10. СЪРДЕЧНО ПОСРЕЩАНЕ

Денят настъпи, ясен и топъл. Скоро реката зави наляво, покрай едно стръмно възвишение. В подножието му, под една висока скала, се образуваше дълбок вир, където водата се плискаше и клокочеше. После скалата остана назад. Бреговете се снишиха. Дърветата изчезнаха. Пред погледа на Билбо се разкри небивала гледка.
Водите на реката се разливаха нашироко по равните земи наоколо, като се разделяха на стотици лъкатушещи ручейчета или пък се вливаха в блата и езерца, осеяни с островчета. През средата обаче продължаваше да си тече, буен и пенлив, голям поток. А някъде в далечината, скрила върха си в разпокъсан облак, се възправяше Планината. Близките възвишения на североизток и равнините, които ги свързваха с нея, не се виждаха обаче. Тя се издигаше самотна, обърнала лик към блатата и гората — Опустошената планина! Билбо бе дошъл отдалеч, бе минал през много премеждия, за да стигне до нея, но сега видът й никак не му се хареса.
Докато слушаше откъслечните разговори на салджиите и се мъчеше да ги свърже в едно цяло, той разбра, че е имал голям късмет, загдето я вижда изобщо, дори и от това разстояние. Колкото и мъчително да бе затворничеството му в двореца, колкото и тежко да бе и сегашното му положение (да не говорим пък за джуджетата, които се намираха под него), той все пак имаше по-голям късмет, отколкото можеше да предполага. Разговорът се въртеше все около търговията, която се водела по водните пътища, и около нарасналото движение по реката, тъй като пътищата от изток към Непрогледната гора или се били заличили, или пък по някакви причини вече не се използували. Ставаше дума също и за споровете между езерните хора и горските елфи около поддържането на Горската река и бреговете й.
Тукашните места се бяха променили много от дните, когато джуджетата бяха живели в Планината — дни, за които сега се носеха само смътни легенди. Промени бяха настъпвали дори и след като Гдндалф бе получил последните си сведения. Продължителни проливни дъждове бяха препълнили реките, които течаха на изток, беше имало, едно или две земетресения (които някои бяха склонни да приписват на дракона — като неизменно отправяха проклятия по негов адрес и поглеждаха мрачно към Планината). Блатата и тресавищата се бяха разпростирали все по-нашироко и по-нашироко. Пътищата се бяха заличили и немалко странници, които се бяха опитвали да ги открият отново, бяха изчезнали. Пътят на елфите през гората, който джуджетата бяха следвали по съвета на Беорн, също бе станал опасен и се губеше някъде в източния край на гората. Единствено по реката, все още можеше да се стигне безопасно от окрайнините на Непрогледната гора до земите в подножието на Планината на север, а реката пък се пазеше от Царя на елфите.
Както виждате, Билбо бе пристигнал дотук по единствения възможен път. Може би господин Бегинс, който седеше разтреперан върху буретата, би се поуспокоил малко, ако занаеше, че всички тези новини бяха стигнали вече и до Гандалф. Те бяха разтревожили вълшебника и той всъщност привършваше другата си работа (която не влиза в този разказ) и се готвеше да тръгне да търси Торин и съдружие. Но Билбо не знаеше това.
Той знаеше само, че реката продължаваше все напред и напред, че беше страшно гладен, че имаше силна хрема и че никак не му се нравеше Планината, която сякаш се мръщеше заплашително насреща му и настъпваше към него. По едно време, обаче, реката сви отново малко по на юг и Планината се отдръпна. Най-сетне, късно следобед, бреговете станаха скалисти, многобройните ручейчета пак се събраха в един дълбок и буен поток и салът се понесе със страшна бързина.
Слънцето беше залязло, когато след още един завой на изток Горската река се вля в Дългото езеро. Устието й беше широко и от двете му страни се издигаха високи скали, чиито основи бяха затрупани донякъде с речен чакъл. Дългото езеро! Билбо никога не си бе представял, че нещо друго освен морето би могло да изглежда така голямо. Езерото беше толкова широко, че срещуположните му брегове изглеждаха далечни и смътни, дължината му обаче беше такава, че северният му край, който сочеше към Планината, изобщо не се виждаше. От картата обаче, Билбо знаеше, че някъде там, където блещукаха звездите на Голямата мечка, от Дейл към езерото се спускаше Течащата река, съединяваше се с Горската река и двете изпълваха с водите си една някогашна дълбока скалиста долина. В южния край на тази долина буйните реки отново се изливаха чрез високи водопади и поемаха забързано към непознати земи. В смълчаната привечер шумът на водопадите долиташе като някакъв далечен рев.
— Близо до устието на Горската река се намираше необикновеният град, за който Билбо бе научил от разговорите на царските прислужници в избата. Този град не беше построен на сушата, където имаше само няколко бараки и временни постройки, а вътре в самото езеро. Един скален нос го предпазваше от стремително нахлуващите речни води и образуваше, около него тих залив. Голям дървен мост водеше до оживения град, построен върху дебели дървени стълбове. Това обаче не беше град на елфи, а на хора, които все още се осмеляваха да живеят в подножието на драконовата планина. Те продължаваха да благоденствуват благодарение на търговията със стоки, които идваха по голямата река от юг и се извозваха до техния град. Но в някогашните честити дни, когато Дейл е бил богат и процъфтяващ, те са били много заможни и могъщи, имали са цели флотилии от лодки — едни пълни със злато, други с въоръжени бойци — и са водели смели войни, които сега бяха вече само легенда. Гниещите стълбовидни основи на друг, по-голям град все още можеха да се видят около бреговете, когато водите на езерото се отдръпваха.
Но хората помнеха малка част от всичко това, макар някои все още да пееха песни за джуджетата, владетели на Планината — Трор и Трейн от рода Дурин, за идването на дракона и за гибелта на господарите на Дейл. В някои песни се казваше, че един ден Трор и Трейн ще се върнат и тогава от Планината по реките ще протече злато и цялата околност ще се огласи отново от песни и смях. Но тази хубава легенда не пречеше на всекидневната им работа.
Щом салът от бурета се появи, от града към него се отправиха лодки и множество гласове взеха да приветствуват салджиите. После хвърлиха към сала въжета, греблата на лодките зацепиха водата и скоро буретата бяха издърпани от течението на Горската река и откарани зад скалистия нос, в малкия залив на Езерния град. Там, близо до началото на големия мост към сушата, ги закотвиха. Скоро от юг щяха да дойдат хора и да вземат една част от буретата, а другата част да напълнят с донесените от тях стоки и да ги пратят нагоре по реката на горските елфи. Междувременно, буретата останаха да се полюшкват във водата, а елфите салджии и гребците от лодките отидоха в Езерния град да се угощават.
Те безкрайно щяха да се изненадат, ако можеха да видят какво стана край брега, когато си тръгнаха и сенките на нощта се спуснаха.
Билбо първо преряза въжетата на едно от буретата, избута го към брега и го отвори. Отвътре с охкане се подаде едно от злощастните джуджета. Цялата му брада беше полепена с мокра слама, а то, горкото, беше така вдървено, така натъртено и ожулено, че едва можа, олюлявайки се, да прегази плитката вода и стенейки, се строполи на земята. Имаше вид на освирепяло от глад куче, което цяла седмица са забравили вързано в колибата без храна. Трудно можеше да се познае, че това е Торин, ако не беше златната верижка около врата му и вече измърсената и изпокъсана небесносиня качулка с потъмнелия сребърен пискюл на края. Мина доста време, преди, той да може да проговори на хобита.
— Хей, жив ли си, или си умрял? — попита го доста ядосано Билбо. Той навярно беше забравил, че бе хапнал здравата, поне един път повече от джуджетата, че си бе движил свободно краката и ръцете и че бе дишал чист въздух на воля. — Ти май си мислиш, че още си в затвора, така ли? Ако искаш изобщо да не умреш от глад и да продължиш това глупаво приключение — в края на краищата вие сте си го замислили, а не аз, — най-добре ще е да си поразтриеш ръцете и краката и да се опиташ да ми помогнеш да освободим другите, докато не е станало късно!
Строгите думи на Билбо накараха Торин да дойде на себе си. Той изохка още няколко пъти, после стана и доколкото му позволяваха силите, се залови да помага на хобита. Трудно и неприятно беше да се гази в тъмното из студената вода и да се открие в кои точно бурета имаше джуджета. Торин и Билбо почукваха отвън и подвикваха тихичко, но само шест от джуджетата им отговориха. Двамата спасители бързо ги измъкнаха и им помогнаха да стигнат до брега, където те насядаха или налягаха, като стенеха и мърмореха. Бяха тъй измокрени, тъй ожулени и вдървени, че не можеха да разберат, че са спасени, нито пък да благодарят, както следва, за това.

Дуалин и Балин се чувствуваха най-зле, така че помощ от тях не можеше да се очаква. Бифур и Бофур, обаче не бяха толкова наранени, нито толкова мокри, но легнаха на земята и отказаха да се помръднат. Фили и Кили, които бяха млади (за джуджета), а бяха пътували и сравнително по-удобно — в по-малки бурета и с повече слама в тях, — се измъкнаха усмихнати, бяха само поожулени тук-таме, а и крайниците им много бързо се раздвижиха.
— Дано никога вече през живота си не видя ябълки! — рече Фили. — Моето буре беше цялото пропито с дъха им. Истинско мъчение е да усещаш непрестанно мириса на ябълки, когато едва можеш да се помръднеш, когато ти е студено и чак ти премалява от глад. Бих могъл да ям с часове, без да спирам, всичко друго на света, но ябълки — никога!
Фили и Кили с готовност се заловиха да помагат. Най-накрая Торин и Билбо откриха и останалата част от джуджетата и ги освободиха. Горкият Бомбур или беше заспал, или припаднал. Дори, Нори, Ори, Оин и Глоин направо бяха подгизнали от вода и изглеждаха полуживи. Наложи се да ги пренесат един по един и да ги оставят да лежат безсилни на земята.
— Е, вече сме всички заедно! — рече Торин. — Трябва да благодарим на съдбата и на господин Бегинс. Той, струва ми се, напълно заслужава това, макар че все пак можеше да ни уреди и малко по-удобно пътуване. Но, тъй или иначе — още веднъж на твоите услуги, господин Бегинс! Без съмнение ние ще осъзнаем напълно колко сме ти задължени, след като се нахраним и посъвземем. А междувременно какво предлагаш да правим оттук нататък?
— Да отидем в Езерния град — каза Билбо. — Друга възможност не виждам.
И наистина, друга възможност нямаше. Затова Торин, Фили, Кили и Билбо оставиха най-отпадналите си другари и тръгнаха по брега към големия мост. В самото начало на моста имаше стражи, но те не пазеха кой знае колко зорко, защото знаеха, че отдавна нямаше истинска нужда от това. Като се изключат дребните пререкания, които от време на време възникваха относно речните такси, общо взето, езерните хора и горските елфи бяха в приятелски отношения. Други опасни съседи наблизо нямаше, а някои от младите жители на града направо не вярваха, че някакъв си дракон живеел в планината и се присмиваха на старците и стариците, които разправяха, че на младини го били виждали да лети по небето. Ето защо никак не беше чудно, че стражите, които пиеха вино и се смееха край огъня в къщичката си, не чуха нито шума от отварянето на буретата, нито стъпките на четиримата разузнавачи. Изненадата им беше голяма, когато Торин Дъбовия щит, изведнъж се появи на прага.
— Кой си ти и какво желаеш? — извикаха стражите, като скочиха на крака и посегнаха към оръжието си.
— Аз съм Торин, син на Трейн и внук на Трор, царя на Планината! — отвърна джуджето тържествено, както и изглеждаше, въпреки изпокъсаните си дрехи и измърсената си качулка. Златната верижка на врата му блестеше, а също и златната катарама на колана му. От очите му се излъчваха гордост и достойнство. — Аз се завърнах. И желая да се срещна със старейшината на града.
Думите му предизвикаха силно вълнение. Някои от по-наивните стражи изтичаха навън от къщичката, сякаш очакваха да видят как Планината изведнъж ще стане златна в нощта и водите на езерото ще затекат жълти начаса. Началникът на стражата, обаче пристъпи напред.
— А тези кои са? — попита той, като посочи Фили, Кили и Билбо.
— Синовете на дъщерята на моя баща — отвърна Торин. — Наричат се Фили и Кили и са от рода Дурин. А това е господин Бегинс, който тръгна с нас от запад.
— Ако идвате с мир, предайте оръжието си!
— Нямаме оръжие — отвърна Торин. И това беше вярно — горските елфи им бяха взели ножовете, а също и големия меч „Оркрист“. Сабята на Билбо, както винаги, си стоеше скрита под дрехата му, но той премълча за нея. — Ние най-после се връщаме в бащиния си край, както се пее в старите песни и не се нуждаем от оръжие, нито пък бихме могли да се борим срещу такова множество. А сега ни заведи при вашия старейшина!
— Той е на угощение — отвърна началникът на стражата.
— Толкова по-добре — намеси се Фили, който започваше да губи търпение от тези излишни обяснения. — Ние сме изтощени и премалели от глад след дългия път, а на брега сме оставили болните си другари. Така че побързай и не ни губи повече времето с приказки, ако искаш господарят ти да не те смъмри!
— Добре, следвайте ме тогава — рече началникът на стражата и под охраната на шестима други стражи поведе неочакваните посетители по моста, през портите и оттам към пазарището на града.
Пазарището представляваше едно кръгло и спокойно водно пространство, оградено от построени върху високи колове големи къщи и от дървени кейове, от които се спускаха стълби към езерото. От една просторна, силно осветена зала долиташе шум от множество гласове. Новодошлите влязоха през вратите и със замижали от светлината очи погледнаха към дългите маси с пируващи.
— Аз съм Торин, син на Трейн и внук на Трор, Царя на Планината! Аз се връщам! — извика Торин високо още от прага, преди началникът на стражата да бе имал възможност да каже нещо.
Всички скочиха на крака. Старейшината на града също се надигна от големия си стол. Но никой не бе така силно изненадан, както елфите салджии, които седяха в дъното на залата. Те се втурнаха към масата на старейшината и завикаха:
— Това са избягалите затворници на нашия цар, някакви джуджета скитници, които не можаха да обяснят какво са търсили из гората и само дебнеха и безпокояха пируващите елфи!
— Вярно ли е това? — попита старейшината. Всъщност той бе много по-склонен да повярва на думите на салджиите, отколкото на твърдението на Торин, че се завръщал Царя на Планината, ако изобщо той бе съществувал някога.
— Вярно е, че докато пътувахме към нашите земи, бяхме заловени и без всякакво основание хвърлени в тъмница — отвърна Торин. — Но никакви ключалки и решетки не могат да попречат на завръщането ни, както се казва в старите песни. Пък и този град не се намира в царството на горските елфи. Аз разговарям със старейшината на града на Езерните хора, а не със салджиите на Горския цар.
Тогава старейшината се разколеба и взе да гледа ту елфите, ту Торин. Горският цар се ползуваше с уважение из тия места и старейшината не желаеше да враждува с него, нито пък вярваше много на стари песни; той имаше повече склонност към търговия и пътни данъци, към стоки и злато — затова именно го бяха избрали за ръководител на града. Останалите обаче, бяха на друго мнение и въпросът бързо се реши без него. От прага на залата новината бе плъзнала като огън из целия град. Насъбралите се хора разговаряха въодушевено. По кейовете затопуркаха забързано множество крака. Някои запяха песента за завръщането на Царя на планината; това, че се завръщаше внукът на Трор, а не самият Трор не ги смущаваше ни най-малко. По едно време песента бе подета от всички и звуците й се понесоха гръмко над езерната шир.

