се, ти нямаш никаква вина.
Всичко, което се беше случило след нараняването на Билбо, той научи по-късно, но вместо да го зарадва, то го натъжи още повече. Хобитът се чувствуваше вече безкрайно изморен от приключението. Копнееше с цялата си душа и сърце да се завърне у дома си. Това обаче не можеше да стане веднага, ето защо междувременно аз ще ви разкажа някои от последните събития.
Орлите отдавна бяха забелязали раздвижването сред злите духове. От зорките им очи не можеше да убегне нищо от онова, което се вършеше в планините. Затова и те взеха да събират своята огромна армия под водачеството на Великия орел от Мъгливите планини. Накрая, надушили отдалеч битката, те полетяха бързо подир бурята и пристигнаха тъкмо навреме. Те прогониха злите духове от планинските склонове, като ги избутваха в урвите или сред враговете им. Не след дълго на Опустошената планина не остана нито един зъл дух. Тогава елфите и хората от двете разклонения най-после можаха да слязат и да помогнат на биещите се долу. Но дори и с помощта на орлите, силите им пак не достигаха. И ето че в последния час се появи самият Беорн — никой не разбра как и откъде. Той дойде сам, в образа на мечка и от гняв сякаш бе нарастнал до гигантски размери.
От гърлото му се носеше рев, проглушителен като топовен гърмеж, той помиташе по пътя си вълци и зли духове, сякаш бяха сламки или перушинки. Нападна в тил телохранителите на Болг и разкъса мълниеносно обръча около джуджетата, които се бяха скупчили върху едно ниско заоблено възвишение и оттам се отбраняваха с последни сили. Тогава Беорн съзря Торин, който лежеше, пронизан от множество копия, спря се, вдигна го и го изнесе от полесражението. После се върна и с удвоена ярост се нахвърли върху врага. Косеше всичко наоколо си, а него самия не го стигаше никакво оръжие. Разгроми телохранителите на Болг, докопа и него, повали го и го стъпка. Тогава панически страх завладя злите духове и те се разбягаха във всички посоки. Възродилата се надежда за победа заличи всякаква умора у защитниците и те се втурнаха да преследват обезумелите от страх зли духове, за да им попречат да се спасят чрез бягство. И наистина, една част от коварните същества се издавиха в Течащата река; онези, които се бяха впуснали на юг и на запад, затънаха в блатата около Горската река, а бегълците, добрали се до царството на горските елфи, намериха смъртта си сред дълбокия мрак на Непрогледната гора. В песните се казва, че този ден загинали две трети от злите духове на Севера и планините се умиротворили за дълги години.
До вечерта, победата над злите духове вече беше пълна, но когато Билбо се върна в лагера, преследването все още продължаваше и в долината бяха останали само онези, които бяха тежко ранени.
— А къде са орлите? — обърна се хобитът към Гандалф вечерта, когато се бе сгушил под топлите завивки.
— Някои от тях пожелаха да вземат участие в преследването, но повечето се завърнаха по гнездата си. Не искаха да останат по-дълго тук и отлетяха с първите зари на утрото. Дейн подари на техния вожд корона от злато и се закле да бъде във вечна дружба с тях.
— Жалко, много ми се искаше да ги видя отново — рече сънливо Билбо, — но това може би ще стане, когато си отивам към дома. Надявам се скоро да си тръгна.
— Веднага, щом пожелаеш — успокои го вълшебникът.
Всъщност, изминаха няколко дни, преди Билбо да поеме обратния път.
Междувременно, Торин бе погребан дълбоко под Планината и Бард положи на гърдите му диаманта Аркен.
— Нека си остане негов дотогава, докато не се провали Планината! — рече той. — И нека донесе щастие на всички, които ще живеят тук, отсега нататък!