Владетелят могъщ на планината,
на пещерите, в камък прокопани,
на изворите за сребро и злато —
ще бъде пак на своето стопанин!

Ще носи на главата си корона,
на арфата ще сложи струни нови
и в златните галерии под склона
предишни песни ще ечат отново.

горите вятър свеж ще залюлее,
под топло слънце ще растат тревите,
от извори богатство ще се лее
и златни пак ще потекат реките.

Потоците от радост ще бълбукат,
от светлина ще пламнат езерата
и всяка скръб ще отлети оттука,
завърне ли се Царя в планината!

Това не е цялата песен, всъщност тя беше много по-дълга и се съпровождаше непрестанно от радостни възгласи и от звуците на арфи и цигулки. Дори и най-старите жители на града не помнеха някога да е имало такова вълнение. Горските елфи бяха много изненадани и дори малко се поуплашиха. Те не знаеха, разбира се, как бе избягал Торин от тъмницата и започнаха да си мислят, че техният цар бе направил сериозна грешка. На старейшината пък не му оставаше друго, освен да се присъедини към общата глъчка и поне за момента да се престори, че е повярвал на думите на Торин. Ето защо той му отстъпи големия си стол, а Фили и Кили настани на почетно място край него. Дори и Билбо сложиха да седне на господарската маса; в суматохата никой не го попита какво общо има той с другите, след като в песните не се споменаваше и най-бегло за него.
Скоро, след възторжени приветствия в града бяха доведени и останалите джуджета. Подслониха ги, нахраниха ги, излекуваха раните им и ги обградиха с най-голямо внимание и грижи. Отстъпиха им една голяма къща, оставиха им на разположение лодки с гребци, а пред къщата по цял ден се пееха песни и се разнасяха възгласи, щом някое от джуджетата покажеше дори само носа си навън.
Някои от песните бяха стари, но някои бяха съвсем нови и в тях се говореше с увереност за внезапната смърт на дракона и за товари от скъпи дарове, изпратени надолу по реката към Езерния град. Новите песни се пееха главно по съвета на старейшината и не се харесваха особено на джуджетата, но те не изразяваха открито неодобрението си, защото междувременно ги задоволяваха с всичко. Те бързо се поохраниха и възвърнаха силите си и след седмица вече пристъпваха напето, облечени в хубави дрехи в съответните цветове и със сресани и подкастрени бради. Торин имаше такъв важен вид, сякаш си бе възвърнал вече царството, а Смог лежеше накълцан на малки парченца.
Благосклонността на джуджетата към малкия Билбо растеше с всеки изминал ден. Те не му отправяха вече обвинения и упреци. Вдигаха наздравици в негова чест, потупваха го по гърба и го обсипваха с внимание й грижи. Това беше добре, защото разсейваше донякъде мрачното му настроение. Той не беше забравил зловещия вид на Планината, не го напускаше и мисълта за дракона, а на всичко отгоре беше и силно настинал. Цели три дни киха и кашля и лежа на легло, а след като се пооправи малко и взе да ходи на угощенията, можеше да изрече само:
„… годаря ви ного!“
Междувременно, елфите салджии се завърнаха с товарите си по Горската река и в царския дворец настъпи голямо вълнение. Какво е станало с главния пазач и с виночерпеца, не знам. Докато джуджетата гостуваха в Езерния град обаче, не се спомена нищо нито за ключове, нито за бурета, а Билбо избягваше да се прави на невидим. В двореца се изказваха най-различни предположения, по-малко или повече достоверни, но внезапната поява на господин Бегинс така си остана необяснима. Във всеки случай, сега вече царят знаеше целта на пътешествието на джуджетата или поне си мислеше, че я знае, и си рече:
— Добре, добре! Ще видим! Никакво съкровище няма да мине през Непрогледната гора, без аз да си кажа думата по този въпрос. Но, струва ми се, начинанието им ще свърши зле. И така им се пада!
Царят не вярваше, че джуджетата могат да се борят и да убиват дракони като Смог, съмняваше се също, че биха могли чрез кражба или нещо подобно да се доберат до съкровището, а това показва, че той беше мъдър елф, по-мъдър от жителите на града, макар че всъщност нямаше да излезе прав, както ще видим накрая. Той изпрати свои разузнавачи по бреговете на езерото и на север към Планината — докъдето смееха да се приближат — и зачака.
Като изминаха две седмици, Торин взе да мисли за тръгване. Докато все още траеше въодушевлението на града, пътешествениците можеха да получат голяма помощ, а забавеха ли се много, отношението към тях можеше и да се поохлади. Ето защо, Торин каза на старейшината и на неговите съветници, че скоро той и другарите му ще трябва да потеглят към Планината.
Това изненада и малко поуплаши старейшината и той взе да се пита дали в края на краищата Торин действително не бе потомък на някогашните царе. Изобщо не беше допускал, че джуджетата ще се осмелят да тръгнат към Планината и към Смог, защото все ги бе смятал за някакви измамници, които рано или късно ще бъдат разкрити и прогонени. Той обаче, се беше лъгал. Торин действително беше внук на царя на Планината, пък и никога не можеше да се знае на какво би се решило едно джудже, за да си отмъсти и да си възвърне отнетото.
Всъщност, старейшината никак не съжаляваше, че гостите искат да си тръгнат. Издръжката им му струваше твърде скъпо, а и с тяхното идване в града бе започнал един дълъг празник и никой не работеше. „Нека отидат да обезпокоят Смог, пък ще видим той как ще ги посрещне!“ — помисли си старейшината, а гласно рече.
— Разбира се, о, Торин, син на Трейн и внук на Трор! Ти трябва да си потърсиш онова, което ти принадлежи. Настъпил е уреченият час. Ще ти помогнем с каквото можем и ще се надяваме да ни се отблагодариш, когато си възвърнеш царството.
И тъй, един ден, когато есента бе вече доста напреднала и студеният вятър ронеше бързо последните листа, три големи лодки, натоварени с гребци, джуджетата, господин Бегинс и голямо количество храна потеглиха от Езерния град. По околни пътеки бяха изпратени товарни коне и кончета за езда, които трябваше да чакат пътешествениците на едно определено място, където те щяха да слязат от лодките. Старейшината и неговите съветници пожелаха на гостите си добър път от стъпалата на градската община, които достигаха до самото езеро. Жителите на града пееха песни от кейовете и прозорците. Белите гребла се потопиха с плясък и лодките с пътешествениците се отправиха на север, нагоре по езерото — за последния етап от тяхното дълго пътешествие. Единствен Билбо се чувствуваше крайно нерадостен.

11. НА ПРАГА

След два дни, те стигнаха края на Дългото езеро и преминаха в Течащата река. Сега вече всички виждаха Опустошената планина, възправена, мрачна и висока, пред тях. Реката течеше буйно и лодките напредваха бавно. Накрая на третия ден, няколко километра нагоре по реката, те свиха към левия й, или по-точно към западния й бряг и слязоха от лодките. Тук вече ги чакаха конете, натоварени с храна и другите необходими неща, а съшо и кончетата, които щяха да яздят. Пътешествениците натовариха кончетата, доколкото можаха, а останалото прибраха под една шатра. Никой от жителите на града, дошли да придружат конете, не пожела обаче да остане с тях тъй близо до подножието на Планината дори само за една нощ.
— Нека първо се сбъднат песните — рекоха те.
В тези пусти места, беше по-лесно да се повярва в дракона, отколкото на думите на Торин. Впрочем, запасите им не се нуждаеха от охрана, защото цялата земя наоколо беше безлюдна.
И тъй, придружителите им ги оставиха и бързо се спуснаха — едни надолу по реката, други по пътеките към вътрешността, макар че се свечеряваше вече. В студената нощ, джуджетата се почувствуваха много самотни и настроението им рязко спадна. На следния ден потеглиха отново. Балин и Билбо яздеха последни, като всеки от тях край себе си водеше за юздата по едно натоварено конче. Другите вървяха по-напред; движеха се бавно и внимателно избираха откъде да минат, защото пътеки изобщо нямаше. Насочиха се на север, косо от Течащата река и все повече се доближаваха до едно голямо разклонение на Планината, което се простираше на юг към тях.
Пътуването беше мъчително, всички мълчаха и само се оглеждаха плахо, не се чуваха нито смях, нито песен, нито звуци на арфа. Самоувереността и надеждите, събудени в сърцата им от старите песни, пети край езерото, сега угаснаха и тяхното място се зае от мрачно униние. Всички знаеха много добре, че пътуването наближаваше своя край и че този край можеше да бъде ужасен. Местността около тях стана съвсем пуста и безцветна, макар че, както твърдеше Торин, някога е била китна и зелена. Трева почти нямаше, скоро вече не се виждаха нито храсти, нито дървета, само изпочупени и обгорели останки стърчаха тук и там, за да напомнят за онова, което е изчезнало. Бяха стигнали вече до опустошените от дракона местности — и то тъкмо към края на годината.
Така или иначе, добраха се до полите на Планината, без да срещнат никаква опасност и без да видят друга следа от дракона освен опустошението, което той беше причинил около бърлогата си. Планината лежеше, мрачна и смълчана, пред тях, но все още далечна. Устроиха си първия лагер на западната страна на голямото южно разклонение, което завършваше с едно възвишение, наречено Гарвановия хълм. Там някога бе имало наблюдателен пост, но никой не посмя да се изкачи до него, защото беше много на открито.
Преди да тръгнат да търсят западните разклонения на Планината, където според картата се намираше тайната врата, с която свързваха всичките си надежди, Торин изпрати една разузнавателна дружина да огледа местността на юг — към Главната порта. За целта, той избра Балин, Фили, Кили и Билбо. И те тръгнаха под сивите смълчани скали към подножието на Гарвановия хълм. Там реката, след като правеше един широк завой около долината на Дейл, стремително поемаше пътя си от Планината към езерото. Нейният пуст и скалист бряг се издигаше стръмно нагоре и като погледнаха от него през водите, които се пенеха и плискаха около множество големи, заоблени камъни, разузнавачите съзряха обширна долина, заслонена от разклоненията на Планината, сивкавите развалини на някогашни къщи, кули и крепостни стени.
— Ето всичко, което е останало от Дейл — рече Балин. — В деня, когато забиха градските камбани, планинските склонове бяха покрити със зелени гори, а закътаната между тях долина беше китна и плодородна.
Докато изричаше тези думи, той гледаше мрачно и тъжно, защото заедно с Торин бе наблюдавал гибелната поява на дракона.
Четиримата разузнавачи не посмяха да продължат по-нататък към Портата, а се приближиха предпазливо до края на южното разклонение и оттам, скрити зад една канара, надникнаха към тъмния отвор, зейнал в една отвесна скала. От него избликваха водите на Течащата река, а над тях се виеха черен дим и пара. Нищо не помръдваше в пустоша освен водите и изпаренията; от време на време само прелиташе по някоя черна и зловеща врана и присъединяваше острия си крясък към монотонния шум от плискащата се между камъните вода. Балин потръпна.
— Хайде да се връщаме! — рече той. — Повече от това не можем да направим, пък и тези птици са ми крайно противни — приличат ми на вестители на злото.
— Значи драконът е все още жив и се намира в подземията на Планината — поне ако се съди от дима — забеляза Билбо.
— Димът все още не е доказателство, че той е вътре — каза Балин, — макар че не е изключено и да си прав. Може да е отишъл някъде за известно време или пък да лежи на склона и оттам да варди. От портата обаче все ще си излиза дим, защото подземията са изпълнени с отвратителните му изпарения.
Измъчвани от мрачни мисли и следвани от грачещите врани, разузнавачите се върнаха унили в лагера. През юни, пътешествениците бяха гостували в прекрасната къща на Елронд и макар сега есента едва да клонеше към края си, на тях им се струваше, че оттогава са минали години. Бяха съвсем сами в опасната пустош, без надежда за помощ отникъде. Наистина, пътуването им беше към края си, но постигането на предначертаната цел беше все още далечно. Ето защо джуджетата изпаднаха в дълбоко отчаяние.
Колкото и странно да звучи обаче, господин Бегинс имаше най-добър дух от всички. Той често вземаше картата от Торин, дълго я разглеждаше и разсъждаваше върху руническите букви и указанието на лунните букви, което Елронд беше разчел. Той именно накара джуджетата да започнат опасното издирване на тайната врата по западните разклонения. Тогава те преместиха лагера си в една дълга долина, по-тясна от онази на юг, където се намираше Главната порта, и оградена от по-ниски възвишения. Две от тези възвишения със стръмни хребети се издаваха на запад и се спускаха толкова ниско, че почти стигаха до равнината. Тук имаше по-малко следи от злочинствата на дракона и повече трева за кончетата. От този лагер, засенчван през целия ден от една висока скала, докато слънцето не започваше да клони на запад, джуджетата всяка сутрин тръгваха на групи да търсят пътеки по планинския склон. Ако картата беше вярна, някъде високо над скалата трябваше да се намира тайната врата. Ден след ден обаче, те се завръщаха в лагера, без да са открили нищо.
Най-после, неочаквано намериха онова, което търсеха. Един ден Фили, Кили и Билбо бяха отишли в долината и се лутаха сред повалените скали в южния й край. Около пладне, изпълзявайки иззад един голям камък, който стърчеше самотен като стълб, Билбо забеляза следи от грубо издялани стъпала, които водеха нагоре. Следвайки развълнувано тези следи, Билбо и двете джуджета откриха една тясна пътечка, която криволичеше към върха на южния хребет, като ту изчезваше, ту отново се появяваше, докато най-сетне ги изведе до тясна площадка, обърната на север с лице към Планината. Като погледнаха надолу, Билбо и джуджетата разбраха, че се намират на върха на скалата, в подножието на която бяха устроили лагера си.
Мълчаливо, придържайки се за скалната стена отдясно, те тръгнаха в редица по един по тясната площадка и както вървяха, изведнъж край тях зейна един отвор, който водеше към нещо като ниша със стръмни стени и затревен под. Входът, който те така неочаквано бяха открили, не можеше да се види отдолу поради надвисналата скала; не можеше да се види и отдалеч, защото беше съвсем малък и приличаше по-скоро на някаква тъмна цепнатина. Нишата не беше покрита отгоре, а стената в дъното й беше така гладка, особено в долната си част, сякаш бе зидана, макар по нея да не се виждаха никакви вдлъбнатини. Въпреки че нямаше следи нито от подпори, нито от греди или от праг, въпреки че не се виждаха резе, лост или ключалка, тримата изследователи бяха сигурни, че най-сетне са открили вратата.
Те удряха по стената с юмруци, бутаха я, блъскаха я, умоляваха я да се отвори, изричаха разни заклинания, но тя не се и помръдна. Накрая, седнаха изтощени на тревата да си починат, а привечер заслизаха обратно по опасния път.

Тази нощ в лагера цареше голямо вълнение. На сутринта, всички джуджета отново се приготвиха за път. Само Бофур и Бомбур останаха да пазят кончетата и онази част от храната, която бяха донесли със себе си от реката. Другите се спуснаха в долината, а оттам по новооткритата пътека се изкачиха до тясната площадка. Тя обаче наистина беше толкова тясна, че ако се опитаха да вървят по нея с торбите и вързопите си, рискуваха да полетят в дълбоката сто и петдесет стъпки пропаст от външната и страна и да се пребият върху острите скали долу. Ето защо, те оставиха багажа си, всеки омота около кръста си по едно здраво въже и така, без злополуки, стигнаха до малката затревена ниша.
Там устроиха третия си лагер, като изтеглиха отдолу с въжета онова, което им беше необходимо. Пак с въжетата те спускаха от време на време някое от по-пъргавите джуджета, например Кили, за да поддържа връзка с останалите долу двама пазачи или пък да замества Бофур, когато той бе изтеглен в по-горния лагер. Бомбур не искаше да се качи нито по пътеката, нито пък да бъде изтеглен с въже.
— Много съм пълен за такива тесни пътеки упорствуваше той. — Ще ми се замае главата, ще си застъпя брадата и тогава пак ще останете тринадесетима. А пък пресуканите ви въженца са твърде слаби, за да издържат на моята тежест.
За негово щастие обаче, както сами ще видите, това не излезе така.
Междувременно, няколко от джуджетата, като изследваха внимателно тясната площадка, откриха една пътека, която водеше още по-нагоре и по-нагоре в Планината, но не посмяха да тръгнат по нея, а и тя едва ли щеше да им бъде полезна. Тук горе, цареше дълбока тишина, която не се нарушаваше нито от птичи крясък, нито от някакъв друг звук; само вятърът свистеше в процепите между скалите. Джуджетата говореха тихо, не викаха и не пееха, защото опасността ги дебнеше иззад всяка скала, Онези, които се мъчеха да открият начина за отваряне на тайната врата, не бяха постигнали никакъв успех. Те нямаха търпение да разчитат подробно руническите и лунните букви, а неуморно се мъчеха да попаднат на онова място в гладката стена, където се намираше вратата. От Езерния град бяха донесени кирки и разни други инструменти и отначало се опитаха да ги използуват. Когато удариха по камъка обаче, дръжките на кирките се строшиха и нараниха лошо ръцете им, а стоманените острия се огънаха като олово. На всичко отгоре, цялата околност се огласи от страшен шум. Тогава те разбраха, че по този начин няма да могат да се преборят с магията за отваряне на вратата.
Билбо намираше „седенето на прага“ за тягостно и скучно. Впрочем, истински праг нямаше, но джуджетата така наричаха на шега малкото затревено пространство между стената и отвора, спомняйки си думите на Билбо при гостуването им в неговата дупка, когато той ги бе посъветвал „да поседят на прага, докато измислят нещо“. И те седяха и мислеха, суетяха се безцелно наоколо и ставаха все по-мрачни и по-мрачни.
Настроението им, което се бе повишило малко при откриването на пътеката, сега отново спадна. И все пак, те не искаха да се предадат и да си тръгнат. Билбо също започна да губи надежда. Той по цял ден не вършеше нищо, а само седеше, опрял гръб на гладката стена, и се взираше през отвора на запад към равнините долу, към Непрогледната гора, възправена като някаква черна стена, и към земите отвъд нея, сред които понякога му се струваше, че съзира, малки и далечни, самите Мъгливи планини. Когато джуджетата го питаха какво прави, Билбо отговаряше:
— Нали казахте, че стоенето на прага и мисленето било моя работа; затова, както виждате, седя и мисля. — Кой знае обаче дали той наистина мислеше за работата си, или пък за онова, което лежеше някъде отвъд, в синкавата далечина, за спокойната западна земя, за Хълма и за удобната хобитова дупка под него.
Точно в средата на затревения под на нишата имаше един голям сив камък и Билбо от време на време спираше мрачния си поглед на него или пък започваше да следи множеството грамадни охлюви, на които малката ниша с прохладни стени явно много се харесваше и те бавно пълзяха насам-натам, оставяйки лепкава диря след себе си.
— Утре започва последната седмица от есента — рече Тория един ден.
— А след есента настъпва зимата — забеляза Бифур.
— След това пък, започва следващата година — добави Дуалин — и докато тук се случи нещо, брадите ни ще станат толкова дълги, че ще стигнат до скалата долу. Какво всъщност прави нашият разбойник? След като има вълшебен пръстен и е вече толкова опитен, струва ми се, че би могъл да влезе през Главната порта и да поразучи как стоят нещата!
Билбо чу този разговор, защото джуджетата се намираха на скалите, тъкмо над нишата, където той седеше.
„Охо! — помисли си хобитът. — Ето какво започват да си мислят те! Откакто ни е напуснал вълшебникът, все аз, горкият, трябва да ги измъквам от затрудненията. Какво ли ще ме накарат да правя сега? Трябваше да предположа, че най-накрая ще ми се случи нещо ужасно. Едва ли ще видя отново злочестата долина Дейл, щом веднъж мина през димящата порта!“
През нощта, Билбо се чувствуваше много отчаян и почти не спа. На следващия ден джуджетата се пръснаха в различни посоки — едни слязоха долу да пояздят кончетата, за да ги поразтъпчат, други се залутаха пак по склона. Билбо през целия ден седя в затревената ниша, като ту гледаше сивия камък, ту се взираше на запад през отвора. Изпитваше странното чувство, че чака нещо.
„Може би вълшебникът внезапно ще се завърне днес при нас“ — мислеше си той.
Вдигнеше ли глава, хобитът виждаше Непрогледната гора в далечината. Когато слънцето се обърна на запад, жълтеникаво сияние озари листния й покрив, сякаш неокапалите още белезникави листа се бяха подпалили. Скоро оранжевият диск на слънцето започна да се спуска надолу. Билбо стана, отиде до отвора и оттам видя тънкия сърп на новата луна да се издига над ръба на земята.
Точно в този миг той чу някакво остро почукване зад гърба си. Върху сивия камък сред тревата беше кацнал един огромен дрозд с кремаво коремче, изпъстрено с черни петънца. Той държеше в човката си един охлюв и чукаше с него по камъка:
Трак! Трак!
Това потракване изведнъж подсети Билбо за нещо. Той забрави всяка опасност, изскочи на площадката и взе да вика джуджетата и да им маха с ръка. Онези от тях, които бяха наблизо, се втурнаха бързо през скалите към него, чудейки се какво ли се е случило; другите, които бяха долу, завикаха да ги изтеглят с въжета (без Бомбур, разбира се, който беше заспал).
Билбо набързо им обясни за какво стада дума и всички се смълчаха очаквателно. Хобитът бе застанал край сивия камък, а джуджетата поклащаха до него брадите си и се взираха напрегнато през отвора. Слънцето слизаше все по-ниско и по-ниско и възродилата се надежда взе отново да гасне. Сетне слънцето навлезе в един червен облак и изчезна. Джуджетата простенаха. Билбо обаче продължаваше да стои, без да помръдне. Лунният сърп се бе издигнал на хоризонта. Вечерта настъпваше. И изведнъж, когато всички вече напълно бяха загубили надежда, един виолетов слънчев лъч се промъкна през малка пролука в облака, проникна през отвора на нишата и огря гладката скална стена. Старият дрозд, който бе кацнал нависоко и с наклонена настрани глава бе наблюдавал сцената, внезапно издаде някакъв тревожен вик. Чу се силно изтракване. Едно късче скала се отрони от стената и падна. И неочаквано на три стъпки от земята се отвори дупка.
Изплашени да не пропуснат момента, джуджетата бързо се впуснаха към скалата и я забутаха — но напразно.
— Ключът! Ключът! — извика Билбо. — Къде е Торин?
Торин бързо излезе напред.
— Ключът! — пак извика Билбо. — Ключът, който получи заедно с картата! Опитай се да го използуваш, докато има още време!
Тогава, Торин изпъна рамене, свали ключа от верижката на врата си, пъхна го в дупката и го завъртя. Щрак! Слънчевият лъч угасна, слънцето залезе и мракът взе да се разстила по небето.
Сега всички започнаха да бутат задружно и част от скалната стена бавно се помести. Появиха се дълги прави процепи и се очерта една врата — пет стъпки висока и три широка, която безшумно се открехна навътре. От зейналия отвор, който водеше някъде надолу в планинския склон, навън сякащ избликна гъст мрак и се спусна като черна пелена пред очите на изненаданите джуджета.

12. СРЕЩА С ДРАКОНА

Дълго време, джуджетата стояха в тъмното пред вратата и премисляха случилото се, докато най-сетне Торин каза:
— Ето че дойде моментът нашият уважаван господин Бегинс, който през дългото ни пътуване доказа, че е добър другар и че е далеч по-смел и съобразителен, отколкото подобава на дребния му ръст и който — ако мога така да се изразя — е роден под необикновено щастлива звезда, та казвам: сега е моментът той, да извърши услугата, заради която го включихме в нашето съдружие и да заслужи обещаното му възнаграждение…
Вие вече знаете, как обича да се изразява Торин при важни събития и затова няма да ви предавам по-нататък думите му, макар че той говори още много дълго. Събитието наистина беше важно и Билбо започваше да става нетърпелив. Той вече познаваше много добре Торин и се досещаше каква цел преследват думите му.
— Ако смяташ, че е мое задължение да вляза пръв в тайния коридор, о Торин, син на Трейн и внук на Трор, нека брадата ти да става все по-дълга и по-дълга — рече малко ядовито Билбо, — то кажи го веднага, и да не губим повече време! Аз мога и да откажа. Измъкнал съм ви вече от две опасни положения, които не влизаха в първоначалната уговорка, така че, струва ми се, съм заслужил възнаграждението си. Но „третият път възмездява всичко“, както казваше моят баща, затова мисля, че няма да откажа. Може би съм започнал да вярвам в щастливата си звезда повече, отколкото преди — той имаше предвид миналата пролет, когато бе напуснал дома си и му се струваше, че оттогава са минали векове, но така или иначе, ще вляза да видя какво има вътре, за да приключа с това неприятно задължение. Кой друг ще дойде с мен?
Билбо не очакваше да чуе хор от гласове на доброволци, така че не се и разочарова. Фили и Кили се спогледаха и застанаха на един крак, другите обаче дори и не се престориха, че предлагат услугите си. Единствен старият Балин, когото обикновено оставяха на пост и който много се бе привързал към хобита, каза, че ще влезе заедно с него и ще го придружи, поне донякъде, за да извика за помощ, ако стане нужда.
В защита на джуджетата трябва да се каже следното: те наистина възнамеряваха да заплатят богато на Билбо за услугите му, бяха го довели да им свърши една опасна работа и никак не се тревожеха, че мъничкото човече ще я свърши, щом, само желаеше това. Всички обаче, щяха да му се притекат на помощ, ако то изпаднеше в беда, както бяха сторили при залавянето му от троловете още в самото начало на приключението, преди изобщо да бе имало каквато и да било причина да му бъдат благодарни. Така че джуджетата не са герои, а пресметливи същества с много точна представа за стойността на парите; сред тях има и такива, които си служат с измама и мошеничество, но повечето са честни и добри като Торин и съдружие, стига да не очаквате прекалено от тях.

Звездите тъкмо започваха да се показват една след друга на тъмния небосвод, когато Билбо пропълзя през някаква решетка през омагьосаната врата и се вмъкна крадешком в Планината. Тук беше много по-лесно да се върви, отколкото хобитът бе очаквал, защото това не беше коридор в подземията на злите духове, нито в пещерите на елфите, а коридор, прокопан от джуджетата в дните, когато са били най-богати и най-опитни. Той беше прав като линия, с гладък под и гладки стени, с умерен наклон и водеше някъде надолу в мрака.
След малко Балин пожела на Билбо „добър успех!“ и остана да го чака на едно място, откъдето все още се виждаха слабо очертанията на вратата, а благодарение на ехото в тунела се долавяха и шепнещите гласове на останалите отвън джуджета. Тогава Билбо надяна пръстена и разбрал по ехото, че трябва да се движи по-безшумно дори и от хобит, започна да се спуска надолу и надолу в мрака. Вътрешно той целият трепереше от страх, но върху малкото му лице бяха изписани твърдост и решителност. Той бе станал вече съвсем различен хобит от онзи, който някога, толкова отдавна, бе изтичал от дупката си без носна кърпичка. Носни кърпички не беше употребявал от цяла вечност. По едно време Билбо спря, понамести сабята в ножницата, пристегна, колана си и пак продължи напред.
— Сега най-после ще загазиш, Билбо Бегинс — рече си той. — Сам се забърка в тази каша и кой знае дали изобщо ще се измъкнеш от нея! Какъв глупак излязох! Каква нужда имам аз от това съкровище, пазено от дракона? Съгласен съм всичкото да си остане тук завинаги, стига само да мога да се събудя и вместо в този тунел да се намеря в предверието на моя дом!
Той, разбира се, не се събуди, а продължи да върви напред и напред, докато всяка следа от вратата зад него се изгуби. Сега беше съвсем сам. Стори му се, че започва да става по-топло.
„Сякаш там, напред, съзирам нещо като сияние“ — помисли си хобитът.
И наистина, когато понапредна още малко, предположенията му се потвърдиха напълно. Пред него пламтеше червено сияние, което постепенно ставаше все по-ярко и по-ярко. В тунела сега вече беше направо горещо. Тънки струйки пара се носеха около хобита и той започна да се поти. Освен това в ушите му взе да тътне някакъв шум — сякаш голямо гърне вреше на силен огън, а към неговото клокочене се прибави и силното мъркане на гигантски котарак. Тези шумове очевидно се издаваха от някакво голямо животно, което хъркаше в съня си някъде напред в червеното зарево.
Тогава Билбо се спря. За да продължи оттук нататък, вече се изискваше безумна смелост. Премеждията, през които мина след това, изглеждаха незначителни в сравнение с тази първа среща с неизвестната опасност. Истинската битка той проведе сам със себе си в тунела, преди още да беше видял какво всъщност го очакваше. След кратко двоумение той събра смелост и тръгна отново. Най-сетне стигна до края на тунела, който завършваше с един отвор с почти същата големина и форма, като този на външната врата. Билбо подаде през него мъничката си глава. Пред погледа му се разкриха смътно очертанията на най-голямото и най-дълбоко подземие, което джуджетата в някогашни времена бяха прокопали в самите недра на Планината. Действителната големина на подземието не можеше да се определи, защото ъглите му тънеха в полумрак, но от каменния под близо до отвора се излъчваше ярко сияние.
Там лежеше Смог. Огромният, златисточервен дракон спеше дълбоко. През устата и ноздрите му излизаха отмерено дрезгави звуци и тънки струйки дим, явно, че огненото му дихание също бе приспано. Под туловището му, под крайниците и огромната му, свита на кълбо опашка и по целия под наоколо, чиито краища се губеха в мрака, лежаха купища от скъпи предмети, злато и златни украшения, различни скъпоценни камъни и обагрено от червено сияние сребро.
Подобен на някакъв огромен прилеп, Смог лежеше с прибрани крила, леко обърнат на едната страна, така че Билбо виждаше долната му част и огромния белезникав търбух, по който от дългото лежане върху скъпото ложе се бяха полепили здраво скъпоценни камъни и късове злато. На близката стена зад дракона имаше окачени брони, шлемове, брадви, мечове и копия, а край стената бяха наредени огромни гърнета, пълни с богатства, които едва ли можеше да се пресметнат.
Да се каже, че дъхът на Билбо просто секна, би било твърде слабо. За съжаление не са останали думи, които да изразят най-точно смайването му, тъй като хората промениха езика, който бяха научили от елфите в дните, когато целият свят беше все още богат. Билбо бе чувал приказки и песни за драконови богатства, но никога не си бе представял блясъка, красотата и великолепието на едно такова съкровище. Душата му се изпълни с възхита и той започна да проумява копнежа на джуджетата. Стоеше като вкаменен и се взираше в несметното богатство, забравил за страшния му пазител.
Билбо дълго стоя така и гледа прехласнато, докато най-накрая с усилие на волята си се опомни, измъкна се крадешком от сянката на тунела и се приближи до най-близката купчина от съкровища. Лежащият отгоре дракон дори и в съня си изглеждаше страшен. Хобитът грабна една чаша с две дръжки, толкова тежка, че едва можеше да я носи, и хвърли боязлив поглед нагоре. Смог раздвижи едното си крило, помръдна леко един от големите си нокти и промени тона на гръмовитото си хъркане.
Тогава Билбо побягна. Драконът обаче не се събуди и не откри кражбата — поне засега, — а само засънува сънища за нови грабежи и злочинства. Хобитът затича обратно по дългия тунел. Сърцето му биеше до пръсване, а краката му трепереха много по-силно, отколкото на идване, но той стискаше здраво чашата и си мислеше:

„Най-после го сторих! Сега ще им докажа. Приличал съм повече на бакалин, отколкото на разбойник — нали така казваха! Май ще трябва да си променят мнението.“
И те наистина го промениха. Балин бе вън от себе си от радост, като видя хобита, но и изненадата му не беше по-малка. Той вдигна Билбо на ръце и го изнесе навън. Беше среднощ и облаците бяха скрили звездите. Билбо легна по гръб, затвори очи и взе да вдишва с наслада свежия въздух, без да обръща внимание на голямото вълнение на джуджетата, нито на похвалите, с които те го обсипваха, като го потупваха по гърба и му обещаваха своите услуги и услугите на целите си родове за поколения напред.
Джуджетата все още си подаваха чашата от ръка на ръка и говореха възторжено за възвърнатото си богатство, когато изведнъж силен тътен разтърси недрата на Планината, сякаш някакъв стар вулкан бе решил да започне да изригва отново. Те бързо придърпаха вратата, като препречиха един камък, за да не се затвори напълно, но от дълбините на дългия тунел се носеше такъв рев и такъв тропот, че цялата земя се затресе.
Джуджетата забравиха радостта си и самоуверените хвалби, които изричаха до преди миг, и се хвърлиха уплашено на земята. Тепърва им предстоеше да се разплащат със сериозния си противник Смог, а те изобщо бяха пропуснали да го включат в сметките си. Драконите не използуват богатствата си, но по правило знаят точно до грам големината им, особено след като дълго са ги притежавали, и Смог не правеше изключение. Неспокойният му сън (в който му се бе присънил някакъв воин, дребен на ръст наистина, но много сърцат и с много остра сабя) постепенно бе преминал в лека дрямка и накрая той се бе събудил. В подземието му се носеше полъх на свеж въздух. Дали не ставаше някакво течение през малкия отвор? Отворът още от самото начало дразнеше Смог, макар да беше малък, и сега, поглеждайки подозрително към него, той се запита защо изобщо не го бе затворил. Напоследък му се бе счуло, че през него до бърлогата му долита слабо ехо от чукане. Смог се раздвижи, протегна шия напред и започна да души. И тогава видя, че чашата я няма!
Крадци! Крадци! Такова нещо не се бе случвало, откакто бе станал господар на Планината! Яростта му беше невъобразима — такава ярост обзема само богаташа, който има повече, отколкото му е необходимо, и изведнъж открива, че е загубил нещо, което много отдавна притежава, но никога не го е използувал или пък желал. От ноздрите на дракона изригнаха огнени езици, цялото подземие се изпълни с дим и Планината издъно се разтърси. Смог напразно се опитваше да провре глава през малкия отвор; накрая, като нави опашката си на кълбо и зарева гръмовито, той се понесе през просторните коридори на планинския дворец към Главната порта.
Намерението му беше да претърси Планината, да залови крадеца и да го накъса на парченца, да го смаже. Когато излезе от Портата, водите закипяха и се вдигнаха нагоре във вид на свистяща пара, а той се стрелна във въздуха, дъхайки огън, и се настани на върха на Планината сред стълб от зелени и алени пламъци. Джуджетата чуха страхотния плясък на крилата му и се прилепиха към стените на затревената ниша с надежда да се укрият от погледа на разярения дракон.
И сигурно там щяха да погинат всички, ако и този път не се намеси Билбо.
— Бързо! Бързо! — прошепна той. — През вратата! В тунела! Не бива да стоим тук!
Стреснати от тези думи, те тъкмо се канеха да пропълзят в тунела, когато Бифур извика:
— Ами братовчедите ми! Ние забравихме, че Бомбур и Бофур са в долината!
— Той ще ги погуби, ще убие и кончетата ни и ще унищожи всичките ни запаси — простенаха другите. — Но нищо не можем да направим.
— Не говорете така! — сгълча ги Торин, възвърнал самоувереността си. — Не можем да ги изоставим. Господин Бегинс, Балин, Фили и Кили ще влязат вътре — няма защо драконът да излови всички ни. Останалите да вземат въжетата! Къде са те? Хайде, по-бързо!
Това бяха може би най-опасните минути, преживени от тях досега. Яростният рев на Смог ехтеше из каменните пещери горе, всеки миг той можеше да се спусне като огнена хала над тях и да ги открие, докато теглеха бясно въжетата, застанали до ръба на скалата. Успяха да изкачат Бофур, без нищо да им се случи. Изтеглиха и Бомбур, който пухтеше и дишаше тежко, докато въжетата скрибуцаха, и пак не се случи нищо. После изтеглиха някои сечива и вързопи с вещи — и тогава опасността ги връхлетя.
Чу се шум като от вихър. Червена светлина огря върховете на скалите — и драконът се появи.
Джуджетата едва имаха време да притичат до тунела, влачейки след себе си вързопите, когато Смог се зададе стремително от север. Огнените езици, излизащи от ноздрите му, лижеха склоновете на планината, а крилете му издаваха такъв шум, сякаш духаше ураганен вятър. Горещото му дихание обгори тревата в нишата, проникна през леко открехнатата врата и опърли джуджетата, които лежаха скрити зад нея. Заблещукаха пламъци и черните сенки на скалите затанцуваха. Когато чудовището отмина, отново настъпи мрак. Кончетата зацвилиха тревожно, скъсаха въжетата, с които бяха вързани, и се разбягаха като подивели. Драконът се спусна да ги гони и изчезна.
— Свършено е с горките животинки! — рече Торин. — Нищо не може да убегне на Смог, щом веднъж го съзре. А ние май ще си останем завинаги тука, освен ако някой не се реши да извърви дългото разстояние до реката, сподирен от зоркото око на Смог.
Тази възможност не се хареса никому. Джуджетата пропълзяха по-навътре в тунела, легнаха отново и затрепераха, макар да беше топло и задушно; така ги завари бледото утро, проникнало през тесния процеп на вратата. Не веднъж и дваж пред нощта, те чуваха как гръмовитият плясък от крилете на дракона минава и заминава край тях и заглъхва — Смог упорито продължаваше да претърсва склоновете на планината.
По кончетата и по следите от лагерите, които откри, той разбра, че по реката от езерото са идвали хора и са се изкачвали на планината откъм долината. Вратата обаче убягваше от зоркия му поглед и закътаната от високите стени малка ниша оставаше незасегната от гибелния му огнен дъх. Напразно търси и обикаля драконът, докато накрая утрото поохлади гнева му и той се прибра да поспи върху златното си ложе и да събере нови сили. Дори и хиляда години да минеха, той нямаше нито да забрави, нито да опрости кражбата на златната чаша и все щеше да търси начин да си отмъсти. Сега обаче бавно и безшумно допълзя обратно в леговището си и затвори очи.
С настъпването на утрото, страхът на джуджетата понамаля. Те разбираха, че подобни патила са неизбежни, щом им се налага да се разправят с такъв страшен враг, но че не бива все още да се отказват от намеренията си. Пък и да искаха, тъкмо сега не можеха да си тръгнат, както бе казал и Торин. Кончетата им се бяха изгубили или бяха загинали, а за да се осмелят да изминат дългия път пеша, трябваше да се изчака бдителността на Смог да отслабне. За щастие бяха си разпределили храната пестеливо и тя щеше да им стигне още за известно време.
Джуджетата дълго умуваха какво да направят, за да победят Смог, но накрая не можаха да измислят нищо и тъкмо в това — според преценката на Билбо — беше слабото място на техните планове. Объркани и обезсърчени, те, както си бе присъщо на нрава им, започнаха да негодуват срещу хобита и да го обвиняват, че е изнесъл златната чаша и с това твърде рано е събудил гнева на Смог, като забравяха колко се бяха зарадвали отначало на постъпката му самите те.
— А какво друго, според вас, би трябвало да направи един разбойник! — попита ги ядосано Билбо. — Наехте ме да крада съкровища, а не да убивам дракони, което си е работа на воините. И аз сторих, каквото можах. Нима сте очаквали, че ще изприпкам обратно с цялото съкровище на Трор върху гърба си? Ако някой има право да недоволствува, това съм аз. Трябваше да доведете петстотин разбойници, а не един. Прави му чест на вашия дядо, че е натрупал толкова огромно богатство, но вие изобщо не намерихте за нужно да ми разясните колко всъщност е голямо то! Дори да бях петдесет пъти по-голям, а Смог да беше кротък като заек, пак щяха да са ми нужни стотици години, за да го изнеса цялото.
Джуджетата се засрамиха от думите на Билбо и му поискаха извинение, а Торин го попита най-учтиво:
— В такъв случай ти какво предлагаш да направим?
— Ако става дума за изнасянето на съкровището, засега още не съм измислил нищо. Очевидно ще трябва да изчакаме късметът ни отново да се обърне и да се справим със Смог. Справянето с дракони изобщо не влиза в моята специалност, но аз ще се постарая да измисля нещо. Мога да кажа обаче, че нямам никаква надежда и бих искал да се намирам в безопасност у дома.
— Излишно е да говорим за това сега. По-добре кажи какво трябва да правим!

— Е, ако наистина желаете да чуете моя съвет, ще ви кажа, че не бива да правим нищо, а просто да стоим, където сме. Разбира се, денем можем да пропълзяваме, без да се боим, навън, за да дишаме чист въздух. Навярно скоро ще трябва да изберем, един или двама, които да отидат до реката и да попълнят запасите ни. Нощем обаче всички до един трябва да бъдем вътре в тунела. А сега искам да ви направя едно предложение: още днес по обед — по това време Смог би трябвало да е задрямал — да се промъкна отново вътре с вълшебния пръстен и да се опитам да разбера какво крои. Възможно е да открия нещо. „Всеки си има слабо място“, както казваше баща ми, макар че сигурно не вадеше това заключение от личен опит.
Джуджетата, разбира се, приеха с охота предложението. Те вече се бяха научили да ценят малкия Билбо и той всъщност бе станал истинският ръководител на смелото им начинание — сам вземаше решения и кроеше планове.
По пладне Билбо се приготви за второ пътешествие към недрата на планината. Не му беше много приятно, разбира се, но не се и страхуваше толкова, както първия път, защото, малко или много, вече знаеше какво го очаква там. Ако познаваше обаче по-добре хитрия нрав на драконите, сигурно нямаше да бъде така спокоен и така уверен, че ще свари чудовището заспало.
Когато Билбо тръгна, навън грееше слънце, но в тунела беше тъмно като в рог. Светлината, която проникваше през открехнатата врата, постепенно се изгуби. Хобитът стъпваше толкова безшумно, колкото безшумно би се носил дим, подет от лек ветрец, и когато стигна долния отвор, се почувствува много горд. Този път червеното сияние едва се долавяше.
„Старият Смог се е изморил и сега спи — помисли си Билбо. — Не може да ме види, а няма и да ме чуе. Смело напред, Билбо!“ — Хобитът беше забравил или пък никога не беше чувал за силното обоняние на драконите. Той не знаеше и друга една важна тяхна особеност: те можеха да спят с полуотворени очи, щом са се усъмнили в нещо.
Когато Билбо надникна през отвора, Смог изглеждаше дълбоко заспал — нито излъчваше светлина, нито издаваше звук — и ако не бяха тънките струйки пара, които излизаха от ноздрите му, можеше да се помисли, че е мъртъв. Билбо тъкмо се канеше да пристъпи напред, когато изведнъж забеляза, че изпод спуснатия клепач на лявото око на Смог се промъква тънък червен лъч светлина. Значи той само се правеше на заспал, а всъщност наблюдаваше входа на тунела! Билбо бързо се дръпна назад и с признателност докосна вълшебния пръстен. И тогава Смог заговори:
— Е, крадецо! Усетих те по миризмата! Чувам и дишането ти! Хайде, приближи се! И пак си вземи нещичко — както виждаш, има в излишък!
Но Билбо не беше толкова наивен и все пак познаваше донякъде природата на драконите, така че ако Смог се бе надявал толкова лесно да го подмами да се приближи, навярно остана разочарован.
— Не, благодаря ти, о Смог Страховити! — отвърна хобитът. — Не съм дошъл за подаръци. Дойдох само да видя наистина ли си такъв огромен, както се говори в приказките, защото не им вярвах.
— А сега вярваш ли им? — попита драконът, поласкан донякъде, макар и да не приемаше за истина нито дума от казаното.
— Да си призная, песните и приказките дори и наполовина не казват истината, о, Смог, най-велики и най-големи от всички дракони — отвърна Билбо.
— Обноските ти са твърде изискани, за да си обикновен крадец и лъжец — рече драконът. — И, както виждам, моето име ти е известно, а аз не си спомням да съм те надушвал преди. Кой си и откъде идваш, ако мога да попитам?
— Можеш, разбира се! Аз идвам изпод Хълма и пътят ми минаваше ту под хълмове, ту над хълмове, а понякога и по въздуха. Освен това мога да ставам и невидим.
— Всичко това го вярвам — рече Смог, — но то не може да ти бъде име.
— Аз съм търсач на следи, секач на паякови нишки и жилеща мушица. Избраха ме заради щастливата цифра.
— Прекрасни наименования! — с подигравка рече драконът. — Но щастливите цифри не винаги носят щастие.
— Аз погребвам приятелите си живи, удавям ги, а после пак ги изваждам живи от водата.
— Това вече малко понамирисва на измислица — присмя се Смог.
— Аз съм приятел на мечките, гост на орлите, Пръстенопритежател, Късметоносач и Буреездач — продължи да изброява достойнствата си Билбо, доволен, че е успял да съчини такава сложна гатанка.
— Добре, добре! — рече Смог. — Само не преувеличавай много.
Ето как трябва да се разговаря с дракони, ако не искаш (от благоразумие) да откриеш истинското си име, пък и не искаш (пак от благоразумие) да ги ядосаш, като им откажеш направо. Никой дракон не може да устои на удоволствието от такъв гатанкоподобен разговор, а докато той се мъчи да проумее това, което си му казал, ти печелиш време. Всъщност Смог не разбра разказа на Билбо (който, смятам, за вас е бил напълно ясен, тъй като сте участвували заедно с хобита във всичките му приключения досега), но той си мислеше, че го е разбрал, и взе да се киска ехидно.
— Още снощи си го помислих — рече си Смог. — Езерните хора, да, тези жалки търговчета са намислили да ми скроят някакъв подъл номер. Да, това са само Езерните хора или пък аз не съм дракон, а нищожен гущер. Не съм минавал надолу цяла вечност, но скоро ще ги споходя! А гласно Смог каза:
— Добре, добре, о, Буреездачо! Може би Буре се е наричало, кончето ти, а може би и не, но във всеки случай беше доста охранено. Ти, както казваш, си невидим, но то не беше. Да не забравя да ти кажа, че миналата нощ изядох шест кончета, а останалите ще заловя и ще изям в най-близко време. Като отплата за прекрасната гощавка ще ти дам за твое добро един съвет: с джуджетата другарувай колкото можеш по-малко.
— С джуджетата ли? — престори се на изненадан Билбо.
— Хайде, хайде, и ти си намерил пред кого да хитруваш! — смъмра го Смог. — Никой по-добре от мен не познава миризмата (и вкуса) на джуджетата. Нима смяташ, че мога да изям конче, яздено от джудже, без да разбера това? Във всеки случай ти ще стигнеш до лош край, щом дружиш с такива приятели, Крадецо Буреездач! Не бих имал нищо против, като се върнеш при тях, да им предадеш какво съм ти казал. — Смог обаче, не каза на Билбо, че надушва една непозната миризма — хобитовата миризма, която силно събуждаше любопитството му и го озадачаваше. — Предполагам, че са те възнаградили добре за чашата, която открадна миналата вечер? — продължи драконът. — Хайде, кажи каква награда получи? Никаква ли? Впрочем това е присъщо на нрава им. Сигурен съм, че те се спотайват отвън, а теб те пращат да вършиш опасната работа и да задигаш каквото можеш, докато аз спя. И са ти обещали да ти дадат полагаемия ти се дял, нали? Но ти не им вярвай! Знай, че ще те излъжат, затова бъди благодарен, ако изобщо успееш да се измъкнеш жив оттука.
Междувременно Билбо започна да усеща, че изпада в особено настроение, че го завладява някакво странно смущение. Всеки път, когато блуждаещите очи на дракона, които го търсеха в мрака, проблясваха насреща му, той се разтреперваше. Започваше да изпитва необяснимо желание да изтича напред, да се разкрие пред Смог и да му разправи цялата истина. Той явно бе застрашен да изпадне под омайното влияние на драконовата магия. В един миг обаче, хобитът се сепна, събра смелост и заговори отново.
— Ти не знаеш всичко, о, Смог, могъщи! — рече Билбо. — Не само златото ни е довело насам.