Върху надгробния камък, Царя на Елфите пък положи Оркрист — меча, който Торин бе взел от обиталището на троловете. Пак в песните се казва, че той винаги започвал да блести в мрака, щом се приближели враговете, така че крепостта на джуджетата никога не можела да бъде нападната неочаквано. Дейн, синът на Нейн, по право се настани в обширните стари подземия и стана Цар на Планината, а след време събра още много джуджета около трона си. От дванадесетимата побратими на Торин оцеляха десет (Фили и Кили бяха загинали, докато бранели с оръжието и телата си своя предводител — по-големия брат на тяхната майка) и останаха да служат на Дейн, а Дейн справедливо разпредели богатствата.
Разбира се, вече не можеше да става и въпрос съкровището да се дели така, както първоначално бе замислено — между Балин и Дуалин, Дори, Нори и Ори, Оин и Глоин, Бифур, Бофур и Бомбур и Билбо. Една четиринадесета част от среброто и златото (в обработен и необработен вид) Дейн даде на Бард и му каза:
— Както виждаш, искаме да удържим обещанието на мъртвия, след като диамантът Аркен е преминал вече в негово владение.
Тази четиринадесета част обаче представляваше огромно богатство, много по-голямо от онова, което мнозина Смъртни царе са притежавали. От нея Бард изпрати голямо обезщетение в злато на старейшината на Езерния град, възнагради щедро и онези, които го бяха последвали, за да му помагат.
Смарагдите на Гирион, които му принадлежаха по право, Бард подари на Горския цар, тъй като това бяха любимите му скъпоценни камъни.
А на Билбо той рече:
— Това богатство е толкова твое, колкото и мое, макар старите споразумения вече да не са в сила и право над него да имат всички, които се бориха за възвръщането и опазването му. И въпреки че ти самият искаше да се откажеш от наградата си, аз не бих желал думите на Торин, за които той се покая, да излязат верни — а именно, че ще ти дадем малко. Ето защо, ти ще бъдеш възнаграден най-богато от всички.
— Много любезно от твоя страна — рече Билбо, — но аз наистина изпитах облекчение, откакто се отказах от дела си. Не знам как бих могъл да го отнеса у дома, без той да стане причина за нова война и престъпления по пътя. Не знам също и какво бих правил с него. Сигурен съм, че в твоите ръце ще бъде по-полезен.
Накрая, Билбо склони да вземе само две малки ковчежета — едното пълно със сребро, а другото, със злато, които тежаха толкова, колкото едно яко конче би могло да носи.
— Това ми е предостатъчно — рече той. Най-сетне дойде часът да се раздели с приятелите си.
— Прощавай, Балин! — рече Билбо. — Прощавай, Дуалин! Прощавайте и вие, Дори, Нори, Ори, Оин, Глоин, Бифур, Бофур и Бомбур! И нека брадите ви никога не изтъняват! — После, като се обърна към Планината, той добави: — Прощавай, Торине! Прощавайте и вие, Фили и Кили, и нека споменът за вас да бъде вечно жив!
Тогава, застаналите пред Портата джуджета се поклониха дълбоко, но думите заседнаха на гърлото им.
— Прощавай и ти и на добър час! — успя най-сетне да каже Балин. — Ако някога ти се случи пак да дойдеш при нас, когато подземията ни ще бъдат отново красиво подредени, ще устроим едно истинско празненство!
— А и вие също, ако имате път към мен — рече Билбо, — влизайте, без да чукате! Чаят е в четири часа, но всеки от вас ще бъде добре дошъл по всяко време!
После той се обърна и си тръгна.
Армията на Горския цар също се завръщаше към своята гора; редиците й бяха значително оредели, но оцелелите воини бяха колкото тъжни, толкова и весели, защото дълги години занапред Северът щеше да живее в мир и радост. Драконът беше мъртъв, злите духове — победени и тези весели същества очакваха с копнеж да посрещнат засмяната пролет.