— Ха, ха, ха — изсмя се Смог. — Ето че сам се издаде, като каза „ни е довело“. Защо не кажеш направо „нас, четиринадесетимата“, че да свършим с този въпрос, господин Късметоносачо? Радвам се да чуя, че имате и друга работа из тия места, освен да ми крадете златото. В такъв случай, може би няма съвсем напразно да си изгубите времето. А не ви ли е минавало през ум, че дори и да успеете да откраднете малко по малко съкровището — а за това ще ви трябват около стотина години, че и повече, — няма да можете да стигнете далече с него? И планината, и гората крият опасности. Не сте ли помисляли, че някой може да ви го отнеме? Предполагам, че си се условил за една четиринадесета или нещо подобно, нали? А как изобщо ще я пренесеш? С какво ще я превозиш? Ами въоръжените стражи и пътните такси? — Тук Смог се разсмя гръмогласно. Той беше коварен и зъл по душа и знаеше, че предположенията му не са много далече от истината, макар и да подозираше, че в дъното на целия кроеж стоят Езерните хора и че навярно е уговорено голяма част от плячката да остане в крайбрежния град, който в младите години на дракона се наричаше Есгарот.
Едва ли ще повярвате, но Билбо стоеше и слушаше като втрещен. Досега той бе насочвал всичките си мисли и цялата си енергия към една цел — да стигне да Планината и да открие тайния вход. Никога не се бе запитвал как ще бъде отнето съкровището, нито пък как онази част, която би се паднала на него, ще бъде пренесена през целия дълъг път
до под Хълма.
Сега в съзнанието му се загнезди мъчителното съмнение — дали и джуджетата бяха забравили тази важна подробност, или през цялото време бяха му се присмивали тайно! Ето какво въздействие можеха да окажат приказките на дракона върху неопитния, върху доверчивия по характер. Билбо, разбира се, трябваше да бъде нащрек, но притегателната мощ на Смог беше огромна.
— Пак ти повтарям — рече Билбо, правейки опит да остане верен на приятелите си и да не се предаде, — мисълта за златото беше на второ място. Ние вървяхме под хълмове и над хълмове, в бури и дъжд в името на Отмъщението. Нима ти не си разбрал, о, Смог, несметно богати, че твоята победа ти е създала смъртни врагове?
Тогава Смог се разсмя — силен и помитащ като морска вълна звук повали Билбо на земята, а джуджетата горе се сгушиха едно в друго и си помислиха, че сега вече хобитът сигурно е срещнал ужасната си смърт.
— Отмъщение ли? — изсумтя драконът и гневните пламъци в очите му осветиха подземието от край до край, сякаш в него проблесна алена светкавица. — Отмъщение! Царя на Планината е мъртъв, нима сред неговите потомци има такива, които се осмеляват да търсят отплата? Гирион, господарят на Дейл, е мъртъв и аз изядох неговите хора, както вълк яде овци, нима са останали негови правнуци, които биха дръзнали да се доближат до мен? Убивам всичко, което пожелая, и нищо не смее да ми оказва съпротива. Някога изтребих до един смелите им воини, а такива като тях сега няма по света. Тогава бях млад и слаб. Сега съм стар и силен, силен, силен, Крадецо, дето се спотайваш в тъмното! — злорадо добави Смог. — Бронята ми е здрава като десет щита, събрани заедно, зъбите ми са мечове, а ноктите — копия, ударът на опашката ми поразява като гръм, крилете ми са ураган, а диханието ми е смъртоносно!
— Винаги съм знаел — изписука уплашено Билбо, — че отдолу драконите нямат броня и слабото им място е в областта, хм — на гърдите. Но сигурно един такъв всесилен дракон като тебе се е погрижил за това.
Драконът в миг престана да се хвали.
— Сведенията ти са стари — ядосано рече той. — Аз съм покрит и отгоре, и отдолу с железни люспи и твърди скъпоценни камъни. Никакво острие не може да ме прониже.
— Трябваше да се досетя — рече Билбо. — Наистина къде може да се намери равен на Великия неуязвим Смог? И кой друг освен него би могъл да притежава такова необикновено скъпо нещо — елече от най-прекрасни диаманти!
— Да, наистина необикновено скъпо нещо — повтори наивно Смог, поласкан от възхвалите на Билбо. Той не знаеше, че хобитът още при първото си идване беше зърнал странната защитна обвивка на долната му част и сега по някакви свои съображения гореше от желание да я разгледа по-отблизо.
— Погледни! — рече драконът. — Какво ще кажеш за това?
— Смайващо красиво! Ненадминато! Великолепно! Възхитително! — взе да възклицава гласно Билбо, а в същото време си мислеше: „Старият му глупак! Не знае, че от лявата страна на гърдите си има едно незащитено местенце, голо като охлюв без черупка!“
След като господин Бегинс видя това, единственото му желание оттук нататък беше да се измъкне по някакъв начин.
— Е, във всеки случай не бива повече да те задържам, Ваше величие — рече хобитът, — и да ви лишавам от тъй необходимия ви сън. Сигурно сте много уморен, защото кончетата, струва ми се, не се ловят лесно. А също и разбойниците — добави хапливо Билбо, преди да се обърне и да хукне с всички сили нагоре по тунела.
Забележката му обаче, излезе злополучна. Драконът се разяри, избълва подире му няколко огнени езика и макар Билбо да припкаше бързо по нанагорнището, все пак не беше се отдалечил достатъчно, когато Смог се опита да провре страшната си глава през малкия отвор. За щастие челюстите му се приклещиха, но през ноздрите си той продължи да праща огън и пара, които почти застигаха хобита. Силно изплашен и обгорен, той със сетни сили подтичваше слепешком в тунела. Беше добил самоувереност от остроумието, което бе проявил в разговора си със Смог, но последствията от крайната му забележка сега го накараха да се опомни.
— Никога не се шегувай с жив дракон, глупави Билбо! — рече си той и по-късно често обичаше да повтаря това свое умозаключение, което най-накрая се превърна в пословица. — Краят на приключението още не е дошъл — добави хобитът и това беше наистина така.
Следобедът преваляше и отстъпваше ред на вечерта, когато Билбо с несигурни стъпки се появи навън и се отпусна полужив „на прага“. Джуджетата се заловиха да го свестяват и да лекуват, доколкото могат, раните от обгарянето му. Трябваше да мине обаче дълго време, преди космите на тила и на петите му да пораснат отново, защото бяха опърлени до самата кожа. Междувременно приятелите му се стараеха всячески да го ободрят; те горяха от нетърпение да чуят разказа му и най-вече да разберат защо драконът бе вдигнал такъв страхотен шум и как Билбо бе успял да се спаси.
Хобитът обаче, изглеждаше угрижен и неспокоен и те с мъка успяваха да измъкнат по някоя и друга дума от устата му. Като размишляваше върху случилото се, сега той съжаляваше, че бе разкрил толкова много неща пред дракона и никак не му беше приятно да разказва за това. Старият дрозд бе кацнал на една близка скала и с наклонена настрани глава слушаше всичко, което се говореше. Колко лошо бе настроението на Билбо, можете да разберете от това, че по едно време взе един камък и го запрати по дрозда, който обаче само изпърха с криле и пак кацна на същото място.
— Проклета птица! — викна ядосано Билбо. — Сигурен съм, че ни подслушва, пък и видът й никак не ми харесва.
— Остави я на мира! — обади се Торин. — Дроздовете са дружелюбни, а този изглежда много стар и може би е последният, останал от породата, която живееше някога тук. Те бяха толкова питомни, че кацаха по ръцете на баща ми и на дядо ми, а бяха също и дълголетни, така че не бих се изненадал, ако този тук наброява сто, пък и повече години и все още помни нашите честити дни. Жителите на Дейл бяха научили езика им и изпращаха по тях съобщения до Езерните хора или до някои други.
— Е, този ще отнесе интересни новини в Езерния град, ако заради това седи тук и ни подслушва — рече Билбо, — макар че се съмнявам дали там все още са останали хора, които да разбират езика на дроздовете.
— Но кажи най-после какво се случи? — завикаха джуджетата. — Разправи ни всичко подробно!
Билбо им разказа подробно всичко, което си спомняше, и накрая си призна, че се чувствува виновен, загдето чрез гатанките си бе доразкрил онова, което драконът вече бе разбрал по лагерните следи и по кончетата.
— Той със сигурност знае, че сме дошли от Езерния град и че сме получили помощ оттам, затова много се опасявам, че сега ще насочи гнева си в тази посока. Какво ми трябваше да споменавам, че съм бил Буреездач! Дори един сляп заек от тия места веднага ще се досети, че това е свързано с Езерните хора.