Гандалф и Билбо яздеха след Горския цар, а до тях крачеше Беорн, възвърнал си отново човешкия образ; той през целия път се смееше и пееше на висок глас. Така те стигнаха неусетно до окрайнините на Непрогледната гора, на север от мястото, откъдето извира Горската река, и там се спряха, защото вълшебникът и Билбо не желаеха да навлизат в гората, макар че Горския цар ги канеше да му гостуват в двореца. Те възнамеряваха да заобиколят гората откъм северната й част и да прекосят пустите земи, които я деляха от Сивите планини. Пътят им оттам щеше да бъде дълъг и скучен, но затова пък по-безопасен от тъмните горски пътеки, след като злите духове бяха разгромени. При това и Беорн щеше да мине оттам.
— Прощавай, Царю на елфите! — рече Гандалф. — Нека цари веселие в разлистената гора, докато светът е още млад. И нека бъдат вечно весели поданиците ти!
— Прощавай, Гандалфе! — отвърна Горския цар. — Нека винаги се появяваш там, където си най-нужен и най-малко очакван! Винаги с радост ще те посрещам в моя дворец.
— А аз те моля да приемеш този подарък! — смутено рече Билбо, като застана на един крак и извади от дрехата си една огърлица от сребро и бисери, която Дейн му бе подарил на раздяла.
— С какво съм заслужил такъв подарък, хобите? — попита царят.
— Хм… ъ-ъ… — взе да заеква още по-смутено Билбо. — Смятам, че… хм… по някакъв начин трябва да се отплатя за… хм… гостоприемството ти, т.е. искам да кажа… хм… че и разбойниците имат достойнство. Аз съм изпил доста от виното ти и съм изял доста от хляба ти.
— С радост ще приема подаръка ти, о, Билбо Славни! — отвърна царят тържествено. — И те обявявам за приятел на елфите. Бъди честит и нека сянката ти никога, не се смалява (иначе краденето ще бъде твърде лесно)! Прощавай!
И тогава елфите се обърнаха и тръгнаха към гората, а Билбо пое дългия си път към дома.
Обратното пътуване бе съпроводено с немалко изпитания и трудности. Пустинните земи си оставаха пустинни земи в онези дни, макар по тях да нямаше вече зли духове. Но сега Билбо имаше добри водачи и сигурни пазители — вълшебникът и Беорн, — така че никаква сериозна опасност не го застраши.
И тъй, към средата на зимата Гандалф и Билбо бяха вече преполовили пътя си и стигнаха до портите на Беорновата къща, където останаха да погостуват. Там Коледата беше мека и топла и се прекарваше весело; голямо множество от близо и далеч се събра за празненството, което Беорн устрои. Злите духове от Мъгливите планини бяха останали съвсем малко и бяха тъй наплашени, че се криеха в най-дълбоките дупки, които намираха. Вълците изчезнаха безследно от горите, тъй че дърварите излизаха вече без страх. Беорн впоследствие си спечели голямо уважение из този край и стана господар на обширните земи между планините и гората. Говори се, че неговите потомци много поколения напред притежавали способността да се превръщат в мечки; някои от тях били мрачни и навъсени, но повечето по душа приличали на Беорн, макар да не му били равни по ръст и по сила. По тяхно време и последните зли духове били прогонени от Мъгливите планини, така че напълно се въдворили мирът и спокойствието.
Беше красива, мека и слънчева пролет, когато най-после Билбо и Гандалф се простиха с Беорн. Макар и да копнееше за собствения си дом, Билбо със съжаление напусна Беорновата къща, тъй като цветята в градината му и през пролетта бяха също толкова красиви, колкото и посред лято.
Най-сетне, двамата с вълшебника изкачиха дългия и стръмен път и стигнаха до същия онзи проход, където злите духове ги бяха пленили. Беше ранно слънчево утро и когато се обърнаха да погледнат назад от високото, видяха, че яркото слънце вече бе огряло ширналите се равни земи. Зад тях лежеше Непрогледната гора, синкава в далечния си край и тъмнозелена в близкия, дори и през пролетта. Там, докъдето достигаше погледът, се извисяваше Опустошената планина. Най-високият й връх бе покрит със сняг, който блестеше на слънцето.
— Ето че сняг замени огъня, тъй като дори и драконите не са вечни — каза си Билбо и обърна гръб на местата, в които бе преживял голямото си приключение. Туковската жилка в характера му бе взела вече много да се уморява, а Бегинсовата, с всеки изминал ден, все повече засилваше влиянието си.
— Сега желая единствено да съм си в моето удобно кресло! — заключи Билбо.