— Е, хайде! Станалото — станало. Както съм чувал, при разговор с дракон изобщо било трудно да не допуснеш грешка — рече Балин с желание да успокои хобита. — Ако ме питаш мен, ще ти кажа, че се справи отлично — откри една много важна подробност и се завърна жив и здрав. Малцина са онези, които са разговаряли с такива като Смог и са постигали същия успех. Имаме голям късмет, че научихме за пробитото място в диамантеното елече на стария дракон.
Това даде нова насока на разговора. Джуджетата взеха да разправят разни истории за убиване на дракони (крайно заплетени и очевидно измислени), за различните начини на удряне и пробождане и за хитрите уловки, които били приложени при тези случаи. Всички бяха съгласни, че да заловиш дракона, докато спи, съвсем не е така лесно, както изглежда, и че опитът да го пронижеш в съня му може да завърши далеч по-злополучно, отколкото ако се осмелиш да го нападнеш открито.
През цялото време, докато те говореха, дроздът ги слушаше; най-сетне, когато звездите взеха да се показват на небосвода, той разпери безшумно криле и отлетя. Докато джуджетата приказваха, а сенките се удължаваха, Билбо ставаше все по-мрачен и по-мрачен и лошото му предчувствие растеше. Най-накрая той прекъсна разговора.
— Сигурен съм, че тук се намираме в голяма опасност — рече той, — и не виждам защо трябва повече да стоим. Драконът обгори хубавата трева, а вече се спусна нощ и става студено. Пък и нещо ми подсказва, че точно това място ще бъде нападнато. Смог вече знае как съм слязъл долу до неговото подземие и можете да бъдете уверени, че ще се досети къде излиза другият край на тунела. Ако реши, той ще натроши на парченца целия този склон за да ни попречи да влизаме повече, а ако заедно със склона ни смачка и нас, сигурно ще бъде още по-доволен.
— Много мрачно гледаш на нещата! — обърна се Торин към Билбо. — Защо Смог не запуши долния отвор, щом чак толкова не желае да ни допуска вътре? Той обаче не го запушва, ако го беше сторил, щяхме да чуем.
— Кой знае, кой знае! Може би не го е запушил, защото отначало е смятал да се опита да ме примами отново, а сега пък изчаква да се стъмни достатъчно, за да се впусне в ловитба, или пък не иска да си разваля спалнята. Но, така или иначе, аз ви моля да не спорим по това. Смог ще излезе всеки миг и единствената надежда да му убегнем е да се скрием в тунела и да затворим вратата.
Билбо изглеждаше така разтревожен, че джуджетата най-после се вслушаха в съвета му и влязоха в тунела, но не бързаха да затворят вратата. Това им се струваше безразсъдно, защото не се знаеше дали ще могат да я отворят отново отвътре, а мисълта да останат затворени в едно място, от което можеше да се излезе единствено през бърлогата на дракона, никак не им се харесваше. Освен това всичко изглеждаше тихо и спокойно — и отвън, и вътре в тунела. Ето защо те дълго седяха наблизо до открехнатата врата и продължаваха да си говорят.
Разговорът им се насочи към злонамерените думи, които драконът беше казал за тях. На Билбо му се искаше никога да не ги бе чувал или поне да можеше да се увери по някакъв начин, че джуджетата бяха искрени, когато твърдяха, че изобщо не са мислили какво ще стане, след като съкровището бъде спечелено отново.
— Ние знаехме, че начинанието ни е опасно — заяви Торин. — Опасността, както е известно на всички, все още не е отминала, но аз мисля, че след като си възвърнем отнетото богатство, ще имаме достатъчно време да мислим какво да направим с него. Що се отнася до твоя дял, господин Бегинс, можеш да бъдеш напълно спокоен. Искам да те уверя, че ние сме ти повече от благодарни и затова, когато ще имаме какво да поделяме, ти сам ще си избереш твоята четиринадесета част. За съжаление, с право се тревожиш за пренасянето, тъй като, да си призная, то ще бъде съпроводено с големи трудности — с течение на времето пътищата не стават по-безопасни, а тъкмо обратното. Но ние ще направим, каквото можем, за да ти помогнем, и ще поемем нашия дял от разноските, когато стане нужда… Ако искаш, вярвай ми!
Оттук, разговорът се пренесе към самото съкровище и към онези скъпи предмети, за които Торин и Балин си спомняха. Те се питаха дали всичко лежи все още непокътнато долу в подземието: копията, направени за армиите на великия (отдавна починал) цар Бладортин, чиито върхове бяха три пъти закалени, а прътите им — изкусно украсени със злато; тези копия обаче бяха останали непродадени на царя, а също и незаплатени. Сред богатствата трябваше да се намират и множество щитове, изработени за отдавна починали воини, голямата златна чаша на Трор с двете дръжки, украсена с цветя и птици с очи от скъпоценни камъни, посребрени и позлатени брони, огърлието на Гирион, владетеля на Дейл, направено от петстотин зелени като тревата смарагди, което той бе дал на джуджетата, за да изплетат на най-големия му син ризница от сребърни нишки, каквато не бе правена дотогава и която имала трайността и здравината на три пъти закалена стомана. Но най-красивото от всичко сред цялото това великолепие беше големият бял скъпоценен камък, който джуджетата бяха извадили изпод самите недра на Планината — самото сърце на Планината, диамантът на Трейн, който бяха нарекли Аркен.
— Аркен! Аркен! — взе да повтаря унесено Торин в тъмнината, опрял брада на коленете си. — Той беше кръгъл, с хиляда шлифовани страни; на светлината на огъня грееше като сребро, като вода блестеше на слънцето, като сняг искреше на звездите, като дъжд сияеше на луната!
Опиянявящият копнеж по богатството, обаче, беше напуснал Билбо. Докато джуджетата говореха, той почти не ги слушаше. Седеше близо до вратата, наострил уши да долови през шепота им всеки звук, който би долетял отвън или откъм подземието.
Мракът се сгъстяваше и Билбо ставаше все по-неспокоен.
— Затворете вратата! — помоли той отново. — Знайте, че драконът ни готви нещо. Тази тишина ме плаши много повече от снощната врява. Затворете вратата, докато не е станало късно!
Тревогата в гласа му накара джуджетата да се опомнят. Торин бавно се отърси от мечтите си, стана и ритна камъка, който подпирае вратата. След това, всички джуджета я забутаха с общи усилия, докато тя, с тракване, се затвори. Никаква следа от ключалка не се виждаше вече. Те бяха затворени в Планината!
И тъкмо навреме. Едва бяха навлезли малко по-навътре в тунела, когаято силен удар разтърси склона на планината, сякаш великани искаха да го поломят със стенобитна машина от гигантски дъбови греди. Скалите екнаха, стените взеха да се пукат и от тавана, по главите на джуджетата, се посипаха каменни отломки. Какво би станало, ако вратата все още стоеше отворена, не смея и да помисля! Те хукнаха надолу по тунела, радостни, че са останали живи, а зад тях се носеше тътенът от яростта на Смог. Той трошеше на парченца скали и канари, размахвайки ожесточено огромната си опашка, докато малката, удобна ниша, в която бе разположен лагерът им, обгорената трева, камъкът на дрозда, покритите с охлюви стени, тясната площадка — всичко се срина, стана на пух и прах и лавина от натрошени камъни полетя към долината.
Смог се бе измъкнал скришом от леговището си, бе излетял тихичко във въздуха и се бе понесъл в мрака като някакъв исполински гарван по посока на вятъра на запад от планината с надеждата да залови ненадейно някого или нещо и да открие къде точно е изходът на тунела, по който крадецът бе влязъл в подземието. Когато не откри никого и не видя нищо, дори и там, където очакваше, че трябва да се намира изходът, яростта му се разрази в пълна сила.
Като се навилня здравата, той се почувствува по-спокоен и реши, че поне от тази посока повече няма да го безпокоят. Сега му оставаше да отмъщава другаде.
— Буреездач! — изсумтя Смог. — Без съмнение той е дошъл по реката. Миризмата ти ми е непозната, но ако не си от Езерните хора, поне си получил помощ от тях. Затова ще отида да им покажа кой е истинският Цар на Планината.
И той полетя сред огнени пламъци на юг към Течащата река.

13. КЪДЕ Е ДРАКОНЪТ?

Междувременно, джуджетата стояха в тъмното сред пълна тишина. Те нито ядяха, нито говореха. Не знаеха колко време е минало и не смееха да се помръднат, защото и най-малкият шум се подемаше от ехото в тунела. Ако задремеха, събуждаха се пак сред мрак и мъртва тишина. Те чакаха така дълги дни и нощи, както им се струваше, докато накрая започнаха да чувствуват, че се задушават, че главите им се замайват от липсата на въздух и че повече не могат да издържат. Вече бяха готови да посрещнат едва ли не с радост шума от завръщането на дракона в леговището му. Това затишие ги плашеше много повече — то им подсказваше, че чудовището навярно им готви някаква хитра клопка, а тук повече не можеха да стоят.
Един ден Торин каза:
— Хайде да се опитаме да отворим вратата! Ако не усетя скоро полъха на вятъра върху лицето си, ще умра. Предпочитам Смог да ме смаже навън, отколкото да се задуша тук!
Няколко от джуджетата станаха и тръгнаха опипом към мястото, където преди се намираше вратата, но там откриха само натрошени скали. Таванът на тунела се бе срутил и бе запушил изхода. Нито ключ, нито някаква вълшебна сила можеха да отворят вратата отново.
— Затворени сме завинаги! — простенаха те. — Това ще бъде краят. Тук ще си умрем. —
Но, кой знае защо, тъкмо когато джуджетата изпаднаха в най-голямо отчаяние, Билбо усети, че някак особено му олеква на сърцето, сякаш тежък товар се бе смъкнал от раменете му.
— Хайде, хайде, не унивайте! — рече им той. — Докато сме живи, ще се надяваме, както обичаше да казва баща ми. „Третият път възмездява всичко.“ Аз тръгвам отново надолу по тунела. Щом слизах два пъти, след като знаех, че драконът е там, защо да не се опитам да сляза трети път, когато вече не е толкова сигурно, че ще го сваря? Така или иначе, подземието е единственият изход за навън. Този път обаче ще е добре, струва ми се, всички да дойдете с мен.
Джуджетата бяха толкова обезсърчени, че се съгласиха и Торин пръв закрачи редом с Билбо.
— Бъдете много предпазливи — шепнешком ги предупреди хобитът — и гледайте да вдигате колкото се може по-малко шум! Не бива да се излагаме на излишни опасности!
Един по един всички заслизаха надолу. Макар и да се стараеха, джуджетата, разбира се, не можеха да вървят така тихо, както хобитът. Те провлачваха крака и пуфтяха, а ехото застрашително подсилваше тези шумове, но макар Билбо от време на време да спираше и да се ослушваше уплашено, отдолу не долиташе никакъв звук. Когато, по преценка на Билбо, наближиха подземието, той надяна пръстена и продължи сам напред. Пръстенът обаче беше излишен — наоколо владееше такъв мрак, че всички до
един бяха невидими и без вълшебни пръстени. Беше наистина толкова тъмно, че хобитът стигна до отвора неочаквано, протегна ръка в празното пространство, политна напред и се търкулна презглава в подземието.
Той остана да лежи като вкаменен по очи на пода — не смееше да се помръдне, не смееше дори да диша. Но нищо не се раздвижи наоколо. Не се съзираше и лъч светлина. Чак когато Билбо се реши най-после да вдигне глава, забеляза високо над себе си някакво слабо, белезникаво мъждукане. То, разбира се, не можеше да произлиза от огненото дихание на дракона, макар цялото помещение да бе изпълнено със зловонния дъх на чудовището.
Най-сетне господин Бегинс не издържа.
— Проклет да си, Смог, драконе! — викна той с тъничкия си глас. — Престани да играеш на криеница! Освети този непрогледен мрак и ме изяж, ако можеш да ме хванеш!
Ехото разнесе думите му из тъмното подземие, но отговор не дойде. Билбо се изправи, ала не знаеше вече в коя посока да тръгне.
— Чудя се какво ли толкова замисля Смог — рече си той. — Днес, както виждам, не си е у дома. (Впрочем, кой знае дали навън е днес или нощес!) Ако Оин и Глоин не бяха загубили кутийките си с огниво, щяхме да използуваме удобния случай да поразгледаме наоколо.
— Светлина! — извика Билбо с пълен глас. — Не може ли някой да запали светлина?
Джуджетата много се изплашиха, когато Билбо политна и тупна на пода в подземието. Те се скупчиха смълчани на мястото, където той ги беше оставил в тунела, и не пристъпиха нито крачка повече напред.
— Тихо! Тихо! — зашепнаха те, когато чуха гласа му.
Това, разбира се, помогна на Билбо да разбере къде се намираха те, но той дълго време не чу повече нито звук от тях. Най-накрая, когато закрачи шумно по пода и с пълен глас изкрещя „Светлина!“, Торин се престраши и прати Оин и Глоин да отидат до торбите си, които бяха останали в началото на тунела.
След малко, по трепкащата и приближаваща насреща им светлина се разбра, че двете джуджета се връщат. Оин носеше една малка борова факла в ръка, а Глоин — сноп незапалени факли под мишница. Билбо бързо изтича до отвора и взе запалената факла, но не можа да склони джуджетата да запалят останалите факли, нито да го последват. Както Торин обясни, господин Бегинс бил все още техният специалист — разбойник и разузнавач, и щом желаел да поеме риска да пали светлина, то си било негова работа. Те щели да чакат в тунела да дойде да им донесе новини. След това джуджетата насядаха близо до отвора и се приготвиха да наблюдават.
Те видяха как малката тъмна фигурка се упъти към средата на подземието с вдигната високо факла. От време на време, докато Билбо беше все още близо, те виждаха как светлината трепваше и се олюляваше, когато той се спъваше в някой златен предмет. Пламъчето на факлата постепенно се смаляваше и по едно време взе сякаш да подскача във въздуха. Билбо се изкачваше по огромния куп съкровища. Скоро той стигна до върха и пак продължи да върви. След това те го видяха как се спря за миг и се наведе, но не разбраха каква беше причината.
Всъщност, Билбо бе намерил диаманта Аркен, самото сърце на Планината. Той го позна по описанието на Торин — едва ли можеше да има два подобни камъка дори и в такова безмерно съкровище, дори и в целия свят. Докато хобитът се бе изкачвал по купчината, белият блясък бе ставал все по-ярък и по-ярък и просто го бе привлякъл към себе си. И когато се приближи достатъчно, пред краката му се очерта предмет с кръгла форма, който при светлината на факлата излъчваше безброй многоцветни трепкащи искри. Най-сетне Билбо погледна надолу и дъхът му спря. Големият скъпоценен камък, който джуджетата бяха изкопали някога от глъбините на планината, светеше не само със своя собствена светлина но поглъщаше и светлината, която падаше върху него, и я изпускаше обратно, превърната в десет хиляди бели и обагрени с цветовете на дъгата отблясъци. Очарован, Билбо несъзнателно протегна ръка към диаманта. Не можа да го обхване изцяло с малката си длан, защото той беше голям и тежък, но все пак го вдигна, затвори очи и го пусна в най-дълбокия си джоб.
„Сега вече наистина съм разбойник и крадец! — помисли си хобитът. — Но един ден непременно ще открия истината на джуджетата — когато му дойде времето. Нали те казаха, че мога сам да избера своя дял? И аз си избирам именно този камък, пък те, ако щат, да вземат всичко останало!“
Билбо, обаче, не беше напълно убеден дали джуджетата бяха имали предвид този прекрасен диамант, когато му бяха обещали сам да си избере своя дял, и се опасяваше, че рано или късно от избора му ще произлезе беда.
След това кратко спиране той тръгна отново. Слезе от другата страна на огромния куп и светлината на факлата му се изгуби от погледа на джуджетата. Скоро те пак го видяха да се отправя към насрещния край на подземието.
Той вървя, докато стигна до едни големи порти на срещуположната страна на отвора и изведнъж го облъхна свеж въздух, който едва не угаси факлата му. Билбо надникна плахо през вратите и видя, че от тях в различни посоки тръгват широки коридори, съзря също и тъмните очертания на някакво голямо стълбище, което се губеше някъде нагоре в мрака. От Смог обаче, нямаше ни следа. Билбо тъкмо се канеше да се обърне и да тръгне обратно, когато някаква тъмна сянка се стрелна към него и го докосна по-бузата. Хобитът изписка и така се стресна, че политна назад и падна. Падайки обаче, той изтърва факлата и тя угасна.
— Надявам се да е било само някой прилеп! — рече си той смутено. — Но сега какво да правя? Накъде е изток, накъде — юг, север или запад? Торин! Балин! Оин! Глоин! Фили! Кили! — завика Билбо, колкото му държеше глас. Гласът му обаче, сякаш потъваше в тъмното пространство. — Факлата ми угасна! Някой да ми се притече на помощ! — За момент смелостта му го бе напуснала напълно.
Джуджетата едва дочуха виковете му и единствената дума, която разбраха, беше „помощ“.
— Какво може да се е случило? — обади се Торин. — Сигурно не го е нападнал Смог, иначе нашият помощник не би продължил така дълго да писка.
Те почакаха миг-два, но гръмовитият шум на дракона не се чу, впрочем не се чуваше никакъв друг звук освен далечните писъци на Билбо.

— Хайде, неколцина от вас да вземат по една факла — разпореди се Торин. — Изглежда, че ще трябва да се притечем на помощ на разбойника.
— Наш ред е да му помагаме — обади се Балин — и аз съм готов да тръгна. Смятам, че поне за момента голяма опасност няма.
Глоин запали няколко факли, джуджетата изпълзяха едно по едно от тунела и се запромъкваха покрай стената колкото можеха по-бързо. Скоро обаче, срещнаха самия Билбо, който се връщаше обратно към тях. Щом бе съзрял отблясъците на факлите им, той веднага се беше окопитил.
— Нищо опасно, само някакъв прилеп, който ми събори факлата! — рече Билбо в отговор на въпросите им.
Джуджетата хем се успокоиха, хем се ядосаха, че Билбо ги бе изплашил без причина. Не знам обаче какво биха казали, ако той им беше съобщил в този момент, че е намерил големия диамант. Пътем те бяха успели да зърнат несметните съкровища и техният съкровен копнеж по златото и скъпоценните камъни бе припламнал с нова сила в сърцата им, а този копнеж събуждаше у джуджетата — дори и у най-добрите — дързост, понякога и жестокост.
Джуджетата не чакаха никакви покани. Те желаеха да използуват случая, за да огледат подземието и много им се искаше поне засега, Смог наистина да го няма. Всички грабнаха по една запалена факла, заозъртаха се насам и натам и забравиха всякакъв страх и предпазливост. Започнаха да говорят високо, дори си подвикваха, когато вземаха от купа или от стената някой скъп стар предмет, вдигаха го към светлината и нежно го галеха с пръсти.
Фили и Кили направо бяха едва ли не във весело настроение; те взеха две от многобройните, увисени на стената златни арфи със сребърни струни и засвириха и от арфите, които всъщност бяха вълшебни (и не бяха докосвани от дракона, тъй като той малко се интересуваше от музика), се понесоха нежни и хармонични звуци и тъмното подземие се изпълни с отдавна забравена мелодия. Останалите джуджета обаче, бяха по-практични — те събираха скъпоценни камъни и си тъпчеха джобовете, а онова, което не можеха да вземат със себе си, изпускаха с въздишка от ръцете си. И Торин не остана назад; той обаче търсеше нещо от единия до другия край на купа и все не го намираше. Всъщност, Торин търсеше диаманта Аркен, но не казваше никому нищо за това.
Джуджетата откачиха от стените брони и оръжия и се въоръжиха. Торин наистина имаше царствен вид в ризницата от златни халки, затъкнал брадва със сребърна дръжка в украсения си с рубини колан.
— Господин Бегинс! — извика той. — Ето ти първата част от възнаграждението! Съблечи скъсаното си палто и облечи ей това тук.
И той метна на раменете на Билбо една малка ризница, изработена навярно за някой невръстен елф от царския род. Ризницата беше направена от сребърни и стоманени халки, а като допълнение към нея имаше колан, украсен с перли и кристали. Лекият шлем от кожа, подсилен отвътре със стоманени обръчи и обсипан отвън с бели скъпоценни камъни, прилегна така добре на главата на Билбо, сякаш беше правен за него.
„Чувствувам се величествен — помисли си хобитът, но кой знае всъщност колко съм смешен. Как биха се смели всички у дома на Хълма! Жалко, че нямам подръка огледало!“
Във всеки случай, главата на господин Бегинс не се замая така от огромното съкровище, както главите на джуджетата. Те продължаваха в самозабрава да се ровят и да разглеждат скъпоценните предмети, той обаче много скоро се отегчи, седна на земята и с тревога взе да размишлява какъв ли ще бъде краят на всичко това.
„Готов съм да заменя десетки от тези скъпи бокали — помисли си Билбо — за една освежителна глътка от дървените чаши на Беорн!“
— Торин! — извика той високо. — А сега какво ще правим? Въоръжихме се, но какво струва една ризница пред помитащата сила на Смог Страховития? Това богатство още не е спечелено обратно. Сега ние не сме тръгнали да търсим злато, а път за спасение. И затова мисля, че твърде дълго предизвикваме късмета си!
— Напълно си прав! — отвърна Торин, който също се отърси от омаята. — Да вървим! Аз ще ви водя. И хиляда години да минат, пак няма да забравя проходите и ходниците на този дворец!
Торин повика останалите, те се събраха и вдигнали високо над главите си факли, поеха през зейналите врати, но не веднъж и дваж се обръщаха, за да хвърлят назад погледи, изпълнени с копнеж.
Лъскавите брони бяха скрити под старите наметки, а шлемовете — под скъсаните качулки. Наредени едно зад друго, джуджетата следваха Торин. Те приличаха на някаква върволица от светлини, която се движеше в мрака, спираше се често и се ослушваше страхливо, за да долови громоленето на завръщащия се дракон.
Макар цялата стара украса да беше отдавна похабена и натрошена, макар всичко да беше омърсено и порутено от влизането и излизането на чудовището, Торин познаваше на пръсти всяко кътче, знаеше всеки коридор и всеки завой. Първо се изкачиха по високите стълби, после завиха и преминаха през ехтящи коридори, сетне пак завиха и пак се качиха по някакви стълби, а след това по други. Широките и гладки стъпала бяха изсечени в самата скала. И все нагоре и нагоре се изкачваха джуджетата, без да срещнат дори и следа от жива душа, само някакви неясни сенки се скриваха с пърхане из тъмните ъгли при приближаването на факлите.
Стъпалата обаче не бяха направени за хобитови крака и Билбо чувствуваше, че силите му вече се изчерпват, когато таванът изведнъж се извиси нагоре и блясъкът на факлите помръкна. През един отвор, някъде високо проникваше бледо сияние и въздухът стана по-свеж. Отпред, през големите порти, които висяха обгорени и разкривени на пантите си, също проникваше светлина.
— Това е голямата зала на Трор — обясни Торин, — залата за пиршества и заседания. Недалеч оттук се намира Главната порта.
Джуджетата прекосиха опустошената зала. Разтрошени и обгорени маси, столове и пейки лежаха прекатурени на пода. Черепи и кости се валяха в праха редом с изпочупени кани, бокали и рогове за вино. Когато групата мина през вратите на срещуположната страна на залата, се чу шум от течаща вода и сивкавата светлина стана по-обилна.
— Тук е изворът на Течащата река — каза Торин. — Оттук тя тръгва забързано към Портата. Ще следваме нейния път!
От един тъмен отвор в скалата извираше вода и се втурваше разпенена по дълбок и тесен канал, изсечен някога от изкусните ръце на джуджетата. Успоредно с канала вървеше пътека, постлана със заоблени камъни и достатъчно широка, за да минат неколцина един до друг. Бегълците изминаха почти тичешком тази пътека, свиха зад един широк завой и — о, чудо! Очите им се заслепиха от ярка дневна светлина. Пред тях се издигаше висок свод, по който все още личаха следи от някогашна украса, макар той да беше силно похабен, напукан и опушен. Забуленото в мъглявина слънце огряваше склоновете на Планината и няколко златисти лъча озаряваха настилката пред прага.
Ято прилепи, стреснати от димящите факли, се разлетяха безредно наоколо. Когато джуджетата понечиха да пристъпят напред, краката им се хлъзнаха по камъните, които Смог бе изгладил и излъскал при честото си преминаване. Тук реката излизаше шумно навън и разпенена се спускаше към долината. Джуджетата захвърлиха факлите си на земята и впериха напред заслепени очи. Бяха стигнали до Главната порта, откъдето се виждаше Дейл.
— Е! — рече Билбо. — Никога не съм вярвал, че ще мога да погледна през тази врата. Не съм вярвал също, че ще ми бъде толкова приятно да видя отново слънцето и да усетя полъха на вятъра по лицето си. Ох, колко е студен всъщност този вятър!
И наистина, остър вятър повяваше от изток, вещаейки наближаването на зимата. Той препускаше стремително по склоновете към долината и стенеше сред скалите. След дългия престой в душните подземни владения на дракона, джуджетата сега се разтрепераха от студ.
Изведнъж Билбо се сети, че е не само уморен, но и много гладен.
— Изглежда, че е късна утрин — рече той — и, струва ми се, време за закуска, ако изобщо има такава. Не мисля обаче, че прагът на драконовото жилище е най-безопасното място за тази цел. Затова ви предлагам да отидем някъде, където бихме могли да поседнем за малко на спокойствие.
— Прав си! — съгласи се Балин. — Мисля, че знам едно подходящо място — старият наблюдателен пост в югозападния край на Планината.
— Колко е далеч оттук? — попита Билбо.
— На пет часа усилен ход, струва ми се. Отиването дотам ще е трудно. Изглежда, че целият път, който тръгва от Портата и върви по левия бряг на реката, е разбит. Но погледни ей там, долу! Реката прави широк завой на изток тъкмо пред развалините на Дейл. На това място някога имаше мост, който водеше до стръмни стълби; те се изкачваха по десния бряг и оттам продължаваше път към Гарвановия хълм. От пътя се отделяше пътека, по която се стигаше право на поста. Изкачването ще е трудно, дори ако старите стъпала все още си стоят.

— Майчице! — простена хобитът. — Толкова дълго да вървим и да се катерим, без да сме закусили! Чудя се колко ли закуски, обеди и вечери сме пропуснали в тази отвратителна, забравена от времето дупка!
Всъщност, бяха изминали две нощи и един ден, откакто драконът бе разрушил тайната врата (а в този промеждутък бегълците си бяха похапнали, разбира се), но Билбо дотолкова беше загубил представа за времето, че не знаеше дали бяха престояли в подземието една нощ или цяла седмица.
— Хайде, хайде! — рече Торин през смях; той бе започнал да си възвръща самоувереността и подрънкваше скъпоценните камъни в джоба си. — Не наричай двореца ми отвратителна дупка! Почакай само да го видиш, когато ще бъде почистен и украсен отново.
— Това няма да стане, докато Смог не умре — отвърна мрачно Билбо. — Впрочем къде ли е той? Бих се отказал от една хубава закуска, за да узная. Дано само не седи на върха на Планината и не ни гледа оттам.
Това предположение, подхвърлено на шега, здравата разтревожи джуджетата и те решиха, че Билбо и Балин са прави.
— Незабавно трябва да се махаме оттук — рече Дори. — Имам чувството, че очите му са впити в тила ми.
— Студено и пусто място — додаде след него Бомбур. — Може да има какво да се пие, но за ядене нищо няма. Един дракон винаги ще бъде гладен из тия места.
— Хайде, стига! — извикаха останалите. — Да вървим там, където предлага Балин.
Под скалистата стена отдясно нямаше пътека и затова те закрачиха между камъните от лявата страна на реката. Опустошението, което цареше наоколо, отрезви дори и Торин. Мостът, за който беше говорил Балин, отдавна бе порутен и повечето от камъните му сега лежаха в плитчините на разпенения поток. Джуджетата обаче прекосиха реката без особено затруднение, откриха някогашните стъпала и се покатериха по стръмния бряг. Като повървяха известно време, те излязоха на стария път, а скоро след това стигнаха до дълбока долчинка, закътана сред скалите. Там, те си отпочинаха за малко и закусиха с Крам и вода. (Ако питате какво е това Крам, мога само да ви кажа, че не знам съвсем точно; доколкото съм чувал, е нещо от рода на бисквитите — хранително и трайно, но не особено вкусно, така че не можеш да изпиташ удоволствие от него, но затова пък си раздвижваш добре челюстите, докато го дъвчеш. Езерните хора го правели, когато им предстоели дълги пътешествия.)
След закуската джуджетата потеглиха отново. Сега пътят тръгваше на запад, отдалечаваше се от реката и се приближаваше до високото, обърнато на юг разклонение на Планината. Най-сетне, те стигнаха до планинската пътека. Тя се изкачваше стръмно нагоре и бегълците, наредени един зад друг, тежко, тежко кретаха по нея, докато най-накрая, късно следобед стигнаха до върха на възвишението и оттам видяха зимното слънце да залязва на запад.
Върхът на възвишението, всъщност представляваше едно заравнено място, открито от три страни, а от четвъртата — северната — защитено от скална стена, в която имаше отвор, подобен на врата. От този отвор се откриваше просторна гледка на изток, на юг и на запад.
— Едно време тук винаги държахме стража — рече Балин, — а тази врата води към едно издълбано в скалата помещение, което служеше за караулна. Такива постове имаше на няколко места из Планината. В онези щастливи дни обаче, ни се струваше, че няма от какво да се пазим, затова и стражите не бяха особено бдителни, иначе драконът сигурно нямаше да ни свари така неподготвени и нещата навярно щяха да се развият другояче. Сега ние можем да се скрием тук за известно време и да наблюдаваме всичко, което става наоколо, без някой да ни вижда.
— Каква полза от това, ако вече са ни забелязали, докато идвахме? — каза Дори, който не откъсваше поглед от върха на Планината, сякаш очакваше да види там Смог, кацнал като птица на камбанария.
— Друга възможност нямаме — рече Торин. — Днес не можем да вървим повече.
— Точно така, точно така! — викна Билбо и се просна на земята.
В изсеченото в скалата помещение имаше място да се настанят стотина; по-навътре пък имаше второ, по-малко помещение, до което не достигаше студът отвън. Всичко беше напълно запустяло, очевидно по време на владичеството на Смог дори диви животни не бяха влизали тук. Джуджетата разположиха товара си, някои от тях начаса се проснаха на земята и заспаха, други обаче седнаха близо до външния отвор и започнаха да обсъждат положението си. Каквото и да говореха, все се връщаха към едно: къде е Смог? Гледаха на запад — не се виждаше нищо; гледаха на изток — пак не се виждаше нищо; на юг също нямаше следа от дракона, но в тази посока се съзираше огромно множество от птици, които кръжаха неспокойно. Джуджетата напрягаха очи и се чудеха; дори и когато първите звезди изгряха, те все още не бяха проумели какво точно става.