18. ПОСЛЕДНИЯТ ЕТАП

На първи май двамата пътници най-сетне стигнаха до Уединената долина, където се намираше Последният (а сега Първият) удобен дом. Пак беше вечер, кончетата им бяха уморени, особено онова, което носеше багажа. Всички се нуждаеха от почивка. Докато слизаха надолу по стръмната пътека, Билбо чу елфите да пеят сред дърветата, сякаш изобщо не бяха спирали, откакто той ги беше напуснал. Щом ездачите се спуснаха до горските полянки, елфите запяха весело една песен, която много приличаше на предишната. Ето я впрочем и самата песен:

О, вече драконът убит е
и костите му натрошени,
и бронята му е разбита,
и власт и сила са сломени.
И може меч ръжда да хване,
и трон, и царство да загинат,
на прах съкровище да стане,
Така ценено от мнозина,
тук кротко си расте тревата,
листа по клони се люлеят
и бяла си тече реката,
и елфите все още пеят.
Елате тук! Тра-ла-ла-ла!
Елате в тази долина!

С по-ярък блясък е звездата
от бисери и кехлибари,
далеч по-светла е луната
от всички сребърни камари.
И огънят в една камина
по-бляскав всяка вечер става
от злато, изкопано в мина.
Защо се скитате тогава?
О, тра-ла-ла, о, тра-ла-ла!
Елате в тази долина!

О, де сте тръгнали така,
защо сте толкоз закъснели?
Тече си нашата река
тук под звездите заблестели.
О, накъде със тез товари,
тъй мрачни и така унили?
Тук елфи млади, елфи стари
приветстват морни гости мили
с тра-ла ла-ла, тра-ла ла-ла!
Елате в тази долина!
Тра-ла ла-ла, тра-ла ла-ли!
Фа-ла ла-ла, фа-ла ла-ли!
Фа-ли!

След като изпяха песента, се показаха иззад дърветата, приветстваха пътниците и ги преведоха през реката, до къщата на Елронд. Там ги очакваше топъл прием и много уши напрегнато слушаха тази вечер разказа за приключенията. Разказвачът беше Гандалф, тъй като Билбо се чувствуваше уморен и ме се спеше. Той знаеше по-голямата част от този разказ, тъй като сам бе участвувал в събитията и ги бе описал на вълшебника по пътя или в къщата на Беорн, но от време на време, когато долавяше, че се разказва нещо, което все още не му беше известно, отваряше едно око и се заслушваше.
По този начин, Билбо научи къде се беше губил Гандалф, като се заслуша в думите, които вълшебникът довери на Елронд. Очевидно Гандалф беше ходил на някакво голямо съвещание на вълшебници, майстори на благотворни магии, и те най-после бяха прогонили Некроманта от мрачната му крепост в южния край на Непрогледната гора.
— Сега вече, надявам се — казваше Гандалф, — гората ще се прочисти малко от зловонието си и Северът ще се спаси за дълги години от този зъл магьосник. Съжалявам само, че не можахме да го прогоним изобщо от света!
— Би било добре, наистина — отвърна Елронд, — но се страхувам, че това няма да стане в нашия век, а също и в много от следващите.
Когато разказът за приключението свърши, подеха се най-различни други разкази — за старото време, за новото време, пък и такива, които бяха изобщо извън времето. Накрая, главата на Билбо клюмна на гърдите му и той сладко захърка.
Когато се събуди, видя, че се намира в едно бяло легло, а луната грееше през един отворен прозорец. На брега на реката, кажи-речи, под самия прозорец, множество елфи пееха с ясни и звънливи гласове:

О, пейте дружно, пейте вдъхновено!
Пак духа вятър в клоните, в пирена,
звезди блестят, луната в апогей е —
прозорци на нощта, те в мрак светлеят.

Играйте дружно на тревата мека
и нека стъпката ви да е лека!
Сребрей реката в тази нощ гореща
и весела е новата ни среща.

Да пеем тихо, сън да го обгърне!
Задреме ли, покоят ще се върне.
Ах, той заспа, дано да му е леко!
О, нани-на! Заспи спокойно, леко!

О, бор зелен, бъди ти мълчалив!
Луна, укрий се — мрак да зацари!
По-тихо, дъб и ясен, храст трънлив!
Води, смирете се вий до зори!

— Е, весели създания! — рече Билбо, като погледна навън. — Кое време е сега според луната? Приспивната ви песен може да събуди и пиян зъл дух! И все пак ви благодаря.
— А твоето хъркане може да събуди и каменен дракон, но ние все пак ти благодарим — отвърнаха елфите през смях. — Утрото наближава, а ти заспа още с настъпването на нощта. Навярно, утре ще си се излекувал от умората си.
— Сънят в къщата на Елронд наистина лекува — рече хобитът, — но аз искам да се полекувам по-дълго. А сега, втори път лека нощ, любезни приятели! — Сетне Билбо си легна отново в леглото и спа до късна утрин.
Билбо наистина много скоро се отмори в тази къща и не закъсня да се включи във веселите игри и танци на елфите от долината. Но и това място не можеше да го задържи вече дълго, след като мисълта му непрекъснато се насочваше към собствения му дом. Ето защо, след седмица той се прости с Елронд, като му даде такива дребни подаръци, каквито домакинът бе склонен да приеме, и двамата с Гандалф потеглиха отново.
Още докато напускаха долината, небето пред тях притъмня и западният вятър подгони дъжда насреща им.

— Няма що, весел е месец май! — забеляза Билбо, докато дъждът го шибаше по лицето. — Но ние вече обърнахме гръб на приключенията и се прибираме у дома. Предполагам, че това е последното ни неприятно усещане.
— Дълъг път ни чака все още — рече Гандлаф.
— Да, дълъг, но последен — отвърна му Билбо. Те стигнаха до реката, която прекосяваше границата на Пустинята тъкмо при брода под скалистия бряг, за който може би си спомняте. Водите бяха придошли едновременно от топенето на снеговете, поради приближаващото лято и от дъжда, който не беше престанал, да вали през целия ден. Пътниците трудно минаха през брода и веднага продължиха напред, макар вече да падаше нощ, защото бързаха да приключат последния етап от пътуването.
И сега беше същото, както и преди, само че компанията беше по-малка и по-мълчалива; освен това нямаше и тролове. На всяка педя от пътя Билбо си припомняше какво се бе случило и какво си бяха казвали преди една година — една година, която на него му се бе сторила дълга колкото десет. Той не пропусна да забележи, разбира се, и мястото, където кончето беше цопнало в реката и където се бяха отклонили и бяха преживели премеждието с Том, Бърт и Бил.
Недалеч от пътя, те откриха непокътнати жълтиците на троловете, които на отиване бяха заровили в земята.
— Аз си имам достатъчно злато и сребро, за да ми стигне за цял живот — рече Билбо, когато изкопаха скритото богатство. — Ти трябва да вземеш тези жълтици, Гандалф. Мисля, че по-добре от мен можеш да ги оползотвориш.
— Да, наистина мога да ги оползотворя! — отвърна вълшебникът, — но въпреки това ще делим по равно. Може да откриеш, че имаш повече нужди, отколкото си очаквал.
И тъй, те сложиха жълтиците в торби и ги завързаха за кончетата, които не останаха особено доволни. След това напредваха вече по-бавно, тъй като повечето време вървяха пеш. Всичко наоколо им обаче се беше раззеленило, а тревата беше гъста и мека, тъй че хобитът пристъпваше с доволство по нея. По едно време той си изтри лицето с една черна копринена носна кърпичка (не, не мислете, че някоя от неговите кърпички беше оцеляла, тази той беше заел от Елронд), тъй като юни бе довел лятото и времето беше сухо и горещо.
Всички неща обаче, стигат до своя край, този разказ също. Най-сетне, един ден те съзряха страната, в която Билбо се беше родил и израснал и в която всичко му беше така добре познато, както пръстите на ръцете му. Като се изкачи на едно възвишение, той успя да различи Хълма в далечината, спря внезапно и издекламира:

Пътеките напред все криволичат
върху скали или пък под дървета,
край пещери, де слънце не наднича,
покрай реки, нестигащи морета,
през заледен, утъпкан зимен сняг
или сред пъстрите цветя на юни,
върху трева или връз камънак,
под планините в топли нощи лунни.

Пътеките напред все криволичат
под облаци, под небосвода вечен,
но пак краката, свикнали да тичат,
накрай потеглят към дома далечен.
Очите, кръв и мечове видели
и ужаси сред проходи чудати,
най-после гледат родните предели
и дървеса, и хълмове познати.

Гандалф го изгледа.
— Драги ми Билбо — рече той, — какво става с тебе? Ти не си вече същият хобит, който беше преди.
Те минаха по моста, после край воденицата до реката и излязоха точно при вратата на Билбо.
— Я гледай! Какво става тук? — възкликна хобитът. Пред дома му цареше голямо оживление; хобити от всякакъв вид — ползуващи се с уважение и с неуважение — се тълпяха около вратата, а други влизаха и излизаха, „без дори да си избърсват краката в изтривалката“, както си помисли ядосано Билбо.
Ако той беше изненадан, останалите бяха двойно по-изненадани от него. Той се бе върнал тъкмо посред една продажба на търг! На портата беше закачена голяма обява с черни и червени букви, в която се казваше, че на двадесет и втори юни господата Гръб, Гръб и Бъроуз ще разпродадат на търг имуществото на покойния Билбо Бегинс. Продажбата щяла да започне точно в десет часа.
А сега беше почти пладне и повечето от вещите бяха вече продадени, почти на безценица (което не е необичайно за продажбите на търг). Братовчедите на Билбо от фамилията Секвил Бегинс бяха заети с размерване на стаите, за да видят дали техните мебели ще се поместят в тях. Накратко казано, Билбо бе признат за мъртъв и немалко от онези, които бяха потвърдили това, със съжаление разбраха, че твърдението им е било погрешно.
Завръщането на господин Билбо Бегинс предизвика голямо вълнение както на Хълма и Под хълма, така и Отвъд реката. Оказа се, че това е нещо повече от „чудо за три дена“. Неприятностите със закона впрочем, продължиха с години. Трябваше да мине дълго време, за да признаят господин Бегинс отново за жив. А онези негови съседи, които бяха направили изгодни покупки при търга, дълго оспорваха това; накрая, за да спестя време, ще кажа, че Билбо се видя принуден да откупи обратно голяма част от собствените си мебели. Много от сребърните му лъжици бяха изчезнали тайнствено и не се откриха повече. Билбо подозираше, че в това имат пръст Секвил Бегинсови. От своя страна те пък никога не признаха, че завърналият се господин Бегинс е истинският и впоследствие поддържаха крайно хладни отношения с Билбо. А те всъщност така много бяха желали да живеят в хубавата му дупка!
Впрочем, Билбо откри, че бе загубил и друго нещо освен сребърните лъжици — бе загубил доброто си име. Вярно е, че остана завинаги след това приятел на елфите и че се ползуваше с уважението на джуджета и вълшебници, но пред съседите си вече не минаваше за почтена личност. Всички в околността го смятаха за „смахнат“ с изключение на племенниците и племенничките му по линия на рода Тук, но дори и те биваха възпирани от по-възрастните да общуват с него.