14. ОГЪН И ВОДА

Ако и вие, като джуджетата желаете да научите какво бе станало със Смог, ще трябва да се върнете два дни назад, в онази вечер, когато той разруши тайната врата и разгневен полетя сред огнени пламъци.
Повечето от Езерните хора се бяха прибрали по къщите си, защото на изток беше притъмняло и оттам духаше хладен вятър, неколцина обаче, все още се разхождаха по пристаните, тъй като обичаха да се любуват на отблясъка на изгряващите звезди върху гладката повърхност на езерото. От града, Планината не се виждаше. Няколко ниски възвишения, които се издигаха в горния край на езерото и сред които Течащата река се спускаше устремно от север, я затулваха от погледа. При ясно време, се съзираше само високият й остър връх, но Езерните хора рядко поглеждаха към него, защото той имаше мрачен и зловещ вид дори при светлината на утрото. Сега върхът беше изцяло забулен в мрак.
И изведнъж, той се появи на кръгозора. Някакво сияние припламна за миг, освети го и пак угасна.
— Вижте! — извика един от Езерните хора. — Светлините пак се появяват. Снощи пазачите са ги гледали как просветват и угасват от полунощ до зори. Нещо става там, горе.
— Може би Царя на Планината кове злато — обади се друг. — Той отдавна тръгна на север, време е вече онова, за което се разказва в старите песни, да започне да се сбъдва.
— За кой цар говориш? — попита с мрачен глас трети. — Повече от сигурен съм, че това е опустошителният огън на дракона — единственият цар на планината, когото познаваме.
— Ти винаги вещаеш най-зловещи неща — упрекнаха го в хор останалите, — като се започне от наводнение, та се стигне до отравяне с риба. Мисли си за по-весели работи.
В този миг, между ниските хълмове проблесна силна светлина и северният край на езерото сякаш стана златен.
— Царя на Планината! — извикаха Езерните хора. — Съкровищата му сияят като слънце, реките му се леят златни! Ето че Течащата река наистина стана златна! — продължиха да възклицават възторжено те. Прозорците на къщите започнаха да се затварят и забързани стъпки затопуркаха по пристаните.
Градът отново бе обзет от невиждано вълнение и радост. Но човекът с мрачния глас изтича при старейшината и завика:
— Сигурен съм, че драконът пристига! Да прекъснем мостовете! На оръжие! На оръжие!
Тогава проехтяха тревожно тръби и звуците им огласиха скалистите брегове. Радостта секна и отстъпи място на страха. И така, драконът не успя да свари града съвсем неподготвен.
Скоро — тъй като Смог летеше с огромна бързина — те го съзряха да се носи насреща им като някаква огнена топка, която ставаше все по-голяма и все по-ярка. Никой, дори и най-големият наивник, вече не се съмняваше, че предсказанията са излезли лъжовни. Но все пак оставаше още малко време. Всеки съд в града беше напълнен с вода, воините грабнаха оръжието си, опънаха лъковете и ги заредиха със стрели, мостът към сушата беше разрушен. Сега вече оглушителният рев на чудовището се чуваше съвсем отблизо, цялото езеро почервеня като жарава и се развълнува от страхотния плясък на крилата му.
Смог се стрелна покрай хората, които нададоха уплашени писъци, и се насочи към моста, но там го очакваше разочарование. Мостът го нямаше, а противниците му се бяха скупчили на един остров сред дълбоката вода — твърде дълбока, тъмна и студена, за да бъде по вкуса на дракона. Ако се гмурнеше в нея, щеше да се вдигне такава пара, че да забули за няколко дни цялата околност в мъгла. Езерото беше по-могъщо от него, то щеше да изгаси огъня му, преди да успее да го прекоси.
Смог закръжи с рев над града. Безброй стрели полетяха нагоре и се пречупиха с трясък в бронята му от люспи и скъпоценни камъни, а пръчките им пламнаха от огненото му дихание и паднаха със съскане във водите на езерото. Никакви фойерверки не могат да се сравнят с ослепителната гледка през тази нощ. Шумът от опъването на лъковете и пронизителните звуци на тръбите постепенно така раздразниха дракона, че накрая той просто освирепя от гняв. От много години насам, никой не се беше осмелявал да влиза в бой с него, а и сега никой нямаше да се осмели, ако не беше човекът с мрачния глас (той се казваше Бард), който тичаше насам-натам, насърчаваше стрелците и настояваше пред старейшината да им заповяда да се борят до последната стрела.
От устата на дракона изригваха огнени езици. Той-кръжеше високо над жителите на града и осветяваше цялото езеро, дърветата по бреговете блестяха сякаш бяха от бакър, а по стволовете им танцуваха гъсти черни сенки. Смог връхлетя отново право през градушката от стрели, забравил в гнева си всякаква предпазливост, ръководен единствено от стремежа да подпали града.
Макар всичко да бе наквасено предварително, огън лумна от сламените покриви и дървените греди, когато той профуча надолу към къщите, възви се и пак профуча край тях. Отново стотици ръце започваха да изливат съдове с вода, щом някъде припламнеше искра. Драконът връхлетя пак. Замахна с опашката си и покривът на Голямата къща се срути. Неугасими пламъци литнаха нагоре в нощта. Още един замах и още един — и къщите една след друга се подпалваха и рухваха. И нито една стрела не успяваше да възпре Смог, нито да го нарани повече, отколкото би го наранила някоя мушица от блатата.
Мъжете вече започнаха да скачат във водата. Жените и децата бяха натоварени в лодки, които чакаха на пазарното място. Воините взеха един по един да захвърлят оръжието си. Там, където до преди малко бяха звучали старите песни за Царя на Планината и за радостта, която той ще донесе, сега се чуваха само ридания и вопли. Хората проклинаха джуджетата. Старейшината се отправи към своята позлатена лодка с надеждата в общата бъркотия да отплава незабелязано и да се спаси. Скоро целият град щеше да се обезлюди и да изгори, без да остане и следа дори по повърхността на езерото.
Такава надежда хранеше и драконът. Щом искат, нека всички са накачат по лодките. С какво удоволствие само ще ги подгони! А те, като изгладнеят, ще спрат. Стъпят ли веднъж на сушата, той ще си оправи сметките с тях. Ще подпали горите и ще опустоши всяка ливада и всяко пасище. Засега обаче, най-приятно му беше да наблюдава как градът загива. Не беше изпитвал такова удоволствие от години.
Една група стрелци обаче, все още не напускаха мястото си сред горящите къщи. Ръководеше ги Бард, с мрачен глас и мрачно лице — същият, когото приятелите му бяха обвинили, че вечно вещае наводнения или отравяне от риба, макар да знаеха колко е силен и смел. По далечна родова линия, Бард беше потомък на Гирион — Владетеля на Дейл, чиито жена и син някога бяха успели да се измъкнат от развалините на града и да се спуснат по Течащата река. Сега Бард стреляше с големия си лък от тисово дърво, докато най-накрая му остана само една стрела. Пламъците го обграждаха вече от всички страни. Другарите му го изоставиха. Той опъна лъка си за последен път.
Изведнъж, от мрака нещо изпърха към отчаяния стрелец. В първия миг той се стресна, но после разбра, че това е само един стар дрозд. Без да се страхува, дроздът кацна на рамото на Бард и му заговори. И Бард с почуда откри, че разбира езика му — нали родът му произхождаше от Дейл.
— Почакай! Почакай малко! — рече дроздът. — Луната тъкмо изгрява. Опитай се да откриеш незащитеното място от лявата страна на гърдите, когато Смог прелети над тебе! И докато Бард го слушаше учудено, дроздът му разказа какво бе видял и какво бе чул в Планината.
Тогава Бард вдигна лъка си. Драконът се беше насочил обратно към града и летеше ниско; когато наближи, луната изгря над източния бряг и посребри огромните му крила.
— Стрелице! — рече Бард. — Черна стрелице! Оставих те последна. Досега не си ми изменяла и винаги си се връщала обратно при мене. Наследих те от баща ми, а той — от своя баща. Ако си изкована в ковачниците на истинския Цар на Планината, полети сега, без да губиш време!
Драконът връхлетя отново — този път по-ниско от всякога — и като се изви обратно, за да се стрелне пак, скъпоценните камъни, полепнали по търбуха му, заискриха на лунната светлина. Само едно местенце остана тъмно. Тетивата на големия лък затрептя. Черната стрела се насочи право към незащитеното местенце от лявата страна на гърдите, близо до разперения навън преден крак и с неудържима сила се заби, така че потъна цялата — и острие, и пръчка, и пера, — тъй стремителен бе полетът й. С рев, който оглуши хората, повали дървета и разцепи скали, Смог се стрелна във въздуха, преобърна се и полетя като покосен надолу.

Падна право върху града. В предсмъртните си гърчове той подпали и онова, което все още беше оцеляло. Езерото забуча. Огромен облак от бяла пара се понесе нагоре в мрака. Чу се свистене, гълголене и после настъпи тишина. Това беше краят на Смог и на града, но не и на Бард.
Восъчножълтата луна се издигаше все по-високо и по-високо, а вятърът ставаше все по-силен и по-студен. Той увиваше бялата мъгла във витлообразни стълбове или в забързани облачета и ги подгонваше на запад, за да ги разпръсне на парцаливи късчета и да ги посипе над блатата пред Непрогледната гора. Многобройните лодки изглеждаха като някакви тъмни точици на повърхността на езерото, а вятърът разнасяше гласовете на Езерните хора, които оплакваха гибелта на града си, на имуществото си и на къщите си. Всъщност, те трябваше да бъдат благодарни, ако се позамислеха, но тъкмо това не можеше да се очаква сега от тях. Най-малко три четвърти от хората се бяха спасили; горите, нивите, пасищата, добитъкът и по-голямата част от лодките бяха останали невредими, а Драконът беше мъртъв. Те обаче още не осъзнаваха какво означава това.
Всички жители на потъналия град се събраха, мрачни и скръбни, на западния бряг. Студеният вятър ги пронизваше и те трепереха целите. Тогава гневът и недоволството им естествено се насочиха към старейшината, който пръв беше напуснал града, докато там все още имаше стрелци, готови да го защищават.
— Може да го бива за търговия, особено пък ако става въпрос за собствените му интереси, но не чакай от него помощ, когато се случи нещо сериозно — замърмориха някои. После всички взеха да възхваляват мъжеството на Бард и последния му изстел с лъка. — Ако не беше загинал — казаха те, щяхме да го направим цар. Бард Драконоубиеца, от рода на Гирион! Жалко, че е мъртъв.
Тъкмо по средата на този разговор, един висок мъж излезе от сенките и пристъпи напред. Той беше мокър до кости, черната му коса, от която се стичаше вода, се бе разпиляла по лицето и по раменете му, а очите му проблясваха трескаво.
— Бард не е мъртъв! — извика мъжът. — Той успя да се спаси от Есгарот, когато врагът бе погубен. Аз съм Бард, от рода Гирион, аз съм драконоубиецът!
— Цар Бард! Да живее цар Бард! — завикаха всички, но старейшината скръцна със зъби:
— Гирион е бил господар на Дейл, а не цар на Есгарот — рече той. — Старейшините на Езерния град винаги са били избирани измежду най-старите и най-мъдрите и никога не сме били ръководени от обикновени стрелци. Нека „цар Бард“ си отиде в своето царство — в Дейл, — което той освободи със своята храброст и сега нищо не му пречи да се завърне там. Всеки, който желае, може да отиде с него, щом е готов да предпочете студените камъни в подножието на Планината пред зелените брегове на езерото. Разумните ще останат тук, ще помогнат да се построи отново градът и няма да мине много време, когато отново ще се радват на спокоен и богат живот.
— Ние сме за цар Бард! — извикаха в отговор хората, които стояха наблизо. — Омръзнаха ни старците и сребролюбците!
Хората, които се намираха по-настрани, завикаха:
— Да живее Стрелецът, долу богаташите! — Викът им отекна по целия бряг.
— Аз съм последният човек, който би подценил достойнствата на Бард, стрелеца — обади се плахо старейшината (защото Бард сега стоеше съвсем близо до него). — Тази нощ той си извоюва почетно място сред благодетелите на нашия град и заслужава подвигът му да бъде обезсмъртен в хвалебствени песни. Но защо, о, народе — тук старейшината се изправи на крака и заговори високо и отчетливо, — защо към мен отправяте целия упрек? Заради каква грешка искате да ме свалите от мястото ми? Кой разбуди дракона от дрямката му, ако мога да попитам? Кой получи от нас богати дарове и щедра помощ и ни накара да повярваме, че старите песни ще се сбъднат? Кой се възползува от благодушието ни и от преголямата ни доверчивост? И какво злато ни прати той по реката, за да ни се отплати? Изпрати ни гибелните пламъци на дракона! От кого трябва да търсим обезщетение за загубите си и помощ за вдовиците и сираците?
Както виждате, старейшината не се беше издигнал случайно до високото си положение. Словата му в миг накараха хората да забравят новия цар и да обърнат ядовитите си мисли към Торин и съдружие. Ожесточени провиквания се чуха от много страни и някои от онези, които най-високо бяха пели старите песни, сега най-гръмко закрещяха, че джуджетата нарочно са предизвикали дракона, за да нападне града!
— Глупци! — намеси се Бард. — Защо хабите напразно гнева си и словата си срещу тези нещастни създания? Не ще и съмнение, че те са загинали от огъня на Смог, преди още той да долети тук. — Докато говореше, на Бард изведнъж му мина през ума мисълта, че сега всъщност приказното съкровище лежи в Планината без пазител и без стопанин и той неочаквано замлъкна. Припомни си думите на старейшината и си представи как Дейл ще бъде изграден отново и как отново ще зазвънят безброй златни камбани, ако той намери смели мъже, готови да го последват.
Най-сетне Бард заговори отново:
— Не е време за гневни думи, старейшино, нито пък е време да се обсъждат важни планове за разни промени. Работа ни чака. Засега аз ще продължа да ти служа, макар че по-нататък може и да премисля думите ти и да се отправя на север с онези, които биха пожелали да ме последват.
След това Бард отиде да помага за построяването на лагерите и да се погрижи за болните и ранените. Старейшината обаче, погледна навъсено подире му и остана да седи на земята. Той размишляваше усилено, но не каза нищо повече, само подвикна на хората си да му занесат храна и да му запалят огън.
Където и да отидеше, Бард навсякъде чуваше оживено да се разговаря за огромното съкровище, което сега бе останало без пазач. Хората пресмятаха какво обезщетение ще получат за нанесените им вреди и колко ще им остане отгоре, за да си купят разни скъпи неща от юг. Мисълта за бъдещето ги ободряваше и те донякъде забравяха бедственото си положение, а това беше от полза, защото нощта беше много студена. Подслон можеше да се осигури за малцина (старейшината обаче, беше вече удобно настанен), храната беше оскъдна (дори и делът на старейшината намаля). Мнозина от онези, които се бяха измъкнали невредими от развалините на града, през тази нощ се разболяха от влагата, от студа и от тревогите и по-късно умряха. През дните, които последваха, болестите и гладът нарастваха.
Междувременно, Бард пое водачеството и подреждаше нещата така, както той намираше за добре, макар винаги да поставяше на преден план името на старейшината. Беше се нагърбил с трудната задача да ръководи хората и да им осигури закрила и подслон. Може би мнозина щяха да загинат през зимата, която следваше по петите на есента, ако своевременно не бяха получили помощ. А помощта не закъсня, защото Бард незабавно бе пратил по реката вестоносци в гората, които да помолят Царя на горските елфи за помощ. Вестоносците свариха стопанина на двореца вече на път, макар да беше едва третият ден от смъртта на Смог.
Горския цар беше получил вести от своите пратеници и от птиците — приятели на елфите, така че вече знаеше какво се беше случило. Действително, голямо вълнение беше настъпило всред всички хвъркати, които живееха около пределите на Опустошението на дракона. Небосводът бе потъмнял от кръжащи ята и бързокрили вестоносци непрестанно политаха ту в една, ту в друга посока. Над Леса се носеха крясъци, цвъртене и писукане. Новината се разнесе далеч отвъд Непрогледната гора. „Смог е мъртъв!“ Листата шушнеха и всяка живинка стреснато надаваше ухо. Преди още Горския цар да потегли, вестта бе стигнала на запад до боровите гори на самите Мъгливи планини. Беорн я бе научил в дървената си къща, а злите духове вече се бяха събрали на съвет в пещерите си.
— Страхувам се, че за последен път чуваме за Торин Дъбовия щит — рече царят. — По-добре щеше да направи, ако си беше останал мой гост. Така или иначе, задухал е лош вятър, който няма да донесе на никого нищо добро.
Горския цар също не беше забравил легендата за несметните богатства на Трор. И когато пратениците на Бард го срещнаха, той вече беше потеглил на път с много копиеносци и стрелци. Над главите на въоръжените елфи се виеха гъсти ята от гарги, които се досещаха, че се подготвя война, каквато от години не беше имало по тия места.