За съжаление, трябва да кажа, че Билбо никак не се тревожеше от това и песента на чайника върху огнището сега му се струваше далеч по-мелодична, отколкото в ония спокойни дни, преди да го навестят неочакваните гости. Сабята си той окачи над камината. Ризницата му стоеше закачена на една специална стойка в преддверието (докато не я предаде в един музей). Златото и среброто бяха похарчени главно за подаръци — едновременно полезни и чудати, — които до известна степен обясняваха обичта на племенниците и племенничките му към него. Вълшебният пръстен обаче, Билбо запази в дълбока тайна и го използуваше най-вече, когато идваха неприятни посетители.
Билбо запълваше времето си с писане на поезия и гостуване при елфите. И макар мнозина да поклащаха глава и докосвайки челата си, да казваха: „Горкият стар Бегинс!“; и макар малцина да вярваха на разказите му, той живя щастливо до края на дните си, а те не бяха малко.
Една есенна вечер, няколко години по-късно, Билбо седеше в кабинета си и пишеше спомените си — смяташе да ги нарече „Дотам и обратно, ваканцията на един хобит“, — когато на вратата се позвъни. Бяха Гандалф и едно джудже, а джуджето всъщност беше Балин.
— Заповядайте! Заповядайте! — рече Билбо и скоро тримата се настаниха в удобните кресла пред огъня. Балин забеляза, че жилетката на господин Бегинс е станала по-широка (а копчетата му бяха от чисто злато), но и Билбо не пропусна да забележи, че брадата на Балин беше с няколко сантиметра по-дълга и че на кръста си той носеше великолепен колан, украсен със скъпоценни камъни.
Естествено, заговориха за онова, което бяха преживели заедно, и Билбо попита как вървят нещата в земите около Планината. Както изглежда, вървели много добре. Бард построил отново града Дейл; в него се събрали хора, които дошли от Езерния град, а също от юг и от запад. От опустошението вече нямало и следа, земята била обработена и давала богата реколта; пролетта настъпвала с кичести цветове и птича песен, а есента — със зрели плодове и веселие. Езерният град също бил построен отново и сега се развивал по-добре от всякога; големи количества стоки пътували непрекъснато надолу и нагоре по Течащата река, а между елфи, джуджета и хора се установило дълготрайно приятелство.
Старейшината на града стигнал до лош край, Бард му дал голямо количество злато, с което да бъдат подпомогнати Езерните хора, но старейшината се разболял от болестта на дракона — той бил склонен лесно да се разболява от подобни болести, — заграбил почти всичкото злато и избягал с него. Умрял обаче от глад някъде на запад, изоставен от приятелите си.
— Новият старейшина е по-мъдър — рече Балин — и се ползува с голямо уважение, защото на него градът дължи до голяма степен сегашното си благоденствие. Дори вече са съчинени песни, в които се казва, че по неговото време реките потекли златни.
— Значи все пак, предсказанията на старите песни се оказаха верни в последна сметка! — заключи Билбо.
— Да! — повтори Гандалф. — И защо да не се окажат верни? Ти може би не вярваш в предсказанията, защото сам си вземал участие в осъществяването им? Нима си мислиш, че си се измъкнал благополучно от всичките си приключения само благодарение на чисто щастие и единствено заради твоята собствена изгода? Прекрасно същество си ти, Билбо Бегинс, и аз много те обичам, но си все пак само едно малко човече в един огромен свят.
— И слава богу! — рече Билбо, като се засмя и подаде на вълшебника торбичката си с тютюн.